градуса северна ширина

ГЛАВА 33

Магнъс се събуди с мисъл за Ингилейф. По-скоро не знаеше какво да мисли за нея.

Обвинението й, че я ревнува, беше ирония на съдбата. В предишната връзка на Магнъс с Колби, адвокатката от Бостън, винаги той бе контролираният. Колби искаше връзка по рецепта — да се оженят и да прати Магнъс да следва право. Той с облекчение се бе отървал от нея и всъщност точно това го привличаше у Ингилейф — тя бе независима, правеше каквото иска и не очакваше от него да се държи по-различно.

Да, Ингилейф ходеше по купони с красивите си приятели, но какво го засягаше това?

И все пак, Магнъс не харесваше мисълта, че тя може би спи с други мъже. Дори не бе сигурен дали тя му се ядоса толкова, защото от време на време наистина го прави, или защото той не я познава достатъчно, за да й има доверие.

Едно нещо беше сигурно: той наистина не я познаваше.

Тя искаше да замине за Германия. Магнъс вероятно щеше да бъде отпратен обратно към Щатите. Връзката им беше хубава, но си бе изживяла живота. Трябваше да се примири с това и да кара нататък.

Но вместо да го мобилизира, тази мисъл го потисна.

Ингилейф бе част от живота, който Магнъс се опитваше да си изгради в Исландия. Непредвидима, красива и неукротима част.

От друга страна, той имаше пълно основание да й се ядоса. Един адвокат в Щатите щеше да направи прокурора на пух и прах, ако разбере какво е направила. Съдебната система в Исландия бе по-различна — съдията преценяваше дали уликите са събрани по законен път. Но ако цялото дело пропадне заради заниманията на Ингилейф, Магнъс ще трябва да си купи еднопосочен билет до Бостън.

Все пак, тя бе научила нещо полезно. Щеше да има още една жертва: Инголфур Арнарсон.

Имаше някакъв шанс това да е истинското име на жертвата, но беше много малък. Най-вероятно това е кодово название.

Инголфур Арнарсон бе известен като първия заселник в Исландия. Пристигнал тук с кораба си от Норвегия през 874 година и когато приближил острова, той хвърлил във водата дървените подпори на старата си къща и се заклел да се засели там, където океанът ги изхвърли на брега. Три години робите му търсили подпорите и най-накрая ги открили в един мъглив залив, Рейкявик: от рейкур — мъгла, пушек, и вик — залив. В центъра на града имаше паметник на славния викинг.

Въпросът бе кой се крие зад това име през двайсет и първи век.

Имаше няколко очевидни кандидати. Младите мъже, които изградиха бизнес империите си зад граница миналото десетилетие, в Исландия се наричаха финансови викинги, защото приличаха на великите си съименници, опънали платна от Норвегия преди хиляда години, за да използват младостта, енергичността и агресивността си с цел да натрупат богатство. Мъже като Инголфур Арнарсон.

И като Оскар Гунарсон. Както той сам бе признал, поръчвайки статуята на викинг, възседнал „Харли Дейвидсън“ за лобито на банката си.

Проблемът беше, че имаше и други кандидати за кодовото название Инголфур. Но кого е имал предвид Синдри?

Трябва да ги предупредят, което означава Магнъс да признае как се е сдобил с тази информация. Можеше да си представи как Балдур ще се подиграе, напълно основателно, със способите му на работа. Магнъс се замисли дали да не каже, че е разбрал всичко от анонимен източник. Но това нямаше да мине.

Направи си кафе и се обади на Вигдис в участъка. Точно беше дошла на работа. Разказа й какво е направила Ингилейф предишната вечер.

— Впечатлена съм — заяви Вигдис. — Доста оригинален подход.

— Пълна глупост, ако питаш мен — каза Магнъс.

— Ако питаш Балдур, също. Но поне знаем със сигурност, че Синдри е замесен.

— Имаш ли някаква представа кой може да е този Инголфур Арнарсон? — попита Магнъс. Каза й за подозренията си, че може би е някой от финансовите викинги.

— Сигурно си прав — каза Вигдис. — Обаче не знам дали някой от тях прилича на Инголфур повече от другите. Не ги познавам достатъчно, за мен всички те са просто шайка алчни акули, но специалният прокурор може да ни подскаже нещо.

— Да. Той говореше за тях. Можем да питаме и сестрата на Оскар, Емилия — каза Магнъс. — Тя сигурно ги познава лично. Говори с нея.

— Добре. Трябва да проверим и в телефонния указател. Със сигурност има хора, които наистина се казват Инголфур Арнарсон.

— Става. Питай и Фрики, когато пак говориш с него днес. Да се надяваме, че ще е по-сговорлив след една нощ в ареста.

— Трябва да кажем и на Балдур — каза Вигдис. — Тези хора са застрашени. Или поне един от тях. И ние не знаем кой точно.

— Това го остави на мен — успокои я Магнъс.

— Още нещо. Вчера се видях с брата на Бьорн. Една седмица е бил в Тенерифе с приятелката си. Върнали са се в понеделник. Авиокомпанията потвърди. Излетели са заедно и заедно са се върнали.

— Е, значи той отпада — каза Магнъс. — Хайде, до скоро.

Магнъс събра кураж и се обади на Балдур. Разказа му за Ингилейф, Синдри и Инголфур Арнарсон. Получи подигравката, която очакваше, но съвсем по друга линия.

— Наистина ли смяташ, че ще взема под внимание тази информация!? — попита Балдур.

— Ами, да — рече Магнъс. — Трябва да предупредим викингите. Животът им е в опасност.

— Те все още са едни от най-влиятелните хора в Исландия. А ти искаш да им опъна нервите, заради бръщолевенията на някакъв фантаст, който се е опитвал да съблазни една жена!

— Той не е фантаст — контрира го Магнъс.

— О, напротив! Държим Синдри под око от около десет години. В приказките е много смел, но никога нищо не прави. Хора като него само говорят. А когато се напият, говорят още по-смело.

— Значи мислиш, че Синдри само се е фукал?

— Убеди ме, че не така.

— Видяхме го с Бьорн и Харпа на януарския митинг.

— Това нищо не доказва.

— Добре — каза Магнъс. И без това не искаше да му се обажда. Щом Балдур не иска да му повярва, Магнъс няма какво повече да направи.

Може би Вигдис щеше да изкопчи нещо от момчето.

Софи седеше на задния ред в малката аудитория. Нямаше представа какво говори лекторът, други мисли се въртяха в главата й.

Мястото до нея бе празно. Там обикновено седеше Зак, но той беше… къде беше всъщност? Софи не знаеше.

Цяла нощ не бе мигнала. Обажда се на мобилния му телефон, изпраща му съобщения на всеки час, но не получи никакъв отговор. След това, още преди да закуси, се обади на домашния му номер.

Майка му вдигна. На любезния въпрос „Как си?“ тя отговори „Добре“. Нали уж не беше добре? Нали уж умираше? Може би просто иска да отговори любезно. Но когато Софи поиска да говори с Исак, майка му каза, че е изчезнал нанякъде с палатката.

После майката попита Софи дали всичко е наред с Исак, на което момичето отговори честно: „Не знам“.

Софи мислеше за това, което каза Джош предишната вечер — че Зак го е питал къде ще летува Джулиън Листър. Това бе много странно, Софи не можеше да си го обясни. Беше сигурна, че Зак не е застрелял бившия министър, защото в неделя беше в квартирата си в Лондон. Но сутринта отиде на църква, а Софи знаеше със сигурност, че Зак не е вярващ.

Имаше нещо гнило. Всичките й инстинкти подсказваха, че е така.

Но какво? Не можеше да повярва, че Зак е терорист или член на терористична организация. В такъв случай, защо да не се обади в полицията? Те да разберат какво става. Визитката на детективката, която говори със Зак, беше в джоба на дънките й.

Но би било нелоялно. Ако се обади, няма да може да погледне Зак в очите.

Джош седеше на една от предните банки в залата и пишеше нещо на лаптопа си. Може би наистина си води записки — не изглежда като почитател на Фейсбук.

Беше умен младеж, макар ентусиазмът му да беше в повечко. Софи почти не го познаваше. Помнеше някои от умните му въпроси в час, както и някои доста налудничави.

Хрумна й нещо.

Лекцията най-сетне свърши и Софи почти първа излезе в коридора, защото вратата на аудиторията бе близо до мястото й. Повъртя се малко и изчака. Джош излезе предпоследен.

— Джош!

— О, здравей. Ти беше Софи, нали? — момчето леко отстъпи назад.

— Може ли да поговорим за нещо?

— Ако е за това, което казах за приятеля ти снощи, съжалявам. Не се усетих. Объркал съм се.

— За това е, да — каза Софи, — но честно казано не знам дали ли се объркал, или не. Така де, ако Зак наистина те е питал онези неща за Листър, според мен трябва да се обадиш в полицията.

— Съмнявам се, че е замислял нещо — каза Джош.

— Виж какво, Джош — Софи го погледна право в очите, — в нищо вече не съм сигурна. Разбираш ли ме? Може и да се окажеш прав, просто не знам. Ето ти номера на една жена, която разпита Зак онзи ден. Ако все още подозираш нещо, обади й се. Става ли?

— Става — каза Джош и заоглежда визитката, която Софи му даде.

Тя си тръгна, а той се залута безцелно сред сградите на Лондонската икономическа школа. Извади телефона си и избра номера. Детектив Пайпър не отговори, но той й остави съобщение.

Джош винаги си бе падал по необикновените теории, но досега никоя от тях не се оказа вярна. Може би това щеше да се промени?

Магнъс отиде пеша до галерията на Ингилейф. Беше съвсем близо, на „Сколавьордурстигур“ — къса уличка, която вървеше нагоре по хълма от „Лаугавегур“ право към опакованата в скелета кула на голямата църква Халгримскиркя. По улицата имаше много галерии и бутици, макар че след началото на кризата, голяма част от тях бяха затворени. Галерията на Ингилейф оцеля на косъм. Държеше я заедно с още четири жени, все с артистични наклонности. Продаваха картини, бижута, мебели, чанти от рибешка кожа, които самата Ингилейф правеше, и свещници от лава. Всичко беше луксозно и скъпо.

Минавайки край витрината, Магнъс видя Ингилейф, която бе забила празен поглед към улицата. Въпреки че гледаше право към него, тя явно не го видя. Забеляза го едва, когато влезе през вратата.

Дари го с кратка, изкуствена усмивка. Той я прегърна. След няколко секунди я пусна. Тя се обърна и отиде в задната част на галерията, за да е по-далеч от него.

— Извинявай, че изхвърчах така снощи — започна Ингилейф. — Бях доста пияна.

— Личеше си.

— Защо не ми вярваш, Магнус!?

— Вярвам ти!

— Явно не — каза тя. На бледите й бузи се появиха розови петънца — сигурен признак, че или е ядосана, или е засрамена. Магнъс заложи на първото. — Признай, че не ми вярваш!

— Вярвам ти — увери я той. — Снощи не ти вярвах, но сега вече да.

— Защо сега? Какво се промени от снощи? Магнус, направих всичко това заради теб, не разбираш ли? Да не мислиш, че ми беше приятно часове наред да слушам глупостите на онзи дебелак? Да не мислиш, че наистина съм искала да спя с него? Опитвах се да ти помогна. Исках да те зарадвам, а пък ти ми се ядоса, защото мислиш, че обичам да съблазнявам възрастни мъже. Съжалявам, но ако наистина това ти е мнението за мен, няма смисъл да продължаваме.

Магнъс въздъхна.

— Не ми е това мнението, Ингилейф. Права си, реагирах пресилено. Не разбрах какво искаш да постигнеш. Нито пък теб те разбирам напълно. Това е една от причините да те обичам.

Сивите очи на Ингилейф срещнаха неговите. Той не разбра дали тя намери в тях каквото търсеше.

— Смятам да замина за Германия, Магнус.

Магнъс бе на път да каже „Недей!“, но се въздържа. Не можеше да я спре — тя правеше каквото иска.

— Жалко!

— Ти каза, че най-вероятно ще те върнат в Щатите. Защо да оставам заради теб, ако ти няма да останеш заради мен?

Магнъс кимна.

— Ясно.

— Не е само заради теб, Магнус — изражението й се посмекчи. — Трябва да замина. Това е добра възможност за мен. А и ще ми дойде добре да се махна оттук. Искам да се откъсна от всички спомени за убийството на Агнар, от нещата, които научих за баща си, за брат си…

— Мислех, че ти помагам да се справиш с това — каза Магнъс.

— И аз така мислех. Но една част от мен те обвинява за всичко това. Не е честно, но е факт. Трябва да замина, Магнус.

Магнъс погледна Ингилейф. Познатите сиви очи, белегът над веждата, по-малката драскотина на бузата й. Бе благодарен, че я е познавал, дори обичал. Но не можеше да я обуздае. Нито да я задържи. А и не биваше. Нямаше как да накара човек като нея да остане заради него.

— Прави каквото искаш — каза той. Обърна се и излезе от галерията.

Исак излезе от магазинчето с найлонова торба, пълна с различни покупки — рибарски принадлежности и остър нож, удобен за чистене на риба.

Както и за друго.

Другите неща бяха за прикритие — за да не забележи продавачът, че някакъв непознат е дошъл в градчето да си купи нож и само това.

Телефонът му избипка. Извади го. Съобщение от Софи, питаше го как е. Не възнамеряваше да й отговаря. Жалко за Софи. Беше сладка, но нямаха бъдеще заедно. Рано или късно щеше да разбере с какво се занимава той, а беше прекадено добро момиче, за да не каже на никого.

Багажникът на хондата на майка му бе пълен със семейната екипировка за лагеруване. Исак бе паркирал колата под голямата скала, върху която се издигаше църквата на Боргарнес. Градът се намираше на около една трета от пътя между Рейкявик и Грундарфиордур. Исак извади картата и започна да я разглежда.

Бьорн бе споменал някаква хижа в планински проход зад Грундарфиордур — селище на северния бряг на полуостров Снайфелс, който се състоеше предимно от планини. Нямаше проходи право на юг от Грундарфиордур, но Исак забеляза две възможности малко по-далеч: едната на изток, другата на запад. Първо щеше да провери тях.

Исак се чувстваше напрегнат и странно развълнуван. Смъртта на Габриел Орн наистина го шокира. Но с течение на времето свикна с мисълта за нея, а гневът му към правителството и към собствения му баща нарасна. Когато се срещна със Синдри и Бьорн през лятото, за да измислят план за действие, идейно той бе готов на всичко. Но подобно на останалите, не бе готов да дръпне спусъка. Намериха човек, който да го направи.

Но сега, след Оскар и Джулиън Листър, Исак се чувстваше способен да поеме нещата в свои ръце.

Беше убеден, че трябва да убие Харпа.

Исак бе прекарал много време в четене и защитаване на идеи от рода на „целта оправдава средствата“ и „авангарда на народа“ и сега нямаше търпение да ги приложи на практика. Ленин, Троцки, Кастро, Че Гевара — всички те бяха започнали като него: млади интелектуалци с идеи и ентусиазъм, но без опит в областта на насилието. И в даден момент идеите им се бяха превърнали в действия. Този момент бе настъпил и за него.

Той знаеше, че Бьорн вече не се надява да се отърве безнаказано и подозираше, че при Синдри също е така, но Исак все още вярваше, че има шанс за самия него да избегне ръката на закона. Никой от тримата не бе извършил убийство, а и нямаше доказателства за нещо подобно. Конспирация се доказва много по-трудно, особено когато полицията няма представа кой всъщност е дръпнал спусъка. А Исак бе сигурен, че не знаят.

Синдри наивно вярваше, че часът за революция е ударил. Щеше да се стигне и дотам, може би след няколко години, когато гражданското общество най-накрая се срине, смазано от противоречията на капитализма. И тогава Исак щеше да бъде готов. Дотогава щеше да е събрал елитен отряд революционери, истински авангард на пролетариата, който щеше да осигури по-добър живот за хора като Бьорн.

Щеше да се стигне до революция. Той беше млад, можеше да изчака търпеливо.

Всичко щеше да бъде наред, ако си затваряха устата. Синдри и Бьорн нямаше да се разприказват, но Харпа… Харпа щеше да пропее.

Трябва да действа внимателно. Убийството на Харпа ще предизвика ново разследване, а той ще е главният заподозрян. Не бива да оставя никакви улики в хондата. Смяташе да се отърве от тялото далеч от Грундарфиордур или другите места, където го бяха забелязали.

Не можеше да си осигури добро алиби, но бе прекарал миналата нощ в един малък къмпинг на югоизток от Рейкявик, където неслучайно се бе запознал със собственика. Бе станал рано тази сутрин и бе тръгнал в обратната посока, на север. След като се отърве от Харпа, ще прекоси цяла Исландия, без да спира за нощувка. Ако го видеха в някой къмпинг в Торсмьорк, далеч на изток от Рейкявик, на сутринта след убийството й, полицията може би ще повярва, че е бил там през цялото време.

Исак вярваше в собствената си интелигентност. Знаеше, че ще се оправи.