50 нюанса по тъмно

13

Гледаше ме със смущаващо непроницаемо изражение. И държеше оръжие. Подсъзнанието ми се строполи в несвяст и едва ли щях да успея да го свестя дори с амоняк.

Примигах. «Как е влязла? Къде е Итън? Мама му стара! Къде е Итън?»

Вледеняващ страх стегна сърцето ми. Ами ако му беше направила нещо? «Успокой се, успокой се» — заповтарях си като мантра.

Тя наклони глава настрани и ме погледна така, като че ли съм уродлив експонат. Божичко, все пак ненормалната тук не бях аз.

Докато анализирах ситуацията, сякаш мина цяла вечност, въпреки че всъщност беше изтекла само стотна от секундата. Лицето на Лийла си остана непроницаемо. Беше мърлява и чорлава, както и предишния път. Още носеше онзи мръсен шлифер и отчаяно се нуждаеше от душ. Косата й беше мазна и провиснала, очите й бяха мътнокафяви, замъглени и някак си объркани.

— Здрасти — успях да кажа, въпреки че устата ми беше тотално пресъхнала. — Лийла, нали?

Тя се усмихна — но вместо истинска усмивка устните й само се извиха зловещо.

— Тя говори — прошепна Лийла и гласът й беше едновременно мек и стържещ, зловеща комбинация.

— Да, говоря — отвърнах внимателно, все едно говорех на дете. — Сама ли си? — «Къде е Итън?» Сърцето ми пак бясно се разтуптя при мисълта, че може да му се е случило нещо лошо.

Лицето й помръкна — до такава степен, че още малко и щеше да избухне в сълзи, толкова отчаяна изглеждаше.

— Сама — промълви тя. — Сама. — От тази дума лъхаше бездънна скръб. Какво искаше да каже? Че аз съм сама ли? Или че тя е сама? Че е сама, защото е направила нещо лошо на Итън?! О… не… Трябваше да овладея задушаващия страх, който заедно със сълзите ми напираше в гърлото ми.

— Какво правиш тук? Какво искаш? — попитах възможно по-спокойно, въпреки вцепеняващия ужас в гърлото ми.

Тя сбърчи вежди, сякаш въпросите ми тотално я озадачаваха. Ала не се държеше агресивно. Револверът дори не бе насочен към мен. Смених темата, като се мъчех да не обръщам внимание на тръпките по гръбнака си.

— Искаш ли чай? — Защо я питах дали иска чай? Това беше реакцията на Рей към всяка емоционална ситуация. Божичко, ако ме видеше в момента, той щеше да получи удар. Военната му подготовка щеше да се е задействала и вече щеше да я е обезоръжил.

Поех си дъх в опит да успокоя паникьосаното си дишане и пристъпих напред. Тя се намръщи, сякаш не разбираше точно какво правя, и леко се завъртя, така че остана с лице към мен. Взех чайника и с трепереща ръка го напълних от чешмата. Дишането ми се успокои. Да, ако искаше да ме убие, определено вече щеше да ме е застреляла. А тя ме гледаше разсеяно и някак объркано. И с любопитство. Докато включвах чайника, отново ме връхлетя тревогата за Итън. Дали беше ранен? Завързан?

— Има ли някой друг в апартамента? — попитах колебливо.

Лийла наклони глава на другата страна, вдигна дясната си ръка — държеше револвера с лявата — хвана един кичур от дългата си мазна коса и започна да го върти, да го дърпа и да го суче, явно нервен навик. И докато вниманието ми беше съсредоточено върху движенията й, отново ми хрумна, че много прилича на мен. Затаих дъх в очакване на отговора й. Тревогата ми ставаше почти непоносима.

— Сама. Съвсем сама — промълви Лийла. Думите й ми подействаха успокояващо. Може би Итън не беше дошъл. Облекчението ми даде сили.

— Не искаш ли чай? Или кафе?

— Не съм жадна — тихо отвърна тя и предпазливо пристъпи към мен. И силите ми ме напуснаха. Пак се задъхах от страх, ужасът задръсти вените ми. Въпреки това проявих невъобразима смелост, обърнах се и извадих от бюфета две чаши.

— Какво повече имаш от мен? — произнесе тя с напевна детска интонация.

— Какво искаш да кажеш, Лийла? — попитах колкото се може по-внимателно.

— Господарят… господин Грей… ти позволява да го наричаш на малко име.

— Аз не съм негова подчинена, Лийла. Ъъъ… Господарят разбира, че не съм способна, не съм подходяща за такава роля.

Тя наклони глава на другата страна, ужасно смущаващ и неестествен жест.

— Не-под-хо-дя-ща. — Опита звученето на думата, сякаш проверяваше усещането й на вкус. — Но Господарят е щастлив. Видях го. Смее се и се усмихва. Тези реакции са редки… съвсем редки за него.

«О!»

— Ти приличаш на мен. — Лийла смени темата и това ме изненада. Очите й като че ли за пръв път наистина се фокусираха върху мен. — Господарят обича покорни, които приличат на теб и мен. Другите нямат значение… нямат значение… и въпреки това ти спиш в неговото легло. Видях те.

Мамка му! Наистина е била в стаята. Не си бях въобразила.

— Видяла си ме в леглото му?! — прошепнах.

— Аз никога не съм спала в леглото на Господаря — каза тя. Приличаше на безплътен призрак. Половин човек. Изглеждаше невероятно крехка и въпреки факта, че държеше оръжие, изведнъж ме обзе съчувствие към нея.

— Защо Господарят ни харесва такива? Това ме кара да мисля за нещо… нещо… Господарят е човек на мрака… но аз го обичам.

«Не, не е човек на мрака! — наежих се вътрешно. — Той е добър човек и дойде при мен в светлината.» А сега тя се опитваше да го завлече обратно с някаква шантава идея, че го обича.

— Ще ми дадеш ли револвера, Лийла? — попитах тихо. Тя го стисна по-здраво, после го притисна към гърдите си.

— Мой си е. Нищо друго не ми остана. — Погали го нежно. — За да отида при моята любов.

«Мамка му!» Каква любов, Крисчън ли? Все едно ме удари в корема. Знаех, че той ще дойде съвсем скоро, за да види защо се бавя. Дали искаше да го застреля? Тази мисъл беше толкова ужасна, че гърлото ме заболя от огромния възел, образувал се там, който започна да ме задушава, също като страха, свил на топка стомаха ми.

И сякаш по даден знак вратата рязко се отвори и на прага се появи Крисчън, следван от Тейлър.

Крисчън ме погледна и в очите му проблесна искрица на облекчение. Тя обаче изчезна в момента, в който видя Лийла — и той просто се вцепени, направо замръзна. Втренчи се в нея с напрежение, каквото не бях виждала, с диви, разширени, гневни и уплашени очи.

«О, не… о, не!»

Лийла също се взря в него и за миг си помислих, че е възвърнала разума си. Тя бързо примигна, пръстите й стиснаха револвера по-здраво.

Дъхът ми секна и сърцето ми заблъска, чувах как кръвта бучи в ушите ми. «Не, не, не!»

Тази клета осакатена жена държеше в ръцете си целия ми свят. Щеше ли да стреля? И по двама ни ли? Или само по Крисчън? Тази мисъл късаше сърцето ми.

Времето спря и сякаш измина цяла вечност, докато тя леко наклони глава. Погледна го разкаяно през дългите си ресници.

Крисчън вдигна ръка — даваше знак на Тейлър да остане на мястото си. Пребледнялото лице на Тейлър издаваше яростта му. Никога не го бях виждала такъв, но той остана абсолютно неподвижен, докато Крисчън и Лийла се взираха един в друг.

Какво щеше да направи тя? Какво щеше да направи той? Ала двамата просто продължаваха да се гледат. Изражението на Крисчън беше диво, излъчваше някаква неизвестна емоция. Може би съжаление, страх, нежност… или любов? Не, само не любов!

Очите му се впиваха в нея и атмосферата в апартамента мъчително бавно започваше да се променя. Напрежението растеше и аз усетих връзката, електричеството между тях.

«Не!» Внезапно се почувствах натрапница, пречех им, докато се гледаха един друг. Бях излишна — воайор, шпиониращ забранена, интимна сцена зад спуснати завеси.

Напрегнатият поглед на Крисчън се разгоря още по-силно и поведението му някак си се промени. Сега изглеждаше по-висок, някак по-властен, по-студен и по-далечен. Познах тази поза. Вече го бях виждала такъв — в неговата зала за игри.

Настръхнах. Това беше Крисчън Доминанта и явно се чувстваше като у дома си в тази роля. Не знаех дали е роден такъв, или е бил създаден, но със свито сърце и стомах видях реакцията на Лийла: устните й се разтвориха, дишането й се ускори и на бузите й се появи руменина. «Не!» Нямах сили да присъствам на тази напълно нежелана сцена от неговото минало.

Накрая той й каза само с устни една-единствена дума. Не я разбрах, но тя оказа незабавно въздействие върху нея. Лийла коленичи, наведе глава и плъзна револвера по пода. «Мама му стара!»

Крисчън спокойно се наведе и го вдигна. Погледна го с неприкрито отвращение и го пъхна в джоба на сакото си. После отново се обърна към Лийла, която покорно бе коленичила.

— Върви с Тейлър, Анастейжа — заповяда ми той. Тейлър прекрачи прага и ме погледна.

— Итън? — попитах.

— Долу е — отвърна Крисчън кратко, без да откъсва очи от Лийла.

Долу. Значи не тук. Итън беше добре. В кръвта ми мощно нахлу облекчение и за миг ми се стори, че ще припадна.

— Анастейжа — с предупредително строг глас каза Крисчън.

Примигнах и внезапно установих, че не мога да помръдна. Не исках да го оставя — да го оставя с нея. Той отиде при Лийла и се наведе над нея. Тя стоеше неестествено неподвижно. Не можех да откъсна поглед от двамата — заедно…

— За бога, Анастейжа, поне веднъж в живота си направи каквото ти казвам. Тръгвай! — със студен като лед глас каза Крисчън, вперил очите си в моите. Зад тихите му бавно изречени думи ясно личеше гневът му.

Гняв към мен?! В никакъв случай. Моля те — не! Почувствах се така, сякаш ме е зашлевил. Защо искаше да остане с нея?

— Тейлър, заведи госпожица Стийл долу. Веднага.

Тейлър кимна. Аз продължавах да се взирам в Крисчън.

— Защо? — едва успях да прошепна.

Очите му ледено се впиваха в мен.

— Трябва да остана насаме с Лийла — настойчиво каза той.

Вероятно се опитваше да ми подскаже нещо, обаче аз бях толкова шокирана от случилото се, че не разбирах какво. Погледнах Лийла и видях, че по устните й плъзва съвсем лека усмивка, но иначе остана напълно невъзмутима. Абсолютната подчинена. «Мамка му!» Сърцето ми се вледени.

Ето от какво имаше нужда Крисчън. Ето какво харесваше. «Не!» Искаше ми се да завия.

— Госпожице Стийл. Ана. — Тейлър ми протягаше ръка, за да тръгна с него. Аз обаче бях парализирана от ужасяващото зрелище, което се разиграваше пред очите ми. То потвърждаваше най-ужасните ми страхове и разпалваше всичките ми колебания. Крисчън и Лийла заедно — доминантът и неговата подчинена.

— Тейлър — сепна се Крисчън и Тейлър се наведе и ме грабна на ръце. Последното, което видях, беше, че Крисчън гали Лийла по главата и тихо й шепне нещо.

«Не!»

Тейлър ме понесе надолу по стълбището. Отпуснах се в ръцете му и се опитах да проумея случилото се през последните десет минути — или повече? По-малко? Бях изгубила представа за време.

Крисчън и Лийла, Лийла и Крисчън… заедно? Какво правеше с нея сега?

— Господи, Ана! Какво става тук?

Беше Итън. Крачеше нервно в малкото фоайе, все още с големия си сак на рамо. «О, слава богу, че не му се е случило нищо!» Щом Тейлър ме пусна, се хвърлих към Итън и го прегърнах.

— Итън! Слава богу! — Прегръщах го, притисках го към себе си. Бях ужасно разтревожена и за миг намерих убежище от растящата ми паника при мисълта какви събития се разиграват в квартирата ми.

— Какво става? Кой е този човек?

— О, извинявай, Итън. Това е Тейлър. Работи при Крисчън. Тейлър, това е Итън, братът на моята съквартирантка.

Двамата си кимнаха.

— Ана, какво става? Тъкмо бях извадил ключовете от апартамента, когато двамата изскочиха изневиделица и ми ги грабнаха…

— Закъснял си… И слава богу!

— Да, срещнах един приятел от «Пулман» и отидохме да изпием по едно набързо. Какво става горе?

— Едно момиче, бивша приятелка на Крисчън… Влязла е в нашия апартамент. Побъркала се е и Крисчън я… — Гласът ми секна и от очите ми бликнаха сълзи.

Итън ме притегли към себе си.

— Повикахте ли полиция?

— Не, случаят не е такъв. — Разридах се на гърдите му. Не можех да спра. Напрежението се освобождаваше чрез сълзите ми. Итън ме прегърна още по-силно, но усещах, че е озадачен.

— Ана, хайде да отидем да пийнем по нещо. — Той ме погали приятелски по гърба. Изведнъж се почувствах неловко, засрамих се и честно казано, ми се прииска да остана сама. Но кимнах и приех предложението му. Трябваше да се махна оттук, от онова, което ставаше горе.

Обърнах се към Тейлър.

— Бяхте ли проверили апартамента? — попитах го през сълзи и си избърсах носа с ръка.

— Да. Следобед. — Той извинително сви рамене и ми подаде носна кърпичка. Изглеждаше съкрушен. — Съжалявам, Ана.

Намръщих се. Божичко, изглеждаше невероятно разкаян. Не исках да го карам да се чувства още по-виновен.

— Тя сякаш притежава свръхестествена способност да ни се изплъзва — навъсено прибави Тейлър.

— С Итън ще пийнем по нещо и после ще идем в «Ескала». — Избърсах си очите.

Тейлър неловко запристъпва от крак на крак.

— Господин Грей искаше да сте в квартирата си.

— Е, нали там е Лийла. — Не успях да скрия горчивината си. — Така че вече няма нужда от всичките тези мерки за сигурност. Кажи му, че ще се видим по-късно.

Тейлър отвори уста да възрази, но благоразумно я затвори.

— Искаш ли да оставиш сака си на Тейлър? — попитах Итън.

— Не, благодаря.

Итън кимна на Тейлър и ме изведе от сградата. Със закъснение се сетих, че съм си оставила чантата на задната седалка на аудито.

— Чантата ми… Искам да кажа, портмонето ми…

— Не се тревожи — отсече Итън. — Аз черпя.

Седнахме в бара от другата страна на улицата, до прозореца. Исках да виждам какво става — кой влиза и главно кой излиза. Итън ми подаде бутилка бира и попита предпазливо:

— Проблеми с бивше гадже ли?

— Не е толкова просто. — Не можех да говоря за това — бях подписала споразумение за конфиденциалност. И този факт за пръв път ме възмущаваше, както и това, че Крисчън не беше споменал нищо за неговото анулиране.

— Имам време и за сложно — любезно отвърна Итън и отпи голяма глътка бира.

— Тя му е бивше гадже, отпреди няколко години. Напуснала съпруга си заради някакъв мъж. После, преди две седмици, той загинал в автомобилна катастрофа и сега тя преследва Крисчън. — Свих рамене. Е, така не бях издала почти нищо.

— Как го преследва?

— Имаше револвер.

— По дяволите!

— Всъщност не заплаши никого. Мисля, че искаше да се самоубие. Но все пак много се безпокоях за теб. Не знаех дали си в апартамента.

— Ясно. Тази жена очевидно е неуравновесена.

— Именно.

— И какво прави сега с нея Крисчън?

Кръвта се оттече от лицето ми и в гърлото ми се надигна жлъч.

— Не знам — прошепнах.

Итън се ококори — той поне разбираше.

Това беше въпросът: какво правеха те? Разговаряха, надявах се. Само разговаряха. И все пак можех да си представя единствено ръката му, която нежно я галеше по косата.

«Тя е разстроена и Крисчън се вълнува за нея, нищо повече» — опитах се да се успокоя. Ала подсъзнанието ми тъжно клатеше глава.

«Не е само това. Лийла е способна да задоволява неговите потребности по начин, по какъвто аз не мога.» Тази мисъл беше потискаща.

Опитах се да се съсредоточа върху всичко, което бяхме правили през последните няколко дни — върху неговото любовно признание, флиртаджийския му хумор, дяволитостта му. Но в главата ми все звучаха думите на Елена.

«Не ти ли липсва… залата ти за игри?»

Изпих си бирата за рекордно време и Итън ми донесе втора. Не бях добра компания, обаче за негова чест той не спираше да говори, опитваше се да ми повдигне духа, разказваше за Барбадос, за Кейт и за Елиът, което ме разсейваше. Но нищо повече — само мимолетно разсейване.

Умът, сърцето и душата ми продължаваха да са горе в апартамента с моя Петдесет нюанса и жената, била негова подчинена. Жена, която си мислеше, че още го обича. Жена, която приличаше на мен.

Когато бях на третата бира, до аудито пред блока спря огромна лимузина със затъмнени стъкла. От нея слезе доктор Флин с някаква жена, облечена в бледосин медицински костюм. Тейлър им отвори входната врата.

— Кой е този? — попита Итън.

— Доктор Флин. Познат на Крисчън.

— Какъв доктор?

— Психиатър.

— Аха.

Продължихме да зяпаме натам и след няколко минути те отново се появиха. Крисчън носеше Лийла, увита в одеяло. «Какво?!» Пред ужасения ми поглед всички се натовариха на лимузината и тя потегли.

Итън ме погледна състрадателно. Чувствах се изоставена, абсолютно изоставена.

— Ще ми вземеш ли нещо малко по-силно? — помолих го с изнемощял глас.

— Разбира се. Какво?

— Бренди.

Итън кимна и тръгна към бара. Вторачих се във входа през прозореца. След няколко секунди се появи Тейлър, качи се на аудито и потегли към «Ескала»… след Крисчън? Нямах представа.

Итън сложи пред мен голямо бренди.

— Хайде, Стийл. Дай да се напием.

Това ми прозвуча като най-хубавото предложение на света. Чукнахме се и отпих голяма глътка от огнената кехлибарена течност, парещо обезболяващо за ужасяващата болка, разцъфваща в сърцето ми.

Беше късно и бях замаяна. С Итън нямахме ключове за квартирата. Той настоя да ме изпрати до «Ескала», но каза, че нямало да остане. Беше се обадил на приятеля, с когото се бяха срещнали по-рано на по чаша, и щял да се натресе у тях.

— Ето значи къде живеел тузарът! — възкликна Итън.

Кимнах.

— Сигурна ли си, че не искаш да се кача с теб?

— Не, трябва сама да се срещна с него — или просто да си легна.

— Ще се видим ли утре?

— Да. Благодаря, Итън — Прегърнах го.

— Ще се оправиш, Стийл — измърмори той до ухото ми, после ме пусна и ме проследи с поглед, докато влизах в сградата.

Слязох от асансьора и влязох в апартамента на Крисчън. Тейлър го нямаше, което беше необичайно. Отворих двукрилата врата и тръгнах към дневната. Крисчън разговаряше по телефона и нервно крачеше пред рояла.

— Дойде — изсумтя, прониза ме с поглед и затвори. — Къде беше? — изръмжа, без да пристъпи към мен.

Сърдеше ли ми се? Да прекара толкова време с побърканото си бивше гадже, а да се сърди на мен?!

— Пила ли си? — попита той ужасено.

— Малко. — Не предполагах, че чак толкова си личи.

Крисчън въздъхна и прокара пръсти през косата си.

— Десет и петнайсет е — каза заплашително тихо. — Тревожех се за теб.

— С Итън отидохме да пийнем, докато ти се грижеше за бившата си — изсъсках му. — Не знаех колко ще се бавиш… с нея.

Крисчън присви очи и направи крачка към мен, но спря.

— Защо го казваш това?

Свих рамене и наведох очи.

— Какво има, Ана? — И за пръв път долових в гласа му нещо друго, освен гняв. Може би страх?

Преглътнах с усилие и се замислих какво всъщност искам да кажа.

— Къде е Лийла?

— В една психиатрична клиника във Фримонт. — Той впи очи в лицето ми. — Ана, какво има? — Приближи се и застана пред мен. — Какво се е случило?

Поклатих глава.

— Аз не съм за теб.

— Какво?! — ахна той. — Защо смяташ така? Как изобщо можеш да си го помислиш?

— Не мога да ти дам онова, от което имаш нужда.

— Нямам нужда от нищо друго, освен теб.

— Когато те видях с нея… — Гласът ми секна.

— Защо ме измъчваш? Това няма нищо общо с теб, Ана. Само с нея. — Крисчън рязко си пое дъх и отново прокара пръсти през косата си. — Тя просто е болна.

— Но аз я усетих — връзката между вас.

— Какво?! Не! — Той посегна към мен и аз инстинктивно отстъпих назад. Крисчън отпусна ръка и запримигва. Изглеждаше обзет от паника.

— Бягаш ли? — промълви с разширени от страх очи.

Не отговорих. Опитвах се да събера пръснатите си мисли.

— Недей — умолително каза Крисчън.

— Крисчън… Аз… — Какво исках да кажа? Имах нужда от време, за да осмисля всичко това. Да, от време.

— Не. Не! — възкликна той.

— Аз…

Крисчън бясно се огледа наоколо. Вдъхновение ли търсеше? Божествена намеса? Нямах представа.

— Не можеш да си отидеш. Обичам те, Ана!

— И аз те обичам, Крисчън, просто…

— Не… не! — отчаяно викна той и стисна главата си с ръце.

— Крисчън…

— Не — промълви той с разширени от паника очи и ненадейно падна на колене пред мен със сведена глава, поставил длани върху бедрата си. Дълбоко си пое дъх и остана неподвижен.

«Какво значи това?!»

— Какво правиш, Крисчън?

Погледът му бе вперен в пода.

— Крисчън! Какво правиш? — повторих пискливо. Той не помръдна. — Крисчън, погледни ме! — заповядах му панически.

Главата му се вдигна без колебание и той ме погледна безучастно с хладните си сиви очи — почти ведри… очакващи.

«Мама му стара…» Крисчън. Подчиненият.