Ястреба и гълъбицата

Глава 6

Венчавката щеше да се състои по обяд. Сякаш да напомни за неприличните обстоятелства, които я наложиха, майката природа реши да демонстрира бурен нрав още от сутринта. Нощес горещината изчезна и на зазоряване въздухът буквално можеше да се начупи на парчета, а огромни лилавочерни облаци препускаха от запад. Електрически заряди разкъсваха заплашително тъмните бездни на небето; гръмотевици разтърсваха земята, караха порцелана в шкафовете да подрънква и принудиха всички да станат в неприлично ранен час. Дъждът се лееше като из ведро. Вятърът фучеше около къщата. Застанала до прозореца на спалнята си, облечена в памучен халат, Теди не видя нищо обещаващо в развихрилата се буря.

Час по-късно слънцето изплува и започна бавно да напича подгизналата земя. Навсякъде се надигаше пара и на бели талази се стелеше около къщата. Леля Едуина разпореди да се отворят широко всички прозорци, за да се улови и най-слабият повей на вятъра. Никакъв полъх обаче не се появи.

Горещината ставаше още по-потискаща.

Половин час преди да слезе по величественото стълбите и да влезе в парадната гостна, за да стане съпруга на Майлс Уинчестър, Теди стоеше по средата на огромната си спалня само по копринени чорапи, жартиери и долна риза от тънка като хартия материя. Маги се суетеше наоколо, оправяше косите й и от време на време посипваше раменете й с оризова пудра, за да накара кожата да засияе. Това беше доста трудна задача в подобна горещина, но Маги очевидно силно желаеше да успее. Младата прислужница ту се кикотеше, ту бъбреше припряно, сякаш това бе най-щастливият ден в живота на Теди.

Младата жена се взираше през засенчения с дантелени завеси прозорец в далечината, където проблясваха водите на реката, а мислите й бяха на английския военен кораб, хвърлил котва някъде из залива. Прехапа устни, за да потисне желанието да се освободи от прислужницата и сама да се приготви. Умението просто да стоиш неподвижно и да оставиш други да се занимават с тоалета ти явно се възпитава с векове. От цялото суетене около нея, Теди, в чиито вени определено не течеше благородническа кръв, се чувстваше страшно неловко. Внушителната къща на леля й, красивата спалня, възхитително обзаведена в розово, изобилната храна, както и впечатляващата й зестра, чеизът под формата на дрехи и домакински потреби, напълнил сандъците й и достатъчен за пет жени, всичко това й правеше огромно впечатление. Теди не бе си представяла никога, че може да живее така и бе дълбоко признателна на Едуина. Ала с лека ръка би заменила целия този разкош за свободата на Уил. Да се забавлява дори за миг — независимо дали улисана в разговор с леля си, дали потръпваща от допира на фината френска коприна на чорапите, или потопена в ароматизираната с дъх на люляк вана — всякакви подобни наслади й се струваха скверни и изпълваха Теди с чувство за вина.

Именно защото бе обзета от угризения, гледаше на предстоящата женитба като на наказание, което трябва да изтърпи. И как иначе — живее в разкош, докато Уил се буди всяка сутрин, окован във вериги, без да знае дали това не е последният му ден на земята. Женитбата за Уинчестър бе нищожна цена в сравнение с положението на Уил, който всекидневно се изправя лице в лице с Кокбърн.

Снощи, точно след полунощ, Теди посрещна лодката на контраадмирала. По нейно настояване срещата бе изключително кратка — знаеше, че увеличава риска да бъде забелязана, ако по-продължително се задържи на окъпания от лунната светлина бряг. След като се увери, че Уил е жив, тя съобщи на Кокбърн някои факти, които бе чула, докато чичо й разговаряше с капитаните си — ставаше въпрос за Нощния ястреб и за предстоящите маневри при устието на река Елизабет. Спомена, че Фаръл е и по следите на капер, който действа по на юг, по река Джеймс. Беше научила, разбира се, много повече подробности: духът на войниците, явно изнервени от безплодното преследване на обгърнат в пелерина странник, падаше; сериозно се тревожеха Кокбърн да не нападне слабо защитения форт Макхенри и да не навлезе във вътрешността на щата. Фаръл ни най-малко не успокои тревогата им със съобщението, че ще минат седмици, преди да събере достатъчно сили, та да се изправи срещу англичанина. Дори този срок беше твърде кратък. Построяването на кораб е бавна работа, а на Фаръл тепърва му предстоеше да убеди Медисън колко по-необходими са трите тежковъоръжени фрегати, които се строяха близо до Балтимор, в залива Чесапийк, отколкото на север, при Сейнт Лорънс, където да преследват английските товарни кораби. Ако Медисън не променеше решението си, на пътя на Кокбърн, при едно нападение на Вирджиния, щяха да застанат само неколкостотин войници.

Теди не спомена нищо от тези тревожни новини на англичанина, обзета от терзания да не би да го тласне към нападение, именно защото американците се страхуват от това. Стори й се че остана доволен от информацията за Нощния ястреб. Трябваше умело да насочва желанието на английския капитан за незабавни действия. По-добре да се занимава с тайнствения нощен ездач или с капера който очевидно ще се опита да пробие английската блокада от колкото да нападне малобройните американски войници или американския флот. Така поне живееше с мисълта че не предава никого.

Нищо не спомена за предстоящата си женитба, която щеше да намали възможностите й да събира полезни данни. Не че не бе мислила по въпроса през многобройните безсънни нощи. Една жена не се сдобива с добро образование, без да натрупа самочувствие и самоувереност. Вярваше, че ще успее да се справи, независимо от обстановката. Ако не бе такава, би потънала в дълбоко отчаяние след смъртта на баща им, когато бяха останали без никакви средства. Всяко съмнение в освобождаването на Уил, можеше да превърне двамата с брат й в послушни пионки в игрите на Кокбърн. Естествено, той щеше да ги унищожи така лесно, както уби Аарон, за да се отърве от слабоумното момче и същевременно да даде урок на екипажа си.

Ключът към това да останат живи бе да има полза от тях. Интуицията й подсказваше, че Кокбърн цени силата и уменията на Уил достатъчно високо, за да не го убие поради моментен каприз, стига Теди да му носи информация. Когато се премести в Мирамер, ще намери начин да продължи да го прави. Снощи успя да избегне и Нощния ястреб, и американските войници, нали? А да се измъква от огромната къща на Уинчестър ще бъде къде-къде по-лесна задача.

— Пристигна.

Леля Едуина, обгърната в синя тафта, въздъхна видимо облекчена, нахълтвайки в спалнята на Теди.

— Естествено, че ще пристигне — отбеляза Теди с хладни нотки. — До края на живота си този мъж е в капана на брачно споразумение.

— А, да — вярно. Трябва да си ни благодарна за предвидливостта, мила, независимо че прибягнахме до малко по-твърди методи.

Теди сви устни и погледна леля си с лек укор.

— Предполагам, това е най-многото, което ще изречеш като признание, че сте постъпили подло. Мисля, че трябваше да знам за споразумението, преди той да го размаха пред носа ми.

Леля Едуина се захвана да оправя дантелените маншети на ръкавите си и ненадейно попита:

— Възразяваш ли конкретно срещу някоя от посочените в споразумението точки?

Нещо в тона на леля й накара Теди да смръщи вежди.

— А трябва ли да възразявам?

Леля Едуина я изгледа за миг, после грациозно сви рамене.

— Според мен — не. Така щастието ти е гарантирано, смятам. Да, ние помислихме за всичко. Трябва да призная, че очаквах Уинчестър да възрази срещу…

Леля й млъкна и Теди наклони очаквателно глава.

Очите им се срещнаха. Младата жена усети как руменина се разлива по страните й. Бързо сведе поглед.

— А, онова ли…

— То е в твоя защита, мила. Сън нямаше да ме хване при мисълта как съм предала сладкото дете на скъпата ми Еуджиния в ръцете на непрокопсаник… И той да има право да… Е, разбираш какво искам да кажа.

— Напълно.

— Предполагам, че Уинчестър е наясно със задължението си. Все пак подписа документа.

— Подозирам, че възможността да служи при чичо му се нрави още по-малко.

Леля Едуина придоби замислен вид.

— Да, той не отстъпва от думата си. Трябва да го призная. — Сви рамене, забелязвайки любопитния погледна Теди. — Но с мъж като Уинчестър човек никога не е сигурен докрай. Нищо не е в състояние да го удържи: ни договори, ни споразумения, ни задължения или каквото и да било. — Вдигайки уморено ръка към челото си, Едуина добави: — Кой каквото ще да казва, но денят е изключително горещ за сватба. Добре стана, че Джордж се подсигури, иначе не беше изключено младоженецът да се откаже. Чичо ти е поставил няколко от своите хора при изходите.

Веждите на Теди възмутено се вдигнаха нагоре.

— А не е ли сложил и войници на коне, които да вардят при портите на имението?

Леля Едуина премигна няколко пъти, после потупа устните си с облечения в ръкавица показалец.

— Виж, за това не се сетих.

Теди за малко да зарови лице в ръце, но се спря — сети се за предупреждението на Маги да избягва резки движения в потискащата горещина, за да не развали прическата си.

— Господи, лельо Едуина!

— Не се притеснявай, момичето ми. Гостите няма да се досетят. Оръжието на пазачите е добре замаскирано.

— Споразумението бе единственото необходимо оръжие.

— Както отбелязах — с човек като Уинчестър никога не си достатъчно сигурен.

— Той никога няма да побегне. Може да му приписват много неща, но не е страхливец. И ще спази споразумението.

— Изглеждаш ми доста уверена, мила. Та ти едва го познаваш.

Теди се замисли за миг, преди да отвърне:

— Права си, но знам, че никога няма да напусне Мирамер. Според мен това е всичко, което притежава.

— Така си е. Жалко, но в момента не съм в състояние да споделя увереността ти. Вложила съм едно малко състояние и цялата си репутация в предстоящата венчавка. По време на война е необичайно хората да се впускат в разточителни удоволствия. Ала в това отношение жителите на Вирджиния са по-чудати дори от английските благородници. След пристигането си тук научих, че влечението на жителите на Вирджиния към празненствата е така вкоренено, както и пословичното им гостоприемство. Добрата храна, подбраните напитки и подходящите разговори в изискана компания се възприемат като изкуство и се практикуват с ентусиазъм. Събитие като днешното задължително трябва да има пълен успех. И определено няма да дам възможност на Уинчестър да го провали. Та ако той не се държи подобаващо, някои от гостите могат да решат да си тръгнат още довечера, Теодора, а заради отдалечеността на отделните плантации тук нищо не се цени повече и не нарушава монотонността на живота, като гости, които ще пренощуват в дома ти. Вземи, моля те, това. Трябва да седна.

Теди се намръщи на тикнатата в ръцете й порцеланова купа с кубчета лед.

— Това пък откъде се взе?

Леля Едуина се отпусна на тапицирания стол до отворения прозорец, разтвори дантеленото си ветрило и започна да си вее.

— През зимата чичо ти наема истинска армия от мъже да пренасят ледени късове от реката и да ги складират в зимника. Стопяват се едва през октомври. Този лично го взех от зимника. Трябва да кажа, че да се налагаш от време на време с парче лед се отразява добре на всеки. Сложи си лед на китките, Теодора. Ще те охлади и успокои, преди да си облечеш роклята. Днес Уинчестър изглежда много застрашителен.

— Уинчестър винаги изглежда така.

Теди сложи късче лед на китката си, после го плъзна към подмишницата си. Точно тогава образът на Уинчестър изплува в съзнанието й. Побиха я приятни тръпки. Дъхът й секна. Бавно плъзна леденото кубче надолу по ръката си. Към китката й се стече тънка струйка вода. Пресегна се за друго парченце. Имаше нещо неописуемо приятно да усеща как ледът се топи върху разгорещената й кожа.

Този път прокара късчето по рамото си и по извивката на шията. Божествено… И сякаш малко неморално. Изкуши се да се предаде на възбудата. Затвори очи, а устните й неволно се разтвориха.

Отново в съзнанието й изникна образът на Уинчестър, пълен с енергия, свиреп. Спомни си как вятърът рошеше косите му, докато той стоеше насред полето, осеяно с диви цветя. Тогава изглеждаше развълнуван и много по-човечен. Изпитаната към него топлота я накара да се безпокои. Когато се загледа в очите й, очаквайки да чуе представата й за щастие, й се стори, че долови известна уязвимост у него. Странна мисъл, като се има предвид колко мъжествен беше и как присъствието му й влияеше по някакъв първичен, дълбок и засягащ същността й начин.

Късчето лед се изплъзна от ръката й и потъна в пътечката между гърдите. Мигом отвори очи и се извърна, преди леля Едуина или Маги да видят какво е станало. Сведе поглед и почти усети как страните й пламват. Зърната на гърдите й придобиха изострена чувствителност и улавяха болезнено всяко помръдване на тънката материя.

— Трябва да се облека — обяви тя с леко дрезгав глас.

Същевременно почти изпитваше страх от предстоящото усещане от плъзгането на роклята по тялото. С всеки поет дъх гърдите й набъбваха и натежаваха все повече, а между бедрата й се появи особена болка. Какво, по дяволите, ставаше с нея?

— Толкова е горещо… — промълви тя.

— Да, мила. — Леля Едуина стана и сложи топлите си, окуражаващи ръце върху раменете на Теди. — Всички сме неспокойни от горещината. Маги, би ли се заела с всичките тези копченца. Нямам си доверие в момента. Освен това пръстите ми треперят само при мисълта какво може да стане в тази топлина с глазурата на сватбената торта. Мисля, че е редно като домакиня да отида и да я нагледам. Дано не се развали и смачка. Всъщност ми хрумна и една чудесна идея: ще накарам Джордж да извади още вино. От хубавата реколта. Извинявай, мила, но е невъзможно да се намери и капчица шампанско, откакто поставиха блокадата. Ще се наложи да се задоволим с вино. В изобилие обаче. Май ще е най-добре да излезем навън в градината. Така гостите сами ще си потърсят място, където подухва макар и слаб бриз. Дано тогава никой не обърне внимание на съсипаната торта. — Чу се изшумоляване на тафта и с няколко крачки тя се озова пред Теди. Нежно постави пръст под брадичката й и я извърна така, че очите им се срещнаха. — Но, мила моя, ти изглеждаш изплашена. Точно както изглеждаше майка ти в деня на сватбата с баща ти. О, мило мое момиче… — С въздишка леля Едуина притегли Теди в силна, ухаеща на рози прегръдка. — Нека ти кажа: един брак зависи от жената, Теодора. С твоята скрита сила можеш да постигнеш успех с човек като Уинчестър. Мисли за предстоящото събитие като за сделка. Това винаги помага, дори когато нещата изглеждат толкова мрачни.

Сделка. Теди се вкопчи в думите на леля си. Разбира се — с живия си ум и с познанията си по математика тя ще допринесе значително за управлението на плантацията. Освен това ще има с какво да запълва съзнанието си, за да не полудее от невъзможността да освободи Уил или себе си от лапите на Кокбърн.

За първи път през този ден върху устните й разцъфна усмивка. Застана неподвижно и позволи на Маги да се справи с безбройните, облечени в коприна, копченца на гърба.

Щом попадна в подобно положение спрямо мъж като Уинчестър, в предстоящия брак ще има нужда точно от делово партньорство.

Мисълта, блеснала в главата на Майлс при вида на булката, го завари неподготвен. Приеми командването под ръководството на Фаръл. Поне тогава трудностите, с които трябва да се справя, ще му бъдат познати. Не бе очаквал да изпита подобно вълнение, когато Теодора Лъвлейс се появи на входа на гостната.

Сякаш потънала в море от бяла коприна, огрята от слънчевата светлина, тя имаше изключително самоуверен вид. Всички погледи се извърнаха към нея; тя ги прикова и спечели. И никой не откъсна очи от царствената й фигура, което смая дори циник като Майлс. Макар да му се искаше, не забеляза никакво лукавство в усмивката, нито издайнически самодоволни пламъчета в очите й, които да говорят за тържество от спечелената битка. Нямаше никакви признаци, подсказващи колко е доволна от постигнатото. Красотата й не се нуждаеше от подсилване с никакви театрални жестове. Вероятно тя схващаше това, въпреки проявявания от време на време наивитет.

Следователно излизаше, че е много по-опасна от всяка лукава, двулична, находчива и изобретателна жена, която Майлс някога бе срещал. Или бе отвеждал в леглото си. А той се женеше за нея.

Да открие, че е бил впримчен от хитра жена бе едно, макар и да будеше възмущение. Но той знаеше как да държи изкъсо такава измамница и до известна степен да я контролира. Би я прогонил от мислите си именно защото притежава подобни качества. За него би било по-лесно да се окаже женен за такъв тип съпруга, особено в къща с размерите на Мирамер. При желание Майлс би наредил нещата така, че да не я среща с месеци.

Но Теодора Лъвлейс не беше от този тип хитруши. Майлс просто никога не бе срещал жена като нея. Нито пък и мъж, ако трябваше да е точен. Бе се изправял лице в лице с безброй врагове, когато воюваше по моретата — все извратени, двойствени и жадни за кръв. Но никой никога не бе го въвличал в подобна, определено неловка ситуация така умело. В момента предпочиташе заливаните от бурни вълни палуби на Левитан и солените мокри пръски по лицето си пред стените на задушната гостна, където ноздрите му се свиваха от дима на свещите в позлатените полилеи. С удоволствие би се изправил пред заканителните подвиквания на легион размахващи пистолети мъже, готови да плячкосат кораба му, вместо да понася самодоволните погледи на всички собственици на плантации в радиус от тридесет километра. Това бяха мъже, които не криеха презрението си към него и които, без съмнение, бяха дошли тук, за да станат свидетели на падението му. Колко ли бяха доволни да го видят впримчен по този начин? Обстоятелството, че една жена постигна онова, което правителството не успя, само усилваше сладостното им тържество. Всички знаеха за крайно отрицателното отношение на Майлс Уинчестър към войната. По-голямо отвращение изпитваше единствено към женитбата. Усмивките им едва ли ще станат по-широки, ако откаже да встъпи в брак и приеме командването на кораб под ръководството на Фаръл, за да защитава бреговете на щата.

Отново го порази неочаквана мисъл, която го изпълни със самопрезрение. Господи, не можеше да повярва, че е допуснал жена да му направи такова силно впечатление, особено след Триполи, след предателството на Манал. Наложи си да си припомни, докато наблюдаваше как Теди пристъпва към него, че когато срещна Манал, тя също бе самото олицетворение на невинността. Измъкна се от затрудненията си с лекота, също както и Теди. Оставаше му единствено да се пита, дали бъдещата му съпруга, както и злочестата Манал, ще стане негова предателка.

Очите му се впиха в тези на Фаръл, когато безстрашният командир му подаде ръката на булката, Майлс я прие с дискретно и възпитано кимване на главата, а Фаръл присви очи, очевидно като вид предупреждение. Майлс почти бе готов да съобщи на уважавания командир, че цялата артилерия на флота под негово ръководство не притежава и наполовина силата и въздействието на тази млада красавица, хвърлена в примката на този брак.

Стисна пръстите й здраво, понеже усети, че потреперват. Но когато тя най-после вдигна поглед към него, в очите й не съзря страх. Светлата й кожа не блестеше от топлината или от прекалено стегнатата рокля, а поради някаква друга причина, твърде тайнствена, за да бъде обяснена лесно. Тя нямаше да рухне до него — в това той бе сигурен.

Забеляза как очите й се сведоха, а дългите й мигли пуснаха сенки върху страните й, веднага след като видя, че е облечен официално. Зачуди се дали оценява жертвите, които прави в името на нейното щастие. Жегата, която сякаш никак не й влияеше, в момента го съсипваше. Стана му горещо от мига, в който тя се появи в стаята като пролетен вятър. Вратовръзката изведнъж започна страхотно да го стяга. Панталоните и сакото от фин габардин задържаха топлината — имаше чувството, че ще експлодира всеки момент. Почувства се като обхванат от пламъци, когато плъзна поглед по извивката на шията й, а после и по-надолу, към изящно заоблените й гърди. Кожата й блестеше, сякаш покрита с роса, и пръстите го засърбяха да я докосне.

Рязко се извърна с лице към свещеника, застанал пред камината. По пребледнялото лице на човека веднага прецени, че всъщност въобще не успява да прикрие бушуващия в гърдите му огън. С половин ухо изслуша церемониалната реч. През всичкото време погледът му остана прикован към портрета на Джордж Фаръл над полицата. Поради някаква причина този по-млад вариант на командира напомни на Майлс за собствения му баща, какъвто го помнеше в най-славните му дни, когато бяха в пристанището на Триполи. Тогава всички бяха дълбоко убедени, че планът им ще успее, а Майлс — най-много.

Затвори очи и се опита да прогони спомена, но той не само не изчезна, а го обгърна като змия. Чу младата жена да казва нещо; дрезгавият й тон бе като балсам за душата му. Само да бе в състояние да си представи с цялата си невинност какви демони го терзаят, каква лудост го обзема, щеше да побегне от салона, от бремето на женитбата и с радост щеше да прегърне всякакво друго разрешение. Беше толкова прекрасна в сватбената си рокля и със спокойното изражение на лицето си, сякаш необоримо доказателство за несправедливостта на съдбата.

Откри, че се е загледал в огромните теменужени езера, пълни с очакване. Дали тя се досещаше колко сериозно обмисля да я запази за някой млад мъж, когото е оставила в Лондон, да я спаси от себе си и от неизбежния студен, празен брак, който щеше да последва.

— Господине?

Съзнанието на Майлс почти не реагира на въпроса в гласа на свещеника.

Розовите й устни леко се разтвориха и тя тихо прошепна:

— Уинчестър?

Зад гърба си дочу изръмжаването на Деймиън:

— Братовчеде, сложи проклетия пръстен на ръката й или аз ще го сторя.

Не. Независимо от цялото обзело го в момента благородство да спаси тази млада и невинна красота, Майлс знаеше, че никога не би отстъпил Теди на Деймиън. За миг си представи как ентусиазираният му братовчед с радост заема мястото на младоженеца, разсъблича булката му от белите й копринени одежди, сваля копринените й чорапи и дантелените жартиери и я отпуска на пода в стаята си в Мирамер, а Майлс, долу в кабинета си, чува страстните им стонове.

Подобно нещо определено не му се нравеше.

Семплата златна халка лесно се наниза на пръста й. Майлс с лекота произнесе думите, които завинаги го свързаха с тази жена. Свещеникът набързо приключи церемонията, после вдигна безцветните си вежди към младоженеца, очевидно очаквайки нещо. Като сведе поглед към булката, Майлс долови смълчаното нетърпение, настъпило наоколо — всички очи бяха насочени към него, с надеждата да бъдат възнаградени. Точно това, по дяволите, възнамеряваше да стори. Достатъчно се бяха забавлявали за негова сметка досега.

Очите му за миг се сляха с тези на Теди, после се наведе към устните й. Колко хубаво, че именно в този момент тя поруменя, погледна надолу, а цялата й стойка говореше за благочестивост и въздържание. Истинска роза, която чака той да я откъсне.

Колко смирено прие съдбата си. От друга страна едва ли можеше да избегне целувката на пламенния младоженец.

Някой се изкашля. Моментът отмина. Очите й се стрелнаха към неговите. Наред с цялата невинност в тях се четеше и дълбоко облекчение. Облекчение. Внезапно се смути. По дяволите, тя едва прикриваше радостта си, че той не я целуна. Да, тя бе обзета от опияняваща радост, когато постави ръката си върху неговата и хвърли зашеметяваща усмивка не на него, а на гостите.

Булката определено изглеждаше щастлива. Тогава защо той се почувства като изключен от веселбата?

Миг по-късно тя потъна в прегръдките на леля се и бе заобиколена от натруфени жени. Някой промърмори нещо в смисъл, че дамите ще се оттеглят за известно врем, докато сервират обяда. Затворен в задимената от пури гостна, пълна с обсъждащи войната плантатори, никой от които ни най-малко не държеше на него, Майлс предпочиташе да получи двадесет камшични удара отколкото да ги слуша. Мушна пръст под колосаната си бяла яка и се зачуди как най-бързо да задоволи внезапната си жажда за ром.

— Поздравления, братовчеде — обади се Деймиън с известен сарказъм. — Сега вече си сигурен, че ще направиш горкото момиче нещастно до края на живота му.

Без да дочака отговор, Деймиън енергично се отдалечи и застана сред група млади американски офицери, събрали се близо до вратата.

Фаръл мина край Майлс, изръмжа нещо прилично на поздравление и отмина. Майлс стисна зъби и реши сам да потърси ром. Нечия ръка го докосна точно преди да стигне до отворените двойни врати към фоайето, където кудкудякащи жени бяха наобиколили булката, и го спря на място.

— Не е редно да си тръгнеш сега, стари приятелю. Това ще помрачи удоволствието за всички ни.

При сърдития поглед на Майлс дяволитата усмивка на Джул Рейнолдс само се разтегна по-широко, а появилите се около очите му бръчици с нищо не загрозиха изключително привлекателното му лице. Точно както тъмната хубост поддържаше лошата слава на Майлс в района на Тайдуотър, така златистите коси и сините очи на Рейнолдс подхранваха репутацията му на завършен флиртаджия и любовник в страна, където плейбоите — особено красивите и неженените — бяха малцина. Тук аристократите се трудеха, женеха се и създаваха огромно потомство. Плантациите го изискваха от своите собственици. Рейнолдс обаче, много по-заможен от мнозина, имаше вид на човек, решил единствено да се забавлява и наслаждава. Дори небрежният, макар и безупречен възел на бялата му вратовръзка подсказваше за пренебрежението му към общоприетото.

Майлс рядко бе срещал човек равен му по ръст или широкоплещест като него и не по-малко силен. Дори в изкуството на ездата Рейнолдс можеше да се мери с Майлс. Не му отстъпваше и в бързината на ума или в остротата на езика. Във всяко отношение, освен в едно, съдбата сякаш ги бе направила равни.

Ако не беше здраво стиснатият бастун с дръжка от слонова кост, Майлс подозираше, че Джул отдавна щеше да го е поканил да се надбягват, само за да докаже, че е по-бързоног. Ала този мъж не се спираше пред опасностите при преследване удоволствията. Веднъж това се оказало фатално за Рейнолдс. Преди няколко години бил заловен в леглото със съпругата на собствения му флотски командир, който се завърнал по-рано от предвиденото от Триполи. Вместо да убие Рейнолдс, което би било справедливо, флотският командир предпочел да го осакати, независимо че по този начин губеше отличен морски капитан. Двамата излезли на дуел. С безмилостна точност командирът прострелял Рейнолдс в дясното бедро, раздробил костта и го оставил — поне за американския флот — безполезен инвалид, неспособен да управлява кораб. Пред Рейнолдс нямало друга възможност освен да напусне бурния морски живот и да се отдаде на плантацията си.

Според хорските приказки невярната съпруга, пищна блондинка, поне с двадесет години по-млада от мъжа си, последвала Рейнолдс в плантацията му Маунт Еъри. След година, прекарана в усамотение, Рейнолдс отново се появил сред обществото и с характерната си нахаканост отрекъл мълвите. Колкото и странно да било никой повече нито видял, нито чул нещо за въпросната дама. Колкото до самия командир — той се пенсионирал преждевременно и се установил във Вашингтон, където се заловил с политика.

Рейнолдс не изглеждаше ни най-малко смутен от всичко случило се; бе събрал огромна колекция от инкрустирани със скъпоценни камъни бастуни, които допълваха тоалетите от огромния му гардероб. Страстта му към морето бе намерила отдушник в отглеждането на коне и участие в конни състезания, на което физическият му недъг не пречеше. Страстта му към жените остана не по-малко силна. Често бе споделял пред Майлс, че раняването му и обстоятелствата, свързани с него, само възбуждали по-голям интерес у жените.

Свързваше ги своеобразно другарство, подхранвано от общите им интереси, от равните им способности и еднаквото им презрение към войната и пламенните й защитници. Независимо от това бяха постоянно нащрек един спрямо друг и не пропускаха да се съревновават. Освен това Майлс не вярваше напълно на Рейнолдс.

Откри, че всичките му подозрения се възобновиха, щом очите на Рейнолдс се насочиха през рамото на Майлс към жените, все още отрупани във фоайето. Майлс улови лекото трепване на клепачите на Рейнолдс, което — придружено с едва забележимо разширяване на ноздрите — безпогрешно подсказваше, че внезапно е събуден интересът му.

Майлс не се стърпя и без да премисли думите си или да смекчи тона си рече:

— Дръж се прилично, Рейнолдс. Човек би изпитал желание да те убие само заради присъствието ти в една стая със съпругата му. А какво остава, ако я гледаш по този начин.

Погледът на Рейнолдс се насочи към Майлс. Обезоръжаваща усмивка се появи върху устните му.

— Дори мен не ме бива чак толкова, колкото и неприятно да ми е да го призная. Но трябва да добавя… — Той кимна с главата към фоайето, а погледът му отново се насочи натам, — …че като я съзерцавам, ми е по-леко да понасям горещината. Къде, по дяволите, я намери?

Одобрителните нотки в тона на Рейнолдс раздразниха Майлс и определено го накараха да застане нащрек. Хвърли поглед през рамо към морето от рокли в пастелни тонове и видя няколко доста масивни разголени гърбове. Нямаше начин стройната фигура на Теди да не се открои. Даде си сметка, че ако всички тези жени бяха загърнати само в чаршаф, пак щеше да я различи безпогрешно. Особено в гръб. Очевидно бе съхранил този спомен в съзнанието си.

Макар начинът, по който бялата коприна обгръщаше бедрата й, да го изпълваше с примитивно задоволство, точно в момента не му се искаше да си припомня чудесните й форми. Тя се наведе да приеме букет цветя от някакво детенце. Коприната се опъна, подчерта тънката й талия и обгърна ханша й. Откри се забележителна гледка — наслада за всеки мъж с гореща кръв, пък бил той и без капка въображение. Рязко и съзнателно Майлс се обърна към Рейнолдс и застана така, че да му попречи да види картината. Дари го с хладна усмивка, която стана още по-широка, когато забеляза видимото недоволство в клюмналия нос на Рейнолдс.

— Запознахме се преди три седмици — отвърна Майлс и удоволствието му стана двойно, когато облечен в ливрея прислужник му поднесе кристална чаша.

Виното се спусна като хладен поток по гърлото му.

Веждите на Рейнолдс се стрелнаха нагоре.

— Явно срещата е била доста пламенна.

— Определено.

— Радвам се. — Рейнолдс се загледа в чашата си с вино, преди да продължи: — Слуховете, разбира се, описват съвършено други обстоятелства.

— Винаги така правят.

За разлика от Майлс, Рейнолдс отпи бавно, замислено, наслаждавайки се на богатия вкус на напитката.

— Човек никога не знае на кои точно приказки за теб да повярва. Досега не съм се изненадвал дори от най-невероятните слухове, а, позволи ми да добавя, чувал съм какво ли не за прекарването ти в пустинята заедно с няколко жени от харема на алжирския бей… — Той направи пауза, ала Майлс не се обади. Рейнолдс сви безразлично рамене и продължи: — Но не ми помагаш особено, като не ми казваш точно какво се е случило тогава. Вероятно именно затова вярвам на всичко чуто за теб. Трябва да ти призная: пристигнах тук напълно убеден, че встъпваш в прибързан брак, скрепен със споразумение. Не разбирам как си попаднал в подобно положение, особено след като те познавам, но това всъщност не ме тревожи. Просто не мога да повярвам на приказките как се е случило всичко. Наистина, сега, когато видях младата дама, искам честно да си призная: напълно разбирам защо не си могъл да се въздържиш. Дори аз щях да пренебрегна предпазливостта и да рискувам. И вероятно, щях да предпочета тегобата на женитбата, вместо относителната свобода да получа куршум в бедрото.

— Единствено по този пункт сме единодушни.

— Напротив, стари приятелю. Напълно вярвах на слуховете, докато не видях младата ти съпруга да влиза в тази стая. Именно тогава се убедих, че мълвата е преувеличена. Та кой мъж със здрав разум ще се съгласи да вземе такава жена за съпруга с обета да страни от нея? Подобно нещо не очаквам дори от теб. Обзалагам се, имаш достатъчно демони, които те измъчват, без да си налагаш и такъв вид изтезание.

Рейнолдс вдигна вежди, без да престава да го изучава с поглед, независимо че изрече всичко убедено и с нужния сарказъм. Майлс пресуши чашата и отвърна на втренчения му взор.

— Загрижеността ти е трогателна. Не се каниш да извлечеш някаква полза, нали?

— В никакъв случай.

— Просто проявяваш любопитство, така ли?

— Като приятел си наясно, че никога не клюкарствам.

— Ъхъ.

— Но не можеш да ме виниш, че се чудя, приятелю. Мисълта, че тази жена е свободна дискретно да си търси удоволствие на друго място, няма начин да не разпали въображението на който и да е.

Майлс процеди през зъби:

— Особено твоето.

Рейнолдс придоби дълбоко оскърбен вид.

— Не ме гледай така. Никога не съм преследвал жена — омъжена или не — против волята й. — Злорадата му усмивка накара очите му да засияят. — Искам жените да се интересуват от мен и да ме очакват с нетърпение. През последните десет години се старая да намирам именно такива. Нали знаеш какъв вид придобива жената, когато я пренебрегват? С течение на времето започва да прави опити да отрече потребностите си и се захваща с уж странични неща. Преструва се, че не обръща внимание на чувствата си, започва да се облича в девическо бяло с всякакви дантели и финтифлюшки в отчаян опит да изглежда незасегната. Но гладът у нея постепенно се натрупва и дори най-благочестивото и въздържащо се младо създание едва се удържа. Тялото й вече не й принадлежи. И най-лекият повей на вятъра събужда страстта й. Тя трепери, завладяна от нея, и постепенно заприличва на мъждукащо на вятъра пламъче на свещ. Няма друг избор освен да се поддаде, иначе ще полудее. Някой мъж трябва да й помогне. Защо това да не съм аз?

— Та ти нямаш нито една филантропична искрица в сърцето си!

Рейнолдс се захили.

— Познавам няколко жени във фоайето, които определено не биха се съгласили с теб.

Усмивката на Майлс бе хладна.

— Тогава не ти липсват занимания за днес следобед. Да се справиш с всичките, вероятно изисква доста вещина и концентрация, особено когато съпрузите им са наоколо. Няма да ти остане време за нищо друго.

— При обикновени обстоятелства това само би направило неизбежната победа още по-сладка за мен. Да имаш обаче, две любовници, всяка от които не подозира за съществуването на съперницата си, е истинско бедствие и би предизвикало писъци и дърпане на коси. Аз, естествено, с удоволствие ще си потърся развлечение на друго място.

Рейнолдс кимна с глава към събралите се наблизо мъже в униформи. Майлс се зачуди дали внезапното изостряне на чертите му е предизвикано от невъзможността да плава повече по моретата или събеседникът му за пореден път просто споделя презрението на Майлс към войнолюбците. В следващия миг Рейнолдс се ухили зловещо.

— Странно, но изведнъж ми се иска да не съм обвързан с никаква любовница, която да се вкопчва в мен и да хленчи, сякаш не получава всичко, което й се полага. Никоя жена не приема лесно факта, че я пренебрегват, независимо от обстоятелствата. Те са още по-безпощадни, ако се опиташ да ги разкараш. В момента не съм в настроение да понеса подобно поведение от когото и да било, а най-малкото — от въпросните две жени във фоайето. — Рейнолдс дълбоко си пое въздух. — Определено се нуждая от нещо ново.

— Опитай с разходка в градината — предложи Майлс. — Розите на Едуина Фаръл били невероятни. Намират се в уединен участък встрани от къщата. Никой няма да те намери там.

— Сигурно така и ще постъпя. Човек никога не знае къде ще открие онази рядка съвършена роза. — Рейнолдс наклони глава и се облегна с двете си ръце на бастуна, а веждите му се свъсиха. — Доста си пиперлия днес, стари приятелю. Малко прекалено дори за теб. Да не би да размишляваш за последния облог, който ти отправих?

И двамата никога не се въздържаха и от най-дръзките облози, с които се предизвикваха на пистата за конни състезания. Майлс бързо поклати глава.

— Напротив, поддържам облога. Получаваш двете ми кобили, ако твоят жребец Доблест спечели надбягването на Дяволската нива в събота. Аз получавам жребец Годолфин, ако загуби.

Облогът бе доста екстравагантен и носеше сериозна загуба за победения. А за спечелилия означаваше три коня с най-скъпото и ценено родословие в цяла Вирджиния и в Англия, както и перспективата да се отгледат нови потомци, от които печалбите при бъдещи състезания щяха да са неимоверни. И двамата мъже го съзнаваха. Както и всички в областта Тайдуотър. Затова и двамата знаеха, че ще дойдат хора отвсякъде, за да наблюдават надбягването.

— Не бързай да се усмихваш — предупреди Майлс и устните му си извиха самоуверено нагоре. — Див вятър е побеждавал Доблест два пъти на същата дистанция.

— Точно това имам предвид. Няма защо да изглеждаш така мрачен. Докато аз… — Рейнолдс оправи маншета си. На кутрето му проблесна пръстен с диамант. — Имам основателни причини да се страхувам от този ден. А от друга страна, имам предчувствие, че нещо хубаво ще ми се случи. Но не очаквам от теб да ме разбереш. — Рейнолдс здравата тупна Майлс по рамото. После се спря и точно преди да се отдалечи, каза: — Извинявай, но пред очите ми продължава да стои картината на твоята венчавка. Как само успя да се въздържиш от задължителната целувка! Но от друга страна да устоиш на изкушението в спалнята е съвършено различно от сдържаността в претъпканата с хора гостна, нали? Защо да се подлагаш на изпитание? О, ето че женската групичка е на път да се разпадне. А две дами отчаяно се оглеждат наоколо. Ако обичаш, стари приятелю, покажи ми най-краткия път до онази розова градина. Няма защо да предизвиквам бедствие, щом има начин да го избегна.

Майлс с удоволствие го стори. Докато наблюдаваше как Рейнолдс безпрепятствено се измъква през страничната врата с подвижност, невероятна за състоянието му, той усети, че го обзема желание този мъж да остане в градината през остатъка от деня или поне докато отведе Теди от къщата, което възнамеряваше да стори при първа възможност. Това му желание, разбира се, се дължеше на обстоятелството, че го чака работа вкъщи, а не на смехотворното хрумване за необходимостта да държи Теди далеч от русокосия съблазнител.

Та какво толкова можеше да се случи?

Предпочете да отхвърли тази мисъл. В момента искаше само да избегне евентуалната възможност. Огледа фоайето и очите му се спряха на едра блондинка, съпруга на сивокосия лейтенант, който в момента разговаряше с Деймиън. Забеляза как тя непринудено се оттегли в единия край на фоайето, а очите й непрекъснато шареха из гостната, докато си вееше небрежно с ветрилото. Тъй като съпругът й се намираше в стаята, беше явно, че не търси него. На около метър и половина от нея стройна червенокоса жена бе привидно увлечена в разговор с по-възрастна дама. Червенокосата проявяваше същите признаци на безпокойство и с не по-малка нервност размахваше ветрилото, макар по устните й да трептеше приветлива усмивка, сякаш искрено се интересува от думите на събеседницата си.

На Майлс внезапно му хрумна злодейска мисъл. Остави чашата си и се приближи към блондинката. Леко се смути от погледа, който тя му отправи, след което се извърна и застана видимо изплашена от неговото внимание. Сигурно тъкмо този израз предизвиква русокосият Рейнолдс по лицата на доста жени. Всъщност лукавият чаровник Рейнолдс бе далеч по-опасен от Майлс, колкото и заплашителен и зловещ да изглеждаше.

И въпреки това, от време на време се оказваше доста неприятно, че се ползваше с подобна репутация. Спря се, наклони глава и устните му се извиха в нещо като усмивка. Очите й се спряха на белега му и видимо се разшириха.

— Госпожо Едуардс, не се съмнявам, че розовата градина на Едуина Фаръл ще ви хареса. — При смаяния вид на жената — напълно разбираем, защото никога до момента не бе разговарял с нея — той сниши още повече глас: — Струва ми се, там ще намерите онзи, когото търсите.

Тя премигна насреща му, размаха ветрилото пред пищната си гръд и силно се изчерви. После бързо наведе очи.

— Да, май точно от глътка въздух се нуждая. Бихте ли ме упътили, господине?

Той галантно го стори. Изчака точно три минути, после се приближи към червенокосата и само след секунди показа и на нея пътя към розовата градина.

Ако всичко вървеше по план, Рейнолдс щеше да има работа през по-голямата част от следобеда. С усмивка, избликнала от дъното на душата му, Майлс се обърна и влезе отново в гостната.