градуса северна ширина

ГЛАВА 22

Магнъс, Арни и Вигдис се бяха скупчили около бюрото на Вигдис, забили очи в монитора. Звукът бе изключен — не искаха да привличат вниманието на Балдур без нужда.

Магнъс бе гледал кадри от протестите по телевизията, но все за по няколко секунди. „Аустурвьолур“, площадът пред парламента, бе препълнен с хора — млади и стари, мъже и жени, които скандираха и блъскаха. Виждаха се тигани и тенджери, както и дървени лъжици, дайрета, знамена и плакати. Камерата минаваше по лицата на хората — всяко зачервено от собствена комбинация от гняв, вълнение и студ. Освен лицата, които бяха скрити под шалове и кърпи.

— Ето, това е Харпа — посочи Вигдис. И наистина, Магнъс видя как Харпа примерно почуква по тигана в ръцете си. — Ето го и Бьорн.

Рибарят бе само на няколко метра от Харпа, крещеше с пълно гърло и размахваше юмрук. За момент камерата спря върху лицето му. Бьорн се бе сторил крайно хладнокръвен на Магнъс, но в този кадър лицето му бе разкривено от яд, граничещ с омраза.

— Виж, разминават се на по-малко от метър, но не се познават — каза Вигдис.

Така беше. Харпа застана пред Бьорн, почука по тигана си, а после се премести нанякъде.

— Значи наистина са се запознали тук?

— Чакай, ще ти покажа — Вигдис превъртя напред.

С насечени движения тълпата се разбушува, започна да замеря полицейския кордон и се появиха флакони сълзотворен газ.

— Това ти ли си, Арни? — попита Магнъс.

— Да — Вигдис натисна паузата и всички се загледаха в Арни. Беше в черна униформа, гледаше решително и държеше щит, оцапан с кисело мляко.

— Не ти е било весело — вметна Магнъс.

— Особено при положение, че познавам хлапето, което ме замери с мляко — каза Арни. — Беше брат на едно мое старо гадже. И ме позна, заклевам се!

— Така. Тук вадим спрейовете — започна да коментира Вигдис. — Харпа пада и… ето! Бьорн й помага да стане. Оттук нататък се движат заедно.

Въпреки ниската резолюция, от кадъра ясно личеше, че Харпа е очарована от Бьорн.

— А това е петнайсетина минути по-късно. Виж… Това са те.

— А кой е този мъж с тях? — попита Магнъс. Харпа и Бьорн се движеха из тълпата в компанията на висок мъж със сива опашка, която стърчеше изпод широкополата му шапка. Мъжът бъбреше с всички около себе си, смееше се и скандираше. Магнъс реши, че го е виждал някъде.

— Това е Синдри Палсон.

— Аха. Това име съм го чувал, нали?

— Той е известен в Исландия — каза Вигдис.

— Всички са известни в Исландия!

— Бил е фронтмен на пънк групата „Девастейшън“ в началото на осемдесетте. После стана истински раздорник. Сериен демонстратор. Анархист. Написа книга за злините на капитализма. Взе активно участие в протестите срещу язовира в Каранюкар. Не знам дали си чул, но издигнаха бент през цялата долина, за да има ток за фабриката за алуминий.

— Знам, да — каза Магнъс, макар да не беше така. Беше чувал за скандалния проект, но не знаеше никакви подробности. Отново се подразни от невежеството си за собствената си родина.

— Опита се да превърне протеста в бунт, но организаторите не искаха нищо такова и го изгониха.

— Криминално досие?

— Само притежание на наркотици.

— Но има досие, така ли?

— О, да. Той е един от хората, които според нас са способни да превърнат една демонстрация в революция с кръвопролития.

— А тук се запознава с Харпа и Бьорн — отбеляза Магнъс.

Вигдис му показа остатъка от материала. С напредването на вечерния мрак, качеството на кадрите спадаше, но нямаше никакво съмнение, че тримата се движат в група.

Стигнаха до момента със сълзотворния газ.

— Това е последният кадър на тримата — каза Вигдис.

Бьорн, Харпа и Синдри стояха до паметника на Инголфур Арнарсон. После тръгнаха към Хверфисгата. Можеха да ги разпознаят само по силуетите на телата им, но те се отличаваха достатъчно.

— Я чакай! Кой е този? — попита Магнъс. Един младеж сякаш следваше тримата, малко зад тях.

— Нямам представа — каза Вигдис. — Не му се вижда лицето, но мога да прегледам останалия материал. Все ще го мерна някъде.

— Бас държа, че това е Исак — каза Магнъс. — Шарън трябва да го е снимала в Лондон. Ще я помоля да изпрати снимката.

— Може да го има в регистъра на пътна полиция — обади се Арни. — Ще проверя.

Регистърът съдържаше снимките на всички исландци, които имат шофьорска книжка, и полицията имаше достъп до него.

Магнъс се изправи.

— Значи имаме адреса на този Синдри?

— Хверфисгата — каза Вигдис. — Точно до Квартала на сенките.

— Хайде, Вигдис. Отиваме да говорим с него. Арни, ти провери регистъра.

На излизане от кабинета се разминаха с Балдур.

— Магнус? Ти не си ли в Полицейската школа?

— Точно оттам идвам — отвърна Магнъс с усмивка. — Извинявай, но бързаме.

Магнъс и Вигдис се изнизаха от сградата.

В пекарната нямаше клиенти. Харпа вдигна глава, когато чу вратата да се отваря. Разпозна двойката, която влезе в дюкяна.

— Здрасти, Фрики — поздрави тя предпазливо.

— Здравей, Харпа — отговори той.

Огледаха вкусотиите на витрината. Фрики си взе кифла, а дундестата му приятелка — еклер.

Фрики плати. Харпа му върна рестото.

Фрики се поколеба. Приятелката му го изгледа.

— Гледа ли новините? — попита той.

— За британския министър ли?

— Да.

— Гледах.

— Може ли да поговорим?

Харпа се огледа. В магазина нямаше клиенти. Диса бе в задната част, правеше глазура за една торта.

— Може — каза Харпа и тримата седнаха на масата в ъгъла.

— Харпа, това е Магда, приятелката ми — представи я Фрики.

— Добро утро — каза жената с чуждестранен акцент, може би полски. Усмихна се. Харпа й кимна.

— Какво мислиш? — попита Фрики. — За Листър?

— Колкото и да е арогантен, не заслужава да умре — отговори Харпа.

— Не, естествено! Само дето… — Фрики трепна, когато приятелката му леко се помести. Ритник под масата. — Гледахме новините снощи и нещо се замислих… За онази нощ през януари. И…

— И какво?

— Ами, може би те са виновни.

— Кои са те по-точно?

— Знаеш за кого говоря. Другите — Бьорн, Синдри, онзи студент — те. Може би те са се събрали и са решили да очистят Джулиън Листър и Оскар.

— Не — каза Харпа, — защо да го правят?

— Е, как защо!? Нали точно за това говореха? Всички за това говорехме. Знаеш как се канехме на банкерите, на Джулиън Листър…

— Това бяха само приказки — каза Харпа.

— Да, ама не съвсем! Това, което направихме с приятеля ти… Ние… — гласът на Фрики се разтрепери.

— Не ние, а аз — поправи го Харпа.

— Не! Не, Харпа! Ние Много мислих за това. Не знаем кой от нас го е убил, нали така? Може да си била ти, но може и да съм аз. Аз го ритнах в главата, все пак.

Харпа се ококори. Досега бе обвинявала единствено себе си за смъртта на Габриел Ори. Усети прилив на съчувствие към хлапето, седнало срещу нея. Харпа знаеше какво е да се самообвиняваш в убийство.

— Е, за другите не знам, но съм сигурна, че Бьорн не ги е убил — каза Харпа. — Вече го познавам доста добре. Той е добър човек.

— А какво ще кажеш за Синдри? Нали помниш какви ги говореше? Как исландците трябвало да прибягват към насилие. Как трябвало да преминат към действие.

— Синдри просто се перчеше — каза Харпа. — Беше пийнал. Както и ние, де. Всъщност, ти говореше най-разпалено.

— Знам — промърмори Фрики.

— Пък и тези хора са убити в чужбина, нали? В Англия и Франция.

— Със самолета си дотам и обратно за нула време — обади се Магда. — Един рибар може да го направи, докато уж е излязъл за риба. Първо до Кефлавик, а оттам — Лондон, Париж, без проблем.

— Абсурд! Сигурна съм, че Бьорн е невинен.

Магда сви рамене. Тримата се умълчаха.

Фрики трепна, когато получи нов ритник под масата. Харпа погледна към полякинята. Лицето й бе открито и честно. Харпа изпита антипатия към нея.

— Работата е там, Харпа, че смятам да ида в полицията — каза Фрики.

— Какво!? Защо?

— Е, може би ще подам анонимен сигнал. Но след като умират толкова хора, как можем да сме сигурни, че всичко ще свърши дотук?

— Не можем, но това няма нищо общо с нас.

— Напротив, аз вече се чувствам виновен, повярвай ми. Ако не направя нещо да ги спра…

— Не може да се действа по предположения — възпротиви се Харпа. — Ако знаехме със сигурност, че Синдри или някой от другите е убиецът, тогава да. Но ние знаем единствено, че двамата с теб сме убили човек. И аз съм убедена, че трябва да си мълчим по този въпрос.

Фрики пое дълбоко въздух.

— Исках да те предупредя.

Харпа се обърна към полякинята.

— Магда, нали?

Магда кимна.

— Виж какво, знам, че се имаш за глас на съвестта на Фрики, но нямаш право да вземаш такива решения. Той е добро момче и не заслужава да гние години в затвора, което със сигурност ще стане, ако отиде в полицията. Може би аз заслужавам да ме заключат, но имам тригодишен син. А и другите ни помогнаха — на мен и Фрики — да заличим следите.

Особено Бьорн. Той не бива да ходи в затвора.

— Наш дълг е да предотвратим тази поредица от убийства — каза Магда.

— Ние не знаем защо са били убити! Не знаем дали случаите са свързани! Оскар и Листър дори не бяха в Исландия. Просто трябва да си мълчим, Фрики, разбираш ли? — Харпа се учуди от повелителния тон в гласа си. — И няма да ставаме приятели. Ще се отбягваме и то отдалече! Иначе и двамата отиваме в затвора, без нищо да сме постигнали. Разбираш ли, Фрики? Съгласен ли си?

Фрики погледна към Магда, която слушаше смръщено. Харпа виждаше как момичето се разкъсва между това да постъпи правилно и това да изпрати любимия си в затвора. Но не тя трябваше да реши какво да правят, а Харпа и Фрики.

— Фрики, ти никога няма да забравиш какво стана — каза Харпа, — но си още млад. Ти не си убиец, не си искал да стане така с Габриел Орн. Все още имаш шанс да започнеш на чисто. Мисли за това.

Фрики погледна към Магда. Тя затвори очи и кимна.

— Добре — каза Фрики. — Добре.

Още от пръв поглед Магнъс се сети откъде му е познат Синдри.

Мамка му!

Трябваше да вземе Арни със себе си, а не Вигдис. Разговорът можеше да стане крайно неудобен, а Магнъс предпочиташе да се излага пред Арни.

Но Синдри не го позна. Бе изпълнен с негодувание, че полицията го безпокои в собствения му дом.

Магнъс разбра, че Синдри не е изненадан от посещението им. От друга страна, Синдри вероятно бе свикнал на изненадващи проверки от полицията.

Апартаментът му бе подобен на дупка и миришеше леко на марихуана, стар тютюн и мухлясала храна. Синдри с нежелание ги въведе в хола. В кухненския бокс, до мивката бяха натрупани мръсни съдове. В единия ъгъл имаше компютър, обграден от хартии, разхвърляни по бюрото и пода. Синдри очевидно работеше над нещо с много страници.

Домакинът седна на масата и скръсти ръце.

— Е? Какво искате? — попита той. Плътният му глас звучеше предизвикателно, но в подпухналите му очи имаше някаква дружелюбност, която не можеше да прикрие.

Магнъс погледна към голямата картина на стената до масата.

— Ти ли си я рисувал?

— Да.

— Бяртур от Лятната къща, нали?

— Невероятно! Ченге, което чете!

— „Независими хора“ е хубава книга.

— Това е велика книга. Сега трябва да накарат всички исландци да я прочетат. Всъщност, трябваше да са я прочели още преди пет години. Ако в страната ни имаше повече Бяртуровци и по-малко Олафур Томасонци, щяхме да оцелеем в кризата.

— Има нещо такова — обади се Магнъс.

Синдри изсумтя. Явно не обичаше полицията да е на едно мнение с него.

— Искаме да те разпитаме за протестите през зимата — каза Магнъс.

— О, нима? Не е ли малко късничко за проверка на обичайните заподозрени? Но това не е краят, да знаеш. Хората няма да се примирят с договора за Айссейв. Защо внуците и правнуците ни да плащат дългове, натрупани от група мошеници, за които дори не сме подозирали?

— Добър въпрос — подметна Магнъс.

Синдри набираше скорост.

— Правителството просто свали гащи и се наведе пред британците и холандците. Що за безумие!? „Исландия никога няма да забрави задълженията си“. А защо не, мамка му? Това питам аз! Трябва да кажем на британците да си търсят парите от банкерите, а нас да ни оставят на мира.

Синдри се разпали още повече.

— Знаех си, че така ще стане! Сега социалистите са на власт, но какво от това? И те са същите, като предишните, само че по-слаби. Нищо не направиха. Банките започнаха да фалират преди близо година, а все още не са осъдили и един банкер. Нито един! Но пък вие нахлухте в коптора на близкия ъгъл и изгонихте добрите хора на улицата.

Магнъс бе чувал за тази акция, макар да се бе състояла малко преди той да пристигне в Исландия. Наркопласьори, доколкото знаеше, и то опасни. Но Магнъс не се застъпи за колегите си.

— Ясно — каза Синдри. — Искате да ме изкарате от строя преди да започне следващият протест.

— Всъщност, не — отвърна Магнъс. — Искаме да те разпитаме за един определен митинг — от вторник, двайсети януари. Първият работен ден на парламента.

— Да, спомням си го. Или поне началото. Изтървах купона, който е станал по-късно. Тръгнах си твърде рано. Но на следващия ден, в сряда, пак ходих.

— Познаваш ли Харпа Ейнарсдотир и Бьорн Хелгасон? — попита Вигдис.

— Не.

— Забелязан си в тяхната компания на въпросния митинг. Не сте се разделили цял следобед.

— Записите от камерите ли сте гледали? — попита Синдри. — Винаги съм се чудел какво правите с материала.

— Видяхме те с Харпа и Бьорн.

— Както и с много други хора — каза Синдри. — Обичам да говоря с демонстрантите по такива събития. Гледали сте записа, знаете, че е така.

— Значи тези двамата не си ги спомняш? — попита Магнъс.

Синдри се замисли.

— Чакай… Май си спомням Харпа. С черна къдрава коса? Хубавка?

— Точно така. Виждал ли си я оттогава?

— Не, за съжаление. И нямам представа кой е този Бьорн. Митинг не съм пропускал. Но всичко се слива в едно след известно време.

— Ходихте ли някъде след това? — попита Магнъс.

— Не. Аз бях малко фиркан. Прибрах се тук, допих си и заспах. И, както казах — съжалявам. Чух, че по-късно на площада станало доста интересно.

— Сам ли се прибра?

— Съвсем сам.

— Харпа и Бьорн не дойдоха ли с теб?

— Не.

— Според видеото, са те последвали. Къде се разделихте?

— Не си спомням, наистина — каза Синдри с усмивка.

Задънена улица. Синдри знаеше това. Магнъс също.

— Пътувал ли си наскоро в чужбина? — попита Магнъс.

— Не — отговори Синдри. — Не мога да си го позволя. Всички обедняхме в наши дни. В края на миналата година ходих до Германия да рекламирам книгата си, но оттогава съм си тук.

— А къде беше миналия вторник, вечерта?

— Хм… Чакай да помисля… — Синдри се направи, че се опитва да си спомни. Но Магнъс остана с впечатлението, че той имаше вече готов отговор и само се бавеше за достоверност. Интересно.

— Бях в една книжарница — „Еймундсон“. Един приятел представя книгата си. Персоналът ще потвърди. Но защо? Какво се предполага, че съм направил?

— Ами вчера?

— Вчера не правих нищо. По обед отидох до „Гранд Рок“. Доста се заседях там.

— „Гранд Рок“? — обади се Вигдис. — Бара ли имаш предвид?

— Да. Съвсем близо е. — Очите на Синдри се разшириха. — Я чакай! — вдигна пръст към Магнъс. — Там съм те виждал, да! В „Гранд Рок“!

— Възможно е — отговори Магнъс.

— Не е възможно, а съм сигурен! Ти си онзи, дето живееше в Америка, нали? — Синдри се засмя. — Последният път, когато те видях, беше пиян като кирка.

Очите на Вигдис се стрелнаха към Магнъс и се върнаха обратно на Синдри.

— Някой видя ли те там вчера? — попита тя.

Синдри не й обърна внимание.

— Казах си аз, че имаш американски акцент! — усмихна се. — „Кой те обича?“ нали така вика Коджак? — вдигна ръка и присви пръсти, сякаш държеше пистолет. — „Хайде, зарадвай ме!“

Магнъс скочи на крака и изрита стола си назад. С две крачки стигна до Синдри и го хвана за яката. Синдри бе тежък, но Магнъс бе силен. Издърпа едрия мъж от креслото му и го притисна в стената.

— Слушай, задник такъв — просъска Магнъс на английски, — ти знаеш какво се е случило с Оскар Гунарсон и Габриел Орн Бергсон! А може би и с Джулиън Листър! Сам ще си направиш избора — или ще изгниеш във френски затвор, или в английски. Само ме е яд, че не мога да те пратя в бостънския пандиз. Там щеше да ти хареса.

Магнъс видя страха в очите на Синдри.

Пусна го.

— Пак ще дойдем!

Апартаментът на Синдри бе много близо до полицейското управление, което се намираше в източния край на „Хверфисгата“, срещу автогарата. Магнъс бе зад волана.

— В Исландия обикновено не провеждаме разпитите така — каза Вигдис.

— А може би трябва — изсумтя Магнъс.

— „Гранд Рок“ е долнопробно барче, а?

— Не ходя там често.

Продължиха в мълчание.

— Ако имаш проблем, познавам хора, които могат да ти помогнат — каза Вигдис.

— Защо ако човек си пийва във вторник вечер го мислят за алкохолик, а ако се размазва всеки петък, значи просто се забавлява?

— Само предлагам — дръпна се Вигдис.

Не размениха и дума повече, докато не стигнаха в участъка.

Харпа обслужи Клара, която бе редовна клиентка и голяма почитателка на един от сладкишите на Диса. Беше на около седемдесет години и идваше всеки ден да си купи парче от него. Покупката бе като ритуал за старицата и Харпа с удоволствие си бъбреше с нея, но днес бе разсеяна и я слушаше с половин ухо.

Харпа остана доволна от твърдостта, която показа пред Фрики. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече се притесняваше, че хлапето има право. Беше сигурна, че Бьорн не е бил замесен в убийствата на Оскар и Листър. За Исак не знаеше. Но Синдри?

Години наред този човек бе проповядвал насилието като единствен лек срещу капитализма. Но и години наред не бе направил нищо по въпроса, доколкото Харпа знаеше. Исландците обичаха да бистрят политика, да се оплакват и да искат промяна, но никога не прибягваха към насилие, дори анархистите. Харпа предполагаше, че Синдри само си говори.

Но може би участието в едно убийство отваря път за второ? Със сигурност има нещо общо между Оскар, Джулиън Листър и Габриел Орн — всички те бяха отговорни за финансовата криза. И вероятно щяха да последват още убийства.

Не. Това няма нищо общо с нея. Трябва да прави това, което заръча и на Фрики — да си кротува и да забрави за случката.

Клара най-сетне си тръгна и Харпа се зае да пренарежда сладките във витрината. Да забрави? Не може да забрави. Достатъчна й бе вината за смъртта на Габриел Ори. Фрики има право — Харпа не би могла да понесе вината за още едно убийство, ако извършителят се окаже Синдри.

Може би трябва да говори с Бьорн. Но вече знае какво ще каже той. Ще я разубеди, ще я накара да си трае, да не се набива на очи, както самата тя посъветва Фрики.

Поне на Бьорн му има доверие. Няма как да е застрелял Оскар или Джулиън Листър. Полякинята говореше пълни глупости. Какво мисли? Че Бьорн е тръгнал от къщата на Харпа миналата седмица и е отишъл направо на летището, вместо да се прибере в Грундарфиордур? Абсурд. За това му трябват паспорт, билети, пари…

Изведнъж дъхът й секна. Ушите й запищяха. Почувства се много слаба и се опря на стената, изпускайки таблата със сладки с дрънчене на пода.

Не! Не, не, не, не! Не можеше да повярва. Просто не можеше.

— Какво има, Харпа? Добре ли си?

Харпа не усети ръката на Диса върху рамото си, нито пък чу загрижения й глас.

Мислеше за това, което се подаваше от джоба на светлосиньото яке на Бьорн, когато дойде при нея през онази нощ.

Електриковосин исландски паспорт.