50 нюанса по тъмно

17

Хмм.

Бавно се събуждах. Крисчън беше заровил нос в шията ми.

— Добро утро, бебчо — прошепна той и захапа ухото ми. Клепачите ми запърхаха, отвориха се и после бързо се затвориха. Силна утринна светлина нахлуваше в стаята и дланта му нежно галеше гърдите ми, като лекичко ме възбуждаше. Крисчън спусна ръката си надолу, хвана ме за хълбока и ме притисна към себе си.

Долепих се до него и почувствах еректиралия му член до дупето си. «О, божичко!» Сутрешно събуждане ала Крисчън Грей.

— Радваш се да ме видиш — промърморих сънено и се заизвивах похотливо, притисната към него. Усетих усмивката му до челюстта си.

— _Много_ се радвам да те видя — отвърна той и плъзна дланта си по корема ми, после надолу между краката ми. Пръстите му затанцуваха по срамните ми устни. — Има някои предимства човек да се буди до вас, госпожице Стийл — пошегува се Крисчън и нежно ме завъртя, така че да легна по гръб.

— Добре ли спа? — попита ме, докато пръстите му продължаваха чувствено да ме изтезават. Усмихваше ми се — с онази негова зашеметяваща усмивка на секси модел със съвършени зъби. Задъхах се.

Хълбоците ми започнаха да се поклащат в ритъма на започнатия от пръстите му танц. Крисчън невинно ме целуна по устните и продължи надолу по шията ми, като бавно ме хапеше, целуваше и смучеше. Изстенах. Нежните му докосвания бяха леки, божествени. Дръзките му пръсти се спуснаха надолу и единият се плъзна в мен.

— О, Ана! — благоговейно прошепна той до гърлото ми. — Вече си готова. — Започна да движи пръста си в такт с целувките си. Устните му лениво се плъзнаха по ключицата ми, след това надолу към гърдите ми. Известно време изтезава със зъби и устни зърното първо на едната, а после и на другата ми гърда, но… о, съвсем лекичко… и те се втвърдиха и удължиха в сладострастна реакция.

Простенах.

— Хмм — тихо изръмжа Крисчън и вдигна глава, за да ми отправи ослепителен поглед. — Искам те веднага. — Пресегна се към нощното шкафче и се претърколи върху мен, като пое тежестта си с лакти; потъркваше носа си в моя, докато разтваряше краката ми със своите. След това застана на колене и разкъса станиоловото пакетче.

— Нямам търпение до събота. — В очите му блестеше похотлива наслада.

— Купонът за рождения ти ден ли? — попитах задъхано.

— Не. А защото тогава ще престана да използвам тези боклуци.

Изкисках се.

Крисчън ми се ухили, докато си нахлузваше презерватива.

— Кикотите ли се, госпожице Стийл?

— Не. — Опитах се да си придам сериозен вид и не успях.

— Сега не е моментът да се кикотите. — Той сърдито поклати глава и тихият му глас прозвуча сурово, а изражението му — «Мале мила!» — беше едновременно ледено и вулканично.

Дъхът ми секна в гърлото.

— Нали ти харесваше да се кикотя — прошепнах дрезгаво, втренчена в тъмните бездни на буреносните му очи.

— Не сега. Има си време и място за кикотене. Трябва да те накарам да спреш и ми се струва, че знам как — зловещо произнесе Крисчън и тялото му покри моето.

— Какво бихте желали за закуска, Ана?

— Само мюсли, благодаря, госпожо Джоунс.

Изчервих се, докато заемах мястото си на бара до Крисчън. Предишния път, когато бях видяла благоприличната госпожа Джоунс, Крисчън безцеремонно ме отнасяше на рамо в спалнята си.

— Изглеждаш прекрасно — тихо каза Крисчън. Носех сивата си тясна пола и сива копринена риза.

— Ти също. — Усмихнах му се срамежливо. Той беше по бледосиня риза и дънки и имаше готин, свеж и съвършен вид, както винаги.

— Трябва да ти купим още поли — делово рече Крисчън. — Всъщност с удоволствие ще те заведа на пазар.

Хмм — пазар. Мразя да пазарувам. Но с Крисчън можеше и да не е чак толкова зле. Реших, че отвличането на вниманието е най-добрата защита.

— Чудя се какво ще се случи днес на работа.

— Ще трябва да намерят заместник на оня скапаняк. — Крисчън се намръщи, като че ли е настъпил нещо извънредно неприятно.

— Надявам се новият ми шеф да е жена.

— Защо?

— Ами защото има по-малка вероятност да възразиш, ако реша да изляза с нея — подразних го.

Устните му потрепнаха и той се зае с омлета си.

— Какво ти е толкова смешно? — попитах.

— Ти. Изяж си мюслито докрай, ако няма да ядеш друго.

Командореше, както винаги. Свих му устни, обаче се заех със закуската си.

— Ключът влиза ето тук. — Крисчън посочи под скоростния лост.

— Странно място — измърморих, но се радвах на всяка дребна подробност, направо подскачах като малко дете на удобната кожена седалка. Крисчън най-после ми позволяваше да отида на работа с колата си.

Той ме наблюдаваше безизразно, макар че очите му блестяха весело.

— Много се вълнуваш, нали?

Кимнах, хилех се като идиотка.

— Усещаш ли миризмата на нова кола?! Направо съм влюбена в този сааб!

Крисчън сви устни.

— Влюбена значи, а? Ама ви бива да се изразявате, госпожице Стийл. — Той се отпусна на облегалката с престорено неодобрително изражение, ала не можеше да ме заблуди. Знаех, че му е приятно.

— Е, да тръгваме. — Крисчън посочи входа на гаража.

Плеснах с ръце, запалих двигателя и той замърка. Включих на скорост, отпуснах съединителя и саабът плавно потегли напред. Тейлър караше аудито зад нас и щом бариерата се вдигна, двете коли една след друга напуснаха «Ескала».

— Може ли да пуснем радиото? — помолих, докато чакахме на първия стоп.

— Искам да се съсредоточиш — рязко възрази той.

— Моля те, Крисчън, мога да карам с пусната музика!

Крисчън се нацупи, но след малко се пресегна към радиото.

— Можеш да пускаш айпода си и дискове с емпетройки, както и нормални компактдискове.

Мощните мелодични звуци на «Полис» внезапно изпълниха колата. Крисчън намали звука. «Хмм… «Царят на болката».»

— Твоят химн — подразних го и моментално съжалих, защото Крисчън силно стисна устни. «О, не!» — Някъде имам този албум — продължих припряно, за да отвлека вниманието му. Хмм… някъде в квартирата, в която почти не бях живяла.

Зачудих се как е Итън. Днес трябваше да се опитам да му се обадя. Нямаше да имам много работа.

В корема ми разцъфна тревога. Какво щеше да се случи, когато отидех в службата? Дали всички щяха да знаят за Джак? Дали всички щяха да знаят за участието на Крисчън? Дали все още щях да съм на работа? Божичко, ако останех без работа, какво щях да правя?

«Омъжи се за богаташа, Ана!» — саркастично ми се хилеше подсъзнанието ми. Не му обърнах внимание — алчно копеле.

— Ей, госпожице Многознайка, къде се унесохте?! — върна ме в настоящето Крисчън, когато спрях на следващия светофар.

— Много си разсеяна. Съсредоточи се, Ана — сгълча ме той. — Катастрофите стават тъкмо заради разсеяност.

«Уф!» Внезапно се върнах назад във времето, когато Рей ме учеше да шофирам. Нямах нужда от друг баща. Може би от съпруг, перверзен съпруг. «Хмм.»

— Просто си мислех за работата.

— Всичко ще е наред, бебчо. Довери ми се. — Крисчън се усмихна.

— Недей да се намесваш, моля те, искам да се оправям сама. Моля те, Крисчън. Това е важно за мен — казах колкото може по-внимателно. Не исках да се караме. Той за пореден път упорито стисна устни и си помислих, че пак ще започне да ме мъмри.

«О, не!»

— Хайде да не се караме, Крисчън. Сутринта започнахме толкова добре! И снощи беше… — Думите ми изневериха. — Беше божествено.

Той не отговори. Погледнах го. Очите му бяха затворени.

— Да. Божествено — тихо отвърна Крисчън. — Говорех абсолютно сериозно.

— За какво?

— Че не искам да те оставя да си идеш.

— Не искам да си отида.

Той се усмихна и това беше нещо ново: срамежлива усмивка, която разпръскваше всичко по пътя си. Божичко, направо бе всемогъща.

— Добре — простичко каза Крисчън и видимо се отпусна.

Влязох в паркинга на половин пряка от СИП.

— Ще те изпратя до работа. После Тейлър ще ме вземе оттам — каза Крисчън и аз неловко се измъкнах от колата, спъвана от тясната пола, докато той слезе грациозно, господар на своето тяло… или поне оставяше такова впечатление. Хмм… човек, който не понася да го докосват, не може да е господар на своето тяло. Намръщих се на тази изникнала отникъде мисъл.

— Да не забравиш, че довечера в седем имаме среща с Флин — каза Крисчън, докато ми подаваше ръка. Натиснах бутона на дистанционното, за да заключа колата, и хванах ръката му.

— Няма да забравя. Ще съставя списък с въпроси към него.

— Въпроси ли? За мен?

Кимнах.

— Аз мога да отговоря на всеки твой въпрос, който се отнася за мен — обидено заяви той.

Усмихнах му се.

— Да, но искам да чуя безпристрастното мнение на скъпия шарлатанин.

Крисчън се намръщи, а после изведнъж ме грабна в прегръдката си, като стисна ръцете ми зад гърба ми.

— Мислиш ли, че трябва? — попита с нисък, дрезгав глас.

Видях тревогата в разширените му очи и сърцето ми се сви.

— Ако не искаш, няма. — Гледах го и примигвах. Искаше ми се да го погаля, да изтрия безпокойството от лицето му с ласки. Задърпах едната си ръка и Крисчън я пусна. Нежно го докоснах по бузата — гладка от сутрешното бръснене.

— От какво се тревожиш? — прошепнах успокоително.

— Че ще си отидеш.

— Колко пъти да ти повтарям, Крисчън — никъде няма да ходя. Ти вече ми каза най-лошото. Няма да те напусна.

— Тогава защо не ми отговори?

— Какво да ти отговоря? — Престорих се, че не го разбирам.

— Знаеш какво имам предвид, Ана.

Въздъхнах.

— Искам да се уверя, че ще ти бъда достатъчна, Крисчън. Това е всичко.

— И не приемаш моята дума за това, така ли? — ядоса се той и ме пусна.

— Крисчън, всичко това се случи ужасно бързо. И според собственото ти признание ти си петдесет нюанса преебаност. Аз не мога да ти дам всичко, от каквото се нуждаеш. Това просто не е за мен. И се чувствам неподходяща за теб, особено след като те видях с Лийла. Кой може да каже, че някой ден няма да срещнеш жена, която обича да прави същите неща като теб? И кой може да каже, че няма да… нали разбираш… да се влюбиш в нея? Жена, която е много по-подходяща за твоите потребности. — Призля ми дори от самата мисъл за Крисчън с друга.

— Познавам няколко жени, които обичат да правят същите неща като мен. Нито една от тях не ме привлича по начина, по който ме привличаш ти. Никога не съм имал емоционална връзка с нито една от тях. Ти си единствената, Ана.

— Защото никога не си им давал шанс. Прекалено дълго си останал заключен в своята крепост, Крисчън. Виж, хайде да разговаряме за това по-късно. Трябва да вървя на работа. Може би доктор Флин ще ни просветли по този въпрос. — Тази тема беше прекалено сериозна, за да я обсъждаме на паркинг в девет без десет сутринта, и Крисчън като никога явно се съгласи с мен, защото ми кимна. Но очите му останаха предпазливи.

На бюрото си намерих бележка веднага да отида в кабинета на Елизабет. Сърцето ми се качи в гърлото. О, това беше. Щяха да ме уволнят.

— Добро утро, Анастейжа — любезно се усмихна Елизабет и ми посочи стола пред бюрото си. Седнах и я погледнах въпросително с надеждата, че не чува бясното блъскане на сърцето в гърдите ми. Тя приглади гъстата си черна коса и вторачи в мен сериозните си ясни сини очи.

— Имам доста неприятна новина.

«Неприятна! О, не!»

— Повиках те, за да ти съобщя, че Джак неочаквано напусна издателството.

Изчервих се. Това не ми беше неприятно. Трябваше ли да й кажа, че вече знам?

— В резултат на неговото доста припряно напускане мястото му се освободи и бихме искали засега да го заемеш ти, докато му намерим заместник.

Какво? Усетих, че кръвта се оттича от главата ми. «Аз ли?!»

— Но аз съм тук само от седмица!

— Да, Анастейжа, разбирам, обаче Джак винаги е подчертавал твоите способности. Имаше големи надежди за теб.

Спрях да дишам и си помислих, че е имал големи надежди да ме вкара в кревата си, определено.

— Ето ти подробна трудова характеристика. Прегледай я внимателно и по-късно днес можем да я обсъдим.

— Но…

— Моля те, знам, че е неочаквано, но вече се свързах с основните автори на Джак. Твоите бележки по първите глави не са останали незабелязани от другите редактори. Имаш остър ум, Анастейжа. Всички смятаме, че можеш да се справиш.

— Добре. — «Това просто не е възможно.»

— Виж, помисли си. Междувременно можеш да заемеш кабинета на Джак.

Изправи се, с което ми показваше, че ме освобождава, и ми подаде ръка. Стиснах я, тотално зашеметена.

— Радвам се, че Джак си отиде — прошепна Елизабет и по лицето й за миг премина сянка. «Мама му стара!» Какво й беше направил?

Когато се върнах на бюрото си, извадих блакберито и се обадих на Крисчън. Той вдигна веднага и попита загрижено:

— Добре ли си, Анастейжа?

— Току-що ми дадоха мястото на Джак. Е, временно… — изломотих аз.

— Шегуваш се!

— Имаш ли нещо общо с това? — Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.

— Не. Абсолютно нищо. Тъй де, при цялото ми уважение, Анастейжа, ти си там само от една седмица — не че искам да те обидя.

— Знам. — Намръщих се. — Явно Джак наистина ме е ценил.

— Виж ти — ледено отбеляза Крисчън, после въздъхна. — Е, бебчо, щом смятат, че можеш да се справиш, сигурен съм, че ще успееш. Честито. Може би трябва да го отпразнуваме след срещата с Флин.

— Хмм. Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с това?

Той помълча малко и след това произнесе с нисък заплашителен глас:

— Съмняваш ли се в мен?

Преглътнах мъчително. Божичко, колко лесно се ядосваше!

— Извинявай — прошепнах.

— Ако имаш нужда от нещо, съобщи ми. А, и още нещо.

— Какво?

— Използвай блакберито — изсумтя той.

— Добре, Крисчън.

Той не затвори, както очаквах, а дълбоко си пое дъх.

— Говоря сериозно. Ако имаш нужда от мен, тук съм. — Думите му прозвучаха много по-меко, помирително. О, колко беше непостоянен… настроението му се менеше като метроном, настроен на presto.

— Добре — казах аз. — Трябва да свършваме. Ще се местя на ново работно място.

— Ако имаш нужда от мен, обади се. Сериозно.

— Знам. Благодаря, Крисчън. Обичам те.

Усетих усмивката му отсреща. Бях си го върнала.

— И аз те обичам, бебчо. — О, дали някога щеше да ми омръзне да ми повтаря тези думи?

— Дочуване.

— Дочуване, бебчо.

Затворих и погледнах към кабинета на Джак. Моят кабинет! Мама му стара — Анастейжа Стийл, и. д. главен редактор. Кой да си го помисли? Трябваше да поискам повече пари.

Какво щеше да си каже Джак, ако научеше? Потръпнах при тази мисъл и разсеяно се зачудих какво прави тази сутрин, след като очевидно не е в Ню Йорк, както е очаквал. Влязох в новия си кабинет, седнах на бюрото и се заех да чета трудовата характеристика.

В дванайсет и половина ми се обади Елизабет.

— Ана, в един имаме среща в заседателната зала. С Джери Роч и Кей Бести — президента и вицепрезидента на издателството. Ще присъстват всички главни редактори.

Мамка му!

— Трябва ли да подготвя нещо?

— Не, това е просто неофициална среща, събираме се веднъж месечно. Ще има и обяд.

— Благодаря. — Затворих.

«Мама му стара!» Прегледах актуалния списък с авторите на Джак. Да, общо взето ги бях покрила. Имах петте ръкописа, на които държеше той, плюс още два, които наистина трябваше да се обмислят за публикуване. Дълбоко си поех дъх — не можех да повярвам, че вече е обяд. Времето направо беше отлетяло и това ми харесваше. Тази сутрин ми се бяха струпали адски много вълнения. Изпиукването на календара ми съобщи, че имам среща.

О, не — Мия! В цялата суматоха бях забравила за нашия обяд. Извадих блакберито от чантата си и отчаяно затърсих номера й.

Телефонът ми иззвъня.

— Той е, на рецепцията — прошепна Клер.

— Кой? — В първия момент си помислих за Крисчън.

— Русият бог.

— Итън ли?

О, какво ли искаше? Моментално се почувствах гузна, че не съм му се обадила.

Облечен в синя карирана риза, бяла тениска и дънки, Итън ми се усмихна широко.

— Леле! Изглеждаш секси, Стийл! — Кимна одобрително и ме прегърна приятелски.

— Какво е станало? — попитах аз.

Той се намръщи.

— Нищо. Просто исках да те видя. От известно време не сме се чували и исках да проверя как се отнася с теб твоят тузар.

Изчервих се и не успях да скрия усмивката си.

— Аха, ясно! — възкликна Итън и вдигна ръце в знак, че се предава. — Познавам по тайната усмивка. Не ми казвай нищо повече. Наминах просто да видя дали имаш време да обядваме заедно. Записвам курс по психология в Сиатълския университет през септември. За магистратурата.

— О, Итън! Случиха се цял куп неща. Имам да ти разказвам много, но точно сега не мога. Имам среща. — Внезапно ми хрумна нещо. — И се питам дали не можеш да ми направиш една адски голяма услуга? — Сключих умолително ръце.

— Естествено — озадачено отвърна той.

— Трябваше да обядвам със сестрата на Крисчън и Елиът, но не мога да се свържа с нея, а тази среща ми изскочи съвсем неочаквано. Ще обядваш ли с нея? Моля те!

— Уф, Ана! Не ми се дундурка някакво хлапе.

— Моля те, Итън. — Отправих му възможно най-синеокия поглед с най-дългите мигли, на който бях способна. Той се подсмихна и разбрах, че съм го убедила.

— Обаче ще ми сготвиш нещо вкусно — измърмори Итън.

— Естествено. Каквото кажеш и когато кажеш.

— Къде е тя?

— Би трябвало да се появи всеки момент. — И сякаш по даден знак чух гласа й.

— Ана! — извика от входа тя.

Двамата се обърнахме и я видяхме — с идеална фигура, висока, с прическа боб. Носеше ментовозелена мини рокля и обувки на платформи с високи токове и каишки през стройните глезени. Изглеждаше зашеметяващо.

— Това ли е хлапето? — попита невярващо Итън.

— Да. Хлапето, което трябва да дундуркаш — прошепнах му в отговор. — Здрасти, Мия. — Прегърнах я набързо, докато тя безсрамно се вторачи в Итън.

— Мия, това е Итън, братът на Кейт.

Той кимна, вдигнал вежди от изненада. Мия примига няколко пъти, докато му подаваше ръка.

— Много ми е приятно да се запознаем — хладнокръвно каза Итън и Мия отново примига — за пръв път онемяла. И се изчерви.

О, божичко. Май не я бях виждала да се изчервява.

— Няма да мога да дойда на обяд — вяло я осведомих аз. — Итън се съгласи да те заведе, ако нямаш нищо против. Може ли да отложим срещата за друг път?

— Естествено — тихо отвърна тя. Мия да говори тихо — виж, това беше нещо ново.

— Да, оттук поемам аз. Чао, Ана — каза Итън и подаде на Мия ръка. Тя я пое със свенлива усмивка.

— Чао, Ана. — Мия се обърна към мен, произнесе само с устни: «О, боже мой!» и подчертано ми намигна.

«Тя го хареса!» Махнах им, докато излизаха от сградата. Зачудих се какво е отношението на Крисчън към гаджетата на сестра му. Смутих се дори от самата мисъл за това. Но пък тя беше на моя възраст и Крисчън не можеше да възрази, нали?

«Само че си имаме работа с Крисчън.» Моето саркастично подсъзнание се завърна — с режещ език, плетена жилетка и дамска чанта в сгъвката на ръката. Пропъдих образа. Мия вече беше голяма и Крисчън можеше да се държи разумно, нали? Прогоних тази мисъл и тръгнах обратно към кабинета на Джак… ъъъ… към моя кабинет, за да се приготвя за срещата.

Срещата свърши чак в три и половина. Мина добре. Дори успях да получа одобрение за двата ръкописа, които бях харесала. Усещането беше опияняващо.

На бюрото ми имаше грамадна кошница със зашеметяващи бели и бледорозови рози. Леле-мале — дори ароматът им беше божествен. Усмихнах се и взех придружаващата ги картичка. Знаех кой ги праща.

C>

«Поздравления, госпожице Стийл!

При това съвсем сама!

Без помощ от Вашия свръхприятелски настроен президент с мегаломански наклонности.»

@ С обич: Крисчън

C$

Взех блакберито и му пратих имейл.

C>

__Подател:__ Анастейжа Стийл

__Относно:__ Мегаломаните…

__Дата:__ 16 юни 2011, 15:43

__До:__ Крисчън Грей

«… са любимият ми тип маниаци. Благодаря за красивите цветя. Пристигнаха в огромна кошница, която ми напомня за пикници и одеяла.» х

C$

C>

__Подател:__ Крисчън Грей

__Относно:__ Чист въздух

__Дата:__ 16 юни 2011, 15:55

__До:__ Анастейжа Стийл

«Маниак, а? Д-р Флин може би ще каже нещо по този въпрос.

Искаш ли да идем на пикник?

Може да се позабавляваме сред природата, Анастейжа…

Как минава денят ти, бебчо?»

@ Крисчън Грей

@ Главен изпълнителен директор на «Грей Ентърпрайзис Холдинг»

C$

О, божичко. Изчервих се, докато четях отговора му.

C>

__Подател:__ Анастейжа Стийл

__Относно:__ Разнородно

__Дата:__ 16 юни 2011, 16:00

__До:__ Крисчън Грей

«Денят отлетя. Не ми остана нито миг да помисля за нещо друго, освен за работа. Смятам, че ще се справя! Ще ти разкажа подробно, когато се прибера.

Сред природата звучи… интересно.

Обичам те.»

@ А. х

PS: Не се тревожи за д-р Флин.

C$

Телефонът ми иззвъня. Обаждаше се Клер от рецепцията: отчаяно любопитстваше кой ми е пратил цветята и какво се е случило с Джак. Завряна в кабинета цял ден, бях пропуснала клюките. Набързо й казах, че кошницата е от гаджето ми и че не знам почти нищо за напускането на Джак. Блакберито ми сигнализира — бях получила нов имейл от Крисчън.

C>

__Подател:__ Крисчън Грей

__Относно:__ Ще опитам…

__Дата:__ 16 юни 2011, 16:09

__До:__ Анастейжа Стийл

«… да не се тревожа.

До после, бебчо.»

@ Крисчън Грей

@ Главен изпълнителен директор на «Грей Ентърпрайзис Холдинг»

C$

В пет и половина разчистих бюрото си. Не можех да повярвам, че денят е свършил толкова бързо. Трябваше да се прибера в «Ескала» и да се приготвя за срещата с доктор Флин. Изобщо не бях имала време да обмисля въпросите си. Днес можеше да проведем предварителна среща и Крисчън сигурно щеше да ми позволи пак да се видя с него. Пропъдих тази мисъл и бързо си тръгнах от издателството, като махнах за довиждане на Клер.

Освен това трябваше да помисля за рождения ден на Крисчън. Знаех какво ще му подаря. Исках да го получи довечера преди срещата с Флин, но как? До паркинга имаше магазинче за туристически дрънкулки. Осени ме вдъхновение и влязох вътре.

Когато след половин час влязох в дневната, Крисчън разговаряше по джиесема си, изправен пред стъклената стена. Обърна се, лицето му грейна и той сложи край на разговора.

— Чудесно, Рос. Кажи на Барни и ще отидем оттам… Дочуване.

Бях спряла на прага и Крисчън се приближи до мен. Беше с бяла тениска и дънки — лошо момче, адски секси. «Леле-мале!»

— Добър ден, госпожице Стийл — каза той и се наведе да ме целуне. — Поздравления за повишението ви. — Прегърна ме. Ухаеше великолепно.

— Взел си душ.

— Току-що идвам от тренировка с Клод.

— О!

— Успях да го поваля по задник два пъти — похвали се той като малко момче, явно доволен от себе си. Усмивката му ми действаше заразно.

— Това не се ли случва често?

— Не. И е много приятно, когато се случи. Гладна ли си?

Поклатих глава.

— Какво има? — Крисчън се намръщи.

— Нервна съм. Заради срещата с доктор Флин.

— И аз. Как мина денят ти?

Набързо му го резюмирах. Крисчън внимателно ме слушаше.

— А, трябва да ти кажа още нещо — прибавих. — Трябваше да обядвам с Мия.

Той изненадано вдигна вежди.

— Не си ми го споменала.

— Знам, забравих. Не успях да отида заради срещата и Итън я заведе вместо мен.

— Аха, ясно. И престани да си хапеш устната.

— Ще ида да се освежа — бързо смених темата и излязох, преди да е успял да намисли нещо.

Кабинетът на доктор Флин се намираше недалеч от апартамента на Крисчън. «Много удобно за спешни сеанси» — помислих си.

— Обикновено тичам оттук до вкъщи — каза Крисчън, докато паркираше моя сааб. — Страхотна кола. — Усмихна ми се.

— И аз така смятам — отговорих с усмивка. — Крисчън… — Погледнах го тревожно.

— Да?

— Заповядай. — Извадих от чантата си черната кутийка, която бях купила. — Това е за рождения ти ден. Искам да ти го дам сега — но само ако ми обещаеш да не го отваряш до събота, съгласен ли си?

Крисчън изненадано примига.

— Добре. — Каза го някак предпазливо.

Подадох му подаръка, без да обръщам внимание на озадаченото му изражение. Крисчън разклати кутийката и отвътре се разнесе тракане. Той се намръщи. Знаех, че си умира да види какво има вътре. После се ухили и в очите му грейна безгрижна момчешка възбуда. «О, божичко…» Изглеждаше точно на своята възраст — и ужасно красив.

— Не го отваряй преди събота — предупредих го.

— Ясно де — отвърна Крисчън. — Защо тогава ми го даваш сега? — Пъхна кутийката във вътрешния джоб на синьото си раирано сако, близо до сърцето си.

«Съвсем уместно» — помислих си аз и му се подсмихнах.

— Защото мога, господин Грей.

Устните му се извиха в иронична усмивка.

— Госпожице Стийл, откраднахте ми репликата.

В разкошния кабинет на доктор Флин ни въведе енергична и любезна рецепционистка. Поздрави топло Крисчън, малко прекалено топло за моя вкус — беше достатъчно възрастна, за да му е майка.

Стаята издаваше сдържан добър вкус: бледозелени стени, две тъмнозелени кушетки срещу два кожени фотьойла. Имаше атмосфера на клуб за джентълмени. Доктор Флин седеше на бюрото си в отсрещния край на помещението.

Когато влязохме, той стана и дойде при нас. Носеше черен панталон и бледосиня риза с разкопчана яка — без вратовръзка. Ясносините му очи сякаш забелязваха всичко.

— Здравей, Крисчън.

— Здравей, Джон. — Ръкуваха се. — Спомняш си Анастейжа, нали?

— Как бих могъл да я забравя? Добре дошла, Анастейжа.

— Ана, моля — казах, докато той твърдо ми стискаше ръката. Английският му акцент наистина ужасно ми харесваше.

— Добре. Ана. — Психиатърът кимна любезно и ни поведе към кушетките.

Крисчън ми даде знак да седна на едната. Настаних се — опитвах се да изглеждам спокойна — и отпуснах длан върху страничната облегалка, докато той се изтегна на другата кушетка, така че бяхме под прав ъгъл един спрямо друг. Между нас имаше масичка с най-обикновена лампа. С интерес забелязах до нея кутия салфетки.

Бях очаквала друго. Представях си гола бяла стая с черно кожено канапе.

Доктор Флин седна на единия фотьойл и взе подвързан с кожа бележник. Крисчън кръстоса крака — всъщност опря глезена на единия си върху коляното на другия, и изпъна ръка по облегалката на кушетката. После протегна другата, хвана ръката ми на страничната облегалка и я стисна успокоително.

— Крисчън ме помоли да го придружавате на един от нашите сеанси — внимателно започна психиатърът. — Само за информация, ние се отнасяме към тях с пълна конфиденциалност…

Повдигнах вежди и той млъкна по средата на изречението.

— Хм… ъъъ… подписала съм споразумение за конфиденциалност — казах малко засрамена, че съм го прекъснала.

Флин и Крисчън се вторачиха в мен и Крисчън пусна ръката ми.

— Какво споразумение за конфиденциалност? — Доктор Флин свъси вежди и въпросително погледна Крисчън, който сви рамене.

— Всичките си връзки с жени ли започваш със споразумение за конфиденциалност? — попита го психиатърът.

— Договорните да.

Устните на доктор Флин потрепнаха.

— Имал ли си други връзки с жени? — Изглеждаше развеселен.

— Не — отвърна Крисчън след съвсем кратка пауза и също се подсмихна.

— И аз така си мислех. — Докторът отново насочи вниманието си към мен. — Е, явно няма защо да се безпокоим за конфиденциалността, но ви предлагам в скоро време да обсъдите този въпрос. Доколкото разбрах, отношенията ви вече не са обект на такъв договор, нали?

— Надявам се да станат обект на друг вид договор — тихо каза Крисчън и ме погледна.

Изчервих се и доктор Флин присви очи.

— Простете ми, Ана, но аз знам за вас много повече, отколкото предполагате. Крисчън беше много разговорчив.

Нервно погледнах Крисчън. Какво му беше разказвал?

— Споразумение за конфиденциалност значи — продължи докторът. — Това сигурно ви е шокирало.

Примигнах и отговорих тихо и колебливо:

— О, този шок бледнее в сравнение с последните разкрития на Крисчън. — Гласът ми звучеше невероятно нервно.

— Убеден съм в това. — Флин ми се усмихна любезно. — Е, Крисчън, за какво искаш да разговаряме?

Крисчън сви рамене като намусен тийнейджър.

— Анастейжа искаше да се срещне с теб. Значи трябва да питаш нея.

На лицето на психиатъра отново се изписа изненада и той проницателно се втренчи в мен.

Това беше унизително. Забих поглед в скута си.

— Ще се почувствате ли по-удобно, ако Крисчън ни остави за известно време?

Очите ми се стрелнаха към Крисчън и той ме погледна въпросително.

— Да — прошепнах аз.

Крисчън се намръщи и отвори уста, но бързо я затвори и се изправи с рязко, грациозно движение.

— Ще изляза в чакалнята — каза и стисна устни.

«О, не!»

— Благодаря, Крисчън — безизразно рече доктор Флин.

Крисчън ми отправи продължителен въпросителен поглед, след това излезе — но не затръшна вратата. И слава богу. Веднага се отпуснах.

— Страх ли ви е от него?

— Да. Но не толкова, колкото по-рано. — Почувствах се нелоялна, но това беше самата истина.

— Не съм изненадан, Ана. С какво мога да ви помогна?

Вторачих се в сплетените си пръсти. Какво можех да го попитам?

— Доктор Флин, по-рано никога не съм имала връзка и Крисчън е… ами, той си е Крисчън. И през последната седмица се случиха ужасно много неща. Нямах възможност да ги премисля.

— Какво трябва да премисляте?

Погледнах го. Беше наклонил глава на една страна и ме наблюдаваше със съчувствие, струва ми се.

— Ами… Крисчън твърди, че лесно ще се откаже от… ъъъ… — Запънах се и млъкнах. Оказваше се по-трудно, отколкото бях предполагала.

Доктор Флин въздъхна.

— Ана, за съвсем краткото време, откакто го познавате, вие постигнахте по-голям напредък с моя пациент, отколкото аз за последните две години. Оказахте му огромно въздействие. Разберете го.

— Той също ми оказа огромно въздействие. Просто не знам дали съм му достатъчна. За да задоволява потребностите си — прошепнах аз.

— Това ли ви е нужно от мен? Да ви вдъхна увереност ли?

Кимнах.

— Нужна е промяна — простичко поясни психиатърът. — Крисчън се оказа в ситуация, в която неговите методи да се справя вече не действат. С две думи, вие сте го принудили да се изправи пред някои от демоните си и да преосмисли нещата.

Примигнах. Същото ми беше казал и самият Крисчън.

— Да, неговите демони — промълвих аз.

— Ние не се занимаваме с тях — те са минало. Крисчън знае кои са демоните му, аз също — а сега и вие, сигурен съм. Много повече ме вълнува бъдещето — да отведа Крисчън там, където иска да бъде.

Намръщих се и той повдигна вежди.

— Научният термин е ФРКТ… извинявайте — усмихна се доктор Флин. — Това означава «фокусирана към решения кратка терапия». По съществото си е целево ориентирана. Съсредоточаваме се върху това къде иска да е Крисчън и как да стигне там. Подходът е диалектически. Няма смисъл да си блъска главата в миналото — то е анализирано от всички лекари, психолози и психиатри, при които е ходил. Известно ни е защо е такъв, какъвто е, но е важно бъдещето. Къде си се представя Крисчън, къде иска да бъде. Трябваше вие да го напуснете, за да се съгласи да приеме сериозно този вид терапия. Той съзнава, че целта му е любовна връзка с вас. Съвсем просто е и в момента работим върху това. Естествено, има пречки — неговата афефобия например.

«Неговата какво?» Ахнах.

— Извинете. Имах предвид страха му да го докосват. — Доктор Флин поклати глава, сякаш сам се укоряваше. — Сигурна съм, че знаете за него.

Изчервих се и кимнах. «А, това ли!»

— Той изпитва патологично отвращение от себе си. Убеден съм, че това не ви изненадва. И разбира се, парасомнията… ъъъ… кошмарите му.

Запримигвах в опит да запомня всички тези сложни думи. Всичко това ми беше известно. Но Флин не споменаваше нищо за основната ми тревога.

— Но той е садист. И като такъв, определено има потребности, които аз не мога да задоволя.

Докторът стисна устни.

— Това вече не се приема за термин в психиатрията. Не знам колко пъти съм му го повтарял. Даже вече не се определя като парафилия — още от деветдесетте години на миналия век.

Пак се оплетох в сложни понятия и неразбиращо запримигвах. Флин ми се усмихна любезно.

— Това ми е любимото му болно място. Крисчън просто си мисли най-лошото за всяка дадена ситуация. Свързано е с неговото отвращение от себе си. Естествено, съществува сексуален садизъм, но това не е заболяване, а съзнателно избран начин на живот. И няма никакъв проблем, ако се упражнява в безопасна, разумна връзка по взаимно съгласие между възрастни хора. Според мен всички садомазохистични връзки на Крисчън са били такива. Вие сте първата му любовница, която не се е съгласила, и затова той няма желание да го прави.

«Любовница!»

— Едва ли е толкова просто.

— Защо да не е? — Докторът сви добродушно рамене.

— Ами… заради причините, по които го прави.

— Точно това е въпросът, Ана. От гледна точка на фокусираната към решения терапия, е съвсем просто. Крисчън иска да бъде с вас. За тази цел трябва да се откаже от по-екстремните аспекти на подобна връзка. В края на краищата вие не искате от него нещо неразумно… нали?

Изчервих се. Не исках нещо неразумно, нали?

— Да, така смятам. Но се боя, че той не смята така.

— Крисчън го съзнава и действа съобразно с това. Той не е луд. — Доктор Флин въздъхна. — Накратко, Крисчън не е садист, Ана. Той е гневен, уплашен, изключително интелигентен млад мъж, само че когато се е родил, са му се паднали адски кофти карти. Може цял живот да си блъскаме главите и да анализираме кой, как и защо. От друга страна, Крисчън може да продължи нататък и да реши как иска да живее. Той е намерил нещо, което няколко години му е вършило работа, повече или по-малко, но откакто ви е срещнал, вече не му върши. И в резултат променя начина си на действие. Ние с вас трябва да уважим неговия избор и да го подкрепим.

Зяпнах го.

— Така ли ми вдъхвате увереност?

— Толкова мога, Ана. В този живот няма гаранции. — Той се усмихна. — И това е моето професионално мнение.

И аз се усмихнах — мрачно. Лекарски шегички… божичко.

— Ама той се възприема като възстановяващ се алкохолик!

— Крисчън винаги мисли най-лошото. Както казах, това е свързано с неговото отвращение от себе си. Това му е в природата. Естествено, той е нервен от извършването на тази промяна в живота си. Така потенциално се разкрива за цял свят на емоционална болка, каквато случайно вече е изпитал — когато сте го напуснали. И естествено, се страхува. — Психиатърът замълча за миг. — Не е нужно да подчертавам колко важна роля играете вие в неговото преображение. Но е така. Крисчън нямаше да е в това положение, ако не ви беше срещнал. Аз лично смятам, че аналогията с алкохолика не е особено подходяща, обаче ако засега му върши работа, трябва да го смятаме за невинен до доказване на противното.

Да смятаме Крисчън за невинен до доказване на противното. Тази мисъл ме накара да се намръщя.

— В емоционално отношение Крисчън е юноша, Ана. Напълно е пропуснал тази фаза от живота си. Насочил е цялата си енергия към бизнес успеха си и е надминал всякакви очаквания. Само че емоционалният му свят трябва да навакса.

— И как мога да му помогна аз?

Доктор Флин се засмя.

— Просто продължавайте да правите това, което правите. — И ми се ухили. — Крисчън е на седмото небе. Направо е радост за очите ми.

Изчервих се и богинята в мен сама се прегърна от радост. Нещо обаче ме смущаваше.

— Може ли да ви задам още един въпрос?

— Разбира се.

Дълбоко си поех дъх.

— Донякъде ми се струва, че ако не беше толкова пречупен, нямаше да… ме желае.

Психиатърът изненадано повдигна вежди.

— Имате много негативно мнение за себе си, Ана. И честно казано, това говори повече за вас, отколкото за Крисчън. Не е точно като неговото отвращение от себе си, но ме изненадвате.

— Ами, само го вижте… и после вижте мен.

Доктор Флин се намръщи.

— Вече го направих. Виждам един привлекателен млад мъж и една привлекателна млада жена. Защо не се възприемате като привлекателна, Ана?

«О, не…» Не исках да говорим за мен. Вторачих се в пръстите си. Рязко почукване на вратата ме стресна. Крисчън влезе в стаята, ядосано вперил очи в нас. Изчервих се, а Флин благодушно се усмихна на Крисчън.

— Заповядай, Крисчън.

— Струва ми се, че времето изтече, Джон.

— Почти, Крисчън. Седни при нас.

Крисчън седна, този път до мен, и собственически постави ръка върху коляното ми. Това не остана незабелязано от психиатъра.

— Имате ли други въпроси, Ана? — попита ме доктор Флин с очевидна загриженост. Мамка му… не биваше да задавам последния въпрос. Поклатих глава.

— Крисчън?

— Днес не, Джон.

Флин кимна.

— Може би няма да е зле двамата да дойдете пак заедно. Сигурен съм, че Ана ще има още въпроси.

Крисчън неохотно кимна.

Изчервих се. Мамка му… той искаше да се разрови надълбоко. Крисчън стисна ръката ми, погледна ме напрегнато и тихо попита:

— Искаш ли?

Усмихнах му се и кимнах. Да, щяхме да го смятаме за невинен до доказване на противното, благодарение на добрия доктор от Англия.

Крисчън отново стисна ръката ми, обърна се към Флин и го попита:

— Как е тя?

«Аз ли?»

— Ще се оправи — успокоително отвърна психиатърът.

— Добре. Дръж ме в течение.

— Непременно.

Мама му стара. Говореха за Лийла.

— Е, време е да вървим да отпразнуваме твоето повишение — многозначително ми каза Крисчън.

Кимнах срамежливо и той се изправи.

Сбогувахме се набързо с доктор Флин и Крисчън неприлично припряно ме изтика навън.

На улицата се обърна към мен.

— Как мина? — Гласът му звучеше тревожно.

— Добре.

Той ме погледна подозрително. Наклоних глава настрани.

— Моля ви, не ме гледайте така, господин Грей. По докторско предписание ще ви смятам за невинен до доказване на противното.

— Какво означава това?

— Ще видиш.

Той стисна устни и присви очи.

— Качвай се в колата — заповяда ми и ми отвори вратата на сааба.

О, промяна на посоката. Блакберито ми започна да звъни. Извадих го от чантата си.

«Мамка му, Хосе!»

— Здрасти!

— Здрасти, Ана…

Вторачих се в господин Петдесет нюанса, който ме наблюдаваше подозрително. «Хосе» — произнесох му с устни. Той продължи да ме гледа безизразно, но очите му станаха сурови. Да не си мислеше, че не забелязвам? Насочих вниманието си към Хосе.

— Извинявай, че не ти се обадих. За утре ли става дума? — попитах Хосе, обаче продължавах да се взирам в Крисчън.

— Да, виж — разговарях с някакъв тип в апартамента на Грей, тъй че знам къде да доставя снимките и би трябвало да съм там между пет и шест… после съм свободен.

«Уф.»

— Ами, аз всъщност в момента живея при Крисчън и ако искаш, той е съгласен да отседнеш там.

Крисчън силно стисна устни. Хмм — страхотен домакин!

Хосе помълча малко, докато смели новината. Потръпнах. Не бях имала възможност да разговарям с него за Крисчън.

— Добре — накрая отвърна той. — Тая работа с Грей сериозна ли е?

Извърнах се от колата и се насочих към отсрещния тротоар.

— Да.

— Колко?

Свих устни. Защо Крисчън трябваше да слуша този разговор?

— Сериозна е.

— Той с тебе ли е в момента? Затова ли ми отговаряш едносрично?

— Да.

— Добре. Значи ти е разрешено да излезеш утре, така ли?

— Естествено. — Надявах се. Автоматично стиснах палци.

— Къде ще се срещнем?

— Можеш да ме вземеш от работа — предложих аз.

— Добре.

— Ще ти пратя есемес с адреса.

— В колко часа?

— В шест?

— Хубаво. Тогава до утре, Ана. Нямам търпение да се видим. Липсваш ми.

Ухилих се.

— Супер. До утре. — Затворих и се обърнах.

Крисчън се беше облегнал на колата и внимателно ме наблюдаваше с непроницаемо изражение.

— Как е твоят приятел? — попита хладно.

— Добре е. Ще ме вземе от работа и сигурно ще отидем да пийнем по нещо. Ще дойдеш ли с нас?

Крисчън се поколеба. Сивите му очи бяха студени.

— Не те ли е страх, че може да опита нещо?

— Не! — троснах му се.

— Добре. — Той вдигна ръце в знак, че се предава. — Излезте с приятеля ти и ще се видим по-късно вечерта.

Очаквах кавга и лесното му съгласие ме изненада.

— Виждаш ли, мога да бъда и сговорчив — подсмихна се Крисчън. Извих устни. «Ще видим.»

— Може ли аз да карам?

Изненадан от молбата ми, Крисчън примига.

— Предпочитам да не караш.

— Защо?

— Защото не обичам да ме возят.

— Сутринта не възрази и като че ли търпиш да те вози Тейлър.

— Имам пълно доверие в шофьорските умения на Тейлър.

— А в моите нямаш, така ли? — Сложих ръце на кръста си. — Честно казано, шантавият ти стремеж да контролираш всичко не познава граници. Карам кола от петнайсетгодишна!

Той сви рамене, като че ли това нямаше абсолютно никакво значение. О, направо ме побъркваше! Невинен до доказване на противното ли? Глупости!

— Колата моя ли е? — попитах.

Крисчън ми се намръщи.

— Естествено, че е твоя.

— Тогава ми дай ключовете, ако обичаш. Карала съм я два пъти, и то само до и от работа. Само ти се забавляваш с нея. — Бях се нацупила максимално. Устните на Крисчън потръпнаха от опита му да потисна усмивката си.

— Но ти не знаеш къде отиваме.

— Сигурна съм, че ще ме осведомите, господин Грей.

Той ме гледаше зашеметен, после ми отправи своята нова срамежлива усмивка, която тотално ме разоръжи и ме накара да се задъхам.

— Голяма работа, а? — измърмори Крисчън.

Изчервих се.

— Общо взето, да.

— Е, в такъв случай… — Той ми подаде ключовете, заобиколи от лявата страна и ми отвори вратата.

— Тук наляво — нареди ми Крисчън и потеглихме на север към 1-5. — По дяволите, по-полека, Ана. — Той се хвана за таблото.

О, за бога! Извъртях очи, но не се обърнах да го погледна. По уредбата тихо се носеше гласът на Ван Морисън.

— Намали!

— Намалявам!

Крисчън въздъхна.

— Какво каза Флин? — Ясно долових тревогата в гласа му.

— Вече ти обясних. Каза, че трябва да те смятам за невинен до доказване на противното. — По дяволите, навярно трябваше да оставя Крисчън да кара. Тогава щях да мога да го наблюдавам. Всъщност… Дадох мигач и понечих да отбия.

— Къде отиваш? — изсумтя той.

— Ще ти отстъпя волана.

— Защо?

— За да мога да те гледам.

Крисчън се засмя.

— Не, не — ти искаше да караш. Е, карай сега и аз ще те гледам.

Намръщих му се.

— Гледай си пътя! — извика той.

Кръвта ми кипна. Ха! Отбих до тротоара преди поредния светофар, изскочих от сааба, затръшнах вратата и застанах на тротоара със скръстени ръце, гневно вторачена в него. Крисчън също слезе и попита ядосано:

— Какво правиш?

— Не. Ти какво правиш?

— Нямаш право да паркираш тук.

— Знам.

— Тогава защо паркира?

— Защото ми писна да ме командориш. Или карай ти, или млъкни и ме остави да карам.

— Анастейжа, връщай се в колата, преди да са ни глобили.

— Няма.

Тотално объркан, той примига, после прокара пръсти през косата си и гневът му се превърна в смущение. Изведнъж придоби ужасно комичен вид и аз не успях да се сдържа и му се усмихнах. Крисчън се намръщи и изсумтя:

— Какво има?

— Ти.

— О, Анастейжа! Ти си най-вбесяващата жена на света! — Крисчън разпери ръце. — Добре, ще карам.

Хванах го за сакото и го притеглих към себе си.

— Не — вие сте най-вбесяващият мъж на света, господин Грей.

Той ме погледна с потъмнели, напрегнати очи, после обви ръце около кръста ми и силно ме прегърна.

— Тогава сигурно сме създадени един за друг — каза тихо и дълбоко си пое дъх, заровил нос в косата ми. Прегърнах го и аз и затворих очи. За пръв път от сутринта се отпусках така.

— О… Ана, Ана, Ана — промълви той, притиснал устни към косата ми. Прегърнах го още по-силно и останахме неподвижни, наслаждавайки се на този неочакван миг на покой на улицата. Накрая Крисчън ме пусна и отвори дясната врата. Качих се и седнах, а той заобиколи отляво.

Потеглихме. Крисчън разсеяно си тананикаше с Ван Морисън.

Леле. Никога не го бях чувала да пее, дори под душа, съвсем никога. Навъсих се. Имаше чудесен глас — естествено. Хмм… дали ме беше чувал да пея?

«Нямаше да ти предложи да се омъжиш за него, ако те беше чувал!» Подсъзнанието ми стоеше със скръстени ръце и носеше кариран шлифер. Песента свърши и Крисчън се ухили.

— Знаеш ли, ако ни бяха глобили, колата е на твое име.

— Е, добре че ме повишиха — мога да си позволя глобата — заявих самодоволно, зазяпана в прелестния му профил. Устните му потрепнаха. Докато завиваше по рампата на север към 1-5, по уредбата започна нова песен на Ван Морисън.

— Къде отиваме?

— Изненада. Какво друго каза Флин?

Въздъхнах.

— Разправяше за ФФФРТК или нещо подобно.

— ФРКТ. Най-новата терапевтична възможност — измърмори той.

— Опитвал ли си други?

Крисчън изсумтя.

— Подлагали са ме на всичките, бебчо. Когнитивизъм, психоанализа, функционализъм, гещалт, бихейвиоризъм… Какво ли не. — В гласа му се долавяха горчивина и озлобление, които ме натъжиха.

— Смяташ ли, че последната терапия ще помогне?

— Какво ти обясни Флин?

— Че не бива да се съсредоточаваш върху миналото. Фокусирай се върху бъдещето — там, където искаш да бъдеш.

Крисчън кимна, но в същото време сви рамене с предпазливо изражение и упорито продължи да ме разпитва:

— Какво друго?

— Говореше за страха ти да те докосват, въпреки че го нарече по друг начин. И за кошмарите и отвращението ти от самия теб. — Погледнах го и на привечерната светлина видях, че замислено гризе нокътя на палеца си. Той също ми хвърли бърз поглед.

— Гледайте си пътя, господин Грей — смъмрих го.

Това го развесели и в същото време като че ли започваше да се дразни.

— Ти се бави вътре цяла вечност, Анастейжа. Какво друго ти каза Флин?

Преглътнах с усилие и прошепнах:

— Той не смята, че си садист.

— Така ли? — тихо попита Крисчън и се намръщи. Атмосферата в колата започваше да се нажежава.

— Каза, че този термин не се признавал в психиатрията. Още от деветдесетте години — смотолевих в опит да подобря настроението му.

Лицето му стана мрачно и той бавно въздъхна.

— Мненията ни с Флин се разминават по този въпрос.

— Той каза, че винаги мислиш най-лошото за себе си. Това вече е вярно, знам го — измърморих. — Също спомена за сексуален садизъм — обаче каза, че това било съзнателно избран начин на живот, а не психическо заболяване. Може би това имаш предвид.

Крисчън пак хвърли поглед към мен и мрачно стисна устни.

— Така значи, само един разговор с добрия доктор и вече си специалистка — изсумтя кисело и насочи вниманието си напред.

«О, божичко…» Въздъхнах.

— Виж, щом не искаш да чуеш какво ми каза Флин, недей да ме питаш.

Не исках да се караме. Пък и той имаше право: какво разбирах аз от всичките му дивотии, по дяволите? Изобщо исках ли да разбирам? Можех да изброя очевидните неща — неговия стремеж към абсолютен контрол, собственическите му наклонности, ревността му, прекалената му загриженост — и бях напълно наясно на какво се дължат. Дори можех да разбера защо не обича да го докосват — бях виждала физическите белези. Можех само да си представя психическите и веднъж бях зърнала кошмарите му. И доктор Флин казваше…

— Искам да знам за какво сте разговаряли — прекъсна размислите ми Крисчън, докато отбиваше от 1-5 по изход 172 и продължаваше на запад към бавно залязващото слънце.

— Нарече ме твоя любовница.

— Така ли? — помирително рече той. — Е, Флин е много придирчив по отношение на термините, които използва. Според мен това е точно описание, не смяташ ли?

— Възприемаше ли подчинените си като свои любовници?

Челото му отново се покри с бръчки, но този път беше потънал в размисъл. Пак продължихме на север. «Къде отиваме?»

— Не. Те ми бяха сексуални партньорки — измърмори той предпазливо. — Ти си единствената ми любовница. И искам да станеш нещо повече.

О… пак тази вълшебна дума, вибрираща от обещания. Тя ме накара да се усмихна и аз вътрешно се прегърнах, опитвайки се да овладея радостта си.

— Знам — прошепнах, като полагах всички усилия да скрия вълнението си. — Просто имам нужда от време, Крисчън. Трябва да осмисля тези последни няколко дни. — Той ме изгледа странно, навярно озадачен, наклонил главата си настрани.

След малко светофарът, на който бяхме спрели, светна зелено. Крисчън кимна, усили музиката и с това сложи край на дискусията ни.

Пак пееше Ван Морисън, вече по-оптимистично — за това, че било чудна нощ за танци на лунна светлина. Погледнах през прозореца към боровете и смърчовете, позлатени от помръкващите слънчеви лъчи, хвърлящи дълги сенки по пътя. Крисчън беше завил по улица в жилищен квартал и пътувахме на запад към Залива.

— Къде отиваме? — за пореден път попитах аз, когато завихме отново. Зърнах крайпътен знак: «Девето авеню, СЗ». Озадачих се.

— Изненада — отвърна Крисчън и се усмихна загадъчно.