Завърналите се

2

Разбира се, дори за хора, които се връщат от мъртвите, имаше да се попълват документи. Международното бюро на Завърналите се получаваше финансиране по-бързо, отколкото успяваше да го похарчи. И нямаше нито една държава на планетата, която да не е склонна да бръкне в резервите на хазната си или да вземе заеми, за да се опита да осигури каквото е необходимо на Бюрото, поради факта че това бе единствената организация на планетата, способна да координира всичко и всички.

Иронията беше там, че никой в самото Бюро не знаеше повече от останалите. Всичко, което те всъщност правеха, бе да регистрират хората и да ги насочват към дома. И толкова.

Когато емоцията поспадна и прегръдките поспряха на прага на малката къща на семейство Харгрейв — почти половин час по-късно, — Джейкъб беше отведен в кухнята, където можеше да седне на масата и да навакса всичкото ядене, пропуснато докато бе отсъствал. Човекът от Бюрото седна във всекидневната с Харолд и Люсил, извади купчина документи от кафявото кожено куфарче и се захвана за работа.

— Кога първоначално умря завърналият се индивид? — попита човекът от Бюрото, който за втори път разкри името си — агент Мартин Белами.

— Трябва ли да го казваме? — попита Люсил.

Тя си пое дъх, изправи гръб на стола си и изведнъж придоби много царствен и проницателен вид, след като най-накрая приглади дългата си сребриста коса, която се бе разрошила, докато прегръщаше сина си.

— Кое да казваме? — не разбра Харолд.

— Има предвид „умря“ — обясни агент Белами.

Люсил кимна.

— Какво не му е наред да кажеш, че е умрял? — сви рамене Харолд, а гласът му прозвуча по-силно, отколкото бе планирал. Джейкъб все още беше в полезрението им, но едва ли можеше да ги чуе.

— Шшт.

— Той умря — продължи Харолд. — Няма смисъл да се преструваме, че не е.

Не го забеляза, но гласът му сега бе по-нисък.

— Мартин Белами знае какво имам предвид — заяви Люсил.

Тя закърши ръце в скута си, като поглеждаше към Джейкъб през няколко секунди, сякаш беше свещ в къща с течения.

Агент Белами се усмихна.

— Всичко е наред — каза той. — Всъщност това е доста често срещано. Трябваше да се изразявам по-внимателно. Хайде да започнем отново — погледна във въпросника си. — Кога завърналият се индивид…

— Откъде си?

— Сър?

— Откъде си?

Харолд стоеше до прозореца и гледаше към синьото небе.

— Звучиш като нюйоркчанин — добави възрастният човек.

— Това добре ли е или зле? — попита агент Белами, като се преструваше, че не са го питали за акцента му десетки пъти, откакто беше командирован при Завърналите се в южната част на Северна Каролина.

— Ужасно е — отсече Харолд. — Но аз съм човек, който прощава.

— Джейкъб — прекъсна ги Люсил. — Наричай го Джейкъб, моля. Името му е Джейкъб.

— Да, госпожо — съгласи се агент Белами. — Съжалявам. Трябваше вече да съм се научил.

— Благодаря ти, Мартин Белами — кимна Люсил.

Ръцете й някак си отново се бяха свили в юмруци в скута й. Тя си пое дълбоко дъх и се съсредоточи, за да ги отпусне.

— Благодаря ти, Мартин Белами — повтори.

— Кога ви напусна Джейкъб? — попита пак агент Белами тихо.

— На петнайсети август 1966 година — отвърна Харолд.

Той пристъпи към входната врата с неспокоен вид. Облиза устни. Ръцете му не спираха да се движат от джобовете на протритите му стари панталони до протритите му стари устни, без да намират покой — или цигара — в двата края на пътя си.

Агент Белами си водеше бележки.

— Как се случи това?

Думата Джейкъб стана заклинание през онзи ден, докато издирваха момчето. Призивът прозвучаваше на равномерни интервали.

— Джейкъб! Джейкъб Харгрейв!

После друг глас извикваше името й го предаваше по редицата.

— Джейкъб! Джейкъб!

В началото гласовете им се блъскаха един в друг в какофония от страх и отчаяние. Но след като момчето не беше намерено бързо и за да щадят гърлата си, мъжете и жените от групата за търсене се редуваха да викат, докато слънцето стана златно, спусна се към хоризонта и бе погълнато най-напред от високите дървета, а след това и от ниските храсти.

Дотогава всички вече залитаха като пияни — изтощени от високите крачки през гъстите трънаци, изцедени от тревогата. Фред Грийн вървеше с Харолд.

— Ще го намерим — казваше му Фред отново и отново. — Видя ли погледа му, докато разопаковаше въздушния пистолет, който му подарих? Виждал ли си толкова развълнувано момче? — изпъшка Фред, а краката му горяха от умора. — Ще го намерим — той кимна. — Ще го намерим.

После падна нощта и гъсто обраслият с борове пейзаж на Аркадия заискри от блясъка на фенерчетата.

Когато наближиха реката, Харолд вече беше доволен, че уговори Люсил да остане в къщата.

— Той може да се върне — бе й казал. — И ще иска мама.

Защото знаеше, както и да се научават подобни неща, че ще намери сина си в реката.

Харолд газеше до коленете в плитчините — бавно, стъпка по стъпка, извикваше името на момчето, спираше, за да се вслуша, в случай че то беше някъде наблизо, пак извикваше, правеше още една стъпка, викаше отново, още и още.

Когато най-накрая се натъкна на тялото, лунната светлина и водата огряваха момчето в омагьосващ и красив сребрист цвят, също като проблясващата река.

— Мили Боже — възкликна Харолд.

И това беше последният път, когато щеше да го произнесе.

Докато Харолд разказваше историята, изведнъж всички тези години натежаха в гласа му. Звучеше като на старец, дрезгав и загрубял. Отново и отново, докато говореше, посягаше с едра, набръчкана длан да прокара пръсти през няколкото тънки сиви кичура, все още прилепени към скалпа му. Ръцете му бяха покрити със старчески петна, а кокалчетата на пръстите му бяха подути от артрита, който понякога го тормозеше. Не го притесняваше толкова зле, колкото някои други хора на неговата възраст, но достатъчно, за да му напомня за благополучието на младостта, от което вече беше лишен. Дори докато говореше, долната му устна леко потрепваше от болка. Почти без коса. Покрита с петна кожа. Голяма, кръгла глава. Набръчкани, щръкнали уши. Дрехи, които сякаш го поглъщаха, без значение колко упорито се опитваше Люсил да намери нещо, което да му стои по-добре. Нямаше съмнение: той вече бе стар човек.

Сякаш завръщането на Джейкъб — все още млад и жизнен — накара Харолд Харгрейв да осъзнае възрастта си.

Люсил, също толкова стара и посивяла като съпруга си, само гледаше встрани, докато той говореше, наблюдаваше как осемгодишният им син седи на масата в кухнята и яде парче орехов пай, сякаш, точно сега, отново беше 1966 година, не се бе случило нищо лошо и никога нямаше да се случи нищо лошо. От време на време тя отмяташе посребрен кичур коса от лицето си, но дори и да забелязваше тънките си, покрити със старчески петна ръце, изглежда не я притесняваха.

Те бяха двойка кльощави, жилави птици, Харолд и Люсил. Тя го бе надраснала в тези по-късни години. Или по-скоро той се беше смалил по-бързо от нея, така че сега се налагаше да я гледа отдолу нагоре, когато се караха. Люсил имаше и предимството да не е изпосталяла чак толкова, колкото него — за което, смяташе тя вината беше на многото години пушене. Роклите все още й ставаха. Нейните тънки, дълги ръце бяха пъргави и изразителни, докато неговите, скрити под торбестите ризи, които му стояха твърде хлабаво, го правеха да изглежда малко по-уязвим, отколкото всъщност беше. Което й даваше предимство тези дни. Люсил се гордееше с това и не се чувстваше особено виновна заради него, макар понякога да си мислеше, че би трябвало.

Агент Белами записва, докато ръката му се схвана, но и после продължи да пише. Предвидливо направи аудиозапис на интервюто, обаче все още намираше за добър подход също и да записва нещата на хартия. Хората се чувстваха обидени, ако се срещнеха с представител на правителството, а нищо не се запишеше. Беше полезно и за агент Белами. Мозъкът му бе от типа, който предпочита да види нещата, вместо да ги чуе. Ако не напишеше всичко сега, щеше да се наложи да го направи по-късно.

Белами писа за всичко от момента, в който бе започнало празненството в онзи ден на 1966 година. Записа разказа на Люсил за плача и вината — тя беше последната видяла Джейкъб жив, спомняше си само краткото мярване на една от бледите му ръце, докато се втурваше зад ъгъла в преследване на друго дете. Записа как на погребението имало повече хора, отколкото църквата можела да побере.

Но имаше и части от интервюто, които не записа. Подробности, които, от уважение, повери само на паметта си вместо на бюрократичната документация.

Харолд и Люсил бяха оцелели от смъртта на момчето, но едва-едва. Следващите петдесет и нещо години бяха заразени с особен вид самота, нетактична самота, която се появяваше неканена и подхващаше неуместни разговори по време на неделната вечеря. Беше самота, която те никога не назоваваха и за която рядко говореха. Само кръжаха около нея, стаили дъх, ден след ден, сякаш тя бе ускорител на елементарни частици — намален по мащаб, но не и по сложност или великолепие, — появил се изведнъж в центъра на всекидневната, за да потвърди неопровержимо всички най-зловещи и пресилени спекулации за жестокия начин, по който наистина работи Вселената.

По някакъв особен начин, това беше един вид истина.

През годините те не само свикнаха да се крият от самотата си, а се усъвършенстваха в това. Беше почти като игра: няма да говорим за Фестивала на ягодите, защото той го обичаше, не се заглеждай твърде дълго в сгради, на които се възхищаваш, защото ще ти напомнят за онзи път, когато той каза, че ще стане архитект, когато порасне; пренебрегвай децата, в чиито лица го разпознаваш.

Всяка година, когато дойдеше рожденият ден на Джейкъб, прекарваха деня мрачни и изпитваха трудности да завържат разговор. Люсил можеше да заплаче без никакви обяснения, случваше се Харолд на този ден да пуши повече, отколкото предишния.

Но това бе само в началото. Само през онези първи, тъжни години.

Те остаряха.

Врати се затвориха.

Харолд и Люсил толкова се бяха дистанцирали от трагедията със смъртта на Джейкъб, че когато момчето се появи отново на входната им врата — усмихнато, все още съвсем стройно и неостаряло, все още техният благословен син, все още само на осем години, — всичко това беше толкова далеч, че Харолд бе забравил името на момчето.

После приключиха с говоренето и настъпи тишина. Но въпреки нейната тържественост тя беше краткотрайна. Защото се чуха звуците, издавани от Джейкъб, който, седнал на масата в кухнята, стържеше с вилицата по чинията, гълташе лимонада и се оригваше с голямо задоволство.

— Извинете — извика момчето на родителите си.

Люсил се усмихна.

— Простете ми, че ще ви питам нещо такова — започна агент Белами. — И моля ви, не го приемайте като някакво обвинение. Това е само нещо, което трябва да попитаме, за да разберем по-добре тези… уникални обстоятелства.

— Започва се — подхвърли Харолд.

Най-накрая ръцете му бяха спрели да търсят фантомни цигари и се бяха спрели в джобовете му. Люсил махна с ръка пренебрежително.

— Как бяха нещата между вас и Джейкъб преди? — попита агент Белами.

Харолд изсумтя. Тялото му най-накрая реши, че десният крак ще издържи по-добре теглото му от левия. Погледна Люсил.

— Тук се предполага да кажем, че сме го удавили или нещо такова. Както го правят по телевизията. Би трябвало да кажем, че сме се скарали с него, лишили сме го от вечеря или сме го тормозили някак, както дават по телевизията. Нещо такова.

Той се приближи до малката масичка в коридора до входната врата. В най-горното чекмедже имаше нова кутия цигари.

Още преди да тръгне обратно към всекидневната, Люсил откри огън.

— Няма да го правиш!

Харолд отвори опаковката с механична прецизност, сякаш ръцете му не бяха неговите. Постави незапалената цигара между устните си, почеса се по набръчканото лице и издиша дълго и бавно.

— Само това ми трябваше — каза. — Само това.

Агент Белами заговори тихо:

— Не се опитвам да кажа, че вие или някой друг е причинил на сина ви… добре, привърших евфемизмите. — Той се усмихна. — Само питам. Бюрото се мъчи да се оправи с тази ситуация точно като всички останали. Натоварени сме да помагаме на хората да се свързват едни с други, но това не означава, че имаме някаква вътрешна информация как действа всичко. Или защо се случва — сви рамене. — Големите въпроси все още са големи, все още са недосегаеми. Просто се надяваме, че като научаваме всичко, което можем, като задаваме въпросите, на които може би не на всеки ще му е удобно да отговаря, ще успеем да се докоснем до някои от тези големи въпроси. Да ги овладеем, преди да излязат от контрол.

Люсил се приведе напред на стария диван.

— И как могат да излязат от контрол? Излизат ли нещата извън контрол?

— Ще излязат — заяви Харолд. — Залагам Библията ти, че ще стане така.

Агент Белами само поклати глава по безстрастен, професионален начин и се върна към първоначалния си въпрос.

— Как бяха нещата между вас и Джейкъб, преди да си тръгне?

Люсил усети какъв отговор се кани да даде Харолд, затова заговори, за да го накара да мълчи.

— Нещата бяха наред — започна тя. — Съвсем наред. Нищо особено странно. Той беше нашето момче и ние го обичахме, както правят всички родители. И той също ни обичаше. Така беше. И все още е така. Ние го обичаме и той ни обича, а сега, по Божията милост, сме отново заедно. — Люсил потърка врата си и вдигна ръце. — Това е чудо.

Мартин Белами си водеше бележки.

— А вие? — обърна се той към Харолд.

Харолд само извади незапалената цигара от устата си, почеса се по главата и кимна.

— Тя каза всичко.

Още записани бележки.

— Сигурно ви задавам глупав въпрос, но дали някой от вас е много религиозен?

— Да — откликна Люсил и внезапно изправи гръб, както седеше. — Поклонничка и приятелка на Исус! И се гордея с това. Амин! — Тя кимна към Харолд. — А онзи там е езичник. Зависи изцяло от Божията милост. Постоянно му казвам да се покае, но той е упорит като муле.

Харолд се изкиска със звук на стара косачка.

— Приемаме религията поред — каза той. — Минаха петдесет и няколко години, ама още не ми е дошъл редът, за щастие.

Люсил размаха ръце.

— Вероизповедание? — попита агент Белами, като продължаваше да записва.

— Баптистка — отговори Люсил.

— Откога?

— Цял живот.

Бележки.

— Всъщност не беше точно така — добави Люсил.

Агент Белами спря.

— Известно време бях методистка. Но с пастора не се спогаждахме за определени моменти от Словото. Опитах и една от онези Светейши църкви, но не издържах там. Прекалено много крясъци, пеене и танци. Чувствах се повече като на празненство, а не в дома Господен. А това не е редно за християнин.

Люсил се приведе, за да се увери, че Джейкъб е все още там, където трябваше да бъде — седеше на масата и поклащаше глава, точно както бе свикнал да прави и преди, — след което продължи:

— А после за известно време се опитах да бъда…

— На човека не му трябва всичко това — прекъсна я Харолд.

— Ти мълчи! Той ме попита! Не е ли така, Мартин Белами?

Агентът кимна.

— Да, госпожо, имате право. Всичко може да се окаже много важно. Според моя опит и най-малките детайли са от значение. Особено при нещо толкова голямо.

— Колко голямо точно? — попита бързо Люсил, сякаш очакваше откровение.

— Имате предвид колко са? — уточни Белами.

Тя кимна.

— Не са ужасно много — отвърна Белами предпазливо. — Не ми е позволено да давам каквито и да било конкретни цифри, но е само малък феномен, скромен брой.

— Стотици? — притисна го Люсил. — Хиляди? Какво значи „скромен“?

— Не са достатъчно, за да се безпокоим за това, госпожо Харгрейв — отговори Белами, клатейки глава. — Достатъчно са само, за да си останат чудо.

Харолд се засмя.

— Не се хвана на номера ти.

Люсил само се усмихна.

По времето, когато всички подробности бяха споделени с агент Белами, слънцето беше потънало в мрака на земята, навън пееха щурци, а Джейкъб лежеше спокойно в средата на леглото на Харолд и Люсил. Тя бе изпитала голямо удоволствие да вдигне момчето от масата в кухнята и да го пренесе в спалнята. Никога не би повярвала, че на нейната възраст, при състоянието на ставите и, би имала сили да го повдигне сама.

Но когато дойде моментът, когато се приведе спокойно към масата, сложи ръце под момчето и подкани тялото си да действа, Джейкъб се надигна, почти безтегловен, за да я посрещне. Сякаш отново беше на двайсет и няколко. Млада и пъргава. Сякаш времето и болката бяха само мълва.

Люсил го пренесе без затруднения нагоре по стълбите, а когато го пъхна под завивките, се настани на леглото до него и нежно затананика, както правеше преди. Той не заспа веднага, но и така беше добре, почувства тя.

Спал бе достатъчно дълго.

Седя известно време и само го гледа, гледа как гърдите му се надигат и спускат, като се страхуваше да отмести очи, страхуваше се, че магията — или чудото — можеше изведнъж да свърши. Но тя не свършваше и Люсил благодари на Господ.

Когато се върна във всекидневната, Харолд и агент Белами бяха потънали в неловко мълчание. Харолд стоеше на прага, дърпаше рязко от запалената цигара и издухваше дима през мрежестата врата навън в нощта. Агент Белами стоеше до стола, на който беше седял. Изведнъж вече изглеждаше уморен и жаден. Люсил осъзна, че изобщо не му бе предложила питие и от това я заболя по необичаен начин. Но по поведението на Харолд и агент Белами някак си разбра, че бяха на път да я наранят по различен начин.

— Той иска да те попита нещо, Люсил — каза Харолд. Ръката му трепереше, когато сложи цигарата в устата си. Затова тя реши да го остави да пуши, без да го закача.

— Какво?

— Може би ще искате да седнете — започна агент Белами и пристъпи, за да й помогне.

Люсил отстъпи крачка назад.

— Какво има?

— Това е деликатен въпрос.

— Забелязвам. Но не може да е чак толкова зле, колкото всичко това, нали?

Харолд се обърна с гръб и мълчаливо дръпна от цигарата си, навел глава.

— За всички — заговори агент Белами — това е въпрос, който може да се стори прост на първо време, но повярвайте ми, че е много сложен и сериозен. И аз се надявам, че ще отделите достатъчно време, за да го обмислите внимателно, преди да отговорите. Което не означава, че имате само една възможност да отговорите. Но съм длъжен да кажа, че искам единствено със сигурност да сте отделили на въпроса необходимото обмисляне, преди да вземете решение. Ще бъде трудно, но ако е възможно, опитайте се да не позволявате на вашите емоции да вземат връх.

Люсил почервеня.

— Защо, господин Мартин Белами?! Никога не бих си помислила, че сте от онези типове сексисти. Само защото съм жена, не значи, че ще проваля всичко.

— По дяволите, Люсил — излая Харолд, макар че думите сякаш излизаха с труд от гърлото му. — Просто изслушай човека.

После се изкашля. Или може би изхлипа.

Тя седна.

Мартин Белами също седна. Изчетка нещо невидимо от панталоните си и огледа ръцете си за момент.

— Добре — каза Люсил. — Да свършваме. Цялото това протакане ме убива.

— Това е последният въпрос, който ще ви задам тази вечер. И не е задължително да отговорите точно сега, но колкото по-бързо, толкова по-добре. Просто нещата стават не толкова сложни, когато отговорът дойде бързо.

— Какъв е въпросът? — попита Люсил.

Мартин Белами си пое дъх.

— Искате ли да задържите Джейкъб?

Това се случи преди две седмици.

Сега Джейкъб си беше вкъщи. Безвъзвратно. Стаята за гости бе преустроена пак в негова спалня и момчето за начало се настани в живота си, като че ли той никога не бе приключвал. Беше малък. Имаше майка. Имаше баща. Неговата вселена свършваше дотук.

Харолд, по причини, които не се побираха в ума му, беше болезнено неспокоен след завръщането на момчето. Започна да пуши като комин. Толкова много, че прекарваше по-голямата част от времето си на верандата, криейки се от лекциите на Люсил за гадния му навик.

Всичко се бе променило толкова бързо. Как би могъл да не придобие някой и друг лош навик?

„Те са дяволи!“ — чуваше Харолд гласа на Люсил да повтаря в главата му.

Дъждът се лееше. Денят отиваше към края си. Току зад дърветата настъпваше мракът. Къщата беше утихнала. Със звуците на дъжда се преплиташе тихото пъшкане на стара жена, която бе прекарала твърде много време в търчане след дете. Тя излезе през мрежестата врата, избърса потта от челото си и се отпусна в люлеещия се стол.

— Господи! — изпъшка Люсил. — Това дете ще ме изтощи до смърт.

Харолд остави цигарата и си прочисти гърлото, както правеше винаги, преди да се опита да ядоса Люсил.

— Искаш да кажеш този дявол.

Тя махна с ръка към него.

— Шшт! Не го наричай така.

— Ти го нарече така. Ти каза, че всички те са такива, помниш ли?

Люсил все още беше задъхана от преследването на момчето. Думите й излизаха на пресекулки.

— Това беше преди — изсумтя. — Не бях права. Сега разбирам.

Тя се усмихна и се облегна изтощена.

— Те са благословия. Благословия от Господа. Ето какво са те. Втори шанс!

Седяха известно време в мълчание, заслушани как дишането на Люсил се връща в релси. Тя вече бе стара жена, нищо че беше майка на осемгодишен. Уморяваше се лесно.

— А ти трябва да прекарваш повече време с него — скастри го Люсил. — Той разбира, че го държиш на разстояние. Забелязва го. Знае, че се отнасяш с него различно от тогава. Когато беше тук преди — тя се усмихна, харесала това описание.

Харолд поклати глава.

— И какво ще правиш, когато си тръгне?

Лицето на Люсил се изопна.

— Млъкни! — повиши тон тя. — „Сдържай езика си от зло и устата си от коварни думи.“ Псалтир 33:14.

— Не ми рецитирай Псалтира. Знаеш какво се говори, Люсил. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Как понякога те просто стават и си тръгват и никой никога не чува нищо повече за тях, сякаш другата страна ги е повикала обратно окончателно.

Люсил поклати глава.

— Нямам време за такива глупости — заяви, изправила се въпреки умората, която тежеше на крайниците й като чували брашно. — Само слухове и безсмислици. Отивам да приготвям вечерята. Не стой тук, ще хванеш пневмония. Този дъжд ще те убие.

— След малко се връщам — отговори Харолд.

— Псалтир 33:14!

Тя влезе и затръшна мрежестата врата след себе си.

От кухнята се понесе тракане на тенджери и тигани. Отваряне и затваряне на вратички на шкафове. Аромати на месо, брашно, подправки, всичко това обляно от уханието на май и на дъжд. Харолд бе задрямал, когато чу гласа на момчето.

— Мога ли да дойда навън, татко?

Харолд се отърси от сънливостта.

— Какво? — беше чул въпроса много добре.

— Мога ли да дойда навън? Моля?

Въпреки всички празнини в старата памет на Харолд той си спомни колко беззащитен бе винаги, когато чуеше това простичко „Моля“.

— Майка ти ще се вбеси — каза той.

— Само за малко, а?

Харолд преглътна, за да не се засмее.

Той бръкна за цигара, но не намери, а можеше да се закълне, че имаше поне още една. Заопипва джобовете си. В единия, където нямаше цигара, откри малък сребърен кръст — подарък от някого, въпреки че мястото в съзнанието му, където би трябвало да се съхраняват подробностите за този конкретен спомен, беше празно. Дори не помнеше, че го носи у себе си, затова се загледа в него, сякаш бе оръдие на убийство.

Думите Бог те обича бяха гравирани някога на мястото, където е бил закрепен Христос. Но сега думите бяха изтрити. Бяха останали само едното O и половината от другото. Той се вторачи в кръста, а след това, сякаш ръката му беше чужда, пръстът му започна силно да търка разпятието.

Джейкъб стоеше в кухнята зад мрежестата врата. Беше се облегнал на рамката с ръце зад гърба и кръстосани крака със замечтан вид. Погледът му се рееше към хоризонта през дъжда и вятъра, а след това се връщаше на баща му. Той въздъхна тежко. После прочисти гърлото си.

— Хубаво ще е да дойда навън — произнесе с копнеж.

Харолд се засмя.

В кухнята нещо се пържеше. Люсил си тананикаше.

— Хайде, излизай — махна Харолд.

Джейкъб дойде и седна в краката на Харолд, но сякаш в отговор дъждът се разгневи. Вместо да пада от небето, като че извираше от земята. Прехвърли перилата на верандата и ги заля, но те не му обръщаха внимание. Много дълго време старецът и веднъж мъртвото момче се гледаха един друг. Момчето имаше пясъчна коса и лунички, лицето му беше кръгло и гладко, както някога. Ръцете му бяха необичайно дълги, точно както преди, защото тялото му започваше своя преход към юношеството, което му бе отказано преди петдесет години. Изглежда здраво, внезапно си помисли Харолд.

Облиза устните си импулсивно, а пръстът му продължаваше да търка в центъра на кръста. Момчето не помръдваше изобщо. Ако не примигваше от време на време, щеше да бъде като мъртво.

— Искате ли да го задържите?

Този път гласът на агент Белами звучеше в главата на Харолд.

— Решението не е мое — отговори той. — На Люсил е. Ще трябва да попитате нея. Каквото и да каже, аз ще го приема.

Агент Белами кимна.

— Напълно разбирам, господин Харгрейв. Но все пак трябва да ви попитам. Трябва да знам вашия отговор. Той ще си остане между нас, само между вас и мен. Мога дори да изключа диктофона, ако искате. Но трябва да получа вашия отговор. Трябва да знам какво искате. Трябва да знам дали искате да го оставите.

— Не — каза Харолд. — За нищо на света. Но какъв избор имам?