5

Беше започнало с нещо малко, както става с повечето големи неща, само с една правителствена „Краун Виктория“, возеща само един правителствен представител, двама съвсем млади войници и един мобилен телефон. Но бе нужно само едно телефонно обаждане, няколко дни оглеждане на обстановката и сега Белами се беше окопал в училището, където нямаше ученици, нямаше уроци, нямаше нищо освен постоянно нарастващ брой леки и товарни автомобили и мъже и жени от Бюрото, които през последните няколко дни устройваха щаба си тук.

Бюрото бе разработило план за Аркадия. Тъкмо изолацията, която задушаваше икономиката на града през всички години на неговото съществуване, беше търсена от Бюрото. Разбира се, в Уайтвил имаше хотели, ресторанти, съоръжения и ресурси, които от Бюрото биха могли да използват за планираното, но там имаше и хора. Близо петнайсет хиляди, да не говорим за магистралата и множеството различни пътища, които скоро можеше да им се наложи да блокират.

Не. Аркадия беше толкова близо до несъществуващ град, колкото биха могли да искат; само с една шепа хора, като никой от тях не бе забележителен с нищо. Само фермери и дървари, механици, работници, машинисти и различни други обитатели, влачещи сиромашко съществуване.

— Никой няма да липсва на никого.

Или поне така заяви полковникът.

Полковник Уилис. Мисълта за него караше стомаха на Белами да се свива. Знаеше малко за полковника, а това го правеше неспокоен. В епохата на информацията никога не вярвай на човек, който не може да бъде намерен в „Гугъл“. Но Белами имаше време да размишлява за това само в късните часове на нощта, в хотела, преди да задреме. Всекидневните му задължения, особено интервютата, ангажираха цялото му внимание.

Класната стая беше малка. Миришеше на мухъл, оловна боя и време.

— Преди всичко — започна Белами, облегнат назад в стола си с бележник, положен върху бедрото — има ли нещо необичайно, за което някой от вас би искал да поговорим?

— Не — каза Люсил. — Не се сещам за нищо.

Джейкъб кимна в знак на съгласие, насочил по-голямата част от вниманието си към своята близалка.

— Но си мисля — продължи Люсил, — че вие сте способен да зададете всички въпроси, които би трябвало да зададете, за да ми помогнете да осъзная, ако става нещо странно. Предполагам, че сте страхотен следовател.

— Малко пресилен избор на думи, струва ми се.

— Може би — сви рамене Люсил. — Извинявам се.

Тя облиза възглавничката на пръста си и избърса бонбонено петно от лицето на Джейкъб. Беше го издокарала красиво за интервюто му. Нови черни официални панталони. Чисто нова бяла риза с висока яка. Нови обувки. Дори нови чорапи. И той се стараеше да пази всичко чисто, като добро момче, каквото си беше.

— Просто обичам думите, това е всичко — добави Люсил. — А понякога те могат да прозвучат малко по-грубо, дори ако само се опитваш да внесеш някакво разнообразие.

Тя приключи с почистването на лицето на Джейкъб и насочи вниманието си към себе си. Приглади дългата си сребриста коса. Огледа бледите си ръце за мръсотия и не откри. Опъна роклята си, като преместваше теглото си на стола, така че да успее да издърпа ръба по-надолу — което не значеше, че ръбът на кремавата й рокля беше висок и елегантен, не, значеше само, че като всяка почтена жена Люсил се чувстваше задължена, когато беше в смесена компания, да покаже как полага всички усилия, за да се държи скромно и благоприлично.

Благоприличие беше поредната дума, която според Люсил не се използваше достатъчно в разговорите.

— Благоприличие — промърмори тя и оправи яката на роклята си.

— Едно от нещата, които споделят хората — каза Белами, — са проблеми със съня.

Той вдигна бележника от бедрото си и го сложи на бюрото. Не беше очаквал, че учител в такъв малък град ще има такова голямо бюро, но подобни неща придобиваха смисъл, когато мислиш за тях достатъчно дълго.

Белами се приведе напред, за да се увери, че диктофонът работи. Записа нещо в бележника си в очакване Люсил да отговори на изявлението му, но скоро започна да осъзнава, че отговор нямаше да дойде без още усилия. Написа яйца в бележника си, за да изглежда зает.

— Не че Завърналите се имат смущения в съня — подхвана Белами, като пак се стараеше да говори бавно и без акцент на янки. — Просто са склонни да спят много малко. Не се оплакват от умора или изтощение, но има сведения, че някои от тях прекарват дни наред без сън, само си почиват за няколко часа, а това изобщо не им влияе.

Той се облегна назад, преценявайки качествата на дървения стол под него по същия начин, както бе оценил качествата на бюрото.

— Но може би просто се хващаме за сламка — продължи. — Това е причината да провеждаме всички тези интервюта, да се опитаме да видим какво е аномалия, а какво въобще не е. Искаме да знаем колкото се може повече за Завърналите се, както и за онези, които не са Завърнали се.

— Е, вашият въпрос към мен ли е или към Джейкъб? — попита Люсил, като оглеждаше класната стая.

— Всъщност и към двамата. Но на първо време кажете за вас, госпожо Харгрейв. Имате ли някакви проблеми със съня? Някакви тревожни сънища? Безсъние?

Люсил се размърда на мястото си. Хвърли поглед към прозореца. Днес беше слънчево. Всичко блестеше и ухаеше на пролет, а и полъхът на влажно лято не бе далеч. Тя въздъхна и потри ръце. После ги разтвори и ги сложи в скута си. Но те не се удържаха там, така че жената изчетка скута си и прегърна сина си през раменете, както една майка би трябвало да направи, чувстваше тя.

— Не — заяви най-накрая. — Петдесет години бях будна. Нощ след нощ се надигах и се будех. Ден след ден обикалях будна. Сякаш не можех да правя нищо друго, освен да будувам. Беше като болест все да съм будна — тя се усмихна. — Сега спя всяка нощ. Спокойно. По-дълбоко и по-непробудно, отколкото съм си представяла или съм си спомняла, че е възможно.

Люсил отново сложи ръце в скута си. Този път те останаха там.

— Сега спя така, както би трябвало да спи човек. Затварям очи, после те сами се отварят отново, а слънцето си е тук. Както, предполагам, трябва да бъде.

— А какво да кажем за Харолд? Как спи той?

— Много добре. Спи като умрял. Винаги е било така и вероятно винаги ще бъде.

Белами си водеше записки в бележника. Портокалов сок. Говеждо (стейк, може би). После задраска думите за стейка и написа телешка кайма. Обърна се към Джейкъб.

— А ти как се чувстваш?

— Добре, сър. Добре съм.

— Всичко това е доста странно, нали? Всички тези въпроси, всички тези тестове, всички тези хора, които се въртят около теб.

Джейкъб сви рамене.

— Искаш ли да поговорим за нещо?

Момчето отново сви рамене, те се вдигнаха почти до ушите му и обрамчиха дребното му, нежно лице. За кратко изглеждаше като живописен портрет, като нещо, създадено със стари маслени бои и техника. Ризата подчертаваше перфектно ушите му. Кестенявата коса изглеждаше, че расте надолу към очите му. После, сякаш изпреварил сръчкване от майка си, той проговори:

— Добре съм, сър.

— Тогава мога ли да ти задам още един въпрос? По-труден въпрос?

— Мога ли или може ли? Мама ме научи на това.

Погледна към майка си, на лицето й беше изписана смесица от изненада и одобрение.

Белами се ухили.

— Наистина — съгласи се той. — Добре, може ли да ти задам един по-труден въпрос?

— Предполагам — отвърна Джейкъб. След това: — Искате ли да чуете един виц?

Очите му внезапно се фокусираха и проясниха.

— Знам много хубави вицове.

Агент Белами скръсти ръце и се наведе напред.

— Добре, нека да го чуем.

Люсил пак се молеше безмълвно. Моля те, Господи, да не е онзи за бобъра.

— Как се нарича пиле, което пресича пътя?

Люсил затаи дъх. Всеки виц, свързан с пиле, имаше потенциала да се превърне в страшно вулгарен ужасно бързо.

— Пилешко в движение! — отговори Джейкъб, без да остави на Белами много време да обмисли въпроса. После се плесна по бедрото и се засмя като старец.

— Смешен е — одобри Белами. — От баща ти ли го научи?

— Казахте, че имате труден въпрос за мен — продължи Джейкъб, загледан настрани. Гледаше през прозореца, сякаш очакваше някого.

— Добре. Знам, че са те питали и преди. Знам, че вероятно са те питали това повече пъти, отколкото ти се иска да отговаряш. Даже и аз те питах, но трябва да те попитам отново. Кое е първото нещо, което си спомняш?

Джейкъб замълча.

— Спомняш ли си за Китай?

Момчето кимна, а майка му някак си не го упрекваше. Тя се интересуваше като всички останали от спомените на Завърналите се. Ръката й неволно помръдна, за да го подкани с нежно побутване да говори, но после се овладя. Ръката й се върна в скута.

— Помня как се събудих — започна той. — От водата. До реката. Знаех, че ще си имам неприятности.

— Защо да си имаш неприятности?

— Защото разбирах, че мама и татко не знаят къде съм. Когато не успях да ги намеря, се изплаших още малко. Вече не се страхувах от неприятности, а бях просто уплашен, защото ги нямаше. Мислех, че татко е някъде наоколо. Но той не беше.

— Какво се случи след това?

— Дойдоха някакви хора. Някакви китайци. Говореха на китайски.

— А после?

— После дойдоха онези две жени и говореха смешно, но говореха мило. Не разбирах какво казваха, но съзнавах, че бяха добри.

— Да — кимна Белами. — Знам точно какво имаш предвид. Както когато лекар или медицинска сестра ти казват нещо на техния медицински език. През повечето време не разбираш нищо от онова, което говорят, но от начина, по който го казват, усещаш, че са мили с теб. Знаеш ли, Джейкъб, невероятно е колко много можеш да научиш за някой човек само по това как ти говори. Не си ли съгласен?

— Да, сър.

След това поговориха още за случилото се, след като Джейкъб беше намерен до реката при малкото рибарско селце край Пекин. Момчето изпитваше удоволствие да разкаже всичко. То се виждаше като авантюрист, герой на героично пътешествие. Да, било мъчително ужасяващо за него, но само в началото. След това всъщност станало по-скоро забавно. Бил в странни земи, населени със странни хора, които го хранели със странна храна, с която за щастие бързо свикнал. Дори и сега, докато седеше в кабинета с човека от Бюрото и обичната си майка, стомахът му куркаше за автентична китайска храна. Нямаше представа за имената на ястията, които му даваха. Но познаваше ароматите, вкусовете, уханията им.

Джейкъб говори надълго и нашироко за храната в Китай, за това колко добри били с него. Дори когато дошли представители на властите — и войниците с тях, — продължили да се отнасят с него любезно, сякаш бил един от тях. Хранели го, докато стомахът му вече не можел да побере повече, и през цялото време го наблюдавали с усещане за чудо и мистерия.

После дошло дългото пътуване със самолет, от което той не изпитал никакъв страх. Бил израснал с желанието да лети нанякъде, а сега получавал почти осемнайсет часа полет. Стюардесите били мили, но не толкова мили, колкото агент Белами, когато се срещнали.

— Те се усмихваха много — обясни Джейкъб, мислейки за стюардесите.

Разказа всички тези неща на майка си и на човека от Бюрото. Не ги разказа толкова красноречиво, но изрази всичко, като просто обобщи:

— Харесвах всички. И те ме харесваха.

— Изглежда си прекарал доста добре в Китай, Джейкъб.

— Да, сър. Беше забавно.

— Това е добре. Това е много добре.

Агент Белами бе спрял да си води бележки. Списъкът му с покупки беше запълнен.

— Измори ли се от тези въпроси, Джейкъб?

— Не, сър. Всичко е наред.

— Тогава ще ти задам един последен въпрос. И искам наистина да го обмислиш заради мен, става ли?

Джейкъб довърши близалката си. Седеше изправен, дребното му бледо лице доби много сериозен вид. Приличаше на малък, добре облечен политик в тъмните си панталони и бяла риза с яка.

— Ти си добро момче, Джейкъб. Знам, че ще се постараеш много.

— Да, така е — обади се Люсил и погали момчето по главата.

— Спомняш ли си нещо отпреди Китай?

Мълчание.

Люсил прегърна Джейкъб през раменете, придърпа го към себе си и го притисна.

— Господин Мартин Белами не се опитва да те затрудни и ти не си длъжен да отговаряш, ако не искаш. Той просто е любопитен, това е всичко. Също и старата ти майка. Но аз съм не толкова любопитна, колкото само дърта досадница, предполагам.

Тя се усмихна и го погъделичка с пръст под мишницата. Момчето се засмя.

Люсил и агент Белами зачакаха.

Люсил потърка гърба на Джейкъб, сякаш допирът на ръката й до тялото му можеше да призове някакви духове на паметта, които обитаваха в него. Искаше й се Харолд да беше тук. Някак си, помисли си тя, можеше да помогне в този момент, ако бащата на Джейкъб му потъркваше гърба и му показваше подкрепата си. Но Харолд се бе впуснал в една от тирадите си за „проклетото тъпо правителство“ и беше като цяло неприятен днес — държеше се както онзи път, когато Люсил се опита да го замъкне в църквата за събранието, и беше решил, че ще си стои в пикапа, докато тя и Джейкъб разговарят с човека от Бюрото.

Агент Белами остави бележника на бюрото пред стола си, за да покаже на момчето, че го пита не само защото правителството иска да разбере. Искаше да покаже, че искрено се интересува какво бе преживяло момчето. Беше харесал Джейкъб още първия път, когато се бяха запознали, и чувстваше, че Джейкъб също го харесва. След като тишината се проточи толкова дълго, че вече ставаше неловко, агент Белами заговори:

— Всичко е наред, Джейкъб. Не си длъжен да…

— Правя каквото ми е казано — прекъсна го момчето. — Опитвам се да правя каквото ми казват.

— Сигурен съм, че е така — усмихна му се агент Белами.

— Не се опитвах да си навлека неприятности. Онзи ден при реката.

— В Китай? Където те намериха?

— Не — поклати глава Джейкъб след кратка пауза. Сви крака към гърдите си.

— Какво си спомняш за онзи ден?

— Не исках да бъда непослушен.

— Знам, че не си.

— Наистина не исках — настоя Джейкъб.

Люсил сега плачеше тихо. Тялото й трепереше, превиваше се и се огъваше като върба на мартенския вятър. Тя бръкна в джоба си, извади кърпа и си избърса очите.

— Продължавай — подкани го със задавен глас.

— Спомням си водата — каза Джейкъб. — Имаше само вода. Първо бе реката у дома, а след това не беше тя. Само че аз не го знаех. Просто се случи.

— Нямаше ли нищо между двете?

Момчето сви рамене.

Люсил отново попи очите си. Нещо тежко бе затиснало сърцето и, макар да не знаеше какво е. Едва успяваше да се удържи и да не се срине още тук, върху прекалено малкия стол под себе си. Смяташе, че ще бъде грубо до болезненост, ако Мартин Белами бъде принуден да свестява припаднала стара жена. Така че, тъй като беше въпрос на етикет, тя се владееше, дори когато зададе въпроса, на който сякаш се крепеше целият й живот.

— Нямаше ли нещо, преди да се събудиш, скъпи? Във времето между… когато заспа и когато се събуди? Имаше ли ярка, топла светлина? Глас? Имаше ли нещо?

— Кой е любимият предмет на бухала? — попита Джейкъб.

В отговор настъпи само тишина. Тишина и малко момченце, разкъсвано между това, което не беше в състояние да каже, и онова, което чувстваше, че майка му иска.

— Бухалгебра — заяви то, когато никой не отговори.

— Страхотно момче си имате — каза агент Белами.

Джейкъб сега бе излязъл — в съседната стая му правеше компания младият войник, някъде от Средния запад. Люсил и агент Белами можеха да ги виждат през прозорчето на вратата, която свързваше двете стаи. За Люсил беше важно да не го изпуска от поглед.

— Той е благословия — откликна тя след кратка пауза.

Погледът й се премести от Джейкъб към агент Белами и към малките тънки ръце, лежащи в скута и.

— Радвам се да чуя, че всичко върви толкова добре.

— Така е — кимна Люсил.

Тя се усмихна, все още загледана надолу към ръцете си. След това, сякаш някаква малка шарада най-после се подреди в главата и, седна изправена и усмивката й стана толкова широка и горда, че едва тогава агент Белами забеляза колко слаба и крехка беше.

— За първи път ли се спускате насам, агент Мартин Белами? Насам, на юг, имам предвид.

— Броят ли се летищата?

Той се наведе напред и опря ръце върху широкото бюро пред себе си. Усети, че в него се заражда история.

— Предполагам, че не.

— Сигурна ли сте? Защото съм кацал и излитал от летището в Атланта повече пъти, отколкото мога да преброя. Странно е, но някак си се оказва, че всеки полет, който хвана, трябва да мине през Атланта по някаква причина. Кълна се, че веднъж взех полет от Ню Йорк до Бостън и той имаше три часа престой в Атланта. Не съм съвсем сигурен как стана.

Смехът на Люсил прозвуча като кратък лай.

— А как стана така, че не сте женен, агент Мартин Белами? Как стана така, че няма семейство, което да можете да наречете свое?

Той сви рамене.

— Просто така и не се получи, предполагам.

— Би трябвало да се постараете да се получи — поклати глава Люсил.

Понечи да се изправи, но веднага промени решението си.

— Изглеждате ми добър човек. А светът се нуждае от повече добри хора. Трябва да си намерите млада жена, която ви прави щастлив, и двамата трябва да имате деца — заяви тя, все още усмихната, макар агент Белами да забеляза, че усмивката й вече е малко помръкнала.

После Люсил се изправи с пъшкане, тръгна към вратата и видя, че Джейкъб е все още там.

— Струва ми се, че току-що пропуснахме Фестивала на ягодите, Мартин Белами — гласът й беше тих и несигурен. — По това време е, всяка година, край Уайтвил. Има го откакто се помня. Вероятно няма да е особено впечатляващ за човек от голям град като вас, но е нещо, в което на хора като нас им харесва да участват.

Точно както звучи, посветен е на ягодите. Повечето хора не мислят за това, но беше време, когато човек можеше да има ферма, да отглежда посеви и така да си изкарва прехраната. Не се случва често в днешно време — почти всички ферми, които познавах като дете, изчезнаха през годините. Само една-две още ги има. Мисля, че фермата Скидмор край Лъмбъртън още действа… но не мога да кажа със сигурност.

Върна се от вратата, застана зад стола си и се вгледа пак в агент Белами, докато говореше. Той беше станал от мястото си, докато тя не гледаше, и това сякаш я смути. Преди, зад бюрото, изглеждаше почти като дете, така както бе седнал. Сега отново беше възрастен мъж. Възрастен мъж от голям, далечен град. Възрастен мъж, който вече не бе дете от много години.

— Върви през целия уикенд — продължи тя. — Ставаше все по-голям и по-голям с течение на годините, но дори и тогава беше голямо събитие. Джейкъб бе така развълнуван, както могат да се вълнуват само децата. Човек би помислил, че никога не сме го водили никъде! А Харолд, ами, дори и той беше развълнуван, че е там. Опитваше се да го скрие, още не се бе научил как да бъде упорит стар глупак, още не, нали разбирате. Можехте да видите колко щастлив беше! И защо да не е? Беше баща със своя пръв и единствен син на Фестивала на ягодите в окръг Кълъмбъс.

Каква гледка бяха! И двамата се държаха като деца. Имаше изложение на кучета. А Джейкъб и Харолд не харесваха нищо повече от кучетата. Не, не беше кучешко шоу като онези, които дават по телевизията в наши дни. Беше добро старо провинциално кучешко изложение. Нищо друго, освен работни кучета. Блутик, уокър, бийгъл. Но, Господи, колко красиви бяха! А Харолд и Джейкъб само тичаха от едно ограждение до друго. И обсъждаха кое куче е по-добро от другото и защо. Това тук било добро за лов на такива и такива места при такова и такова време на такива и такива видове животни.

Люсил сияеше отново. Беше на сцената, горда и като по чудо вкоренена в 1966 година.

— Слънцето огряваше всичко. А небето беше толкова ярко и синьо, че едва ли можете да повярвате или да си го представите в наши дни — тя поклати глава. — Замърсяването вече е много голямо, предполагам. Не мога да се сетя дори за едно нещо, което да си е такова, каквото беше.

После, съвсем внезапно, замълча.

Обърна се и погледна през прозорчето на вратата. Синът й все още бе там. Джейкъб все още беше жив. Все още бе на осем години. Все още беше прекрасен.

— Нещата се променят — каза Люсил след малко. — Но трябваше да бъдете там, Мартин Белами. Те бяха толкова щастливи — Джейкъб и баща му. Харолд носи това момче на гръб в продължение на половин ден. Мислех, че ще припадне. Толкова много ходихме този ден. Ходене, ходене и пак ходене. А Харолд носи това момче преметнато през рамото си като чувал с картофи през повечето време.

Двамата превръщаха всичко в игра. Стигаха до някоя сергия или до друга, разглеждаха всичко, казваха каквото искаха да кажат за стоките. Тогава Джейкъб хукваше, а Харолд се втурваше да го гони. Търчаха между хората, аха да ги блъснат. А аз крещях след тях: „Престанете и двамата! Спрете да се държите като животни!“

Тя се взря в Джейкъб. На лицето й се изписа несигурност каква позиция да заеме, затова му придаде неутрален и изчакващ израз.

— Той наистина е благословия от Бога, агент Мартин Белами — бавно произнесе Люсил. — А само защото човек не разбира целта и смисъла на благословията, това не я прави по-малка благословия… нали?

Загрузка...