Златното рандеву

IXЧетвъртък 10 ч. вечерта — полунощ

Било поради мрака или болния ми крак, поради непрекъснатите светкавици и лудото клатушкате, подскачане и гмуркане на „Кампари“ и поради безкрайната нужда от изключителна предпазливост, трябваха ни цели петнайсет минути да се доберем до трюм №4, далеч отзад на бака. И дори когато стигнахме там, издърпахме брезента, разхлабихме чифт летви и се взряхме надолу в почти Стиксовите дълбини на трюма, съвсем не бях сигурен дали да се радвам, че бяхме дошли.

Заедно с няколко други инструмента по пътя си бях помъкнал един електрически фенер от склада на боцмана и макар че той не светеше кой знае колко, все пак бе достатъчно да видя, че товарът на Пода на трюма е в хаос. Бях ги укрепил след напускането на Карачио, ала не чак срещу Ураган по простата причина, че при лошо време „Кампари“ неизменно се накланяше в обратна посока.

Но сега Карерас ни бе повел в погрешна посока и или не се бе погрижил, или бе забравил да го укрепи срещу влошените атмосферни условия. Най-вероятно бе забравил, защото трюм №4 представляваше угроза, най-меко казано, за живота на всички на борда, включително за Карерас и хората му. Поне една дузина тежки сандъци, тежестта на един-два от които можеше да се измерва в тонове, се бяха разхлабили и се плъзгаха и се носеха по пода на трюма с всеки спираловиден скок на „Кампари“, като последователно блъскаха укрепения товар отзад или преградата отпред. Предположих, че това не е добре за предната преграда и просто изменя движението на „Кампари“ от гмуркащо към завъртващо, особено с приближаване към центъра на урагана. Солидните инертни маси на тези плъзгащи се сандъци щяха да почнат да връхлитат върху стените на кораба. Деформирани плоскости, разкъсани нитове и пробойна, която би била непоправима — всичко това беше само въпрос на време.

И като че ли, за да влошат работите, хората на Карерас не бяха махнали натрошените стени на дървените каси, в които бяха натоварени самите те и оръдията. Сега те също се търкаляха по пода с всяко движение на кораба, непрестанно се удряха и ставаха все по-малки, докато се трошеха между плъзгащите се сандъци и преградите, колоните и укрепения товар. Не по-малко застрашителни бяха трясъкът, почти непрекъснатото метално скърцане на пързалящи се по стоманения под и обвити със стоманени ленти каси, пронизителният дращещ писък, от които сякаш се набиваше по върха на зъбите ви, писък, който неизменно спираше, очаквано и все пак ненадейно, с разтърсващ трясък, който раздрусваше целия трюм, когато касите се блъснеха в нещо стабилно. И всеки звук в този кънтящ, отразяващ, подобен на пещера трюм се усилваше десеторно. Общо взето, подът на този трюм не беше мястото, което бих избрал за следобедна дрямка.

Дадох електрическото фенерче на Сюзън, след като осветих една отвесна стоманена стълба, водеща към дълбините на трюма.

— Не слизайте прекалено надолу — казах и аз. — За бога, окачете го на онази стълба. В дъното има една преграда, висока около метър. Стойте зад нея. Там е безопасно.

Гледах я как се спуска бавно долу, наместих две от летвите над мен — трудна работа с една ръка — и ги оставих така. Можеха да се разместят, дори да паднат в трюма. Беше риск, който трябваше да поема, тъй като можеха да се закрепват само отгоре, както и предпазният брезент. Нищо не можех да направя с него. Ако някой бе достатъчно луд да се разхожда по палубата в такава нощ — особено след като Карерас не беше поставил предпазни въжета, — вероятността в тази ослепителна буря беше изобщо да не забележи подмятащия се ъгъл на брезента или ако го забележеше, просто да го подмине или най-много да го закрепи. Проявеше ли достатъчно любопитство да издърпа някоя и друга летва… е, нямаше смисъл да се тревожа за това.

Слязох долу бавно, тромаво, болезнено — Марстън имаше по-високо мнение за наркотика от мен — и се присъединих към Сюзън на пода зад преградата. На това ниво шумът се удвояваше, видът на тази висока колкото хипопотам грамада от носещи се из трюма сандъци ставаше още по-ужасяващ. Сюзън каза:

— Ковчезите. Къде са те?

Бях и казал само, че искам да проуча ковчезите; не посмях да и доверя какво можеше да открием в тях.

— Опаковани са. В дървени каси. От другата страна на трюма.

— Другата страна! — Тя изви глава, повдигна фенера и погледна плъзгащите се каси и натрошени останки по пода. — Другата страна! — Бихме… бихме загинали, преди да изминем и половината път. Твърде възможно, ала не виждам друг начин. Ще ме почакате ли една минута?

— Вие! С вашия крак! Не можете дори да куцате. О, не! — И преди да съм я спрял, тя прескочи преградата и с притичва не, люшкане из трюма, препъване и залитане, когато корабът се накланяше и краката и стъпваха върху счупени отломки от дъски, но все пак винаги успявайки да запази равновесие, да спре внезапно или да се дръпне чевръсто, когато някой сандък се плъзнеше покрай нея. Трябва да си призная, пъргава беше, и бърза в краката, но беше изтощена от морската болест и напрежението от последните няколко часа на непрестанното яростно клатушкане на „Кампари“, то като че ли никога нямаше да престане, нямаше да успее и тя.

Обаче успя и я видях да размахва фенерчето от другата страна. Уважавах безстрашието я, но същевременно бях раздразнен от нейната необмислена постъпка. Какво щеше да прави тя с тези опаковани ковчези, когато ги намереше: да ги донесе тук, по един под мишница?

Но те не бяха там, защото след като огледа навред, тя поклати глава. После тръгна назад и аз викнах да я предупредя, обаче викът се спря на гърлото ми и се превърна в шепот, който тя не можеше да чуе. Един полетял обърнат сандък, тласнат от внезапно, страхотно накланяне, когато „Кампари“ се гмурна напред под някаква изключителна вълна, я закачи за рамото и я събори на пода, като започна да я бута пред масивната си тежест, сякаш беше обхванат от почти човешка — или нечовешка — злоба и жестокост, решен да прекърши живота в нея, като я смаже в предната преграда. И после, в сетната секунда преди да умре, „Кампари“ се изправи, сандъкът изскърца и спря на по-малко от метър до преградата и Сюзън остана да лежи неподвижна между сандъка и преградата. Трябва да съм бял на четири-пет метра от нея, обаче не помня как съм изминал разстоянието от прикритието до нея и после обратно, но трябва да съм го сторил, защото изведнъж се намерихме на безопасно място и тя се бе вкопчила в мен, сякаш аз бях последната и надежда в живота.

— Сюзън! — Гласът ми беше сипкав — глас, принадлежащ на някой съвсем друг човек. — Сюзън, ранена ли сте?

Тя се притисна още по-плътно. По някакво чудо продължаваше да стиска фенерчето в дясната си ръка. То беше някъде около врата ми, но отразен в корабната стена, лъчът ми даваше достатъчно светлина да видя… маската и беше разкъсана, лицето издраскано и окървавено, косата и представляваше някаква наплескана каша, дрехите измокрени, а сърцето и пърхаше като пленена птичка. За един миг през ума ми мина едно неканено възпоминание за някаква много студена, много самоуверена, сладкозлобна, псевдозагрижена млада дама, която ме кани на коктейл само преди два дни в Карачио, но видението изчезна тъй, както бе дошло.

— Сюзън! — настоях аз. — Ран…

— Не съм! — Тя въздъхна дълбоко и болезнено. — По-скоро това беше стон, отколкото въздишка. — Бях много уплашена, за да се помръдна. — Отхлаби малко прегръдката, погледна ме със зелените си очи — огромни сред бледността на лицето и — и зарови лице в рамото ми. Помислих си, че ще ме задуши.

За щастие, това не трая дълго. Усетих как прегръдката бавно се отпуска, видях лъча на фенерчето да се измества и я чух да казва с ненормално делови глас:

— Ето ги.

Обърнах се и наистина ги съзрях на три метра от нас. Три ковчега — Карерас вече бе махнал касите, — здраво наместени между прикритието и преградата и обвити в брезент така, че да не се повредят. Както постоянно повтаряше Тони Карерас, неговият старец не пропускаше нищо. Тъмни, лъскави ковчези с въжета, с черни пискюли и месингови дръжки: първият от тях имаше табелка на капака, медна или месингова. Не можех да бъда сигурен.

— Това ми спестява много трудности. — Гласът ми почти се беше върнал към нормалния. Взех чука и длетото, които бях задигнал от склада на боцмана, и ги пуснах долу. — Отвертката ще ми свърши работа. Ще видим какво има в двата от тях. Дайте ми фенерчето и стойте там. Ще свърша бързо.

— Ще бъдете по-бърз, ако аз държа фенерчето. — Гласът и беше като моя, стабилен, пулсът на врата и тупкаше като механичен чук. — Бързо, моля!

Нямах намерение да споря. Издърпах най-близкия ковчег към себе си, за да освободя терен за работа. Мушнах ръка отдолу да го повдигна и ненадейно пръстът ми напипа един отвор. После втори, трети. Облицован в олово ковчег с пробити отвори отдолу. Беше любопитно, най-меко казано.

Когато го издърпах достатъчно надалеч, залових се за винтовете. Те бяха месингови и много тежки, но и отвертката си я биваше. И някъде далеч в съзнанието ми беше мисълта, че ако приспивателните капки, които доктор Марстън бе дал на пазача, се окажеха неефикасни като упойката, която бе дал на мен, то пазачът можеше да се събуди всяка минута. Ако вече не се е събудил! За нула време отворих капака.

Под капака нямаше сатенен или копринен саван, както очаквах, а едно мръсно старо одеяло. Може би в страната на генералисимуса имаха други обичаи с мъртвите. Издърпах одеялото и открих, че съм прав. Действително обичаите им бяха различни. Трупът в този случай представляваше блокчета от аматол — всеки блок ясно маркиран с думата, така че нямаше грешка в това — капсула, кутийка детонатори и компактна квадратна кутия с изведени от нея проводници, вероятно часовников механизъм.

Сюзън надзърна през рамото ми.

— Какво е това „аматол“?

— Силен експлозив. Достатъчно силен да пръсне „Кампари“ на парчета.

Тя не попити нищо повече. Сложих пак одеялото, завих капака и се залових за следващия ковчег. И той имаше отвори отдолу, вероятно с цел да запазят експлозива от овлажняване. Свалих капака, погледнах съдържанието и пак завих капака. №2 беше дубликат на №1. След това се залових за третия. Този с табелката. Сигурно беше той. Табелката имаше сърцевидна форма и внушителен надпис:

„РИЧАРД ХОСКИНС, СЕНАТОР“

Само толкова. Сенатор, когото не познавах. Но внушително. Достатъчно внушително, за да осигури благоговейното му транспортиране до Съединените щати. Свалих капака внимателно, с деликатност и почитание, благоговеейки, все едно, че вътре се намираше Ричард Хоскинс, макар да знаех, че го няма. Това, което лежеше вътре, бе обвито с одеяло. Вдигнах одеялото внимателно. Сюзън приближи фенерчето. Там беше положен, завит в одеяла и памук, изолиран алуминиев цилиндър, дълъг 188 см, с диаметър 28 см, с белезникаво предна част от пирокерамика. Само както лежеше така, имаше нещо страшно в него, нещо неизразимо зловещо, но може би се дължеше на това, което беше в ума ми.

— Какво е това? — Гласът на Сюзън беше така притихнал, че трябваше тя да дойде по-наблизо и да повтори думите си. — О, Джони, какво, за бога, е това?

— Въртележката.

— Какво!

— Въртележката.

— О, господи! — Най-после разбра. — Това… това атомно устройство, което бе откраднато от Южна Каролина. Въртележката. — Тя се изправи нестабилно на краката си и се дръпна назад. — Въртележката!

— Няма да ви ухапе — казах и аз, макар че не бях много сигурен. — Равностойна на пет хиляди тона тринитротолуол. Гарантира взривяването на кой да е кораб по света и превръщането му в прах, ако изобщо не го изпари. Точно това възнамерява да стори Карерас.

— Аз… не разбирам. — Разговорът ни непрестанно се прекъсваше от скърцането на метал и звуци от трошенето на дъски. — Вие… когато той вземе златото от „Тикондерога“ и се прехвърли на очакващия го кораб, ще взриви „Кампари“… с това?

— Няма чакащ кораб. Когато натовари златото на кораба, милосърдният Карерас ще освободи пасажерите и екипажа на „Кампари“ и ще ги остави да отплават с „форт Тикондерога“. Като по-нататъшен признак на неговата чувствителност и любезност той възнамерява сенаторът Хоскинс и двамата му знатни придружители да бъдат върнати, за да ги погребат в родната им земя. Капитанът на „Тикондерога“ няма и да помисли да откаже. В случай на отказ Карерас ще се погрижи да го преодолее. Виждате ли това? — Посочих и едно табло до опашката на Въртележката.

— Не го докосвайте! — изписка тя.

— Не бих го докоснал за всичкото злато на „Тикондерога“ — уверих я пламенно аз. — Страх ме е само като изгледам тази проклетия. Както и да е, изглежда, че това табло е часовников механизъм, който ще бъде навит преди прехвърлянето на ковчега. Плаваме си честито по пътя, настървени да стигнем до Норфолк, армията, флота и ФБР, но поставените от Карерас радисти на борда на „Тикондерога“ ще се погрижат за комуникационните му средства и не ще имаме начин да пратим известия. Половин час, един час след заминаването на „Кампари“ — мисля, че поне един час, защото даже Карерас не би желал да бъде на няколко мили от едно заредено атомно устройство — и… бум!

— Не може да го стори, не може — натъртено каза тя, но гласът и не беше никак убедителен. — Този човек трябва да е злодей.

— Първокласен — съгласих се аз. — И недейте бърбори, че няма да го направи. Защо, мислите, откраднаха Въртележката и направиха необходимото, за да заблудят всички, че доктор Слингсби Керолайн е драснал с нея? От самото начало единствената им цел беше да пратят „форт Тикондерога“ в царството небесно. Така че да няма никаква възможност за връщане. Всичко са заложили на тоталното унищожаване на „Тикондерога“, включително на пасажерите и екипажа на „Кампари“. Може би двамата фалшиви радистина Карерас са вкарали тайно на борда експлозив, но той ще бъде съвсем недостатъчен да осигури цялостното му разрушаване. Стотици тонове силни експлозиви в складовете на британските бойни кораби се взривиха през последната война и пак оцеляха. Не може да бъде потопен и с оръдейна стрелба. С два изстрела от среднокалибрено оръдие палубите на „Кампари“ ще се огънат, но дори и тогава не може да не оцелеят. Но при Въртележката няма никакви изгледи за оцеляване. Абсолютно никакви!

— Хората на Карерас — бавно рече тя. — Те са убили пазачите в атомния изследователски център.

— Кой друг? И след това са заставили доктор Керолайн да излезе през портала с тях и Въртележката в багажника. Вероятно Въртележката е била на път за техния остров още съшия час по въздуха, но някой е закарал колата до Савана, преди да я изостави. Несъмнено, за да хвърлят подозрението върху „Кампари“, за който са знаели, че напуска Савана на сутринта. Не съм сигурен защо, но мога да предположа, че е така, защото Карерас е знаел, че ще плаваме в Карибско море, и е бил уверен, че ще бъдем претърсени на следващото пристанище, като му дадем възможност да качи на борда своя фалшив представител на „Маркони“.

Докато говорех, оглеждах двата кръгли циферблата, вградени в таблото на Въртележката. Загърнах пак одеялото на мястото му с любящата обич на баща, завиващ най-малкия си син, и почнах да завинтвам капака на ковчега. Известно време Сюзън ме наблюдава мълчаливо. После каза:

— Мистър Сердан. Доктор Керолайн. Същото лице Трябва да е същото лице. Сега си спомням. Когато Въртележката изчезна, се спомена, че само един-двама души досега са знаели как да заредят Въртележката.

— За проектите им той е бил не по-малко важен от Въртележката. Без него устройството е безполезно. Клетият стар доктор Керолайн! Тежко пътуване е изкарал, струва ми се. Не само отвлечен и заставен да върши каквото му наредят, но и нападнат от нас, единствените хора, които сме могли да го спасим. Под постоянната охрана на онези двама главорези, маскирани като медицински сестри. Изгони ме от каютата си първия път, когато го видях, само защото е знаел, че преданата му сестра, седнала до него със скъпата си торба плетиво в скута, крие автомат в нея.

— Но… но защо количката-стол? Необходимо ли е да вземат такива сложни…

— Разбира се. Не можеха да го оставят да се смесва с пасажерите, да общува с тях. Количката-стол им е помогнала и да скрият необичайно високия му ръст. И им е дала идеалното основание да следят непрекъснато постъпващите известия. На приема на баща ви дойде, защото му беше наредено — ударът беше планиран за същата вечер и за Карерас беше необходимо да бъдат наблизо двете въоръжени сестри, за да помагат при превземането. Клетият стар Керолайн. Скокът, който се опита да направи от количката-стол, когато му показах слушалките, съвсем не беше с намерение да ми напакости. Опита се да се добере до сестрата с автомата, но капитан Булен не знаеше, затова го повали. — Затегнах последния винт и казах: — Не споменавайте нито дума за това горе в лазарета — старецът бълнува неспирно в съня си. Нито нейде другаде. Нито дори на родителите си. Хайде. Пазачът може да се събуди всяка минута.

— Вие… възнамерявате да оставите това нещо тук? — Тя ме загледа с неверие. — Трябва да го махнете, трябва!

— Как? Да го изнеса по тази отвесна стълба на рамо? Това нещо тежи 160 кг заедно с ковчега. И какво ще стане, ако го сторя? Карерас ще открие това за часове. Няма значение дали ще открие или ще предположи кой го е взел. Важното е друго: ще знае, че не може повече да разчита на Въртележката, за да се избави от всички неудобни свидетели на „Кампари“. И после? Предполагам, че никой от екипажа или пасажерите не ще живее повече от няколко часа. Ще трябва да ни избие — не може и дума да става за прехвърлянето ни на „Тикондерога“. Що се касае до „Тикондерога“, той ще го превземе с хората си, ще избие екипажа и ще отвори кингстоновите клапи. Това може да отнеме часове, може опасно да го застраши, може да разруши всичките му планове, но ще трябва да го стори. Работата е там, че изхвърлянето на Въртележката няма да спася ничий живот, само би осигурило смъртта на всички ни.

— Тогава какво да правим? — Гласът и беше напрегнат и развълнуван, лицето и — бледо петно под отразената светлина, — О, Джони, какво да правим?

— Аз се връщам в леглото. — Бог ми е свидетел, че мечтаех за него, — После ще си пилея времето в опити да измисля как да спасим доктор Керолайн.

— Доктор Керолайн? Не разбирам, защо доктор Керолайн?

— Защото той е Номер Едно в скока на височина, тъй както стоят нещата. Много преди всички нас Защото той е човекът, който ще зареди Въртележката — казах търпеливо аз — Мислите ли, че ще го прехвърлят на „Тикондерога“ и ще го оставят да запознае капитана с факта, че ковчегът, който превозва за Щатите, пренася не сенатор Хоскинс, а заредена и тиктакаща атомна бомба?

— Къде ще свърши всичко? — Имаше паника, паника граничеща с истерия в гласа и.

— Трогателна сцена, много трогателна сцена — каза един подигравателен глас близо зад мен. — Всичко свършва тук и сега!

Завъртях се, по-скоро се опитах да се завъртя, но не успях да го свърша както трябва. Пускането на Сюзън и клатушкането на кораба нарушиха напълно равновесието ми, залитнах и паднах върху корабната стена. Мощна светлина ме заля и заслепи. В черния силует срещу светлината видях отразената цев на един автоматичен револвер.

— Стани, изправи се, Картър! — Не можеше да се сбърка гласът му. Беше Тони Карерас, вече не вежлив и любезен, а хладен, твърд, злобен. Истинският Тони Карерас! — Искам да те видя как падаш, когато куршумът те повали. Премного умният Картър! Или ти си се мислел за такъв. Изправи се, казах! Или предпочиташ да приемеш куршума легнал? Твоя воля!

Оръжието се издигна леко. Карерас беше прям тип, не признаваше предисловия, не вярваше в празни прощални речи. Застрелвай ги и свършвай! Сега можех да повярвам, че е син на баща си. Лежах върху болния си крак и не можех да стана. Взрях се в светлинния лъч, в черната цев на оръжието. Спрях да дишам и се изпънах. Да се напрегнеш срещу калибър 38, изстрелян от разстояние метър и половина, помага доста, обаче в момента не се чувствувах особено логичен.

— Не стреляйте! — изкрещя Сюзън. — Не го убивайте, иначе всички ще загинем.

Светлинният лъч се разлюля, после пак се закова. Закова се върху мен. А оръжието не беше помръднало забележимо. Сюзън направи две крачки към него, но той я отстрани грубо.

— Махнете се от пътя ми, мадам. — Никога в живота си не бях чувал толкова силна злоба и жлъч. Явно бях недооценил младия Карерас. И думите и дори не беше в състояние да възприема, толкова непреклонно беше намерението му. Още бях без дъх и устата ми бе суха като фурна.

— Въртележката! — Гласът и беше настоятелен, убедителен, отчаян. — Той зареди Въртележката.

— Какво? Какво казвате? — Този път загря. — — Въртележката? Заредена? — Гласът му беше все така злобен, но мисля, че долових нотки на страх.

— Да, Карерас, заредена! — Никога досега не съм съзнавал колко е важно смазването на гърлото и устата нач овешкия глас; грачът на орел мишелов нищо не представляваше пред моя грач, дори и ако имаше ларингит. — Заредена, Карерас, заредена! — Повторих думата не за да наблегна на нея. Не можех да измисля какво друго да кажа, как да оползотворя няколкото секунди, които Сюзън ми бе предоставила. Изместих ръката, която ме подпираше, тази в черната сянка зад мен, уж да се предпазя от люлеенето на „Кампари“. Пръстите ми се сключиха около дръжката на чука, който бях пуснал. Зачудих се отчаяно какво да прави с него. Фенерчето и оръжието бяха все така приковани в мен.

— Лъжеш, Картър. — Увереността на гласа му се върна. — — Господ знае как си я открил, обаче лъжеш: ти не знаеш как да я заредиш.

— Не зная. Но доктор Слингсби Керолайн знае. Това буквално го разтресе, фенерчето се разклати. Ала не достатъчно.

— Откъде знаеш за доктор Керолайн? — попита дрезгаво той. Гласът му наподобяваше крясък. — Откъде…

— Говорих с него тази вечер — казах спокойно аз.

— Говорил си с него! Но… за зареждането има ключ. Единствен ключ. И той е у баща ми.

— Доктор Керолайн има резервен. В кесията си за тютюн. Никога не сте се сетили да погледнете там, нали, Карерас? — присмях се аз.

— Лъжеш — повтори той механично. После, по-смело: — Казвам, че лъжеш, Картър. Видях ви тази нощ. Видях ви да напускате лазарета. Господи, толкова за глупав ли ме смяташ, че да не се усъмня, когато видях пазача да пие кафе, дадено му от „добросърдечния“ Картър? Укрих се, последвах ви до радиокабината, а после долу до каютата на Керолайн. Но ти не влезе вътре, Картър. Признавам си, там ви загубих за няколко минути. Но ти не си влизал вътре.

— Защо не ни спря по-рано?

— Защото исках да разбера намеренията ви. Открих ги.

— Значи той е лицето, което помислихме, че ни е видяло! — казах аз на Сюзън. Увереността в гласа ми удиви дори самия мен. — Клети глупако, ние забелязахме някого в сянката и бързо побягнахме. Обаче се върнахме, Карерас. О, да, върнахме се. При доктор Керолайн. И не си губихме времето в празни приказки с него. Идеята ни беше далеч по-разумна. Мис Биърсфорд не беше съвсем точна. Аз не съм зареждал Въртележката. Зареди я доктор Керолайн. — Усмихнах се и изместих поглед от лъча на фенерчето към една точка отзад, надясно от Карерас. — Кажете му, докторе.

Карерас се полуизви, изруга злобно и се дръпна назад. Умът му беше бърз, реакциите по-бързи, едва ли бе се подлъгал на изтъркания номер. Позволи си да се разсее само секунда време и в този кратък миг аз дори не успях да хвана както трябва чука. А сега той щеше да ме убие.

Но не можа да насочи оръжието си. Сюзън бе изчакала внимателно възможността; долови, че се опитвам да използувам шанса, хвърли фенерчето си и скочи напред, макар че Карерас бе започнал да се обръща и тя трябваше да направи само три стъпки. Сграбчи отчаяно въоръжената му ръка и с цялата си тежест я притисна към пода. Аз се завъртях конвулсивно напред, килограмовият чук се изви над рамото ми и полетя към лицето на Карерас с цялата си сила, цялата омраза и злоба, натрупана в мен.

Той го съгледа. Все още сграбчил фенерчето, лявата му ръка се издигна и се стовари върху открития тил на Сюзън. Заметна главата си встрани, изхвърли лявата си ръка в интуитивната реакция да се предпази; чукът го улучи по левия лакът с огромна сила, фенерът му литна във въздуха и трюмът потъна в пълен мрак. Къде отиде чукът, не зная: точно в този миг изскърца и се плъзна по пода един голям сандък. Изобщо не го чух да пада.

Сандъкът се спря. Във внезапната тишина долових шум на борба, на задъхано дишане. Изправих се бавно на крака, с почти безполезен ляв крак, но може би просто на мен ми се е сторило, че е бавно. Когато страхът е достатъчно голям, има странния ефект да забавя времето. А аз бях уплашен. Страхувах се за Сюзън. Освен като източник на угроза за нея, за мен Карерас не съществуваше в този миг. Мислех само за Сюзън. Карерас беше едър, силен мъж, можеше да и прекърши врата с едно извиване, да я убие с един-единствен удар.

Чух я да простенва с вик на болка или страх. Настъпи мигновена тишина, силно меко тупване на падащи тела, болезнен писък на Сюзън и пак тишина.

Когато стигнах до мястото, където се боричкаха, те не бяха там. За секунда останах притихнал и объркан в непроницаемия мрак, после ръката ми докосна върха на еднометровата преграда и разбрах: в борбата си в диво клатушкащата се палуба те се бяха спънали в преградата и бяха паднали на пода на трюма. Метнах се през преградата, преди да имам време да помисля и преди да разбера какво правя. Ножът на боцмана беше в ръката ми, с отворено шило и затворена блокираща скоба.

Залитнах, когато тежестта падна върху левия ми крак, паднах на колене, докоснах нечия глава и коса. Дълга коса. Сюзън! Изместих се и тъкмо се изправих пак на крака, той налетя върху мен. Не направи опит да се отдръпне от мен в мрака. Това означаваше, че си е изгубил оръжието.

Паднахме заедно на пода, дращехме, удряхме и ритахме. Веднъж, дваж, дузина пъти той ме улучи по гърдите, отстрани по тялото, с удари като ковашки чук, застрашаващи да ми строшат ребрата. Но аз изобщо не ги усещах. Беше силен мъж, страхотно силен, но при цялата му огромна сила, дори и да не беше парализирана и безполезна лявата му ръка, за него нямаше спасение тази нощ.

Изпъшках, обзет от смразяващ шок, и Карерас изпищя в агония, когато острието на Макдоналдовия нож се заби докрай в гръдния му кош. Измъкнах ножа и пак го забих. И пак. И пак. След четвъртия път виковете престанаха.

Карерас умря трудно. Вече бе престанал да ме удря, дясната му ръка бе сключена около врата ми и с всеки нанесен от мен удар задушаващата прегръдка се усилваше. Цялата конвулсивна сила на един умиращ в агония човек се беше концентрирала точно на това място, където ме бяха ударили тежко с пясъчната торба. Болка, парализираща болка, огненочервени остри пики пробождаха гърба и главата ми, помислих, че вратът ми се откъсва. Пак замахнах. После ножът падна от ръката ми.

Когато се съвзех, кръвта тупкаше замайващо в ушите ми, главата ми сякаш щеше да се пръсне, а дробовете ми се надигаха и задъхваха за въздух, който не идваше. Усещах, че се задушавам, че бавно и сигурно се задушавам.

После смътно осъзнах истината. Аз се задушавах, защото ръката на мъртвия поради някакво необикновено мускулно схващане все още бе сключена около врата ми. Не ще да съм бил в безсъзнание за дълго време, не повече от минута. Сграбчих с две ръце ръката му за китката и успях да я отстраня от врата си. Трийсет секунди, а може би и повече лежах проснат на пода на трюма с разтуптяно сърце и задъхан, заливан от вълни на слабост и замайване, докато нечий далечен, настойчив глас, толкова отчайващо настойчив, колкото беше и далечен, продължаваше да повтаря в това отдалечено кътче на разума ми: трябва да станеш, трябва да станеш!

Тогава разбрах. Лежах на пода на трюма, а огромните сандъци продължаваха да се търкалят и блъскат с всяко разклащане и накланяне на „Кампари“. И Сюзън, И тя лежеше тук.

Издърпах се на колене, забърках из джобовете да намеря фенерчето на Марстън и светнах. Лъчът падна на Карерас и забелязах, че цялата му риза отпред е напоена с кръв. Неволно отклоних фенерчето, преди да съм повърнал от погнуса.

Сюзън лежеше до преградата, полуизвърната. Очите и бяха отворени, безчувствени и изцъклени от ужас и болка, но бяха отворени.

— Свърши се. — Едва разпознах собствения си глас. — Всичко е свършено вече. — Тя кимна и направи опит да се усмихне.

— Не можете да останете там — продължих аз. — От другата страна на преградата, бързо.

Изправих се на крака, улових я под мишницата и я вдигнах. Тя се вдигна леко, после изпищя от болка и увисна безчувствено в ръцете ми. Задържах я, преди да падне, закрепих се на стълбата, вдигнах я над преградата и я положих внимателно от другата страна.

Тя лежеше с разперени ръце, под лъча на фенерчето ми. Лявата и ръка, между китката и лакътя, бе извита под невъзможен ъгъл. Несъмнено счупена! Вероятно при катурването с Карерас през преградата тя бе паднала отдолу и лявата и ръка бе поела удара на двете падащи тела и напрежението е било прекомерно. Ала нищо не можех да сторя. Най-малкото сега. Насочих вниманието си към Тони Карерас.

Не можех да го оставя тук. Знаех, че не мога да го оставя тук. Когато Мигел Карерас откриеше липсата на сина си, той щеше да претърси целия „Кампари“. Трябваше да се отърва от него, обаче не можех да го оставя в трюма. Имаше само едно място, където можех окончателно, напълно и без страх за откриването му да скрия тялото на Тони Карерас. В морето!

Изглежда, че Тони Карерас тежеше най-малко сто килограма — тясната отвесна стоманена стълба беше близо двайсет метра висока, аз бях отслабнал от загуба на кръв и от физическо изтощение и имах само един здрав крак, така че не преставах да мисля за всичко. Иначе изпълнението на предстоящата задача би ми се сторило невъзможно, още преди да съм започнал.

Довлякох го до стълбата, издърпах го до седящо положение мушнах ръце под раменете му и задърпах мъртвата му тежест сантиметър по сантиметър, докато раменете и клюмналата му глава се изравниха с моите, прегърбих се рязко, метнах го на гръб и започнах изкачването.

За пръв път тази над спираловидното напредване на „Кампари“ беше мой съюзник. Щом корабът се гмурнеше в някоя вълна, завъртайки се същевременно надясно, стълбището се накланяше настрани от мен до 15° и аз изкачвах набързо две стъпала, подпирайки се плътно, докато „Кампари“ се завърташе обратно и стълбището се извиваше над мен, изчаквах следващото накланяне и повтарях процеса. На два пъти Карерас едва не се изплъзна от рамото ми, на два пъти трябваше да слизам бързо надолу, за да осигуря опората си. Почти не използувах левия крак, цялото напрежение поемаха десният крак и двете ръце. Най-много напрежението падаше върху раменете и понякога ми се струваше като че ли мускулите ще се скъсат, ала болката не беше по-силна от болката в левия крак, така че продължавах нагоре. Продължавах, докато стигнах върха. Ако имаше още половин дузина стъпала, сигурно щях да го оставя да падне, тъй като едва ли бих могъл да издържа повече.

Метнах го през преградата на люка, последвах го, легнах на палубата и изчаках пулса ми да спадне под сто. След вонята на масло и задушността на трюма шибащият пороен дъжд ме освежи чудесно. Затулих фенерчето в шепата си(не че имаше вероятност някой да се мерне насам в този час и в това време) и претършувах джобовете му, докато намерих един ключ с табелка „лазарет“. След това го улових за яката и го повлякох към борда.

След минута бях пак на дъното на трюма. Намерих оръжието на Тони Карерас, мушнах го в джоба си и погледнах към Сюзън. Тя продължаваше да е в безсъзнание, което беше най-доброто за нея, ако трябваше да я изнасям нагоре по стълбата, а трябваше. Със счупена ръка тя не би могла да се изкачи сама, а ако я чаках да дойде на себе си, щеше да има страхотни болки. А не можеше да остане дълго в безсъзнание.

След като се бях справил с мъртвата тежест на Карерас, задачата да изнеса Сюзън Биърсфорд горе ми се стори съвсем лека. Положих я внимателно на измитата от дъжд палуба, сложих летвите на мястото им и пак завързах брезента. Тъкмо завършвал, когато по-скоро я усетих, отколкото чух да се размърдва.

— Не се движете — казах и бързо. На горната палуба пак трябваше да извисявам глас чак до викане, за да бъда чут сред грохота на бурята. — Ръката ви е счупена.

— Да! — деловито, премного деловито каза тя. — Тони Карерас? Оставихте ли…

— Това се свърши. Казах ви, че е свършено.

— Къде е той?

— През борда.

— Така ли?… — Гласът и пак се разтрепера и на мен ми се понрави много повече от ненормалното спокойствие. — Как е могъл…

— Намушках го кой знае колко пъти — казах уморено аз. — Вие да не мислите, че той сам е скочил, изкатерил стълбата и сам се е гмурнал… прощавайте, Сюзън. Не трябваше да ви… е, струва ми се, че и аз не съм съвсем на се бе си. Хайде, елате! Време е доктор Марстън да види тази ръка.

Накарах я да прихване счупената ръка с дясната, помогнах и да се изправи на крака и я улових за здравата ръка, за да я задържа стабилно на олюляващата се палуба. Слепец, водещ слепеца!

Когато стигнахме предната пролука на палубата, накарах я да седне в едно сравнително закрито местенце там, а аз влязох в склада на боцмана. Нужни ми бяха само няколко секунди да намеря каквото търсех: две рула найлонови въжета, които натъпках в една брезентова торба, и късо парче по-дебело конопено въже. Затворих вратата, оставих торбата до Сюзън, затътрих се по хлъзгавата коварна палуба към лявата страна и затегнах конопеното въже около една от подпорите на предпазните перяла. Смятах да го вържа на възел, после се отказах. Макдоналд, чиято идея беше това, бе уверен, че никой в това време не би забелязал такова дребно нещо като един възел в основата на подпората. Дори някой да го забележеше, хората на Карерас не бяха изпечени моряци, за да го огледат и издърпат; но всеки, който се взираше през перилата и съгледваше възлите, би бил заинтригуван. Затегнах много здраво възела около подпората, тъй като от него щеше да зависи животът на човек, на когото особено държах — самия мен.

След десет минути се намерихме пак в лазарета. Нямаше какво да се тревожа за пазача. Отпуснал глава върху гърдите си, той продължаваше да се намира в друг свят, далеч оттук, и не даваше признаци скоро да го напусне. Чудех се как ли ще се чувствува, като се събуди. Дали щеше да се усъмни, че е бил упоен, или всичко би отдал на комбинацията от изтощение и морска болест? Реших, че тревогите ми са напразни и че мога да бъда сигурен в едно: събуди ли се пазачът, няма да каже на никого, че е спал. Мигел Карерас ми се струваше човек, който не би се церемонил много със заспали пазачи.

Измъкнах ключа, който бях намерил у Тони Карерас, и отключих вратата. Марстън беше зад бюрото си, боцманът и Булен бяха седнали в леглата си. За пръв път виждах Булен в съзнание, след като бяха стреляли по него. Беше блед, измъчен и очевидно изпитваше силни болки, ала далеч нямаше вид на човек, който бере душа. Много трудно можеше да се убие човек като Булен.

Той ме изгледа продължително, едва ли не кръвнишки.

— Е, мистър, къде по дяволите си ходил? — Нормално тези думи биха се произнесли с ръмжене, ала белодробната му рана смекчаваше това ръмжене до дрезгав шепот. Ако имах сили да се ухиля, бих сторил точно това, ала ги нямах: все пак, имаше надежда за стареца.

— Един момент, сър, Доктор Марстън, мис Биърсфорд има…

— Виждам, виждам. Как, за бога, успяхте. — Като се приближи, той ме загледа с късогледите си очи. — Бих казал, Джон, че вие се нуждаете по-спешно от помощ.

— Аз ли? Аз съм добре.

— О, добре сте значи, така ли? — Улови Сюзън за здравата ръка и я поведе към диспансера, като ми рече през рамо. — Поглеждали ли сте се скоро в огледало?

Погледнах се в огледалото. Разбрах мисълта му. Роклите на Баленсиага не бяха кръвонепропускаеми. Цялата лява страна на главата ми, лицето и врата бяха в кръв, която се бе просмукала през качулката и маската, сплъстени в дебела маса тъмна кръв, която дори дъждът не бе успял да измие. Дори, дъждът и бе придал още по-зловещ вид. Вероятно всичко бе дошло от напоената с кръв риза на Тони Карерас, когато го бях носил по стълбата на трюм №4.

— Ще се измие — казах аз на Булен и боцмана. — Не е от мен. От Тони Карерас.

— Карерас ли? — Булен се ококори насреща ми, после погледна Макдоналд. Въпреки доказателството пред очите му можеше да се види, че ме смята за откачил. — Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Тони Карерас. — Строполих се на един стол и се загледах разсеяно в мокрите дрехи. Може би капитан Булен не беше на съвсем погрешен път: изпитвах диво желание да се изсмея. Знаех, че това е нарастваща истерия, породена от слабост, свръхизтощение, усилваща се треска, разход на премного емоции за съвсем кратко време, и трябваше да положа огромни усилия да я заглуша. — Убих го тази нощ долу в трюм 4.

— Ти си луд — каза плавно Булен. — Не знаеш какво говориш.

— Така ли? — Погледнах го за миг, после пак се загледах встрани. — Питайте Сюзън Биърсфорд.

— Мистър Картър казва истината, сър — спокойно заяви Макдоналд. — Ножът ми, сър? Върнахте ли го?

Кимнах, надигнах се уморено, закуцуках към леглото на Макдоналд и му връчих ножа Нямах възможност да го почистя. Боцманът не каза нищо, само го подаде на Булен, който дълго гледа ножа смълчан.

— Прощавай, момчето ми — каза накрая той. Гласът му беше дрезгав. — Дяволски съжалявам, но бяхме се разтревожили до смърт. Усмихнах се вяло. Дори това ми струваше усилия.

— Аз също, сър, аз също.

— Дано всичко е за хубаво — каза насърчително Булен.

— Мисля, че мистър Картър ще ни разкаже всичко по-късно, сър — предложи Макдоналд. — Сега трябва да се измие, да свали тези мокри дрехи и да се мушне в леглото. Ако влезе някой…

— Правилно, боцмане, правилно. — Виждаше се, че и най-малкият разговор го уморява. — По-добре побързай, момчето ми.

— Да. — Погледнах уморено към торбата, която бях донесъл със себе си. — Донесох въжетата, Арчи.

— Дайте ми ги, сър. — Той пое торбата, измъкна двете кълба въжета, извади възглавницата от долната калъфка, натъпка в нея въжетата и ги мушна под горната възглавница. — Не по-лошо място от всяко друго, сър. Почнат ли наистина да претърсват, тъй или иначе, ще ги открият. Сега, ако пуснете тази възглавница и торбата през прозореца…

Сторих го, съблякох се, изтрих се колкото можах, и се покатерих в леглото тъкмо когато Марстън влезе в помещението.

— Сюзън е добре, Джон. Лека фрактура. Увих я в нейните одеяла и след минута ще заспи. Сънотворно, знаете.

Кимнах му.

— Свършихте хубава работа тази нощ, докторе, момъкът отвън още спи и крака си почти не го усетих. — Не бях съвсем искрен, но не биваше да наскърбявам чувствата му. Погледнах си крака. — Шините…

— Веднага ще ги наместя.

Намести ги, като при това едва не ме уби, докато го вършеше. Разказах им за случилото се, по-скоро само част от него. Казах им, че срещата ми с Тони Карерас е била резултат от един опит да извадя от строя оръдието на задната палуба; докато старият Булен бълнуваше неспирно насън, всяко споменаване на Въртележката би било крайно неразумно.

Накрая, след мъчителна тишина, Булен каза отчаяно: — Свършено е. Всичко е свършено. Всички усилия и мъчения са напразни. Всичко е напразно.

Не беше свършено, далеч не беше свършено. Не, докато не се свършеше или с Мигел Карерас, или с мен. Ако трябваше да се обзалагам, бих заложил и последния си цент за Карерас.

Това не им го казах. Казах им простия план, който си бях изработил, един фантастичен план, уж да завзема мостика с оръжие. Но той не беше и наполовина тъй безнадежден и отчаян, както действителният план, който имах наум. Този план щях да споделя с Арчи Макдоналд по-късно. Не можех да го споделя със стареца, защото имаше голяма вероятност да го издаде в бълнуванията си под влияние на приспивателното. Не ми се щеше дори да споменавам за Тони Карерас, но нали трябваше да им обясня кръвта по мен?

Когато свърших, Булен каза с дрезгавия си шепот:

— Все още аз съм капитан на този кораб. Не позволявам! Добри ми боже, мистър, виж времето, виж си състоянието. Няма да ти позволя да рискуваш необмислено живота си.

— Благодаря, сър. Зная за какво се тревожите. Но трябва да го позволите. Трябва, защото ако не…

— Ами ако някой влезе в лазарета, докато те няма? — рече безпомощно той. Беше приел неизбежното.

— Това. — Измъкнах пистолета и го хвърлих на боцмана. Беше на Тони Карерас. — В пълнителя му все още има седем патрона.

— Благодаря, сър — каза тихо Макдоналд. — Ще внимавам с изстрелите.

— Ами ти, човече? — настоя дрезгаво Булен. — Какво ще правиш ти?

— Дай ми пак ножа, Арчи — казах аз.