Златното рандеву

VIIСряда 8:30 вечерта — Четвъртък 1030 сутринта

Издържах и още как, ала не поради положените за мен грижи на път към амбулаторията. Тя беше от дясната страна, две палуби под приемния салон. На втората стълба един от хората, Които ме носеха, се плъзна и падна и аз не усетих повече нищо, докато не се освестих в леглото.

Като всяко друго помещение на „Кампари“, лазаретът бе обзаведен, без да се мисли за разходите. Голямо помещение, шест на пет метра, то бе застлано от стена до стена с персийски килими, а стените му бяха декорирани с фрески, изобразяващи каране на водни ски, гмуркане, плуване и други подобни спортни дейности, символизиращи годност и добро здраве, умно целещи да ободрят и вдигнат на крака възможно най-бързо всеки пациент, имал нещастието да бъде настанен на някое от трите легла. Самите легла, опренидо прозорците, откъм корабната страна, дразнеха в едно отношение: бяха стандартни железни болнични легла, като единствената разлика бе в това, че бяха боядисани в еднакъв цвят с преградите. В далечния ъгъл на стаята, далеч от вратата, беше кабинетът на доктор Марстън с два стола. По-нататък, покрай вътрешната преграда, до вратата, имаше плоска кушетка, която можеше да се повдига за прегледи, а при нужда на нея можеха да се извършват леки операции. Между кушетката и бюрото една врата водеше до две по-малки отделения — амбулатория и зъболекарски кабинет. Знаех го, понеже бях прекарал наскоро три четвърти час на зъболекарския стол, докато Марстън се занимаваше с един мой счупен зъб. Споменът за изживяното ще остане у мен до края на живота ми.

Трите легла бяха заети. Капитан Булен беше в най-близкото легло — до вратата, боцманът беше в следващото, а аз бях в ъгъла, срещу бюрото на Марстън. Всички лежахме върху гумени чаршафи, застлани върху леглата. Марстън беше приведен над средното легло — преглеждаше коляното на боцмана. До него, държейки поднос с купи, тампони, инструменти и шишенца, съдържащи разни течности, беше Сюзън Биърсфорд. Тя изглеждаше твърде бледа. Зачудих се смътно какво ли прави тук. На кушетката седеше някакъв младеж, страшно нуждаещ се от бръснене; носеше зелени панталони, зелена риза с пагони, напоена с пот, и зелена барета. Беше присвил очи срещу издигащия се дим от цигарата, затъкната в ъгъла на устата му, и държеше автоматична карабина в ръка. Чудех се колко ли мъже с карабини се намират на „Кампари“. За да отдели един човек като пазач на трима инвалиди като Макдоналд, Булен и мен, значеше, че Карерас разполага с доста хора или че е извънредно предпазлив. Или пък и двете.

— Какво правите тук, мис Биърсфорд?

Тя вдигна поглед сепната и инструментите затракаха по подноса в ръцете и.

— О, радвам се — каза тя. Звучеше твърде правдоподобно. — Мислех си, че… как се чувствувате?

— Точно както изглеждам. Защо сте тук?

— Защото се нуждаех от нея. — Доктор Марстън се изправи бавно и си разтърка гърба. — Да се оправяш с такива рани… е, нужен ми е помощник. Сестрите, Джон, обикновено са млади жени, а тази категория на „Кампари“ има само две: мис Биърсфорд и мис Харкърт.

— Не виждам следи от мис Харкърт. — Опитах се да си представя прочутата млада актриса в реалната роля на флорънс Найтингейл, ала въображението ми не беше в състояние да свързва подобни абсурдности. Не можех да я видя дори в подобна роля на сцената.

— Тя беше тук — отсече той. — Но припадна.

— Това разбирам. Как е боцманът?

— Трябва да ви помоля да не говорите, Джон — каза строго той. — Загубихте много кръв и сте твърде отпаднал. Моля пазете си силите.

— Как е боцманът? — повторих аз. Доктор Марстън въздъхна.

— Ще се оправи, т.е. не е в опасност. Ненормално дебел череп, бих казал — това го е спасило. Сътресение, да струва ми се, че счупване няма. Трудно е да се каже без рентгенова снимка. Дишане, пулс, температура, кръвно налягане — нито едно от тях не дава признак, че е засегнат мозъкът. Повече се страхувам за крака му.

— Крака му ли?

— Пателата. За вас — коляновата капачка. Напълно строшена, невъзможно е да се оправи. Сухожилията са срязани, пищялът е счупен, кракът е прерязан наполовина. Изглежда е улучен няколко пъти. Проклетите убийци!

— Ампутация? Не мислите…

— Не ампутация — поклати нервно глава той. — Извадих всички строшени късчета, които открих. Трябва или да се съединят костите и така да се скъси кракът, или метална плоча. Рано е да се каже. Но мога да кажа: никога вече не ще може да прегъне това коляно. — Казвате, че е окуцял? За цял живот?

— Съжалявам. Зная, че бяхте приятели.

— Значи е свършил с морето?

— Съжалявам — повтори доктор Марстън. Да оставим медицинското му неумение, иначе беше почтен стар некадърник. — Сега е ваш ред, Джони.

— Да. — Не чаках моя ред. Обърнах се към пазача. — Хей, вие! Да, вие. Къде е Карерас?

— Сеньор Карерас. — Младежът изплю цигарата си на персийския килим и я смачка с пета. Лорд Декстер би откачил. — Не е моя работа да зная къде е сеньор Карерас.

Това ми изясни нещата. Говореше английски. Малко ме интересуваше в момента къде е Карерас. Марстън бе измъкнал големите си ножици и се готвеше да среже крачола на панталона ми.

— Капитан Булен? — попитах аз. — Какви са изгледите?

— Не зная. Сега е в безсъзнание. — Той се поколеба. Има две рани. Един куршум е минал под рамото, разкъсвайки гръдния мускул. Другият е влязъл в десния дроб, малко по-ниско, счупвайки едно ребро, после изглежда е засегнал върха на дроба. Куршумът е все още в тялото, почти сигурно до раменната плешка. Може по-късно да реша да го оперирам, за да го измъкна.

— Да оперирате. — Мисълта как старият Марстън се рови из несъзнаващия нищо Булен ме накара да се чувствувам по-блед, отколкото бях. — Да оперирате? Бихте поели голям риск, залагайки трупаната през цял живот професионална репутация…

— Касае се за човешки живот, Джон — каза тържествено той.

— Но може би ще трябва да проникнете през гръдния кош. Голяма операция, доктор Марстън. Без асистиращи хирурзи, без опитни сестри, без компетентен анестезиолог, без рентгенография, а може и да размърдате куршума, който е запушил жизнен отвор в дроба или плеврата, или каквото там му казвате. Освен това куршумът може да се е отклонил някъде. — Поех си дълбоко дъх. — Доктор Марстън, не мога да кажа колко ценя и уважавам дори самата ви мисъл да оперирате при подобни невъзможни обстоятелства. Но няма да поемете риска. Докторе, докато капитанът е извън строя, аз съм командир на „Кампари“, поне при извънредните обстоятелства — добавих горчиво аз. — Абсолютно ви забранявам да се излагате на много тежка отговорност да оперирате при такива неблагоприятни обстоятелства. Мис Биърсфорд, вие сте свидетелка на това.

— Е, Джон, може би сте прав — тежко заяви старият Марстън. Изведнаж стана сякаш пет години по-млад. — Може би наистина сте прав. Но чувството ми за дълг…

— Прави ви голяма чест, докторе. Но помислете за всички онези хора, които носят куршуми в гръдния си кош от времето на Първата световна война и все още са жизнеспособни.

— Точно така, разбира се, точно така. — Едва ли съм виждал човек толкова облекчен. — Ще дадем на природата един шанс, е?

— Капитан Булен е силен като кон. — На стареца му оставаше поне някаква възможност. Почувствувах се, като че ли току-що съм спасил един живот. Казах уморено:

— Прав сте, докторе. Боя се, че съм говорил много. Може ли да получа малко вода, моля?

— Разбира се, момчето ми, разбира се. — Донесе ми вода, загледа ме как отпивам и каза: — По-добре ли се чувствувате?

— Благодаря. — Гласът ми беше съвсем слаб. Раздвижих устните си няколко пъти, сякаш говоря, ала думи не излязоха. Изплашен, Марстън сложи ухо до устата ми да улови какво се опитвам да кажа и аз му прошепнах бавно, но отчетливо: — Бедрената ми кост не е счупена, но се престорете, че е.

Той ококори изумено очи, отвори уста да заговори и пак я затвори. Не беше чак толкова несъобразителен тозистарец. Кимна ми леко и каза:

— Готов ли сте да започна?

Започна. Сюзън Биърсфорд му помагаше. Кракът ми беше целият в кръв, но изглеждаше по-зле, отколкото наистина беше. Един куршум бе минал право през крака, но другите два само бяха направили повърхностни разкъсвания отвътре и кръвта идваше главно от тях. През цялото време, докато работеше, доктор Марстън продължаваше да говори заради пазача за големината на раните ми и ако не знаех, че лъже безогледно, наистина щеше да ме накара да се чувствувам твърде болен. Изглежда, че успя да убеди пазача. Когато почисти и превърза раните, процес, който понесох стоически, просто защото не исках да се разохкам пред Сюзън Биърсфорд, той прикрепи някакви шини на крака ми и превърза и тях. Като стори това, подпря крака ми на купчина възглавници, влезе в диспансера и се върна с чифт навити макари, парче тел с тежест, прикрепена на единия му край, и кожен ремък. Ремъка закрепи към левия ми глезен.

— Това за какво служи? — го запитах аз.

— Не забравяйте, че лекарят съм аз — ми каза рязко той. Левият му клепач се спусна за миг. Екстензия, мистър Картър. Не искате кракът ви да остане за цял живот по-къс, нали?

— Извинете — измънках аз. Може би недооценявах достатъчно стария Марстън. Нищо не бе в състояние да промени мнението ми за него като лекар, обаче иначе бе достатъчно хитър. Първият въпрос, който Карерас би задал, щеше да бъде защо човек със счупена кост не е сложил на екстензия. Марстън зави двете куки в тавана, прокара телта, постави тежестта на единия край и ремъка на другия. Не се почувствувах прекалено неудобно. После вдигна отрязания крачол, провери за миг дали пазачът наблюдава, плисна малко вода на него и след това го уви върху превръзките. Трябваше да си призная честно, че рядко съм виждал по-убедителна гледка, по-плътно и грижливо прикован пациент. Приключи тъкмо навреме. Той и Сюзън Биърсфорд разчистваха, когато вратата се отвори и влезе Тони Карерас. Огледа Булен, Макдоналд и мен — бавно, преценяващо — и дойде до леглото ми.

— Добър вечер, Картър — каза любезно той. — Как се чувствувате?

— Къде е онзи убиец, баща ви? — запитах го аз.

— Баща ми убиец? Несправедлив сте към баща ми. Както изглежда, в момента спи. Ръката му доста го боля, след като Марстън я обработи. — Това не ме учуди. — Затова му даде сънотворна таблетка. Хубавият кораб „Кампари“ е приведен в порядък под дежурството на капитан Тони Карерас. Всички може да спите спокойно. Ще ви бъде интересно да узнаете, че току-що уловихме Насау на радарния екран — отвор 40, или някакъв подобен навигаторски термин, — така че в края на краищата не сте ни потопили някакъв номер с курса.

Из пъшках и извърнах глава. Карерас пристъпи към Марстън.

— Как са, докторе?

— Как очаквате да бъдат, след като вашите разбойници са ги натъпкали с куршуми? — запита горчиво Марстън. — Капитан Булен или ще оживее, или ще умре, не зная. Боцманът Макдоналд ще оживее, но за цял живот ще остане инвалид със сковани крака. Старшият офицер има пълна фрактура на фемура — бедрената кост. Напълно е раздробена. Ако не го закараме в болница до два дни, и той ще остане инвалид. Както се вижда, никога вече не ще може да ходи нормално.

— Искрено съжалявам — заяви Тони Карерас Звучеше действително искрено. — Да се убиват и осакатяват способни хора е непростима загуба. Е, почти непростима. Някои неща я оправдават.

— Чест ви прави вашата хуманност — озъбих му се аз от леглото.

— Ние сме хуманни хора — каза той. — Достатъчно го доказахте, — Обърнах се да го погледна. — Но все още можете да обърнете внимание на един много болен човек.

— Така ли? — Беше факир в повдигането на веждите.

— Така. Ей онзи Даниел Бун. — Кимнах към часовия с карабината. — Позволявате на хората си да пушат по време на пост?

— Хосе? — Той се усмихна. — Хосе е страстен пушач. Лишете го от цигари, и ще вдигне стачка. Знаете ли, Картър, това не е гвардия от гренадири. Защо изведнъж така сте се загрижили?

— Чухте какво каза доктор Марстън. Капитан Булен е в критично състояние, с продупчен бял дроб.

— А, мисля, че разбирам. Съгласен ли сте, докторе?

Сдържах дъха си. Вероятно старецът си нямаше и най-малка представа за какво говорим. Но ето че пак бях подценил неговата проницателност.

— За човек с продупчен дроб — заяви той — не може да има нещо по-лошо от напоена с дим атмосфера.

— Разбирам. Хосе! — Карерас заговори бързо на испански и пазачът, който се ухили любезно, се изправи и се насочи към вратата, вземайки по пътя си един стол. Вратата се затвори зад него.

— Няма дисциплина — въздъхна Тони Карерас. — Никой от тях не е като чевръстия караул, маршируващ пред Бъкингамския дворец, мистър Картър. Боя се, че е от латинската ни кръв. Но ви предупреждавам, въпреки това, той е не по-малко ценен пазач. Не виждам нищо лошо, ако пази отвън, освен гдето може да скочи през някой от прозорците в морето долу. Не че вие сте в състояние да го сторите, изобщо не виждам с какво бихте могли да ни напакостите. — Млъкна и ме загледа замислено. — Вие сте учудващо нелюбопитен, мистър Картър. Далеч не отговаря на характера ви. Карате човек да се съмнява във вас, знаете.

— За какво да любопитствувам? — изръмжах аз. — Няма за какво. Колко въоръжени разбойника имате на бордана „Кампари“?

— Четиридесет. Не е лошо, нали? Всъщност, трийсет и осем годни. Булен уби един, а вие сериозно осакатихте ръката на друг. Къде сте се научили да стреляте така, Картър?

— Късмет. Сердан възстанови ли се?

— Да — отвърна късо той. Изглежда, не му се говореше за Сердан.

— Той ли уби Декстер? — настоях аз.

— Не. Вернер, сестрата — тази, която убихте. — За човек, претендиращ за хуманност, смъртта на един от колегите му престъпници странно не го вълнуваше. — Вашият главен стюард Уайт го видя два пъти и не се усъмни. Не е приближавал на по-малко от двайсет метра до Уайт, естествено. Просто на Декстер не му провървя, когато видя този стюард да отваря вратата на радиокабината.

— Предполагам, че същият дяволски убиец е спипал и Браунел?

— И Бенсън. Бенсън го видял да излиза от радиокабината, след като приключил с Браунел, и бил застрелян. Вернер смятал да го метне през перилата, но точно отдолу имало хора от екипажа. Издърпал го на дясната страна. И там е имало хора отдолу. Затова опразнил шкафа със спасителните ризи и натъпкал Бенсън вътре. — Карерас се ухили. — Оттук и вашият лош късмет — да стоите точно до шкафа, когато изпратихме Вернер да се отърве от трупа тъкмо преди полунощ.

— Кой измисли плана да изпратите фалшивия агент на „Маркони“ в Кингстън за да направи отвор между радиокабината и отвора за свеж въздух в каютата на Сердан отдолу и да свърже слушалките с приемника в радиокабината? Сердан, вашият старец, или вие?

— Баща ми.

— И идеята на троянския кон? Пак на баща ви.

— Той е блестящ човек. Сега разбирам защо не любопитствувахте. Вие сте знаели. — Не беше трудно да го предположа — казах уморено аз. — Но беше вече много късно. Всъщност всичките ни неприятности започнаха от Карачио. И натоварихме онези огромни сандъци в Карачио. Сега зная защо докерите така се изплашиха, когато единият сандък едва не се изплъзна от клуповете. Сега зная защо вашият старец така настояваше да провери трюма — не да отдаде уважение на мъртвите в ковчезите им, а за да види как са разположени хората му, за да разчисти пътя им за излизане от касите. После те са ги разбили нощес и са изкъртили дюшемето на люка. Колко души в един сандък, Карерас?

— Двайсет. Малко неудобно натъпкани, клетниците. Мисля, че са изкарали тежки двайсет и четири часа.

Двайсет. Два сандъка. Ние натоварихме четири. Какво има в другите два?

— Машини, мистър Картър. Просто машини.

— Едно нещо наистина бих желал да зная. — Да?

— Какво се крие зад тази убийствена работа? Отвличане? Откуп?

— Нямам правото да обсъждам тези работи с вас. — Той се ухили. Поне засега. Вие оставате ли тук, мис Биърсфорд, или искате да ви… хм… придружа до вашите родители в приемния салон?

— Моля ви, оставете младата дама — каза Марстън. — Искам да ми помага да бдим двайсет и четири часа над капитан Булен. Той може всеки момент да изпадне в криза.

— Както желаете. — Той се поклони на Сюзън Биърсфорд. — Лека нощ на всички!

Вратата се затвори. Сюзън Биърсфорд каза:

— Така значи са дошли. За бога, откъде сте знаели?

— Откъде, за бога, съм знаел! Не сте мислили, предполагам, че са натъпкали четиридесет души в комините? Когато разбрахме, че са Карерас и Сердан, вече всичко ни беше ясно. Бяха се качили в Карачио. Също и огромните каси. Две и две, мис Биърсфорд, винаги правят четири. — Тя се изчерви и ми отправи един старомоден поглед, но аз не му обърнах внимание и продължих: — Виждате и двамата какво значи това, нали?

— Оставете го да ни каже, докторе — каза мис Биърсфорд кисело. — Тон просто умира да ни каже.

— Това значи, че има нещо много, много голямо зад всичко това — бавно изрекох аз. — Всички товари, освен тези в свободни пристанища и при известни експедиционни условия, които не важат тук, трябва да се проверяват от митниците. Онези сандъци минаха през митницата на Карачио, което ще рече, че митничарите знаят какво има вътре. Вероятно с това се обяснява и изнервеността на нашия агент в Карачио. Но митницата ги е оставила да минат. Защо? Защото е имала такава заповед. А кой им е заповядал? Правителството. Кой дава заповеди на правителството? Кой друг освен генералисимусът — в края на краищата, той е правителството. Генералисимусът — продължих аз — стои зад всичко това. И всички ние знаем страхотната му нужда от пари. Чудя се, чудя се.

— Какво се чудите? — попита Марстън.

— Не зная точно. Кажете ми, докторе, имате ли тук възможност да сварите чай или кафе?

— Не съм срещал диспансер, който да няма такива възможности, момчето ми.

— Каква чудесна идея! — Сюзън Биърсфорд скочи на крака. — Умирам за чаша чай.

— Кафе.

— Чай.

— Кафе. Развеселете един болен. Това ще бъде чудесен експеримент за мис Биърсфорд. Искам да кажа, сама да свари кафе. Напълвате кафеничето с вода…

— Моля ви спрете дотук. — Прекоси до леглото ми и се загледа в мен с безизразно лице, напрегнато. — Имате къса памет, мистър Картър. Миналата нощ ви казах, че съжалявам, много съжалявам. Помните ли?

— Помня — признах си аз. — Извинете, мис Биърсфорд.

— Сюзън. — Усмихна се. — Всъщност, ако искате кафето си.

— Шантажиране.

— О, за бога, наричайте я Сюзън, щом иска — възмутено се намеси доктор Марстън. — Какво толкова има?

— Лекарска заповед — казах примирено аз. — О кей, Сюзън, донесете на пациента кафето му. — Обстоятелствата далеч не бяха нормални: по-късно можех отново пак да я наричам мис Биърсфорд.

Минаха пет минути, после тя донесе кафето. Погледнах подноса и казах:

Какво? Само три чаши? Трябва да бъдат четири.

— Четири?

— Четири. Три за нас и една за нашия приятел отвън.

— Нашия приятел… искате да кажете пазача?

— Кой друг?

— Полудели ли сте, мистър Картър?

— Не е честно — измърмори Марстън. — „Джон“ за вас.

Тя го погледна хладно, изгледа мен кръвнишки и каза ледено:

— Да не сте луд? Защо ще нося на този разбойник кафе? Няма да сторя нищо…

— Нашият старши офицер винаги има основание за постъпките си — рече Марстън в рязка и неочаквана подкрепа. — Моля, направете, каквото ви казва.

Тя сипа чаша кафе, изнесе я през външната врата и се върна след секунди.

— Взе ли я? — попитах аз.

— Как не. Изглежда, че през изтеклия ден не е имал нищо друго освен малко вода.

— Мога да го повярвам. Трябваше да допусна, че не са достатъчно добре снабдени в тези сандъци. — Взех предложената ми от нея чаша кафе, изгълтах го и оставих чашата. Вкусът му беше точно какъвто трябва да бъде за едно добро кафе.

— Как беше? — попита Сюзън.

— Идеално. Всякакъв направен от мен намек, че дори не знаете как се вари вода, оттеглям безрезервно.

Тя и Марстън се спогледаха, после Марстън каза:

— Няма какво повече да мислите и се тревожите тази нощ, Джон?

— Ни най-малко. Нужен ми е един здрав сън.

— Затова сложих доста силно приспивателно в кафето ви. — Той ме погледна замислено. — Кафето има забележително свойство да притъпява другите вкусове, нали?

Разбрах какво иска да каже, разбираше го и той. Казах:

— Доктор Марстън, мисля, че имам вина, за гдето значително съм ви подценявал.

— Мисля, че имате, Джон — каза добродушно той. — Наистина вярвам.

В унес долових, че левият крак ме боли, не много, но достатъчно, за да ме събуди. Някой го дърпаше, изтегляше го на всеки няколко секунди, пускаше го и после пак го дръпваше, като непрестанно бърбореше през това време. Искаше ми се този някой да спре — с дърпането и бърборенето. Не знаеше ли, че съм болен?

Отворих очи. Първото, което видях, беше часовникът на отсрещната преграда, Десет часа. Десет часа сутринта, защото ярка дневна светлина нахлуваше през незакритите прозорци. Доктор Марстън бе излязъл прав относно приспивателното: „силно“ беше съвсем точната дума за него.

Някой говореше. Всъщност, старият Булен бълнуваше несвързано в упоеното си и замаяно състояние, обаче никой не ми дърпаше крака. Дърпането идваше от окачената през тавана тежест. Въпреки своите стабилизатори „Кампари“ се плъзгаше по някаква дъга, което означаваше, че морето доста се е разиграло и има голямо вълнение. Щом корабът стигнеше до най-високата точка на издигане, окачената макара се дръпваше; на всеки няколко секунди ново дръпване. Сега, след като се бях разбудил напълно, болката беше още по — болезнена. Дори и действително да бях със счупен фемур, тази работа едва ли би ми помогнала с нещо. Огледах се за доктор Марстън да го помоля да я свали.

Обаче първото лице, на което попаднаха очите ми, не беше доктор Марстън, а Мигел Карерас. Той стоеше до леглото ми и може би той ме бе разтърсвал, за да ме разбуди. Беше гладко избръснат, изглеждаше отпочинал, с нова превръзка на ръката, под която носеше няколко карти. Усмихна ми се леко.

— Добро утро, мистър Картър. Как се чувствувате сега?

Не му обърнах внимание. Сюзън Биърсфорд седеше зад бюрото на доктора. Изглеждаше силно уморена, а под зелените очи имаше тъмни сенки. Запитах я:

— Сюзън, къде е доктор Марстън?

— Сюзън? — измърмори Карерас. — Колко бързо близостта води до интимност.

Пак не му обърнах внимание. Сюзън каза:

— В диспансера, спи. Будува почти цяла нощ.

— Бихте ли го събудили? Кажете му да ми свали тази проклета тежест. Тя просто ми разкъсва крака на две.

Тя влезе в диспансера, а Карерас каза:

— Малко внимание, ако обичате, мистър Картър.

— Когато ми махнат тази тежест — заявих кисело аз. — Не по-рано.

Появи се доктор Марстън, търкащ очите си, за да прогони съня, и се залови да сваля тежестта, без да продума. — Капитан Булен и боцманът? — попитах аз. — Как са?

— Капитанът се държи горе-долу. — Старецът изглеждаше крайно уморен. — Боцманът бързо се възстановява. И двамата се събудиха много рано сутринта; дадох им приспивателно. Колкото повече спят, толкова по-добре.

Кимнах, и чаках да ме изправи в седнало положение, наместих си крака и казах рязко: — Какво искате, Карерас?

Той разви една карта и я положи на коленете ми.

— Малко навигаторска помощ… да го наречем кръстосана проверка. Ще ни помогнете ли?

— Ще ви помогна.

— Какво? — Сюзън Биърсфорд притича откъм бюрото и се взря в мен. — Вие… вие ще помогнете на този човек?

— Чухте ме, нали? Какво искате от мен, да ставам герой? — Посочих си крака. — Вижте докъде ме докара геройството.

— Никога не бих го повярвала? — Цветни петна се появиха на бледите и бузи. — Вие. Каните се да помогнете на … този звяр, този убиец?

— Не го ли сторя — казах аз, — той ще се залови с вас. Може би ще ви натроши пръстите един по един или ще ви измъкне зъбите пак един по един с клещите на доктор Марстън — и то без упойка. Не казвам, че ще го направи, но като нищо би могъл.

— Не се боя от мистър Карерас — заяви предизвикателно тя. Обаче бе по-бледа от когато и да било.

— Значи е време да се поуплашите — отрязах я аз. — Е, Карерас?

— Плавали ли сте из Северния Атлантик, мистър Картър? Искам да кажа, между Европа и Америка?

— Много пъти.

— Добре. — Той посочи картата. — Един кораб напуска Клайд и плава за Норфолк, Вирджиния. Искам да екипирате курса, който той би поел. Всяка книга за справка, която бихте желали, ще ви бъде донесена.

— Не ми трябва нищо. — Взех молива му. — На север около Ирландия, така, леко изравнен огромен кръг по южния леден курс, така, до тази точка далеч на югоизток от Нюфаундленд. Кривата към север изглежда странна, но това е само поради изпъкналостта на картата. Това е най-краткият курс.

— Вярвам ви. И след това?

— Малко след като курсът се отклони от главната посока към Ню Йорк приблизително тук и се приближава към Норфолк малко или много откъм изток, североизток. — Извих си главата да опитам да погледна към вратата на лазарета. — Какъв е този шум? Откъде идва? Звучи ми като приковаващо оръжие или като пневматично длето.

— По-късно, по-късно — каза раздразнено той. Разви друга карта и нервността изчезна от лицето му. — Прекрасно, Картър, прекрасно. Вашата диря съвпада почти напълно с информацията, която имаме тук.

— За какъв дявол ме питахте…

— Проверявам двойно всичко, мистър Картър. Този кораб ще трябва да пристигне в Норфолк точно в десет часа вечерта в събота, след два дни. Ни по-рано, ни по-късно: точно десет часа. Ако искам да пресрещна кораба призори същия ден, къде ще стане пресичането?

Запазих въпроса за себе си.

— Утрото при тази дължина и по това време е пет часа. Разлика около пет минути. С каква скорост ще се движи този кораб?

— Разбира се. Глупаво от моя страна. Десет възли.

— Десет възли. Седемнайсет часа. Сто и седемдесет морски мили. Точката на пресичане е тук.

— Точно. — Той пак направи справка в картата си. — Точно. Съвсем задоволително. — Погледна листче хартия в ръката си. — Сегашното ни местоположение е 26.52 север, 76.33 запад, приблизително, разбира се. Колко време ни е нужно да стигнем до тази пресечна точка?

— Какво трополи отвън? — викнах аз. — Каква дяволия пак сте намислили, Карерас?

— Отговорете на въпроса ми! — рязко отсече той. Прибра картите.

— Каква е скоростта ни сега? — запитах го аз.

— Четиринайсет възли.

— Четиридесет и три часа — казах след минута. — Сигурно! — Четиридесет и три часа — рече бавно той. — Сега е четвъртък, десет часа сутринта, и аз трябва да осъществя своето рандеву в пет часа сутринта в събота. Господи, само четиридесет и три часа. — Първата сянка на тревога падна върху лицето му. — Каква е максималната скорост на „Кампари“?

— Осемнадесет възли. — Долових погледа на Сюзън. Всичките и илюзии за Старши офицер Картър рухваха.

— Ха! Осемнадесет! — Лицето му се избистри. — И при осемнадесет възли?

— При осемнадесет възли можете да разбиете стабилизаторите и да пробиете „Кампари“ — му казах аз. Това не му хареса.

— Какво имате предвид? — запита ме той.

— Имам предвид, че ви предстоят неприятности, Карерас. Големи неприятности. — Погледнах прозореца. — Не мога да видя морето, но го чувствувам. Ненормално дълбоко мъртво вълнение. Попитайте който и да е рибар от Бахамите какво означава това точно по това време на годината и той ще ви каже. То може да означава само едно нещо, Карерас, тропическа буря и най-вероятно ураган. Вълнението идва от изток и именно там лежи ядрото на бурята. Може би още на двеста мили оттук, но е факт. И вълнението става все по-силно. Не сте ли забелязали? Става по-силно, понеже класическият път на тези урагани в района е запад-северозапад, при скорост десет до петнайсет мили в час, а ние се движим на север от изток. С други думи, ураганът и „Кампари“ са в курс на срещане. Време е да се вслушате в прогнозите за времето, Карерас.

— Колко ще трае при осемнайсет възли? — той настоя.

— Трийсет и три часа. Приблизително. При добро време.

— А курсът?

Нанесох го и го погледнах.

— Несъмнено същия, който имате на тази карта.

— Така е. Каква е дължината на вълната за съобщения за времето?

— Няма дължина на вълната — казах сухо аз. — Ако от Атлантика на запад се придвижва ураган, всяка радиостанция по източното крайбрежие фактически няма да предава нищо друго.

Той прескочи до телефона на Марстън, говори няколко минути с мостика и нареди да се пътува с максимална скорост и да се слушат съобщенията за времето. Когато свърши, аз казах:

— Осемнадесет възли. Добре, аз ви предупредих.

— Какво би сторил вашият капитан при подобни обстоятелства? Трябва да разполагам с колкото се може повече време. — Той загледа спящия Булен, който продължаваше да бълнува.

— Обърнете и плавайте във всяка възможна посока освен на север. Трябва да мислим и за пасажерите си. Те не искат морска болест.

— Боя се, че здравата ще се разболеят от нея, но целта оправдава средствата.

— Да — казах бавно аз. Разбрах какво чука по палубата. — Уважителна причина. За патриот, какъвто сте вие, Карерас, каква по-добра причина може да има? Раклите на генералисимуса са изпразнени. Останал без стотинка, режимът му загива. Единственото, което би спасило човек от Карибите, е кръвопреливането. Всъщност, преливането на злато. Този кораб, който ще пресрещнем, Карерас… колко милиарда злато носи?

Марстън се намираше в амбулаторията, изскочи и ме загледаха със Сюзън Биърсфорд, двамата после се спогледаха един-друг и Човек можеше да разчете в очите им диагнозата, поставена и от двамата: закъснелият шок ме беше направил полуумен. Разбрах, че и Карерас мисли нещо подобно: лицето и тялото му бяха замръзнали.

— Имате достъп до източник на информация, която е съвсем Непонятна за мен. Гласът му едва ли надвишаваше шепота. — Какъв е източникът, Картър? Бързо. — Няма източници, Карерас — ухилих му се аз. — Трябва ли да има?

— Никой не смее да си играе на котка и мишка с мен. — Беше тих и спокоен. — Източниците, Картър?

— Тук — посочих аз главата си. — Само тук. Този източник.

Той ме оглежда няколко секунди в хладно мълчание, после кимна леко. — Знаех го, откакто ви видях за първи път. Във вас има нещо. Боксовият шампион прилича на боксов шампион, дори и когато е в почивка. Опасният човек не може да изглежда другояче освен опасен, дори и в най-интимна ситуация, при най-невинни обстоятелства. Вие имате това качество. Тренирал съм се да откривам тези неща.

— Чувате ли? — казах аз на Сюзън. — Никога не сте го допускали, а? Мислехте ме като всеки друг, нали?

— Вие сте по-хитър, отколкото ви смятах, мистър Картър — измънка Карерас.

— Наричате проницателност това, когато човек събира две и две и установи, че правят четири. В такъв случай сигурно съм проницателен, но тогава не бих лежал тук със строшен крак. — Безцелното припомняне за моята безпомощност не вредеше. — Че генералисимусът се нуждае от пари… отдавна трябваше да го предвидя.

— Да?

— Да. Да ви кажа ли защо нашият телеграфист Браунел бе убит?

— Би било интересно.

— Защото вие засякохте едно известие, изпратено от двете семейства — Харисън и Къртис, които бяха повикани с каблограми от Кингстън. Това известие съобщаваше, че каблограмите са фалшиви, и ако ние научехме това, щяхме да проучим и проверим господата Карерас и Сердан много по-щателно, защото именно те заеха местата им. И работата е в това, че каблограмите, които получиха двете семейства, пристигнаха от вашата столица, което доказва мълчаливото съгласие на пощата, и оттам извода — със знанието на самото правителство. Правителството е собственик на пощата.

— Второ, във вашата страна има дълъг списък от чакащи за места в „Кампари“. Вие бяхте почти на края, но изведнъж мистериозно скочихте най-отпред, Казахте, че сте единствените, които могат да се възползуват от незабавното предимство за двата внезапно овакантени апартамента. Глупост. Някой властоимащ — и го голяма власт — е казал: „Карерас и Сердан ще са първи“. И никой не е възразил. Питам се, защо ли?

— Трето, въпреки списъка от чакащи никой в него не е от вашата националност, Карерас. Защото на хората от вашата националност не се позволява да пътуват с чужда кораби. И да добавя още, че ги пращат в затвор, щом се установи, че разполагат с чужда валута. Но на вас ви се позволи да пътувате — и при това платихте в щатски долари. Все още следите мисълта ми, нали?

Той кимна:

— Трябваше да поемем риска да платим с щатски долари.

— Четвърто, митничарите си затвориха очите за сандъците с вашите хора — и другите с оръдията. Това показва…

— Оръдия? — прекъсна ме Марстън. Той изглеждаше съвсем изумен. — Оръдия?

— Шумът, който чувате навън — рече спокойно Карерас. — Мистър Картър последователно ще ви обясни всичко. Бих искал — продължи той с нотка на съжаление — — да бяхме от една и съща страна на барикадата. Вие бихте ставали несравним лейтенант, мистър Картър. Сам можете да определите своята собствена цена.

— Горе-долу същото, което ми каза мистър Биърсфорд вчера — съгласих се аз. — Тези дни всички ми предлагат работа. Изглежда, че ми е провървяло.

— Да не искате да ми кажете — рече Сюзън, че татко ви е предложил… — Не се паникьосвайте — успокоих я аз. — Той промени мнението си. Е, Карерас, какво имаме. Съучастие на правителството по всички линии. И какво иска правителството? Пари? Отчаяна нужда. Броени са 350 милиона долара на разни оръжейни доставчици през последните една-две години за въоръжаване. Лошото беше, че на първо място генералисимусът никога не е разполагал с 350 милиона долара. Сега никой не купува захарта му, практически няма външна търговия, така че как би могъл един честен човек да се сдобие с пари? Лесно. Като ги открадне.

— Можем да минем без обидни намеци на лична почва.

— Както желаете. Може би въоръжен бандитизъм или пиратство в открито море звучи по-благородно от кражба. Не зная. Както и да е, какво краде той? Бонове, акции, дялове, разменна валута, чекове? В никакъв случай. Иска само нещо, което не може никога да се върне назад при него, и единственото, с което може да се сдобие в достатъчно количество, е златото. Вашият вожд, мистър Карерас — приключих разумно аз, — изглежда си има много широка шпионска мрежа в Британия и Америка.

— Ако някой е подготвен да вложи достатъчно капитал в подобна работа — каза равнодушно той, — широката шпионска мрежа не е нужна. Аз дори имам в кабината си пълните карти на товарите на кораба със златото. Всеки човек си има цената, мистър Картър.

— Би ми се искало и мен да ме пробва някой някой ден — казах аз. — Ето на. Американското правителство напоследък не скрива големия си успех да възвърне немалка част от златните си резерви, отишли в Европа през последните няколко години. Това злато трябва да се транспортира и част от него, залагам си ботушите, е в онзи кораб, който пресрещаме, фактът, че той ще пристигне в Норфолк доста след смрачаване, е сам по себе си твърде интересен. Но по-интересното е, че в този случай Норфолк положително означава флотската оперативна база Хямптън Роудс, където корабът може да се разтовари с максимална сигурност. АНорфолк, бих казал, е точката, която предлага най-късия път по суша до Форд Нокс, където ще бъде съхранявано златото. Колко злато, Карерас?

— Сто и петдесет милиона долара — каза спокойно той. — Пропуснали сте много малко. И нищо значително.

Сто и петдесет милиона долара. Разгледах наум сумата от няколко страни, ала не открих повод за коментар, затова казах:

— Защо се спряхте на „Кампари“?

— Предположих, че сте отгатнали и това. Фактически ние следяхме и други три кораба, всички кораби, които кръстосват по маршрута Ню Йорк—Карибите. Проучвахме известно време курсовете на всичките четири кораба. Вие бяхте най-подходящият.

— Добре сте преценили нещата, нали? Ако бяхте пристигнали два дни по-късно в Карачио…

— Един военен съд, фрегата, дежуреше и беше готов да ви пресече пътя под някой мирен претекст веднага щом напуснехте Савана. Аз бях на него. Но не стана нужда. — Това обясняваше кораба, който бяхме засекли на радарните си екрани през нощта след отплаването ни от Савана: не американски боен кораб, както си бихме помислили, а на генералисимуса. — Така беше много по-лесно, далеч по-задоволително.

— И разбира се — казах аз, — вие не бихте могли да използувате фрегатата за тази работа. Ако не беше кръстосващият рейс. Безнадеждно при лошо време. Без дериккранове за вдигане на тежки товари. И е подозрително, твърде много подозрително. Виж, „Кампари“… кой ще се загрижи за „Кампари“, ако се забави с няколко дни да пристигне на местоназначението си? Само централното управление и…

— За централното управление се погрижихме — каза Карерас. — Не мислите, че сме пренебрегнали очевидното, нали? Собствената ни радиостанция бе донесена на борда и вече е в действие. Мога да ви уверя, че се предава поток от съвършено задоволителни известия.

— Значи така сте го уредили. И „Кампари“ превъзхожда до скорост повечето товарни параходи; доста голям морски съд за всякакво време, има първокласен радар за откриване на други съдове и дериккранове за тежки товари. Имаме дори подсилени палуби за оръдейни платформи отпред и отзад. Повечето британски кораби от войната ги имат. Но предупреждавам ви, че трябва да бъдат подсилени отдолу със стоманени конзоли, въпрос на два дни работа. Без тях всяко нещо, което е повече от седем сантиметра, ще ги огъне и плочите ще хлътнат само след два изстрела.

— Два изстрела са ни предостатъчни.

Размислих върху тази последна забележка. Два изстрела. Изобщо нямаше никакъв смисъл. Какво възнамеряваше Карерас?

— За какво разговаряте вие двамата? — запита уморено Сюзън. — Усилени стоманени палуби, стоманени конзоли… за какво е всичко това?

— Елате с мен, мис Биърсфорд, и аз ще имам удоволствието лично да ви покажа за какво става дума — усмихна и се Карерас. — Освен това сигурен съм, че добрите ви родители се безпокоят за вас. Ще се видим по-късно, мистър Картър. Елате, мис Биърсфорд.

Тя ме погледна колебливо. Казах й:

— Можете да идете, Сюзън. Не знаете къде ще ви излезе късметът. Едно силно блъсване, когато е близо до перилата, и той може да изгуби равновесие. Използувайте възможностите.

— Вашето англосаксонско чувство за хумор става твърде отегчително — каза спокойно Карерас. — Да се надяваме, че ще успеете да го запазите незасегнато в идните дни.

Излезе си с тази подходящо зловеща забележка и Марстън ме погледна, като загрижеността измести учудването в погледа му.

— Дали Карерас имаше предвид това, което си помисли?

— Да. Чухте чукането. Пневматичните чукове. Отпреди отзад на кораба има отвори за болтове в подсилените части на палубата с размери, които да поемат фундаментите на няколко вида британски оръдия. Вероятно оръдията на Карерас са с други размери и той трябва да пробие нови отвори.

— Той… всъщност, той ще поставя морски оръдия.

— Бяха в два от сандъците му. Най-вероятно разглобени на две, готови за бърз монтаж. Няма защо да е нещо много голямо, не може и да бъде. Но ще е достатъчно да спре въпросния кораб.

— Не го вярвам! — възрази Марстън. — Задържане и грабеж сред океана? Пиратство в наше време, в двадесети век? Смешно! Невъзможно!

— Кажете това на Карерас. Той не се съмнява нито за миг, че това е съвсем, съвсем възможно. Не се съмнявам и аз. Можете ли да ми кажете какво ще го спре?

— Но ние трябва да го спрем, Джон. Трябва да го спрем!

— Защо?

— Милостиви боже! Защо ли? Пуснете един такъв човек да се измъкне с бог знае колко милиона фунта…

— За това ли се безпокоите?

— Естествено — отсече Марстън. — Като всеки друг на мое място.

— Прав сте, разбира се, докторе — съгласих се аз. — Днес не съм във форма. — Това, което бих му казал, беше, че ако се замислеше още малко, той би се обезпокоил десеторно повече, и то не заради парите. Почти наполовина разтревожен, отколкото всъщност бях аз. А пък аз бях разтревожен до смърт, и изплашен, страшно изплашен. Вярно, Карерас беше умен, но може би по-малко, отколкото се мислеше. Направи грешката да се увлече премного в разговор; а увлече ли се човек, когато трябва да крие нещо, той прави понататъшната грешка да говори премного или да говоря недостатъчно. Карерас бе направил и двете грешки. Но защо да се тревожи дали е казал премного или недостатъчно? Той не можеше да загуби. Не сега. Пристигна закуската. Не ми се ядеше много, но все пак се нахраних. Бях загубил премного кръв и колкото малко сили да успеех да възстановя, щях да се нуждая от тях тази нощ. Още по-малко ми се спеше, но помолих Марстън за приспивателно и той ми даде. Нужен ми беше и колкото се може повече сън. Идната нощ нямаше да го имам.

Последното усещане, когато се унасях, беше в устата ми — странно неестествена сухота, сухота, която обикновено идва с преодоляването на страха. Не е страх, повтарях си аз, всъщност не е страх. Просто въздействието на приспивателното. Така си казвах.