Загадката на лабиринта

Глава 11Тао Ган открива изоставен храм; Ма Жун си намира майстора в едно надпиване.

Ма Жун реши, че няма смисъл да се предрешава. Смени само черната си шапка на офицер от съдилището с островърха шапчица, каквито носят работниците, а Тао Ган нахлупи една по-особена черна шапка. Преди да тръгнат, двамата набързо обсъдиха задачата си в караулното.

— Не представлява никаква трудност да събудя подозренията на този мазач и да го накарам да си мисли, че съм пратен, за да следя да не излиза навън — поде Ма Жун. — Ама знае ли човек какво ще предприеме кучият му син? Какво да сторя, ако излезе и ми се изплъзне?

Тао Ган поклати глава.

— Не, братко, едва ли ще постъпи така. Той няма да знае каква е истинската ти задача, и ще се уплаши, да не би да го арестуваш и да се злепостави в съда. Аз по-скоро се тревожа, че няма да направи никакъв опит да се измъкне и ще си остане у дома, както му е заповядал господарят. Но пък измъкне ли се, няма начин да го изпусна!

Двамата излязоха от съдилището в пълно съгласие един с друг. Ма Жун крачеше отпред, Тао Ган го следваше отблизо. Сержант Хун бе обяснил на Ма Жун къде се намира кръчмата, и той лесно намери „Непресъхващ извор“, която се оказа приятно местенце. Два цветни хартиени фенера осветяваха червените етикети по делвите с вино. Съдържателят пълнеше една оканица, на тезгяха пред него се бяха облегнали двама постоянни посетители и дъвчеха сушена риба от една чиния.

От другата страна на улицата се издигаше една очевидно богатска къща и Ма Жун тръгна натам. Застана под стряхата на портата и се подпря на черното лакирано крило. В горния кат над питиепродавницата горяха няколко свещи. През решетките на облепените с хартия прозорци Ма Жун съзря движеща се сянка. Очевидно У работеше. Ма Жун се наведе и огледа мрачната улица. От Тао Ган нямаше следа. Той скръсти ръце и се приготви да чака часове наред.

Когато двамата щастливи пиячи допиха каната си, портата зад гърба на Ма Жун внезапно се отвори и на прага излезе възрастен господин, придружен от вратаря. Щом видя Ма Жун, той попита:

— Мен ли търсите?

— Не! — тросна се Ма Жун и се подпря на страничния стълб.

— Чуйте, младежо! — ядосано продължи човекът. — Тази къща, видите ли, е моя! И понеже сам признахте, че нямате работа тук, ще ви бъда признателен, ако си продължите по пътя!

— А пък тази улица е на всички! — изръмжа Ма Жун. — Никой не може да ми забрани да стоя на нея.

— Хайде, друм — викна господинът — или ще повикам нощната стража!

— Ела, де! — кресна Ма Жун. — Опитай се да ме изгониш!

Двамата безделници се бяха обърнали да наблюдават свадата. Облегнати на тезгяха, те доволно скръстиха ръце и зачакаха счепкването. Един прозорец на втория кат се отвори и се подаде главата на У, който извика насърчително:

— Удари го по главата!

— Да извикам ли прислугата, господарю? — попита вратарят.

— Тичай да събереш всичките кучи синове! — изрева Ма Жун. — Доведи ми ги тук на крака!

Възрастният господин се поразколеба от това войнствено изявление.

— Не искам разправии пред дома си — сопна се той. — Остави го тоя селяндур да си стои тук, додето му изгният кокалите!

И се прибра, мърморейки нещо под мустак. Вратарят тръшна портата и резетата й хлопнаха отвътре. Разочарован, У затвори прозореца. Ма Жун се отправи с разкършена походка през улицата към питиепродавницата. Двамата пиячи с уважение се отдръпнаха, за да му направят място пред тезгяха. Ма Жун ги изгледа кръвнишки и попита заплашително:

— Надявам се оня стар посерко да не ви е роднина…

— А не, ние живеем в следващата пряка — отвърна единият. — Този мърморко е учител, все нещо му е крив светът.

— Да, ама ние не идваме тук да си изпеем урока — поясни вторият безделник. — Хапваме и пийваме на тезгяха, оттук поне никой не ни гони. Напротив!

Ма Жун гръмко се изкиска. Сложи шепа грошове на тезгяха и викна на съдържателя:

— Една кана, от най-доброто!

Съдържателят дотича чевръсто. Напълни чашите догоре и постави нова чиния със сушена риба и туршия пред тях. После радушно запита:

— Откъде си, странниче?

Ма Жун пресуши чашата си на един дъх, изчака съдържателят да я напълни отново и едва тогава отвърна:

— Кочияш съм при господин Уън, най-големия търговец на чай от столицата. Днес следобед докарахме три коли чай на бали, ще го продаваме отвъд границата. Господарят ми даде три сребърника и ми рече хубаво да си прекарам. Няма да е зле да намеря някоя засукана кучка за тази нощ, но май съм сбъркал махалата?

— Вярно, ако си тръгнал жена да търсиш, си сбъркал посоката — рече съдържателят. — Хубави варварки има в северния квартал, оттук е един час път. Китайките пък са в югоизточния край на града, отвъд езерото с лотосите — и додаде с подкупващ глас: — Само че тукашните повлекани едва ли ще допаднат на един изискан господин, свикнал на всякакви глезотии в столицата. Твоят занаят сигурно е много опасен? Защо не влезеш да поразкажеш за патилата си по пътищата! — при тези думи съдържателят избута купчинката грошове към Ма Жун и заяви: — Първото е за сметка на заведението!

Двамата безделници, подушили безплатна пиячка, грейнаха от въодушевление.

— Като те гледам какъв юначага си — обърна се единият към Ма Жун, — сигурно на много разбойници си видял сметката по друмищата!

Ма Жун се поддаде на уговорката. Влязоха вътре и насядаха около една маса. Ма Жун се разположи така, че да държи под око стълбата. Скоро и съдържателят седна при тях и чашите започнаха да се пресушават една след друга. Ма Жун вече им бе разказал няколко страшни истории, когато по стълбата се зададе У. Той се спря на средата и огледа Ма Жун с проницателен поглед.

— Елате при нас! — извика съдържателят. — Този господин разказва страхотни истории!

— Имам още малко работа — отговори У, — но по-късно ще сляза. И да не изпиете всичкото вино! — след което се върна обратно.

— Това е наемателят ми — обясни съдържателят. — Голям веселяк е, душата ще ти напълни! Не бързай да си вървиш, преди да си поговориш с него — и отново напълни чашите.

Междувременно Тао Ган не стоеше със скръстени ръце. Щом видя, че Ма Жун се подпря във входа срещу кръчмата, Тао Ган се шмугна в една тъмна уличка, където съблече набързо робата си, обърна я наопаки и пак я облече. От лицевата страна робата бе от скъпа кафява коприна и му придаваше достолепен вид, докато подплатата й беше от грубо конопено платно, лекьосана и с няколко непохватно зашити кръпки. Тао Ган поотупа и шапката си, която веднага се сплеска и провисна, за да заприлича на просяшка капа.

Така издокаран, той се вмъкна в тясната пролука между високите задни стени на къщите от улицата на У и тези от съседната. Тук беше тъмно като в рог, земята бе осеяна с всякакви боклуци и трябваше да внимава къде стъпва. Когато прецени, че е излязъл зад питиепродавницата, спря. Вдигна се на пръсти и се хвана за края на зида. Изтегли се на мускули и надникна отвъд. Горният кат бе ярко осветен, докато приземието тънеше в мрак. Дворът бе пълен с празни делви от вино, грижливо подредени в две редици. Несъмнено това беше задната част на „Непресъхващ извор“.

Тао Ган скочи обратно. Пипнешком намери една счупена делва, изтърколи я до дувара и се качи на нея. Сега вече можеше да подпре лакти на оградата. Той опря брадичка върху ръцете си и се огледа. Откъм задната страна ателието на У бе опасано от тесен балкон, на който художникът бе наредил саксии с цветя. Под балкона в измазаната стена на питиепродавницата зееше тясна вратичка. До нея се виждаше барака — кухнята, както реши Тао Ган. У лесно можеше да се измъкне незабелязано през балкона. Тао Ган зачака търпеливо.

След около половин час един от прозорците на У се отвори бавно и художникът подаде глава. Тао Ган замря. Знаеше, че У не може да го види сред тъмницата наоколо. У прекрачи перваза. Безшумно като котка тръгна по тесния балкон, докато стигна над бараката. Прехвърли се през перилото и скочи върху скосения покрив. За миг остана приклекнал на керемидите, докато се оглеждаше за свободно място сред винените делви. После се приземи чевръсто между двете редици и закрачи бързо към тесния проход между питиепродавницата и съседната къща.

Тао Ган изостави наблюдателния си пост и хукна към ъгъла. Препъна се в един счупен сандък и за малко не си счупи крака. В следващия миг се сблъска с У. Той избълва някаква ядна псувня, но У отмина към главната улица, без дори да погледне встрани. Тао Ган го последва. Главната улица беше пълна с народ и дори нямаше нужда да се крие. Яркият тюрбан на У отдалеч се открояваше сред черните селски шапчици на минувачите.

У вървеше все на юг. По едно време внезапно свърна в някаква тъмна улица. Тук хората бяха много по-малко. Без да забавя ход, Тао Ган изтегли нагоре върха на шапката си, която промени напълно формата си и отдалеч му придаваше вид на мирен еснаф. Извади от ръкава си къса бамбукова тояжка, тръсна я и от нея изскочиха още няколко цеви, една от друга по-тънки. Сега вече, с бастунче и съответно докарана походка, съвсем заприлича на достопочтен занаятчия, излязъл на разходка.

Художникът отново свърна в пряка и помощникът на съдията Ди ускори крачка. Озоваха се в тих квартал, според изчисленията на Тао Ган недалеч от източната стена на града. У, изглежда, познаваше много добре квартала и уверено навлезе в една съвсем безлюдна уличка. Тао Ган надникна иззад ъгъла. Уличката беше сляпа и отвеждаше до малък будистки храм, явно запуснат, ако се съдеше по съвсем разнебитения вход. Никаква светлина не се виждаше наоколо, нямаше и жива душа. У без колебание се изкачи по пропуканите каменни стъпала пред сводестия вход. Там се спря и се обърна. Тао Ган мигом дръпна главата си.

Когато надзърна отново, У вече бе изчезнал в храма. Тао Ган поизчака, после излезе на улицата и без да бърза, се отправи към храма. Над входа смътно различи три едри йероглифа, изписани с изкусно вградени между тухлите цветни керемиди. Надписът гласеше: „Скит Трите съкровища“. С дебнеща крачка Тао Ган пристъпи прага. Храмът изглеждаше изоставен от години. Беше съвършено празен, на места звездната светлина нахлуваше през дупките на покрива и осветяваше голи каменни стени. Тао Ган пристъпи безшумно и се огледа за художника. От У нямаше и следа. Накрая зърна една открехната вратичка в дъното. Подаде предпазливо глава и тутакси се дръпна обратно зад касата.

Пред очите му се бе открила градинка с езерце в средата, заобиколена с високи стени. На една стара каменна пейка самичък седеше У. Подпираше брадичка на сключените си длани и гледаше неподвижен в езерцето. Чудесно място за тайна среща, рече си Тао Ган. Зърна една ниша на прозорец с широк перваз, където можеше да седне и незабелязано да държи У под око. Настани се в нея, скръсти ръце и затвори очи, целият в слух. Не смееше да се взре в У, защото знаеше, че човек често усеща, когато го наблюдават скришом.

Остана така дълго.

От време на време У се размърдваше на пейката. Веднъж-дваж взе шепа камъчета и едно по едно ги хвърли в езерцето. По някое време стана и закрачи напред-назад из дворчето, вглъбен в мислите си.

Изтече още половин час.

Внезапно У тръгна към изхода. Тао Ган прилепи гръб о влажната каменна стена на нишата. С чевръста крачка У пое към дома си, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Преди да излезе на своята улица, се спря и надзърна от ъгъла. Явно искаше да провери дали Ма Жун още стои на поста си. После ускори крачка и се шмугна в тесния проход към задния двор на „Непресъхващ извор“. Тао Ган въздъхна примирено и се отправи към съдилището.

В питиепродавницата цареше веселба. След като Ма Жун поизчерпи запаса си от истории, на своя, ред съдържателят се впусна да разказва за разни невероятни преживелици. Двамата безделници зяпаха в изумление, ръкопляскаха възторжено след всяка лакърдия, готови да прекарат цялата нощ в тази приятна компания.

Най-сетне и художникът се присъедини към тях. Ма Жун бе изгубил представа, колко чаши бе изпил. Със сигурност обаче можеше да изпие още толкова, без да му се замъти главата! Каза си, че най-добрият начин да изкопчи нещо от У, е да го напие. Той приветства бурно художника като свой съгражданин столичанин и вдигна наздравица в негова чест. Така започна едно надпиване, за което след това се говореше с месеци в квартала. За да навакса изоставането си, У изля половин стомна силно бяло вино в една купа за ориз и я пресуши до дъно. Не му пролича ни най-малко, все едно бе изпил кана вода. После подели една оканица с Ма Жун и се впусна да разказва някаква дълга и много смешна история.

Ма Жун усещаше вече леко замайване. Дълго си напъва мозъка, докато се сети за една солена история, но тя май излезе тъпа и накрая съвсем я оплете. У обаче много се смя. Обърна три чаши една след друга, бутна назад тюрбана си, облакъти се на масата и захвана дълга серия непристойни случки от живота в столицата, като млъкваше колкото да отпие. Всеки път — до дъно! И Ма Жун не изоставаше. Добро момче, помисли си той. Имах да го питам нещо, но какво беше? Явно трябваше да пийне още малко, за да се сети. И поръча нова кана.

Първи окапаха безделниците — съдържателят уговори някакви комшии да ги отведат по къщите им. Ма Жун май бе започнал да обърква конците. Подхвана една много весела история, засече по средата и не можа да се сети как беше нататък. У гаврътна поредната чаша и тръсна някаква небивалица, която накара съдържателя да зацвили от смях. Ма Жун не разбра за какво става дума, но и той много се смя. А това пък беше повод пак да пийне с новия си приятел. Лицето на У пламтеше като божур, по челото му се стичаха вадички пот. Той свали тюрбана си и го запокити в един ъгъл. Оттук насетне приказката се обърка. Ма Жун и У говореха едновременно и млъкваха, колкото да си изръкопляскат един на друг и да пресушат поредната чаша.

Трябва да бе минало полунощ, когато У заяви, че отива да си легне. Успя да се надигне от стола и някак да се добере до първото стъпало, кълнейки се на Ма Жун във вечно приятелство. Съдържателят го помъкна нагоре по стълбата, а Ма Жун си каза, че не е виждал по-гостоприемно място от тази кръчма. Какъв смях падна само! Той се свлече полека на пода и в следващия миг захърка.