50 нюанса по тъмно

2

Почти ме натика в някакъв малък уютен ресторант.

— Тук става — измърмори. — Нямаме много време.

И според мен ресторантът ставаше. Дървени столове, ленени покривки, стени в същия цвят като стаята за забавления на Крисчън — наситено кървавочервено — по стените безразборно закачени огледала в златни рамки, бели свещи и малки вази с бели рози. Гласът на Ела Фицджералд припяваше тихо за нещото наречено любов. Изключително романтична обстановка.

Сервитьорът ни заведе до маса за двама в приятно сепаре и аз седнах, изпълнена с нервно очакване какво ще каже Крисчън.

— Нямаме много време — обясни той на сервитьора още докато сядахме. — И за двамата говежда пържола, средно опечена, сос беарнез, ако имате, пържени картофи и зеленчуци по преценка на готвача. И ми донесете листата с вината.

— Веднага, господине. — Сервитьорът, очевидно стъписан от компетентността на Крисчън, заситни към кухнята. Крисчън остави блакберито си на масата. Господи, аз нямах ли право на глас?

— Ами ако не ми се яде пържола?

Той въздъхна.

— Не започвай отново, Анастейжа.

— Не съм дете, Крисчън.

— Тогава престани да се държиш като дете.

Имах чувството, че ми е ударил шамар. Това ли се очертаваше — напрегнат остър разговор въпреки романтичната обстановка, без сърца и цветя?

— Значи излиза, че се държа като дете, защото не искам пържола, така ли? — попитах, като се опитвах да скрия колко ми е мъчно.

— Не. Защото нарочно се опитваш да ме накараш да ревнувам. Детинска работа. Не уважаваш чувствата на приятеля си и затова го подвеждаш по този начин. — Крисчън стисна устни и вдигна намръщено поглед, когато сервитьорът се върна с листата с вината.

Изчервих се — не се бях замисляла дори за миг по този въпрос. Горкият Хосе. Изобщо не исках да го подвеждам. Неочаквано ме обзе срам и ужас. Крисчън беше прав — бях постъпила необмислено и безотговорно.

— Ще избереш ли вино? — попита Крисчън и изви очаквателно вежди — самото олицетворение на арогантността. Много добре знаеше, че не разбирам нищичко от вина.

— Ти избери — отвърнах нацупено, но смирено.

— Два чаши шираз от долината Бароса, ако обичате.

— Предлагаме вино само на бутилки, господине.

— Тогава бутилка — сопна се Крисчън.

— Разбира се, господине. — Човекът се отдръпна обидено. Не го винях.

Намръщих се на Крисчън. Какво го тормозеше? Със сигурност аз бях причината и скритата някъде дълбоко в мен богиня се надигна, макар и сънена, протегна се и се усмихна.

— Много си кисел.

Той ме погледна с безразличие.

— Интересно защо.

— Не е зле да сложиш начало с подходящия тон за интимен и честен разговор за бъдещето, не мислиш ли? — Усмихнах се мило.

Той стисна устни в тънка линия, ала след това, почти с нежелание, устните му се извиха и разбрах, че се опитва да потисне усмивката си.

— Извинявай.

— Приемам извинението и с удоволствие държа да те информирам, че не съм решила да стана вегетарианка от последния път, когато ядохме заедно.

— Тъй като е последният път, когато си яла, ми се струва, че въпросът е спорен.

— Пак същата дума, «спорен».

— Спорен — повтори той, погледът му омекна и в очите му заблестяха весели искрици. Прокара ръка през косата си и отново стана сериозен. — Ана, последния път, когато говорихме, ти ме напусна. И сега съм… неспокоен. Казах ти, че искам да се върнеш при мен, а ти… ти не ми отговори. — Погледът му беше толкова напрегнат, изпълнен с очакване, а пък прямотата му бе просто покоряваща. Какво, за бога, да отговоря на подобни думи?

— Липсваше ми… много ми липсваше, Крисчън. Последните няколко дни бяха… трудни. — Преглътнах и усетих как буцата в гърлото ми набъбва, докато в ума ми нахлуваше споменът за отчаянието и мъката, които ме обзеха, след като го напуснах.

Изминалата седмица беше най-ужасната в живота ми, болката бе почти неописуема. Не бях изпитвала нищо подобно. Само че действителността напомняше за себе си, оставяше ме без дъх.

— Нищо не се е променило. Не мога да съм каквато искаш да бъда — успях да изрека въпреки буцата в гърлото.

— Ти си точно каквато искам — отвърна той с безкрайно съчувствие и разбиране.

— Не, Крисчън, не съм.

— Разстроена си заради онова, което се случи последния път. Аз се държах глупаво, а ти… Ти също. Защо не измислиш по-подходяща дума, Анастейжа? — Тонът му се промени, сега говореше така, сякаш ме обвинява.

«Какво?! Смяна на посоката?»

— Отговори ми.

— Не знам. Бях… не бях на себе си. Опитвах се да бъда каквато искаш ти, опитвах се да потисна болката и направо се побърках. Просто… забравих — промълвих и свих гузно рамене.

«Дали пък не можем да избегнем това късане на сърца?»

— Забравила си! — ахна той ужасено, стисна ръба на масата и ме погледна гневно. Свих се пред този поглед.

Ето, че отново побесня. Богинята в мен също ме стрелна с гневен поглед. «Видя ли, сама си навлече всичко!»

— Как да ти имам доверие? — попита дрезгаво той. — Как?

Сервитьорът донесе виното. Двамата с Крисчън не откъсвахме очи един от друг — сини се взират в сиви. И двамата бяхме изпълнени с неизказани обвинения. Сервитьорът отвори бутилката и наля глътка в чашата на Крисчън. Той посегна автоматично, отпи и отсече:

— Добро е.

Сервитьорът ни наля внимателно, остави бутилката на масата и побърза да се спаси някъде. Крисчън не ме изпускаше от поглед дори за секунда. Аз се предадох първа, откъснах очи от неговите, вдигнах чашата и отпих огромна глътка. Почти не усетих вкуса.

— Извинявай — прошепнах. Чувствах се глупаво. Бях си тръгнала, защото прецених, че сме несъвместими, а ето че той твърдеше, че съм можела да го спра.

— Защо ми се извиняваш? — попита стреснато той.

— Задето не използвам специалните думи.

Той затвори очи, сякаш изпитваше облекчение, и промърмори:

— Можехме да избегнем цялото това страдание.

— На мен ми се струва, че си съвсем добре. — Дори повече от просто добре. Приличаше на себе си, както винаги.

— Външният вид лъже — отвърна тихо той. — Изобщо не съм добре. Имам чувството, че слънцето е залязло и вече пети ден не е изгрявало, Ана. Попаднах във вечна нощ.

Слисах се от признанието му. «Господи, същото е и при мен!»

— Каза, че няма да си тръгнеш никога, а при първата трудност се изнесе.

— Кога съм казала, че няма да си тръгна никога?

— Докато спеше. Това бяха най-успокояващите думи от много отдавна, Анастейжа. Накараха ме да се отпусна.

Усетих как сърцето ми се сви и посегнах към чашата.

— Каза, че ме обичаш — прошепна той. — Това в миналото ли е вече? — Гласът му бе тих, напрегнат.

— Не, Крисчън, не е.

Стори ми се толкова уязвим, когато въздъхна.

— Добре — прошепна.

Бях шокирана от признанието му. Нещо у него се беше променило. Преди, когато му казах, че го обичам, той се ужаси.

Сервитьорът дойде пак, остави бързо чиниите ни и пак побърза да се отдалечи.

Леле боже! Храна.

— Яж — нареди Крисчън.

Знаех, че съм гладна, но в момента стомахът ми се беше свил. Седях срещу единствения мъж, когато някога бях обичала, а обсъждането на несигурното ни бъдеще съвсем не бе предпоставка за добър апетит. Погледнах неуверено порцията.

— Господ ми е свидетел, Анастейжа, ако не ядеш, ще те преметна на коляното си тук, в ресторанта, и това няма да има абсолютно нищо общо със секса. Яж!

«Тъй ли, Грей?» Подсъзнанието ми не откъсваше очи от мен. Беше напълно съгласно с господин Петдесет нюанса.

— Добре, ще ям. Не е нужно още отсега да вдигаш ръка, за да раздаваш правосъдие.

Той не само че не се усмихна, ами продължи да ме гледа ядно. С огромно нежелание взех ножа и вилицата. Боже, пържолата беше невероятно вкусна! Бях гладна, невероятно гладна. Сдъвках, преглътнах и забелязах как той се отпусна.

Вечеряхме в мълчание. Пуснаха друга музика. Сега пееше жена с нежен глас и думите й ехтяха в мислите ми: никога няма да съм същата, след като той влезе в живота ми.

Погледнах любимия си. Ядеше и ме наблюдаваше. Глад, копнеж и безпокойство, съчетани в един разгорещен поглед.

— Знаеш ли кой пее? — Опитвах се да поведа по-нормален разговор.

Крисчън за миг се заслуша.

— Не… но е добра, която и да е.

— И на мен ми харесва.

Най-сетне той се усмихна с познатата ми загадъчна усмивка. Какво ли замисляше?

— Кажи? — настоях аз.

Той поклати глава и каза тихо:

— Яж.

Бях изяла половината храна в чинията си. Не можех да погълна и хапка повече. Как да му го обясня?

— Не мога повече. Ядох ли достатъчно, за да е доволен господинът?

Той ме погледна безизразно, без да отговори, след това си погледна часовника.

— Наистина преядох — добавих и отпих от великолепното вино.

— След малко трябва да тръгваме. Тейлър вече е в града, а и ти трябва да ставаш рано за работа.

— Ти също.

— Аз мога да мина с много по-малко сън от теб, Анастейжа. Добре поне, че хапна нещо.

— Няма ли да се върнем с «Чарли Танго»?

— Не, нали пих. Тейлър ще ни откара. Освен това така ще си само моя за няколко часа. И ще можем да си поговорим.

Значи това бил планът му.

Крисчън викна сервитьора за сметката, след това посегна към блакберито, позвъни и каза само:

— «Льо Пикотен», Северозападно Трето авеню.

Затвори.

— Колко си груб с Тейлър, а и с повечето хора.

— Просто минавам направо на въпроса, Анастейжа.

— Тази вечер така и не мина на въпроса, да не говорим за направо. Нищо не се е променило, Крисчън.

— Искам да ти предложа нещо.

— Всичко това започна с предложение.

— Беше различно.

Сервитьорът се върна и Крисчън му подаде кредитната си карта, без дори да погледне сметката. Телефонът му иззвъня и той погледна екранчето.

Значи предложение. И сега какво? В главата ми се разиграваха два сценария: отвличане или да работя за него. Нещо не се връзваше. Крисчън приключи с плащането и каза:

— Хайде. Тейлър е отвън.

Станахме и той ме хвана за ръка.

— Не искам да те изгубя, Анастейжа. — Целуна нежно кокалчетата ми и докосването на устните му разтърси цялото ми тяло.

Аудито ни чакаше. Крисчън ми отвори вратата. Качих се и потънах в плюшената седалка. Той заобиколи от страната на шофьора. Тейлър слезе и двамата проведоха кратък разговор. Това не беше обичайният им протокол. Обзе ме любопитство. Какво ли обсъждаха? След малко и двамата се качиха и аз погледнах Крисчън, който гледаше напред с напълно безизразно лице.

Позволих си да разгледам за кратко профила му: правия нос, изваяните пълни устни, косата, паднала по челото. Не беше писано този божествен мъж да е мой.

Тиха музика изпълни колата, великолепно изпълнение, което не познавах. Тейлър се насочи към магистрала 1-5 и Сиатъл.

Крисчън се обърна към мен.

— Както вече ти казах, Анастейжа, имам предложение.

Погледнах нервно към Тейлър.

— Тейлър не може да те чуе — увери ме Крисчън.

— Как така?

— Тейлър — повиши глас Крисчън. Тейлър не отговори. Крисчън го повика отново и отново нямаше отговор. Крисчън се пресегна напред, потупа го по рамото и Тейлър си свали слушалките, които не бях забелязала.

— Да, господине?

— Благодаря, Тейлър. Няма нищо. Продължавай.

— Добре, господине.

— Сега доволна ли си? Той слуша айпода си. Пучини. Все едно че го няма.

— Ти нарочно ли го накара да го направи?

— Да.

Господи!

— Добре, какво е предложението ти?

Неочаквано Крисчън стана решителен и делови. Леле боже! Предстоеше сделка. Бях цялата внимание.

— Първо обаче искам да те попитам нещо. Предпочиташ ли обикновена сладникава връзчица без никакво изчанчено чукане?

Зяпнах.

— Изчанчено чукане ли? — успях да попитам.

— Да. Изчанчено чукане.

— Не мога да повярвам, че го каза.

— Да, но го казах. Отговори ми — настоя спокойно той.

Изчервих се. Богинята в мен бе паднала на колене, събрала беше длани, умоляваше ме.

— Харесвам изчанченото ти чукане — отговорих тихо.

— Така си и мислех. Какво тогава не ти харесва?

«Че не мога да те докосна. Че ти се наслаждаваш на болката ми, на впиването на колана в плътта ми…»

— Заплахата за жестоко и необичайно наказание.

— Това пък какво означава?

— Имаш какви ли не пръчки, камшици и джаджи и те ме плашат до смърт. Не искам да ги използваш върху мен.

— Добре, без камшици и пръчки… и без колани — добави подигравателно той.

Погледнах го изумено.

— Да не би да поставяш някакви ограничения?

— Просто се опитвам да те разбера, да добия ясна представа за онова, което харесваш и не харесваш.

— Като цяло, Крисчън, на теб ти доставя удоволствие да ми причиняваш болка, която трудно преглъщам. Правиш го, защото си преценил, че съм прекрачила някаква невидима произволна граница.

— Съвсем не е произволна. Правилата са определени.

— Не искам никакви правила.

— Никакви ли?

— Никакви — отсякох, макар сърцето ми да се беше качило в гърлото. Накъде ли биеше?

— И нямаш нищо против, ако те напляскам?

— С какво ще ме напляскаш?

— С това. — Той вдигна ръка.

Наместих се притеснено на седалката.

— Не бих казала. Особено с онези сребърни топчета… — Добре че беше тъмно: лицето ми гореше и гласът ми пресекваше, като си припомнях онази нощ. _Да… Бих го направила отново._

Той се подсмихна.

— Да, беше забавно.

— Дори повече от забавно — прошепнах.

— Ще понесеш ли малко болка?

Свих рамене.

— Сигурно. — Накъде биеше с тези въпроси? Нивото ми на страх скочи нагоре с няколко степени по скалата на Рихтер.

Той поглади брадичката си и каза замислено:

— Анастейжа, искам да започнем отново. Да започнем с обикновената сладникава връзчица и може би, след като ми имаш повече доверие, а аз се уверя, че си искрена и ми казваш всичко, ще продължим напред и ще се отпуснем с някои от нещата, които обичам да правя.

Зяпнах го напълно слисана, в главата ми не се мяркаше нито една мисъл — все едно компютърът ми се е сринал напълно. Стори ми се, че е неспокоен, но не го виждах ясно в полумрака. Най-сетне имах чувството, че разбирам.

Той искаше светлина, но можех ли да искам от него да направи това за мен? А пък аз не обичах ли мрака? Поне понякога. Спомени за нощта с Томас Талис нахлуха в мислите ми.

— Ами наказанията?

— Никакви наказания. Абсолютно никакви.

— Ами правилата?

— Никакви правила.

— Абсолютно никакви ли? Но ти имаш известни нужди и…

— От теб се нуждая много повече, Анастейжа. Последните няколко дни бяха истински ад. Всичките ми инстинкти нашепват да те оставя на мира, защото не те заслужавам… Снимките на момчето… Сега разбирам в каква светлина те възприема. Спокойна, красива, не че не си красива и сега, но докато седиш до мен, виждам болката ти. Много ми е трудно, след като знам, че аз съм човекът, който те е накарал да се почувстваш по този начин… Аз обаче съм егоист. Желая те още откакто падна в офиса ми. Ти си изящна, откровена, топла, силна, с чувство за хумор, възхитително невинна; списъкът е безкраен. Изпитвам истинско страхопочитание към теб. Желая те и мисълта, че ще паднеш в обятията на друг, е като нож в тъмната ми душа.

Устата ми пресъхна. Леле боже! Ако това не беше признание в любов, не знам какво друго можеше да е. Думите буквално избликнаха от мен — бентът се отприщи.

— Крисчън, защо мислиш, че имаш тъмна душа? Никога не бих казала подобно нещо. Тъжна може би, но ти си добър човек. Това го виждам… ти си щедър, мил си и никога не си ме лъгал. А пък и аз не съм се престарала… Миналата събота изживях истински шок. Беше като внезапно събуждане. Разбрах, че си се старал да ме глезиш и че аз не мога да бъда човекът, който искаш да бъда. След като си тръгнах, ми светна, че физическата болка, която си ми причинявал, е много по-незначителна от болката да те изгубя. Искам да те зарадвам, да ти доставя удоволствие, но е много трудно.

— Ти непрекъснато ми доставяш удоволствие — прошепна той. — Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— Никога не знам какво мислиш. Понякога си толкова затворен… като остров си. Плашиш ме. Затова си мълча. Просто не знам в каква посока ще поеме настроението ти. То се лашка от север на юг и после обратно само за наносекунда. Много е объркващо. Ти не ми позволяваш да те докосна, а на мен много ми се иска да те обичам.

Той примига в мрака, предпазливо, поне така ми се стори, и аз усетих, че не мога да му устоя повече. Разкопчах колана и се настаних в скута му, с което го изненадах. Хванах лицето му с длани.

— Обичам те, Крисчън Грей. А ти си готов да направиш всичко това за мен. Не те заслужавам и много се извинявам, че не мога да направя всички тези неща за теб. Може би с времето… не знам… но, да, приемам предложението ти. Къде да подпиша?

Той ме прегърна и ме притисна до себе си.

— О, Ана — въздъхна и зарови нос в косата ми.

Седяхме прегърнати и слушахме музиката — успокояващо изпълнение на пиано — която сякаш отразяваше настроението в автомобила, прекрасното спокойствие след буря. Опитах да се наместя в него и отпуснах глава на рамото му. Той нежно ме погали по гърба.

— Докосването е трудно за мен, Анастейжа — прошепна.

— Знам. И ми се иска да разбера защо е така.

Той въздъхна и продължи тихо:

— Детството ми беше кошмарно. Един от сводниците на надрусаната курва… — Млъкна, тялото му се напрегна: припомняше си нещо ужасяващо. — Това го помня. — Потръпна.

Сърцето ми се сви, като си спомних белезите от изгоряло по гърдите му. «О, Крисчън!» Прегърнах го по-силно през врата.

— Тя нараняваше ли те? Майка ти. — Гласът ми беше тих, потреперваше от напиращи сълзи.

— Не. Поне не помня. Просто не се интересуваше от мен. Не ме защитаваше от сводника си. — Изсумтя. — По-скоро аз се грижех за нея. Когато тя се самоуби, бяха необходими цели четири дни, докато ни намерят и съобщят… това го помня ясно.

Не успях да сдържа ужасеното си ахване. Мама му стара. В гърлото ми се надига горчилка.

— На това му се вика гнуснярска работа — прошепнах.

— До ента степен.

Притиснах устни до врата му, търсех и предлагах утеха и същевременно си представях малко мърляво момченце със сиви очи, изгубено, самотно, изправило се до тялото на мъртвата си майка.

«О, Крисчън!» Вдъхвах аромата му. Ухаеше божествено, любимата ми миризма на света.

Когато се събудих, вече бяхме в Сиатъл.

— Здрасти — тихо каза Крисчън.

— Извинявай — прошепнах, примигнах и се протегнах. Все още бях в ръцете му, в скута му.

— Мога цял живот да те гледам как спиш, Ана.

— Казах ли нещо?

— Не. Почти до вас сме.

Виж ти.

— Значи няма да ходим у вас?

— Няма.

Погледнах го.

— Защо?

— Защото утре си на работа.

— Хм. — Нацупих се.

— Да не би да си намислила нещо?

Размърдах се.

— Може и да съм.

Той избухна в смях.

— Анастейжа, няма да те докосна отново, не и преди да ме помолиш.

— Какво?!

— Така ще започнеш да споделяш с мен. Следващия път, когато се любим, ще трябва да ми кажеш точно какво искаш, при това в най-малки подробности.

— Така ли? — Той ме премести от скута си, защото Тейлър вече спираше пред апартамента ми. Крисчън слезе и отвори вратата.

— Приготвил съм ти подарък. — Мина зад автомобила, отвори багажника и извади огромна кутия, опакована с подаръчна хартия. Това пък какво беше, дяволите да го вземат?

— Отвори я, като се прибереш.

— Ти няма ли да влезеш?

— Не, Анастейжа.

— Кога ще те видя?

— Утре.

— Шефът ми иска да изляза с него на по чашка.

Крисчън се намръщи.

— Така ли? — В гласа му се прокрадна заплаха.

— За да отпразнуваме първата ми седмица — добавих бързо.

— Къде?

— Не знам.

— Мога да те взема оттам.

— Добре… Ще ти пусна имейл или есемес.

— Добре.

Изпрати ме до вратата на фоайето и изчака, докато извадих ключовете си от чантата. Докато отключвах, хвана брадичката ми и проправи пътечка с целувки от ъгълчето на окото ми до ъгълчето на устата.

От мен се изтръгна приглушен стон, вътрешностите ми се разтопиха и потекоха.

— До утре — каза той с въздишка.

— Лека нощ, Крисчън. — Желанието в гласа ми беше неприкрито.

Той се усмихна.

— Влизай веднага — нареди и аз пресякох фоайето с тайнствения пакет в ръка.

— До скоро, сладурче — подвикна той, след това се обърна и с лека, въздушна походка се върна при автомобила.

Щом влязох в апартамента, отворих подаръка и открих вътре моя лаптоп «Макбук Про», блакберито и още една правоъгълна кутия. Това пък какво беше? Разкъсах сребърната хартия и видях елегантен кожен калъф.

Отворих го. Беше айпод. Мили боже… истински айпод! На екрана се виждаше бяла картичка с почерка на Крисчън.

C>

«Анастейжа — това е за теб.

Знам какво искаш да чуеш.

Оставям музиката да говори вместо мен.»

@ Крисчън

C$

Разполагах с направен от Крисчън Грей музикален микс, замаскиран като последен модел айпод. Поклатих неодобрително глава заради безумната цена, но тайничко си признах, че много ми харесва. Джак си имаше в офиса, така че знаех как се използва.

Включих го и ахнах, когато видях образа: малък модел глайдер. Господи! Та това беше същият «Бланик L-23», който му подарих, качен на стъклен пиедестал, поставен върху нещото, което наричах бюрото на Крисчън в офиса му. Не можех да откъсна очи.

«Сглобил го е!» Наистина го беше сглобил. Спомних си, че беше споменал нещо в бележката с цветята. Усетих, че ми се вие свят, и разбрах, че е мислил много над подаръка.

Плъзнах стреличката в дъното на екрана, за да го отключа, и отново ахнах. Показа се снимка на нас с Крисчън на дипломирането ми. Същата снимка беше поместена в «Сиатъл Таймс». Крисчън изглеждаше страхотно красив, а аз се усмихвах от ухо до ухо — «Да, той е само мой!».

Плъзнах пръст и иконите се смениха, на съседния екран се появиха няколко нови. Приложение киндъл ап за четене на книги, електронни издания, уърдс — каквото и да е това.

«Британската библиотека ли?» Докоснах иконата и се появи меню: ИСТОРИЧЕСКА КОЛЕКЦИЯ. Прегледах надолу и избрах: РОМАНИ ОТ 18-И И 19-И ВЕК. Следваше ново меню. Докоснах заглавието: «Американецът» от Хенри Джеймс. Отвори се нов прозорец и ми предложи сканирано копие на книгата. Майко мила — беше издание от 1879-а и аз го имах на айпода си! Той ми беше купил Британската библиотека и тя вече беше на мое разположение с едно докосване.

Излязох бързо, защото знаех, че мога да потъна в това приложение за цяла вечност. Забелязах и приложение «страхотна храна» и извъртях очи, но едновременно с това се усмихнах; новинарско приложение, приложения за времето… но в бележката му се споменаваше нещо за музика. Върнах се на главния екран, докоснах иконката айпод и се появи плейлист. Прегледах бързо песните и списъкът ме накара да се усмихна. Томас Талис — нямаше да го забравя скоро. Нали го бях слушала два пъти, докато той ме налагаше с камшик и ме чукаше.

«Уичкрафт». Усмивката ми стана още по-широка — танц в просторната стая. Парчето Бах-Марчело — «а, не, то е твърде тъжно за настроението ми в момента». Хммм. Джеф Бъкли — «да, чувала съм за него». «Сноу Пътрол» — любимата ми банда — и песента «Принципи на страстта» на «Енигма». Типично в стила на Крисчън. Следващата се наричаше «Обладаване»… «Да, напълно в стила на моя ненаситник.» Имаше още няколко, които не знаех.

Избрах песен, която привлече погледа ми, и я пуснах. «Опитай» на Нели Фуртадо. Тя запя и гласът й се стелеше като копринен шал около мен, обгръщаше ме. Отпуснах се на леглото.

Да не би това да означаваше, че Крисчън е склонен да опита? Дали щеше да пробва тази нова връзка? Думите на песента ме опиваха. Гледах право в тавана и се опитвах да си обясня този чудесен обрат. Липсвах му. Сигурно имаше някакви чувства към мен. Нямаше как иначе. И айподът, и песните, и приложенията — да, той държеше на мен. Наистина държеше на мен. В сърцето ми нахлу надежда.

Песента свърши. Очите ми бяха пълни със сълзи. Бързо се прехвърлих на следващата — «Ученият» на «Колдплей» — една от любимите групи на Кейт. Знаех парчето, но никога не се бях заслушвала в думите. Затворих очи и оставих думите да ме докоснат, да заструят през мен.

Сълзите ми рукнаха. Не успях да ги спра. Ако това не беше извинение, не знам какво друго можеше да е. «О, Крисчън!»

Да не би това да беше покана? Дали щеше да отговори на въпросите ми? «Да не би да влагам прекалено много в цялата тази работа? Сигурно прекалявам.»

Избърсах сълзите със замах. Трябваше да му пусна имейл, за да му благодаря. Скочих от леглото, за да взема проклетата машинка.

«Колдплей» продължаваха да пеят. Седях с кръстосани крака на леглото. Лаптопът се включи и влязох в нета.

C>

__Подател:__ Анастейжа Стийл

__Относно:__ АЙПОД

__Дата:__ 9 юни 2011, 23:56

__До:__ Крисчън Грей

«Отново ме разплака.

Айподът страшно ми хареса.

Песните страшно ми харесаха.

Обичам те.

Благодаря.

Лека нощ.»

@ Ана хх

C$

C>

__Подател:__ Крисчън Грей

__Относно:__ Айпод

__Дата:__ 10 юни 2011, 00:03

__До:__ Анастейжа Стийл

«Радвам се, че ти е харесал. Купих и за мен.

Ако бях с теб, щях да пресуша сълзите ти с целувки.

Само че не съм, затова заспивай.»

@ Крисчън Грей

@ Главен изпълнителен директор на «Грей Ентърпрайзис Холдинг»

C$

Отговорът му ме накара да се усмихна — все още му беше приятно да командва, типично в негов стил. Дали това щеше да се промени? В този момент разбрах, че се надявам да си остане същото. Харесвах го такъв — властен — стига да успеех да му се опълча, без да се страхувам от наказание.

C>

__Подател:__ Анастейжа Стийл

__Относно:__ Господин Мърморко

__Дата:__ 10 юни 2011, 00:07

__До:__ Крисчън Грей

«Звучите както обикновено, господин Грей — властен, малко напрегнат и донякъде недоволен.

Има нещо, което би променило това. Но пък ти не си тук, не искаш да остана при теб, очакваш да ти се моля…

Мечтай си, господинчо.»

@ Ана хх

PS: Освен това забелязвам, че си включил и «Стокърс Антъм» с «Всяка глътка въздух, която поемеш». Чувството ти за хумор ми допада, въпросът е дали господин Флин знае.

C$

C>

__Подател:__ Крисчън Грей

__Относно:__ Зен спокойствие

__Дата:__ 10 юни 2011, 00:10

__До:__ Анастейжа Стийл

«Моя най-скъпа и любима госпожице Стийл. Понякога и в сладникавите връзки се случва някой да бъде напляскан. Обикновено по взаимно съгласие и в сексуален контекст… но аз ще съм напълно доволен да направя изключение.

Сигурно ще останеш облекчена, когато научиш, че доктор Флин също се наслаждава на чувството ми за хумор.

Сега върви да спиш, тъй като утре няма да имаш време да наваксаш.

И между другото — ще ме молиш, бъди сигурна. Нямам търпение моментът да настъпи.»

@ Крисчън Грей

@ Главен изпълнителен директор на «Грей Ентърпрайзис Холдинг»

C$

C>

__Подател:__ Анастейжа Стийл

__Относно:__ Лека нощ и сладки сънища

__Дата:__ 10 юни 2011, 00:12

__До:__ Крисчън Грей

«След като ме молиш толкова мило, а сладката ти заплаха ми се понрави, ще се сгуша с айпода, който бе така любезен да ми подариш, и ще заспя, докато преравям Британската библиотека и слушам музиката, която разкрива предостатъчно.»

@ А. ххх

C$

C>

__Подател:__ Крисчън Грей

__Относно:__ Последна молба

__Дата:__ 10 юни 2011, 00:15

__До:__ Анастейжа Стийл

«Сънувай ме.»

х

@ Крисчън Грей

@ Главен изпълнителен директор на «Грей Ентърпрайзис Холдинг»

C$

Да те сънувам ли, Крисчън Грей? Винаги.

Облякох си бързо пижамата, измих си зъбите и се пъхнах в леглото. Сложих слушалките, измъкнах спадналия балон «Чарли Танго» изпод възглавницата и го притиснах до гърдите си.

Преливах от радост, по лицето ми се бе разляла широка глупава усмивка. Ето такава промяна може да донесе един ден. Дали ще успея да заспя?

Хосе Гонзалес запя нежна мелодия, присъедини се хипнотичният глас на китара и аз се унесох, докато се питах как успя светът да стане отново прекрасен само за една вечер и дали не трябва и аз да подготвя подобен микс за Крисчън.