градуса северна ширина

ГЛАВА 39

Харпа бягаше с всички сили, но това не беше достатъчно. Завързаните китки й пречеха — не можеше да използва ръцете си за равновесие. Обувките й също не бяха подходящи, хлъзгаха се на всяка крачка и хвърляха камъни зад нея. Харпа често се препъваше и беше само въпрос на време, преди да изкълчи някой глезен. Сърцето й щеше да избухне.

Мъглата около нея бе гъста. Освен писъка в ушите си, Харпа чуваше и как Исак се катери някъде зад нея и я настига.

Изведнъж мъглата изчезна. Над Харпа блесна синьо небе. Отляво и отдясно имаше само скали. А отпред и отзад — гъста мъгла. Бе стигнала билото между двете долини.

Спря за момент. Чуваше как Исак пръхти близо зад нея. С нов прилив на енергия, Харпа се затича надолу към облака. Хлъзна се и падна. Едното й коляно се усука, а другото се одраска. Извика от болка. Мъглата бе само на няколко метра от нея. Харпа продължи с куцукане надолу.

Почувства огромно облекчение, когато отново се скри в булото от влага. Макар склонът тук да бе по-полегат, коляното й започна да поддава.

Мъглата бе гъста. Харпа забеляза купчина камъни отляво. Ако легне зад тях и не вдига шум, Исак никога няма да я открие.

Харпа смени посоката и се насочи към камъните.

Изведнъж чу тежките стъпки на Исак. Не го виждаше, но сякаш щяха да се сблъскат. Харпа все пак продължи към купчината.

Хвърли се зад тях, сгуши се и застина. Само че не застина напълно — гърдите й се бореха за въздух, а сърцето й препускаше.

След миг чу как Исак прелетя край нея. Видя краката му. Беше само на пет метра от нея, когато спря и се ослуша. Тя се опита да не диша, но издържа само няколко секунди. Дробовете й имаха нужда от въздух. Стори й се, че издиша твърде звучно, но Исак явно не чу и продължи предпазливо напред в мъглата.

Харпа стана и тихичко тръгна настрани по склона, за да се отдалечи от Исак.

Но в този момент мъглата се разсея и разкри долината, блестяща на бледата слънчева светлина.

Исак бе на стотина метра вляво, малко под нивото на Харпа. Той спря и се огледа. Исак се обърна към нея.

Тя се затича надолу, колкото й позволяваше болното коляно.

Магнъс се гмурна в мъглата. Склонът бе коварен, осеян с остри скали, хлъзгави места, мъх, пръст и тук-там трева. На всеки няколко крачки спираше, за да се ослуша. Не се чуваха падащи камъни.

Мъглата им вършеше добра услуга. Ако Харпа не вдига шум, Исак няма да я открие. Всъщност, най-логично беше тя просто да се скрие и да изчака.

Магнъс се намираше в различно положение. Той беше голяма и шумна мишена, а противникът му имаше нож, който току-що бе използвал. Да имаше сега един пистолет! Според правилника, трябва да спре и да изчака подкрепление.

Майната му на правилника! Освен всичко друго, подкреплението също няма да носи оръжие.

Магнъс продължи нагоре.

Сърцето му бумтеше. След малко се озова между две ерозирали скали. Стори му се, че вече е на билото между двете долини.

Чу как някъде недалеч под него някой падна и извика.

Магнъс промени леко посоката си по слух. Сега тичаше надолу. След няколко секунди излезе от мъглата. Под него се виждаше друга долина, по-тревиста от първата. През средата й минаваше хубав път от черен асфалт.

На двеста метра надолу по склона, Магнъс видя Харпа, която се спускаше към долината, следвана от Исак. Харпа едва пазеше равновесие: ръцете й бяха вързани пред нея.

Магнъс се забърза след тях. С ужас видя, че Харпа тича право към ръба на една пропаст, дълбока двайсетина метра. Явно не виждаше, че там скалата свършва.

— Наляво! — извика той. — Бягай наляво!

Но тя не му обърна внимание. За момент изглеждаше сякаш ще се хвърли в пропастта, но Харпа успя да спре на ръба на скалата. Обърна се. Видя, че Исак я настига, и се шмугна в една цепнатина.

Плъзна се надолу и стъпи на една издатина. Тръгна внимателно по нея, опряла гръб в стената на пропастта.

Исак се поколеба за миг на върха на издатината. Обърна се и видя, че Магнъс приближава.

— Чакай, Исак! — извика Магнъс.

Исак погледна надолу и се спусна в цепнатината след Харпа.

На Магнъс му отне цяла минута да стигне до ръба на пропастта. Оттам видя, че Харпа е стигнала до края на издатината и няма накъде да продължи. Исак пристъпваше към нея, протегнал ножа напред. По острието му още имаше следи от кръвта на Бьорн.

— Пусни ножа, Исак! — извика Магнъс. — Вече няма смисъл да я убиваш!

Исак се разколеба. Явно го чу.

— Синдри проговори. Знаем, че си намушкал Бьорн. Вече няма значение какво ще ни каже Харпа. Остави я!

За момент Магнъс помисли, че Исак ще постъпи разумно, но студентът взе друго решение.

— Не! — викна той. — Махай се! Махни се, или ще я убия! — и продължи да пристъпва към Харпа.

Щеше да я използва за заложница. И това бе някакъв напредък. Поне няма да я убие веднага.

Но когато имаш заложници, нищо не е сигурно. Магнъс бе присъствал на няколко такива случая в Бостън, когато невинни хора намериха смъртта си.

Въпреки че Исак се намираше в безизходица, поне не беше друсан или луд. И все пак, нищо не се знаеше.

След няколко секунди Исак щеше да стигне до Харпа. Магнъс прецени възможностите. Исак и Харпа бяха на шест-седем метра под него. А под тях имаше още десетина до дъното на пропастта.

Ако Магнъс се плъзне по скалата, може да завлече Исак със себе си чак до долу. Глупав ход. Магнъс сигурно щеше да си счупи някой крак, ако не и врата. А и Исак можеше да го намушка.

Но ако Исак стигне до Харпа, всичко може да се разреши без кръвопролитие.

Евентуално.

Исак бе на метър от Харпа. Тя нямаше накъде да избяга. Изпищя.

Мечка страх… Магнъс скочи.

Плъзна се по задник върху почти отвесната, гладка скала. Исак се извърна и замахна с ножа към него. Магнъс се завъртя. Острието го закачи по ръката, но той изрита Исак и двамата се затъркаляха надолу към дъното.

Магнъс си удари гърба, гърдите, а после и главата в един камък.

Всичко стана черно.

Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Може би броени секунди, защото когато отвори очи, видя как Исак драпа към него, стиснал ножа. По едната му буза течеше кръв.

Магнъс се опита да се повдигне на лакът, но главата му бе замаяна. Тялото му получаваше смесени сигнали, обърканият му мозък не успя да се възползва от прилива на адреналин в организма му.

Исак стигна до него. Олюля се. Двама Исаковци.

Магнъс се опита да накара мозъка си да задвижи краката и ръцете му, но без успех.

Исак вдигна ножа. Магнъс не можеше дори да извика.

В този момент видя как един сив камък се стовари върху главата на Исак и младежът рухна.

Две Харпи влязоха в полезрението на Магнъс и бавно се събраха в една.

Най-накрая той успя да се надигне на лакти.

— Мерси — каза Магнъс.

— Какво да правя сега? — попита го Харпа, гледайки към тялото на Исак. Все още стискаше камък, малко по-голям от бейзболна топка, в завързаните си ръце.

— Ако мръдне, халосай го пак — каза й Магнъс.

— Да не съм го убила?

— Дано! — В този момент по пътя се зададе полицейска кола с включени сирени. — Махни им да ни видят.

Главата го болеше, а порязаното на ръката му смъдеше. Магнъс се бе облегнал на патрулната, спряна на пътя близо до прохода. С нея пристигнаха двама полицаи. Единият наглеждаше Исак, който още бе в несвяст, а другият се обаждаше за линейка в болницата в Стикисхолмур.

— Убила съм го, нали? — попита Харпа.

— Не, за съжаление — отвърна Магнъс. — Още диша.

— След Габриел Орн, не бих могла да живея с мисълта, че съм убила още някого.

— Харпа?

— Да?

— Един съвет. Отсега нататък не говори с никого, особено с полицаи, за случката с Габриел Орн. Не и без адвокат.

— Вече ми е все тая — каза Харпа. Наведе се и разтри коляното си. — Ама как боли!

— Послушай ме — каза Магнъс. — Заради Маркус.

Тя се усмихна.

— Добре. Мислех, че искаш да чуеш признания от мен.

— Да, но това беше преди да ми спасиш живота. Спокойно, ние ще разберем какво е станало. Просто не искам да те прецакат в съда.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти. И благодаря, че дойде да ме спасиш.

Главата на Магнъс започваше да се избистря.

— Имаме много въпроси, но най-важният е дали са набелязали нова жертва.

— Да — каза Харпа.

— Знаеш ли кой е?

— Питах Бьорн, но не ми каза.

— Инголфур Арнарсон? Споменавал ли е това име?

— Първият заселник? Не. Каза, че имат още един съучастник — убиецът, но не знам кой е.

— Нищо ли не ти хрумва? Помисли!

— Не. Опитах се да разбера, но Бьорн не го издаде.

— А каза ли кога ще е покушението?

— Да… общо взето… — Харпа се намръщи в опит да си спомни думите на Бьорн. — Каза: „Може би следобед. По-вероятно довечера. А до утре сутрин — със сигурност“. Нещо такова. Ходеше до прохода да провери дали е получил съобщение от убиеца. В хижата няма обхват, затова. Намери ли го? Арестуван ли е?

Магнъс се сети, че Харпа не знае какво е станало с приятеля й. Трябваше да разбере. Нищо не пречеше и той да й каже.

— Намерих го, да. Исак го е намушкал с нож.

— Боже мой! — Харпа закри устата си с ръце. — Как е той?

— Беше доста зле, когато го оставих на брега и тръгнах след теб. Намушкан е в гърдите.

— Оставил си го!?

— Да. С един полицай, който щеше да повика линейка.

— Знаеш ли как е Бьорн?

Магнъс повдигна въпросително вежда към един от униформените, който говореше по радиостанцията.

— Сега ще питам — каза полицаят.

Полицаят се свърза с Пал. Магнъс щеше да помоли Харпа да се дръпне, но нямаше смисъл. Тя искаше да разбере.

— При теб ли е Бьорн Хелгасон? — попита полицаят.

— Да — чу се гласът на Пал по станцията. Магнъс разбра по тона му какво ще последва. — Умрял е на място.

Харпа ахна. Магнъс взе предавателя от полицая.

— Пал, Магнус съм. Успя ли да го разпиташ?

— Не. Загуби съзнание почти веднага.

— Мамка му! — Магнъс вече мислеше за следващата жертва. Инголфур Арнарсон, който и да беше той, скоро щеше да умре, освен ако не направят нещо. На Магнъс му хрумна една идея. — Пал?

— Да?

— Намери телефона на Бьорн. Провери на кого се е обаждал последно.

— Прието!

Магнъс се изправи и зачака отговор от Пал. Лицето на Харпа бе бледо, но очите й бяха сухи.

— Съжалявам! — каза й Магнъс.

— Засега съм добре — отвърна тя. — Сигурно скоро ще ме удари. В хижата си дадох сметка за злините на Бьорн. Той беше убиец. Сам се докара дотам.

Радиостанцията пропука в ръката му.

— Магнус?

— Да?

— Проверих последния избран номер. Намерих едно име.

— И то е?

— Ейнар.

Зад гърба на Магнъс, Харпа извика:

— Не! Не, не, не, не! — В гласа й имаше болка и отчаяние. — Не го слушай, Магнус! Той се е объркал!

Но Магнъс знаеше, че Пал не е сгрешил. Предполагаше, че и Харпа го знае.