9-те слънца

14.

Лас Вегас

— Искаш да убия мъртвец — поклатих глава.

— Надявам се, че за убиец те бива повече, отколкото да напипаш пулс. Не е мъртъв.

Зърнах го само за миг. За жалост беше попаднал под кръстосания огън между Пит и главорезите му и отряда на Огъст и ми се стори достатъчно мъртъв. Но тогава аз бягах от ЦРУ и отчаяно се стремях да изтегля беше Пит, единствения оцелял контрабандист, на безопасно място, където да го разпитам — Пит беше единствената ми връзка с Едуард, похитителя на съпругата и сина ми. Затова бях сгрешил.

— Как му беше името?

— Джън Мин. Студент от Хонконг, записал магистратура по компютърни науки в Делфтския технологически университет.

— И това хлапе ви застрашава?

— Възрастта му няма значение. Ще го откриеш и ще го убиеш, преди да се предаде на ЦРУ. Разполагаш с два дни.

Джън Мин беше влязъл с Огъст и другите от отряда на ЦРУ. Ако пожелаеше да се обърне срещу „Новем солес“, дали щеше да се обърне към Огъст? Сигурно затова Ана искаше да ме използва. Аз имах достъп до Огъст и следователно — до Джън Мин.

— Защо досега не се е предал? — попитах.

— Не знам. Уговорил си е среща с ЦРУ след два дни. В Ню Йорк. Върви там и го убий.

— Държи ви натясно. Горкичките вие.

— А ние държим теб, Сам. Детето ти…

Млъкнах.

— Убий го преди срещата, за да не предаде информацията, с която разполага. Направиш ли го, ще си върнеш сина. Не го ли направиш, синът ти изчезва завинаги.

Тя плъзна един айфон към мен.

— Твой е. Не казвай на никого какво правиш. На никого.

Бомбената й заплаха и синът ми ми връзваха ръцете. Мразя да ми връзват ръцете. Наистина го мразя.

— Ще тръгвам — вдигна тя дистанционното — друг айфон, с избран телефонен номер. — Недей да ме следиш. Иначе ще набера клетъчния телефон, прикрепен към експлозива, и на паркинга ще завалят парчета от пияни танцьори. Сигналът е с обхват от пет километра.

Тя задържа палеца си точно над номера. Едно докосване и всички щяхме да изчезнем.

— Довиждане, Ана — казах. — Ще те видя много скоро.

— Не, няма да ме видиш повече. Свърши си работата, спечели си сина и поеми по своя път — изправи се тя. — Не пробвай дали блъфирам.

Тръгна към входа и един пиян мъж се блъсна в нея. За миг си помислих, че палецът й ще натисне екрана. Тя се съвзе и отблъсна грубо пияния. Видях я да минава край охранителя и да изчезва в студената пустинна нощ.

Хукнах към дъното на бара, докато Мила се спускаше тичешком по стълбите.

— Евакуирайте се — извиках й. — Веднага!

Ана не искаше да умра, но не биваше да рискувам, ако наистина беше поставила бомба в бара, пълен с невинни хора. Мила изтича до подиума на диджея и преди да стигна дамската тоалетна, лампите светнаха ярко, музиката стихна и гласът й прогърмя от високоговорителите:

— Внимание, моля! Придвижете се спокойно към изходите. Трябва да напуснем незабавно сградата. Няма опасност, няма пожар, но моля ви, излезте и застанете от другата страна на улицата.

Чух удивени възклицания, но персоналът тръгна бързо сред хората и започна да ги насочва навън.

Втурнах се в дамската тоалетна. Три жени стояха пред огледалата и се гримираха.

— Махай се оттук! — извика ми едната, явно попрекалила с коктейлите.

— Евакуираме сградата! Излизайте.

В тоалетната имаше общо шест жени и аз ги избутах бързо навън.

Къде ли го беше скрила?

Огледалото беше обрамчено с ласо като продължение на темата за каньона. Изкуствени звезди, имитиращи нощно небе, сияеха по плочника на тавана. Проверих всички кабини. Нищо. Вентилаторите? За две-три минути би могла да отвинти капаците и да сложи бомба вътре, но все някой от постоянния поток от клиенти щеше да я забележи.

Погледнах под мивката. Нищо. После се обърнах и застанах срещу контейнера с книжни кърпи. Под него имаше метално кошче за отпадъци, което се отваряше с ключ, за да се почисти. Надникнах сред купчините мръсни хартиени кърпи. Напъхах ръката си колкото е възможно по-навътре.

На дъното напипах пакет. Правоъгълен. Усетих тънки жици, прикрепени по ръбовете му.

Подпрях се на стената и бавно вдигнах ръка. Далечната шумотевица от евакуиращите се хора стихваше постепенно.

Издърпах пакета.

С-4. Увит в подаръчна хартия, на която пишеше: „За първия рожден ден на бебчо“. Четири жици излизаха от мобилен телефон — евтин предплатен модел — и се извиваха в пакета. Нямах представа коя да срежа. Нямах представа дали бомбата функционира.

Излязох тичешком през задния вход. Няколко клиенти бяха минали оттук. Видях хора да се качват в коли и да напускат бар „Каньон“, където партито беше приключило. Побягнах, стиснал пакета, да намеря безлюдно място, където да не излагам никого на риск. Вляво имаше малък търговски център и аз се стрелнах зад него. Магазините бяха тъмни.

Разопаковах предпазливо пакета, като внимавах да не докосвам жичките. Устройството беше просто. Три от жиците бяха за заблуда. Бяха залепени с тиксо под хартията и не отиваха никъде. Синята беше свързана към експлозива в мобилния телефон. Извадих джобното си ножче и я срязах.

Облегнах се на стената на сградата и след двайсет секунди телефонът бомба звънна.

Почаках сърцето ми да спре да бие като чук в гърдите и отговорих:

— Кучка!

— Не обичам да ме нагрубяват — каза Ана. — Видя колко сме сериозни. Не се отклонявай от плана. Не ни ядосвай.

— Идиотско е да ми възложиш задача и да рискуваш да ме вдигнеш във въздуха след няколко минути.

— Нямаше риск. Постъпи точно както очаквахме. Просто продължавай да действаш според указанията ни.

Ана прекъсна връзката.

Ръцете ми понечиха да затреперят, но аз ги възпрях. Потиснах страха. Върнах се в бара.

Някои клиенти си бяха тръгнали, но множество се тълпяха на паркинга, любопитни или оптимисти. Приех това, че са останали като комплимент за бар „Каньон“. Бях сигурен, че мнозина са прекалили с алкохола. Нямаше значение.

Мила ме посрещна пред входа.

— Наред ли е всичко?

— Да.

— Какво стана?

— Тя знаеше кой съм. Аз се хванах в клопката, не Ана.

— О, Сам, съжалявам. Какво ти каза?

Поех дълбоко дъх.

— Тежка нощ беше. Да поговорим утре. Има ли къде да отседнеш?

Очите й пламтяха като огън.

— Какво ми спестяваш, Самуел?

Гласът й пресекна от напрежение; използваше славянската форма на името ми само когато беше разстроена.

— Не можеш да ми помогнеш, Мила. Благодаря, че дойде. Проблемът вече е мой и само мой.

— Щом е знаела кой си, значи е дошла с конкретна цел. В очите й просветна разбиране.

— Даниъл. Иска да сключи сделка за Даниъл.

— Проблемът е само мой — повторих. — Благодаря ти за загрижеността.

— Не го прави сам. Какъв е откупът? За бога, нека ти помогна.

— Не мога да ти кажа. Ще го убие — едва успях да удържа гласа си да не затрепери.

— Сам…

Толкова много съдържаше тази сричка — болка за мен, отчаян порив да помогне, кипнал гняв.

— Ще играя по техните правила и това означава да не се помайваш тук. Върви, Мила. Съжалявам.

Приближаващ вой на полицейски сирени огласи нощта. В обезлюдения бар цареше тишина. Въздухът натежа като олово помежду ни.

— Трябва да тръгвам. След два часа се качвам в самолета. Ако искаш да ми помогнеш, оправи се с ченгетата. О, и зад контейнера за отпадъци до търговския център има един килограм експлозив С-4. Разчисти го. Не искам да се въргаля наоколо.

— Сам… — устните й най-сетне се раздвижиха. — Какво искат да направиш?

— Няма нищо общо с теб — казах с отънял глас. Лицето й беше каменно. Тази жена ми беше помогнала ЦРУ да не ме открие, докато търсех похитителите на съпругата си, беше ми оказвала безрезервна подкрепа в новия ми живот. Не заслужаваше мълчанието ми. — Искат да убия един човек.

— Кого?

— Някой, който е заплаха за тях.

— Извършиш ли едно убийство, за да спасиш сина си, ще поискат още хиляда. Ще ти наговорят хиляди лъжи, ще ти дадат хиляди обещания и хиляди заповеди и ще станеш роб, за да спасиш детето си.

Дъхът ми спря.

— Няма да споря с теб. Ще направя каквото трябва.

— Върви тогава, преди ченгетата да поискат да разговарят с теб.

Мила не дочака да й отговоря. Стрелна се край мен и излетя през вратата към пристигащите полицейски коли.

Аз стоях сред бъркотията от съборени столове, недопити коктейли и зловещото спокойствие на бар, обезлюден за минути. Машината за светлинни ефекти продължаваше да се върти и сияйни кръгове танцуваха по лицето и по кожата ми.

Ще отида на летището. Ще замина за Ню Йорк. Ще намеря и ще убия Джън Мин. Ще спася момчето си.

Обърнах се и излязох в нощта.

15.

Хендерсън, Невада

Леони отвори очи. Примигна. Беше заспала върху бюрото и бузата й беше смачкана и влажна от слюнка. „Очарователно“, помисли си тя и избърса лицето си с пръсти. От компютъра продължаваше да се носи музиката от рок мюзикъла „Наем“, пусната тихо, включена на повторение. Напоследък предпочиташе песни със сюжет. Компютърът й беше пълен с мюзикъли и филмова музика. Натисна клавиша за разстояние и тънките гласове, умоляващи я да живее за мига, замлъкнаха. Леони примигна отново в ненадейната тишина, насилвайки се да остане будна.

„За бога, какво става с мен?“ Тази седмица заспиваше за четвърти или пети път, докато работи. Превръщаше се във вреден навик. Беше станала призори.

Погледна часовника. Беше задрямала, след като приспа бебето. Наближаваше десет. Изтощението я сломяваше. Още беше по тениска и джинси. Стана от бюрото в ъгъла на спалнята си, съблече се и сложи тънка памучна пижама. Изми си зъбите, изплакна съня от очите си. Сега сигурно щеше да й е трудно да заспи отново, а бебето щеше да спи непробудно цяла нощ. Е, няма да е зле да свърши малко работа. Леони отдавна бе разбрала, че самотните майки трябва да запълват ползотворно всяка секунда.

„Скъпа — повтаряше й добронамерената й осемдесетгодишна съседка госпожа Крафт, — защо не наемеш бавачка? Сигурна съм, че можеш да си го позволиш“. После госпожа Крафт оглеждаше гранитните плотове, сводестите тавани и плюшения персийски килим върху безупречния паркет.

— Не искам вкъщи да влизат непознати — отговаряше Леони.

— Бавачката не е непозната, щом я опознаеш.

Тогава Леони просто свиваше рамене, вместо да каже истината: „Не мога да рискувам бавачката да разбере какво правя“. Бремето на дългите самотни часове, отдадени на работа и грижи за Тейлър, й изглеждаше напълно поносимо. Тейлър заслужаваше всяка безсънна нощ.

Леони свари кана безкофеиново лешниково кафе и пусна музиката от „Чикаго“ на айпода си, свързан с малък чифт слушалки. Елегантна мелодия се запрокрадва тихо в спалнята. Тя отвори лаптопа и провери имейлите си; имаше няколко анонимни регистрации, с които контактуваше с клиентите си.

Нищо от Гунар. Въздъхна облекчено. Гунар беше сред най-трудните клиенти. Непрекъснато си променяше мнението. Първо искаше да се премести в Ню Орлиънс, после реши, че е прекалено близо до Атланта и може да види някой познат в баровете във Френския квартал. Твърде вероятно бе да го открият. Избра Канада. Не, осъзна, че в Монреал има истински зими с истински сняг. Сега искаше Панама, но бе започнал да протестира, че там няма какво да правиш, сякаш в цялата страна няма нито един нощен клуб или театър или плажове и книжарници. Не можеше да започне да създава мнимия му живот, преди да е решил къде ще се скрие.

Изкушаваше се да му каже: „Когато загърбваш предишния си живот, просто го зачеркваш. Трябва да избереш, защото търпението ми се изчерпа“. Но не биваше да хока нито Гунар, нито другите си отчаяни клиенти. Знаеше го прекалено добре. Трябваше да пипа с кадифени ръкавици, да го настани някъде, където повече няма да я безпокои и животът му да започне наново. Панама. Щеше да му каже, че Панама е разковничето да остане невредим. Тя беше експертът все пак; той просто ще я послуша. Двоумението трябваше да приключи.

Щом някой решеше да изчезне и потърсеше помощ от нея, нерешителността се превръщаше в кошмар. Рискът да ги разкрият нарастваше многократно. Неволно изречена дума, време, прекарано пред проследим компютър в търсене на вероятни местоположения и прочее — всяка подобна грешка може да се обърне срещу теб. Проверявал ли си от компютъра си що за градове са Сиатъл, Ванкувър или Париж, зачеркваш ги от списъка с възможности. Добре. Решението беше взето. Ще му разкрие банкови сметки в Панама, ще му намери подходяща къща в Манагуа, в добър квартал, където да не привлича внимание. Ще му наеме частен учител по испански, човек, на когото може да се има доверие. Ще го превърне в новозеландец. За два дни можеше да набави точно каквато хартия беше необходима за този паспорт и водните знаци. Щеше да разчита на своята мрежа да му даде ново име и нов свят. Реши да запретне ръкави още сега.

Донесе кафето, пренебрегна жаждата за цигара (не пушеше от шест месеца) и после чу боботенето на автомобилите отвън. По шосето профуча кола, усети полъха на нощния бриз. После изплющя завеса.

Звукът й се строи много по-силен, отколкото трябва. Спря пеещите убийци от „Чикаго“ по средата на затворническото танго. Чу как вятърът свисти.

Някъде имаше отворен прозорец.

Студена тръпка пролази между лопатките й. Тя стана от компютъра и тръгна по коридора. Спря пред вратата на детската стая и я отвори. Беше срещу прозореца, който гледаше към задния двор. Прозорецът беше отворен и завесите с Мечо Пух танцуваха на вятъра.

Сърцето й застина.

Втурна се напред в мрака. Лунното сияние й разкри, че люлката е празна. Бебето й го нямаше. Тя изкрещя кратко и остро. Грабна жълтото юрганче, сякаш детето може да се е смалило и да се е скрило сред гънките му. Писъкът й застина в гърлото.

Тя се запрепъва из къщата. „Тук си, тук си, тук си“, повтаряше си.

Ала къщата беше празна и страхът и шокът я разтърсваха като чук, биещ по кости.

Телефонът. Заолюлява се зашеметена към него. Взе го. Натисна 9, после 1. После спря.

Какво ще им каже? Детето ми го няма. Ще й задават въпроси. Коя сте вие, мадам? Кой е бащата? Откога живеете тук? Кой би могъл да открадне бебето ви? Ами ако въпросите им разкрият истината — че живее тук под фалшиво име и не е жената, за която се представя?

Изключи телефона. Трябваше да размисли, преди да се обади в полицията. Беше толкова предпазлива. Скри се толкова добре. Никой не знаеше къде да я намери. Освен…

Телефонът в ръката й иззвъня и тя едва не го изпусна, сякаш звукът ще се превърне в огън и ще изпепели кожата й. Взря се в екрана. Блокиран номер.

— Ало?

— Здравей, Леони. Как си?

Женски глас, кадифен и познат.

Ана Тримейн.

— Къде е? Къде е? — изхлипа Леони в телефона.

— О, някой го няма? Младите майки понякога са толкова небрежни.

— Къде е бебето ми? — изпищя тя. Сега страхът беше изчезнал. Като с магическа пръчка. Остана само гневът.

— Уверявам те, че детето ти е невредимо — отвърна спокойно Ана.

Пресекливо стенание се откъсна от гърлото на Леони.

— Чуваш ли ме, Леони? — попита Ана. — Досадно е да повтарям.

— Защо го направи? Защо?

— Защото, Леони, ти ще направиш нещо много важно за мен, и то веднага, без възражения.

Леони се насили да се успокои.

— Какво искаш?

— Ти прикриваш изключително добре хората ни, Леони, но можеш ли да направиш обратното? Да намериш някого, който се крие.

— Да — каза Леони.

Беше невъзможно да отговори другояче. За Тейлър беше готова на всичко.

— Добре. Ако в момента имаш клиент, отърви се от него.

Сети се за Гунар. Той се нуждаеше от убежище. Добре, както и да е, и без това не можеше да реши какво да прави и къде да отиде. Майната му. Ще се наложи да почака.

— Добре. Моля те, не наранявай Тейлър. Моля те.

— Овладей се. Искам да се успокоиш.

— Можеше просто да ме помолиш! Да ме помолиш за помощ! Знаеш, че щях… вече съм…

Гласът на жената прозвуча като лениво мъркане.

— Трябваше да бъда сигурна, че ще се съгласиш.

— Ще направя каквото пожелаеш.

— Ще работиш с един господин. И той като теб е много мотивиран да си изпълни задачата.

— Не работя с други хора.

— Сега ще работиш, Леони. Освен ако не искаш сама да дръпнеш спусъка и да убиеш хладнокръвно някого. Твоята работа е лесна. Трябва само да намериш мишената. Мъжът ще я убие. И после Тейлър се връща при теб. Лесно е.

Стомахът й се сгърчи паникьосано. Тя се отпусна тежко върху канапето. „Добре — помисли си, — такова е положението. Поеми дъх и сключвай сделката“.

— Хмм… кого трябва да намеря и с кого ще работя?

— Обичам аромата на сътрудничество призори — каза Ана Тримейн. — Много те бива да уреждаш пътувания в последния момент, скъпа. Ще се срещнете на летището. Казва се Сам Капра. Той ще ти разкаже подробностите.

— Ана, добре ли е Тейлър?

— Абсолютно. Спи върху чаршафче.

Леони усети как страх като ледени иглички пронизва кожата й. Насили се да слуша внимателно. Ана или някой от хората й бяха взели детето през последните два часа, докато тя е работела или е спяла върху бюрото. Значи Ана вероятно още беше в Лас Вегас, вероятно в някоя кола. Опита се да чуе в слушалката свистене на гуми по шосето. Не долови нищо. Ако Ана пътуваше, в телефона щеше да се чува шумът на трафика. Ориентир, който да й подскаже къде е. Боботенето на ТИР, ръмжене на двигател край автомобила на Ана. Не чуваше нищо. Наруга се мислено, че не се е вслушала по-рано. Но страхът я беше вледенил. Пробва да поощри паметта си, да се насили да повтори всяка дума от разговора. Всеки нюанс. Защото ако направеше каквото искат и ако не върнеха детето й, тя щеше да открие и да убие Ана Тримейн.

— И косъм няма да падне от главата на бебчето — изчурулика Ана, сякаш пееше детска песничка. — Винаги съм била мила с теб, нали? Провери имейла, който използвахме навремето. Подробностите и последните указания са там. Събери си багаж за няколко дни. Действай умно. Бъди смела. Свърши добра работа, Леони. Заради детето си.

При тези думи телефонът заглъхна в ръката й.

Последни указания? Леони стана и се втурна към лаптопа.

16.

Лас Вегас

Бързах към билетния център в „Маккарън“, когато една жена ме спря. Беше крехка, с кестенява коса, пълни устни и с морави кръгове под очите. Беше в джинси и зелена блуза и носеше малък куфар и пътна чанта. Изглеждаше красива, но май бе прекарала тежка нощ като мен.

— Сам Капра? — потрепери леко гласът й.

Кимнах.

— Билетът ти е у мен. За полета за Ню Йорк. Току-що го купих.

— Добре — казах.

Тази жена трябваше да открие Джън Мин. Моят мотивиран партньор, както се бе изразила Ана Тримейн.

Подаде ми билета. Ръката й трепереше. После ме погледна и изучи изпитателно лицето ми, все едно е интересна карта. Накрая се извърна, отдалечи се и седна. Опашката пред охраната беше дълга, но се движеше.

Последвах жената. Бяхме принудени да действаме заедно и не исках друг да разбира плановете ми, особено когато те включват убийство.

— Коя си ти?

— Леони. Трябва да дойда с теб.

Тя избърса нос с хартиена кърпичка.

— Защо?

— Да ти помогна да намериш мишената.

— Не ми трябва помощ.

— Е, ще ти помагам, защото ми взеха детето. Нямаш избор — каза тя, втренчена право напред, без да ме поглежда.

Седнах до нея.

— Ана ли ти взе детето?

— Да. Дъщеря ми. Тейлър — не ме погледна Леони. — Трябва да минем през охраната, не бива да закъсняваме за полета.

— Защо не отиде в полицията?

— Няма начин.

Тя се взря в тълпата около нас. Хората изглеждаха странно щастливи и енергични в ласвегаското летище. Щастливи да си тръгнат, защото се бяха забавлявали чудесно, или щастливи, че пристигат пълни с пари и надежди и готови да завъртят рулетката.

— Защо?

— Личният ми живот не те засяга. Нито твоят — мен.

— Ще работя с теб. Искам да знам с какво, по дяволите, се захващам.

— Захващаш се със задачата, която Ана ти е поставила. Взела е и твоето дете, нали?

Не отговорих.

— Съжалявам. Аз трябва да ти помогна да намериш този човек. Джън Мин. Няма смисъл да обсъждаме друго освен него.

Една самотна сълза се стече по бузата й и тя я избърса с припряна решимост.

— Как ще го откриеш?

— Не може да се скрие от мен — стана тя. — Да минем през охраната. Трябва да пийна нещо. Мразя да летя.

Оставаха трийсет минути, докато започнат да викат пътниците за нашия полет. Последвах Леони в частна зала, където ни допуснаха благодарение на билетите ни за първа класа. Вътре изобилстваше от делови типажи и лъскави двойки. Някои довършваха ласвегаското си парти. Един мъж, окуражен от повечко джин с тоник, се оплакваше с боботещ глас, че е изгубил десет хиляди долара. Бях готов да си разменим проблемите.

Седнахме в отдалечен ъгъл. Пригладена стюардеса — истински пригладена, с късо подстригана, лъснала от гел коса, със сребриста рокля и с вид на жена, чиято ежедневна работа е да тества вятърни тунели — донесе на Леони голяма чаша с „Пино ноар“, а на мен — чисто уиски.

— Кога изчезна детето ти? — попитах.

Тя се подсили с глътка вино.

— Тази нощ. Ана или някой от хората й са я взели от люлката, докато работех в моята спалня. Заспах пред компютъра. Дори не съм ги чула да влизат.

Гласът й аха да затрепери, но тя се овладя.

— Слушай…

Тя ме погледна.

— За разлика от повечето родители на изчезнали деца ние знаем какво точно трябва да направим, за да си върнем нашите. Знаем и кой ги е отвлякъл. Не бива да хабим умствена енергия в самообвинения. Трябва да изпълним задачата. Децата ни се нуждаят от нас.

Тя кимна. Отпи отново от виното.

— Да не би през почивните дни да работиш като психотерапевт?

— Не. Къде е съпругът ти?

— Аз съм самотна майка — проследи тя с поглед над рамото ми как недоволният пияница поръчва ново питие. — Къде е съпругата ти?

— Бивша съпруга. В кома е.

— Кома…

— Да. Едно приятелче на Ана я простреля в главата преди няколко седмици.

Тя почака да изтекат пет секунди.

— Отврат.

Разбира се, какво друго да каже? После продължи:

— Тоест… наистина съжалявам. Тази нощ не съм на себе си.

Не беше, естествено. Сигурно преживяваше тежък шок.

— Какво те свързва с Ана?

— Не е твоя работа. Не те познавам, Сам. Искам само детето ми да се върне. Това е.

Тя потърка брадичка и вдигна очи към часовника. Стараеше се да не ме поглежда. Бяха отвлекли дъщеря й само преди няколко часа. Самообладанието й беше удивително. Протегнах се и докоснах ръката й с върха на пръстите си. Просто рефлекс. Тя трепна.

— В един отбор сме. В същото положение съм. Взеха и моя син.

— Така ми каза Ана — огледа тя чашата с вино. — Не може ли да обсъждаме само Джън Мин? Сериозно?

Хрумна ми, че може да е подставено лице; Ана я е изпратила да се увери, че ще убия Джън Мин и няма да се опитам да го използвам като оръжие срещу „Новем солес“. Не знаех дали наистина има дете и дали наистина са й го отнели тази нощ. Възможно беше да е просто убедителна актриса, обиграна лъжкиня. Но нямаше да стигнем доникъде, ако разбереше, че тая подозрения. Тя трябваше да е паникьосана майка, аз — отчаян баща. „Да изиграем — рекох си — отредените ни роли“.

— Не, не може. Знам, че си разстроена. Знам как се чувстваш, защото и аз се чувствам така. Ако не се доверяваме един на друг, няма да стигнем далеч.

Тя ме изгледа колебливо.

— Казвам ти къде е Джън Мин. Ти го убиваш. Какво друго да обсъждаме?

Отпи отново от пиното.

— Леони…

— Слушай! Това е най-лошият ден в живота ми. Ти си убиец. Не искам да те познавам. Не искам да ти бъда приятелка или да се включвам в групата ти за взаимопомощ на родители на похитени деца. Искам само Тейлър да се върне у дома.

Тя вдигна чашата с вино. Погледна през рамото ми към шумната компания в отсрещния ъгъл. Ако тези говеда са в нашия самолет, може да отнесат някое кроше.

Убиец. Изобщо не бях убиец. Но не беше моментът да я убеждавам, че не размахвам окървавени брадви. Да спечеля доверието й щеше да е бавен процес.

— Тази мишена. Какво знаеш за него? Какво знае той за „Новем солес“?

— Нямам представа.

Тя не трепна, когато споменах названието на групировката; беше го чувала и преди.

— Трябва да имаш. По тази диря ще го проследим, ще предвидим къде ще избяга, кого ще помоли за помощ…

— Трябва просто да го убиеш — остави рязко чашата с вино тя. — Ти си куршумът, аз съм мозъкът. Казвам ти накъде да стреляш. Куршумът не се нуждае от други подробности, освен от посока.

Добре…

— Заплаши ли Ана Тримейн дъщеря ти, ако ми кажеш нещо, което не трябва?

— Според мен самото отвличане е достатъчна заплаха. Аз… познавам Ана. За нея децата са просто стока. Продукти, които другите произвеждат и от които тя извлича печалба. Ще убие или ще продаде децата ни и никога няма да ги открием, ако не й се подчиняваме напълно.

Да ме провокира ли се опитваше? Да види как ще реагирам? В очите й светеше буден ум. Приведох се напред.

— Хрумвало ли ти е, че няма да ни върнат децата? Нямаме никаква гаранция, че тя ще спази своята част от сделката. Трябва да открием начин да се защитим, за да сме сигурни, че ще ни ги върне. Може да разменим нейния Мин, жив, за децата ни.

— Слушай! — Леони насочи показалец към лицето ми. — Чуй внимателно всяка дума. Не смей да помисляш да се опълчиш срещу Ана. Отклоним ли се от плана, тя ще убие децата — сниши глас до едва доловим шепот. — Ще направим точно каквото иска тя. Опиташ ли се да отвърнеш на удара… Не, няма да се опиташ.

— Ще ме убиеш?

— Готова съм на всичко за детето си. На всичко.

Изгледахме се втренчено.

— От един отбор сме — повторих.

— Стига, Сам. Принудени сме да постигнем някакво разбирателство.

Ударих на камък. Но защо? Къде се криеше основната причина? Станах и напълних две лъскави чинии с ордьоври, подредени върху лъскав бюфет от лъскави стюардеси. Леони ме наблюдаваше. Донесох й храната, оставих сребристата чиния пред нея.

— Благодаря.

Тя отхапа от кюфтенце, после лапна малко парченце морков само от учтивост.

— Владееш се забележително за човек, чието дете са похитили току-що — отбелязах. — Аз имам предимство. Отнеха ми детето преди седмици. Разполагах с време да… се приспособя.

— Бяла лъжа — констатира тя. — Не смятам, че си се приспособил. Просто си го скътал вътре.

Изядох един минисандвич и отпих от уискито.

Тя ме погледна.

— Отвътре съм развалина.

— Когато отведоха детето и съпругата ми… не можех да се храня и да спя дни наред.

Освен това ме набедиха за предател и ме подложиха на разпит в затвор на ЦРУ в Полша, но засега щях да спестя тази лавина от подробности на Леони.

— Похитили са съпругата ти? Не каза ли…

— Хората на Ана я заловиха, когато беше бременна в седмия месец. Не съм виждал сина си.

Тя се втренчи мълчаливо в мен.

— Звучи ужасно. Съжалявам.

— Нека позная защо не искаш да се обърнеш към полицията. Ана те е снабдила с дъщеря?

Тя хапна още малко морков. Не изглеждаше човек на импулсивните признания.

— Защо смяташ така?

— Каза, че укриваш хора, което ме навежда на мисълта, че нарушаваш закона, подправяш документи, вероятно си замесена и в кредитни измами. Познаваш Ана. Тя ти е доставила детето. Пито-платено.

Умееше да прикрива чувствата си — все пак натискът от моя страна не беше нищо в сравнение с терзанията, които изпитваше за детето си — и единственият издайнически знак по лицето й беше леко потрепване на устните.

— Не. Тейлър е моя. Но съм работила за Ана. Понякога децата, които настанява при родители — отбелязах, че не използва немислимата дума „продава“ — се нуждаят от удостоверения за раждане. Аз ги фалшифицирам. Помагала съм й да укрива хора, които изпраща при мен.

— Правила ли си свидетелство за раждане на Жулиен Даниъл Бесон?

Дъхът ми застина в дробовете. Приведох се към нея и тя се отдръпна. Улових ръцете й.

— Така е кръстен синът ми. Родил се е във франция. Жулиен Даниъл Бесон.

— Не съм. Но ако Ана използва детето ти, за да те изнудва, значи не му е намерила нови родители. Ще го настани някъде, ако вече не й е необходим.

Думите й сякаш ми прерязаха гърлото. Тя го забеляза.

— Съжалявам, Сам. Наистина съжалявам.

— Помагаш й да фалшифицира документи.

Стори ми се, че чувам как зъбите й изскърцват тихо.

— Нямах избор.

Втренчих се в нея.

— Знаят и друго за теб…

Още се колебаех дали да й вярвам. Притиснех ли я да сподели тайните си, нямаше да я спечеля на своя страна.

— Не съм в настроение за кръстосан разпит.

Тя стана.

— Не ми предлагай да се опълчим на Ана. Ще направим каквото иска и нищо повече. Няма да рискувам живота на Тейлър. Ти също не бива да застрашаваш живота на детето си.

Тя изстреля последните думи, сякаш съм нищожество, негодно за родител.

Нямаше смисъл да й напомням, че настоява да поверим децата си на убийци.

— Добре, Леони. Добре. Успокой се.

— Не възнамерявам да те опознавам. На теб също не ти трябва да ме опознаваш.

Тя допи виното на две бързи глътки и си взе чантата.

— Да се качваме в самолета.

17.

Полет 903 от Лас Вегас до Ню Йорк

Седнахме един до друг в първа класа. Повечето пътници спяха, изтощени от разточителството в пустинята или предвкусващи с неохота утрешния работен ден в Ню Йорк. Аз гледах стар филм — „Пришълецът“ — на личния си екран на гърба на предната седалка и си мислех колко е подходящ за кандидат-спасител на деца. Бях гледал филма десетина пъти и можех да го следя, без да се замислям, без да се задълбочавам в историята. Очите на Леони бяха затворени. В самолета си бяхме разменили само няколко думи и сигурно никой не смяташе, че пътуваме заедно. Станах да си наплискам лицето с вода в тоалетната. Повечето ни спътници бяха потънали в собствените си дигитални пашкули — гледаха филми или бяха надянали слушалките на айподите и айпадовете си. Технологията ни улеснява да сме абсолютно сами в препълнена зала. Завиждах на онези, които спяха. И аз се нуждаех от сън, болезнено, но умът ми не намираше покой. Освен това не умеех да спя в самолети.

Седнах отново и Леони отвори очи. Взря се в мен и примигна, сякаш се чуди къде се събужда. Изненадах се, че успя да задреме. Адреналиновият шок от отвличането на дъщеря й стихваше и неизбежното изтощение вземаше връх. Изглеждаше гузна, че е проявила такава слабост и е заспала егоистично, но аз знаех, че това е естествената реакция на тялото да се справи с унищожителния стрес.

— Добре ли си? Искаш ли нещо за пиене?

Собственикът на бар проговори у мен. Винаги съм готов да предложа питие. Стюардесите трябва просто да ми поверят количката с напитки и да си пуснат филм.

Леони поклати глава. Тишината надвисна над нас като съсипващ въздуха смог.

Понечих да си сложа слушалките. Нямаше смисъл да говоря с нея.

Тя докосна с длан ръката ми.

— Кръстили са сина ти така. Какво име щеше да му дадеш ти?

— Даниъл. Бившата ми съпруга го избра. На покойния ми брат.

Устните й се раздвижиха, сякаш вкусва името.

— Кога… изчезна Даниъл?

— Веднага след раждането. Виждал съм го само на снимката, която Ана ми даде.

— И си сигурен, че ти е дала снимка на твоето дете? — Да.

— Покажи ми го.

Показах й снимката. Тя я разгледа, после погледна към мен.

— Красиво момче.

— Нито един от родителите му не го е прегръщал — казах. — Но тук се усмихва. Как се отразява това на едно дете — да е усещало допира само на хора, които искат да го използват?

Думите се изплъзнаха неволно. Никога не говорех за Даниъл. А и с кого да говоря? С безумната молдовка, за чиято глава даваха един милион долара? Или с някогашните ми приятели от ЦРУ, които вече не ми бяха приятели? С клиентите в бара? Не. Всяка болка, която изпитвах за Даниъл, се трупаше в гърдите ми. Млъкнах. Не исках да говоря за него.

— Бди зорко над него, когато си го върнеш — подаде ми снимката Леони. — Как ти и съпругата ти се изпречихте на пътя на Ана?

— „Новем солес“ купиха съпругата ми. Беше агент на ЦРУ. И предател.

Признанието прозвуча странно в тишината на самолетната кабина. Вдигнах очи от снимката. Стюардесите се бяха скупчили в кухнята. Пътниците или спяха, или бяха надянали слушалки, изолирани в свой свят. Да, да поговорим за съпругата ми. Любовта на моя живот, жената, на която се посветих, жената, която предаде и мен, и страната ни и после се опита да ме спаси. Да поговорим за най-неразгадаемата личност, която познавам, и как машините й помагат да диша, да храносмила и да живее като призрак, окован в плът.

— Отврат… Съжалявам.

Леони явно беше майстор на омаловажаването.

— Отвратително е. Вярно.

Тя извади снимка от портфейла си. Беше износена и прокъсана, сякаш е изживяла тежки мигове в портмонето й.

— Това е Тейлър.

Беше по-едро бебе от Даниъл, два-три месеца по-голяма, с по-закръглени бузки, с по-тъмна коса и меки, сладки кафяви очи.

— Мило момиченце.

— Да. Много.

— Нямаш съпруг?

— Вече не сме заедно. Предпочитам да общувам с истински човешки същества.

— Недружелюбна раздяла?

Тя взе снимката на Тейлър и внимателно я прибра в задното джобче на портмонето, далеч от кредитните карти. Забелязах петънце от мастило на гърба, докато я пъхаше на мястото й. Пусна портфейла в дамската си чанта.

— Да.

— Как ще му обясниш, че Тейлър е изчезнала?

— Тя му е безразлична. Пет пари не дава. Видя я веднъж и категорично заяви, че не желае да я вижда повече.

— На колко е Тейлър?

— Почти на година — пое дълбок, успокоителен дъх Леони. — Тейлър е целият ми живот, Сам. Всичко.

— Ще я върнем. Ще върнем и двамата.

— Ана трябва да ги доведе в Ню Йорк — гласът й беше недоловим шепот. — Ако спази уговорката. Чудя се как ще успее толкова бързо с дъщеря ми.

— Лъже ни — казах тихо.

Очите й се стрелнаха към мен.

— Може и да ни върнат децата, но няма да искат да се навъртаме наблизо, след като… се справим с мишената — добавих. — Телефонното обаждане и църквата са лъжи, Леони. Не искат да ни заловят. Не се помайваш наоколо, след като си изпълнил задачата. Отдалечаваш се.

Тя замълча. Напрегна се, когато произнесох думата „задача“, сякаш задрямалите бизнесмени и препили комарджии край нас ще я преведат като „убийство“.

— Насилието не ти е стихия — констатирах.

Тя не ме погледна.

— Прав си — потърка лице. Приведе се към мен. Усетих дъх на ментови бонбонки. — Не го тълкувай погрешно, но и ти не ми приличаш много на убиец.

Бях убивал. Не и преди да ми отнемат жената. Но бях убивал много пъти, за да спася себе си или други хора, откакто „Новем солес“ погуби живота ми. Бих искал да кажа, че жертвите тежат мъчително на съвестта ми, но ще излъжа. Те ми бяха отнели жената, детето. Бяха ми попречили да си ги върна. Опитаха се да ме убият. Защо да изпитвам вина? Смъртта не ми доставяше удоволствие и не исках да убивам отново. Понякога сънувах убийствата и се страхувах дори да помисля, че променят съзнанието ми като на войник, видял най-непоносимите ужаси на бойното поле.

Но това дете, този Джън Мин. ЦРУ го бяха заловили в Амстердам, бяха го принудили да им предостави достъп до стругарския цех, където избухна престрелката. А сега той се беше обърнал срещу „Новем солес“. Би трябвало да му се възхищавам, да го закрилям, да го спечеля за моята кауза. Да го включа в собствения си списък на защитени свидетели, за да ми разкаже какви прекрасни мръсни тайни знае, и после да започна да изтръгвам живеца на така наречените „Новем солес“.

С него можехме да си поговорим. Най-приятното разискване на света.

Ала аз щях да го убия. Затворих очи. Той беше на колко? Двайсет и две-двайсет и три? В началото на житейския си път. Заинтригува ме идеята, че е възможно човек, едва прекрачил прага на пълнолетието, да представлява смъртна заплаха за международна престъпна групировка (това беше моята теория за природата на „Новем солес“, независимо от префърцуненото им латинско име — сигурно някой от тях бе прочел популярна книга и беше решил да заложи на нещо по-готическо, древно и загадъчно).

Не биваше да мисля за него. Трябваше просто да го убия. Да бъда оръжие. Бях способен да го направя. По-късно щях да се тревожа за духовната цена, която ще платя. Или пък изобщо нямаше да се тревожа. Но направех ли го, какъв баща щяха да бъда на сина си?

— Не съм кой знае какъв убиец — казах на Леони. — Но ще стана.

18.

Полет 903 от Лас Вегас до Ню Йорк

В първа класа ни сервираха прилична вечеря — салата със скариди, месни медальони, картофено пюре и нещо като крем брюле.

— Е, ти трябва да откриеш нашия човек. Откъде ще започнем? Знаем само, че е в Ню Йорк.

— Ако не възразяваш, ще запазя някои тайни.

— Мисля, че трябва да обсъдим варианти, ако ни предадат.

— Изгубя ли Тейлър, с мен и без това е свършено. Ще спра да дишам, Сам. Няма да съществувам.

Нямаше какво да се добави. Стюардесата спря до нас и ни попита искаме ли кафе. И двамата отказахме. Леони обяви, че ще проспи остатъка от полета. Аз затворих очи и се замислих какво ще правя.

Едно нещо наистина направих: тайно я снимах, докато спеше. Реших, незнайно защо, че ще е добре да имам нейна снимка. Тя беше жена с много тайни и можеше да се наложи да науча повече за нея.

Приземихме се на летище „Ла Гуардия“ късно. Забави ни ранна лятна буря, развилняла се над Кентъки и Охайо. Наехме кола — не исках да се доверявам на таксита и на метрото, когато ловувам хора — и подкарахме към манхатънския хотел „Клейбърн“, където Леони вече ни беше резервирала стаи. Намираха се една срещу друга от двете страни на коридора. Хотелът започваше да се разбужда, градът се раздвижваше, но краката вече не ме държаха. Силите ме бяха напуснали, защото не знаехме къде е Джън Мин.

— Лягай да спиш — каза Леони, застанала пред вратата на стаята си.

— Не мога.

— Не искам да се мотаеш около мен.

— Как ще го намериш?

Тя потупа лаптопа и вдигна мобилния си телефон.

— Това ми е работата, Куршуме — опита усмивка, но се получи ужасна отчаяна гримаса и тя го разбра. — Съжалявам. Просто се опитвам да запазя разсъдъка си.

— Джън Мин е изчезнал от Холандия. Безследно.

— Винаги остават следи — каза тя. — Винаги.

19.

Ню Йорк

В полета от Брюксел Джак седеше до прозореца; нямаше как да излети от Амстердам, „Новем солес“ сигурно следеше железопътните гари и летищата. Рики го закара до Брюксел и го остави на летището. Той влезе в тоалетна кабинка и затвори вратата. Намаза с гел и приглади косата си надолу, за да заприлича на новата си паспортна снимка. Пъхна по една закръглена гумена подплънка в бузите си, за да промени незабележимо формата на лицето си. Сложи си фалшивите зъби, които прилягаха над неговите. Това означаваше, че няма да може да се храни по време на полета, но му беше все едно. Надяна очила с леко затъмнени стъкла. Нямаше да променят цвета на очите му, но Рики каза, че всичко, което го маскира или прикрива, е полезно. Едва не се разплака, когато му слагаше очилата.

Той излезе от кабинката и се погледна бързешком в огледалото. Не биваше да намества или да вади подплънките. Приличаше на Джак Мин, но не точно, и ако беше в списъка с издирвани лица в САЩ, щеше донякъде да заблуди биометричния скенер. Носеше бяла риза, джинси и гуменки и не биеше на очи.

На летището в Брюксел не му създадоха неприятности. Стараеше се да не се озърта. Страхуваше се да не изглежда параноично, но непрекъснато оглеждаше лицата и търсеше някое, втренчено в него. Зае мястото си. До него седна възрастна жена, която тутакси извади дебела книга с меч и дракон върху обложката и я отвори на първа страница, сякаш го предизвикваше да посмее да я заговори. Той въздъхна облекчено. Изолира се от света с айпода си и се потопи в музиката на „Бийтълс“. Затвори очи, но се събуди сепнато — едната от подплънките се подаваше почти наполовина от устата му. „Добре, че не я погълнах“. Нямаше да е приятно да се задави със собствената си дегизировка по време на презокеански полет. Напъха с език подплънката обратно на мястото й и погледна спътничката си. Потънала в своя свят, тя не го забелязваше.

Ню Йорк, обвит в облаци, се разкри под него и той се взря надолу. У дома. Мислеше, че повече няма да го види. Мислеше, че никога няма да се върне. Но имаше ли избор?

Мина през митницата и си напомни да диша, докато подаваше на служителката новия си тъмночервен паспорт, идентифициращ го като Филип Лин, белгийски гражданин. Жената го огледа, сканира го и го попита какво го води в страната. Отговори, че гостува на роднини. Тя го попита къде ще отседне; той й съобщи адреса, осигурен му от приятеля на Рики. Попита го дали ще пътува извън Ню Йорк. Той й каза, че ще посети само Ню Йорк, защото никой град не може да му съперничи. Тя се втренчи в него, сякаш дружелюбният му тон помрачава сериозния момент. Той си помисли: „Какво правиш, по дяволите? Майтапиш се?“. Сърцето му се сви и замря. Жената беше едра, по-възрастна и не изглеждаше никак отегчена от работата си.

Погледна екрана на компютъра, погледна и него. Той се насили да се успокои.

В Амстердам Рики седеше с ръце върху клавиатурата. Беше проникнала в главната база с данни от белгийските паспортни служби. При запитване за белгийски паспорт от приятелска държава извършваха проверка в базата с данни на международния отдел на федералните служби по гражданско състояние. Номерът се сверяваше или чрез сканиране на водния знак, или се вписваше в паспортната база с данни на приемната държава. Изпращаха потвърждението и страната домакин получаваше в отговор одобрителен звън.

След полунощ Рики се обади тук-там и откри хакер в Антверпен, който пожела да й помогне.

— Трябва ми само — каза му тя — да подлъжеш системата да одобрява всякакви белгийски паспорти за известно време.

— Най-много трийсет минути. Не искам да оставям отворена вратичка в системата по-дълго и не искам да оставям кодове — отвърна хакерът.

— Трийсет минути.

И ако Джън Мин не успееше да мине през митницата за трийсет минути…

— Сега — каза тя в телефона.

Хакерът натисна бутона.

Според уебсайта на въздушните линии самолетът от Брюксел се бе приземил. „Не заставай в края на опашката“, помисли си тя.

Чу някой да тропа по вратата й. Стана. Наведе се и въведе код в програмата. Системата се изключи и влезе в режим на изчакване.

Рики долепи око до шпионката да види кой е и вратата се отвори рязко навътре.

Митническата служителка погледна отново към екрана на компютъра.

„За бога — помисли си Джак, — свършено е с мен“. Порази го иронията, че е американец, опитващ се да влезе в Съединените щати под чуждо име и под чужда националност. „Лицето ми. Доколко лицето ми прилича на това, което е в базите им с данни?“ Ами ако планът на Рики не бе проработил? И ако го арестуват, каква сделка ще може да сключи? Тук съм да дам на ЦРУ доказателството, което им трябва, за да закопчаят престъпна групировка. Да, добре дошъл. Пусни ме да мина.

Митническата служителка подпечата паспорта и му го подаде.

— Благодаря, господин Лин, приятно прекарване в Съединените щати.

Той кимна и се отдалечи, а жената вече се обръщаше към следващия пристигнал на опашката.

Джак не извади подплънките. Митническите агенти претърсиха чантата му и му махнаха да минава. Той гледаше да държи главата си наведена, докато прекосява терминала, сигурен, че охранителните камерите снимат, както снимат всички останали. В „Новем солес“ вече бяха доказали, че умеят да извличат информация от полицията и правителството, и той знаеше от разпечатките в бележника, че имат свои хора в няколко правителства; нищо чудно да го търсеха дори тук. Качи се във влака до станция „Хауърд Стрийт“ и после — в метрото до Манхатън. Никой не го погледна. Никой не му обърна внимание. Докато метрото фучеше към Манхатън, Джак сведе глава и изплю зъбите и подплънките в дланта си. После ги пъхна в чантата.

Трябваше да се превърне отново в Джак Мин за десет минути. Колкото да се сбогува.

„Благодаря, Рики — помисли си той. — Доведе ме дотук. Нямаш равна“.

20.

Амстердам

— Добре е да имаш приятели.

Наблюдателя се настани срещу разтрепераната Рики, приседнала на ръба на дивана. Беше се вмъкнал вътре, насочил пистолета си към нея.

— Не се страхувай — усмихна се той. — Искам само информация. После ще си тръгна. — За доказателство свали пистолета. — Имаме общ познат. Пиер в Брюксел, който току-що изготви документи за твой приятел. Китайско момче.

Тя не продума.

— Пиер разбра, че търсим приятеля ти, след като ти изпрати фалшивите паспорти.

— Пиер не работи за теб.

— Не се налага да работи за мен. Просто се страхува от мен.

Щом получи съобщението, че някой с амстердамски телефонен номер се е свързал с ЦРУ, предлагайки жизненоважна информация за „Новем солес“, Наблюдателя се досети, че е китайското момче, което наемникът им не бе успял да убие. Джън Мин беше единственото слабо звено, оцеляло след пролетната им офанзива. А сега ги изправяше пред истинска опасност.

— Не знам нищо за Мин.

Наблюдателя й се усмихна. Беше красива. Прекарал беше доста време в Нигерия и в Италия, където повечето жени от предишното му професионално поприще бяха африканки. Почти беше забравил колко ги бива. Е, отминалите удоволствия нямаше да се завърнат.

Разгледа стената със записващи машини.

— Познаваш и моя приятел Ник, нали?

— Да. Бегло.

— Разбира се. Ти работиш във филмовата индустрия. Той също работеше във филмовата индустрия. В наше време компютрите служат само за удоволствие. Помниш ли кога задачата им беше да разрешават проблеми? Да ни помагат да мислим по-творчески?

Рики го гледаше втренчено.

Наблюдателя надяна най-милата си усмивка. Получи се много студено изкривяване на устата, но той не го осъзна; мислеше, че прилича на истинска усмивка. Прокара длан по късата си коса.

— Значи ти крадеш и записваш филми, а той е снимал от онези, отвратителните.

— Не го знаех. Продаваше ми софтуер за пробиване на кодовете за авторски права.

— Ник е бил щедър. А сега ти си щедра с неговия приятел Мин.

Рики прокара длани по джинсите си.

— Мин искаше да напусне страната. Дадох му само няколко имена на хора, които могат да му помогнат.

Тя вдигна очи и го изгледа предизвикателно.

О, просветваха искрици. Той знаеше как да потушава пламъка на дързостта.

— Искам да знам къде е Джън Мин и какви доказателства има срещу хората, за които работеше Ник.

— Не мога да отговоря и на двата въпроса.

— Пътува за Ню Йорк. Един човек се опитва да пробие информационните бази с резервации и да открие дали лети от тук или от друг град. Но предполагам, че ти можеш да ми кажеш и да ми спестиш усилия и пари.

Стоманеносивите му очи се насочиха към нея, после към пистолета и накрая — отново към нея.

Тя не проговори.

— Добре ще е да ми помогнеш — изправи се той. — Колко струва оборудването ти?

Извади нещо тежко от джоба си. Магнит, голям магнит, като онези в заводите. Пиер в Брюксел му беше казал с какво се занимава Рики и той бе решил да й отнеме бизнеса. Понечи да прокара магнита покрай рафтовете.

— Спри! Ще ги съсипеш!

Тя се изправи с ужасено изражение.

— Да. Ще унищожа — и той се засмя при тази мисъл — около четирийсет хиляди евро за пет минути, ако не отговориш на въпроса ми.

Стори му се, че забелязва още една гневна искрица в тъмните очи. После тя се предаде.

— Отлетя за Дъблин — каза тихо. — После с директен полет за Бостън. После с влак до Ню Йорк. Предпочете заобиколен маршрут.

— Благодаря. Там ще се срещне с ЦРУ.

— Не знам. Не ми каза.

Той й повярва.

— Има някаква улика срещу мен? Каква е?

Сега страхът й — и той разбра, че е там, под повърхността на мнимата й самоувереност — пролича.

— Наистина не знам. Не ми е показвал никакви улики. Не ми обясни и аз не попитах. По-добре да не знам.

— По-добре е, разбира се. Имаше ли компютър?

— Нямаше. Аз му дадох мой лаптоп.

— А диск? Или флашка?

— Не видях, но може да я е скрил.

— Как да се свържа с него по телефона?

— Не взе телефон. Не мога да му се обадя. Не искаше да ме замесва, ако го заловят.

Той й повярва отново.

— Притежава улика, която ми трябва. Знаеш го.

Той плъзна дулото на пистолета по челюстта й.

— Овалът на лицето ти е прекрасен, Фредерик…

Тя заекна:

— Той… той…

— Какво?

Тя затрепери.

— Тръгна днес. Преди да тръгне, се облече… и докато си слагаше ризата, забелязах, че за гърба му е залепен плик. Той излъга и каза, че е превръзка, но разбрах, че не е.

— Колко голям плик?

Тя изобрази правоъгълник с ръцете си. Малко по-малък от лист хартия.

— Какво имаше вътре?

Тя прехапа устни. Така изглеждаше крехка, мила. „О — помисли си той, — гладът никога не стихва. Никога“.

— Рики! Ще се погрижа бизнесът ти да остане невредим, ако ми кажеш. Ще ти дам оборудване да го разшириш, млада госпожице. Или ще го унищожа. Ти решаваш.

Разбра по колебанието й, че знае. Знаеше. Може би го беше зърнала, докато Джън Мин е бил под душа или докато е спял.

— Беше бележник — каза тя. — Нещо като дневник. С червена кожена корица.

— И какво съдържаше този бележник?

— Снимки. Имейли. Компютърни разпечатки. Графики. Принтирани и залепени. Но нищо не разбрах. Нищичко. Каза, че Ник е откраднал материалите от хора, които сте изнудвали.

Наблюдателя присви устни.

— Дигитализира ли бележника?

— Не и тук. Щеше да отнеме време.

Оборудването й трябваше да бъде отнето или запазено, анализирано и проверено. Джън Мин сигурно беше оставил диря. Наблюдателя реши, че трябва да замине за Ню Йорк. Незабавно.

— Извини ме, моля те, Рики.

Той извади телефона си и нареди на човека, когото набра, да дойде в апартамента на Рики.

— Почакай малко — каза и закри с длан телефона. Обърна се към нея: — Ето какво мога да ти предложа, Рики, и съжалявам, че сделката не е по-добра. Моята групировка поема бизнеса ти. Ще продължиш да работиш, но ще вземаме петдесет процента от печалбите ти. Ако се справяш добре, ще ти помогнем да поемеш и други операции в Брюксел и в Антверпен. След малко моите хора ще дойдат тук да проверят компютрите ти и да се уверят, че ми казваш истината. После ще те оставим на мира.

— Не можеш… — заекна тя ужасено.

— Мога, разбира се. Ако откажеш или ни предадеш, ще накарам някой от подчинените ми да те натъпче с хероин и да те предаде на сводник, който ще те изнасили и ще те продаде вероятно на бордей в Нигерия, Мароко или Югоизточна Азия. Сигурно ще ти е по-леко в Азия; там смятат момичетата от Сенегал за по-екзотични и се отнасят по-добре с тях.

Тя се втренчи в него безмълвно, с разтреперана брадичка.

Той посочи телефона.

— Чакам.

— Махай се оттук, по дяволите!

Той стана и я зашлеви силно. Тя залитна и събори купчина пиратски дискове с играта „Спондж Боб“, които се разпиляха по пода.

— Приемаш условията на врага или ставаш уличница, кучко. Избирай! Няма да те чакам цял ден.

Тя го погледна с разтреперани устни.

— Приемам условията.

— Правилно решение! Ще видиш, че се отнасям много добре към служителите си. Освен ако не ме предадеш. Тогава ще мечтаеш за самоубийство, защото смъртта ще ти се струва най-малкото зло.

Наблюдателя отдръпна длан от телефона и набра друг номер.

— Доведи някого, който разбира от компютри. Искам да знам какви снимки са сканирали тук, какви имейли са изпращани, дори да са изтрити. Не позволявай на Рики да припарва до системите.

Той се заслуша.

— Не, човече, не я изнасилвай. Дръж се прилично с нея — намигна на Рики. — Вече е една от нас.

Прекъсна връзката.

— Мисля, че когато го открием, Джън Мин ще разбере, че си го изпяла. Дотогава го остави да мисли, че си загрижена за него. Обади ли ти се, не му казвай нищо. Предупредиш ли го, сделката ни пропада.

Той я потупа по темето; тя подскочи.

Наблюдателя пое към летище „Шипол“ да хване следващия полет до Ню Йорк.

Бележник. Кому би хрумнало да се страхува от бележник? Кому би хрумнало, че един бележник може да го унищожи?

21.

Хотел „Клейбърн“ Манхатън

Разбудих се стреснато. Бях заспал с дрехите върху леглото. Изтощението бе надделяло над трескавата възбуда, завладяла ме през последните часове. Мразя да спя с дрехите; сънят сякаш винаги се пропива в материята. Тропането по вратата се повтори. Настойчиво. Бях сложил табелката „Не ме безпокойте“. Протегнах ръка за пистолета и после си спомних, че нямам. Да пътуваш с оръжие изисква много документи. Щях да си взема по-късно от моя бар „Последен миг“.

— Сам! Аз съм.

Леони.

Погледнах часовника. Десет сутринта. Скочих и отворих вратата.

— Искам да ни поръчаш кафе и закуска в твоята стая. Не искам камериерката да вижда моята.

— Защо?

Леони подбели очи.

— Прави каквото ти казвам. Кафе, две кани и препечени филийки. Поръчай повече, не знам кога ще ядем пак. Извикай ме, когато пристигне храната.

Тя се обърна и влезе в стаята си.

Послушах я и поръчах кафе и препечени филийки с масло. Изкъпах се надве-натри, обух джинси и чиста риза, която можех да нося разкопчана. Проверих личния си телефон, да не би Мила да се е обаждала. Нямаше съобщение. Сигурно беше решила да се държи на разстояние. Нямаше съобщения и в телефона, който Ана ми беше дала.

Храната пристигна — два омлета, бекон, понички, овесена каша, сок, кафе. Румсървисът в Ню Йорк струва горе-долу колкото един процент от националния дълг. Подписах чек и почуках на вратата на Леони.

— Донеси всичко тук, ще бъде работна закуска — каза тя.

Задържа вратата, докато внеса големите подноси.

Стените бяха покрити с бяла хартия, големи листове, откъснати сякаш от папка за презентации и надраскани с тъмен маркер. Върху екрана на лаптопа се виждаше отворен чатрум. До него имаше препълнен пепелник.

— Не знаех, че пушиш — казах.

— Бях спряла. Когато се роди Тейлър. Сега започнах отново и се ненавиждам за това.

Леони седна и започна да тъпче омлет с кашкавал и гъби в устата си.

— Мразя студена храна — заяви. Яде съсредоточено няколко минути, докато аз отпивах от чашата с кафе, от което се нуждаех като от кислород. — Добре. Едно по едно. Джън Мин не е съществувал, преди да пристигне в Делфт.

— Фалшива самоличност — повдигнах вежда аз и се пресегнах към моя поднос с храна.

— Оценките му са отлични.

— Проникнала си в университетския сървър?

Тя сви рамене.

— Лесна работа. Университетите поддържат огромни мрежи с множество неопитни потребители — дори в техническите. Колежът е като гигантско кафене, в което всеки има лаптоп. Не е трудно. — Тя задъвка отново, толкова бързо, че едва ли усещаше вкуса на храната. — Документите му сочат, че е от Хонконг. Това обяснява отличния му английски. Но аз поразрових по-дълбоко. Има Джън Мин от Хонконг, роден на същата дата, вписана в университетските архиви. Умрял е на пет години, удавил се е в залива.

— Нашата мишена е откраднала чужда самоличност.

— Да. И е попълнил липсващите подробности. Завършил Хонконгската международна гимназия — фалшива диплома. Училището няма данни за него.

— И в техните компютри ли се вмъкна?

— О, не, обадих се. От името на Нюйоркския университет.

— Защо Джън Мин се е представил за китаец, за да се запише в университета? Искам да кажа, хората фалшифицират документи за самоличност, за да изперат пари или да преминат граници. Кой, за бога, краде самоличност, за да го приемат в колеж в Холандия? И се преструва на китаец? Ами ако го депортират? Ще се прецака.

Леони се усмихна.

— Защото ако видиш някой с китайски паспорт, няма и да ти хрумне, че не е китаец. Невъзможно изглежда да е измамник.

— Брилянтно — казах тихо.

— Джън Мин означава „Златно име“. Легално име, да, но намирам, че е избрано нарочно. Златно име, съвършеното име, което да го прикрие.

Потърках чело.

— Необикновено хлапе, нали?

Лесно е да преследваш глупак; умните са истинско предизвикателство.

— Мисля, че е беглец — скръсти ръце Леони. — Някой, който се крие, но отчаяно иска да продължи образованието си, особено в престижен технически университет. Малцина ще дръзнат да фалшифицират китайски документи, защото се страхуват да не ги депортират в Китай и после да не успеят да се измъкнат. Всъщност е много хитър ход. Видя ли белгийски или костарикански паспорт, веднага се замислям дали не е подправен. Това са най-популярните националности сред хората, които искат да изчезнат. Мисля, че е избрал Хонконг, защото е бил там, сигурно може да мине за местен. Предполагам обаче, че е американец, канадец, англичанин или австралиец.

— Решил е да се предаде на ЦРУ в Ню Йорк. Трябва да е американец.

Тя сви рамене.

— Недей да градиш хипотези. При всичките си недостатъци ЦРУ все още е най-могъщата разузнавателна агенция в света и нашият загадъчен господин Мин навярно просто е искал да сключи сделка с най-добрите.

— При всичките си недостатъци? — повторих. — Звучиш като ветеран.

По страните й плъзна червенина и стигна чак до кестенявата й коса.

— Не съм. Нямам нищо общо с ЦРУ.

— И какво следва? Ще търсиш студенти по компютърни науки с китайско потекло, които са извършили престъпление и са изчезнали?

— Да, точно така — отвърна тя. — Но има и друго, Сам. Ню Йорк. Ако Джън Мин иска да се предаде на ЦРУ, защо не го е направил в Амстердам? Там има агенти. Лесно щяха да се свържат с него. Защо му трябва да бяга?

— Питаш, сякаш знаеш отговора.

— Знам го. В момента го издирват в Амстердам.

Тя отвори уебстраница на амстердамски вестник, излизащ на английски.

Напуснал е болницата, където е бил пациент. В стаята му открили мъртъв мъж, пребит до смърт с метален прът. Мъртвецът е познат на полицията като наемен главорез.

— Опитвали са се да го убият и преди?

— Да. И уж безпомощният хакер е убил главореза.

Гласът на Леони прозвуча, сякаш се гордееше с него.

— Полицията смята, че Джън е в опасност и бяга. Съветва го да се предаде.

— Но той би могъл да се предаде на ЦРУ там. След като го преследват, така всъщност е по-добре за него. Но не е отишъл в най-близкия офис на ЦРУ. Какво има тук? Защо е избрал Ню Йорк? — попитах. Не бях се сещал. Хлапето сигурно имаше сериозно основание да поеме риска да дойде в Ню Йорк.

— Поради две причини — продължих. — Познава агент на ЦРУ тук.

Огъст беше контактувал с него в Амстердам; може би Джън Мин беше дочул нещо, свързващо Огъст с Ню Йорк, и бе решил да разговаря лично с него. Не знаех какво точно се е случило между тях, когато Огъст го бе отвел от кафенето.

Леони мълчеше очаквателно.

— Или е оттук и бяга у дома.

— Защо ще се прибира у дома? — попита Леони. — Скрил се е много добре. Наистина много добре. Ако е избягал от тук, значи тук го издирват. Поема огромен риск.

— Вероятно има семейство, което иска да прибере и да защити. Или иска да се сбогува с тях, ако смята да изчезне.

— Предполагам, че щом е живял под прикритие в Холандия, вече е изчезвал веднъж.

Гласът й прозвуча изтощено. Не биваше да позволяваме убийственият коктейл от безсъние и емоционално напрежение да ни изкара от релсите.

— Ако вече се е скрил, защо ще се връща у дома? Изглежда ми по-голям риск, отколкото си струва да поеме.

Свих рамене.

— Чувал съм как защитени свидетели се прибират в родните си места. Просто се изморяват да живеят в лъжа.

— Моите клиенти не се връщат. Скрия ли ги, остават скрити.

Не знам какво ме прихвана.

— Браво. Укриваш престъпници и убийци. Измет, която „Новем солес“ иска да опази. Браво.

— Нямаш никаква представа какво правя и на кого помагам.

— Ами кажи ми!

Леони знаеше повече за мен, отколкото аз — за нея. И кого трябваше да виня?

Тя повдигна вежди и отпи дълга глътка от кафето, за да остави напрежението да се разсее. Порицах се мислено, че я провокирам. Сега имах нужда от нея; нравствените поучения трябваше да почакат.

— Ако е от Ню Йорк, кръгът от възможности се стеснява значително.

Приведох се напред и се взрях в екрана на компютъра й. Разгледах чатрума и отделните колонки с коментари, маркиращи различни разговори.

— Какъв е този сайт?

— „Даркхенд“. Хакерски форум.

Тя започна да пише.

— Така научих кой е Джън Мин. Намерих хакери с отворени задни вратички към системите, до които ми трябваше достъп. Между другото, времето им се заплаща.

— Колко?

— Ще изпереш малко пари за тях. И двамата са китайци. Искат да прехвърлят около петдесет хиляди долара в американски сметки. Ти ще им помогнеш.

— Как по-точно?

— През бара ти в Лас Вегас.

Знаеше за бар „Каньон“. Не само че там съм се срещал с Ана, но и че го притежавам.

— Твоите приятелчета няма да перат мръсните си хакерски пари през моя бар.

Бог знае как са спечелени. Пари в брой от банкомати с пробита защита или от компании, плащали, за да не блокират сайтовете им… Леони ме въвличаше в нови престъпления. Гневът ми сякаш я развесели.

— Не можеш да откажеш. Сделката е сключена. Заради децата.

Тя, разбира се, беше абсолютно права. „Заради децата“ — двете най-могъщи думи в езика. Добре, помислих си. По-късно ще разрешавам този проблем.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш.

— Искаш ли да намерим това момче или не? — стана тя. Очите й блестяха разярено. — Ще правиш каквото ти казвам. Няма да спорим!

— Успокой се — казах. — Имам право да знам когато замесваш мен и бизнеса ми в престъпна дейност.

— А аз имам право въобще да не ми пука.

Оставих пет секунди да отминат в тишина.

— Така… Да използваме за отправна точка предположението, че нещо лично го свързва с Ню Йорк.

Леони кимна.

— Открием ли какво е, откриваме и него — обърна се тя към лаптопа. — Ще се залавям за работа. Благодаря за закуската.

— И какво? Аз ще чакам? Не.

— Имаш ли идея как да си полезен? — Гласът й прозвуча рязко. — Аз ще го намеря, ти ще го убиеш, Куршуме. Твоята задача е по-лесна.

— Не се налага да моля изчанчените си приятелчета за помощ — казах.

Излъгах. Имах източници от средите на „Кръглата маса“, но не възнамерявах да споделям това с нея. Продиктувах й номера на мобилния си телефон. Вместо да го запише, тя го повтори на глас.

— Къде отиваш? — попита, когато тръгнах към вратата.

Не й отговорих. Нямаше смисъл. Нейният начин щеше да отнеме прекалено много време.

22.

Челси, Ню Йорк

Повечето кодови имена във фирмата не са майтапчийски, но неговото беше — Фейджин, главатарят на крадците от Чарлс-Дикенсовия „Оливър Туист“, който прибира бездомните лондонски деца и ги превръща в джебчии. Моят познат Фейджин беше осъвременил литературния герой.

Отидох до Челси с метрото. Вече наближаваше пладне и по улиците се разхождаха купувачи и оглеждаха произведенията на изкуството, изложени по витрините на многото галерии. Тръгнах към последния известен ми адрес на Фейджин. Надявах се да не се е преместил. Изкачих се до последния етаж на сградата, почуках и се заслушах. Превъртях бравата и влязох.

Апартаментът беше просторен (не ми се и помисляше колко струва) и все още негов. На стената висеше снимка на Фейджин и съпругата му — усмихнати на фона на тропическа гора. Той беше кльощав и имаше червеникава брада и много тъмни кафяви очи. Мръсните чинии от закуската бяха натрупани в мивката. Каната с кафе беше пълна. Аз живеех в полупразни полуапартаменти-полуофиси над барове; започвах да забравям какво е да живееш в истински дом. С Луси имахме красив дом в Лондон, близо до Британския музей — уютно място, където да се връщаш вечер, изпълнено с повеи от живота, който си изграждахме. Но сега беше по-добре да не мисля за това. Предполагате навярно, че човек, избрал името на Фейджин от „Оливър Туист“, едва ли би откликнал на сантиментална молба да ми помогне да спася горкото си дете.

Апартаментът беше с четири спални. В едната имаше легло от „Икеа“. По мебелите и по пода се валяха мъжки и женски дрехи, Фейджин си падаше мърляч. Във втората спалня имаше шест компютъра върху дълга маса, стол с бобови шушулки и телевизор с модерна конзола за игри. Фейджин продължаваше да прилага старите си трикове.

Двама млади оливъртуистовци — около шестнайсетгодишни — седяха пред компютрите, надянали слушалки. Музикалният пашкул им попречи да ме забележат. Отидох в кухнята, извадих ябълка от хладилника на Фейджин и я измих. Взех нож от шкафа, защото не познавах шестнайсетгодишните, и се върнах в компютърната зала.

Захапах ябълката и застанах зад първия Оливър Туист. Той беше слабовато хлапе с кафява къдрава коса и осеяно с пъпки лице. Беше съсредоточен върху компютърния екран, а пръстите му чаткаха по клавишите.

Надникнах над рамото му. Екранът беше пълен с компютърни кодове, но с коментари на руски. Огледах ги. Интересна лудория замисляха оливъртуистовците.

Извадих едната му слушалка и казах:

— Здрасти! К’во прайш?

Той подскочи в стола. Очите му се разшириха при вида на ножа в ръката ми.

— Уф…

Другото хлапе — афроамериканец, малко по-голям, носеше блуза с щампа на „Ню Орлиънс Сейнтс“, джинси и най-грозните жълти гуменки, които някога бях зървал — се изстреля от стола. Показах му ножа и той спря.

— Какво правите? — попитах отново.

Не отговориха.

— Русия или Китай сте взели на мушка днес, момчета? — престорих се, че не съм чел над раменете им и отхапах отново от ябълката. — Или друга държава? Фейджин обича да прецаква Египет и Пакистан.

Отново не отговориха. Спогледаха се.

— Мълчанието ме отегчава — заявих. — Приисква ми се да си поиграя с ножа.

Нима не съм мил? Човек, който заплашва тийнейджъри.

— Русия — обади се фенът на „Сейнтс“ след малко. — Залагаме софтуерни бомби в електрическата им система.

— Звучи много патриотично — казах. — Скоро ли ще дойде Фейджин?

Фенът на „Сейнтс“ кимна.

— Да, отиде да донесе нещо за хапване.

— Да не ви свърши любимият „Ред Бул“?

— Хмм… всъщност останахме без „Пепси“ — каза хилавото хлапе.

— Е, няма да ви преча — казах. — Фейджин ми е стар приятел. Просто ще го почакам.

Тя седнаха сковано пред компютрите, а ръцете им затракаха по клавиатурата, макар и доста по-бавно. Но не си сложиха слушалките.

Аз си ядях ябълката, наблюдавах ги и чаках.

Фейджин се появи след десет минути, стиснал книжна кесия с покупки. Изпусна я при вида ми. Един портокал се изтърколи и спря до крака ми.

— По дяволите. Сам Капра!

— Здрасти, Фейджин.

Той стисна устни. Аз вдигнах портокала и му го подхвърлих. Улови го.

— Ще отидеш ли да затвориш вратата? — попитах.

Затвори я. Остави малкия плик с покупки върху плота.

Погледна да се увери, че оливъртуистовците са добре.

— Хайде, хайде! — казах. — Не бих наранил хлапетата ти.

— Открадна една ябълка — обади се фенът на „Сейнтс“.

— Нима? Попречи ли ви да работите?

— Не — отговориха в един глас.

— Запрятайте ръкави!

Като по даден знак оливъртуистовците си надянаха едновременно слушалките, Фейджин остави пред всеки по една студена кутийка „Кока-Кола“. Скоростта на тракане по клавиатурите се увеличи.

Фейджин скръсти ръце и каза:

— Каквото и да искаш, отговорът е „не“.

— Много недружелюбно посрещане.

Запознах се с Фейджин, когато работех в клона на ЦРУ за международни престъпления, тоест, когато изпълнявахме мръсни задачки, за които никой не биваше да узнава. В задълженията ни влизаше какво ли не — от трафик на хора до контрабанда на оръжия и корпоративен шпионаж, ако застрашават националната стратегия за сигурност. Престъпления на такова равнище, подобно на тероризма, заплашват стабилността на Запада. Те проникват надълбоко, тровят правителствата и подкопават фундаменталния социален договор чак до сърцевината на цивилизацията. В днешно време двайсет процента от икономиката е нелегална. Престъпниците навлизат във все повече сфери.

Но за да възпрем престъпленията, понякога самите ние вършехме престъпления, Фейджин беше пример за това. Четохте ли във вестниците как между Русия и далеч по-малката й съседка — Грузия — избухна война? Руснаците използваха не само куршуми и ракети срещу Грузия. Те сринаха интернет достъпа на цялата страна. С масивна кибератака срещу главните сървъри руснаците успяха да лишат цялата нация от четири милиона души от интернет. Вместо уебстраниците на Си Ен Ен или Би Би Си грузинците получаваха руска пропаганда. Опитваха ли се да изтеглят пари от грузинска банка, средствата им оставаха блокирани. Понечеха ли да изпратят имейл на сънародник, седяха и се взираха в неизпратеното съобщение в пощенската кутия. Руснаците твърдяха, че кибератаката не е осъществена от правителствени хакери, а от добронамерени кротки патриоти, действали независимо, за да помогнат в борбата срещу врага. След войната НАТО и ядосаните грузинци установиха, че някои хакери, замесени в интернет атаката, са свързани с най-известните престъпни групировки в Русия. Дори този „доброволен“ хакерски корпус да не беше официално част от правителството, то поне го закриляше, а присъствието му гарантираше на руските управници необходимите и достоверни оправдания.

Най-добрите хакери невинаги са на държавна заплата. Понякога хакерите не бива да са свързани с теб, когато нарушаваш закони и договори.

Фейджин беше нашият заден джоб, нашият воин, нашето прикритие. Той и неговите оливъртуистовци. Когато се наложеше да рушим или да крадем и действията ни не биваше да се свързват с ЦРУ, тогава „Специални проекти“ и Фейджин излизаха на сцената да пребъркват незабелязано джобове.

— Вече не работиш за „Специални проекти“, Сам — каза Фейджин. — Махай се.

— Сега съм консултант на свободна практика. Като теб. Неофициално.

— Наистина? — любимата дума на Фейджин, поднесена с ухилване. Веднъж броих колко пъти я произнася по време на разговор и спрях на петдесет.

— Дойдох да те помоля за услуга.

— Наистина? Повтарям — махай се.

— Времето ме притиска. Кажи ми каквото искам да знам или ще разкажа на севернокорейците за теб и екипа ти. И на руснаците. И на китайците. И на иранците.

Фейджин и хакерският му отряд шпионираха и създаваха неприятности на много врагове. Дори и на приятели. Ще спомена само, че французите, бразилците и японците също имат основания да го мразят. Просто са в неведение.

— Не би посмял.

— Животът на детето ми зависи от това, Фейджин. Ще посмея. Седни да поговорим.

Той седна. Още приличаше на учител по информатика, какъвто е бил навремето в нюйоркска гимназия. На стената висеше грамота „Учител на годината“ от дните, когато още е преподавал, миришел е на тебешир, на маркери и на задушни компютърни кабинети. Разбира се, Фейджин притежаваше неотразим талант да насърчава младите таланти и да формира съзнанията им. За жалост ги насърчавал да проникват в банкови и държавни бази с данни, обикновено като лудория. „Специални проекти“ го бяха наели, когато той и ловките му джебчии се опитали да се вмъкнат (неволно) в дъщерна компания на ЦРУ. Спестили на Фейджин и питомците му затвора и го насочили към по-ползотворни занимания. Пред външния свят Фейджин се водеше софтуерен консултант.

— Животът на детето ти? Не ставаш ли мелодраматичен?

Не знаеше нищо за живота ми. Доколкото ми беше известно.

— Търся млад хакер с китайско потекло, вероятно отрасъл тук, в Ню Йорк.

— О, това стеснява кръга — подбели очи той. — Наистина. Лявата или дясната колонка от телефонния указател предпочиташ?

— Познаваш ли хакер, изчезнал през последните една-две години?

— Не.

Забелязах скръстените му ръце да се стягат за миг. Налагаше се да задавам много точни въпроси, за да получа полезен отговор. Основният принцип на Фейджин е, че информацията и разузнаването са единствената валута. Наистина.

Отворих мобилния си телефон. Не казах нищо. Просто исках да го види. Сега той беше по-страшен от зареден пистолет.

— Мисля, че е от Ню Йорк и е извършил нещо лошо, принудило го да се скрие под фалшиво име, Джън Мин, в Делфтския технологичен университет. Върнал се е в Ню Йорк. Поел е огромен риск, макар да има всички основания да прокопае тунел под някой холандски канал и да се спотаи там през следващите десет години. Според мен причините са семейни.

— Много азиатски хлапета учат информатика, но малцина се посвещават на хакерство. Културни задръжки. Китайските деца повече уважават авторитета — огледа Фейджин върховете на пръстите си. — Не че си падам по стереотипи и генерализации. Наистина.

— Колко познаваш?

— Е, неколцина. Минавали са през моя… хмм… лагер. Пазя им данните.

— Защото не искаш да проговорят за работата ти, или защото пак ще ти потрябват?

— И двете. Ако ти ги покажа, ще си тръгнеш ли?

— Трябва ми име, Фейджин.

— И после какво?

— Няма да споменаваш на „Специални проекти“, че съм бил тук, а аз няма да дам домашния ти адрес и истинското ти име на многото ти врагове отвъд океана.

— Обиждаш ме. Не мисля, че ще го направиш, Сам.

— Става дума за детето ми. Правилата са зачеркнати.

Той стана. Последвах го до един от компютрите.

Приведох се към екрана. Исках да се уверя, че няма да изпрати имейл на Огъст или на другиго от „Специални проекти“. Хакерите са по-ловки и по-неуловими от джебчиите. С едно натискане на бутона Фейджин можеше да преформатира цялата мрежа. Да ги наблюдаваш пред клавиатурата е като да гледаш кобра да се надига бавно от плетена кошница.

— Имам досиета на всички оливъртуистовци — каза той.

Вписа парола за достъп — прекалено бързо и не успях да я разчета. После още една и още една. Видях файл на име ТУИСТ. Отвори я. Появиха се десетки имена. Той избра няколко и досиетата им се отвориха. Включително снимките. Едва ли Фейджин ги беше заснел лично; приличаха на откраднати от паспорти или шофьорски книжки. Дори от ученически бележници. Някои деца изглеждаха тринайсет-четиринайсетгодишни. Правителството ви в действие, дами и господа!

Той запрехвърля снимките, а аз ги оглеждах.

— Не, не, не — повтарях.

Беше прекалено да се надявам, че Джън Мин е работил за него; иначе щеше да дотърчи право тук, за да се предаде.

— Не са на Джън Мин.

— Джън Мин… Джън Мин… Помня един Джак Мин.

— Джак Мин. Твърде сходно е с Джън Мин. Не го бива за псевдоним.

— Не ставай глупав. Джън е фамилията, не Мин. Приятелите са го наричали Мин, а не Джън. И добрият псевдоним се помни лесно.

Той седна и потърси в Гугъл Джак Мин. Появиха се новинарски съобщения. Снимка.

— О, да — каза Фейджин. — Същият.

Беше младият китайски хакер.

— Той е. Какво е направил?

— Не го познавам лично. Говореха, че проникнал в лаптопа на Брус Спрингстийн. Откраднал албум, който още записвали.

— Какво безочие! И затова е беглец?

Фейджин се поколеба.

— Хмм… не. Много го бивало да пробива защитата на копирни машини.

— Копирни машини? — повдигнах вежди аз.

— Да. Служебни копирни машини. Повечето имат микрочипове и интернет връзка. Влизат в интернет, ако нещо се повреди. Смъкват програма, ако проблемът е софтуерен, или поръчват части.

— И Джак Мин… тършувал в копирни машини?

— Да. Пренаписвал софтуера им.

Фейджин облиза устни.

— Защо?

— Е, може да пренапишеш софтуера в чипа на машината, за да я блокираш, да я повредиш или да я унищожиш. Той опожарил копирната машина във фирмата, където майка му работела като консултант. Пожарогасителите се включили и причинили щети за няколко хиляди долара.

— Голяма пакост. Пренебрегва ли го майка му?

— Или — учтиво прочисти гърло Фейджин — може да програмираш копирната машина да запазва всичко сканирано и да ти го изпраща по имейла.

— Олеле.

Е, това беше сериозно. Помислете какво може да получите от компрометирана копирна машина — бизнес оферти, юридически документи, преди да са представени пред съда, проекти за продукти, поверителни меморандуми. Въпреки наличието на имейл, все още се използват хартиени копия на важни документи. Възможно е да научиш много за някоя компания или проект, преглеждайки всичко минало през копирната машина.

— Корпоративен шпионаж?

— Вероятно. Скромен опит.

— Затова ли Джак Мин е напуснал Ню Йорк?

Фейджин кимна бавно.

— Крадял е тайни от компании. Нищо чудно да се е опитал да ги продаде. Или някак си са го проследили. Умеел е да кара копирните машини да шпионират за него, възможно е да е използвал и друг шпионски софтуер.

Размислих. Сигурно така беше откраднал тайните на „Новем солес“.

Фейджин сви рамене.

— Не мисля, че ще се върне да види семейството си.

— Защо?

Фейджин се усмихна за пръв път.

— Е, носеха се слухове, че баща му умрял заради него.

23.

Манхатън, Ню Йорк

Апартаментът на майка му се намираше на няколко пресечки от площад „Обединени нации“, на 59-а източна улица. Удобно местоположение, а майка му открай време ценеше утъпканите пътеки. Не обичаше да се препъва в неравности.

Джак Мин не позна портиера, а нямаше и ключ. Седна в малка елегантна чайна от другата страна на улицата и заотпива силен чай „Ърл Грей“. Протегна изтръпналите си от полета крака и зачака майка му да се прибере у дома. Небето громолеше по-силно от автомобилите по шосето. Облаците затъмниха яркото утринно слънце. Заваля топъл пороен дъжд. Джак видя как на уличния ъгъл ненадейно се появи продавач на чадъри, сякаш дъждът го е довел с магическа пръчица. В Ню Йорк му се струваше странно топло след необичайно студеното за сезона време в Амстердам.

Мислеше, че никога повече няма да се върне тук. Очакваше да го залее вълна от чувства. Вместо това — по-лошо — го завладяха угризения и тъга, които бавно го задушаваха.

Усещаше риска като влажна стомана върху езика си. Ами ако „Новем солес“ изпратят наемен убиец като онзи, когото уби в Амстердам, да следи майка му и да го ликвидира, ако се появи? Ами ако в ЦРУ бяха разбрали кой е, след като бяха чули предложението му? От всички ходове, които бе предприел, след като го простреляха, да се върне у дома беше най-опасният. Озърна се. Ако държаха под око апартамента, щяха да го заловят в мига, щом се появи от другата страна на улицата. Пъхна слушалката на айпода в ухото си, но не го пусна. Обади се вкъщи от предплатения телефон, който купи, когато пристигна в Манхатън. Включи се телефонният секретар на майка му и той затвори и реши просто да дойде. Баща му беше богат; семейство Мин инвестираше разумно още от времето в Хонконг, а майка му пак работеше като консултант.

„Мамо — помисли си той, — прибери се у дома“. Набра отново домашния й телефон. Никакъв отговор. Ако пътуваше по работа, можеше да е навсякъде — от Южна Америка до Хонконг и Канада. Възможно е да не приема обаждания от непознати номера. Можеше да опита да проникне в компютъра й; сигурността не я интересуваше особено. Но това му се струваше като да тършува из гардероба или любовните й писма от младини. Майките бяха забранена територия за хакерство.

Чакаше и наблюдаваше как топлият неспирен дъжд се стича по витрината. Сърцето му блъскаше в гърдите. Майка му можеше да го заплюе в лицето. Да извика полицията. Отново да го нарече отцеубиец. И той не беше сигурен, че е способен да понесе тази болка.

24.

Свърталището на Фейджин, Ню Йорк

Фейджин си наля кафе. Не ми предложи.

— Сандра Мин е бивш служител в Държавния департамент. Познава влиятелни хора и в деловите, и в правителствените среди. Участва в борда на директорите на две компании от Топ 1000. Родена е в Америка, но е родственичка на изтъкната хонконгска фамилия. Името на съпруга й е Ръсел Мин. Инвеститор в недвижима собственост. Умира малко преди Джак да изчезне. Притежавал имоти в Ню Йорк и Ню Джърси. Получава сърдечен удар горе-долу по времето, когато Джак офейква.

За миг в очите на Фейджин просветнаха весели искрици.

— Сърдечен удар заради престъпленията на сина му? — попитах.

Такива слухове се носят — отвърна Фейджин.

— Тежък кръст за дете — казах.

Фейджин изсумтя. Като социален работник беше виждал много страдащи деца.

— Животът е пълен с тежки кръстове. Ако го бях наел, щях да го закрилям. Никога не залавят оливъртуистовците. Никога.

— Връзки в правителството и деловите среди… — повторих думите на Фейджин.

Дали майка му можеше да го укрие, или да му помогне да се свърже с ЦРУ, преди да го намеря? Нямах друг избор, освен да посетя дома й. Погледнах Фейджин.

— Дали Джак би потърсил хакерите в града? Познава ли някой от твоите туистовци?

— Не и ако иска да остане незабелязан. Ако за главата му има цена, бих се изкушил да прибера парите.

— Поне не изневеряваш на себе си, Фейджин.

— И колко ме ощастливява това!

— Но ти не би го предал в полицията. Не обичаш да разговаряш с полицаи.

— В своя защита отбелязвам, че и те не обичат да разговарят с мен.

— Къде живее госпожа Мин?

Фейджин провери в компютъра. Разгледах снимката на майката — елегантна жена, докоснала брадичка в странна поза като в художествена снимка. Беше красива по студен, кубически начин.

Фейджин ми продиктува адреса й.

— Благодаря.

— Само това? Благодаря?

— Няма да казваш на никого, че съм тук, Фейджин.

— За нищо на света.

— Защото иначе ще уведомя хората, които издирват Джак Мин, че вероятно знаеш къде е. А направя ли го, ще ми заповядат да изтръгна сведенията от теб и после да те убия.

— Намери си по-изискани сътрудници — каза Фейджин. — И наистина, не бива да се превръщаш в главорез.

— Кажи ми, Хакермен — рекох, — чувал ли си за хакерка от Лас Вегас на име Леони?

— Леони? Леле! Харесвам сладки имена.

— Просто ми отговори.

— Не. Но нали знаеш, че онлайн не се използват истински имена? — ококори се той. — Удивително, нали?

— Тя премества хора, които искат да изчезнат. Работи с хакери по цял свят. Набавят й информация или й помагат да създава мними самоличности.

— Значи не е хакер. Търгува с данни. Наема хакери да й вършат работата, после използва други хора. Така не става ясно какво точно работи и за какво.

— Знаеш ли нещо за нея?

Показах му снимката, която направих, докато Леони спеше.

— Отегчил си я до смърт, за да я снимаш, нали?

— Виждал ли си я?

— Не. Но е красавица, нали?

— Чувал ли си за жена на име Ана Тримейн?

Той размисли и поклати глава.

— Ами за „Новем солес“?

— Звучи като католически манастир.

— На латински означава „Девет слънца“. Чувал ли си за организация с такова название?

— Не.

Станах.

— Благодаря за информацията, Фейджин.

— Успех, Сам. Надявам се да намериш сина си.

Явно ми пролича, че съм изненадан.

— Какво? Забранено ли е да ти пожелая успех?

— Просто си дръж езика зад зъбите, Фейджин. Не споменавай, че съм тук.

— Не заставам между родители и деца, човече. Когато децата дойдат при мен, родителите им вече са ги прогонили.

Фейджин проследи с поглед как Сам излиза. После се пресегна към телефона. Сам Капра можеше да го заплашва колкото си иска, но не той плащаше сметката.

Фейджин докладва за разговора, изключи телефона и отиде да види дали оливъртуистовците са поставили електронните си капани в московската електрическа мрежа.

25.

Манхатън, Ню Йорк

Час по-късно Джак я видя.

Майка му крачеше по тротоара с обичайната си стегната походка. Носеше светлосин дъждобран. Косата й беше с безупречна прическа и сивите кичури бяха повече, отколкото си спомняше. Носеше пликове от местната бакалия и найлонът се издуваше от покупките й. Той пресече улицата и тръгна към нея.

„Не се извръщай — помисли си. — Не ми обръщай гръб“.

Зачака да доближи до него.

— Здравей, мамо.

Тя спря и надникна изпод сводестото убежище на чадъра. Огледа го, сякаш е снимка, която е открила в чекмеджето и не се сеща кога и къде е заснета. Всеки миг от мълчанието й беше мъчение. Прииска му се циментът под краката му да се разтвори като бездна и да го погълне. Дъждовна пелена се сипеше от периферията на чадъра й.

— Здравей, Джак.

Всъщност не изглеждаше изненадана.

Той се протегна към плика с покупки.

— Тежък е.

Забеляза пиле и ориз, но също бисквити „Ореос“, ябълки и картофен чипс. Странно, още купуваше любимите му лакомства.

Позволи му да вземе плика.

— Да, тежи. Благодаря.

— Може ли да поговорим няколко минути?

— Само няколко минути? — попита тя и той долови едва чутата болка в гласа й.

— Не за дълго. Знам, че си заета, мамо.

Това беше рефренът от младостта му: „Не сега, Джак, заета съм. Да, скъпи. Ще видя рисунката ти след малко. Мама е заета. Мога да ти помогна за домашното по математика по-късно, Джак. Сега съм заета“. И накрая: „За какво искат да говорят с теб полицаите? Имам среща с посланика“. Спомни си как веднъж, когато беше на девет, заяви, че е посланикът на Кидония, детската държава, и тя се засмя и го прегърна, без да съзнава, че това е зов за внимание. Джак се поздрави мислено, че е прикрил горчивината в гласа си.

— Всъщност не съм заета и много се радвам да те видя.

Тя протегна ръце и го прегърна неловко. За последно го беше прегърнала, когато преди две години се дипломира предсрочно в Нюйоркския университет. Преди ФБР да се появи на прага им да го търси. Той устоя на изкушението да я прегърне, да я притисне силно, толкова силно, че да не може да му се изплъзне.

Тя го помилва по лицето. Той се опита да не затвори облекчено очи.

— Какво е това? Имаш хирургически белег на гърлото.

— Стана случайно.

„Простреляна ме, мамо. Раниха сина ти“.

Не, не можеше да го каже, призля му дори при мисълта как думите се надигат в гърлото му.

— Как?

— Няма значение.

— Има значение, разбира се. Защо не ми се обади, Джак? Къде беше?

— Няма значение.

Очебийната лъжа едва не го задави, но той просто я задържа в прегръдката си. След миг ръцете й го докоснаха по гърба и го притиснаха предпазливо.

— Добре ли си, Джак? Да влезем вътре? — попита сепнато тя.

Той се отдръпна от нея и усети по лицето си сълзи, смесени с дъждовната влага. Засрами се. Тя не каза нищо, докато той ги бършеше с опакото на дланта си. Нейното лице беше сухо. Както винаги.

Тя беше дипломат, затова той отговори дипломатично:

— Да. Омръзна ми да бягам, омръзна ми да се крия. Исках първо да те видя. Преди да отида в полицията.

Не, мамо, дойдох да се сбогувам — искаше му се да й каже. Сбогом завинаги. Не биваше да идвам. Толкова е трудно.

— Ще влезем вътре, ще пийнем кафе и ще се обадим на адвокат.

„Човек на действието както винаги“ — помисли си той.

— Нека първо да поговорим. Ти и аз. Преди адвокатите, нали?

Майка му мина бързо край портиера и те се изкачиха мълчаливо с асансьора. Искаше да види лицето й, но гледаше как от чадъра се стича вода върху пода. Джак влезе в жилището и въпреки задушната пролетна топлина усети хлад. Апартаментът беше същият, какъвто го помнеше — съвършен като от списание, декориран с колекцията й от китайско изкуство по червените стени и снимки на майка му с президенти, бизнесмени, дипломати и други знаменитости. Допълваха ги творби от различните й постове в Държавния департамент — Хонконг, Виетнам, Южна Корея, Перу, Люксембург. Беше събирала мозайка от целия свят, парченца красота от всяко място, за да украси гнездо, където никоя друга птица не желае да живее. В един ъгъл имаше семейна снимка на него и на баща му. В периферията на живота й, на границата на кръга.

— Искаш ли безкофеиново кафе? — попита тя.

— Имаш ли обикновено? Изморен съм.

— Хмм… не. Кофеинът вече ми действа разрушително.

„Само храната ти се отразява разрушително, мамо“, помисли си той. Чувстваше се разкъсан между копнежа и негодуванието — два края на едно и също въже, прерязващо сърцето му.

— Нека бъде безкофеиново тогава.

— Гладен ли си?

— Не.

Той я последва в кухнята, където тя се засуети около кафе машината.

— Как си, мамо?

„Не биваше да идвам тук“. Завладя го ненадейно изкушение да й разкаже всичко, да се впусне в обширно признание за опасността, която го дебне, да я помоли за помощ. „Сбогувай се и тръгвай. Не поглеждай назад. Иначе нищо добро не те чака“.

— Добре съм.

— Още ли работиш като консултант?

— Да, от време на време. Обмислям дали да не напиша нова книга.

— Радвам се.

Тя сипа вода в кафе машината.

— Къде се криеше, Джак?

— В Холандия.

— Трябваше да се досетя. Толкова много младежи от цял свят се тълпят край каналите. Заради дрогата си отишъл там, предполагам.

— Не, мамо, учех в университета. Пробвах марихуана, но предпочитам да прочета хубава книга или да отида на кино.

Тя примигна. Върху устните й затрептя усмивка.

— В университета. Бягаш от полицията и се връщаш в училище.

— Е, под чуждо име.

— Как се сдоби с нова самоличност? С дипломи? Как плащаше таксата за обучение?

Тя вдигна ръка, сякаш да се предпази от огнена искра.

— Няма значение. По-добре да не знам какви други престъпления си извършил. Ще разкажеш на адвоката. За бога, сега и холандците ще те изправят пред съда.

„Включително за убийство“, помисли си той. Най-добре да не се впуска в подробности.

— Искам да видя гроба на татко.

— Няма гроб. Кремирах го. В кабинета е.

— Той е тук?

Тя се обърна към кафе машината.

— Разбира се, да не мислиш, че съм го изхвърлила?

— Наричат го разпръскване на праха, мамо.

— Е, той е още тук.

Джак се върна в дневната. Върху широка полица с книги стоеше урната, точно до „История на изкуствата“. Беше красива. Сълзи се надигнаха в очите му, готови да бликнат. Той погледна бюрото, килима и усети скръбта като кладенец в сърцето си, дълбок и тъмен, и всички ужасни спомени го заляха като неканен прилив.

— Как е възможно да си постъпил толкова неразумно? — проехтя остро гласът на баща му, изпълнен с шок и срам.

— Полицията иска да те арестува. Извършил си углавно престъпление.

— Знам.

— Углавно престъпление! С какво сме заслужили това? Съсипа си живота, съзнаваш ли го? И защо? За да се поперчиш? Да докажеш, че си по-умен от другите? Единственото, което доказа, Джак, е, че си невъобразимо глупав.

— Да. Съжалявам. Много съжалявам.

— Съжаляваш, че си го направил или че те разкриха?

— Не знам. Просто го направих.

— Не си невинен? Не е грешка?

— Не, сър. Направих го.

— Защо? Защо? Продаде ли откраднатата информация?

— Не. Не знам защо го направих.

— Очакваш да… — баща му си пое дъх. — Очакваш да повярвам, че умно момче като теб е неспособно да прозре собствените си подбуди?

— Просто го направих. Това е. — Гласът на Джак пресекна. — Обичам те, татко, съжалявам. Обичам те.

— Обичаш ме? Защо тогава пропиля бъдещето си?

— Само това те интересува, нали, моето бъдеще?

— Да не би да намекваш, че си го направил, за да привлечеш внимание, Джак? О, моля те. Толкова повърхностно оправдание! Почти детинско.

— Не знам защо. Наистина не знам.

Болката в очите на баща му пресече Джак по-силно от брадва. Баща му седна зад бюрото си, придърпа жълт бележник и взе химикалка. Започна да пише.

— Трябва да обмислим какви възможности имаш. С майка ти…

После впи стъписано юмрук в плата на ризата върху гърдите си и сключи пръсти.

— Не е така… — отрони и се свлече върху килима.

Майка му влетя при тях и извика името на баща му.

Джак грабна телефона, набра 911 и помоли линейката да побърза.

— Остави слушалката и майка му произнесе много спокойно:

— Махай се.

— Линейката идва, мамо.

— Махай се.

— Не мога, не мога да го оставя.

— Ти си виновен. Причини му го с егоистичната си глупост. Искам да си вървиш.

Тя коленичи до съпруга си; не погледна сина си.

— Тръгвай или полицаите ще те арестуват.

— Мамо, не мога да оставя татко.

— В затвора няма компютри. Не знам какво ще правиш.

Странно беше спокойствието й.

— Не ми пука.

— Той е мъртъв.

Майка му го погледна с жестоки, изпепеляващи очи. Джак се уплаши, защото в тях съзря истинска омраза.

— Ти ми го отне. Върви! Махай се, Джак. Не искам да те виждам повече.

Той се извърна, затича се и когато излезе от сградата, линейката тъкмо спираше до бордюра с включена сирена. Твърде късно.

Майка му стоеше на прага и го наблюдаваше как се е втренчил в урната.

— Мисля, Джак, че от правна гледна точка трябва да се предадеш веднага на прокурора.

— Исках да остана тук една нощ, мамо. У дома. Моля те.

— Разбира се.

Ала тези две думи прозвучаха напрегнато. Сякаш неприятностите грозят нея. Върна се в кухнята и той я последва.

— Няма да ти се натрапвам. Помня какво каза. Но ако не си искала да ме видиш, защо ми позволи да дойда тук? Не искаш ли да прекараш малко време с мен?

Тя не отговори; премери съвършено точно водата в кафе машината, която заклокочи.

— Разбира се — повтори майка му.

Премисляше престъпленията му; съсредоточеното й изражение я издаваше. Стореното тук беше нищо в сравнение с простъпките му в Амстердам. „Бях хакер на едни лоши момчета. Не знаех колко са лоши, но сега искат да ме убият, имам бележник, заради който са готови на всичко да ме убият, защото ще ги извадя на светло, а аз дори не разбирам какво означава това, което знам, но ще го продам на ЦРУ и няма да ме видиш повече, мамо. Но ти така или иначе не искаше да ме виждаш“.

— Утре трябва да се обадим на адвокат.

— Имаш право, мамо. Утре, нали?

Майка му се обърна към него с колеблива усмивка.

— Имам право? За пръв път ми го казваш. Не знам как да отговоря.

— На твое място не бих казал: „Предупреждавах те“. Защо просто не се насладиш на правотата си? За разлика от друг път.

Смехът й го изненада.

— Добре, ще поликувам. Радвам се да те видя, Джак, наистина.

— Мамо…

Неловката тишина се спусна като завеса. И двамата сякаш не знаеха какво да кажат, как да хвърлят мост към другия.

— Ще ми се да не бях ходил в Амстердам, мамо.

Прииска му се да улови думите, увиснали във въздуха.

Какво го прихвана да си признае? Беше безсмислено. Дойде да се сбогува, преди да изчезне в Австралия, във Фиджи или Тайланд, или където щеше да отиде с парите от ЦРУ. На какво се надяваше? Тя не знаеше за какво е дошъл. Беше просто някой, с когото трябва да се сбогува.

— По-добре да бях избрал затвора. Все някога щях да изляза на свобода. Сега никога няма да бъда свободен.

Тя не продума. Само кафе машината бълбукаше в тишината.

— В какви нови неприятности си се забъркал, Джак?

Усети как клепачите му се сгорещяват. Примигна.

— Не съм се забърквал в неприятности, мамо. В нови неприятности.

Насили се да се успокои, но чувствата се надигаха в гърдите му.

— Не ме лъжи, Джак. Знам… че не ти помагах много — мачкаше тя кухненската кърпа. — Позволи ми да ти помогна сега.

— Не мога.

— Можеш.

— Аз… забърках се с много лоши хора… Наистина лоши, мамо. Не знам…

Тя пристъпи към него.

— Разкажи ми.

— Те… едва не ме убиха. Простреляха ме. Раниха ме тежко. После изпратиха в болницата човек да ме убие.

Видя как майка му пребледнява от ужас.

— О, божичко, Джак…

— Убих го. Убих го и избягах и мисля, че ще се опитат да ме убият отново.

Майка му смачка кърпата на топка. Не тръгна към него и той забеляза как обмисля следващите им ходове.

— Беше самозащита — каза той.

— Разкажи ми всичко.

Той й разказа.

— Видя ли пистолета, преди да го удариш?

Въпросът прозвуча като удар.

— Той стреля по мен, мамо. Не ми ли вярваш, за бога?

— Вярвам ти. Разбира се. И после побягна?

— Да.

— И сетне какво?

Не искаше да й казва за бележника, залепен за кръста му.

— После един приятел ми помогна да напусна Холандия. С белгийски паспорт.

Обясни го с тон на ученик, признаващ, че е избягал от училище.

— Влязъл си в Съединените щати под чужда самоличност, докато холандската полиция те издирва?

— Налагаше се.

— Джак, винаги ли правиш точно обратното на това, което трябва? — Тя остави кърпата върху плота. — Дали да не си сипем нещо по-силно с кафето?

— Съжалявам, мамо.

Тогава тя го изненада.

— Не се извинявай, Джак. Не се извинявай, че си оцелял. Че си останал жив.

— Разприказвах се повече, отколкото трябваше.

Тя бе тръгнала към плота и думите му я заковаха на място.

— Повече, отколкото трябваше? Не възнамеряваше да бъдеш откровен с мен?

— Щях да разкажа всичко на адвоката — излъга той. — Не исках да те тревожа.

— О, Джак. Мислиш ме за уязвима вдовица?

Два жегвания в едно.

— Не си уязвима, мамо. И няма нужда да ми напомняш, че си вдовица. Все още си майка.

Думите се разпиляха като живак, по-бързо, отколкото можеше да ги спре.

— Имаш право. Имаш право. Не биваше да ти говоря така, когато баща ти умря… Е, стореното — сторено. Но не съм виновна аз, че избяга и се забърка в още по-големи неприятности.

Той примигна.

— Не те виня, мамо.

— Нищо подобно. Виниш ме, че съм била лоша майка. Мислиш, че съм лоша майка.

— Не. Не мисля.

Не успя да я погледне в очите.

Тя смени милостиво темата.

— Защо точно те преследват тези хора?

— Дълга история.

— Ще отложа ангажиментите си този следобед — каза тя. — Ще измислим стратегия. Само ти и аз. Искат да те убият, защото знаеш нещо?

— Да.

— Какво знаеш?

— Всъщност не знам нищо. Но те смятат, че знам.

Да й каже истината означаваше да я изложи на опасност. Не биваше да го прави. Грешките му бяха погубили баща му; не искаше да губи и майка си.

— Добре. Но разполагаш с информация, която да предоставиш на полицията. Трябва да сключим сделка, Джак. Затова те питам. С какво разполагаш?

Както винаги дипломат, както винаги готова да преговаря. Прииска му се да й обърне гръб и да си тръгне. Просто да излезе пред вратата. Дали щеше да извика полицията, преди да е стигнал до асансьора? Или ще остави единствения си син да изчезне отново, защото в крайна сметка така ще си навлече по-малко главоболия?

— Мога да им дам няколко имена. Хора в Амстердам и Ню Йорк.

— Добре. Това е някакво начало. Но сигурно знаеш повече, щом искат да те убият.

— Не.

— Защо не… Знам, че си изморен. Защо не си вземеш душ? Дрехите ти сигурно още ти стават. Запазила съм ги всичките.

— Мамо…

— Знаех, че ще се върнеш у дома.

„Вярвала си повече от мен“, помисли си Джак. Внезапно идеята да влезе в старата си стая му се стори прекрасна. Пашкул, в който да се преобрази, където да стане отново някогашния безобиден Джак Мин, да забрави, че го преследват престъпници, че се е вмъкнал в собствената си родина под чуждо име, че е синът, който разочарова майка си и признава греховете си.

— Но до утре не искам да разговарям с адвоката, мамо. Разбираш ли? Ще му се обадим утре сутринта.

Щеше да вземе оттук необходимото за срещата с ЦРУ и да изчезне. Всеки миг от тук нататък беше сбогуване с майка му.

Тя му сипа чаша кафе и той я изпи мълчаливо. Беше вкусно. Майка му винаги правеше превъзходно кафе и той си помисли колко е смешно, че ще я запомни именно с него — не със сандвичи с фъстъчено масло или домашен сладолед или спагети, а с кафе. Позволи му да започне да пие отрано. Не възразяваше, когато отсипваше от каната с кафе в чашата си с мляко. Просто да провери как ще реагира тя.

— Гладен ли си? — попита го. Сега вече звучеше като майка.

— Да.

— Изкъпи се и се преоблечи, а аз ще приготвя обяда. После ще поговорим.

— Добре.

Тя отвори хладилника и надникна вътре, очевидно с надеждата да види необходимите съставки. Той влезе в стаята си. Сякаш долови ехо от предишния си живот — грамотата за отличен успех от математическата гимназия, окачена в рамка на стената, износените книги с тънки корици, които четеше като дете, спретната купчинка с видеоигри, разучени до най-малката подробност и до последното ниво. Редица дискове, които беше забравил, че притежава, групи, гневи групи, роптаещи срещу града. Спомни си как тогава си мислеше, че знае какво е да си уловен в капан, и, о, наистина знаеше.

Пусна душа и зачака. Прокара пръсти под струята. Искаше водата да е много гореща, за да изтрие амстердамската мръсотия от себе си. Мразеше да стои до душа и да чака да се затопли. Реши да отиде да вземе каквото му трябва, докато водата се сгрее. Майка му се суетеше в кухнята.

Излезе крадешком от стаята си и тръгна по коридора към кабинета на баща си. Осени го странна мисъл, че майка му живее тук, в апартамент, посветен по-скоро на напусналите я мъже, отколкото на нея самата. Шмугна се в кабинета. Заобиколи припряно бюрото — сърцето на баща му беше забавило ход и бе спряло пред това бюро и Джак не искаше да се взира дълго в него; тръпки го побиваха, все още чуваше как тялото тупва глухо върху пода.

Отвори чекмеджето. Ключовете за всичките седем сгради, които баща му притежаваше в Ню Йорк, си бяха на мястото. Майка му не беше ги продала, слава Богу, и той не смяташе да я разпитва защо. Седна пред компютъра и включи уебсайта на „Мин Пропъртис“.

Сградата в Уилямсбърг, Бруклин, все още пустееше. Баща му не искаше да инвестира сам в обновяването й. Почина, преди да намери партньор. Олекна му, че майка му също не е предприела нищо. Извади връзката с ключове и я прибра в джоба си. Нямаше да й хрумне да ги търси, не и докато предаването му в полицията (или изчезването му) обсебваше мислите й.

До ключовете видя пистолета на баща си. Взе си го, когато започна да купува сгради във все още необлагородени квартали. Джак вдигна оръжието и го разгледа. Провери пълнителя — три куршума. Пробва предпазителя и прибра пистолета в джоба си. Убиваше му. Реши да го прибере в раницата.

Тръгна към банята — сигурно вече беше топла и запарена — и тогава чу тихия й глас. Сигурно смяташе, че той е още под душа.

Стоеше вероятно с гръб към него и говореше тихо над тенджера с вряща вода.

— Да. Тук е. Къде искате да го доведа?

Той се отдръпна от вратата. Усети как бележникът се впива в кръста му.

— Не. Няма да го направя. Но искам да сключа сделка.

Завладя го ужас и стомахът му се сгърчи. Тя го беше излъгала. С кого, по дяволите, говореше? С адвокат?

— Къде да го доведа?

„Да го доведа“. Обеща ми, мамо. Заслуша се как майка му го предава.

— Изпратете кола да ни вземе. Той… може да окаже съпротива.

Тя пусна спагети в тенджерата. После добави нарязани зеленчуци и ги разбърка. Джак отстъпи назад.

— Не знам дали ще успея да го изведа от апартамента без чужда помощ.

Съпротива? По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки.

— Не. Никой не го видя. Иска днес да остане тук.

Тишина.

— Радвам се, че ме предупредихте. Благодаря.

Джак Мин се отдалечи бавно от кухнята. Тръгна на пръсти към стаята си, към съскащите струи гореща вода.

Грабна раницата си. Остави душа да облива порцелана. Откъм банята се виеше пара като пръсти, махащи за сбогом. Той хвърли към стаята си последен скръбен поглед. После забърза към входната врата.

— Джак? — извиси се гласът на майка му.

Той погледна към нея.

— Сбогом, мамо — каза.

— Излъга ме! — извика тя.

И той разбра, че има предвид душа и че е разгневена, задето я е подвел.

— Сбогом. Завинаги. Обичам те въпреки всичко.

— Джак, чакай! Почакай! Те ще отменят обвиненията. Обадиха ми се. Първи се свързаха с мен…

Знаела е, че ще дойде? Завладя го страх. Втурна се напред. Не можеше да чака асансьора. Краката му затрополиха по стълбището.

Притича през фоайето и излетя на улицата. Тича по целия път до метростанцията на 59-а улица. Качи се в първия пристигнал влак. Присви се върху студената пластмасова седалка, притиснал раницата към гърдите си.

„Изпратете някого. Може да окаже съпротива“. С кого, по дяволите, говореше? Кой й се беше обадил, преди да пристигне?

Невъзможно. Майка му не би го направила.

Стигна станцията на Юниън Скуеър и после смени влака. Пое към Бруклин и слезе на станция „Бедфорд Авеню“ в Уилямсбърг. „Не се доверявай никому“, рече си. Видя какво убежище и помощ е склонна да му предостави майка му.

Излезе на Дригс Авеню, пресече улицата и огледа лицата на пътниците, слезли от влака с него. Дали майка му се беше обадила на някого? Дали са го проследили? Предателството й го порази до дъното на душата му.

„Ще отменят всички обвинения“. Кои, по дяволите, бяха те?

Трябваше да е много предпазлив. В ума му започна да се оформя план.

26.

Манхатън

По пътя към метрото написах съобщение на Леони. Казах й, че истинското име на Джън Мин е Джак Мин, и й заръчах да тръгне с колата под наем и да ме чака на адреса на Източна 59-а улица. Бяхме съвсем близо до целта.

Ако не откриех Даниъл — е, такъв изход не можех да си представя. Суровите думи на Ана — „Няма да го продам на мили хора“ — вибрираха във вените ми като бодлива тел. Даниъл, с моите очи и с устните на майка си, продаден на човек, който ще го измъчва, ще го използва и в крайна сметка ще го убие, когато реши, че вече му е непотребен. Или ако оцелее, преживяният ужас ще го превърне в прекършена, объркана, сломена личност. Не бях прегръщал Даниъл, не бях го виждал със собствените си очи, но не можех да го обрека на такава участ. За нищо на света.

Странно беше усещането да пътувам с метрото, готов да извърша убийство. Мъж, който миришеше на ментови бонбони, застана твърде близо до мен, момиче с морава рядка коса се взря в обувките ми и през слушалките й в миг долових далечни Моцартови трели да се понасят из метрото като изгубени туристи. Двамина срещу мен разговаряха на португалски и аз се заслушах. Прекараш ли детството си, обикаляйки целия свят, усвояваш по нещичко от много езици. Разговаряха за приятел, обсъждаха предимствата и недостатъците му, усмивката му, скъперничеството му, когато избира ресторанти… Нормален ежедневен разговор, а аз седях и обмислях как да убия хладнокръвно един младеж.

Срещу сградата, в която се намираше апартаментът на Сандра Мин, имаше суши бар. Беше декориран в семпъл минималистичен стил. Озвучаваше го жалка японска попмузика, но поне я бяха пуснали тихо. Главният готвач изглеждаше много ядосан. Кълцаше намръщено змиорките, морските таралежи и безобидните сьомги. Мърмореше на японски и едва се сдържах да не го посъветвам на родния му език да се запише в курсове за овладяване на гнева. По лицето му се четеше колко обича да реже плът. Беше добре, че човек като него разполага със съзидателен отдушник.

Взех си обяда и седнах втренчен във витрината. Рибата, оризът и уасабито ми се струваха безвкусни. Силният утринен дъжд беше отслабнал. Сега денят сивееше, а вятърът носеше дъх на неразразила се буря. Не видях нито госпожа Мин, нито сина й да влизат или да излизат от сградата. Не исках да мисля за него като за Джак. Джак Мин звучеше като име на хлапе, което би могло да ми бъде съученик във всяко американско или англиканско училище в четиринайсетте различни държави, където изпращаха родителите ми — служители в благотворителна агенция — по време на скиталческото ми детство. Бяха добри хора, но по-загрижени да спасят света, отколкото да обърнат повече от пет минути внимание на собствените си деца. Обичах ги, а сякаш и те ме обичаха и това изчерпаше темата. Сигурен съм, че някой психолог би запълнил охотно цял ден с дисекция на младостта ми и връзката й с откраднатото ми дете. Но аз не бих оставил никое дете на произвола на съдбата. Независимо дали е мое или не. Има принципи, които си длъжен да отстояваш.

Леони седна до мен.

— Откри го?

— Да.

— Без база с данни.

Прозвуча, сякаш съм мамил.

— Да.

Тя отвори лаптопа.

— И сега какво? Ще седим тук, ще го чакаме да се появи и…? — сниши глас тя. — Ще го застреляш на улицата?

— Не.

Преглътнах последната хапка суши от чинията. Доставях си само храна, не удоволствие. Очакването да убиеш някого те убива отвътре.

— Ще направим само каквото иска Ана — каза тя и аз се почудих как ще реагира, ако взема клечката, оплескана със соев сос и уасаби, и я напъхам в ухото й.

— Досега свърших и моята работа, и голяма част от твоята — напомних й. — С всеки изминал миг губиш право на глас.

— Добре, Сам. Използвал си източници, с каквито не разполагам. Но аз открих за Джак Мин нещо, което не знаеш.

— Какво?

— Не мисля, че ще дойде да види майка си.

— Защо не?

— Тя го упреква за смъртта на баща му.

Погледнах я.

— Откъде разбра?

— Създадох мрежа от имена около Джак Мин — отвърна тя. — Наистина е учил в Нюйоркския университет и аз издирих хора, които са били във фейсбук профила му, преди да отмени регистрацията си. Реших да разширя търсенето, да видя колко връзки ще открия, да проверя при кого би могъл да се скрие.

Не попитах как е разкрила тази информация; беше вмъкнала крадливите си невидими пръсти в правилната база с данни или беше платила на други да го направят.

— И?

— Един от приятелите на Джак е написал блог за него. Баща му починал от сърдечен удар, когато разбрал, че ФБР издирва Джак, за да го разпита за незаконно манипулиране на копирни машини и кражба на поверителни данни от правни фирми и софтуерни компании. Умрял е тук… Пред очите на Джак.

— Негов приятел е писал за това?

Не е за вярване! Сега хората споделят в интернет неща, които навремето не биха казали на родителите си. Известна потайност не е излишна. Ще си призная, че не проумявам нуждата да споделяш в Туитър и фейсбук всеки трепет, предизвикан от телевизионен сериал, от лошо обслужване в ресторант или от безинтересна новина. Веднъж разглеждах пет минути Туитър и останах с усещането, че присъствам на партия покер, където всички веднага разкриват ръцете си върху хладната зелена покривка на масата. Предполагам, че всеки бивш шпионин е неспособен да превъзмогне необходимостта да не огласява мислите и тайните си. Но Джак Мин беше хлапе и следователно бе оставил електронни трохи пред нозете на приятелите си.

„Винаги остават следи“, беше казала тя и сега ги беше открила.

— Приятелят му е писал за майката на Джак.

Тя отвори лаптопа и го обърна към мен, за да прочета: „Мисля, че разбирам скръбта, защото баба и дядо починаха, когато бях малък, а кучето ми умря миналата година. Смъртта е част от живота. Не разбирам обаче обвиненията. Бащата на моя приятел Джак починал, защото изпаднал в шок от нещо, в което обвинили Джак, но не било доказано. И дори Джак да го е извършил, правилно ли е да го упрекнеш за смъртта на баща му? Що за майка би казала такова нещо на сина си? Благодарен съм, че моята майка не е такава“.

„Мили Боже“, помислих си. Какво сме правили, когато е нямало блогове? Дали някой би изпратил такова писмо до вестника? Или би обсъждал върху ораторска трибуна в ъгъла на парка личен семеен въпрос, поставяйки същевременно себе си в центъра на вниманието.

Погледнах отново към входа на сградата на госпожа Мин. Портиерът стоеше зад стъклото и наблюдаваше дъжда.

— Значи Джак и мама Мин не са близки.

— Но той е отчаян. Наистина отчаян.

— И какво…?

— Ако смята да се предаде на ЦРУ, значи възнамерява да изчезне. Може би иска майка му да замине с него. Или идва да се сбогува. Последно сбогом.

— Не знам.

Не исках да знам какви са подбудите на Джак Мин. Не исках да го възприемам като… личност. Исках да знам къде се намира в определен момент и къде ще успея да го убия, без да ме заловят. Затворих очи. „Новем солес“ щяха да ме превърнат в чудовище, както доктор Франкенщайн съшива останки от трупове и задвижва похабените вени и мускули с електричество. Не знаех какво ще бъде, когато стана от лабораторната маса. Надявах се само да бъда баща с дете.

Но не исках да вниквам в… проблемите на Джак Мин. Те скоро щяха да приключат.

Бащата на Джак Мин беше умрял пред очите му. Замислих се за Дани. За брат ми, не за сина ми.

Моят брат. Застигнат от ужасна, унизителна смърт. Беше се включил в миротворческа мисия в Афганистан. Загърби разума за сметка на порива си да помага на хората. С приятел от колежа се скиташе из обветрените хълмове отвъд Кандахар. Заловиха го. Три седмици нямахме вест от него и после видеозаписът разкри чудовищната истина в Ютюб: моят брат Дани, коленичил върху сух пръстен под, заобиколен от маскирани главорези, които го принуждават да бръщолеви безсмислици с разтреперан, неузнаваем глас. После те заизричаха собствените си ритуални скороговорки и му отрязаха главата, докато камерата отмерваше всяка последна секунда. Накрая прерязаха гърлото на приятеля му.

Мислите, че убийството разделя семейството или го сплотява? Не знам; зависи с колко дебел слой лепило е слепено. Екзекуцията обаче е по-различно убийство. Когато обезглавят брат ти с нож, дълъг един лакът, защото е отишъл да помага на хората, и всички в свободния свят могат да видят последните му мигове благодарение на безмозъчния равнодушен интернет, тогава най-ужасният ти семеен кошмар става увековечено обществено достояние и увеселение. Не можеш да възпреш спомена; от ужаса те делят само няколко натискания на мишката.

Ще, повярвате ли, че хората ми изпращаха линк към видеозаписа? Наистина. Не знам защо и какъв жесток импулс ги подтикваше, но го правеха.

— Мислиш ли, че ще отиде при някого от старите си приятели? — попитах.

— ФБР все още го издирва за разпит. Тоест ако не искат да ги обвинят в съучастничество, приятелите му едва ли ще го приемат с отворени обятия.

— Обвиненията ще отпаднат, ако се срещне с ЦРУ — казах. — Това несъмнено ще е част от сделката, за да се предаде.

— Но майка му сигурно е последният човек, който ще го издаде.

— Вярно. Тя е дипломат от кариерата. Ще изгуби много, ако той се появи. Ще й причини неудобство.

— Тогава? Седим тук, чакаме и дъвчем калифорнийски рулца като частни детективи на пост? Възможно е вече да е идвал и да си е тръгнал.

Гласът й издаваше отчаяние.

— Не — казах. — Ще влезем и ако той е там… хмм… ясно какво. Ако го няма, ще открием къде е.

Една лимузина спря до бордюра. Униформен мъж с едро телосложение излезе и заговори портиера.

След няколко минути Сандра Мин се появи отвън.

— Къде е колата под наем? — попитах.

— В гараж на една пресечка оттук.

— Искам да проследиш лимузината. Трябва да разбера къде отива.

Леони захлопна лаптопа. Госпожа Мин разговаряше с шофьора, който очевидно й показа някакъв документ за самоличност. Портиерът беше отстъпил дискретно назад и бе заел обичайното си място.

— Ще тръгнат, преди да ги настигна — каза Леони.

— Върви! Ще се погрижа да са тук.

— Не знам как се следи кола.

— Карай след нея и гледай да не те забележат. Детинска игра.

— Благодаря.

Леони излезе тичешком от суши бара и гневният главен готвач я изпепели с поглед, все едно офейква, без да си плати сметката. Аз хвърлих щедро няколко банкноти в купичката за уасаби.

Когато излязох на 59-а улица и ме обгърна влажната пелена на деня, шофьорът на лимузината тъкмо затвори вратата на госпожа Мин и седна зад волана. Трябваше да преценя времето точно като за изстрел. Да пресека улицата, без да ме блъсне кола, такси или велосипед. Да улуча момента така, че да си поговоря с шофьора.

Извадих телефона си от джоба и го вдигнах пред очите си — съвременния електронен наочник. Палците ми се защураха по тъчскрийна, сякаш пишех най-спешното съобщение в историята на човечеството. Не вдигах поглед, опитвах се да се придвижа бързо и същевременно да остана извън полезрението на шофьора. Рискувах да надникна. Към мен летеше такси, но все още имах място. Таксиметровият шофьор очевидно очакваше да се затичам, да побързам. Нюйоркските таксиджии са преродени камикадзета и се придържат към неоспоримата теория, че е най-добре да не им пресичате пътя. Хранителна верига в действие.

Лимузината се отлепи от бордюра и аз се изпречих точно пред нея. Дясната броня закачи крака ми — хубав, силен удар, усетен не само от собствените ми мозъчни центрове за болка, но и във вътрешността на колата. Изкрещях и паднах по гръб като футболист, решен да изпроси червен картон на противника. Таксито спря на около крачка от главата ми. Съзрях отражението на артистично разкривеното си лице в лъскавата му, прясно измита броня.

Шофьорът на лимузината и шофьорът на таксито изскочиха от автомобилите си. Шофьорът на лимузината не продума, което ми се стори крайно необичайно. Логично е да очакваш клетви в невинност или загриженост. А той просто ме гледаше с очи, излъчващи същото безразличие като бронята на таксито. Таксиметровият шофьор буквално ми се разкрещя на английски с натрапчив еврейски акцент.

Портиерът обаче беше златно момче. Спусна се напред и коленичи до мен.

— Сър? Добре ли сте?

— Ох — простенах. — Кракът ми.

— Изпречи се на пътя ми — каза шофьорът на лимузината. — Ти си виновен. Гледай къде ходиш.

Говореше с лек източноевропейски акцент.

Забелязах, че Сандра Мин остана в лимузината.

— Имаш право — съгласих се. Разтрепераният портиер ми помогна да се изправя на крака. — Аз… мисля, че съм добре.

Шофьорът на лимузината и портиерът се спогледаха. Неловко. Портиерът каза: „Според мен няма да ни съди, ако му помогнем“. Шофьорът на лимузината каза: „Не ми пука“. Изглеждаше така, сякаш му е все едно дали ще прегази мен или грапавина по шосето.

Шофьорът на таксито пристъпи несигурно от крак на крак.

— Добре е, че ти внимаваше — казах му. — За разлика от някои други.

Ето, хвърлих ръкавицата. Шофьорът на лимузината насочи стоманения си поглед отново към мен, докато портиерът ме побутваше към тротоара. Зад таксито започнаха да се трупат коли. Засвириха клаксони, израз на безкрайното търпение на нюйоркчани. Таксиметровият шофьор установи, че вече съм проблем на портиера. Реши да се прибере в таксито си.

И четири коли зад него аз забелязах Леони в сребристия „Приус“. По лицето й се четеше безпокойство, съчетано с решимост, каквато само родител може да излъчва.

Аз се заклатушках към тротоара, отказвайки помощ.

— Добре съм — заявих.

При нормални обстоятелства е редно да поискаш документите на шофьора или телефонния му номер, в случай че нараняванията се окажат по-сериозни. Обмислих го, но прецених, че така ще събудя подозрение. Никак не ми харесваше изражението му; наблюдаваше ме като хората, които ме разпитваха преди години, когато кандидатствах за „Специални проекти“. Претегляше ме — единствено като враг. Не знаех кой е и реших, че е по-добре да проявя сговорчивост, след като Леони вече е заела позиция. Вдигнах ръка.

— Имаш право. Аз съм виновен. Не гледах къде вървя. Съжалявам.

Изключих телефона и го прибрах.

Шофьорът ме изгледа изпитателно.

— Какво? Какво има сега? — възкликнах, печелейки „Оскар“ за ролята си на раздразнен нюйоркчанин.

Шофьорът на лимузината влезе в колата, без да продума, и се отлепи от бордюра. Други автомобили, впримчени в задръстването, го бяха заобиколили, но когато спря пред знака „Стоп“, за да навлезе в платното, Леони и приусът й под наем бяха на две коли зад него. Тя изглеждаше решена да се залепи за амортисьорите му. Забелязах, че си е надянала големи слънчеви очила с толкова тъмни стъкла, че можеше да заварява с тях, а буйната й кестенява коса бе прибрана назад и покрита с бейзболна шапка. Нещо у нея ми се стори познато.

Притеснявах се за Леони. Не беше обучена да следи, беше будувала почти цяла нощ и я движеха само възбудата и страхът. Шофьорът изглеждаше костелив орех. Тя очевидно беше умна, образована и ако беше свикнала да общува с престъпници, би трябвало да е обръгнала. Трябваше да го проследи.

— Наистина ли сте добре? — попита портиерът.

— Кракът ме боли и телефонът ми май е счупен. Просто искам да поседна малко.

Внимавах да не го помоля да ме пусне в сградата. По-добре сам да предложи.

— Елате, сър, защо не поседнете вътре? Или да си измиете ръцете? Искате ли да се обадя на някого?

Въздухът вътре ми се стори приятен след влажната задуха на следобеда. Портиерът посочи баня, където да изплакна окървавените си ръце, и аз му благодарих.

— Добре съм. Не искам да създавам неприятности. Само ще се измия и си тръгвам.

Закуцуках попресилено към мъжката тоалетна. Едър мъж, бутащ по-възрастна жена в инвалидна количка, излезе от асансьора и портиерът се устреми да им отвори вратата. Едрият мъж убеждаваше дамата в инвалидната количка, че да излезе на разходка, дори и да заръми, е добра идея, и думите му се извисяваха над възраженията на жената като бучащ водопад.

Измих си бързо ръцете. Надникнах иззад вратата на тоалетната. Портиерът се бе заел да извика такси на двойката. Откакто бременната ми съпруга изчезна, съдбата ми се усмихваше много рядко, но този път ме ощастливи. Шмугнах се в асансьора.

Сандра Мин живееше на четвъртия етаж.

Портиерът вероятно щеше да ме потърси или да предположи, че съм се измъкнал, докато е спирал таксита или е упътвал объркани туристи. Не разполагах с много време.

Почуках на вратата на семейство Мин. Никакъв отговор. Отпуснах се на колене и извадих шперцовете. Трийсет секунди по-късно вратата се отвори.

Затворих я и се вслушах в тишината. Нямаше никого. Не носех оръжие. Обиколих стаите. Дневна, декорирана с произведения на изкуството от Китай, Африка и Южна Америка. Маска на маите ми се мръщеше от стената. Кухня. Кафе машината беше включена, лек аромат на тъмно френско кафе витаеше във въздуха. Дълъг коридор и голяма спалня. Безупречна. Женска стая — с ухание на жена, фина смесица от ириси и парфюм на „Диор“. Съпругата ми използваше същия парфюм и за миг скръбта замъгли бдителността ми. Споменът за кожата на любимата жена е способен да отприщи цяла лавина. Аз го отпъдих.

Тръгнах отново по коридора. Подминах кабинет, където надникнах през прага. Голямо бюро, мъжествено тежко, което не подхождаше на излъчването на останалата част от апартамента.

Влязох в спалня, застинала в постколежански кехлибар. Стаята на Джън Мин. Диплома в рамка от Нюйоркския университет. Сбирка от книги, но никакви учебници — само любими четива. Износена история на Хонконг — дали е бил щастлив там? Биографии на компютърни пионери като Чарлс Бабидж, Ада Лавлис и Стив Джобс. Епични фентъзита от Джордж P. Р. Мартин. Няколко комикса за Айрънмен, Спайдърмен и Авенджърс.

От стената ме наблюдаваше лицето на Джак Мин, заснет на колежански празници от професионален фотограф. Усмивката му изглеждаше измъчена, сякаш увеселенията не са му стихията. Косата му беше по-дълга, а лицето — по-закръглено. Приятелите му обикновено се усмихваха ослепително и прегръщаха закрилнически кльощавите му рамене. Усмивката му беше свенлива, но искрена.

Той беше просто хлапе, по дяволите, най-обикновено хлапе, което щях да убия.

Апартаментът беше хладен, но по гръбнака ми се процеди ручейче влага и аз влязох в банята. Погледнах ваната. Капчици вода още осейваха порцелана. Банята беше до неговата стая. Нямаше смисъл някой друг да се е къпал там.

Джак Мин беше идвал тук. Скоро. Най-много преди час. Бях го изпуснал на косъм, пристигайки в наблюдателницата си в суши бара само с няколко минути закъснение.

Даниъл можеше да умре, защото го бях изпуснал.

Тънък слой прах покриваше бюрото в стаята на Джак. Изглежда не беше оставял нищо върху него. Забелязах леката вдлъбнатина върху леглото, където беше седял.

Беше идвал тук и си бе тръгнал. Без майка си. Дали бе успял да се сбогува? Беше ли отказала тя да му помогне? Синът ти, когото полицията издирва, се завръща и след час семейната среща е приключила, той е побягнал, а мама е в лимузина с шофьор, който изглежда така, сякаш е тренирал боксьорите от руския олимпийски отбор.

Какво е търсил тук Джак Мин? Нещо повече от сбогуване с майка си?

Върнах се в спалнята й и я претърсих бързо, но старателно. Не открих нищо интересно — Сандра Мин беше свела живота си до най-необходимото. До леглото имаше малък елегантен телефон. Взех го и натиснах звездичка и 69. Телефонът иззвъня.

На четвъртия път някой вдигна. Но последва само тишина.

Зачаках. И от другата страна чакаха. Чувах тихо дишане.

Рискувах:

— Обаждам се от името на госпожа Мин.

Другият затвори.

На кого би се обадила, когато синът й се върне, изникне изневиделица за неочаквана среща? Той ли беше изпратил шофьора на лимузината?

Влязох в кабинета. Бащата на Джак Мин, Ръсел, беше започнал бизнеса си във врящото гърне на хонконгския пазар на недвижими имоти и после бе основал компания тук. По стените висяха негови снимки в рамка с други известни предприемачи, нюйоркски знаменитости, усмихнати политици. Имаше няколко снимки с Джак; прегръщаше сина си през рамо. Хората явно обичаха да прегръщат Джак. Навярно беше от онези младежи, които предизвикват желание да ги закриляш, да ги подслоняваш. Насилих се да не се заглеждам твърде дълго в снимките. Не биваше да го възприемам като нечий син, като Даниъл. Трябваше да остане просто мишена, безлика, неодушевена. Не исках да научавам нищо за него, трябваше да разбера само как да сложа край на живота му.

Нямаше снимки на госпожа и господин Мин заедно. По тънкия слой прах върху бюрото не личаха следи. Госпожа Мин очевидно не го използваше; нямаше папки и документи. Върху монитора танцуваше скрийнсейвър. Някой беше сядал пред отдавна недокосваната клавиатура. Джак.

Побутнах мишката и компютърът се събуди. Не беше защитен с парола, фон на екрана беше снимка на Джак и баща му. С едно кликване проверих наскоро използваните програми — „Уърд“, „Файърфокс“, „Ексел“. Включих ги, прегледах историята на всяка и отворих най-скорошните файлове. Папките в „Ексел“ бяха отпреди повече от година и Ръсел Мин ги беше използвал за делови цели. Документите в „Уърд“ бяха също на Ръсел Мин — предимно свързани с бизнеса му, но единият беше писмо до сина му Джак.

Зачетох го с чувството, че надничам в гроб. Не исках да го правя, но не успях да се сдържа; все едно се бях натъкнал на отворен дневник.

„Скъпи Джак. Първо — знаеш го, но трябва да го кажа — обичам те. Каквото и да направиш, сега или за в бъдеще, няма да помрачи любовта ми към теб. Искам да споделиш какво те тревожи. И искам истината, колкото и да е болезнена. Искам да знам какво мислиш, че си направил. Искам да ми кажеш. На мен, а не на майка си. Нека си остане между нас. Защото не мисля, че тя ще…“

Тук писмото прекъсваше, сякаш Ръсел Мин беше решил да не продължава с неизречени, стаени мисли. Какво бе решил да не изрича за прекрасната си съпруга дипломат? Дали сърдечният удар го бе поразил, преди да довърши изречението? Сверих датата на документа. Денят, когато беше умрял. Това сигурно беше последното послание на Ръсел Мин. Даниъл, ако те открия, обещавам ти последните ми думи до теб да не бъдат недовършено изречение.

Проверих историята на браузъра. Последният посетен уебсайт беше на собственост в Бруклин, Уилямсбърг. Уебсайтът на фирмата на Мин изброяваше седем търговски имота и само този беше празен и без наематели. Според браузъра предишните шест проверки бяха до една за имотите на Мин. Джак беше прегледал всички притежания на баща си и беше открил единственото неизползвано.

Добро място за укритие? Запомних адреса на безлюдната сграда.

Претърсих бюрото. Оказа се почти празно — изтеклият паспорт на Ръсел Мин, химикалки и моливи, бележник с избледнели записки: „Варианти за Джак — да се предаде на полицията, да го оставя…“. После — нищо, сякаш някой бе прекъснал мисълта му като документа в „Уърд“. В едно чекмедже имаше връзки с ключове с надписи — адреси, старателно отбелязани със синя химикалка. Прегледах ги. Ключовете за сградата в Бруклин ги нямаше.

Празна постройка, където той контролира достъпа. Съвършеното място да се предаде на ЦРУ и да сключи сделка с Огъст. Беше дошъл за ключовете.

Проучих набързо компютъра на Ръсел Мин. Джак Мин беше хакер, от онези хлапета, чиито пръсти се чувстваха самотни без клавиатура. Имаше доказателства срещу „Новем солес“ и вероятно ги беше скрил и тук. Но в историята на машината нямаше и следа от нови файлове, нито за свалени или записани документи, нито за изпратени имейли. Дори не си беше направил труда да изчисти историята на браузъра. Може би Леони щеше да разплете загадката. Изключих лаптопа от външната клавиатура и монитор.

Една идея закръжи в ума ми. Може би това, което има срещу „Новем солес“, не е в компютър. Навярно е действителна улика. Нещо, което носи. Вероятно хакер, който знае колко уязвими са повечето компютри, няма да повери информацията си на машина.

Трябваше да го открия. Веднага.

Беше взел ключовете от сградата в Бруклин. Може би там възнамеряваше да се скрие, може би натам се бе запътил в момента.

27.

Морис Каунти, Ню Джърси

Ако има нещо по-лошо от това да се чувстваш безпомощен, то е да се чувстваш безполезен.

Леони стискаше трескаво волана и следваше лимузината. Сам беше открил Джън Мин, или по-скоро Джак Мин, а тя беше направила… какво? Пилееше си времето, като тършува в бази с данни и подкупва хакери да разбулват тайните на човека, промъкнал се в страната. Седеше пред клавиатурата, докато смахнатите убийци държаха в плен детето й и… Сега какво? Не знаеше как се преследва. Непрекъснато очакваше лимузината да отбие от шосето и шофьорът да я изгледа с многозначителна усмивка как го подминава. Измъчваше се, че може би е разбрал и злорадства как всеки миг може да се отърве от нея. Или по-лошо. Може би щеше да я убие, за да защити госпожа Мин.

Дали беше от ЦРУ? Или от „Новем солес“? Но защо тогава просто не предаде госпожа Мин на Сам?

Лимузината се насочи на запад, към предградията на Ню Джърси край Магистрала 80. После сви на север по 206-а към езерото Хопатконг. Дъждът се раздели като завеса; по небето се появиха сиво-сини пролуки, бледа слънчева светлина заструи от тях като шепа пясък, процеждаща се през пръсти. Леони спазваше дистанция от две коли между себе си и лимузината. Всеки път, когато друг автомобил се опиташе да се вклини пред нея, тя стисваше зъби, не отстъпваше и си мислеше: „Господи, помогни ми да не ги изгубя“. Докато пресичаха Парсипъни, едва не се сблъска на два пъти с коли, пресичащи лентите, които тя отказваше да пропусне. Ръцете й трепереха върху волана. Лимузината отби от магистралата към горист терен. Табели оповестяваха, че паркът е частна собственост, и предупреждаваха строго нарушителите. Тя поизостана; беше по-опасно да се приближи твърде много до лимузината. Копнееше за цигара.

Лимузината изчезна зад завой, заслонен от дъбови дървета. Тя продължи напред и ако шофьорът на преследваната кола я наблюдаваше, ако я подозираше, щеше да си помисли, че е сгрешил.

Така се надяваше.

Паркира приуса край шосето сред гъста дъбова горичка. Можеше да почака Сам. Така щеше да е най-добре.

Ами ако задачата на шофьора бе да елиминира госпожа Мин? Или да я разпита къде е Джак? Тогава всичко беше изгубено. Със Сам трябваше да го открият първи и да го ликвидират, преди да успее да издаде „Новем солес“. Тя потрепери.

Опита да се обади на Сам. Включи се гласовата поща. Каза му къде е и че ще тръгне пеш по пътя, по който беше поела лимузината. Постара се гласът й да не трепери.

„Останеш ли в колата, детето ти ще умре. Не се страхувай. Ще се справиш. Всичко зависи от теб“.

Усети прилив на сила. Щеше да се справи.

Леони излезе от колата и тръгна през гъстата гора. Виждаше тънката лента на павирания път, по който лимузината беше поела. Стигна ограда, висока над два метра. Още една табела „Преминаването забранено“. Тя се изкатери по оградата, използвайки табелата за опора. Изтърколи се в буйната трева.

Затича успоредно на пътя, без да напуска убежището на гъстите дървета. Кал полепна по обувките й; въздухът тежеше от влага. Капки дъжд, задържали се по листата, падаха по раменете и главата й.

Пътят зави отново. Останала без дъх, тя се изкатери върху хлъзгави от дъжда скали. Искаше да провери какво правят шофьорът и госпожа Мин. Успееше ли, щеше да отведе жената. Защото ако госпожа Мин беше ключът към следващия ход на Джак, значи тя трябваше да принадлежи само на нея и на Сам.

„Природа“, помисли си Леони. Въздухът миришеше натрапчиво на мъх и рохкава пръст. Не беше толкова зле тук. Трябваше по-често да се отделя от компютъра. Представи си как отива на дълъг излет — макар да не беше ходила на излет от малка — привързала Тейлър към гърба си, а топлите слънчеви лъчи озаряват лицата им. Не във Вегас. Там е твърде горещо. Щеше да заведе Тейлър на езерото Тахо. Скоро, когато всичко това свърши. Ще се разхождат под сянката на дърветата, ще показва на детето цветята, ще им останат прекрасни спомени. Ще прави нещата, които се заричаше, че ще прави, ако има дете… ако има още един шанс.

Скръб скова лицето й.

Ще се справиш…

В далечината Леони чу женски вик, кратък и пронизителен. Сякаш вятърът донесе звука и го положи в скута й като подарък.

Тя застина за миг. После хукна между дърветата. Хлъзгаше се и губеше равновесие по калния склон. Спусна се до пътя, който свиваше рязко и свършваше точно пред стара къща. Видя паркираната отпред лимузина и никаква друга кола. Къщата се нуждаеше от боядисване и от дърводелец; стари образи изплуваха в съзнанието й. Между нея и къщата се стелеше обширна морава, която трябваше да пресече.

Никаква следа от шофьора и от Сандра Мин.

Леони прекоси тичешком моравата. Изкачи се на верандата, стараейки се да не вдига шум. Дъските проскърцваха тихо и всяко стенание на дървото я пронизваше като нож. Очакваше всеки миг шофьорът да изскочи през вратата. Но тя не се отвори. Леони притисна ухо към прозореца. Заслуша се. Не чу нищо освен собственото си пресекливо дишане.

Сам, къде си, за бога? Ела тук, моля те. За секунда й хрумна, че може би този човек, агент на ЦРУ или не, е пипнал Сам. Оставили са някого в дома на семейство Мин да чака Джак и са убили Сам.

Ами ако трябва да спася сама детето си? Сам-самичка. „И по-лоши моменти си преодолявала“, помисли си.

Завеси, плътни, избледнели от годините, закриваха прозорците. Верандата беше гола. Не предлагаше почти никакво укритие.

„Странно — рече си Леони — разсъждавам като войник“.

Шмугна се зад ъгъла на верандата и тръгна към пристроения гараж. Снишаваше се и се придвижваше бързо. Толкова се възгордя от себе си, че за момент не усети как бодличките на електрошока се забиват в нея. Палката обаче я запрати с танцова стъпка в избуялите розови храсти край верандата. Цветята избодоха лицето й, а електрическият удар надигна в костите й болка като вода, нахлуваща в тръба.

Тя се обърна и видя как шофьорът на лимузината натиска с палци бутоните за нов удар.

Последното, което усети, беше ароматът на розовите цветчета, смачкани под тялото й. Той я обгърна като пелена, устните й се изкривиха и тя се опита да извика на Сам да й помогне.

28.

Източна 59-а улица, Манхатън

Втурнах се тичешком към фоайето. Портиерът стоеше до стъкления вход и когато ме видя да излизам от асансьора, понесъл лаптоп, влетя през вратата. Е, влетя доста учтиво.

— Сър, знам, че трябваше да се възстановите, но това е частна сграда…

Аз го ударих с юмрук точно по нежното място между ръба на челюстта и устните. Той се олюля назад и забих юмрук и в корема му, а после в уязвимото сухожилие на врата му.

— Съжалявам — казах. — Наистина, господине.

Той се свлече. Аз коленичих, пребърках му джобовете и открих пропуск. Изправих се и тръгнах бързо по коридора. Видях врата с надпис „Охрана“. Отворих вратата с пропуска. Наемно ченге стоеше пред редица екрани. Хвърли се към мен, посягайки към кобура си. Аз го съборих и му взех оръжието. Казах му да седне. Той се подчини.

— Обърни се. И не, няма да те убия.

Блъснах го три пъти по тила с пистолета и той припадна. Застанах пред охранителната камера. Пренавих видеозаписа. Видях се да влизам, видях госпожа Мин да излиза. Видях хора да влизат и да излизат енергично, все едно във вените им тече еспресо. После се появи той.

Джак Мин. Тръгваше си, по-скоро бягаше от сградата. Пред входа сви наляво.

Върнах записа още по-назад и го видях да влиза в сградата с майка си. Този път го пуснах бавно.

На друг монитор една жена слезе от асансьора и изкрещя, когато видя падналия портиер. Добре, времето ми изтече, благодаря за филма.

Езикът на тялото на Джак Мин беше красноречив. Хлапето беше притеснено. Носеше два пазарски плика и непрекъснато ги заплиташе в краката си. Забелязах и малката раница върху гърба му, с която си беше тръгнал. Докато чакаха асансьора, непрекъснато се озърташе, без да поглежда към майка си.

А госпожа Мин… Личеше си, че срещата не е радостна. Не докосваше детето си. Не поглеждаше към детето си въпреки дългата раздяла. Взираше се в застлания с плочки под и в часовника си. Дали имаше уречена среща? Изглеждаше така, сякаш иска да се измъкне от собствената си кожа и да изчезне. Току изтръскваше дъждовните капки от чадъра си — действие, спасяващо я от необходимостта да гледа детето си.

Спрях дигиталния запис. Изтрих го от появата на Джак досега и после изключих камерите. Нямаше смисъл да запомнят и мен.

Излязох бързо покрай жената, привела се над припадналия портиер. Тя притискаше мобилен телефон до ухото си. Извика ми да й помогна, но аз не откликнах.

Влях се в тълпата минувачи. Исках да се измъкна възможно най-бързо от квартала. Стигнах в подземната станция на метрото, качих се на влака за Гранд Сентръл и там слязох. Открих магазин в подлеза и купих раница, за да прибера лаптопа.

Набрах мобилния телефон на Леони, но не ми отговори. Това никак не ми хареса. Вероятно не обичаше да говори, докато шофира, но за мен сигурно би направила изключение.

За миг се почувствах раздвоен. Знаех адреса на пустата сграда, където щеше да отиде мишената ми, а ако планираш убийство, празна постройка в Ню Йорк е най-удобното място за това. Но сега ми се стори, че сгреших, като накарах Леони да последва лимузината. Джак беше напуснал апартамента на майка си и тя може би знаеше къде е, а може и да не знаеше. Аз знаех адреса — действителна, туптяща диря — а Леони беше тръгнала с колата ни за зелен хайвер.

Вятърът разкъсваше дъждовните облаци като сиви дрипи; слънцето се появи на небето слабо като чай.

Айфонът иззвъня в джоба ми. Телефонът, който Ана ми беше дала.

— Да?

— Сам?

Леони. Гласът й беше напрегнат, скован, уплашен. Когато устните са подути, произношението се променя; не успяваш да оформиш думите правилно.

— Да?

— О, божичко, прецаках се, прецаках се, моля те…

После чух гласа на шофьора на лимузината:

— Изпратил си тази жена да ме следи. Кой си ти?

— Не я наранявай.

— Ако не искаш да я нараня, ела да си я прибереш.

Не. Не сега. Знаех адреса, където Джак най-вероятно щеше да се скрие. Джак Мин беше на една ръка разстояние.

„На какво си готов, за да спасиш детето си?“, беше ме попитала тя.

Избор. Какво бих направил, за да спася детето си? Щях ли да жертвам тази жена, която практически не познавах? Тъничък ужасен гласец ми прошепна: „Не се нуждаеш от нея. Ти откри Джак, не тя. За какво ти е, с какво ти помогна да спасиш детето си?“. Надигна се от тъмните дълбини на душата ми, но когато се бориш за живота на детето си, това е жестоката истина. Деветте слънца нямаше да ми върнат Даниъл, нямаше да върнат дъщерята на Леони, ако Джак Мин успееше да се предаде на ЦРУ.

— Препоръчвам ти да ме изслушаш внимателно, господине. Вземи си кучката. Или ще й прережа гърлото.

Чух как Леони поема рязко дъх и казва:

— Недей, не!

Не разбрах дали говори на мен или на шофьора. Последва пронизителен писък.

— Къде си? — успях да попитам.

Той ми каза адреса и ме упъти как да стигна до Морис Каунти в северен Ню Джърси, на около четирийсет и пет минути с кола оттук.

Изключих телефона. Вземех ли погрешно решение, щях или да изоставя на произвола на съдбата жена, която почти не познавах и която очевидно ме презираше, или детето си.

Ако бях на нейно място, какво бих искал да направи? Да ме остави да умра? Абсолютно. Върви и спаси детето ми, независимо какво ще се случи с мен. Върви!

Не подозирахме, че ни дебне друг враг освен „Социални проекти“, които не биха ни отвлекли и заплашили със смърт. Увлечен от трескавото издирване на Джак Мин, не бях обмислял такава възможност. Но се сблъсквах с нея.

Излязох навън и застанах на тротоара сред топлата влага. Затреперих. Все едно всички нерви в тялото ми бяха свързани с електрическата мрежа. Позволих си трийсет секунди слабост и после спрях да треперя. Отложих решението. Сега най-голяма опасност грозеше Леони. Не можех да я оставя да умре. Нито нея, нито другиго.

Тръгнах. Трябваше ми кола.

След няколко пресечки видях паркинг. Четирима мъже в костюми слизаха по рампата да се слеят с потока от минувачи. Предприех предпазлива маневра, блъскайки се точно в онзи, чиято ръка беше пъхната в десния преден джоб, докато се качваше на тротоара.

— Господи, гледай къде вървиш, смотаняко — озъби ми се той.

— Съжалявам — казах.

Поех по рампата към паркинга и изкачих бързо стълбите. Дори не погледнах какви ключове съм откраднал от джоба му, докато не стигнах до второто ниво. Ключодържателят беше с логото на „Мерцедес“. Обиколих тичешком паркираните коли, натискайки бутона за автоматично отключване, докато фаровете на един „Мерцедес СЕ“ не светнаха срещу мен.

След минута вече поемах към тунела „Линкълн“.

Ако я спасиш, а Джак Мин се измъкне…

Не биваше да се разсейвам. Трябваше да се съсредоточа. Да не губя време. Шофьорът на лимузината очевидно не си губеше времето и аз си помислих: „Дано да няма задръстване или някоя катастрофа. Дано мъжът, чиито ключове отмъкнах, да не разбере. Дано портиерът и охранителят да са добре след моите крошета. Прости ми всичко, което правя, за да спася сина си. Помогни ми да не се проваля“.

29.

По магистрала 206, Ню Джърси

Щатът градина. Забравяме, че Ню Джърси напълно заслужава името си, когато пълзим в задръстванията по безкрайния лабиринт от улички в предградията. Карах с възможно най-висока скорост и дъждът, пристигнал бързешком от Атлантика, премина над мен. Беше като ръка, която мие чиния. Въздухът миришеше на влага, на свежест и на обновление.

Продължавах напред. Не използвах навигационната система в колата — ако вече беше обявена за открадната, не исках системата да издаде къде съм. Затова не я включих.

Добре. Основният въпрос сега беше — кой е похитил Леони и госпожа Мин. Майката на Джак се беше обадила на някого. После шофьорът на лимузината я беше взел. Не бих изключил „Специални проекти“. Ако и те като мен бяха разбрали, че Джак Мин е новото им най-добро приятелче (възможно е Фейджин да бе проговорил), нищо чудно да бяха прибрали госпожа Мин, за да я защитят от „Новем солес“. Вероятно дори биха опитали да ме примамят наблизо, преструвайки се, че застрашават живота на Леони. Ако в онази къща ме чакаше Огъст, добре, щяхме да поговорим и той навярно щеше да ми позволи да направя няколко снимки на уж мъртвия Джак Мин, ако хората му го бяха заловили.

Но… Но… Ако Огъст беше замесен в тази операция, с мен нямаше да разговаря шофьорът на лимузината. Щеше да ми се обади Огъст. Нали?

Не бях оптимист, че „Специални проекти“ са заловили Леони. Сигурно беше страшният „някой друг“. Враг, когото не познавам.

Телефонът, който Ана ми даде, позвъни отново, когато се насочих към адреса.

— Да? — казах припряно.

— Здрасти, Сам.

Ана Тримейн.

— Какво?

— Искам да знам докъде си стигнал.

— Ще ти се обадя, когато задачата е изпълнена.

— Леони откри ли информатора?

— Ще ти се обадя, когато задачата е изпълнена — изрекох отчетливо, рязко.

— Знаеш ли? — подхвана тя. — Не мисля, че си чувал как плаче детето ти. Днес е много нервно. Е, и двете бебета са тъжни. Питам се… дали усещат колко е… несигурно положението им?

Чудя се как да опиша тъмната пелена, обвила сърцето ми. Думите ми убягват. Беше просто чернота. И в най-лошите си мигове не бях го изпитвал — когато видях брат ми да умира на надрасканата видеолента, когато похитиха съпругата ми на опожарената улица, когато ме измъчваха и ме обвиниха в предателство, когато се задушавах до смърт, защото не можех да дам на фирмата отговори, които не знаех. Бях си получих дозата от наистина лоши моменти. Свръхдоза дори. Този миг беше още по-мрачен. Нахлуваше в мен и петнеше душата ми с нещо ужасно. Впрегнах цялата си воля да продължа да дишам равномерно.

— Правя каквото поиска. Не го наранявай. Не ги наранявай.

— Но задачата още не е изпълнена и ти отказваш да ми кажеш какво става — въздъхна тя. — Сега си играя с малките му пръстчета, Сам. По-крехки са от китайски порцелан.

Съобщих й накратко какво знам и какво правя в момента. Тя помълча няколко секунди. Накрая се обади:

— Слушай, Сам. Чуй сина си. Ще оставя телефона точно до него.

И аз чух в слушалката леко дихание, тихо гукане. Синът ми. За пръв път го чувах. Нежно „аххх“, бебешко възклицание, щастливо беззъбо гъргорене.

После пресеклив плачлив ропот. Не беше доволен. Отегчен или по дразнен от телефона до лицето му.

— Даниъл, Даниъл, татко е.

Все едно можеше да разбере. Сякаш гласът ми значеше нещо за него; мекият ми баритон му бе чужд като всеки друг звук, който не беше чувал. Думите ми, гласът ми не го успокояваха. Не бях мислил какво ще му кажа. Той беше бебе, какво би разбрал? Нямах опит с бебета. Бях най-малкият в семейството.

— Даниъл, татко е. Идвам да те взема.

Той запротестира, заплака. Сигурно искаше Ана да го вдигне отново. Искаше Ана. Догади ми се при тази мисъл. Искаше жена, готова да го нарани. Това се нарича истинска невинност.

— Скоро ще дойда, сине. Скоро ще бъдем заедно. Нали? Татко е, Даниъл. Обичам те. Обичам те.

Обичах го наистина, въпреки че не бях го виждал.

— Обичам те…

— Сам — отново гласът на Ана. — Чуй ме…

30.

Морис Каунти, Ню Джърси

Леони отлепи очи от пода. Шофьорът явно не беше предвидил две жертви; имаше само един чифт белезници, с които беше привързал госпожа Мин към другия дървен стол. Беше завързал Леони с въже от килера в къщата. Дневната изглеждаше тясна, тапетите бяха стари, старомодни и плесенясали. Къщата приличаше на попътна спирка, място, използвано рядко. Леони седеше със сгънати под тялото й колене и следеше как шофьорът крачи напред-назад. Беше отишъл в предните стаи, за да наблюдава през прозорците кога ще пристигне Сам.

— Помогни ми — прошепна й госпожа Мин.

Леони я погледна.

— Интересно какво си представяш, че мога да направя. Госпожа Мин не очакваше такъв отговор.

— Той не е от ЦРУ. Не е. Казаха, че ще изпратят някого. — ЦРУ?

— Да! — каза госпожа Мин.

Леони се приведе към нея.

— ЦРУ издирва сина ти.

— Тази сутрин ми се обади мъж. Твърдеше, че е от ЦРУ. Каза, че Джак вероятно ще се върне у дома. Да им се обадя, ако дойде. Аз… не знаех дали да му повярвам, но отидох за всеки случай в магазина. Купих любимите лакомства на Джак.

Звучеше объркана.

Леони я погледна.

— Къде е синът ти?

— Не знам…

— Кажи ми.

— Тръгна си, не…

Леони се изви назад и удари с глава жената.

— Кажи ми къде е!

Госпожа Мин изкрещя от гняв и болка.

— Хей! Хей! — влетя шофьорът на лимузината в стаята и ритна Леони по гърба. — Стига!

Промърмори нещо в отворения си телефон, прекалено тихо, и го изключи.

— Не си от ЦРУ! — каза госпожа Мин. От ъгълчето на устата й се стичаше кръв, а по челото й личеше синина от удара с глава, който Леони й беше нанесла. — Нямаш право да ме държиш тук. Не си го и помисляй. Ще ме потърсят.

— Ти — обърна се шофьорът към Леони. — Ти действаш със Сам Капра.

Тя не отговори и той й изкрещя на английския си със силен акцент:

— Кучко! Търпението ми се изчерпа!

Започна да я рита. Силно. Първият удар я събори на земята.

Накрая й зададе въпрос, който мозъкът й регистрира смътно през пелената от болка. Абсолютно непонятен въпрос:

— Къде е жената на име Мила?

31.

Морис Каунти, Ню Джърси

Видях приуса под наем, паркиран сред малка горичка. Завих, изкачих стената и тръгнах по дълъг павиран път. Видях табела с надпис: „Частна алея. Влизането забранено“. В края на виещия се път се изправяше къща от началото на двайсети век, която навремето е била великолепно имение или лятна вила. Леони беше пробвала да се промъкне незабелязано, но мен ме очакваха. Единствената възможност беше да се придвижа право към къщата.

Телефонът ми иззвъня отново.

— Мини през главния вход. Никакви игрички или кучката умира пред очите ти.

Кратко и сладко.

Изкачих просторната веранда, отворих вратата и влязох в широкото антре.

— Насам — извика ми глас.

Тръгнах напред и свих вляво. Озовах се в помещение, което някога е било библиотека или кабинет. Шофьорът на лимузината явно беше бивш бойскаут. Беше изключително добре подготвен. В колана на панталоните му беше затъкната електрошокова палка. Брадичката на Леони изглеждаше насинена.

— Добре дошъл — каза той. — Бързо оздравяваш след пътни произшествия.

— Витамини и мляко.

— Не подхранват мозъка — констатира той. Почука Леони по главата с пистолета, за да подчертае думите. — Мисля, че знаеш протокола.

— Не съм въоръжен — отговорих.

— Лъжец. Ако те проверя и се окаже, че имаш пистолет, ще пратя по един куршум в палците на кучката.

Извадих оръжието на охраната, затъкнато в колана на кръста ми, и го пуснах на пода.

— Ритни го насам.

Послушах го.

— С кого играеш? — попита ме.

— Със себе си и с моя милост — отвърнах.

Той притисна дулото на пистолета си към главата на госпожа Мин и тя изпищя.

— Не ти вярвам. Не знам кого поставяш на първо място — партньорката си тук или мишената си.

— Не искам никой да пострада.

— Тогава ми кажи с кого играеш?

— С никого — отговорих. — Търсим сина на госпожа Мин.

— И решихте, че я водя при него?

— Да. Но съм сгрешил.

Той се позасмя ехидно. Понеже вече не бях въоръжен, притисна двата пистолета към главите на жените. Предизвикваше ме.

— Колебая се коя предпочиташ да оживее — каза.

— И двете.

Деляха ни десет крачки — достатъчно време да ме застреля, ако помръдна.

Знаех, че блъфира поне с госпожа Мин. Някой му беше заповядал да я доведе тук като заложничка или за разпит.

— С „Новем солес“ ли си? Защото тогава сме от един отбор и е възникнало недоразумение.

Хрумна ми, че Ана може би е предложила възнаграждение за главата на Джак Мин. Искаха го мъртъв, независимо дали аз ще го убия.

— Новем… какво?

— „Девет слънца“.

— Звучи като префърцунен ресторант.

Измери ме с очи от главата до петите. Госпожа Мин го изгледа гневно.

— Ти отговаряш на въпросите, не аз. Коя е приятелката ти?

— Казва се Леони.

— И къде да намеря Мила? Пообработих тази тук, но тя не знае.

Не очаквах такъв въпрос. Какво, по дяволите, ставаше?

— Нямам представа.

Той плъзна пистолета към окото на Леони.

— Искам да ми кажеш как да открия Мила.

— Мила се свързва с мен, когато реши — отвърнах.

— Ще ми кажеш как да я открия или ще убия една от двете.

Той притисна дулата силно към черепите им; госпожа Мин простена, Леони прехапа устни и впери очи в моите.

— Не съм сигурен коя. Ще разберем, когато дръпна спусъка. На пет. Едно… Две… Три…

— Понякога се срещаме в бар — отговорих припряно. — Тя ми се обажда. Тя избира бара.

— Уточни какво означава „понякога“.

— Веднъж седмично, когато съм в Ню Йорк — излъгах. — Но зависи от нея, не от мен.

Той се втренчи изпитателно в лицето ми.

— Седни на пода. Дръж си ръцете зад гърба.

Подчиних се. Той отлепи пистолета от главата на Сандра Мин и го прибра в кобура. После извади мобилен телефон от джоба си. Натисна няколко бутона. И каза на руски:

— Да, сър. При мен е. Казва, че се среща с жената всяка седмица в някакъв бар, но тя му се обажда.

Заслуша се трийсетина секунди.

— Да. Добре.

Затвори телефона.

Трудно е да наглеждаш трима затворници, когато единият не е завързан. Сега искаше да говоря. Но не беше ме обезвредил; използваше жените като заложнички, но стоеше на разстояние от мен. Жените ме възпираха.

Но него го възпираше фактът, че не е господар на собствената си съдба. Обаждаше се някому. Наричаше го „сър“. Приемаше заповеди и за да не го разбера, разговаряше на руски по телефона. Не искаше да знам, че той не е… на върха на тотемния стълб.

Ала не извади отново втория пистолет. Чувстваше се сигурен. Наблюдавах го. Измина минута. После още една. Той не ни застреля, нито ни попита нещо, нито ни каза какво следва.

— Тишината ме смущава — отбелязах.

Той очевидно не споделяше скрупулите ми.

— Нека позная. Шефът ти нареди да не ни задаваш повече въпроси.

Той се втренчи в мен.

— Сигурен съм, че не иска да узнаеш колко струва информацията, с която разполагаме. За да не решиш да си отрежеш парче от пая.

— Млъкни — каза той. — Отегчаваш ме. Дори не се опита да се бориш. Страхливец.

— Каза ли ти колко дават за главата на Мила?

— Млъкни — повтори той, но след кратка пауза.

— Предполагам, че щом пристигне, ти ще изкопаеш гробовете. И толкова — заявих. — Обзалагам се, че няма да ти даде дори един процент от печалбата за Мила. На час ли ти плаща? Затова сигурно си дошъл в страната на безкрайните възможности — да чистиш пръстта от ръцете си, докато шефът ти прибира безумна сума, благодарение на твоята помощ.

Той се взря в мен. Устните му се разтвориха и забелязах тънка струйка слюнка да се процежда по тях.

— Каза ти да ни пазиш, докато дойде.

Помълчах една минута.

— Не ти каза колко струва и синът на госпожа Мин, нали?

Той продължаваше да се взира в мен. Преглътна.

Вече бях провесил примката през врата му, така да се каже. Реших да я пристегна.

— Понастоящем за главата на Мила е обявена най-високата цена в света. Толкова дават само за терористи и президенти. Аз знам как да я намеря, а ти ще предоставиш информацията на шефовете си и ще им позволиш да приберат печалбата. Е, няма проблем, сигурно за награда ще измиеш лимузината.

— Интересно коя, по дяволите, е Мила? — обади се Леони.

— Млъкни — нареди й шофьорът. Погледна отново към мен и се засмя. — Защо искаш аз да спечеля повече от шефа си? От това не зависи дали ще живееш или ще умреш.

— И мен са ме прецаквали босове — казах. — Много зле. Не харесвам шефовете, защото винаги върша трудната, опасната работа, а те обират овациите. Мила ми е шеф и не възнамерявам да умра за нея.

После изиграх коза:

— Един милион. Толкова дават. И познавам хора, които ще платят поне милион, а вероятно и двойно за сина на госпожа Мин. Откраднал им е нещо и те си го искат. Твоят шеф ще вложи и тези пари в банката.

Обърнете внимание колко ме бива да танцувам степ. Обичам да импровизирам.

Той не продума, само продължи да ме гледа втренчено.

Телефонът му иззвъня. Той го отвори и каза на руски:

— Да?

Заслуша се и рече:

— Да, мога да остана по-дълго. Разбира се. Искате ли… искате ли да ги разпитам?

Тишина.

— Да, сър.

Прекъсна връзката.

— Нека позная. Не иска да разговаряш с нас — обадих се аз. — Обичам да излизам прав.

— Ще се забави.

— И не желае да разбереш какво знаем. За да не решиш да извлечеш изгода.

— Не искам да го ядосам — заяви той.

— Разбира се — съгласих се. — Онзи дърпа юздите. Какво ти остава? Той ще прибере три милиона долара. Милион за Мила, милион за хлапето и милион за това, което е откраднало.

Онзи прехапа устни.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Леони. — Млъкни.

Тя се вторачи в мен. Цевта на пистолета на шофьора не се отлепяше от косата й.

— Защо да не сключим сделка? — предложих. — Пускаш тези двете и ти и аз прибираме парите. Заедно.

Той се засмя.

— И защо да ти се доверя?

— Защото ти казах истината и ти подозираш, че имам право, а босът ти не ти е казал нищичко. Само ти заповядва и те оставя да поемеш целия риск — подчертах последните думи. — Ти си момче за всичко. Не си играч. Не си готов, предполагам.

— Млъкни — каза Леони.

— Ти мълчи! — сряза я шофьорът. — Пусна ли ги, ще отидат в полицията.

Винаги е забавно, когато човек без много мозък започне да обмисля положението.

— Няма. Хората, които плащат премиите, държат децата им — казах. — Контролират ги. Ще се приберат у дома и ще плачат за децата си.

Понякога се случва неочакваното. Понякога думите са бомба. Очите на Леони се ококориха шокирано, брадичката й затрепери. Тя обърна глава и пистолетът на шофьора опря право в челото й. Тя се взря в лицето му, присви се. Той я погледна. После допусна грешка. Погледна към мен.

— Откъде да знам, че говориш истината?

Да лъжеш е лесно. Не знам защо психолозите твърдят, че е трудно. Лъжата е най-лесното нещо на света. Истините са далеч по-трудни.

— Обади се на шефа си и му обясни какво съм ти казал — рекох. — Кажи му, че знаеш къде е Мила точно в този момент и че струва един милион. Виж как ще реагира. Чуй какво ще ти нареди да направиш.

— Ами ако убия тези двете и с теб сключим сделка? — попита той.

Изпитваше ме.

— Сам, стига! — каза Леони с глас като бодлива тел.

Свих рамене. Той се усмихна.

Има два типа убийци. Едните не убиват, освен ако не е абсолютно наложително, а другите го правят с лекота. Шофьорът беше от вторите. Обичаше надмощието. Обичаше да контролира. По душа беше нищожество и убиването го караше да се чувства велик. Аз го бях принудил да осъзнае незначителността си, да види истината за себе си. Не е трудно. Реакцията издава дали си готов да убиеш без колебание. Вярвам в делата, така да се каже.

— Лесно я жертваш — каза ми той.

Погледна към Леони, сякаш обмисля размера на загубата. Тя срещна очите му. Пистолетът опираше в челото й и от десет крачки усещах какъв гняв излъчва, усещах искриците неприкрита ярост и безпомощност.

— Точно както постъпва твоят шеф с теб. Изхвърля те като непотребна вещ.

По-късно, когато го прехвърлях отново в ума си, реших, че тези думи преляха чашата. Отключиха нещо у Леони. Идеята, че изхвърлят някого. Едва по-късно разбрах каква тънка струна съм дръпнал. По онова време сметнах, че си е помислила за Даниъл и за дъщеря си. Не възнамерявах да й прехвърлям отговорността за битката.

Исках само да го разколебая, да пробудя алчността му и ако пристъпи към мен да поговорим, да го нападна. В този момент Леони атакува. Избра точно момента. Не спести сили. Ако човек е завързан за стол, атаката не е кой знае каква — по-скоро е тласък. Тя се възползва от факта, че шофьорът стоеше до нея, и стовари цялата си тежест и тежестта на стола върху него, подтиквана от разбушувалата се ярост.

Защото той щеше да се намеси и детето й да умре, да го изхвърлят като непотребна вещ заради него.

Леони се хвърли към шофьора като борец на тепиха; краката й го избутаха и той се олюля и се стовари върху Сандра Мин, която надлежно изпищя.

Аз се втурнах напред.

Времето не се забави. Във филмите винаги забавя ход, но в тази мръсна стара къща то сякаш забърза, ускори се необратимо. Пистолетът на шофьора изгърмя два пъти и аз чух вик. Скочих към тях със затворени очи. Шофьорът отблъсна Леони. Вдигна я заедно със стола и я хвърли към мен — разчиташе, че ще се смиля и ще я уловя. Сгреши. Сниших се и краката на стола остъргаха гърба ми. Тя се блъсна в стената зад мен, високо горе, и падна върху мръсния дървен под. За да я хвърли обаче, онзи беше пренесъл тежестта си назад и двете му ръце бяха заети. Хвърлих се върху него. Притиснах го към стената и забих лакът в гръкляна му да го счупя. Но го улучих малко по-нагоре и нараних по-скоро брадичката, отколкото гърлото.

Блъснахме се пак в стената и той изви крак около моя. Паднах и видях пистолета. Стискаше го здраво и китката му се насочваше към мен. Хванах цевта и я отблъснах. Той лежеше върху мен, в по-силната позиция, а аз държах пистолета му с дясната си ръка. С лявата нанесох удари върху всяко чувствително място — гърлото, слънчевия сплит, тестисите. Три бързи жестоки удара. Той изсъска от болка и лошият му дъх ме лъхна в лицето. Вкопчих се по-здраво в ръката му и му счупих китката. Чу се силно хрущене. Забих лакът в гърлото му и той се закашля и изплю кръв.

Пари срещу дете. Познайте кой се бори по-упорито.

Леони се приземи върху нас. Столът й се беше разцепил и я бе освободил от въжетата. Тя издърпа пистолета от пръстите му. Той се опита да я халоса с лакът по лицето, но пропусна.

Леони взе пистолета. Но вместо да го застреля, побягна, за да отдалечи оръжието от обсега му. Изстреля един куршум в белезниците на госпожа Мин, заключени за най-горната напречна дъска на стола, и издърпа жената извън стаята. Остави ме да се справя сам с шофьора.

Той ми нанесе едно кроше по лицето със здравата си ръка и аз паднах върху разбития стол на госпожа Мин. Облегалката беше с напречни дъски, разхлабени от старост. Импровизирано оръжие. Грабнах стола с една ръка и го стоварих върху него. После отново. Пак и пак, отбягвайки ударите, които той се опитваше да ми нанесе. Той извика — от болка и отчаяние.

Стисках здраво стола и го налагах с всички сили. Единият крак се счупи, откъсна се от разхлабените си гвоздеи и аз го хвърлих настрани. Шофьорът се претърколи и аз ударих пода. Седалката се разглоби и изтрополи настрани. Виждах кръвта, покрила лицето му и ръцете ми. Той изръмжа; разпадаше се като стола. Знаеше, че ще го пребия до смърт.

Заотстъпва назад към прозореца.

— Кажи ми кой е босът ти и ще те пощадя — казах му.

Той изломоти нещо и се прехвърли през прозореца. Вдигна ръце да опази пребитото си тяло и се търкулна върху тревистия хълм. Скочи едва от пет стъпки, но изглеждаше, сякаш пада от по-голяма височина.

Последната голяма част от стола, останала в ръката ми, беше дъска от облегалката, от която стърчаха трески. Отчупих ги. Сега държах тояга от твърдо дъбово дърво, дълга две педи и с връх, одялан като заострено копие.

Скочих през прозореца след него.

Той се препъваше между дърветата, пришпорван от инстинкта за оцеляване. Но аз му бях счупил китката — а сигурно и някое ребро — и скоростта му не бе на ниво. Беше изгубил контрол върху днешния ден и съдбата не му се усмихваше. Напредваше под сянката на дъбовете и когато се заспускахме надолу по хълма, кракът му се натъкна на оголена бяла скала и той падна тежко.

Приземих се върху него, забих колене в тялото му и вдигнах заостреното дърво над главата си.

— Говори — казах.

Той ме заплю.

— За кого работиш?

— Прецакан си. Дори не знаеш на кого подливаш вода.

— Кажи ми.

Той се усмихна изпод кървавата каша около устата си.

— Няма.

Показах му импровизираното копие и казах:

— Ще го забия между ребрата ти и ще го завъртя.

— Наредиха ми да взема госпожа Мин и сина й, ако е там. Да ги доведа тук. Да видя с какви улики разполага хлапето.

— И да ни заловиш.

— Да, за разпит.

— Но знаеш за Мила.

— Шефът ми знае. Знаеше, че сте свързани. За пръв път чух за нея снощи.

— За кого работиш?

— Не мога да ти кажа, защото не знам.

— Лъжеш. Сигурно има име.

— Мислиш ли, че ми е казвал истинското?

— Как те наема?

— Обажда ми се. Правя каквото поиска и в банковата ми сметка на Кайманите пристигат много пари.

— Ти си бивш какво?

— Работих за латвийското разузнаване.

Много дребна шпионска агенция.

— Не ти ли плащаха добре?

— Не. По-добри пари се вадят от свободната практика. Карам лимузината, правя каквото ми каже шефът. Беше ме проучил, преди да ми се обади. Моля те…

Разбираше, че ако забия копието, ще му пронижа гръкляна.

— Пусни ме — примоли се.

Знаех, че нямаше да се смили над мен или над Леони.

— Ставай — наредих му. — Дай ми портфейла си и ключовете за колата.

Подчини се. Дишаше хрипливо; бях му счупил ребрата със стола. Лицето му приличаше на кървава маска и ризата и панталоните му бяха разкъсани. Не ме погледна.

— Не ме оставяй тук, той ще ме убие. Сигурен съм, че ще ме убие.

Усещах тежестта на дървеното псевдокопие в ръката си. Но не можех да извърша хладнокръвно убийство.

— Тръгвай. Спри, когато стигнеш Пенсилвания. Видя ли те още веднъж, наистина ще те убия.

Той кимна. Препъна се. Падна на земята.

— Ставай — казах.

Той кимна отново, съгласен, че да се изправи е чудесна идея, и аз се приведох да го вдигна на крака.

Камъкът се стовари върху слепоочието ми и паднах на колене. Причерня ми от болка. Той се изви настрани и се опита да сграбчи импровизираното ми копие. Залепи ръката ми в пръстта. После вдигна пак камъка и ме удари по лицето. Извърнах глава и той пропусна носа ми, но улучи разраненото ми дясно око. Адски ме заболя.

Усетих как дървеното копие се забива в пръстта и го повдигнах. Стъпалата му се подхлъзнаха в калта и ми направиха услуга. Забих копието в него. Заболя го, той извика, но не успях да го пронижа под плешката. Изтърколи се настрани и аз се озовах върху него. Вдигнах копието и го забих силно в корема му.

Върнах се в къщата замаян от болка. В устата си усещах горчилка. Клепачите на подутото ми око бяха почти затворени. Болеше, но си беше чисто и просто насинено око, нямаше счупени кости. Олюлявах се, но продължавах да вървя.

Леони стоеше пред вратата. Трепереше. Със здравото си око видях как ръцете й стискат лактите.

— Госпожа Мин… — каза тя. — Бързо! Ела! Къде е шофьорът?

— Мъртъв е.

Не добавих, че не беше красива смърт.

— Убил си го?

— Обикновено това означава „мъртъв“. Благодаря за помощта. Благодаря, че го застреля, когато взе пистолета и прочее. Наистина го оценявам.

— Трябваше да помогна на госпожа Мин… — промърмори тя и аз се втурнах в къщата.

Куршумът на шофьора я беше улучил в гърдите. Кожата й беше бледа и сива като облачно небе. От устата и от носа й струеше кръв. Леони бе опитала да спре кървенето. Коленичих до нея.

— Госпожо Мин?

Клепачите й трепнаха и тя отвори очи.

— Госпожо Мин? Къде отиде Джак?

Окървавените й устни изтъняха.

— Няма да ти кажа… Искате да го убиете.

— В сградата на баща си в Бруклин ли ще отиде? Взел е ключовете от дома ви.

— Няма да ви кажа нищо… Искате да нараните сина ми.

— Мога да помогна на сина ви — казах.

— Лъжец.

О, божичко, моля те, дай й сили да поговори с мен.

— Госпожо Мин, работех за ЦРУ. Не искам да нараня сина ви. Погледнете ме.

Лицето й се насочи към синините ми.

— Убих мъжа, който ви отвлече. Опитвам се да ви помогна. Излъгах го. Аз съм единствената надежда на Джак. ЦРУ го издирва.

— Обадиха ми се от ЦРУ… — каза тя. — Лъжци. Всички сте лъжци.

Клепачите й запърхаха.

Думите й ме удариха като юмрук.

— Кой от ЦРУ ви се обади? Кой?

Устните й трепнаха и дъхът й прозвуча като последно затишие.

— Искаха сделка… да защитят Джак… и мен. Ако той дойде, трябваше да го задържа вкъщи, докато те пристигнат…

— С кого от ЦРУ разговаряхте, госпожо Мин?

Но тя не искаше да обсъжда това. Не и с последните дихания, които й оставаха. Госпожа Мин промълви:

— Синът ми… помогнете на сина ми. Умолявам ви. Какво да й обещая? Нали трябваше да убия сина й, за да спася моя? Улових ръката й.

— Джак няма да пострада — казах. — Обещавам ви. Обещавам ви.

— Обичах го — каза тя. — Простих му…

И думите, и диханието секнаха, удавени в кръвта, бликнала от устата й. Тя си отиде.

— Божичко… — отрони Леони.

— Добре ли си?

Тя кимна. Взря се в мъртвата жена. Притисна пръсти към шията й, за да се увери, че вече сме напълно безпомощни.

— Какво ще правим? Шефът му ще дойде…

— Знам. Ето какъв избор имаме. Знам къде се крие Джак Мин. Възможно е да го намерим там, ако тръгнем сега. Или да почакаме да видим дали шефът на шофьора ще се появи и да разберем срещу кого сме изправени. Не можем да направим и двете.

— Джак Мин — отсече тя. — Безспорно.

32.

Манхатън

Леони шофираше, а аз седях присвит до нея. Тя пушеше цигара и издухваше дима през открехнатото стъкло. Отбелязах, че няма право да пали в кола под наем и тя ме изгледа смаяно, а после се засмя и продължи да пуши. Запалката й беше на свършване и тя се затюхка, че няма да може да успокоява нервите си занапред.

Телефонът иззвъня, когато навлизахме мълчаливо в Манхатън.

— Да? — казах.

Беше Ана.

— Имаме потвърждение, че Джак ще се срещне с агента от ЦРУ утре.

— Утре. Кога?

— Казал, че ще се обади по пладне, за да им даде указания.

Значи Ана имаше свой човек в ЦРУ.

— Знам къде иска да се срещнат. Наближава краят на тревогите ти, Ана.

— Кажи ми.

— Няма.

— Кажи ми.

— Изникна проблем. Мисля, че при теб изтича информация.

— Невъзможно.

— Похитиха майката на Джак Мин. Мъртва е. Както и похитителят й. Ако при теб не изтича информация, значи трета страна се меси в работата ни.

Сурово мълчание.

— Не ме лъжи.

— Ще ти се обадя, когато Джак Мин е мъртъв.

Ана затвори.

— Не я ядосвай — обади се Леони. — Тя държи всички козове.

— Не — казах. — Само си мисли така.

— Кой се опитва да ни прецака? ЦРУ?

— Всеки може да твърди, че е от ЦРУ — отвърнах. — Не знам. Но няма значение, стига да успеем първи да намерим Джак Мин.

— Коя е тази Мила?

Как да й обясня?

— Приятелка.

— Кой предлага премия за главата й? — попита Леони с равен глас.

— Неин интересен приятел.

— Опитваше се да паникьосаш шофьора.

— Не смятах да продавам никого. Благодаря за доверието.

— Аз ти благодаря. Ти ни измъкна живи.

— Заедно сме.

— Да — каза тя, но сега го вярвахме по по-различен начин отпреди.

Тя замълча. Аз размишлявах дали от „Специални проекти“ са идентифицирали информатора си Джак Мин пред последните няколко часа. Сетих се за Фейджин. Дали се беше обадил на шефовете си от „Специални проекти“ и дали някой от тях би наел бивш латвийски шпионин и настоящ шофьор на лимузина да свърши мръсната им работа.

Пристигнахме в Уилямсбърг, Бруклин, и спряхме пред сградата на Ръсел Мин — онази, чиито ключове беше взел Джак. Всички прозорци бяха тъмни. Постройката беше голяма, четириетажна, приличаше на бивша малка фабрика. Не беше преустроена на магазини, ателиета или апартаменти за млади претенциозни професионалисти и бивши манхатънчани, тълпящи се в Уилямсбърг. Върху прозорците бяха заковани греди. Табела отстрани оповестяваше: „Имоти Мин“.

— Ще влезем ли? — попита Леони с напрегнат глас.

— Да, възможно е той да е вътре.

Отключих и влязохме.

Включи се аларма.

— По дяволите! — възкликнах.

Втурнахме се обратно към колата. Свихме в странична уличка и зачакахме. Първа откликна кола на частна охранителна компания. Охранителят влезе вътре, застоя се там и изключи алармата.

— Не мисля, че Джак Мин е вътре — каза Леони.

След няколко минути охранителят излезе, заключи вратата, обиколи за последен път сградата и си тръгна.

— Никакъв Джак — каза тя.

Но по някаква причина той беше отнесъл ключовете. Ако сега го нямаше, скоро щеше да дойде. Отказвах да приема възможността да греша.

— Тук ли ще чакаме? Ще следим дали ще се появи? — попита тя.

Главата ми туптеше от болка. Окото ми почти се беше затворило; нямаше да се размина без синина, а не исках синини, защото се запомнят лесно. Трябваше да съм невидим.

— Нужен ни е наблюдателен пункт — казах, — откъдето да виждаме сградата. Да проследим кога идва частната охрана.

Подкарахме отново край сградата и фаровете ни затанцуваха по табелата. Обект, охраняван от „Проксима Систъмс“.

Тя ги потърси в айфона си. Извади телефона на госпожа Мин от джоба си, изслуша гласовата й поща и набра номера.

— „Проксима“, Ню Йорк.

— Обажда се Сандра Мин от „Имоти Мин“. Притежавам сграда в Уилямсбърг. Вие я охранявате.

Леони преправи гласа си. Звучеше по-рязко, по-плътно.

— Да, госпожо. Ще ми продиктувате ли паролата си?

Леони се поколеба около пет секунди.

— Джак.

Чу се трополене на клавиши и после:

— Благодаря, госпожо, как да ви съдействам?

Втренчих се в нея. Как беше познала?

— Искам да потвърдя графика за проверка на сградата. Разбрах от други собственици, че престъпленията в квартала са се увеличили и преди малко ми съобщиха за проникване с взлом.

— Да, госпожо — отново трополене на клавиши. — Охранителят минава в единайсет преди полунощ, в един, в четири и в шест след полунощ и после отново в дванайсет на обяд. Десетина минути плюс-минус. Ако закъснее повече, ви се обаждаме. Искате ли да патрулираме по-често?

— Засега не. Благодаря — каза Леони и прекъсна връзката.

— Трябваше да отмениш абонамента — констатирах сухо.

— Обикновено това изисква лична среща или друга парола — отвърна Леони. — Не исках да събуждам подозрения. Вече знаем графика.

— Как налучка паролата?

— Майка съм. В осемдесет процента от случаите майките използват имената на децата или на домашните си любимци или техни варианти. Струваше си да опитам.

— Значи знаем кога идва охраната. И има достатъчно време Джак и Огъст да се срещнат. — Размислих. — Не мисля, че Джак ще лагерува в сградата. Рискува охраната да го открие или да го забележи някой. За да сме сигурни обаче, трябва да намерим място, откъдето да наблюдаваме.

Огледах сградите.

— Ето! На две пресечки оттук има хотел.

33.

Хотел „Еспер“ Уилямсбърг

/Бар „Последен миг“ Манхатън

Леони нае стая в уилямсбъргския хотел — изискано място с безсмисленото име „Еспер“ (дали беше съкращение от „есперанца“ — надежда, или намекваше, че гостите му могат да четат мисли?), само една стая с прозорец, който гледаше към сградата на Мин. Щяхме да будуваме на смени и ако някой друг — таен елемент от ЦРУ, да речем — ни издирваше, сигурно щеше да проверява за мъж и жена, настанени едновременно, но в отделни стаи. Върнах се с колата в манхатънския ни хотел и си измих лицето от мръсотията и кръвта. Изглеждах добре, с изключение на насиненото око. Не беше толкова зле. Събрах всички бележки и листове на Леони и ги натъпках в малкия й куфар. Облякох чисти дрехи, взех чантите ни и платих сметката.

После се качих в приуса и наминах край моя бар — „Последен миг“. Приличах на корабокрушенец и Бъртранд повдигна вежди, когато ме видя. Качих се направо горе. Имах апартамент там, но не смеех да доведа Леони. Тя вече знаеше, че съм собственик на бар „Каньон“ във Вегас, но не беше необходимо да научава повече за бизнеса ми. Освен това не исках Мила да разбира какво правя.

Но щом отворих вратата — ето я и нея! Седеше пред компютъра. До лакътя й се мъдреше спретната бутилка „Гленфидих“.

Пишеше нещо. Погледна ме и прокара опакото на дланта си по очите.

Нима плачеше? Никога не бях я виждал просълзена. Но всъщност и сега не видях нито една сълза.

— На нищо не приличаш — каза тя.

— Знам. Ти как си?

— Добре. Какво става?

— Трябва ми екипировка.

— Какво правиш, Сам?

— Връщам си сина. Не искам да задаваш въпроси.

Тя ме изгледа втренчено. Почувствах се неловко. Мила знаеше толкова много за мен, а аз — толкова малко за нея.

— Но ти ми зададе въпрос. И на мен ми се полага един — отвърна тя.

— Моля?

— Попита ме защо дават толкова висока премия за главата ми. Пиша ти подробен отговор.

— Не ми приличаш на есеист.

Мила използваше думите пестеливо.

— Е, знай, че в училище есетата ми печелеха награди.

Пръстите й се върнаха върху клавиатурата, но продължи да ме гледа.

— В Молдова сигурно награждават учениците с кози.

— Невинаги. Веднъж получих „Гънка във времето“. Завинаги запомних посланието на книгата. Никога не се огъвай пред тъмните сили.

— И любовта побеждава всичко.

— Да, Самуел. Любовта побеждава всичко. Или поне се опитва.

Сега тя погледна към екрана.

— И кога ще прочета изповедта ти?

— Сигурна съм, че издателите биха се сборичкали като гладиатори за историята ми. Но ти ще я прочетеш първи. Когато ми кажеш какво правиш и как да ти помогна.

— Помогни ми, като не се намесваш.

Влязох в килера. Прибрах в чантата си бинокъл, две фенерчета и един „Глок“. За Леони избрах „Берета“ — за самозащита. Взех амуниции. Сгънах и един костюм „Бърбъри Просрум“ и подходяща риза, вратовръзка и обувки. Нищо чудно да ми се наложи да изиграя роля, за да примамя Джак.

Мила застана на прага.

— Не е необходимо да водиш битката сам.

— Не съм сам.

— Отказваш да ти помогна?

— Защото си в опасност. Не се замесвай. Напусни Ню Йорк, Мила. Веднага.

— Не се страхувам от главорези.

— Говоря сериозно. Тази нощ убих един човек, който те търсеше, искаше да те издам. Шефът му те издирва. Някой от ЦРУ.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Искат да ме разпитат.

— Не смятам така. Мисля, че някой иска премията за главата ти.

— Тогава в името на собствената си безопасност — закашля се тя — трябва да остана до теб. Да ти помагам. Ще им се опълчим заедно.

— Не.

— Защо?

— Защото ти искаш информатора жив. Човекът, който ще ти поднесе „Новем солес“ на тепсия.

— Разбира се, че ще ни поднесе „Новем солес“ на тепсия. А може би човекът, обявил премията — каза тя.

Осмислих думите й.

— „Новем солес“ са обявили наградата за теб?

Тя кимна.

— Един от тях стои зад това. Убия ли човека, който иска да умра, никой няма да спонсорира отмъщението му. Ще им бъде все едно. Става дума за лична вендета.

— Защо тогава този човек от „Новем солес“ не поиска да разменя теб срещу сина си?

— Не знаят, че се познаваме — отвърна тя. — Никой от хората, които биха могли да им кажат, не е сред живите.

Тя помълча малко.

— Освен Огъст и човека от ЦРУ, когото е уведомил.

— Защо не ми каза?

— Защото трябва да убиеш информатора. Заради сина си.

— Ами ако информаторът не знае къде е човекът, който иска да умреш?

Тя сви рамене.

— Улавяш нишка, развиваш я и цялото одеяло се разплита. Леля го повтаря винаги и има право.

— Кой иска да умреш?

— Казва се Цвиман. Крие се от мен, както аз се скрия от него. И за неговата глава е обявена награда. Ще видим кой ще плати първи.

— Цвиман?

— Да.

— Защо иска да умреш?

— По-лесно е да прочетеш, отколкото да ти го разкажа. Разказвала съм историята си само на още един човек. Обикновено не я обсъждам.

Гласът на Мила прозвуча по-тихо.

— Не се шегувай.

— Накърних гордостта му — усмихна се тя. — Къде отиваш?

— Остави ме да действам сам. Ако Джак знае къде е Цвиман, непременно ще разбера.

— Сладка лъжа, Сам — вдигна Мила чашата с уиски. — Искаш ли да се погрижа за окото ти?

— Не.

— Успех тогава!

В този момент направи нещо, което не беше правила никога. Прегърна ме. Държах чантата с дрехите и раницата с оръжията. Не бях настроен точно за прегръдки. Ръцете й се плъзнаха по гърба ми и тя ме потупа по гърдите.

— Внимавай. Надявам се да намериш сина си.

— Благодаря — усмихнах се. — Защо си в Ню Йорк?

— За да си купя обувки — каза тя.

— О! Пази се, Мила. Ще ми липсваш.

— Пази се, Сам. И ти ще ми липсваш.

Тръгнах без нито дума повече. Сърцето ми се беше свило на топка. Излязох в облачната, беззвездна нощ.

Щях да си върна сина и никой, никой нямаше да убие Мила.

Големи надежди.

Потупах джоба на ризата си. Беше пъхнала вътре малък чип, тънък като лист, докато ме прегръщаше. Поднесох го към уличната лампа. Проследяващо устройство, като модифицирана СИМ карта. Тя ми пожела успех, но искаше и да разбере къде отивам. За да ми помогне или за да поведе собствената си битка? Не знаех. Опитах се да не го взимам присърце.

Двама клиенти излизаха от бара и аз услужливо им извиках такси. Леко позамаяни от отличните мартинита в „Последен миг“, те ми благодариха и когато им отварях вратата, аз пуснах проследяващото устройство на Мила върху пода на таксито.

Нека я отведе, накъдето пожелае, далеч от бойното поле, към безопасността.

Аз поех към Леони и към дългата нощ преди решителния ден.

34.

Морис Каунти, Ню Джърси

„Светът е малък и става все по-малък“, помисли си той.

Рикардо Браун стоеше до пронизаното тяло на шофьора на лимузината. Изруга под нос. Извади пистолета си и внимателно простреля лицето на мъжа. Светеше си с фенерче в безлунната нощ и се стараеше да не изцапа с кръв обувките и джинсите си. Презареди и простреля десетте пръста. Щеше да си спечели най-много няколко дни, ако откриеха тялото, но навремето дори нищожна преднина го беше спасявала. Свали кабелите на лимузината и извади подправените документи за регистрация и застраховка. Идентификационният номер на автомобила отдавна беше заличен. Прибра трупа в багажника. После вкара и тялото на Сандра Мин.

До къщата имаше голямо езеро. Той намери голям камък и затисна педала за газта. После проследи как водата поглъща лимузината. Колата потъна изненадващо бързо. Изчака водата да се успокои и вълничките да се изгладят.

Качи се в мерцедеса си и се върна в апартамента си в Гринич Вилидж. Вече беше много късно и той седна да пийне кафе. Гледаше звездите и се питаше доколко е в опасност. Дали някой знае какво прави и защо.

Сам Капра. Щеше да го спре, ако не беше се наложило да се среща със задниците от Лангли за спешен рапорт. „Специални проекти“ беше като разбунен кошер и само той и Огъст знаеха за случая с Джак Мин. Е, вече и Фейджин, но Фейджин не би проговорил. Елиминираше ли Фейджин, щеше да предизвика твърде много въпроси; той беше златен, недосегаем. Но стабилен депозит в банковата му сметка щеше да осигури мълчанието му и по дяволите, почти никой във фирмата не знаеше, че Сам Капра е спасил ЦРУ от невъобразимо унижение при инцидента на стадион „Янкис“. Повечето, ако изобщо бяха чували кой е, го мислеха за подозрителен, незаслужаващ доверие субект.

Обзе го лек гняв, че е позволил положението да се изплъзне от контрол. Седна пред лаптопа си и включи личен уебсайт в рамките на компютърната мрежа на „Специални проекти“. Натисна икона с надпис „Изгнание“. С тази кодова дума Огъст беше обозначил случая „Джак Мин“. Единствените двама, които имаха достъп до файла, бяха Огъст и Браун.

Прочете: „Чух се с обекта по телефона. Ще ми се обади пак в 12 източно време утре с инструкции за среща“.

Значи утре всичко щеше да приключи. Ако Мин не умре преди срещата, той ще го арестува, ще му каже, че майка му вече е настанена на сигурно място в защитена къща на „Специални проекти“. После ще види с какви улики разполага и ще се погрижи Джак да изчезне завинаги. Единственият начин да е в безопасност, единственият начин да е сигурен.

Огъст можеше да създаде проблем, но бързо прехвърляне в друг отдел щеше да разреши дилемата. Огъст беше добър воин; щеше да изпълни заповедите му. След няколко месеца Браун щеше да го посети, да го изведе на вечеря и да му съобщи, че „Новем солес“ са обезвредени.

И никой няма да узнае.

Рикардо Браун обмисли единствената следа, с която разполагаше относно другото си начинание — Мила. Сам беше казал на шофьора, че понякога се среща с нея в бар. Не особено полезна информация за местонахождението й.

Освен ако Капра не желае да го проследят и да провери кой ще изскочи на светло.

Но това нямаше значение, ако Сам Капра умреше утре.

Целият инцидент беше срамен провал. Беше прегледал досието на Капра. Светът все още не знаеше, че бомбата в лондонския офис беше атака срещу екипа на „Специални проекти“; не знаеше, че агент на ЦРУ, бременна от колега, е извършила сериозно предателство; не знаеше, че повече от един предател, купен не от идеология или неприязън, а от пари, е бил отлъчен от фирмата. Не знаеше, че човек, когото фирмата презира като предател, е бил неин спасител. Капра беше изпълнил дълга си.

Дълг. Дългът багреше кръвта на Браун, дългът беше кислородът, който пълнеше дробовете му. Дългът е всичко. Кара те да прекрачваш граници, да поемаш рискове, да посвещаваш живота си на нещо и същевременно да събираш смелостта да жънеш плодовете от труда си.

Навремето Браун пишеше в дневника си поеми и есета за дълга. Опитваше се да проумее собствените си чувства, но накрая изгори всичко.

Ако Капра се бе върнал в „Специални проекти“, когато му предлагаха — ако беше продължил да изпълнява дълга си — това нямаше да се случи. Срамота! Не искаше Капра да умира. Поне нямаше да е враг, а жертва. „Звучи по-благородно“, помисли си Браун.

След като Андрис, шофьорът на лимузината, беше мъртъв и плуваше във вечната компания на госпожа Мин, някой друг трябваше да се заеме с Капра и Джак Мин. Най-хубавото в „Специални проекти“ беше това, че клонът действа отделно и не бива да го свързват с фирмата. Тоест при нужда имаше право да използва персонал извън фирмата. Без да регистрира наетите. Като Андрис и компанията му за превози с лимузина, основана с долари на фирмата, изпрани от „Специални проекти“.

Или сестрите. Да, сестрите бяха добър избор за утре. Те винаги разведряваха настроението му.

35.

Бруклин

Джак Мин седеше в киносалон. Гледаше четвъртия филм за деня. Киносалоните бяха приятни, тъмни и тихи и той можеше да мисли. В момента на екрана се разиграваше романтична комедия — с равнодушен сценарий и равнодушни актьори. Не искаше да гледа нищо извратено или насилническо. Не обичаше филми със стрелба. Особено след Ротердам. Сега филмовият герой беше решил, че майката на приятелката му си пада по него, което не беше вярно, но изглеждаше забавно. Всъщност не беше. Вечерята му се състоеше от хотдог и кока-кола. Купи ги в киното и разклати леда в огромната чаша.

Предателството на майка му вече не го тормозеше. Не беше изненадан. Тя никога не се съобразяваше с желанията му; почувства се свободен едва когато избяга под чуждо име и в чужда държава. Сега същото щеше да се повтори; „мама ще се погрижи“, помисли си горчиво той. Ще се обади на приятелите си, ще ги пусне по дирите му. Майчина любов, няма що.

Бележникът беше залепен за гърба му. По-рано в „Старбъкс“ седна в самотен ъгъл и прелисти отново загадъчните му страници. Банкови сметки, снимки, имейл адреси. Разгледа снимката на тримата, под която пишеше „Детска градина“. Думите „Детска градина“ намекваха за място, където нещо се ражда или расте под закрила. Просто снимка на трима души. Но очевидно трима, чието присъствие един до друг само по себе си разкриваше тайна за тях. Ако девет слънца означаваше деветима души, значи те бяха една трета, а разполагаш ли с третината, може да откриеш и останалите шестима. И да ги обезвредиш.

Замисли се дали да опита да се свърже с някого от изнудваните, но се отказа. Ако ги уплашеше, щяха да изчезнат, а бележникът щеше да изгуби стойността си, щом подкупните марионетки се разбягат. Ако се укрият, нямаше да има полза от тях. На една страница откри един-единствен телефонен номер. Изкуши се да го набере и страхът и любопитството му поведоха битка.

Повече отвсякога бележникът беше билет към спасението му.

Но… Зачуди се защо, ако майка му се беше обадила на ЦРУ, те не го чакаха в апартамента, когато пристигна. Защо да не го заловят у дома? Да не би да бяха разбрали в последния момент, че е той. Ако го бяха причакали да се появи у дома, сигурно щяха да го задържат по-лесно и без много-много шум.

Не знаеше какво да мисли.

Трябваше да поспи някъде. Пансионите отпадаха; не знаеше кого ще изпрати майка му да го търси, камо ли „Новем солес“. Щом бездомниците можеха да спят на улицата, значи можеше и той. Само една нощ.

Излезе от киното и се шмугна в поредното кафене. Мнозина негови връстници седяха зад компютрите си и бръщолевеха по форумите. Преструваха се, че пишат следващия велик американски роман, а всъщност прахосваха най-съзидателните си години в социални сайтове. Взе си безкофеиново кафе, седна в ъгъла и разтвори бележника. Втренчи се в телефонния номер на последната страница.

36.

Бар „Последен миг“ Манхатън

Мила поръча още един „Гленфидих“ от Бъртранд и сандвич с бекон от малката кухня в „Последен миг“. Затвори файла с признанията си за Сам, с историята, която досега беше разказвала само на един човек, и отвори проследяващия софтуер, който щеше да й покаже накъде отива той.

Разгледа маршрута. От „Последен миг“ до хотел в Гринич Вилидж. После в нощен клуб и пак в хотел. Сам едва ли обикаляше нощните клубове. Беше открил чипа и го беше оставил в такси. Тя се усмихна. Не беше глупак. И сега знаеше, че се е опитала до го надхитри. За миг се поколеба дали да не изтрие признанията. Ядоса му се; безпричинно, разбира се, но въпреки това му беше ядосана. Тя беше жива и бе сигурна, че бебето му вероятно е мъртво или никога няма да го види, независимо какво му обещава Ана. „Новем солес“ не разбираха какво е чест, справедливост, милосърдие. Никога нямаше да му върнат детето, тя го знаеше и й се искаше той също да го проумее. Но не можеше да му го обясни; не можеше да настоява да загърби надеждата.

Не можеше да му причини това, което бяха причинили на нея.

Отпи голяма глътка уиски и пръстите й се върнаха върху клавиатурата. Думите върху електронния екран затанцуваха пред очите й като дребни сгърчени призраци.

37.

Летище „Дж. Ф. Кенеди“

Наблюдателя слезе от самолета. Устата му киселееше от дрямката. Костюмът му не беше изрядно чист. Изчака тълпата пътници от първа класа (за огромно свое раздразнение не бе успял да си купи билет за първа класа) и после покорно последва останалите по стълбите. Стюардесите му кимаха и му благодаряха като роботи.

Нареди се на опашката пред митницата за граждани на чужди държави и най-после представи холандския си паспорт. Пропуснаха го да премине без колебание и той дори успя да се усмихне на служителката, която му пожела приятен престой в Съединените щати.

Излезе в града, прочут с кулинарните си изкушения, и закопня за ваканция, през която само да яде и да разговаря с главните готвачи тук. Сега обаче не биваше да мисли за храна. В „Новем солес“ бяха открили, че Джак е отлетял от Брюксел; Рики го беше излъгала. Щеше да си плати, когато му остане време за нея. Сега Джак Мин и неговата книга с тайни бяха тук, в този град. Сам Капра и Леони Джоунс щяха да убият Джак Мин и после да умрат. Идентифицираше ли бившия си агент като убиец на Джак, ЦРУ щеше да прекрати случая „Новем солес“. Кръгът ще се затвори и те ще бъдат в безопасност.

Телефонът му иззвъня.

— Да?

Мълчание.

— Да — повтори нетърпеливо Наблюдателя.

— Здрасти — обади се глас, който беше чувал на запис от разговора с ЦРУ, глас, който познаваше до последната нотка. Джак Мин.

— Здрасти — повтори Джак Мин във внезапната тишина.

Наблюдателя застина.

— Кой е?

— Не ме познаваш — каза Джак Мин, — но телефонният ти номер е в бележник, който открих. Ти кой си?

— Не мога да ти кажа, защото не те познавам — каза Наблюдателя.

— Мисля, че те изнудват — каза Джак. — Прав ли съм? Защото ако е така, вероятно мога да спра хората, които те тормозят.

— Ти… ти… — заекна Наблюдателя. — Кой си ти?

— Понеже не отрече, ще приема, че наистина те изнудват.

Наблюдателя заобмисля трескаво възможностите. Какво точно съдържаше този бележник? Студени тръпки полазиха по гръбнака му.

— Слушай! Не знам кой си и дали не ме подвеждаш да кажа нещо, което не бива.

Изиграй ролята на жертвата, примами го да се издаде.

— Обясни ми как точно си намерил телефонния ми номер.

— Един приятел ми даде бележника. В него има номера на банкови сметки, имейли и снимки. Мисля, че съдържа тайни, с които са шантажирали хора от цял свят, хора на високи постове в деловите и правителствените среди.

Тишина.

— Отговаряш ли на тези критерии?

— Възможно е. О, божичко… — възкликна Наблюдателя.

Страхът в гласа му не беше напълно подправен. Той изруга. Стоеше до опашка за таксита край летището. Не разполагаше с оборудване да проследи обаждането; не можеше да алармира техническите сътрудници на „Новем солес“. Налагаше се сам да примами Джак Мин. И честно казано, ако му се изплъзнеше някакъв си студент, значи не заслужаваше работата си.

— Виж, ако това е тест, знай, че съм направил всичко, което пожела. Всичко. Умолявам те…

— Не е тест, опитвам се да ти помогна. Ако ми разкриеш кой си и какво те принуждават да вършиш…

— Няма да призная нищо. За бога, за бога… Ти ми кажи кой си, къде си. Убеди ме, че мога да ти се доверя — вмъкна в гласа си нотка неподправен ужас Наблюдателя.

— Ще предоставя тази информация на властите — уточни Джак. — Целият бележник. Сега. Ако искаш да обезвредят тези хора, аз съм насреща. Мога да скъсам листа с телефонния ти номер, преди да предам бележника на властите. Така няма да те разобличат.

„Ти, коварно копеленце — помисли си Наблюдателя. — Искам лично да те убия“.

— Спестяваш си неприятностите. Ще го направя, ще скъсам листа от бележника, ако ми разкажеш какво те карат да правиш.

— Трябва да размисля — каза Наблюдателя. Печелеше време.

— Е, разполагаш с една минута — отвърна Джак Мин, стараейки се гласът му да прозвучи твърдо.

— Не ме заплашвай, ще затворя.

— И тогава полицаите ще се появят на работното ти място или в дома ти и ще те попитат защо си сътрудничил на престъпна организация.

— Няма да разговарям с теб по телефона — каза Наблюдателя. — Може ли да се срещнем?

— Това е парижки номер, а аз не съм в Париж.

— И аз не съм. В Ню Йорк съм.

Рискува да признае, че е в същия град като Джак Мин. Джак замълча.

— Тук съм заради тях. Наредиха ми да дойда — обясни Наблюдателя, сякаш думите едва се изтръгват от гърдите му.

— Минутата ти изтече — констатира Джак.

Наблюдателя реши.

— Работя за голяма фирма в областта на финансовите услуги. Давам им данни от фирмата. Предоставям ги веднъж месечно, финансови отчети, вътрешна информация, инвестиционни планове. Поверителни сведения, които да използват на фондовите борси във Франция, Съединените щати и Хонконг.

— С какво те изнудват?

Наблюдателя размисли. Трябваше да пробва.

— Замесих се в търговия с вътрешна информация. Разкриха ме. Казаха, че ще ме разобличат, ако не им помогна. Вече не търгувам, просто им предоставям информация. Ако не им се подчиня, ще ме разобличат, ако ги разкрия, ще избият цялото ми семейство. Не казвай на никого, моля те. Умолявам те.

— Заради тях ли си дошъл в Ню Йорк?

— Поискаха информация за една сделка с акции.

— Чия сделка?

— Няма да кажа. Изтече ли, ще разберат, че аз съм източникът.

— Съжалявам — рече Джак. — Благодаря. Ще скъсам листа с телефонния ти номер.

— Не давай бележника на никого — каза Наблюдателя. Трябваше да опита. — Не бива. Ще унищожиш живота на десетки хора.

Тишина.

— Откъде знаеш, че изнудват десетки?

— Звучи логично, щом са напълнили цял бележник. Изтекоха десетте най-дълги секунди — поне откакто бе срещнал Мила — в живота на Наблюдателя.

— Не те изнудват — заяви Джак Мин. — Ти си един от тях, нали?

— Не.

— Според мен човек, когото изнудват, би прекъснал веднага връзката и не би казал нито дума. Откъде знаеш, че не съм полицай?

— Полицаите идват лично. Нямат право да изтръгват признания по заобиколен начин.

— Възможно е, ако ти подслушват телефона — каза Джак.

— Не им давай този бележник. Моля те.

— Телефонният номер няма да е в него. Защо се притесняваш? Загрижен си за другите жертви?

— Просто не искам да пострадат невинни хора. Нощният ветрец, понесъл мирис на керосин, лъхна в лицето му. Трябваше да спре този нищожен лунатик. Някак.

— Много милосърдно от твоя страна. Впечатлен съм — каза Джак Мин. — Благодаря ти…

Настана време за план „Б“.

— Знаят кой си, Джак — каза Наблюдателя. — Което означава, че знаят коя е Рики и коя е майка ти. Ще открият всеки, който ти е мил, и ще го сринат със земята. О, да. Нали знаеш защо съм тук? Ще те унищожа финансово, ще унищожа семейството ти и всичко, което ти е скъпо. Майка ти ще се продава в тъмни улички, когато приключа с нея.

Зашеметено мълчание от другата страна.

— Моля? — изрече най-сетне Джак.

— Предлагам ти и друг вариант. Ще купя бележника. Ще купя мълчанието ти.

— Не ти вярвам.

— Десет милиона. Хубаво, кръгло число, с което да живееш охолно до края на дните си.

— Не става — каза Джак. — Питай мъртвия главорез в амстердамската болница дали ще се срещна лично с теб.

— Направиха го без моето одобрение, от страх. Сглупиха. Да се разберем като зрели хора. Ще внеса половината в твоя банкова сметка. Ти ще ми изпратиш бележника по пощата и аз ще ти платя другата половина.

— И когато се появя в банката или прехвърля парите, ти ще ме намериш и ще ме убиеш. Не, благодаря. Освен това откъде знаеш, че не съм копирал бележника?

— Ще ти предложа следното — плащане в брой. Уговаряме място, където да оставиш бележника. И място, където аз да оставя парите.

— Десет милиона в дребни банкноти не се пренасят лесно от човек, който бърза — каза Джак. — Не ти вярвам.

— Ще ти дам два пъти повече от ЦРУ.

— И ще съм мъртъв два пъти по-бързо.

— Джак, ако не си сговорчив, ще те унищожа.

— Опитваш се да ме подмамиш на светло. Не. Знаеш кой съм. Аз знам кой си ти. И когато приключа с теб, кучи сине, ще се чудиш в коя миша дупка да се свреш.

Това нищожество се осмеляваше да го заплашва! Него! Наблюдателя долови колко рязко прозвуча собственият му глас:

— Ти си презряно нищожество. Когато умреш, а ти ще умреш, ще организирам тържество. Ще поканя гостите да пийнат по чаша и ще наблюдаваме как те подлагат на бавна смърт. Няма да е в тъмен склад или мазе. Край теб ще се тълпят хора и ще се смеят, докато смъкват кожата ти, избождат очите ти и изгарят ушите ти.

— Някой ще изгори — каза Джак. — Но няма да съм аз.

После прекъсна връзката.

Наблюдателя стоеше като истукан; нажежен гняв се надигаше бавно в очите му. Затвори телефона и с отмерени крачки тръгна напред към опашката от пътници, чакащи такси.

38.

Хотел „Еспер“, Уилямсбърг

— Искам да разбера кой притежава къщата в Ню Джърси — казах.

Бяхме в хотелската стая; Леони седеше до масата, а аз стоях пред прозореца и се взирах към закованите с дъски прозорци на сградата на семейство Мин.

Тя отвори лаптопа.

— Щеше да е по-лесно, ако знаехме адреса. Мястото е посред нищото.

— На табелата пишеше „Ривър Рън Роуд“. Намери общинска карта на недвижимите имоти. Или потърси в Гугъл Мапс.

Тя започна да пише и затананика тихо. Пред компютъра Леони приличаше на съпругата ми Луси. На бившата ми съпруга. И Луси беше спец по компютрите. Взрях се в мрака навън и я оставих да работи. Тя натискаше клавишите, издирваше карти, сравняваше ги с маршрута ни.

— Къщата е собственост на „Обединени езикови училища“.

— Езикова школа?

Нищо чудно, че беше западнала. Нали напоследък хората учат чужди езици с помощта на софтуерни програми? А и се намираше в пустошта.

— Да не би да е методика за потапяне в езиковата среда?

Пръстите й пробягаха по клавишите; тя задъвка замислено устни.

— Уебсайтът им е съвсем скромен.

— Къде е централата им?

— В Ню Йорк. Предлагат интензивни курсове в околностите на Ню Йорк, във Флорида и в Орегон. Но пише, че следващите три курса са запълнени.

— Вероятно шофьорът е знаел, че къщата пустее.

— Да. Може би е откарвал курсисти дотам и е разбрал, че сега не се използва.

Но не звучеше логично.

— Щеше ли да пустее, ако бизнесът им процъфтяваше?

Взех телефона, седнах върху леглото и им се обадих.

„Свързахте се с офиса на „Обединени езикови училища“. Предлагаме обучение и преводачески услуги“. После записът заизброява отегчително всички основни езици, говорими на четири континента. Замислих се дали да не изключа. Вероятно това искаха. Най-сетне ме подканиха да оставя съобщение. Прекъснах връзката.

— Фирмата е фасада — заявих. — Никой не затруднява толкова клиентите си.

— Фасада за „Новем солес“?

— Вероятно. Ще намериш ли още нещо за тях?

— Да, но ще ни помогне ли това да открием Джак Мин? Да не се разсейваме, Сам. Ако се справим, утре децата ни ще бъдат при нас. Изчезваме и забравяме за „Новем солес“.

Станах и се взрях през прозореца. Тя занатиска клавишите, а аз съзерцавах мрака.

— Влязох в „Проксима Секюрити“ — каза тя. — През профила на Сандра Мин. Открих достъп до проследяващия монитор. Показва кога някой влиза в сградата и набира кода.

— Знаем, че охраната въвежда кода.

— И предполагаме, че Джак също го знае. Разбрахме графика на охраната. Ако някой дойде по друго време, вероятно ще е Джак.

— Можеш ли да изключиш алармата?

Тя поклати глава.

— Отделна система е.

— Е, поне ще знаем кога някой идва и си отива.

— Ще задам на лаптопа да включва звуков сигнал, ако някой набира кода — каза тя. — Искаш ли един съвет?

— Не.

— Не се изправяй срещу „Новем солес“, когато приключим. Отмъщението е най-безсмисленият мотив на света. Съпругата ти е направила своя избор, нали? Вземеш ли сина си, имаш всичко, което си струва. Нали? Не се опитвай да се бориш с тях. Заживей спокойно и сигурно.

— Да продължа напред и да забравя, че съм убил младеж, способен да ги срази?

— За да спасиш сина си? Да. Не мисли за Джак Мин като за човешко същество. Всички хора изтриват неприятните спомени от съзнанието си. Джак Мин е направил своя избор също като съпругата ти.

— И сега иска да го изкупи — казах. — Нищо ли не значи това?

Тя замълча.

— Опитва се да бъде добър човек. Ако се беше изправил срещу „Новем солес“ преди девет месеца, щеше да се предаде на мен и аз бих умрял, за да спася живота му.

Леони стана и седна пред прозореца. Втренчи се в сградата.

— Някои решения са необратими. Ще стоим ли на пост?

— Ако желаеш. Но сериозно се съмнявам, че ще рискува охраната да го открие. Трябва да се доверим на източника на Ана.

— Сигурен ли си?

— Така мисля. Той не е обучен оперативен агент. През деня е по-лесно. Вижда срещу какво се изправя. Смятам, че тази нощ ще лагерува другаде. И той трябва да поспи.

— Но защо вече не е отишъл в ЦРУ?

— Явно има основание. Държи да контролира срещата. Знаем, че е искал да се види с майка си, но тя го е изхвърлила на улицата и той е изгубил укритието си. Възможно е да се е срещнал с приятел или да осмисля уликите срещу „Новем солес“ и… не знам… да изгражда версията си. Сигурно решава в движение. Хакерите импровизират, нали?

Нямахме добра гледка към сградата на Мин. Виждахме задните улички, отвеждащи към нея, но не и главния вход. Ъгълът пречеше. Не откъсвах очи от закованите с дъски прозорци. Отникъде не се процеждаше светлина.

Отдалечих се от прозореца и легнах. Главата ме болеше. Окото — също. Да подремна. Само час-два.

— Когато отведе госпожа Мин…

— Не исках да те изоставя. Но само тя можеше да ни каже къде е Джак. Та си рекох…

— Решимостта ти е удивителна — казах.

— И твоята — тихо отрони Леони. — Уби онзи човек.

— Да.

Не отворих очи.

— Неприятно ли е?

— Надявай се да не е. Утре ще трябва да убия отново.

Заслушахме се в далечното боботене на автомобилите — диханието на Ню Йорк.

— Ако бяхме хванали Джак в дома на майка му…

— Видях стаята му. Той е просто едно хлапе. В много отношения.

— Няма значение. Недей да изпитваш съжаление към него.

— Ще изпитвам каквото пожелая, драга.

Трябваше да си държа устата затворена. Показвайки съчувствие към жертвата ни, подхранвах недоверие у Леони.

— Познавах човек, който убиваше. Окото му не трепваше. Никога.

Отворих едно око.

— И на него ли му помогна да изчезне? Нова самоличност ли му даде?

— Не. Аз си създадох нова самоличност, за да избягам от него.

Тя стоеше сгушена до прозореца, опряла колене в брадичката си.

— Напуснах го, защото не искаше деца. Работата му беше твърде… напрегната.

— Леони…

Почудих се дали това е истинското й име. Беше без значение. Нямаше да я видя повече, след като всичко приключеше.

— Искам да кажа… бях съгласна убиец да стане баща на децата ми. Мъдър избор. Голям смях щеше да пада в училище, когато обсъждат професиите на родителите си.

— Леони, не се тревожи…

Аз бях убивал и бях баща. Тя не говореше за същото. Или напротив? Да, утре щях да се превърна в хладнокръвен убиец. Но трябваше да бъда и баща. Ама че скапан свят!

Леони отметна кичур кестенява коса от лицето си. Приближи до леглото. Докосна с върховете на пръстите си скулата ми и огледа синината.

— Имаш драскотини от камъка.

— Ще заздравеят.

Тя не отдръпна ръце от лицето ми.

— Трябва да убиеш Джак, Сам. Не бива да го съжаляваш. Не бива да изпитваш чувства. Просто трябва да го убиеш. Ще бъде… лесно.

Лесно, защото не тя щеше да отнеме човешки живот. Затворих очи. Джак на снимките в своята стая. Приятелите, прегърнали го грижовно през крехките рамене. Книгите, които харесва, беззъбата детска усмивка.

Исках да е безлик непознат, но майка му стискаше ръката ми, когато умря.

— Каква глупачка съм — каза Леони. — Никога не е лесно, нали?

Тя плъзна длан от скулата към челото ми и сплете пръсти в косата ми.

„Какво?“, сепнах се. И аз съм един умник!

— Сигурно си обичал много съпругата си.

Странна забележка. Отворих очи.

— Не ми се говори за нея.

— Ана ми каза, че си се опитал да я откриеш… нейният начин да ме убеди, че си порядъчен човек. Ана не искаше да се уплаша, че ще работя с теб.

Да се уплаши? Нали бях от добрите? Възпитан от добротворци от християнска благотворителна организация, обикалящи по света, умно момче, завършило Харвард, без да кривва от правия път, разумният брат, който не замина за Афганистан, за да го убият заедно с най-добрия му приятел, момчето, което се издигна в ЦРУ, подтиквано от желание за мъст, смекчено (поне така се надявах) от чувство за справедливост. А сега? Кой бях сега? Обвинен в предателство, защото се бях оженил за погрешната жена (истински, буквален предател), отцепник от ЦРУ, живеещ в ужасното преддверие на ада, белязан като човек, комуто не може да се вярва, поне що се отнася до изтънчената фирма.

Смъртта е странно нещо. Смъртта на шофьора беше ужасна — никой не би избрал да свърши пронизан с кол. А в последните си мигове госпожа Мин беше обзета от страшна несигурност, замъгляваща съзнанието й, разяждаща сърцето й. С Леони едва не загинахме тази нощ. Смъртта поражда жажда за живот и за всичко, което животът предполага — утехата на храната, на диханието, надигащо се в гърдите ти, топлата прегръдка на човешка плът.

Леони се приведе и целуна ожулените ми устни.

Никоя жена не ме беше целувала след Луси. Замръзнах за миг. Пресичах границата, мярвала се за кратко единствено в полезрението ми, разбирах, че Луси я няма и никога няма да се върне, а дори да се върне, аз няма да я поискам. Усетих, че… ледът се топи.

Цялото лице ме болеше, но притиснах устни към нейните. Целувката не стана по-пламенна, а по-бавна, позамислена. Леони захапа леко долната ми устна.

— Сам… — промълви много тихо.

— Да.

— После ще бъдем добре, нали?

— Да.

Не знаех какво точно означава „добре“, но не исках да казвам „не“.

Тя ме целуна отново. Пламенно. Лицето ме болеше, но какво от това? Пожелах я с ненадейна, яростна увереност. Нямах опит с много жени преди Луси. Идеята, че всеки шпионин е донжуан, е чиста измислица. Шпионите обикновено държат хората на разстояние. Нямах време. Нямах време и сега, но това сякаш нямаше значение.

Целувките й бяха бързи, стрелкаха се настойчиво. Езикът и пръстите й бяха навсякъде. Не си спомням дори дали си съблякохме всички дрехи. Слях се с нея, тя простена — дрезгаво, гърлено стенание — и долепи лице до моето. След няколко сладостни минути потрепери, топлото й дихание досегна насиненото ми око. Леони се взря съсредоточено в лицето ми, все едно разглежда интересен пейзаж. После отпусна лице върху гърдите ми. Аз въздъхнах облекчено след минута, вслушан в ласкавия й глас. Тялото й беше страстно, топло и гладко.

Беше добре, но търсехме по-скоро утеха, отколкото утоляване. Съблякохме се и се прегърнахме. И двамата не искахме да говорим. Искахме просто да живеем.

— Обещай ми — каза тя, сгушена в мен, — обещай ми, че ще си върнем децата.

— Обещавам — казах.

Какво друго да отговоря?

Трябваше само да го изпълня. Обещанието ни свърза. Това обещание променяше всичко.

39.

Хотел „Еспер“ Уилямсбърг

Спах до късно, по-късно, отколкото трябваше. Обикновено не се успивам в Ню Йорк, защото засилващото се боботене на трафика е като автоматичен будилник. Когато отворих очи, Леони се беше изкъпала и облякла.

Пишеше на лаптопа.

— Никой не е влизал в сградата освен охраната в обичайното време.

Тя ме погледна и ми се усмихна предпазливо.

Какво направих аз? Целунах я, прегърнах я, престорих се, че снощи не се е случило нищо? Бракът ми с Луси — изпълнен с измами, лъжи и собствената ми слепота — ме убеди, че не ме бива с жените, а и връзката ми с Леони едва ли имаше бъдеще. Щяхме да вземем децата си и пътищата ни се разделяха. Нямаше да се видим повече, освен в спомените си за най-лошия ден от живота ни.

Уебсайтовете на вестниците в Ню Йорк и Ню Джърси не споменаваха за два трупа, открити в запустялата езикова школа в Морис Каунти.

— Ще отида за закуска — казах.

Леони изсумтя като човек, обсебен от компютърния екран. Отново като Луси.

— Какво правиш?

— Сетих се какво каза снощи — отвърна тя. — Ще открия кой е шофьорът.

— Вече няма значение.

— Ти не работиш сам — каза тя. — Защо да смятаме, че той е сам? Не знаем каква преднина имаме. Възможно е да са открили Джак преди нас. Не възнамерявам да седя тук, да кърша ръце и да бездействам в очакване той да се появи.

Отидох в закусвалнята на ъгъла и купих закуска за двамата — омлети със спанак и гъби, курабийки с какао, плодове, бекон, кафе и портокалов сок. Ядеш, когато можеш, защото в дни като този никога не знаеш кога ще успееш да сложиш пак залък в устата си.

Върнах се и се нахранихме. Опитах се да завържа разговор.

— Откъде си? — попитах.

Тя явно претегли отговора, взирайки се в стиропорената си чаша с кафе.

— Знам, че истинското ти име не е Леони и живееш под фалшива самоличност.

— По-добре е, повярвай ми, да не знаеш много за мен. Аз съм изключително скучна.

— Знам, че не е вярно — усмихнах се.

Тя ми се усмихна в отговор, само за миг.

— А ти откъде си?

— Отвсякъде. Родителите ми работеха за благотворителна организация. Мама беше хирург педиатър, а татко — администратор. Обиколих над двайсет държави, преди да навърша осемнайсет.

Допих си кафето.

— Ако не оцелея и ти вземеш сина ми от Ана, заведи го при родителите ми. Живеят в Ню Орлиънс. Александър и Симон Капра. Има ги в телефонния указател.

— Близък ли си с тях?

— Не. Никак.

— Защо?

— Брат ми умря и разби сърцата им. Искат или да обсебят живота ми, или да ме изолират напълно. Смъртта му ги подлуди.

— Как умря?

— Замина за Афганистан, да помага на хората като тях. Талибаните заловиха него и най-добрия му приятел от колежа. Прерязаха гърлата им в пропаганден видеозапис.

— О, божичко… Съжалявам.

Какво друго да каже? Ужасно е наистина, шокира хората. Никой не може да си представи какво е да видиш брат ти да умира безпомощно. Да видиш приятеля му да умира. После да видиш как ги обсъждат по всички новинарски канали, сякаш са само имена — Дани Капра, Залмай Курейши — а не двама младежи, сякаш са далечни нещастници, само имена.

— Тогава постъпих в ЦРУ.

— Но вече не работиш за тях.

— Когато съпругата ти предаде ЦРУ, кариерата ти рухва.

— Ясно.

— Над теб надвисва постоянен облак от подозрения.

Станах и хвърлих стиропорената си чаша в кошчето за отпадъци.

— Пътищата ни се разделиха.

— И тя е родила бебето, когато вече не сте били заедно?

— Да.

— Що за човек беше? Съпругата ти?

— Защо те интересува?

— Просто любопитствам. Изглеждаш ми прекалено умен да те заблудят.

— Всички ослепяваме понякога. Пред нея бях истински слепец.

— Понякога не избираме мъдро.

— Да. И плащаме много тежка цена.

Леони се обърна към компютъра.

— Успя ли да откриеш нещо за шофьора?

— Не — каза тя. Не ме погледна.

— Нима? Никаква следа от шофьорската му книжка и от табелите на лимузината?

Тя ги беше запомнила наизуст, докато го следеше в Манхатън и Ню Джърси.

— Откраднати са, предполагам — отвърна.

Пак не ме погледна.

Станах и огледах сградата на семейство Мин с бинокъла. Не можех да дочакам два часа. Трябваше да вляза вътре — между последната проверка на охраната и (предполагаемата) среща на Джак с Огъст.

И тогава ми хрумна как.

40.

Хотел „Еспер“, Уилямсбърг

Оставих Леони в стаята и слязох във фоайето. Обадих се в централата на фирмата на Ръсел Мин, понастоящем собственост на съпругата му.

— „Мин Пропъртис“ — каза жената, която вдигна телефона.

— Здравейте, може ли да говоря с… — погледнах пак името, което бях записал под телефонния номер, отбелязан върху табелата пред сградата на Мин — … Бет Марли?

— Аз съм.

Гласът й звучеше ведро и въодушевено, все едно моето обаждане е най-приятният момент от деня й. Сигурен съм, че беше.

— Казвам се Сам Капра и се интересувам от сградата в Уилямсбърг.

— О, чудесно!

— Собственик съм на бар „Последен миг“ до Брайънт Парк.

— Знам го! — възкликна тя.

— Прекрасно! Искам да купя част от имота ви в Бруклин, Уилямсбърг. Възможно ли е да го видя днес?

— Днес ще е трудно, сър. Какво ще кажете за утре?

— В града съм само за един ден. Всъщност ме интересува цялата сграда. Видях я и мисля, че е точно каквото ми трябва.

— Добре. Изчакайте да проверя това-онова — чух я да прелиства страници. — Разбира се. В единайсет часа?

— Много сте любезна. Чудесно! Ще ви чакам там.

— Благодаря, господин Капра.

Прекъснах връзката и се върнах в хотелската стая.

— Е, това беше лесно. Договорих среща.

Леони, приведена над компютъра, не отговори.

41.

Централата на „Специални проекти“, Манхатън

Рикардо Браун поставяше на първо място не законността, а експедитивността — след като откри тялото на шофьора на лимузината, той нареди на Фейджин и оливъртуистовците му да поставят под електронно наблюдение всички нюйоркчани, свързани с Джак Мин. Инструктира ги да му докладват само лично, а не чрез Огъст Холдуайн или другиго в „Специални проекти“. Браун предпочиташе никой да не узнава самоличността на Джак Мин.

Фейджин и туистовците наблюдаваха приятелите на Джак Мин от занемарената му регистрация във фейсбук (те бяха малцина, предимно от годините в Нюйоркския университет), двама-трима близки на семейството и предприемаческата компания на баща му. Под прицел бяха главно страниците във фейсбук и личните им имейли. Подслушваха нелегално само телефоните на фирмата на баща му и мобилните телефони на двамата му най-близки приятели от колежа.

Мълчанието около Джак Мин беше оглушително. Никой не го споменаваше.

Докато едно предобедно телефонно обаждане не привлече вниманието на Браун. Не защото ставаше дума за Джак Мин. Нищо подобно. Беше свързано със Сам Капра.

Браун се обади на сестрите. Надяваше се да сдържат лудостта си достатъчно дълго, за да изпълнят задачата точно както иска. Отговори му Лизи. Предпочиташе Меги. Тя беше по-разумната. Но нямаше как да заобиколи Лизи. Щеше да я ядоса.

Лизи изслуша указанията му.

— Може ли да си поиграем с Мин и Капра?

Сестрите имаха вила в северната част на щата, където развличаха специални гости, когато нуждата завладееше Лизи или когато Браун им поръчаше да разпитат някого с гарантирани резултати.

— Ваши са, ако не се наложи да ги убиете веднага. Искам да разбера какво знаят. Изтръгнете сведенията и ми докладвайте.

— Ако има някой друг с тях?

Той се замисли за Огъст. Със съжаление.

— Убийте всички други, ако е необходимо. Ако с него има жена на име Мила, искам доказателство, че е мъртва.

Нямаше смисъл да уведомява сестрите за наградата. Щеше да я прибере сам, а на тях да подхвърли дребна премия.

Лизи се засмя.

— Благодаря за работата.

Тя затвори и погледна към сестра си.

— Обличай се. Имаме следа.

— Добре, но ми обеща да се обадиш за круиза.

Сестра й Меги се изправи от канапето. Четеше досието на „Специални проекти“ за Сам Капра, което Браун й беше изпратил по имейла. Опознай врага.

— Да, да — проточи Лизи. — Ще се занимая.

— Не го отлагай — каза Меги. — Резервират местата една година по-рано.

— Круизите са за сираци — каза Лизи.

— Не е вярно.

— В корабите има морги, защото много възрастни умират по време на плаването. Гледах го по телевизията — обясни Лизи.

Сестрите заобмисляха тази интересна подробност.

— Круизите не са забавни. Искам да кажа… не по този начин — уточни Меги. — Указания за днес?

— Залавяме ги, ако можем. Убиваме, ако се наложи. Капра е симпатяга, не мислиш ли?

— Не.

— В досието му пише, че се занимава с паркур. Като онези смелчаци, дето тичат и скачат от сграда на сграда — усмихна се ослепително Лизи. — Дали ще трябва да го преследвам? Най-добре да си приготвя оръжие, което ще ми помогне да го уловя.

— Недей — подбели очи Меги. — Няма да успее да избяга. Да се съсредоточим, Лизи.

— Стандартите ти са прекалено високи — укори я сестра й. — Дори някоя ябълка да не изглежда безупречна, трябва да я опиташ, за да усетиш вкуса й.

Тя погледна към екрана на лаптопа и към снимката на Сам Капра, втренчена в нея. Тъмноруса коса, зелени очи, високи скули, пълни устни.

— Лицето му ми харесва. Бавно и трудно ще реша как да го обезобразя. Наистина. За скулите сигурно ще трябва киселина. Ами това тяло на бегач — стройно и красиво! Браун ми разреши да си поиграя с тях, ако не сме принудени да ги убием веднага.

Маги не обърна внимание на напрегнатия тон на сестра си. Лизи си беше такава — идеята си проправяше път към повърхността на съзнанието й, разяждаше мозъка й с остри зъби и не преставаше, докато не бъде задоволена. Гладът й беше от черен по-черен.

— Пистолети?

— Естествено, но ако искаме да ги задържим за известно време, не бива да ги раняваме. Превръзките са истинско мъчение. Днес съм по-скоро в японско настроение.

— Добре, но не искам да се заиграваш цяла седмица. Обеща да потърсиш круиз и да резервираш места.

— Щом настояваш. Ще взема и брошурите.

42.

Централният офис на „Мин Пропъртис“ Манхатън

„Моят щастлив ден“, помисли си Бет Марли. Вече беше извадила късмет — другите двама служители в офиса не бяха на работа, повалени от хранително отравяне, причинено от много съмнително пилешко къри, което бяха погълнали при непростимо дългия си обяд вчера. Бет не ги придружи, разбира се, защото трябваше да работи за трима.

А сега това. Тя подреди купчината документи върху бюрото и си рече: „Предвкусвам как ще кажа на Сандра, че ще продам цяла сграда. Тогава императрица Мин няма да ме гледа отвисоко“.

Бет отмени обяда с най-добрата си приятелка по имейла; извини се многословно и обеща да й се отплати по-късно, когато празнуват голямата сделка. Щеше да покаже на Сандра Мин колко е добра — госпожа Мин винаги я гледаше, сякаш се колебае дали Бет може да си връзва обувките, та камо ли да управлява недвижима собственост.

Бет седна пред компютъра и провери в Гугъл името Сам Капра. Излязоха много резултати за някакъв клетник, убит в Афганистан, с брат, дал няколко интервюта от името на семейството. Вероятно нямаха връзка с клиента й. Нямаше много за него. Хмм… Тя пусна търсене за „Последен миг“ и откри уебсайта на бара. Няколко пъти беше ходила там да пийне по чаша с приятелки. Е, ако смяташе да открие бар в сградата, сигурно щеше да е луксозен. „Последен миг“ беше изискано място, очевидно не бяха пестили пари. Посегна към телефона да се обади на Сандра, но реши, че е най-добре да изчака, докато има добри новини. Щеше да е свършено с нея, ако обяснеше на шефката, че на въдицата й се е уловила риба, но не успееше да я издърпа на брега.

Тъкмо взе дамската си чанта и телефона и понечи да излезе, когато на вратата на офиса се звънна. Странно, защото беше с електронен код за достъп и не можеше да се отвори просто ей така. „О — рече си Бет, когато две жени влязоха вътре. — Сигурно не съм я затворила“. И двете бяха ослепителни. Едната беше блондинка, с коса, стегната в кок, висока, със студено зелени очи и скули, за които Бет тутакси й завидя. Другата беше брюнетка, с красиви шоколадови очи и стилна къса прическа. На Бет й се прииска да я попита: „Кой е фризьорът ти?“. Учуди се, че двете жени са облечени еднакво — в прилепнали сиви раирани костюми и черни копринени блузи.

Според Бет не съществуваха жени, които доброволно биха се облекли еднакво. Мисионерки ли бяха?

— Здравейте. С какво да ви помогна? — попита тя.

Едната жена затвори вратата. Другата застана пред бюрото на Бет и се усмихна.

— Ти ли си госпожица Марли?

— Да.

— Чудесно — усмихна се тя отново. — Ето какво искаме от теб — мобилния ти телефон, ключовете за колата ти и ключовете за сградата в Уилямсбърг. И кодът на алармата. Има ли килер, където да те заключим?

Бет се засмя нервно, несигурно.

— Шегуваш ли се?

— Не. Ние ще се явим на срещата ти в сградата. Чакам за телефона. И ми посочи килера.

— Изчезвайте оттук!

Бет се протегна към телефона върху бюрото. Охраната беше на един бутон разстояние.

Брюнетката стовари юмрук в лицето й. Силно. Никога не бяха удряли Бет по лицето и болката я смая. Втори удар по гърлото прекъсна писъка й, трети взриви носа й. По-бързо, отколкото би могла да си представи, брюнетката прескочи бюрото и едната й ръка закри устните на Бет, а другата я стисна за гърлото.

— Чуй ме! Не искам да те убия. Подслушваме телефона ти и знаем, че имаш среща със Сам Капра. Безсмислено е да умреш заради един телефон и една среща, нали?

Бет кимна твърде зашеметена, за да се разплаче. Носът й кървеше, ръката на жената закриваше устата й. Натискът върху гръкляна й отслабна съвсем леко.

— Всъщност няма да умреш. Сестра ми ще убие седемгодишната ти дъщеря в Риджуд, а аз ще убия баща ти в Куинс. От опит знам, че хората често милеят повече за живота на близките си, отколкото за своя — сви тя рамене.

— Не са ли забавни?

Ужас обзе Бет.

— Ще бъдеш ли добричка?

Бет кимна. Много енергично.

— Не цапай костюма ми с кръв. Ще ми стане неприятно каза брюнетката, сякаш Бет е способна да спре кръвта, стичаща се от носа й.

Натикаха я в малката кухничка, която се използваше и като склад за канцеларски материали. Закопчаха я с белезници към розовия кран на мивката.

А сега — кодът за достъп. Излъжеш ли ме, дъщеря ти и баща ти умират. Но първо ще се върнем при теб и ще те понадупчим с куршуми тук-таме.

Бет не излъга. Каза им кода. Болката, изписана по лицето й, вече беше истинска агония. Опита се да преглътне сълзите.

— Много добре.

Брюнетката извади мобилния телефон от дамската й чанта.

— Къде са ключовете за сградата?

— В чекмеджето на бюрото ми. Означени са като „Уилямсбърг“.

Гласът й трепереше.

Блондинката излезе и се върна след миг, размахала ключовете.

— Не наранявайте близките ми… Умолявам ви…

— Успокой се, Бет. Всички сме тип-топ. Когато те открият, ще кажеш, че са те нападнали двама едри китайци. Опиши ги с няколко безсмислени, но правдоподобни подробности. Носели са червени ризи. Миришели са. Две неща и толкова. Гледай да си много убедителна. Не си ни виждала. Няма да споменаваш нито думичка за нас. Никога. Отклониш ли се от тази история, дъщеря ти и баща ти умират. Гарантирано, рано или късно. Заплахата важи до края на дните ти. Няма срок на годност. Проговориш ли обаче, срокът на годност на семейството ти изтича. Аз и сестра ми ще изпратим белите лилии за погребенията им. Ясно ли е?

Бет кимна. Сълзи се надигнаха в очите й. Двете жени извадиха кухненска кърпа от чекмеджето, натъпкаха я в устата й и залепиха устните й с тиксо.

— Приятен ден — пожела й брюнетката и си тръгнаха.

43.

Хотел „Еспер“ Уилямсбърг

Реших да се издокарам за срещата. Исках да се представя като собственик на легален бизнес пред фирмата за управление на недвижими имоти и си помислих, че предвид насиненото око, ми е необходима всяка частица достолепие, която успея да си придам. И не исках Джак Мин, ако се криеше в сградата, да ме вземе за войнствен човек. Трябваше да изтъкна другата страна от живота си — собственик на наистина изтънчен бар. Когато работех под прикритие за „Специални проекти“, бързо научих, че най-могъщите криминални групировки залагат на стилния външен вид. Аз самият предпочитах да нося тениска и джинси, но светът изисква повече. Затова избирах — като продавач, консултиращ професионален убиец — костюми, подходящи за телосложението ми и позволяващи ми да се бия, макар и образцово наконтен.

Докато издирвах Даниъл, не отделях особено внимание на „Последен миг“, но въпреки това ми правеше впечатление, че изглеждам по-раздърпан от Бъртранд, който винаги беше дразнещо изтупан и прочее. Затова взех от апартамента си над бара тъмносиния костюм „Бърбъри Просрум“, който ми прилягаше безупречно. Сложих си светлосива риза и сребриста вратовръзка. Към опакото на вратовръзката прикрепих малък, тънък боен нож; прилепваше незабележимо, благодарение на импровизираната гайка, която бях пришил собственоръчно. Ръкохватката на ножа беше извънредно тънка и тежестта на острието придържаше вратовръзката плътно до ризата. Закопчах сакото; острието се забелязваше само при най-старателен оглед. Кобура с глока наместих върху колана на кръста. Друго тънко острие завързах за глезена си; надянах чифт обувки „Алън Едмъндс“ с леко удебелени подметки. Не се свеня да ритам, когато се наложи.

Леони продължаваше да трака по клавиатурата си.

— Вероятно не е тук, но ако е и ако го пипна, ще трябва да бягаме бързо.

Прибързаните решения са запазени само за краен случай. Трябваше да се подготвим за няколко възможности — че Джак Мин навярно някак си вече се е озовал в сградата и я е превърнал в крепост и че онези от ЦРУ може би също са тук. Ами ако Ана грешеше, че срещата е насрочена за утре? Вътрешният й източник можеше да греши и понеже децата ни бяха заложени на карта, нито аз, нито Леони възнамерявахме да влезем в капан. Заловяха ли ни, нямаше да ги видим повече.

Би ли се укрил Джак Мин там, където планира среща? Вероятно. Но ако аз бях на негово място, щях да се движа възможно най-много. Да се помайва на място, свързано с баща му, беше опасно, неприемливо рисковано.

Той, разбира се, беше двайсет и две годишен студент, а не трениран оперативен агент. Сигурно не мислеше като мен. Беше се завърнал у дома — най-опасния ход, ако са разобличили фалшивата му холандска самоличност, и нищо чудно да допусне още цял куп грешки. Ако не знаеше, че майка му е мъртва, вероятно си въобразяваше, че е на сигурно място в тази пустееща сграда.

Все пак едва ли беше взел ключовете случайно.

Сградата представляваше вражеска територия. Вероятно бойно поле. Бях я виждал само в тъмното снощи, а сега ми се стори трудно място за защита. Беше от червени тухли, а дъските върху прозорците бяха бариера срещу разрухата и вандализма. През две пресечки имаше многолюден открит пазар; пешеходци минаваха покрай сградата на път за сергиите.

Закъснях с няколко минути. Ако Джак беше вътре, исках да ме види в последния момент. Нямах представа дали ме е забелязал при ротердамската престрелка и дали ще разпознае лицето ми от онези ужасни няколко минути.

Когато застанах пред вратата, „Волво“ седан, чиито табели сочеха, че е регистрирано в Ню Джърси, спря пред мен. Слязоха две жени. „Чудесно“, помислих си. Ако Джак Мин се е спотаил вътре и се разяри, ще се наложи да защитавам двамина. Жените носеха еднакви раирани костюми. Може би госпожа Мин налагаше униформен служебен стил. И двете наближаваха трийсет. Едната беше тъмнокоса, тъмноока, с красиви черти и мила усмивка. Другата беше блондинка със стоманен поглед, малко по-висока, но нещо в лицето й не беше наред. Сякаш усмивката й бе напълно механична.

— Господин Капра? — попита брюнетката.

— Да.

— Бет Марли.

Здрависахме се.

— Това е сътрудничката ми Лизи.

Бет Марли протегна ръка, аз я улових и тя задържа дланта ми малко по-дълго от необходимото.

— О, какво се е случило с лицето ти?

Въпросът прозвуча странно — почти разочаровано. За момент си помислих, че ще се пресегне и ще ме докосне по насиненото око.

— Едва ли си се сбил в бара — констатира Бет.

— Напротив — казах. — И другият няма да стъпи повече там.

— О, колко жестоко! — възкликна Лизи.

Усмивката й не трепна. Предположих, че брокерите на недвижими имоти са виждали почти всичко на този свят.

— Ще ми покажеш ли документ за самоличност? — попита Бет.

Разбирах, че брокерите на недвижима собственост трябва да са предпазливи, когато влизат с непознати в запустели сгради. Подадох й и нюйоркската си шофьорска книжка, и бизнес картата си от „Последен миг“, която изглеждаше още по-изискана от мен. Тя ги разгледа и ми ги върна.

Посочи сградата.

— Ще я разгледаме ли?

Кимнах.

Бет отключи вратата с ключ с малка бележка, залепена върху него. Влезе вътре и въведе кода за охранителната система. Не прикри пръстите си и аз видях, че кодът е 49678. Поколеба се за момент, сякаш очакваше да се включи алармата, но предупредителното й звънтене секна и светлинният индикатор се обагри в зелено. Отстъпих встрани, преди да забележи, че я наблюдавам, и заоглеждах критично тавана, все едно очаквам да зърна съзвездие от течове. Лизи ме следваше неотлъчно. Твърде отблизо. Ненадейно ме обзе неприязън.

На първия етаж имаше недостроена стена с хоросанова мазилка.

— Някой е започнал преустройство и е забравил да го довърши?

— Очевидно. Ако наемете цялата сграда, ще разчистим, разбира се, всички следи от недовършена ремонтна дейност.

Бет започна да ми описва всички предимства на сградата. Наброяваха общо три. Тя ги разкраси като вещ търговски агент. Оставях я да ме води, но аз влизах пръв през вратите. Не смятах, че Джак Мин — ако се криеше вътре е от хората, които стрелят без предупреждение; не знаех дори дали има оръжие. Но не исках да рискувам живота на жените.

Обиколихме сградата. Първите два етажа бяха предвидени за офиси. Бет бърбореше възторжено. От последния етаж — предимно голо бетонно пространство — се виждаха покривите на съседната триетажна постройка.

— Искаш да отвориш бар на сутерена?

— Да. И зали за частни партита на втория и третия етаж добавих. — На четвъртия ще са офисите.

— О, зали за парти! Ще ни поканиш ли? — попита Лизи.

— Няма да се налага да се редим на опашка, нали? Ще сме на първо място в списъка?

Усмихнах й се, но се направих, че не забелязвам нейната усмивка. Тя продължаваше да стои прекалено близо до мен, стиснала обемистата си дамска чанта.

— Непременно ще ви включа в списъка със специални гости.

— Ремонтират съседната сграда. Ще отварят ресторант обясни Бет. — Мисля, че горният етаж ще бъде суши бар. Откриват го следващата седмица. Възможно е да се кооперирате и да набирате съвместно клиентела.

— С две ръце съм за кооперирането — казах.

По дяволите! Как се съставя изречение с „кооперирам“?

Четвъртият етаж представляваше предимно открито пространство. Ръсел Мин го използваше за склад. Кашони с всякакви форми и размери, китайски картини, редица кръгли маси, покрити с лек слой прах. От помещението се откриваше изглед към съседния покрив с нови мансардни прозорци. Суши барът, предположих, се радваше на естествена светлина.

В дъното имаше врата.

Тръгнах към нея и завъртях кръглата брава. Заключена.

— Какво има вътре? — попитах.

Гласът ми прозвуча малко по-силно, отколкото възнамерявах.

— Склад, предполагам. Не знам защо е заключен.

Тя пристъпи напред. Отвори вратата с друг ключ. Опасявах се да не би Джак Мин да се е установил там. Оказа се, че няма никого. Постарах се да не поема облекчено дъх. Джак Мин не беше в сградата. Вече знаех кода за достъп, а ключалките можех да разбия. Бет и Лизи не ми трябваха. Време беше да ги изпратя, да се върна и да почакам Джак Мин.

— Стори ми се… че очакваш да видиш някого тук — каза Лизи, когато отстъпих от вратата.

Беше се облегнала на една от квадратните маси.

— Просто пресмятах квадратурата наум — отвърнах.

— Обичам математиката — констатира Лизи. — Обичам събирането.

— Е… — прекъсна я спокойно Бет. — Как намирате имота, господин Капра?

— Смятам, че ще ми свърши работа. Подлежи ли на коментар цената?

— Не мисля. Собственикът е починал преди няколко години. Наследила го е съпругата му и тя предпочита да почака, вместо да продава на безценица.

Стоях с гръб към тях и оглеждах съседния покрив. Би ли могъл да влезе в сградата оттам? Реших, че няма начин.

— Мисля, че видях достатъчно — казах.

— И разбра, че Джак Мин не е тук? — попита Лизи.

Обърнах се. Бет беше насочила към мен деветмилиметров „Глок“. Лизи изваждаше от обемистата си дамска чанта верига с желязна тежест в единия край и стоманено острие в другия. Суруджин. Оръжие, което бях виждал в Япония. Понастоящем го използваха предимно хора, занимаващи се с бойни изкуства. Тежестта се задвижи като махало. Лизи го залюля леко точно над стъпалата си.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам, Сам — предупреди ме Бет.

— Майтапиш ли се с мен? — кимнах към играчката на Лизи.

— Казаха, че си обигран бегач. Донесох го, за да те спра, ако побегнеш. Не ме принуждавай да те преследвам.

Усмивката й вече не изглеждаше просто нелепа; беше направо жестока.

— Не бих си го и помислил — казах.

— Искаме само да поговорим — обясни Бет. Е, вече знаех, че не се казва така, но името й нямаше значение.

Тя взе на прицел гърдите ми.

— Остави пистолета си на земята, моля — нареди.

Подчиних се. Пуснах го на дървения под и го ритнах към нея. Държах ръцете си леко повдигнати пред мен, за да ги вижда.

— Ръцете на главата. Лизи, претърси го.

Тя изпълни нареждането с готовност. Пръстите й затанцуваха по мен, изучавайки ме повече от необходимото, докато Бет държеше пистолета, насочен към главата ми. Лизи опипа ръцете, слабините, гърба ми. Прокара ръце по ребрата и краката ми. Откри тънкото острие, прикрепено към глезена ми. Плъзна нокти по кожата на крака ми. Играта й толкова я погълна, че не ме претърси както трябва. Не се сети да ме потупа по вратовръзката.

— Момчетата и техните играчки — заяви тя и замахна с ножа към лицето ми. Не мигнах; тя спря на сантиметър от врата ми.

Явно остана недоволна, че не реагирах според очакванията й.

— Мога да те накарам да затрепериш — каза тя. — И ще го направя.

— Лизи, отдръпни се — нареди Бет.

Лизи се подчини.

— Предпочитам да стреляме по теб — каза тя. — Става голяма каша.

Отстъпи назад и затъкна ножа ми в колана си. Взе суруджина и го залюля бавно. Има цял разред смахнати убийци, прекалили с хонконгските и токийските гангстерски филми и решили да разнообразят репертоара си. Мислят си, че изглеждат по-заплашително. Повечето са по-възрастни от мен и честно казано, би трябвало да знаят по-добре. Сблъсках се с един такъв в Амстердам. Размахваше японски меч и сега беше мъртъв.

Лизи продължаваше да ми се усмихва. Все едно ме насърчаваше да я поканя на среща.

— Майтапиш ли се с мен? — повторих. — Остави това.

Не ме послуша. Засмя се. Малката тежест се въртеше ли, въртеше, порейки въздуха; звучеше като нож.

— С това няма да те убия. Ще те пораздрусам, ще те поохлузя, вярно, ще те порежа, но раните зарастват без много грижи. Ще си поиграя повечко с теб. Раните от куршуми заздравяват цяла вечност. Отвратително е, честна дума. И миризливо.

За миг другата — Бет — сякаш се смути.

— Къде е Джак Мин?

— Не знам. Мислех, че е тук.

Наистина.

— Затова исках да надникна в заключената стая.

— И се опита да ме защитиш, в случай че е въоръжен. Колко мило — каза Бет.

— Повече няма да те пазя.

Лизи залюля по-силно и по-високо суруджина. Около главата й се очерта стоманен ореол.

— Защо го търсиш? — попита Бет.

Честно казано, не очаквах този въпрос. Но в такива моменти предпочитам картите да са на масата.

— А ти защо го търсиш?

Лизи метна суруджина. Тежестта се блъсна в рамото ми като жестоко кроше. Тя придърпа рязко веригата към себе си и я завъртя. Наистина знаеше как да използва проклетията. Къде провеждат курсове по суруджин?

— Може да ти счупи носа, да ти разбие зъбите и да ти разкъса ушите с него — обясни Бет. — Предлагам ти да ни кажеш каквото искаме да знаем.

— Говори, говори — просъска Лизи.

— Защото хората, които похитиха детето ми, искат да умре.

— Трогателно!

Лизи застана от едната ми страна. Тежестта се въртеше над главата й. Издаваше ужасяващо свистене. Моментът, когато я мяташе, беше и най-силният й, и най-слабият, ако успеех да й попреча да си го върне. Острието пронизваше жертвата, след като тежестта и веригата я усучеха и зашеметяха. Оръжието приличаше на швейцарско армейско ножче.

— Тези хора искат просто Джак да умре? — попита Бет.

— Да. Ако го убия, ще ми върнат детето.

— Толкова сладко — проточи Лизи. — Ти ще си най-добрият баща на всички времена.

— Джак Мин ще умре — каза Бет. — Може да гледаш, ако пожелаеш. Но ще го направим ние. Не ти.

Нещо у мен се пречупи. Държаха ме на прицел, вярно, а онази, която си играеше на самурай, беше луда за връзване. Но чашата преля.

— Простете, но не ви се доверявам, че ще го направите както трябва.

— Поемаме задачата ти, човече — каза Лизи.

— И после какво?

— После ще си поговорим.

— Не. Ще си прибера сина само ако Джак Мин умре.

— Няма да стане, съжалявам — каза Лизи. Не бях сигурен какво й доставяше повече удоволствие — острието или тежестта.

— Бих искала да знам къде е приятелката ти Мила — вметна Бет.

— Нямам представа.

— Мисля, че лъжеш — заключи Лизи. — Но на страничните ти занимания им се вижда краят.

— На страничните ми занимания?

— Извън „Специални проекти“ — каза Лизи. — В един отбор сме, скъпи — изплющя като отровна стрела последната дума. — Ще слезеш от сцената и ще ни оставиш да разчистим кашата.

О, тези двете щяха да ликвидират Джак Мин, несъмнено, но щяха да убият и Огъст, и който дойдеше с него, и мен, след като им кажех къде е Мила.

Някой от „Специални проекти“ закриляше „Новем солес“, знаеше за възнаграждението за Мила и беше решил да удари два заека с един изстрел. И този някой не даваше и пет пари дали аз или детето ми ще оцелеем. Огъст знаеше. Кой друг?

— Добре — казах. — Ще убиете Джак Мин. После си връщам детето и си тръгвам.

— Ще си тръгнеш, ако ни кажеш къде е Мила — уточни Лизи.

Кимнах едва след двайсет секунди и си придадох измъчено изражение.

— Къде е тя? — попита Бет.

— Ще дойде тук. След час. Да ми помогне да изнеса тялото на Джак Мин. Информираха я, че той ще бъде тук. Обади се на приятел по телефона.

— Тя преследва Джак Мин?

— Да.

— Защо не е с теб?

— Защото да го убия е моя задача. Не нейна.

Суруджинът, извил се във въздуха, докато говорех, връхлетя върху мен.

Уцели ме отстрани по врата, все едно в плътта ми се заби бейзболна бухалка. Залитнах назад, останал без дъх.

— Лъже — каза Лизи. — Познавам кога някой лъже. Няма да издаде Мила.

Замахна отново към мен и този път аз се пресегнах и улових тежестта — сякаш чук се заби в дланта ми — но успях да дръпна веригата и Лизи залитна към мен.

Стоварих юмрук в лицето й, но тя не пусна веригата. Метнах я към Бет, която не стреляше, за да не рани партньорката си.

Двете жени се строполиха на пода. Къде беше пистолетът ми? Бет го ритна някъде. Не го виждах.

Едно по едно. Първо, да не ме застрелят. Лизи се изправи. Завъртях се и я ритнах по гърдите, запращайки я отново към Бет. Куршумът се заби в пода и отломки и трески се разлетяха край стъпалата на Лизи. Тя изкрещя. Не разбрах дали от ярост или от болка.

Сега най-голямата заплаха беше пистолетът. Лизи замахна три пъти в стил муай-тай и улучи челюстта, носа и устата ми. После ме ритна в гърдите. Много силно. Олюлях се назад и тя завъртя тежестта на суруджина надолу. Веригата прикова китките ми. Този път обаче Лизи не се опита да ме дръпне; бях обезвреден, другият край на веригата беше в нея. Острието просветна в ръката й.

Тя се стрелна към мен и прониза рамото ми точно когато Бет се втурна към нас, стиснала пистолета. Смяташе да постъпи с мен така, както аз бих постъпил със заложник с безполезни ръце — да опре дуло в челото ми и да ми нареди да остана на пода. Е, не. Отбягнах два удара на Лизи и понеже бях вързан за нея, тя също беше вързана за мен. Бет се спусна към мен и аз забих лакът в носа й. Счупих го и тя се люшна назад за секунда.

Това беше предимството ми — не искаха да ме наранят сериозно, за да мога да говоря, да издам Мила. Аз пък исках да не застават между мен и сина ми — независимо дали ще ги нараня или убия. Беше ми все едно.

Улових с две ръце дланта на Лизи, стиснала острието, и я извих нагоре. Трябваше да се освободя от нея; без да обръща внимание на кръвта, шурнала от носа й, Бет се изправи и се подготви за стрелба. Двете бяха близки — бяха партньори, а не просто двама души, наети да убият Джак Мин заедно. Бет не би рискувала да улучи главата на Лизи. Надявах се.

Блъснах силно Лизи и ръцете й се забиха в лицето на Бет. Тя се строполи и аз дръпнах отново Лизи. Стоварихме се върху Бет и аз бутнах отново Лизи, която се препъна и стъпка Бет. Кракът ми улучи пистолета и аз го ритнах към натрупаните боклуци на Ръсел Мин.

— Мамка му! — изпищя Лизи.

Лесно губи самообладание.

Стиснах тежестта, понеже тя не пускаше острието. Насочи го право към центъра на гърдите ми и улучи вратовръзката. Заби се в метала на ножа ми, а не в плътта.

Аз блъснах тежестта в слепоочието й. Тя се строполи.

Освободих се от суруджина точно когато Бет понечи да ми среже гърлото.

Беше се докопала до ножа, който Лизи бе открила прикрепен към глезена ми. Аз се сниших, когато замахна към мен; пропусна само със сантиметър.

Заотстъпвах назад като балетист и тя се спусна след мен. Острието се стрелна към предницата на сакото ми и сряза ревера. Бет замахна твърде силно, аз я улових и я блъснах настрани. Посегнах към ножа, скрит зад вратовръзката ми. Нея я нямаше. Бет беше прерязала коприната, оставяйки тънка цепнатина в ризата. Къде, по дяволите, беше отхвръкнала?

Бет се изправи отново. Острието се беше забило в ръката й и раната кървеше. Лизи размотаваше смъртоносната си японска псевдоиграчка. Срязаната ми вратовръзка лежеше върху пода между тях.

Спуснах се, грабнах я и усетих успокоителната тежест на ножа под коприната. Шмугнах се под редицата маси до кашоните с боклуците на Ръсел Мин. Измъкнах ножа и стиснах дръжката.

Тежестта на суруджина разби плота на масата на трески.

Щитът ми — масата, под която се криех — отлетя. Двете я бяха вдигнали. Което означаваше, че имат по една заета ръка.

Замахнах с ножа към коленете им. Улучих Лизи, но не и Бет. Лизи изкрещя, но заби тежестта в кръста ми. Болка избухна в гръбнака ми. Ножът ми срещна ножа на Бет — удар, париране, удар. Тя сряза ръкава на костюма ми. Моето острие се плъзна по кокалчетата на пръстите й.

Отстъпих. Бет не помръдна, вдигнала ножа. Знаеше какво прави. До нея Лизи се изправи и завъртя суруджина. Тогава видях тежестта в ръката й.

Тя въртеше края с острието.

Метна го към мен и пропусна на косъм. Острието се заби в една щайга. Лизи изпухтя и го дръпна, но то се заклещи в отвора в дървото. Бет приклекна пред мен, защитавайки партньорката си. Важното беше, че в този момент силите се изравниха.

— Няма да ти мине номерът, куче! — каза ми Бет. — Ние ще победим. Ще те сломим.

Фактът, че говори, ми подсказа, че съм се съпротивлявал по-ожесточено и съм ги наранил повече, отколкото са очаквали.

— Заставате между мен и детето ми. Или си вървете и не се връщайте, или сте мъртви — казах.

— Когато те пипна в кошарката… — изпищя Лизи — няма да посмееш да ни заплашваш.

— Ще видим. Заменям бележника за сина си — извиках.

За миг Бет се стъписа.

— Какъв бележник?

— Онзи, който Джак Мин е напълнил с мръсни тайни.

Тя се втурна към мен и ножовете ни се сблъскаха със звучен звън. Зад нея Лизи освободи острието от щайгата. Завъртя отново проклетия суруджин и се спусна към нас.

— Ние сме от един отбор — каза Бет.

— Кой ви е шефът? — попитах.

Лизи метна острието с всичка сила към мен. Парирах го с моя нож и то се отплесна към главата на Бет. Улучи мекото на слепоочието й. Чу се влажен пукот и Бет се строполи настрани с окървавена глава.

За миг и двамата застинахме. Острието беше счупило ножа ми. Държах го, защото нямах друго оръжие.

После Лизи започна да пищи — отприщена ярост, надигнала се като тайфун в душата. Изкрещя:

— Меги!

Сграбчи веригата и придърпа острието. Завъртя го вихрено.

Аз хвърлих счупения нож и издърпах този от дланта на Бет. Изправих се и тежестта на суруджина се занавива около врата ми. Инстинктът за самосъхранение си каза думата и вдигнах ръка. Тежестта и веригата я уловиха и я притиснаха към лицето ми. Острието стърчеше над главата ми — вклинено и непотребно. Лизи ме дръпна към себе си, вдигнала шипа на суруджина. Въртенето го беше прочистило от полепналия мозък и кръв на Бет.

Лизи вече не искаше да си играе с мен. Не й трябвах жив. Сега в очите й светеше само могъщ, ужасяващ, празен гняв.

Полетях с инерцията на веригата и се блъснах в нея.

Строполихме се на пода. Тя ме удари по главата с шипа и с тежестта едновременно. Черепът ми изкънтя. Не успях да се освободя от веригата, приклещила ръката ми, и Лизи ме отблъсна и ме ритна жестоко в лицето. Паднах назад, тя пристегна здраво веригата и започна да ме души, забила колене в гърба ми.

Пред очите ми закръжиха цветни петна, разпръснаха се и преляха в сиво. Стиснах зъби. Острието беше извън обсега ми. Отдръпнах се от нея като впрегатен вол, влачещ невъзможна тежест. Пресегнах се към ножа. Тя изкрещя и заби крак в гръбнака ми.

Даниъл. Тази мисъл ми вдъхна сили. Пръстите ми уловиха ножа.

Тя ме прескочи и се протегна към него. И падна право в пастта на смъртта.

Веригата охлаби натиска си.

И двамата се вкопчихме в ножа.

Едва дишах. Тя понечи да го дръпне и аз не й попречих. Само го насочих към нея и със замах, който изненада и двама ни, острието прониза гърдите й.

Тя ахна — много тих звук за толкова шумна надута глупачка. Лежах до нея. Нямаше много кръв, защото ножът се беше забил в сърцето й със съвършена точност.

Лизи не умря толкова бързо, колкото Бет, но все пак умря. Отблъснах я от себе си.

„Специални проекти“ беше групировка на ръба на закона. Какво се случва, когато в групировка на ръба на закона се включат истински престъпници? Знаят за Мила, знаят за сина ми. Ще направя каквото искат и после те ще поискат Мила. Няма да има край. Никога.

Изправих се несигурно на крака. Свалих веригата от врата си като човек, едва избягнал гилотината. Застанах до прозореца и изплюх кръв.

Милси… Бръкнах в джоба и намерих мобилния си телефон. Надявах се да ми е останал глас.

44.

Централата на „Специални проекти“ Манхатън

Телефонът иззвъня рано, в единайсет предобед, и Огъст беше сменил мелодията с по-подходяща песен — класическия кавър на Арета Франклин на „Докато дойдеш при мен“.

— Ало — каза информаторът.

— Да — отговори Огъст.

— Ето какво ще направим. Един час по-рано. Съжалявам за промяната в плана.

Огъст не се изненада; информаторът се опитваше да го дезориентира. Навярно това му вдъхваше сигурност, че контролира положението.

— Добре.

— Искам да се видя само и единствено с теб.

— Защо?

— Хората, които поразтърсих, заплашват да ме убият и казват, че ще го направят още щом се предам. Твърдят, че имат очи и уши в екипа ти, готови да им поднесат главата ми на тепсия.

— Това се нарича тактика за сплашване, приятелю.

— Не си ми приятел.

— Опитвам се да ти спася живота.

— Да, както и да е…

— Гарантирам, че си в безопасност.

— Успя да ме успокоиш, Огъст.

— Не си ми казал откъде знаеш името ми.

— Ще ти кажа, когато ме отведеш на сигурно място.

Огъст замълча.

— Не споменавай пред никого къде отиваш. Ела сам. Ясно?

— И когато видя уликите, ще те отведа в защитено убежище и ще ти дам парите.

— Струва си, Огъст, повярвай ми. Обезумели са, че е у мен. Обезумели.

— Ясно.

— Не ме лъжи. Прекарах ужасна седмица. Искам всичко да протече гладко и да разказваш за този ден, когато ти връчват златния часовник.

— Споделям мнението ти.

— Отиди на площад „Обединени нации“. Имаш трийсет минути. Ела сам, както обеща. Ще ти се обадя.

Той прекъсна връзката.

Огъст прибра телефона. Излезе. Не каза на никого къде отива. Но двама мъже на улицата го последваха.

Туристите вероятно очакват площад „Обединени нации“ да грее в пъстроцветни носии, но в днешно време тук властват еднотипните тъмни костюми. И сякаш всички говорят на английски. Огъст почака четири минути на края на площада, преди телефонът да звънне.

— Сам си.

— Както обещах. Къде си ти?

— Не съм тук. Отиди в търговския център „Шварц“ на Пето авеню. Ще ти се обадя там. Ела сам. Наблюдавам те.

„Как?“, помисли си Огъст. Прибра раздразнено телефона в джоба си. Разбираше предпазливостта на информатора, но тя изглеждаше почти театрална. Дали този човек го следи сега? Той се озърна и приглади светлата си коса. Тръгна и после се върна по стъпките си. Не забеляза опашка.

Двамата, които го следяха, поизостанаха. Смениха ги други двама — единият застана пред Огъст, а вторият — зад него, намръщен.

В търговския център „Шварц“ децата на туристите танцуваха върху светлинни синтезатори и Огъст си помисли: още ли ги произвеждат? Между щандовете гъмжеше от хлапета и застанал там самотен, без деца, Огъст си рече — не искам да привличам внимание. Една майка с четиригодишни близнаци, кръжащи около нея, му хвърли подозрителен поглед. Той си каза, че е бизнесмен в командировка, тръгнал да купи подарък на детето си, и реши да изиграе достойно ролята.

Телефонът звънна, докато разглеждаше удивителна колекция от марионетки. Трябва и мен да ме направят куклен герой, помисли си Огъст. Смръщеният нюйоркски шпионин. Натисна зеления бутон на телефона.

— Обеща да си сам, Огъст — каза информаторът. — Малкото ми оченце забеляза двамина, които те прихванаха на площада и още са по петите ти.

Огъст запази невъзмутимото си изражение. Как беше разбрал за агентите, които го следяха, за да му помогнат да прибере информатора?

— Тези момчета може да са твои хора, подкрепление. Или пък са ги изпратили „Новем солес“ да ни хванат натясно и да ме убият. Отърви се от тях.

Огъст замълча. Шокирано.

— Знаеш ли как изглеждат?

— Не — излъга Огъст.

— Единият е черен, носи син костюм и тъмни очила с правоъгълни рамки. Другият е мургав, с въздълга коса, в джинси и тъмна риза. Заблуди ги. Когато се отървеш от тях, ще ти се обадя.

Той прекъсна връзката.

Огъст се помая малко между щандовете, потресен, но решен да не го показва. Излезе и прокара два пъти длан по гъстата си руса коса. Беше сигнал — срещата се отлага. Преследвачите щяха да се върнат в офиса на „Специални проекти“. Не очакваше да забележат опашките му, камо ли да ги види дете. Спря пред магазина, извика такси и влезе в колата.

Телефонът звънна, преди да успее да затвори вратата.

— Отиди в Бруклин. Откритият пазар в Уилямсбърг. Гледай да не те проследят.

Огъст се сети по пътя за Бруклин. Умният хлапак беше проникнал в системата на крайпътните камери. И в охранителните камери в магазина за играчки. Местата, където го пращаше, гъмжаха от хора и камери. Ето как го беше наблюдавал. Сигурно се беше вмъкнал и в охранителните камери на пазара.

Обади се в офиса на „Специални проекти“.

— Следи ни чрез охранителните камери. Пробвайте да го откриете през сървърите в „Шварц“ и в уилямсбъргския пазар. Вмъкнал се е нелегално в системите. Изпратете екип в Бруклин. Трябва да го приберем веднага щом ми даде място за среща.

— Разбрано.

Огъст се облегна назад. Телефонът иззвъня.

— Да.

— Промених си мнението. Ето къде искам да отидеш.

45.

Сградата на „Мин Пропъртис“ в Бруклин

Леони се взираше в Бет и Лизи. Устните й трепереха.

— Познавам ги — отрони тя.

Аз седях на пода и оглеждах раните си. Всичко ме болеше и бях изтощен, но нямах време да хленча. На пръв поглед нямах нищо счупено. Развързах срязаната си вратовръзка и я хвърлих на пода.

— Откъде ги познаваш?

Устните й се раздвижиха с мъка.

— Направих им фалшиви документи.

— Като Лизи и… — спомних си името, което Лизи беше изкрещяла — Меги?

— Не. Това бяха истинските им имена. Лизи и Меги Пиърсън. Бяха от Орегон. Баща им… убил майка им пред тях и после казал на всички, че съпругата и децата му са го напуснали, но заключил сестрите в клетка. Държал ги три години в мазето. Накрая приближил до клетката и момичетата го притиснали към решетката и го удушили. Били на около десет и девет. Не си ли чувал? Една от онези истории, които се превръщат в гореща новина и след пет минути ги забравят.

— Отраснах в чужбина. Не съм чувал за тях.

— Настанили ги в приемно семейство, но… явно не са успели да го преодолеят. Не се задържали в нито едно семейство. Меги била студена и пресметлива, а Лизи — луда и зла. Често си навличали проблеми с блюстителите на реда. Говорело се, че са убили колежанин, който бегло познавал Лизи. Не доказали нищо, но го открили мъртъв в клетка в изоставена каравана.

Клетка. Кошарка.

— Наложило се да изчезнат… — секна гласът на Леони. — Божичко, божичко, трябва да се измъкваме оттук.

— Защо?

Леони се отдалечи от тялото на Лизи. Трепереше.

— Защото… един човек, когото познавах, искаше да работят за него, след като се сдобият с нова самоличност. Нова-новеничка. Нови имена. Нови биографии. За да работят за него… безпрепятствено.

— Като наемни убийци.

— Да убиват и да разпитват. Лизи умее да измъква информация.

— И ти ги скри.

— Да. Три години криех хора за него. После се скрих от него.

— От кого?

— Мъжът, от когото се крия, Сам.

— Кой е той, Леони?

— Казва се Рей Брустър. Сигурно стои зад това. Несъмнено.

— Кой е той?

Тя се взря през процепите на щорите. Притискаше юмрук към устните си.

— Те са тук.

46.

Сградата на „Мин Пропъртис“, Бруклин

Застанах до Леони и погледнах през процепа. Огъст Холдуайн крачеше по тротоара към задния вход на сградата. Сам. Носеше джинси, тъмна разкопчана риза и лятно сако, навярно за да прикрива оръжието му.

Щом Огъст беше тук, къде беше Джак Мин?

Огъст прекоси алеята, пъхнал предпазливо ръка под сакото. Ако му махна през прозореца, нищо чудно да ми помаха в отговор. Дали да не го поканя при мен, при Леони и мъртвите сестри. Все пак всички търсехме един и същ човек.

— Стой тук — казах на Леони.

Тя чу как поех стъписано дъх и приближи до прозореца.

— Какво има? Мин ли дойде?

— Не. Някой друг.

— Кой, по дяволите?

— ЦРУ.

Тя затаи дъх.

— Проследил го е дотук?

— Или са си уговорили среща, което означава, че източникът на Ана има право.

Ана имаше човек в „Специални проекти“. Дали беше този Рей Брустър? Не бях сигурен, че тази теория е смислена.

Надявах се да заловя Джак Мин преди срещата, преди Огъст или някой друг да се появи. Сега буквално нямах време. Къде беше Мин? Навярно някъде наблизо. Наблюдава Огъст, за да се увери, че ще дойде сам. Несъмнено беше поставил условия за срещата.

— Стой тук. Не се показвай. Аз ще действам — казах. — Ако нещо се обърка и ни разделят или ме заловят, отиди в бар „Последен миг“. Точно до Брайънт Парк в Манхатън. Питай за Бъртранд, кажи му, че си ми приятелка. Той ще те защити.

Тя кимна.

— Познаваш този човек — посочи надолу към Огъст.

— Да.

Леони ме стисна за ръката.

— Няма да преговаряш с него, Сам. Трябва да убиеш Джак Мин. Точка. Трябва.

— Аз…

— Ще си тръгне ли твоят приятел доброволно?

— Казва се Огъст. Не. Познавам го прекалено добре. Няма.

— Ще го убиеш ли тогава? Кой значи повече за теб — приятелят или детето ти?

Не, никога, помислих си. „На какво си готов, за да спасиш детето си?“ Думите на Леони отекнаха в съзнанието ми.

— Не бъди толкова кръвожадна. Той не е твой приятел и не твоят пръст ще натисне спусъка. Твоята съвест няма да те измъчва.

Тя трепна.

— Не съм кръвожадна. Просто си искам детето. А ти?

После, преди да успея да отговоря, гласът й прозвуча по-остро от нож:

— Може би не. Защото не си го виждал. Не го обичаш истински.

Издърпах си ръката от нейната.

По лицето ми очевидно се изписа неподправен ужас.

— О, Божичко, Сам, много съжалявам… Не знам защо го казах… Моля те…

— Слушай — казах. — Набери номера на мобилния ми телефон. Аз ще те чувам в слушалката. Ще задържа Огъст долу. Ще го заговоря. Но искам да знам кога ще се появи Мин. Искам да разбера веднага щом го зърнеш.

Тя кимна.

— Не прекъсвай връзката и не се паникьосвай.

47.

Сградата на „Мин Пропъртис“ Бруклин

Заслизах бързо по стълбите към втория етаж. Отключени ли бяха вратите? Зачаках на площадката пред стълбището, отвеждащо към приземния етаж.

Огъст отвори вратата. Влезе с изваден пистолет, с протегната напред ръка — класическата поза за проверка на помещението. Замръзна, когато ме видя. Държах дланите си високо над главата, празни.

— Здрасти.

Не знаех какво друго да кажа.

Най-добрият ми приятел се втренчи шокирано в мен. Трепна за миг. Отминаха пет дълги секунди. Но пистолетът му продължаваше да ме държи на мушка.

— Изглеждаш пребит, човече.

— Да — кимнах.

— Какво правиш тук, Сам?

— Искам да те помоля за услуга. Най-голямата.

— Слез долу.

Не помръднах.

— Ето какво искам да направиш. Тръгни си. Чуеш ли отново Джак Мин, не му обръщай внимание. Забрави го.

— Джак Мин. Така ли се казва новият ми приятел? Защо искаш да го отритна?

— Млъквай и си тръгвай.

— Не. Защо си тук, Сам?

Гласът на Огъст прозвуча по-остро.

Заслизах по стълбите. Пистолетът ми беше в кобура на кръста. Ръцете ми — във въздуха.

Знаех, че в „Специални проекти“ има шпионин. Поредният подкупен предател. Вероятно онзи Рей Брустър. Кажех ли на Огъст истината, предателят щеше да научи, независимо колко внимаваше Огъст. Възможно бе да е партньорът му, шефът му. Никога нямаше да ми върнат Даниъл, ако извадех на светло техния човек.

Затова излъгах:

— Това е капан. „Новем солес“ искат да те заловят. Мисли бързо.

— Какво правиш тук?

В гласа му долових нещо, което не исках да чувам — подозрение.

— Как разбра, че съм тук?

Сега смяташе, че съм един от тях.

— О, божичко, Джак Мин е тук — чух гласа на Леони в слушалката. — Изтича към вратата от отсрещната сграда. Влиза…

Нямаше време. Никакво време да реагирам.

Вратата се отвори рязко и блъсна Огъст. Той се олюля. Видях как Джак Мин насочва пистолет към главата на Огъст.

— Хвърли оръжието — изкрещя младежът.

Огъст се подчини и Джак погледна към мен. Бях извадил пистолета си, а той още държеше на мушка Огъст.

— Хвърли го! — изкрещя той. — Веднага!

„Застреляй го“, помислих си. Просто го застреляй и всичко свършва. Но пистолетът му беше толкова близо до главата на Огъст… Не можех. Хвърлих оръжието.

— Ти… — каза Джак Мин и аз не разбрах дали говори на мен или на Огъст. Но гледаше мен. Аз бях изненадата, не Огъст.

— Китайският хакер от Амстердам — пребледня Огъст. — Нали те застреляха…

— Нали те убиха — додадох. — Така сметнахме.

Не трябваше да разбира, че го преследвам. Исках да си помисли, че и аз като Огъст съм изненадан от самоличността му. Забележете колко хитро използвах множествено число.

Щом иска да се предаде на ЦРУ, нека мисли, че и аз съм част от ЦРУ. Дори това да ми спечели само десет секунди объркване.

Налагаше се да го убия пред Огъст. Нямаше начин. После щях да побягна като страхливец с бледата надежда „Новем солес“ да ми върнат детето.

— Миналото е минало — обади се Огъст — и щом идваш при мен, значи си ми простил.

Спомних си, че хората от ЦРУ бяха поступали момчето.

Джак сви рамене.

— Сключихме сделка. Готов съм да изпълня условията. Свали оръжието. Да поговорим за „Новем солес“ — каза Огъст.

Младежът погледна към мен. Аз не помръдвах. Посегнех ли към оръжието си, можеше да пръсне мозъка на Огъст.

Той обаче насочи дулото към мен.

— Не още. Защо е тук този? Той е един от тях.

— Не, не съм.

Всичко се обърка. Не можех да се хвърля срещу него и да рискувам живота на Огъст. Но за да живее Даниъл, Джак Мин трябваше да умре.

— Видях те в Амстердам — каза ми той. — Работеше с Ник.

— Не. Работех с него — кимнах към Огъст.

Огъст, слава богу, не обори лъжата ми.

— Не. ЦРУ те издирваха. Бягаше от тях. Говореха за теб пред мен, когато мислеха, че не разбирам — присви устни Джак Мин. — Какво, по дяволите, става? Какво прави този тук, Огъст?

След дълъг, предълъг миг Огъст каза:

— Отговори му, Сам.

Аз не продумах.

Огъст каза:

— Слушай, Сам работеше за ЦРУ, бореше се срещу „Новем солес“ и не те заплашва. Уверявам те.

Той се втренчи в мен.

Ръката на Джак, която стискаше пистолета, потрепери леко. Хакерът не знаеше какво да прави. Някакво странно кътче в душата ми поиска да се обади: „Майка ти е мъртва. Съжалявам. Съжалявам, че всичко е толкова ужасно. Съжалявам, че трябва да те убия“.

Не можех да използвам Огъст като съучастник.

— Казах да дойдеш само ти — обърна се Джак към Огъст.

— Не съм го канил — отвърна Огъст.

О, не.

Изиграх коза си.

— Слушай. Горе има две мъртви жени. Чакаха те, Джак. „Новем солес“ те издирват. Аз… го разбрах.

— И разбра, че ще се срещнем тук? Как?

— Досетих се кой си. Кой си наистина. Не си китайски студент от Хонконг, а Джак Мин. Нюйоркчанин и хакер беглец.

Трябваха ми три секунди да го застрелям. И да не държи на прицел главата на Огъст.

— Знам, защото успях да те открия.

— Кои са тези жени, Сам? Ти ли ги уби? — попита Огъст.

— Убий Джак, какво чакаш! — просъска Леони в ухото ми. — Какво чакаш?

Чаках, защото, ако не го убиех, исках да открия начин да срина „Новем солес“ със земята и същевременно да си върна детето. Тази идея се беше спотаила дълбоко в съзнанието ми — натрапчиво присъствие, на което не обръщах внимание.

Но вижте какво стана със сестрите. Те се опитаха да ме заловят, без да ме убиват, и не се получи. Не биваше да свърша като тях.

Мин отмести дулото от главата на Огъст и го насочи право към гърдите ми. Стисна пистолета с две ръце и понеже беше аматьор, това сигурно означаваше, че се кани да стреля. Огъст се хвърли към него и куршумът се заби на сантиметри от главата ми. Прескочих стълбите и ги разделих. Изтръгнах оръжието от ръката на Мин и го съборих на пода. Пистолетът му падна върху бетона. Джак го ритна, докато се боричкахме, и той се плъзна към сенките отвъд бледата светлина, долитаща откъм входа.

Огъст се изправи и вдигна своето оръжие. О, не исках това.

— Благодаря — казах и забих юмрук в слепоочието на приятеля си.

Той се олюля и аз го ударих отново — силно, по китката. Оръжието се изплъзна от безчувствените му пръсти.

— По дяволите! — извика той и парира следващия ми удар. — Какво правиш?

Леони, която се беше смълчала, започна да крещи в ухото ми, настоявайки да разбере какво става. Не можех да застрелям Огъст. Не исках. Трябваше просто да го обезвредя, за да убия Джак Мин. По-късно щях да му обясня, ако ми позволи. Ако не ме застреля на място.

Ударих го — силно дясно кроше, което го извади от равновесие и той падна. Но когато се стовари върху бетона, ритна краката ми. Аз също се строполих. Доядя ме. Постъпихме в „Специални проекти“ заедно, тренирахме заедно, изучавахме бойни техники заедно. Огъст беше по-едър от мен, с тежки, поддържани мускули, натрупани в минесотската ферма и на футболното игрище в колежа. Сега ми се беше ядосал, че провалям кулминацията в кариерата му. Насочи ритник към гърдите ми и аз му хванах крака.

С ъгълчето на окото си зърнах как Джак Мин пълзи към пистолета си.

Дали щеше да ни застреля и двамата? На негово място нямаше да се колебая.

Дръпнах крака на Огъст и се извъртях. Той изгуби равновесие. Беше по-едър от мен, но аз бях по-жилав и по-подвижен. Не биваше да мисля, че ми е приятел. Не биваше. Не сега.

Той се освободи от хватката ми — въпреки впечатляващото му телосложение бях подценил силата му — и ме ритна по лицето. Подметките му уцелиха в челюстта. Заболя ме жестоко, защото сестрите ме бяха обработили предварително. Усетих кръв по устните си. Огъст ме заобиколи. По лицето му се четеше смесица от отвращение и объркване. Нанесе три бързи силни удара с юмрук по гърдите ми. Аз се блъснах в стената; усетих как копчетата на контактите за лампите се забиват в гръбнака ми. Той изкрещя нещо на Мин. Аз се извърнах и го видях да побягва. Стискаше пистолета, но бягаше. Бягаше от двама ни.

— Хвани го! — извика Огъст и не разбрах дали говори на мен или на партньор, който го слуша, както Леони чуваше мен.

Изкрещях:

— Мин излиза!

Но вече чувах стъпки да трополят по стъпалата. Леони профуча край мен и Огъст. Той посегна да я улови, но тя го избегна, най-вече защото аз го ритнах с всички сили в гърдите.

Огъст падна, но когато се обърнах да хукна след Мин, се спънах в раницата му. Беше я захвърлил в суматохата. Паднах. Пуфтейки, Огъст сключи ръце около врата ми и ме притисна към съседната недовършена стена, от която се бях оплакал на Меги, когато се преструваше на Бет Марли.

Тухлите поддадоха и аз се прекатурих от другата страна. Кашляйки, се борех да се освободя от хватката му. Той не ме пускаше и тези проклети, дебели като наденички пръсти започнаха да източват живеца от мен. Не искаше да ме убие, искаше да ме обезвреди. Отпуснах се, сякаш припадам. Огъст ме пусна и вдигна юмрук да ме удари по лицето.

Улових ръката му и я задържах.

— Защо? — извика той.

— Ще убият детето ми, ако не го направя — изплъзна се от устата ми.

— Евакуирайте информатора, ако е при вас — извика Огъст.

Мамка му! Говореше на някого. Носеше микрофон. Екипът му беше тук.

Аз го отблъснах и изтръгнах разклатена тухла от стената. Ударих го по темето. Той се строполи.

За една ужасна секунда помислих, че съм го убил. Проверих. Дишаше.

Запрепъвах се тичешком към алеята след Леони и Джак. Към неведомото бъдеще.

48.

Улиците на Уилямсбърг

Джак Мин излетя от сградата в хладината на алеята. Червеният бележник, затъкнат в колана на панталоните му, скрит под сакото, триеше кожата на гърба му. Едва си поемаше дъх.

Попадна в клопка. Или Огъст му беше поставил капан, или агентът сам се беше уловил в капана. Днес нямаше да се предаде. Този Капра го преследваше. Препъна се.

Трябваше да избяга от квартала. Сигурно и Огъст, и Капра не бяха сами.

Чу пукот от малък пистолет. Звукът му се стори почти кадифен във влажния въздух. Усети горещината на куршума току до ухото си.

Някой стреляше по него. Залитна, обърна се и видя жена да тича след него. Беше дребничка, червенокоса, със стиснати устни. Носеше джинси, гуменки и синя тениска и приличаше на млада майка от покрайнините. Тя спря и се втренчи в него. Отстъпи уплашено назад и в миг той изкрещя:

— Бягай! Някой стреля!

Но тя вдигна пистолет. Той потрепери в ръката й.

— Прости ми — каза тя. — Трябва да умреш. Съжалявам.

И стреля точно когато Джак се извърна и хукна към края на алеята. Черен „Линкълн Навигатор“ закова спирачки на трийсетина крачки и се насочи право към него.

Нямаше изход.

49.

Чух далечни изстрели. Паузите между тях ми подсказаха, че стрелецът е неуверен. Блъснах вратата и се втурнах по алеята към шумотевицата.

Битка на хакери, които не умеят да стрелят. Леони беше насочила пистолета към тичащия Мин. Не беше го ранила, доколкото успях да видя.

Двама мъже в костюми излязоха от „Линкълн Навигатор“, паркиран в алеята. Разпознавам „Специални проекти“ от пръв поглед — тези двамата бяха хора на Огъст.

Профучах край Леони и й казах да бяга и да се скрие.

Джак спря и се олюля, приклещен между двете заплахи. Единият от мъжете го сграбчи, когато се извърна към Леони — точно когато я подминах тичешком — и го повлече към линкълна. Другият — набит, нисък, с дебел, мускулест врат — се втурна към нас, насочил оръжието си към мен.

— Не стреляй! — изкрещях. — Холдуайн е в опасност.

И той се поколеба. Познаваше ме — за кратко бяхме работили заедно в Ню Йорк, преди с Луси да се преместим в Лондон. Казваше се Грифит. И времето, за което ме разпозна и се подвоуми, ми спечели три секунди, които иначе нямаше да имам.

— Това хлапе го простреля! — извиках.

— Лъже! — изпищя Мин.

— Спри! — изкрещя Грифит. Твърде късно — аз плонжирах към него; ако бях понечил да му посегна с юмрук, щеше да осъзнае, че не съм на страната на Огъст.

Извадих му въздуха от гърдите, строполих се на паважа и се блъснах в контейнер за боклук. Другият агент — когото не познавах — тикаше Джак към линкълна и ме държеше на прицел над бронята на автомобила. Джак се съпротивляваше и той отклони вниманието си към него, за да го вкара в колата. Използвах момента и хукнах към тях.

Агентът блъсна Джак на мястото до шофьора и го последва.

Завъртя рязко волана и излезе от алеята. Вля се в движението с надут клаксон. Наложи се да изчака няколко секунди за обратния завой. Изоставил бе Грифит и Огъст. Което означаваше, че им е наредено да закрилят Джак Мин на всяка цена.

Хукнах с всички сили. Надявах се адреналинът да компенсира липсата на елегантност, която проявих при нескопосаното си катерене в Лас Вегас. Не се втурнах по шосето след тях. Огледах пътя, прецених посоката, накъдето бяха поели — гъстотата на автомобилите, препятствията, зигзаговидната върволица автомобили в лентите. Паркурът изисква да познаваш терена и затова обикновено се избира проучено място, където си се разхождал. Нарушавах основно правило.

Той пътуваше по шосето. Не можех да го настигна. Но… съзрях един шанс. Безумен, но не се поколебах.

Затичах с всички сили и скочих върху багажника и покрива на автомобил, паркиран в алеята. Оттласнах се към градски автобус, който настигаше линкълна. Улових се за страничното помощно перило на автобуса и се изкатерих — пред удивените погледи на пътниците — на покрива.

Всичко ме болеше. Пръсти, ръце, гърди, крака. Мозък.

Шофьорът на автобуса, учуден какво е ударило автобуса му, забави ход. Несъмнено пътниците вече му докладваха за лудия на борда. Прекосих покрива на забавилия скорост автобус и скочих върху покрива на линкълна.

Един точен изстрел и синът ми щеше да е в безопасност.

Обучението ми диктуваше да елиминирам първо по-голямата заплаха — агента от „Специални проекти“. Той можеше да ме убие, преди да се добера до Джак. И макар да бях готов да застрелям момчето, не изгарях от желание да убия невинен човек.

Линкълнът налетя върху паркирана кола откъм мястото на пътника.

Аз се плъзнах от покрива върху капака, коленичих и вдигнах пистолета. Изпразних пълнителя в прозореца. Бронираното стъкло се напука, но не поддаде. Насочвах куршумите точно към Джак Мин и се кълна, че през бученето на колите и виенето на клаксоните чувах писъците на младежа.

Стъклото обаче не се счупи. През мрежата от пукнатини виждах как Джак Мин се провира към задната седалка на колата. Мъчеше се да достигне задната врата. Беше паникьосан.

Агентът беше смел. Реши да прикрие бягството на Джак Мин. Добро момче, върши си съвестно работата. В гърлото ми заседна топка при мисълта какво ще трябва да направя. Мъжът свали стъклото и изви ръка край предното стъкло, за да стреля по мен.

Аз се смъкнах от капака и чух как първия куршум облиза боята. Бях приклещен в теснината между паркираната кола и линкълна. Паважът беше топъл. Гумите се извъртяха към мен и аз едва успях да се извия и да се вмъкна между колите, за да се наместя под линкълна.

Запълзях към задната му част. Лъхна ме горещината на двигателя.

Вратата на шофьора се отвори и видях крак да стъпва на земята.

Прострелях агента в месестата част на глезена. Той извика и кракът се прибра в колата.

Пред мен червени гуменки удариха асфалта. Тичаха. Измъкнах се изпод колата и хукнах между спрелите и забавящите ход автомобили. Тротоарите бяха опустели още при първите изстрели. Благодаря ви, разумни, уплашени пешеходци. Но трябваше да заобикалям колите, а Джак, свеж и непокътнат, се носеше с пълна скорост по празните тротоари.

Сви зад ъгъла и изчезна.

Последвах го. Той се извърна назад с ужасено изражение. Болка проряза ребрата и гърдите ми, пострадали от юмруците и ритниците на Огъст. И от удара с автобуса. И от каскадата върху покривите на автомобилите.

Евтин уличен базар се появи отпред — по сергиите продаваха предплатени мобилни телефони, портфейли от изкуствена кожа и какво ли още не: от бельо до дискове в оригинални опаковки, но не и на оригинални цени. Край сергиите се тълпяха хора. Старци, деца, бебета в колички, цели семейства.

Не можех да рискувам да стрелям. Не и тук. Твърде пренаселено беше.

Джак тичаше на зигзаг между сергиите и будките. Шумен китайски поп и надвикващо го реге бумтяха във въздуха. Рискувах да погледна назад и видях Леони да тича след нас няколко пресечки по-назад. Беше проявила достатъчно здрав разум да скрие пистолета. Не виждах нито Огъст, нито някого от хората му. Но те или щяха да се появят много скоро, или викаха подкрепления.

Следвах Джак Мин по петите през базара. Той надничаше назад през десет секунди да провери дали съм след него. Намирахме се на няколко пресечки от отправната ни точка. Тук тълпата беше спокойна и той не искаше да я разбунва. Искаше множеството да служи като буфер между мен и него. Не викаше за помощ. Нито полицията. Беше решен да избяга. И да остане сред хората.

Страхът на лицето му ме разтърси. Не исках да убия това момче.

50.

Огъст отвори очи. Лицето го болеше. Всичко го болеше. По темето му имаше кръв. Лепнеше. Изправи се.

Чу металната врата да се отваря със скърцане и чу стъпки да трополят по циментовия под. Потърси оръжието си. Нямаше го. Чувстваше главата си подута, замаяна и замъглена. Вероятно мозъчно сътресение.

Жена. Дребна, с червени коси, вързани на опашка, в джинси и тениска. Втренчи се в него и вдигна пистолета.

— Не мърдай — каза. — Стой на място.

Той не помръдна.

Видя как очите й се стрелкат из помещението. Изтича до раницата на Джак Мин и я хвана почти нежно. Преди да я вдигне, той видя през отвора на ципа малък лаптоп. Тя грабна раницата и я метна през рамо. Държеше пистолета насочен към Огъст.

— Не мърдай — нареди му.

— Коя си ти? — попита я.

Не му отговори, разбира се. Без да отклонява поглед от него, стисна по-здраво пистолета.

Излезе и изчезна по алеята.

Огъст се заклатушка към вратата. Коя, по дяволите, беше? С Мин ли беше или със Сам?

Излезе на алеята и тя стреля по него. Недостатъчно близо, за да го улучи, но така де, куршум в твоята посока винаги те кара да отстъпиш.

— Казах ти да не мърдаш! — извика жената.

Един от подкреплението — Грифит — лежеше на алеята, стенеше и притискаше ребрата си. Никаква следа от линкълна. Огъст преброи до двайсет и рискува да излезе отново през вратата. Червенокосата я нямаше.

Той включи слушалката.

— Две, тук е Едно, докладвай.

— Отвеждам информатора, преследват ни. Въоръжен мъж, знаеше името ти, каза, че си прострелян…

После настана хаос. Далечен удар на метал в метал, бумтене на куршуми, забиващи се в бронирано стъкло. Ругатните на Граймс, който крещеше на някого да залегне и да не става, гласът на Джак Мин: „Мамка му! Измъквам се оттук!“.

— Врагът се опитва да убие хлапето — каза Граймс.

Последваха нови изстрели. Граймс изкрещя и изруга пак. Огъст затича.

— Къде си?

Врагът. Сам Капра. Най-близкият му приятел, който би трябвало да е доволен, че имат информатор от „Новем солес“, се опитваше да унищожи най-добрия им шанс да разбудят тайните на престъпната групировка.

Огъст се втурна напред.

51.

Тичах.

Пред мен Джак Мин заобиколи сергия с дискове от Боливуд и Хонконг. Прескочи сгъваемите маси, разпиля кашони и си спечели гневен вик от страна на възрастния продавач. Мъжът го изпроводи със сочна смесица от нецензурен английски и мандарин. Мин се препъна и тениската му се запретна нагоре. Посегна към нещо на гърба си. Помислих, че е пистолет и трябва да му попреча да застреля стареца, но се оказа червена подвързия. Книга или дневник, затъкнат здраво в панталоните му. Той дръпна тениската над него.

Просто проверяваше дали е там.

Бележникът. Тайните на „Новем солес“.

Изкрещях на мандарин:

— Той ми открадна портфейла!

Има категорични предимства родителите ти да са живели като номади и да са те разхождали по цял свят като малък. Мога да използвам цял набор откъслечни фрази на две дузини езици. Тази я знаех, защото я бяха крещели по мен неведнъж в Пекин, когато бях на петнайсет. Лесно се отегчавах.

Търговецът сграбчи Джак, който извика:

— Лъже! Той иска да ме убие!

На коя версия е по-вероятно да повярват в Ню Йорк?

Търговецът стисна по-силно Джак, който започна да рита и нанесе непохватно кроше в лицето на мъжа. Старецът се стовари върху купчина боливудски саги, които се разпиляха по асфалта като съборена кула от карти.

Прескочих масата точно когато Джак доказа на какво е способен.

На следващата сергия продаваха пържен ориз с месо и зеленчуци и Джак улови горещия тиган и го метна към мен.

Сниших се и отскочих и вряща мазнина и парченца месо се приземиха върху сакото и косата ми. Истинска, неподправена болка. Отърсих месния напалм от главата и раменете си и изгорих дланите и пръстите си. Мехурчетата мазнина шипяха върху пластмасовите обложки на дисковете. Няколко пръски попаднаха върху ръката на търговеца и той извика от болка.

Аз стиснах зъби, най-после почистен от парещата каша, и заобиколих сергията.

Джак го нямаше.

Петнайсет секунди се равняват на човешки живот при градско преследване. Горе-долу толкова бях изгубил. Бягай. Хвани го. Толкова ли е трудно да убиеш компютърен маниак?

Видях го да излиза на кръстовището и да се качва в такси. Седна отзад и таксито забоботи напред. Стигнах кръстовището и се втурнах по средната лента да видя фирмата на таксито и табелата. Мъж с мотоциклет „Дукати“ едва не ме връхлетя. Наруга ме на цветист испански, профучавайки край мен. Изкрещя порой от неприлични думи по адрес на майка ми.

Хукнах след него. Дукатито забави ход на пресечката; таксито беше няколко автомобила по-напред. Застанах на три стъпки зад Господин Дукати, колкото да остана извън полезрението му, и когато спря, забих лакът в гърлото му — между предпазната каска и сакото му.

Удрям ли, не се шегувам. Здраво удрям. По-здраво, отколкото изглежда, че умея. Мъжът беше широкоплещест, набит и седеше върху дукатито, все едно е подвижен трон. Беше ме наругал и после бе забравил глупака, изпречил се на кръстовището, търсейки с поглед следващото препятствие.

Съборих го от мотоциклета. Той не извика, само се прекатури и издаде хриплив звук. Знаех, че ще се оправи; бях отмерил точно крошето.

— Не забравяй добрите обноски — казах му на испански и се качих с грохот на тротоара.

Хората се разбягаха с писъци от пътя ми. Виждах таксито — четири-пет коли вдясно пред мен. Бях заобиколен от очевидци, но той беше тук. Беше тук и трябваше да сложа край. Усещах тежестта на пистолета на гърба на съсипаното ми сако. Оставих го там.

Свих рязко с мотоциклета покрай паркирания камион между мен и таксито.

Видях, че задната врата на таксито зейва. Шофьорът удари спирачка. Джак беше скочил някъде по улицата. Беше забелязал, че го следвам.

Огледах тълпата. Алеи, улици, врати.

После го зърнах. Тичаше в далечината.

Засилих мотоциклета и се врязах сред върволицата от коли.

Той изкачи стъпалата пред изискана модерна кубична сграда от кафяв камък и стъкло. Видях го и как изважда несръчно малък пистолет от джоба си.

Вратата се отвори. Излезе млада жена. Джак размаха пистолета пред лицето й. Тя изпищя и се наведе, изпълнявайки нареждането му. Той изчезна вътре. Замръзнала от страх, привела рамене, жената задържа вратата отворена.

Аз подкарах мотоциклета нагоре по стълбите, през отворената врата. Исках да го уплаша. Исках да изгуби ума и дума. Исках да не спира, за да се прицели в мен.

Той се втурна нагоре по стълбите към апартаментите, докато аз громолях по плочника във фоайето. Гледаше напред, решен да избяга. Хвърли ми само бегъл поглед.

Ударих крачната спирачка, направих кръг с оглушително свистящи гуми и подкарах по гладките стоманени стълби. Мотоциклетът ръмжеше и бучеше, непригоден за такова наказание, но аз давах газ. Грохотът накара Джак да побегне още по-бързо, да ми направи път, така да се каже. Аз се завъртях на площадката и превзех и следващите стъпала. Гръбнакът ми сякаш се канеше да се отлепи от тялото.

Той изкачи последните стъпала. Последвах го. Двигателят ревеше недоволно. Той ме погледна, но понеже се бях привел върху мотоциклета, когато стреля, куршумът прелетя край мен. Джак Мин губеше самообладание.

Трябваше да е уплашен, за да успея.

Стигнах площадката и той се втурна по коридора в посока към улицата, към стъклената стена в дъното.

Страхът е странен съветник. Може да те умъртви и да те обезобрази, но може и да ти вдъхне кураж.

Джак Мин усети прилив на храброст през тези последни секунди.

52.

Извърна се и стреля. Дулото припламна ярко и горещо в мрачината на коридора.

Аз се претърколих от мотоциклета и той продължи напред през няколкото крачки, които ни деляха. Джак Мин отскочи от пътя му. Мотоциклетът профуча край него и разби стъклената стена. Излетя в ненадейно блесналата светлина на деня и чух как се стоварва върху паважа три етажа по-долу.

Лежах на хълбок и за секунда времето сякаш спря. Джак насочи пистолета към мен с лице, разкривено от шок и ужас — едва не го бях прегазил с мотоциклета; повеите на вятъра от прозореца рошеха косата му.

Сега различавах всяка подробност от лицето му. Той беше почти дете. Завъртя непохватно дръжката на вратата, маркирана с червен знак „Изход“. Тя не помръдна.

Аз заопипвах гърба си, пръстите ми затърсиха, изрекох с одрезгавял глас:

— Съжалявам.

Но пистолетът ми беше паднал от кобура.

Джак въртеше бравата и ме гледаше.

О, божичко, бях изгубил пистолета — или когато скачах към колата, или по коридора, докато пришпорвах мотоциклета.

Той стреля. Но не по мен. Изпрати куршум в бравата, обозначена: „Стълбище“. Ключалката се счупи. Джак Мин отвори вратата и хукна.

Аз се вдигнах на крака, когато той излетя през вратата.

Последвах го. Прекоси тичешком късо стълбище и излезе през вратата към покрива. Захлопна я. По покривите съм факир и Джак Мин нямаше шанс.

Сграбчих бравата, докато той се опитваше да затвори. Вратата замръзна помежду ни. После малкият пистолет се появи в процепа близо до главата ми.

Сниших се. Той стреля. Аз пуснах вратата. Тя се затвори с трясък.

Преброих до десет. Петнайсет. Отворех ли я, той можеше да ме застреля в главата.

Двайсет. Открехнах леко вратата.

На открито чух приближаващ вой на полицейски сирени. В сградата скоро щеше да загъмжи от нюйоркски ченгета и заловяха ли ме, преди да настигна Джак Мин, синът ми щеше да умре.

Прехвърлих се предпазливо върху покрива. Не го видях. Имаше много места за укритие — водни резервоари, тръби за климатици, вентилатори. Трябваше само да почака полицаите да дойдат и да се предаде. Те щяха да го заведат при Огъст и „Специални проекти“. Пред възможността да го убия несъмнено щеше да предпочете полицията.

На покрива цареше тишина. И двата съседни покрива бяха по-високи с полуетаж, но не мислех, че е имал време да се изкатери по тях. Тогава го видях. Тичаше. Беше изкачил съседния покрив, сниши се за миг, но зърнах темето му, когато се навеждаше. Беше рискувал да надникне. Лош избор.

Втурнах се към него и се изкатерих върху съседната сграда — не ги делеше разстояние — и Джак се изправи и побягна, заобикаляйки препятствията върху покрива. Прескочи тясното пространство, делящо го от следващата постройка.

Повечето хора се колебаят, преди да скочат. Той не се подвоуми. Смелост. Или отчаяние. Ръцете му уловиха стената. Извика ужасено — чист ужас, от който костите ти изтръпват — и се издърпа нагоре.

Мой ред. Настроих съзнанието си към рутината на паркура. Виждаш препятствията, откриваш най-бързия и най-ефикасния начин да ги прескочиш, да минеш под тях или през тях. Проиграх мислено скока и се втурнах напред. Прехвърлих ръба на сградата и се търколих върху покрива. Мускулите ми нададоха вой — липсваше им тренинг. Забелязах Мин. Тичаше колкото му държат краката. Обърна се назад, в очите му светеше ужас. Стреля по мен и продължи напред.

Просто го гони до края на покрива, помислих си. Ако падне от такава височина, ще умре. И Даниъл е спасен.

Затичах. Трябваше да го следвам по петите. Даниъл, синът, когото никога не бях прегръщал, замъгли всяка друга мисъл освен: „Тичай, скачай, лови“. Кръвта ми пламтеше, първичен порив пришпорваше съзнанието ми. Беше лесно — Джак имаше преднина от петдесетина метра, трябваше да го настигна.

Четирийсет метра. Той се прехвърли през плакат с надпис: „Реновация. Скоро ще се предлагат нови апартаменти!“. Използва ръба му като въже, за да скочи върху съседния покрив. Аз летях право към него. Той се препъна. Надзърнах назад. Покривът, където се намирахме, беше празен, но не задълго. Полицаите скоро щяха да го напълнят. Заради разбития мотоциклет и изстрелите щяха да изпратят повече от една патрулна кола.

Откъслечни мисли се рееха в съзнанието ми. Съсредоточих се върху тичането. Джак бягаше много, много бързо. Инстинктът за оцеляване му даваше криле. Но аз бях обучен и бях по-бърз.

— Полиция! — проехтя глас над покривите. — Спрете! Свалете оръжията!

Погледнах назад. Двама полицаи излизаха от вратата, където Джак едва не ме простреля в главата.

Обърнах се отново към него.

Нямаше го.

Огледах покрива, към който наближавах. Мин тичаше по него — глупаво, по права линия. Беше слязъл на по-нисък покрив, когато се обърнах назад към полицая. Сега го бях изгубил. Не.

— Спри! — извика полицаят, когато прескочих ръба на покрива и се приземих върху съседната сграда. Нямаше място. Комини, вентилатори, тухлен навес за вратата към стълбището. Тук горе беше струпано оборудване, стелеха се светлосини строителни платнища. Над далечния край на покрива се издигаше скеле. Ремонтът течеше с пълна пара. Дали Джак се бе пъхнал под платнището, което беше навсякъде? Или беше слязъл през вратата? Съществуваше опасност да го подмина, ако се беше спуснал по стълбището в сградата. Паника смрази сърцето ми. Тръгнах към вратата. Трябваше да избирам — в този момент полицаят несъмнено съобщаваше местонахождението ми и диспечерите щяха да насочат другите екипи да ме пресрещнат. Свих зад ъгъла към входа на стълбището и Джак хвърли тежка саксия по мен. Спрях я с лакът и костите ми изпукаха. Залитнах назад и той вдигна пистолета; спусъкът изщрака, пълнителят беше празен. Джак простена.

Ритнах го по корема. Той изпуфтя останал без дъх и се олюля.

— Полиция! Легнете на земята! Веднага!

Приближаваха. Навярно на четирийсетина метра.

Двама се изкачваха по покрива. Другите, предполагам, се бяха поболели от скока, който направихме с Джак.

Аз се изправих на крака.

— Не ме убивай, моля те. За бога! Не ме убивай.

Гласът му умоляваше. Глас, пресеклив от сълзи. Дръпна вратата. Беше заключена отвътре.

Сграбчих го със здравата си ръка.

Мислех да го използвам срещу „Новем солес“, да си осигуря застрахователна полица, за да си върна сина — частици от налудничав план, който нямаше да проработи.

Но нямаше време. Нямаше време нито за него, нито за мен, нито за Даниъл. Не чувствах ръката си здрава там, където я беше улучил с тежката саксия. Щях да му счупя врата, ако имах минута. Но полицаите приближаваха, оставаха им трийсетина крачки. Нямах време.

Блъснах го силно към ръба на сградата. Стисках го и го тласках безпощадно натам.

— Съжалявам — казах толкова тихо, че едва ли ме чу.

— Махнете се оттам! Лягайте на земята! — извика ни едно от ченгетата.

Джак се бореше с мен, крещеше, умоляваше. Помислих си, че ако го обгърна с ръце и го блъсна, и двамата ще полетим, а гравитацията е по-силна от ченгетата. Още десет крачки.

— Не, не! — изпищя Джак.

— Иначе ще убият детето ми. Съжалявам — извиках.

Ако скочехме двамата… може би щяха да дадат Даниъл на Леони, когато върнат дъщеря й. Тя щеше да се погрижи за него. Познавах я достатъчно. Дълбоко в себе си беше порядъчен човек.

Той ще е мъртъв, вестниците ще съобщят, задачата ми ще е изпълнена. Синът ми ще е свободен.

— Не! Не! — изкрещя Джак Мин.

Обгърнах го през ръцете като с железни белезници. Нямаше друг начин.

Оттласнах се от покрития с чакъл покрив.

53.

И краката ми се приземиха върху… скеле. Ремонтираха тази страна на сградата. Джак размахваше ръце и крещеше. Улови се за една тръба, но аз го издърпах насила от живота, от безопасността. Видях как върховете на пръстите му досягат метален прът и го изпускат. Петите ми удариха края на скелето и аз се отблъснах надолу, стиснал ръката му.

Във въздуха. Гравитацията ни сграбчи във фаталната си прегръдка. Крясъкът на Джак Мин се надигна и отекна оглушително в ушите ми.

Три етажа. Не особено високо, но достатъчно. Картини от алеята долу пробягаха през съзнанието ми — спомени, които ще се запечатат само за миг преди смъртта.

Не виждах асфалт.

Между сградите бяха паркирани огромни камиони за смет.

Сини платнища. Още скелета отстрани, вече зад нас.

Строително оборудване задръстваше улицата. Летяхме към синьо платнище — ненадейно езеро. Джак се освободи от хватката ми. Още две секунди и се ударихме в тънкия син найлон, разкъсахме го, но той забави падането ни, сякаш бяхме капки дъжд, стекли се по листо, преди да паднат в калта. Платнището се разцепи и зейна като сънлива уста. Метални прътове изскочиха изпод навеса, тракайки като кости. После материята ни обгърна като пашкул и ни изхвърли като на забавен кадър. Точно под нас имаше камион; товарът му беше покрит е черен найлон.

Разкъсахме найлона и паднахме върху пясък. Метална тръба стърчеше от задния панел на камиона. Скова ме болка, разтърси вече пострадалата ми ръка. Парче от платнището се спусна над мен като одеяло. Осъзнах, че още дишам. Всеки сантиметър от тялото ми усещаше болка, но все още дишах. Изритах прокъсания найлонов балдахин. Пясък ожули лицето ми.

— По дяволите! — възкликна мъжки глас.

Човекът стоеше върху скелето, на шест крачки встрани и на седем над мен. Надвеси се надолу и ме огледа, сякаш не вярваше, че съм паднал от небето.

— Мамка му!

Ако аз бях жив, значи и той…

Видях Джак да се отърсва от пясъка до кабината на камиона. Стоеше от страната на шофьора. Пясъкът беше охлузил до кръв лицето му. Ушите му кървяха. Беше извадил по-добър късмет от мен при падането. Изчезна от поглед, но след няколко секунди камионът се раздвижи леко, сякаш някой отвори и затвори вратата на кабината.

— Спри — казах, но бях останал почти без дъх. Ръката ми — онази, която Джак извади от строя с тежката керамична саксия — не беше наред. — Спрете го.

Двигателят изръмжа и камионът тръгна, напред. Джак го подкара през строителните материали — кутии с боя, торби с хоросан. Премаза дървените бариери, издигнати да спират любопитните и крадливите. Натисна клаксона и вля камиона в бруклинския трафик.

Стисках ръба на камиона със здравата си ръка. Готов за езда.

Камионът помете колите, паркирани в страничното платно. Хрущеше метал, трошеше се стъкло. Опитах да се изправя на колене върху пясъка.

В този момент преградата на каросерията се отвори. Не знаех дали Джак става по-умен и изобретателен — черти, които и без това притежаваше, след като се беше сетил преди мен да открадне камиона — или просто е натиснал погрешен бутон, или металните тръби, които удариха машината, когато паднахме, бяха повредили скобите на каросерията.

Пясъкът се изсипа като от счупен пясъчен часовник и ме отнесе като по пързалка на улицата. Колите зад камиона занатискаха спирачки, когато пясъкът експлодира пред тях. Което беше добре, защото аз се изтърколих с него и се приземих върху купчината на около три крачки пред такси с оглушителен клаксон. Скочих напред и пясъкът спря бронята на таксито точно пред обувките ми.

Опитах се да се изправя на крака.

Джак подкара камиона напред като снаряд. Видях го да профучава на червено, да завива и да изчезва. Измъкнах се от купчината пясък. Забелязах, че таксито, което едва не ме блъсна, е празно, и закрачих енергично през дюната.

Около сградата, от която паднахме, гъмжеше от полицаи, щуращи се по тротоара.

Бях сигурен, че някой ще ме посочи всеки момент. Не ми беше до разговори с полицията. Затова влязох в таксито. На задната седалка нямаше никого.

— Здрасти — казах на шофьора. — Свободен ли си?

Той измери с поглед обсипаното ми с пясък тяло и се обърна зяпнал назад. Изисканият ми костюм „Бърбъри“ сега беше дрипа; бях окървавен и държах вдървено ръката си. Освен това бях с посинено око.

Погледнах името му на таблото. Василий Антонов. Руснак. Казах на Василий на руски:

— Ще ме откараш ли до едно място?

Руският явно му вдъхна увереност. Колите зад него натискаха клаксони и той пое бавно напред — през пясъка. Ченгетата тичаха край нас към кръстовището, където Джак беше завил.

— Къде искаш да отидеш? — попита ме той на руски.

Стигнахме кръстовището.

— Свий надясно, моля — продължих на същия език.

— Искаш да проследя камиона с пясъка?

— Би било страхотно.

— Този човек ти открадна камиона?

— Да.

Оправданието звучеше правдоподобно като всяко друго.

— Очевидно си се борил мъжки.

— Опитах се — отвърнах.

Камионът беше паркиран шест пресечки по-надолу. Вратата зееше отворена, кабината беше празна.

Джак Мин го нямаше. Ръката ми беше счупена. Той знаеше как изглеждам. Знаеше, че го преследвам и възнамерявам да го убия. Навсякъде беше пълно с полицаи. Трябваше да се оттегля. Съжалявам, Даниъл. Прости на татко, бебче, където и да си.

— Откарай ме… — казах на шофьора адреса на бар „Последен миг“. Надявах се Леони също да е там.

— Хубав бар, да, возил съм клиенти.

Той ме погледна.

— Е? От коя част на Русия си?

Явно не долавяше акцента ми.

— Навремето живях в Москва.

По-лесно беше да излъжа, отколкото да разказвам за номадското си детство и за познанството си с дузина езици, преди да навърша петнайсет.

— О, не знаех, че този бар е на руснак. Ще го препоръчвам на туристите.

— Винаги си добре дошъл. Когато не си на работа.

— Благодаря.

— Благодаря, сър — отвърнах и се отпуснах назад. Шофьорът на таксито пусна касета с руски поп да убива времето. Електронно парче. Звучеше като Татяна Буланова. Колко уместно. Ритъмът предразполагаше към танци.

Постарах се да не припадна.

54.

Бруклин

Трябва да изглеждаш нормално. Джак изтупа пясъка от дрехите и от косата си и се втурна към метростанцията на Марси Авеню. Късметът му се усмихна още веднъж — влакът пристигна точно когато слезе на перона. Нямаше значение закъде е; Джак се вля в тълпата от качващи се пътници.

Отпусна се тежко върху твърдата пластмасова седалка. Разтрепери се от ужас при мисълта как бе оцелял. Никой не седна до него, което не го изненада. Беше прашен от пясъка. Китката го болеше там, където го беше сграбчил Сам Капра — смахнатият, абсолютно луд лунатик, който се хвърли от покрива. Джак се наведе напред и обви лактите си с длани. Пистолета, който беше взел от апартамента на майка си, го нямаше; падна на покрива, преди да полетят надолу. И без това пълнителят беше празен. Трябваше да убие Капра, когато му се удаде случай, но не беше сигурен дали може да застреля друго човешко същество от една ръка разстояние и предпочете да побегне. Този Сам Капра обаче не беше с всичкия си.

Беше се хвърлил с него от покрива на сградата.

Бележникът. Обзе го леден ужас. Ако го беше изгубил, нямаше с какво да се пазари за живота си. Усети хладната му тежест зад колана на панталоните си. Червената кожа се беше смъкнала по-надолу, под боксерките. Едната ивица тиксо се бе разхлабила, но другата, слава богу, си беше на мястото.

Извади бележника, пренебрегвайки беглите погледи на жените, седнали срещу него. Нищо в Ню Йорк не заслужаваше повече от мимолетно втренчване, включително човек, който изважда бележник от бельото си. Изтупа песъчинките от червената кожа и притисна бележника към гърдите си.

Не можеше да се върне у дома. Собствената му майка го беше предала. ЦРУ го беше предало; „Новем солес“ бяха изпратили Сам Капра и червенокосата да го убият на мястото на срещата.

„Новем солес“ имаше шпионин в екипа на Огъст. Знаеха за уговорката.

Какво да правя сега? Къде да отида? За пръв път Джак Мин не знаеше отговора, нямаше представа. Вдигна колене и остана във влака под голямата туптящо сърце на града — единственият начин да се скрие, който му хрумна в момента.

Какво да правя?

Бележникът тежеше в ръцете му като злато. Всичко, което притежаваше. Беше изгубил раницата си, лаптопа.

Странните думи на Сам Капра прозвучаха в мислите му. „Трябва. Иначе ще убият детето ми. Съжалявам“. Какво означаваха? И червенокосата: „Съжалявам. Ужасно съжалявам, че трябва да умреш“.

Защо, по дяволите, марионетките на „Новем солес“ му се извиняваха? Не намираше смисъл.

Но той беше готов да умре, за да го убие. Извини се, задето трябва да го убие. Наемните убийци не постъпват така. Нито агентите на ЦРУ, свърнали от правия път.

Така постъпват истински отчаяните.

Ще убият детето ми.

Джак прокара пръсти по ръба на бележника.

Е, съжалявам Сам Капра, но не смятам да умра заради детето ти. Съжалявам.

Първият му импулс беше да побегне и да продължи да бяга. Докато стигне Тихия океан или Андите. Звучеше като съвършен план. Но не можеш да бягаш цял живот. Бягството е предвидимо. Не ги ли спреш, никога няма да се почувстваш свободен. Виж докъде те докара бягството. Доникъде, полумъртъв, сам. Отвърни на удара, изненадай ги. Което означава да използваш двете си оръжия — умът и този бележник.

Не сила, а стръв. Стръв, която да ги подмами на място и по време, които той е избрал.

В главата му започна да се оформя план. И се зачуди дали някой ще бъде така добър да включи изгубения му лаптоп, за да го използва от дистанция и да пусне в ход стратегията си.

55.

Бар „Последен миг“ Манхатън

Посипан с пясък, с разкъсан костюм и обездвижена ръка, аз влязох в „Последен миг“ с вид на човек, когото лично бих изхвърлил от заведението. За щастие все още имах синина под окото, благодарение на която вдъхвах страхопочитание. Видях Леони, седнала сама на маса в ъгъла. Пред нея стоеше почти недокосната халба с „Гинес“. Очите й се разшириха, когато ме забеляза.

Барманът — мъж, когото не познавах — понечи да излезе иззад тезгяха и да ме изпроводи навън. Неколцина клиенти се втренчиха в мен да видят колко дълго и колко шумно ще бъда изхвърлен.

— Нуждаете ли се от помощ, сър? — попита барманът.

Това беше първият учтив удар, вторият щеше да бъде:

„Омитай се“.

— Казвам се Сам Капра. Собственик съм на бара. Тук ли е Бъртранд?

— Ммм, не, господин Капра, не е на смяна днес.

Поне разпозна името ми.

— Преживях злополука.

— Да, сър, ммм… Искате ли да ви заведа в болницата?

Усещах вторачения поглед на Леони. Изгаряше от желание да попита — успя ли? Мъртъв ли е Джак Мин?

— Не. Искам да се кача в апартамента горе. Обади се на Бъртранд и му кажи да дойде веднага. После ми донеси, моля, две мартинита с по две маслини. Направи ги с джин „Плимут“.

— Да, господин Капра.

— Дамата на ъгловата маса, която пие „Гинес“, ми е приятелка. Питието е безплатно.

Барманът кимна. Клиентите все още ни зяпаха. Това не ми хареса.

— Сигурен ли сте, че сте добре, господин Капра?

— Да. Ще се оправя.

— Хмм… ранен сте.

— Да, знам. Обади се на Бъртранд и забъркай мартинитата. Как се казваш?

— Кларк.

— Благодаря, Кларк.

Минах край Леони и й кимнах леко с глава да ме последва. Тя си взе раницата и халбата. Изчака да стигнем стълбите и да затворя вратата.

— Какво стана, за бога? — попита.

— Ръката ми е счупена. В най-добрия случай.

Изпразних си джобовете — ключовете от колата под наем, портмоне, телефон.

— Не, Сам, какво стана с Джак Мин?

Погледнах я; ненадейно провалът ми натежа повече от пострадалата ръка.

— Измъкна се, Леони. Подценихме го.

— Нали каза, че ще го убиеш.

Произнесе го с тон, сякаш ме укорява, че не съм купил мляко или не съм платил сметките. Устните й трепереха.

— Сам… Децата… Ще убият децата ни.

Някой похлопа по вратата.

Докоснах устните й с показалец. Кларк влезе с две мартинита върху поднос. Благодарих му. Той подаде едното на мен, а другото на Леони, която поклати глава.

— И двете са за мен — казах. Гласът ми звучеше одебелял. Леони върна мартинито върху подноса.

— Нещо друго за вас, мадам? — попита я Кларк.

Да му отдадем дължимото — опитваше се да се държи, сякаш не съзира нищо необичайно. Тя поклати глава; погледна го бегло, стараейки се да се овладее. Той примигна смутено и се обърна към мен:

— Обадих се на Бъртранд, господин Капра. Ще пристигне след петнайсет минути. Обясних му, че сте ранен, и той каза, че след малко ще дойде лекар.

Дори да му се струваше странно, че лекар се отзовава по спешност в бар, не го спомена. Времената са трудни и младият Кларк очевидно ценеше работата си. Осъзнах, че сигурно съм в шок. Седнах.

— Благодаря, Кларк.

Отпих от мартинито. Беше съвършено — като ледена стомана.

— Ако правиш всички мартинита като тези, винаги ще имаш работа тук, стига да желаеш.

— Благодаря, сър.

— Най-добре се връщай долу.

— Да, сър.

Той погледна първо към мен, после към Леони и излезе.

— Симпатично хлапе — казах.

Устните на Леони се раздвижиха, сякаш търсеше думите.

— Не успя да го убиеш… И смяташ да седиш тук и да пиеш мартини?

— Две мартинита. Нямам болкоуспокояващи.

Джеймс Бонд пие мартини, облечен в смокинг и готов да убива. Аз пиех мартини, защото ръката ми беше счупена, бях съсипан и трябваше да поспра и да обмисля следващия си ход. Преборих се с изкушението да пресуша чашата на един дъх.

— Вчера забих кол в корема на човек и държах ръката на умираща жена. Днес млатих и убих две луди наемнички, които едва не ми видяха сметката, набих най-добрия си приятел и скочих върху движещ се автобус. Влязох с мотоциклет в сграда, като разбих прозореца. После се хвърлих от покрив с друго човешко същество, което не ми е причинило нищо лошо.

Вдигнах вежди.

— Да, Леони, ще изпия мартинитата.

Тя седна пред мен.

— Разкажи ми какво стана.

Изпих първото мартини и й разказах.

Леони събра длани като в непохватна молитва.

— Трябва да кажем на Ана, че Джак Мин е мъртъв.

— Да я излъжем е смъртна присъда за децата. Той не се срещна с ЦРУ и сега ще го е страх да се свърже с тях. Помрачихме доверието му във фирмата. Това е най-добрата новина.

— Не е същото като да е мъртъв. Обеща, че ще го направиш. Даде дума.

— Съжалявам, че те подведох. Но пък трябваше ти да го намериш, а го открих аз и все пак си държах устата затворена — излетяха думите ми като жесток удар. — Можеше да го застреляш в алеята, но пропусна. Така че недей да ме съдиш.

Тя отвори уста, затвори я, отвори я отново.

Протегнах ръка към нейната. Позволи ми да я уловя.

— Съжалявам. Не съм на себе си. Защото си права. Провалих се.

Отпих дълга глътка от мартинито.

— Съжалявам, Сам, знам, че си изморен. Знам. Съжалявам.

— Не плачи, ще си ги върнем. Наистина.

Тя побутна недокоснатата си халба към мен като жертвоприношение.

— Ти си луд.

— Луд не означава ефективен. Щяхме да го пипнем, ако Огъст и хората му не бяха там — жадно изгълтах леденостуденото мартини. Питието не успяваше да потуши болката в ръката ми. — Добре ли си?

— Ще се оправя.

— Ти как се измъкна?

Тя облиза устни.

— Откраднах раницата на Джак и избягах. Лаптопът му беше вътре. Надявах се и бележникът да е там. Мисля, че не ме проследиха.

— Видях бележника. Беше го залепил на гърба си. Червен е.

Изядох маслините и отпих голяма глътка от гинеса й.

Знам, че би трябвало да е много вкусен, но не го препоръчвам след две мартинита.

— Да обобщим. „Новем солес“ ни изнудва да открием и да убием Джак Мин. Но внезапно се намесват наемни убийци. Сестрите се опитваха да ме убедят, че сме от един лагер. Но няма смисъл „Новем солес“ да ни пречат.

— Може би са решили, че няма да успеем.

— Не мисля. Има трета страна. Тя е в ЦРУ и обслужва „Новем солес“ или преследва свои цели. Според мен е този Рей Брустър. Разкажи ми за него.

Леони разтърка слепоочия.

— Той… той откриваше хора, които могат да му бъдат полезни — да речем, хора с природен талант да убиват или да крадат, и вместо да ги праща в затвора, ги караше да работят за него.

— В правителството ли беше?

— Не мисля. Ако беше така, защо ще съм му нужна, за да им давам фалшиви самоличности? Правителството го умее по-добре от мен.

— Той ли те откри?

— Да. Бях се забъркала с група фалшификатори. Канеха се да ги закопчаят. Той сключи сделка с мен да ме защити, ако работя за него.

Станах. Закрачих напред-назад. Дори да не беше служител на ЦРУ, Рей Брустър разполагаше с източник в „Специални проекти“. Или беше част от „Специални проекти“. Въпросът беше защо Огъст би повярвал на думите ми сега?

— Мислиш ли, че Рей Брустър е част от „Новем солес“?

— Дори да е, действа без одобрението на Ана. Навярно го споменават в бележника. Нищо чудно Джак Мин да разполага с унищожителни улики срещу него. Нещо, което не иска никой да узнава — нито ЦРУ, нито „Новем солес“.

— Знаеш ли тайните му, Леони?

— Не.

— Колко близки бяхте?

Тя не ме погледна.

— Бяхме заедно известно време. После се разделихме.

— И на него не му хареса. Понеже си започнала нов живот в Лас Вегас.

— Реших да започна начисто.

— Той ли е бащата на Тейлър?

— Не. Не е. Дори не си го и помисляй.

Наблюдавах я. Трябваше да разбуля тайните й, но запазвайки своите. За нищо на света не бих й казал, че сестрите са се интересували от Мила. Разбереше ли, че за главата на Мила е обявена награда и Рей Брустър я иска, Леони получаваше разменна монета. Не биваше да й позволявам да я използва.

— Познаваше агента от ЦРУ. Огъст. Той ти е приятел — каза тя.

— Работехме заедно. Бяхме… бяхме приятели.

А сега? Не знаех. Това приятелство можеше да струва скъпо и на двама ни.

— Какво точно работеше в ЦРУ?

Отпих още една глътка от мартинито.

— Работех в малък секретен клон, наречен „Специални проекти“. С Огъст разследвахме международни престъпни организации. Често са свързани с разузнавателни агенции или с тероризъм. Нещо като нелегално оперативно звено. Според мен са ни скрили в бюджета като „договори за автомати за топли напитки“.

Изпаднах в разговорливо настроение. Благодаря ти, мартини. Непоносима болка изгаряше ръката ми.

— Пошегувах се, Леони.

— Огъст ме видя.

— Теб?

— Да. Откраднах раницата на Мин. Преди приятелят ти да я докопа.

— Значи вече познава и двама ни.

Леони закри лице с длани, обзета от уплаха, тъга или притеснение. Но те траяха само двайсет секунди. После тя стана.

— Добре. Прегрупираме се. Трябва да помислим къде ще отиде Джак Мин. Има ли място, където да поровя спокойно в компютъра му?

— Да. Тук. Има спалня.

— Защо тогава не отседнахме тук?

— Защото не исках да разбереш, че барът е мой.

— Не ми вярваш? — възкликна тя. — Е, май отговорих на въпроса си.

— Действах според ситуацията. Сега положението се влоши. Тук имам ресурси.

— Ресурси…

— Да.

— Добре, поредната тайна. Ясно.

Тя се изправи.

— Ще кажем ли на Ана, че компютърът на Джак Мин е у нас? Тя ще иска всички данни от него.

— Да — отвърна решително Леони. — Може би това е достатъчно. Вероятно ще се съгласят да разменят компютъра за децата ни. Така ще разберат какво знае той.

— Или лаптопът ще ни даде оръжие срещу тях. Информация кои са и къде са.

— Не. Ще им го дадем — пресекна уплашено гласът й.

— Не. Няма — казах. — Ще го използваме срещу тях. Нямаме гаранции, че ще ни върнат децата, Леони. Трябва ни всяко средство за натиск, до което можем да се доберем.

— Искат бележника.

— Да. Може компютърът да съдържа същата информация.

— Не разбирам защо хакер ще съхранява на хартия най-важната информация. Не отговаря на психиката му.

— Все ми е едно. Те искат бележника. Ще използваме компютъра, за да разберем къде ще отиде Джак Мин, към кого ще се обърне. Отивай да работиш. Съсредоточи се. Разкрий къде ще отиде.

— Ако детето ми умре, защото ти се провали…

— Какво, Леони? Ще ме убиеш?

— Не. Но никога няма да ти простя…

Тя обаче знаеше какво ще изгубя и аз и думите й заседнаха в гърлото.

— Добре. Станалото — станало. Трябва да го намерим — спря пред вратата. Тази група в ЦРУ, „Специални проекти“, ще ни издирва ли?

— О, несъмнено.

Сметнах, че е по-добре да не споменавам как преди няколко дни с Огъст пихме мартини в „Последен миг“ и той знае, че барът е мой.

— Е, поне си жив.

— Точно така — съгласих се.

Телефонът, който красивата змия Ана ми даде, иззвъня. Леони затаи дъх.

— Мъртъв ли е? — каза Ана вместо „здрасти“.

— Не.

— Много съм разочарована.

— Ранен е. Дойде за срещата с ЦРУ. Аз я провалих. Надявам се вече да не им се доверява.

— И къде е той?

— Бяга.

— Подведе ме.

— Технически погледнато. Но му попречих да се предаде на ЦРУ и до голяма степен помрачих отношенията им.

— Не е достатъчно.

— Щях да съм го убил, ако не беше изпратила натрапници.

— Какво искаш да кажеш?

— Рей Брустър изпрати трима срещу нас.

— Кой, по дяволите, е Рей Брустър?

— Един от хората ти в ЦРУ.

— Сам! Знам, че не си склонен да ми вярваш, но не познавам никакъв Рей Брустър.

— Имаш съюзник в ЦРУ. Дръж му юздите. Иначе няма да получиш трупа на Джак Мин, нито бележника му, нито уликите срещу теб.

— Кои… кои са тези хора?

Казах й каквото знам.

— И ти ги елиминира?

— Вече няма да ни безпокоят.

Ана замълча.

— Не е наша работа. Изобщо. Проблемът е твой. Дай ми Леони.

Подадох телефона на Леони.

— Ана! Добре ли е Тейлър? Може ли да я чуя… Да чуя…

Гласът й секна. Не разбрах дали слуша детето си или Ана, но накрая каза: „Добре“, и ми върна телефона.

— Да?

— Следващия път, когато ти се обадя и ми кажеш, че Джак Мин не е мъртъв, детето ти ще страда.

Телефонът изщрака.

56.

Леони ми помогна да се изкъпя в тясната баня в апартамента. Отмих кръвта и пясъка. Показаха се рани и синини и красива драскотина през гърдите. По корема ми имаше съсирена кръв. Леони изми мълчаливо косата ми. Помогна ми да се изсуша и аз намерих боксерки, които облякох за прегледа.

Не й казах за заплахата на Ана да нарани Даниъл. Щеше да изгуби ума и дума, а не биваше да излизаме от релси. И без това бях ужасен за двама.

Тя излезе и затвори вратата. Тъпа болка пронизваше ръката ми. Цялото ми тяло беше тъпа болка. Но ако аз се чувствах така, значи и Мин беше пострадал, а той не можеше да тича нито по-дълго, нито по-бързо от мен. Сигурно си бяхме подрязали крилата взаимно.

Допих гинеса на Леони. Наслаждавах се на усещането, че съм жив. Исках да спася децата. През последните два дни се нагледах на смърт. Отвъд прозорците долиташе боботенето на манхатънските шосета. Затворих очи и ги отворих чак когато вратата се открехна.

На прага стоеше Бъртранд. Високото му тяло беше спретнато в ушит по мярка, фино раиран сив костюм с небесносиня вратовръзка. Промърмори нещо на френски, когато ме видя, но не го чух. Поклати глава и затвори вратата. Вдигнах ръка, която се възпротиви шумно.

— Лекарят ще дойде скоро, Сам.

— Възможно е да ни сполетят неприятности. Къде е Мила?

Той сви рамене.

— Един мъж питаше за теб.

— Рус?

Реших, че вероятно е Огъст.

— Не, тъмнокос. Питаше колко често идваш в бара. Казах му, че се отбиваш веднъж седмично и вчера си бил тук. Поинтересува се къде живееш. Отговорих му, че не знам. Има само телефонния ти номер. Продиктувах му фалшив. Според мен не му хрумна, че имаш апартамент тук.

Огъст сигурно беше изпратил някого, барът навярно беше под наблюдение. Или не? Основната им цел беше да намерят Джак Мин, а не мен. „Специални проекти“ не разполагаха с неизчерпаеми ресурси. Осем души в нюйоркския офис. Ако се нуждаеха от повече жива сила, трябваше да се обърнат към Лангли.

Разказах на Бъртранд какво се е случило. Той отнесе чашите от мартинито и халбата и ми донесе „Ибупрофен“. Изгълтах четири таблетки.

— Подозирам — каза, — че повече няма да видиш този Джак Мин.

— Компютърът му е у нас. Леони преглежда файловете.

— Сама? Доверяваш й се?

— Налага се.

Някой почука на вратата. Лекарят. Има всякакви медицински специалисти, готови да практикуват на ръба на закона, и не се налага да посещаваш кабинетите за спешна помощ. Обикновено са лекари или медицински сестри, разорени от съдебен процес или осъдени за злоупотреба с рецепти. Тази лекарка беше на около петдесет и изглеждаше приятно трезва. Носеше раница и сини джинси. В раницата имаше полево медицинско оборудване.

— Доктор Смит — представи я Бъртранд.

— Смит — повторих. — Надявам се да го запомня.

— Доктор Няма Да Си Кажа Истинското Име не се изплъзва лесно от езика — отвърна Бъртранд.

Жената не ми каза нищо освен „какво стана“ и „боли ли“. Окото й не трепна, когато й описах как са ме ударили по ръката със саксия и как съм се хвърлил от покрива и съм се приземил в камион с пясък. Прокара пръсти по ръката ми, опипа я, видя как примижавам от болка.

— В най-лошия случай обикновено счупване.

— Не можете ли да определите със сигурност?

— Криптонитът затруднява рентгеновото ми зрение — сухо отвърна тя. — Ще ви сложа гипс от фибростъкло. Ръката трябва да почива. Никакви скокове от покриви.

— Добре — съгласих се.

Тя се зае да намества и да гипсира ръката ми. Бъртранд пусна телевизора на местния новинарски канал. След прогнозата за времето и коментара за политически скандал в Олбъни със сенатор и проститутка излъчиха горещ репортаж за престрелката по бруклинските улици и моя полет от покрива. Но не бяха заснели нито мен, нито Джак Мин.

— Побързайте, докторе, защото трябва да тръгвам.

— Проверете го за мозъчно сътресение — обади се Бъртранд.

— Нямам мозъчно сътресение.

Бъртранд ми донесе черен панталон и черна риза. Лекарката превърза ръката ми и сложи гипса. Облякох се. Тя почти не продума. Даде ми указания и голямо шише незаконни болкоуспокояващи. Бъртранд пъхна пачка банкноти в ръката й и тя си тръгна.

— Какво искаш да направя? — кръстоса ръце той.

Приличаше на човек, достоен да оглави операцията, за разлика от мен.

— „Специални проекти“ сигурно го издирват. Но няма да отидат в полицията, понеже не искат да обясняват защо предизвикват престрелки по улиците. Сега трябва да разбера къде ще отиде Джак.

— Сам! — извика Леони. — Ела!

Влязох бързо в стаята, където седеше. Върху компютърния монитор беше отворен прозорец със съобщения. Леони го посочи. Наведох се и прочетох следното: „Няма да ме откриете, загубеняци, мамка ви“.

— Джак?

— Да. Има програма за дистанционен достъп. Контролира системата.

По дяволите. Можеше да форматира дистанционно харддиска и да изтрие цялата информация в системата.

Приведох се и написах: „Искам да сключа сделка с теб. „Девет слънца“ са наш общ враг“.

Думите постояха самотни, докато под тях не се появи ново изречение: „Сам Капра ли е?“.

„Да“.

— Не му казвай нищо. Недей! — възкликна Леони.

„Каза, че искаш да умра, за да спасиш детето си. Знам. Но дори да ме убиеш, детето ти ще умре“.

— Лъже — каза Леони. — Лъже, за да се спаси. Да ни изплаши.

„Дай ни бележника и ще им кажем, че си мъртъв — написах. — После ще се скриеш, ще се предадеш на ЦРУ или каквото пожелаеш“.

„Нямам причина да ти вярвам — написа той. — Ти ме хвърли от покрива“.

„Съжалявам. Имаме общ враг. Знаеш, че ме принуждават да работя за тях. Можем да се освободим“.

„Това е капан. Не съм глупак“.

„Защо тогава разговаряш с мен?“, написах.

„Искам да знаеш, че губиш. Никога, никога няма да ме намериш. Съжалявам за детето ти“.

„Ще ги измамим заедно. Ще им дадем фалшив бележник. Ще им кажем, че си мъртъв, и ще спрат да те търсят. Ние ще си върнем децата. Всички печелим“.

„Не. Няма да рискувам“.

Поех дълбоко дъх и написах: „Съжалявам, Джак. Те убиха майка ти. Съжалявам, че ти го казвам“.

Дълго мълчание. После: „Лъжеш“.

„Не лъжа. Опитахме се да я спасим. Отведоха я и я убиха. В къща в Морис Каунти, на Ровър Ран Роус. Единствената къща на улицата“.

Очаквах да прекрати разговора. Да преформатира диска и да заличи единствената ни надежда, да прекъсне връзката.

Предложих му най-крехката маслинова клонка: „Ликвидирах мъжа, който я уби. Ако това е някаква утеха“.

Думите ми се сториха толкова празни.

„Как я убиха?“

Думите се появяваха една по една, бавно, сякаш ръцете му трепереха, докато пишеше.

„Застреляха я. Опитахме се да й помогнем“.

„Как не. Как не“.

„Ще ме изслушаш ли? — написах. — Моля те“.

Отново мълчание.

Написах: „Те ще те убият, Джак. Единствената ни надежда е да си помогнем. Ще инсценираме смъртта ти, ще се освободиш от тях, а ние ще си върнем децата“.

„За целта трябва да ти се доверя, а това няма да стане, Сам. Те ще искат доказателство. Тяло“.

„Ще им предоставя достатъчно доказателства. Имам идея как ще го направим. Всъщност те искат повече бележника“.

— Какво, по дяволите, му обещаваш? — попита Леони. — Ана няма да ни повярва.

— Няма да им занесем труп. Само доказателство. Тя иска бележника повече от всичко друго.

„Чел съм бележника и съм мъртвец. Ти също, ако го прочетеш. Ще те подмамят, уж да ти дадат детето, и ще те убият. Няма начин да се измъкнеш сух. Ако ме оставиш на мира, ще използвам информацията от бележника, за да ги сразя. Това е най-доброто, което мога да направя за теб“.

„Не“, написах.

„ЦРУ ще ме открие преди теб, Сам“.

— Призля ми — каза Леони.

„Споменава ли се човек на име Рей Брустър в бележника?“

Пауза.

„Не“.

„Мислим, че така се казва преследвачът ти“.

„За пръв път чувам това име“.

„Знам, че не ми се доверяваш. Знам. Опитвам се само да спася сина си“.

Зачакахме думите на Джак да се появят.

— Ако го открият първи и им каже, че си му предложил сделка… — започна Леони, но млъкна.

Зачаках, вдигнал пръсти над клавишите. Той не отговаряше. Написах в пустотата: „Моля те, не оставяй сина ми да умре. Животът му тепърва започва. Само на няколко месеца е. Моля те“.

„Няма да оставят Даниъл жив. Сигурен съм. Не знаеш колко са зли тези хора“.

Даниъл. Знаеше името на детето ми. Обзе ме леден страх.

„Пише ли нещо в бележника за сина ми?“

„Да“.

Зад мен Леони затаи дъх.

„Какво?“

„Няма да ти кажа“.

Това значи беше застраховката му, за да не го убия.

„Добре. Значи си разбрал, че ти казвам истината. Това е единственият ни шанс. И за двамата. Да се срещнем.“

Мълчание. Изминаха трийсетте най-дълги секунди в живота ми.

„Какво предлагаш?“

„Да се срещнем. Ти ще ми дадеш бележника. Ще те снимам все едно си мъртъв. Ще им занеса бележника и доказателството, че си мъртъв. Ще си върна сина. В „Новем солес“ ще те сметнат за мъртъв и повече няма да те търсят“.

„Ще ми трябват пари“.

Разбрах, че затова се е свързал с ЦРУ. Искаше да продаде бележника.

„Ще ти дам пари“, написах.

„Колко?“

„Половин милион. И ново име, и място, където да се скриеш“.

Трийсет безкрайни секунди.

„Добре. Да се срещнем утре до Статуята на свободата. В три следобед“.

После машината забръмча; харддискът се преформатираше. Джак изтри всички файлове. Леони натискаше комбинации от клавиши, но нищо не се получи. Екранът посивя, после посиня и се появи прозорец за преформатиране на системата.

— Не мога да го спра — каза Леони. — По дяволите.

— Няма проблем.

— Не мога да повярвам, че се съгласи да се срещнем.

Изглеждаше удивена.

— О, не се е съгласил — казах. — Това е клопка. Ще каже на Огъст къде ще бъде. Знае, че освен нас го издирва и той. Поставя преследвачите си един срещу друг. Ще обясни на Огъст, че ако някой от „Новем солес“ се опита да ни предупреди за уловката, тази информация ще му помогне да разкрие къртицата. Така Джак впримчва всички, които го търсят, а той побягва и изчезва.

— Но му трябват пари.

— Единственото, което знаем за „Новем солес“, е, че е глобална групировка. Джак няма да продаде информацията на американците, но може да я предложи на британците, на французите, на китайците. Все някой ще плати. Той ще се скрие и децата ни изчезват — облегнах се на стола. — Единственият ми коз беше майка му.

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно е да потърси възмездие за нея. Да реши да поеме риска.

— Но нали каза, че не са били близки?

— Все пак му е майка. Не мислиш ли, че някой ден Тейлър би направила всичко, за да те спаси?

Леони преглътна.

— Надявам се.

— Госпожа Мин умря и той ще се чувства отговорен. Мека да ни постави капан. А ние трябва да хванем него в капана. Да го заловим, да вземем бележника и да извадим на светло Ана.

— Да го убием и да вземем бележника. Толкова ли е трудно?

— Те няма да ни върнат децата просто така, Леони. Бележникът е нашият коз. Трябва ни, за да гарантираме, че ще си ги вземем невредими.

— Това не ми харесва.

Бяхме в задънена улица.

— Казах ти какво смятам да направя. Или ще ми помогнеш, или ще се откажеш. Ако мислиш, че можеш да откриеш Джак Мин и да го убиеш — моля, няма да те спирам.

Мълчанието стана неловко.

— Добре — каза тя накрая. — Ще го направим по твоя начин. Не че ми оставяш кой знае какъв избор.

— Казах ти, че ще си върнем децата.

Тя кимна.

— Искам да хапна нещо.

— Ще поръчам да ни донесат храна. Менюто е ей там. Избери си каквото искаш.

Леони стана. Протегна ръце над главата си. Разгледа менюто.

— Изискана кухня. Панини с калмари? Минисандвичи с хайвер? Олеле.

— Бъртранд обича да експериментира. Препоръчвам ти говежди бургер, риба и чипс.

Тя остави менюто.

— Надявам се да хранят добре бебетата ни.

— Леони, не губи присъствие на духа.

— Няма. Аз…

Тя овладя гласа си.

— Ще сляза долу да поръчам храна. Ти какво искаш?

— Поръчай и за двамата. Аз харесвам всичко в менюто. Предимствата на собственика.

Опитах се да й се усмихна окуражително. Предположих, че за да ми отмъсти, ще ми донесе съмнителните панини с калмари.

Тя слезе долу. А аз се запитах докъде се простира самообладанието й, дали напрежението ще я пречупи, дали ще реши, че моят начин е неправилен?

На какво беше готова, за да спаси детето си?

57.

Централата на „Специални проекти“ Манхатън

Рикардо Браун държеше три мобилни телефона. Не сдържаше обаче гнева си.

— Открий с кого освен със Сам Капра си имаш работа — каза той на Огъст. — Докато аз се мъча като грешен дявол да ти запазя работата.

Обичайно сърдечният му и спокоен глас потрепна от едва потисната ярост.

— Съжалявам, сър.

— Така трябва — отсече Рикардо Браун. — Знам, че съжаляваш. Прави каквото ти казвам и когато събереш информация, ела при мен. Боговете в Лангли ми звънят непрекъснато. Обяснявам им как неспособността ни да защитим информатора е предизвикала стрелба по бруклинските улици, отразена в националните новини.

Огъст се опита да преглътне и не успя. Обърна се.

— Огъст. Има заповед по Сам Капра да се стреля без предупреждение. Не знаеш ли? Никой не очаква да застреляш приятеля си. Но той те е нападнал, нападнал е и двама други агенти и едва не е убил Мин. Повече няма да разговаряш с него. Той е затворена страница — жив или мъртъв. Разбираш ли?

— Да, сър.

Огъст се върна в конферентната зала до кабинета си, където го очакваха хората от екипа му, неспокойни и гневни.

Той все още оглавяваше операцията срещу „Новем солес“. Затова изпрати всичките шестима агенти от манхатънския офис на „Специални проекти“ да издирват Мин и Капра. Агентите тръгнаха към апартамента на семейство Мин, към сградата на „Мин Пропъртис“. Един се отби в бар „Последен миг“, където проведе безплоден разговор с Бъртранд. Друг следеше всички новодошли в спешните кабинети в Манхатън, Бруклин и Куинс. Както Джак Мин бе наблюдавал камерите в магазина за играчки и по улиците, „Специални проекти“ имаха достъп до охранителните камери пред входовете на кабинетите за спешна медицинска помощ. Специален софтуер проверяваше резервациите за полети и покупките на железопътни билети.

Заповедта за стрелба без предупреждение означаваше, че Огъст е длъжен да открие Сам преди другите агенти от „Специални проекти“.

Така… Първо трябваше да разбере кои са жените — мъртвите и живата. Червенокосата с пистолета, която отнесе раницата на Мин. Коя беше тя? Кои бяха мъртвите в сградата? „Специални проекти“ не разполагаха с всичко необходимо, за да разследват местопрестъпление; на тяхно разположение (благодарение на Бет Марли, която анулира услугите на охранителната фирма, след като я увериха, че ще защитят семейството й) бяха само сградата и телата. Екип от криминалисти и подкрепление от агенти, готови да не се съобразят с това, че ЦРУ няма правомощия да работи на американска земя, летяха от Лангли да им помогнат.

Той обаче не можеше да ги чака. Ако Сам беше пионка на „Новем солес“, вероятно същото се отнасяше и за червенокосата. Колкото до двете мъртви жени, ако бяха изпратени да убият Сам, значи бяха врагове на „Новем солес“. Хора на трети играч. Тази мисъл го разтревожи дълбоко.

Огъст си взе пица и сода и седна пред защитен компютър в дъното на нюйоркския офис. Челюстта го болеше от удара на Сам, но празният му стомах приветства пицата. Остави слушалката на телефона в ухото си, за да получава нова информация от полевите екипи, издирващи Мин и Сам.

Фирмата и Националната агенция за сигурност притежаваха най-прецизния софтуер за разпознаване на снимки. С помощта на програмата Огъст сглоби лице, което приличаше на жената в сградата. Червеникава коса, лешникови очи, малък нос, високи скули, съзвездие от лунички. Ушите стърчаха леко, което й придаваше по-младежки вид. Огъст затваряше очи, представяше си я, опитваше да запечата спомена в съзнанието си. Брадичката й беше възостра. Тънка шия. Беше висока около метър и шейсет и тежеше към петдесетина килограма. Когато приключи с изображението, размисли — къде да търси?

Въведе реконструираното лице в базата с данни за издирване на служители от ЦРУ. Получи осемдесет и осем съвпадения. Огледа лицата. Никое не беше нейното.

Въведе лицето в база с данни за издирване на британски агенти. Сам беше прекарал почти цялата си кариера в Лондон. Дузина съвпадения. Нито едно точно.

Отвори база с данни за пенсионирани служители на ЦРУ. Отново няколко съвпадения, но не и точно тази жена.

„Специални проекти“, чиято сфера на дейност се простираше до там, където престъпността засяга националната сигурност, разполагаше със собствена база с данни. Той я отвори.

Разгледа списък с познати компютърни хакери. Мин беше такъв и на Огъст му се стори странно, че червенокосата се беше върнала да вземе раницата му. Броят на жените хакери се увеличаваше, но в тази сфера все още преобладаваха мъжете. Ако я бяха арестували за хакерство в Съединените щати или в съюзническа страна, усмихнатото й лице щеше да присъства в тази база с данни.

Нямаше го.

Огъст стана и закрачи напред-назад. Изяде пицата, дъвчейки парченцата чушка, докато челюстта го заболя, и уталожи глада. Разгледа лицето й. Промени косата, направи я по-дълга. Сложи й очила.

Отвори друга база с данни за информатори на ЦРУ. Хора, продали сведения на фирмата. Хиляди присъстваха в списъка — от чуждестранни политици до обикновени престъпници. Въведе лицето на жената в параметрите за търсене.

Три съвпадения.

Ето я. Името в папката беше Линдзи Партридж.

Линдзи Партридж беше изчезнала от Ню Йорк преди две години — на 17 април. Огъст потърка очи.

— Привет — каза.

Беше предоставила на фирмата информация за групировка, фалшифицирала и валута, и документи. Срещу Линдзи не бяха повдигнати обвинения, името й дори не беше стигнало до полицията. Тя беше напуснала групировката и беше изчезнала, а властите бяха арестували останалите фалшификатори. Огъст отвори досието й. Никаква друга информация. Не беше работила повече за Фирмата. Въведе специална парола за достъп до укрити части от досието й, предназначени само за „Специални проекти“.

Досието се оказа блокирано. Невероятно! Невъзможно беше да му откажат достъп.

Обади се на Фейджин.

— Какво? — прозвуча изморен и напрегнат Фейджин.

— Защо системата не ми позволява да отворя файл на „Специални проекти“? Имам код за стопроцентов достъп.

— Не знам. Звездите не са благоприятно разположени. Някой не иска да го видиш. Операцията е прекратена. Или е прецакана. Или е много жестока и деликатните ти очички няма да я понесат, Огъст.

— Искам да отвориш този файл.

— Е, нареди се на опашката, заети сме.

Понякога Фейджин беше по-нагъл и от корпоративен програмист по поддръжката.

— Включи се в списъка от чакащи.

— Виж, Фейджин. Случаят е от първостепенна важност — Огъст му продиктува данните за файла. — Искам да знам какво има вътре. Повери го на най-блестящия си Оливър Туист. Веднага или…

— Или какво? По дяволите, всички ме заплашват тази седмица! Наистина.

Фейджин прекъсна връзката.

Какво значеше това? Огъст реши да го попита, когато му се обади.

През тунели, прокопани от оливъртуистовците и техния наставник, „Специални проекти“ проникваха във всякакви бази с данни — дори нелегално — за да открият пътека от дири, които да следват. Огъст огледа дирята на червенокосата. След тази последна априлска дата не беше отчитана никаква дейност на Линдзи Партридж. Имейлът и страниците й в социалните мрежи бяха изоставени. Беше прекъснала студентската програма по дизайн в Нюйоркския университет. Информатор на ЦРУ и студент по изкуство. Кое беше на първо място? Дали вече използваше дарованието си, без да престъпва закона? Не беше плащала данъци през последните две години и не беше декларирала доходи. Сякаш бе потънала вдън земя и не липсваше никому. Не приличаше на мръсна игричка. По-скоро беше завързала прокъсаните нишки на живота си в спретнат възел. И си беше тръгнала.

Линдзи Партридж беше пожелала да изчезне. Дали ЦРУ я беше издирвало? Просто за да я държи под око?

Огъст отвори телефона си и започна да се обажда тук и там, за да събере последните улики, които Линдзи беше оставила. На хазяйката си беше връчила чек за наемите до края на годината. Обяснила, че трябва да се прибере у дома в Маями за известно време, но не се върнала. След два месеца хазяйката получила писмо, уведомяващо я, че наемателката напуска. По факса от Нюйоркския университет Огъст получи копие от студентската й книжка и се обади на академичния й ръководител. Беше казала на преподавателите си в университета, че прекъсва по семейни причини и се връща в Маями.

А сега представляваше единствено недостъпен файл.

Все едно тя и Сам бяха мръсни тайни, пренебрегнати и забравени от фирмата.

Огъст въведе скромната информация, с която разполагаха за сестрите. Пусна снимките им, направени в сградата на Мин, в системата за разпознаване на лица и зачака. Едната имаше нюйоркска шофьорска книжка на името Ейми Болтън и бруклински адрес. За другата не откри документи за самоличност.

Провери базите с данни. Ейми Болтън имаше кредитна история — ипотека. Работеше за компания, наречена „Обединени езикови училища“. Провери сайта на компанията. Много семпъл. Страниците, където би трябвало да има повече подробности, бяха „в процес на разработка“. Но предлагаха обучение по много езици и преводачески услуги. Нямаше обаче снимки на персонала, график за курсовете и часовете, нито списък с предстоящи програми.

Бизнесът явно не вървеше.

Огъст почука с показалец устните си, отвори Гугъл и въведе следното: „чуждоезикови училища в Бруклин“. Получи няколко резултата с местоположения, маркирани върху градската карта на Гугъл.

Никакви „Обединени езикови училища“.

Виж ти, каза си. Модерният бизнес, особена в сферата на услугите, трябва да се появява в търсачките, за да процъфтява. А този липсваше. Все едно се крие.

Провери адреса на „Обединени езикови училища“ на картата на Гугъл. Сградата беше в ремонт, преобразуваха я в жилищна кооперация.

Толкова по въпроса за „Обединени езикови училища“. Бяха измама.

Компютърът продължаваше да търси в дигиталната си престъпна галерия лицата на двете жени.

Огъст извади още една сода от хладилника и се върна в кабинета си. Активира камерата.

Луси Капра лежеше в леглото. Жици и тръбички се виеха около нея. Лежеше на една страна; сестрите я местеха като но часовник. Видя жестокия белег върху главата й, мястото, поразено от куршума, билета й за дългия сън на забвението. Тялото беше тук, но душата и съзнанието ги нямаше. Камерата за наблюдение си беше на мястото. Проверяваше я веднъж дневно, понякога и по-често. Не знаеше защо. Не би го споделил със Сам.

Не беше влюбен в Луси. Навремето я ухажваше, но тя се обвърза със Сам и Огъст стаи чувствата си като безполезен подарък, оставен върху полицата. Понякога си мислеше засрамено — слава богу, че не избра мен. Колко различен щеше да бъде животът му; той, а не Сам щеше да се лута в това ужасно преддверие на ада.

Ала не разбираше защо го беше направила, защо бе предала всички. Сам му беше казал, че е заради пари. Пари. Огъст не можеше да повярва. Беше изгубена в свят на сенките, в нищото, където сигурно не проникваха дори сънища. Но Огъст знаеше, че ако можеше да се вдигне от леглото да потърси детето си, щеше да го направи.

Той изключи камерата да види какво му беше изпратил софтуерът за разпознаване на лица, да провери какви новини има от полевите агенти.

В този момент телефонът му звънна.

58.

Огъст се втренчи в номера върху екрана. Блокиран.

— Ало?

— Прецака ме — извика информаторът. — Прецака всичко!

— Съжалявам, Джак.

Стъписана пауза.

— О, великолепно, прецаквачо, вече знаеш името ми.

— Да. Знаем го. Искаме да ти помогнем.

— Едва не ме убиха заради вас. Знаеш ли какво преживях? — гласът на Джак потрепери.

— Ела при нас. Ще те защитим. Съжалявам, не знаех, че срещата ни е компрометирана.

— Е, очевидно не си знаел. Ти си идиот. Знаеш ли как е разбрал?

— Не. Но човекът, който те преследва, е бивш агент на ЦРУ.

— Да, и ти ще го спреш.

— Какво?

— Съгласи се да се срещнем утре в три пред Статуята на свободата. Отиди там, залови го, арестувай и него, и жената, с която беше и която също, между другото, се опита да ме убие. Тогава може да поговорим пак.

— Разговарял си със Сам?

— Взеха компютъра ми и аз изтрих информацията дистанционно. Но първо си уговорих среща с него. Възползвай се да го заловиш. Свърших черната работа вместо теб.

— Той те преследва, защото „Новем солес“ са похитили невръстното му дете.

Тишина. Огъст чуваше далечен музикален ритъм, бучене на автомобили.

— Съжалявам. Наистина. Но не е мой проблем. Сега Сам Капра е твой проблем. Щом искаш „Новем солес“, усмири този човек и тогава ще размисля дали да изляза от укритието си.

— Добре. Информацията, която искаше да ми предоставиш, включва ли нещо за детето му?

Дълго колебание.

— Защо да ти отговарям? — превърна се в едва доловим шепот гласът му. — Откъде да знам, че ти не ме предаваш, не ме продаваш?

— Е, не можеш да си сигурен. Но нали ти ми се обади?

Отново мълчание.

— Сам Капра каза, че мама е мъртва.

Огъст размисли.

— Значи е вярно. Не би излъгал. Съжалявам, Джак.

— Каза, че тялото й е в единствената къща на Ривър Ран Роуд в Морис Каунти. Ще отидеш ли да прибереш тялото на мама?

В слушалката се чу пресекливо дишане.

— Разбира се — отвърна Огъст. — Но ти ела при нас още сега. Ще те защитим.

— Ако ми казва истината за мама, може би ще му прочета какво пише в бележника за детето му, щом го арестуваш. Ще ти се обадя по-късно.

Джак Мин прекъсна връзката.

Огъст провери адреса на сателитната карта. Намираше се в провинциален Ню Джърси. Просторна къща с голямо езеро в имението. Потърси собственика в базата с данни.

„Обединени езикови училища“.

Изправи се. Трябваше да съобщи на Браун, да извика Грифит, да събере екипа.

Бяха компрометирани. И информацията изтичаше от този офис. Може би не биваше да казва на никого. Все пак седна и написа доклад за разкритията, които беше направил досега. Заключи го с парола и го въведе в защитената мрежа на „Специални проекти“.

Вдигна поглед. Браун стоеше на прага. Не носеше мобилните телефони, не защитаваше каузата на „Специални проекти“.

— Трябва да поговорим. В кабинета ми. Незабавно.

59.

Централата на „Специални проекти“, Манхатън

— Знаеш ли как ме наричаха навремето? — попита Рикардо Браун.

— Не, сър — едва се насили да произнесе думите Огъст.

— Господин Идеи. Аз измислях свежите идеи, аз изпробвах нововъведения във фирмата. Знаеш ли колко е трудно да си изобретателен в рамките на огромна бюрокрация?

— Много трудно.

Запита се накъде бие Рикардо.

— „Специални проекти“ беше моя идея. Пробвах много възможности фирмата да изпълнява дълга си, да върши работата си, най-съществената работа в тази държава.

Браун замълча.

— Не всяка идея жъне успех, разбира се, но трябва да си готов да опитваш, да се проваляш и да се учиш от провалите.

Може би иска да се разкая, помисли си Огъст.

— Днес се провалих, сър — каза Огъст.

— Да. А аз се опитвах да измисля идея или нововъведение, което да те спаси, господин Холдуайн. Но и аз се провалям — прочисти гърло Браун. — Искам да съм сигурен, че схващам последователността на събитията. Ти дойде на мястото на срещата с вероятно най-важния ни информатор срещу „Новем солес“ и не успя да го защитиш. Видя там бивш агент, за когото знаеше, че вероятно е под контрола на враждебна групировка, и не успя да го обезвредиш.

— Той изглеждаше невъоръжен, сър. Очевидно беше участвал в сражение.

— Изглеждаше. Той те обезвреди и едва не уби информатора ти. Вече цял час разговарям с Лангли и се опитвам да обясня как не сме успели да заловим някакъв си компютърен хакер и защо това е предизвикало улична война в Бруклин.

Браун кръстоса ръце.

— Разбираш, че е нередно да действаме на американска територия. Нарушаваме закона, Огъст, в името на общото благо. Всички поемаме риска, който може да ни провали. И твоят екип прецаква всичко и подлага на опасност целия ни клон.

— Сам Капра е убил двете жени, които очевидно са искали да елиминират Джак Мин. Може да се каже, че е спасил живота му.

— Защото е искал да го убие лично — поклати Браун глава.

— Тези хора са похитили детето му. Използват Даниъл Капра за собствена изгода. Принуждават Сам да действа. Той самият ми го каза.

— Не съм безчувствен към подбудите му, Огъст. Напротив, сърцето ми се къса. Но не бива да му позволяваме да се меси в работата ни. Не мога да го приема. Съчувствието трябва да има граници. Капра може да им разкаже всичко за операциите ни срещу престъпните групировки.

— Реорганизирахме операциите си, след като Сам напусна „Специални проекти“ — възрази Огъст. — Те не го притискат за информация. Превръщат го в оръжие.

— Капра можеше да се обърне към теб, Огъст. Можеше да каже: „Детето ми е техен заложник и искат да заловя предателя им“. Можеше да работи с нас.

— Ако бяха опрели пистолет в главата на детето ми — каза тихо Огъст, — щях да направя каквото поискат.

— А аз щях първо да си припомня дълга — каза Браун.

— Несъмнено обичаш да използваш тази дума — констатира Огъст. В гласа му се надигна гняв. — Не мислиш ли, че Сам има дълг към семейството си?

— Фирмата също е семейство, Огъст, не го забравяй.

Огъст замълча. Прииска му се Браун да беше останал обвеян в слава пенсионер.

— А сега… тези две жени в сградата…

— Работим за идентификацията им. Карали са кола, собственост на Бет Марли, служителка на „Мин Пропъртис“. Изпратихме човек в офиса на фирмата, открили я с белезници в кухнята. Хората ни я разпитват, но не знае нищо.

— Интересно — вметна Браун. — „Новем солес“ изпращат Капра по следите на Мин, но кой преследва Капра?

— Някой друг, който иска да се добере до Мин и до това, което притежава.

Браун, който досега гледаше през прозореца, се обърна към него.

— Как възнамеряваш да заловиш и Мин, и Капра?

— Не се тревожа за Сам. Изпратих човек в бара му. Не са го виждали. Едва ли се появява често там, след като издирва сина си. Очевидци твърдят, че е ранен. Ще наблюдаваме кабинетите за спешна помощ, но предпочитам да насоча хората си да търсят Мин, а не Сам.

— Мин не може да ни извади на светло. Сам може. Не бива да ни разкриват. За нищо на света. И да ни поставят в неловко положение.

— Кого тогава да преследвам — него или Джак Мин?

— Просто съм практичен. Мисля като лошите момчета — усмихна се Браун и почука с показалец по слепоочието си, а Огъст си рече: „На първо място не са нововъведенията, а егото ти“. — Колкото до Сам, те играят по струната на емоционалната му уязвимост чрез детето му. Не бива да падаме в същия капан. Кълна ти се, че ще заловим Капра жив, ако е възможно. Открием ли къде е детето му, ще направим и невъзможното да го доведем у дома.

Браун очерта линията по въображаемия пясък върху бюрото си с тези много „ако“. Той поставяше на първо място залавянето на Сам, който ги беше предизвикал, поставяше го пред залавянето на Джак Мин.

— Ако ли не — каза Огъст, — ще се погрижа всички във фирмата да разберат, че не сме издирили похитеното дете на колега.

— Сам Капра не ни е колега.

— Беше. Не каза ли току-що, че сме семейство, Рикардо? Или е само лозунг?

— Няма да посмееш да извадиш на показ дейността на „Специални проекти“ — констатира с леден глас Браун.

— Напротив. Каква преданост ще проявяват служителите към фирмата, ако узнаят, че досега не сме „направили и невъзможното“, както се изрази, за да върнем детето на Капра? Ако това дете не е в безопасност, как да сме сигурни за своите близки, Браун? Писна ми от противното ти отношение. Трябваше да уредим въпроса преди месеци, трябваше да открием и да спасим това дете. Говориш за дълг. Какво ще кажеш за дълга ни към Сам?

— Съветвам те да внимаваш какво говориш. Днес оплете конците, Огъст, не си в позиция да спориш с мен. Мисли за твоя дълг.

— Дълг. Нововъведения. Тези думи трябва да са повече от лозунги, Рикардо — не успя да прикрие отвращението в гласа си Огъст. — Не разгласихме историята със семейство Капра. Какво направи Луси, какво причинихме ние на Сам. Контролираме стотици разузнавачи по света и нито един не беше предупреден да търси следи, които да ни отведат до Даниъл Капра. Обърнахме гръб на Сам и носим отговорност за тази ситуация. Излезе ли наяве, ще има разследване, ще ни орежат бюджета, ще последват оставки.

— Семейство Капра бяха аномалия, а не стандартна оперативна процедура. Луси Капра е доказан предател — почти изплю думата „предател“ Браун. — Хората няма да се поставят на мястото на семейство Капра, за нищо на света.

Той овладя гласа си.

— Върнах се тук, макар да се бях пенсионирал след дългогодишна служба, на каквато ти няма да се радваш. Не смей да намекваш, че дългът е просто лозунг за мен.

— Съжалявам — каза Огъст. — Но има несъответствие между думите ти и това, което предлагаш.

— Мисля, че емоционалната обвързаност ти пречи, Огъст. Бил си му приятел. Освобождавам те. Няма да поемам удари заради неблагодарник, неспособен да си върши работата.

— Какво означава това? Уволнен ли съм?

— Не, разбира се. Но предай оборудването, ключовете и кодовете си за достъп. Вземи си едноседмичен отпуск, за да размислиш какво искаш, защото повече няма да изпълняваш полеви задачи. Върни се в Лангли и ги помоли да те вземат там. Мисля, че ще те бива да попълваш документи и — Браун се постара отвращението му да проличи — да пишеш дълги и високопарни имейли.

— Ще напиша един дълъг имейл. Посветен на теб.

Огъст остави телефона, пистолета и картите си за достъп върху бюрото, стана и си тръгна.

Браун го проследи с поглед. После въздъхна дълго и пресекливо. Ставаше все по-зле и по-зле. Отчаяни времена, отчаяни мерки. Огъст си тръгна като човек, който няма представа колко близо е бил до смъртта. Браун не се съмняваше, че той ще идентифицира сестрите, а може би и истината за тях. Вече беше открил самоличността на червенокосата; компютърът на Браун регистрираше всяко търсене на Огъст в базите с данни.

Само бог знаеше какво има в проклетия бележник.

Разобличаването просто не беше вариант. Не можеше да се случи. Трябваше да сложи точка. Тутакси. Отстранеше ли Мин и Капра, всичко приключваше.

Като повечето задачи, помисли си Браун. Ако искаш да ги изпълниш добре, трябва да се заемеш лично. Вероятно този път щеше да се наложи да прекрати по-дискретно кариерата си и милионът за Мила щеше да бъде добър трамплин за нов живот.

Браун стана и излезе.

Сам Капра притежаваше бар, така му каза Огъст, и на Рикардо Браун му се прииска да пийне нещо.

Двайсет минути по-късно, когато в компютърната мрежа на „Специални проекти“ пристигна информация от Лангли, в системата на централата отекна потвърдително съобщение. В него се криеше друго. Този немирен стопаджия скочи по пътя и се вмъкна в естествения си дом. Миниатюрният компютърен код, направил това действие възможно, приличаше много на програмите за шпиониране на хора, които Джак Мин беше писал за Ник. Един компютър на „Специални проекти“ беше инфектиран преди седмици чрез документ, изпратен до него от човек във фирмата, по-късно изобличен като марионетка на „Новем солес“.

Телефонът на Наблюдателя избипка. Беше получил ново текстово съобщение.

60.

Бар „Последен миг“, Манхатън

— Здравей — затвори вратата след себе си Мила. — Отдавна не си се обаждал, Сам.

Погледна гипса на ръката ми.

— Щях да ти изпратя цветя.

— Здрасти, Мила.

Бъртранд можеше да ме предупреди, че тя ще идва, но не го беше направил. Леони вдигна очи от чинията и се втренчи в Мила.

— Коя е тя? — попита.

— Приятелка.

— А също и шеф — доуточни Мила. — Сам, трябва да поговорим. Насаме.

— Заети сме — обади се Леони. Разчетох изражението й. Мила не беше свързана с издирването на децата ни, следователно беше разсейващ фактор.

Леони не знаеше нищо за „Кръглата маса“, доброволната организация за опазване на реда — честно казано, не знам как другояче да ги определя — която ме нае да управлявам баровете и ми ги предостави като прикритие. За да ми помогнат да открия сина си и с надеждата да работя за тях в бъдеще. Да бъда техният човек в Хавана1 и в още десетки градове. Леони сигурно беше изтълкувала думите на Мила като загриженост за бара. Което бледнееше пред необходимостта да намерим децата си.

Осъзнах съображенията й и я успокоих:

— Леони, няма проблем. Няма да се бавя.

— Защо не слезеш долу да пийнеш нещо — услужливо й предложи Мила. — Коктейл с чадърче например.

— Не ми се пие — каза Леони.

Ледът от нежеланото питие се прокрадна в гласа й.

— Кафе тогава. Въпреки че ми се струваш нервна. Тук правят чудесно безкофеиново — усмихна й се Мила.

Леони не стана.

— Да не би английският да й е втори език? — попита ме Мила. Погледна пак към нея. — Искам да разговарям с него. Насаме. Моля те, слез долу.

Сега Леони стана, но не великодушно. По-скоро разярено.

Застанах между тях.

— Леони, моля те.

— Как така тя ти е шеф, след като си собственик на бара?

— Дай ми минута, моля те.

— Всъщност трябва да се изкъпя. Ще отида в банята, докато разговаряш с чаровната си приятелка.

Грабна чантата си и изчезна в спалнята. Затръшна вратата зад гърба си.

— Мисли се за много умна — констатира Мила. — Пуска душа, но се опитва да подслушва. Вратите обаче са с шумоизолация. Сменихме ги миналата година, когато с Бъртранд набихме един в банята, за да ни каже…

Не исках да ми разказва предишните си престъпления.

— Не се дръж враждебно.

— Приятно ми е… Къде беше?

— Тук.

— И висенето в бара е толкова опасно, че успя да си счупиш ръката? Гледам новините, Сам.

Тя приближи до малкия бар в ъгъла и си наля спретната доза „Гленфидих“. Почудих се откъде молдовско момиче е развило вкус към доброто уиски. Отпи глътка.

— Човекът, когото преследваш, вероятно е огромна заплаха за „Новем солес“. Може да ми бъде полезен. Иска ми се да не го убиваш, за да си поприказвам надълго и нашироко с него над чаша уиски и да изслушам тайните му.

— Няма начин — казах. — Не.

Леони щеше да убие Мила, без да й мигне окото, ако се намесеше.

— Загрижена съм за детето ти — каза Мила. Сниши глас. — Нима мислеше, че ще ти позволя да водиш сам тази битка?

— Мила, недей…

— Отхвърляш помощта ми.

— Имам заповеди.

— Чувствам се много обидена. Смятах, че само аз ти заповядвам.

Тя отпи глътка „Гленфидих“.

— Мила, остави ме да се справя сам.

— И тази жена… тази Леони… — произнесе името, сякаш завалва „проказа“. — Тя каква е? Новата ти асистентка? Не одобрявам наемници.

— Има основания да ми помага.

— Коя е тя?

— Жена с прекрасни основания да ми помага.

— Мислиш ли, че можеш да опазиш тайните си от мен? Колко мило.

Тя се усмихна над чашата с уиски.

— Мила, върви си. Моля те.

Ето. Мога да захлопна вратата и пред най-добрия си приятел.

— Ще си тръгна. Когато ми кажеш кого ще убиеш заради детето си.

— Не.

— Баровете, които ти осигуряват място за срещи, дом и спешни ортопедични кабинети, ти бяха дадени лесно. Ще останеш без тях още по-лесно.

— Вземи си ги — казах и се изправих.

— Не съм ти враг — остави тя чашата с уиски. — Мислиш ли, че си първият човек, когото наемам да работи за „Кръглата маса“?

Не отговорих.

Мила прокара пръст по ръба на чашата.

— Често втората задача разкрива по-ясно истинското лице на човека, отколкото първата. Ти ни помогна да провалим плана за убийствата. Работи усърдно, създаде прекрасно впечатление. Спечели уважение благодарение на собствените си усилия. Много упорит. Много изобретателен. Малко смахнат в добрия смисъл. Сега започна да работиш за мен и внезапно виждам тайните ти, лошите ти привички.

— Сега не работя за теб. На карта е поставен животът на детето ми. Отказвам да преговарям.

— Искам само да ти помогна.

— Разбира се. И ако получиш информация за „Новем солес“, тогава…

— Какъв откуп искат, Сам? Длъжник си ми. Знаеш, че си ми длъжник.

Облакътих се върху масата. Подпрях глава с длан.

— Искат да убия информатор, който ще се предаде на „Специални проекти“. Сведенията му могат да сринат „Новем солес“ със земята. Аз провалих срещата му с ЦРУ. Но и някой друг го преследва. Вече елиминирах трима наемни убийци, които се опитваха да го докопат преди мен.

Вдигнах поглед да срещна нейния.

— И тримата ме разпитваха за теб.

— За мен.

Лицето й не трепна. Покер играчите биха свели почтително глави пред нея.

— Да. Някой иска да прибере наградата за главата ти.

Това я смълча.

— Имаме общ враг, Мила.

— Кажи ми какво мислиш, Сам.

Произнесе го тихо, меко, все едно говореше на любовник, отпуснат до нея в топлото легло. Тази представа ме разтърси.

— Сам — обади се Мила, — какво казват американците? Да убием с един куршум два заека?

61.

Бар „Последен миг“ беше осветен приглушено, когато Браун влезе през старинната врата. Огледа залата. Дузина клиенти пред бара, предимно корпоративни служители в костюми, дошли за питие в края на деня. Имаше и групичка финансисти. Трети приличаха на издатели. Костюмите на финансистите бяха по-строги, а в отсрещния ъгъл някаква жена коментираше на висок глас как да накараме децата да четат. Петнайсет маси, половината заети. Възрастна дама седеше пред пианото и свиреше лежерни дискретни вариации а ла Луис Армстронг.

Никаква следа от Сам Капра. Или от Мила. Зад бара забеляза висок чернокож мъж в безупречен костюм. Салонният управител. Или предвид авторитетното му излъчване, партньор в бизнеса.

Можеше да го изиграе по два начина. Да отиде и да заяви, че търси Сам Капра, или да седне и да чака. Но не разполагаше с друга следа и нямаше кого да изпрати срещу враговете си. Сам Капра беше избил всичките му съюзници в Ню Йорк.

Браун седна пред бара в мъртвата зона между две шумни компании. Поръча бира „Харп“. Отпи една глътка и не я докосна повече. Не обичаше алкохола и не пиеше често. Беше загуба на време, понижаване на защитните сили.

Виждаше масите и входната врата в огледалото зад бара. Седна и се втренчи напред с обичайната си ненатрапчивост. Компаниите от двете му страни се смееха и разговаряха и за миг собствената му самота го натъжи. Почувства се странно сред хора с приятели. Смехът и откровеността им го изпълниха с безпокойство. Отдавна се задоволяваше само със собствената си компания. Стана и се оттегли на маса в ъгъла. Наблюдаваше смеещите се жени с тиха омраза. Всеки, когото допуснеш близо до себе си, може да извади нож и да го опре в гърлото ти.

Линдзи например. Отегчи се от него и го напусна. Избяга след всичко, което беше направил за нея. Лошо, лошо момиче. Приятелите създават само неприятности.

— Всичко наред ли е, сър?

Високият мъж в костюма застана до масата му. В гласа му се долавяше лек хаитянски акцент.

Браун се насили да се усмихне любезно.

— Да, благодаря.

— Забелязах, че отпихте само една глътка от бирата си и станахте. Не ви ли хареса?

Ужасно наблюдателен за салонен управител, помисли си Браун.

— О, благодаря. Просто потънах в размишления.

— Да ви донеса ли нещо друго, сър?

— Хмм… нещо за ядене може би. Има ли меню?

— Разбира се, един момент.

Високият мъж се усмихна и го остави, за да донесе менюто.

Браун зачака. Не беше гладен, но храната служеше за камуфлаж. Взря се във вратата.

62.

— Два заека — повторих.

— Да. Елиминираме и двете заплахи, без да излагаме на риск детето ти.

Зачаках.

— Двамата с теб залавяме информатора. Не го убиваме. Разбираме с какви сведения разполага. Симулираме, че е мъртъв, ако трябва. Използваме информацията за спасителна операция за детето ти. Изглежда ми ясно като съвършено разрешение.

— Леони не иска да ги предизвиква.

— Чудесно — каза тя и ме зашлеви. Силно. Не трепнах.

— И преди си им разкървавявал носовете. Нямат причина да ти върнат детето.

— Убият ли Даниъл, ще ги преследвам до края на света. Ще ги унищожа. Знаят го.

— Не се страхуват от теб. Изпитват респект. Но не се страхуват.

— Мой проблем — казах. — Няма да пресичаме пътищата си.

— Това не е Сам Капра, когото познавам.

Тя се засмя и нещо у мен се прекърши. Сякаш чувах как сърцето ми блъска в гърдите.

— Няма да рискувам живота на Даниъл заради твоите планове, Мила.

— Ако ни предадеш, ще те убия — отвърна тя.

Примигнах при тази заплаха.

— Какво? Как, по дяволите, стигна дотук?

— Трябва ти гаранция, че ще върнат детето ти, след като убиеш информатора. Не възнамерявам да съм подсладителят в сделката.

— Няма да те предам.

Тя се втренчи в пода. После очите й срещнаха моите.

— Нима? Дори за да спасиш сина си?

— Мила… Да не стигаме дотам. Дори да те предложа като разменна монета, няма никаква гаранция, че ще си върна Даниъл. Мога да направя само какво искат да направя.

— Защо използват теб да елиминираш заплахата?

— Не знам. Защото мога да се добера до него.

— Защо? Понеже си бивш агент на ЦРУ? Защото Огъст ще те остави да се добереш до него? Вече не.

— Защото са отвлекли сина ми и искат да се възползват от това. Не знам…

— И какво ще стане после? След като си започнал да играеш по свирката им и те поискат и да продължиш? Предупредих те, че няма да те оставят на мира.

— Ще направя това и точка.

— Не. С теб трябва да измислим начин да спасим Даниъл и същевременно да те освободим. Унищожавайки ги.

Мълчах петнайсет секунди. Броих ги. Необходими са около петнайсет секунди да претеглиш вариантите и да решиш, когато водиш разгорещен разговор и си на път да капитулираш. Работата под прикритие е 90 процента действие и 10 процента размисъл. Мила искаше да ме преобрази и аз щях да стана човека, който желаеше да вижда вместо прецакания кавгаджия, който просто иска да върне сина си.

— Какъв е твоят начин?

Тя отметна глава към затворената врата.

— Първо ми кажи коя е тази красавица?

— Леони. Търгува с информация. Крие хора, които искат да изчезнат. Живее под фалшиво име, защото се крие от някой си Рей Брустър. Свързана е с убийците, които те преследват. Изработвала е фалшиви документи за Ана и Ана е отвлякла детето й, за да я принуди да ми помогне да намеря Джак Мин.

— Понеже крие хора, са решили, че ще успее да издири Джак Мин?

— Да.

— Значи и нейното, и твоето дете са заложници?

— Да.

— Спиш ли с нея?

Попита ме, леко наклонила глава. По лицето й беше изписано нещо средно между ужас и удивление.

Нетактичността на Мила; слава богу, че не се променя.

— Не ти влиза в работата.

— Което означава „да“. И имаме още един усложняващ фактор.

Така не ми се водеше този разговор с нея!

— Бяхме изтощени и… отчаяни.

— На жените им приляга.

Поклатих глава и се засмях нервно.

— Така ли ще живея, когато открия детето си и продължа да работя за теб? Ще ти докладвам всяка лична подробност? Забрави!

— Исках да знам.

— Защо?

Тогава си казах: „Чакай. Какво я интересува какво правя?“ С кого спя. Не беше проявявала ни най-малък интерес към мен или към другиго. Беше като изваяна от лед, докато не мернеше мишена. Тогава ставаше огън.

— Забравяш, че с моите работодатели сме инвестирали много в теб.

— Мила, върви, където ходиш, когато не ми лазиш по нервите. Вземи си отпуск. Или ще ти се обадя, когато всичко приключи, или ако не чуеш вест от мен, ще знаеш, че съм мъртъв. Не разбираш положението ни. Какво е да са ти отнели близък и да е подложен на риск.

Тя ме погледна тъжно.

Никой не е в състояние да разбере неповторимата ти болка.

И нещо във въздуха между нас се промени.

— Попита ме защо са обявили награда за главата ми.

— Мисля, че е заради безкрайното ти обаяние и остроумие — казах.

Тя кимна към компютъра.

— Написах ти. Прочети го. Тогава ще прецениш дали да ми повериш живота на детето си.