50 нюанса по тъмно

10

— Мак скоро ще се върне — прошепна Крисчън.

— Хмм. — Вдигнах клепачи и погледнах нежните му сиви очи. Божичко, какъв удивителен цвят имаха, особено там, в морето — заради светлината, отразяваща се от морската вода през малките илюминатори в каютата.

— Колкото и да ми се иска да лежа тук с теб цял следобед, ще се наложи да му помогна с яхтата. — Той се наведе към мен и нежно ме целуна. — В момента изглеждаш невероятно красива, Ана, разрошена и секси. Караш ме да не мога да ти се наситя. — Усмихна се и се надигна от леглото. Легнах по корем, за да се насладя на гледката.

— И тебе си те бива, капитане. — Мляснах с устни и той се ухили.

Гледах го как се облича. Човека, който току-що отново ме беше любил толкова нежно. Не можех да повярвам на късмета си. Не можех да повярвам, че е мой. Той седна до мен, за да си обуе обувките.

— Капитан, а? — попита иронично. — Е, аз съм господар на тази яхта.

Наклоних глава настрани.

— Вие сте господар на сърцето ми, господин Грей. — «И на тялото ми… и на душата ми.»

Той невярващо поклати глава и се наведе да ме целуне.

— Ще се кача на палубата. В банята има душ, ако искаш. Имаш ли нужда от нещо друго? Нещо за пиене?

Можех само да му се усмихна. Това същият човек ли беше? Същият господин Петдесет нюанса?!

— Какво има? — попита Крисчън в отговор на глупавото ми хилене.

— Ти.

— Какво аз?

— Кой си ти и какво си направил с Крисчън?

На устните му се появи тъжна усмивка.

— Той не е много далеч, бебчо — отговори ми тихо и меланхоличните нотки в гласа му моментално ме накараха да съжаля, че съм попитала. Но Крисчън бързо се отърси от това състояние.

— Съвсем скоро ще го видиш, особено ако не се надигнеш — засмя се той. После ме шляпна силно по дупето. Едновременно изскимтях и се засмях.

— Уф, как ме уплаши!

— Виж ти. — Крисчън сбърчи чело. — Защото изпращаш смесени сигнали, Анастейжа. Човек направо не може да върви в крак. — Наведе се и отново ме целуна. — До скоро, бебчо. — И с ослепителна усмивка се изправи и ме остави насаме с обърканите ми мисли.

Когато излязох, Мак вече се беше върнал от острова, но още щом отворих вратата на каюткомпанията, изчезна на горната палуба. Крисчън разговаряше по блакберито си. «С кого приказва?» — зачудих се. Той се приближи, притегли ме към себе си и ме целуна по косата.

— Чудесна новина… добре. Да… Така ли? Противопожарното стълбище?… Ясно… Да, довечера.

Натисна клавиша за прекратяване на разговора и в този момент ме сепна ревът на двигателите. Мак сигурно беше в рубката над нас.

— Време е да се връщаме — каза Крисчън и пак ме целуна, докато завързваше ремъците на спасителната ми жилетка.

Слънцето се спускаше в небето зад нас. Плавахме обратно към пристанището и аз размишлявах за този прекрасен следобед. Под грижливите търпеливи напътствия на Крисчън бях свила грота, кливера и спинакера и се бях научила да връзвам рифов, седлови и прав възел. По време на урока устните му постоянно потръпваха.

— Някой ден може и да те завържа — измърморих свадливо.

Той се усмихна весело.

— Първо ще трябва да ме хванете, госпожице Стийл.

Думите му ми припомниха гоненицата в апартамента, възбудата и накрая ужасните последици. Намръщих се и потреперих. След това го бях напуснала.

Щях ли да го изоставя пак, след като ми беше признал, че ме обича? Вгледах се в ясните му сиви очи. Можех ли изобщо да го изоставя — каквото и да направеше с мен? Можех ли да го предам така? Не. Едва ли.

Беше ми показал подробно тази красива яхта, беше ми обяснил всички новаторски дизайни и технологии, както и висококачествените материали, използвани при построяването й. Спомних си интервюто, когато го видях за пръв път — още тогава забелязах увлечението му по корабите. Мислех, че обича само океанските товарни кораби, които строеше неговата компания — а не аеродинамичните супер секси катамарани.

И естествено, беше ме любил — сладостно, без да бърза. Поклатих глава, като си спомних тялото си, извиващо се и тръпнещо от желание под вещите му ръце. Бях сигурна, че е невероятен любовник — макар че, разбира се, нямах база за сравнение. Ала Кейт щеше да е по-възторжена, ако винаги е било така — не бе в стила й да крие подробностите.

Но докога Крисчън щеше да се задоволява с това? Просто не знаех и тази мисъл ме смущаваше.

Сега той седеше, а аз бях в сигурния кръг на прегръдката му — сякаш часове наред, в спокойно ведро мълчание, докато «Грейс» все повече наближаваше Сиатъл. Държах руля и Крисчън час по час ме караше да правя промени в курса.

— Поезията на мореплаването е стара като света — прошепна в ухото ми.

— Това ми звучи като цитат.

Усетих, че се усмихва.

— Да, цитат е. От Антоан дьо Сент Екзюпери.

— О… Обожавам «Малкият принц».

— И аз.

Когато Крисчън, все още поставил длани върху ръцете ми, вкара яхтата в пристанището, вече се свечеряваше. На яхтите блещукаха светлини и се отразяваха в тъмната вода, но още не беше тъмно — благоуханна светла привечер, увертюра към разкошен залез.

На кея се събра тълпа, докато Крисчън бавно обръщаше «Грейс» в сравнително тясното пространство. Направи го с лекота и пристана на същото място, откъдето бяхме потеглили. Мак скочи на кея и завърза яхтата за кнехта.

— Добре дошла — каза Крисчън.

— Благодаря — отвърнах. — Прекарах си идеално.

Той се ухили.

— И на мен така ми се стори. Няма да е зле да изкараш един курс по ветроходство, за да можем да излизаме за по няколко дни само двамата.

— С удоволствие. Така ще можем да опитаме спалнята пак… и после пак.

Крисчън се наведе и ме целуна под ухото.

— Хмм… Нямам търпение, Анастейжа — прошепна и цялата настръхнах от гласа му.

Как го правеше това?

— Хайде, апартаментът е чист. Можем да се върнем.

— А багажът ни в хотела?

— Тейлър вече го е прибрал.

«О! Кога?»

— Днес, след като с хората си претърси «Грейс» — отговори Крисчън на неизречения ми въпрос.

— Този нещастник изобщо спи ли?

— Спи. — Той озадачено повдигна вежди. — Просто си върши работата, Анастейжа, и много го бива. Джейсън е истинска находка.

— Кой Джейсън?

— Джейсън Тейлър.

Мислех, че Тейлър е малкото му име. Джейсън. Подхождаше му — солидно, надеждно. Кой знае защо, ме накара да се усмихна.

— Много държиш на Тейлър. — Крисчън ме погледна замислено.

— Да, държа. — Въпросът му ме смути. Той се намръщи. — Но не ме привлича, ако на това се мръщиш. Престани.

Крисчън се намуси.

«Божичко, понякога е като дете.»

— Мисля, че Тейлър се грижи много добре за теб. Затова го харесвам. Струва ми се любезен, сигурен и верен. Прилича ми на добродушен чичко.

— Чичко ли?

— Да.

— Добре, нека е чичко.

Засмях се.

— О, Крисчън, кога най-после ще пораснеш?

Той ме зяпна с отворена уста, изненадан от изблика ми, но после се намръщи, сякаш размишляваше над въпроса ми. Накрая каза:

— Опитвам се.

— Личи си, че полагаш огромни усилия — казах и извъртях очи.

— Само какви спомени събуждаш в мен, когато ми се блещиш така, Анастейжа! — засмя се Крисчън.

Аз също се засмях.

— Е, ако слушкаш, може да поосвежим някой от тези спомени.

По устните му плъзна весела усмивка.

— Да слушкам ли? — Повдигна вежди. — Наистина, госпожице Стийл, какво ви кара да смятате, че искам да ги освежавам?

— Може би грейналите ти като коледна елха очи, когато го казах.

— Вече ме познаваш наистина добре — иронично отвърна Крисчън.

— Бих искала да те опозная повече.

Той се усмихна.

— И аз теб, Анастейжа.

— Благодаря, Мак. — Крисчън се ръкува с Макконъл и слезе на кея.

— За мен винаги е огромно удоволствие, господин Грей. Довиждане, Ана, радвам се, че се запознахме.

Срамежливо стиснах ръката му. Сто на сто знаеше какво сме правили на яхтата с Крисчън, докато той беше на острова.

— Приятен ден, Мак, и ти благодаря.

Той ми се ухили и ми намигна, което ме накара да се изчервя. Крисчън ме хвана за ръка и тръгнахме по кея към крайбрежната алея.

— Откъде е Мак? — полюбопитствах, като си мислех за акцента му.

— От Ирландия… Северна Ирландия.

— Приятел ли ти е?

— Мак ли? Той работи при мен. Помогна в построяването на «Грейс».

— Имаш ли много приятели?

Той се намръщи.

— Не особено. С моята работа… не завързвам приятелства. Само… — Млъкна и се намръщи още повече. Разбрах, че за малко да спомене госпожа Робинсън.

— Гладна ли си? — опита се да смени темата той.

Кимнах. Наистина бях изгладняла.

— Ще вечеряме там, където оставих колата. Хайде.

Отидохме в едно малко италианско заведение, «Бийс». Напомни ми за ресторантчето в Портланд — няколко маси и сепарета, свежа и модерна обстановка, огромна черно-бяла снимка на фиеста от началото на XX век.

Настанихме се в едно от сепаретата и проучихме менюто, докато пиехме възхитително леко фраскати. Когато си избрах и вдигнах очи от менюто, видях, че Крисчън ме гледа замислено.

— Какво има? — попитах.

— Изглеждаш прелестно, Анастейжа. Разходката на открито ти се отразява добре.

Изчервих се.

— Чувствам се доста изгоряла от комбинацията слънце плюс вятър, да ти кажа честно. Обаче си прекарах страхотно. Идеално. Благодаря ти.

Той се усмихна.

— Удоволствието е мое.

— Може ли да те попитам нещо?

— Каквото поискаш, Анастейжа. Знаеш го. — Крисчън наклони глава настрани. Изглеждаше възхитително.

— Явно нямаш много приятели. Защо?

Той сви рамене и се намръщи.

— Казах ти, нямам време. Имам сътрудници — въпреки че това е различно, струва ми се. Имам семейство. И толкова. Освен Елена.

Не обърнах внимание на споменаването на тази вампирка.

— И нямаш нито един приятел на твоята възраст, с когото да излезеш и да поразпуснеш, така ли?

— Знаеш как обичам да разпускам, Анастейжа. И освен това имах много работа, докато изграждах бизнеса си. — Придоби малко озадачен вид. — Всъщност аз не правя нищо друго — освен че от време на време плавам с яхтата и летя.

— Даже в колежа ли?

— Да, и там.

— Значи само Елена, така ли?

Крисчън кимна предпазливо.

— Трябва да е самотно.

Устните му се извиха в тъжна усмивка и той смени темата:

— Какво ще ядеш?

— Ризото.

— Добър избор. — И повика сервитьорката, с което сложи край на този разговор.

След като дадохме поръчката, започнах неспокойно да се въртя на мястото си, вперила поглед в сплетените си пръсти. Трябваше да се възползвам от факта, че е в настроение да споделя.

— Какво има, Анастейжа? Кажи ми.

Погледнах загриженото му лице.

— Кажи ми — повтори той по-настойчиво и загрижеността му се превърна в… В какво? В страх ли? В гняв?

Дълбоко си поех дъх.

— Просто се тревожа, че това не ти стига. Нали разбираш, за да разпускаш.

Челюстта му се напрегна и очите му станаха сурови.

— Давал ли съм ти какъвто и да е повод да смяташ, че не ми стига?

— Не.

— Тогава защо мислиш така?

— Знам какво ти харесва. От какво… хм… имаш нужда — измънках.

Крисчън затвори очи и заразтрива челото си с дългите си пръсти.

— Какво трябва да направя? — зловещо тихо, сякаш наистина ядосан, попита той и сърцето ми се сви.

— Не, не ме разбра — ти си страхотен и знам, че са минали само няколко дни, но се надявам, че не те принуждавам да си такъв, какъвто не си.

— Пак съм си аз, Анастейжа — с всичките си петдесет нюанса на преебаност. Да, трябва да овладявам желанието си да контролирам всичко… обаче съм такъв по характер, така съм се справял с живота си. Да, очаквам да се държиш по определен начин и когато не го правиш, едновременно ми действа предизвикателно и стимулиращо. Ние продължаваме да правим това, което ми харесва. Вчера например ти ми позволи да те напляскам след скандалното ти участие в търга. — Споменът го накара да се усмихне нежно. — Обичам да те наказвам. Желанието едва ли ще изчезне… но се опитвам и не е толкова трудно, колкото си мислех.

Отново започнах да се въртя на мястото си и се изчервих, спомняйки си скришните ни игри в детската му стая.

— Нямах нищо против — прошепнах и се усмихнах срамежливо.

— Знам. — Устните му се свиха в неохотна усмивка. — И аз също. Но признавам, Анастейжа, всичко това е съвсем ново за мен и последните няколко дни бяха най-прекрасните в живота ми. Не искам да променям нищо.

«О!»

— Това са най-прекрасните дни и в моя живот — всичките, без изключение — промълвих и усмивката му стана още по-широка. Богинята в мен отчаяно закима в знак на съгласие — и силно ме сръга. «Добре де, добре.»

— Значи не искаш да ме водиш в стаята си за игри, така ли?

Той мъчително преглътна и пребледня. От лицето му изчезна и най-малката следа от веселост.

— Не искам.

— Защо? — прошепнах. Не очаквах такъв отговор.

И да, ето — жегна ме и известно разочарование. Богинята в мен нацупено се отдръпна, скръстила ръце като ядосано дете.

— Предишния път, когато бяхме там, ти ме напусна — тихо каза Крисчън. — Ще се пазя от всичко, което може да те накара пак да ме изоставиш. Когато си замина, бях съкрушен. Вече ти обясних. Не искам никога повече да се чувствам така. Казах ти какво изпитвам към теб. — Сивите му очи бяха разширени и напрегнати от искреното му признание.

— Но това не е честно. Едва ли ти действа много отпускащо постоянно да се безпокоиш как се чувствам. Ти направи всички тези промени заради мен и… и ми се струва, че трябва да ти се отплатя по някакъв начин. Не знам — може би… да опитаме… някакви ролеви игри — запелтечих аз, изчервена като стените на залата за игри.

Защо беше толкова трудно да се говори за това? Бях правила какви ли не перверзии с този човек, неща, за които допреди няколко седмици изобщо не бях чувала, неща, които даже не бих си и помислила за възможни, и все пак нямаше нищо по-трудно от това да разговарям с него.

— Ана, ти ми се отплащаш — повече, отколкото съзнаваш. Моля те, моля те, недей да се чувстваш така!

Безгрижният Крисчън беше изчезнал. Очите му бяха още по-разширени от тревога и видът му ми късаше сърцето.

— Минал е само един уикенд, бебчо — продължи той. — Дай ни малко време. Миналата седмица, когато си тръгна, много мислих за нас. Имаме нужда от време. Трябва да ми вярваш и аз — на теб. По-нататък може да си позволим някои неща, но сега ми харесваш такава, каквато си. Харесва ми да те виждам толкова щастлива, толкова спокойна и безгрижна, да знам, че имам нещо общо с това. Никога не съм… — Млъкна и прокара пръсти през косата си. — Трябва да се научим да ходим, преди да се научим да тичаме. — И неочаквано се захили.

— Какво ти е толкова смешно?

— Флин. Непрекъснато повтаря тази мисъл. Не ми е и хрумвало, че някога ще го цитирам.

— Флинизъм.

Крисчън се засмя.

— Абсолютно.

Донесоха ордьоврите ни и брускети и сменихме темата. Крисчън се поотпусна.

Но когато поставиха пред нас прекалено големите чинии, не можех да не си помисля какъв съм видяла Крисчън днес — отпуснат, щастлив и безгрижен. Поне в момента се смееше, отново спокоен.

Мислено въздъхнах от облекчение, когато започна да ме разпитва за местата, на които съм ходила. Отговорът ми бе кратък, понеже не бях излизала от Съединените щати. От друга страна, Крисчън беше обиколил света. Поведохме по-лек, по-щастлив разговор за местата, които е посещавал той.

След вкусната и засищаща вечеря Крисчън потегли обратно към «Ескала» и нежният сладостен глас на Ива Касиди отново зазвуча от тонколоните. Това ми даде време да поразмишлявам. Имах умопомрачителен ден: доктор Грийн, под душа с Крисчън, неговото признание, любенето в хотела и на яхтата, купуването на колата. Дори самият Крисчън изглеждаше съвсем различен. Сякаш се беше отказал от нещо или пък го преоткриваше — не знаех какво точно.

Кой да предполага, че може да е толкова мил? Дали и самият той го бе знаел?

Погледнах го и видях, че също изглежда потънал в размисъл. И изведнъж ми хрумна, че Крисчън всъщност не е имал юношество — поне нормално. Поклатих глава.

Мислите ми се върнаха към бала, танца с доктор Флин и страха на Крисчън, че психиатърът ми е разказал всичко за него. Той все още криеше нещо от мен. Нима можехме да продължим нататък, ако се чувстваше така?

Боеше се, че ще го напусна, ако го опозная. Боеше се, че ще го напусна, ако е такъв, какъвто е. «О, този човек е невероятно сложна личност!»

Когато наближихме дома му, Крисчън започна да излъчва напрежение, което накрая стана осезаемо. Оглеждаше тротоарите и страничните улички, очите му скачаха във всички посоки. Търсеше Лийла, досетих се аз и също започнах да се озъртам. Всяка млада брюнетка привличаше вниманието ми, ала не я видяхме.

Когато стигнахме в гаража, устните му бяха мрачно стиснати. Зачудих се защо се връщаме тук, щом ще е толкова предпазлив и нервен. Залятото с боя ауди го нямаше. Когато Крисчън спря до джипа, Сойър дойде и ми отвори вратата.

— Здравей, Сойър — поздравих го аз.

— Добър вечер, госпожице Стийл — отвърна бодигардът. — Добър вечер, господин Грей.

— Нищо ли? — попита Крисчън.

— Нищо, сър.

Крисчън кимна, хвана ме за ръка и тръгнахме към асансьора. Знаех, че мозъкът му работи на бърза предавка — изглеждаше разсеян. Когато се качихме, се обърна към мен.

— Не ти е позволено да излизаш оттук сама. Разбираш ли?

— Добре. — «Божичко, брой до десет.» Обаче отношението му ме накара да се усмихна. Прииска ми се да го прегърна — този човек, толкова властен и лаконичен с мен, знам. Удивляваше ме фактът, че само допреди седмица щях да приема думите му като ужасно заплашителни. Сега обаче го разбирах много по-добре. Компенсиращ механизъм. Неизвестността около Лийла го стресираше, той ме обичаше и искаше да ме защити.

— Какво ти е толкова смешно? — измърмори Крисчън и на лицето му също се мярнаха следи от веселост.

— Ти.

— Аз ли, госпожице Стийл? И защо съм ви толкова смешен? — нацупи се той.

Цупенето на Крисчън беше… възбуждащо.

— Не се цупи.

— Защо? — Ставаше му все по-забавно.

— Защото ми действаш по същия начин, по който аз на теб ей с това. — Нарочно прехапах долната си устна.

Той повдигна вежди, едновременно изненадан и зарадван.

— Така ли? — И пак се нацупи, после се наведе и ме целуна невинно.

Обърнах се към него и в наносекундата, през която устните ни се докоснаха, характерът на целувката се промени — от този интимен допир във вените ми пламна опустошителен пожар и ме тласна към него.

Пръстите ми изведнъж се заровиха в косата му, той ме сграбчи и ме притисна към стената на асансьора, шепите му обгърнаха лицето ми и не ми позволиха да се откъсна от устните му, езиците ни се преплитаха един в друг. И не знаех дали теснотата на кабината прави всичко много по-реално, но усетих потребността му, тревогата му, страстта му.

«Мама му стара.» Желаех го — там, веднага.

Асансьорът звънна и спря, вратата се отвори и Крисчън отдръпна лицето си от моето, все още приковавал ме с хълбоци към стената и притиснал еректиралия си пенис към мен.

— Тпру — каза задъхано.

— Тпру — повторих и най-после си поех дъх.

Крисчън ме погледна с пламнали очи.

— Какво правиш с мен, Ана! — И прокара палец по долната ми устна.

С периферното си зрение забелязах как Тейлър се отдръпва и се скрива от поглед. Вдигнах лице и целунах Крисчън в ъгълчето на красиво изваяната му уста.

— Какво правиш с мен, Крисчън!

Той направи крачка назад и ме хвана за ръка. Очите му бяха тъмни, забулени.

— Ела — заповяда ми.

Тейлър дискретно ни чакаше във фоайето.

— Добър вечер, Тейлър — сърдечно го поздрави Крисчън.

— Добър вечер, господин Грей, госпожице Стийл.

— Вчера бях госпожа Тейлър — засмях се и това го накара да се изчерви.

— Звучи добре, госпожице Стийл.

— И на мен така ми се стори.

Крисчън стисна ръката ми по-силно и се намръщи.

— Ако двамата сте свършили, да пристъпим към доклада. — Стрелна с гневен поглед Тейлър и той явно се почувства неловко. Вътрешно потреперих. Бях престъпила границата.

— Съжалявам — произнесох само с устни. Тейлър сви рамене и ми се усмихна мило. Обърнах се да последвам Крисчън.

— Ще дойда след малко. Трябва да кажа нещо на госпожица Стийл — каза Крисчън на Тейлър и разбрах, че съм загазила.

Крисчън ме заведе в спалнята си и затвори вратата.

— Не флиртувай с персонала, Анастейжа.

Отворих уста да се защитя — после я затворих и пак я отворих.

— Не съм флиртувала. Държах се дружелюбно — това е различно.

— Значи не се дръж дружелюбно и не флиртувай. Това не ми харесва.

«О! Сбогом, безгрижни Крисчън.»

— Съжалявам — измънках и сведох очи. Цял ден не ме беше карал да се чувствам като дете. Той протегна ръка, хвана ме за брадичката и повдигна главата ми, за да срещна погледа му.

— Знаеш колко съм ревнив — прошепна.

— Нямаш основание да ревнуваш. И телом, и духом съм твоя.

Той запримигва, сякаш не можеше да осмисли този факт. После се наведе и бързо ме целуна, но без страстта, която бяхме преживели преди малко в асансьора.

— Няма да се бавя — каза намусено и ме остави сама в спалнята, замаяна и объркана.

«Защо ще ревнува от Тейлър, по дяволите?!» Поклатих невярващо глава.

Хвърлих поглед към часовника. Тъкмо минаваше осем. Реших да си приготвя дрехи за работа утре. Качих се в стаята си и отворих дрешника. Вътре нямаше нищо. Всички дрехи бяха изчезнали. «О, не! — Крисчън сигурно ме беше разбрал буквално и ги беше изхвърлил. — Мамка му.»

«Защото ти е много голяма устата!» — озъби ми се подсъзнанието ми.

Защо ме беше разбрал буквално? Спомних си съвета на майка ми: «Мъжете са ужасно буквални, мила». Нацупих се. Имаше и страхотни дрехи, например сребристата рокля, с която бях отишла на бала.

Печално огледах спалнята. «Чакай малко, какво става? Айпода го нямаше. Къде ми беше лаптопът? О, не!» Първата ми мисъл беше, че ги е откраднала Лийла.

Направо изхвърчах обратно долу в спалнята на Крисчън. Лаптопът, айподът и раницата ми бяха на нощното шкафче. Нищо не липсваше.

Отворих вратата на дрешника. Дрехите ми бяха там, всичките, пренесени при неговите. Кога беше станало това? Защо никога не ме предупреждаваше, преди да прави такива неща?

Обърнах се и го видях на прага.

— А, успели са да свършат с пренасянето — измърмори разсеяно.

— Какво има? — попитах, забелязала мрачното му лице.

— Тейлър смята, че Лийла е проникнала през аварийното стълбище. Че е имала ключ. Всички ключалки вече са сменени. Хората му са претърсили всички стаи. Няма я. — Млъкна и прокара пръсти през косата си. — Чудя се къде е. Изплъзва се от всичките ни опити да я открием, а се нуждае от помощ. — Намръщи се и негодуванието ми се стопи. Прегърнах го. Той ме притисна в обятията си и ме целуна по косата.

— Какво ще направиш, когато я откриеш? — попитах.

— Доктор Флин има едно заведение.

— А мъжът й?

— Той си изми ръцете — изсумтя горчиво Крисчън. — Семейството й е в Кънектикът. Мисля, че е съвсем сама.

— Колко тъжно!

— Имаш ли нещо против целият ти багаж да е тук? Искам да сме в една стая — каза той.

«Тпру, бърза смяна на темата.»

— Разбира се.

— Искам да спиш с мен. Когато сме заедно, нямам кошмари.

— Кошмари ли имаш?

— Да.

Прегърнах го по-силно. Още багаж от миналото. Сърцето ми се сви за този човек.

— Тъкмо исках да си приготвя дрехи за работа утре — прошепнах.

— За работа! — възкликна Крисчън, сякаш това е мръсна дума, пусна ме и ме стрелна с ядосан поглед.

— Да, за работа — смутена от реакцията му, потвърдих аз.

Той се вторачи в мен с пълно неразбиране.

— Но Лийла… тя е някъде там. — Замълча за миг. — Не искам да ходиш на работа.

«Моля?!»

— Това е нелепо, Крисчън. Трябва да отида на работа.

— Не трябва.

— Имам нова работа, която ми харесва. Естествено, че трябва да отида на работа. — «Какво иска да каже той?»

— Не трябва — подчертано повтори Крисчън.

— Да не си мислиш, че ще вися тук със скръстени ръце, докато ти се правиш на властелина на вселената?!

— Честно казано… да.

«О, Крисчън, Крисчън… Господи, дай ми сили.»

— Трябва да отида на работа, Крисчън.

— Не трябва.

— Напротив. Трябва. — Отговорих му бавно, като на дете.

Той се намръщи.

— Не е безопасно.

— Крисчън… Трябва да работя, за да си изкарвам прехраната. Успокой се, всичко ще е наред.

— Не, не трябва да работиш, за да си изкарваш прехраната. И откъде знаеш, че всичко ще е наред? — Вече почти викаше.

Какво искаше да каже? Че ще ме издържа ли? О, това даже не беше нелепо — та аз го познавах само от месец!

Той вече кипеше от гняв, очите му хвърляха мълнии, ала на мен хич не ми пукаше.

— За бога, Крисчън, Лийла стоеше до леглото ти и не ми направи нищо! И трябва да работя, да! Не искам да съм ти задължена. Имам да изплащам студентския си заем.

Крисчън стисна устни, а аз поставих ръцете си на кръста. Нямаше да отстъпя по този въпрос. За какъв се мислеше той?!

— Не искам да ходиш на работа.

— Само че не зависи от теб, Крисчън. Решението си е мое.

Той прокара пръсти през косата си, без да откъсва очи от мен.

Стояхме и се зъбехме един на друг. Изтекоха секунди, може би и минути.

— Сойър ще дойде с теб.

— Няма нужда, Крисчън. Държиш се безразсъдно.

— Безразсъдно ли? — изръмжа той. — Или Сойър идва с теб, или наистина ще проявя безразсъдност и ще те задържа тук.

«Няма да го направи, нали?»

— И как ще го направиш?

— О, ще намеря начин, Анастейжа. Недей да ме принуждаваш.

— Добре! — отстъпих аз и вдигнах ръце в знак, че се предавам. «Мамка му, господин Петдесет нюанса отмъстително се е завърнал!»

Стояхме един срещу друг и продължавахме да се мръщим.

— Добре, Сойър може да дойде с мен, ако така ще се почувстваш по-добре — съгласих се и завъртях очи. Крисчън присви своите и заплашително пристъпи към мен. Моментално отстъпих назад. Той спря и дълбоко си пое дъх, затвори очи и прокара пръстите и на двете си ръце през косата си. О, не! Господин Петдесет нюанса наистина се беше надъхал.

— Искаш ли да те разведа из апартамента?

Да ме разведе из апартамента? Той майтапеше ли се?!

— Добре — отвърнах предпазливо. Поредната смяна на темата. Крисчън ме хвана за ръка и леко я стисна.

— Не исках да те плаша.

— Не си ме уплашил. Просто се готвех да побягна. — Опитах се да се направя на остроумна.

— Да побегнеш ли? — Той се облещи.

— Шегувам се! — «Уф, божичко.»

Наложих си да се успокоя. Скандалите с господин Петдесет нюанса не биваше да се приемат несериозно.

И той ме разведе из апартамента и ми показа стаите. С изненада научих, че освен стаята за игри и трите допълнителни спални горе има отделно крило, в което живеят Тейлър и госпожа Джоунс — кухня, просторна дневна и две спални. Госпожа Джоунс още не се беше прибрала от гостуването при сестра си, която живеела в Портланд.

На долния етаж вниманието ми привлече стаята срещу неговия кабинет — помещение с огромна плазма и всевъзможни пултове за игри. Стори ми се много уютно.

— Значи имаш ексбокс? — подсмихнах се аз.

— Да, ама не ме бива много. Елиът винаги ме бие. Беше смешно, когато ти си помисли, че това е залата ми за игри. — Ухили ми се, забравил за гневното си избухване. Слава богу, доброто му настроение се връщаше.

— Радвам се, че ме намирате за смешна, господин Грей — отвърнах високомерно.

— Такава сте, госпожице Стийл — когато не изкарвате човек от нерви, разбира се.

— Обикновено ви изкарвам от нерви, когато се държите безразсъдно.

— Аз?! Безразсъдно?!

— Да, господин Грей. Грей Безразсъдния спокойно може да ви е прякорът.

— Аз нямам прякор.

— Ами тогава Безразсъдния наистина ще ви подхожда.

— Това според мен е въпрос на лично мнение, госпожице Стийл.

— Интересно какво е професионалното мнение на доктор Флин.

Крисчън се засмя.

Излязохме от стаята с телевизора, минахме през дневната и покрай сервизното помещение и внушителната изба и стигнахме до големия кабинет на Крисчън. Когато влязохме, Тейлър се изправи. Вътре имаше шестместна заседателна маса. Имаше и монитори. Нямах представа, че в апартамента е инсталирана система за наблюдение. Изглежда, покриваше балкона, стълбището, сервизния асансьор и фоайето.

— Здрасти, Тейлър. Развеждам Анастейжа.

Тейлър кимна, но не се усмихна. Зачудих се дали и на него са му се скарали и защо още работи. Когато му се усмихнах, той любезно кимна. Крисчън пак ме хвана за ръка и ме поведе към библиотеката.

— Разбира се, вече си била тук — каза и отвори вратата. Зърнах зеленото сукно на билярдната маса и попитах:

— Ще поиграем ли?

Крисчън се усмихна изненадано.

— Добре. Играла ли си някога?

— Малко — излъгах аз. Той присви очи и наклони глава настрани.

— Ти си безнадеждна лъжкиня, Анастейжа. Или не си играла никога, или…

Облизах устни.

— Да не се уплаши от малко конкуренция?

— Да се уплаша от момиченце като теб? — Крисчън се подсмихна добродушно.

— Да се обзаложим, господин Грей.

— Толкова ли сте уверена в победата си, госпожице Стийл? — весело и в същото време невярващо попита той. — На какво искаш да се обзаложим?

— Ако спечеля, ще ме заведеш пак в залата за игри.

Крисчън ме изгледа така, сякаш не разбираше точно какво съм казала.

— А ако спечеля аз? — попита след няколко напрегнати мига.

— Тогава имаш право на избор.

Устните му се извиха, докато обмисляше отговора си.

— Добре, дадено. Какво ще играем: пул, снукър или карамбол?

— Пул. Другите не ги знам.

Крисчън извади от един шкаф под една от книжните лавици голяма кожена кутия. В кадифеното гнездо в нея имаше билярдни топки и той бързо и ловко ги подреди върху сукното. Не бях играла пул на толкова голяма маса. Крисчън ми подаде щека и тебешир.

— Ще ги разбиеш ли? — предложи с престорена любезност. Забавляваше се — мислеше си, че ще спечели.

— Добре. — Натърках с тебешир върха на щеката и издухах излишния — като наблюдавах Крисчън през миглите си. Очите му потъмняха.

Прицелих се в бялата топка и с бърз чист удар улучих средата на триъгълника с такава сила, че една цветна топка бясно се завъртя и потъна в горния десен джоб. Останалите се пръснаха.

— Избирам цветните — осведомих го невинно, като скромно му се усмихнах. Устните му се извиха във весела усмивка.

— Моля — учтиво отвърна той.

Една след друга бързо вкарах в джобовете още три топки. Вътрешно танцувах. В този момент бях страшно благодарна на Хосе, задето ме научи да играя пул, при това добре. Крисчън гледаше безизразно и лицето му не издаваше нищо, но вече не ми се струваше толкова весел. Пропуснах зелената топка на косъм.

— Знаеш ли, Анастейжа, мога цял ден да стоя тук и да те гледам как се навеждаш и протягаш над масата — отбеляза той одобрително.

Изчервих се. Слава богу, че носех дънки. Крисчън се подсмихна. Опитваше се да ме разсее, копелето му с копеле. Съблече кремавия си пуловер, метна го на облегалката на един стол и ми се ухили, докато се готвеше да направи първия си удар.

Наведе се ниско над масата. Устата ми пресъхна. «А, сега разбирам какво искаше да каже.» Крисчън по тесни дънки и бяла тениска, наведен така… представляваше невероятна гледка. Направо си изгубих мисълта. Той бързо вкара четири червени топки, после направи фал, като вкара бялата.

— Елементарна грешка, господин Грей — подразних го.

Крисчън се подсмихна.

— О, аз съм само един глупав смъртен, госпожице Стийл. Ваш ред е, струва ми се. — Посочи масата.

— Нали не се опитвате да изгубите?

— А, не. Намислил съм си специална награда и искам да спечеля, Анастейжа. — Сви небрежно рамене. — Но пък аз и без това винаги искам да печеля.

Изгледах го с присвити очи. «Ами тогава…» Страшно се радвах, че съм по късата си синя риза. Обикалях около масата и се навеждах ниско при всяка възможност, показвайки му дупето и бюста си. Тази игра може да се играе и от двама. Хвърлих му прикрит поглед.

— Знам какво правиш — прошепна той. Очите му бяха потъмнели.

Кокетно килнах глава и нежно погалих щеката, бавно прокарвах ръка нагоре-надолу.

— А, просто се чудя откъде да нанеса следващия си удар — отвърнах сякаш разсеяно.

Надвесих се над масата и преместих оранжевата топка в по-добра позиция. После застанах точно пред Крисчън, наведох се и се прицелих. Чух го рязко да си поема дъх и естествено, не улучих. «Мамка му.»

Той се приближи, изправи се зад мен и докато още бях наведена напред, постави ръка върху задника ми. «Хмм…»

— За да ме дразните ли ми показвате това, госпожице Стийл? — И силно ме плесна.

Ахнах.

— Да — промълвих, защото си беше вярно.

— Внимавай какво си пожелаваш, бебчо.

Разтрих си дупето, а Крисчън заобиколи от другия край на масата, надвеси се и стреля. Улучи червената топка и тя се понесе към левия страничен джоб. Прицели се в жълтата, горе вдясно, и за малко не улучи. Ухилих се.

— Червена стая, идваме! — подразних го.

Крисчън само повдигна вежди и ми даде знак да продължа. Бързо вкарах зелената и по някаква случайност успях да вкарам последната оранжева топка.

— Определи джоба — измърмори Крисчън, сякаш говореше за нещо друго, нещо мрачно и неприлично.

— Горният ляв. — Прицелих се в черната, ударих я, но не улучих. «По дяволите!»

Той се усмихна дяволито, наведе се над масата и набързо вкара оставащите две червени. Направо се задъхах, като гледах изпънатото му гъвкаво тяло. Крисчън се изправи и натърка върха на щеката си с тебешир, впил пламтящите си очи в мен.

— Ако спечеля…

«Да.»

— Ще те напляскам и после ще те чукам върху билярдната маса.

«Мама му стара.» И последното мускулче надолу от пъпа ми се сви.

— Горният десен джоб — каза той, посочи черната топка и се наведе, за да стреля.