Загадката на лабиринта

Глава 9Съдията Ди остава сам на местопрестъплението; аутопсията разкрива причината за смъртта.

— Претърси дрехите на жертвата! — нареди съдията Ди на сержант Хун, когато кандидатът Дън излезе.

Сержантът бръкна в ръкавите на робата. От десния извади носна кърпичка и миниатюрен калъф от брокат със зъбочистка и клечица за чистене на уши. В десния откри голям ключ със сложна изработка и картонена кутийка. Опипа и пояса на убития, но там имаше само още една кърпичка. Съдията Ди отвори кутийката. В нея имаше девет захаросани сливи, изящно подредени в три реда по три. Това бе традиционен местен деликатес. Върху капака на кутийката бе залепена червена хартиена лента с надпис „Почтителни благопожелания“. Съдията въздъхна и остави кутийката на писалището. Регистраторът на смъртните случаи измъкна четчицата от сгърчените пръсти на убития. Влязоха двама стражници и отнесоха мъртвия генерал на носилка от бамбукови пръти. Съдията Ди седна в креслото на убития.

— Идете в приемната — нареди той. — Аз ще поостана.

Щом всички излязоха, той се облегна в креслото и умислено се вгледа в рафтовете, отрупани с книги и документи. Само около вратата нямаше полици — там висяха два копринени свитъка с рисунки, а отгоре бе окачена дъска с надпис „Кабинет за размишления“. Очевидно това бе името, дадено от стария генерал на библиотеката му.

След това очите на съдията се спряха върху писмените принадлежности на бюрото. Той се възхити от красивия камък за разтриване на туш, от изящната резба на бамбуковата поставка за четките, както и от червеното порцеланово съдче за вода, върху което със сини йероглифи също пишеше „Кабинет за размишления“. Явно всичко това бе изработено по поръчка специално за генерала. На малка стойка от дялан нефрит стоеше калъпче туш. От лявата страна съдията видя две бронзови преспапиета, и те с гравиран надпис: „Плачещите върби вземат формата си от пролетния вятър, немирните вълни черпят изящество от есенната луна.“ Отдолу се четеше подпис: „Отшелникът от бамбуковата горичка“. Вероятно това е някой приятел на генерала, предположи Ди, който му е подарил преспапиетата, правени по поръчка.

Той взе четчицата, с която бе писал убитият. Беше много елегантна, с дълъг връх от вълчи косми. Дръжката й бе лакирана в червено, с резба, сред която се четеше: „Отплата в здрача на живота“, а отстрани съвсем ситни изящни йероглифи допълваха надписа: „Дълбок поклон в мига, когато приключват шестте цикъла. Обиталището на покоя.“ Значи четката бе подарък за юбилея от друг приятел.

Съдията я остави и вдигна листа, на който покойникът бе изписал с уверена ръка само два реда:

Изречението е завършено, даде си сметка съдията. Значи генералът не е бил прекъснат, докато е пишел. Сигурно е обмислял следващото изречение, когато убиецът го е поразил. Той отново взе червената лакирана четка и с възхищение разгледа сложно преплетените облаци и дракони, изрязани на дръжката. Учуди го тишината. Библиотеката бе напълно откъсната от околния свят, никакъв звук не проникваше през стените. Изведнъж го обзе смъртен страх. Седеше в креслото на покойник в позата, която и генералът бе заемал в мига на смъртта си. Сепнато вдигна очи. Целият изтръпна, когато забеляза, че единият от двата свитъка до вратата виси накриво. Усети как леден студ сграбчва сърцето му. Да не би точно там отзад да имаше таен вход, през който бе минал убиецът, за да прониже гърлото на генерала? Завладя го мисълта, че в такъв случай той самият сега е в ръцете на убиеца. Вторачи нетрепващ поглед в свитъка, очаквайки всеки миг той да се отмести и зад него да се очертае злокобна сянка.

С усилие успя да се овладее. Съобрази, че е изключено помощникът му да не е проверил точно най-подходящото за тясна врата място. По всяка вероятност самият Тао Ган бе оставил наклонен свитъка, след като е огледал стената зад него. Съдията Ди изтри студената пот, избила по челото му. Задушаващият ужас бе отминал, но все още не можеше напълно да се отърси от тревожното усещане, че убиецът е някъде наблизо. Той навлажни четката в съдчето с вода и се сведе над писалището, за да пробва как пише. Десният свещник му пречеше. Съдията посегна да го премести и в този миг застина.

Облегна се назад в креслото и замислено се взря в свещника. Изглежда, след като бе написал първите два реда, убитият бе прекъснал, за да придърпа същия този свещник. Не е било, за да му свети по-добре, защото тогава щеше да приближи левия. Несъмнено нещо е привлякло погледа му и той е поискал да го види отблизо на по-светло. В този миг убиецът го е пронизал. Съдията Ди се намръщи. Остави четката за писане и вдигна свещника. Разгледа го най-внимателно, но не можа да открие нищо необичайно и го сложи отново на мястото му. Поклати подозрително глава, стана отведнъж и излезе от библиотеката. На минаване покрай двамата стражници, оставени да пазят в коридора, им нареди да наблюдават през цялото време и да не пускат никого в библиотеката, преди вратата да се поправи и запечата.

В приемната всичко бе готово. Съдията Ди се разположи на импровизираната съдийска маса. Пред нея върху рогозки на пода лежеше трупът на генерала.

След като кандидатът Дън надлежно потвърди, че трупът е на баща му, съдията Ди нареди на регистратора да пристъпи към аутопсията. Човекът внимателно съблече покойника и мършавото тяло на генерала се просна в голотата си. Кандидатът Дън закри очи с ръкав, писарят и стражниците наблюдаваха безмълвно. Регистраторът клекна до трупа и го огледа сантиметър по сантиметър, като подробно се спря на жизненоважните органи и опипа черепа. Раздалечи сключените челюсти със сребърна лъжичка, за да види езика и гърлото. Накрая се изправи и докладва на съдията:

— Жертвата явно е била в добро здраве и без физически страдания. По ръцете и краката се забелязват малки безцветни петна колкото меден грош, а езикът е обложен с дебел сив слой. Смъртта е настъпила не от раната в гърлото, а от силна отрова, вкарана в тялото с тънкото острие, което е пронизало шията.

Всички зяпнаха. Кандидатът Дън свали ръка и погледна ужасен трупа. Регистраторът отви ножчето от хартията и го положи на масата.

— Ваше превъзходителство — каза той, — ако обичате, вгледайте се в бледата следа на върха, до петното от съсирена кръв. Това е отровата.

Съдията Ди внимателно хвана тънката дръжка и се взря в тъмнокафявите петънца на върха.

— Знаете ли каква е тази отрова? — попита той. Регистраторът на смъртните случаи поклати с усмивка глава:

— Няма как да се установи видът на отрова, приложена външно, ваше превъзходителство. Ние познаваме онези, които се гълтат, известни са ни признаците на отравяне с тях. Но такива, които се вкарват с нож в тялото, са изключително редки. Мога единствено да кажа, че според цвета и формата на петната, избили по кожата, не е изключено да е отрова от някакво влечуго.

Съдията не настоя повече. Записа показанията на регистратора на официална бланка и му нареди да ги прочете и да потвърди достоверността им с отпечатък от палеца си под тях. След това каза:

— Можете вече да облечете трупа и да го положите в ковчег. Доведете домоуправителя!

Докато стражниците завиваха трупа с покров и го местеха на носилката, влезе домоуправителят и коленичи пред масата.

— Ти отговаряш за реда в този дом — започна съдията. — Разкажи какво точно стана снощи. Започни от празничната вечеря.

— Голямото празненство по случай юбилея на негова светлост — започна домоуправителят — се състоя тук, в тази зала. Начело на трапезата седеше генералът, до него бяха втората, третата и четвъртата съпруга на генерала, младият господар Дън със своята жена, а също и двама млади братовчеди на първата съпруга на генерала, която почина преди десет години. Отвън на терасата свиреха музиканти, но си отидоха два часа преди генералът да стане от масата. Към полунощ младият господар вдигна последна наздравица. После генералът заяви, че се оттегля в библиотеката си. Придружи го младият господар, аз вървях зад тях със запалена свещ. Генералът отключи вратата. Аз влязох и запалих двете свещи на писалището от свещта, която носех. Мога да свидетелствам, че в стаята нямаше абсолютно никой. Когато излязох, младият господар бе коленичил пред господаря да му пожелае лека нощ. После стана, генералът му благодари, прибра ключа в левия си ръкав и влезе, като затвори след себе си вратата. И двамата с младия господар чухме как падна резето. Това е цялата истина, ваше превъзходителство.

Съдията Ди направи знак на старшия писар, който прочете на глас показанията на домоуправителя. Възрастният служител потвърди всичко и постави отпечатък от палеца си под документа. Съдията Ди го освободи и се обърна към кандидата Дън:

— Какво правихте след това?

Въпросът като че ли затрудни кандидата Дън и той се поколеба.

— Отговорете на въпроса ми! — повиши тон съдията.

— Честно казано — неохотно поде Дън, — карах се с жена ми. Прибрах се направо в покоите си и тя ме обвини, че по време на вечерята не съм проявявал към нея полагащото й се уважение. Твърдеше, че заради мен не можела място да си намери от срам пред останалите дами. Бях уморен след празненството, не ми се приказваше и почти не й отговорих. Седнах в леглото и изпих чаша чай, докато две прислужнички събличаха съпругата ми. После тя се оплака, че я боли главата, и накара едното момиче да й разтрива близо половин час раменете. Най-накрая си легнахме.

Съдията Ди сви на руло листа, на който си бе водил записки, и заяви с непринуден тон:

— Засега не установявам никаква евентуална връзка на У с това престъпление.

— Умолявам негово превъзходителство — викна кандидатът Дън — да подложи на изтезания убиеца! Не може да не признае гнусното си злодеяние!

Съдията стана и обяви предварителното разследване за приключено. Без да добави нито дума, излезе в предния двор. Качи се на паланкина, а кандидатът Дън го изпрати с дълбок поклон.

Щом пристигна в съдилището, първата му работа бе да отиде в затвора. Тъмничарят му съобщи, че Шиен Моу все още е в безсъзнание. Съдията заповяда да се повика лекар. Шиен Моу трябваше на всяка цена да се свести! После отиде в кабинета си, следван от Тао Ган и сержант Хун.

Съдията седна на писалището и извади от ръкава си оръжието на убийството. Изпрати чиновника да донесе кана горещ чай. След като изпиха по една чаша, той се облегна назад и каза, като поглаждаше бавно брадата си:

— Много необичайно убийство. Освен че нямаме никаква представа за възможните подбуди и за убиеца, сме изправени и пред две много сложни загадки. Първо, как е влязъл и как е излязъл убиецът от запечатаната библиотека? Второ, как е успял да забие необичайното си оръжие в гърлото на жертвата?

Сержант Хун объркано поклати глава. Тао Ган не сваляше очи от острието. Като подръпна трите дълги косъма, щръкнали от лявата му буза, бавно каза:

— Господарю, по някое време помислих, че знам как е станало всичко. Навремето, докато скитах из южните провинции, съм се наслушал на всякакви истории за дивите планински варвари и за това, как ходели на лов с дълги цеви, през които издухват стрели. Хрумна ми, че това малко острие с много особена дръжка може да е било изстреляно тъкмо през цев, а ако е така, убиецът е можел да се прицели отвън през решетките в стената. Но пък после си дадох сметка, че ъгълът, под който острието е пронизало гърлото на жертвата, изобщо не съответства, освен ако убиецът не е седял под масата. Нещо повече, отвън зад задната стена на библиотеката се издига много висок сляп зид. Оттам не може да се проникне.

Съдията Ди отпиваше от чая си.

— Прав си — каза той след малко. — Трябва да отхвърлим възможността острието да е било издухано през тръба. От друга страна, както ти така добре ни обясни, миниатюрното ножче не може да е било забито с ръка в гърлото на жертвата. Дори и дете не е в състояние да стисне такава дръжка. Освен това искам да насоча вниманието ви към необикновената форма на острието. То е като тръба и по-скоро напомня резец, отколкото нож. Засега обаче е рано да правим заключения от това. Тао Ган, издялай ми от дърво точно копие на това нещо, за да мога да го изуча на спокойствие. Но много внимавай, само небесата знаят с каква отрова е намазан върхът му!

— Аз мисля, господарю — обади се сержант Хун, — че трябва да проучим по-подробно и събитията, предшествали убийството. Предлагам да разпитаме колкото може по-бързо и У.

Съдията кимна.

— Тъкмо се канех да ви предложа неканени да навестим У още сега. Открай време обичам да се срещам с хората в естествената им обстановка.

Съдията Ди стана. Изневиделица вратата на кабинета се отвори и вътре влетя обезумял тъмничарят.

— Ваше превъзходителство — извика той. — Шиен Моу се свести. Само че май умира!

Завариха Шиен Моу да лежи на дървения нар в килията. Тъмничарят бе сложил на челото му парче плат, натопено в студена вода. Очите на затворника бяха затворени, той дишаше тежко и неравномерно. Съдията Ди се наведе над него.

Шиен отвори очи и погледна съдията.

— Шиен Моу — настоятелно запита съдията Ди, — кой уби съдията Пън?

Шиен впери в съдията пламтящи очи. Размърда устни, но от гърлото му не излезе звук. С неимоверно усилие най-сетне изрече „Юю“… и млъкна. Масивното му туловище се разтресе в конвулсии. Той затвори очи и изопна тяло, сякаш се опитваше да се намести по-удобно. После престана да мърда.

— Нещо искаше да каже — развълнувано възкликна сержант Хун, — но не му стигнаха силите!

Съдията Ди се изправи. Поклати тъжно глава и каза:

— Шиен Моу издъхна, без да ни каже онова, което толкова ни интересува! — погледна неподвижното тяло и унесено додаде: — Вече никога няма да разберем кой е убил съдията Пън.

После пъхна ръце в широките си ръкави и се върна в кабинета.