9-те слънца

72.

Барът на Оли, Бруклин

Седях върху щайгите с бира и когато Оли влезе, включи лампите и ме забеляза, едва не получи сърдечен удар.

— Исусе и Света Дево! — извика той. После се втренчи в мен. — Ти! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дължа ти пистолет.

— Господи! Защо не ми каза, че си тръгваш?

Преди няколко месеца, когато фирмата реши да ме освободи от частния си затвор в Полша и да ме пусне като примамка за „Новем солес“, ми намериха работа като барман при Оли. Решението ми да се измъкна от опеката на фирмата и да тръгна да търся жена си изискваше да не съобщавам на Оли, че напускам. Освен това откраднах пистолета от сейфа му, но за мое оправдание, оставих бележника.

— Знаеш ли колко е ужасно. Да изгубя най-добрия си барман.

Оли беше прословут с жалбите си за ниското качество на персонала.

— А ти да станеш крадец.

— Оставих бележка.

— На която повярвах. Странно — каза Оли. — И не извиках ченгетата.

— Пистолетът и без това не беше регистриран, Оли — напомних му сухо. — Изгубих го, но ти нося по-добър.

Подадох му лъскава „Берета“ и кутия с амуниции, които бях взел от бар „Последен миг“.

— Модерна джунджурия — отбеляза той. — Няма да се науча да стрелям с нея.

— Не се научи да стреляш и с другия — казах.

— Вярно. Къде замина?

— Да търся жена си и сина си.

Незнайно защо вече не исках да лъжа Оли. Реших да отговарям възможно най-искрено на въпросите му. Той беше добър човек. Мила го обожаваше, от години искаше да купи бара му. С нея се срещнахме за пръв път тук; проучваше ме като вероятен наемник.

Признанието накара Оли да примигне.

— Откри ли ги?

— Да.

— Добре.

— Опитвам се да се свържа с Огъст, без да използвам телефон — казах. — Ще се съгласиш ли да му предадеш съобщение от мен?

— Алергичен ли си към телефони?

— Не.

— Чувам, че причиняват рак на мозъка.

Оли се чувстваше най-щастлив, когато се притесняваше.

— Той е тук и му е дошло в повечко.

— Сам ли е?

— Да, въпреки че едно красиво момиче му хвърля погледи през четири стола.

— Не обичам да преча на истинската любов, но дали може да го доведеш тук да поговорим, без никой да разбере?

— Защо да ти правя услуга, Сам? След това, което ми причини?

— Оли, искаш ли да се пенсионираш?

— Да.

— Ще купя бара от теб, когато се пенсионираш. Не се тревожи, ще платя добра цена.

Той примигна.

— Не се занасяй.

— Колцина биха дошли да върнат откраднат пистолет?

— Не много, но може ли да го оформим писмено?

— Като бележката, която оставих?

— Да.

Откъснах етикет от бира „Нюкасъл Браун“ и написах на гърба: „Обещавам да купя бара на Оли и да му платя добра цена, когато реши да се пенсионира. Самюъл Клемънс Капра“.

— Това ли са трите ти имена? Клетото дете.

Оли разгледа написаното за нередности и уловки за заобикаляне на закона.

— Хмм… Мислех, че ще добавиш и колко добър човек съм.

— Е, това също важи.

— Добре. Ще го помоля да ми помогне да преместя каца бира. Пил е достатъчно, за да повярва.

— Благодаря, Оли.

Две минути по-късно Огъст влезе в задната стая.

— О, мамка му — каза.

— Здрасти.

Огледа ме, поклащайки глава, и седна върху щайга с бутилки „Хайнекен“.

— Какво си въобразяваш, по дяволите? Е, със счупена ръка ще те обезвредя по-лесно.

— Няма да ме обезвреждаш. Няма да се бием. Трябва да измислим начин да работим заедно. Добре ли си? Съжалявам, че те ударих.

— Направиха ми три шева — посочи темето си той. — Помирителният подход е позакъснял, Сам. Уволниха ме заради теб.

Отброих десет секунди. Не разбирах дали е ядосан, или е изпаднал в ступор.

— Съжалявам.

— Е, нормално е, когато отиваш да заловиш необучен информатор, който ти казва да се отървеш от преследвачите си, защото е проникнал незаконно в камерите по пътя ти, и когато не успееш да усмириш бивш агент и изгубиш дирите на информатора.

В гласа му се надигна гняв.

— Съжалявам. Знам, че го правиш заради детето си, но, по дяволите, Сам, не бива! Задържам те!

— Огъст. Изслушай ме, ако искаш да се върнеш на работа.

— Мисля, че ако те арестувам, ще си върна работата.

— Няма. Защото нещо в „Специални проекти“ не е наред и ти го знаеш.

Огъст ми се намръщи.

— Знаеш, че в „Специални проекти“ има къртица. Или следят комуникациите и мрежите ви.

— Не открихме нищо.

— В добрите стари времена, когато Джак Мин е бил хакер, е карал компютърните системи, включително принтерите, да му изпращат тайно информация. Миниатюрни кодове, скрити в други програми, са му предоставяли необходимото. Сигурен съм, че точно такава програма е написал за „Новем солес“ и те използват софтуерните шпиони да изнудват и да контролират хора на ключови постове в бизнеса и правителството.

Огъст потърка брадичка.

— Всички предатели, които арестувахме след Луси, твърдят, че са ги шантажирали. Не им повярвахме.

— Или в системите ви има пробив, или още някой е свърнал от правия път.

— Мамка му.

Огъст не го бива много в ругатните.

— Ти не си предател, Огъст, нали?

— Не — повдигна вежди той.

— Е — казах, — трябваше да попитам.

Огъст потупа с крак по цимента.

— Какво знаеш за жените, които уби?

— Убийци са, сестри, получили ново начало и нови имена. Мъж на име Рей Брустър ги е скрил и ги е използвал като наемна ударна сила. Мъжът, когото убих в Ню Джърси, онзи, който отвлече майката на Джак Мин, вероятно също е работел за Брустър.

— Някой, който дава на убийци и психопати нова самоличност и работа като наемни мускули.

— Познаваш ли Рей Брустър?

— Не — поклати глава Огъст. — Чувал ли си името Линдзи Партридж?

— Не.

— Тя е червенокосата ти помощничка.

Зачаках.

— Бивша фалшификаторка, информатор на ЦРУ. Платили сме й добре, но преди две години е изчезнала.

— И сега изработва нови самоличности. „Новем солес“ са похитили и нейното дете.

— Част от досието й е блокирано. Не мога да го отворя дори с изричната парола за достъп на „Специални проекти“. Каква е тайната й?

— Не знам — отвърнах.

— Кои са тези кучи синове?

— Единият е бивш търговец на бели робини на име Яков Цвиман. Сега основното му занятие е изнудването, но той е човекът, обявил един милион долара за главата на Мила. Мисля, че е главен функционер в организацията. Чувал ли си за него?

— Не.

— Мисля, че информацията на Джак Мин засяга дейността на Цвиман за „Девет слънца“. Вероятно е списък с хора, които контролират. Пипнем ли го, ще го лишим от основен източник на информация. Програмите, които Мин е писал, осигуряват на „Новем солес“ влияние върху хора, които им помагат да извличат печалби.

Огъст прокара ръка по русата си коса.

— Чувал ли си за „Обединени езикови училища“?

— Да. Собствениците на къщата, където отведоха госпожа Мин. Старо изоставено имение в Морис Каунти.

Огъст се изправи и закрачи между щайгите с бира.

— Тази симпатична езикова школа е работодател и на една от мъртвите жени.

— Меги или Лизи Пиърсън? Това са истинските им имена. Лизи ми направи впечатление на човек, който не се сработва добре с други хора.

— Значи те са от „Новем солес“?

— Понеже се опитваха да ме заловят, а аз изпълнявах поръчка на „Новем солес“, мисля, че не са. Смятам, че работят за друг, който иска да прибере парите за Мила. Говореха, че ще ме сложат в клетка и ще изтръгнат информация от мен. Очевидно отвличането и разпитите им бяха специалитет.

— Значи и някой друг освен „Новем солес“ преследва Джак Мин, но не знаем как и дали изобщо са свързани?

— Да.

— Ще ми се да имах достъп до файловете на „Специални проекти“, за да проверя жените, но следващата седмица се връщам в Лангли, където ще ми дадат чирашка работа. Или ще пържа картофки в кафенето.

— Почтен труд.

— Не е зле — каза Огъст. — Кариерата ми отиде по дяволите, Сам.

Размислих.

— Шефът ти охотно ли се раздели с теб?

— Не особено. Но днес се прецакахме сериозно. Нечия глава трябваше да падне. Нямаше как да е неговата, въпреки че той би преживял куршума. Способен е да преживее всичко.

— Защо?

— Пенсиониран е официално. Върнаха го преди няколко месеца да ни стегне редиците. Стара школа, много загрижен за честта на фирмата, за репутацията й. Казва се Браун. Познаваш ли го?

— Не.

— Пенсионирал се е, преди да постъпим във фирмата, и се върна след… след като ти напусна „Специални проекти“.

— Ще те изслуша ли, ако му предоставиш нова информация?

— Може би.

— Има ли още някой, готов да ти помогне?

Огъст седна отново върху щайгата с „Хайнекен“. За пръв път го виждах толкова изморен и окаян.

— Може би Грифит.

— Да, посритах го малко и раних другия в крака. Добре ли е той?

— Да. И се опита да убиеш Мин пред него — поклати глава Огъст. — Защо изобщо разговарям с теб, Сам? Не бива. Наистина не бива. Трябва да изградя наново кариерата си. Без фирмата съм нищо. Знам, че звучи жалко. Не е необходимо да ми казваш. Надявам се да намериш детето си. Повече от всичко. Но не разбирам как да ти помогна.

— Ще ти дам Джак Мин.

— Какво?

— Ще ти дам Джак Мин.

Огъст стана от щайгата и пак седна.

— Но ще го убиеш.

— Да — казах. — И после ще ти го дам.

73.

Бар „Последен миг“ Манхатън

Мила наблюдаваше от охранителната камера мъжа, седнал в ъгъла. За пръв път го виждаше. Поръча ордьовър с тапас и си допи бирата.

— Познаваш ли този човек? — попита тя Леони.

Леони се наведе и разгледа лицето върху екрана.

— Не. Не съм го виждала никога.

Мила се отдалечи от монитора и я огледа — изражението й, извивката на раменете й, устните й.

— Значи Сам греши.

Видяха как мъжът в ъгъла се изправя, оставя пари и излиза.

— Не мисля, че Сам греши често — каза Леони.

— Какъв е твоят план? — попита Мила. — Със Сам ще спасите децата си и ще заживеете вълнуващ живот на бегълци?

— Сигурна съм, че повече няма да го видя, след като това приключи. Доволна ли си?

— Сам ми е само приятел. Аз съм му шеф. Това е всичко.

— Предполагам тогава, че не знаеш какво пропускаш. Паркурът оформя съвършено тялото. И той е сам отдавна, горкичкият.

— Сигурна съм, че ти не си сама. Няма да останеш задълго сама.

Мила явно се затрудни с английския.

— Ревността ти личи ясно.

Не бъркай ревността със загриженост.

- Не мисля, че бъркам, скъпа.

Мила се усмихна тънко.

— Знаеш ли какво харесвам у Сам? Че не е наблюдателен. Не знае колко е привлекателен. Не мисли за това и кажат ли му колко е красив, го смята за любезност. Ядосан е на себе си, защото се обвинява, че Даниъл е в опасност. Обичаше много Луси и сега не се доверява на инстинктите си за жените. Не знае, че наистина е добър човек. Лесно е да се възползваш от него.

Леони мълча десет дълги секунди.

— Той не е глупак и аз не се възползвам от него.

— Съжалявам, че страдаш. Похитили са детето ти. И аз нямаше да бъда на себе си.

Съчувствието очевидно изненада Леони.

— Разбирам, че искаш да ни помогнеш, Мила. Благодаря. Наистина не съм на себе си в момента и при други обстоятелства сигурно щяхме да се спогаждаме добре. Но със Сам трябва да направим каквото искат от нас. Прости ми, ако намесата на други ме изнервя.

Телефонът на Мила завибрира в джоба й. Тя изгледа изпитателно Леони и отговори. Вслуша се.

— Разговорът е личен. Ще ме извиниш ли?

Леони стана.

— И без това ми се пуши. — Взе пакета с цигари от бюрото. — Ще се върна след малко.

Слезе долу. Барът беше пълен. Клиентите пиеха жадно, музиката беше спряла. Леони излезе в топлата влажна вечер и запали цигара. Първите две дръпвания успокоиха нервите й. Мъжът, който седеше в ъгъла на бара, сега стоеше на пресечката на улицата. Наблюдаваше я.

Дали Мила наблюдаваше с камерата входа на бара? Сигурно. Тези хора — които и да бяха Мила и Сам — бяха организирани като „Новем солес“. Леони размаха недоволно празната кутия с цигари, сви раздразнено рамене, обърна се и се отдалечи от мъжа.

Свърна наляво при светофара и пое към следващата пресечка. Влезе в магазин и си купи цигари. После излезе, извади една и потупа демонстративно джоба си.

Мъжът, когото познаваше под името Рей Брустър, пристъпи към нея и й предложи запалка.

Тя се озърна уплашено назад, да не би Мила да я следи.

Той каза:

— Изглеждаш добре, Линдзи. Бих искал да ти кажа, че ми липсваше, но не бива да започвам разговора с лъжа. Не и когато се нуждаем един от друг.

— Защо си тук?

Леони успя да овладее гласа си.

— По две причини.

Тя зачака.

— Първо, когато ти и твоят приятел убиете Джак Мин, искам уликите, с които Мин разполага срещу „Новем солес“.

— Невъзможно.

— Ще го направиш възможно.

— Не мога да ги открадна. Те са откуп за детето ми.

— Тогава ще ми кажеш къде ще се състои размяната. Искам да знам.

— Защо са ти? — дръпна силно от цигарата тя. — Да не си сменил отбора?

— Не, скъпа. Играя само в един отбор. Моят. Както винаги.

— Не мога.

— Напротив, Линдзи, можеш.

Тя погледна отново към отсрещния тротоар. Никаква следа от Мила.

— А другата причина?

— Виждала ли си жена на име Мила? Свързана е с Капра.

— Защо?

— Искам я.

Леони дръпна от цигарата. „Мога да отстраня един проблем“, помисли си. Три думи — „тя е горе“ — и Мила нямаше да създава повече неприятности. Познаваше Рей Брустър достатъчно добре. Тази лукава кучка щеше да бъде или заловена, или мъртва веднага щом излезе от „Последен миг“.

Но Леони знаеше, че не иска да го направи. Не искаше да предаде Сам, независимо от отровната неприязън, която изпитваше към Мила. Запита се защо ли е притрябвала на Рей Брустър и се наслади на мимолетното удоволствие да го разочарова.

— Не познавам никаква Мила.

— Жена, с която Капра работи? Молдовка е, значи говори с източноевропейски акцент. Дребна, симпатична, зла.

— Не. Не ме е запознавал с приятелите си. Трябва да вървя.

— Това е телефонният ми номер.

Той го каза и тя го повтори след него.

— Дай ми улики, дай ми и Мила, ако се появи, и ти и детето ти, ако си върнеш Тейлър, ще останете невредими. Нищо няма да ви заплашва.

Кожата й се вледени.

— Знаеш за Тейлър?

— Мислиш ли, че можеш да се скриеш от мен? Каква самонадеяност!

— Защо тогава ме остави на мира цели две години?

— Нямах нужда от теб, Линдзи. Сега ми трябваш. И ако не направиш каквото искам, ще се погрижа Тейлър да изчезне и Леони Джоунс никога повече да не види детето си.

Прииска й се да забие запалената цигара в окото му.

— Ти си изпечен изнудвач. Защо не ме оставиш на спокойствие?

— След всичко, което направи? Не, скъпа. Исках да се чувстваш доволна, щастлива и сигурна, докато ти отнема всичко. „Девет слънца“ просто ме изпревариха.

Тя издуха дима в лицето му.

— Още ли фалшифицираш? Самоличности, паспорти? Нежни връзки? — засмя се той. — Най-добра си в последното.

— Смятам го за комплимент от най-великия мошеник на всички времена.

— Не можеш да ме нараниш. Вече заби нож в сърцето ми, Линдзи, сега е мой ред.

Тя пушеше мълчаливо.

Той я улови за брадичката и обърна лицето й към своето.

— Знам всичко, което знаят и те. Трябва да откажеш цигарите, скъпа. Когато приключим с това, ти ще си последната оцеляла освен мен. Тогава ще наденеш фалшивото си „аз“ и ще заживееш фалшивия си живот.

Той се обърна и се отдалечи.

Тя допуши цигарата. Ужасен навик. Беше го отказвала два пъти и тази мисъл я просълзи. Овладей се, заповяда си. Влезе пак в магазина, купи шоколад М&М и се върна в бара.

Мила беше приключила разговора по телефона и седеше пред компютъра.

— Къде ходи?

— Излязох да пуша — подаде й шоколада от магазина. — И реших да ти предложа примирие. Нали шоколадът е универсалният език?

— Да — каза Мила. — Така е.

74.

Манхатън

Наблюдателя се взираше в хоризонта над Манхатън. През последните двайсет часа се опитваше да запамети всеки детайл от изнудваческата мрежа. Преди Джак Мин да я изключи.

Ако не успееха да убият Джак Мин и да вземат уликите, които искаше да продаде на ЦРУ, Наблюдателя щеше да изгуби цялото си могъщество в „Новем солес“. Щеше да се наложи прегрупиране. Щеше да се справи. И преди го беше правил, след като Мила му открадна повечето пари. Беше се борил и си бе проправил път напред. Но да изгуби информационната мрежа, която му осигуряваше златна жила от фирмите на Уолстрийт, от Белия дом, от Конгреса, от Британския парламент, от мнозина от петстотинте най-богати личности на света, щеше да е пагубно. Страховитите престъпни организации от двайсети век — мафията, якудза, колумбийските наркобарони, мексиканските картели — никога не бяха разполагали със собствени шпиони и канали в най-влиятелните среди по света. Тази информация беше кислородът в кръвта на „Новем солес“, познанието, което им позволяваше да престъпват безнаказано закона, да държат полицията настрани в дузина държави, да продават тайни на правителства и конкуренти и в замяна да държат в джоба си купувачите, изнудвайки ги със собствените им престъпления. Изнудваческата мрежа, осигурена им от софтуера на Джак Мин, им бе донесла информация за десетки милиони долари само за няколко месеца.

Наблюдателя трябваше да намери нещо, което да замени този могъщ арсенал. Имаше идея.

Телефонът му иззвъня и той вдигна.

— Джак Мин е — каза гласът.

— Любимият ми човек — отвърна Наблюдателя.

— Искам да сключа сделка с теб.

— С мен? Съмнявам се.

— Не се съмнявай. Искаше бележника. Ще ти го дам. Ще ти го продам.

— Не ти вярвам.

— Не мога да го продам на никого другиго. Ето какво ще направим. Внасяш десет милиона в банкова сметка, посочена от мен. Когато получа парите, ще ти се обадя и ще ти кажа къде да намериш бележника.

— Как да ти се доверя?

— Проведи социологическо проучване. Несъмнено ще се окаже, че заслужавам повече доверие от теб. Виж, това са условията, ако не ги приемаш…

— Защо се обръщаш към нас, след като се опитахме да те убием? Не че искам да съм груб.

— Ще си оставя няколко страници по избор за застраховка. Случи ли се нещо с мен, те ще излязат тутакси на бял свят.

— Пак ще можеш да ме шантажираш.

— А ти — да ме убиеш.

— Вярно е. Мислех, че предпочиташ да се обърнеш към властите.

— Те изгубиха доверието ми.

— Доверието е мимолетно явление. Добре. Къде ще се срещнем?

Джак се поколеба.

— Ще действаме само по телефона.

— По факса ли ще ми изпратиш бележника, Джак?

— Не.

— Значи трябва да се срещнем.

— И ти ще изпратиш кучката си Сам Капра да ме хвърли от някой покрив? Не, благодаря.

— Умно момче.

— А ти не си ли истинско копеле да използваш детето му? Сериозно.

— Поприказвали сте си, а?

— Сам се досещам, кучи сине. Бележникът ми разкрива много.

— О, Джак — каза Наблюдателя, — гледам те и разбирам, че съм оплескал цялата ситуация. Не биваше да се опитвам да се отърва от теб. Трябваше да ти предложа работа. Ти си много, много умно хлапе.

— Достатъчно умно да знам, че златната ти гъска е у мен. Вземам си парите, ти си вземаш бележника и всеки поема по своя път.

— Може да си го копирал.

— И ако нещо се случи с мен, едно хубаво копие наистина ще се появи в пощенската кутия на ЦРУ, придружено от обяснителна бележка. Оставиш ли ме на мира, няма от какво да се безпокоиш.

— Къде ще се срещнем?

— В Сентръл Парк. В „Рамбъл“, северно от Боу Бридж. Утре в три. Когато парите пристигнат в сметката ми, ще ти дам бележника.

— Огромно доверие ми имаш.

— Искаш бележника, нали?

— Да, Джак. Продиктувай ми банковата сметка.

Джак му съобщи сметка в швейцарска банка.

Наблюдателя я записа върху дланта си.

— Закъснееш ли с една минута или нещо не ми се понрави, изчезвам и ще намина край Лангли да подхвърля бележника на предната им веранда.

Той прекъсна връзката.

Наблюдателя изключи телефона си. Колко интересно! Неочаквано. Джак Мин или беше решил да му постави капан, или необходимостта от пари, за да изчезне, беше надделяла над всичко.

Така… Да накара ли Сам Капра да го убие? Ако той узнае, че някой от „Новем солес“ ще се среща с Джак Мин, ще се опита да го вземе за заложник, за да гарантира свободата на сина си. Не, нямаше да рискува. В това се състоеше прелестта да държиш нечие дете. Родителят не е в състояние да пререже въжетата.

Джак Мин изключи телефона. Седеше на ръба на леглото в апартамента на майка си. Реши, че това е последното място, където някой ще го потърси. Тя беше мъртва, баща му — също. Беше останал сам-самичък на този свят.

Отиде в стаята на майка си. Изглеждаше толкова празна, толкова пуста без нея. Нищо не напомняше, че е прекарвала толкова време тук. Плака за баща си дни наред, седмици наред, но за майка си не намираше други чувства, освен обещанието: „Съжалявам, че те убиха. Ще им отмъстя за теб, мамо“.

Толкова неочаквано щеше да бъде. Хакерите се криеха в сенките. Не се изправяха лице в лице срещу заплахата; таяха се, разместваха безплътна информация, не причиняваха кръвопролития. Е, той беше приключил с хакерството. Утре или щеше да умре, или да убие. Беше му все едно, дори да не види компютър повече. Притежаваше фалшива самоличност и можеше да си поръча нова. Рики щеше да му помогне отново, тя имаше връзки.

Искаше да поплаче за майка си, но не можеше. Навярно по-късно.

Взе мобилния си телефон и набра Амстердам. Там беше много късно, по-точно рано сутринта.

— Да?

Гласът й звучеше сънено.

— Рики. Джак е.

— О, божичко, къде си?

— Няма значение. Искам само да знаеш, че… искам да ти благодаря. За помощта.

Какво да й каже? Мама умря и… е, ти си единственият ми приятел. Нямаше кой знае колко за разказване за него и за майка му.

Рики се разплака.

— Съжалявам, съжалявам.

— Какво?

— Те дойдоха… след като замина. Дойдоха и ме принудиха да им кажа къде си отишъл. Питаха ме какво знаеш за тях. Съжалявам. Казаха, че ще ме убият, ако не проговоря.

— Няма нищо, няма нищо. Добре ли си?

— Не съвсем. Те… те ми взеха бизнеса. Принудиха ме да работя за тях. Заплашиха да ме убият. Прибират всички пари.

— О, Рики. О, божичко. Толкова съжалявам.

Гласът й прозвуча, сякаш ще заплаче, но се овладя.

— Не знам какво да правя.

— Слушай. Утре или ще съм мъртъв, или ще имам пари, за да изчезна завинаги. Искаш ли да изчезнеш с мен?

— Да замина с теб? Мисля… Глупаво е и смахнато.

— Толкова те харесвам — каза Джак. — Съжалявам, че ти го казвам чак сега.

Рики издаде звук, който прозвуча като нещо средно между хлипане и смях.

— Защо вярваш, че няма да им кажа? Те ме притежават.

— Защото, хмм… не знам. Вярвам ти. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ще трябва да изоставя всичко — каза тя.

— То вече не е твое.

Тя подсмръкна.

— Вярно. Да, Джак, мисля, че искам ново начало.

— Добре. Аз май те обичам мъничко.

— Знам. Знам от известно време. И аз те обичам мъничко.

Сърцето му леко подскочи.

— Добре, радвам се.

— Не умирай сега — каза тя и пак се разплака.

— Няма. Няма. Ще ти се обадя, когато взема парите, и ще ти кажа къде да отидеш. Ако не ти се обадя, намери начин да се отървеш от тези хора. Просто си тръгни, Рики. Не бива да си част от тях.

— Знам.

— Ще ти изпратя ключ за сейф. Вътре е копието от бележника. Умра ли, той е твой и можеш да правиш с него, каквото пожелаеш. Ако се страхуваш от „Новем солес“, просто им дай ключа и те ще го изгорят. Аз вече ще съм мъртъв и ще ми е все едно. Или ела в Ню Йорк, вземи го и го предай на полицията или на ФБР. Продай го на британците или на французите, ако решиш. Аз не бих прибягвал към ЦРУ.

— Но ако ти си добре, няма да съм тук, когато ключът пристигне.

— Няма значение. Ако съм добре, бележникът ще е у мен. Просто бъди готова да се качиш на някой самолет.

— Ясно. Иска ми се да бях при теб.

— И на мен. Ще ти се обадя утре вечер.

— Ще бъда оптимист и ще си събера багажа.

— Добре. Обичам те.

Трите най-трудни, трите най-лесни за произнасяне думи.

— И аз те обичам.

Той прекъсна връзката. Ако Рики си беше държала устата затворена, майка му можеше да е жива. Но Рики щеше да е мъртва. Не знаеше как щяха да се стекат събитията и не биваше да й се сърди. Ако в колежа някой му беше казал, че ще го арестуват за хакерство, че баща му ще получи инфаркт заради него, че ще избяга от полицията, ще се скрие в Холандия и ще се влюби в сенегалска пиратка на филми… Е, нямаше да му се стори много вероятно.

Добре дошъл в живота. Животът, нещо толкова сладко, нещо, за което си заслужава да се бориш.

Трябваше да се подготви за утре. Вече нямаше пистолет. И не знаеше откъде да намери. Налага се да се приближиш, за да предадеш бележник. На една ръка разстояние.

Майка му не беше кой знае каква готвачка, но обичаше да експериментира в кухнята.

В чекмеджето откри сатър с перлена дръжка. Неочакваното винаги му беше харесвало.

75.

Бар „Последен миг“, Манхатън

Барът беше затворен. Мила беше изчезнала в незнайното тъмно кътче, където живееше. Изтощено се изкачих в апартамента и рестартирах алармената система на бара.

Леони седеше пред компютъра си. Аз не бих издържал толкова пред екрана. Мразех компютрите.

— Къде беше? — попита Леони.

— Няма да ти кажа, но ще ни върне децата.

Тя ме погледна. И каза:

— Добре.

Отидох в спалнята. Строполих се върху леглото. Лош ден. Счупена ръка, пропусната мишена, не си върнах сина. Изтощението се надигна у мен като треска.

— Всички наблюдавахме онзи мъж от бара, който ти се стори подозрителен. Остана още час, похапна тапас и си тръгна.

— Значи е бил господин Никой — казах. — Знам, че си се казвала Линдзи Партридж.

Тя седна на ръба на леглото. С гръб към мен. Протегнах се и я докоснах по рамото.

— Кой ти каза?

— Някой от „Специални проекти“. ЦРУ имат досие за теб.

— Знаеш ли какво не ми липсва? Семейство Партридж и шегичките за яребицата2 в прасковеното дърво. Никак не ми липсват.

— Мисля, че предпочитам да те наричам Леони.

— Добре. Сега се казвам така.

— Файлът ти в ЦРУ има блокирани части.

— Не знам защо. Аз съм най-обикновена майка, която разбира от компютри.

— Изгарям от желание да науча защо си избягала.

— Нуждаех се от промяна.

— Брустър сигурно е дълбоко в ЦРУ.

— Или в групировка, подкрепяна от ЦРУ.

— Давали са ти много пари.

— Да.

— За да укриваш хора.

— Да.

— Казаха ми, че не го пише в досието ти. Досието е за работа, която си свършила за ЦРУ. Или за Брустър, за благото на ЦРУ.

Тя потърка лице.

— Може да се каже, мисля, че… той правеше услуги на ЦРУ.

Подминах твърдението без коментар. Тя беше вършила мръсна работа и понеже я беше вършила за Рей Брустър, също като мен беше мръсна тайна на ЦРУ. Усетих гърба й да потреперва под пръстите ми.

— Разговарял си с приятеля си Огъст.

— Да. Освободили са го от длъжност. Обявихме временно примирие.

— За да намериш Джак Мин.

— Да.

— Няма да успеем да го открием. Те ще убият децата ни.

— Слушай! Докато го преследваме, няма да посегнат на Тайлър и на Даниъл.

Тя явно реши да не плаче. Но усещах как трепери, колко е напрегната и погалих гърба й с връхчетата на пръстите си.

— Еднорък мъж прави масаж — каза тя.

— Специалитетът на заведението — отвърнах.

— Аз трябва да се грижа за теб. Ти скочи от покрив.

— Няма да ми става навик — казах и отдръпнах ръка от гърба й.

Тя ме погледна през рамо.

— Ако Тейлър умре, животът ми приключва. Край. Няма да имам нищо.

— Не говори така.

— Вярно е.

— Само ти изглежда вярно.

— Няма да ми остане нищо.

— Отмъщение. Ако наранят децата… — не можех да се насиля да произнеса „убият“ — ще им причиня болка, каквато никога не са изпитвали.

— Отмъщението не е причина да живееш.

— Веднъж Мила ми каза, че подценяват отмъщението. Може би е права.

— Не мисля, че мога да убия някого, освен заради Тейлър.

Леони не помръдваше от ръба на леглото. Аз лежах по гръб.

— Е, ако някой иска да ме убие и можеш да го спреш, чувствай се свободна да го направиш.

Тя се засмя. Не точно смях, нещо средно между въздишка и усмивка.

— Добре. Дадено.

— Дори Джак Мин да действа под чуждо име, му е необходима помощ. Средства. Сега не може да тегли пари от свое име или от името на майка си. Сигурен съм, че Огъст е замразил банковите им сметки. Тогава? Кои са приятелите му? Към кого ще се обърне? Там трябва да търсим.

— Да — каза тя. — Проверих страницата му във фейсбук. Не като Джак Мин, а в Холандия, като Джън Мин. Има само десет приятели. Представял се е за китайски студент и вероятно е предпочитал да живее усамотено.

— Десет е хубаво, оптимистично число.

— В Холандия го издирват, за да го разпитат за смъртта на мъжа в болницата. Приятелят трябва да е наистина добър.

Зачаках.

— Влязох отново в студентското му досие. Повечето курсове е посещавал с двама от приятелите си. Холандско хлапе и китайско хлапе. Проверих университетските им имейли — няма и следа, че Джак се е свързвал с тях. Но открих негова снимка с един от тях във фейсбук и разгледах всички снимки на Джак в социалната мрежа. Повечето са въведени от момиче на име Фредерик Диан, съкратено Рики. От Сенегал е, но живее в Амстердам. Има го на четиринайсет от снимките й. И никъде другаде.

— Интимна приятелка?

— Трудно е да се прецени. Последната снимка е отпреди пет месеца. Може би са се скарали. Разпитах из моята хакерска мрежа и двама младежи ми казаха, че в Амстердам има жена, която търгува с пиратски дискове. От Сенегал. Хакерското й кодово име е РТ-Тави.

— Какво означава това?

— Рики-Тики-Тави. Разказ на Киплинг за мангуста, която убива кобри.

Спомних си.

— Мислиш, че Рики е РТ-Тави?

— Да. Платих на един човек да провери телефона й. Преди един час е приела обаждане от Ню Йорк.

— Джак.

— Възможно е. Проверих линията, от която са й звънили. От нея са набирани само четири номера.

Тя ми ги показа, написани с едри цифри с черен маркер върху жълта хартия.

— Единият е мобилният телефон на Огъст.

— Вторият е основният телефон за връзка със службата по охрана на Сентръл Парк.

— Другите два?

— Телефонът на Рики в Амстердам. И непознат номер.

— Не можеш да го проследиш?

— Не. Номерът е израелски. Не открих достъп до списъка му с обаждания.

Израел. Цвиман беше от Израел. Но защо Джак Мин ще се обажда на хората, убили майка му?

Защото искаше да ги открие и да ги ликвидира.

— Искаш ли да се обадиш на Джак Мин? — попита ме тя.

— И какво? Да му се извиня?

Взирах се в израелския телефонен номер.

Е, хрумна ми една основателна причина. Но беше истинско самоубийство да се опитва да им отмъсти сам.

— Очарована съм, че се е обаждал в Сентръл Парк. Защо се обажда човек на информационна линия?

— За да попита за работното време или да провери какви събития се организират в определена част на парка.

— Мислиш, че си е уговорил среща с някого там.

— Да. На открито е, пълно е с хора, сигурно ще се чувства по-спокоен.

— За какво?

— Не знам. Но знам какво ще направи утре. Той още не знае. Но аз знам.

Извадих кадър от записа на охранителната камера на мъжа в ъгъла. Огъст нямаше личен телефон; в „Специални проекти“ ти позволяват да имаш само такъв, който се подслушва от групата, а Огъст каза, че е предал своя на Браун. Колкото и да е несправедливо, в този бранш се налага да жертваш част от личното си пространство. Ако имаше свой телефон, щях да му изпратя това. Утре щеше да получи такъв. Щях да му изпратя снимката тогава.

Станах и сбърчих чело. Тялото ме болеше. И не исках Леони да мисли повече за този телефонен номер.

— Ръката те боли. Ще ти дам болкоуспокояващо.

— Не бива да се отпускам. Трябва да съм готов.

— Тази нощ няма нужда да си нащрек. Ето.

Приех неохотно таблетката и я погълнах със студена вода.

— Почивай си.

Съблякох се, сложих си долнището на пижамата, което изрових от бюрото, и легнах. Затворих очи. Мислех, че ще реагира по-бурно, когато разбере, че съм узнал истинското й име. Но нима това има значение, когато детето ти е в опасност? Погледнах през вратата на спалнята. Тя седеше пред компютърното бюро. Взираше се в снимката на Тейлър. Овехтялата от обич снимка.

Затворих отново очи. Мракът ме погълна.

Леони ме събуди, когато се вмъкна в леглото при мен. Вдигнах сепнато глава.

— Може ли? — попита Леони. — Да отида ли на дивана?

— Не, няма проблем.

Легнах отново.

— Сам?

— Какво?

Отворих очи. Сигурно на места бях ожулен до кокал. Песъчинките сякаш се бяха процедили през дрехите ми и се бяха забили в кожата ми.

Лицето на Леони беше близо до моето. Примигнах сънено. Болката не беше толкова нетърпима. Таблетката явно я беше смекчила.

— Жал ми е за теб — тихо каза тя.

— Съжалението не ми е по вкуса. Мразя го. Получавах го от всяко дете, което ми имаше зъб. Винаги бях новият в класа, американеца, който не може да дешифрира ругатните и обидите в местния език.

— Недей.

— Дори не си прегърнал детето си.

Втренчих се в мрака зад нея. Кожата ме засърбя под гипса, вероятно онази част от ръката, където Даниъл щеше да се сгуши, когато най-после го прегърнех.

— И това ще стане.

— Да. Пожелавам ти го с цялото си сърце. Най-прекрасното усещане на света. Нищо не може да се сравни с тази обич, с този страх, с тази надежда.

— Звучи като лозунг за стимулиране на раждаемостта.

— С теб може да ни снимат за плакат за самотни родители.

Усмихнах се в приглушената светлина от уличните лампи.

— Не бива да ме слагат на ничий плакат.

Тя легна по-близо, но без да се притиска до мен. За миг единственият звук беше от дишането ни, тихото жужене на климатика в стаята и далечното боботене на града.

Обърнах глава да кажа нещо — не помня какво — и тя ме целуна. Нежно, после по-настойчиво, с гладни устни, хапещи моите. Целувката стана по-пламенна, по-дълбока, езикът й ме приласкаваше изкусително.

Първия път беше от страх и безизходица. А този? Бях полумъртъв, но усетих как кръвта ми се раздвижва.

Усетих сол, парещите й сълзи.

— Не исках да те разплача — казах.

Устата й миришеше на паста за зъби; беше се измила, преди да легне до мен.

— Знам.

— Защо си сама. С дете?

— Исках да съм сама.

— Не го вярвам. Никой не иска да е сам така.

Ръцете й се вдигнаха към гърдите ми, тя прокара нокти по кожата ми и дъхът ми едва не секна.

— Ръката няма да ти трябва. Аз ще свърша всичко — целуна ме. — Много ли те боли?

Правилният отговор беше: „Много“, но казах:

— Никак.

Вероятно хора, чиито деца са под смъртна заплаха, не бива да правят секс. Бяхме развалини. Такива моменти не могат да родят близост и красота.

Но ние не търсехме това. Само изтощителна, разрушителна енергия, гняв и ярост. Легнала върху мен и потънала в забвението на плътта, тя ме заудря по раменете, забравила в мрака, че съм ранен звяр. Болка и страст, слети в едно. Или беше решила да се престори, че изпитва оргазъм, за да ме поступа.

Строполи се върху мен накрая, а тялото й беше топло и прекрасно и богато, легнало върху моето. Тишина, нарушавана само от дихание. Целунах я по косата.

— Беше хубаво — каза тя.

— Да. Много хубаво за мен — отвърнах.

— И много за мен — улови лицето ми с длани. — Трябва да си ги върнем, Сам. Нямаме право да се проваляме.

— Знам. Знам. Ще си ги върнем.

— Кажи ми какво планираш.

— Не. Не мога.

— Защо?

— Защото ако го направя, ще кажеш „не“.

— Не… не ми ли вярваш?

Дъхът й се вля в гърлото ми, ноктите й пребродиха гърдите ми.

— Вярвам ти.

— Тогава ми кажи.

— Утре Джак Мин умира и децата ни ще са добре. Стига ли ти?

Тя лежеше до мен, не ме прегръщаше, но лежеше там. Присъствие, близко дихание. Подозирах, че й се иска да ме смаже от бой, за да излее гнева си, но й трябвах работоспособен. Позволи ми да запазя тайните си.

А тя запази своите.

Станах, когато заспа, облякох се въпреки изтощението и се измъкнах в нощта.

76.

Бар „Последен миг“, Манхатън

Вибрирането на телефона на Сам събуди Леони. Тя заопипва с длан празното легло. Нямаше го.

Седна и грабна телефона.

— Да?

— Леони? Дай ми да говоря със Сам.

Не познаваше този глас. Беше номерът, който Ана Тримейн им даде за връзка с „Новем солес“ и за да получават инструкции, но не се обаждаше тя. Мъжки глас, рязък, делови и студен.

— Той… не е тук.

— Къде е?

— Не знам. Бях заспала. Кой си ти?

— Човекът, който може да нареди да убият детето ти с едно обаждане.

— Моля те… Моля те, недей.

— Можеш да предадеш съобщение, нали?

— Да.

— Кажи на Сам, че ще му звънна след час. Не съм доволен, че е оставил телефона си. Ами ако се обаждах да му кажа къде е Джак Мин?

— Тогава щях аз да отида да го убия — каза тя. — Вече знаем къде ще бъде утре. В Сентръл Парк.

— Сентръл Парк е обширно понятие, нали?

— Ще разберем къде точно, обещавам…

— Да, надявам се. Ти си чудесна майка. Току-що спаси детето си от ненужно страдание.

Ужас стегна сърцето й.

— Ще се обадя след един час. Очаквам от Сам сериозно оправдание за отсъствието му.

Връзката прекъсна с изщракване.

77.

Апартаментът на семейство Мин, Източна 59-а улица

Пламъците се издигнаха от купчината боклуци на отсрещния тротоар. Портиерът излезе и закрачи бързо към внезапния буен пожар. Не видя как се шмугвам във фоайето зад гърба му, докато притискаше телефона си към ухото да извика пожарната. Бях прекарал шест палави тийнейджърски месеца в Джакарта; тамошните деца се забавляваха да превръщат боклука в клади и бяха много умели подпалвачи.

Изкачих се по стълбите до етажа, където се намираше апартаментът на семейство Мин. Отворих с шперц ключалката.

Беше тихо, тъмно и задушно, но усещах мирис на антисептичен крем и мехлем за мускули. Светнах лампата. Джак Мин лежеше сгушен на дивана, свит като ембрион. Мислех, че ще е в спалнята.

— Джак — прошепнах.

Тръгнах към него.

Той отвори рязко очи — никой беглец не спи спокойно, повярвайте ми — и устните му оформиха вик.

Отскочи от мен, грабна керамичен поднос от масичката за кафе и ме замери с него. Отбягнах удара.

— Не идвам да те нараня — казах спокойно.

Извади изпод възглавничката на дивана брадвичка с перлена дръжка.

— Не съм въоръжен — казах. — Искам само да поговорим.

Той се хвърли към мен и замахна с брадвичката. Острието изсъска във въздуха. По лицето му се изписаха страх и отчаяние. Не умееше да борави с оръжия, но не исках да се съпротивлявам с една ръка срещу острия предмет. Затова го ритнах към стената и после приковах с крак към стената китката на ръката му.

— Не съм дошъл да те нараня. Дойдох да поговорим — повторих.

— Не ти вярвам.

— Иначе щях да те ритна по врата и да ти прекърша гръкляна — казах. Притиснах по-силно с крак. Той се сгърчи и брадвичката падна на пода.

— Няма да те нараня. Искам да поговорим — потретих. — Ще те пусна, за да си поприказваме като зрели хора. Искам да ти предложа нещо.

Освободих китката му. За всеки случай стъпих върху брадвичката.

Той стовари юмрук по гипсираната ми ръка и — да, заболя ме не на шега.

Стиснах го за врата.

— Джак, моля те.

Внимавах да не го нараня.

Той застина.

— Ще поговорим ли?

След дълга минута кимна.

— Ще седнем ли там да поговорим като зрели хора?

По лицето му се изписа неприкрита изненада. Седна на дивана, аз се настаних на кожената табуретка до него. Оставих брадвичката на пода, но бях между него и нея.

— Е — каза той, — изглежда няма да ме убиеш. Засега.

— Наредиха ми да го направя, но реших, че така няма да си върна сина.

Той се втренчи в мен, присвил устни.

— Джак. Дишай. Няма страшно.

— Как… как ме откри?

— Нараних се при падането. Реших, че и ти си пострадал. И си изгуби раницата. Много бързо се включи към компютъра си от разстояние. Трудно е да инсталираш програмата от кафене или от библиотечен компютър. Ако бях ранен, щях да се прибера у дома. Никой не би се сетил, че ще се върнеш тук. Но тук има компютър, можеш да се възстановиш и да се обадиш на хората, склонни да ти помогнат, да проведеш на спокойствие личен разговор. Вероятно оттук разполагаш с по-лесен достъп до банковите сметки на майка си и прочее. Струвало си е пробваш.

Джак не продума.

— Съжалявам… за днес — казах. — Знам, че те изплаших.

— Не приемам извинението ти.

— Добре. Съзнавам, че можеше да ме застреляш в онзи коридор, вместо да гръмнеш ключалката на вратата.

Той потърка коленете си с длани.

— Единственият начин „Новем солес“ да те оставят на мира, е да ги убедим, че си мъртъв. Трябва да повярват, че си елиминиран, за да започнеш нов живот. А аз да си върна сина. Сега… Накараме ли ги да те помислят за мъртъв, и двамата имаме шанс.

Той поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Вярваш ли, че са похитили детето ми?

— Да.

— Каза, че в бележника пише нещо за сина ми.

— Да.

— Какво е то?

— Къде е роден. Колко са платили на лекаря, колко са им стрували фалшивите документи, за да му издадат американско удостоверение за раждане. При кого е сега. Някой с инициали АТ.

Ана Тримейн.

— Нещо друго?

Джак прехапа устни за миг. Размисли.

— Не.

— Къде е бележникът?

— На сигурно място. И ми е все едно дали сега сме първи приятели. Няма да ти кажа.

— Искам да включиш компютъра и да въведеш един уебадрес.

Той не помръдна.

— Хайде. Искам да ти покажа нещо.

Джак стана бавно и тръгна към кабинета на баща си. Седна пред компютъра. Продиктувах му страницата. Поискаха ни парола. Той ме погледна и аз му я продиктувах.

Той я въведе.

Отвори се екранът на уебкамерата. Луси лежеше във вечното си легло, опасана с жички и тръбички. До нея се виждаше компютърен екран, чиито равнодушни графики показваха, че дробовете й още дишат, а сърцето й още тупти.

— С теб нямаме нищо общо — казах. — Освен че „Новем солес“ унищожиха семействата ни. Това е съпругата ми. Тя ми я отнеха и я превърнаха в човек, когото не познавам. Накрая й пуснаха куршум в мозъка и отвлякоха сина ми. Той е само на няколко месеца. Никога не съм го виждал, никога не съм го прегръщал.

Извадих снимката от портмонето си и я подадох на Джак. Погледна я безмълвно.

После ми я върна.

— Рикоширал куршум уби майка ти, докато се борех с мъжа, който я похити. Щях да я спася, ако можех.

— Само за да ти помогне да ме намериш.

— Не. Убих ли мъжете от ЦРУ, които трябваше да пазят? Обезвредих ги, но не ги убих. Застрелях ли някого, изпречил се на пътя ми, докато те преследвах?

— И какво? Искаш медал за достоен гражданин?

— Държах ръката на майка ти, когато умираше, Джак. Помоли ме да ти помогна. Тогава я излъгах, обещах й да ти помогна. Сега не искам да е лъжа.

Той затвори браузъра. Луси изчезна.

— Защо ще рискуваш живота на бебето си, за да ме защитиш?

— Защото вече не мисля, че те ще ми го върнат. Знам твърде много, твърде голяма заплаха съм за тях. Трябва да ги унищожим и ти си човекът, който ще ги срази.

— Бележникът не съдържа имена и адреси на членове на „Новем солес“. Имаше телефонен номер на един от тях, на човека, създал мрежата за изнудване. Записани са предимно имена на хора, които използват.

— Хората, които са шпионирали благодарение на твоя софтуер.

— Да.

— Няма ли да е чудесно да го обърнем срещу тях?

— Как? — попита Джак.

— Да им причиним същото, което са причинили на тези хора. Да ги шпионираме с помощта на твоя код.

Джак Мин стана от бюрото. Последвах го в дневната. Той вдигна брадвичката от пода и аз застинах. Но Джак отиде в кухнята и я остави върху гранитния плот.

— И кой ще получава информацията? Ти?

— Когато си върна сина, приключвам с това. Ако не си го върна, ще ги изпратя в ада, независимо колко време ще ми отнеме.

Скръстих ръце.

— Сигурно смяташ Огъст Холдуайн за неудачник, но не е. Можеш да му се довериш. Преместиха го в Лангли, изключиха го от групата, която трябваше да те пази. Не им е чиста работата. Но той е чист.

Джак Мин примигна и аз не се обидих, че не ми вярва. Карти на масата, така да се каже.

— Знам, че си се обаждал на Рики Диан в Амстердам. За помощ или защото изпитваш по-специални чувства към нея. Ако не вярваш на ЦРУ, има друга групировка, която може да те скрие. Представи си ги като противоположност на „Новем солес“. Приятелката ми Мила работи за тях и мисли, че могат да те скрият. Теб и Рики, ако пожелаеш. Особено ако им помогнеш да шпионират „Новем солес“.

— Приятелите ти са от „Кръглата маса“.

— Да. В бележника ли са?

— Споменават се.

Това ме разтревожи. Възможно беше някой от „Кръглата маса“ да е изменник и да издава тайните на организацията.

Той поклати глава.

— „Кръглата маса“. „Новем солес“. Кой, по дяволите, измисля такива имена?

— Всяка групировка се нуждае от митология. Кръглата маса се е състояла от рицари, стремящи се да вършат добрини. Деветте слънца са от древна китайска легенда. Разказва как светът едва не рухнал. Названията разкриват много за организациите.

Опитах отново:

— Ще ми покажеш ли бележника?

— Не. Няма. Разбираш, че трябва да си оставя някакъв коз, нали?

Подтикът да претършувам апартамента и да го намеря беше силен, но той трябваше да ми повярва. Затова кимнах.

Мобилният телефон в джоба ми иззвъня. Беше Леони.

— Сам, от „Новем солес“ се обадиха току-що по телефона, който Ана ти даде. Искат да разговарят с теб, искат да знаят къде си.

— Добре, връщам се.

— Къде си?

— Излязох да подишам чист въздух.

— Съжалявам, че тук при мен няма чист въздух.

Лека следа от горчивина.

— Тръгвам.

Изключих телефона.

— Обаждат ми се с инструкции за срещата ни, подозирам. Как да те заловя.

— Е, как ще го направим? — отрони Джак.

— Включваш ли се в играта?

— Убеди ме. Освен това как да кажа „не“? Нали ще ме убиеш? Нямаш избор.

— Винаги имам избор. Ти — също.

— Искам да ги унищожим. Знам, че не мога да го направя сам.

— Ще се довериш ли на Огъст?

Личеше си, че решението не е лесно. Но след трийсет секунди Джак каза:

— Да.

— Добре. Седни. Ето какво ще направиш.

78.

Бар „Последен миг“ Манхатън

— Ще убиеш Джак Мин.

Мъжът говореше с едва доловим акцент. Израелски. Бях сигурен, че е Цвиман, мъжът, който едва не беше убил Мила. Онзи, когото Мила бе разярила и чиято мъжественост бе накърнила. Отговорният за ужаса, който сестрата на Мила беше преживяла. Виновният за смъртта на Нели.

— В Сентръл Парк. На „Рамбъл“. Има много дървета, не е от най-многолюдните части на парка. Този следобед, малко преди три.

— Добре — казах.

— С него ще се срещнем северно от Бау Бридж. Там ще е пълно с хора. Няма да пожелае да дойде на по-пусто място. Трябва да го елиминираш, без да привличаме внимание.

— Не си оттук, нали? Не мога да убия човек край Бау Бридж и да остана незабелязан. Виж, ти си уговорил среща с него в парка. Вземи каквото ще купуваш от него и после го остави на мен.

— Няма да му давам пари. Ще умре преди това и ще взема каквото носи.

Което означаваше, че иска да види бележника.

— Убий го тихо. Счупи му врата или използвай нож — каза мъжът, когото смятах за Цвиман. — Не си и помисляй, че може да изкръшкаш.

— Не съм си го помислял.

Изключих телефона. Леони лежеше върху леглото.

— Каза ли ти какво да правиш?

— Да.

— Но ти замисляш измама. Не си прави труда да ме лъжеш.

— Да.

— Добре — каза тя и по гласа й разбрах, че се е предала. — Какво искаш да направя?

79.

„Рамбъл“ Сентръл Парк, Манхатън

Мъж със счупена ръка и гипс от фибростъкло просто не изглежда заплашителен. Тед Бънди и Бъфало Бил от „Мълчанието на агнетата“ използваха гипса като камуфлаж да примамват жените да им помогнат, за да ги отвлекат. После превръщаха гипса в оръжие. Разбира се, техните ръце всъщност не бяха счупени. Моята беше.

Трудно е да убиеш някого с две здрави ръце. Щях да имам само един шанс.

Седях на пейка северно от красивия железен мост Бау Бридж. Бях нахлупил шапка на „Янките“ ниско над челото си и държах книга. Намирах се в края на „Рамбъл“ — гъсто залесен преди повече от век район, превърнал се в истинска гора с лабиринти от алеи, виещи се между дърветата. Видях поне четирима минувачи с бинокли и карти на парка — тук беше най-подходящото място за наблюдение на птици. Видях и тийнейджъри, които изглежда търсеха усамотение. Но тази част от парка, поне този следобед, не беше толкова многолюдна, колкото зоопарка, детските площадки или търговския център. От време на време минаваха семейства, тичащи за здраве, любовни двойки, уловени за ръце. Все още не обичам да виждам влюбени. Нищо лично. Привърженик съм на любовта и всеотдайността. Просто ми напомнят какво имах, а в действителност никога не съм имал, с Луси. Мислех, че ще остареем заедно. Мислех, че ще станем баба и дядо, а Даниъл ще ни довежда децата си да ги глезим и обсипваме с обич. Представях си как години наред ще се разхождаме в парковете, ще подхвърляме трохи, ще слушаме напевния шепот на вятъра в дърветата, ще наблюдаваме как слънцето рисува картини по тревата.

Сега седях в парка и чаках да убия човек.

Получих стриктни нареждания. Когато пратеникът на „Новем солес“ — знаех, че вероятно е Цвиман, но не смятах да го признавам пред него — се отдалечеше от Джак Мин, аз трябваше да приближа и да го убия. Нито за миг не повярвах, че в банковата сметка на Мин ще постъпят десет милиона долара.

Денят беше мрачен, облаците се бореха със слънцето за надмощие. Седях със слънчевите си очила и с книгата. Погледнах си часовника. Време беше. Опипах под пейката и пръстите ми докоснаха тиксото. Откъснах го. В ръката си държах слушалка. Сложих я на място.

— Здрасти, Сам — прозвуча гласът в ухото ми.

Не отговорих.

— Котката ти отхапа езика?

— Не. Просто нямам какво да ти кажа.

Вторачих се в книгата.

— Взех предпазни мерки. Ако не набера номер и не продиктувам правилната парола, синът ти умира. Не мисли, че можеш да убиеш и мен, и Мин или да ме вземеш за заложник, когото да размениш за сина си.

— Мога да изпълнявам заповеди.

— Онзи ден си поиграх със сина ти — каза Цвиман.

Кръвта ми се смрази.

— Много умно дете е. Не разбирам кой знае колко от бебета, но момченцето ти гледа право в очите. Приятно ми беше да го погушкам.

Безмълвен гняв.

— Знам, че ще се справиш блестящо. После ще видиш сина си. Дано не се разплача. Семейните срещи ме просълзяват.

Видях мъж да напуска алеята и да се насочва към гъста акациева горичка на около трийсет стъпки от пътеката. Застана в сенките и извади смартфон от джоба си. Русият му кичур изглеждаше призрачно върху скалпа. Познах лицето му от описанието на Мила. Беше Цвиман. Само че не куцукаше. Не го погледнах, но бях сигурен, че ме гледа. Продължих да наблюдавам алеите.

Тогава видях Джак Мин. Облечен в джинси, яке и бейзбол на шапка с надпис „Джайънтс“.

Носеше червения бележник в лявата си ръка, а дясната беше пъхнал в джоба.

Усетих как камата, която бях скрил под гипса, натежава. Дръжката опираше в китката ми. В „Последен миг“ Бъртранд пазеше интересна колекция от ножове.

— Идва — казах.

— Виждам го — отвърна Цвиман. — Гледай го! Мисли се за юначага. Въпреки че стои по цял ден пред клавиатурата.

В гласа му звучеше неприкрита омраза.

Озърнах се. Двама души, вдигнали бинокли, гледаха на другата страна, съсредоточени в птиците си. Двойка и сам мъж вървяха към Бау Бридж. Млада жена със слушалки в ушите, вглъбена в музиката си вместо в птичите песни и горските шумове.

Мин беше с гръб към мен. Спря и се озърна. После погледна право към Цвиман. И тръгна към дървото.

Зачаках.

80.

„Рамбъл“, Сентръл Парк, Манхатън

Благодарение на слушалката на Цвиман чувах разговора.

— Здрасти, Джак.

— Да преговорим условията. Ако не се върна от тази среща, мой приятел ще се обади в полицията и ще им даде описанието ти. Вече те снима с телескопичен обектив — обясни невъзмутимо Джак. — Ще се наложи да си обръснеш гривата и да сложиш перука, за да напуснеш града.

— Не ме обиждай, Джак.

Гласът на Цвиман беше любезен.

— Бизнесмен съм. Дошъл съм да търгувам. И двамата ще останем доволни — сви рамене. — Виж, не съм забравил, че ти написа кода, с който крадем тайните. Смятам, че ще получиш справедлив дял.

— Прехвърли парите.

Цвиман протегна смартфона си, за да вижда Джак екрана. Натисна кода за трансфера и задържа телефона вдигнат, за да наблюдава Джак как синята ивица се пълни, докато доларите и центовете прескачат от банковата сметка на Кайманите в швейцарската. И двамата мълчаха.

— Готово. Провери, ако искаш — каза Цвиман.

При думата „готово“ аз станах. Джак Мин все още беше с гръб към мен. Тръгнах тихо напред през тревата, криволичейки между дърветата с ръка върху скритата в гипса дръжка на камата.

Джак извади мобилен телефон изпод червения бележник. Дясната му ръка остана в джоба. Това не би харесало на никой страничен наблюдател. Очевидно беше настроил предварително банковата си сметка на браузъра на телефона. Натисна бутона за зареждане.

Аз приближавах. Мястото между лопатките му ми служеше за ориентир. Движех се бързо и тихо през влажната трева.

— Страницата не се зарежда — каза Джак. В гласа му прозвуча леко раздразнение.

— Интернет е толкова непостоянен.

Джак натисна отново бутона.

— Блокирана е. Няма да ти дам бележника, докато парите не влязат в сметката ми.

Цвиман се усмихна с безкрайно търпение.

— Така е справедливо.

Бях на двайсет секунди от тях.

— Опитваш се да ме измамиш — каза Джак.

И извади пистолета от джоба на якето си.

Все още бях на десет крачки от него, но се втурнах с всички сили, без да се прикривам. Джак насочи пистолета към Цвиман, сякаш разчиташе плътта на жертвата да заглуши изстрела. Цвиман отскочи назад, отблъсквайки ръката му нагоре. В този момент аз стоварих гипса върху врата на Джак. Той се олюля и го блъснах назад, далеч от Цвиман. Джак се опита да се прицели в мен. Извих лакътя му назад и той простена, когато дулото докосна корема му. Наведе се, аз докопах спусъка и изстрелът не прозвуча много оглушително. Преместих дулото към гърдите, дръпнах отново спусъка и Джак падна ничком. Изглеждаше дребничък с ярките кървави петна по блузата. Изкашля червен фонтан и застина неподвижен сред дърветата.

Придърпах го до ствола на едно дърво и закопчах якето с надпис „Джайънтс“, за да скрия кръвта.

— Нагласи го, все едно е седнал. Така няма да привлича внимание.

Цвиман се отдалечи от мен втренчен в Джак.

— Пусни камата.

— Какво?

Опитвах се да вдигна и да наместя главата на Джак, за да не пада, и не успявах да улуча ъгъла.

— Ножът не ти трябва. Няма да влезеш въоръжен в колата с мен.

Хвърлих камата на тревата и я ритнах под дървото.

— Хей! Хей!

Висок чернокож мъж с наръчник за птици и бинокъл се беше приближил до нас. Викаше към птица, кацнала на далечно дърво. Изглеждаше съсредоточен в бинокъла, вдигнат към небето над главите ни. Но всеки момент можеше да забележи Джак или нас и аз усетих как Цвиман стаява дъх.

— Тръгвай. Бързо. Преди да забележи кръвта.

Избърсах с ръкав устата на Джак.

Цвиман коленичи, вдигна телефона му и червения бележник. Беше от класическите, с кожена подвързия и с ластични връзки да го държат затворен. Беше по-малък, отколкото очаквах. Цвиман се отдалечи от тялото, разлиствайки страниците.

— Не тичай — казах му. — Ходи нормално.

Той погледна към мен. Високият чернокож продължаваше да съзерцава небето, после се втренчи в наръчника и накрая — пак към върховете на дърветата.

С Цвиман вървяхме напред.

— Къде са децата? — попитах.

— Чакай, още не сме се измъкнали.

Прекосихме мълчаливо Бау Бридж и се отправихме към 72-ра улица, която прекосяваше парка. Цвиман излезе на улицата и вдигна ръка за такси. Добре облечен мъж, платежоспособен — след трийсет секунди спря такси, от което излязоха двойка туристи, стиснали сувенири в памет на „Бийтълс“. Явно смятаха да отдадат почит на Джон Ленън и „Строубъри фийлдс“. Нюйоркски късмет. С Цвиман влязохме в колата.

Той каза на шофьора адрес на закрит паркинг на десетина пресечки оттук. Постави показалец пред устните си, сякаш съм толкова глупав, че да разговарям пред свидетел. Прелисти отново бележника, клатейки глава.

— Кучи син! — повтори няколко пъти. — Жалък кучи син.

Слязохме от таксито и платихме. Изкачихме се с асансьора до деветия етаж и аз го последвах към черен седан беемве.

— Къде е синът ми?

— Ще те заведа при него. Още сега.

— Ана ни каза, че ще остави децата в църква. Откъдето да си ги вземем. Не знам къде, по дяволите, ме водиш.

— При сина ти, господин Капра. Влизаш в колата или не — ти решаваш.

Седнах. Той пое обратно през парка. Шофираше уверено и със замах. Стискаше здраво червения бележник.

В югоизточния край на парка отби до тротоара, където ни чакаше Леони. Засега не се чуваха нито полицейски сирени, нито вой на линейки.

Тя седна на задната седалка.

— Мъртъв ли е? — попита.

— Да. На практика се самоуби — каза Цвиман. Извърна се към нея и я възнагради с неприкрит одобрителен поглед.

Прииска ми се да му кажа: „Каква загуба, нали?“, но си задържах езика зад зъбите.

Той потегли, натисна бутон на телефона си и каза в него:

— Клеопатра.

Предположих, че това е паролата за „всичко е наред“.

— Мин е мъртъв, бележникът е у мен. Водя щастливите родители в детската градина. Подгответе децата.

Изключи телефона.

— След трийсет минути ще се обадя с нова парола, за да я уведомя, че не сте се опитали да отвлечете колата. Усети ли и най-малкото подозрение, че сте ме предали по пътя, децата ще страдат. Гарантирано. Отпуснете се и се наслаждавайте на пейзажа.

Зад мен Леони прочисти гърло. Цвиман й се усмихна в огледалото за задно виждане.

— Добре, господин Капра, госпожице Джоунс, да вървим при децата ви.

81.

— Не мърдай — каза високият чернокож. — Може да се върнат да проверят какво става.

Джак Мин остана с притворени очи.

— Той се хвана — промърмори със затворени устни.

— Може би защото умря от собственото си оръжие. Мисля, че проработи, да. Той иска да умреш, а понякога окото вижда, каквото иска да види. Казвам се Бъртранд. Приятел съм на Сам. Ще те отведем на безопасно място.

Джак не помръдна. През полуотворените си очи виждаше жена зад Бъртранд, стиснала видеокамера.

— Когато изглежда, че снимаш за Ютюб, никой не подозира, че си прострелян наистина — напомни му Бъртранд.

Жената беше дребничка, много красива, с големи слънчеви очила, вдигнати върху тъмната й коса.

Минаха десет, двайсет минути. Неколцина минувачи ги изгледаха любопитно, но присъствието на снимащата жена очевидно отговори на незададените им въпроси.

— Добре, ставай — каза Бъртранд. — Тръгваме. Бързо.

Жената прошепна нещо на Бъртранд, Джак не чу добре какво, но акцентът й му се стори руски или нещо подобно.

— Успех и внимавай — каза й Бъртранд.

Той и Джак тръгнаха в едната посока, жената — в другата.

И ако сега ни наблюдават, ако не им е било достатъчно, Сам е мъртвец, помисли си Джак, а аз съм им дал това, което искаха най-много, а мама умря за нищо.

Бъртранд го поведе бързо през парка. Тръгнаха в противоположната посока на Цвиман и Сам — към Белведере Касъл и 79-а улица.

— Чакай — каза Бъртранд. — Чакай.

На Джак му се стори, че сърцето му ще експлодира от внезапната уплаха, че уловката им е разкрита.

Седан „Форд“ спря до тях. Зад волана седеше Огъст от ЦРУ.

А на задната седалка… невъзможно!… Рики.

— Решихме да я отведем на безопасно място — обясни Бъртранд, — но не ти казах, за да не те разсейвам. Имаме частен самолет…

Джак почти не го чуваше. Шмугна се на задната седалка и прегърна Рики, която обсипа лицето му с целувки. Невредима. Рики беше невредима.

Колата потегли. Бъртранд им помаха и изчезна в парка.

— Благодаря, благодаря — каза Джак на Огъст.

— Благодари на Сам и приятелите му — отвърна той. Джак се замисли за онзи безумец Сам Капра, за бебето му и сърцето му натежа.

— Джак, ще ви заведа с Рики в Лангли. Там ще сте в безопасност. Разбирам, че си копирал бележника…

— Да. Но няма да ви го дам. Не още…

Колата спря. Огъст се обърна.

— Сериозно ли говориш?

— Сам ти обеща мен, Огъст — каза Джак. — Не бележника. Трябва му оригиналът, за да си върне сина. Ако успее, ще получиш бележника. Ако ли не, копието, което имам, е на негово разположение.

Огъст се втренчи в Джак.

— Представи си го — уточни Джак — като карта на отмъщението.

82.

Паркингът до Сентръл Парк

Мила прибра камерата в чанта на задната седалка на вана. Смъкна тъмната перука, която носеше под стилна шапка, разтърси потната си коса и вдигна слънчевите очила върху главата си.

Сам беше забравил за момент, че работи за нея. Беше й забранил да ги следи. Нелепо. Когато си имаш работа със зъл човек като Цвиман, не можеш да очакваш размяната да мине гладко. Освен това Мила не вярваше на Леони. И макар Сам да я надхитри онази нощ, когато изхвърли чипа й за проследяване, Леони не беше толкова умна. Чипът се намираше в джоба на лекото сако, което Мила й беше заела от апартамента над „Последен миг“.

Измъкна навигационна система от задната част на вана — същия, с който с Бъртранд бяха пренесли телата на мъртвите телохранители, когато със Сам, сякаш преди векове, се бяха престорили на купувачи на бебе. Светлочервено сияние й показа местоположението на Леони. Щеше да ги последва незабелязано от разстояние.

Чу стъпки точно когато затваряше вратата. Обърна се и игличките на електрическа палка се забиха в нея. Разтърсиха я. Висок суров мъж пристъпи напред и притисна влажна кърпа към лицето й.

Мъжът, който седеше в бара, мъжът, който се беше сторил подозрителен на Сам.

— Струваш един милион долара, Мила — каза й той, преди мракът да я обгърне.

Браун закопча с белезници Мила. Вратите на вана бяха затворени. Чуваше смях на деца, семейство мина край колата. Увери се, че Мила не може да се измъкне. Не смяташе да я подценява. Извади ножа от обувката й и пистолета, затъкнат в колана на панталона й. Завърза краката й с въже.

Разгледа екрана на навигационната система. Или Сам Капра, или Линдзи бяха под наблюдение и Мила щеше да ги проследи.

Видя, че излизат от Манхатън и се отправят на север към Уетчестър Каунти. Студени тръпки пролазиха по гръбнака му. Не. Невъзможно. Цвиман не може да ги води там.

Извади ключовете от джоба на Мила. Отвори телефона си. Изпрати текстово съобщение на имейл адреса, където беше публикувана обявата за възнаграждението. „Твоята Мила е при мен и искам да прибера милиона. Залових я, докато се опитваше да помогне на приятелите ти в колата. Да ти я доведа ли, за да те зарадвам?“

83.

По магистрала 87-север

Поехме на североизток. Градът остана зад нас. Заобиколихме Ървингтън и тръгнахме по магистрала 87-север. Питах се къде отиваме. Пийкскил? Олбъни? Катскилс? Тишина цареше в колата, защото Цвиман ни предупреди:

— Никакви разговори.

Той включи сателитното радио и пусна класика от осемдесетте. Дори припяваше, много тихо, едва чуто. „Каре“, Елвис Костело и опазил ни Бог, Катрина и „Уейвз“.

Доброто му настроение ми вдъхваше недоверие.

Поне час никой не продума и щом подминахме Нюбъри, не се сдържах:

— Къде са децата ни?

— На безопасно място — отговори Цвиман. — Ще ви заведа там и после ще вземете колата, за да отидете, където пожелаете. Убил си човек в парка и на твое място не бих се връщал в Ню Йорк. Сигурен съм, че госпожица Джоунс иска да се прибере у дома в Лас Вегас.

Гласът му звучеше толкова спокойно, толкова разумно. Стори ми се, че ще изскоча от кожата си.

— Сигурно си изненадан, Сам, че ти предложихме сделка.

— Много.

Не мислех, че ще ме пусне жив. Бях убеден, че трябва да се боря, за да оцелея, а не знаех как ще го направя, прегърнал бебе. Очевидният отговор беше Леони. Щях да й помогна да избяга с децата, ако изобщо беше възможно, и да се разправя насаме с Цвиман.

— ЦРУ едва ли ще ти предложат работа — каза Цвиман. — След като уби безценния им информатор. Не те видяха да го убиваш, разбира се, но ще бъдеш основният заподозрян. Освен ако не ги убедиш, че не си се опитвал да го убиеш, а да го защитиш от заплахата вътре в ЦРУ.

— Трябва да осъвременя автобиографията си — казах. — И не съм толкова добър лъжец.

— Всъщност те ще тръгнат по дирите ти, щом разберат, че Джак Мин е мъртъв. Ако им посочиш друг убиец, хмм… ще си разчистиш сметките с тях. Ще бъде добре за теб и за сина ти.

— Защо си толкова загрижен какво ще се случи с мен?

— Сключихме сделка и искам да я изпълня условията. Мислиш, че ще те убия?

— Мисля, че ще се опиташ.

— Убия ли те, всички усилия отиват на вятъра.

— Усилия?

— Да те превърнем в това, което си, Сам — обясни Цвиман. — Ти си дългосрочен проект. Можеш да ни бъдеш полезен и занапред. Наблюдаваме те от години. Отдавна се интересуваме от теб.

Аз се втренчих в него. Той не ме погледна. Устните му се извиха в едва различима усмивка. Как бих могъл да бъда дългосрочен проект на шайка престъпници?

— Звучи ми… безсмислено — казах.

— Разбира се — съгласи се той. — Ние мислим в перспектива. Ти мислиш за часове, дни, седмици напред. Как да открия съпругата си? Как да си върна сина? Дребни проблеми. Ние мислим години напред. От наш проблем ти се превърна в наша изгода. Решихме да рискуваме от теб, за да убиеш Мин, който представляваше огромна заплаха. Но никой не може да докаже, че ти си го убил. Все още можеш да обслужваш целите ни.

Изпитах ненадейно зловещо усещане, че съм фигура върху шахматна дъска — не царят — и гигантска ръка ме мести по квадратите.

— Не искам да съм ви полезен. Не искам да имам нищо общо с вас. Вземам си детето и приключваме.

— Не съм срещал лично съпругата ти — каза той, — но мисля, че всички усетихме загубата й.

Иска да те разгневи, помислих си. Иска да се вмъкне като червей под кожата ти, да ти провали играта. Лъже те и те заблуждава.

— Няма да обсъждам съпругата си с теб.

— Готов си да напуснеш бойното поле.

Втренчих се право напред.

— Повтори, мисля, повече от веднъж, че фирмата те е държала в частния си затвор и си спал върху каменни подове. И как този свят вярва, че си виновен, и искаш единствено предишния си живот.

— Предишния ми живот го няма.

— Нищо подобно. Не е така — каза той. — Сега замълчи. Ще обсъдим всичко подробно, когато стигнем там, накъдето сме се запътили.

84.

По магистрала 87-север

Леони беше затъкнала мобилния телефон в ботите си, високи до глезените. Очите й бяха насочени напред, от време на време поглеждаше през прозореца, преструвайки се, че слуша странния разговор.

Изпрати на Рей Брустър текстово съобщение: „Северно по 87, край Кингстън преди 5 минути“.

Изключи телефона и го пъхна в обувката.

Двамата мъже на предната седалка, вглъбени в разговора, погълнати от гнева и недоверието си, не забелязаха.

Браун караше агресивно и бързо и скъси разстоянието между своя ван и колата на Цвиман на десет мили. Погледна съобщението.

Беше сигурен накъде отиват. Всички истории, помисли си той, се връщат в началото, всички кръгове се затварят.

85.

Цвиман отвори телефона си, както правеше на всеки трийсет минути през последните два часа. Набра номер. Ана отговори и той й каза:

— Перикъл. Да, всичко е наред.

Затвори телефона.

Юмрукът ми го удари силно, улових главата му и я блъснах в кормилото.

Леони изпищя:

— Какво правиш? Какво правиш?

Беемвето тръгна на зигзаг по платното и едва не се блъсна в миниван, чийто клаксон зави като боен рог. Трудно е да се бориш с една ръка.

— Знам къде отиваме — извиках й. — Ще го разменим за децата си.

Тогава тя разбра. Обви с ръка гърлото на Цвиман и натисна. Дъхът му секна, слюнка потече от устните му и той се изви назад в седалката. Ударих спирачка с крака си и дръпнах ръчната. Колата изръмжа и се раздруса, но спряхме. Вдигнах здравата си ръка и нанесох пет удара в жалкото му лице. Почувствах се добре. Той най-после се предаде и се отпусна.

— Божичко, божичко — простена Леони паникьосано.

— Слушай. Знам къде отиваме, Фирмата, която е служела за прикритие на сестрите, къщата в Ню Джърси, помниш ли? Проверих я. Имат и друго убежище. Пет мили по-нататък по магистралата. Там отиваме. Сега ще разменим децата за него.

— Ами ако грешиш? — попита Леони. — Божичко. Ако грешиш?

Изтиках изпадналия в несвяст Цвиман на задната седалка.

— Карай — казах на Леони. Влязох в уебсайта на „Обединени езикови училища“. — Четири мили на север, после свиваме по Маунтин Бридж Роуд.

— Ако се натъкнем на групичка пенсионери, изучаващи испански, ще те убия, Сам.

Гласът й звучеше накъсано, шокирано.

— Аз сам ще го направя — отвърнах.

86.

„Обединени езикови училища“, до резерват „Катскил форест“, Ню Йорк

Сградата беше дълга и ниска, скрита в гъста гора от червени кедри и брястове. До входа й се виеше насипана с чакъл алея. Приличаше на внушително имение, останало вероятно от златните дни на Катскил. Играчка, лятна вила, забравена и превзета от тежката гора. Върху прозорците бяха заковани дъски. Тревата около къщата се нуждаеше от косене. Занемарена като онази в Ню Джърси. Или поне не я използваха да помагат на туристи да спрягат френски глаголи или на бизнесмени да шлифоват испанския или персийския си в промеждутъците между казината и риболова.

— Какво ще правим? — попита Леони, когато спряхме пред къщата.

— Ще го разменим за децата и офейкваме.

— Сам…

— Направихме каквото пожелаха, но повече няма да играем по техните правила — отсякох.

— Ами това, което каза… че си някакъв проект?

— Няма значение.

Никой не излезе на верандата.

Отворих вратата на колата и излязох. Обгърнах с длани главата на Цвиман — едната поставих върху челюстта му, другата на гърлото.

— Натисни клаксона.

Леони го натисна два пъти. Острият звук прониза горската тишина.

След миг вратата се отвори. Ана Тримейн излезе на верандата. Носеше кремава тениска и зелени панталони. Изглеждаше бледа и не чак толкова уверена като преди милион години в Лас Вегас.

Държеше пистолет.

— Здрасти — казах. — Дойдохме да си вземем децата.

Гласът ми прозвуча остро. Не съвсем човешки.

— Виждам.

— Кой още е вътре, Ана?

Нямаше други коли в двора. Тя ме гледаше втренчено.

Повдигнах Цвиман.

— Отговори ми или ще му счупя врата.

— Пусни го.

Тя насочи пистолета към Леони.

— Не.

— Ще я застрелям.

— А аз ще му прекърша врата. Отговори ми. Кой е вътре?

— Никой.

Вероятно лъжеше. Така щях да кажа и аз, ако къщата беше пълна с охранители.

— Добре. Хвърли пистолета.

— Не вярвам, че ще му счупиш врата — каза тя. — Ръката ти е гипсирана.

— Пръстите и бицепсите вършат работата, скъпа, а те са в блестяща форма.

Стиснах силно гърлото на Цвиман. Той посиня надлежно и изхърка. Представих си какво се бе опитал да причини на Мила и какво беше направил с Нели и едва се сдържах да не го убия.

— Добре, Сам, да поговорим.

— Мой приятел вече осакати този кучи син. С радост ще го довърша.

— Моля те, Сам, пусни го — каза Ана. — Да се успокоим и…

— Няма да преговарям с теб — извиках. Не бях сигурен, че някога съм чувал гласа си такъв. — Ето какво става. Или хвърляш пистолета веднага, или следващият звук, който ще чуеш, е прекършване на гръклян. Разговорът приключи.

Тишина. Само воят на вятъра в дърветата.

Очите на Ана се насочиха към моравото лице на Цвиман и тя пусна пистолета. Съмнявам се, че той би направил същото за нея.

— Отиди да го вземеш, Леони.

Леони тръгна бързо към верандата и вдигна пистолета.

— Спокойно, Леони — опита се да й се усмихне Ана. — Искам да знаеш, че се грижех добре за…

И Леони я простреля в сърцето. Облаче дим, кърваво цвете върху тениската на Ана и тя се строполи безмълвно.

Леони се втурна в къщата.

По дяволите. Забих юмрук в лицето на Цвиман и го съборих върху чакъла. Влетях вътре след Леони. Къщата беше стара, вероятно голямо имение, построено в началото на двайсети век. Антрето беше с ламперия, голямо стълбище отвеждаше към мецанина на втория етаж.

Чаршафи покриваха повечето, но не всички мебели. Леони тичаше и търсеше из стаите — кабинет, библиотека, дневна, кухня.

— Леони, върни се тук — извиках й.

По дяволите, ако Ана беше излъгала, можеха да ни застрелят. И пистолетът беше у Леони, не у мен.

— Тейлър! — изкрещя тя.

Изчезна от погледа ми, после чух стъпки да трополят по стълби, които не виждах. Последвах шума в кухнята. На печката се топлеше шише. Видях бебешко мляко върху кухненския плот, остатъци от пържола, салата и пържени картофки.

Два неизмити биберона. Стон — нещо средно между скръб и радост — се надигна в гърлото ми.

Отвъд кухнята започваше стълбище за прислугата. Леони вече беше изтичала на втория етаж.

— Даниъл! — извиках.

Сякаш щеше да ми отговори. Но съзнанието ми беше разтърсено или обострено, не знаех. На втория етаж имаше коридор. Вратата на едната от стаите зееше отворена.

Втурнах се през нея. Леони, застанала пред люлка, вдигаше беше. Притисна детето в майчинска прегръдка, просълзена от облекчение. Озърнах се из стаята.

Имаше само една люлка.

Хукнах по коридора, отваряйки всички врати. Следващата стая беше празна спалня; женски дрехи се валяха до леглото. Никаква люлка. Стаята на Ана.

В съседната бяха разхвърляни мъжки дрехи. На Цвиман.

Другите стаи бяха празни.

— Не, не! — изкрещях. — Даниъл!

Втурнах се към първата стая. Леони стоеше там, прегърнала бебето, притиснала русолявата му главица към блузата си.

Руса коса. Спомних си снимката, овехтяла от обич. Усмихнатото тъмнокосо момиченце. Тейлър беше по-голямо бебе, с кестенява коса.

— Сам… — каза Леони и изхлипа. — Сам, съжалявам.

И насочи пистолета към мен.

87.

Във вана

Така си представяше края — завързана и в белезници, в колата на ловец на глави, който я отнася към участта й, защото Цвиман я искаше жива.

Шестима бяха опитали през последните три години. И шестимата се бяха провалили. Двама едва не бяха успели — бяха закопчали с белезници (уважаваше белезниците повече от въжетата и тиксото) ръцете и краката й. Първият от тях беше бивш активист на ИРА. Причака я пред бар „Адреналин“, собственост на „Кръглата маса“ в Лондон, в изискания квартал Хокстън. Кенет, мениджърът на бара (понастоящем собственост на Сам) видя как я отвличат, инжектирана във врата със седатив и натикана в багажника на „Ауди“. Кенет настигна похитителите на А5 и простреля шофьора през стъклото на аудито. Колата катастрофира и Кенет простреля и другия похитител, после извади любезно Мила от багажника. Тя се чувстваше признателна, разбира се, но и унизена, че са я спасили.

Вторият път беше едва преди три седмици. Двама филипинци си пробваха късмета. Закопчаха я с белезници в апартамента й, но преди да завържат краката й, тя ги уби с ритници. Ни повече, ни по-малко. Неприятният случай прерасна в тъжна вечер с тайландско зелено къри, студена бутилка бира и сапунена опера. И двата пъти обаче Кенет свали белезниците й. Наложи се, разбира се, да изчезне и да се премести в нов апартамент под друго име в друга част на Лондон. Много неудобно.

Това бяха последните два опита — по сенчестите канали, свързващи наемните убийци, се понесе слух, че е много опасна. Убиеш ли четирима души, тръгнали по петите ти, всички преосмислят цената да те заловят.

Тя запремигва, разбуждайки се от опиянението на хлороформа. Носът я болеше и устните й бяха подути от удара. По пода на вана виждаше трески от кутиите, в които с Бъртранд бяха пренесли мъртвите телохранители, убити от нея и Сам, когато откриха най-прясната диря към Ана Тримейн и Даниъл. Трябваше да ги измете по-старателно.

„Защо си в Ню Йорк?“, попита я Сам, когато дойде в „Последен миг“, след като напусна Лас Вегас. Тя му отговори с усмивка: „Да си купя обувки“. Той реши, че думите са точно в неин стил — шеговити, париращи въпроса му. Но Сам още не беше научил, че тя най-често казва истината.

Наистина си беше купила обувки. Ръчна изработка. Приближи бавно токчетата до ръцете си. Пръстите й завъртяха леко и натиснаха лявата подметка, все едно отваряше шишенце с лекарство. Дясната подметка падна. В нея имаше ключ за белезници. Универсален ключ, изработен специално за нея от майстор ключар, най-добрия дизайнер на ключалки за КГБ навремето. Измъкна ключа от подметката, намести се леко и се опита да го пъхне в ключалката.

— Чувам те — каза мъжът, който шофираше вана. — Добре ли спа?

— Сънувах кошмари.

— Скъпа, очакват те далеч по-зловещи кошмари. Но после ще спреш да сънуваш.

— Поетична душа имаш.

— Много комплименти съм чувал през живота си, но такъв — за пръв път. Благодаря, Мила.

— Как се казваш?

— О, ще запазя някои тайни. Аз съм никой.

— Виждала съм лицето ти. На кадър от видеокамера, който Сам ще изпрати на ЦРУ.

Тишина.

— О, не ти ли харесва? — обади се Мила. — Ти си никой, но те ще те познаят, нали?

— Казвам се Браун — гордо каза той. — Искам да знаеш кой те надви, след като другите се провалиха.

— Е, господин Браун, ще ти дам повече от един милион долара, ако ме пуснеш.

— Изкусително предложение. Но не става дума за пари. А за разчистване на къщата. Поправяне на грешка. Разбирам, че така си започнала — поправяйки грешка.

— Трудно е да си главен герой в собствена легенда.

— Намирам хладнокръвието ти пред лицето на смъртта за обаятелно. Харесваш ми. Ако господин Цвиман изрично не те искаше жива и в състояние да понесеш мъчения, щях да ти изпратя един милостив куршум. — Гласът му звучеше почти весело. — От уважение.

— Любопитна съм…

— Защо? След като ще умреш? На твое място не бих се интересувал от нови факти. Щях да размишлявам върху старите решения, довели ме дотук. Длъжни сме да се учим от грешките си. Искам да кажа… ти си една от грешките ми и аз се уча от теб. Бих искал да те заведа на вечеря, Мила. Да си поговорим. Ти ме очароваш. И ти, и Цвиман.

Той не говореше за нея, но Мила искаше да продължава. Така нямаше да забележи какво прави тя.

— Защо ме смяташ за грешка? — попита Мила.

Ключът за белезниците попадна в ключалката. Сега оставаше да проработи. Беше платила добри пари за него.

— Ти и Цвиман. Две страни на една и съща монета, скъпа моя. Искам да кажа, че има някаква ирония във факта, че ще извлека полза от грешката си. Но все пак аз разчиствам бъркотията. Пенсионирах се. Живеех във Флорида. Смятах да се съсредоточа върху голфа и риболова. Грешките не бива да се връщат и да те преследват в такава житейска фаза. Грешките трябва да умират първи и да те оставят да умреш на спокойствие.

Този Браун беше луд. Белезниците се отключиха. Тя въздъхна тихо.

— Не знам какво имаш предвид. Аз не съм монета.

— Не, Мила, ти си съкровище. Но струваш много монети. Пенсиите вече не са толкова щедри като преди — въздъхна той. — Сега ще се пенсионирам спокойно с мисълта, че старите ми грешки са поправени. Представянето ми на голф игрището несъмнено ще се подобри.

Тя измъкна едната си китка. Внимаваше да не се чуе щракване.

Сега другата подметка. Освободи я и видя вътре малката кания. Извади я с ножа вътре, изработен от японска стомана. Да се освободи от въжетата, стегнали краката й, й се видя по-трудно от отключването на белезниците. Изискваше повече движения да пререже влакната.

— Как така съм твоя грешка, след като те виждам за пръв път. Да не би да сте ми баща, изгубен отдавна, господин Браун?

— Биологически не. Но, да, аз съм ти баща до известна степен.

Аха, помисли си тя, съвсем откачен.

— Отговаряш с недомлъвки — каза тя. — Сигурно си работил в ЦРУ. Говориш заобиколно като Сам.

— Да, той е проблемът, нали? Всичко опира до него.

Мила усети как ванът бавно завива. Досега бяха карали на север по сравнително прав път; не виждаше, но предполагаше, че навигационната система е на седалката до него.

— Пристигнахме, Мила. Тук, където започна всичко — каза той. — Където се роди.

Браун спря вана.

— Е, това е лошо — каза той. — Не бива да закъснявам.

Слезе от колата и затръшна вратата.

Мила издърпа краката си от въжетата. Разполагаше с около осем секунди, преди Браун да отвори задната врата.

Не бяха достатъчно.

88.

Детската градина

— Леони… — местех поглед ту към пистолета, ту към бебето. — Какво правиш?

Тя плачеше. Сълзи се стичаха по страните й.

— Съжалявам. Не мога да ти позволя да го вземеш.

— Това е Даниъл. Къде е твоето дете?

Тя погледна Даниъл. Той изгука и се сгуши в нея. Сякаш познаваше аромата на кожата й, извивките на гърдите й.

Поклатих глава.

— Не, не…

— Той е мой. Има само мен на този свят. Познава само мен — каза тя. — Вече не е твой. Казва се Даниъл Тейлър Джоунс. Понякога го наричам Дат. Гъделичкам го и той се смее.

Нов ручей сълзи, но устните й се свиха решително.

— Той ми е син — казах и тя стисна по-здраво пистолета. — Добре, добре — вдигнах ръце. — Леони, нека да го обсъдим.

— Не. Никакво обсъждане. Тръгвам. С моя син.

— Детето на снимката, която ми показа…

— Това беше първото ми дете. Дъщеря ми. Напуснах… Рей Брустър, когато забременях. Не исках той да й бъде баща. Нямаше да ми позволи да се обвързвам с дете. В случай, че се наложи да бягам с него. Децата усложняват положението. Затова си тръгнах.

Тя успокои гласа си.

— Бих предпочела някой като теб, Сам. Не искам да те наскърбявам. Наистина. При мен ще бъде в безопасност. Ти водиш рискован живот, имаш врагове. Застани до стената, вдигни ръце и ме остави да си отида.

— Какво стана с дъщеря ти?

Докато говореше, нямаше да ме застреля, нито да си тръгне.

— Умря. Умря.

Стори ми се, че скръбта ще сгърчи тялото й.

— Разболя се от менингит. Толкова бързо ги отнася. Тя… Работех за Ана. Правех нови документи за бебетата. Тя ми даде Даниъл. Каза, че… ще е мой. Ще замести Тейлър. Но не е така. Обичах Тейлър безкрайно, тя беше най-прекрасното… Сам, о, божичко…

— Не се съмнявам.

Лицето ми пламтеше.

— Леони, моля те…

— Но… но тя ми даде Даниъл и аз обикнах и него…

Гласът й стихна в шепот.

— И ти няма да ми го отнемеш.

Разбрах как Цвиман и Ана са планирали този финал. Аз, бившият агент от ЦРУ, убивам Джак Мин, най — ценния информатор на „Специални проекти“. После Леони убива мен, когато съм най-беззащитен, когато съм на крачка от победата. Леони до мен служеше като гаранция, че няма да предам или да се изправя срещу „Новем солес“, а ако го направя — тя имаше всички основания да ме убие.

В „Девет слънца“ нямаше човек, по-мотивиран да иска смъртта ми от Леони. Аз можех да й отнема най-ценното на този свят.

— Дай ми сина — казах и протегнах ръце към нея.

— Не е твой. Аз съм му майка. Аз съм единствената майка, която познава. Онази… онази предателка, за която си се оженил, го изостави, изостави го…

— Аз не съм — казах. — Знаеш как се борих да го открия…

И тогава чух.

— Ти! — изкрещя тя и съчувствието, което изпитваше към мен, се превърна тутакси в омраза. — Аз се борих повече!

Вдигнах пръст пред устните си.

— Чух нещо. Долу. Има някого.

Тя поклати глава.

— Искаш да ме изплашиш или да ме измамиш… Да слезеш долу и да вземеш оръжие, защото пистолетът е у мен…

— Леони! — просъсках. — Долу има някого!

Тя млъкна. Тонът ми охлади гнева й. Ослуша се.

Протегнах ръка към пистолета. След миг тя пристъпи напред с разтреперана длан и ми го подаде.

— Скрий се — прошепнах.

Тя кимна. Синът ми гукаше, отпуснат върху гърдите й. Погледнах го. Очите му срещнаха моите. Малките му устни се разделиха и оформиха кръгче като цвете с петсекунден живот. Никога през целия си живот не бях искал толкова силно да прегърна друго човешко същество.

Но проверих резервния пълнител на пистолета и се заспусках към долния етаж.

89.

За изненада на Мила обаче Браун не дойде до задната врата на вана.

Отдалечи се от колата. Чуваше тихото съскане на подметките му върху чакъла.

Да разтовари затворничката си очевидно не беше първостепенна задача. Което я устройваше. Рискува да надникне през предното стъкло. Браун стоеше до някакво беемве и се взираше към земята. Разговаряше със земята.

Сигурно с човек, легнал до колата.

После поклати глава и влезе в голямата къща с пистолет в ръката.

Тя преряза останалите въжета и ги изрита настрани. Ръката й докосна часовника. Гаротата беше вътре, точно същата беше използвала срещу хората на Ана в Ню Йорк. Вдигна тока на обувката си с миниатюрния японски нож. Острието стърчеше между безимения и средния й пръст. Две малки оръжия. Надяваше се да са достатъчно.

Излезе през вратата до шофьорската седалка и залегна. Погледна под вана да провери дали ще види кой лежи до беемвето. Забеляза крака, но вече изправени. Сиви панталони, хубави обувки.

Чу да се отваря багажник. Надзърна зад вана.

Светлият кичур. Яков Цвиман. Той погледна към къщата и тя различи синина по лицето му. Явно Сам го беше ударил.

Цвиман извади брадва от багажника. Направи две крачки към къщата.

После спря.

Тя се сниши зад вана, ругаейки мислено чакъла. Издаваше тих, неизбежен шум. Мила застина.

Той не устоя на изкушението. Браун безспорно му беше казал, че трофеят му е във вана, и той, вместо да влезе вътре да му помогне, приближи да позлорадства. Да се увери, че е тя.

Защото щеше да му отнеме само секунда, сигурно така разсъждаваше, а той беше слаб мъж. И тя знаеше, че си представя какъв сляп ужас ще вледени сърцето й, когато зърне лицето му, завързана и безпомощна. Така и щеше да стане. Знаеше как би отмъстил, задето го осакати. Жестокостта му щеше да е неописуема.

— О, скъпа — подвикна той към затворената врата на вана. — Не разполагам с много време да те посрещна какво трябва, не сега, но след малко ще съм на твое разположение. Ще те нарежа на парченца пред приятелите ти и изкрещиш ли, ще отрязвам по парченце и от тях. После ще ги убия пред теб…

Той отвори рязко вратата на вана и видя, че е празен. Само срязани въжета и отключени белезници. Чу го как поема изненадано дъх.

Нека се поизплаши, помисли си.

Заобиколи от другата страна на вана и насочи силно кроше към врата му с острие, стърчащо от юмрука й. Искаше да уцели артерията. Пропусна, защото той се отдръпна назад, но ножът се отплесна от брадичката му и се заби в скулата. Кръвта рукна. Тя се прицели отново в окото му.

Той се сниши, тя пропусна и хъркайки от болка, той размаха брадвата. Но се олюля и не успя да набере инерция. Ръбът на брадвата отскочи от вратата на вана, на десетина сантиметра от главата й. Той едва не изпусна оръжието.

Тя замахна отново с юмрук да пререже гърлото му, но той я ритна, преди да го достигне. Мила залитна назад и сега той стисна брадвата с две ръце. Запази равновесие и се прицели. Нейното острие беше жило, неговото — снаряд.

— Кучко, мечтите се сбъдват — каза той. — Чаках дълго. Чаках да те убия.

— Нима? — изрече задъхано тя.

Спомни си, че той избухва лесно. Реши да го използва.

— Възбуждаше ли се при мисълта как ще ме нараниш? Искам да кажа… с остатъка от мъжествеността си?

Той размаха яростно брадвата. Тя описа дъга и пропусна с няколко сантиметра. Тъпият край улучи ръката й, когато сбърка и паникьосано понечи да го прободе с острието. Ножът падна върху чакъла.

— Дори не знам какво ще ти сторя най-напред — каза той. — Навремето си бях направил списък. Беше дълъг три страници.

— Върви да си намериш списъка, сакати човече. Ще почакам.

При тези думи той спря да размахва диво брадвата. Ухили се нечовешки, като похотлив главорез. Огледа брадвата и те потанцуваха върху чакъла, напред-назад. Искаше й се да побегне. Но обувките й бяха неудобни без подметките, а той можеше да я улучи с брадвата по гърба. Най-добре беше да остане с лице към него.

Дебненето продължи трийсет дълги секунди. Той се колебаеше. Въпреки че Цвиман се задавяше от ярост и омраза, тя осъзна, че се страхува от нея.

— Е, сакати човече. Размахваш брадва срещу невъоръжена жена. И пак не смееш да се биеш!

Той изръмжа и замахна. Пропусна. Хрумна й нещо и отстъпи към вана. Цвиман застана твърде близо и тя хвана дръжката на брадвата. Опита се да я дръпне. Той я блъсна към вана и нанесе силен удар.

Брадвата се заби в стоманената броня на колата и проби метала. Не улучи Мила по главата само защото обувките, останали без подметки, се подхлъзнаха върху чакъла и тя падна.

Цвиман изсумтя, мъчейки се да измъкне брадвата. Беше заседнала.

Не биваше да пропуска шанса си. Изви се под дръжката, изправи се и разкопча верижката на часовника. Жицата на гаротата просия в гаснещата сумрачна светлина. Тя уви жицата около врата му и се хвърли на гърба му. Дръпна силно.

Яков Цвиман се опита да пъхне пръсти под жицата, но тя се затегна прекалено бързо. Понечи да отблъсне Мила, но тя обви силните си стройни крака около него и кръстоса глезени около осакатените му слабини. Представи си злобното му усмихнато лице, надзъртащо над осеяното му с пъпки рамо, докато изнасилваше сестра й. Представи си как Иван я обучава в прашната мъглива светлина на винарната да се бие, да убива. Представи си как Нели лежи сред локва изненадваща кръв и живецът изтича от нея.

И пристегна още по-силно гаротата.

Той издаде нечовешки звук. Метна се към вана и се опита да я събори.

— Tu mori — прошепна тя. — Tu mori.

Той падна с лице върху чакъла. Тя усети как жицата срязва собствената й плът, впива се в пръстите й, в дланта й. Заби колене в гърба му.

Каишката на мнимия часовник се скъса. Усети я как поддава. Гаротата нямаше да свърши работа.

Не погледна да види дали Цвиман още диша през осакатеното си гърло. Простена и ритна вана, изтръгна брадвата от бронята и отмъсти за сестра си с последен замах.

90.

Там, където започна всичко

Взех пистолета и се запромъквах към парапета на мецанина.

— Сам?

Някой ме викаше. Не познавах гласа. Не отговорих.

— Сам, доведох приятелката ти Мила.

Спрях. Стори ми се, че е във фоайето и върви по паркета пред входа.

— Ако не се покажеш, тя ще пострада.

Вярно беше. Мила така или иначе щеше да пострада, след като Цвиман беше тук. Заплахата му не струваше.

— Не постъпваш джентълменски — каза той неодобрително.

Застинах. Заслушах се. Чух приглушения плач на Даниъл.

— Бъдещето те зове — каза той.

Заизкачва се по стълбите. Чувах как дървото скърца под подметките му. Отвън долавях шум от борба, битка. Цвиман се беше съвзел. И беше там, при Мила.

По дяволите.

Мъжът се показа. И двамата вдигнахме пистолети. Мъжът, който седеше в ъгъла на бара и отпиваше бавно от халбата си. Рей Брустър.

— Не искам да те нараня — каза той.

— Сигурно затова шофьорът на лимузината и двете ти сестрички се опитаха да ме убият, господин Брустър.

— Рей Брустър е прозвище. Казвам се Рикардо Браун.

Браун. Шефът на Огъст. Завърналият се от пенсия ръководител на „Специални проекти“.

Браун сви рамене.

— Уби Джак Мин. Браво. Не исках да извади истината наяве. Ти, Сам, беше различен. Беше мост.

— Не разбирам.

От това разстояние нямаше как да не се улучим. Той продължаваше да се изкачва към стълбищната площадка. Аз вървях към мястото, където стълбите свършваха пред мецанина.

— Ти си мостът между „Специални проекти“ и най-големите ни грешки. Затова… хмм… размислях дали да оставя теб и детето ти живи.

— Грешки… — замълчах. — „Новем солес“. „Специални проекти“ са създали Деветте слънца.

— Да, преди години. Искаш ли да ти обясня?

— Защо? За да се преструвам, че слушам, а ти да издебнеш шанс да ме убиеш?

— Не. Защото трябва да изиграеш своята роля, Сам, ако дръзнеш.

Не продумах.

Той прочисти гърло.

— ЦРУ отдавна използва съмнителни източници. Престъпници. Често държавни глави. Невинаги е лесно да останеш с чисти ръце. Но си помислихме — аз мислех, идеята беше моя — дали не можем да накараме престъпниците, внимателно подбрани, да работят в наша полза. Те познават мръсните кътчета на света. Ще ни помагат да внедряваме хора в ситуации, до които иначе нямаме достъп. Ще ни предоставят информация и хора, каквито сами не бихме могли да намерим.

— И защо?

— Щяхме да защитаваме интересите им. Също както издигахме жестоки, но прозападни правителства в старите дни. Започнахме да търсим корумпирани хора на високи постове из целия свят и доведохме деветима тук. Тук, в тази къща. Езиковите училища са старо прикритие на „Специални проекти“ — засмя се той. — Знаеш как е в ЦРУ. Купим ли собственост, никога не я продаваме. Винаги се страхуваме да не изскочи някоя тайна, скрита в ламперията.

— Те дойдоха по своя воля?

— Не точно. Похитихме ги. Но се отнасяхме почтително към тях в прекрасния Катскилс. Обясних им… възможностите. Те приеха охотно. Не успях обаче да предвидя, че ще се сплотят. Като група. Не очаквах да им хрумне, че ако не си сътрудничат, ще изгубят предимствата си. Те се разбираха. Уважаваха се и понеже и деветимата бяха разпръснати по целия свят, не бяха естествени врагове. Бяха мъже и жени от периферията на влиятелни престъпни групировки, амбициозни и търсещи начин да си пробият път до върха.

— Като Цвиман.

— Да. Наех баща му. Той постъпи след неговата смърт. Издигнаха се от сводници — изключително ценен източник на информация, между другото — до контрабандисти, шлифовани изнудвачи и шпиони.

Устните на Браун се изкривиха в усмивка, почти горда.

— Подбирах добре наемниците си. Слънцата научиха уроците ми за търговията и кражбата на тайни и… хмм… сформираха кръг в кръга. Метаорганизация. За да увеличат печалбите и могъществото си. Стремяха се според мен да станат най-влиятелният престъпен синдикат в света. Спряха да се подчиняват на ЦРУ. Стана ми по-трудно да ги прикривам. Пенсионирах се. Те се отцепиха, но запазиха организацията си.

— Девет слънца.

— Бяха единаци, разбира се. Започнах да наемам престъпници, които не участват в престъпни кръгове. Индивиди, работещи само за „Специални проекти“.

— Като шофьора на лимузината. Сестрите. Хората, които Леони е укривала.

— Да. Странно, но психарите ми бяха по-верни от здравомислещите престъпници. Но смахнатите обикновено търсят внимание и подкрепа.

— ЦРУ е създало най-могъщата и амбициозна криминална групировка в историята — казах. — Която се опита да извърши масово убийство, за да разклати правителството.

— Това не биваше да се появява в пресата — констатира Браун. — Щеше да е пагубно. ЦРУ в леглото с ренегати от руската мафия, японската якудза и израелските рекетьорски банди.

Той се усмихна отново и вдигна червения бележник.

— Тук има моя снимка с двама от Слънцата. Двама от ръководителите им. Не мога да позволя да свържат стореното с ЦРУ. Не мога да предам фирмата.

Той посочи към фоайето.

— Точно тук получиха името си. В библиотеката имаше гоблен — китайски гоблен с героите от легендата за Деветте слънца. Мисля, че беше подарък на някакъв агент от човек, когото измъкнахме тайно от Китай. Единият от престъпниците забеляза, че слънцата са девет и че те също са деветима. Отначало подхвърляха названието на шега, докато отпиваха от коктейлите си, а аз им обяснявах как ЦРУ ще ги закриля, ако ни помагат. Препоръчах им да използват латинското наименование, за да звучи като религиозен орден. Притеснявах се някой от фирмата да не чуе за тях и да се сети за гоблена, фирмата все още използва къщата от време на време.

— Значи се върна в „Специални проекти“ след убийствения заговор на „Девет слънца“, за да разчистиш бъркотията.

— Не мога да ги унищожа. Но мога да предотвратя разкриването на ролята на фирмата в създаването им. Само на това съм способен. О, ще убия Цвиман и другите кучи синове от „Девет слънца“, които успея да открия, за да предупредя другите да мълчат. Нямам нищо против да проведа лична война. „Специални проекти“ трябва да се заемат с това. Ето защо ми трябваш.

— Аз?

Сигурно сега щях да разбера защо ми разказва всичко, вместо да ме застреля.

— Опитах се да прикрия всичките си бази.

Той прочисти гърло.

— Престъпници, от които получавам информация. Корпорации, които ми предоставят информация. Откривах не само престъпници, таящи амбиции в собствените си среди, но и… определени хора, преуспели хора, които бяха идеалисти и имаха средства да осъществят друга моя идея. Начин да се преборим с „Девет слънца“.

Той ме озари с още една усмивка.

Усетих, че краката ми губят почва.

— „Кръглата маса“. Ти си създал и тях.

— Те не се сработиха толкова бързо, колкото Деветте слънца, но осигуряваха много полезна информация. Бяха хора, наследили огромни суми или натрупали огромни състояния още на младини. Не им харесваше да им заповядвам. Не обичат и не се доверяват на бюрокрацията. И те се отцепиха. Нямаше как да ги спрем. Нямаше да ни злепоставят като „Новем солес“, но все пак… Създадохме два лагера и ги оставихме да водят битка.

— Защото са се изправили един срещу друг.

— След единайсети септември на никого не му пукаше какво правят Деветте слънца. Престъпници с наполеонов синдром? Как не. Но сега са сериозна заплаха. Осъзнаха, че подкопаният социален ред, хаосът им позволяват да консолидират могъществото и печалбите си. Виж държавите, където властва престъпността — части от Латинска Америка, Молдова, райони в Африка. Всичките са пример за мечтания от Деветте слънца свят. Затова искам да поговорим. Предлагам ти амнистия, Сам. Затова казах на Цвиман да те доведе тук. Сключих сделка с него. Да заменя Мила за теб. Да пощади живота ти, ако му доведа Мила.

Стрелях. Дойде ми до гуша от него и от оправданията му. Куршумът го уцели в рамото. Той залитна, изкрещя и се опря в стената. Пистолетът му изтрополи надолу по стълбите.

— По дяволите… изслушай ме! Върни се да работиш за нас. Ще ги унищожиш до крак. И „Новем солес“, и „Кръглата маса“.

— Проект А и проект Б. Не искам да съм консултант, който поправя грешките ти.

— Ти… мислиш ли, че ще те освободят от затвора? Уби информатора на „Специални проекти“. Нападна екип на ЦРУ и едва не ги извади на светло. Аз съм единственият ти избор, Сам. Единственият начин да останеш свободен и да си върнеш сина.

Браун се свлече по стената.

— Аз бях дотук — казах.

— Брат ти… В Афганистан. Не го убиха шайка афганистански контрабандисти. Беше работа на „Новем солес“. Първо бойно кръщение…

Накъсаното му дишане отекваше във фоайето.

— Сега си просто отчаян. Отчаян — поклатих глава. — Няма да ме измами неудачник като теб.

— Екзекуцията на брат ти не беше това, което изглеждаше на пръв поглед.

Той се засмя.

— Съвпадение ли е според теб, че Луси те предаде? Бяха те взели на мушка. Наблюдаваха те, откакто постъпи в ЦРУ. Искаха да те купят. И двете страни.

Браун притисна с пръсти окървавеното си рамо.

— Господи! Трябва ми лекар.

— Знаеше ли, че държат сина ми тук?

Устните му се раздвижиха.

— Ти си напуснал и си извлякъл полза от феодалното си владение.

— Да. Но се оттеглям. Исках ти да го наследиш. Да поемеш юздите. Поне преди да ме простреляш — просъска той.

— А Леони?

— Линдзи. О, не й вярвай. Тя ще те напусне.

Той изкашля кръв.

Бащата на „Девет слънца“ и на „Кръглата маса“, седнал пред мен, ми даваше съвършеното основание да се върна в ЦРУ и да си върна предишния живот с нова мисия. Какво да правя с него?

Предната врата се отвори. Мила влезе стиснала окървавена брадва. Добър знак.

— Добре ли си? — извиках й.

— Да. Тук ли е Даниъл?

— Да.

— Невредим?

— Да.

Тя погледна към Браун и отбеляза:

— Този е луд. Мисли, че ми е баща. Уверявам те, че майка ми имаше много по-добър вкус.

— Създал е „Новем солес“. И „’Кръглата маса“.

— И двете?

— Да.

Мила се втренчи в него. За секунда, стиснала брадвата, понечи да се изкачи по стъпалата. Но спря.

— Трябваше да избереш страна.

Тя пусна брадвата. Вдигна окървавен поизмачкан бележник.

Чувах свистящото дихание на Браун. Искаше бележника. Каквото и да беше открил Джак Мин, то сигурно съдържаше следи, отвеждащи към ЦРУ. Иначе щеше да му е все едно; преди не беше се обръщал срещу своето чудовище. Деветте слънца желаеха Джак Мин да умре, защото не искаха да ги разкрият. Браун искаше Мин да умре, защото не искаше да разкрият ЦРУ. Да разобличат него.

— Успех, Браун. Няма да те убия. Ще те оставя да кървиш върху тези стълби. На мястото, където са ти хрумнали толкова много умни идеи. Те се върнаха да те захапят по задника, а аз си тръгвам. Ако те видя отново…

— Сам! Каза, че искаш да си върнеш някогашния живот. Непрекъснато го повтаряше. Предлагам ти предишния ти живот. Единственото условие да се върнеш в ЦРУ е да ми помогнеш да разчистя тази каша. И двамата получаваме каквото искаме.

— Няма да предам на ЦРУ приятелите си от „Кръглата маса“. Няма да ти дам Мила. И няма да ти помогна.

— Предишният ти живот — повтори той — ще бъде твой. Те няма да те оставят на мира. Предлагам ти единствения шанс да си върнеш изгубеното. Детето си, кариерата…

— Съпругата ми?

Браун преглътна.

— Мога да ти върна само това, което може да се върне. Как ще живееш със сина си сега? Мислиш ли, че Деветте слънца няма да те преследват? Предложението ми е единственото ти спасение.

— Предлагаш ми само шанс да се превърна в теб. Което е по-малко от нищо.

— Предложението ми е неустоимо!

— Ако те видя отново да доближиш Мила, Леони или сина ми, ще те убия. Опиташ ли се да навредиш на Огъст, ще те убия.

Едва не споменах Джак Мин, но беше по-добре да го смята за мъртъв.

— Заподозра ли, че дори само мислиш за мен, ще те убия. Пенсионирай се. Просто… си върви.

— Не лъжа. За брат ти. Луси винаги повтаряше, че затова си постъпил в ЦРУ. За да отмъстиш.

— Точно затова би ме излъгал — казах. — Помисли си. Хвалиш се, че си основал групировката, убила брат ми? На твое място бих млъкнал.

Обърнах се и тръгнах към дъното на коридора. Открих Леони и Даниъл скрити в килера.

— Всичко е наред — казах. — Тръгваме си. Заедно.

Тя притисна по-силно Даниъл. Прегръдката й го успокояваше. Той ме погледна. Примигна равнодушно. После ме погледна отново и протегна малкото си юмруче към мен.

Взех го от Леони. Не поисках разрешение. Тя не се възпротиви. По някакъв начин беше и неин, но беше мой. Задържах малката му главичка с длан, както бях виждал да правят бащите по телевизията, и усетих топлия му млечен дъх. Меката му тежест. Чудото, което беше той.

Той вдигна отново юмруче и аз го целунах.

91.

Бахамите

Даниъл се страхуваше от водата.

Притисках го до себе си. Понякога ми беше трудно да го пусна, сякаш се нуждаех от допира му като утеха. Той свикна с мен през изминалите няколко седмици и аз се успокоявах, че отсъствието ми през първите няколко месеца от живота му няма да е непреодолимо препятствие. Повтарях си, че дългото ми отсъствие в началото на живота му няма да го нарани. Четях ненаситно статии в Гугъл за раздялата с родителите. Но мнението на експертите нямаше значение.

Щях да поправя стореното.

Разхождахме се край прибоя и той се взираше в надигащите се вълни край глезените ми. Прецених внимателно момента и след като вълната се оттегли, потопих крачетата му в хладната вода. Той се разкикоти. Когато следващата вълна заприижда, аз го вдигнах високо нагоре. Даниъл обичаше да го подхвърлят към небето. Продължихме да си играем, той се смееше, докато не сбърках и една разпенена вълна пропълзя над банския му костюм и го намокри до гърдите. Той извика уплашено. Знаех, че държи на спокойствието.

Леони се беше грижила добре за него.

Върнах се с недоволното си момче в крайбрежната вила. Мислех, че Леони е вътре и приготвя обяда, но пред масата седеше Мила.

— Здравей — казах и размахах ръчичката на Даниъл за поздрав. — Здрасти, Мила. Сърфирах без сърф.

— Моля те — каза Мила, — не се отнасяй с това прекрасно дете като с кукла.

Стана и го докосна игриво с показалец по носа. Намръщи се.

— Прилича на мръсно прасенце.

— От слънцезащитното мляко.

— Потопил си го в него?

— Не исках да изгори.

— Чудно как успяваш да го задържиш.

— Искаш ли да го гушнеш?

— Памук — каза тя, сочейки блузата си. — Рискувам да ми остане мазно петно.

Но размаха омазнения си показалец към Даниъл и му отправи усмивка, която ми се стори твърде ослепителна.

— Сладко, сладко, бебче — припя тя.

Даниъл изгъргори в отговор. Още се колебаеше как да приеме Мила.

— Мисля, че гледаше със смесени чувства на бебетата — констатирах.

Сложих го да седне и му избърсах ръцете. Морските изследователи се нуждаят от похапване. Отворих шишенце със сливово пюре. Седнах и пъхнах лъжичка в устата му. Той я изгълта лакомо.

— Човешките същества са много по-интересни, когато достигнат училищна възраст. Тогава ми харесват повече — погледна ме тя. — Може да се пенсионирам и да стана отново учителка. Само за Даниъл. Ще отворя езиково училище.

Тя сбърчи чело.

— Чувам, че търсят нови попълнения.

— Уха.

— Рикардо Браун е новият герой. Унищожил престъпна групировка тук, която шпионирала американски граждани, правителствени служители и компании. Убил босовете на групировката — израелец и французойка.

— Герой е, разбира се. Ще повторя — истински герой.

— Ранен при изпълнение на служебен дълг. Пенсиониран с почести. Без прощален коктейл обаче. Върнал се във Флорида. Живее много тихо.

— Значи не сгрешихме, че дадохме бележника на Огъст. Снимката на Браун с две от Слънцата го спира да се върне…

— Прекрасният червен бележник не може да ни навреди — сви рамене Мила. — Скъсах страниците, които се отнасяха до мен.

— Онези за „Кръглата маса“?

— Бяха малко. Но има някои полезни хора в липсващите страници от червеното бележниче. Според мен е по-добре да им дадем шанс да изкупят греховете си, като ни помагат, отколкото да ги изнудва „Новем солес“.

Поклатих глава.

— На доброволни начала — прокашля се тя.

— ЦРУ разполага с повече ресурси от нас в борбата с „Новем солес“.

— И ще елиминира поне неколцина, свързани с изнудваческия кръг. Ще разкрие част от плановете им. Но, Сам, Деветте слънца няма да се оттеглят. Някои загиват, други ги заместват. Приятелят ти Браун е създал твърде ефективен и полезен орден. Спечелили са прекалено много пари, сдобили са се с твърде много власт. Няма да се откажат.

— Чудя се дали не трябваше да го убия.

— Не говори за убийства пред бебчето — каза тя. — Лошо е за развитието на детето. Спазвай някакви граници.

— Значи Браун не управлява „Специални проекти“.

— Не.

— Кой е шефът?

— Една от малкото големи тайни, които не знам.

— Наистина ли?

Надявах се да е Огъст. Все пак той им поднесе на тепсия Джак Мин.

— Наистина не знам и ми е все едно. Ти си ми проблемът.

— Защо?

Знаех какво ще последва.

— Дадохме ти много барове.

— Да. Благодаря.

— Барове, които да ти служат като прикритие, за да изпълняваш задачи за нас.

— Аха.

— Не вярвам, че ще преследваш престъпници, понесъл на конче Даниъл.

— Няма.

— Ще ми върнеш ли баровете тогава? — попита Мила извънредно любезно.

— Не.

— Не разбирам.

— Е, все някой трябва да управлява баровете на „Кръглата маса“, нали? И другите им наемници, като теб например, трябва да използват баровете като убежища, нали?

— Да.

— Тогава ме остави да ги управлявам. Ще се погрижа да ви носят добри печалби.

— И това ще ти бъде достатъчно?

— Засега.

Мила опря колене в брадичката си.

— Ами това, което старият кучи син каза за брат ти?

— Имам Даниъл. Отмъщението не ме интересува.

— Ще ми позволиш ли да съм откровена?

— Все още си ми шеф.

— Забравих за момент. Сега си омагьосан от това мазно дете. Искаш да си добър и грижовен баща. Но ще се изнервиш, ще се отегчиш.

— Никога няма да ми доскучае с него.

Мила кимна.

— Ще се отегчиш от това, че не знаеш.

— Да не знам истината?

Според Цвиман „Новем солес“ ме бяха включили в плановете си. Бяха го обмисляли години наред. Все още нямах представа за какви планове ставаше дума. Исках ли да узная?

— Не, ще поискаш да знаеш какво правят гаднярите — отвърна Мила. — С Джак Мин унищожихте основните им източници на информация. Засега. Изнудването и без това няма дълъг срок на годност. Но те ще заменят Цвиман с друг задник и ще измислят нови лудории. Нови начини да печелят пари и власт. Или ще се появи нов злодей, срещу когото трябва да се изправим, защото никой не съзнава, че е заплаха, или никой не смее да му се опълчи.

— Не е мой проблем — казах предпазливо. — Докато не стане.

— О. Моята искрица надежда. Тогава задръж баровете. Засега. Гледай да печелиш добре, иначе ще започна да подарявам на Дани дискове с най-тъпите филмчета.

— Леони го нарича Дат.

Мила направи физиономия.

— За жена, която съчинява имена, има ужасен вкус.

Тя отметна глава към плъзгащата се стъклена врата.

— Излезе, когато дойдох.

— Обаянието ти е неустоимо.

— Защо е още тук?

— Заради Даниъл.

— Колко удобно бавачката му да е фалшификатор. Несъмнено ще го научи да ти подправя подписа в извинителните бележки за училище.

— Не му е бавачка.

— Добре де. Не му е майка, не ти е съпруга. Какво е тогава? Освен шлифован лъжец.

— Обмисляме го.

Мила се взря в пюрето, стичащо се между устните на Даниъл.

— Забелязах, че тук има три спални. И трите се използват.

— Умееш да броиш.

— Сам, тя няма права над детето ти. Осиновила го е нелегално, в разрез с морала. Не я награждавай. Не допускай… тази жена в живота си.

Погледнах я.

— Мислиш ли, че ще изпратя в затвора човек, който обича Даниъл и е готов да умре за него?

— Не. Не бива да излагаш и себе си на такава опасност. Полицаите ще те разпитват къде си бил, когато се е родил Даниъл.

Вярно.

— Всичко свърши — отговорих. — И това е моя работа, не твоя.

— Добре — тихо каза Мила.

Реших да сменя темата.

— Източникът ти от ЦРУ докладва ли нещо ново за Джак Мин?

— Да. С приятелката му имат нови имена, нова работа, ново местожителство. Чисто ново начало.

Ново начало. Нима не се полага на всекиго?

Оставих Мила да размишлява дали хавлиена кърпа ще я защити от мазната прегръдка на Даниъл и тръгнах по пясъка. Леони стоеше до водата. Океанът прииждаше към краката й и после се отдръпваше. Приливи и отливи. Където свършва един свят, започва друг. Харесваше ми, когато изпращаха добродетелните ми глобални родители в крайбрежни райони. Пясъкът е начало и край, водата унищожава и обновява едновременно. Леони беше облечена в жълта плажна рокля, носеше шапка с широка периферия.

— Видя ли, че Мила дойде? — попита тя, когато застанах до нея.

— Да. Побъбрихме си.

— Още ме мрази.

— Тя мрази повечето хора. Освен Даниъл.

— Единственото й положително качество.

— Ще задържа баровете.

— О, Даниъл ще пътува с теб, предполагам.

— Не съм сигурен, че искам да повтори скиталческото ми детство.

Тя се взря в лодките, кръстосващи морето. После ме погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че ще пътувам и ще се връщам у дома. Където ще ми трябва помощ.

— Работа ли ми предлагаш? — попита хладно.

— Работа? Не. Ти си единствената майка, която Даниъл познава, Леони. Не мога да му я отнема. Не мога да ти го отнема.

Тя сви устни.

— Ако ще го правиш някой ден, Сам, направи го сега. По-лесно е.

— Не. Знам, че го обичаш.

— А законните ми права върху него? — попита едва доловимо, въпрос, който не смееше да произнесе.

— Никакви засега. Изпитателен срок, Леони. Ще видим.

Нямаше смисъл да й казвам, че ако избяга с Даниъл, не ще стигне далеч. Не и ако аз, Мила и приятелите ми ги издирваме.

Тя потърка устни. Обмисляше.

Мълчахме няколко минути и наблюдавахме как вълните изглаждат пясъчното море.

— Благодаря — каза Леони. — Приемам.

— Може да се задържам дълго у дома, може и да пътувам. Възнамерявам да страня от неприятностите.

— Хората планират, Бог се смее — скръсти ръце тя. — Знаеш, че не спях с теб, защото… Просто те желаех.

— Знам. И аз те желаех.

— Но?

— Но. И двамата не бяхме на себе си. Твърде рано е за мен след Луси. Съжалявам.

Тя събра пръсти пред лицето си и ме огледа.

— А за в бъдеще?

— Не знам. Не давам обещания, които не мога да спазя. Достатъчно неизпълнени обещания съм чул.

— Добре. В кой град ще живеем? Ню Йорк или Лас Вегас?

— Искаш ли да се върнеш в колежа по изкуства?

Тя искрено се изненада.

— Аз… не съм го обмисляла.

— Е, ако искаш, избери си добро училище. Аз плащам. Или ще ти наема студио, ако не искаш да учиш. Предпочитам да се занимаваш с изкуство вместо с фалшификации.

По лицето й се изписа радост. Колеж по изкуства и Даниъл — това беше раят.

— Не предпочиташ конкретен град?

Свих рамене.

— Родителите ми живеят в Ню Орлиънс, но не поддържаме връзка. Заради Даниъл може би трябва да преодолея стената. Не мога да го науча колко ценно е семейството, ако съм отчужден от своето.

— Да, появи се с новия си син и с приятелката, която не ти е приятелка и не е бавачка, но се грижи за детето. Ще им хареса, несъмнено. Друго предложение?

Прехапах устни. Не е лесно скиталецът да си избере дом.

— Харесвам Остин. И Савана. Бостън и Нашвил. Харесвам Лондон, Дъблин и Париж.

— Харесвам всички предложения — каза тя.

— Тогава ти реши.

Наистина го мислех. За мен нямаше значение къде ще живеем. Започвах начисто. Както и тя. И Даниъл. Както дори Мила. Отнеси ме, ветре, накъдето ти видят очите. Прекалено голяма част от живота ми досега беше изтъкана от планове, бях готов за спонтанност.

— Добре. Аз ще реша — каза Леони и ние се върнахме във вилата.

В крайна сметка избра Даниъл. Същата вечер. Леони написа имената на градове върху листчета хартия и ги сложи в сламена шапка, която си беше купила от крайбрежната алея. Не можеше да реши и искаше да изтегля град от шапката.

Даниъл се улови за ръба на масичката за кафе и се изправи. Събори шапката, разклати я и за негово огромно удоволствие листчетата се разпиляха.

Той грабна едно и се опита да го лапне. Извадих го от малкото му юмруче и развих влажната хартия. Протегнах я към Леони да види. Тя се засмя и каза:

— Продадено!

— Добър избор, Даниъл — похвалих го.

Той протегна ръка към мен и аз я плеснах лекичко с длан.

Даниъл падна по дупе, намръщи се недоволно и протегна ръчички към мен да потърси утеха в прегръдката ми.