Нико Сутил. Ерик Белоф. Тимо Хайдфелд

Тази тиха уличка в Рочестър никога не бе виждала такова оживление. Плакатите бяха написани на английски и немски език, но германците щяха да разберат отлично всичко, дори да нямаше никакви плакати. От няколко дни бяха обградени в къщата, отвън викаха, размахваха юмруци. От време на време тухла или стъклена бутилка се удряше в стената на къщата. Беше се случвало толкова често, че звукът вече не ги плашеше.

„Нацисти, вървете си у дома!“- пишеше на много от плакатите. „Връщайте се в ада, нацисти!“- четеше се на друг.

— Те просто се страхуват, Николас — каза господин Гершон, загледан през прозореца със смръщено лице. — Идва им твърде много.

Беше дребен слаб мъж с прошарена брада и треперлив глас.

— Съжалявам — поклати глава Ерик.

Той бе само няколко години по-възрастен от Нико. Също момче по стандартите на стареца. Господин Гершон приклекна до седналите Нико и Ерик, като гледаше да стои настрана от прозорците. Потупа Нико по ръката.

— Каквото и да стане, не е по твоя вина. Аз взех това решение — цялото ми семейство и аз взехме това решение.

Нико кимна.

— Майка ми реши вместо мен да постъпя в армията — обясни той. — Тя боготвореше фюрера. Аз исках само да отида в колеж и да преподавам английски език.

— Стига за миналото — обади се Тимо.

Беше на възрастта на Нико, но имаше много малко общо с неговата деликатност. Косата му бе тъмна, лицето му беше тясно и остро, като очите му. Изглеждаше както би трябвало да изглежда някой нацист, дори и да не беше действал така, както би трябвало да действа нацист.

Отвън войниците се опитваха да разпръснат тълпата. Те бяха удържали протестиращите далеч от дома през последните няколко дни. После няколко големи тъмни камиона избоботиха върху предната морава на семейство Гершон. Спряха и от тях се изсипаха войници с щръкнали пушки. Господин Гершон въздъхна.

— Трябва пак да се опитам да разговарям с тях.

— Те искат нас — каза Ерик и махна към останалите шестима нацистки войници, които семейство Гершон бе укривало безуспешно през изминалия месец.

Бяха само момчета, попаднали насред нещо по-голямо, отколкото можеха дори да се надяват да разберат, подобно на първия път, когато бяха живели.

— Нас искат да убият, нали?

Един от мъжете отвън взе мегафон и започна да крещи заповеди към къщата на Гершон. Тълпата аплодираше.

— Връщайте се обратно в ада! — закрещяха.

— Вземете семейството си и напуснете — помоли Нико.

Другите войници се разшумяха одобрително.

— Ние ще се откажем. Всичко стигна твърде далеч. Заслужаваме да ни арестуват, заради участието във войната.

Господин Гершон приклекна с пъшкане, слабото му старо тяло трепереше. Положи длани върху ръката на Нико.

— Вие умряхте веднъж — каза той. — Не е ли достатъчно наказание? Няма да ви предадем на тях. Ще им докажем, че войните се правят от хора, както и че хората, извън тези войни, могат да бъдат разумни. Могат да живеят заедно, дори глупаво старо еврейско семейство като моето и малки германски момчета, които безумец е облякъл в униформи и им е казал: „Бъдетеужасни, че иначе…!“- изгледа жена си. — Трябва да докажем, че има прошка в този свят.

Тя отвърна на погледа му, с решителен израз като неговия.

От горния етаж се чу шум от чупене на прозорец, последван от силен съскащ звук. После нещо изтропа по стената на къщата, близо до прозореца. Още свистене. Бял облак започна да разцъфва зад прозореца.

— Газ! — извика Тимо и постави ръка върху устата си.

— Всичко е наред — заговори успокоително господин Гершон с мек глас. — Ще се постараем всичко да се случи по мирен начин — огледа германските войници. — Всички ние трябва да се постараем да стане мирно. Те само ще ни арестуват.

— Те ще ни убият! — възрази Тимо. — Трябва да се бием с тях.

— Да — съгласи се Ерик и се изправи. Отиде до прозореца и надникна, за да преброи мъжете с пушки.

— Не — настояваше господин Гершон. — Не можем да позволим да стане така. Ако се биете, тогава ще ви убият и единствено така ще бъдете запомнени — цяла къща нацистки войници, които, дори и след като са се върнали от гроба, могат само да се бият и да убиват.

Чу се тропане по вратата.

— Благодаря ви — каза Нико.

След това вратата беше изкъртена.

Загрузка...