9-те слънца

63.

Харпа, Молдова

(Моето малко градче е кръстено на арфа. Харесва ли ти? Аз обаче не свиря.)

Преди три години. Децата са изпълнили задачите и са изтичали навън в слънчевия следобед. Аз забърсвам петна от боя и мета парченца скъсана хартия. Художествените материали са подарък от едно от семействата, които управляват Приднестровието в Молдова, обявила се за независима. Леля и чичо си говорят тихо на обедната трапеза в неделя, че целият регион е под властта на подкупни престъпници. Не само подкупни политици, но и истински престъпници — трафиканти, мафиоти и наркобосове, които изнасят отровата си на запад в Австрия и Унгария и на север в Москва, Киев и Санкт Петербург.

Но ще бъда искрена — на мен ми е все едно откъде идват боите и хартията. Те ми помагат в клас. Децата извличат полза и аз пет пари не давам дали някой мафиот е купил пастелите, за да смълчи съвестта си. Градовете в Северна Молдова не могат да си позволят да топлят училищата през суровите зими; не бих отказала безплатни учебни пособия.

„Ти създаваш по-добра Молдова, скъпо момиче“, казва ми леля. Приисква ми се да свия рамене. Не, аз печеля заплата и не се налага да съм като сестра си Нели, която си пробва късмета в далечни земи. Аз съм домашарка, която обича спокойствието.

Прибирам материалите, които могат да се използват отново. Вземам кърпа и избърсвам праха от малкия телевизор, от старото дивиди и от овехтелите любими книжки върху рафта — всичките плод на щедростта на престъпните крале от Приднестровието, както би се изразил чичо. Но машините не вършат злини и книгите не вземат страна.

Бърша праха и си мисля, че Нели трябва да си намери по-добра работа. Лъчезарната Нели, усмихнатата Нели, Нели авантюристката. Преди шест месеца тя ми показа брошурата на агенцията за набиране на персонал, базирана в Букурещ в съседна Румъния — щастливи жени в бежови униформи, застилащи по конец хотелски легла, сервиращи вечеря на усмихнати клиенти, попълващи документи зад излъскани до блясък бюра с нови-новенички компютри.

— Жиж, търсят секретарки, сервитьорки, камериерки и детегледачки — каза ми Нели. — Можеш да си намериш работа с компютър, само че нов.

Погледнах рекламната брошура. Молдова е най-бедната страна в Европа. Всички тези места изглеждат по-добре, по-слънчево, по-многообещаващо.

— Не искам да се местя в Италия, Турция или Израел. Не говоря езиците им.

— Но английският ти е добър. Винаги плащат допълнително за английски.

Нели започна да дъвче гумичката на молива си.

— В хотела може да срещна бизнесмен от Запада. Или от Америка. Мил човек със стабилна професия. Американците харесват източноевропейските момичета. Супермоделите са направили поне това за нас.

— Американците не разговарят с камериерки — казах.

Най-добре да разсея надеждите й веднага, нали? Това е сестринският дълг. Върнах й брошурата. Горещ страх пронизва гърдите ми при мисълта, че Нели е на хиляди километри от мен и от работа не й остава време да се прибере у дома.

— Ще изпращам пари на теб, на леля и на чичо — каза тя.

— Не.

— Е, не искам разрешение.

— Защо започваш? — подбелих очи аз.

— Наталия замина за Турция и си намери хубаво място. Тук няма работа.

— Учителка съм, забрави ли?

— Учи ги добре, защото ще се наложи да напуснат Молдова, за да си намерят работа — каза сестра ми.

Три седмици по-късно Нели замина. Прегърнахме се разплакани на гарата. Тя пътуваше с влака до Чисинау, после към Букурещ. После със самолет до Тел Авив.

— Ще пиша всеки ден — обеща Нели, прегърна чичо и леля едновременно, гледайки към мен над широките им рамене.

— Няма — казах аз.

Нели винаги се разплакваше лесно, за разлика от мен. Аз се заричах да не плача. Но сърцето ми се късаше на хиляди парченца като конфети.

— Ще пиша! — даде дума Нели. — Ще ми е скучно. И ще трябва да ви изпращам пари.

— Вземи назаем блекбърито на бизнесмена — пошегувах се. — И ни изпрати имейл.

Виждала съм „Блекбъри“ по филмите. В Харпа никой няма „Блекбъри“.

Нели ме прегърна с дъх на мляко и прощален кейк и изчезна.

Избърсвам праха и спирам за миг. Момчетата играят футбол в порутения двор. Любимият ми ученик е вратар. Гледам децата и си спомням как съм играла по излинялата трева с Нели, когато бяхме малки. Тя се оплакваше, че ритам топката прекалено силно, все едно краката й са от порцелан. Наистина ритах силно. Бях добра спортистка, една от най-добрите в училището.

Писмата на Нели пристигат редовно, но в тях няма пари, само по няколко думи, че е добре, с накъсан, безрадостен почерк.

Нели се чувства виновна, че не изпраща пари, решавам аз. Но не си признава.

Вратата на класната стая се отваря зад гърба ми. Не познавам мъжа на прага. Висок, с обръсната глава и плътна мрежа от татуировки, надигащи се от яката на ризата му. Очите му са кафяви и втренчени. Той е онези хора, които те карат да затаиш дъх. Не в добрия, ласкателен смисъл.

Усмихва се. Знам, че не е родител, нито администратор от областта. Дрехите му са твърде изискани, костюмът — италиански, пуловерът под него — копринен, часовникът — показен, върху горилската му китка проблясва стомана.

Той произнася името ми като въпрос. Кимвам.

— Приятел съм на Нели — казва. — Наричай ме Вадим.

И моето учителско съзнание, свикнало с лъжите на децата, отбелязва, че това не е истинското му име. Това е името, с което да го наричам. В какво се беше забъркала Нели? В какви неприятности?

Страх вледенява сърцето ми. Вадим се усмихва. Влиза в класната стая. Затваря вратата. Изщракването е като чук, стоварил се върху мен в тишината.

— Нося ти вест от Нели — казва той.

О. Добре. Може би работи с нея в Израел. Нищо чудно наистина да е срещнала бизнесмен в командировка. Този тук.

Той изважда диск, отива до старото устройство и натиска бутона за включване. Изважда диска, който е вътре — пиратско копие с лошо озвучаване на молдовски, научнопопулярен филм за Вселената. Преподавах на децата за звездите и за планетите. Той поглежда диска, сякаш заинтригуван какви полезни уроци учат днешните деца.

Пъха своя диск в машината и натиска бутона.

Аз застивам, когато лицето на сестра ми се показва на екрана. Нели плаче. Трепери. Не съм я виждала да плаче така, откакто родителите ни починаха преди седем години. Косата й е различна, боядисана по-светлорусо и по-обемиста, все едно разрошена от силен вятър. Червилото й е твърде ярко. Погледът й е помътен.

Нели произнася името ми, сякаш е чужда дума. После чувам дълбок глас. На Вадим. Казва:

— Кажи й каквото искаше.

— Искам да си дойда у дома — проплаква Нели. — Помогни ми да се върна.

— Създава проблеми — казва Вадим с равнодушния тон на механик, коментиращ неизправен карбуратор или спукана тръба за газ. — По-грозна е, отколкото смятахме. Клиентите не я харесват, не е енергична, само седи на дивана.

— Клиентите? — повтарям.

Не е въпрос, а ужас, нажежил сърцето ми.

После мъжка ръка блъсва Нели назад. Върху неоправено легло. Чаршафите са в ярко, ослепително синьо. Камерата потреперва леко. Широкоплещест мъж с бледа кожа легна върху Нели и след миг хълбоците му се раздвижват. Тънка, анемична русолява коса покрива главата му. Нели не вика, не се съпротивлява. Просто търпи.

Русолявият се усмихва през рамо към камерата. После зашлевява Нели и продължава.

Вадим ме наблюдава изпитателно. Усмихва се.

— Какво виждаш, шефът ми я харесва, но клиентите са по-важни. Мога да уредя да се прибере вкъщи, ако предпочиташ.

Ако предпочиташ. Ако предпочиташ. Обливат ме ту горещи, ту ледени вълни. Сякаш са ми прерязали гръкляна. Паренето в гърдите ми стихва. На негово място се оформя ледена буца.

Съзнанието ми блокира цели пет секунди. Обзема го чернота, каквато никога не съм изпитвала.

После възпирам страха. Няма време за тревога и ужас.

— Какво искаш? — питам Вадим. — Пари?

— Хиляда евро. И още три.

— Три какво? — казвам. — Евро?

— Още три момичета.

Тишината боли като нож, напъхан между ребрата ми.

— Намери ми три нови момичета, които да заменят сестра ти.

Не помръдвам, не продумвам.

— Учителка си. Хората ти вярват. Лесно ще се справиш. Предпочитам осемнайсетгодишни.

Да продам три невинни момичета на… този. За да спася сестра си.

Гласът ми не трепва. Не знам как, защото ужасът стихва за сметка на друго чувство, което не мога да опиша — огън в сърцето, който е отвъд гнева и яростта. Горещината на взетото решение. Треса се. Той се усмихва, защото си мисли, че треперя от страх.

А ако не успея да намеря три момичета? Може ли да ти платя повече, за да се върне Нели?

— Не ми трябват пари, учителко. Трябва ми стока.

Стока.

— Добре — казвам. Прекалено бързо.

Той ми се намръщва.

— Не си прави труда да ходиш в полицията. Те са наши. И няма да успееш да наемеш момичета, ако ченгетата разберат какво правиш.

Вярвам му. Не възнамерявам да се обръщам към полицията. Питам се дали да го убия още сега и дали ще успея да изчистя кръвта, та децата да не я забележат утре. Децата забелязват всичко.

Преглъщам с мъка. Просто за да покажа някаква видима реакция отвъд всеобземащата ледена омраза, която изпитвам към този мъж.

— Каква е процедурата?

Гласът ми не прилича на моя.

— Ще се върна след два месеца. Ти ми довеждаш три момичета. Не по-възрастни от двайсет и пет. В никакъв случай. След две седмици ще ми изпратиш имената и снимките им и аз ще им уредя паспорти. Ако вече си имат, още по-добре. Няма да им казваш нищо, освен че Нели има хубава работа в красив хотел в Тел Авив.

— Ако не успея да намеря три момичета?

— Тогава малката Нели остава там. Собственикът на бордея може да я продаде по веригата. На по-евтини домове. В Израел или в Северна Африка. Или… — свива рамене. — Може да я убие и да изхвърли непотребния й задник в Средиземно море. Това е единственият ти шанс да си върнеш сестрата. Не го пропускай.

— Добре. Ще направя какво искаш — изтръгва се пресекливо стенание от устните ми.

Вадим е доволен. Предал е съобщението, ужасил е сестрата, дала му е дума да действа.

Той се ухилва.

— Ти, учителко, си по-красива от Нели. Ще успееш да събереш парите — млясва с устни към мен. — Какво пееха „Ван Хален“ — „Умирам за учителка“?

Той запява на лошия си английски, фалшиво. Изважда своя диск и съвестно връща образователния на мястото му. После си тръгва. Скъпите му токове тропат по очуканите плочки на коридора.

Заставам до прозореца и го наблюдавам как минава край момчетата, които продължават импровизираната футболна среща. Топката се търкулва към него и той я спира с обувката „Армани“. Елегантно. Насочва любезен точен удар не към най-близкото момче, а към най-едрия, най-високия играч. (Ще подаде на най-едрия, разбира се. Ама че надут задник!) Тръгва към едно „Ауди“, разглежда карта, влиза в колата и потегля.

Карта. Явно щеше да посети и други места в този затънтен край, да разговаря с други хора, да изнудва други семейства.

На какво си готова, за да спасиш сестра си?

Аз се движа като насън. Заключвам бюрото. Събирам тетрадките с учебните планове, кутията с обяда и чантата. Тръгвам по улицата. Десет минути до вкъщи.

У дома леля и чичо приготвят вечерята и гледат телевизия — румънска сапунена опера, наречена „Просто приятели“. Твърдят, че не им е интересна, но очевидно са пристрастени. Целувам ги надлежно по главите — чичовото плешиво луничаво теме и възмазната чорлава сива коса на леля. Правя си чаша черен чай. Отнасям я в стаята си, която делях с Нели, и затварям вратата.

Сядам на ръба на леглото, отпивам от силния чай и се взирам в мокрото петно над леглото на Нели. Сестра ми винаги повтаряше, че има формата на франция, а аз й казвах: „Не, прилича на лъвска глава“. Лягам и да, Нели има право, петното напомня на Франция. И на лъвска глава.

Затварям очи и мисля.

Обмислям проблема предпазливо и търпеливо като човек, издигащ кула от карти. Забележа ли слабо място, събарям кулата с въображаем замах и започвам отново.

Локвичката чай в чашата ми изстива. Ставам и тръгвам по коридора към апартамента в дъното. Почуквам и вратата се отваря след минута. Иван е еднокрак и се придвижва по-бавно. Изглежда сънен, явно е подремвал. От телевизора му се носи разгорещен спор — и той гледа „Просто приятели“, глупавият стар войник.

Усмихва ми се. Ние сме само приятели, да, но стари приятели. Кани ме да вляза, пита дали искам чай и аз му отказвам.

— Какво Те води насам?

— Научи ме, Иван.

— Ха! На какво да науча учителка? — пита старият войник.

Поглеждам го.

Той съзира неизразимата сериозност в очите ми и усмивката му избледнява.

— Научи ме да се бия. Научи ме да убивам.

64.

Харпа, Молдова

Следя Наталия от пазара. Наталия е дребничко момиче и накъдето и да се обърна, виждам изпъкналия й, натежал корем. Бременна. Олюлява се, сякаш коремът й се противи.

Очите й са угаснали.

Когато стига края на пазара, аз я докосвам по лакътя и младата жена се обръща. Разпознава ме. И се опитва да се усмихне, все едно усмивката е забравена мимика.

— Познаваме ли се? — пита тя.

— Ти нае сестра ми за проститутка на Вадим.

— Не намирам смисъл да губя време. Тя изглежда така, сякаш бебето ще изскочи всеки момент от корема й.

Всяка моя дума отеква по крепостта на усмивката й. Устните й трепват едва доловимо, но усмивката се задържа упорито като тухла.

— Трябва да вървя — прошепва Наталия.

Сключвам ръка около лакътя й. Блъсвам я в тясна алея между магазини със спуснати кепенци, където табелите „Дава се под наем“ висят по прозорците от незапомнени времена. Счупени стъкла от бирена бутилка скърцат под краката ни. Надушвам миризма на пикоч. Наталия се опитва да се отскубне, но аз съм много по-силна. Побутвам я към тухлената стена, украсена от драскачи на графити с нецензурни думи по адрес на противников отбор.

— Къде я заведе? — питам.

— Не знам. Пусни ме.

— Кажи ми или ще ти счупя ръката.

— Бременна съм — пребледнява Наталия.

— Няма значение. Счупената ръка няма да нарани детето. Какво става с момичетата, които Вадим получава?

Наталия не отговаря, аз опирам ръката й в коляното си и започвам да я притискам от двете страни.

— Говоря сериозно.

— Но ти си учителка! — сега си ме спомни.

— Да. И ще те наложа с показалката, ако не ми кажеш каквото искам.

Очите на Наталия се разширяват.

— Ще убие Нели, ако разбере, че си говорила с мен. Пусни ме и си върви.

Ръцете ми напипват безимения пръст на момичето и го извиват зверски. Наталия извиква.

— Разбери, не се шегувам. Къде отиват момичетата?

Наталия се задъхва от болка.

— Добре. Вадим ги отвежда в Букурещ. В подсигурено убежище. После тръгват с кола за Истанбул. Там има друга къща. Остават малко в нея.

— Защо?

— За да… моля те, не ме карай да го казвам.

— Обрекла си сестра ми на това, кажи го!

— Пречупват ги.

— По-точно.

— Дават им хероин. Бият ги. Дни наред, докато започнат да се подчиняват.

Насилих се да преброя до десет, преди да продължа.

— После?

— Продават ги. На публични домове. В Турция, Израел, Албания, Италия. Най-красивите отиват в Дубай.

— Знаеш ли къде е Нели?

— Не можеш да сториш нищо за нея, освен да правиш каквото пожелаят. Могъщи са.

— Щом не мога да направя нищо, значи можеш да ми кажеш.

Тогава разбирам, че Наталия вече е изгубила човешкия си облик. Не е само плът и кръв. Тя е страх. Страхът в нея управлява, формира. Тя се страхува от всичко. От това е направен калъпът на Вадим.

Добре.

— Тя… тя е в Тел Авив. Видях я там. И аз бях там. „Лъки Страйк Парлър“. Над пицария. Има осем момичета там. Повечето от Молдова и Румъния.

— Вадим ли е сводникът?

— Не. Той е трафикант. Просто откарва момичетата, където трябва да отидат.

— Има един мъж с русолява коса. Кой е той?

— Казва се Цвиман. Собственик е на бордея, наследил го е от баща си. Има много публични домове — из Африка, в Близкия изток, в Русия. Не се изпречвай на пътя му, той е бездушно копеле. Ще убие Нели, без да му мигне окото.

— Благодаря, Наталия. Ще задържиш ли детето?

Промяната в тона ми сепва Наталия и тя примигва. — Да.

— Не те ли накараха да го махнеш?

— Позволиха ми да се върна у дома.

Тя се втренчва в земята.

— Колко благородно!

Наталия се опитва да кимне, но дори това просто действие не й е по силите.

— Колко момичета изпрати в замяна?

Тя реагира, сякаш съм я зашлевила. Накрая казва:

— Пет.

— Включително Нели.

Наталия не ме поглежда. Аз се втренчвам в счупените бирени бутилки по земята.

— Мама намери заместничките. Заради мен.

Сега Наталия вдига лице.

Заместнички. Думата се впива като нож в стомаха ми. Осъзнавам, че съм си прехапала бузата и усещам стоманения привкус на кръв.

— Ти си обикновена учителка. Не можеш да се изправиш срещу Вадим. Той е подкупил всички от тук до Истанбул. Ако му се опълчиш, Нели е мъртва. Намери момичета да я заместят и забрави за тях.

— Познавам майка ти — казах. — Знам къде живее, къде пазарува, къде обича да пийва по чаша вино.

Наталия примигва. Плоските й устни се разкривяват от страх.

— Не наранявай мама, моля те. Моля те.

— Дръж си устата затворена. Или когато видя Вадим, ще му кажа, че си ми изпяла всичко. Ще съжали, че се е смилил над теб.

Тя се отдръпна от мен и аз разбирам, че това не е достатъчно. Ще предупреди Вадим. Сграбчвам я за ръката.

— А ако ме издадеш на Вадим? Ще убия майка ти. Ще я застрелям на улицата. Ще проявя повече милост, отколкото вие към сестра ми.

Вярваш ли, че го казах, Сам? Казах го. Аз, учителката. И не лъжех.

Гласът ми прозвучава убедително. Наталия пребледнява от ужас. Пускам я и тя се отдалечава несигурно. Поглеждам си часовника. Днес Иван ще ме учи как да използвам нож. Работим в изоставена винарна на няколко километра от края на града. Никой не чува екота на куршумите ми, които улучват целта.

65.

Харпа, Молдова

Намирам в мрежата три снимки на американски момичета, които приличат на паспортни. Свалям ги от уебсайт с хора, извършили глупави престъпления; момичетата изглеждат привлекателни, но грубовати и в никакъв случай галенички на съдбата. Вписвам им три фалшиви имена и ги изпращам по имейла на Вадим, за да им осигури фалшиви паспорти.

Чакам. Ходя в изоставената винарна — в Молдова вече са в изобилие — и Иван ме подготвя за предстоящото.

— Нека ти помогна — казва той.

Иван е кавалер от старата школа. Изгубил е крака си в Афганистан по време на войната, когато Молдова беше част от Съветския съюз. През последните години, когато престъпността надигна глава в Молдова, той ни учеше с Нели как да се защитаваме — да ритаме, да удряме с юмрук, да се целим в най-уязвимите области: слабини, гърло, очи. Сега аз мобилизирам всичко научено от него, всичките си атлетични умения и се опитвам за няколко седмици да се превърна във войник. Той ме поправя тактично, когато се прицелвам с пистолета и размахвам ножа. Това е блицкурс и Иван непрекъснато повтаря:

— Момиче, подготвям те да те убият. Моля те, не го прави. Ще се провалиш, tu mori. Означава „ти умираш“.

— Какво да направя? — казвам. — Да изпратя три мили момичета да робуват?

— Отиди в полицията — отговаря Иван, но не особено настоятелно.

Вече съм проверявала вариантите по интернет. ООН определя Молдова като критична точка в търговията с хора и брой на служители в армията, полицията и правителството, заподозрени за извличане на изгода от робството. Към кого да се обърна?

— Няма към кого да се обърна — казвам на Иван. — Сама съм. И съм измислила план.

Винаги ме е бивало да съставям планове за уроци и сега ще изнеса един на Вадим и на Русолявия.

Иван кимва и ми повтаря:

— Така се удря с ножа, напред, мушкаш… не, не така, не се накланяй…

Обземе ли ме страх, отблъсквам го. С Нели се боричкахме върху леглото и тя се въртеше, блъскаше ме с колене и лакти, хихикаше, а аз я обгръщах с ръце, докато спре да се смее и да се върти. По същия начин смирявам страха — в хладнокръвна, сигурна хватка, докато го сломя.

Провесвам чувалите на два метра височина в приглушената светлина в изоставената винарна. Върху грапавото зебло с черна боя е очертан груб силует на мъж. Светлината струи на ивици между овехтелите щори на прозорците. Иван ме наблюдава. Лъчите струят през дупките от куршумите, които пронизват нарисувания мъж.

— Групирай ги по три — казва Иван. — Добре! Триъгълник в гърдите. Това ще го смълчи.

Не му казвам, че сънувам как стрелям, сънувам мишена, ясно очертана. Той купува амунициите от приятел на черния пазар. Аз изяждам спестяванията си; не искам да харча и за скъпи патрони. Ще трябва да платя и пътуването. Мисля, че Иван плаща допълнително за оръжията ми и някак си ще му се отплатя. Ако оживея.

Когато приключваме, се връщаме в града с автобуса. Оръжията и мишените са прибрани в раниците. Изглежда съвсем безобидно. Но времето ни изтича.

— Значи ще се срещнеш с Вадим утре? — пита Иван. — Да.

— Ще те видя ли отново? — потреперва гласът му. Афганистан го е състарил без време. — Какво ще кажа на леля ти и чичо ти?

— Кажи им, че ще се върна. С Нели.

— Нямам предвид… когато заминеш. Имам предвид, ако те убие.

— Кажи им, че не си бил добър учител.

Купувам на Иван сладолед, защото той вече не пие. Стоим под слънчевите лъчи, той се подпира на патерицата и ближе шоколада във вафлената коричка.

„Готова съм“, мисля си. Готова съм.

66.

Харпа, Молдова

— Къде са момичетата? — пита Вадим.

Няма поздрав. Вадим е бизнесмен. Има стока за пренасяне. Зает професионалист с претрупан график.

С Вадим седим в тихо кафене край железопътната гара. Наталия ми каза, че той обикновено се среща с момичетата до гарата, купува им чай или кафе и кексчета, държи се очарователно, показва им паспортите, предлага им двуседмична заплата в аванс, описва небрежно мнимия хотел в слънчевата прелестна Гърция, където ги очакват несъществуващите им работодатели. Кафенето е топло, но безлюдно. Единствените клиенти сме ние. Дъждът вали като из ведро, небето сякаш е изковано от стомана.

— Оля и Лизавета са в тоалетната. Екатерина не е пристигнала още, но ще дойде. Искаше да се сбогува с баба си — казвам. Лъжата не ме затруднява никак. Но се притеснявам, че гласът ми трепери. Не бива да се издавам.

— Добре се справи. Парите?

Подавам му плика. Той го отваря, прелиства банкнотите. Съдържателят на кафенето носи нова кана с горещо кафе и не поглежда нито към мен, нито към него, докато ми допълва чашата, а Вадим брои старателно парите.

— Нели? — казвам.

— Ще я доведа, когато се върна от Израел, след като закарам тези трите.

— Ако ме лъжеш?

— Бих могъл. Но не те лъжа.

Протяга шия към дъното, където са тоалетните.

Нетърпелив е да види момичетата на живо, да прецени каква печалба ще му донесат, да претегли характерите и красотата им, обаянието в обнадеждените им усмивки. И да провери дали се съмняват. Най-вече.

Поглеждам към багажа на Вадим. Трафикантът на плът носи нещо като дамска чантичка. Това не ме развеселява.

— Още ли е у теб онзи диск с Нели?

— Разбира се.

Той ми се усмихва и аз си мисля — ти наистина нямаш душа.

— Искам да ми го върнеш. Не искам да го пуснат в интернет.

— А! Типична учителка. Толкова порядъчна. Няма да го пусна в интернет — разсмива се той. — Днес тези филмчета са безплатни.

Вратата на тоалетната се отваря. Той протяга шия още по-напред — над рамото ми. Иска да види какво купува.

Аз плисвам горещото кафе, което любезно ми поднесоха току-що, в мазното му противно лице. Той изкрещява и отскача назад в наклонения стол. Просва се върху пода. Аз ставам и го прострелвам в коляното. Обмислях го дълго и подробно в тишината на винарната, обсъждах с Иван как е най-добре да постъпя. Дали да го убия с първия изстрел, или да го принудя да говори. Избрах коляното.

Ужасен накъсан вик се надига в гърлото на Вадим. Съдържателят на кафенето застива. После ми подхвърля ролка тиксо иззад тезгяха. Улавям го с една ръка. Съдържателят застава пред прозореца, поставя табелка „Затворено“, спуска всички щори и излиза през задния вход, сякаш не е видял нищо, сякаш е глух за писъците на Вадим.

Той е братовчед на Иван и може да пази тайна.

Замъквам Вадим зад тезгяха.

Той се гърчи по пода, от крака му блика червен фонтан. Черен гняв и болка пламтят в очите му. Ярост и страх танцуват ръка за ръка.

Аз опирам пистолета под брадичката му.

— С кого се срещаш в Букурещ? — питам.

— Кучка! Ще те убия! — извиква той.

— Кажи ми името.

— Рани ме! Рани ме!

— Кажи ми името — плъзвам пистолета като любовна длан от гърлото към слабините му.

— Борис! Борис Чавес!

Претърсвам джобовете му. Мобилен телефон. Паспорт. Портфейл. Билетите за него и за трите момичета.

— Открадна сестра ми.

Взирам се в него, в това нищо, обвито в човешка плът. За миг страхът надделява в очите му и почти ми дожалява за него. После мигът отлита. Той е направил своя избор.

— Tu mori — казвам.

Умираш.

— Ти си мъртва, кучко! Ти…

Аз изстрелвам куршума в главата му. Не се колебая. Не размислям.

Смяташ ли, че съм лош човек, Сам?

Излизам през задния вход на малкото кафене. Навярно треперя. Не спирам да проверя дали е така. Влизам в гарата. Иван и братовчед му ще се погрижат никой да не открие Вадим, никой да не разбере.

Вървя бързо и се качвам на влака. Намирам място да седна сама. Възрастна жена надига глава от отсрещната редица седалки и ми се усмихва дружелюбно. Кимвам й. Аз съм толкова учтива машина за убиване. Поемам дълбоко дъх. Няма да се разколебая. Не мога.

Потегляме за Кишинев (там ще се прехвърля във влака за Букурещ). Откривам името на Борис в телефонния указател на Вадим. Влизам в Май Спейс през мобилния телефон. Борис има страница. Той е млад, от смесен брак, с широка усмивка. Не прилича на робовладелец. Но търгува с плът и сега вече знам кого да търся на гарата.

Здрасти, Борис. И много скоро — довиждане.

67.

Букурещ, Румъния

Небето е осеяно със сиви петна като изпръскано с боя, ала слънцето процежда лъчи през облаците. Въздухът във влака от Молдова е застоял и задушлив. На никого другиго обаче не прави впечатление. Хората си четат вестниците, похапват и одумват познатите си. Аз седя далеч от всички, в ъгъла, и наблюдавам пасторалните пейзажи. Гледам как дъждът изтънява и спира.

Иван ми каза, че убия ли, ще се почувствам странно. Прав е. Ти промени ли се, Сам, след като уби за пръв път?

Изглеждаш толкова нормален, като обикновените хора, а аз се чувствам различна, белязана, жена без сянка. Навярно дишам другояче сега. Доповръща ми се десет минути след като бях застреляла Вадим. И всяко раздрусване и разклащане на влака ми прилича на божи юмрук, стоварен върху мен. Ала странното усещане преминава, защото нямам друг избор. Направих го и ще го направя отново.

Борис търси лъскавия Вадим и трите подмамени молдовски красавици. Стои в края на гарата и носи дрехи, излезли от мода преди две години. Твърде широки джинси, тениска с надпис „Реал Мадрид“ и шапка, възголяма за главата му. Той е тук, за да овладее положението, ако стоката започне да нервничи. Предполагам, че е въоръжен.

Отивам пред един тезгях и си купувам чаша горещ черен чай. Заставам пред колона, за да не забележи, че го наблюдавам. Борис си поглежда часовника, изважда телефон от дълбините на джобовете си и започва да натиска бутоните.

В джоба ми телефонът на Вадим звъни. Включва се мелодия от песен на Каня Уест — „Златотърсач“. Колко уместно.

Отговарям.

— Ало? Да? Телефонът на Вадим.

— Къде е Вадим?

— О. В банята е.

— Трябваше да е във влака…

— Пропуснахме сутрешния влак за Букурещ, ще пристигнем със следобедния.

Борис въздъхва раздразнено.

— Е, можеше да се обади.

— С Вадим ли работиш?

— Да. Кой е?

— Оля. Сигурно не биваше да отговарям, но той остави телефона на масата. Заведе ни на обяд.

Борис вече се отправя към изхода. Тръгвам след него. Той затваря без нито дума повече и аз изключвам телефона. Той отива до близък паркинг и влиза във ван — стар, мръсен, неподдържан.

Ван, разбира се, мисля си, стоката трябва да се побере вътре, за да не я видят.

Вземам такси и казвам на шофьора да следва вана.

— Искате да проследя някого? Като във филм? — пита шофьорът на таксито. Аз съм най-интересният му клиент тази седмица.

— Да, като във филм.

Придавам си безгрижен вид. Шофьорът на таксито ще ме запомни, но няма как.

Въртим се из препълнените улици на Букурещ. Шофьорът на таксито на няколко пъти минава на червено, за да не изпусне от поглед вана, който се движи няколко коли пред нас. Надявам се Борис да не отива на кино, за да убие времето, докато пристигне следващият влак. Не съм идвала в Букурещ от години и градът ми изглежда толкова по-голям, толкова по-… западняшки. Помня, че навремето го наричаха Малкия Париж на Изтока, преди безумецът Чаушеску да унищожи архитектурното му очарование, духа му.

Потрепервам отново и си мисля, че не бива да се страхувам сега. Предишния път ми помагаше братовчедът на Иван, бях в свои води. Сега беше съвсем различно, гмурках се в мрака на непознатото.

Борис пътува ли, пътува. Най-после свива към по-стар квартал в покрайнините на Букурещ. Евтини къщи се редят край улиците вместо жилищни блокове. Трябва им къща, разбира се. Уединение.

Подавам шепа банкноти на шофьора на таксито и слизам една пресечка предварително. Бакшишът е достатъчен, шофьорът на таксито ме нарича „благородна госпожице“ и ми се усмихва с оплескана от чай уста.

Тръгвам към къщата. Свети само една лампа. Заобикалям отстрани и се промъквам до прозорец.

Чувам тихо бръмчене на телевизор — баскетболен мач. Хърватия срещу Испания. Борис трополи в домашна симфония — стъпки, врата на хладилник, бръмчене, затваряне на вратата. Бутилка се отваря със съскане. Но аз чувам него. Само него.

Изваждам оръжието си. Заставам пред входа. Звънецът е стар и лампичката му сгрява пръста ми.

Молдовският и румънският са един и същи език — всъщност единствената разлика е политическата граница, която ги разделя. Той отваря вратата и аз казвам:

— Здравейте, дойдох да си поговорим за нашия Господ Исус Христос.

После млъквам със заучена любезна усмивка.

Борис държи шишето си с бира „Норок“ и защото съм безобидно, дребничко момиче, ми се усмихва и се поколебава, преди да затръшне вратата под мисионерския ми нос.

Тогава аз вдигам електрошока и го включвам.

Борис залита назад, островърхите жички го превръщат в трепереща безсловесна купчина. Влизам вътре и му пускам още един заряд. Той се сгърчва и аз затварям вратата с хълбок, докато танцува пред мен. Бирата се разлива върху паркета и заприличва на гнусна локва от повърнато.

Борис е парализиран, безпомощен. Изваждам пластмасовите белезници от дамската си чанта и го завързвам с китки зад гърба и глезените — един за друг. Толкова здраво, че краката му започват да се подуват.

Борис има пистолет — лъскава „Берета“ върху кухненския плот. Проверявам го. Пълнителят е пълен, оръжието — заредено. Прибирам пистолета в задния джоб на панталоните си.

Тръгвам през къщата. В едната стая има две легла, неоправени. Мирише на нечистоплътен мъж. До едното легло има празни бутилки от бира „Норок“ и неприятно петно върху чаршафите. Кръв. Един полумесец по средата на матрака.

Плътен черен кадастрон закрива прозорците — като онзи, който използвам в класната стая. Струва ми се, че не съм стъпвала в училището от цяла вечност. Никога няма да се върна.

Оглеждам цялата къща. Нищо. Няма никого освен нас.

Но вратата до кухнята е заключена. Пребърквам джобовете на Борис и намирам ключовете.

Вратата се отваря и разкрива стълби към мазето. Помещението е тъмно като в рог. Намирам опипом ключа за лампата и я включвам. Има осем легла. Три са заети.

— Ехо! Добре ли сте? — извиквам първо на молдовски, после на руски.

Две от момичетата простенват, размърдват се. Върху масата виждам прах, спринцовка, свещ, лъжичка — оборудване за зловеща магия. Притичвам до младите жени. Вените изпъкват по бледите им перлени ръце. Плътта им тупти под пръстите ми. Вързани са с вериги за леглата.

Третото момиче е мъртво. С полуотворени очи, под които се подават бели полумесеци. В гърлото ми се надига горчилка.

Друг ключ от връзката на Борис отключва веригите и аз помагам на двете момичета да седнат. Те треперят и плачат, изгубени между възбудата от жестокия наркотик и болката от преживяното. Намирам дрехите им сгънати в ъгъла и им помагам да се облекат.

Наталия грешеше или ме беше излъгала. Тук пречупваха жените и ги принуждаваха да се подчиняват, а не в Истанбул. Не очаквах, че ще провеждам спасителна операция; смятах да обезвредя Борис, както Вадим, да изтръгна информация за следващия етап от трафикантската верига и да замина за Истанбул. Отвеждам жените в кухнята и ги уверявам, че всичко ще бъде наред.

Разговарям с тях със спокоен „учителски“ глас. Двете момичета се втренчват в замаяния и завързан Борис. Не плачат, само се взират в него, все едно съм довела дявола във вериги пред краката им. Искам да ги отведа на безопасно място, но ми трябва информация от Борис. Момичетата изглеждат добре засега, доволни, че са свободни. Питам ги откъде са. И двете са от малки градчета в Западна Молдова. Обясняват ми, че мъртвото момиче било от Украйна.

Борис ме зяпа със затъкната уста. Решавам да рискувам и да поостана още малко в тази къща. Няма никого другиго. Отлепвам тиксото от устните му.

— Ще те убием, шибана кучко! Ще изтребим цялото ти семейство.

Отново залепям тиксото върху устните му. Ругатните им са толкова изтъркани. Откъсвам още една ивица тиксо. Поднасям закачливо лепкавата страна към ноздрите на Борис. Очите му се разширяват и той започва да рита твърдия плочник, опитвайки да се отдръпне от мен.

— Нарани ли ви? — питам двете момичета.

Едната се носи върху гребена на наркотичната вълна, прекалено надрусана да отговори. Другата обаче кимва и ме поглежда през провисналите над очите й кичури коса.

— Значи и аз ще му причиня болка. Стойте тук, ако искате, или отидете в другата стая.

Момичетата остават. По-трезвата улавя ръката на приятелката си.

Привеждам се към лицето на Борис.

— Преди шест месеца. Молдовско момиче на име Нели. Русокосо. Помниш ли? Кимни за „да“ или поклати глава за „не“.

Борис кимва. Вадим явно му е казал, че ще изнудва сестрата на Нели да му набави нови попълнения.

— Къде е тя?

Дръпвам тиксото от устните му.

— Тел Авив. Масажен салон. „Лъки Страйк“ или „Рехов фин“. Над пицария.

Това потвърждава историята на Наталия.

— Кой я купи? Русолявият мъж?

Борис се колебае и аз залепям отново устата му с тиксото. После залепям една лента върху ноздрите му. Прокарвам пръст по ръба й. Борис започва да се задушава. Подбелва паникьосано очи.

Сигурно така са се чувствали момичетата — безпомощни, в безизходица, обречени на смърт.

Борис крещи зад тиксото.

— Изнасили ли сестра ми? Инжектираше ли хероин във вените й?

Той се гърчи и крещи до посиняване. В очите му вече се чете молба, защото тялото му жадува за свежа глътка кислород.

Наблюдавам лицето му. Броя до четирийсет. Пушач е и не вдиша, преди да залепя ноздрите му. Отлепям тиксото.

Борис завалва:

— Мъжът, който я купи… Горе има лаптоп…

Тиксото е най-полезното домакинско пособие, мисля си. Залепям го отново върху устата му, но не и върху носа. Изтичвам горе. Намирам рафтове, очукано бюро, осеяно с кръгове от бирени бутилки. И лаптоп. Отварям го. Той се събужда от сън; очевидно Борис е сърфирал в мрежата, преди да тръгне за гарата.

Проверявам харддиска. Отварям папка, наречена СТОКА. Всяко момиче има досие. Прозорчето най-горе ми съобщава, че има хиляда трийсет и шест файла.

Не бива да се вторачвам в цифрата. Тя е като брадва в съзнанието. Търся Нели. Продадена срещу хероин и 6000 долара на Яков Цвиман в Тел Авив. Във файла е отбелязано, че е продадена на търг в мотелска стая в Ейлат. Наддавали са петима.

Опитвам се да не повърна.

Запомням адреса. Но копирам целия документ на диск и го прибирам в джоба на сакото си. Отварям чекмеджето на бюрото и намирам пачки — евро, американски долари, румънски леи, турски лири и израелски шекели. Взимам ги всичките и ги натъпквам в джобовете си.

Затварям лаптопа и слизам долу.

И чувам предната врата да се отваря и женски глас:

— Борис, сети ли се да нахраниш курвите?

После:

— Мамка му!

Прекосявам тичешком останалите стълби и в кухнята виждам жена, надвесена над гърчещия се Борис. Жената е руса, висока около метър и осемдесет, късо подстригана.

И изважда пистолет изпод сакото си.

Причернява ми — забравям за електрошока — и се хвърлям към високата жена. Както ме е учил Иван. Трябва ми боксова круша. Кръвта ми бушува от ярост. Юмрукът ми среща челюстта й. От удара ръката ме заболява, но суровата сила на нападението ми запраща жената в хладилника.

Забивам още един юмрук — този път в стомаха й. Тя се задъхва, извива се да ме заобиколи, да си освободи място, за да отвърне на атаката.

Отстъпвам назад и насочвам силен ритник към гърлото й. Прекалено съм амбициозна. Пропускам, удрям я ниско, подметката на обувката ми среща гърдите на жената и й изкарва въздуха. Пистолетът й изтрополява на пода.

Двете похитени момичета влизат от кухнята. Едната влачи другата и двете се препъват в Борис, който се опитва да раздвижи крака.

Блъскам жената. Тя се приземява върху плота. Остатъци от закуска се валят край мивката. Сух хляб, чаша кафе. Високата жена ме замерва с чашата, тя ме улучва по слепоочието и леденостудено горчиво кафе заслепява очите ми. Примигвам да потуша паренето и виждам острия кухненски нож да се насочва към мен.

Върхът му срязва ръба на дланта ми. Викам от болка и високата жена посяга на сантиметър от гърлото ми. Въздухът свисти. Усещам съскането на ножа, порещ въздуха. Преди да успее да върне ножа, политнал в широка дъга — забелязвам как жената сменя хватката върху дръжката, местейки сръчно пръсти — аз сграбчвам тигана, по който са полепнали остатъци от пържени яйца, и удрям лицето й със силата на ракета за тенис.

Тя крещи. Кръв пръска от устата й.

Удрям с тигана ръката на жената, стиснала ножа; ножът пада на плочките. Подскача, просиява.

Използвам тигана да съборя жената, налагайки я с дъжд от удари. Последният я стоварва долу, окървавена, притихнала най-сетне.

Двете момичета са изчезнали. Заставам на прага и оглеждам улицата, засенчила очи от слънцето като майка, търсеща децата си на улицата.

Така е по-добре, решавам.

Получих каквото исках. Дискът, адресът на Нели.

Тогава осъзнавам, че съм ранена — порязана по кокалчетата на пръстите и през корема. Не боли толкова, докато не виждам раните; кръвта съживява острото парене.

Обръщам се. Борис се е изправил на крака и подскача. Взимам тигана и го събарям. После го удрям по слабините с ръба на тигана.

— Tu mori — казвам, но не мисля, че ме чува.

Обръщам се към печката. Пускам газта на всички котлони. Отварям чекмеджето и намирам фолио. Пъхам цяло руло в микровълновата и я включвам. Нагласям таймера за пет минути. Изтичвам през вратата. Борис пищи зад тиксото. Звучи като молба за милост. Умно момче.

Още не съм стигнала края на улицата, когато къщата експлодира. Покривът хлътва и стрехите му щръкват във въздуха като неопитни криле.

Чувам как отломките се стоварват в двора.

Не поглеждам назад. Сам, ти също не бива да поглеждаш назад.

68.

Кварталът на червените фенери, Тел Авив, Израел

Изминали са по-малко от двайсет и четири часа, откакто напуснах Букурещ. Трябва да сменя превръзките на ръцете си и болката на мястото, където ме беше порязал ножът, тупти в ръката ми като мъждукащ фенер. Наложи се да оставя електрошоковата палка и пистолетите — нямаше как да премина с тях през румънската и израелската митница, без да попълвам допълнителни формуляри и да привличам внимание — и не искам израелските власти да вписват нищо в досието ми освен датите на пристигане и заминаване.

Седя в пицарията. От прозореца виждам мъжете, които преминават край отворената врата на ресторанта. Нося тъмни джинси, черна разкопчана риза и тъмни очила. Поръчвам солидно количество сок и храна, за да не се дразни персоналът, че заемам масата. Нося бележник и те си мислят, че съм писателка и работя. Никаква „Кока-кола“, кофеинът няма да се отрази добре на обтегнатите ми нерви. Чувствам се изтощена, сякаш се разболявам. Изяждам парче вегетарианска пица. Нямам кой знае какъв апетит.

Бордеят е над пицарията. Тротоарите по „Рехов фин“ са изрисувани с червени стрелки, които насочват минувачите към стриптийз барове и публични домове. Прозорците на вторите етажи са закрити с кепенци. По табелите са очертани женски силуети, гърчещи се в екстаз, завързани или примамващи мъжете с показалец. Клуб „Наслада“. Студио „Секси“. Клуб „Виагра“. Не, не си го измислям, Сам.

Наблюдавам мъжете, които пристигат и си отиват. Мнозина са сами и са от всякакви раси — евреи, араби, християни. Някои приличат на бизнесмени и офис служители, други са чуждестранни работници. Има и войници в униформи. Очевидно се радват на намаления. Идват ортодоксални евреи, те прибират кепетата си в джобовете, когато влизат. И ги изваждат, когато се върнат на огрения от слънцето тротоар. Има и групички от по двама-трима младежи. Несъмнено американци. Колежани.

Какво ще си помислят родителите им, питам се.

Иска ми се да връхлетя през вратата. Но за да сработи планът ми, трябва да разбера колко клиентела има салонът и кога е най-безлюден. Мразя обаче всяка секунда, защото знам, че Нели е вътре.

Съзнавам какво ще ми сторят, ако ме заловят. Ще ме убият или ще се опитат да ме пречупят като момичетата в Букурещ. Като Нели.

Затова се насилвам да наблюдавам, да разкрия ритмичността на човешкия поток, за да вляза и да изляза с възможно най-малко насилие. Виждам възрастен мъж да си тръгва и да се връща с плик храна. Служител. Сигурно има поне още двама вътре по всяко време. Единият да прибира таксите и да координира посещенията. Другият за охрана, да следи момичетата да не избягат и клиентите да се държат добре.

И може би господин Русоляв също е вътре. С него копнея да се срещна.

Забелязвам, че преди вечеря потокът от клиенти ненадейно и значително секва. Отивам в хотел, не в онзи, където съм отседнала, да взема необходимото.

В Израел всеки хотел има въоръжен охранител. Иван ми го каза. Прочел го в статия за предотвратена палестинска атака. Охранителят застрелял камикадзето с бомбата. Приближавам до този в „Мариот“, прелистващ рускоезичен туристически справочник. Гледам го объркано, държа неправилно сгъната карта. Туристка от Москва, виждам да се изписва по лицето на охранителя. Пускам картата и насочвам сълзотворния спрей, който нося, към лицето на мъжа. Устните ми оформят едва доловимо „съжалявам“. Той се олюлява, посяга към оръжието си, но аз го издърпвам от кобура му.

И побягвам. Излизам от хотела, прекосявам търговски център и влизам в такси. Пистолетът студенее върху корема ми под ризата.

Мисля какво да облека за битката. Очаквам да умра, затова решавам да съм разточителна. Само най-доброто за безумната учителка, Сам. Знам, че се възхищаваш от стила ми, нали? Следващия следобед намирам бутик в изискания търговски център „Рамат Авив“ и си купувам черни кожени панталони, прилепнала черна блуза с висока яка и черно кожено сако. Най-близкото подобие на женска ризница. Зимата е отминала и аз си купувам екипировката от разпродажба, но в Молдова сумата си е цяло състояние. Използвам парите на Борис за покупката. Благодаря, Борис. Затъквам пистолета в колана на панталоните. Усещам как прилепва към гръбнака ми.

Обличам се в хотелската стая и се подготвям, в случай че ме заловят. Тайно последно отмъщение за Цвиман и хората му. Проверявам пистолета. Не успея ли да се измъкна, ще оставя по един куршум за мен и за Нели.

За да се успокоя, се гримирам повече, отколкото бих си позволила у дома. Приличам на лошо момиче. Червени устни, котешки очи с плътна очна линия. Шегувам се със себе си: „Момиче, бойната ти маска е готова“. Чувствам се като различен човек. Учителката е мъртва. Учителката е убила трима души, освободила е две робини и е взривила къща.

Това обаче не е нищо в сравнение с предстоящото.

Отивам с такси до пицарията.

Все още е светло; слънцето се потапя за сбогом в Средиземно море. Време е за предвечерното затишие, което бях забелязала вчера.

Един мъж ми подсвирква, когато излизам от таксито и оставям бакшиш на шофьора. Не му обръщам внимание. Изкачвам стълбите. „Лъки Страйк Парлър“, гласи табелата на иврит и на английски. Чий късмет, питам се. Изкачвам се до кървавочервена врата, върху която с дебели черни букви пише: „Лъки Страйк“.

Устоявам на подтика да ритна вратата. Отварям я като всеки друг и влизам. Стаята е хладна и мирише на сол, на натрапчив парфюм и на бира. Чувам жалостив глас да казва: „Хайде, скъпа, усмихни ми се“. Гласът е с нюйоркски акцент като по филмите.

Все едно съм влязла в мрачен сън. Светлините тук наистина са червеникави. Приглушен, горчив пурпур. Чува се хипнотичен ритъм на тиха електронна музика. Виждам рецепция. Зад бюрото седи възрастен мъж. Яде бисквитка и дъвче с отворена уста. Зад него има нещо като издигната платформа. Две жени седят, озарени от бледожълтеникави прожектори. Носят прозрачни дрехи. Нели я няма. Дори да са чули молбата на младия мъж, по лицата им не се чете нищо. Седят с изопнати гърбове и не се усмихват. Все едно са манекени.

Чакат да им се случи следващото лошо нещо, мисля си.

На близкия диван се изтягат двама мъже на колежанска възраст, гълтат бири „Голдстар“, носят джинси. Единият е с американска футболна фланелка, другият — с пуловер, върху който е изписано име на търговска верига. Под сиянието на лампите пуловерът изглежда кървавочервен.

Разказват глупави вицове на английски и се опитват да разсмеят момичетата, както туристите правят в Лондон с британските гвардейци пред Бъкингамския дворец. Но това го видях по-късно. Или на момичетата им е забранено да се смеят като на гвардейците, или не могат. Стъписвам се при мисълта, че тук може би е опасно момиче да се засмее пред мъж.

Мехурчета омраза се надигат в гърдите ми. Мехурчета… Не, думата е твърде слаба, Сам. Трябва да съм честна — омразата ме изпълва като придошла река. Мразя всичко това.

— Извинете, госпожице? — казва възрастният мъж на иврит. Колебае се — сигурно си мисли, че съм влязла случайно. Преглъща поредния залък от голямата си бисквита.

— На смяна ли застъпваш, скъпа? — подвиква момчето с пуловера. Вдига бирената бутилка към мен като тост за „добре дошла“.

— Идвам да кандидатствам за работа — отговарям на възрастния мъж на английски.

Той онемява, сбърчил чело. Става. Точно това искам. Виждам, че ръцете му са празни, ако не броим проклетата бисквита.

Измъквам пистолета от колана на кожените панталони и куршумът пролайва над бумтенето на долнопробната диско музика. Възрастният мъж пада безмълвно. Дъвчещата му челюст я няма. Разгневена съм как смее да яде бисквити, докато горките момичета чакат да ги купят.

Двамата американци замръзват шокирани. Жените върху платформата се втренчват в мен, едната става и столът й се прекатурва на пода.

— Плащате, за да изнасилвате — казвам на момчетата. — Сестра ми е тук и вие плащате да я изнасилите.

— Чакай, скъпа…

— Ние сме американци…

Прострелвам ги и двамата и понеже са глупави, безразсъдни деца, се целя в краката им. Те се строполяват сгърчени и пищящи върху пода. Петната кръв по дрехите им сияят ярко на фона на червените лампи. Писъците им отекват в стаята. Млъкват само докато си поемат дъх.

— Бягайте! — казвам на изморените жени със замъглени погледи.

Те хукват и се спускат по стълбите, облечени само в оскъдното бельо. Ала страхът по лицата им, мисля си, издава, че не са свободни.

Зад входното фоайе има коридор. Виждам зад ъгъла да се отваря врата. Мъж на около четирийсет излиза, олюлявайки се, и се опитва да си нахлузи панталоните с ужасени очи. Върху ръката му проблясва годежен пръстен. Той хуква към мен и аз му прострелвам коленете. Нека обясни това на съпругата си. Строполява се на пода, пищи и скимти. Зад него се чува женски вик.

Аз спирам и изкрещявам на жената на английски:

— Излизай! Бягай!

Жената не се появява. Повтарям същото на руски, а после на румънски. Младата жена — по-млада от Нели, пребледняла от страх — се притиска гола към стената, замръзнала от ужас.

Къде е охранителят?

Една врата се отваря рязко. Пред две стаи по-надолу по коридора колежаните продължават да крещят. Чувам как единият зове майка си. Сякаш майка му би искала да види това.

Никой не излиза през вратата.

Ще ми се да вярвам, че вътре Нели или друго момиче, твърде изплашено от стрелбата, се гуши зад прага и се чуди какво да прави.

Прекалено много надежди тая в сърцето си. Викам:

— Нели? Нели, аз съм…

Тишина. После брадат мъж се втурва през отворената врата, размахал пистолет. Насочва го към мен и когато ме забелязва — дребничко момиче в черна кожа — неприкрита изненада се изписва по лицето му. Поколебава се.

Стрелям и облак хоросан експлодира до рамото му. Стрелям отново. Той пада и стреля. Шмугва се вътре и куршумите раздробяват рамката на моята врата. Закривам лицето си с длан и адреналинът потушава болката, но усещам как в плътта ми се забиват трески — в раменете, на тила.

Строполявам се наполовина в стаята, наполовина в коридора. Краката ми стърчат в коридора и аз се насилвам да не мърдам. Разумът ми казва да му поставя клопка, да продължавам да лежа, защото той не вижда, че съм в съзнание. Всяка фибра в тялото ми крещи да бягам, да се скрия.

Оставам неподвижна.

Чакам. Насочвам пистолета си към разбитата врата. Чакам го да се подаде. Преструвам се на мъртва. Не може да види пистолета ми, докато не рискува да надзърне през надупчената стена.

Мъжът с пистолета се прокрадва бавно по коридора. Чувам стъпките му. Странно, звучат като напъните на Борис да си поеме дъх. Американците и жененият мъж или са млъкнали, или са умрели. Представям си как онзи вижда краката ми, проснати неподвижно.

Той застава на прага и аз стрелям в корема му. Той пищи и се олюлява назад. Болката възпира пръста му върху спусъка. Ставам и изритвам пистолета от ръката му. Струва ми се, че му счупвам пръста. Той пада с крясък, ослепял от болка. Взимам пистолета.

Странно е колко спокойна се чувствам. Усещам спокойствието като тежест вътре в мен, заглушаваща болката и страха.

Оставям го с простреляни черва. В колана му виждам нещо като палка. Издърпвам я. Натиска се бутон и палката се удължава. Страхотно. Харесва ми тежестта й и я вземам като военен трофей. Какво ми става? Той има и нож. Затъквам го в обувката си. Докато му отнемах оръжията, се чувствах като човек, който складира заслужени съкровища, Сам. Не е ли странно?

Никой друг не се втурва да ме застреля. Отварям с ритник останалите врати. Повечето стаи са празни. Няма други мъже.

Но никоя от жените не е Нели.

Когато жената в последната стая извиква на молдовски: „Моля те, не ни наранявай“, аз свалям оръжието.

— Къде е Нели?

— Работи на парти — за Цвиман.

Цвиман. Русолявия. Съдържателят. Който ми се усмихва през рамо на записа, изнасилва и зашлевява сестра ми. Трябва да му поднеса почитанията си.

— Къде е партито?

— В неговата къща, мисля. Не знам, кълна се. Не ме убивай.

— Кажи ми адреса.

— Не го знам. Не го знам.

Вярвам й.

— Бягай. Това е шансът ти да се измъкнеш. Тръгвай!

В коридора има шест жени и четирите побягват тутакси към стълбите в ефирното си бельо. Другите две остават, сякаш замръзнали и раздвоени пред възможността да се освободят и заплахата да ги застигне гибел.

— Бягайте! Какво ви става?

Знам, че полицаите ще дойдат след минути и нямам много време. Притискам пистолета към лицето на простреляния в корема мъж.

— Цвиман! Къде е той? Кажи ми и ще извикам линейка.

Мъжът прошепва адрес и аз го зашеметявам със собствената му палка.

— Ето ти линейка. Смятай я за повикана — казвам.

Притискам края на палката — леко окървавен — към стената, за да я прибера.

Подкарвам двете колебливи жени навън покрай женения мъж, който е припаднал от болката от счупените си капачки и покрай скимтящите колежани. Живи са, но страдат по-тихо. Опитват се да пропълзят и да се скрият от мен зад дивана, милите душички. Аз съм урокът, който никога няма да забравят.

С тълпата бегълки вече сме на улицата.

— Крадеш ли ни? — пита едната.

— Какво?

— Крадеш ни да работим в друг бордей?

Сърцето ме заболява от въпроса й, Сам.

— Не, скъпа, свободни сте.

През няколко пресечки има болница и аз ги насочвам натам. Полицейски коли, повикани от съдържателя на пицарията, профучават край тях с виещи сирени.

Подминавам колите, ченгетата, светещите им лампи. Сигурно заради кожените панталони ме вземат за побягнала проститутка. Вкарвам момичетата в зоната за спешни случаи и изчезвам.

Трябва да се срещна с един мъж или по-точно с нещо, което се нарича мъж.

69.

Тел Авив, Израел

Къщата е огромна, с изглед към Средиземно море. Намира се върху плосък хълм недалеч от Хатцок Бийч в северната част на града. От сводничество явно се печели добре. Прилича ми повече на дом на порядъчен бизнесмен — на софтуерен гений, на инвеститор в недвижима собственост или на уважаван адвокат. Стена с порта огражда имението. Покатервам се по портата. Отвътре долита електронна музика, от онази, която харесват западняците и звучи като пулсиращ галоп. Не се различава особено от музиката в бордея. Толкова ли са жалки тези мъже, мисля си, че трябва да изнасилват на фона на танцов ритъм?

Качвам се на хладната каменна веранда. Полупразни питиета осейват масата — червено вино, празни бирени бутилки, уиски с топящи се ледени кубчета. Партито очевидно е приключило. Дали са получили лошите новини?

Пробвам вратата. Незаключена. Дневната е пълна с тежки кожени дивани. Носи се плътна миризма на пица пеперони и марихуана. Само веднъж съм помирисвала марихуана — на парти в Кишинев, когато учех педагогика.

Тръгвам по коридора с вдигнат пистолет.

Подминавам тъмен праг и усещам хладина на цев да се опира в косата ми.

Замръзвам.

— Хвърли пистолета — казва глас. На руски.

Подчинявам се.

Пистолетът ме подкарва към центъра на коридора и един мъж застава пред мен. Огромно тяло, червена коса, месести устни и очи с торбички.

— Пипнах я — извиква той на английски.

От стаята в дъното на коридора излиза Русолявия. Късата му коса не стърчи нагоре, обръсната е почти нула номер. Грамаден е като руснака. Не е ли редно телохранителите да са по-едри? Лицето му е незабележително, очите му са каменносиви. Облечен е с хубава риза, разкопчана, и джинси.

— Кой е с теб? — пита ме на английски.

— Никой. Сама съм.

— Ако ме лъжеш, приятелят ми ще ти простреля ухото.

— Не лъжа.

— Погледни ме, курво.

Поглеждам го и той се втренчва в мен. Намръщва се, после се усмихва.

— Ела с мен.

Взима пистолета от руснака, притиска го в главата ми и ме блъска.

— Ти върви да огледаш наоколо. Виж дали е толкова глупава да дойде сама. Обади се в офиса и им кажи, че е тук.

Чувам руснака да се отдалечава, пуфтейки. Диша през устата.

В края на коридора има открехната врата и в приглушената светлина зървам ръб на легло.

Върху леглото — бледа тънка ръка. Устата ми пресъхва. Гледам тази ръка, отпусната върху чаршафите на леглото в отсрещния край на стаята.

Бутвам вратата с връхчетата на пръстите си.

Нели лежи на леглото сънена и примигва като дете, изтръгнато от сънищата.

За миг забравям къде съм и пристъпвам напред. Цвиман ме блъсва върху леглото. Извъртам се, понечвам да побягна и върху лицето ми се стоварва юмрук. Веднъж, два пъти и накрая ритник се забива като чук в гърдите ми. Устата му е разкривена от гняв.

Нели се опитва да седне в леглото.

— Коя си ти? — пита ме Цвиман.

— Сестра й.

— Заради тази кучка надупчи мястото ми?

Акцентът му е силен. Очевидно са му докладвали за стрелбата в „Лъки Страйк“ и е изпратил гуляйджиите да си вървят. Чудя се как е разбрал толкова бързо. И после се сещам — всеки притежател на бордей подкупва ченгетата.

— Да. Не я наричай кучка — отвръщам.

Той се засмива.

— Извинявам се, кучко. Не знаех, че ще те обидя, кучко. Благодаря, че застреля клиентите ми и освободи курвите ми, кучко.

Засмива се отново. Насочва пистолета към Нели.

Нели се присвива. Пистолетът е опрян в слепоочието й.

— Полицията ще дойде тук. Стрелях в заведението ти. Ще поискат да разговарят с теб.

— Няма. Нищо не ме свързва с „Лъки Страйк“. Никакъв документ — свива той рамене. — И без това влиятелните хора в участъка са мои. Създаде малка бъркотия, която ще разчистя за пет минути. Но, мамка му, кучко, куражлия си!

Стискам зъби да преодолея болката от ударите и ритниците, които ми нанесе.

— Кой те изпрати? — пита ме той. Все едно ще водим истински разговор.

— Никой. Дойдох сама.

— Не ме лъжи. За кого работиш? Баран? Марков? Нигерийците?

— Не лъжа. Аз съм й сестра. Виж лицата ни, ще разбереш.

Той се засмива, млъква и се взира втренчено в мен.

— Кажи ми кой те нае или ще умреш.

Просто не може да повярва, че съм дошла тук, подтиквана от обич. Това ми казва всичко, което трябва да знам, за да го убия.

— Чуваш ли ме? Умираш!

— Tu mori — отвръщам.

Той примигва.

Успявам да се изправя. Изкривявам лице от болка.

— Аз съм й сестра и дойдох да я прибера.

— За кого работиш?

— За никого. Реших, че ти и твоите хора трябва да умрете.

Толкова е просто, Сам, това решение. И ти, и аз го знаем.

Той се засмива.

Нели отваря очи и бавно ги фокусира върху лицето ми. Отронва тихо:

— Мила…

— Да.

— Сънувам. Но вече не сънувам…

Гласът на Нели звучи така, сякаш живее на дъното на кладенец.

— Не сънуваш. Тук съм.

— Сестра ти ще работи с теб, Нели. Прекрасно, нали? Ще ви продам заедно.

Виждам, че този Цвиман се мисли за победител. Мисли, че е победил.

Не си позволявам да се усмихна.

Той опира дулото на пистолета в брадичката ми. Опипва ме по кожените панталони, тясната блуза, коженото сако. Ръцете му се задържат, където пожелае. Открива ножа на охраната в обувката ми и го хвърля на пода. Изважда сгъваемата палка от джоба ми.

— На Нейтън е.

— Той ми я преотстъпи — казвам.

Хвърля я в ъгъла.

— Глупаво момиченце си ти, Мила. Погледни ме.

Не го поглеждам. Не помръдвам и той насочва пистолета над рамото ми, към Нели.

— Ще убия сестра ти, ако не ми се подчиняваш.

Поглеждам го очаквателно и той ме удря с юмрук по лицето. Веднъж, два пъти. Рита ме по корема. После ме блъсва напред. Приземявам се върху скъпата масичка за кафе в ъгъла на спалнята и разпилявам спортните списания. Падам между масата и стола. Той ме сграбчва за косата и ме удря пак. Залитам и той ме рита в ребрата.

Падам.

— Глупава молдовска крава. Мислиш, че можеш да ми съсипеш бизнеса? Все ми е едно, че си си поиграла на стрелба в бордея. Имам три дузини по цял свят. Не можеш дори да ми окървавиш устата, кучко.

Прииска ми се да му кажа: „Убих Вадим“. „Убих хората ти в Букурещ, освободих затворничките ти“. Но не продумвам, защото не искам да ме сметне за по-различна от другите жени.

Насочил пистолет към лицето ми, той се разкрачва над мен. Знаех, че това може да се случи, знам го и стаявам ужаса, който се надига като огън у мен. Той разкопчава кожените ми панталони и ми нарежда да ги събуя. Иначе ще убие Нели. Подчинявам му се и страхът е горещ и тежък в гърлото ми.

— Смъквай сакото. Блузата. Искам те гола, кучко.

Подчинявам му се. Треперя. Плочките студенеят върху гърба ми.

— Недей, Яков — прошепва Нели. — Не наранявай сестра ми.

Той се протяга и я зашлевява силно.

— Ще правя каквото искам, а ти мълчи или умираш.

Нели подсмърква и устните й оформят: „Съжалявам“.

Яков Цвиман изритва настрани панталоните си. Едър мъж е, поне метър и деветдесет, мускулест, с яки крака и твърд гладък корем. В долната част на ръката му различавам странна татуировка — слънце в средата на стилизирана деветка.

Събува си шортите.

Насилвам се да не затварям очи. Лежа неподвижно.

Той притиска пистолета към гърлото ми, оглежда тялото ми с гладен поглед, по-противен от похот.

— Изглеждаш по-добре от сестра си, кучко. Знаеш ли колко ще изкарваш в Дубай? По-малко, защото може да ти отрежа езика. Но все пак. Сестрински секс.

Той поставя длан върху гърлото ми, а другата — върху голите си слабини. Намества се и прониква в мен. Изкрещява, несвързан потресаващ вик на чиста болка.

Това е моето отмъщение.

Направих немислимото — стиснах хълбоците му, извъртях се и от гърдите му се изтръгна нечовешки вик.

Той се загърчи, опитвайки се да се освободи от мен и после застина, осъзнал, че канската болка става още по-нетърпима.

Пусна пистолета, застена като сритано псе и се опита да се свие на топка.

Аз го отблъснах от себе си и той започна да вие като ранен звяр. Усетих кръв — неговата — по бедрата си. Върху пениса му висеше парче окървавена гума.

Ритам разкъсаните му слабини и той се сгъва. Хлипа разтърсен от болка. Сграбчвам пистолета и го насочвам към него. Ръката ми е стабилна.

Чувам тичащи стъпки. Руският бодигард се спуска по коридора към мен, извадил пистолет. Имам предимство, защото коридорът стеснява кръгозора му, но предимството ще се стопи след шест секунди. Прицелвам се и стрелям, както стрелях по нарисуваните върху чувалите фигури в прашния въздух на старата винарна. Триъгълник, както ме е учил Иван. Боли ме навсякъде, но ръката ми е стабилна като дървена греда.

Руснакът рухва на пода. Не помръдва, не стене, не му е останал никакъв живец.

Цвиман хлипа истерично и стиска разкъсаните си гениталии. Притиска се към стената.

— Махни го от мен! Как да го махна! — пищи той.

— Нели — казвам спокойно, — има ли някой друг в къщата?

Нели се взира в безформената купчина, наречена Цвиман.

— Не.

— Облечи се. И почакай долу.

Сега говоря с нетърпящия възражения тон на по-голяма сестра.

— Няма смисъл да гледаш повече.

Нели се втренчва в окървавения под, в Цвиман, свит на топка.

— Как успя…

— Прави каквото ти казвам. Ето. Вземи това.

Подавам й пистолет. Тя го поглежда и кимва. Спуска се бързо по стълбите.

Заставам над Цвиман. Пот се лее по русолявия му кичур коса. Насочвам пистолета към него.

— Погледни към мен, боклук — казвам, използвайки собствените му думи.

Изчаквам го де ме погледне в лицето.

— Гумата е обточена с миниатюрни назъбени остриета. Забиват се в плътта и не пускат. Идеята ми хрумна от статия за предотвратяване на изнасилванията в Африка. Някои жени в Южна Африка сплашват с тях нападателите или ги белязват завинаги. В мрежата публикуват изключително интересни материали, нали?

Той се задъхва, хлипа. Очевидно е забравил мръснишките обръщения.

— А сега, боклук, искаш да махна бръсначите, нали?

Той простенва.

— Мога да ги отстраня, без да ти причинявам повече болка. Къде е лаптопът ти?

Цвиман зяпва и сочи надолу по коридора.

Насочила пистолета към него, го принуждавам да запълзи и да седне в един стол. Покрит е с кръв и повръщано.

— Откажеш ли да ми се подчиниш, ще завъртя ножа. Образно казано — предупреждавам го.

— Твоя воля… Моля те… моля те…

Едва произнася думите.

— Искам банковите ти сметки.

— Какво? Защо?

Агонията заглушава гласа му до едва доловим шепот.

— Реституция. Дай ми достъп до банковите си сметки или ще пристегна гумата и никой лекар няма да успее да те спаси. Разбираме ли се?

Той кимва. Стъписване, ярост и болка разкривяват лицето му.

Отварям уеббраузъра и той проломотва уебадрес на голяма банка на Кайманите. Просъсква паролата си и аз я напечатвам.

Има няколко сметки. Отварям балансите на всяка. Едната съдържа седем милиона американски долара. В друга има деветстотин хиляди. В трета — два милиона. Във всички сметки има общо около петнайсет милиона американски долара.

— Само това е. Другите пари влагам в бизнеса. Моля те, махни го от мен. Махни го!

— Не се дръж като бебе.

Така казвах на децата, които хленчеха. Преди милион години, когато бях учителка. Изблъсквам го от стола и нареждам електронен трансфер на средства към моята сметка на Кайманите, открита миналата седмица. Научих се как се открива електронна сметка. Кайманите са готови на всичко в името на бизнеса. Дадох инструкции, след като парите влязат в сметката ми, незабавно да ги прехвърлят в друга банкова сметка в Швейцария.

Нямаше да ги открие никога.

Изключвам лаптопа, изваждам харддиска и го слагам в джоба си.

— Ти си крадла! — крещи Цвиман. — Махни го от мен!

— Не. Жените, които си насилвал, ще получат тези пари. Не могат да компенсират стореното от теб, но поне ще ти ги отнема.

Навеждам се и го заплювам в очите.

Той се сгърчва. По лицето му се изписва ту гняв, ту болка.

— Каза, че ще го махнеш…

— Да. Но не съм лекар. Знам само един начин да го сваля… Да го издърпам.

Протягам се към него.

— Не! Не! — крещи той и се отдръпва.

— Добре, остави си го там, хубав аксесоар е. Сигурен съм, че лекарят ще трябва да даде показания в полицията. Нали си жертва на нападение?

— Хората ми ще те убият заради това — посочва той татуировката на слънцето в деветката, кръв замъглява цветовете. — Ще те убият, кучко. Ще те убиват бавно. Крадеш и техните пари.

— Сигурна съм, че ще работят за теб и безплатно.

Приисква ми се да имам камера, за да заснема шокираното му изражение. Той осъзнава, че без пари няма власт. Няма империя. Няма нищо. Сринала съм го със земята, Сам, и ще танцувам върху пепелищата. Дори знам кой танц ще изпълня.

— Да потанцуваме туист — пресягам се към гумата.

Той изкрещява отново и отскача. Кръв се процежда от приспособлението.

— Никаква власт. Никаква надежда. Знаеш, че си изгубил всичко.

Гласът ми е стоманен шепот.

— Така са се чувствали сестра ми и другите жени. Сега е твой ред.

Той изхърква пресипнало.

Ставам.

— Сигурно искаш да отидеш в болницата. Трябва да извадят бодливата тел от плътта ти. Ще са необходими много операции. Няма да те убия. По-интересно ми е да си жив, да те боли и да си разорен.

Сега гласът ми е шеговит. Наранила съм го, наранила съм го жестоко. Всеки ден ще бъде болка. Като онази, която изпитвах, откакто Вадим влезе в класната ми стая с ужасния видеозапис.

Стрелба. Писък отдолу. Нели.

Втурвам се натам. Нели изкрещява името ми. После отеква гръм.

Ужасна тишина, дори Цвиман мълчи. Накрая изкрещява:

— Горе съм! Помощ! Помощ! Хванете кучката! Открадна ми парите!

Хуквам надолу по стълбите и в дневната виждам дебеловрат мъж в евтин костюм. Държи винтовка и крачи бързо към Нели, която лежи сред пурпурно петно върху вносните италиански плочки, стиснала пистолета, който й дадох.

Дебеловратият ме поглежда, гола и окървавена. Стреля. Стълбите край мен експлодират и аз побягвам.

— Няма пистолет — крещи Цвиман. — Застреляй я.

Дебеловратият мисли, че всички предимства са на негова страна. Втурва се в коридора. Аз съм на прага и стискам здраво сгъваемата палка. Стоварвам я върху пушката. Палката го халосва по китката, но той не пуска оръжието. Шибвам го с нея по лицето и му счупвам носа. Той залита назад.

Пускам палката и грабвам пушката. Сборичкваме се за нея. Моите пръсти и китки обаче не са пострадали преди пет секунди.

Слагам показалец върху спусъка и притискам горещото дуло към гърдите му. Изритвам го до стената.

Пушката го надробява на парчета. Шумно, червено… и преди да се строполи мъртъв, аз се втурвам надолу по стълбите.

Коленича до сестра си.

Няма я. Няма я. Отлепих очи от нея само за няколко минути и…

Предадох я. Ако не бях се забавила с парите, ако желанието да съсипя бизнеса му, да си отмъстя не беше надделяло, ако просто бяхме излезли…

Бавно, не знам колко време е минало, се изкачвам отново по стълбите.

Цвиман е изчезнал. Голямо петно кръв личи върху стената и перваза на прозореца. Той се е покатерил на покрива. Заставам до прозореца. Покривът, улицата и дворът са безлюдни. Взимам ножа си и го прибирам в обувката.

Намирам ключове за „Мерцедес“ в панталоните на Цвиман, вдигам сестра си на ръце и се отдалечавам с колата от къщата, празната огромна къща, построена от човешко страдание.

Нели. Предадох те. Tu mori.

Научих си урока, Сам. Спасението значи повече от разрушението.

70.

Сидни, Австралия

Сидни е очарователен град. Има безкрайно красиво пристанище и отлични ресторанти, а австралийците са удивително дружелюбна нация. Излизам на дълги разходки по Скалите — древния по тукашните стандарти залив, където корабите с каторжници са хвърляли и котви, и затворници — окаян човешки товар.

Аз съм окаян човешки товар.

Бризът в пристанището е близко, постоянно присъствие и застанала неподвижно, но срещу вятъра, аз се чувствам така, сякаш бягам.

Аз съм свободна, но съм затворничка.

Спирам по време на сутрешната си разходка и през ивицата вода наблюдавам как туристите снимат класическата сграда на операта. След малко трябва да се връщам у дома. Леля и чичо се притесняват, ако се забавя. И двамата не говорят добре английски и аз ги уча лека-полека. Учат се като гледат сапунени опери, още по-сочни от румънските. Не искам да рискувам да наема учител. Хората говорят. И знам, че съществува вероятност Цвиман, с надупчения му пенис, да търси мен и семейството ми.

Добре облечен мъж, малко по-млад от мен, застава на метър разстояние. Има тъмна пригладена коса, сдържано, спокойно лице, сиви панталони и светлооранжева риза, която изглежда скъпа. Не прилича точно на бизнесмен. По-скоро на млад мъж, който иска да стане актьор. Усмихва се предпазливо.

— Цял милион — казва, сякаш говори на вятъра.

Акцентът му е британски, образован.

Мисля, че говори с хендсфрий или се опитва да ме впечатли, споменавайки голяма сума. Изглежда като всички мъже, които ме заговарят през нощите, когато посещавам изискани барове, за да отбягвам брътвежите на леля и чичо.

Не му обръщам внимание.

— Цял милион за главата ти. Стабилна подбуда да те открият. Точно както ти откри Нели. Обикновено такива възнаграждения са запазени за държавни глави или за особено неприятни тирани в затънтени краища.

Сега го стрелвам с поглед. Страхът се надига като гореща буца в гърлото ми.

— Знаеш ли — той духва облак дим от цигара „Дънхил“, — виждал съм снимки на обезобразената… хмм… наденичка на Цвиман. Трудно се намират. Знаеш ли, че не посмял да отиде в болницата да му махнат твоя очарователен капан за мишки? Отишъл в мошеническа частна клиника в Страсбург, франция, с частен самолет на приятел. Сигурен съм, че полетът му се е сторил най-дългият в живота. Платих ужасно тлъст подкуп на въпросната клиника за една отвратителна снимка.

Младият мъж сви деликатно рамене.

Не се разхождам из Сидни с пистолет, но още нося сгъваемата палка в джоба на сакото си.

— Бъркаш ме с някого.

— Не, Мила — усмихва се той. Не подигравателно. Приятелски.

Един милион за главата ми. Казвам:

— Значи не съм успяла да му открадна всички пари.

Младият мъж прочиства гърло.

— Цвиман не търгува само с женска плът, скъпа. Той беше, тоест той е един от най-големите контрабандисти в Средиземноморието. Оръжия, дрога, продоволствия. Дори цветя и риба. Ти му разкървави носа и разбира се, интимните части, браво, но той продължава да провежда операции. Движи се с опасна компания. Ти обаче го пречупи с кражбата. За да поддържаш контрабандните маршрути трябват пари. Казват, че сега се е покрил. Чух, че се опитва да се включи в нова схема за изнудване. Използва компютрите да събира неприятни тайни за хората. Шантажът се крепи върху информацията, а ние живеем в ерата на информацията, нали?

— Той ли те изпрати?

Щом са ме открили тук, значи ще ме намерят навсякъде.

— О, не. Ако Негово Грознопенисие ме беше изпратил, щеше да си мъртва преди дни и да се носиш из пристанището, скъпа.

— Не съм ти „скъпа“.

— Не, но момчетата не спират да мечтаят.

Той ми се усмихва чаровно.

— Какво искаш?

— Искам теб. Искам да направиш нещо конструктивно от скръбта и гнева.

— Провалих се. Сестра ми…

— Мила.

— Провалих се.

— Мила. Ти си учителка от градче по средата на нищото, но успя да унищожиш голяма трафикантска организация. Изби ги и открадна голяма част от парите им. Знаеш ли колко рядко се среща откритата дързост в нашия свръхпредпазлив свят? Искам да поднеса диаманти пред нозете ти, драга. Ти си невероятна.

Поглеждам го, сякаш ми се иска да го зашлевя.

— Сестра ми е мъртва. Похвалите ти не значат нищо за мен.

Отклонявам очи към студената стомана на пристанището.

— Стореното от теб…

— Неуспехът ми… — наблюдавам го. — Взех само пари. Затова ли си тук? Искаш пари, за да мълчиш?

— Не. Не всички биха изпратили на списание „Ролинг Стоун“ списък с отвлечени момичета, с имената на купувачите им и с банковата сметка, където са незаконните пари на Цвиман. Ти изгради истински храм от сенките, скъпа. Изисквайки парите да отидат при жените, които открият. Много щедро. Но не е необходимо да купуваш мълчанието ми, Мила. Не искам да ти причиня нищо лошо. Искам само да ти купя най-хубавия обяд в Сидни.

— И питие — добавям.

Няма да ми дойде зле.

— Да, скъпа, какво ти се пие?

— Нямам предпочитания.

— Приличаш ми на момиче „Гленфидих“.

— Какво е това?

— Уиски.

Скръствам ръце.

— Не съм опитвала.

— И след като те запозная с обаянието на хубавото уиски, искам да ти предложа работа.

— Живея в Австралия с фалшива самоличност, нямам разрешително за работа, любезни господине. Съжалявам.

— Не ти трябва разрешително. Щом аз мога да те намеря, значи и Цвиман ще успее. И с милион долара за палавата ти главица е само въпрос на време.

Той се привежда напред.

— Можем да скрием леля ти и чичо ти по-добре. Можем да скрием теб. Но мисля, че ще полудееш, ако бездействаш и размишляваш върху случилото се с Нели. Ти спаси много жени, Мила. Стори добро. Можеш да продължиш да правиш добро. Или да седиш с леля си и чичо си и да гледаш сапунени опери, да ги учиш на английски и да помниш, че мъжът, който унищожи сестра ти, все още е някъде там и те търси.

Той рискува да се усмихне.

— Ако се движиш, ще те намери по-трудно.

— Това, което направих, беше лудост.

— Безспорно.

— Полудявам само когато помагам на сестра си.

— Забеляза ли татуировката на Цвиман? Слънце в деветка?

Затварям очи. Спомням си, че я видях върху ръката му.

— Да. Беше грозна.

— Не знаеш колко е грозна… Мисля, че тази татуировка е знак, че принадлежи на нещо по-могъщо от собствения му престъпен кръг. Нещо по-мащабно, по-лошо от него.

— Това не е мой проблем.

— Не, твоят проблем е, че с един милион долара възнаграждение за главата ти всички наемни убийци ще тръгнат да те търсят. Десетки, Мила. Аз мога да ти помогна. Да скрия семейството ти на сигурно място. Но няма да заживееш нормално, докато Цвиман и шефовете му се разхождат свободно. Няма да ти позволят да живееш нормално.

— За кого работиш ти?

— Ние сме обратното на господин Цвиман и приятелите му.

— Кои сте? Полицията?

Той се усмихва.

— ЦРУ?

Той се усмихва отново и поклаща глава.

— МИ6?

— О, Мила, те са толкова назадничави.

Той се засмива и аз решавам, че харесвам усмивката му.

— „Кръглата маса“ е много повече от тях. Ела на обяд с мен. Ще поговорим.

— Как се казваш?

— Наричай ме Джими. Ще бъда най-добрият ти приятел.

Той ми протяга ръка. И аз, след миг на предпазлив размисъл, я поемам.

71.

Бар „Последен миг“, Манхатън

Затворих файла. После го изтрих.

— Съжалявам — казах й.

— Знам — отвърна Мила.

— Напомняй ми никога да не те ядосвам.

— Вече сдържам по-добре темперамента си, Сам. Йогата направи чудеса за мен.

— Цвиман е от „Новем солес“. Затова се бориш срещу тях.

— Да.

— И Джими те е довел в „Кръглата маса“, както ти доведе мен.

Тя кимна.

— Иван беше първият ми учител. Джими е вторият. Някой ден ще се запознаете. Или ще се харесате, или ще се избиете.

Тя се изправи и застана до прозореца.

— Разбираш какви чувства ме вълнуват, когато виждам какво преживяваш със сина си.

Аз се втренчих в гърба й.

— Не можеш да спасиш всички.

— Когато в този свят попаднат невинни, обикновено с тях е свършено. И за известно време помислих, че си изгубен за нас, Сам. Говорех сериозно. Могат да те контролират цял живот с Даниъл. Опитаха се да ме контролират с Нели и виждаш докъде стигна тя. Мъртва е. Щях да я спася, бях я спасила и я убих.

— Била си сама. Ние сме заедно.

— Бях глупава.

— Но е трябвало да опиташ, Мила. Аз също трябва да опитам. Не мога да обърна гръб на Даниъл. Както ти не си могла да изоставиш Нели.

— Разбираш ме погрешно.

Тя се обърна към мен и скръсти ръце.

— Мъжът, който простреля Нели? Той дори не беше охранител в къщата. Работеше в един от другите бордеи на Цвиман в Тел Авив. Чул за престрелката в „Лъки Страйк“ и дошъл да провери дали Цвиман е добре. Вижда момиче с пистолет и го застрелва на място. Той беше аномалията, както ти би се изразил, която не може да се предвиди. Но подобни неща винаги съществуват, винаги изникват. Непредсказуемото те убива. Ако бях с нея, вместо да крада парите му… ако бяхме тръгнали веднага щом я открих… щеше да е жива. Но не. Не ми стигаше просто да я спася. Исках да съсипя Цвиман. Спасение и отмъщение… Не! Не можеш да ги съвместиш — преглътна тя. — Искаш да си върнеш Даниъл и да унищожиш „Новем солес“. Не можеш да направиш и двете.

— Ако не го сторя, никога няма да ме оставят на мира. Ще направя и двете.

Тя въздъхна.

— А аз си мислех, че все още мога да ти бъда учител. Знаеш ли какво? Ще ме заловят някой ден. Щом дават един милион за главата ми, това ще се случи, Сам.

Каза го примирено.

— Не и ако аз те пазя.

— Мога да ти помогна, ако ме послушаш.

— Как?

— Цвиман имаше татуировка на Деветте слънца, въпреки че когато я видях, не знаех какво е. Той е част от групировката. Трябва да подмамим Цвиман, за да види, че Джак е мъртъв. Трябва да го убедим, че Джак е мъртъв, без да го убиваме.

— Ами бележникът?

— Намирам за очарователно, че не спомена червения бележник, когато за пръв път разговаряхме за откупа.

— Не знаех за него.

— Но не е логично да убиеш Джак и да оставиш разрушителни улики. Ако го е скрил, ти не би могъл да знаеш, че го има. Мислиш ли, че ще поискат да им го занесеш, след като убиеш Джак?

— Не са поискали.

— Не — каза Мила. — Не са го поискали от теб.

Погледнах към вратата на спалнята.

— Леони.

— Вероятно. Може би са й възложили да прибере бележника, както на теб са възложили убийството. Защото няма начин да ти поверят бележника.

— Щеше да ми каже.

— Това е само предположение.

Вратата на спалнята се отвори. Леони застана на прага.

— Хрумна ми как да открием Джак Мин — каза тя.

— Добре — отвърнах. — Трябва да поговорим.

— Значи е неин ред да излезе.

— Знам, че не са отвлекли моето дете — обади се Мила, — но защо не ме допуснете в тайния ви нощен клуб?

— Не смей да се шегуваш.

— Няма. Ще ви помагам. Решено е.

— Не е.

— Решено е.

Аз станах.

— Трябваше да работим заедно — каза Леони. — Само ти и аз.

— Любопитен съм защо възразяваш — отвърнах. — Ако тя ни помогне да убием Джак Мин, не ти ли е все едно?

— За това ли ще ни помогне? Мислех, че иска да унищожи „Новем солес“.

— Животът на децата ви е по-важен от чувството ми за мъст — каза Мила.

— Да. Ще се придържаме точно към това, което искат от нас.

Погледнах към Мила. Тя не погледна към мен.

С Леони се изучаваха изпитателно.

— Не ми е приятно, Сам, но ако можеш да я контролираш, за да ни бъде от полза, няма проблем.

— Най-топлото посрещане на света — каза Мила. — Сияя от щастие.

— Две дула са по-добри от едно, Леони — казах.

Тя изгледа и двама ни и се предаде.

— Добре. Благодаря, Мила. Ако си върнем Тейлър и Даниъл, ще ти бъда признателна до края на живота си.

— Каза, че ти е хрумнало как да открием Джак Мин? — напомних й.

Телефонният му номер е първата стъпка — обясни тя. — Ако го науча, мога да разбера откъде се е обаждал. Мога да започна веднага. Навярно ще намеря начин да проверя дали от нови номера са звънили на хора, които познава чрез мрежата на фейсбук, или на семейството му и на други контакти.

— Добре.

Изправих се поизмъчено.

— Къде отиваш? — попита Мила.

— Ще проверя дали мога да използвам помощта на стар приятел.

— Никому не е излишна приятелска помощ — констатира Леони.

— Имам предвид да го използвам буквално, простил ме Бог.

Слязох долу и забелязах възрастния елегантен сдържан мъж в ъгъла да отпива от халба. Забелязах всички, но другите по масите бяха с компания. Той беше единственият солов изпълнител. Някой, който иска да наблюдава залата, но ще привлича по-малко внимание, ако не седи пред бара. Всеки те забелязва, ако проточваш шия и се озърташ наоколо. Звучи параноично, но така работи съзнанието ми, особено при мисълта, че Огъст вероятно следи бара дали няма да се появя. Не ми хареса видът на този мъж. Наблюдаваше ме, но в огледалото зад бара.

Когато излязох от „Последен миг“, изчаках на пресечката. Пет минути. Десет минути. Нямаше го. Не ме следеше.

Обадих се на Бъртранд.

— Мъжът в ъгъла, който пие бира.

— Да?

— Нещо странно у него?

— Не.

— Виждал ли си го преди?

— Не, никога. Поръча „Харп“ и пие бавно. Не е мръднал от мястото си, след като ти излезе.

Е, ами ако… Мила!

— Кога дойде Мила? Преди или след него?

— Преди.

— Трябва да си отваряме очите на четири за самотници, които търсят мен или нея.

— Върви да си вършиш работата — каза Бъртранд. — С Мила ще се справим, ако изникнат неприятности.

— Сигурен ли си?

— Каза ли ти защо поставихме звукоизолация на банята?

— Ммм… да. Добре. Връщам се бързо.

Тръгнах в нощта.