Завърналите се

Патриша Белами

Той намери майка си сама в класната стая, седнала в края на походното си легло — да чака, и чака, и чака — с ръце в скута и поглед, насочен право напред, без да се спира върху нещо конкретно. Когато го видя на вратата, в очите й внезапно блесна светлината на разпознаването.

— О, Чарлз — възкликна тя.

— Да — кимна той. — Тук съм.

Тогава майка му се усмихна, по-широко и с повече жизненост, отколкото помнеше Белами да го е правила някога пред него.

— Толкова се разтревожих — заговори тя. — Помислих, че си ме забравил. Трябва да стигнем на това празненство навреме. Няма да го понеса, ако закъснеем. Невъзпитано е. Направо грубо.

— Да — съгласи се Белами и седна на леглото до нея.

Взе ръцете й в своите. Тя се усмихна отново и отпусна глава на рамото му.

— Липсваше ми — каза Патриша.

— Ти също ми липсваше.

— Помислих, че си ме забравил. Не е ли глупаво?

— Така е.

— Но знаех, че ще се върнеш при мен — продължи тя.

— Разбира се, че знаеш — потвърди Белами, а очите му се изпълниха със сълзи. — Знаеш, че никога няма да те оставя.

— О, Чарлз — въздъхна старицата. — Толкова се гордея с него.

— Знам.

— Затова не бива да закъсняваме. Това е голямата му вечер. Вечерта, когато ще стане правителствен служител… нашият син. Трябва да разбере, че се гордеем с него. Трябва да разбере, че го обичаме и че винаги ще бъдем до него.

— Сигурен съм, че го знае — успокои я Белами, а думите засядаха в гърлото му.

Останаха много дълго да седят така. От време на време отвън се чуваха шумове от някаква суматоха, тук-там се водеха малки битки — така стояха нещата. Някои войници все още бяха лоялни към полковник Уилис — или, най-малкото, все още бяха верни на онова, което той представляваше. Не искаха да приемат, че всичко, което той беше казал и извършил, всичките му схващания за Завърналите се може да са били погрешни. Така че продължаваха съпротивата малко по-дълго, отколкото другите, но и това заглъхваше, миг след миг, и скоро всичко щеше да свърши. Скоро щяха да останат само Мартин Белами и майка му, опитващи се да преживеят премеждията още веднъж, докато смъртта — или каквото и да беше онова, което отнасяше Завърналите се като шепот в нощта — не дойдеше за нея или за него.

Той нямаше да повтори грешките си.

— О, Марти — каза тогава майка му. — Обичам те толкова много, синко.

Започна да рови в джобовете си, както търсеше бонбони за него някога, когато той беше дете.

Мартин Белами стисна ръката на майка си.

— И аз те обичам. Няма да го забравя отново.