9-те слънца

1.

Манхатън, Горен Уест Сайд

Почуках на зелената врата и осъзнах, че през следващите пет минути или ще съм мъртъв, или ще узная истината.

Мъжът отвори вратата точно когато вдигнах нетърпеливо юмрук да потропам още веднъж. Не приличаше на човек, който търгува с човешки живот. По-скоро напомняше счетоводител. Носеше тъмен костюм, разхлабена вратовръзка на сребристи и розови ивици, а по лицето му се четеше леко изтощение и раздразнение. Очилата му бяха със стоманени правоъгълни рамки. Устните му лъщяха мазно от тайландска храна, а остатъците от порцията му — сигурно последната — ароматизираха въздуха.

Погледна ме, погледна дребничката жена до мен и накрая си погледна часовника.

— Закъсняхте, господин и госпожо Дъруот — каза той. — С една минута.

Изявлението му съдържаше няколко неточности. Първо, името ми не е Дъруот. Второ, жената до мен, Мила, не ми е съпруга. Трето, дойдохме навреме; дори почаках малката стрелка да подмине дванайсет, преди да почукам. Все пак повдигнах отстъпчиво рамене, мъжът отвори вратата и с Мила влязохме. Той я огледа. Само за секунда, но го забелязах. Тя стрелна с очи двамата дебеловрати главорези, застанали до масата. После сведе поглед, сякаш уплашено.

Добро представление. Мила не би се стреснала и от гигантска бяла акула.

Протегнах ръка за поздрав към счетоводителя.

— Франк Дъруот. Това е съпругата ми Лилия.

— Господин Бел.

Той не пое ръката ми и аз я отпуснах. Позасмях се смутено, за да подсиля ефекта. Носех джинси и тъмносин блейзер с розово поло под него. Мила беше открила някаква ужасна пола с флорален десен, която сигурно отговаряше на представата й за стила на американска домакиня от предградията. Стискаше розова дамска чантичка. Изглеждахме по-скоро като кандидати за членство в провинциален клуб, отколкото като участници в нелегално осиновяване.

— Мислех, че срещата е поверителна — казах.

Мила пристъпи до мен, сякаш се страхува.

Счетоводителят избърса със салфетка следите от тайландска храна по устата си. Прииска ми се да го стисна за гушата, да го блъсна в стената и да го принудя да ми каже къде е синът ми. Но за да не убият момчето ми, трябваше да изиграя ролята си на нервен кандидат-родител от предградията.

— Обърнете се към стената — нареди един от здравеняците. Червената му коса стърчеше нагоре, лунички колкото речни камъчета осейваха лицето му. — И двамата.

Послушахме го. Оставих малкото платнено куфарче, което носех.

Не спорих. Предполагаше се да съм нервен — примерен гражданин, какъвто бях в далечното минало, но не и сега. Никакви микрофони, никакви оръжия. Само моето неповторимо „аз“ и гневът, стаен дълбоко в гърдите ми. Червенокосият щателно ме претърси. После повтори процедурата с Мила.

— Франк — обади се тя поуплашено. Добра актриса.

— Още малко търпение, скъпа. Само минутка — успокоих я. — После ще вземем нашето бебче.

Тя въздъхна примирено като жена, която копнее тази сделка да й открие пътя към щастието.

— Господин и госпожа Дъруот са чисти, господин Бел — каза червенокосият и отстъпи назад.

Стиснах за миг ръката на Мила.

— Седнете, господин Дъруот — каза счетоводителят. — Извинете ме за бъркотията. Решихме да вечеряме рано. Обикновено не се срещам с клиенти нощем.

Знаех, че по това време на денонощието счетоводителят вече пътува с влака към Ню Джърси. Бях претършувал всяко кътче от живота му — съпруга, едногодишно бебе, ипотека за уютен дом, многообещаващо бъдеще.

Всички сладостни подробности, които навремето имах и аз, но ги бях изгубил.

Счетоводителят и главорезите му ме огледаха. Нека си гледат, помислих си. Бях се подготвил.

Единият отвори куфарчето. Изсипа тухличките с банкноти върху масата и започна да ги сортира.

Господин Бел ме погледна.

— Със съпругата ми — излъгах — три години опитваме безуспешно да имаме дете. Бракът ни е разклатен. Изгарям от нетърпение да й подаря здраво и щастливо дете.

— Може да си осиновите.

— Да. Но… хмм… не искам добросъвестни социални работници да проверяват бизнеса ми. Искаме просто да се сдобием с дете.

Мила се премести по-близо до мен.

— Проверили сте ни, нали? Дошли сме да си изберем бебе.

— Не е толкова лесно, госпожо Дъруот.

— Донесох първоначалната вноска. Посочваме си дете и го вземаме.

Той примигна.

— Така се договорихме.

— Всички пари са тук, господин Бел.

Червенокосият ги бе преброил с прецизната бързина на човек, свикнал да борави с купища пачки.

— Двайсет хиляди долара.

— Открихме някои аномалии в биографията ви — каза господин Бел.

— Аномалии? Какво означава тази дума? — учуди се Мила. Източноевропейският й акцент прозвуча по-отчетливо.

— Хмм… нередности, госпожо Дъруот.

Затаих дъх. Много, много предпазливо бяхме фалшифицирали самоличностите си. Мила ги беше подготвила, докато се мъчехме да открием следа към единствената улика за местонахождението на сина ми — снимка на жена, излизаща от частна клиника в Страсбург, франция, малко след раждането на детето ми. Разбрах, че е продала сина ми. Все още не знаехме коя е жената, но благодарение на многобройните източници на Мила бяхме намерили нейна снимка от охранителна камера. Седмица след раждането на детето жената излизаше от терминала на нюйоркското летище с този мъж. Господин Бел, чието лице присъстваше в криминалните досиета на щата Ню Йорк. Преди шест години беше осъден за злоупотреба и освободен с подписка. Сравнихме го със снимката от летището. Открихме къде живее, къде работи и кои са съдружниците му. Тягостна, мудна детективска работа, но се отплати. Представихме се за потенциални осиновители на дете, осигурихме си биографии, уговорихме си тази среща, за да си вземем син или дъщеря.

Но сега…

— Не открихме достатъчно данни за госпожа Дъруот, преди да пристигне от Румъния.

Мила беше от Молдова, но езиците си приличат. Тя се обърна към мен и каза на молдовски:

— Ще трябва да ги убием.

Насилих се да се усмихна.

— Не разбира какво имате предвид — казах на господин Бел на английски.

— Обяснихте, че сте се запознали с госпожа Дъруот чрез брачна интернет агенция, която намира източноевропейски съпруги на мъже от западни държави.

— Да. Какво значение има? Донесохме парите. Искаме дете.

— Тя е румънка, защо не си осиновите оттам? — каза господин Бел. — Можете да отидете в Източна Европа и да си купите дете, както сте си купили съпруга — ухили се той.

Историята ни нещо не се връзваше. Или ни пробваха. Придадох си разярено изражение.

— Няма значение откъде е детето. Казах ви, че не мога да използвам редовни канали.

— Като повечето ни клиенти, господин Дъруот. Значи разбирате защо се налага да бъдем толкова предпазливи. Потенциалните ни родители са… опасни хора.

— Бизнесът ми засяга само мен. Предоставих ви необходимата информация. Всичко останало може да ни компрометира.

— Мен или вас? — попита господин Бел.

— Скъпа, да си приберем парите — казах на Мила. — Тръгваме си.

Продължих да разигравам гневната карта.

— Не пипайте парите, госпожо Дъруот — каза Бел.

— Сключихме сделка — посочих лаптопа върху масата. — Плащаме депозит, избираме си бебе от списък, взимаме го и плащаме останалото.

— Имаме право да откажем на всеки, който ни притеснява.

— Какъв е проблемът? — попита Мила. — Сигурно е недоразумение. Лесно ще го разрешим — опита се да му се усмихне лъчезарно тя.

— Твърдите, че сте Лилия Розан от Букурещ, емигрирала преди три години.

— Не твърдя. Наистина съм.

— Въпросната Лилия Розан понастоящем е в онкологично отделение в Ню Джърси.

Грешка. Бяхме използвали неподходяща самоличност. Господин Бел поизопна рамене. Беше нервен, но мускулите бяха на негова страна.

— Е, господин Дъруот, искаме да знаем кой сте и коя е чаровната ви госпожа?

— Полицията ни издирва — казах. — Затова излъгахме.

Господин Бел се усмихна.

— Подробности, моля.

Двамата главорези стояха от двете му страни. Не бяха извадили пистолетите си, но и не смятаха, че е необходимо; ние не бяхме въоръжени.

Погледнах към Мила.

— Вижте, парите ни са като на всички останали. Моля ви…

Плешивият застана зад Мила. Тя покри с длан ръчния си часовник.

— Кажете ни кои сте. Веднага. Или той ще се заеме със съпругата ви.

Мила се обърна, събрала длани като за молитва.

— О, не, моля ви, не ме наранявайте. Искаме само да си имаме бебе. Моля ви. Искаме само това.

Той я блъсна към стената. Тя се задържа на крака, но сълзи напълниха очите й.

— Моля ви…

Аз не помръднах. Плешивият ме изгледа и се намръщи погнусено, че му позволявам да блъска жена ми, и в същия миг Мила издърпа часовника от каишката. Свързваше ги тънка стоманена жица. Тя скочи зад гърба на плешивия и уви гаротата около врата му. Часовникът и каишката й служеха като ръкохватки, за да не си пореже пръстите. Викът му тутакси се превърна в гъргорене.

Аз забих юмрук в гърдите на господин Бел. Той се олюля и се приземи върху парите ми. Червенокосият посегна към оръжието си, но за една решителна секунда се поколеба дали да ме застреля, или да спаси приятелчето си, поморавяло зад жицата на Мила. Когато насочи беретата 92FS със заглушител отново към мен — привет, чувство за самосъхранение — аз се хвърлих към него. Блъснах дулото надолу точно когато стреля и той си уцели крака. Изрева и аз забих юмрук в слънчевия му сплит, а после в гърлото му. Той се олюля назад и се вкопчи в оръжието. Беше по-едър от мен. Извих пистолета към гърдите му. Очите му се разшириха, когато осъзна, че дулото ще се пъхне под брадичката му. Така и стана. Стиснах ръката му и собственият му показалец натисна спусъка, фонтан от кръв и плът плисна по лицето му. На него се изписа изненада, преди куршумът да го обезобрази.

Изтръгнах оръжието от пръстите му и се обърнах. Прицелих се в противника на Мила, но той вече беше мъртъв. Тя не е едра, но все пак петдесет килограма, увиснали върху жица, са си петдесет килограма. Гърлото не може да издържи натиска. Плешивият се беше проснал в краката й. Мила се надвеси задъхана над господин Бел.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна. Усетих как в гърлото ми се надига горчилка и я преглътнах.

— Убихте ги — заекна смаяно господин Бел.

Хората констатират най-очевидните неща, когато са зашеметени.

— Те продават хора — казах. — По-лоши са от всичко, в което бих могъл да се превърна.

— Кой си ти?

Не отговорих. Аз съм мъж, който иска да си върне откраднатото дете. Синът, когото никога не съм виждал, освен на онзи запис, когато го отнася жената, търговка на човешки същества. Моето дете. Бях по-близо от всякога до възможността да го намеря. Спомних си как полагах длан върху корема на съпругата си и усещах мехурчетата движение под кожата й. Знаех, че е бебе, но не знаех, че ще бъде Даниъл, това неповторимо и специално дете, което нямаше да видя със собствените си очи, да прегърна със собствените си ръце.

„Идвам“, казах му.

Дъхът ми излетя като молитва във въздуха.

Господин Бел преглътна. Погледна мъртъвците и устните му потрепериха.

— Добре. Изберете си бебе. Което желаете.

— Искам да е родено на десети януари в частна клиника „Ле Санте“ в Страсбург. В удостоверението за раждане е записан като Жулиен Даниел Бесон, но истинското му име е Даниъл Капра. Тази жена го е изнесла от клиниката. Открихме само, че пътува с белгийски паспорт под името Ана Тримейн. Поразпитах и разбрах, че работиш с Ана Тримейн.

Той кимна немощно. Беше изплашен до смърт. Взираше се в труповете на главорезите и премигваше.

— Къде е синът ми? — попитах много тихо.

— Не е минавал през мен. Ана ще знае. За бога, не ме наранявайте!

— Не ни лъжи.

Мила вдигна часовника-гарота, поаленял от кръв.

— Не лъжа. Честна дума!

Приклекнах до него и притиснах заглушителя — все още топъл — до стилно необръснатата му брадичка.

— Знае ли Ана, че ме подозираш?

— Ннне. Отначало отказваме на всички осиновители. Твърдим, че не са подходящи, че биографиите им са съмнителни. Клиентите ни обикновено са толкова отчаяни, че са готови на всичко, за да не ги отхвърлим. Притискаме ги да споделят ценна информация — вътрешна информация за някоя компания — или да ни предложат услуга, от която после да извлечем полза.

Изнудване и шантаж, сякаш нелегалното осиновяване не е достатъчно. Какви мили хора.

— Така значи. Срещаме се. Минаваме теста ти. После какво?

— Обаждам се на Ана. Уговаряме среща. Давате й останалите пари. Тя се обажда по телефона и ви доставят детето.

— Продаден ли е синът ми?

— Казах ти, че не зная. Моля те. Умолявам те!

— Наглеждай го — казах на Мила.

Отворих лаптопа. На екрана се показа каталог в PDF формат. Снимки на бебета. Държави, където са родени. Описание на родителите, ако са известни, но без имена. Пролетният каталог съдържаше повече от две дузини деца. Прекрасни деца, изнесени на търг. Прегледах го набързо. Нямаше родени във франция и не виждах причина данните в каталога да са неверни.

— Ще се обадиш на Ана Тримейн и ще ни уредиш среща.

Устните на господин Бел потрепериха.

— Къде живее?

— Мобилният й телефон е с кода на Лас Вегас. Но невинаги се среща там с клиентите — излъга той малко прибързано.

— Лас Вегас ме устройва — реших да улесня Ана Тримейн. — Кажи й, че господин и госпожа Дъруот са си тръгнали и ще бъдат във Вегас утре вечер да вземат детето и да платят.

— Тогава трябва да си изберете.

— Какво?

— Дете. Трябва да си изберете дете.

— Това — посочих бебе, чиято снимка беше на отворената страница от дигиталния каталог.

— Добре — задиша той по-спокойно. — Ще го направя. Моля те, не ме убивай.

— Обади й се. Веднага. Чуя ли една сричка, която не ми харесва, наистина ще те убия.

Увих гаротата на Мила около гърлото му. Кървавата жица увисна върху ризата му и аз я пристегнах, за да усеща стоманата върху мекото си гърло. Дадох му адрес в Лас Вегас, където да се срещнем с Ана Тримейн. Той кимна.

Набра номера. Зачака. Наведох се напред, за да чувам.

— Да?

— Здрасти, Ана, Бел е. Днешната двойка — семейство Дъруот — е проверена. Избраха си.

— Кое?

— Номер четиринайсет.

Чух едва доловимо скрибуцане на писалка върху хартия.

— Добре.

— Не искат да се срещате в Ню Йорк. Мисля, че нямат нищо против да дойдат в Лас Вегас.

Тишина.

— Добре.

— Знаеш ли къде се намира бар „Каньон“? Близо до „Стрип“?

— Чудесно — каза тя. — Любители на джаза.

— Те предложиха мястото. Утре вечер в девет.

Помислих си, че сигурно ще предложи да се видим другаде. Но всяко обществено заведение може да бъде поставено под наблюдение. Нашият бар вършеше работа не по-зле от останалите.

— Добре — съгласи се тя.

— Ще им предам.

— Благодаря.

— Няма защо.

Разговорът замря. Усетих напрежение. Но нищо в думите му не ми се стори уречен знак.

— Добре ли са съпругата ти и децата?

— Да, Ана, благодаря, че попита — преглътна той под жицата. — Тази седмица Брент започва да тренира футбол. Джаред се включи в отбора по плуване.

— О, чудесно! Добре, ще се срещна с Дъруотови утре. Как ще ги позная?

— Тя е дребничка, тъмнокоса. Той е около метър и деветдесет, тъмнорус, със зелени очи. Представителна двойка.

— Кажи им да заемат маса, за предпочитане в дъното. Да ми поръчат мартини с три маслини и да го оставят на масата пред празен стол. Ако не ми хареса нещо в бара, срещата пропада и няма бебе.

— Ще им кажа.

— Много добре — каза Ана. — Дочуване.

Той изключи телефона и го изпусна на пода. Затрепери под жицата и зачака да го убия.

Мила коленичи и го погледна в очите.

— Няма да умреш. Ще говориш. Ще ми кажеш всичко, което знаеш за „Новем солес“.

— За какво?

— „Новем солес“, или „Девет слънца“.

— Какво? Не знам за какво говориш.

— Говоря за престъпната организация, за която работи Ана.

— Познавам само Ана. Тя работи сама.

Навих ръкавите на ризата му. Нямаше татуировка — огнена деветка, превърната в пламтящо слънце — собственическото клеймо на „Новем солес“. В Амстердам го бях видял върху десетки ръце. Проверих ръцете на двамата главорези. Единият имаше татуировка, но тя изобразяваше китайския йероглиф за сполука. Явно не действаше.

— Не работи сама — казах. — Работи за много опасна групировка. Преди месец планираха масово убийство. Прецакаш ли ги, умираш.

Устните на господин Бел затрепериха. Опитваше се да събере смелост. Безуспешно.

— Виждаш ли ги? — Мила посочи телата.

Той кимна.

— Няма да заприличаш на тях, стига да не създаваш неприятности. Ще те заключим някъде и ще почакаш, докато се погрижим за Ана. Ще разкажеш на хората ми всичко, което знаеш за Тримейн и за бизнеса й — каза Мила. — Всичко. После ще се върнеш при семейството си и ще стоиш далеч от нелегалните канали. Имаш деца, нали?

Той кимна.

— Обади се на съпругата си. Кажи й, че трябва да отпътуваш за няколко дни. После се обади в офиса си.

Той закима енергично, изпълнен с надежда, че ще живее.

Когато приключи, й подаде телефона. Тя взе белезници от единия мъртвец и го закопча. Забелязах как се разтрепери от облекчение. Щом му слага белезници, значи няма да го убие.

Най-сетне бях открил информацията, която ми трябваше. Щях да намеря сина си.

2.

Кейбъл Бийч, Бахамите

Беше нарушение на правилата, което се наказва със смърт. Негов проект, негов провал. Единственият му щит беше фактът, че има достъп до множество тайни, които им осигуряват работа и печалби. Той приглади тънкия кичур руса коса, който разполовяваше скалпа му — къса мохиканска грива — и придърпа сакото на костюма „Армани“. Излезе на верандата на голямата къща и зачака другите осмина да пристигнат в сгъстяващия се мрак.

Дъжд се сипеше върху плажа, вятър шибаше вълните. Мълнии разкъсваха небето и светът изглеждаше боядисан в сиво. Край мокрия плаж се виеше също тъй мокро шосе със знак, че е затворено за ремонт. В рамките на два часа осем коли прекосиха потъмнелия от дъжда асфалт и заобиколиха обруления от вятъра знак без ни най-малко колебание. Всеки от осемте автомобила „Линкълн Навигатор“ е тъмни стъкла срещу любопитни очи беше нает от местна компания, която по принцип превозваше филмови актьори и рок звезди.

В този случай пътниците в колите не бяха известни и всеки харесваше анонимността си.

Къщата се гушеше в частен залив. Шофьорите помогнаха на пътниците си да влязат. Всички носеха малко багаж в една-единствена чанта. Шофьорите — до един бивши военни, а сега наемна охрана от различни англоезични държави — заеха позиции около къщата да бдят никой да не я доближи по море, суша или въздух. Скоро след като пристигна и последният гост, небето започна да се прояснява. Облаците се разпръснаха, сякаш завеса се вдига над сцената, а първите звезди грейнаха като зрители.

Къщата миришеше на италианска кухня — плътно ухание на риган, чесън, цвърчащо говеждо и червено вино. Домакинът на тази среща на „Девет слънца“, или „Новем солес“, както ги наричаха още, беше прекарал част от скиталческото си детство в Рим. Обичаше храната и дойката му го беше научила да готви. Затова за вечеря имаше салата, печена риба, сочна паста и изискани вина от Тоскана и Пиемонт.

Деветте мъже и жени се хранеха, отпиваха вино и обсъждаха световните новини — финансовата криза в Южна Америка, задълбочаващото се насилие между мюсюлмани и християни в Нигерия, най-пресния скандал в Американския конгрес и възможностите за експанзия, които трите събития предоставяха.

Мъжът с русия кичур приемаше комплименти за храната, усмихваше се и насърчаваше по-мълчаливите членове на групата — неми като кобри, които следят зорко кога да нападнат — да се включат в разговора. Мислеше да наеме проститутки за гостите, но го предупредиха строго, че последните събития не предразполагат към похот. Сексът му липсваше; напоследък се налагаше да се задоволи с ролята на зрител, но дори гледането — нищожен заместител — беше по-добро от нищо.

В тези стаи вместо имената използваха длъжностите си — Банкера, Генерала, Дипломата, Куриера. Титли, предавани през годините или запазени от първоначалните членове на „Новем солес“. Наричаха мъжа с русия кичур Наблюдателя; беше се борил с нокти и зъби за тази роля и не възнамеряваше дал изгуби.

Наблюдателя зачака Банкера и Генерала да започнат да си разменят обичайните остроти, но те мълчаха. Събеседниците говореха на английски, упражняваха руския си, шепнеха на кадифен арабски. Тези срещи винаги предоставяха златна възможност на всички да шлифоват езиковите си умения. Ала официалното разискване винаги се провеждаше на английски — възприетия в групата език за общуване.

След вечеря деветимата се настаниха в просторната дневна. Наблюдателя зае почетното място на дългата маса. За да се успокои, пое дълбоко дъх. Прикри жеста зад гостоприемна усмивка. Беше най-младият. Не бъди страхливец, момче. Играй твърдо.

— Винаги предпочитам да започвам с лошите новини — каза той. — Както знаете, планът ни за масово убийство в Съединените щати се провали.

Възцари се тишина. Изглежда цялото доброжелателство, породено от хубавата му храна и изисканото вино, се бе изпарило като лед върху зноен асфалт.

— Разбиха контрабандната групировка, под чието прикритие внасяхме експериментални оръжия в САЩ. Бивш агент на ЦРУ на име Сам Капра се внедри в групировката. Трябваше да загине, когато поставихме бомба в таения офис на ЦРУ в Лондон, основан да възпира незаконни международни операции. Офисът беше част от „Специални проекти“, чиято дейност, както знаете, не се обсъжда дори в ЦРУ. — Споменаването на „Специални проекти“ предизвика известно раздвижване в стаята; събеседниците размениха погледи, отпиха вода, повдигнаха вежди. — Тези дни „Специални проекти“ се занимава изрично с всякаква престъпна нетерористична дейност, застрашаваща националната сигурност на Съединените щати.

Наблюдателят замълча, те се втренчиха в него. Той натисна бутона на лаптопа и на екрана се появи снимка на Сам Капра. Тъмноруса коса, зелени очи, изпито лице на бегач в средата на двайсетте, с момчешко излъчване.

— Капра оцеля само защото излезе от офиса точно преди бомбата да избухне. ЦРУ го набеляза за евентуален предател заради финансови злоупотреби, извършени от съпругата му, и заради неудобния факт, че бременната му жена го предупреди да напусне офиса точно преди да го унищожат. Капра се измъкна от зоркото око на ЦРУ, тръгна да търси съпругата си, внедри се в групировката ни в Амстердам и подкопа плановете ни за масовото убийство.

Деветимата изгледаха безмълвно как Наблюдателя отпива дълга глътка вода. Той изучи изпитателно лицата им. Никой държавен служител, нито полицай, нито журналист или разузнавач не би ги разпознал. Повечето изглеждаха съвсем обикновено. Плашещо обикновено. Човекът, който седи до вас в метрото или зад вас на опашката в супермаркета или пък оставя детето си в училище по същото време като вас. Идваха от целия свят, ала се отличаваха с това, че всички имат вид на обитатели на предградия. Ненадминат камуфлаж, помисли си Наблюдателя. Но същевременно едва не нанесоха преломен исторически удар върху американската стабилност, едва не предизвикаха в страната хаос, който да срине законовия ред и в резултат да им донесе огромни печалби.

Колко далеч стигнахме, помисли си Наблюдателя. От сериозните провали се научават сериозни уроци. Те бяха непоклатими и недосегаеми.

— Знаете, че изгубихме основната си свръзка в ЦРУ. Капра го уби в акция. След това изгубихме още двама информатори от по-нисък ранг, които бях… наел в ЦРУ. Арестуваха ги. За щастие не сме се срещали лично и следователно не могат да ни предадат.

— Значи сега нямаме очи в ЦРУ? — попита Банкера.

— Имаме едно-две, които никога не мигват — усмихна се Наблюдателя. Нека разберат, че все още има достъп до Управлението, но без да уточнява източниците. — Не знам дали виждат и докъде — прочисти гърло. Би могъл да покаже на съратниците си пет сантиметра дебело досие за живота на Сам Капра, но реши да не преувеличава ролята му. — Разполагаме обаче със средство за влияние върху Сам Капра — невръстното му дете.

— Деца — изсумтя Банкера. Беше китайка, дребничка, слаба, с красиво лице, способно да продава козметика за милиони. Намръщи се, сякаш думата нагарча.

— Контрол — вметна Генерала.

— Контрол над марионетка без конци, които да дърпаме. Докато детето му е при нас, ЦРУ за нищо на света няма да го допусне до информация, която да ни е от полза — каза Дипломата, събрал пръсти пред лицето си. В дълбокия му баритон се долавяше южноафрикански акцент. — Според мен трябва да го убием. Да покажем, че не търпим предизвикателства.

— Сам Капра — продължи Наблюдателя — започна като буца глина. Не знае, че нашата организация го формира от шест години, че направляваме живота му със сигурна ръка. Ние го създадохме такъв, какъвто е, а не ЦРУ. Спънката със съпругата му беше… злополука. Той обаче ни познава само като име, което не означава нищо, просто смътна заплаха. Не знае кои сме, не знае как сме възникнали.

— Нанесе ни незапомнен удар — каза Генерала. — Предпочитам да е мъртъв.

— Не бива да убиваме агенти на ЦРУ, освен в случай на крайна необходимост — намеси се Историка. Беше едър руснак с обръсната глава и мускули, които се издуваха под черната материя на ръчно ушития му костюм. — Иначе ще привлечем внимание. Той вече не работи за ЦРУ, безполезен е за нас. Не може да ни навреди. Не може да ни открие. Убием ли го, ЦРУ ще започне разследване.

— Съгласен съм — измърмориха неколцина. Наблюдателя огледа внимателно лицата им, прецени реакциите им.

Банкера се втренчи в него. Той й кимна и каза:

— Искаш думата?

— Да. Настоя да финансираме операция за шпиониране на конкретни хора. Искам да знам доколко провалът е компрометирал начинанието.

— Успяхме да предприемем проект с такъв мащаб единствено благодарение на мен. Аз осигурих лесен достъп до жизненоважна информация, която би принудила изключително влиятелни хора да постъпят както пожелаем. Претърпяхме провал. Той не променя факта, че аз — искам да кажа, ние — сега притежаваме няколко души, заемащи ключови постове в правителствата и в деловите среди по света.

— Тоест искаш да прокараш нов проект, който да използва източниците ти? — попита подигравателно Банкера. Преди време би я зашлевил по лицето, би разкъсал коприната върху тялото й, би й показал кой е шефът. Челюстите му потрепериха. Тези времена бяха отминали. Той кимна сериозно.

— Да. Но първо искам да разчистя бъркотията, която Сам Капра ни остави. Държа обаче да разберете какви рискове ни дебнат.

Банкера кимна.

— В Амстердам имахме ценен наемник, компютърен хакер, който ми помагаше да се внедря в компютрите на мишените ни, за да разполагаме със свободен достъп до класифицираната информация, която получават. Ник тен Бум. Той е мъртъв. Уби го Сам Капра. Едва сега открихме, че сме оставили разхлабена брънка.

— Каква? Кой? — попита Генерала.

— Млад китайски студент, компютърен хакер на име Джън Мин. Присъствал на престрелката в ротердамския цех, собственост на контрабандната групировка, която използвахме в Амстердам. Бил, така да се каже, помощник-хакер на Ник тен Бум. Мин е в болницата, възстановява се от раните си.

— Възможно е да знае нещо.

— Възможно е и да не знае. Много ми се иска да разбера дали ще ни създаде неприятности. Знаем, че Ник тен Бум таеше огромни амбиции.

Сега трябваше да внимава.

— Когато умря, проверих собствения си компютър и открих, че Бум се е опитвал да научи повече за нас и за организацията ни. Наехме го да шпионира за нас, но се оказа, че е започнал да шпионира и нас.

— Значи съм доволна, че е мъртъв, а ти трябва да проверяваш по-предпазливо наемниците си — каза Банкера.

— Ник се блазнеше от успеха. Искаше да се изкачи по стълбата — повдигна рамене Наблюдателя. — Явно не е съзнавал, че при нас успехът предшества издигането.

— Днешните хлапета са мързеливи — констатира Генерала.

— Всички останали, въвлечени в амстердамската операция, са мъртви — или убити от Сам Капра, или от един наш човек, Едуард, който се постара да намали риска, елиминирайки хората, способни да го идентифицират. Едуард е мъртъв.

Смъртта на наемниците не предизвикваше излишна сантименталност.

— Едва сега разбрах, че този млад мъж, Мин, е жив. ЦРУ го заловило в интернет кафене, където вероятно им е дал ротердамския адрес. Взели го със себе си, когато нахлули в цеха и Мин бил прострелян. Очевидно и нашите хора, и ЦРУ са го сметнали за мъртъв. Намира се в амстердамска болница под полицейска охрана.

— Този Джън Мин сигурно знае нещо — обади се Генерала.

— Тогава го убийте — махна небрежно с ръка Банкера. — Уверявам ви, че ако в света има някакви излишества, това са китайските студенти.

— Непременно. Но ви казвам всичко това, защото е част от по-голямата картина. Ние формирахме Сам Капра години наред, сякаш е къс глина. И не възнамерявам да позволя на това колело да спре да се върти, след като е моделирано точно както ни е угодно. Моментът настъпи. Открих начин как Сам Капра да ни свърши безценна работа.

— Защото държиш детето му — вметна Банкера. — Просто си се сдобил с нова пионка върху шахматната си дъска, драги — възнагради го тя с непресторена усмивка.

Не му хареса, че променя метафората му.

— Трябва да използваме всичките си предимства — каза Наблюдателя.

Усети как напрежението в гърдите му започва да отслабва. Във всеки момент всеки от деветимата би могъл да поиска да гласуват дали да живее или да умре. Не го направиха.

— ЦРУ няма да му се довери, докато детето му е при нас. За нищо на света — каза Генерала.

— О, знам. Смятам да се възползвам в пълна степен от това. Съвършено шлифованите агенти на ЦРУ не се намират лесно на пазара. И повечето няма да се съгласят да работят за нас.

— Но той ще приеме — констатира Банкера. Наблюдателя кимна.

— Да. Ще приеме.

Реши, че ще доживее до утре.

3.

Амстердам, Холандия

Жената, която носеше бяла престилка, но не беше медицинска сестра, влезе в болницата малко след единайсет вечерта амстердамско време, докато „Новем солес“ разговаряха на Бахамите, а Сам Капра попадна на най-добрата следа, която да го отведе до сина му. Тя се беше постарала да подготви грижливо документите си. По-рано през деня беше откраднала униформа на медицинска сестра от пералнята, после купи обувки, които изглеждаха сравнително подходящи. Истинският трик бе да се сдобие с пропуск за охранявания етаж, където спеше мишената й. Това й отне време — да пробие защитения сървър на болницата, да отпечата карта с необходимия код, да проникне в системата за гласова поща на полицейския участък и накрая да открие съобщението, което да й разкрие в коя стая лежи Джън Мин. Но се справи.

Зърнеше ли го, щеше да го убие.

Джак Мин играеше на мълчанка. Целта беше да не проговаряш възможно най-дълго. Играта продължаваше вече три седмици, три седмици на толкова предпазлива принудителна тишина, че се чудеше дали още има глас. Лежеше в болничното легло, придърпал плътно завивките като пробит пашкул. Върху гърлото му личеше пресен белег там, където куршумът беше пронизал кожата и плътта; върху слепоочието му синееше огромно петно — беше паднал върху някаква машинария. Раните го бяха държали в кома близо две седмици. Лекарите, сестрите и полицейските следователи го наричаха Джън Мин, което не беше истинското му име, и той не поправяше грешката им.

Да мълчи се превърна в упражнение — като да напише програма с възможно най-малко кодове или да проникне в база с данни с най-малко и най-елегантни стъпки. Колко дълго е възможно да играеш на мълчанка? Баща му и майка му го караха да я играе, когато беше малък и вдигаше шумотевица или задаваше някой от безкрайните си въпроси — защо небето е синьо например или защо се карат толкова често, или защо не може да си купи еди-коя си играчка. Те го поглеждаха ядосано, баща му вдигаше очи от книгите, които вечно четеше, а майка му — от бюрото, където сякаш живееше. „Млъкни, Джак. Пречиш ми. Хайде да поиграем. Да видим колко ще издържиш да мълчиш“. Играта обаче не струваше. Те никога не млъкваха. Истинската мълчанка изисква всички да спазват правилата. Неговите родители просто я използваха да го усмирят.

И така, той мълчеше.

Събуди се преди седмици, сигурен, че е мъртъв. Куршумът беше минал през гърлото му; един сантиметър по-навътре и кръвта му щеше да изтече за секунди, сънната му артерия щеше да се изпразни върху студения циментов под на свърталището на контрабандистите край ротердамското пристанище. Артерията обаче беше останала непокътната. Три дни след като се събуди, полицията го премести от ротердамската в амстердамската болница. Той спеше, но се случи нещо странно — докато го вкарваха вътре с носилката, го завиха с чаршаф. Все едно е тайна, която искат да запазят. Имаше собствена стая, не я делеше с друг пациент. Питаше се какво ли означава това; щеше му се да помоли за компютър, но не искаше да проговаря. Мълчанието, странно, го освобождаваше. Не се налагаше да казва истината, нито да лъже. След всичките тези месеци не трябваше да се преструва на някого, който не е.

Нощем сънуваше червения бележник. Ник се беше напил и му бе казал:

— Хората, за които работим, щяха да ни убият, ако знаеха, че съм разкрил всичките им тайни. И съм ги скътал. Това е застрахователната ми полица. Червеният бележник.

— Щом е тайна, защо ми казваш? Пиян си.

И глупав, помисли си Джак, но нямаше смисъл да изрича очевидното.

— Защото ако ми се случи нещо, искам да страдат — заяви завалено от бирата Ник. — Червеният бележник. Скрит е в моя апартамент. Умен си, ще го намериш. Той ще погуби Девет слънца.

Девет слънца. Ник го произнесе така, сякаш става дума за анимационни злодеи. Джак не подбели очи.

— Никой не иска да те убие, Ник — каза му той. — Не драматизирай.

Но в стругарския цех, където контрабандистите работеха за „Девет слънца“ пред очите му, а ЦРУ го следваше по петите, той видя Ник да лежи мъртъв на пода още преди стрелбата да започне.

За да се защити, трябваше да открие червения бележник на Ник. Трудно осъществимо от болнично легло.

По-рано през деня му бяха изпратили полицейски инспектор; сякаш разнообразието от разпитващи щеше да го накара да проговори.

— Докторът смята, че можеш да говориш — каза полицейският инспектор.

Името му беше Ван Бизен. Седеше до леглото на Джън Мин и го гледаше как го гледа. Държеше бележник в скута си и Джак виждаше написаното върху хартията: „Джън Мин. Студент по компютърни науки в Техническия университет в Делфт. Открит прострелян до телата на регистрирани престъпници, включително хакера Ник тен Бум. Отказва да говори. Няма медицинска причина да мълчи“.

Написаното в бележника на инспектора изглеждаше точно като компютърен шрифт. Прецизността му го стресна. Този човек беше като баща му — мъж, способен да изтръгва тайни.

Джак се втренчи в полицая.

— Разбрах, че за щастие раната в гърлото ви е плитка. Гласните ви струни не са увредени, господин Мин.

Джак не отговори.

— Искаме да знаем какво ви свързва с мъртвите мъже в стругарския цех. Ник тен Бум и близнаците Паудер.

Джак не продума.

— Уведомили са ви, че Ник тен Бум е известен компютърен измамник. Знаехте ли, че е заподозрян за интернет порнография?

Ван Бизен изрече последните думи отсечено, като лека експлозия сред тихото бръмчене в стаята.

— Детска порнография.

Горчилка се надигна в гърлото на Джак. Това беше нещо ново. Не го знаеше. Изненада се неприятно. Затвори очи и се постара да не потрепери. Когато ги отвори, Ван Бизен пак седеше до него.

— Снимал е тематични филми. Искате конкретен тип дете да прави точно определено нещо? Той ви го осигурява.

Джак стисна зъби. Затвори очи. Не, не, не. Смяташе да не продумва, но сега в гърлото му се надигна болезнено стенание — като мехур в бутилка. Първият истински звук, който издаваше от седмици.

— Информаторите ни твърдят, че Ник тен Бум се е радвал на международна клиентела. Какво ще ни кажете за това?

На Джак му се прииска да умре, да щракне с пръсти и сърцето му да спре. Всеки път става все по-лошо, помисли си. Смятам, че няма как да стане по-зле, но греша. Става по-зле. Но не отвори уста.

— Близнаците Паудер са известни наемници. Участвали са в множество престъпни операции. Е, господин Джън? Как, благовъзпитан студент по компютърни науки се оказва въвлечен в престрелка с толкова лоши хора?

Джак не продума.

— Мисля, че мълчиш, за да не се налага да лъжеш кой и какъв си — каза Ван Бизен. — Мисля, че те търпяхме твърде дълго. Не си склонен дори да пишеш. Но пред мен ще проговориш.

Джак повдигна вежда.

Ван Бизен разтвори папка.

— Да видим кое е вярно. Ти си Джън Мин, китайски гражданин, роден в Хонконг. Говориш отлично английски според колегите ти в Делфт. Това е всичко, което знаем. Очаквам да ми обясниш как си се озовал в престрелка в цех, пълен с фалшиви цигари и мъртви престъпници.

По време на принудителното мълчание Джак си беше представял как отговаря на този въпрос. Мнимата му самоличност, подкрепена от компютърно досие в университетската и в пекинската база с данни на всички студенти в чужбина, не беше разобличена. Щеше да оцелее и пак да изчезне. Затова изрече първите си думи от няколко седмици насам:

— Отвлякоха ме.

Гласът му прозвуча стържещо, като шкурка върху дърво.

Ван Бизен вдигна вежда, изненадан от неочаквания звук.

— Проговори. Много добре — прочисти гърло той. — Отвлечен…

— Да. Похитиха ме в интернет кафене на Зингел на дванайсети април. Кафене „Шпронг“. Питайте бармана. Влязоха трима мъже и се престориха на полицаи. Насочиха пистолети към всички и им заповядаха да не мърдат. После ме отведоха, биха ме и ме заведоха в цеха.

— Защо са те отвлекли?

— Сигурно заради компютърните ми умения.

— Хакер ли си?

— Точно обратното — придаде достойнство на тази полуистина той. — Проверете дипломната ми работа, говорете с научния ми ръководител.

— Говорихме.

— Тогава знаете, че темата ми е компютърната сигурност. Никой не познава по-добре слабостите в системата от експертите по сигурност. Специализирам програмиране на идентификационни чипове — монтират ги в продуктите, за да предотвратят фалшификации и да улеснят проследяването.

Той замълча.

— Може ли малко вода?

Ван Бизен му подаде чаша, от която стърчеше сламка. Джак отпи така, сякаш поглъщаше божествен еликсир.

— Проверете датата. Сигурен съм, че има полицейски рапорт. Барманът беше обезумял.

— Ще проверя. И как тези тримата се превърнаха в трупове?

Джак не отклони поглед от Ван Бизен. Ченгето не беше разбрало; сметна, че тримата мъртви — Ник и близнаците — са го похитили. Едва не се разплака от облекчение. Глупаво щеше да е да споменава, че го е отвлякъл отряд от трима агенти на ЦРУ, преследващ един от своите на име Сам Капра. Предпочиташе сам да се свърже с ЦРУ, когато е готов да поставя условия.

Защото вече беше решил, че ЦРУ ще му помогне да се измъкне от кашата. Преглътна и продължи:

— Други дойдоха и ги застреляха. Не знам защо. Освен… — Да?

— Имаше контейнери с цигари. Контрабанда, предполагам. Ако цигарите са били откраднати, може би са искали да препрограмирам идентификационните чипове на контейнерите, за да не ги проследят.

— Цигарите не са откраднати — каза Ван Бизен. — Били са фалшиви.

— Значи са ме похитили заради друго.

Ван Бизен очевидно не се впечатли.

— Тоест когато проверим телефонните ти разговори — каза той, — няма да открием обаждания до Ник тен Бум и близнаците Паудер. Не ги познаваш?

— Да. Не ги познавам.

Винаги внимаваше да използва предплатения телефон, който Ник му беше дал; собственият му телефон и имейлите му бяха чисти.

— Ще проверя версията ти. За твое добро се надявам да е вярна.

— Вярна е.

— Защо тогава отказваше да говориш толкова дълго?

Джак не каза нищо. Лепна си усмивката а ла Мона.

Лиза и се втренчи в детектива. Беше подновил играта на мълчанка.

Ван Бизен излезе и Джак се отпусна върху възглавниците. Заразмишлява. Агентите от ЦРУ бяха убили Ник и другите в цеха и го бяха оставили да умре. Или го бяха сметнали за мъртъв. Нямаше представа. Но… от доста време беше тук. В собствена болнична стая. Бяха го довели тук покрит и го бяха поставили под полицейска охрана.

Криеше ли го полицията?

Сигурно. Което навярно означаваше, че „Новем солес“ и ЦРУ не го търсят засега. Това му печелеше време, много ценно време, което не биваше да пропилява в болничното легло.

Бележникът му трябваше.

Нямаше да моли полицията за помощ или за закрила. Единствената закрила беше бележникът, пълен с тайните на „Новем солес“, и Ник го беше скрил някъде. Трябваше да се измъкне оттук и да го намери. Мъжете, отвели го от интернет кафенето, щяха да го поискат. ЦРУ издирваше групировката. „Новем солес“ сигурно беше по-специална международна организация, щом е заинтригувала ЦРУ. ЦРУ плащаше за информация. Защитаваше информаторите. Мин виждаше съвършено ясно единствения си шанс. Не можеше да се довери на полицията. Знаеше, че Ник е проникнал в сървърите на полицейското управление. Дори полицията да го криеше, „Новем солес“ щеше да го намери. Трябваше му най-могъщият съюзник. Тоест ЦРУ.

Джак Мин се втренчи в безупречната белота на тавана в болничната стая. Оставаше му само да офейка от проклетата болница и да намери червения бележник.

Вратата се отвори. Влезе медицинска сестра. Беше висока, тъмнокожа, с волеви черти и намръщено чело. Той примигна. Не сънуваше.

Тя затвори вратата и се обърна към него. Очите му се разшириха стреснато. Престилка на медицинска сестра?

— Е — каза Рики. Приближи до леглото и се приведе към ухото му. — Трудно те открих.

Джак реши да не нарушава мълчанието си, макар да не можеше да повярва, че тя стои пред него.

— Знаеш ли колко се притесних? Ще те убия, задето не ми съобщи, че си добре.

Джак изсумтя.

— Не знаеш в колко бази с данни се наложи да проникна, докато те открия.

Рики произхождаше от Сенегал в Западна Африка и акцентът й, подклаждан от гнева, изстрелваше думите като снаряди.

— Няма ли да кажеш нещо?

Той поклати глава и посочи хирургическия белег върху гърлото си. Помисли си, че тя не бива да узнава какво е вършил. Не биваше да я излага на опасност.

— Майтапиш ли се? Минавам през пъкъла да открия скрития ти задник, а ти отказваш да ми проговориш?

Сърцето му едва не се пръсна. Устните му оформиха начало на дума — толкова се радвам, че си тук, моля те, измъкни ме. Но после спря. Рики познаваше бегло Ник. Не биваше да я замесва в кашата с „Новем солес“. Трябваше да я държи настрани от тези безумци.

Затова поклати глава.

Тя се наведе рязко към него, изхлипа и го целуна по косата. Не по устните. Бяха скъсали преди седмици. Прегърна го и той едва не се разплака, едва сдържа чувствата, насъбрали се у него като дълго ехо от стаен вой.

Тя седна до леглото.

Той посочи бялата й престилка и повдигна вежди. Рики сви рамене.

— Изчаках нощната смяна. Хванат ли ме, ще ме арестуват. Промъкнах се тайно и придумах охранителя да ме пусне, защото не беше ме виждал.

Вратата се отвори и полицаят надникна вътре. Рики улови китката на Джак, все едно му мереше пулса. Джак кимна на мъжа. Той затвори вратата.

— Полицията те крие — прошепна му Рики, приведена над него.

Криеха го. Но тя беше успяла да го намери. Харесваше му колко е умна. Прииска му се да я улови за ръката, но си напомни, че са скъсали. Тя не пусна китката му.

— Мин…

Той се засрами, че не знае истинското му име.

— В какво си се замесил?

Джак поклати глава и посочи белега от хирургическия скалпел.

— Няма да ме надхитриш. Можеш да говориш. Бог знае, че устата ти не спира.

Той затвори очи.

— Не ме пази — каза Рики. — Нека ти помогна.

Полицаят отвън отвори вратата и Рики извиси глас:

— Е, всичко е наред. Съжалявам, че те събудих.

Тя се изправи и му кимна мило. Стрелна с очи полицая. И излезе, без да поглежда назад.

Нека ти помогна. Никой, помисли си той, не можеше да му помогне. Освен ако не намери червения бележник на Ник.

4.

Горен Уест Сайд, Манхатън

Не е лесно да изнесеш телата на двама едри мъже от апартамент. Налагаше се да предположим, че жилището се води на името на Бел, а сега не искахме някой да го потърси или да го свърже с два трупа. Не искахме името му да се появи във вестниците.

Обадих се на Бъртранд за помощ. Той пристигна след един час. С ван на фирма за преместване и контейнери. Донесе на Мила униформа на фирмата и шапка, която закри почти цялото й лице. Повдигна вежди при вида на телата, измърмори нещо на френския си с хаитянски акцент и се залови за работа. Телата бяха натоварени и изчезнаха след петнайсет минути. Отведе и Бел, вече откопчан от трупа, натъпкан с успокоителни и напъхан в контейнер.

— Нали няма да го закараш в бара? — попитах.

— Искаш да пренеса мъж в безсъзнание покрай клиентите? — Мила винаги предполага, че съм малоумен. — Ще оставя Бел някъде, където няма да създава проблеми, и ще си поговоря с него. Семеен мъж е, сигурно държи на приятния си живот. Ще ни съдейства. Ти върви да уредиш пътуването до Лас Вегас.

Почаках да тръгнат. Наблюдавах улицата да проверя дали не ги следи някой. ЦРУ ме остави на мира, откакто отказах да се върна в лоното му, но смятах, че вероятно ме проверява. Не забелязах опашка след Мила и камиона.

Излязох на улицата. Огледах лицата на минувачите край мен и ги запомних. До Кълъмбъс Съркъл имаше осем пресечки. Усетих приятния повей на вечерния бриз върху лицето си. Нощта беше странно изпълнена с музика. Откъм сградите, покрай които минавах, долитаха тихо симфония на Малер, жежка кубинска салса и гръмовни ритми, заглушаващи хип-хоп балада. Хората, които живееха нормално, се наслаждаваха на музиката.

Когато детето ти е изчезнало, живееш в преддверието на ада. В чистилище без часовници. Стая без прозорци, без врати, с черни стени и ти остава само да се щураш в мрака и да се надяваш да откриеш бравата на вратата или перваза на прозореца. Това се нарича надежда. Че можеш да налучкаш изхода, светлината да нахлуе в затвора ти и пред теб да застане детето ти, живо и здраво.

Не смятах да се лутам дълго в пъкленото преддверие.

Забелязах първата опашка да се качва в метрото един вагон зад мен. Жена на около шейсет, късо подстригана, с фини сини обеци. Стоеше на ъгъла до сградата на господин Бел, когато излязох. Не гледаше към мен. Вървях бързо, но тя ме беше настигнала.

Останах във влака. Тя също.

Слязох на следващата спирка — Седмо авеню. Тя също, заедно с още неколцина. Забавих крачка, принуждавайки я да ме изпревари. Трябваше да предположа, че има поне още един партньор, някой, който ще продължи да ме следи, ако тя ме изпусне, някой, когото не бях забелязал, когато излязох от сградата.

Тълпата избута жената напред и тя изкачи стълбите към улицата. Трябваше да избира. Тръгна наляво решително и целеустремено. Аз поех надясно. Не погледнах назад да проверя дали ме последва.

Не бързах. Исках да видя дали ще се върне. Исках да видя и кой е по петите ми. Влязох в малка бакалия и обиколих щандовете. Купих бутилка червено вино, няколко ябълки и малко сирене „Чедър“. Помотах се да видя каква муха ще се лепне върху меда. Още седмина купувачи пазаруваха в тесните просеки между щандовете. Незабелязано огледах лицата и профилите им. Единият ми се стори познат. Беше в метрото с мен. Наближаваше трийсет, малко по-възрастен от мен, тъмнокос, с шапка с надпис „Янкис“, тъмна тениска и леко сако въпреки топлия ден. Саката променят вида, ако не си наблюдателен, и лесно се свалят. Както и шапките.

Платих покупките и тръгнах обратно към станцията на метрото. Не погледнах назад, но в огледалото за обратно виждане на паркирана кола забелязах шапката „Янкис“ да се движи след мен. Шмугнах се в магазина за дрехи на следващата пресечка.

Той ме последва от разстояние. В едно от високите огледала на охраната го видях да влиза в магазина. Грабнах от рафта ярка риза, която би посрамила и паун, и попитах продавача къде е пробната. Той кимна към дъното и ми каза, че не мога да взема пазарската чанта с мен, все едно смятам да открадна грозната дреха. Подадох му чантата да я сложи под щанда и тръгнах към пробните. Четири плъзгащи се врати, шивашки тезгях с три огледала. Влязох в една кабинка и се спотаих.

Ако ме беше видял да влизам само с една риза, вероятно щеше да почака. Сигурно още смяташе, че не съм го забелязал. Нито веднъж не бях погледнал право към него.

Затова реших много сериозно да обмисля достойнствата на тази калейдоскопична риза.

Пет минути. Десет. Продавачът още не идваше да ме провери. После го чух. Разбрах, че е той, защото плъзна предпазливо едната врата. После другата. Ако просто търсеше пробна, щеше да спре в първата.

Грешах ли, щях да се извиня.

Той бутна незаключената врата към моята кабинка и аз го сграбчих за ръката. Дръпнах го силно вътре и го притиснах към стената. Блъснах му лицето в стената и той изохка. Как да не заобичаш охкането! Блъснах главата му още веднъж.

Извих силно ръката му към лопатките. Проверих лявото му ухо. Празно. Дясното. О, ето я — като малка бежова капчица восък. Слушалките се смаляват с всяка изминала година. Протегнах се надолу и изхлузих микрофона под ризата му.

— Кой те изпрати? — попитах.

Не ми отговори.

— „Специални проекти“?

Това беше тайният клон на ЦРУ, за който работех. Сбогуването не им се удава.

Той не отговори. Опита се да ме блъсне назад и да си освободи ръката. Аз го стиснах над китката, за ръкава на ризата.

Не съм привърженик на дългото убеждение за съдействие. Ударих го два пъти по свивката между врата и рамото и той се преви. Взех микрофона и слушалката. Надянах ги и ги включих. Претърсих му джобовете. Оставих портфейла, но взех телескопа с размерите на човешка длан. Наместих припадналата сянка върху тясната седалка в пробната. Дишаше си както трябва.

— Гато, отговори!

Викаха го. Познах гласа и отговорих с кода на „Специални проекти“.

— Четири-девет.

Бях го чул да говори в супермаркета с лек бостънски акцент, когато касиерът го попита дали има купони. Наподобих интонацията му. Не се налагаше да се престаравам, а и умея да имитирам. „Четири-девет“ означаваше, че целта ме е заблудила в тълпата.

— Лъки, отговори!

Сега викаха другия агент — сигурно по-възрастната жена, която бях видял в метрото. Озърнах се за нея, докато оставях необлечената риза на продавача. Взех си чантата с покупки и бързо излязох на улицата.

— Не е в полезрението ми — каза тя. — Не се върна в станцията.

Беше останала край метрото, за да ме прихване, ако се появя отново.

— Прибирайте се в базата — нареди гласът. — Ще го потърсим с пътните камери.

Да, моля, прибирайте се в базата. Зачаках. Нямаше с какво да допринеса за разискването в ролята на Гато. Замълчах си. Ако откриеха припадналия мъж, щяха да вдигнат тревога. Трябваше да се надявам, че тези двамата са единствените по петите ми. Обикновено изпращаха екип от четирима. Или не ме смятаха за много ценен, или ресурсите бяха поизтънели. Причината не ме интересуваше. Трябваше да ги спра.

Смесих се с обичайната тълпа пешеходци по Седмо авеню и огледах улицата с длан, покрила телескопа, сякаш си засенчвам очите. Видях жената да се отдалечава. Отметна коса и зърнах в телескопа сините обеци, които бях забелязал по-рано. Последвах я от разстояние.

След няколко пресечки, по Западна 58-а улица, я видях да доближава паркиран ван. Купето рекламираше доставки на цветя по домовете. Стори ми се смешно заради стария виц, че Лангли се грижи цветарите и сладкарите да не фалират, понеже пренебрегваме съпругите си и често се налага да се реваншираме.

Вече нямам такива грижи.

Затичах. Настигнах я, обгърнах я през кръста и полека — и доста джентълменски според мен — я побутнах напред.

— Отвори вратата — наредих.

Послуша ме. Беше по-схватлива от Гато. Почука на вратата на вана три пъти и тя се отвори.

От другата страна седеше най-добрият ми приятел. Огъст Холдуайн е умно фермерско момче от Минесота — едър, широкоплещест, с херувимско лице, буйна руса коса, розови бузи и небесносини очи. Обичам го като брат. Той ми се намръщи.

— Е, изтрий усмивката на чешърски котарак. Къде е моят човек?

— Спи.

— Не ми казвай, че си го наранил.

— Синините оздравяват. Добре е и нищо чудно вече да се е събудил. Сигурно му е неловко да се обади. Оставих му мобилния телефон. Звънни му.

— Нападнал си агент на ЦРУ.

— А ти използваш имената на домашните си любимци от детинство за екипа си. Глупаво — погледнах към жената. — Лъки била мила котка. Поне така твърди Огъст.

— Влизай в колата, Сам — каза той. — Да поговорим.

— Законно ли действаш? Не се полага да работиш на американска земя.

— Върви да си вземеш кафе — каза Огъст Холдуайн на жената. — Ще поговорим по-късно в офиса.

— Обеците ти — казах й. — Синьото е прекалено ярко на фона на сивите сгради и улици. Помни се лесно. Но подчертават очите ти.

— Не ме занасяй — отвърна тя, обърна се и изчезна в човешкия поток.

— Влизай — каза Огъст. — Моля те.

— Би било глупаво, ако ме следите, за да ме заловите.

— Следим те, за да поговорим.

— Защо не дойде да кажеш „здрасти“?

— Защото беше с онази жена. Мила.

Той захвърли слушалките върху компютърната клавиатура в дъното на вана.

— Сами сме, Огъст. Не ме лъжи. Мислиш ли, че ще те заведа при нея?

Ала трябваше да разбера защо Огъст и ЦРУ се интересуват от Мила. При това веднага. Затова влязох във вана. Огъст се премести на шофьорската седалка.

— Накъде? — попита той.

— Ами твоят човек?

— Ще си намери пътя за вкъщи. Къде можем да поговорим насаме?

— Знам един бар.

5.

Амстердам

Джак Мин не успя да заспи. Гледаше как часовникът отброява минутите до полунощ. Спомни си как навремето бе прочел някъде, че в Холандия има осемнайсет милиона мобилни телефони. Ужаси се, че той самият не разполага с нито един. С едно обаждане можеше да се измъкне от болницата, да уреди сметките си, да отиде на сигурно място. Трябваше да помоли Рики да му остави своя. Ала появата й го изненада и тя си тръгна, преди да се сети да й го поиска.

Огъст. Това беше името на милостивия агент от ЦРУ, който го бе отвел и беше възпрял другите да не го бият. Това име щеше да използва, когато се обади на ЦРУ. Ще се обади и ще помоли да го свържат с Огъст. Този билет щеше да му осигури безопасност, пари и свобода.

Десет минути след като Рики си тръгна, Ван Бизен се появи отново на прага. Изглеждаше изморен и раздърпан, готов да се прибере у дома.

— Версията ти, че са те отвлекли от интернет кафенето, се потвърди. Реших, че е добре да знаеш.

Повдигна вежда да провери дали Джак ще говори.

— Ще ме освободят ли?

— От болницата или от полицейската охрана?

— И двете.

— Не мога да говоря от името на лекарите. Но мисля, че трябва да внимаваш. Контрабандистите очевидно са част от по-голяма престъпна организация.

— Какво намекваш?

В лаптопа на Ник тен Бум открихме улики, че е прониквал в полицейски бази с данни и е теглил класифицирани документи за мащабни разследвания. Информация, каквато престъпните мрежи охотно купуват.

— Не знам какво е правил този човек — каза Джак. — И ако ще ме разпитвате в този дух, искам среща с някого от посолството и с адвокат.

— Няма да те разпитвам. Просто те предупреждавам. Имаме си работа с опасни хора, господин Джън.

Гласът на Ван Бизен прозвуча отмерено и предпазливо, шлифовано като на дипломат. Като на майка му.

— В Хонконг ли възнамеряваш да се върнеш? Разбрах, че си отговорил уклончиво на лекарите — добави той с едва доловим сарказъм.

— Не съм решил. Вече изгубих този семестър. Чака ме много работа.

Джак замълча.

— Спомена, че ме предупреждаваш. Мислиш ли, че ме грози опасност?

— Пред стаята ти дежури полицай. Не разиграваме спектакъл.

Веднага след като Ван Бизен излезе от стаята, учтив служител от китайското посолство влезе при Джак. Да се увери, че е добре, след като вече е проговорил, и че няма да причини неудобство на родината, въвличайки я в полицейско разследване. Джак се уплаши, защото не изпитваше никакво желание да го отведат в Хонконг и появата на бюрократ по това време на денонощието го смути. Но фалшивата му самоличност устоя. Да, каза той в ролята на Джън Мин, родителите му и техните родители са покойници и няма роднини в Китай. Беше се погрижил мнимото му „аз“ да няма семейство. Китайският дипломат изрази тревога от състоянието му и Джак го увери, че е невинна жертва на престъпление. Благодари на посетителя от посолството и когато мъжът си тръгна, се взря през прозореца.

Запита се дали майка му го търси. Едва ли. Тя не го искаше. Беше извадил късмет, огромен късмет, и бе настъпил моментът да улови по-здраво юздите на собствената си съдба.

Не успя да заспи. Стана да се поразходи.

Всеки ден лекарите настояваха да раздвижва мускулите на краката си, дори само да направи пет мъчителни обиколки, кретайки край стаите и оборудването в коридора. Потънал в мисли за Рики и за скоротечно развиващите се събития, той тръгна обратно и когато сви край последния ъгъл, видя непознат мъж в униформа на санитар да влиза в стаята му.

Полицая го нямаше.

Джак спря. Мъжът беше нисък и набит. Затвори вратата към стаята му. Джак познаваше санитаря от нощната смяна, зърна го в другия край на коридора, докато се разхождаше.

Щом Рики можеше да открадне униформа…

Видял е, че не съм в леглото. Ще помисли, че съм в банята.

Притаи се зад ъгъла, без да отлепя очи от вратата на болничната стая.

След трийсет секунди мъжът излезе в коридора. Гъсти вежди, бледа кожа, месеста уста с долна устна, обезобразена в отдавнашен бой.

Ти си слаба брънка, рече си Джак. И сега някой познайник на Ник или на „Новем солес“ е дошъл да те потърси. Знаят, че си жив. Или са издебнали полицая да отиде до тоалетната, или са го елиминирали. Искат да са сигурни, че няма да проговориш.

Ако грешеше, нищо лошо нямаше да последва. Но ако беше прав…

Мъжът забеляза Джак. Разкривените устни се усмихнаха. Вдигна вежди, сякаш за поздрав. Все едно е приятел, дошъл да го посети.

Джак хукна.

Или по-скоро се запрепъва бързешката. Не беше се възстановил напълно от куршума, одраскал гръкляна му. Носеше халат, болнична пижама и леки чехли, които медицинските сестри му бяха дали. Видя стъпала и блъсна вратата. Втурна се в хладния и леко застоял въздух на циментовото стълбище. Умът му работеше бързо, както когато съчиняваше компютърна програма. Ако мъжът бе дошъл да го смълчи завинаги, сигурно очакваше Джак да се опита да избяга.

Най-прекият път беше надолу, към сутерена.

Затова Джак тръгна нагоре. Не беше свикнал да се натоварва физически и черни облачета закръжиха пред очите му. Дъхът му излиташе шумно. Блъсна следващата врата, отвори я, влезе в отделението. По коридора се редяха болнични стаи, но този етаж беше по-безлюден. Помещението на медицинските сестри беше в отсрещния му край.

Старец в кафява пижама го подмина като сомнамбул, тътрейки след себе си стоика за система на колелца. Джак пое в другата посока. Трябваше да се скрие. Да намери телефон, да помоли Рики да дойде и да го вземе от близко кафене или кръчма. Не можеше да се помайва по амстердамските улици в болнично облекло; дори в най-либералния град на света щеше да привлече твърде много внимание. Приличаше на беглец от болница, който се нуждае от помощ.

Отвори вратата на една стая. Вътре спеше възрастна жена. Джак затвори тихо.

Чу как зад него вратата към стълбището се отваря с безпощадно изскърцване. В същия миг влезе в друга стая. В нея имаше две легла, и двете — празни. Изключи лампата. До всяко легло стоеше стойка за система, а между тях висеше дръпната завеса. Нямаше къде да се скрие. Спусна завесата и се притаи зад нея. Стойката за системата се изправяше до стената отзад. До него имаше масичка на колелца за пациенти на легло.

Сключи длани около студената стомана на тръбата на стойката. Чу вратата да се отваря. Дали някоя медицинска сестра не е влязла да провери защо е нахълтал в стаята? Не виждаше през завесата.

Чу стъпки, после тишина.

Медицинска сестра не би стояла просто ей така, нали? Ненадейно го завладя страх и увереност, че този мъж е дошъл да го убие.

Джак блъсна масичката на колелца към завесата.

Изсвистяха два куршума, пробиха плата и се забиха в дървото. Ударът прозвуча по-силно от изстрелите.

Джак простена от страх, без да съзнава, че е попаднал в клопка.

Когато мъжът заобиколи завесата, той замахна с тръбата като с бейзболна бухалка и улучи лицето на онзи между гъстите вежди и разкривената уста.

— Уххх — изръмжа той.

Джак се изви назад, тръбата изписа нова зловеща дъга и заудря пак и пак. Накрая долетя странен влажен звук, който прозвуча… окончателно. Мъжът се строполи върху пода. Потрепери, загърчи се, пое пресеклив дъх. Изгледа Джак със сляпа изненада. После главата му се отпусна назад и тялото му се изопна.

Носът на мъжа беше раздробена каша. Джак не знаеше, че е толкова силен; сякаш цялата енергия, събирана през изминалите седмици, бе избухнала точно когато му е необходима. Мъжът лежеше съвсем неподвижно. Джак коленичи до него, пусна тръбата и тя изтрополи върху плочките. Провери за пулс, но в гърлото на падналия откри само топла и неочаквана тишина.

Отломка от кост, помисли си Джак. Първият удар бе счупил носа, а вторият беше изпратил куршум от кост в мозъка.

Той ужасено закри лице с длани. Беше убил човек. Беше го убил.

Защото той щеше да убие теб.

Джак взе пистолета и се изправи. Изрита тялото под леглото. Прибра оръжието в джоба на халата.

Излезе в коридора. Възрастната жена в съседната стая все още спеше. Заобиколи бюрото й и откри десет евро и мобилен телефон. Взе го и изпита чувство за вина, че краде. Засмя се, понеже не се бе почувствал виновен, че убива човек. Върна се бързо в коридора и заслиза по стълбището. След няколко минути беше в стаята си, седнал на ръба на леглото.

На кого да се обади?

Рики. Ще се обади на Рики. Все още бяха приятели. Харесваше я, въпреки че му се водеше любовница само пет кратки минути след като пристигна в Холандия, за да започне тайния живот, който си беше създал. Очевидно и тя държеше на него, щом си бе навлякла толкова главоболия да го открие. Убеди я да дойде да го вземе и да му донесе дрехи. Полицията беше прибрала като улика тези, с които го бяха простреляли, а и те бездруго бяха изцапани с кръв. Рики се съгласи и каза, че ще пристигне след час. Уговориха се да се срещнат в кафенето до болницата, което познаваше добре.

Джак изключи телефона и открадна чифт дънки от стаята в дъното на коридора, където лежеше мъж, упоен с обезболяващи. Задигна и пуловер за ръгби от шкафа му. Излезе, промъкна се покрай медицинските сестри, слезе долу с асансьора и пристъпи в хладната тишина на нощта. На ъгъла имаше старо кафене.

Джак тръгна по улицата.

Открили са, че си жив. Преследват те. Разполагаш само с едно-единствено оръжие да отвърнеш на удара. Мъртъв си, ако Ник те е излъгал за бележника.

6.

Манхатън, близо до Брайънт Парк

Влязохме в „Последен миг“, моя бар до Брайънт Парк. „Последен миг“ е хубав бар. Елегантен, изискан, с джазова музика. Барплотът е от изящен мрамор от Конемара. Огледалото зад бара е огромно и антикварно, спомен от нюйоркско заведение отпреди Гражданската война. Понякога ни посещават туристи — всеки стилен бар в Ню Йорк рано или късно си спечелва добра слава и намира място в туристическите справочници — но повечето ни клиенти са офис служители, отегчени богаташи, редовни посетители, които разбират от добри коктейли. Тълпата, която пристигаше след работно време, беше започнала да се топи. Елоиз седеше зад пианото и свиреше тихо композиция от Телониъс Монк. Тя е постара от Бог, ала искриците джаз в тялото й очевидно й осигуряват вечен живот. Когато преди няколко седмици получих бара от Мила, той се наричаше „Синьо кадифе“, но аз го преименувах. „Последен миг“ беше щабквартирата ми при операцията по издирването на сина ми и въплъщаваше усещането ми за неотложност и решимостта никога да не се откажа.

Кимнах на бармана и посочих на Огъст висока табуретка. Той седна. Отидох зад бара да приготвя питиетата ни, което само по себе си говори красноречиво. Разбирах, че ще се наложи да споделя някои тайни, за да защитя други.

Огъст изглеждаше точно какъвто е — минесотско фермерско момче с шведско и германско потекло. Огледа красивите хора, изискания декор и ярките лампи. Преди няколко седмици бяхме идвали тук да пийнем и пет минути след като се разделихме, Мила се появи и ми прехвърли собствеността върху „Последен миг“ и върху още трийсет бара в градове из целия свят. Не бях му казал, защото досега не се налагаше да знае. Ала когато заобиколих от другата страна на огромния мраморен плот, той вдигна вежди.

— Откога си барман?

Махнах с ръка към разкоша наоколо.

— „Последен миг“ е мой.

— Барът е твой?

— Да.

Той пак огледа изяществото наоколо и обмисли новината.

— Е, смятах да си поръчам бира. Но щом бърлогата е твоя, ще пия мартини от хубав джин.

— Добре.

Разбърках питието му с цялото внимание, което заслужава добър приятел, дошъл да си изпие коктейла в моето заведение.

Плъзнах пред Огъст мартинито с джин „Плимут“ и две маслини. Не беше най-скъпият джин на света, но бе силен избор за мартини. Огъст отпи глътка и кимна одобрително. Сипах си едно и за мен.

— Да седнем в някое сепаре — каза той.

Кожени дивани в стар банкетен стил се редяха край стените и осигуряваха относителна тишина. Огъст ме последва.

— Защо си купил бар? — попита.

— Трябва да се прехранвам някак, докато търся сина си — отговорих.

Това далеч не изчерпваше историята, но не беше необходимо да узнава как съм станал собственик на „Последен миг“ и трийсетте му събратя по света. Шефовете на Мила − група, наречена „Кръглата маса“, която твърдеше, че върши добрини зад кулисите — ми бяха предложили баровете като прикритие, когато пътувам да издирвам сина си или да изпълнявам странните им поръчения, изискващи умения като моите.

— Защо не се върна на работа във фирмата?

— Едва ли предлагат охотно печеливши постове на хора, обвинени в предателство.

Миналото ми в ЦРУ беше болезнена тема за него; почти потрепери при тези думи. Озърна се към бара, за да прикрие смущението си, и го претегли също тъй внимателно, както бе отпил от мартинито. Що за шпионин! Не успя ни най − малко да прикрие изненадата, изписала се по лицето му.

— Много хубаво място, Сам.

— Е, вече знаеш къде да ме намериш. Защо ме следиш? Той завъртя клечката за зъби, върху която бяха нанизани маслините.

— Тази жена… Мила, която ти помогна да се изправиш срещу „Новем солес“ в Амстердам. Искам да разбера коя е.

— Няма нищо интересно.

— Не ме занасяй, Сам.

Добре, помислих си. Ще се включа в играта.

— Днес си ни проследил. С Мила.

— Да.

Обядвах рано в любим ресторант; сигурно там се бяха лепнали за мен хрътките на Огъст. После с Мила се срещнахме в Сентръл Парк и отидохме в апартамента, чийто адрес ни беше дал Бел. Тя не се беше появявала в „Последен миг“ от седмици. И си беше заминала с Бъртранд. С шапката, слънчевите очила и униформата на фирма за преместване преследвачите едва ли я бяха забелязали, иначе щяха да тръгнат след нея, а не след мен.

— Защо?

— Искам да разбера коя е.

— Попитай я, вместо да я следиш.

— Не смятам да я отвлека от улицата.

— Защото се предполага, че ЦРУ не действа на американска земя. И все пак ти си тук, следиш този-онзи. Сигурно трябва да съм ти благодарен, задето не си изпратил ФБР по петите ми.

Огъст отпи доволно от мартинито.

— Няма смисъл да я отвличам. Мисля, че ти ще ми кажеш каквото искам да знам.

Изхлузих маслината от клечката за зъби с устни и я оставих до чашата.

— Устата ми е пълна — рекох. − Не мога да говоря.

— Избрал си на чия страна да застанеш, нали, Сам? Избрал си Мила.

— Мога да разчитам на нея.

— А аз ти обещах, че ще ти помогнем да откриеш детето си.

— Казах ти, че ще се справя сам.

— Защото мислиш, че все още имаш врагове в „Специални проекти“?

— Да. Които ще използват детето ми срещу мен.

— Параноик си.

— Такъв ставаш, след като те натопят за предателство, Огъст.

Той отпи отново от мартинито.

— Опитваш се да намериш жената, която отнесе Даниъл.

— Още не съм извадил късмет.

— Обзалагам се, че си близо.

— Огъст. Върви си у дома. Остави ме да открия сина си.

— Напредваш ли? Можем ли да ти помогнем?

— Доверявам ти се. Но ако намериш детето ми и във фирмата е останал още някой предател, който работи за „Новем солес“, е… Даниъл ще умре. Сега не знаят какво правя и така трябва да бъде. Искам просто да си го върна. Не смятам да отмъщавам.

— Дори не знаем какво е „Новем солес“ − каза той.

— Някои умници в ЦРУ дори твърдят, че „Новем солес“ означава „нищо особено“. Неколцина, решили да спечелят малко пачки с корпоративен шпионаж и контрабанда на оръжия. Карат шайка долнопробни главорези да се татуират и да се перчат, че са част от голяма мрежа, но може би всичко е чисто и просто илюзия.

— Не мисля така − отвърнах. − Мисля, че са големи.

— Смятам, че си прав. Надявам се Мила да ми каже точно какво и кои са те.

— Ако знаеше, всички щяха да са мъртви.

— Радвам се, че с Мила сме от един отбор. Какво правехте днес в Уест Сайд?

— Хапвахме хотдог.

Огъст почука с показалец столчето на чашата с мартини.

— Виж, искам да си върнеш Даниъл. Искам го повече от всичко друго, Сам. Но няма как да го прибереш и просто да оставиш тези хора да продължават…

— Ще постъпя както е най-добре за детето ми и за мен − посочих мартинито му. − Искам да изляза от играта, Огъст. Искам нормален живот. Те ми го отнеха и аз ще си го върна.

— И какво? Ще станеш барман?

— Да.

— Сам, ти направи и на нас, и на нацията огромна услуга тук, в Ню Йорк.

— Награда ли се каниш да ми връчиш?

Той подмина сарказма.

— Няма да я забравя. Но постоянно се налага да споря да не те въвличаме отново. Защитавах те, защото сме приятели. Защото знам, че искаш да е така. Но „Новем солес“ са много, много по-големи от теб. Оглавявам екип в „Специални проекти“. Задачата ни е да търсим информация за тази мрежа, какво искат, кои са…

Той завъртя чашата с мартини.

— Те са нещо ново. Различно. Логично е терористична, а не престъпна групировка да предприеме опит за масово убийство. Каква полза са искали да извлекат? Кои са? Защо правят това, което правят? Не откривам очевиден смисъл.

— Желая ти успех.

— Нека ти помогна. Ще ги открием заедно.

Позволих за миг музиката от пианото да ме завладее.

— Преди няколко седмици видях редактиран документ от досие на фирмата. Според него мога да бъда контролиран чрез сина си. Във фирмата, Огъст, от твоята страна на оградата. Не търся помощ.

— Откъде взе документа?

— Няма значение.

— Е, аз никога не съм го виждал, Сам. Всеки може да фалшифицира документ.

— Този не беше фалшифициран. Защото е така. Мога да бъда контролиран чрез сина си. Затова аз и само аз ще си го върна.

— Не си сам. Мила е с теб. Няма и следа от нея в нито една държавна база с данни, до които имаме достъп. Наистина се казва Мила, нали?

— Значи ме следите само за да я намерите?

— Да.

— Тогава си губите времето. Не знам къде е сега и къде живее. Съжалявам. Искаш ли още едно мартини, преди да си тръгнеш?

— Не, благодаря. Видях я, мисля, в интернет кафенето в Амстердам, когато заловихме китайския хакер, свързан с „Новем солес“. Показах й снимка на някои хора в Европа, които от време на време ни снабдяват с информация срещу заплащане.

— Е, не съм бил с нея и не мога да кажа дали си я видял или не − рискувах да се усмихна.

Сцената се беше запечатала ярко в съзнанието ми. Пробвах да се внедря в престъпна групировка в Амстердам, а китайският хакер беше някакво нещастно колежанче, което те използваха да провери мнимата ми канадска самоличност, и после Огъст го пипна. Хакерът беше умрял в престрелката по-късно същия ден, когато повечето престъпници също загинаха, а аз едва оцелях. Мила ме наблюдаваше от същото интернет кафене от другата страна на канала.

— Цапаш си ръцете — каза Огъст. — Тя няма добра репутация.

Не продумах.

— За главата й има цена. Знаеше ли? — уведоми ме Огъст с тон на приятел, който поднася лоша новина. − Цял милион за твоята Мила, за предпочитане жива.

Думите увиснаха във въздуха. Някъде отдалеч долових джаза от пианото, подрънкване на кристал, пиянски кикот от човек, попрекалил с халбите.

— Искам да кажа… днес можеш да убиеш доста евтино някого, най-много за десетина хиляди. Тарифите на наемниците поевтиняват заради икономическата криза. Но цял милион за главата й, Сам… — подсвирна удивено Огъст. − Това означава неприятности. Някои много лоши хора я търсят да си приберат печалбата. Чудя се с какво е заслужила тази цена.

Възможно е вече да знаеше. Беше единственият ми истински приятел в ЦРУ и докато не докажеше противното, трябваше да го смятам за приятел. Една сервитьорка мина край нас. Посочих мартинито му и вдигнах два пръста. Мозъкът на Огъст се нуждаеше от поощрение.

— Можем да я защитим, Сам. В замяна ще разберем кой й има зъб и ще го елиминираме.

Отново не продумах. Нямах право да преговарям от името на Мила. Някой очевидно я мразеше не на шега. Не се изненадах.

— Чудя се кого ли е настъпила?

— Кой е пуснал обявата?

— Прихванахме я в онлайн форум − приведе се той напред. — Няма нужда да ми благодариш.

— Не помагаш на мен.

— Сам, тя може да ни даде необходимата информация. Очевидно е свързана с големи клечки. Въоръжила те е, финансирала те е, вкарала те е в Холандия, във Великобритания и в Съединените щати без никаква следа, че си преминал границата. Помогнала ти е да се внедриш в мащабна престъпна групировка, планирала най-големия заговор за убийство в американската история — поклати той глава. − Искаме да разберем за кого работи и какво знае за „Новем солес“, Сам. Дай ми я.

— Имаш много развинтено въображение. Възможно е аз да съм свършил цялата черна работа.

— Не и сам. Нямал си източници, пари.

— Следенето днес ми напомня как ме накара да живея в Бруклин, за да видиш дали някой от „Новем солес“ ще се опита да ме убие или да ме отвлече. Не работя за теб, Огъст. Напуснах фирмата. Грижи се за твоите работи и ме остави да се погрижа за моите.

— Нека поговоря с Мила, Сам. Можем да си помогнем.

— Няма да й се отблагодаря за оказаната помощ, като ти я предам за разпит. Ако поиска да говори с теб, ще го направи.

Между нас се възцари тишина като край маса за покер, когато картите все още крият всички възможности и единственият начин да ги претеглиш е лицето на опонента.

— Не искам да играя твърдо с теб.

— Огъст, ти дори не знаеш какво е твърда игра. Е, вече разбра, че не можеш да ме следиш, и пийна две отлични питиета — станах. — Чака ме работа.

— Прекрасно е, че имаш бар. Откъде намери пари?

— Лека нощ, Огъст.

— За кого работиш, Сам? В какво си се замесил? Как се сприятели с жена, за чиято глава дават един милион долара? И двамата знаем, че това се случва, когато се забъркаш с най-лошите.

— Ще намеря сина си, независимо какво ми струва. Запомни го.

Той се втренчи мълчаливо в чашата с мартини. Разбирах, че иска да ми помогне. Беше ми приятел. Но беше безсилен.

— Каза, че искаш да си върнеш живота. Ако това означава да заработиш отново за „Специални проекти“, както си му е редът, накарай приятелката си да поговори с мен. Разкрий ми кой ти помага. Дай ни ги и си върни каквото ти се полага.

— Фирмата не ми протегна ръка, когато имах нужда, Огъст. Нека позная − сега ще изтичаш при тях и ще им кажеш, че притежавам този бар. Въпреки че това не ги засяга и искам да ме оставят на мира.

Той мълча десет дълги секунди.

— Не е необходимо да им казвам с какво се занимаваш. Може и да не вярваш, Сам, но винаги съм ти бил приятел.

Той изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото обиден, и аз разбрах, че не ме подвежда. Втренчи се в мен.

— През безумните часове точно след като те обвиниха, че си избил всички в лондонския клон на „Специални проекти“, си мислех: „Познавам ли го? Познавам ли го наистина? Възможно ли е това, което твърдят, да е вярно?“. Би могъл да ме заблудиш, да заблудиш всекиго. Би могъл да си най-злият убиец и предател в историята на ЦРУ. После обаче си помислих: „Не, ако ги е убил, нямаше да сглупи да е там, когато бомбата избухна. Щеше да изчезне. Защото Сам не е глупав. Сам винаги действа прецизно“.

Огъст ми липсваше. Неприятно ми бе да го призная, но беше истина. Исках да му се доверя. Но не можех да се доверя на „Специални проекти“, не и след това, което ми сториха.

— Комплимент. Благодаря. Мога да насърча Мила да поговори с теб. Но не знам къде да я открия и това е истината.

— Да си върнеш детето е изключително важно за мен. Но ще намеря Мила, Сам, със или без твоята помощ, и ако ми пресечеш пътя, приятелството няма да засенчи дълга ми.

Той скръсти тежките си ръце. Играл бе колежански футбол в Минесота и е много по-едър от мен. Повече чисти мускули. Аз съм по-дребен и по-бърз и не толкова наивен.

Най-лошият враг е някогашният приятел. Знаех го.

— Не съм ти враг, Сам, и няма да бъда, освен ако ти не решиш да ми станеш враг.

При тези думи се почувствах така, сякаш е прочел мислите ми. Той взе мартинито и го изгълта наведнъж.

— Вече е прекалено топло, не е добро.

— Нищо добро не остава вечно — каза той и аз разбрах — нещо се беше случило.

Той беше хрътката по дирите на „Новем солес“ и сега беше сдъвкал по-голям кокал, с по-сочно месо. Иначе щеше да продължи да ме придумва и притиска.

— Надявам се да си върнеш Даниъл здрав и невредим. Знаеш, че го искам повече от всичко, Сам.

— Знам.

Навремето се счепквах с брат си Дани и неловката, ужас− на тишина помежду ни беше същата като тази сега между мен и Огъст. Горчилка, която думите могат да подсладят, но никой от нас не пожела да добави тази съставка. Той ми обърна гръб и излезе, а аз се извърнах и тръгнах нагоре да си събера багажа за Лас Вегас. „Кръглата маса“ имаше частен самолет, който щях да използвам, защото не исках да чакам нито миг повече. Щях да отлетя за Вегас още същата нощ.

7.

Амстердам

Джак и Рики се бяха запознали при не особено благоприятни обстоятелства — тя се появи в хакерски форум, когато той все още беше в Ню Йорк и се опитваше да размени пиратски софтуер за фалшиви дискове. Джак не изпадаше във възторг от филмовото пиратство, знаеше, че е кражба, но постингите на Рики бяха забавни и очарователни и тя беше холандка − тоест той си падна по нея. Никой в хакерския форум не знаеше, че е Джак Мин, когото нюйоркската полиция издирва за разпит.

„Трябва да избягам и да се скрия. Родителите ми са толкова досадни“, написа той.

„Ела и се скрий в Холандия“, отговори му тя.

Така и стори, с един замах, и с Рики се срещнаха да пийнат кафе в Делфт, след като той пристигна с фалшивия паспорт, с който приятел от Ню Йорк му помогна да се сдобие. Вместо деликатната холандка от представите му Рики се оказа половин глава по-висока от него емигрантка от Сенегал. Беше забавна, умна, симпатична и странно неотстъпчива. В нейно присъствие се чувстваше смирен и смутен. Не знаеше какво да каже. Срещите им в кафенето се разредиха; Джак реши, че Рики се е разочаровала от него. Той беше особняк беглец. Има ли нещо по-непривлекателно?

Хакерската общност се придържаше към нещо, което Джак определяше като близост от разстояние. Поддържаха връзка онлайн, но не се виждаха често в реалния живот. Човек, социално обигран зад пашкула на екрана, понякога се оказваше напълно непохватен в кафенето или в бара. Рики беше от тези хора. Пристигна в кафенето с трийсет минути закъснение, стиснала пачка банкноти в едната си ръка и чанта евтини дрехи в другата.

— Длъжник си ми − каза.

— Откъде намери дрехите? Магазините са затворени.

Тя сви рамене.

— Един приятел преди теб ги остави, но май ще ти станат. Твоят размер е горе-долу същият.

Джак се опита да пропъди жегналата го ревност.

— Знам, че съм ти длъжник. Ще задлъжнея още. Трябва да отседна някъде. Само за тази вечер.

— Моля те — подбели очи Рики, подчертани с черна очна линия. − Неочаквано реши да проговориш?

— Само за една нощ.

Той надникна в чантата; дрехите бяха по-пъстри и по−стилни, отколкото би предпочел.

— В какви неприятности си се забъркал?

— Нищо съществено, просто ми трябва почивка.

— Знае ли полицията, че си напуснал болницата?

Информацията е пари.

— Виж, ще ти напиша програма, троянски кон, който ще ти изпраща информация от заразения компютър. Ценна е.

Рики докосна ъгълчето на устата си с върха на езика. „Прояви алчност, моля те − помисли си Джак. — Моля те“.

— Не е необходимо да ме подкупваш, за да ти помогна, Джак!

Изглеждаше обидена.

— Поех огромен риск, за да те намеря.

— О! − каза Джак. − Не. Не исках да… нямах това предвид. Исках да ти подаря програмата. Защото ми помогна — проточи гузно той.

Тя въздъхна.

— Толкова умен и толкова объркан. Купи ми кафе с парите, които ти донесох, и да вървим у дома. Радвам се, че си добре.

— Наистина ли?

— Пфу! Не. Непрекъснато си мечтая да умреш. Честно, ти си по-безчувствен от камък.

Но тя му се усмихна. Мимолетна сладка усмивка, която едва не го разплака, толкова щастлив беше, че вижда приятелско лице.

Преоблече се в тясната тоалетна в кафенето. Купи й кафе за вкъщи. Искаше да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и болницата. Едва не полудя, докато я чакаше.

Първата мисъл, която му мина през ума, когато видя апартамента й, беше къде всъщност живее. Запремигва удивено, защото в стаите почти нямаше място за нея. Когато излизаха преди месеци, тя не го канеше в дома си. Живееше в Амстердам, а той − в Делфт, и Рики идваше при него, а не обратното. Апартаментът беше малък. Цяла стена беше запълнена с рафтове за книги, които съдържаха две дузини записвачки. На отсрещната стена се редяха спретнато опаковани дискове, повечето с филми, които се въртяха в момента в кината. Стотици филми. Той започна мислено да пресмята.

— Струват горе-долу петдесет хиляди долара − каза тя.

— Уха! И ги продаваш на улицата?

Тя не говореше много за „работата“ си.

— Навремето. Така пристигнах от Сенегал, фалшификаторите те карат първо да продаваш по улиците. Аз продавах дискове по-добре от всички останали. Повишиха ме. Сега си имам уличен екип.

— Не те ли хващат?

— Не и мен — засмя се тя.

Машините бръмчаха и произвеждаха нелегални продукти. Някои забипкаха, приключили записването, и тя заизважда дисковете.

Подхвърли му тениска от току-що отворена кутия — реклама за нов вампирски филм, който щеше да излезе по кината едва след три месеца. Отпред имаше щампа на главните герои в критичен момент от сценария.

— И какво, простреляха те и полицията ти разреши домашен отпуск? − попита тя.

Погледна пресния белег върху врата му. „Ще ми трябва шал“, напомни си Джак. Едва не избухна в смях при мисълта, че ще носи вампирска тениска с незаздравялата рана на шията.

— Да.

— Сега си опасно момче, Джак − докосна тя кожата под белега. — Кой те простреля?

В тъмните й очи просветна вълнение.

— Бях на погрешното място в погрешния момент. Извини ме за клишето, в моя случай е съвсем точно.

— Убили са Ник — рече тя. — Казаха го по новините.

— Да.

— Когато простреляха теб?

— Не. Преди това. Беше мъртъв, преди да отида там.

— Е, това не беше във вестниците — изтъня й гласът. — Защо не?

— Просто не е било.

— Защо? — прозвуча обвинително.

— Защото полицията ме е прикрила, предполагам.

— А сега вече не те пазят?

— Да.

Той претегли възможностите. Не бяха много.

— Тази нощ убих човек, Рики.

Тя се засмя. После млъкна. Седна и се втренчи в него.

Той се пребори с надигналите се тръпки.

— Може ли чай? − помоли.

— Да, но безкофеинов. Не се нуждаеш от повече стимули.

Тя стана, стопли в микровълновата фурна две чаши вода и пусна по едно пакетче английски сутрешен чай във всяка чаша. Той наблюдаваше как се вие парата и мълчеше, докато тя осмисляше признанието му. Рики извади бутилка бренди от шкафа. Повдигна вежди и той кимна. Тя отсипа по малко в двете чаши.

Джак реши, че Рики навярно няма да го издаде. Не би отишла в полицията за нищо на света. Но сега трябваше да спечели съчувствието й, за да продължи да му помага. „Дойде да те потърси − каза си той. — Сигурно няма да откаже да ти помогне. Поне докато не разбере колко е опасно“.

— Бяха изпратили мъжа да ме убие. Трябва да изчезна за известно време. Не се страхувам от ченгетата, но те не могат да ме защитят, а в затвора не ми се ходи. Там не дават компютри на хора като теб и мен. Никога.

Тя скръсти ръце, сякаш й стана студено от зловещото му предсказание. Джак разбра, че преценява какви възможности има. Не се поддаваше лесно на уплахата.

— Ще ми помогнеш ли? — попита я.

— Кой иска да умреш?

— Ник ме забърка. Работеше с организация, наречена „Новем солес“. Девет слънца.

Тя поклати глава.

— Някакви католически хакери?

— О, не. Страхуват се да не би да знам повече, отколкото трябва. Аз съм слабо звено. Уста, която може да проговори.

— Знаеш ли наистина нещо, което да им навреди?

— Не — каза той. Не беше точно лъжа. Нямаше смисъл да споменава пред Рики бележника — ядреното оръжие, както го беше описал Ник. Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко рискуваше.

— И какво? Ще бягаш цял живот? Уби го при самозащита, нали? − извиси леко глас тя. − Няма да успееш да завършиш колежа.

— И без това ми беше скучно. Хора като мен и теб не са устроени за кабинетна работа.

Тя му се усмихна свенливо и отпи от чая.

— Значи ще избягаш и като начало аз трябва да те екипирам?

— Е, ако можеш. Ще ти платя, разбира се.

— Какво ти трябва?

— Лаптоп. За да си прехвърля парите в нова сметка. Трябват ми и документи, за да напусна страната под друго име. Познавам човек, способен да ме скрие от лошите момчета, и искам да се свържа с него, но без да може да ме открие, след като му се обадя. Важно е аз да определя условията на срещата.

— Мога да ти заема лаптоп − „Макбук Про“, на една година с най-новата операционна система. Има програма, която затруднява проследяването. Устройва ли те?

— Благодаря.

За хакерите компютрите бяха като състезателни коне; винаги предпочитаха най-мускулестите. Едногодишен лаптоп беше антика за Джак; той си купуваше нова система през шест месеца. Но тази щеше да му свърши работа.

Рики потупа с показалец по устата си.

— Паспорт и кредитни карти? Познавам един човек в Брюксел, който върши чудеса, но не взема евтино. Вероятно ще ти направи паспорт за три дни. Добави още един ден да го изпрати.

— Добре.

— За парите ти мога да помоля един познат в Русия. Често движи моите капитали. Но не обещавам. Няма ли как просто да изтеглиш всичко в брой?

— Възможно е, но предпочитам да стане по електронен път, за да не изгубя парите.

Не добави, че не иска да носи у себе си десетките хиляди евро, които беше спечелил от работата за престъпната организация на Ник. Искаше да прехвърли чисто парите и да ги скрие някъде, където да ги ползва под друго име. И да не се тревожи за митниците или че полицията ще замрази сметките му, ако разбере, че Джън Мин е лъжа. Вече го смятаха за потенциален убиец, всичко се бе променило. Трябваше да пази ревниво тайните си.

— Този човек, с когото искаш да се свържеш? Инкогнито ли живее?

— Той е част от бюрокрация, която може да ме скрие.

— Правителство?

— Да.

— Холандското?

— Не. Американското.

Рики се втренчи в него.

— Искаш да проникна в американска правителствена мрежа? Да не би да си се напушил, след като избяга от болницата?

— Не. Аз ще го направя. Но ако се натъкна на стена, ще ми трябват уменията ти.

Ласкателството беше най-могъщата валута в хакерския свят. Както и уважението, и признанието за способностите. Тя се усмихна едва когато вдигна чашата с чай, за да не забележи Джак задоволството й.

— Мислех, че сигурно имаш някакви програми, които да ми помогнат да се вмъкна.

— Може и да имам. Гладен ли си?

— Да. Много.

— Ще сваря паста. Ще отворя бутилка вино. О, не съобразих! Ако вземаш лекарства, не бива да пиеш алкохол.

— С удоволствие ще пийна чаша вино. Нямам лекарства.

— Е, това е истинско предизвикателство − каза тя. − Да поръчаш от онлайн аптека, без да оставяш следи.

Тя се засмя. Засмя се и той и за миг споменът, че е убил човек, макар и престъпник, се отмести от центъра на съзнанието му. Винаги се чувстваше по-щастлив, когато се изправяше през неразрешен проблем.

— Само това ли ти трябва?

— Да — каза той.

Но излъга. Знаеше къде живее Ник. И понеже Ник беше мъртъв, полицията сигурно бе конфискувала всичките му компютри, защото снимаше и търгуваше с мръснишки филми по интернет. Дали полицаите бяха открили и взели и бележника? Несъмнено щеше да е гореща новина, ако бележник на мъртвец изобличаваше международна престъпна групировка. Нищо чудно обаче полицията да пазеше в тайна разкритието, както не бяха споменали неговото име и мястото, където се възстановява.

Рики му донесе вино и седна до него. Близо до него. Усмихна му се топло. Да оцелееш в престрелка… дали беше секси? В Делфт Джак отбягваше повечето момичета, защото не искаше да рискува прикритието си. Момичетата винаги настояват да им разказваш за себе си, обичат да споделяш тайни. Рики обаче си имаше свои тайни. Едва ли щеше да задава още въпроси.

Изпиха виното и преди да се усети, преди да успее да размисли, той взе чашата й, остави я върху ниската масичка и целуна топлите й устни. Тя му отвърна. Беше жив. Забравил беше колко приятно е усещането. Затова направи всичко, което живите правят — целуна я, смя се с нея, нахраниха се, правиха любов. После легнаха и гледаха филм, който Рики беше откраднала от студиен лаптоп, филм, който щяха да излъчат по кината след три седмици.

Когато тя заспа и филмът свърши, Джак започна да размишлява. Трябваше да измисли къде Ник е скрил най− могъщата си и най-разрушителна тайна. Щеше да започне от къщата му. Още утре сутринта.

8.

Лас Вегас

Паднах неправилно.

Изтърколих се твърде рязко и усетих придърпване в рамото. Застинах и утринното пустинно небе се облещи срещу мен. В Лондон практикувах паркур − екстремно тичане, изкачване по грапавините на стени и скачане от височини, без да си чупиш костите (желателно). Така разтоварвах напрежението от работата, изучавах изоставени места, превръщах стените в пътища, използвах прецизността да преодолявам пространството по по-ефективен начин. Но бях изгубил форма; когато детето ти е изчезнало, нямаш желание да се упражняваш. Снощи пристигнах във Вегас около полунощ и не успях да заспя, твърде развълнуван и напрегнат. Днес започваше играта на търпение; трябваше да убивам целия ден, преди Ана Тримейн да дойде на срещата ни. Затова станах рано да изпробвам късмета си срещу гравитацията. Беше пет призори − най-тихият час в Лас Вегас. Нямаше кой да ме види.

Реших да изкатеря недовършена сграда недалеч от бара ми. Последното, от което се нуждаех, преди да заловя Ана − а аз възнамерявах съвсем сериозно да я взема за заложничка − беше да се нараня и да не съм във върхова форма.

Паркурът обаче проясняваше ума ми. Когато трябваше да обмислям пробег, катерене или скок, които изглеждаха невъзможни, само тогава не мислех за Даниъл. Не мислех за Люси. Разсейването е сигурен начин да си счупиш крак или ръка. Станах, изтупах си панталона. Погледнах стената пред мен — пет стъпки висока, а отвъд ръба синееше небе.

Бях изморен от стените край мен, невидимите стени, предрешени като заплахи и насилие. Исках да си върна сина. Само тази стена трябваше да превзема. Засилих се, направих котешки скок − с главата напред, а ръцете ми се удариха в повърхността на стената. Краката ми прелетяха над ръцете и я прескочих. Приземих се добре и продължих да тичам.

Не бях се упражнявал от деня, в който взривиха бомбата и отведоха съпругата ми. Стана пред очите ми, на лондонска улица, и тогава паркурът ми помогна да избягам от сградата — разрушеното от бомбата скеле рухваше около мен, а аз тичах, както никога досега, да не я изпусна от поглед, да не я изгубя.

Но, разбира се, я изгубих. По по-страшен начин, отколкото ако я бяха отвлекли или убили.

Изкачих тясното стълбище в недовършения мотел. Отскачах от стените и усещах как потта експлодира от кожата ми. Пречиствах се от прекалено многото среднощни питиета, от тревогата за Даниъл, от безпокойството дали отрядът на Огъст няма да ме залови и арестува, за да ме принуди да кажа повече за Мила и за „Кръглата маса“.

Стигнах покрива и пустинният изгрев ме озари. Лас Вегас, дори в периферията, никога не стихва напълно. Прииска ми се наоколо да има други покриви. В Лондон тичах по общинските жилищни сгради и върху покривите им се чувствах окрилен. Тук се движех в кръг, трупах сили, подклаждах ги, спирах само да огледам балконите, издадени от едната страна на сградата, питайки се дали ще успея да изкача седем етажа с поредица контролирани скокове и прехвърляния от балкон на балкон. Кому са необходими стълби?

Прескачането от балкон на балкон привлича внимание, а полицаите рядко са фенове на паркура. Прецених по каква линия ще трябва да се придвижа, за да прекося балконите. Частица от съзнанието ми се обади: „Твърде рисковано“, но друга искаше да усети, че се издигам, че проверявам силите си преди последното изпитание − срещата с Ана Тримейн и завръщането на сина ми. Исках да се уверя, че не съм изгубил смелостта и дързостта си.

Спускане, превъртане, изкачване, пак спускане. Проиграх трасето в ума си.

Скочих на първия балкон и с крайчеца на окото си зърнах колата на шосето отсреща да спира рязко.

Трябваше да проверя, да се уверя, че няма свидетели, които да позвънят на 911 за лудия, който сърфира по балкони. Изправих се.

Шосето до недовършения мотел беше безлюдно. Освен една-единствена кола, спряла на светофара на пустото кръстовище.

Добре, помислих си, не е заради мен, спряла е на светофара. На зелено.

Зърнах двойния отблясък на бинокъл зад стъклото.

Сниших се.

Зачаках. Чух мъркане на двигател. Надникнах над ръба. Виждах шофьора долу, ръкав на пурпурно сако, плетена шапка, нахлупена ниско над челото.

Колата потегли бързо.

Сигурно бе спрял, защото ме е видял да скачам. Това беше. Да, нищо повече.

Ала вече не бях в настроение за паркур. Спуснах се по останалите балкони и хукнах към колата си.

Мила щеше да пристигне следобед, а след нея — Ана Тримейн. И се надявах до довечера синът ми да е при мен.

9.

Амстердам

Кръглата брава на вратата на апартамента на Ник се превъртя в ръката му. Незаключена. Джак обаче почука за четвърти път. Сърцето му биеше като чук в гърдите. Ако Ник имаше съпруга или приятелка, която още живееше тук, тя вероятно също бе свързана с „Новем солес“. Но трябваше да разбере. И не можеше да чака. Полицията го издирваше. Бяха оперили мъртвия мъж в болницата. Вестниците бяха публикували снимка и на Джак, и на убития. Сайтът за онлайн новини разполагаше с най-прясна информация и до обяд амстердамско време полицията беше разкрила самоличността на наемния убиец − чешки емигрант на име Давел с еднометрово досие за арести, предимно в ролята му на главорез на източноевропейци, отвоюващи територии в западния престъпен свят.

Наемник, изпратен да убие Джак, който бе провалил плановете му да изчезне незабелязано.

Джак си спомни холивудски филм за беглец. Да бягаш изглеждаше като игра. Винаги можеш да изпревариш и да надхитриш преследвачите. Но в действителност не беше забавно. На Джак му прилошаваше при мисълта, че дори на улицата могат да го разпознаят като човека от първата страница на вестника.

Отвори вратата и извика:

— Ехо!

Никакъв отговор. Апартаментът беше малък и разхвърлян. Върху масичката за кафе лежеше купчина непрочете− ни вестници. Усещаше се мирис на престояла бира. В ъгъла телевизорът тихо оповестяваше световните новини, но никой не му обръщаше внимание.

Джак носеше в джоба си пистолета, който беше взел от наемния убиец.

Тръгна по коридора към полупритворена врата. В стаята лежеше възрастна жена. Спеше, а отпуснатата й ръка придържаше бутилка с водка. Позата й би могла да послужи като плакат, осветляващ злините, причинявани от алкохола. Джак погледна етикета − много евтина водка, каквато пиеха бедните колежани. Миризмата в стаята подсказваше, че жената не инвестира много средства и в сапун. Приличаше на обезобразена женска версия на Ник — червени кичури сред сивеещата коса, ниска, набита, с месеста уста.

На тези години Ник живееше с майка си? Джак не вярваше на очите си. Неговата майка не би го търпяла. Предположи, че спалнята в дъното е била на Ник. Големи бюра с тънък слой прахоляк и чисти места, където вероятно бяха стояли компютрите и мониторите.

Полицията, естествено, беше прибрала оборудването на Ник. Компютрите бяха улика − Ник беше хакер, автор на мръснишки филми и го бяха убили. Джак претърси стаята. Нямаше никаква електроника. Не видя нито вестници, нито записки. В стаята бяха останали само компютърните книги на Ник.

Нямаше и следа от бележник. Дори не знаеше какъв цвят е, колко е голям, което би му подсказало къде е скрит.

Джак огледа за последно стаята изключително внимателно и после се върна в спалнята на възрастната жена. Тя похъркваше.

Той седна на ръба на леглото и я побутна да я събуди. Помисли си, че ще изпищи от страх при вида на непознатия в стаята. Замъглените очи на жената се впериха в него и най-сетне се разшириха от ужас.

— Кой… Махни се от мен…

— Няма да ви нараня. Приятел на Ник съм.

— Приятел на Ник — просъска му тя и лицето й се сгърчи навъсено.

— Да. Той ми даде работа.

Тя се втренчи в него.

— Махай се от къщата ми!

Той посочи белега върху врата си.

— Причиниха ми го хората, които убиха Ник. Искам да им отмъстя.

Опита да се усмихне. Какво се казва в такива случаи?

— Наистина съм му приятел.

— Приятелите му го убиха. А полицаите наговориха сума ти лъжи за моя Ник. Че е вършил ужасни неща.

— Госпожо Тен Бум, моля ви, позволете да ви помогна.

Джак стана и сипа вода в чиста чаша. Подаде й я, тя я пресуши и погледна към бутилката с водка. Той наля колебливо на дъното на чашата. Тя отпи малка глътка, сякаш смутено, и после го погледна с подутите си очи.

— Няма да ви безпокоя — каза Джак, — но знам как да отмъстя на хората, които убиха Ник.

Все едно целеше това — да ги накара да платят за смъртта на Ник. Лъжеше скърбяща майка. Леле, колко се гордееше от себе си напоследък. Лека туптяща болка запулсира в слепоочията му. Погледна към бутилката с водка — добър ход, понеже и тя самата я гледаше.

— Как?

— Ник проучваше лошите хора, които го накараха да свърне от правия път. Научи тайните им. Аз му помогнах малко, но не знам къде е скрил информацията.

— Пазеше всичко в компютрите. Дори не знам как да ги включа. Не ги харесвам.

Тя плесна с ръце, все едно компютрите са комари, налетели към лицето й. В гласа й прозвуча раздразнение.

— Бележник е. С разпечатки от компютъра. Къде ли го държи?

Очите й просветнаха лукаво.

— Откъде да знам, че не си ченге или някой от хората, които убиха Ник?

— Ако бях ченге, щях да те арестувам и да те отведа в управлението — отвърна Джак. — Ако ти бях враг, нямаше да ти сипя водка.

— Доста време почака, докато дойдеш.

— Хората, които ме простреляха, убиха Ник — каза той. — Току-що излязох от болницата. Гледа ли новините снощи?

— Да.

Тя примигна и отпи от водката, сякаш щеше да проясни спомените й, вместо да ги замъгли. „Може и да ги проясни“, помисли си Джак.

— Да. Помня те. Приятелят на Ник. От кафенето. Умното момче от Хонконг.

— Да, госпожо.

— Да. Добре. Налей ми още.

Той отля в чашата, чувствайки се все по-виновен при всяко избълбукване на прозрачното питие. „Няма по-хубаво нещо от сутрешната водка“, помисли си. Тя я изпи и избърса устни с осеяната си със старчески петна ръка.

— Не мога да ти помогна. Полицаите идваха. Взеха всички машини. Казаха, че в тях имало мръсни снимки и че Ник проникнал в собствените им компютри — разпери ръце. — Той е мъртъв. Никого не го е грижа за доброто му име. Само мен.

— Мен също. Дали е имал бележник? Къде може да го е скрил?

Тя примигна, поразмисли, отпи още водка. Явно полицаите не й бяха задали тези въпроси. Изглежда ги чуваше за пръв път.

Той сипа още два пръста водка в чашата.

— Този бележник ще предпази и теб, и мен. Спомни си.

— Ти го познаваш. Всичко вършеше на компютър — примигна тя отново и отпи от отровата си. — Но веднъж ме помоли да отида до магазина и да купя червен бележник и тиксо. За да пише и да лепи снимки. Нямахме фотоалбуми. Не и след като бащата на Ник ни напусна. Не харесвам албуми.

Няколко снимки все още стояха в стаята на Ник, но и в тази и във външната Джак не беше забелязал нито една.

„Много болезнени спомени крие този апартамент“, рече си той. Позната история.

— Значи Ник те помоли да му купиш бележник.

— Да, голям бележник. Беше червен.

— Знаеш ли къде е?

— Не.

На Джак му се стори, че търпението му ще експлодира и ще разпръсне мозъка му из стаята. Пое успокоителен дъх. Жената беше възрастна, пияна, потънала в скръб. Беше и единствената му надежда.

— Целия апартамент ли претърсиха полицаите?

- Да.

— Дадоха ли ти списък с нещата, които взеха?

Тя поразмисли.

— Да. Дадоха ми.

— Къде е?

— Не знам.

След миг обаче умът й изненадващо се проясни.

— Подписах го върху кухненската маса.

Джак стана и затършува из остатъците по масата. Откри го — документ от Амстердамското полицейско управление, описващ всички иззети вещи. Четири лаптопа, два настолни компютъра, счетоводни папки, мобилни телефони. Джак се почуди дали някоя от уликите не сочи към него. Времето сякаш забърза. Побиха го тръпки. Но никъде не се споменаваше бележник. Полицаите не бяха го взели.

— Трябва да разбера къде е бележникът — постара се гласът му да не прозвучи паникьосано.

Тя го беше последвала в кухнята.

— Не знам къде е.

— Нямаш пари, нали? И никакви доходи?

Това беше жестоката истина.

Тя не го погледна.

— Ник печелеше много. Не се налагаше да работя.

Защото корпоративният шпионаж, хакерството и порното се отплащаха щедро. Джак я съжали. Ако продадеше бележника, щеше да се погрижи тя да получи част от парите.

— Помисли. Къде би скрил Ник нещо, което извънредно много цени? Ползваше ли склад? Имаше ли друг апартамент?

— Не, не.

— Казаха, че продавал филми — изтръгнаха се с мъка думите от устата му. — Хмм… незаконни. Трябва някъде да ги е заснемал.

Тя прехапа устни и той си каза, че е предпочела забравата, дори да е знаела какви отвратителни неща върши синът й. Жената седна.

— Госпожо Тен Бум, умолявам ви.

— Каза ми… че е спрял — присвиха се устните й в права линия. — Обеща ми.

— Къде?

— Имаше апартамент… плащаше наема в брой. Под друго име, мисля.

— Знаете ли къде се намира?

— Е, никога не ме е водил там — възмути се тя. — Но веднъж… много отдавна, го проследих. Каза ми, че ще престане, и исках да се уверя. Беше като зависимост, разбираш ли?

Иронията явно й убягна.

— Проследих го и видях друг мъж да води три тийнейджърки при него — примигна тя. — Върнах се вкъщи, сипах си питие и…

Изречението остана недовършено. Но той се досети, че от този болезнен момент нататък е започнала да пие сериозно.

Джак мълча дълго. Смяташе тази жена за глупава стара пияница, но сега прозря какво й е причинил фактът, че синът й е престъпник.

— Той беше моето бебче. Всички хора, които вършат злини на този свят, някога са били нечии деца. Изпълнени с надежда и светли очаквания. Той беше толкова умен. Къде сбърках? Кога го тласнах по грешния път?

— Не сте виновна за стореното от него — каза Джак. — Повярвайте ми.

Тя пое дълбоко дъх и думите се заоткъсваха мъчително от гърдите й:

— Ще те заведа там.

Стана и приближи до кухненския шкаф. Извади едно чекмедже и го обърна. Под него имаше ключ, залепен с тиксо.

— Този е — каза тя. — Имахме само един.

Понеже всички ежедневници бяха публикували снимката му, Джак не се бе осмелил да пътува с автобуса или с влака и беше взел назаем колата на Рики.

— Беше толкова умно момче. Като баща си. Биваше го по математика. Аз не се оправям с цифри. Само че компютърните компании все го уволняваха. Беше по-умен от шефовете си и не го харесваха.

Джак не отговори на тази празна хвалба. Сви в паркинга до няколко жилищни блока. Кварталът беше лош и графити на половин дузина езици покриваха стените. Призля му. Ник бе търгувал с порнография. Джак не искаше да е тук. Ако знаеше истината, никога нямаше да работи за Ник. Но станалото, станало. Сега трябваше да довърши играта.

Адресът ги отведе в апартамент в Де Пийп. Мястото бе запазило първоначалния суров облик на района, недосегнат от буржоазната атмосфера, завладяла тази част на Амстердам през последните години. Коридорите бяха чисти, но из тях се носеше миризма на цигарен дим и на силно подправена, изкусителна турска кухня. Джак и госпожа Тен Бум изкачиха стълбите и откриха вратата. Той пъхна ключа, отключи и влезе вътре. Тя го последва. От гърлото й долиташе леко бръмчене.

Страхуваше се да я видят тук.

Джак обиколи бързо малкия тесен апартамент. В кухнята имаше няколко бутилки с уиски, кутии с газирана вода и пликчета с бонбони. Примамки? Или подкупи? Кожата му настръхна от погнуса.

Наля на госпожа Тен Бум щедро количество уиски и пусна телевизора да я развлича. Телевизорът беше свързан с дисково устройство, на което вече бе заредено детско шоу — шарени танцуващи цветя и музика. На Джак му се доповръща. Бързо включи новинарски канал.

— Седнете, госпожо Тен Бум.

Реши, че е по-добре да търси сам.

Започна методично да претърсва апартамента. Започна от спалнята, където прегледа всяка дреха, всеки рафт в килера, всяка кутия под леглото. Ник беше скрил оръжия — деветмилиметров „Глок“, пистолет „Берета“ и ловен нож със зловещо острие. Джак ги прибра в отделна кутия.

Разряза матрака, разглоби леглото, отмести таблата настрани. В килера откри скъпа камера. Прерови чантите с оборудване. Нищо. Вдигна килима. Нищо.

Страх се надигна в гърдите му.

Приключи със спалнята. Влезе в банята и претърси всеки сантиметър. Намери хиляда евро, скрити в голямо пластмасово шише от аспирин. Пъхна парите в ръцете на госпожа Тен Бум; тя ги изгледа стъписано и ги прибра в джоба си.

Джак влезе в кухнята. В хладилника нямаше много храна — бутилки с бира, месо за сандвичи, мухлясало сирене, бурканче горчица. Затвори вратата да възпре надигналата се воня. После издърпа хладилника от стената. Слой прах и мръсотия покриваха пода. Започна да претърсва шкафовете и чекмеджетата, вадейки кърпи за съдове, кутии с подсладени овесени ядки, бутилки с твърд алкохол. Нищо. Разлепи прокъсаната облицовъчна хартия да провери дали нещо не е скрито под нея. Удари на камък. Когато изпразни шкафовете, започна да почуква по тях.

Най-горният отекна различно.

Джак почука отново. Откри нож и го прокара в процепа между дъските. Поддадоха леко. Пъхна цялото острие и дъските се отместиха назад; имаше скрита панта.

Вклинен в празното пространство, се гушеше червен бележник — голям, с кожена подвързия и ластични връзки.

Джак го издърпа. Седна на пода в кухнята и прелисти страниците. Чу как в дневната госпожа Тен Бум си сипва още уиски в чашата и простенва тихо и скръбно.

Първите няколко страници съдържаха числа. Само числа, в две колони. Код може би? Или пароли? Или номера на банкови сметки. Бяха четливи и спретнати, сякаш са внимателно преписани.

Прелисти до края на колоните с числа.

На следващата страница имаше снимка. Слабоват мъж, когото не беше виждал, възрастен, с кавказки черти, в сив костюм. Вървеше с друг мъж и жена. Жената беше азиатка, ослепителна, в средата на двайсетте. Другият мъж беше висок едър чернокож, също в изискан костюм, намръщен. Зад тях имаше голямо имение с просторна веранда и колони, с виеща се алея отпред.

Нямаше представа кои са тези хора. Трима от Девет слънца? Осъзна, че не знае дали „Девет слънца“ обозначава деветима души, или е просто кодово название. Под снимката с четлив почерк пишеше: „Първи ден в детската градина, 2001-ва“.

Детската градина. На снимката обаче нямаше деца.

Джак прелисти бележника докрай. Явно Ник беше принтирал снимки от компютъра и ги беше залепял върху страниците. Бележникът се издуваше от тях. Разгледа ги. Снимки на хора — понякога на пръв поглед семейни фотографии или на хора на делови срещи, които разговаряха на фона на различни декори — площади, тротоари, офис сгради. Не разпозна нито едно лице.

Следваха принтирани копия на имейли и стенограми от телефонни разговори, разговори, при които се сключват тайни незаконни сделки между конкурентни компании, деликатно се предлагат подкупи и се отправят заплахи. Имаше имейл адреси на държавни учреждения в Съединените щати, в Европа, Япония, Бразилия и Африка. И на някои от най-могъщите корпорации в света. Приличаха на пъзел на високопоставена престъпна мрежа — множество части от мозайка, които Джак не знаеше как да сглоби.

Следваха дузина паспортни снимки, а в горния ляв ъгъл кратка забележка — „елиминиран“ и дата.

Хора, които „Новем солес“ бяха убили? Джак разгледа лицата — не знаеше чии са. Нямаше имена.

Тук-там квитанции за закупени стоки и платени цени — офис под наем в Лондон, покупка на С-4 за бомбата в Лондон, подкупи за полицейски инспектор в Осло. Стомахът на Джак се сви.

Ето какво бяха набавили скритите му програми на Ник — финансова информация, която може да подкопава или да унищожава пазари, корпоративни тайни, смъртоносна пътека, застлана с пари, лостове за изнудване. Ако „Новем солес“ контролираше хора на ключови постове по този начин и ако това бяха хората, които използваше като лостове за шантаж, значи намеренията и целите й се разкриваха ясно, както и следващият й грандиозен замисъл.

Той изчете всички частици от скъпоценната мозайка, но не успя да схване цялата картина. Може би това беше просто начин да контролират силните на деня и да ги манипулират чрез нелицеприятните им тайни. Други страници бяха пълни с кодове и с още числа, които не му говореха нищо.

Но това беше неговият щит; това беше неговият меч. Джак не можеше да го разгадае, но знаеше кой ще успее.

Откри телефон в апартамента. Вдигна слушалката и с облекчение чу сигнал. Още не бяха го прекъснали. Изключи телефона и го включи към лаптопа, който Рики му беше заела. Активира евтин интернет абонамент. Да се свърже с ЦРУ нямаше да е лесно. Трябваше да напише изразително съобщение, което да привлече вниманието им, да се прокрадне през всички смахнати, които съзират конспирация във всяка сянка и изпращат теориите си на Управлението. Трябваше да изскочи на предна линия сред входящите имейли. На уебсайта на ЦРУ откри стандартен имейл формуляр за споделяне на информация и коментари с Управлението.

В прозореца за съобщения напечата: „Разполагам с жизненоважни сведения за агент от ЦРУ на име Огъст, който преди няколко седмици беше в Амстердам. Предлагам сериозни улики за съдебен процес срещу групировка, наречена „Новем солес“. Предложението е валидно само три дни“.

Въведе номера на предплатения мобилен телефон, който бе купил, след като излезе от апартамента на Рики. Не написа името си.

Препрочете съобщението. Ако се впуснеше в подробности, Огъст вероятно щеше да се досети кой е.

Реши, че посланието му е достатъчно убедително. Щеше да говори с Огъст и само с Огъст. Огъст не беше позволил да го наранят лошо; Огъст беше предложил да го оставят на безопасно място, във вана.

Натисна „Изпрати“. Стана и затвори лаптопа.

— Госпожо Тен Бум, трябва да тръгваме.

— Не. Ник ще си дойде скоро, нали?

Пак беше пияна; разкривената усмивка отново се бе върнала на лицето й. Сипа си от бутилката с уиски.

— Ник ще си дойде всеки момент.

„О, божичко“, помисли си Джак. Не можеше да я остави. Но вече се беше свързал с ЦРУ и трябваше да действа бързо. Не биваше да се бави заради пияната стара жена. Ала не биваше и да я изоставя тук, на ужасното място, където синът й бе вършил гадните си престъпления.

— Да се връщаме в къщата ви, госпожо Тен Бум.

Тя надигна отново бутилката уиски и легна върху канапето.

— Искам да остана тук. Моля те.

Той я гледа дълго и после каза:

— Сбогом. Благодаря за помощта.

Тя беше заспала, прегърнала последната отломка от своя син.

Джак Мин се запрепъва по притъмнялото стълбище, притиснал най-важната книга на света към гърдите си.

10.

Нолита, Манхатън

Огъст Холдуайн се качи в метрото до Нолита, квартала на север от Малката Италия. Тръгна под яркото утринно слънце. Убежището се намираше над бутик за облекло в съседство с Мот Стрийт. Влезе вътре и в кухнята откри следотърсачите му да го чакат. Мъжът, когото Сам беше извадил от строя, седеше до дървената маса и намусено пиеше капучино, без да посяга към кубинските сладкиши, които бяха купили от любимото кафене на Огъст. Вместо да яде, почукваше по компютърната клавиатура.

— Пишеш доклад как те надиграха снощи? — попита Огъст.

— Жалба срещу теб, че не арестува Сам Капра, задето ме нападна.

— Другия път действай по-умно — каза Огъст. — Изпрати жалбата до мен и до шефа ми, ако държиш, но те съветвам да премислиш.

— Трябваше да го заловиш — каза мъжът. — Донесохме ти закуска, между другото.

— Изплю ли се в нея?

— Изкушавах се. Мислех, че ще го накараш да дойде да поговорим.

— Арестите не му въздействаха навремето — каза Огъст.

— Е, какво ще правим сега, след като открихме Мила? — попита жената от проследяващия екип.

Огъст се замисли. Този въпрос го бе държал буден почти през цялата нощ. Бяха го натоварили да намери Мила; но ако въпреки възраженията на Сам тази Мила му помагаше да намери сина си? Да се намеси ли? Дългът и приятелството често си партнираха трудно. Ала дългът трябваше да е на първо място.

— Нима?

Телефонът му иззвъня. Вдигна, заслуша се и затвори. После се качи в импровизирания кабинет горе и заключи вратата. Обади се в щабквартирата на ЦРУ.

„Получихме съобщение — бяха му казали от Лангли по подсигурената линия. — Настоява лично ти да му се обадиш на този номер. Амстердамски предплатен телефон; няма данни за притежателя“. Това означаваше само, че телефонът е купен в Амстердам; собственикът можеше да е навсякъде.

Телефонът започна да звъни. Девет пъти. Девет. „Новем“. Значеше ли нещо това? Накрая отговори мъжки глас.

— Ало?

„Проследяването започва веднага“, помисли си Огъст. Телефонът му беше свързан с лаптоп, върху чийто екран имаше карта на света. Най-горе запроблясваха цифри. Софтуерът търсеше местоположението на обадилия се.

— Казвам се Огъст. Разбрах, че си поискал да се свържеш с мен.

— Да.

Мъж, американец. Без отличителен местен акцент.

— По въпрос от общ интерес.

— За бога, звучите като в долнопробен филм — каза гласът.

„Млад — помисли си Огъст, — по-млад от мен“. „Новем солес“. Търсиш ги, нали? — потрепери леко гласът.

— Да.

— Е, аз мога да ти ги дам.

— Как?

— Разполагам с информация за продан.

— Информация за продан — повтори Огъст.

Щеше да повтаря често думите на мъжа — стандартна процедура за протакане на обаждането, за да се улесни проследяването.

— Цената е десет милиона долара.

— Не мога да платя толкова.

Компютърният екран стесни търсенето. Европа. Западна Европа.

— Те имат марионетки в правителства из целия свят. Мисля, че цената е изгодна.

— Да речем, че се съглася. Какви са условията ти?

— Ще ти предоставя информацията, а ти ще внесеш средствата в няколко банкови сметки на Кайманите. Искам имунитет за всички престъпления, които може да съм извършил, и ЦРУ да ми даде нова самоличност. Искам убежище, където да не ме открият никога, в англоезична държава.

Огъст слушаше внимателно. Познаваше ли този глас? Интонацията задвижваше крехките струни на паметта му.

— Не мога да обещая толкова пари, ако не видя доказателството.

— У мен е.

— Какво представлява? Имена? Местоположения? Операции?

— Бележник.

— Бележник.

— Пълен с подробности за хора в правителства и в деловите среди, които „Новем солес“ притежават.

— Сканирай страниците и ми ги изпрати.

Програмата за издирване стесни още повече търсенето.

Холандия, Белгия и Люксембург засияха в яркозелено върху екрана.

— Ако го направя, Огъст, ще разполагаш с доказателството, а аз ще остана на произвола на съдбата. Без пари и без имунитет.

— Какво съдържа бележникът?

— Всичко необходимо да обезглавиш „Новем солес“. Те не са само престъпна организация. По-лоши са, много по-страшни. Десетте ти милиона няма да отидат на вятъра.

— Откъде знаеш името ми?

— Имам информацията и ще я продам или на теб, или на друг заинтересован купувач.

Това не беше отговор на въпроса му.

— Е, нали разбираш, че трябва да видя бележника?

— Ще се срещнем.

— Къде? Кога?

— Ще ти се обадя пак. Дай ми номер.

— Предпочитам аз да ти позвъня.

— О, не. Аз определям правилата на играта, Огъст. Дай ми номер или изчезвам.

Огъст му продиктува номера на мобилния си телефон.

— Не мога да ти предоставя нито средства, нито обещания, докато не разбера с какви улики разполагаш. Докато не ги видя. Кажи ми как се казваш.

— Опасно е за теб да узнаеш името ми, я понеже едва сега започваме да се опознаваме и ти ще ми осигуриш прекрасните ми десет милиона, не искам да те убият. Ще се сработим лесно, Огъст. Ти ще напреднеш в кариерата, а аз ще си купя безопасност и бъдеще. Ще се срещнем след два дни в Ню Йорк.

— Кога точно и къде в Ню Йорк?

— Ще ти кажа.

Линията заглъхна.

Огъст се взря в текста, изписал се върху екрана на лаптопа. Обаждането идваше от Амстердам. Градът, където Сам беше разбил на пух и прах плана на „Новем солес“.

„Новем солес“. Девет слънца. Названието на престъпната групировка, която стоеше зад бомбардировката в Лондон, белязала Сам Капра като предател. Докъде се простират пипалата им не беше ясно, но бяха вербували поне един високопоставен правителствен служител в САЩ и бяха опитали да нанесат гибелен удар върху американското общество. Според Сам амбициите им бяха безкрайни.

Престъпна организация, която не изповядва терористична идеология, но въпреки това се бе опитала да унищожи офис на ЦРУ и да посее политически хаос в Съединените щати.

Що за престъпници бяха?

Не знаеше отговора. Всички членове на „Новем солес“ в Амстердам бяха избити. Единствената оцеляла беше Луси Капра, попаднала в ничията безсъзнателна земя между живота и смъртта. Луси знаеше някои от тайните на групата. Но не можеше да му помогне.

Огъст пусна записа на обаждането.

„Кой е този мъж? — запита се. — Непрекъснато повтаряше името ми. Все едно се гордее, че го знае. Каза, че съм добър човек. Срещал ли съм го преди? Гласът ми се стори познат“. Но сега не беше сигурен.

Сам Капра страдаше от параноя. Смяташе, че лапите на престъпната мрежа са проникнали дълбоко в правителството. Огъст обаче не беше параноик.

Набра номера на шефа си. Трябваше да докладва за предложението. Знаеше обаче какво ще отговори бюрокрацията. Защо да плащат на информатор, след като могат да го пипнат и да го пораздрусат, за да проговори?

11.

Маями, Флорида

Четиринайсет минути и трийсет и седем секунди след като Огъст Холдуайн произнесе фразата „Новем солес“ по телефона, върху екрана на друг смартфон се появи текстово съобщение. В базата с данни, проследяваща правителствените телефони и имейли, фразата не беше се появявала от седмици — откакто Сам Капра свидетелства за пръв и последен път пред ЦРУ. Обществеността не знаеше това име.

Огромен процент от световните комуникации се вливаше в информационните резервоари на Националната агенция за сигурност — за проучване и филтриране. Сред безкрайния поток от думи „Новем солес“ изпъкваше ярко. „Новем солес“ — две думи, толкова необичайни, толкова отчетливи, че малката компютърна програма, скрита в сървърите, успяваше за няколко часа да открие всяко нейно споменаване, да идентифицира подателя и получателя и да осигури стенограма на разговора, в който са били произнесени магическите думи. Стенограмата пристигаше в телефона на един човек; тоест той винаги разбираше кога някой в Съединените щати разисква „Новем солес“.

Това, както се изрази пред съмишлениците си Наблюдателя, беше окото, което никога не мигва.

Наблюдателя излезе от шумния ресторант в Саут Бийч — място, набедено, че сервира най-изтънчената закуска в Маями. Наблюдателя обаче не остана впечатлен. Знаеше, че щеше да се справи по-добре, ако заведението беше негово, и се замисли дали да не го купи. Прекрасно би било да притежава ресторант и нормална работа. Денят беше облачен и дъждовен и сред пелената от утринна мъгла във вътрешния двор той прочете текста — беше запис на цялото обаждане от Лангли до Огъст Холдуайн. Някой разполагаше с информация за „Новем солес“, която искаше да продаде. Човекът се беше обадил от амстердамски номер, за да отправи предложение на ЦРУ.

Наблюдателя усети как нервна вълна пробягва по костите му.

Затвори телефона. В ума му изникна едно име — Сам Капра. В същия момент телефонът иззвъня. Наблюдателя погледна името на дисплея и отговори.

— Бонжур — каза женски глас. — Имаме проблем.

12.

Гринич Вилидж, Ню Йорк

Браун се върна от Лангли в Ню Йорк едва следобед. Кабинетът в „Специални проекти“ миришеше на изискани пури и качествено кафе. Огъст реши, че е по-добре да откаже кафето, и без него се чувстваше превъзбуден. Но не се случва често да кажеш „не“ на легенда, а Рикардо Браун беше легенда. Затова Огъст седна в тежкия кожен фотьойл, стиснал в ръка чаша с горещо, ароматно бразилско кафе. Беше стъпвал само още веднъж в кабинета. Рикардо Браун се беше пенсионирал рано от ЦРУ, но преди няколко седмици се бе върнал в гнездото, когато „Специални проекти“ се нуждаеше от зряла, силна ръка след бедствията през последните месеци. При вида му Огъст се почувства като слон; Браун беше строен, изтънчен мъж, плешив, с жилесто тяло на бегач на дълги разстояния. Наближаваше шейсет, имаше сиви очи и излъчваше непоклатима увереност. Носеше черни панталони и колосана бяла риза. На Огъст му се стори, че не е виждал по-натруфена кафе машина от неговата, и сега той отлепи поглед от нея, стиснал чаша с гъсто кафе с невероятно богато ухание. Над порцелана се виеше облак пара.

— Какво искаш да направя? — попита Огъст.

— Да напишеш чек на информатора, разбира се — каза Браун. — Само аз ли трябва да мисля?

Огъст разбра, че той се шегува, и се усмихна предпазливо.

— Мисленето надвишава заплатата ми. Но не и вашата.

— Няма да му платим десет милиона долара — каза Рикардо Браун. — Не и на човек, който не иска да се яви при нас. Не и на човек, който може да ни предаде непотребна информация и да изчезне, преди да я потвърдим.

Той отпи от кафето.

— Не може да изчезне. Каза, че иска закрила.

— Точно каквото бих казал и аз, ако възнамерявам да изчезна — повдигна вежда Браун.

— Едва ли смята, че ще успее да се скрие от нас.

— „Новем солес“ определено са се скрили добре. Какво всъщност знаем за тях? Нищо. Задънени улици и толкоз.

Браун погледна бърбъна в чашата си, но не го опита.

— Да разкрия ли досие на случая?

„Специални проекти“ действаше по уникални правила, извън бюрокрацията на ЦРУ. Но все пак трябваше да регистрират случаите за вътрешна информация на клона. „Специални проекти“ имаше достъп и използваше базите с данни на ЦРУ, но процесът не беше двупосочен. Клонът разполагаше със собствена компютърна мрежа и със собствени протоколи — някои от които нелегални — за достъп до полицейските досиета и корпоративните бази с данни. Именно нежеланието да се съобразява с правилата отличаваше „Специални проекти“ от обичайните операции на ЦРУ.

— Да. Но още няма да докладваме нищо на фирмата.

Браун стана и приближи до подсиленото стъкло на прозореца в кабинета.

— Знаем, че групировката вече е успяла веднъж да проникне във фирмата чрез подкупи. Е, не е станало под мое ръководство. Не се отказах от голфа и от океанския риболов, за да се върна и да се проваля.

Той се обърна и изгледа строго Огъст.

— Няма да заостряме вниманието на предатели, които дебнат някой да спомене „Новем солес“ в имейл, в доклад или в разговор. Засега ще действаме зад кулисите. Открий информатора и ще видим с какво разполага.

Браун замълча.

— Докъде стигна с Капра?

— Забеляза опашките ни, извади от строя единия, който се приближи прекалено много, и после ме почерпи с мартини в собствения си бар край Брайънт Парк. Нарича се „Последен миг“.

Браун се усмихна.

— Бар… Ако не му бях толкова ядосан, щях да го харесам.

— Отказа да ми даде информация за Мила и твърди, че не знае нищо повече за „Новем солес“. Оставам с усещането, че е продължил напред, загърбил ни е. Вече е бизнесмен, не иска да участва в играта.

— А детето му?

— Няма новини. Така казва Сам.

— Не вярвам, че безделничи — каза Браун. — Не скръстваш ръце, ако имаш шанс да откриеш детето си.

Огъст вдигна чашата и отпи от ароматната напитка. Най-доброто кафе. Беше толкова богато и съвършено изпечено, че езикът му почти изпадна в ступор. Браун му се усмихна.

„Този човек — помисли си Огъст — изпипва всеки детайл“.

Знаеше, че Браун е прочел досието на Сам.

— Нищо чудно да се е натъкнал на същите стени като нас.

— Дали информаторът ти знае нещо за бебето на Капра?

— Нямам представа. Не попитах.

Чувство за вина се надигна в гърдите му.

— Разговорът не предразполагаше към подробен разпит.

— Това дете може да се окаже силно средство за въздействие.

— Само до известна степен. Сам няма да се обърне срещу нас по нечия заповед. Ще ни съобщи, ако някой заплаши него или детето му.

Браун вдигна вежда.

— Обича ли те баща ти, Огъст?

— Да, сър.

— Би ли убил, за да те спаси, ако се наложи?

— Честно казано, да, ще го направи — отговори Огъст.

— Сам ще пререже гърлото ти, за да спаси детето си. Уговори среща. Но внимавай много — впи очи в него Браун. — Лангли казва, че информаторът е изискал теб. Тоест вероятно знае, че ти оглавяваш отряда. Възможно е да инсценира срещата, за да те убие, или да те похити, за да те разпита.

— Поощрихте ме да се залавям за работа — стана Огъст. — Може ли да ви попитам нещо? Изскочи в разговор. Тази Мила… — той плъзна снимката към Браун. — Беше със Сам снощи. Изгубихме я.

Браун разгледа снимката.

— Вече ти казах, че не я познавам. Все пак няколко години не бях на бойното поле.

— Прихванахме някакво съобщение. От три години предлагат един милион долара за главата й.

— Не съм чувал за толкова високо възнаграждение, предлагано от престъпна групировка. Как, за бога, е оцеляла три години?

— Много е добра или е голяма късметлийка.

— Може би никой не е успял да я открие.

Браун разгледа отново снимката.

— Прилича на елф. Честно! Сложи й заострени уши и ще се превърне в идеално джудже на Дядо Коледа. Възнаграждението е щедро, а никой не знае дори коя е тя? Невъзможно. Къде прихванахте съобщението?

— Появява се в няколко интернет форума — обикновено на екстремисти, търсещи спонсори.

— Кой го е изпратил?

— Отвежда до регистрация в „Гугъл мейл“, която никога не е използвана. Или по-скоро е използвана само от непроследим компютър.

— Ще опишеш ли подробностите в доклада си?

— Да, ще ви го изпратя тази вечер.

Браун му върна снимката.

— Действай, Огъст! Доведи ни този информатор. И жената. Мила.

„Или — помисли си горчиво Огъст — си търси нова работа“.

Интернет кафенето се намираше до Нюйоркския университет. Рикардо Браун влезе в него един час след като Огъст си тръгна; не искаше да използва компютър на ЦРУ. Но искаше да допие каната с изключително кафе, което беше сварил. Той влезе и поръча безкофеиново с бледа надежда, че ще задоволи изискванията на небцето му. После седна пред компютър, отдалечен от другите клиенти. Отвори имейл, който беше регистрирал преди шест години и проверяваше рядко — тайното му скривалище в мрежата. Спомни си съобщение, получено преди две години. В пощенската кутия имаше само няколко десетки съобщения, всичките стари, но скътани за момента, в който ще му влязат в работа. Молби за информация. Предложения за заплащане. Пенсиите на бившите служители на ЦРУ не бяха каквито трябва и макар да разполагаше с наследствени средства, Браун смяташе, че не бива да отказва свежи ресурси. Стига дребните му творчески странични занимания да не вредят на страната, която обича, не виждаше нищо нередно в тях. Просто внимаваше да изпира парите с инвестиции; ЦРУ следеше банковите сметки на бившите си агенти.

Съобщението съдържаше снимка на жената на име Мила. Беше виждал лицето й. Изящното елфическо лице.

Разгледа снимката, прикрепена към съобщението. Възможно беше да е същата жена. Прическата беше различна, но скулите, формата на устните и острият тревожен поглед изглеждаха същите. Мила. На снимката държеше пистолет, носеше кожено сако и кожени панталони и оглеждаше стаята. Снимка, сякаш открадната от частна охранителна камера.

Браун препрочете съобщението: „Пиши на 45899 относно подробности за задачата. Щедро финансиране“. Почуди се дали предложението още е актуално. Изпрати съобщение от телефон, който ЦРУ не знаеше, че притежава.

Получи автоматичен отговор, препращаш го към частен уебсайт с необходимата парола за достъп.

Браун превключи на страницата. Уебадресът беше несвързано съчетание от букви и цифри, на което никой не би се натъкнал случайно. Въведе паролата.

Сайтът се отвори. Имаше още снимки на Мила, заснети от същата камера. И текст на пет езика: „Един милион американски долара за тази кучка. Искам я жива“. Браун се втренчи в думите. Сумата беше златният стандарт за наемните убийци — възнаграждение, запазено обикновено за държавни глави и ръководители на организации. Самият Браун беше платил сто хиляди долара от авоарите на ЦРУ за убийството на военен диктатор от Руанда. Наркобос в Еквадор струваше на „Специални проекти“ два пъти повече. Браун разполагаше с личен бележник с полезни адреси, до който прибягваше, когато не можеше да използва редовите служители на ЦРУ.

Коя беше тази жена и чии бездънни джобове спонсорираха елиминирането й? Преди месец предложението бе потвърдено с лаконично съобщение: „Офертата все още важи“. Следваше имейл адрес — отново непроследим.

Браун изпрати отговор: „Още ли важи офертата? Имам следа към неин приятел, но искам да съм сигурен, че заплащането е гарантирано“.

Затвори имейла и уебсайта. Изтри историята на браузъра. Излезе от интернет кафенето и отиде да обядва, застанал прав в тясна студентска пицария. Дъвчеше дебелото парче и отпиваше „Кока-кола“.

Един милион долара. Предпочитаха я жива. Това усложняваше положението.

Браун изяде самотно пицата си, после се прибра у дома и седна в кожения си стол. Замисли се за „Новем солес“ и за Мила и как може да прибере един милион долара.

13.

Лас Вегас

Не се случва всеки ден: да инспектирате нов бизнес, който притежавате, и да си уговаряте среща там с похитител. Доволни гуляйджии пълнеха бар „Каньон“, избягали от гъмжащите от туристи казина, търсейки нови начини да се повеселят и да ги забележат.

А аз планирах как да заловя жената, откраднала детето ми.

Бар „Каньон“ не беше туристически капан като повечето нощни заведения във Вегас. През първия си час там тази вечер установих, че сервитьорите и барманите са извънредно способни, внимателни, усърдни и съсредоточени. Когато дойдох и им казах кой съм, те, разбира се, се постараха да се представят възможно най-добре, но нехайството в първокласно питейно заведение няма как да се прикрие.

Забелязах как един сервитьор деликатно убеждава нерешителен клиент да си поръча шоколадово мартини и коктейл „Олд фешън“ — истинско питие за истински мъж. Декорът беше изискан — красиво резбовани дървени греди обрамчваха извитите стени, масите бяха от полиран гранит, а столовете — покрити с имитация на редки животински кожи. Бар „Каньон“ беше любимо място за онези, които намираха „Стрип“ за твърде посредствен и искаха да отдъхнат от нощите в казината и хипнотичното подрънкване на рулетки, зарове и чипове. Клиентите младееха — смесица от по-дръзки посетители и добре подплатени местни. Имаше малък дансинг и диджеят съчетаваше класически „Масив Атак“ с последните хип-хоп хитове и барабанен ритъм.

Наблюдавах всичко това от охранителните камери в кабинета си на втория етаж на бара.

Огледах множеството. Лицето на Ана ми беше познато — от снимката от охранителната камера и от паспортната фотография, която бях открил — висока, тъмнокоса, с бенка до извивката на устните. Но тези елементи лесно се променят. В препълнения бар не видях никого, който да отговаря на описанието.

Ала зърнах познато лице, очевидно новодошло. Мила седеше на маса в дъното. Сега косата й беше боядисана в светлокестеняво (или носеше качествена перука). Тя флиртуваше с някакъв дебеловрат младеж с добре скроен сив раиран костюм. Чертите му ми се сториха познати и това ме притесни, докато не се досетих — навремето момчето играеше в отбора на „Ню Йорк Джайънтс“. Сигурно си въобразяваше, че във Вегас ще му излезе късметът. Мила го заслепи с усмивка, сякаш лумнала от шампанското, въпреки че виното в тясната й чаша изглеждаше недокоснато. Неговата беше празна. Той я напълни и я гаврътна бързо. Предположих, че Мила провежда собствено проучване, наблюдавайки всяко лице, което влиза и излиза от бара. Трябваше да внимава, след като фирмата бе възобновила интереса си към мен.

Слязох в сепарето в ъгъла, което бяха запазил. Носех изряден костюм — раиран, бяла риза, сребристосива вратовръзка. В собствения си бар човек трябва да изглежда по-добре от адвокат. По-изискан. А и сакото криеше пистолета „Браунинг“, а панталоните — ножа, закопчан на прасеца ми.

Мила стана, шепнейки нещо (убеден съм) многообещаващо на мъжкия си камуфлаж, и седна до мен.

— Разбирам, че трябва да съм ти съпруга. Всеки път, когато играя тази роля, изникват неприятности.

Беше тръгнала с по-късен полет — решихме, че е по-добре да не пътуваме заедно — под мнима самоличност. Но на летището във Вегас никой не ме проследи; погрижих се изрично.

— Кестенявото ми харесва — казах.

— Благодаря.

Забелязах как мускулестият от „Джайънтс“ ме изпепелява с поглед и я чака да се върне.

— Защо седна с него?

— По принцип отбягвам американския ви футбол, но си рекох, че може да е бодигард на Ана. Разговарях с всички едри мъже в бара — огледа тя множеството. — Налучквам. Ана може да изпрати жена.

— Не се налага да гадаеш дълго. Трябва просто да я заведем горе в кабинета и да я принудим да ни каже къде е синът ми.

— Просто — рече Мила.

— Не виждам причина за усложнения.

— Ти си непоправим оптимист — кръстоса крака тя и огледа ноктите си. — Тази жена, Ана Тримейн, ще ти каже името на двойката, купила бебето ти. Страхотно. Какво ще правим после с нея? Ще я заключим горе за няколко дни, докато приберем сина ти?

Повдигнах вежди.

— Трябва да я убиеш, Сам.

— Кръвожадността ти не ми харесва.

— Истината често е грозна. Като оранжевата рокля на онази жена пред бара — каза Мила. — Кабинетът не е подходящ за дългосрочно задържане на заложник. А няма как да я пуснеш. Ще предупреди хората, които са купили Даниъл, и те ще избягат.

— Прибра ли господин Бел на сигурно място в Ню Йорк?

— Не. Миниатюрният му мозък се проясни. Върна се при семейството си и сега ни е в джоба, когато ни потрябва. Ще ми бъде вечна марионетка.

— Знае, че сме убили двама мъже.

— Да, затова иска да вижда само добрата ми страна.

Оставих шумотевицата от увеселението да ни обгърне.

— Имам план.

— С нетърпение очаквам да чуя брилянтната ти стратегия.

— Ще предам Ана на ЦРУ. Тя ще им разкаже всичко за работодателите си.

Определено беше по-добре, отколкото да им предам Мила.

Тя явно долови посоката на мислите ми.

— На какво си готов, за да върнеш сина си?

— На всичко.

— Всичко означава много.

Тя погледна към изоставеното си завоевание от другата страна на бара.

— О, футболистът тръпне в очакване! Но пък има хубав дебел врат. Обожавам дебелите вратове. Приятно е да ги прегръщаш.

— Този врат не крепи голям мозък.

— Ха! Мозък! — изгледа ме снизходително Мила. — Мозъкът не е по-важен от сърцето, Сам.

Тя потупа гърди с малкия си юмрук.

— Виж. Ще заведем Ана Тримейн горе да приключим със сделката — предложих — след като проговори, я натъпкваме с обезболяващи и я оставяме заключена в апартамента. Откриваме къде е Даниъл и аз заминавам да го взема, а ти я наглеждаш.

— И после какво?

— Даваме я на Огъст Холдуайн и на „Специални проекти“ и тя им казва всичко, което знае за „Новем солес“.

— Пропуснала съм вълнуващата новина, че пак си се върнал в Централното разблудно управление — констатира Мила. — Мислех, че работиш за мен.

— И какво ще направи с нея „Кръглата маса“, Мила? Току-що ми заяви, че трябва да я убия. Да не би да си промени мнението?

— Обидена съм.

— ЦРУ няма да я убият.

— О, да. Ще я изправят пред съда? Не. Ще сключат сделка с нея. Ще я защитят, за да проговори. Да им каже какво знае. Така се върти светът. Тя продава бебето ти и после я оправдават. С нов живот от другата страна на планетата. В Сидни например. Понякога си мисля, че половината граждани на Сидни са хора, които се укриват.

Тя вдигна бутилката ми с вода „Пелегрино“ и отпи.

— Предлагат възнаграждение за главата ти — казах.

Тя застина с надигната бутилка. Остави я върху масата. Погледна ме.

— Как ти се струват един милион долара? Понеже това е залогът. Огромен за човек, който твърди, че е никой.

— Заради инфлацията е — каза тя. — Общият интерес вдига цената — и се засмя. — Или общата омраза.

— Мила, кой иска да те убие?

— Освен теб?

— Не се шегувай. Темата не е смешна.

Тя отпи още една дълга глътка от бутилката „Пелегрино“.

— Няма значение, Сам.

— Според мен има значение, щом работя с теб.

Тя подбели очи.

— Трябва да знам кой иска да те убие.

— Защо? За да ми помогнеш да обезвредя врага си? Не възнамерявам да го убивам.

— Него?

— Някой отвъд обсега ми — каза тя. — Неудобен житейски факт. От рода на този, че най-хубавите обувки те убиват най-много.

Тя сви рамене, сякаш думите и загрижеността ми са просто мъгла във въздуха.

— Щом работим заедно, заслужавам да знам кой те преследва.

— Това, че предлагат възнаграждение за главата ми, не означава, че има кандидати.

— Убила ли си някого от преследвачите?

— Толкова жестока ме описваш!

— Знам, че си отрасла в Молдова и сигурно не познаваш капитализма.

Тя прие умозаключението ми с крива усмивка.

— Позволи ми да ти обясня. Един милион долара за главата ти ще поощрят цяла опашка от кандидати.

— Първо трябва да ме открият. После трябва да ме убият — сви рамене тя. — Като реклама за състезание: „Мнозина ще участват, малцина ще спечелят“. Мнозината се провалиха. Засега няма победители.

— Вече са се опитвали да те убият?

По кожата ми пролазиха тръпки.

Тревожех се ЦРУ да не я намери. Но те искаха само да поговорят с нея. Огъст не искаше да я убие.

Тя не сви отново рамене, защото май прочете мислите ми и разбра, че мнимото равнодушие ще ме разгневи.

— Виж. Един човек ми е много ядосан. Унизих го. Прие го по-тежко от смъртта.

— Кой?

— Не ти трябва да знаеш, Сам.

— Кой е той, Мила?

— Ще разрешаваме проблемите ми, след като си върнем Даниъл — усмихна се тя. — Знаем, че той е главната ти грижа. Поласкана съм, че се тревожиш и за мен.

Усетих болезнена смесица от гняв, раздразнение и страх за нея. Мила не ми е точно приятелка. Не знам какво точно е, но не исках да я вземат на мушка и да я убият. След като отказах да я предам на Огъст, как, по дяволите, щях да позволя на някой наемен убиец да се докопа до нея?

— След като си върнеш Даниъл, Сам, ще поискаш по-спокоен, по-тих живот. Съвсем естествено е.

— Няма начин да те изоставя.

— Животът е низ от сбогувания — допи тя бутилката „Пелегрино“. — Кажи ми сега как разбра, че някой е готов да плати за главата ми?

— Огъст ми каза, когато говорих с него в „Последен миг“.

— Поласкана съм, че съм попаднала в полезрението му. Сигурно вече имам досие в ЦРУ. Колко вълнуващо! Какъв процент от световното население може да се похвали с досие в Лангли? Нищожен. Чувствам се по-специална.

Тя си огледа ноктите пак.

— Да се сприятеля ли с Огъст във фейсбук?

— Иска да те дам на ЦРУ, за да им кажеш какво знаеш за „Новем солес“ и за кого работиш. Много са заинтригувани от теб.

— Аз съм заинтригувана от Огъст. И какво ще успее да открие? Колко е добър? И кой ще се опита да го убие, когато открие повече за „Новем солес“.

— Още ли смяташ, че в ЦРУ има марионетки на „Новем солес“?

— Несъмнено.

Тя изгледа едрия футболист; беше се сприятелил с две блондинки, които изглеждаха сякаш са объркали пътя към имението на „Плейбой“.

— Ако Огъст си върши добре работата, вероятно ще умре. Ако не го бива, ще се пенсионира и ще получи красив златен часовник, защото никога не е заплашвал никого.

— Знаеш ли кой е къртицата? — попитах.

— Не, разбира се. И ме обижда предположението ти, че не бих споделила такава сочна клюка. Освен това, ако знаех, щях да продам името му на ЦРУ. Обожавам свободния пазар.

— Когато се запознахме, ми каза, че си видяла записа от разпита ми в ЦРУ. И ти си имаш къртица.

Отново снизходителна усмивка.

— Е, не съм намерила записите в Ютюб, Сам. Щом толкова държиш да знаеш, откраднах ги от сървъра.

— Открадната информация от сървър на ЦРУ.

Повече не исках да научавам.

— Изнервям те — каза Мила. — Ще се кача горе и ще почакам приятелката ти да пристигне. Ще държа под око камерите.

Проследих с поглед как се изкачва по стълбите в дъното на бара.

Ала Тримейн трябваше да дойде всеки момент.

Тълпата се беше увеличила; барманите сновяха напред-назад. Музиката туптеше. Огледах множеството, търсейки подозрителни лица на вероятни партньори на Ана. Но тя може би не се нуждаеше или не искаше охрана. Може би този път щеше да е лесно. Тя не знаеше, че идва на моя територия. За мен барът беше и обществено, и лично място. Множеството потенциални свидетели наоколо щяха да й вържат ръцете, но аз щях да я кача горе и да изтръгна истината.

Преследваше ме обаче споменът за човека, който бе наблюдавал упражнението ми по паркур. Вероятно шофьорът просто беше полюбопитствал. Нищо повече. Може би не бях допуснал грешка.

На какво си готов, за да си върнеш сина?

Най-логичният въпрос на света с най-лесния отговор. Ала ако предприемех погрешен ход, нищо чудно да свършех мъртъв или в затвора, а Даниъл да бъде подложен на същите опасности като сега.

В този момент някъде съпруг и съпруга прегръщаха сина ми, наричаха го свое дете. Дали знаеха, че е откраднат? Дали ги беше грижа? Обичаха ли го колкото аз го обичах, макар никога да не го бях прегръщал?

Ето я и нея.

Ана Тримейн. Познах я от видеозаписа от френската клиника. Беше висока жена с широки рамене и фигура на атлет. Елегантна. Мъжете я забелязваха, измерваха я с поглед, докато си проправяше път през тълпата. Носеше черни прилепнали джинси и пъстра риза. Огърлица от аквамарин и сребро опасваше белия й като слонова кост врат. Идваше не откъм предната врата, а от дъното, където се намираха тоалетните. Сигурно се беше вмъкнала от някой заден вход. Изглеждаше на около трийсет, с мастиленочерна коса и застинало студено лице, красиво заради съвършените пропорции, а не защото излъчва топлота и доброта.

Не помръднах, когато тя седна срещу мен. Не станах.

Тази жена беше откраднала детето ми. Прииска ми се единствено да блъсна масата настрани, да сключа ръце около украсения й с огърлица врат и да я принудя да ми каже къде е Даниъл. И този момент щеше да настъпи. Сега трябваше да подготвя капана.

— Господин Дъруот?

— Да. Госпожица Тримейн?

— Да.

— Питието ти.

Посочих мартинито, което беше поискала да поръчам като знак. То стоеше върху масата, позатоплено, с три маслини. Щяха да й приседнат, когато я накарам да ми каже къде е Даниъл.

— Мартинито беше само за да те позная. Бутилка „Амстел Лайт“ и кажи на сервитьора да я отвори на масата.

Много предпазлива. Не искаше да рискува да пуснат приспивателно в питието й. Помахах на сервитьора и повторих поръчката. Гласът ми не трепна. Това беше делова среща, но тя я разглеждаше като потенциална клопка. Каквато беше, разбира се.

— Съпругата ти не е ли тук?

Имаше топъл глас. Жена, която краде и търгува с бебета, би трябвало да говори дрезгаво като вещиците от приказките. Тя обаче звучеше като образована интелектуалка. Френски акцент, едва доловим, сякаш през повечето време използва английски.

— Съпругата ми се притеснява много. Горе е. Иска да осиновим дете по традиционния начин, но… — свих рамене.

Усетих как по гръбнака и под мишниците ми се стича пот. Не се напрягах толкова срещу други противници. После съзнанието ми се проясни и разбрах какво трябва да направя. Беше по-лошо, отколкото да пресичаш минно поле, но тя беше тук, в моя бар, на моя територия и нямаше да й позволя да си тръгне, преди да ми каже къде е синът ми.

Сервитьорът се върна с бутилката й „Амстел Лайт“. Отвори я на масата и Ана му благодари. Той се отдалечи и тя отпи дълга глътка.

— Съпругата ти не е горе. Съпругата ти, или по-скоро бившата ти съпруга, е в болница на ЦРУ в Бетезда, Мериленд, в кома, от която едва ли ще се събуди. Тя ти е бивша съпруга не защото безсърдечно си зарязал критично болната си жена, а защото е предателка. Спасила ти е живота и после се е опитала да те убие, когато си тръгнал по петите й. Избрала е погрешния лагер и си е платила за това.

Не отлепих очи от нейните. Добре. Ана Тримейн не беше глупачка.

— Не се казваш Франк Дъруот, а Сам Капра — отпи малка глътка от бирата. — Обичаш да се правиш на маймуна в празни сгради, когато не ни създаваш неприятности.

Добре. Кому са нужни маски?

— Къде е синът ми, Ана?

— Виж, аз знам за теб повече, отколкото ти за мен. Ана не е истинското ми име.

— Къде е синът ми? — приведох се напред.

За една секунда можех да извадя браунинга от джоба си. Пет пари не давах, че ще всея паника в бар „Каньон“. Тя щеше да ми каже.

— Преди час един мой приятел остави килограм експлозив С-4 в дамската тоалетна — усмихна се лукаво Ана. Произнесе заплахата, все едно казва: „Харесва ми как си обзавел бара“. — Аз контролирам спусъка. Вдигнеш ли ръка срещу мен, барът изгаря с всички вътре — огледа развеселеното, подпийнало и в пълно неведение множество и светлините, пулсиращи в ритъма на музиката. — Загубата няма да е сериозна. Тези хора са нищо, не обслужват никаква кауза.

— Да продаваш деца е друго нещо.

Борех се с гнева, надигнал се в гърдите ми.

Усещах го като странна жега. Бях убивал преди — за пръв път преди няколко седмици — и при обичайни обстоятелства не бих повторил. Но нея, нея можех да убия.

Тя се усмихна като котка, под чиито лапи се гърчи мишка.

— Продавам щастие, господин Капра. Давам на отчаяни родители точно това, от което се нуждаят.

— Къде е синът ми?

Повтаряш, сякаш наистина очакваш да ти кажа.

Тя отпи отново от бирата и се премести по-близо до мен, все едно да ми разкаже интересна история или виц, докато си убиваме приятно времето в първокласния бар.

— Няма да ти кажа къде е синът ти. Ще ти кажа как да си го върнеш.

— Как?

— Искам да убиеш един човек.

Произнесе думите отчетливо, сякаш съм дементен.

Не отговорих и тя добави:

— Не че не си убивал преди…

— Не съм убивал хладнокръвно.

— По-лесно ли ще го преглътнеш, ако те уверя, че той го заслужава?

— Кой?

— Предаде работодателя ми. Искаме го мъртъв — усмихна се. — Синът ти е при нас, така че нашите желания са и твои желания.

— Убийте си го вие.

— В момента не е при нас. Мисля, че ти си съвършено подготвен да го откриеш и да се свържеш с него. Ще го убиеш, а ние ще ти върнем сина — жив и невредим.

— И защо да ти вярвам?

— Защо ли? Ако искахме ти и синът ти да сте мъртви, досега щяхте да сте мъртви.

Тя се усмихна и отпи нова глътка бира.

— Защото нямаш избор, Сам. Това е логиката според мен. Длъжен си да направиш каквото искаме. Ние те притежаваме.

Тя се приведе леко.

— Детето ти е много сладко. Взело е твоите очи и устата на майка си.

— Продала си го.

— Така са ти казали. Но не е вярно. Задържахме Даниъл, в случай че ни бъде от полза. Мисля, че ходът беше блестящ.

— Искаш да извърша убийство.

Съзнанието ми се замъгли. Този човек сигурно беше много специален. Труден за убиване или труден за откриване.

— Провалът не те устройва. Ако не го убиеш, ние вероятно няма да убием Даниъл — невъзможно е да узнаеш, — но и няма да го продадем на мило и любящо семейство. Има всякакви неприятни хора… готови да купят дете.

Прииска ми се да блъсна тежката маса в лицето й. Потуших гнева. Преглътнах го. Моментът не беше подходящ. Но се зарекох някой ден тези думи да й загорчат като пепел в устата.

— Хмм… — проточи Ана. — Гневът е разрушителен. Ето какво следва. Кимни, ако ме разбираш — омръзна ми да ти слушам гласа.

Кимнах бавно.

— Утре мишената ти ще бъде в Ню Йорк. Ще имаш партньор в лова; жена, магьосница в откриването на хора, които не искат да ги открият, много е талантлива. И мотивирана — също като теб — засмя се коварно. Прозвуча като чуруликане. — Та така. Заминаваш за Ню Йорк, намираш го и го убиваш.

— Искам гаранция, че ще ми дадеш Даниъл.

Тя извади снимка от джоба на сакото си и я плъзна към мен по масата.

Разбрах, че е Даниъл. Разбрах като войник, който след дълга раздяла с детето си и с нормалния живот получава негова снимка и вижда и себе си, и съпругата си в лицето му. Беше завит със синьо одеялце, зелените му очи се взираха в обектива, не се усмихваше, но и не плачеше, заинтригуван от машинарията над главата си, която го снима. Протегнал ръка нагоре, извил беззъба устица, с пълни бузки. Изглеждаше добре. Изглеждаше обичан. Рус пух обрамчваше главата му — като мен, преди косата ми да потъмнее.

Стиснах зъби.

— Когато убиеш мишената и Даниъл се върне при теб, сметките ни са чисти. Няма да ни преследваш. Няма да помагаш на ЦРУ, на ФБР или на когото и да било да ни издири. Оттегляш се от голямата игра и ставаш добър баща.

— Как ще стане размяната?

— Когато мишената умре, ще се обадиш на номер, който ще ти дам. Щом потвърдим, че си изпълнил своята част от сделката, ще оставим детето в някоя църква с бележка с твоите данни. ДНК тест ще потвърди, че детето е твое. Лесно е.

— Не. Искаш да ти се доверя прекалено много.

— Нямаш избор, Сам.

— Ами ако не успея да намеря или да убия мишената?

Тя махна бавно и елегантно с ръка.

— Тогава предполагам, че тази снимка ще остане единственият ти спомен за него. Искаш ли да я задържиш? Да си я сложиш под възглавницата?

— Ако нараниш или продадеш сина ми, ще те убия.

— Млъкни. Смяташ ли, че е редно да ме заплашваш точно сега? Дали девет пръста на краката няма да му служат по-добре от десет?

Пред очите ми се спусна черна пелена — не толкова от шок, колкото за да помисля. Не възнамерявах да сключвам примирие с тях. Никой не може да заплашва безнаказано детето ми. Но не позволих решението да се изпише по лицето ми.

— Кого искате да убиете?

Тя извади нова снимка и я плъзна към мен.

— Него. Казва се Джън Мин. Поне така се представя. Мисля, че е фалшива самоличност.

Разгледах лицето. Познах го, макар да го бях зърнал само за няколко секунди.

— Не мога да го убия. Вече е мъртъв. Преди няколко седмици видях да го прострелват смъртоносно в Ротердам.

— Видял си да го раняват — каза Ана. — Но не е мъртъв. Ако искаш сина си, този път се погрижи Джън Мин наистина да умре.