Загадката на лабиринта

Глава 1Странна среща при езерото с лотосите; покушение срещу съдията Ди по пътя му към Ланфан.

При настоящата славна — преславна династия Мин, ерата на император Юнлъ, всички се радват на мир, земята ражда в изобилие, няма засухи и наводнения, хората живеят в благоденствие и доволство. Това щастие дължим изцяло на августейшите достойнства на негово величество императора. Естествено, в тези блажени години на спокойствие престъпността почти е изчезнала и настоящето предлага крайно оскъден материал за изучаване на престъпните деяния и начините за тяхното изобличаване. Затова не в съвремието, а в миналото трябва да търсим истории за загадъчни злодейства и изумителното им разкриване от прозорливи магистрати.

И понеже разполагам със свободно време, мога да се отдам на любимите си проучвания и старателно издирвам из древни, потънали в прах архиви документи за нашумели навремето криминални дела, вслушвам се в приказките на приятели и познати, когато се съберем в чайната и стане дума за поразителни престъпления, разкрити от прочутите съдии на миналото.

Оня ден привечер излязох на разходка из Западната градина, за да се полюбувам на цъфналите лотоси. Минах по мраморния мост до островчето в средата на лотосовото езерце и съзрях свободна маса в единия ъгъл на терасата.

Отпивах от чая си, чоплех сушени пъпешови семки и се наслаждавах на прекрасното езеро, цялото в лотосов цвят. Наблюдавах пъстрата тълпа и както често правя, се забавлявах, опитвайки се да отгатна по вида на минувачите кой какъв е и от какво семейство произхожда.

По някое време зърнах две невероятно красиви девойки, които отминаха хванати за ръце. Приличаха си много, от пръв поглед си личеше, че са сестри. Но по характер явно бяха съвсем различни. По-младата бе весела и жизнерадостна и непрекъснато бъбреше. Голямата бе нейна противоположност — сдържана и свенлива. На лицето й бе изписана дълбока умисленост и бях сигурен, че таи в себе си някаква покъртителна житейска драма.

Когато двете девойки се скриха сред тълпата, забелязах, че подире им върви възрастна жена. Тя се подпираше на бастун и ситнеше, накуцвайки, сякаш решена на всяка цена да задмине момичетата. Реших, че е гувернантката им. Но когато минаваше покрай терасата, прочетох по лицето й такава похотлива злост, че на часа обърнах очи към красива млада двойка, която се задаваше в този миг.

Младежът носеше шапка на кандидат за литературните изпити, а момичето, скромно облечено, имаше вид на домакиня. Вървяха на разстояние един от друг, но по нежните погледи, които си разменяха, ставаше ясно, че не са си безразлични. По потайния им вид реших, че са влюбени. На минаване покрай мен момичето понечи да хване младежа за ръка, но той побърза да се отдръпне и смръщено поклати глава.

Обърнах безцелно поглед към събралите се на терасата гости и съзрях един възпълен спретнат мъж, седнал като мен сам на маса. Имаше приятно валчесто лице и реших, че е заможен земевладелец. Видя ми се от приказливите и побързах да отклоня очи от него, за да не приеме погледа ми като покана за запознанство. Предпочитах да остана насаме с мислите си, още повече че в очите му зърнах особен блясък, който ме накара да бъда нащрек. Стори ме се, че човек с подобен леден пресметлив поглед — пълна противоположност на дружелюбното му лице — вероятно е в състояние подробно да обмисли и да извърши някакво злодеяние.

След малко забелязах възрастен господин с дълга бяла брада бавно да пристъпва към терасата. Бе загърнат в кафява роба с широки ръкави, подшити с черно кадифе, на главата си носеше висока черна шапчица. Макар да нямаше отличителните белези на сановник, видът му се хвърляше на очи. Поспря се, облегнат на извитата си тояга, и заоглежда с пронизителни очи изпод рунтави бели вежди гъмжащата от хора тераса.

Човек на такава достолепна възраст не бива да стои прав и аз побързах да стана и да поканя новодошлия на масата си. Той прие със сдържан поклон. Докато пиехме чая и си разменяхме обичайните учтиви реплики, разбрах, че мъжът се казва Ди и че на младини е бил префект.

Скоро поведохме приятен разговор. Гостът ми се оказа човек начетен, с изискан вкус и времето потече неусетно в приказки за литература, за проза и поезия, като междувременно хвърляхме по някой поглед и към веселата тълпа, стичаща се по крайбрежния булевард. Гостът ми говореше с акцента, характерен за провинция Шанси. Затова го попитах в един промеждутък дали случайно семейството му не е свързано със стария род Ди от Тайюан, столицата на провинция Шанси, чийто блестящ представител преди векове, по времето на династия Тан, е бил великият държавник Ди Жендзие.

Очите на достопочтения старец припламнаха и той подръпна дългата си брада.

— Да! — възкликна той. — Семейството ми действително е клон от същия род Ди, от който произхожда и великият съдия Ди, и аз съм много горд, че той е сред моите предци. Но понякога този факт ме дразни до болка. Почти няма случай да вляза в гостилница, за да хапна купичка ориз или да пийна чашка чай някъде, без да чуя наоколо да се разправят истории за прославения ми прадед. Вярно, че, в общи линии, историите за блестящите дела на Ди Жендзие като председател на императорското Столично съдилище отговарят на истината, а и фактите могат да се проверят в официалните летописи на династия Тан. Но много често невежи люде разпространяват какви ли не измислици за ранните години от попрището на Ди Жендзие, докато още е служил като окръжен съдия из различни провинции. А той се прочува именно тогава, като разкрива десетки загадъчни престъпления. Достоверният разказ за тези случаи благоговейно се предава в моя род от поколение на поколение. Възмущават ме и ме дразнят небивалиците, които се разправят из чайните, и често се случва да оставя всичко на масата и да си тръгна.

Старецът поклати глава и ядосано удари с тоягата си по плочника. Бях безкрайно зарадван, че гостенинът ми наистина се оказа потомък на прочутия съдия Ди. Станах и с дълбок поклон засвидетелствах почитта си към семейството му. После продължих с думите:

— Ваша милост, искам да ви се представя като запален събирач на достоверни свидетелства за великите разследвания, проведени от именитите съдии в славното минало на нашия народ. Без да съм безделник клюкар, изпитвам огромно удоволствие да ги проучвам най-внимателно. Защото не са ли именно те за нас, живеещите в този късен век, огледало и предупреждение за нашата глупост и за недостатъците ни? Тези разкази не само пречистват и облагородяват нравите ни, а и по-убедително от всякакви напътствия разубеждават и възпират порочните люде. Няма по-красноречиво доказателство за това, колко гъста е мрежата на небесната справедливост и как ни един злосторник в края на краищата не се промушва през брънките й. Според мен в старите времена няма следовател, който да се мери със съдията Ди. От години усърдно записвам всичко за разкритите от блестящия му ум дела. И сега, дарен от благосклонната съдба с възможността да се запозная с вас, един пълноводен извор на знания по този въпрос, надявам се, че не ще изтълкувате като злоупотреба с любезността ви смирената ми гореща молба да ме удостоите с привилегията лично да чуя от вас някои по-неизвестни случаи.

Беловласият господин веднага склони и аз го поканих на скромна вечеря. Вече се спускаше здрач и посетителите се пренасяха от терасата вътре в гостилницата, където сервитьорите бяха запалили свещи и цветни хартиени фенери. Подминах главната зала, кънтяща от гласовете на десетките вечерящи посетители, и поведох госта си към малък страничен салон с изглед към окъпаното в червеното зарево на залеза езеро. Поръчах за двама ни вечеря от по четири блюда и кана топло вино. Опитахме гозбите, изпихме по две-три чаши, беловласият господин поглади дългите си бакенбарди и започна:

— Ще ви разкажа за три заплетени престъпления, разкрити от почитаемия ми предходник съдията Ди при изключително необичайни обстоятелства. По онова време той е бил съдия на Ланфан, отдалечен окръг до северозападната граница на империята.

Така започна дългият му заплетен разказ. Непознатият говореше интересни неща, но пък и често се впускаше в дълги отклонения, а и гласът му, глух и монотонен, жужеше като пчела. Не след дълго почувствах, че трудно задържам вниманието си. Изпих една след друга три чаши, за да проясня съзнанието си, но кехлибарената течност още повече ме унесе. Докато гостът ми продължаваше да нарежда все така равно и провлачено, имах усещането, че дочувам как духът на съня пърха в мен.

Събудих се сам в студения салон, опрял чело о скръстените си на масата ръце. Един нацупен сервитьор се надвеси над мен и заяви, че вече бил ударил гонгът за първата нощна стража, та аз един вид съм бил взел гостилницата за странноприемница, където хората остават да нощуват. Главата ми тежеше и не успях веднага да намеря подходящите думи, за да поставя на мястото му този грубиян. Но вместо това попитах за госта си, като описах подробно външността му. Сервитьорът отвърна, че тази вечер работел в другия край на гостилницата, пък и откъде-накъде съм си мислел, че бил длъжен да оглежда всеки посетител от главата до петите. След малко извади сметка за две вечери от по шест блюда и осем кани вино. Не ми оставаше друго, освен да платя, макар вече сериозно да се питах дали просто не съм сънувал срещата си с беловласия господин и дали този измамник сервитьорът чисто и просто не се възползва от моментното ми замайване, та да ми надпише двойно и тройно сметката.

Излязох с чувството, че са ме изиграли, и поех към къщи по безлюдните улици. Прислужникът ми се бе свил в един ъгъл в библиотеката и спеше дълбоко. Без да го будя, пристъпих на пръсти до рафтовете с книги. Извадих летописите от времето на династията Тан, императорския регистър и собствените си записки за съдията Ди. Разрових се из томовете и установих, че макар, в общи линии, историята на стария господин да съвпадаше с историческите сведения, никакъв окръг Ланфан по северозападната граница на империята не е имало. Помислих си, че най-вероятно не съм чул правилно името, и реших сутринта да навестя беловласия господин и да го помоля за някои допълнителни уточнения. Тогава за свое огромно изумление установих, че макар да помнех целия му разказ дума по дума, колкото и да се мъчех, не можех да се сетя нищичко за него самия — бях забравил и името, и местоживеенето му. Поклатих глава, потопих четчицата и още същата нощ се заех да запиша цялата история, която той ми разказа. Оставих четката едва по първи петли.

На другия ден подробно разпитах всичките си познати, но никой не беше чувал за пенсиониран префект на име Ди, който да живее в нашия град. Не открих нищо за него и при по-нататъшните си проучвания. Това обаче не разсея съмненията ми. Възрастният господин като нищо можеше просто да е минавал през града или да живее някъде в околността.

И така, събрал кураж да предложа настоящата история такава, каквато я запомних, оставям на проницателния читател грижата безпристрастно да отсъди сън ли е била срещата ми на езерото с лотосите, или истина. Стига разказът за три загадъчни престъпления да ви откъсне от грижите и тревогите на всекидневието, няма да ме е яд и за няколкото медни гроша, които ме изнудиха да платя. Защото, каквото и да е станало тогава, онзи сервитьор без съмнение си беше долен измамник — нима е мислимо един, та дори и двама благовъзпитани господа да изпият осем кани вино за една вечер!

Четири конски коли бавно напредваха през планините източно от град Ланфан. В първата новият окръжен съдия на Ланфан Ди се бе разположил удобно, доколкото това бе възможно при такова тежко пътуване. Седеше на сгъваема кушетка, опрял гръб о голям вързоп с книги. Преданият сержант Хун, негов отколешен помощник, се бе настанил срещу него на денк с дрехи. Пътят бе толкова неравен, че и тези предпазни мерки почти с нищо не облекчаваха пътниците. И съдията, и сержантът бяха изморени — вече няколко дни пътуваха.

Следваше ги дълга каруца с гюрук и копринени перденца. В нея трите съпруги на съдията Ди, децата му и прислужничките се мъчеха да подремнат, свити сред възглавници и пухкави юргани. Последните две коли бяха натоварени с багаж. Неколцина слуги седяха върху денковете и сандъците, други предпочитаха да крачат редом с облените в пот коне.

От последното село тръгнаха на зазоряване и вече цял ден се клатушкаха през безлюдни планини. Не срещнаха жива душа, освен неколцина дървари. След пладне загубиха няколко часа и заради едно счупено колело и сега, сред падащия здрач, планината изглеждаше все по-неприветлива.

Начело яздеха двама стройни мъже. На гърбовете им висяха широки мечове, за седлото на всеки бе привързан лък, в колчаните потракваха стрели. Това бяха Ма Жун и Цяо Тай, предани помощници на съдията Ди и въоръжени охранители на групата. Друг помощник на съдията Ди — мършав мъж с леко приведени рамене на име Тао Ган, завършваше шествието заедно със стария домоуправител.

Когато излязоха на превала, Ма Жун дръпна юздите на коня си. Надолу пътят се спускаше към гориста долина, отсреща се виждаше друг стръмен склон. Ма Жун се извърна на седлото си и извика на кочияша:

— Преди един час каза, че наближаваме Ланфан, песоглавецо. А ето че ще трябва пак да се катерим!

Кочияшът смотолеви нещо за гражданите, дето все бързали, после унило го успокои:

— Не се тревожи, от следващото било ще видиш под себе си Ланфан.

— Негодникът само за това следващо било говори — обърна се Ма Жун към Цяо Тай. — Много е неудобно, че пристигаме в Ланфан вечерта. Досегашният съдия сигурно ни чака още от пладне. Ами чиновниците от администрацията на окръга, ами угощението в чест на пристигането ни? Бас държа, че и техните кореми стържат като моя!

— Да не ти казвам колко ми е пресъхнало гърлото! — додаде Цяо Тай, обърна коня си и препусна към колата на съдията. — Имаме да прекосим още една долина, господарю — докладва той, — и след нея вече сме в Ланфан.

Сержант Хун едва потисна дълбоката си въздишка.

— Жалко, че се наложи да напуснем Пуян — обади се той. — Вярно, още с пристигането си там се сблъскахме с две сериозни престъпления, но все пак мястото беше много приятно.

Съдията Ди се усмихна накриво и се опита да се облегне по-удобно на вързопите с книги.

— Изглежда, оцелелите от будистката клика — поде той — успяха да се съюзят с приятелите на търговците от Котан и това доведе до преждевременното ми преместване от Пуян, преди изтичането на мандата. И все пак съдийският пост в един отдалечен окръг като Ланфан може да бъде много поучителен. Сигурно ще се сблъскаме с някои особености, за които е невъзможно да се научи из по-големите градове във вътрешността на страната.

Сержантът се съгласи, но си остана мрачен. Беше прехвърлил шейсет години и изживяваше тежко неудобствата на дългия път. От дете служеше в семейството на съдията Ди. Когато съдията започна попрището си, направи Хун свой доверен съветник и където и да постъпеше на служба, неизменно го назначаваше за секретар на съдилището.

Камшиците на кочияшите изплющяха. Шествието прехвърли билото и се заспуска по тесния криволичещ път. Скоро се озоваха най-долу и пътят потъна в сянката на високи кедрови дървета, извисени над гъстия шубрак от двете страни. Съдията Ди се канеше да нареди на слугите да запалят факлите, когато се чуха някакви викове и отпред, и отзад. От гората изневиделица изскочиха мъже с черни шалчета, завързани през лицата.

Двама хванаха Ма Жун за десния крак и го смъкнаха от коня, преди да успее да изтегли меча си. Трети се метна на коня зад Цяо Тай и падна заедно с него на земята, като го стискаше за гърлото в смъртна хватка. В края на шествието други двама разбойници се биеха с Тао Ган и домоуправителя. Кочияшите скочиха от каприте и мигновено потънаха в гората. Слугите на съдията Ди се спуснаха презглава след тях.

На прозореца на колата на съдията Ди се появиха две маскирани лица. Един удар по главата свали сержант Хун в несвяст. Съдията едва избегна острието на запратено напред копие, но успя да сграбчи дръжката му с две ръце. Разбойникът отвън затегли с все сила към себе си. Съдията се възползва от това и в един миг рязко блъсна с дръжката през прозореца. Нападателят се претърколи. Съдията Ди изтръгна копието, скочи през прозореца и развъртя оръжието около себе си, за да държи двамата си нападатели на разстояние. Онзи, който удари сержант Хун, стискаше боздуган, а след като пусна копието, другият набързо извади дълъг меч. Нахвърлиха се яростно върху съдията. Той си даде сметка, че няма да устои дълго на двамата решителни противници.

Разбойниците, смъкнали Ма Жун от коня му, вдигнаха мечовете си, за да го посекат, когато се надигне. Но те просто не знаеха, че са попаднали на страшен противник. Едва допреди няколко години, преди съдията Ди да направи от Ма Жун и Цяо Тай нови хора, те бяха побратими от зелените гори. За Ма Жун в боя нямаше тайни. Вместо да се опита да стане, той се претърколи, докопа за глезена единия нападател, който политна, и едновременно с това изрита втория в коляното. Сега вече можеше да скочи на крака. Той стовари тежкия си като камък юмрук върху главата на олюляващия се мъж, обърна се светкавично и изрита в лицето другия, който се държеше за коляното. Главата на нападателя се отметна рязко назад, вратът му за малко не се пречупи.

Ма Жун изтегли меча си и се втурна към Цяо Тай, който отчаяно се мяташе по земята с вкопчения в гърлото му мъж. Двамина с дълги ножове стояха до тях и дебнеха сгоден момент, за да наръгат Цяо Тай. Ма Жун заби меча си в гърдите на единия, после, без да губи време да вади меча, се извъртя към втория и с един ритник в слабините го просна превит одве на земята. Изтръгна дългия нож от ръката на бандита и го заби под лявата плешка на вкопчения в Цяо Тай нападател. Тъкмо помагаше на Цяо Тай да се изправи, когато прозвуча викът на съдията Ди:

— Внимавай!

Той се дръпна на мига и боздуганът на нападателя на съдията Ди, дотичал да помогне на другарите си, мина на косъм от главата му и се стовари с тъп удар върху рамото му. Ма Жун се свлече с люта ругатня на уста. Разбойникът вдигна боздугана над главата на Цяо Тай, който обаче вече с изваден нож се стрелна под ръката на бандита и заби оръжието си до дръжката в сърцето му.

Сега вече съдията Ди приключи набързо с единствения си противник, въоръжен с меч. Направи финт с копието и нападателят вдигна меча, за да се предпази. В този миг съдията приложи един номер от фехтовката, известен като „падаща колона“ — завъртя копието във въздуха, изхвърли дръжката му към главата на противника си и го повали. Съдията Ди остави Цяо Тай да завърже бандитите и изтича към колата с багажа. Един разбойник лежеше на земята и с обезумяло изражение се държеше с две ръце за шията. Друг мъж, с боздуган в ръка, надничаше под колата. С един страничен удар на копието по главата съдията Ди го повали до колата. Отдолу изпълзя Тао Ган, стиснал края на тънка връв.

— Какво става тук? — попита съдията. Тао Ган се ухили до уши и обясни:

— Аз паднах почти без дъх и останах да лежа като пън. Те решиха, че са приключили с мен, и се приготвиха да разграбят багажа. Надигнах се и надянах изотзад примката на шията на по-близкия. После се мушнах под колата и опънах здраво. Вторият нямаше как да ме последва, а боздуганът не му вършеше работа. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато господарят разреши колебанията му.

Съдията Ди се усмихна и побърза да се върне при Ма Жун, който ругаеше разпенено. Тао Ган извади от ръкава си връв от котешки черва и здраво стегна с нея ръцете и краката на двамата разбойници. После разхлаби примката от врата на полузадушения нещастник. И той, както и другарят му, се бе подвел от безобидния вид на Тао Ган.

Тао Ган беше мъж на средна възраст, едва ли можеше да се нарече доблестен боец, но беше невероятно хитър и години наред си бе изкарвал хляба с професионални измами. Стана така, че съдията Ди го измъкна от една каша и го направи свой помощник. Тао Ган познаваше като петте си пръста нравите и обичаите на престъпния свят, което се оказа изключително полезно при откриването и залавянето на престъпници, както и при събирането на доказателства. Бандитът с посиняло лице за своя сметка се бе уверил в неизчерпаемите му възможности да измисля най-невероятни и най-неочаквани номера.

В челото на групата съдията Ди свари Цяо Тай в ръкопашна схватка с един от първите нападатели на Ма Жун, който се бе свестил от удара по главата. Самият Ма Жун бе клекнал, лявата му ръка бе обездвижена от страхотния удар в рамото. С дясната се мъчеше да отвръща на нападенията на един дребен разбойник, който танцуваше чевръсто около него и размахваше къс кинжал. Съдията вдигна копието, но в този миг Ма Жун докопа противника си за китката и я стисна като с желязно менгеме. Кинжалът изпадна, Ма Жун тръшна нападателя на земята и затисна с коляно корема му. Бандитът изстена. Ма Жун мъчително се понадигна, а пленникът му остана на земята и започна ядно да се налага с юмрука на свободната си ръка по главата и по раменете. Тежко запъхтян, Ма Жун се обърна към съдията:

— Господарю, ще му свалите ли маската?

Съдията Ди дръпна шала.

— Небесата да са ни на помощ! — възкликна Ма Жун. — Та това е момиче!

Двамата се вгледаха в пламтящите очи на девойката. Ма Жун пусна втрещен китката й. Съдията Ди побърза да извие ръцете й зад гърба и намусено рече:

— Е, случва се с тия шайки да тръгне и някоя изоставена жена. Вържи и нея с останалите!

Ма Жун извика Цяо Тай, който вече бе усмирил своите нападатели, и докато той връзваше ръцете на момичето зад гърба й, остана прав, чешейки се озадачено по главата. Момичето не пророни дума.

Съдията Ди отиде до покритата каруца. Първата му съпруга стоеше на прозорчето, стиснала в ръката си кама. Останалите се свиваха смъртно уплашени под юрганите. Съдията ги успокои, че всичко е свършило.

Прислужниците и кочияшите изскочиха от убежищата си и тутакси се захванаха да палят факли. В трепкащата светлина съдията Ди огледа последиците от нападението.

Неговите хора бяха пострадали съвсем леко. Сержант Хун се бе свестил и Тао Ган превързваше главата му. Старият домоуправител си бе изпатил повече от страх, отколкото от удара на бандита. Ма Жун седеше на един дънер гол до кръста. Лявото му рамо бе мораво и подуто, Цяо Тай го разтриваше с мехлем.

Ма Жун бе убил двама, Цяо Тай — един. Останалите шестима представляваха повече или по-малко жалка гледка. Единствено момичето бе невредимо. Съдията нареди на слугите да качат вързаните разбойници на едната кола с багажа, а труповете да натоварят в другата. Наложи се момичето да върви пеш.

Тао Ган извади подплатена кошница и всички изпиха по чаша горещ чай. Ма Жун изплакна уста, изплю глътката чай с погнусено изражение и се обърна към Цяо Тай:

— Общо взето, любителска работа…

— А по моему си ги биваше — сухо отбеляза съдията Ди. Мълчаливо изпиха по още една чаша чай. Всички бяха капнали, не им се приказваше. Чуваха се само шепнещите гласове на прислугата и стоновете на ранените нападатели.

Поотдъхнаха си и шествието потегли отново. Начело вървяха двама слуги със запалени факли. Прехвърлянето на последното било им отне повече от час. Нататък пътят се разшири и не след дълго на фона на мрачното небе се очертаха зъбците от стените на Северната врата на Ланфан.