Златното рандеву

IIВторник вечерта 8:00 — 9:30 ч.

В осем вечерта товарът, сандъците и ковчезите си бяха точно на същото място както в пет часа. Обаче сред живия товар промяната към по-добро (от дълбоко недоволство към нещо близко до безгрижно доволство) бе подчертана и пълна.

Имаше причина за това, естествено. Специално за капитан Булен, който на два пъти ме назова „Джони, момчето ми“, то се дължеше на факта, че се е измъкнал от непоносимото пристанище на Карачио; защото отново беше в морето, пак си беше на мостика и беше измислил чудесен повод да ме изпрати долу, докато той си оставаше на мостика и по такъв начин се спасяваше от мъчението да вечеря с пасажерите. Що се отнася до екипажа, той беше доволен, че капитанът бе сметнал за уместно (отчасти от чувството за справедливост и отчасти, за да отмъсти на управлението за униженията, които му бяха струпали) да заплати на всички много повече часове извънреден труд, отколкото фактически бяха положили през последните три дни. А задоволството на пасажерите и офицерите се дължеше на добре известни основни закони на човешката природа, един от които гласеше, че е невъзможно дълго време да бъдеш отчаян на борда на „Кампари“.

Като плавателен съд без редовно междинно пристанище с определен брой пасажери и просторни трюмове, които рядко оставаха непрепълнени, параход „Кампари“ можеше удачно да бъде определен като кораб без определен рейс — както и беше посочен и в рекламната брошура на „Блу Мейл“. Но брошурата деликатно посочваше, заради изключителната чувствителност на паралиите клиенти, че „Кампари“ не беше обикновен кораб. Той действително в никакъв случай не беше обикновен. Както казваше брошурата — скромно, простичко, без претенциозност със следните определения: „среден товарен кораб, предлагащ най-комфортно настаняване и най-фина кухня от всички съвременни кораби“.

Единственото нещо, което не даваше възможност на всички големи пътнически параходни компании да заведат процес срещу „Блу Мейл“ за това смело изявление, беше фактът, че то бе абсолютно вярно.

Президентът на „Блу Мейл“ лорд Декстер, очевидно запазил целия мозък само за себе си, въздържайки се да предаде по наследство, малко на своя син, сегашния ни Четвърти офицер, беше измислил и сътворил цялата компания. Всичките му конкуренти, които сега се стремяха усърдно да се включат в играта, признаваха, че това е било просто гениален ход. Лорд Декстер беше на същото мнение.

Той беше започнал съвсем семпло в началото на петдесетте години с един по-раншен параход на „Блу Мейл“ — „Брендиуайн“. /По някаква странна прищявка, обяснима само от психоаналитик, лорд Декстер, бидейки фанатичен въздържател, бе решил да наименува корабите си с марките на различни вина и други спиртни напитки/. „Брендиуайн“ бе един от двата плавателни съда на „Блу Мейл“, навършващи редовни курсове между Ню Йорк и британските владения в Западните Индии, и лорд Декстер, оглеждайки луксозните лайнери, кръстосващи между Ню Йорк и Караибско море, и откривайки достатъчно основание да си пробие и той път в доходния, трупащ долари бизнес, бе обзавел както следва няколко каюти на „Брендиуайн“ и ги беше рекламирал в няколко подбрани американски вестници и списания, подчертавайки недвусмислено, че го интересува само висшето общество. Сред предлаганите развлечения липсваха оркестри, танци, концерти, костюмирани балове, къпални, томболи, хазартни игри, екскурзии и приеми — само гений би могъл да осъществи толкова блестящ и впечатляващ план на развлеченията, като преди това изобщо не се е занимавал с това. Всичко положително, което предлагаше, бяха загадъчността и романтиката на един бродещ кораб, плаващ с неизвестно предназначение — това не променяше редовните разписания и означаваше само, че капитанът съобщаваше кое ще бъде следващото пристанище по маршрута малко преди пристигането и пазеше за себе си възможностите и удобството на един телеграфен салон, който поддържаше непрекъснат контакт със стоковите борси в Ню Йорк, Лондон и Париж.

Първоначално успехът бе фантастичен. На борсов език емисията бе надхвърлена сто пъти. Това не задоволи лорд Декстер. Очевидно го привличаха твърде много не точно хората от най-висшата класа; неговите усилия бяха насочени към тези представители на по-низшестоящите класи по йерархичната стълба, които все още не бяха натрупали първите си няколко милиона и с които обаче най-висшите не искаха да имат нищо общо. Удвои цените. Нищо не се измени. Утрои ги и направи приятното откритие, че на света има много хора, които биха заплатили всякаква цена не само за да бъдат различни и изключителни, но и да бъдат известни като такива. Лорд Декстер задържа строежа на последния си кораб „Кампари“, проектира и изгради в него дузина от най-луксозните някога виждани каютни апартаменти и го изпрати в Ню Йорк, убеден, че той скоро ще възвърне разходите от четвърт милион фунта, вложени в построяването на тези каюти. Както обикновено, увереността му се потвърди.

Имаше и подражатели, разбира се, но със същия успех човек може да се опитва да имитира Бъкингамския дворец, Големия Каньон или диаманта Кулинан. Лорд Декстер ги остави всички зад себе си, на стартовата линия. Той беше намерил формулата на успеха и се придържаше непогрешимо към нея: комфорт, удобство, тишина, добра храна и добра компания. Що се отнася до комфорта, разкошът на каютите трябваше да бъде видян, за да му се повярва. Удобство за пасажерите бяха уникалната телеграфна зала на „Кампари“, борсовите телеграфни апарати и един от най-разкошно снабдените барове в света. Тишината се постигаше посредством високата степен на изолация между каютите и машинното отделение. Подобно на кралската яхта „Британия“ никакви заповеди не се подвикваха, екипажът и палубните стюарди носеха сандали с гумени подметки, бяха премахнати всякакви оркестри, приеми, игри и танци, които пасажерите на второстепенните рейсове смятаха за основни развлечения в живота на парахода. Прекрасната кухня бе осъществена, като бяха примамени за огромна сума готвачите на едно от най-големите посолства в Лондон и на един от най-добрите парижки хотели. Тези майстори на кулинарния свят се редуваха всеки ден и за прекрасния резултат от усилията им да се надминат един друг се мълвеше из целия Западен Атлантик.

Може би и други корабопритежатели бяха успели да постигнат някои от тези качества, макар и в по-малка степен. Ала лорд Декстер не беше обикновен корабопритежател. Както казах, той беше гений и доказваше това преди всичко с настойчивостта си да приема на борда само отбрани хора.

„Кампари“ не направи нито един рейс без видна, световноизвестна особа. За важните личности бе запазен специален апартамент. Изтъкнати политици, министри, прочути звезди на сцената и екрана, ексцентрични писатели и художници (ако бяха чистоплътни и се бръснеха) и по долните ешелони на английската аристокрация пътуваха в тези апартаменти със значително намаление. Кралски особи, бивши президенти и министър-председатели, херцози пътуваха безплатно. Говореше се, че ако всички английски благородници, чакащи реда си за „Кампари“, биха се събрали едновременно, Камарата на лордовете би прекратила работата си. Трябва да се подчертае, че в предложението на лорд Декстер за безплатно пътуване нямаше нищо филантропично: той просто покачваше цените на богатите обитатели на другите единадесет апартамента, които и без това биха платили всичко за привилегията да пътуват в тесен контакт с такава високопоставена личност.

След няколко години пътуване пасажерите ни си оставаха почти едни и същи. Мнозина идваха и по три пъти годишно — достатъчно указание за размера на банковите им сметки. Сега списъкът на пасажерите на „Кампари“ бе станал най-модният клуб на света. Без да набляга особено на това, лорд Декстер бе дестилирал съединителните елементи на обществения и финансовия снобизъм и в пречистената квинтесенция бе намерил неизчерпаем източник на злато.

Оправих си салфетката и огледах текущата златна мина. Петстотин милиона на живо — или на гълъбовосивото кадифе по фотьойлите в тази пищна трапезария с климатична уредба: може би по-точно хиляда милиона долара, от които поне една трета на стария Биърсфорд.

Джулиъс Биърсфорд, президент и главен акционер на Харт-Маккормик Майпинг федерейшън, седеше на обикновеното си място, където беше седял и през половин дузина от предишните си пътувания — отдясно начело на капитанската маса, до самия капитан Булен. Той седеше на най-почетното място д този кораб не само защото настояваше за него поради самата тежест на благосъстоянието си, а и защото лично капитан Булен държеше на него. Всяко правило си има своите изключения и Джулиъс Биърсфорд беше изключение от пра вилото на Булен да не понася нито един пасажер. Биърсфорд — висок, слаб, отпуснат мъж с пухести черни вежди и венец посивяла коса, обрамчила обгорялата му от слънцето плешива глава, с живи очи, трепкащи по набръчканата кафява кожа на лицето му — идваше само заради покоя, комфорта и храната. Компанията на величията не го интересуваше, факт, високо ценен от капитан Булен, споделящ напълно чувствата му. Седнал диагонално срещу моята маса, Биърсфорд улови погледа ми.

— Д’вечер, мистър Картър. — За разлика от дъщеря си, той не ме караше да чувствувам, че ми прави чест винаги, когато ме заговореше. — Чудесно е пак да сме по море, нали? А къде е нашият капитан тази вечер?

— Боя се, че работи, мистър Биърсфорд. Трябва да поднеса извиненията му на неговите сътрапезници. Не може да напусне мостика.

— На мостика? — Мисис Биърсфорд, седнала до съпруга си, изви поглед към мен. — Мислех, че обикновено вие сте на смяна по това време, мистър Картър?

— Така е. — Усмихнах и се.

Аз пазех за нея една специална усмивка, по същия начин както пазех специален поглед за младия Декстер.

Пълничка, отрупана с накити, доста натруфена, с боядисана руса коса, но все още красива на 50 години, мисис Биърсфорд бликаше от добро настроение, смях и любезност, и за да бъда по-точен, лесно е да изглеждаш така с триста милиона долара в банката. Аз мога само да отбележа това, че след няколкогодишно пътуване с милионерите мизерният коефициент на нашето собствено забогатяване изглежда нарастваше в правопропорционална зависимост към количеството златни кюлчета в банката. Това беше едва първото и пътуване, но мисис Биърсфорд вече бе станала мой любим пасажер. Продължих. — Но в района има толкова много островчета, плитчини и коралови рифове, че капитан Булен предпочита сам да бъде навигатор. — Не добавих, както бих могъл да сторя, че станеше ли среднощ и всички пасажери се окажеха в леглата си, капитан Булен също щеше да си бъде в своето, необезпокояван от никакви мисли относно способността на неговия старши офицер.

— Но аз си мислех, че един старши офицер е напълно способен да води един кораб? — Мис Биърсфорд пак се опитваше да ме дразни, сладко усмихната, а бистрите и невинни зелени очи сякаш бяха неимоверно големи за нежно обгорялото и лице. — Искам да кажа, в случай че стане нещо с капитана. Сигурно имате диплом за правоспособност, нали?

— Имам. Имам и шофьорска книжка, ала няма да ме видите да карам автобус през най-натоварените часове в центъра на Манхатън.

Старецът Биърсфорд се ухили. Жена му се усмихна. Мис Биърсфорд ме загледа замислена за миг, после се наведе над ордьовъра, разкривайки бляскавата си кестенява коса, подстригана в стил буфан и оформена като че ли с градинско гребло и ножица, но сигурно струваща цяло състояние. Мъжът до нея обаче не позволи това да мине незабелязано: остави вилицата си, вдигна тънката си черна глава и каза с висок провлачен глас:

— О, оставете, Старши офицер. Не мисля, че сравнението е съвсем подходящо.

„Старшият офицер“ целеше да ме постави на мястото ми. Хартуелският херцог прекарваше по-голямата част от времето си на борда на „Кампари“, за да поставя хората на мястото им и това беше твърде неблагодарно от негова страна, като се вземе предвид, че получаваше всичко гратис. Лично срещу мен той нямаше нищо против, просто публично подкрепяше мис Биърсфорд. Дори и значителните парични суми, които припечелваше, като подмамваше пасажерите от по-долните класи да оглеждат прославения му дом между два и шест часа, представляваха само леко облекчение в непосилното бреме на съсипващите данъци. Един съюз с мис Биърсфорд би разрешил завинаги трудностите му. За злочестия херцог нещата се усложняваха от факта, че въпреки интелекта му да клонеше към мис Биърсфорд, вниманието и погледът му през по-голямата част се насочваха към екстравагантно пищните прелести — и неоспорима красота — на платиненорусата и безброй пъти развеждана филмова актриса, седяща от другата му страна.

— Предполагам, че не, сър — съгласих се аз. Капитан Булен отказваше да го назовава „Ваша светлост“, бог ме убил, ако не го сторех и аз. — Това беше най-доброто, което можах да измисля в момента.

Той кимна задоволен и се върна към ордьовъра си. Старият Биърсфорд го изгледа замислено, мисис Биърсфорд — полуусмихната, филмовата актриса мис Харкърт — възхитено, докато самата мис Биърсфорд продължаваше да ни натрапва непрекъснатата гледка на кестенявия буфан. Имаше малко неща за правене през свободното от задължения време в морето и да наблюдаваш развитието на събитията на масата на капитана можеше да бъде наистина много забавно развлечение. И това, което обещаваше то да стане още по-увлекателно, беше огромният интерес, който проявяваше към капитанската маса един млад мъж, седнал в края на моята маса. Един от пасажерите, които, се присъединиха към нас в Карачио.

Тони Карерас — моята догадка, че той беше син на Мигел Карерас, беше вярна и не толкова затрудняваща — беше без каквото и да било преувеличение изключително красив мъж, който някога бе прекрачвал прага на столовата на „Кампари“. От една страна, това не би значило толкова много, ако не се вземеше предвид колко много години му трябват на един човек, за да може да събере достатъчна сума пари, за да си позволи да плава на „Кампари“, та дори само през почивните дни. Затова младите мъже бяха твърде малко на брой и твърде рядко срещани на борда на кораба, но въпреки това не можеше да се отрече неговото безспорно въздействие. Даже от близко разстояние не се забелязваше нито един от онези недостатъци на изнеженост и женственост, които почти винаги се срещат върху лицата на много от красивите мъже. За целия свят той изглеждаше като латентно превъплъщение на младия Ерол Флин, но по твърд, по-издръжлив, повече преживял. Единственият недостатък, ако това изобщо можеше да се нарече недостатък, беше в очите му. Както се виждаше, нещо не беше наред в тях. Като че ли зениците му се плъзгаха по повърхността на нещата, без да ги виждат, от което изглеждаха като плоски, но излъчваха твърд светъл блясък. Може би това бе светлината на масата. Но нямаше нищо нередно в очите му, като очи, зрението му беше стопроцентово и той го използваше изцяло, за да изучава капитанската маса. Мис Биърсфорд или мис Харкърт, не бях сигурен коя точно, но нямаше вид на мъж, който ще си губи времето, за да изучава която и да била от другите особи на масата.

Блюдата идваха и си отиваха. Тази нощ дежурен по кухня беше Антоан и всеки можеше едва ли не да докосне и да почувствува божествения вкус на ястията, сервирани на компанията.

Кадифенокраките сервитьори от Гоа се движеха безшумно по тъмносивия персийски килим, храната се появяваше и изчезваше като сън, ръка се появяваше в прецизно подходящия миг с прецизно подходящо вино. Ала не и за мен.

Аз пиех сода. Съгласно договора ни.

Появи се кафето. Сега беше моментът да си заслужа парите. Когато Антоан беше на смяна и в цветуща форма, да се разговаря беше светотатство и одобрителните възклицания като религиозен екстаз бяха най-подходящата форма на изява.

Но около четиридесет минути от тази тържествена тишина бяха посветени на блюдата. Това никога не продължаваше по-дълго и не можеше да продължи. Аз никога не съм срещал богат мъж или жена, без значение, който да не говори главно и предимно за себе си, което е и любимо тяхно занятие. Основният прицел на наблюденията им беше неизменно офицерът, седящ начело на масата.

Огледах се и се зачудих кой ли пръв ще подаде топката.

Мис Харбрайд — оригиналното и централноевропейско име бе непроизносимо — слаба, мършава, към шейсетте години и жилава като китова кост, натрупала състояние от извънредно скъпи и съвсем безполезни козметични препарати, от употребата на които самата тя разумно се беше въздържала? Съпругът и, мистър Грийнстрийт, безличен човек със сиво хлътнало лице, оженил се за нея бог знае по каква причина, тъй като и сам той беше твърде богат? Тони Карерас? Баща му, Мигел Карерас? Трябваше да има и шести човек на моята маса, който да смени семейството на тримата Къртисови; заедно със семейство Харисън, които бяха прибързано извикани от Кингстън.

Но старият мъж, който се качи на кораба в своята количка, очевидно трябваше да се храни в каютата си по време на пътуването заедно с придружаващите го медицински сестри.

Четирима мъже и една жена: зле балансирана маса. Сеньор Мигел Карерас заговори пръв:

— Цените на „Кампари“, мистър Картър, са твърде брутални — каза кротко той и запуфка одобрително пурата си. — Обир сред морето — би било твърде точно определение. От друга страна, кухнята отговаря на рекламата. Имате готвач с божествена дарба.

Сигурно не е прекалено много да заплатиш, за да имаш възможността да предвкусиш един по-добър свят.

Това правеше сеньор Карерас много богат човек и ми беше добре известно какво то означава. Богатите хора никога не споменават за пари, за да не би да помислят, че нямат достатъчно от тях. Много богатите хора, от друга страна, за които парите не са от чак толкова голямо значение, нямат подобен род задръжки. Пасажерите на „Кампари“ постоянно се оплакваха от цените. И непрекъснато продължаваха да се връщат на тази тема.

— По всеобщо признание, сър, „божествена“ е точното определение. Пътници с опит, отсядали в най-добрите хотели от двете страни на Атлантика, твърдят, че Антоан няма равен на себе си нито в Европа, нито в Америка. Освен може би Хенрик.

— Хенрик?

— Другият ни готвач. Той е на смяна утре.

— Не е ли нескромно, мистър Картър, като се изтъкват предимствата на „Кампари“? — Не звучеше обидно, не, с тази усмивка.

— Не мисля, сър. Следващите двайсети четири часа ще говорят сами за себе си… и за Хенрик… по-добре от мен.

— Туш! — Той се усмихна и посегна към бутилката „Реми Мартен“. Сервитьорите изчезваха след поднасянето на кафето. — А цените?

— Те са страхотни — съгласих се аз. Казвах го на всички пасажери и това изглежда ги ласкаеше. — Ние предлагаме това, което никой друг параход по света не предлага, но цените все пак са скандални. Поне дузина хора в тази зала са ми казвали същото… и повечето от тях са тук поне за трети път.

— Схващам идеята ви, мистър Картър — заговори Тони Карерас и гласът му беше такъв, какъвто човек можеше да очаква — бавен, контролиран, с дълбок резониращ тембър. Той погледна баща си. — Помниш ли списъка на чакащите в кантората на „Блу Мейл“?

— Действително! Ние бяхме твърде назад в списъка — и то какъв списък! Половината милионери на Централна и Южна Америка. Мисля, че можем да бъдем, щастливи, мистър Картър, че сме единствените, възползували се от местата на тъй бързо напусналите в Ямайка. Но не забравяйте, че за да успеем да хванем кораба, ние препуснахме с огромна бързина през четиристотин мили разстояние от столицата до Карачио, по въздух и по земя. И то по какви пътища!

Сеньор Карерас очевидно не споделяше почтителни страх на агента от Карачио към революционното правителство. Аз се учудвах как човек като него, с явно аристократичен произход, беше в състояние да запази непокътнато своето очевидно огромно богатство под носа на силите, извършили преврата, които победиха и напълно унищожиха старите порядки. И защо след като парите на острова бяха толкова отчайващо малко, на него му беше позволено да обръща такива големи суми от тях в долари, за да заплати за това пътешествие, и защо изобщо му бе позволено да напусне острова.

Но аз запазих учудването за себе си. Вместо това казах:

— Вие сте все още далеч от рекорда, сеньор Карерас. В предишното пътуване ние имахме едно семейство от Сантяго и двама мъже от Бейрут, и всичките те бяха долетели в Ню Йорк специално за нашето пътешествие.

— И не е възможно те всички да са сбъркали, а? Не се безпокойте, мистър Картър, аз възнамерявам добре да се забавлявам. Можете ли да ни дадете някаква представа за нашия маршрут?

— Това всъщност е едно от развлеченията, сър. Няма установен маршрут. Той се определя главно от предназначението на товарите. Едно е сигурно, пътуваме за Ню Йорк. Повечето от пасажерите ни се качиха там, а те обичат да бъдат връщани там, откъдето са се качили. — Всъщност той го знаеше, знаеше, че е натоварил ковчези за Ню Йорк. — Може да спрем в Насау. Зависи какво ще реши капитанът… компанията му дава голяма свобода да определя местните маршрути според нуждите на пасажерите… и прогнозите за времето. Сега е сезонът на ураганите, мистър Карерас, или почти е настъпил. Ако прогнозите са неблагоприятни, капитан Булен ще поиска да излезе в открито море и ще се сбогува с Насау. — Усмихнах се. — Едно от другите привлекателни качества на „Кампари“ е, че ние се стараем да не разболяваме пасажерите си от морска болест, докато това не е абсолютно наложително.

— Разумно, много разумно — промърмори Карерас. Погледна ме замислено. — Но ще направим едно-две отбивания по източното крайбрежие, предполагам?

— Нямам представа, сър. Нормално, да! Повтарям, зависи от капитана, а поведението на капитана зависи от доктор Слингсби Керолайн.

— Още не са го хванали — заяви мис Харбрайд с грубия си песъчлив глас. Намръщи се с целия пламенен патриотизъм на американец от първо поколение, огледа масата и даде на всички ни възможност да видим намръщеното и лице. — Невероятно, съвсем невероятно. Просто не мога да повярвам. Американец от тринадесето поколение.

Можех да си представя колко невъобразимо далеч беше мис Харбрайд от това тринайсето поколение американски родоначалници. Тя не би могла да замени цялата нейна милиондоларова козметична империя дори и за двама от тях.

— Аз четох всичко за него в „Трибюн“ преди два дни. Знаете ли, че Слингсби са дошли на Потомак през 1662 г. точно пет години след фамилията Вашингтон. Триста години! Представете си, американец от триста години, а сега ренегат! Предател! Тринайсет поколения!

— Не го приемайте толкова тежко, мис Харбрайд — казах ободрително. — Когато се наложи да бягаме със семейното сребро, въпреки че ни е съотечественик, доктор Керолайн няма да бъде с нас в една и съща класа. Последният англичанин, който дезертира в комунистическия свят, е имал прародител, записан в Книгата на страшния съд. Тридесет солидни поколения. Но засега той изобщо изчезна яко дим, като по сигнал.

— Фу — каза мис Харбрайд.

— Чувахме за тази личност. — И Тони Карерас като своя баща бе получил образованието си в някой консервативен колеж по-източното крайбрежие на Щатите. Той беше по-скоро безцеремонен в използуването на английския език — Слингсби Керолайн, искам да кажа… Той изобщо не ме впечатлява. Какво ще прави с това оръжие — Въртележката, както го наричат, нали? Даже ако успее да го изнесе извън пределите на нашата страна. Кой ще го купи? Аз имам предвид това, че така както се развиват ядрените оръжия, то може да бъде определено като играчка в сравнение с другите атомни устройства и разбира се, не може да промени равновесиеето в световните сили, независимо в чии ръце ще попадне.

— Тони е прав — съгласи се Мигел Карерас. — Кой ще го купи? Освен това няма нищо секретно вече в производството на ядрените оръжия. Ако една държава има достатъчно средства и технически потенциал — а тези държави са само четири в света, — тя може да си произведе ядрено оръжие по всяко време. А ако тя няма на разположение тези два фактора, всички планове или работни модели от целия свят стават неизползваеми.

— Той възнамерява да си прекара интересно времето, като кръжи с Въртележката тук и там — завърши Тони Карерас. — Особено, докато както следва от описанието, не можеш да пъхнеш Въртележката в куфар. Но какво общо има този приятел с нас, мистър Картър?

— Докато не го заловят, всеки кораб, напускащ източния бряг на Щатите, ще бъде претърсван основно, за да е сигурно, че нито той, нито Въртележката не са на борда. Но това забавя двойно разтоварването на стоките и смяната на пасажерите, което означава, че докерите губят ценни пари. Стачкуват. И шансовете са — колкото и неприятни думи да се казаха от двете страни, — че ще стачкуват, докато не пипнат доктор Керолайн. Ако го пипнат!

— Предател! каза мис Харбрайд. — Тринадесет поколения!

— Значи ще стоим надалеч от брега, е? — попита Карерас Старши. — Поне междувременно?

— Доколкото е възможно, сър. Но Ню Йорк е задължителен. Кога не зная. Обаче ако и там стачкуват, може да се отбием първо в Сейнт Лорънс. Зависи!

— Романтика, загадки и приключения. — Карерас се усмихна. — Точно според брошурата ви. — Той погледна през рамото ми. — Изглежда, че имате посетител, мистър Картър.

Извих се на стола. Беше Ръсти Уйлямс с шокиращо червената си коса, в безукорно изгладена бяла униформа, мушнал униформеното кепе под лявата си мишница. Ръсти беше 16-годишен, най-младият ни кадет, отчайващо срамежлив и особено чувствителен.

Кадети обикновено не бяха допускани в трапезарията и той уплашено беше опулил очи срещу дамите на капитанската маса, но успя да се овладее и да ги обърне към мен, когато се изправи от моята страна с отчетливо удряне на токовете.

Според правилника, датиращ от векове, задължителното обръщение към кадетите беше по фамилно име, но него всеки го наричаше Ръсти. Беше невъзможно да не е така.

— Какво има, Ръсти?

— Поздрави от капитана, сър. Бихте ли го намерили на мостика, ако обичате, сър?

— Веднага отивам. — Ръсти се обърна да си ходи и аз улових проблясъка в очите на Сюзън Биърсфорд, блясък, който обикновено възвестяваше някакъв провал за мен.

Това би могло да бъде предсказание за моята незаменимост на кораба, за безумието на посланието на капитана до неговия верен слуга, когато вече всичко е загубено, и даже ако не мислех за нея, че тя беше от този тип момичета, които биха могли да ме изложат пред кадета, пак не бих дал нито едно пени за това.

Надигнах се и казах: — Извинете ме, мис Харбрайд, извинете ме, господа! — И последвах бързо Ръсти по десния коридор. Той ме чакаше.

— Капитанът е в каютата си, сър. Би желал да ви види там.

— Какво, ти ми каза…

— Зная, сър Той ми нареди така. Мистър Джемисън е на мостика. — Джордж Джемисън беше Третият ни офицер. — А капитан Булен е в каютата си. С мистър Къмингс.

Кимнах и тръгнах. Сега се сетих, че Къмингс го нямаше на обичайното му място, когато излизах, макар че при започване на вечерята беше там. Помещението на капитана беше непосредствено под мостика и аз бях там за десет секунди. Почуках на полираната врата от тиково дърво, чух някакво ръмжене и влязох.

„Блу Мейл“ явно се грижеше за своя комодор. Дори капитан Булен, който не беше поклонник на изнежения живот, никога не се беше оплаквал, че е разглезван. Имаше на разположение чуден тристаен апартамент с баня, подреден според най-придирчивия милионерски вкус, а служебната му каюта, в която бях сега, предразполагаше към отдих с виненочервен килим, потъващ под краката, с тъмнопурпурни завеси, тапицерия от лъскав явор с дъбови талпи отгоре, столовете и кушетката от дъб, облицовани в зелена кожа. Когато влязох, капитан Булен вдигна поглед към мен, нямаше вид на човек, наслаждаващ се на домашния уют.

— Нещо не е в ред, сър? — запитах го аз.

— Седни! — Махна ми към един стол и въздъхна. — Нещо не е в ред. Бенсън „Банановите крака“ липсва. Уайт ми докладва преди десет минути.

Бенсън „Банановите крака“ звучеше като име на опитомен антропоид или най-малкото на професионален цирков борец, а всъщност принадлежеше на нашия твърде приветлив, изискан и безупречен главен стюард Фредерик Бенсън. Бенсън притежаваше заслужена репутация на твърд привърженик на дисциплината и именно един от неговите подчинени, при суровото си незаслужено мъмрене, бе мярнал едва забележимото разстояние между коленете на Бенсън и веднага го беше прекръстил така. Името му се лепна точно заради това, че беше неуместно и напълно неподходящо. Кръстникът беше Уайт, помощник главният стюард.

Не казах нищо. Булен не обичаше никой и особено офицерите му да проявяват закъснели реакции, ахкания и пъшкания. Вместо това изгледах мъжа, седнал на масата срещу капитана: Хоуард Къмингс.

Ковчежникът Къмингс, дребен, пълничък, добродушен и необикновено умен ирландец, беше след Булен най-важната личност на кораба, Никой не оспорваше това, макар че самият Къмингс не го подчертаваше. На един пасажерски кораб добрият ковчежник има цената на злато, а Къмингс беше безценна перла. През тригодишната му служба на „Кампари“ търканията, неприятностите и оплакванията от страна на пасажерите бяха почти непознати. Хуард Къмингс беше гений като посредник в компромисите и заглажданията на накърнени честолюбия и изобщо в оправянето на хорските отношения. Капитан Булен по-скоро би си отрязал дясната ръка, отколкото да се лиши от Къмингс.

Погледнах Къмингс поради три причини. Той знаеше всичко, което става на „Кампари“ — от тайните нареждани за транзакции, извършвани в телеграфната зала, до сърдечните вълнения на най-младия огняр в котелното отделение. Отговаряше за всички стюарди на борда. И накрая, беше близък личен приятел на „Банановите крака“. Те бяха плавали заедно десет години — главният ковчежник и главният стюард, на един от най-големите трансатлантически лайнери и това беше един от майсторските удари в кариерата на този изявен съблазнител, лорд Декстер, когато е успял да примами тези двама души да напуснат корабите си и да дойдат на борда на „Кампари“.

Къмингс улови погледа ми и поклати мургавата си глава.

— Съжалявам, Джони. И аз съм на тъмно, колкото теб. Видях го за малко преди вечеря, трябва да е било около осем без десет, когато пийвах една каничка с плащащите клиенти. — Кавичката на Къмингс представляваше специална бутилка уиски, напълнена само с плодов сок — Току-що говорихме с Уайт. Той казва, че е видял Бенсън в каютен апартамент №6 към 8, 20 ч. — преди половин час, не, по-точно преди 40 минути. Очаквал да го види малко след това, защото всяха нощ през последните две години, ако времето е добро, Бенсън и Уайт имали навика да изпушват по една цигара на палубата, докато пасажерите вечерят.

— Редовно ли? — прекъснах го аз.

— Много. Почти в 8, 30, никога по-късно от 8, 35. Но не и тази вечер. В 8, 40 Уайт отишъл да го потърси в каютата му. Никаква следа от него. Организирал половин дузина стюарди да го търсят и пак без резултат. Прати за мен и аз дойдох при капитана.

А капитанът прати за мен, помислих си аз. Щом има под ръка черна работа, викай стария верен Картър. Погледнах Булен.

— Претърсване, сър?

— Именно, мистър. Проклети безобразия, една дивотия след друга. Тихо, ако можеш!

— Разбира се, сър. Може ли да взема Уилсън, боцмана, няколко стюарди и свободни от наряд матроси?

— Можеш да вземеш и лорд Декстер с дирекционния му съвет, стига да ми намериш Бенсън — ухили се Булен.

— Да, сър. — Обърнах се към Къмингс. — Не страда от нещо, нали? Предразположен към замайване, прилошаване, сърдечен пристъп или нещо друго от този род?

— Дюстабанлия, само това — усмихна се Къмингс, въпреки че не му беше до усмивки. — Миналия месец мина годишния си контролен преглед при доктор Марстън — 100%. Дюстабанлийството е професионално заболяване.

Обърнах се към капитан Булен:

— Мога ли да разполагам с двайсет минути или може би половин час за един тих оглед, сър? С мистър Къмингс?

— Това е една спокойна, безветрена нощ. Не може и дума да става за каквито и да било крясъци или викове за помощ, а и на долните палуби винаги през нощта има доста хора от екипажа и е просто невъзможно никой нищо да не чуе. А вероятно той не е бил и болен. Това, което схващам, е, че ако е изпаднал в някаква беда, то стопроцентово би му била необходима незабавна помощ. Щом той не я е потърсил, то сега вече е минал този момент, когато тя е била наложителна. Аз не виждам нищо лошо в това да изчакам още двайсетина минути, преди да обявим тревога.

— Никой няма да обявява тревога, мистър. Това е „Кампари“.

— Да, сър. Но няма голяма разлика в това дали ще разтръбим всичко по радиото или скрити ще си шепнем в някой тъмен ъгъл. Ако Бенсън е изчезнал и това се окаже истина, ще стане известно на целия кораб още прели полунощ. А може и по-рано.

— Няма що, добре ме успокои — изръмжа Булен. — Добре, Джони, вие двамата с Хауи, вижте какво можете да откриете.

— Вашите пълномощия да огледам навсякъде, сър?

— Безусловно, разбира се!

— Навсякъде? — настоявах аз. — Или ще си загубя времето. Знаете това, сър.

— Господи! И това само два дни след кашата в Яма яка. Помниш ли как реагираха пасажерите, когато митничарите и американските флотски служители минаха през каютите им? Как ще се хареса това на дирекционния съвет! — Той вдигна уморено поглед — Предполагам, че намекваш за пасажерските помещения?

— Ще го направим тихо, сър.

— Те са все още в трапезарията. А Хауи тук може да забележи всеки, който се изкачва да се прибира.

— Тогава двайсет минути. Ще ме намерите на мостика. Гледайте да не се спънете в нечий крак.

Излязохме, спуснахме се на палуба „А“ и завихме наляво в трийсетметровия централен коридор между каютите на палубата: бяха шест апартамента, по три от двете страни. Уайт беше някъде по средата, крачещ нервно нагорена долу. Кимнах му и той запристъпя бързо към нас — слаба, плешива личност, с постоянно болезнено изражение поради измъчващите го хронична диспепсия и свръхчувствителност.

— Имаш ли всички резервни ключове, Уайт? — го запитах аз.

— Да, сър.

— Добре. — Кимнах към първата главна врата отдясно, апартамент №l, от лявата страна на парахода. — Ще отвориш ли?

Уайт погледна Къмингс. Общоприето правило беше палубните офицери никога да не влизат в апартаментите на пасажерите на „Кампари“, освен по тяхна изрична покана, и то след учтивото разрешение на ковчежника или на главния стюард. А да влезеш едва ли не с взлом в пасажерски апартамент, това бе…

Той отвори. Минах покрай него, следван от ковчежника. Нямаше нужда да паля лампите, вътре светеше. При цените, които плащаха, да се припомня на пасажерите на „Кампари“ да гасят светлините би било загуба на време и оскърбление за тях.

В каютните апартаменти на „Кампари“ нямаше обикновени койки — четирикраки стабилни легла, със скрити, механично свалящи се странични табла, които можеха бързо да се вдигат при лошо време. Такива бяха изискванията на съвременната метеорология. Географската ширина позволяваше на капитан Булен да избягва лошото време и с ефикасните си стабилизатори „Дени Браун“ не вярвам тези странични табла да са се използвали някога. На борда на „Кампари“ не се допускаше морска болест.

Апартаментът се състоеше от спална каюта, съседна всекидневна и баня, а отвъд всекидневната — друга каюта. Всички матирани стъкла гледаха към лявата страна. Прегледахме каютите за минута, надничайки под леглата, оглеждайки шкафовете, гардеробите, зад завесите, навред. Нищо.

Излязохме.

В коридора кимнах към съседния апартамент №2.

— Сега този! — казах на Уайт.

— Извинете, сър. Не мога. Тук е старецът със сестрите, сър. Бяха им занесли три подноса, когато, чакайте да се сетя, да сър, към 6, 15 тази вечер, и мистър Карерас, господинът, който се качи днес, ми нареди никой да не ги безпокои до утре сутринта. — Уайт се радваше на това. — Много строго нареждане, сър.

— Карерас? — Погледнах ковчежника. — Какво общо има той с това, мистър Къмингс?

— Не сте ли чули? Не, не вярвам. Изглежда, че мистър Карерас — бащата — е главен съдружник на една от най-големите адвокатски фирми в страната — „Сердан и Карерас“. Мистър Сердан, основателят на фирмата, е старецът 1 каютата тук. Изглежда, че е полупарализиран — но жилав инвалид. През последните осем години синът му и неговата жена (Сердан Младши е вторият главен съдружник след Карерас) са се грижили за него и съм сигурен, че старчето е било цяло наказание за тях. Разбрах, че Карерас предложил да го вземе със себе си, за да могат близките му да си отдъхнат. Естествено, Карерас се чувствува отговорен за него и предполагам затова е дал разпорежданията си на Бенсън.

— Не ми изглежда като врата на мъртвец — казах аз. — Никой не иска да го убива, само ще му зададем няколко въпроса. Или на сестрите. — Уайт отвори пак уста да възрази, но аз си пробих път край него и чукнах на вратата.

Никакъв отговор. Изчаках трийсет секунди и почуках пак, по-силно. Зад мен Уайт се бе сковал от ярост и негодувание. Не му обърнах внимание и вдигнах ръка да натисна вратата. В същия миг долових шум и внезапно вратата се отвори навътре.

Беше по-ниската от двете сестри, пълничката. Имаше старомодна шапчица на главата и стискаше с ръка лек вълнен шал, който оставяше открити само върховете на пантофките и. Каютата зад нея бе едва осветена, но можах да видя две легла, едно от които разстлано.

— Моите искрени извинения, мис — казах аз. — Не предполагах, че сте легнали. Аз съм старши офицер на кораба, а това е ковчежникът мистър Къмингс. Нашият главен стюард го няма и се чудехме дали не сте видели или чули нещо, което би ни помогнало.

— Няма ли го? — Тя се загърна още по-плътно. — Вие… искате да кажете, че е изчезнал?

— Да речем, че не можем да го намерим. Можете ли да ни помогнете?

— Не зная. Бях заспала. Виждате ли — обясни ми тя, — ние се редуваме през три часа край леглото на мистър Сердан. Той трябва да бъде под непрестанно наблюдение.

Опитвах се да поспя, преди да ми дойде времето да сменя мис Вернер.

— Прощавайте — повторих аз. — Значи не можете да ни помогнете с нищо?

— Боя се, че не!

— Може би вашата приятелка, мис Вернер, би могла?

— Мис Вернер? — тя примигна. — Но мистър Сердан не бива да…

— Моля ви. Въпросът е много сериозен. Един човек от екипажа липсва и всяко закъснение може да влоши шансовете му.

— Добре. — Като всички компетентни сестри тя знаеше докъде може да стигне и кога да решава. — Но трябва да ви помоля да бъдете съвсем тихи и да не смущавате мистър Сердан по никакъв начин.

Не каза нищо за вероятността мистър Сердан да смути нас, а трябваше да ни предупреди. Когато минахме през отворената врата на каютата му, той седеше в леглото, с книга върху завивките пред него, със силна настолна лампа над главата му, осветяваща пурпурна нощна шапчица с пискюл и оставяща лицето му в сянка, недостатъчно, плътна, за да прикрие враждебния блясък под гъстите вежди. Стори ми се, че този враждебен блясък беше постоянна черта на лицето му, както дългият клюноподобен нос, стърчащ над редките бели мустаци. Сестрата, която ни водеше, се накани да ни представи, но Сердан и махна властно с ръка да мълчи. Деспотичен — помислих си аз — беше подходяща дума за старчето, да не добавяме злонравен и крайно невъзпитан.

— Надявам се, че ще можете да ми обясните това отвратително насилие, сър — каза мистър Сердан. Гласът му беше достатъчно леден да разтрепери една полярна мечка. — Да нахълвате така в частните ми покои. — Той насочи пронизващите си очи към Къмингс. — Вие. Вие там. Беше ви наредено, по дяволите. Пълно уединение, абсолютно. Обяснете, сър.

— Не мога да ви кажа колко съжаляваме, мистър Сердан — каза бавно Къмингс. — Само най-неотложните обстоятелства…

— Глупости! — За каквото и да живееше този глупак, то положително не беше, за да надживее приятелите си, които сигурно го бяха зарязали още от детските ясли. — Аманда! Извикай капитана по телефона. Веднага!

Високата кокалеста сестра, седнала на стол с висока облегалка до леглото, почна да огъва плетивото си — почти завършена бледосиня жилетка, лежаща на коленете и, — но аз и махнах да си седи на мястото.

— Не е нужно да казвате на капитана, мис Вернер. Той знае… изпрати ни той. Имаме само една малка молба към вас и мистър Сердан…

— И аз имам само една малка молба към вас, сър. — Гласът му прегракна до фалцет от възбудата, от гнева, от старостта, или и от трите. — Измитайте се, по дяволите, оттук!

Помислих да поема дълбоко дъх, за да се успокоя, но макар че тези две-три секунди забавяне само биха укротили един нов взрив, казах:

— Много добре, сър. Но първо бих желал да узная дали вие или мис Вернер сте чули някакъв странен или необичаен звук през последния час или сте забелязали нещо необикновено. Нашият главен стюард липсва. Досега не сме открили нищо, което да обясни изчезването му.

— Липсва, а? — изръмжа Сердан. — Вероятно пиян или заспал. — После добави: — Или пък и двете.

— Той не е такъв човек — каза тихо Къмингс — Можете ли да ни помогнете?

— Съжалявам, сър! — каза мис Вернер с нисък, дрезгав глас. — Не сме нито чули, нито видели нещо. Нещо, което би помогнало. Но ако можем да направим нещо…

— Няма какво да правите — рязко я прекъсна Сердан, — освен да си гледате работата. Не можем да ви помогнем, господа. Лека нощ!

Щом се намерихме пак в коридора, поех дълбоко дъх, който бях задържал през последните минути, и се обърнах към Къмингс:

— Не ме е грижа колко е платила тази дърта бойна секира за апартамента си — казах горчиво аз, — но все пак не е платила достатъчно.

— Разбирам защо Сердан Младши и жена му са го зарязали на драго сърце — съгласи се Къмингс.

Казано от обикновено невъзмутимия и дипломатичен ковчежник, това звучеше като окончателна присъда над сприхавия старец. Той си погледна часовника.

— Не стигаме доникъде, а? А след 15–20 минути пасажерите ще се заточат към каютите си. Какво би казал да довършиш ти тук, а аз да сляза долу с Уайт?

— Добре. Десет минути. — Взех ключовете от Уайт и се залових с останалите четири апартамента, докато Къмингс слезе да провери шестте на долната палуба.

След десет минути, нищо неоткрил в трите апартамента, се намерих в четвъртия, големия от лявата страна отзад, заеман от Джулиъс Биърсфорд и семейството му. Претърсих каютата на Биърсфорд и жена му — а сега вече търсех не само Бенсън, но и някакъв признак да е бил тук — и пак напразно. Не открих нищо нито във всекидневната, нито в банята. Влязох във втората, по-малка каюта, заемана от дъщерята на Биърсфорд. Нищо по мебелите, нищо зад завесите, нищо под леглото! Минах към задната преграда и бутнах плъзгащата врата, която превръщаше цялата стена на каютата в огромен гардероб.

Мис Сюзън Биърсфорд, помислих си аз, не беше за окайване и по отношение на дрехите. В този стенен гардероб висяха не по-малко от седемдесет закачалки и ако на някоя от тях беше окачена стока за по-малко от двеста-триста долара, значи съм сбъркал. Проправях си път из творби на Баленсиага, Диори Дживенчи, поглеждайки отзад и отдолу. Нищо!

Затворих плъзгащата врата и отидох до един малък гардероб в ъгъла. Той беше пълен с кожи, палта, шапки, дълги шалове: не разбирах защо ли човек трябва да мъкне тези работи при една обиколка из Карибите! Посегнах да взема един особено фин модел и го придърпах настрана, за да надникна в мрака отзад, когато дръжката на вратата леко щракна и един глас каза:

— Действително норките са хубави! Нали, мистър Картър? Струват може би двегодишната ви заплата.