Златното рандеву

XПетък, 9 ч. сутринта — събота, 1 ч. през нощта

Тази нощ спах, и то дълбоко, почти колкото Тони Карерас. Не бях взел нито упойка, нито сънотворни таблетки. Изтощението ми беше достатъчна упойка.

Пробуждането на сутринта беше дълго, като бавно изкачване от дълбините на бездънна яма. Катерех се в мрака, някакъв огромен звяр ме държеше в челюстите си и се опитваше да ми изтръгне живота. Тигър, но не обикновен тигър. Саблезъб тигър, със зъби като саби, какъвто бе изчезнал от лицето на земята преди милион години. Продължавах да се катеря в мрака, а саблезъбият тигър продължаваше да ме разтърсва както териер разтърсва хванат плъх, и знаех, че единствената ми надежда е да се добера до светлината горе, а не съзирах никаква светлина. После ненадейно светлината се появи, очите ми се отвориха. Мигел Карерас се беше надвесил над мен и разтърсваше рамото ми не съвсем деликатно. Винаги бих предпочел тигъра с извитите като саби зъби.

Марстън стоеше на другия край на леглото. Като видя, че съм се събудил, ме улови под мишниците и внимателно ме надигна до седнало положение. Постарах се да го улесня, ала не се престаравах, повече наблягах на прехапване на устните и забелване на очите, така че Карерас да не пропусне да види колко съм зле. Марстън протестираше:

— Не бива да се движи, мистър Карерас, наистина не бива. Измъчват го непрестанни болки и повтарям, че му е необходима хирургическа намеса колкото се може по-скоро. — Стори ми се, че се е получило около четиридесет години закъснение за откриване на артистичните заложби на Марстън. За мен не съществуваше вече никакво съмнение, че точно това е трябвало да стане от него. Ползата както за драмата, така и за медицината би била неоценима.

Разтърках очите си и се усмихнах вяло.

— Защо не го кажете направо, Докторе? Имате предвид ампутация.

Той ме изгледа строго и се дръпна, без да каже нищо. Погледнах към Булен и Макдоналд. И двамата бяха будни и внимаваха да не поглеждат към мен. Тогава загледах Карерас.

На пръв поглед той изглеждаше точно както преди няколко дни. Но само на пръв поглед. Второ и по-близко оглеждане издаваше разликата: лека бледнина под загара, зачервени очи и скованост на лицето, които по-рано ги нямаше, носеше карта под лявата си мишница и къс хартия в лявата ръка.

— Е — подсмихнах му се аз. — Как е големият дързък пиратски капитан тази сутрин?

Синът ми е мъртъв — каза апатично той. Не бях очаквал да се разкрие по този начин или толкова скоро, ала именно тази неочакваност ми помогна да реагирам правилно. Той може би очакваше от мен именно такава реакция. Загледах го с леко присвити очи и казах:

— Той… какво!

— Мъртъв. — Каквото и друго да му липсваше, Мигел Карерас имаше всички нормални инстинкти на родител, на баща. Не можеше да прикрие колко тежко е наранен. За миг искрено го съжалих. За съвсем кратък миг. После пред мен изникнаха образите на Уилсън и Джемисън, на Бенсън, Браунел и Декстер, лицата на всички онези мъртъвци, и престанах да го съжалявам.

— Мъртъв ли? — повторих аз. Потресено учудване, ала не прекалено. Това не можеше да се очаква от мен. — Вашият син? Мъртъв? Как може да е мъртъв? От какво е умрял? Щ Инстинктивно ръката ми се насочи към сгъваемия нож под възглавницата. Не че имаше значение дали ще го види — пет минути в стерилизатора на диспансера бяха премахнали и последните следи от кръв по него.

— Не зная. — Той поклати глава и духът ми се ободри: нямаше следи от подозрение на лицето му. — Не зная.

— Доктор Марстън — — казах аз. — Сигурно вие…

— Не можахме да го открием. Изчезнал е!

— Изчезнал? — капитан Булен реши да даде своя принос и гласът му прозвуча малко по-силен, малко по-дрезгав от предишната нощ. — Изчезнал? Един мъж не може просто така да изчезне от кораб като този, мистър Карерас.

— Търсихме го повече от два часа из кораба. Синът ми не е на борда на „Кампари“. Кога го видяхте за последен път, мистър Картър?

Не се увлякох да правя виновни гримаси, резки погледи нагоре или нещо баламско от този сорт. Чудех се каква ли би била реакцията му, ако му кажех: „Когато го хвърлих през борда на «Кампари» снощи.“ Вместо това свих устни и казах:

— Снощи след вечеря, когато дойде тук. Не се бави. Каза нещо като „Капитан Карерас прави своята обиколка“ и си излезе.

— Правилно. Бях го пратил на проверка. Как изглеждаше?

— Не съвсем като обикновено. Позеленял. Морска болест.

— Синът ми беше слаб моряк — съгласи се Карерас. — Възможно е…

— Казвате, че сте го пратили на проверка — Прекъснах го аз. — По целия кораб ли? По палуби и тъй нататък?

— Именно. — Опънали ли ли сте предпазни въжета на предната и задната палуба?

— Не, Не сметнах за необходимо.

— Е — казах намръщен аз, — може би тук е верният отговор. Без предпазни въжета, да няма къде човек да се улови! Прилошало му е, изтичал встрани, внезапно накланяне… — не довърших мисълта си.

— Възможно е, но нетипично. Той имаше изключително чувство за равновесие.

— Равновесието не помага много, ако се подхлъзнете по мокра палуба.

— Правилно. Не изключвам и вероятността за нечестна игра.

— Нечестна игра? — Взрях се в него, безкрайно благодарен, че телепатичната дарба все още е толкова ограничена. — След като целият екипаж и пасажерите се пазят под ключ, как би била възможна нечестна игра? Освен — добавих замислен аз, — ако в собствената ви сбирщина няма някоя гнида.

— Още не съм приключил с издирванията си. — Гласът му беше студен, темата приключена и мистър Карерас пак се залови за работа. Смъртната загуба не можеше да съкруши този човек. Колкото и много да жалеше за своя син, това не би го отклонило ни най-малко от безмилостното му решение да осъществи плановете си. Това, например, никак не променяше решението му да ни изпрати в орбита на следващия ден. Признаци на човечност можеше и да има, но през прекалената му външна изисканост прозираше непоколебимият му фанатизъм да изпълни задачата си докрай, което беше още по-опасно.

— Картата, Картър. — Подаде ми я със списък на изчисления. — Да видим дали „Форд Тикондерога“ е в курс. И дали се движи навреме. По-късно можем да изчислим времето на срещата, ако и когато той определи местоположението си тази сутрин.

— Ще го определите — рече му старецът Булен. — Казват, че дяволът е добър към близките си, Карерас, и той ще бъде добър към вас. Измъквате се от урагана и след обед ще имате чисти късове небе. Дъжд по-късно вечерта, обаче най-напред разчистване.

— Сигурен ли сте, капитан Булен? Сигурен ли сте, че се измъкваме от урагана?

— Сигурен съм. Или по-точно, ураганът бяга от нас. — Старецът Булен беше специалист по ураганите и можеше с часове да изнася лекции на тази тема като навит дори на Карерас, даже и когато можеше да говори не с глас, а само с дрезгав шепот. — Нито вятърът, нито океанът са се укротили много — положително не са, — но от значение е най-вече посоката на вятъра. Сега той е от северозапад, което значи, че ураганът лежи на североизток от нас. През нощта той премина към изток, от дясната ни страна, движейки се на север, много често, когато ураганът достигне северните ширини и ако бъде уловен от западните ветрове, той може да остане неподвижен от двадесет до двадесет и четири часа, което би означавало, че трябва да плавате през него. Но вие имахте щастие: той зави и се измести на изток почти без да спре. — Булен се облегна назад изтощен. Дори и това беше много за него.

— Можете да кажете всичко това само като си лежите там в леглото? — го запита Карерас.

Булен му отправи комодорския поглед, който би отправил на всеки кадет, осмелил се да постави под въпрос познанията му, и го заряза.

— Времето ще стихне, нали? — настоя Карерас.

— Това е очевидно, нали?

Карерас кимна бавно. Да осъществи рандевуто си навреме и да успее да прехвърли златото бяха двете му основни грижи; ето че и за двете вече имаше голяма надежда. Той се обърна рязко и излезе от лазарета.

Булен си прочисти гърлото и заяви най-официално със задавен шепот:

— Моите поздравления, мистър Картър. Ти си най-спокойният лъжец, когото съм срещал. Макдоналд просто се ухили.

Предиобедът и следобедът дойдоха и си отидоха. Слънцето съответно се появи, а после пак изчезна точно според предсказанието на Булен. Океанът затихна, макар И не достатъчно, струва ми се, за да облекчи страданието на нашите пасажери, а вятърът остана както си беше, далеч на северозапад. Под влиянието на приспивателното Булен спа почти целия ден, пак бълнувайки, за щастие, без да спомене за Тони Карерас, докато аз и Макдоналд разговаряхме или спяхме. Обаче не заспахме, преди да му разкажа какво смятам да свърша през нощта, когато — и ако — успеех да се измъкна на горната палуба.

През този ден почти не видях Сюзън. Тя се появи след закуска с шинирана в гипс ръка. Нямаше опасност това да породи някакво съмнение дори и в глава като на Карерас: историята беше, че е заспала в едно кресло, била изхвърлена от него по време на бурята и си навехнала ръката. Такива случки бяха толкова обикновени в лошо време, че никой дори не би си помръднал и веждата да се усъмни. Към десет часа тя помоли да и се позволи да иде при родителите си в приемния салон и остана там през целия ден.

Петнадесет минути след пладне Карерас пак се появи. Ако издирванията му относно нечестна игра, свързана със смъртта на сина му, бяха напреднали, той не спомена нищо, дори не заговори вече за изчезването. Носеше неизменната карта — този път даже две — със себе си и местоположението по обяд на „Кампари“. Изглежда, че беше успял добре да се ориентира по слънцето.

— Нашето положение и скорост, тяхното местоположение и скорост и съответния ни курс. На това място ли ще се пресрещнем, което е обозначено с „X“?

— Предполагам, че вече сам сте го пресметнали? — Да.

— Няма да се пресрещнем — казах аз след няколко минути. — При сегашната ни скорост ние ще пристигнем на мястото на вашето рандеву между единайсет и единайсет и половина часа. Кажи го полунощ. Пет часа преди графика.

— Благодаря ви, мистър Картър. Точно като моето заключение. Петчасовото очакване на „Тикондерога“ няма да ни се стори дълго.

Изпитах странно усещане в стомаха. Изразът „на човек сърцето му подскача“ може да не е психологически точен, но описва съвсем точно усещането. Това би разрушило всичко, напълно унищожаваше и малките изгледи за успех на моя план. Но успях да запазя спокойствие и хладен израз на лицето си.

— Възнамерявате да пристигнете там в полунощ и да висите, докато мухата попадне в паяжината ви? — Свих рамене. — Е, вие вземате решенията.

— Какво искате да кажете с това? — рязко ме запита той.

— Нищо особено — казах с безразличие аз. — Само си мислех, че ще ви се иска хората ви да бъдат в максимално годно състояние за прехвърляне на златото, когато пресрещнем „Форд Тикондерога“.

— Е?

— Океанът ще се вълнува поне още дванадесет часа. Когато спрем на мястото на срещата, „Кампари“, ако употребим модния елегантен израз, ще си избълва вътрешностите. Не зная колцина от тази ваша сбирщина хора, никога преди невидели море, са си изпатили от морската болест снощи, но се обзалагам, че тази нощ ще бъдат два пъти повече. И не мислете, че стабилизаторите ще ви спасят — ефектът им зависи от фактора скорост на кораба.

— Разумно становище — съгласи се той спокойно. — Ще намаля скоростта, с цел да бъдем там към четири часа сутринта. — Изгледа ме внимателно замислен. — Необикновено съдействие, пълно с полезни предложения. Странно за оценката, която си оформих за вашия характер.

— Което само може да покаже колко неправилно сте ме оценили, приятелю. Здравият разум и интересът го обясняват. Искам да вляза в подходяща болница колкото се може по-скоро — перспективата цял живот да бъда с един крак не ми се нрави. Колкото по-скоро видя пасажерите, екипажа и себе си прехвърлени на „Тикондерога“, толкова по-щастлив ще бъда. Само един глупак рита срещу ръжен: зная свършения факт, когато го видя. Вие ще ни прехвърлите на „Тикондерога“, нали, Карерас?

— Повече няма да имам полза от който и да е член на екипажа на „Кампари“, да не говорим за пасажерите. — Той се усмихна тънко. — Капитаните Тийч и Блекбърд не са моите идеали, мистър Картър. Иска ми се да бъда запомнен като хуманен пират. Имате думата ми, че всички ще бъдете прехвърлени безопасно и незасегнати. — Последният израз прозвуча вярно и искрено, тъй като беше верен и искрен. Това беше истината, но не цялата, разбира се: щеше да ни остави да бъдем взривени в небитието половин час по-късно.

Към седем часа вечерта Сюзън Биърсфорд се върна и Марстън излезе под охрана да раздаде таблетки и успокои пасажерите в приемния салон, много от които след двадесет и четири часа непрекъснато бурно време, естествено, не се чувстваха особено разположени.

Сюзън изглеждаше уморена и бледа; несъмнено емоционалните и физическите страдания от предната нощ, заедно с болката от счупената и ръка, бяха причина за това, но трябваше за пръв път непринудено да си призная, че изглеждаше извънредно мил, никога преди не бях съзнавал, че кестенявата коса и зелените очи са несравнима комбинация, но вероятно беше така, защото никога преди не бях срещал момиче с кестенява коса и зелени очи.

Беше напрегната, нервна и неспокойна като котка. За разлика от доктор Марстън и мен, не беше се учила в методистко училище.

Дойде за кратко до леглото ми — Булен продължаваше да е под упойка, а Макдоналд или спеше, или дремеше — и седна на един стол. Попитах я как е и как са пасажерите. И тя ме запита как съм. Аз и казах, но тя не ми повярва я внезапно рече:

— Джони, ако всичко се оправи, ще заработите ли на друг кораб?

— Не загрявам.

— Добре — каза тя нетърпеливо, — ако „Кампари“ бъде взривен и ние се измъкнем или се спасим по някакъв друг начин, ще се…

— Разбрах. Предполагам, че да. „Блу Мейл“ има много кораби и се предполага, че аз ще съм главният старши офицер.

— Ще ви хареса ли? Пак да тръгнете по моретата? Беше безсмислен разговор, но тя само си подсвиркваше в мрака. Казах й:

— Струва ми се, че едва ли ще се върна вече по моретата.

— Предаване?

— Отказване. Съвсем различно нещо. Не искам да прекарам остатъка от живота си да угаждам на капризите на богати пасажери. Не включвам семейство Биърсфорд — бащата, майката… или дъщерята.

Тя се усмихна. Тази усмивка и мекотата в зелените и очи ме накараха да изпитам доста странно усещане, което би оказало благотворно въздействие върху болния ми организъм. Затова извърнах глава и продължих: — Доста добър механик съм и имам малко спестени пари. Долу в Кент има един много хубав процъфтяващ гараж, който мога да поема винаги щом пожелая. И Арчи Макдоналд е изключителен механик. Бихме съставили чудесен екип, струва ми се.

— Питахте ли го вече?

— Каква възможност съм имал? — казах отегчено аз. — Само си мислех за това.

— Вие сте доста добри приятели, нали?

— Доста добри? Какво общо има това?

— Нищо, просто нищо. Само е смешно. Ето го боцмана, той никога вече няма да проходи както подобава, никой няма да го нека по море, вероятно няма никаква подходяща професия за сушата — особено с този крак — и изведнъж Старши офицер Картър се уморява от морето и решава…

— Съвсем не е така — прекъснах я аз. — Разбрали сте ме погрешно.

— Може би, може би. Аз не съм много умна, но няма какво да се безпокоите за него, все пак. Днес след обед татко ми каза, че имал добра работа за него.

— О? — Рискувах и пак я погледнах в очите. — Каква работа?

— Магазинер.

— Магазинер? — Разбрах, че не съм успял да скрия разочарованието си, но тъй като не всичко ми изглеждаше сериозно, казах: — Е, много мило от негова страна. Няма нищо лошо да си магазинер, но просто не виждам Арчи Макдоналд като такъв. Особено в Америка.

— Ще ме изслушате ли? — ме запита нежно тя. Мис Биърсфорд и половина!

— Слушам.

— Чухте, че татко строи голяма рафинерия в Западна Шотландия? Бункери, собствени пристанища за приемане на бог знае колко танкери?

— Чух.

— Е, това е мястото. Нефтени складове за пристанището и рафинерията — складове за милиони и милиони долари, казва татко, с бог знае колко хора да се грижат за тях. А вашият приятел отговорник, с къща мечта на разположение.

— Това е съвсем различно предложение. Мисля, че звучи прекрасно, Сюзън, просто вълшебно. Страшно мило от ваша страна.

— Не аз! — възрази тя. Татко.

— Погледнете ме. Кажете го, без да се изчервите.

Погледна ме. Изчерви се. При тези зелени очи въздействието беше поразяващо. Пак помислих за организма си и сведох очи, а после я чух да казва: Л — Татко иска вие да станете началник на новото нефтено пристанище. Така вие и боцманът ще работите пак заедно в крайна сметка. Нали?

Обърнах се и се взрях в нея. Казах бавно:

— Това ли беше работата, която имаше предвид той, когато ми предлагаше да работя при него?

— Разбира се. Но вие дори не му дадохте възможност да ви каже. Мислите, че той се е отказал… ами че той дори не е започнал. Не познавате баща ми. И не можете да твърдите, че аз имам нещо общо с това.

Не и повярвах. Казах:

— Не мога да ви изразя колко… добре, колко съм ви благодарен. Зная и признавам, че това е страхотна възможност. Ако видите пак баща си тази вечер, благодарете му от мое име.

Очите и грееха. Никога преди не съм виждал очите на момиче да греят за мен. Не по този начин.

— Тогава вие ще… вие ще…

— И му кажете… не. — И да му кажа…

— Може би е глупаво да имаш честолюбие. Но все още ми е останало малко. — Не исках гласът ми да прозвучи тъй рязко, просто излезе така. — С каквато работа се заловя, това ще бъде работа, която ще си намеря сам, не купена ми от едно момиче.

Тя ме погледна със замръзнало лице.

— О, Джони — промълви тя с приглушен глас, обърна се и зарови лице във възглавницата, раменете и заподскачаха и захълца така, сякаш сърцето и ще се пръсне.

Почувствах се доста зле. Можех да мина през желязна порта, без да я отворя. Пресегнах, докоснах главата и непохватно и казах:

— Страшно съжалявам, Сюзън. Но само за това, че отхвърлям…

— Не е това, не е това. — Тя поклати глава на възглавницата с глас по-глух от когато и да било. Всичко беше преструвки. Не, не е това, казаното от мен е вярно, но само за няколко минути ние… е, не бяхме тук. Бяхме… бяхме далеч от „Кампари“, беше нещо, което нямаше нищо общо с „Кампари“. Вие… разбирате ме. Помилвах косата и.

— Да, Сюзън, разбирам. — Не знаех за какво ми говори.

— Беше като сън. — Не виждах къде се сбъдва сънят. — В бъдещето. Далеч… далеч от този страшен кораб. После вие разкъсахте съня и се върнахте на този страшен кораб, на „Кампари“. И никой не знае какъв ще бъде краят, освен ние. Мама, татко, всички други Карерас ги е уверил, че животът им ще бъде спасен. — Тя пак се разхълца, после каза между хълцанията: — О, скъпи. Ние само се залъгваме. Всичко е свършено. Всичко! Четиридесет въоръжени мъже дебнат из кораба. Видях ги. Удвоена стража навред — пред вратата са двама. И всяка врата заключена. Няма надежда, няма надежда. Мама, татко, вие и аз, всички — утре всичко ще бъде свършено. Чудеса не стават вече.

— Не всичко е свършено, Сюзън. — От мен никога няма да стане моряк, помислих си уморено аз. Срещна ли човек, умиращ от жажда в Сахара, не бих могъл да го убедя, че водата е полезна за него. — Никога не е свършено. — Ала това не прозвуча по-добре от първия ми опит.

Чух скърцането на пружината и видях Макдоналд облегнат на лакът, повдигнал в почуда и загриженост черните си вежди. Изглежда, че нейният плач го беше събудил.

— Всичко е наред, Арчи — му казах аз. — Малко е разстроена.

— Прощавайте. — Тя се изправи и обърна обляното си в сълзи лице към боцмана. Дишането и преливаше в бързото, прекъснато хълцане, идващо след плача. — Страшно съжалявам. Събудих ви. Но няма надежда, нали, мистър Макдоналд?

— Може и Арчи — каза сериозно боцманът.

— Добре, Арчи. — Тя се опита да му се усмихне през сълзите си. — Аз съм една ужасил страхливка.

— Не прекарвахте ли цял ден при родителите си, без да им споменете за това, което знаете? Що за стряхливост наричате това, мис? — и рече Арчи укорително.

— Не ми отговорихте — каза тя с жаловит укор.

— Аз съм шотландски планинец, мис Биърсфорд — бавно изрече Макдоналд. — Имам дарбата на моите предци, понякога мрачна дарба, и затова искам да бъда без нея от време на време, но си я имам. Мота да видя какво идва утре, или понякога в други ден, не често, но понякога мога. На можете да накарате ясновидството да дойде насила, то си идва само. Много пъти през последните няколко години съм виждал бъдещето и мистър Картър ще ви каже, че никога не съм се излъгал. — За пръв път чувах това, той беше не по-малко красноречив лъжец от мен. — Всичко ще се оправи.

— Така ли мислите, наистина ля мислите така? — Имаше надежда в гласа и в очите и — тази бавна, отмерена реч на Макдоналд, стабилната като скала увереност в тъмните очи, на обруленото от слънцето лице излъчваха доверие, сигурност, непоколебима вяра, която беше най-внушителна. Ето, казах си аз, ето мъж, от когото би станал голям моряк.

— Не мисля, мис Биърсфорд — пак внушителна усмивка. — Зная. Нашите неприятности са към своя край. Направете като мен — заложете последния си цент на мистър Картър.

Беше убедил дори и мен. И аз повярвах, че всичко ще се оправи, докато не се сетих на кого разчита той. На мен. Дадох на Сюзън носната си кърпа и казах:

— Идете и разкажете на Арчи за онази работа.

— Няма да заложите живота си за онова нещо? — Ужас бе изписан по лицето на Сюзън, паника в гласа и, докато ме наблюдаваше как превързвам едно въже на кръста си. — О, но то е не по-дебело от кутрето ми. — Не можех да я виня: тънкото тринишково въже, не по-дебело от обикновен канап, едва ли можеше да вдъхва доверие у някого. Дори и у мен, макар че знаех качествата му.

— Това е найлон, мис — и обясни успокояващо Макдоналд. — Самите алпинисти в Хималаите го използват — а не мислете, че те биха поверили живота си на нещо, в което не са дяволски сигурни! Можете да закачите един голям автомобил на края му и то пак няма да се скъса. — Сюзън му отправи поглед, който казваше: „Лесно ви е да говорите така, след като не вашият живот е зависим от него“, но прехапа устни и не каза нищо. Беше точно полунощ. Ако бях разчел правилно деленията по часовниковия циферблат на Въртележката, шест часа беше максималният интервал за забавено действие, който можеше да се настрои. Ако приемем, че Карерас осъществяваше рандевуто точно навреме, в пет часа сутринта, щеше да разполага само с един час да се измъкне: така че Въртележката трябваше да се зареди чак след полунощ.

Всичко беше готово. Вратата на лазарета беше внимателно заключена отвътре с ключа, който бях взел от Тони Карерас, така че никой от двамата пазачи не можеше да нахълта неочаквано. Но дори ако се усъмняха в нещо и изкъртеха вратата, Макдоналд имаше оръжие.

Самият Макдоналд сега седеше на края на леглото ми, до прозореца. Марстън и аз почти го бяхме пренесли от леглото му. Левият му крак беше съвсем безпомощен — и на него, и на мен доктор Марстън бе поставил инжекция да умъртви болката, като моята беше двойно по-силна от предишната нощ, — но Макдоналд нямаше да бъде принуден да използва крака си тази нощ, само ръцете и раменете, а те бяха в ред. И бяха най-силните ръце на „Кампари“. Имах чувството, че щях да се нуждая от цялата им здравина. Само Макдоналд знаеше намеренията ми за тази нощ. Само Макдоналд знаеше, че възнамерявам да се върна по същия път. Другите вярваха в самоубийствения ми проект да нападна мостика, вярваха, че ако успея, ще се върна през вратата на лазарета. Всъщност изобщо не вярваха, че ще се върна. Атмосферата съвсем не беше празнична.

Булен се беше събудил и лежеше по гръб с мрачно лице.

Бях облечен в същия вечерен костюм, който носех предишната нощ. Той беше все още влажен, с петна от кръв. Нямах обувки. Сгъваемият нож беше в единия ми джоб, увитото в мушама фенерче в другия, маската на лицето, качулката на главата. Кракът ме болеше, чувствах се като човек след продължително боледуване от грип и треската още изгаряше кръвта ми, но бях подготвен както следва.

— Светлината — казах на Марстън.

Щракна ключ и лазаретът потъна в пълен мрак. Дръпнах пердетата, смъкнах прозореца и го закрепих на резето. Показах глава навън.

Валеше непрекъснато. Силен, студен проливен дъжд откъм северозапад, който биеше по прозореца право в леглото. Небето беше черно и беззвездно. „Кампари“ продължаваше да се люлее и върти, но това бе нищо в сравнение с миналата нощ. Вземаше около дванайсет възли. Извих врат и се взрях напред и нагоре. Никой. Показах се колкото можах и огледах напред и назад. Ако тази нощ на „Кампари“ светеше някаква лампа, не можах да я съгледам.

Влязох вътре, наведох се, вдигнах едно кълбо найлоново въже, проверих дали то е същото, което бе вързано за желязното легло, и го хвърлих в дъжда и мрака. Проверих за последен път вързаното на кръста ми въже — това, което боцманът държеше в ръцете си — и казах:

— Тръгвам. — Като прощална реч, може би бих могъл да импровизирам и по-добре, но само това можах да измисля в момента.

— На добър час, момчето ми! — каза капитан Булен. Би изрекъл много повече, ако знаеше точно какво съм си наумил. Марстън каза нещо, което не чух. Сюзън не каза абсолютно нищо. Закуцуках към прозореца, стараейки се да пазя ранения крак, после се измъкнах навън и увиснах с лакти на рамката. По-скоро усещах, отколкото виждах боцмана на прозореца, готов да отпусне въжето, вързано около кръста ми.

— Арчи — казах му тихо аз, — изиграй ми пак онзи номер. — Как всичко щяло да се оправи.

— Ще се върнете, преди да сме разбрали, че ви няма. Само гледайте да ми върнете ножа.

Опипах за привързаното въже. Улових го с две ръце, отпуснах лакти от рамката и се пуснах бързо на ръце. След пет секунди бях във водата.

Водата беше тъмна и студена и дъхът ми спря. За миг неволно изтървах въжето, паникьосах се от случилото се, замятах се отчаяно и пак го улових.

Но студът не беше най-лошото. Със студът може да се свикне, това с което не можете да свикнете, е принудителното гълтане на огромни глътки солена вода на всеки няколко секунди. Знаех, че да бъдеш теглен от кораб, не е особено приятно, ала никога не бях мислил, че е толкова ужасно. Факторът с който не се бях съобразил, бяха вълните. В един миг бях издърпван нагоре, като плувах по ръба на вълната; в следващия, когато вълните минаваха под мен, почти изцяло излизах от водата, после падах напред и надолу, за да се гмурна в следващата. Беше като че ли ми вкарваха през гърлото маркуч с вода под налягане.

Цапах, подскачах, извивах се и се мятах като уловена риба, издърпана на повърхността на вълната от бърза моторница. Бавно но сигурно се давех.

Бих победен, преди да съм започнал. Знаех, че трябва да се върна, и то веднага, задъхан се давех с морска вода, ноздрите ми пламтяха от нея, стомахът ми беше пълен с нея, гърлото ми изгаряше и знаех, че поне част от нея е навлязла в дробовете ми.

Бяхме установили система от сигнали и аз започнах да дърпам отчаяно въжето на кръста си, увиснал на другото въже с лявата си ръка. Дръпнах пет-шест пъти бавно, най-напред по един и същ начин и след като не дойде отговор, задърпах френетично, отчаяно. Нищо не стана. Подскачах нагоре-надолу тъй постоянно, че едва ли Макдоналд усещаше нещо друго освен непрестанни и нередовни поредици от дърпания и отпускания на въжето; той нямате начин да разграничи едно дърпане от друго.

Опитах се да се издърпам на собственото си въже, но срещу връхлитащия напор на водата, докато „Кампари“ пореше бурния океан, това бе абсолютно невъзможно. Когато изопването на въжето около кръста ми отслабнеше, нуждаех се от цялата сила на двете си ръце просто да се задържа на въжето, без да бъда завлечен. С всичката сила и отчаяние, събрани у мен, се опитах да се изтегля два-три сантиметра напред. Но не можах. И знаех, че не ще издържа още дълго.

Спасението дойде най-случайно: без да се дължи на мен. Едва особено голяма вълна ме бе завъртяла по гръб и в това положение паднах на следващата вълна, по гръб и рамене. Последва неизбежното издишване на въздуха от дробовете ми и същевременно неизбежното вдишване на въздух — и този път установих, че мога да дишам. Въздух нахлу в дробовете ми, не вода. Можех да дишам! Полегнах така на гръб, полуиздигнат над водата от дърпането на въжето, и с глава, приведена напред почти до гърдите, между вдигнатите ми нагоре ръце. Лицето ми оставаше над водата и можех да дишам. Не губих време, а се закатерих по въжето бързо, докато Макдоналд отпускаше въжето около кръста ми. Още поглъщах вода, ала този път не толкова, че да е от значение.

След около петнайсет секунди махнах лявата си ръка от въжето и почнах да драскам по стената на кораба, опипвайки за въжето, което бях поставил да виси под задната палуба миналата нощ. Сега въжето се плъзгаше по дясната ми ръка и макар че беше мокро, изгаряше кожата на дланта ми. Но слабо го усещах. Трябваше да намеря въжето, което бях завързал за перилата, не го ли намерех, край. Не само се слагаше край на надеждите за осъществяване плана ми, но и на мен. Макдоналд и аз трябваше да действаме въз основа на предположението, че въжето е там и че няма да прави опит да ме издърпа назад, докато не получеше ясния предварително уговорен сигнал, че е време да започне да прави точно това. А бях открил, че е невъзможно да се подаде такъв ясен сигнал във водата. Нямаше ли го въжето, щях да бъда подхвърлян по вълните, докато се удавех. Нито пък това щеше да трае дълго. Солената вода, която поглъщах, страхотното блъскане на вълните, ударите, които получих поне двайсет пъти от блъскане в железните стени на „Кампари“, загубата на кръв и раненият крак — всички те се бяха съюзили да ми отнемат последната капка сила. Нямаше да издържа дълго.

Лявата ми ръка напипа въжето. Сграбчих го — удавник, улавящ се за последната сламка в безбрежния океан!

Като затъкнах тънкото въже през другото около кръста си, с последни сили се изкатерих по дебелото въже, докато се намерих над водата, усуках здравия си крак на въжето и увиснах там, задъхан като преуморено куче, разтреперан, после заповръщах отчаяно, докато изкарах всичката морска вода, събрана в стомаха ми. След това се почувствах по-добре, но по-слаб от когато и да било. Почнах да се катеря.

Нямах много за изкачване — шест метра и щях да бъда горе. Ала едва бях изминал и шейсет сантиметра, когато почнах да съжалявам горчиво, че предната нощ не бях направил възли по въжето. То беше разкиснато и хлъзгаво, трябваше да го стискам с все сила, за да мога да напредвам. А в китките бе останало съвсем малко сила, мускулите на ръцете ми бяха болезнено изтощени от дългото и отчаяно висене на тънкото въже. Раменете ми сякаш ги нямаше. Дори когато напреднех малко, даже когато отслабналите ръце не се плъзнеха надолу, въпреки цялата ми тежест, можех да се изкача с не повече от пет-шест сантиметра. Не повече: толкова можех да постигна с един път.

Разум, инстинкт, логика, благоразумие ми казваха, че не ще мога да се справя, но успях. Последните един-два метра катерене бяха нещо като черен кошмар — издърпвах се пет сантиметра, плъзгах се надолу два, пак продължавах нагоре и все повече приближавах върха. На метър от върха спрях Знаех, че съм съвсем близо до безопасността, но да се катеря повече по това въже беше нещо, което не можех да направя. С разтреперани от напрежението като от малария ръце, с пламтящи в агония рамене издигнах тялото си до нивото на сграбчилите въжето ръце, докато очите ми се изравниха с тях. Дори в този гробовен мрак видях слабо бледия отблясък на кокал четат а на пръстите ми. За секунда останах така, после отчаяно заметнах дясната си ръка нагоре. Пропуснех ли защитната преграда на отвора за изтичане… ала не я пропуснах. Нямах вече сили, никога не бих вече повторил подобно усилие.

Не я пропуснах. Върхът на средния ми пръст се закачи на преградата и се залепи там, после другата ми ръка беше до него. Задрасках отчаяно за най-ниския прът на перилата, трябваше да се добера до него, иначе щях да падна пак в морето. Напипах го, улових го с две ръце, издърпах конвулсивно с двете ръце тялото си надясно, докато десният ми крак улови преградата, достигнах втория прът, достигнах тиковия парапет, полуиздърпах — полуплъзнах тялото си отгоре и се строполих тежко на палубата от другата страна.

Колко време лежах там силно разтреперан с всеки изтощен мускул на тялото си, покашляйки дрезгаво, за да поема дъха, който измъчените ми дробове очакваха, не зная. Може би са били две минути, може да са били десет. Съвсем бавно болката поспадна, дишането ми се поуспокои. Но треперенето все още не спираше. Добре че по палубата не мина някое тригодишно хлапе: можеше да ме изрита през борда, без дори да си вади ръцете от джобовете.

Развързах въжетата от кръста си. Дръпнах найлоновото въже, докато почти го изопнах, после направих три резки, отсечени дръпвания. Минаха две секунди, след което улових три ясно очертани ответни дръпвания. Сега знаеха, че съм пристигнал.

Седях там, поне пет още пет минути, докато ми се възвърнаха част от силите, изправих се и се заклатушках по палубата към трюм №4. Брезентът на десния преден ъгъл си седеше закрепен.

Това означаваше, че долу няма никой.

Изпънах се, огледах се наоколо и се заковах. На четири-пет метра от мен, бях забелязал едно червено огънче. Минаха десет секунди, после то пак се появи. Някой пушеше цигара, нямаше и съмнение.

Плъзнах се в посока към светлината. Все още треперех, но треперенето е безшумно. Умът ми едва ли изобщо работеше, иначе не бих се осмелил, да го сторя. Обаче никой не светна фенерче. Червеният блясък пак се появи и сега можах да установя, че пушачът не стои под дъжда. Беше в конусовидния вход на един брезентов навес, голям брезент, прострян върху някакво огромно тяло. Оръдието, разбира се, оръдието, което Карерас бе монтирал на задната палуба, като брезентът изпълняваше двойна задача — да го пази от дъжда и да го скрива от друг кораб, който евентуално биха срещнали през деня.

Чух шепот. Не пушачът, а други двама бяха приклекнали под прикритието на брезента. Това означаваше трима души. Трима пазачи на оръдието. Карерас явно не рискуваше тук. Но защо чак трима, трима не му бяха нужни? После се досетих. Карерас не бе говорил случайно, когато бе споменал за вероятността от нечестна игра във връзка със смъртта на сина му. Той я подозираше, но хладната му логика му бе казала, че нито екипажът, нито пасажерите на „Кампари“ са отговорни. Ако синът му бе срещнал смъртта насилствено, то тя е могла да дойде само от собствените му хора. Предателят, убил сина му, можеше да нападне пак, можеше да се опита да провали проектите му. И затова трима души на пост заедно. Можеха да се дебнат един-друг!

Оставих ги, заобиколих люка и тръгнах към склада на боцмана. Заопипвах в мрака и намерих каквото търсех: едно тежко шило за разплитане. С него в ръка и ножа на Макдоналд в другата продължих нататък.

Каютата на доктор Керолайн беше в мрак. Бях напълно сигурен, че няма пердета на прозореца, но оставих фенерчето където си беше. Сюзън бе казала, че хората на Карерас сноват тази вечер по палубата; рискът не си заслужаваше. И ако доктор Керолайн не беше вече в трюм N 4, вероятно би могъл да се намира само на едно друго място — в леглото си, със завързани ръце и крака.

Изкачих се на следващата палуба и се олюлях край радиокабината. Дъхът и пулсът ми се бяха вече нормализирали, треперенето бе затихнало и чувствах как силите бавно прииждат пак към ръцете и раменете ми. Освен постоянната тъпа болка във врата, където специалистът с пясъчната торба и Тони Карерас ме бяха обработили, единствената болка, която изпитвах, беше едно остро пламтене в лявото бедро, където солената вода бе попаднала в откритите рани. Без упойката като нищо щях да заиграя индиански боен танц. На един крак, разбира се.

Радиокабината беше в мрак. Доближих се до вратата, напрягайки се да чуя и най-лекия шум отвътре. Тъкмо пресегнах леко с ръка към дръжката и едва не получих сърдечен удар. Телефонът бе иззвънял с рязък металически звук на не повече от петнадесет сантиметра от ухото, което бях долепил плътно до вратата. Това ме разтърси за цели пет секунди, после бързо притичах с босите си крака под прикритието на една от спасителните лодки.

Долових смътното мънкане на някого по телефона, видях радиокабината да светва, вратата се отвори и един мъж излезе навън. Преди да загаси светлината, забелязах две неща: видях го да изважда ключ от джоба на панталона си и го видях кой е — артистът с автомата, който бе убил Тони Уилсън и бе покосил останалите от нас. Ако трябваше да разчистя още някоя сметка тази вечер, мрачно се надявах да бъде именно с този човек.

Той затвори вратата, заключи я и слезе по стълбата долу по палуба „А“. Последвах го до горния край на стълбата и останах там. На долния край стоеше друг човек със запален фенер, точно пред каютата на доктор Керолайн и в светлинното отражение на каютната преграда. Видях кой е. Самият Карерас Наблизо имаше и други двама души, ала не разпознах никого от тях. Бях абсолютно сигурен, че единият е доктор Керолайн. Радистът се присъедини към тях и четиримата тръгнаха назад. Дори не си помислих да вървя след тях. Знаех къде отиват.

Десет минути. Това беше подробността, която бяха споменали в известията след изчезването на Въртележката. Имаше само двама души, които можеха да заредят Въртележката и това не можеше да стане за по-малко от десет минути. Смътно се зачудих дали Керолайн знае, че му остават само десет минути живот. Толкова беше и времето ми да свърша това, което трябваше. Не беше много.

Слязох по стълбата, докато светлината от фенера на Карерас още се виждаше. На три четвърти от пътя, три стъпала по-долу, замръзнах неподвижно. Двама души — в проливния дъжд черните им разлати сенки едва се различаваха, но знаех, че са двама поради заглушения им говор — приближаваха подножието на стълбата. Въоръжени мъже, трябваше да са въоръжени, почти сигурно с Познатите автомати, които изглежда бяха стандартното въоръжение сред доверениците на генералисимуса.

Бяха в подножието на стълбата, чувствах болката в ръцете си от напрежението да стискам шилото и отворения нож, после те внезапно завиха надясно покрай стълбата. Можех само с едно протягане на ръката да докосна и двамата. Сега ги виждах почти съвсем ясно, достатъчно ясно, за да установя, че и двамата са с бради. Ако не носех черната качулка и маска, не можеше да не видят белия отблясък на лицето ми. Как не забелязаха фигурата ми, застанала на третото стъпало, така и не можах да си обясня: единствената причина, която можах да измисля, беше, че и Двамата бяха с наведени глави срещу леещия се дъжд.

След секунда бях в централния коридор иа апартаментите „А“. Не показах главата си предварително през външната врата, за да видя дали теренът е чист — след последното отърваване чувствах, че всичко е без значение, просто влязох вътре. Коридорът беше празен.

Първата врата вдясно, срещу тази на Керолайн, беше входът за апартамента на Карерас. Опитах вратата. Беше заключена. Тръгнах по коридора към каютата на мъртвия стюард Бенсън, надявайки се, че луксозният килим под краката ми ще попие леещата се от мен вода. Уайт, наследникът на Бенсън, би припаднал, ако видеше какви поразии върша.

Резервният ключ от пасажерските апартаменти беше на скритото си място. Смъкнах го, върнах се ори каютата на Карерас отключих вратата и влязох вътре, като я заключих отвътре.

Апартаментът бе осветлен. Вероятно Карерас не се тормозеше да загасва лампите на излизане, нали не плащаше за електричеството. Обходих каютите, отваряйки всяка врата с петата си. Нищо? Съвсем нищо. Преживях един страшен миг, когато влязох в спалната каюта на Карерас и видях една отчаяна закачулена фигура, приведена напред, от която се лееше вода, вкопчила ръце в оръжията си, с диво ококорени очи и капеща кръв под лявото око. Това бях самият аз пред огледалото. Виждал съм и по-приятни гледки. Не бях усетил, че съм се порязъл, допуснах, че се е получило при някой от многобройните сблъсъци в стената на „Кампари“, което е отворило раната на главата.

Карерас се беше похвалил, че има в каютата си да дробен план за товара на „Тикондерога“. Оставаха ми девет минути, може би по-малко. Къде, в името на бога, го държеше той? Прерових тоалетната масичка, гардероба, шкафовете, всичко. Нищо. Нищо. Седем минути.

Къде, къде ли го криеше? Мисли, Картър, мисли, за бога. Може би Керолайн зареждаше Въртележката по-бързо, отколкото другите предполагаха. Как можеше някой да знае, както бяха предали, че се зарежда точно за десет минути? Щом Въртележката беше такава тайна — а докато де и бяха откраднали, тя беше толкова строго поверителна тайна, че никой от масите не знаеше за нейното съществуване, — как можеше някой да знае, че се зарежда точно за десет минути? Откъде да знае? Може би се нуждаеше само от едно завъртване тук, друго там. Може би бяха приключили вече. Може би…

Отхвърлих тези мисли, прогоних ги от главата си, смачках ги безмилостно. Там лежаха паниката и поражението. Направих се и се насилих да мисля спокойно, хладнокръвно. Бях огледал всички явни места. Но там ли трябваше да търся? В края на краищата бях претърсвал тази каюта веднъж преди — да търся радио; бях я огледал много внимателно и не бях открил нищо. Трябва да го е скрил, сигурно го е скрил. Не би рискувал някой да го намери, като например стюарда, чието всекидневно задължение беше да разтребва каютата, преди неговите хора да бяха превзели кораба. Сега, разбира се, не дежуриха стюарди, но той вероятно не се бе занимавал да го премества след превземането. Къде би могъл да се скрие така, че стюардът да не попадне на него?

Това изключваше цялата мебелировка, всички места, които бях губил време да претърсвам. Изключваше леглото, завивките, дюшеците — но не и килима! Идеалното скривалище за лист хартия!

Нахвърлих се на килима в спалната каюта. Килимите в помещенията на „Кампари“ бяха закрепени с копчета, за да се улесни бързото им преместване. Улових ъгъла на килима при вратата, откопчах дузина копчета, и ето ти верния път, намерих го на двайсет сантиметра от ръба. Голям лист кеневирена хартия, сгънат на четири, с отпечатък в единия ъгъл:

Пет минути за проучване.

Взирах се в листа, докато запомних точното му положение под килима, взех го и го разгърнах. Диаграми на „Тикондерога“ с всички планове за подреждане на товара. Но мен ме интересуваше само палубния товар. Планът показваше сандъци, подредени на предната и задната палуба, а двайсет от тях на предната палуба бяха маркирани с голям червен кръст — червен да маркира златото.

Със ситен, грижлив почерк Карерас бе написал отстрани:

„Всички товарни сандъци на палубата еднакви по размер. Златото във водонепроницаеми заварени стоманени каси, напълнени с пух, за да могат да плават в случай на повреда или потъване. Всяка каса с жълто водно петно.“

Предположих, че се касае за химикал, който при влизане в контакт със солена вода оцветява морето на голяма площ наоколо. Продължих да лета:

„Касите със злато неразличими от другите. Всички каси маркирани «Хармсуърт и Холден електрикъл енджинериинг къмпани». Посочено съдържание, генератори и турбини. Товарът на предната палуба предназначен за Нашвил, Тенеси, изключително турбини, товарът на задната палуба — за Ок Ридж. Тенеси, изключително генератори. Така маркирано. Предните двайсет каси на предната палуба — златото.“

Не бързах. Времето беше отчайващо кратко, но не бързах. Проучих плана, конто отговаряше точно на бележките на Карерас, проучих и самите бележки, докато реших, че няма да забравя нито дума от тях. Станах и поставих плана точно там, където го бях открил, закопчах пак килима, огледах набързо каютата за последен път, да не би да съм оставил следи от влизането си: всичко беше наред. Заключих вратата и излязох.

Студеният пороен дъжд се лееше още по-силно, биеше но лявата страна и барабанеше по преградите на помещенията, подскачайки до глезените по излъсканата палуба. По теорията на вероятностите прецених, че хората на Карерас може би патрулират по дясната страна на помещенията, и затова поех по откритата лява към задния край: както бях бос и в черно, никой не би ме видял или чул на разстояние повече от метър-два. Никой не ме видя, нито чу, аз самият не видях, нито чух някого. Не правех опит да гледам, да слушам или да се пазя. Стигнах до трюм N 4 след две минути.

Нямаше защо да бързам. Карерас не бе направил опит да намести брезента след издърпването му, за да свали преградните летви, и аз можах да погледна право долу в дъното на трюма. Бяха четири души: двама, крепящи мощни електрически фенери, Карерас с револвер в ръка и — дългата, приведена фигура на доктор Слингсби Керолайн, все още с килната смешна бяла перука на главата, приклекнал над Въртележката. Не можех да го видя какво прави.

Беше като гравюра на крадци на гробове от 19 век. Подобните на гроб дълбини на трюма, ковчезите, фенерите, чувството за страх, бързина и съсредоточено концентриране придаваха зловещо заговорнически вид на сцената — всички елементи бяха налице. И особено елементът на напрежение, напрежение наситено с електричество, което човек може почти да долови как пулсира през мрака на нощта. Но напрежението идваше не от страха да бъдеш открит, а от вероятността всеки миг нещо да се обърка окончателно и катастрофално безвъзвратно. Ако бяха необходими десет минути за зареждането на Въртележката, а очевидно това ставаше за по-дълго време, то изглежда, че се касаеше за много ловка и сложна процедура. Можеше да се предположи, че умът на доктор Керолайн не е в състояние да се справя с ловки и сложни процедури. Той беше нервен и изглежда страшно изплашен. Ръцете му пипаха несигурно, работеше вероятно с неподходящи инструменти, върху нестабилна платформа, под светлината на клатещи се фенери и въпреки че, може би, не беше достатъчно отчаян или достатъчно глупав да го направи съзнателно, но на мен, както очевидно и на другите долу, ни се струваше, че има голяма вероятност ръката му да се плъзне. Инстинктивно се отдръпнах назад две крачки, докато преградата на люка попадна между мен и сцената долу. Не виждах вече Въртележката, така че бях в безопасност, ако тя избухнеше. Станах и направих две обиколки на люка: първата отблизо, втората по-надалеч. Но Карерас нямаше патрули тук, с изключение на охраната при оръдието, изглежда, че задната палуба бе съвсем пуста. Върнах се до предния ляв ъгъл на люка и седнах да чакам.

надявах се, че няма да се наложи да чакам дълго, Морската вода бе студена, проливният дъжд беше студен, вятърът беше студен, аз бях мокър до кости и бях непрестанно и все по-интензивно подлаган на силни пристъпи от треперене, което не можех да контролирам. Треската изгаряше кръвта ми. Може би мисълта за евентуално плъзгащата се ръка на доктор Керолайн имаше нещо общо с тръпките; каквато и да беше причината, щях да бъда щастлив, ако се измъкнех само с една пневмония.

Нови пет минути и за втори път погледнах в трюма. Пак същото. Станах, протегнах се и закрачих тихо нагоре-надолу да прогоня сковаността и парализата от тялото си, особено от краката. Ако нещата се развиеха според надеждите ми, не можех да си позволя никаква скованост.

Ако се развиеха, както се надявах. Взрях се за трети път в трюма и този път останах неподвижен в това наведено положение. Доктор Керолайн бе приключил. Следен от наблюдателното око и оръжието на радиста, той завиваше оловния капак с месингово покритие на ковчега, докато Карерас и другият мъж бяха вече свалили капака на втория ковчег и се бяха навели над него. Вероятно зареждаха обикновения експлозив вътре; той изглежда служеше за резервен вариант в случай на неизправност във Въртележката или по-вероятно в случай на повреда на часовниковия механизъм във Въртележката той трябваше да я задейства чрез собствения си взрив. Не знаех, само предполагах, и в момента ни най-малко не се тревожех. Настъпил бе решителният миг.

Решителният миг за доктор Керолайн. Знаех — както трябваше да знае и той, — че не можеха да си позволят да го оставят жив. Той бе извършил всичко, което се изискваше от него. Вече не им беше нужен. Всеки миг можеше да умре. Ако решеха да опрат револвера в главата му и да го застрелят на място, нищо не бих могъл да сторя, нищо не бих се и опитал. Просто трябваше да си стоя мълчаливо и да го гледам как умира. Защото оставех ли доктор Керолайн да умре, без да се опитам да го спася, щеше да умре само той. Но ако бих се опитал да го спася и не сполучех (и то само с едно шило и един нож срещу два автомата и пистолети, при което шансовете на несполука бяха 100%), то не само Керолайн, но и всички пасажери заедно с екипажа на „Кампари“ щяха да умрат. Дали щяха да го застрелят долу или на горната палуба?

Логиката казваше, че ще го сторят на горната палуба. Карерас трябваше да използва „Кампари“ още няколко дни, нему трябваше един мъртвец долу в трюма и нямаше смисъл да го застрелва долу, а после да го измъква горе, когато той можеше сам да се качи. Така бих разсъждавал на мястото на Карерас.

Така разсъди и той. Керолайн затегна последния винт, остави отвертката и се изправи. Мярна ми се лицето му — бяло, изопнато, с присвито око. Радистът каза: — Сеньор Карерас?

Карерас се изправи, обърна се, погледна първо него, после Керолайн и кимна.

— Отведи го в каютата му, Карлос. После докладвай тук.

Бързо се дръпнах назад, когато един фенер светна право на горе от трюма, Карлос вече се катереше по стълбата. Господи, не бих си помислил за такава явна възможност! За миг се паникьосах, мислите и действията ми се парализираха. Изведнъж и аз не разбрах как изградих в ума си картината как да се справя с назначения палач на Керолайн, без да породя съмнение. Ако на радиста Карлос бяха наредили да повали неподозиращия Керолайн по пътя им напред и после да го отнесе в радиокабината, то аз можех да го ликвидирам и можеха да минат часове, преди Карерас да се усъмни. Но това, което беше казал сега, всъщност означаваше: „Изведи го горе, блъсни го през борда и ми докладвай веднага, щом свършиш!“

Видях как бие наклонен дъжд пред клатушкащия се фенер, когато Карлос се покатери бързо по стълбата. Като стигна върха, аз бях от другата страна на люковата преграда, легнал на палубата.

Внимателно надзърнах с едно око над преградата. Карлос се беше изправил на палубата, насочил лъча на фенера към трюма. Видях да се появява бялата глава на доктор Керолайн, видях Карлос да се дръпва на няколко крачки, после Керолайн се изкачи горе — висока прегърбена фигура, загръщаща яката си срещу студения порив на вятъра. Чух, ала не успях да разбера, бърза, рязка заповед, после тръгнаха по диагонал, доктор Керолайн напред и Карлос, с фенера отзад, по посока на стълбата за палуба „В“.

Изправих се на крака и застанах неподвижен. В крайна сметка, дали пак в каютата го отвеждаше Карлос? Сгрешил ли бях? Да не би…

Не завърших мисълта си. Затичах подир тях колкото се може по-бързо и колкото по-тихо позволяваше скованият ми крак. Разбира се, Карлос го водеше към стълбището, ако беше тръгнал направо към перилата, Керолайн веднага би разбрал какво го очаква, би се обърнал и хвърлил към Карлос с цялата фанатична свирепост на човек, който знае, че ще умре.

Пет секунди, само пет секунди изтекоха, откак се бях затичал, докато ги настигнах. Пет секунди, съвсем малко, за да размисля върху самоубийствената опасност, пред която се възправях, съвсем малко, за да помисля какво би станало, ако Карлос завъртеше фенера си, ако някой от тримата пазачи би съгледал тази малка процесия, ако Карерас или неговият помощник в трюма би надникнал от преградата на трюма да види как се изпълнява задачата по ликвидирането, съвсем малко време да пресметна какво да правя, когато се изравних с Карлос.

И неми се даде време да пресмятам. Бях само на около метър встрани, когато на фона на светлината от фенера видях Карлос как с хватката си взе автомата, улови го за цевта и го вдигна високо над главата си. Беше стигнал до най-високата точка и тъкмо потегляше надолу, когато върхът на тежкото шило го улучи в тила с целия ми гняв и сила зад него. Чух нещо да изпуква, улових автомата от вече безчувствената му ръка, преди да падне на палубата, и посегнах за фенера. Не успях, фенерът падна на палубата с приглушен трясък, претърколи се няколко пъти и спря с насочен през борда на кораба лъч. Самият Карлос се строполи тежко напред, бутна доктор Керолайн, двамата паднаха срещу най-долното стъпало на стълбата.

— Тихо! — прошепнах му настоятелно аз. — Тихо, ако искате да живеете. — Хвърлих се към фенера, заопипвах отчаяно за ключа, не можах да го намеря, залепих лупата на палтото си да скрия лъча, накрая намерих ключа и изгасих фенера.

— Какво, за бога…

— Тихо! — намерих спусъка на автомата и застанах прикован, загледан назад в мрака, в посока на трюма и оръдието, напрягайки се да пробия мрака, заслушан, сякаш животът ми зависеше от това. Което беше вярно. Изчаках десет секунди. Нищо! Трябваше да се раздвижа, не можех да си позволя още десет секунди чакане. Трийсет секунди бяха повече от достатъчни за Карлос да ликвидира доктор Керолайн; няколко секунди след това Карерас щеше да започне да се чуди какво ли е станало с това негово вярно куче.

Бутнах оръжието и фенера към Керолайн. Напипах му ръцете в мрака.

— Дръжте това — му казах тихо.

— Какво… какво е то? — Изтерзан шепот в мрака.

— Канеше се да ви смачка главата. Сега мълчете. Още можете да умрете. Аз съм Картър, Старшият офицер. — Издърпах Карлос от стълбището, където бе притиснал на Керолайн краката, и претърсих джобовете му, колкото се може по-бързо В мрака. Ключът. Ключът от радиокабината. Бях видял да го изважда от десния си джоб, ала вече го нямаше там. Левият! И там го нямаше. Секундите бързо летяха. Отчаяно дръпнах джобовете на военната му блуза и го намерих във втория. Но бях загубил поне двайсет секунди.

— Той… мъртъв ли е? — промълви доктор Керолайн.

— Тревожи ли ви това? Стойте тук. Бутнах ключа на сигурно в един вътрешен джоб, улових бандита за яката и го задърпах по мократа палуба. Беше по-малко от три метра до перилата. Пуснах го, намерих окачената част на тиковия парапет, опипах зацепването, извих парапета на 180° и го върнах в отворено положение. Улових радиста за раменете, отпуснах горната Част на тялото му върху втората преграда и му вдигнах краката. Плясъкът не можеше да се чуе на повече от десет метра. Положително никой в трюма или под брезента, на оръдието не би могъл да чуе нещо.

Изтичах назад при седналия на долните стъпала доктор Керолайн. Може би той просто се подчиняваше на дадената му от мен заповед, но по-вероятно беше премного замаян, за да се движи.

— Бързо — казах му аз. — Дайте ми перуката си.

— Какво? Какво? — Първото ми предположение беше вярна Той беше замаян.

— Перуката ви! — Не е лесно да крещиш шепнешком, но го сторих.

— Моята перука? Но… тя е залепена.

Наведох се напред, забих пръсти в перуката и дръпнах. Вярно, залепена беше! Болезненото му изпъшкване и съпротивата, оказана на ръката ми, показаха, че не лъже; сякаш перуката бе занитена за черепа. Не беше време за полумерки. Запуших с лявата си ръка устата му и дръпнах яростно с дясната. Мида с размера на супник не би могла да окаже по-голяма съпротива, но все пак сполучих. Не зная колко болезнено беше за него, но на мен това ми струваше много: зъбите му едва не се срещнаха през дланта ми.

Автоматът беше още в ръката му. Сграбчих го, завъртях се и се спрях неподвижен. За втори път в една минута съгледах дъжда да пада белезникав през вертикалния лъч на един фенер. Това означаваше само едно: някой се изкачваше по стълбата от дъното на трюма.

С три дълги крачки стигнах борда на кораба, поставих перуката при отворите за отича не, сложих автомата върху вея, изтичах назад до стълбището, изправих доктор Керолайн на крака и го издърпах в склада на боцмана на по-малко от три метра навътре от стълбището. Вратата беше полузатворена, когато Карерас се появи на преградата на трюма, но фенерът му не бе насочен към нас. Притворих тихо вратата, докато остана само една цепнатина.

Карерас бе следван отблизо от друг мъж, също с фенер. И двамата се отправиха веднага към борда на кораба. Видях изведнъж лъча от фенера на Карерас да се заковава на отворения парапет, после чух рязкото възклицание, когато той се наведе напред и се взря в оточните отвори. След миг пак се изправи, оглеждайки оръжието и перуката в ръцете си. Чух го да казва нещо късо и отсечено, повторено няколко пъти. После заговори бързо на своя придружител, ала на испански, така че не го разбрах. След това огледа вътрешността на перуката, посочи нещо с лъча на фенера, поклати глава с нещо като съжаление или по-скоро ожесточена ярост, хвърли перуката през борда и се върна в трюма, отнасяйки автомата със себе си.

— Нашият приятел не изглежда особено щастлив — измърморих аз.

— Той е дявол, дявол! — Гласът на доктор Керолайн трепереше, едва сега той започваше да съзнава как се е спасил на косъм, колко близо се е разминал със смъртта. — Чухте го. Един от собствените му хора мъртъв, а той можа да го нарече само откачен глупак и просто се изсмя, когато другият предложи да върнат кораба и го потърсят.

— Вие разбирате испански?

— Много добре. Той каза нещо като „Само от садизъм принудил доктор Керолайн да отвори парапета, за да види какво го чака“. Мисли, че аз съм се хвърлил върху пазача, грабнал съм оръжието му и в борбата, преди да паднем в морето, перуката ми се е отлепила. Казва, че отвътре имало залепен кичур моя коса.

— Съжалявам за това, доктор Керолайн.

— Милостиви боже, съжалявате! Вие спасихте живота и на двама ни. Във всеки случай, моя. Съжалявате! — Помислих си, че доктор Керолайн е човек със здрави нерви, бързо се възстановяваше от шока. Надявах се, че нервите му са наистина много здрави, щеше да се нуждае от тях, за да изживее изпитанията през следващите няколко часа. — Всъщност, този кичур коса го убеди. Не казах нищо и той продължи: — Моля ви, кажете ми какво точно става?

През следващите пет минути, докато наблюдавах през цепнатината на вратата, доктор Керолайн ме обсипа с въпроси, на които отговарях колкото се може по-бързо и по сбито. Той имаше високо интелигентен, проницателен ум, което сега проумях. Било е глупаво от моя страна да го подценявам: човек не избира един дръвник за ръководител по усъвършенстването на ново атомно оръжие. Предположих, че комично звучащото му име и краткият поглед, който му бях хвърлил миналата нощ — човек със завързани крака и ръце за леглото и загледан в един светлинен лъч с широко взиращи се очи, не може да бъде в най-добрия си вид, — несъзнателно ми бяха изградили най-погрешното впечатление за него. В края на петте минути той знаеше последните събития точно колкото мен: не знаеше само какво ще стане по-нататък, защото нямах сърце да му го кажа. Казваше ми някои подробности за отвличането му, когато Карерас и придружителят му се появиха.

Те наместиха летвите, завързаха брезента и без да се бавят, се запътиха напред. Това означаваше, предполагам, че подготовката за взривяването на спомагателните бомби в другите два ковчега е завършено. Извадих фенерчето от мушамената обвивка, огледах склада, взех няколко инструмента и изгасих фенерчето.

— Готово! — казах аз на Керолайн. — Елате!

— Къде? — Не беше склонен да ходи никъде и не можех да го упреквам след това, което беше преживял.

— Обратно в трюма. Бързо. Може да не ни стигне времето.

Две минути по-късно, след като наместихме колкото се може по-добре летвите и брезента зад нас, бяхме на пода в трюма. Нямаше нужда да нося инструментите, Карерас бе оставил неговите пръснати нехайно наоколо. Ясно защо не се беше погрижил да ги прибира: никога вече нямаше да му потрябват.

Дадох на Керолайн да държи фенерчето, избрах една отвертка и се залових за капака на облицования с месинг ковчег.

— Какво възнамерявате да правите? — ме попита нервно Керолайн.

— Виждате какво правя.

— За бога, внимавайте! Оръжието е заредено!

— Зная. Но след колко часа ще експлодира?

— Седем часа. Но е твърде несигурно, твърде опасно. Дяволски нестабилно. Милостиви боже, Картър, аз зная. Зная! — Треперещата му ръка улови моята, а лицето му бе изкривено от тревога. — Усъвършенстването на тази ракета не бе приключило, когато я откраднаха. Механизмът за взривяване беше едва в неизпробван експериментален стадий и изпитанията му показваха, че задържащата пружина на прекъсвача е доста по-слаба. Нормално Въртележката е съвсем безопасна, но веднъж щом се зареди, прекъсвачът се включва във веригата.

— И?

— Едно тръскане, един удар, най-лекото падане — всичко може да освободи опъването на пружината и да направи късо съединение на възпламенителя. Петнайсет секунди след това бомбата избухва.

Досега не бях забелязал, но долу в трюма беше много по-топло, отколкото на палубата. Вдигнах мокрия си ръкав в полусъзнателен опит да избърша потта от челото си.

— Казахте ли това на Карерас? — Топлината влияеше и на гласа ми, превръщайки го в напрегнат дрезгав грач.

— Казах му. Не ми обърна внимание. Мисля… мисля, че Карерас не е съвсем нормален. И то не малко. Напълно е готов на рискове. Но е опаковал Въртележката плътно в памук и одеяла, за да избегне вероятността от тръскането и.

Изгледах го продължително, всъщност без да го виждам, после се залових за следващия винт. Той изглеждаше много по-затегнат от последния, но може би аз не натисках колкото преди. Тъй или иначе, развих всички винтове за три Минути. Дръпвах внимателно капака, сложих го на една страна, бавно развих две одеяла и ето ти я Въртележката. Наглеждаше по-зловеща от всякога.

Изправих се, взех фенерчето от Керолайн и казах: — Заредена е, напи? — Естествено.

— Ето ви инструментите. Обезвредете тази дяволия. Той се взря в мен безизразно.

— За това ли дойдохме?

— За какво друго? Не беше ли ясно? Залавяйте се!

— Не може да се направи.

— Не може да се направи ли? — Улових го за ръката не съвсем любезно. — Слушайте, приятелю, вие заредихте тази проклетия. Просто извършете обратния процес, и толкова.

— Невъзможно. — Категоричност в гласа. — Щом се зареди, механизмът блокира на място. С ключ. Ключът е в джоба на Карерас.