Аборт

Едно

Всички сърдечни хирурзи са копелета и Конуей не е изключение. Той влетя като хала в патологическата лаборатория в 8:30 часа сутринта, все още с шапка и зелена хирургическа престилка. Когато Конуей е бесен, той говори монотонно през стиснати зъби. Лицето му почервенява, а по слепоочията му избиват лилави петна.

— Тъпанари! Проклети тъпанари! — просъска Конуей и удари стената с юмрук. Стъклениците в шкафовете издрънчаха.

Всички знаехме какво става. Конуей правеше две сърдечни операции на ден, започвайки първата в 6:30 часа. Причината да се появи в патологическата лаборатория два часа по-късно бе само една…

— Глупаво непохватно копеле! — ревна Конуей и ритна кошчето за боклук. То се претърколи шумно по пода. — Да си завре отзад проклетия мозък! — продължи той, като гримасничеше и гледаше към тавана, обръщайки се сякаш към Бога. Бог, както и всички ние, вече го беше чувал преди. Същия гняв, същите стиснати зъби, същото блъскане с юмрук. Той повтаряше всичките тези фази като на кинолента всеки път.

Понякога този гняв бе насочен срещу оперирания, друг път срещу сестрите или техниците на кислородните апарати. Най-странното беше, че никога не обвиняваше себе си.

— И 100 години да живея — просъска Конуей през зъби, — никога няма да намеря свестен асистент, на който да може да се разчита. Никога! Такива просто няма! Глупави лайняни копелета са всичките.

Ние се спогледахме. Този път ругаеше Херби. Около четири пъти годишно вината падаше върху него. През останалото време той и Конуей бяха добри приятели. Обикновено Конуей го възнасяше до небесата, наричаше го най-добрия анестезиолог в страната, по-добър от Сондерик в Бригхам и от Луис в Майо, по-добър от когото и да било.

Но четири пъти годишно Хърбърт Лендсмън беше отговорен за ДОТ1. В кардиохирургията това се случваше често: за мнозинството хирурзи смъртните случаи бяха 15% от пациентите, докато за Конуей те бяха само осем.

И тъй като Франк Конуей беше добър хирург — защото умираха само 8% от пациентите му, понеже имаше златни ръце и бе човек с усет, всички се примиряваха с темпераментните му изблици на убийствен гняв. Веднъж той ритна един микроскоп и причини щети за стотици долари. Никой дори не трепна, защото… Конуей беше с 8% неуспеваемост. Разбира се, имаше догадки в Бостън за това как успяваше да запази нисък този процент, известен между лекарите като „рейтинг на убиване“. Говореше се, че избягвал сложните случаи, че никога не рискувал и не опитвал нови и опасни процедури. Всички тези аргументи бяха изцяло неверни. Смъртността при пациентите му бе ниска, защото беше изключителен хирург. Това бе ясно като бял ден. Затова с разбиране се приемаше и фактът, че е човек с тежък характер.

— Глупаво скапано копеле! — каза Конуей. Той огледа ядосано стаята. — Кой е дежурен днес?

— Аз — отвърнах.

Аз бях старшият член в патологичния състав на смяната. Налагаше се да опера пешкира.

— Искаш ли маса?

— Да, по дяволите!

— Кога?

— Довечера.

Това беше навик на Конуей. Той винаги правеше аутопсиите вечер. Често продължаваше до късно през нощта, сякаш искаше да се самонакаже. Никога не позволяваше на когото и да било да присъства на аутопсиите. Някои казваха, че плачел, докато ги правел, други — че се кискал. Но с изключение на самия Конуей никой всъщност не знаеше каква е истината.

— Ще се обадя в бюрото — казах аз — да ти запазят шкафче.

— Да, по дяволите! — Той блъсна ядосано масата. — Майка на четири деца, това беше тя!

— Ще позвъня в бюрото да уредят всичко.

— Сърцето спря, преди да стигна до камерата. Изстиваше. Масажирахме 35 минути, но нищо. Нищо!

— Как се казваше? — попитах аз. — В регистратурата ще се нуждаят от името й.

— Макфърсън. Мисис Макфърсън.

Той се обърна да си тръгва, но на вратата се спря. Изглежда, едва стоеше на краката си. Тялото му беше отпуснато, а ръцете му висяха уморено.

— Исусе! Майка на четири деца! Какво, по дяволите, ще му кажа?

Той вдигна ръце пред лицето си с обърнати към него длани и погледна обвиняващо пръстите си, сякаш го бяха предали. В известен смисъл това наистина беше така.

— Исусе! — повтори Конуей. — Трябваше да стана дерматолог. Никой никога не умира в ръцете на дерматолозите.

Той отвори вратата с ритник и излезе от лабораторията.

Когато останахме сами, един от стажантите с пребледняло лице ме попита:

— Винаги ли е така?

— Да — казах. — Винаги.

Аз се обърнах настрани и се загледах в натовареното улично движение. Колите се движеха бавно в октомврийската мъгла. Щеше да ми е по-лесно да му съчувствам, ако не знаех, че го прави заради самия себе си. Това беше като един вид ритуал — яростен изблик на гняв, чрез който се разтоварваше всеки път, когато загубеше пациент. Предполагам, той се нуждаеше от това, но повечето от колегите в лабораторията копнееха да бъде като Делонг в Далас, който решаваше кръстословици на френски, или Арчър в Чикаго, който винаги след загубата на пациент излизаше и си подстригваше косата.

Конуей не само че разстройваше всички, но пречеше и на работата ни. Особено сутрин, когато трябваше да изследваме хирургическите проби и така или иначе едва смогвахме с програмата за деня.

Обърнах се с гръб към прозореца и взех следващата проба. Лабораторията разполага със свръхмодерна техника: патолозите стоят зад масите и изследват биопсиите. Пред всеки от тях виси микрофон, който се контролира с крак. Това освобождава ръцете им; когато имат да кажат нещо, стъпват на педала и говорят в микрофона, а коментариите им се записват на касета. По-късно секретарките ги отразяват в болничните картони.

Аз се опитвах да откажа пушенето през последната седмица и тази проба ми помогна: това беше бяла бучка, враснала се в част от бял дроб. На розов етикет висеше изписано името на пациента: в момента той лежеше долу в операционната с отворен гръден кош. Хирурзите очакваха резултатите от патологическото заключение, преди да продължат с операцията. Ако туморът беше доброкачествен, те просто трябваше да отстранят болната част от белия му дроб. Ако беше злокачествен, трябваше да отстранят целия дроб и лимфните му възли.

Натиснах педала.

Отрязах парченце от бялата бучка и го замразих. Имаше само един начин да се разбере дали масата е доброкачествена или злокачествена — като се изследва под микроскоп. Незабавното замразяване на тъкан позволяваше тънък срез от нея да се приготви бързо. Обикновено, за да се подготви материал за микроскоп, трябваше да се обработва в 6 — 7 разтвора, което отнема поне 6 часа, а понякога и дни. А хирурзите не могат да чакат.

Когато тъканта замръзна напълно, аз отделих частица от нея с микротома, мацнах я по предметното стъкло и го занесох под микроскопа. Нямаше нужда дори от подсушаване. На най-слабата степен на обектива можеше да се види дантелената мрежа на дробна тъкан, образуваща алвеолите. Бялата маса отново беше нееднородна. Натиснах педала на пода.

Антракозата е отлагане на въглероден прах в дроба. Веднъж погълнат, независимо дали от цигарен дим или мръсотия от въздуха, човешкият организъм не може да се освободи от него никога. Той просто си остава там.

Телефонът иззвъня. Знаех, че ще е Скенлън долу от операционната, бесен от гняв, че не бяхме отговорили за 30 секунди. Скенлън е като всички хирурзи — ако не реже, не е щастлив. Той мрази да стои със скръстени ръце и да гледа в голямата дупка, която е издълбал в човека, докато чака резултата от изследването. Никога и през ум не му минава, че след като е направил биопсията и я е пуснал в стоманеното легенче, на помощника му е необходимо време, за да я пренесе от хирургическото крило до лабораторията, преди ние да я изследваме. Скенлън не се и сеща, че има още 11 други операционни зали, всички работещи едновременно като в ад между 7 и 11 часа сутринта. По това време имаме на смяна четирима стажанти и патолози и биопсиите изостават. Нищо не можем да направим по въпроса, освен ако не искат да поемат риска да поставим грешна диагноза. Но те не искат. Искат само да се оплакват, както прави и Конуей. Това запълва времето им. Всички хирурзи страдат от чувството, че времето ги преследва. Попитайте психиатрите.

Отивайки към телефона, аз изхлузих една от гумените си ръкавици. Ръката ми беше потна; избърсах я в панталона си и вдигнах слушалката. Много сме внимателни с телефона, за безопасност всеки ден го дезинфекцираме със спирт и формалин.

— Бери на телефона.

— Бери, какво става там?

След Конуей ми се щеше да го отрежа, но не го направих. Просто казах:

— Имаш случай на злокачествен тумор.

— Така си и мислех — отговори Скенлън, като че ли цялото патологическо изследване беше излишно губене на време.

— Да — казах и затворих телефона.

Пушеше ми се ужасно. На закуска бях изпушил само една цигара, а обикновено пуша по две. Когато се върнах на масата си, видях още три проби за изследване: на бъбрек, жлъчен мехур и апендикс. Тъкмо започнах да си слагам ръкавицата и интеркомът отново звънна. Беше свръхчувствителен — можеше да се говори нормално от всеки ъгъл на стаята и операторката да те чува. Микрофонът е монтиран почти до тавана, защото новите стажанти, без да знаят колко е чувствителен, се втурват и започват да викат силно срещу него. Това проглушава ушите на момичето.

— Доктор Бери, съпругата ви е на телефона.

Спрях се. Бяхме се споразумели с Джудит — никакви обаждания сутрин. Зает съм винаги от седем до единайсет шест дни в седмицата, а понякога и седем, ако някой от персонала се разболее. Обикновено тя спазваше стриктно уговорката. Не ми се беше обадила дори когато Джони бе забил своето колело триколка в задницата на един камион и трябваше да му направят 15 шева на челото.

— Добре — казах аз. — Ще се обадя. — Погледнах ръката си. Ръкавицата беше почти сложена. Махнах я и се върнах до телефона. — Ало?

— Джон — гласът й трепереше. Не бях я чувал да говори така от години — откакто баща й бе умрял.

— Случило ли се е нещо?

— Джон, Артър Лий току-що се обади.

Артър Лий е наш приятел, акушер-гинеколог. Кумуваше на сватбата ни.

— Какъв е проблемът?

— Обади се да пита за теб. Има неприятности.

— Какви по-точно?

Докато говорех, махнах на един стажант да заеме мястото ми на масата. Трябваше да придвижваме пробите.

— Не зная — каза Джудит. — Но е в затвора.

Първата ми мисъл беше, че е станала някаква грешка.

— Сигурна ли си?

— Да, той току-що се обади. Джон, да не е заради…

— Не знам — казах аз. — Не знам нищо повече от теб.

Притиснах слушалката между рамото и ухото си и изхлузих и другата ръкавица. Хвърлих и двете в кошчето.

— Сега ще отида да го видя. Стой спокойно и не се тревожи. Вероятно е нещо дребно. Може би отново е пил.

— Добре — отговори тя с приглушен глас.

— Не се тревожи — повторих.

— Добре.

— Скоро ще ти се обадя.

Затворих телефона, развързах престилката си и я закачих на закачалката до вратата. Тръгнах надолу по коридора към кабинета на Сандерсън. Той беше шеф на патологическите лаборатории. Имаше авторитетен вид — на 48 години косата по слепоочията му бе взела да посивява. Лицето му беше скулесто и замислено. Имаше толкова основания да се страхува, колкото имах и аз.

— Арт е в затвора — хвърлих бомбата аз.

Преглеждаше доклад за някаква аутопсия. Затвори папката.

— Защо?

— Не зная. Отивам да го видя.

— Да дойда ли с теб?

— Не. По-добре да отида сам.

— Обади ми се, когато разбереш — каза Сандерсън, поглеждайки ме над очилата си.

— Ще ти се обадя.

Той кимна. Когато тръгвах, вече беше отворил доклада отново и четеше. Дори и да беше разтревожен от новината, не го показваше. Всъщност Сандерсън никога не го правеше.

Във фоайето на болницата аз бръкнах в джоба си за ключовете на колата и тогава осъзнах, че не знам къде държат Арт, затова отидох до информацията да се обадя на Джудит и да я питам. Естествено на гишето беше русата Сали Планк2. Името й беше предмет на безкрайни шеги между стажантите. Обадих се на Джудит и попитах къде е Арт; тя не знаеше. Не се беше сетила да попита. Затова позвъних на съпругата на Арт, Бети — красиво и способно момиче, с докторска степен по биохимия от Станфорд. Допреди няколко години Бети се занимаваше с изследователска работа в Харвард, но прекъсна след раждането на третото си дете. Тя обикновено беше много спокойна. Виждал съм я разтревожена само веднъж — когато Джордж Ковакс се беше напил и уринираше във вътрешния им двор.

Бети вдигна телефона, изпаднала в шок. Тя ми каза, че Арт се намира в центъра на града, на Чарлз Стрийт. Арестували го вкъщи тази сутрин, точно когато тръгвал за кабинета си. Децата били разтревожени и тя не ги пуснала на училище, какво да правела с тях? Какво трябвало да им каже, за Бога?

Казах й да им каже, че е станала грешка, и затворих.

Изкарах фолцвагена си от докторския паркинг покрай всичките блестящи кадилаци. Големите коли принадлежаха на практикуващи лекари; патолозите бяха платени от болницата и не можеха да си позволят всички тези лъскави коне.

Беше 8:45 — кулминацията на часа пик в градското движение, при което придвижването в Бостън представляваше борба на живот и смърт. Бостън имаше най-високия процент на автомобилни катастрофи в САЩ, дори по-висок от Лос Анджелис, както би могъл да потвърди всеки стажант-лекар от Отделението за бърза помощ. Или пък всеки патолог: при аутопсиите ние виждаме много травми от автомобилни катастрофи. Шофьорите карат като маниаци; ако присъстваш в Отделението за бърза помощ, когато внасят телата, можеш да помислиш, че си на война. Джудит казва, че е така, защото са потиснати. Арт пък винаги твърдеше, че това е, защото са католици и мислят, че Бог ще се грижи за тях, докато пресичат осевата линия; но Арт е циник. Веднъж на медицинско парти един хирург обясняваше колко много наранявания на очи се получавали от пластмасовите фигурки, оставени на таблото пред шофьора. Озовалите се ненадейно в автомобилна катастрофа хора политали напред и избождали очите си с шестинчова мадона. Често се случвало. Арт пък реши, че това е едва ли не най-смешното нещо, което е чувал някога.

Смя се до сълзи. „Ослепен от религия — повтаряше той, превивайки се от смях. — Ослепен от религия.“

Хирургът се занимаваше с пластичните операции и не виждаше комичното. Предполагам, защото беше кърпил прекалено много избодени очи.

Но Арт се тресеше от смях.

Повечето хора на партито бяха изненадани от този смях. Мислеха, че е прекален и че не е проява на добър вкус. Предполагам, че от всички присъстващи само аз разбрах значението на тази шега за Арт. Може би защото бях единственият, който познаваше голямото напрежение, при което той работеше.

Арт е мой приятел от постъпването ни В Медицинския институт. Той е умен човек и умел лекар и вярва в онова, което прави. Като повечето практикуващи лекари има склонност да бъде малко по-авторитарен, малко по-автократичен. Все си мисли, че знае какво е най-доброто, а никой не може да знае това винаги. Може би беше прекалено ентусиазиран, но за това аз не мога да го упреквам. Той изпълняваше много важна функция. В края на краищата все някой трябваше да прави абортите.

Не знам точно кога започна. Предполагам, че е било веднага след завършването на гинекологичния му стаж. Това не е особено трудна операция — добре тренирана сестра може да я направи без проблем. Има само една малка подробност.

Прави се нелегално.

Спомням си много добре кога за пръв път узнах за това. Няколко стажанти в патологията разговаряха за Лий — те получаваха материалите за изследване след кюртажа. Кюртажи се назначаваха при разнообразни оплаквания — нередовна менструация, болка, кървене в средата на цикъла — и доста от тях показваха наличие на бременност. Разтревожих се, защото стажантите бяха млади и не умееха да пазят тайна. Точно там, в лабораторията, им казах, че това не е смешно, че с такива шеги могат сериозно да навредят на лекарската репутация. Бързо отрезняха. Тогава потърсих Артър. Намерих го в бюфета на болницата.

— Арт — казах, — нещо ме смущава.

Той хапваше поничка с кафе и беше във весело настроение.

— Надявам се, не гинекологичен проблем — той се засмя.

— Не точно. Дочух стажантите да говорят, че през последния месец си имал половин дузина положителни проби за бременност. Ти наясно ли си?

Веселото му настроение се изпари незабавно.

— Да, наясно съм.

— Просто исках да знаеш. Може да имаш проблеми в Комисията за изследване на тъканите, когато тези неща излязат наяве и…

Той кимна с глава.

— Няма страшно.

— Е, ти знаеш как може да се тълкува това.

— Да — каза той. — Изглежда така, сякаш правя аборти.

Гласът му беше нисък, почти мъртвешки спокоен.

Гледаше ме право в очите. Това породи в мен странно чувство.

— По-добре да си поговорим. Свободен ли си за едно питие довечера около шест?

— Да, предполагам.

— Тогава ме чакай на паркинга. И ако имаш свободно време този следобед, защо не прегледаш един мой случай?

— Добре — казах изтръпнал.

— Името е Сюзън Блек. Номерът е АО — две-две-едно-три-шест-пет.

Надрасках номера на салфетка, питайки се защо го беше запомнил. Лекарите помнят много неща за пациентите си, но рядко болничния им номер.

— Внимателно се запознай със случая — каза Арт — и не го споменавай пред никого, докато не си поговорим.

Озадачен, аз се върнах обратно в лабораторията. Трябваше да правя аутопсия този ден и затова не бях свободен до четири следобед. Тогава отидох в регистратурата и взех картона на Сюзън Блек. Прочетох го на място — не беше много дълъг. Пациентка на доктор Лий, двайсетгодишна, първокурсничка в местен бостънски колеж. Главното й оплакване бе нередовна менструация. Беше констатирано, че наскоро е боледувала от рубеола, чувствала се преуморена след това и била прегледана от училищния лекар за вероятна мононуклеоза. Оплаквала се от прокървявания през 7–10 дни. Това продължило през последните два месеца. Все още била уморена и отпусната.

Прегледът показал само лека треска. Кръвната картина била нормална, въпреки че хемоглобинът й бил малко нисък.

Доктор Лий назначил кюртаж, за да коригира нередовността.

Било преди въвеждането на естрогенната терапия. Операцията минала нормално. Нямало признаци за тумори или бременност. Момичето, изглежда, реагирало добре на това лечение. Следващите три месеца имала нормална менструация.

Случаят изглеждаше елементарен. Болест или емоционален стрес могат да нарушат биологичния часовник на жената и да повлияят на месечния цикъл, кюртажът сверяваше този часовник. Не разбирах защо Арт бе пожелал да прегледам случая. Проверих доклада на патолозите за тъканта. Беше изготвен от доктор Сандерсън. Забележките бяха кратки и прости: общ външен вид — нормален, микроизследване — нормално.

Оставих картона на мястото му и се върнах в лабораторията. Когато стигнах там, още не можех да разбера какъв беше проблемът. Убивах си времето, вършейки разни дреболии. Накрая започнах да работя върху аутопсията.

Не зная какво ме накара да се сетя за предметното стъкло.

Като повечето болници Линкълн съхраняваше всички предметни стъкла на пациентите: след 20 или 30 години е възможно те отново да бъдат изследвани под микроскоп. Складираха ги в дълги кутии, подредени като картони в библиотечен каталог. Имахме цяла стая, пълна с такива кутии.

Отидох до нужната ми кутия и намерих предметно стъкло 221365. Етикетът показваше номера на случая и инициалите на доктор Сандерсън. С големи букви беше написано още „D&C“.

Взех стъклото и се върнах обратно в лабораторията, където имахме 10 микроскопа, подредени в дълга редица. Единият беше свободен; плъзнах стъкълцето под окуляра и погледнах.

Видях го веднага.

Тъканта беше взета от матка. Показваше нормална лигавица на матка в период на размножаване. Но вниманието ми бе привлечено от цвета на петното. Материалът беше оцветен със Зенкер-Формалинов разтвор, който придаваше на всичко брилянтно син или зелен цвят. Този необичаен оцветител се използва при трудни за диагностика случаи. За рутинни случаи се използва Хематоксилин-Еозинов оцветител, който дава розови или лилави цветове. Почти всяка тъкан се оцветява с него, в противен случай в заключението на патолозите се посочват изрично причините за необичайното оцветяване.

Но доктор Сандерсън не беше споменал, че е използвал Зенкер-Формалин.

Логичното заключение бе, че стъклата са били разменени. Погледнах почерка на етикета — бе на доктор Сандерсън. Какво ли се беше случило?

Почти веднага ми хрумнаха други възможности. Може би Сандерсън е забравил да отбележи в доклада, че е използвал необичаен оцветител? Може би са правили две изследвания, а са запазили само едното? Или е станала неволна грешка?

Никоя от тези възможности не изглеждаше особено убедителна. Мислех за това и чаках нетърпеливо до 6 часа вечерта, когато срещнах Арт на паркинга и се качих в колата му. Пожела да отидем да поговорим някъде далече от болницата.

— Прочете ли случая? — попита той, докато шофираше.

— Да — отговорих. — Много е интересен.

— Провери ли пробата?

— Да. Това оригиналът ли беше?

— Искаш да кажеш, дали е била намазка от Сюзън Блек? Не.

— Трябвало е да внимаваш повече с оцветителя. Такива пропуски могат да ти докарат проблеми. Откъде взе предметното стъкло?

Арт се усмихна тънко.

— От Центъра за биологични изследвания. „Предметно стъкло за нормална ендометрична намазка.“

— И кой направи подмяната?

— Сандерсън. В онези дни бяхме новаци в играта. Негова беше идеята да сложим фалшиво стъкло и да го надпишем като нормално. Сега, разбира се, сме много по-обиграни. Всеки път, когато Сандерсън получи нормална проба, прави няколко в повече и ги запазва.

— Не разбирам — казах. — Искаш да кажеш, че Сандерсън играе заедно с теб?

— Да. От няколко години.

Сандерсън беше много мъдър, много мил, много благоприличен човек.

— Виждаш ли — каза Арт, — целият картон е лъжа. Момичето наистина беше на 20, вярно. И имаше рубеола. Имаше също така нередовна менструация, но причината беше, че е бременна. Заченала през един футболен уикенд. Обясни ми, че обичала момчето и щяла да се омъжи за него, но искала първо да завърши колежа, а едно бебе щяло да й попречи.

Освен това успяла да пипне шарка през първото тримесечие на бременността. Не блестеше с особен интелект, но беше достатъчно умна, за да знае какви са последиците от шарката.

Беше много притеснена, когато дойде да я видя. Изглеждаше несигурна, колеблива, накрая изплю камъчето и попита за аборт.

Ужасих се. Бях все още идеалист, съвсем скоро завършил стажа си. Тя бе изпаднала в затруднено положение. Светът сякаш беше рухнал върху нея. Предполагам, че в някакъв смисъл това наистина беше така. Знаеше какво я очаква — проблемите на незавършила ученичка, неомъжена майка на може би уродливо дете. Беше мило момиче и я съжалих, но казах не. Съчувствах й, но й обясних, че ръцете ми са вързани. Тя ме попита дали абортът е опасна операция. В началото помислих, че иска да опита сама, затова й отговорих утвърдително. Тогава тя каза, че познава човек в Норт Енд, който би го направил за 200 долара. Бил санитар във флота или нещо такова. Обясни ми, че ако не го направя аз, ще отиде при него. И излезе от кабинета ми.

Той въздъхна и поклати глава.

— Вечерта се прибрах вкъщи, чувствайки се като в ада. Мразех я: мразех я за това, че се вмъкна в новата ми работа, в грижливо планирания ми живот. Мразех я за натиска, който оказваше върху мене. Не можах да спя, мислих през цялата нощ. Представях си я как отива в смрадлива скрита стаичка и се среща с цинично хилещо се дребно човече, което щеше да я накълца и може би дори убие. Мислех за собствената си жена, за едногодишното ни бебе, и колко хубаво би могло да бъде всичко. Мислех за аматьорските аборти, които бях виждал като интернист, когато момичетата идваха в кръв и пяна в три през нощта. И да си го кажем направо, мислех за мацките, които бях имал в колежа. Веднъж с Бети чакахме шест седмици да й дойде цикълът. Много добре знаех, че всяко момиче може да забременее случайно. Не е трудно и не би трябвало да бъде престъпление.

Пушех и не казвах нищо.

— Станах посред нощ и изпих шест чаши кафе, съзерцавайки кухненската стена. До сутринта бях решил, че законът е несправедлив. Бях решил, че лекарят може да се прави на Господ по много глупави начини, но този беше един от добрите. Бях видял пациентка в затруднение и бях отказал да й помогна, въпреки че беше във възможностите ми. Това ме безпокоеше най-много. Бях отказал лечение. Постъпката ми бе толкова лоша, колкото ако бях отказал пеницилин на болен човек — точно толкова жестока и точно толкова глупава.

На следващата сутрин отидох да видя Сандерсън. Знаех, че е с либерални схващания за много неща. Описах му ситуацията и му заявих, че искам да направя кюртаж. Той обеща да помогне за изследванията и го направи. Така започна всичко.

— И оттогава правиш аборти?

— Да — каза Арт. — Когато чувствам, че са оправдани.

Отидохме в един бар В Норт Енд — непретенциозно място, пълно с италиански и германски работници. Арт беше обзет от желание да говори и прави признания.

— Често се питам — започна той — как ли би изглеждала медицината, ако преобладаващото религиозно чувство в тази страна беше това на Крисчън Сайънс3. За по-голямата част от историята на човечеството, разбира се, това не би имало значение: лекарствата са били твърде примитивни и неефективни. Но да предположим, че Крисчън Сайънс беше силно по времето на пеницилина и антибиотиците; да предположим също така, че има групи, борещи се против употребата на лекарствата. Да допуснем в същото време, че в това общество има болни кора, които знаят прекрасно, че биха могли и да не умрат от болестите си, че съществуват лекарства, които могат да ги излекуват. Нямаше ли тогава да има оживен черен пазар на тези лекарства? Нямаше ли да умират хора от свръхдози долнопробни медикаменти от контрабанден внос? Нямаше ли да настъпи пълна бъркотия?

— Разбирам аналогията ти, но не я приемам.

— Слушай — каза той. — Моралът трябва да бъде в съзвучие с развитието на технологиите. Та нали, ако човек се изправи пред избора морален и мъртъв или неморален и жив, той ще избира живота всеки път? Хората днес знаят, че абортите са безопасни и лесни, че операцията не е дълга, изтощителна и рискована. Знаят, че е проста, и искат личното щастие, което може да им даде. Те я изискват. И по един или друг начин я получават. Ако са богати, отиват до Япония и Пуерто Рико; ако са бедни, отиват във флота. Но по един или друг начин те постигат целта си.

— Арт — казах аз. — Това е незаконно.

Той се усмихна.

— Никога не съм мислил, че толкова уважаваш закона.

Това беше намек, свързан с кариерата ми. След колежа записах право и го изтърпях година и половина. Тогава реших, че го мразя, и прекъснах, за да пробвам медицина. Междувременно бях за кратко в армията.

— Но това е различно — казах аз. — Ако те разкрият, ще ти забранят да практикуваш и ще те хвърлят в затвора. Знаеш го.

— Правя каквото трябва.

— Не бъди задник.

— Убеден съм, че постъпвам правилно.

По очите му разбрах, че си вярва. С времето аз лично се сблъсках с няколко случая, когато абортът беше безспорното хуманно решение. Арт се справи с тях. Присъединих се към доктор Сандерсън при прикриването им в Патологичното отделение. Така правехме всичко, че Комисията за изследване на тъканите никога не разбра. Това беше необходимо, защото тя включваше всички шефове на отделения в болницата и шестима сменящи се лекари. Средната възраст на мъжете в нея беше 61 години и една трета от тях бяха католици.

Разбира се, това не бе добре пазена тайна. Много от по-младите лекари знаеха за абортите и повечето бяха на страната на Арт, защото той внимателно премисляше случаите. Голяма част от тях биха правили същото, ако се осмеляха.

Малцина не бяха съгласни с Арт и може би щяха да се изкушат да го предадат, ако им стискаше. Като задръстените консерватори Уипъл и Глък, чиято религия изключваше състраданието и здравия разум. Дълго време се страхувах от хора като тях. По-късно ги пренебрегнах, обръщайки гръб на противните им знаещи погледи и измъчените неодобряващи лица. И вероятно сбърках.

Защото сега Арт беше вътре. И ако главата му се търкулнеше, същото щеше да стане и с тази на Сандерсън. И с моята.

Нямаше свободно място на паркинга близо до полицейското управление. Накрая спрях четири пресечки по-надолу и бързо се върнах, за да разбера защо беше в затвора Артър Лий.

Две

Когато бях в армията, служих като военен полицай в Токио и личният ми опит ме научи на много неща. Военните полицаи бяха най-непопулярните хора, в онези дни — беше крайната фаза на окупацията. С белите си каски и униформи ние въплъщавахме за японците последните останки от досадната военна власт. За американците на Гинзата, пияни от саке или уиски, ако можеха да си го позволят, ние бяхме олицетворение на всичко, което ги ограничаваше и им бе омръзнало до смърт. Тоест ние бяхме живо предизвикателство за всеки, който ни видеше, и приятелите ми попадаха често в критични ситуации. Един от тях беше ослепен с нож, друг бе убит.

Разбира се, ние бяхме въоръжени. Спомням си, че когато за пръв път ни раздадоха оръжията, един уродлив капитан ни каза:

— Взехте си оръжието, сега ме чуйте: никога не използвайте пистолета. Ще застреляте буен пияница, може би дори в самозащита, и по-късно ще откриете, че вуйчо му е конгресмен или генерал. Пазете пистолета подръка, но в кобура. Точка.

Беше ни наредено всъщност да си вършим работата с блъфиране. Научихме се да го правим. Всички ченгета се научават.

Спомних си всичко това, когато се изправих лице в лице срещу навъсения сержант от полицейското управление на Чарлз Стрийт. Гледаше ме така, сякаш с радост би ми счупил главата.

— Какво има?

— Тук съм, за да се срещна с доктор Лий — казах аз.

Той се усмихна.

— Малкият чинк4 е натясно, нали? Много лошо.

— Тук съм, за да го видя.

— Не може.

Той погледна към масата си и раздразнено разбърка листовете върху нея.

— Бихте ли си направили труда да ми обясните защо?

— Не — каза той. — Не бих.

Извадих си химикал и бележник.

— Бих искал да узная личния ви номер, ако обичате.

— Кой си ти бе, палячо? Зарежи я тая, не можеш да го видиш.

— Законът изисква от вас да ми покажете номера на значката си при поискване.

— Това е много хубаво.

Погледнах ризата му и се престорих, че записвам номера. После тръгнах към вратата.

— Отиваш ли някъде? — попита нехайно той.

— Точно отвън има телефонна кабина.

— И какво от това?

— Срамота! Обзалагам се, че жена ви е изгубила часове, за да прикачи нашивките на раменете ви. Трябват им 10 секунди, за да бъдат махнати. Използват ножче за бръснене — дори не се поврежда униформата.

Тон се изправи тежко зад масата.

— Каква работа имаш тук?

— Дойдох да видя доктор Лий.

Той ме погледна безизразно. Не знаеше дали аз мога да предизвикам уволнението му, но знаеше, че по принцип това е възможно.

— Негов адвокат ли си?

— Точно така.

— За Бога. Трябваше да го кажеш от самото начало.

Той взе връзка ключове от едно чекмедже.

— Ела.

Усмихваше се, но очите му все още ме гледаха враждебно. Не казваше нищо, само промърмори неразбрано един-два пъти. Накрая подхвърли през, рамото си:

— Не можеш да ме обвиняваш, че съм предпазлив. Убийството си е убийство, както знаеш.

— Да — отговорих аз.

Арт беше заключен в приятна килия — чиста и не миришеше много. Всъщност Бостън има едни от най-добрите затворнически килии в Америка. И това е обяснимо — много известни хора са пребивавали в тях: кметове, държавни чиновници и други подобни. Не можеш да очакваш някой да организира свястна изборна кампания за преизбирането ти във въшлива килия, нали? Просто не би било редно.

Арт седеше на леглото, съзерцавайки цигарата между пръстите си. Каменният под беше посипан с пепел и фасове. Проследи ни с поглед, докато се приближаваме към него.

— Джон!

— Имаш 10 минути — каза сержантът.

Влязох в килията. Той заключи и остана там, облегнат на решетките.

— Благодаря ви — обадих се аз. — Можете да си вървите.

Той ме изгледа злобно и бавно се отдалечи, подрънквайки с ключовете.

— Добре ли си? — попитах Арт, когато останахме сами.

— Така мисля.

Арт Лий е дребен спретнат мъж, твърде взискателен към облеклото си. Роден е в Сан Франциско в голямо семейство на лекари и адвокати. Очевидно майка му е американка — не прилича много на китаец. Кожата му е по-скоро маслинена, отколкото жълта. Очите му не са дръпнати и косата му е светлокафява. Той е много нервен и постоянно бързо жестикулира с ръце. Приличаше по-скоро на латиноамериканец, отколкото на каквото и да било друго.

Сега беше блед и напрегнат. Когато стана, за да се разтъпче из килията, движенията му бяха бързи и отсечени.

— Много мило, че дойде.

— Ако те попитат, представям адвоката ти. Така влязох тук. — Извадих бележника си. — Обаждал ли си се на адвоката си?

— Не, не още.

— Защо не?

— Не знам. — Той потърка челото си и разтри очите си с пръсти. — Не мога да разсъждавам правилно. Нищо, изглежда, няма смисъл…

— Кажи ми името на адвоката си.

Той го назова и аз го записах в бележника. Арт имаше добър адвокат. Сякаш бе предполагал, че някога ще му потрябва.

— Добре — казах. — Ще му позвъня, като изляза от тук. Сега ми обясни какво става.

— Арестуваха ме за убийство — каза Арт.

— Така и разбрах. Защо ми се обади?

— Защото ти си наясно с тези неща.

— С убийствата? Не знам нищо.

— Следвал си право.

— Една година — казах аз. — Това беше преди десет години. Не си спомням нищо от онова, което съм учил.

— Джон! Това е и медицински, и юридически проблем. И двете. Имам нужда от помощта ти.

— Най-добре е да започнеш от самото начало.

— Джон, не съм го направил аз. Кълна се, че не съм. Никога не съм докосвал това момиче.

Той крачеше из стаята все по-бързо и по-бързо. Сграбчих здраво ръката му и го спрях.

— Седни — казах. — И започни от началото. Много бавно.

Той поклати глава и смачка фаса си. Веднага запали друга, цигара.

— Взеха ме от къщи тази сутрин около седем. Вкараха ме тук и започнаха да ме разпитват. Първоначално казаха рутинна проверка, каквото и да значи това, после станаха гадни.

— Колко бяха?

— Двама. Понякога трима.

— Бяха ли груби? Биха ли те? Имаше ли ярки светлини?

— Не, нищо такова.

— Казаха ли ти, че можеш да повикаш адвокат?

— Да. Но това беше по-късно. Когато ми прочетоха правата. — Той се усмихна с тъжната си и скептична усмивка.

— В началото, както виждаш, бяха просто рутинни въпроси, така че изобщо не ми мина през ума да търся адвокат. Не бях направил нищо лошо. Разпитваха ме почти час, преди изобщо да споменат за момичето.

— Какво момиче?

— Керън Рандъл.

— Да нямаш предвид Керън…

Той кимна.

— Да. Дъщерята на Дж. Д. Рандъл.

— Боже Господи!

— Започнаха с въпроси какво знам за нея и дали съм я срещал като пациентка. Такива неща. Казах да — беше идвала при мен за консултация преди седмица. Главното й оплакване беше аменорея.

— С каква продължителност?

— Четири месеца.

— Каза ли им това?

— Не. Не ме попитаха.

— Добре — казах аз.

— Искаха да знаят и други подробности за посещението й. Питаха дали това е единственият й проблем и как се е държала. Не им казах. Обясних им, че пациентката ми е говорила поверително. Те смениха тактиката — искаха да знаят къде съм бил миналата вечер. Отговорих, че съм имал вечерна визитация в болницата и после съм се разходил в парка. Попитаха дали съм се върнал в кабинета си. Отговорих, че не съм. Попитаха видял ли ме е някой в парка. Казах, че не си спомням да съм срещнал познат.

Арт всмукна дълбоко от цигарата си. Ръцете му трепереха.

— Тогава започнаха да ме обработват. Сигурен ли съм бил, че не съм се върнал в кабинета си, какво съм бил правил след визитацията, категоричен ли съм, че не съм виждал Керън от миналата седмица. Не разбирах целта на въпросите.

— И каква била тя?

— Керън Рандъл била откарана в Отделението за бърза помощ в четири часа сутринта от майка си. Кървяла изобилно — всъщност, когато пристигнала, си била в състояние на хеморагичен шок. Не знам как са я лекували, но в края на краищата умряла. Полицията мисли, че миналата вечер съм й направил аборт.

Изстинах.

— Защо са толкова сигурни?

— Не пожелаха да ми кажат. Питах ги много пъти. Може би момичето е бълнувало и е споменало името ми. Не зная.

Поклатих глава.

— Арт, ченгетата се страхуват от погрешен арест като от чума. Ако те арестуват и не могат да докажат вината ти, много хора ще загубят работата си. Ти си уважаван член на професионалната общност, не някой пияница-скитник без пукната пара и приятели на тоя свят. Можеш да си позволиш добра юридическа помощ и знаят, че ще я получиш. Те не биха се осмелили да те обвиняват, ако нямат сигурни доказателства.

Арт махна раздразнено с ръка.

— Може би са просто глупави.

— Разбира се, че са глупави, но не чак толкова.

— Е — каза той, — не зная с какви факти разполагат.

— Трябва да знаеш.

— Не зная — повтори той, като започна отново да се движи назад-напред. — Дори не мога да предположа.

Погледах го за момент, чудейки се кога да му задам въпроса. Знаех, че ще се наложи — рано или късно. Той забеляза, че го гледам.

— Не — каза той.

— Какво не?

— Не го направих аз. И престани да ме гледаш по този начин. — Той седна и забарабани с пръсти по леглото.

— Господи, така ми се иска едно питие.

— По-добре забрави за това.

— О, за Бога!

— Трябва да пиеш само в компания и умерено.

— Да не съм на съд заради характера и лошите си навици?

— Разбира се, че не си — казах аз. — И не искаш да бъдеш.

Той изсумтя.

— Разкажи ми за посещението на Керън.

— Няма много за разказване. Тя дойде и ме помоли да й направя аборт, но аз отказах, защото беше бременна в четвъртия месец. Обясних й, че е твърде късно и че абортът трябва да се направи чрез секцио.

— И тя се съгласи?

— Поне така изглеждаше.

— Какво отбеляза в записките си?

— Нищо. Не направих картон.

Аз въздъхнах.

— Това — казах — би могло да има лоши последствия. Защо не го направи?

— Защото тя не идваше при мен за лечение. Нямаше да ми става пациентка. Знаех, че никога повече няма да я видя, и затова не го направих.

— Как ще обясниш това на полицията?

— Виж какво — каза той. — Ако знаех, че ще ме арестуват заради нея, можех да направя много неща по различен начин.

Аз запалих цигара и се облегнах назад, усещайки с тила си студенината на камъка. Вече разбирах, че ситуацията е доста объркана. Дребните, незначителни в друг контекст детайли сега можеха да придобият огромна тежест и значение.

— Кой ти я прати?

— Керън? Предполагам, че Питър.

— Питър Рандъл?

— Да. Той беше личният й лекар.

— И ти не я попита кой я е изпратил?

Арт обикновено внимаваше за тези неща.

— Не. Тя пристигна късно през деня. Бях уморен. Между другото, тя започна направо по същество. Беше пряма млада дама и никакви преструвки не й бяха присъщи. Когато чух историята, предположих, че Питър я е изпратил при мене, за да й обясня ситуацията, тъй като за аборт очевидно бе твърде късно.

— Защо помисли така?

Той вдигна рамене.

— Просто така.

В това нямаше никакъв смисъл. Бях сигурен, че не ми казва всичко.

— Имало ли е други членове на фамилията Рандъл, които са ти били изпращани?

— Какво имаш предвид?

— Точно това, което казах.

— Не мисля, че има нещо общо — каза той.

— Би могло да има.

— Уверявам те, че няма.

Аз въздъхнах и дръпнах от цигарата си. Знаех, че когато поискаше, Арт можеше да прояви инат на магаре.

— Добре. Сега ми разкажи нещо повече за момичето.

— Какво искаш да знаеш?

— Виждал ли си я преди?

— Не.

— Някога да си я срещал в обществото?

— Не.

— Да си помагал на някой от приятелите й?

— Не.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— По дяволите — каза той. — Не мога да бъда сигурен, но се съмнявам, че е възможно. Тя беше само на осемнайсет.

— Добре — казах.

Арт вероятно бе прав. Знаех, че обикновено правеше аборти само на омъжени жени между 30 и 40 години. Често казваше, че не иска да се замесва с по-млади, макар че понякога го правеше. По-възрастните и омъжените жени бяха много по-безопасни, по-дискретни и по-големи реалистки. Но знаех също така, че напоследък бе освободил от бременност доста млади момичета, защото казваше, че да оперира само омъжени жени, било дискриминация. Казваше го полу на шега, полу на истина.

— Как изглеждаше тя — попитах, — когато дойде в кабинета ти? Как би я описал?

— Имаше вид на добро момиче — каза Арт. — Беше хубава, интелигентна, добре сложена. Много пряма, както вече казах. Дойде в кабинета ми, седна, постави ръце на коленете си и разправи всичко на един дъх. Използваше дори медицински термини като аменорея. Повлияла й е, предполагам, семейната среда на лекари.

— Беше ли нервна?

— Да, но при аменорея всички млади момичета са нервни и е трудно да се направи разлика.

Жените често страдат от нередовен менструален цикъл поради психологически причини.

— Цели четири месеца?

— Наистина твърде много, освен това беше наддала на тегло.

— Колко?

— Седем килограма.

— Прегледа ли я?

— Не. Предложих й, но тя отказа. Бе дошла при мен за аборт и когато й казах не, просто си тръгна.

— Каза ли какво възнамерява да прави?

— Да — отговори Арт. — Тя повдигна леко рамене с думите: „Е, предполагам, че ще трябва да им съобщя и да родя детето.“

— И ти реши, че няма да потърси друго място да й направят аборт?

— Точно така. Тя изглеждаше много интелигентна и възприемчива и като че ли добре разбра положението си. Това е, което се опитвам да правя в такива случаи — да обясня на жената защо е невъзможно да й бъде направен безопасен аборт и защо трябва да се примири и да роди детето.

— Очевидно е размислила.

— Така изглежда.

— Чудя се защо.

Той се изсмя.

— Някога срещал ли си родителите й?

— Не — отговорих аз. И усещайки шанса си, попитах: — А ти?

Но Арт беше бърз. Той ме изгледа внимателно с изпитателен поглед, който представляваше нещо като неизказано поздравление, и каза:

— Не; никога. Но съм чувал за тях.

— Какво си чувал?

В този момент сержантът се върна и започна да отключва вратата.

— Времето изтече — каза той.

— Може ли още пет минути? — помолих аз.

— Не. Времето ви свърши.

— Говорил ли си с Бети? — попита Арт.

— Да. Тя е добре. Ще й се обадя, като си тръгна, и ще й предам, че си добре.

— Тя ще се притеснява — каза Арт.

— Джудит ще стои при нея. Всичко ще бъде наред.

Той се усмихна печално.

— Съжалявам, че ви причиних толкова много неприятности.

— Няма нищо.

Аз погледнах сержанта, който стоеше на вратата, и чакаше.

— Полицията не може да те задържи. Ще те пуснат до следобеда.

Сержантът се изплю на пода. Аз се сбогувах с Арт.

— Между другото, къде е сега тялото?

— Вероятно в Мем. Но може и да е заминало вече за Сити.

— Ще проверя — казах аз. — Не се тревожи за нищо.

Излязох от килията и сержантът заключи вратата след мен. Не проговори нищо, докато ме извеждаше, но когато стигнахме фоайето, каза:

— Капитанът иска да те види.

— Добре.

— Ще му бъде интересно да си поговорите.

— Просто ме заведете — казах аз.

Три

Надписът на олющената зелена врата гласеше: „Убийства“. Под него на картонче беше изписано на ръка: „Капитан Питърсън“. Той се оказа недодялан едър мъж с късо подстригана сива коса. Заобиколи бюрото, за да се ръкува с мен. Забелязах, че куцаше с десния си крак. Не се постара да го прикрие, по-скоро го подчертаваше, оставяйки ходилото си да се тътри шумно по пода. Ченгетата, както войниците, могат да се гордеят с недъзите си. Всеки знаеше, че Питърсън не беше получил своя при автомобилна катастрофа. Запитах се от какво ли бе раната му и реших, че вероятно беше от куршум — рядко се случва някой да бъде ранен с нож в прасеца. Той подаде ръка:

— Аз съм капитан Питърсън.

— Джон Бери.

Ръкостискането му беше сърдечно, но очите му бяха студени и питащи. Той посочи един стол.

— Сержантът каза, че не ви е срещал тук по-рано, затова реших, че трябва да се срещнем. Познавам повечето от адвокатите в Бостън, които се занимават с наказателни дела.

Гледаше ме очаквателно. Не казах нищо. Тогава Питърсън попита:

— Коя кантора представяте?

— Кантора?

— Да.

— Аз не съм адвокат — казах. — И не знам какво ви кара да мислите, че съм.

Той се престори на изненадан.

— Това не е впечатлението, което сте направили на сержанта.

— Не е ли?

— Казали сте му, че сте адвокат.

— Така ли?

— Да — Питърсън постави ръцете си на бюрото.

— Кой го казва?

— Той го казва.

— Тогава сигурно греши.

Питърсън се облегна назад в стола си и ми се усмихна с разбираща усмивка, сякаш искаше да ми каже: нека не прекаляваме.

— Ако знаехме, че не сте адвокат, нямаше да ви разрешим да видите Лий.

— Възможно е. От друга страна, не бях запитан за име и длъжност, нито пък ме записаха като посетител.

— Сержантът вероятно се е объркал.

— Логично е, като се има предвид какво представлява.

Питърсън се усмихна безизразно. Разбрах що за човек е: беше ченге с успех, човек, който се беше научил кога да взема и кога да дава. Много дипломатично и вежливо ченге, докато е господар на положението.

— Е? — попита той накрая.

— Аз съм колега на доктор Лий.

И да беше изненадан, не го показа.

— Лекар?

— Точно така.

— Вие, лекарите, сигурно взаимно се поддържате — каза той, все още усмихвайки се. Вероятно за последните две минути се усмихна повече пъти, отколкото му се беше случвало през последните две години.

— Не сте прав — казах аз.

Усмивката му започна да се топи — вероятно от умора и неизползвани мускули.

— Ако сте лекар, моят съвет е да стоите дяволски далеч от Лий. Публичността може да навреди на практиката ви.

— Коя публичност?

— Публичността от съдебното следствие.

— Ще има съдебно следствие?

— Да — каза Питърсън, — и то би могло да навреди на практиката ви.

— Нямам практика — казах.

— С изследователска работа ли се занимавате?

— Не. Аз съм патолог.

Той трепна. Понечи да се изправи, но се усети и се облегна отново назад.

— Патолог — повтори той.

— Точно така. Работя в болници. Правя аутопсии и други неща.

Питърсън помълча малко, почеса опакото на дланта си и погледна бюрото. Накрая каза:

— Не зная какво се опитвате да докажете, докторе. Но ние не се нуждаем от помощта ви. А Лий е отишъл твърде далеч, за да…

— Това тепърва ще се види.

Питърсън поклати глава:

— Вие по-добре знаете.

— Не съм сигурен, че зная.

— Известна ли ви е сумата — попита Питърсън, — за която може да предяви иск доктор Лий при неоснователен арест?

— За един милион долара — отговорих.

— Е, нека бъдат 500 000. Няма голямо значение, по същество е същото.

— Мислите, че случаят е ясен?

— Ние имаме необходимите доказателства.

Питърсън се усмихна.

— О, доктор Лий може да ви повика като свидетел. Знаем това. Можете яростно да го защитавате и да използвате силни думи, опитвайки се да направите съдебните заседатели на глупаци, да ги впечатлите със солидните си научни доказателства. Но не можете да избягате от основния факт. Просто не можете.

— И какъв е този факт?

— Младо момиче умря от загуба на кръв в Мемориъл Хоспитъл в Бостън тази сутрин, причинена от криминален аборт. Факт ясен и прост.

— Вие сигурен ли сте, че го е направил доктор Лий?

— Има някои улики — каза меко Питърсън.

— Добре ще е да са убедителни, защото доктор Лий е уважаван…

— Слушайте — каза Питърсън, проявявайки нетърпение за първи път. — Кое, мислите, че беше това момиче? Десет-доларова проститутка? Това беше добро, дяволски добро момиче, от добро семейство. Беше млада, красива, привлекателна, и беше заклана. Тя не се е обърнала към някоя акушерка от Роксбъри или към някой шарлатанин от Норт Енд. Имаше прекалено много ум и пари, за да постъпи така.

— Какво ви кара да мислите, че го е направил доктор Лий?

— Това не е ваша работа.

Потреперих.

— Адвокатът на доктор Лий ще ви зададе същия въпрос и това ще бъде негова работа. И ако нямате отговор…

— Имаме отговор.

Почаках. В някакъв смисъл бях любопитен да видя точно колко добър, точно колко дипломатичен беше Питърсън. Той не трябваше да ми казва нищо, не беше длъжен да каже нито дума повече. Ако продължеше да говори, щеше да бъде грешка.

— Имаме свидетел, който чул момичето да намесва името на доктор Лий — каза Питърсън.

— Момичето е докарано в болницата в шоково състояние, бълнуващо и пред кома. Каквото и да е казвала, ще представлява слабо доказателство.

— Когато го е казвала, още не е била изпаднала в шок. Било е много по-рано.

— На кого го е казала?

— На майка си — каза Питърсън, широко усмихнат. — Казала на майка си, че го е направил Лий. Майка й ще се закълне в това.

Четири

Опитах се да играя по правилата на Питърсън. Стараех се да запазя изражението на лицето си спокойно. За щастие човек придобива голям опит за това в медицината; трениран е да не показва изненада, ако някой пациент му каже, че прави любов по десет пъти на нощ, или че сънува, че пронизва собствените си деца, или пък, че изпива по една водка на ден. Това е част от мистиката на лекаря — че нищо не го изненадва.

— Разбирам — казах аз.

Питърсън добави:

— Тя е надежден свидетел — каза той. — Зряла, стабилна жена, внимателна в преценките си. И много привлекателна. Вероятно на съдебните заседатели би направила чудесно впечатление.

— Вероятно.

— И сега, след като бях толкова откровен, може би ще ми обясните специалните си интереси към доктор Лий.

— Нямам такива. Той е мой приятел.

— Той ви потърси дори преди да потърси адвоката си.

— Той има право на два телефонни разговора.

— Да — каза Питърсън, — но повечето хора ги използват, за да се обадят на адвокатите и на съпругите си.

— Той искаше да говори с мен.

— Да. Но въпросът е защо.

— Имам известни познания — казах аз, — както и медицински опит.

— Вие сте юрист?

— Не.

Питърсън плъзна пръсти по ръба на бюрото.

— Не разбирам.

— Не съм убеден, че е важно.

— Може би сте замесен по някакъв начин в тоя бизнес?

— Всичко е възможно — казах аз.

— Това означава ли, че отговорът ви е положителен?

— Това означава, че всичко е възможно.

Той ме погледна за момент.

— Следвате много твърда линия, доктор Бери.

— Просто съм скептичен.

— Щом сте толкова скептичен, защо вярвате, че доктор Лий не го е направил?

— Не съм му адвокат.

— Знаете, че всеки може да сбърка, дори и лекарят.

Когато излязох навън в октомврийския ръмеж, реших, че за отказване от цигарите времето беше отвратително. Питърсън ме беше изнервил. Бях изпушил две цигари по пътя за магазина, от който щях да си купя други. Бях очаквал, че ще е глупав и безсмислено груб. Но той не беше нито едното, нито другото.

Ако казаното от него беше вярно, той разполагаше със сигурно доказателство. В съда то може и да не беше достатъчно, но поне нямаше да загуби работата си. Питърсън вероятно се е двоумял: от една страна, е било опасно да арестува лекаря, от друга, опасно е било и да не го арестува, ако доказателството се е окажело неоспоримо. Веднъж принуден да вземе решение, той го беше направил и сега щеше да се придържа към него колкото може по-дълго. Освен това имаше възможност и да се спаси. Ако нещата станеха твърде лоши, можеше да обвини за всичко мисис Рандъл. Можеше да използва познатата формула, толкова популярна сред хирурзи и интернисти — В.С.Р. (вършейки своята работа). Нейният смисъл е, че ако симптомите изглеждат достатъчно ясни, лекарят има право да действа, без да се интересува дали е прав или не, защото е защитен като действащ според обстоятелствата5.

В този смисъл позицията на полицая беше добре подсигурена. Той не поемаше никакви рискове: ако Арт бъдеше осъден, Питърсън нямаше да получи поздравления, но ако бъдеше оправдан, Питърсън отново щеше да е защитен, тъй като просто си вършеше работата.

Влязох в магазина, купих си два пакета цигари и от един телефонен автомат проведох няколко разговора. Първо се обадих в лабораторията и казах, че няма да се върна до края на деня. После се обадих на Джудит и я помолих да отиде при Бети. Попита ме срещнал ли съм се с Арт и дали е добре и аз й казах, че съм го видял, че всичко е наред и скоро ще го пуснат.

Обикновено не крия нищо от жена си. Само едно или две дребни неща, като например какво направи Камерон Джаксън на една конференция на Американското общество на хирурзите преди няколко години. Знаех, че ще се разстрои заради жената на Камерон, така както се разстрои миналата пролет, когато се разведоха. Разводът беше, както се изразяват в тукашния край, М.Р — медицински развод, и нямаше нищо общо с конгресите. Камерон, твърде натоварен и отдаден на работата си ортопедист, започна да пропуска храненето вкъщи, тъй като прекарваше цялото си време в болницата. Жена му не можа да издържи дълго така. Тя започна да се оплаква най-напред от ортопедията, после — само от него. Накрая прибра двете деца и тристате долара на седмица, но не е щастлива. Това, което наистина желае, е Камерон — но без медицината.

Камерон също не е особено щастлив. Видях го миналата седмица и той спомена нещо за женитба с някаква сестра, която бил срещнал. Знаеше, че хората ще говорят, ако се ожени, но му личеше, че се надява: „Тази поне ще ме разбира…“ Често си мисля за Камерон Джаксън и дузината като него, които познавам. Обикновено такива мисли ме връхлитат късно през нощта, когато съм бил задържан в лабораторията, или пък съм бил толкова зает, че не съм имал време да се обадя вкъщи, за да кажа, че ще закъснея. Арт Лий и аз веднъж говорихме по този въпрос и той заключи по странния си циничен начин:

— Сега започвам да разбирам защо свещениците не се женят — каза той.

Неговият собствен брак е някак си задушаващо стабилен. Предполагам, че това донякъде се дължи на китайския му произход, въпреки че едва ли в това е цялата истина. И Арт, и съпругата му са високо образовани и очевидно не много близки на традицията, но мисля, че и на двамата е много трудно да скъсат с нея. Арт винаги се измъчва, че прекарва твърде малко време със семейството си, затова обсипва и трите си деца с подаръци, в резултат на което и трите са страшно разглезени. Той ги обожава и почне ли веднъж да говори за тях, е трудно да го спреш. Отношението към жена му е много по-сложно и двойствено. Понякога ми се струва, че той очаква тя да се върти около него като предано куче, а понякога изглежда, че тя иска същото. Но друг път пък е напълно независима.

Бети Лий е една от най-хубавите жени, които съм виждал някога. Тя е с нежен глас, грациозна, стройна; до нея Джудит изглежда едра, тежка и почти мъжкарана.

С Джудит сме женени от осем години. Срещнахме се, когато аз бях в Медицинския институт, а тя последна година в Смит. Родена и отраснала в една ферма на щата Върмонт, тя е твърдоглава като повечето хубави момичета.

— Грижи се за Бети — казах аз.

— Разбира се.

— Гледай да не се безпокои.

— Добре.

— И внимавай за репортерите.

— Ще има ли репортери?

— Не зная, но ако има, ги дръж настрани.

Тя каза, че ще се оправи, и затвори телефона.

След това се обадих на Джордж Бредфорд, адвоката на Арт. Той беше стабилен юрист и имаше необходимите връзки; той беше и старшият партньор в „Бредфорд, Стоун и Уитлоу“. Когато позвъних, не беше в офиса си, затова оставих съобщение.

Накрая позвъних на Луис Кар, професор по медицина в бостънската Мемориъл Хоспитъл. След малко се свързах и дрезгавият му глас прозвуча в слушалката:

— Кар на телефона.

— Луис, обажда се Джон Бери.

— Здравей, Джон. Какво си намислил?

Това беше типично за Кар. Повечето лекари, когато говорят с колеги по телефона, следват винаги определен ред: първо питат как си, после как върви работата и накрая как е семейството ти. Но Кар не спазваше този ред, както и много други клишета.

— Обаждам се за Керън Рандъл — казах аз.

— Какво за нея?

Гласът му стана загрижен. Очевидно това беше горещата тема в Мем тези дни.

— Можеш да ми кажеш всичко, което си чул, че се говори.

— Слушай, Джон — каза той. — Нейният баща е голям човек в тази болница. Чул съм и всичко, и нищо. Кой се интересува?

— Аз.

— Лично?

— Точно така.

— Защо?

— Приятел съм на Арт Лий.

— Него ли обвиниха за това? Чух, но не повярвах. Винаги съм мислил, че Лий е прекалено умен.

— Лу, какво се случи миналата нощ?

Кар въздъхна.

— Господи, каква бъркотия! Истинска дяволска бъркотия!

— Какво имаш предвид?

— Не мога да говоря за това сега — каза Кар. — По-добре ела да ме видиш.

— Добре. А къде е тялото сега? При твоите хора ли?

— Не. Откараха го в Сити.

— Направиха ли аутопсията?

— Нямам представа.

— Добре — приключих разговора аз. — Ще се отбия след няколко часа. Имам ли някакъв шанс да се добера до картона с диагнозата й?

— Съмнявам се — каза Кар. — В момента е при стария.

— Не можеш ли да го измъкнеш някак си?

— Много се съмнявам.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Аз затворих, сложих нов жетон и се обадих в моргата на Сити. Секретарката потвърди, че са получили тялото. Алис страдаше от заболяване на щитовидната жлеза и гласът й беше дрезгав.

— Направена ли е аутопсията?

— Тъкмо започват.

— Биха ли почакали? Иска ми се да присъствам.

— Не мисля — каза Алис с тътнещия си глас. — При нас е вече един много амбициозен от Мем.

Тя ме посъветва да побързам и аз хукнах.

Пет

В Бостън е широко разпространено убеждението, че най-добрата медицинска помощ може да се получи точно тук. То така се е вкоренило в жителите на града, че трудно може да възникне каквото и да е съмнение.

Въпреки това обаче въпросът коя е най-добрата болница в Бостън предизвиква доста горещи и страстни спорове. Основните конкуриращи се болници са три: Дженеръл, Бригхам и Мем. Защитниците на Мем ще ти кажат, че Дженеръл е твърде голяма, а Бригхам прекалено малка. Ще ти обяснят още, че Дженеръл пренебрегва хирургията за сметка на научните изследвания, а Бригхам — обратното. И най-накрая ще ти бъде казано тържествено, че персоналът на Дженеръл и на Бригхам е много по-ниско квалифициран и неинтелигентен в сравнение с този на Мем.

Но на кой да е от списъците на най-добрите болници в града Сити е съвсем в края. Карах към нея, минавайки покрай административно-управленческия център на града, най-гордия паметник на това, което политиците наричат Новия Бостън. Той представлява обширен комплекс от небостъргачи, хотели, магазини и площади, фонтани и свободни пространства, придаващи му модерен вид. Той е на съвсем кратко разстояние от червено осветения квартал, който не е нито нов, нито модерен, но също като административно-управленческия център има своите функции.

Кварталът с червените фенери лежи в покрайнините на негърските бедняшки райони на Роксбъри, също както и Сити. Колата подскачаше от една дупка в друга и аз си мислех, че се намирам твърде далече от територията на Рандълови.

Естествено Рандълови практикуваха в Мем. В Бостън фамилията им беше твърде стара, което означаваше, че можеха да претендират за поне един от пилигримите като основоположник на техния род. Те бяха лекарска фамилия от стотици години и през 1776 година Уилсън Рандъл е умрял на Бънкър Хил.

В по-близката история списъкът от изтъкнати лекари от рода на Рандълови се беше удължил. Джошуа Рандъл беше известен неврохирург в началото на столетието, човек, който бе направил толкова много, колкото никой друг, дори Къшинг, за напредъка на неврохирургията в Америка. Той беше строг, догматичен човек; една известна, макар и апокрифна история се беше превърнала в медицинска легенда.

Джошуа Рандъл, като много хирурзи на своето време, имал едно правило — никой стажант, работещ под негово ръководство, не можел да се жени. Един обаче нарушил правилото и се оженил. Няколко месеца по-късно Рандъл открил какво се е случило и извикал всички стажанти. Подредил ги в редица и казал:

— Доктор Джоунс, моля, направете крачка напред.

Виновният лекар излязъл крачка напред, леко треперейки.

— Разбрах, че сте се оженили — казал Рандъл.

Гласът му звучал така, сякаш се било случило истинско нещастие.

— Да, сър.

— Преди да ви уволня, имате ли да кажете нещо в своя защита?

Младият лекар помислил за момент и отговорил:

— Да, сър. Обещавам никога да не го правя отново.

Рандъл бил толкова развеселен от отговора, че не уволнил стажанта.

След Джошуа Рандъл дошъл Уинтроп Рандъл, гръдният хирург.

Дж. Д. Рандъл, бащата на Керън, беше сърдечен хирург, специализирал се в клапнато протезиране. Никога не съм го познавал лично, но съм го виждал един-два пъти: агресивен, патриархален човек, с гъста бяла коса и властни маниери. Той беше ужас за стажантите хирурзи, които го мразеха, но се тълпяха покрай него заради опита му. Неговият брат, Питър, беше интернист. Той беше твърде съвременен, твърде модерен и вероятно много добър, макар че нямаше откъде да знам.

Дж. Д. имаше син, брат на Керън, който беше в Медицинския институт в Харвард. Преди около година плъзнаха слухове, че синът практически се провалял, но напоследък нищо не се чуваше.

В друг град и по друго време може би нямаше да изглежда странно, че младо момче с такава забележителна медицинска традиция в семейството бе посмяло да опита и да зареже всичко след това. Но не и в Бостън. В Бостън проспериращите стари семейства отдавна бяха избрали двете професии, заслужаващи вниманието им. Едната беше медицината, а другата правото; изключения можеха да бъдат направени единствено за академична кариера, която беше достатъчно уважавана само ако станеш професор в Харвард.

Рандълови не бяха академично семейство, нито пък адвокатско. Те бяха лекарско семейство и всеки Рандъл, който можеше, съумяваше да завърши медицинско образование и да специализира като стажант в Мем. И Медицинският институт, и Мем бяха правили компромиси с недотам добрите, ако това бяха Рандълови. Но с годините семейството се беше повече от реванширало за оказаното доверие. В медицината всеки Рандъл беше добър залог.

Това беше приблизително всичко, което знаех за фамилията; към него се прибавяше и фактът, че бяха много заможни и твърде религиозни, с безброй обществени изяви, широко уважавани и могъщи финансово.

Трябваше да намеря още информация.

На три пресечки от болницата минах през Комбат Зон6, покрай ъгъла на Мас и Кълъмбъс Авеню. Нощем тук гъмжеше от проститутки и сводници, наркомани и пласьори на наркотици; зоната беше получила името си, защото докторите в Сити приемаха толкова много пронизани с нож и простреляни, че те определяха квартала като място на ограничена война. По-рано най-престъпният квартал в Бостън е бил Сколи Скуеър, който е бил разрушен и на негово място са били построени административни сгради. Някои приемат това изменение за положително, а други — за стъпка назад.

Бостън Сити е огромен комплекс от сгради. Има над 1350 легла, повечето от тях заети от алкохолици и бездомници. В бостънските медицински кръгове тази болница е известна като Бостън Шити7 — главно заради клиентелата. Но тя се слави с репутацията на добра за обучение на стажанти и специализанти болница, защото човек може да наблюдава там много медицински случаи, които не би могъл да срещне в нито една по-богата болница. Добър пример за това е скорбутът. Много малко хора в съвременна Америка боледуват от скорбут. За да се разболееш от тази болест, трябва да имаш основни нарушения в храносмилателната система при пълно отсъствие на плодове от менюто си поне пет месеца. Това е толкова рядко явление, че в повечето болници случаи на скорбут се появяват по веднъж на три години. В Бостън Сити има половин дузина всяка година, обикновено през пролетните месеци — сезона на скорбута.

Има и други примери: остра туберкулоза, третичен сифилис, огнестрелни рани, прободни рани, поражения при инциденти, самоубийства и тежки депресии. Каквато и да е категорията, лекарите в Сити я познават по-задълбочено и в по-напреднал стадий в сравнение с която и да е друга бостънска болница8.

Интериорът на Бостън сити е лабиринт, построен от луд. Безкрайни коридори над земята и под нея свързват дузина отделни сгради. На всеки ъгъл има големи зелени табели, погазващи посоките, но те не помагат особено за ориентацията: всичко е все така безнадеждно объркано.

Както препусках надолу по коридорите на болницата, си спомних лутането си из този лабиринт като стажант. Малки детайли изплуваха в съзнанието ми. Сапуна: странен, евтин, с обичайна миризма, сапун, който се използваше навсякъде. Хартиените кошчета, които висяха до всеки умивалник — едно за хартиените кърпи и друго за гумените ръкавици. За икономия болницата запазваше използваните ръкавици, чистеше ги и ги пускаше в повторна употреба. Малки етикетчета с имената в черно, синьо или червено, в зависимост от длъжността. Бях прекарал година в тази болница и за това време бях направил няколко аутопсии.

Има четири медицински ситуации, при които следователят сезира прокуратурата и аутопсията се изисква от закона. Всеки стажант-патолог знае този списък: ако пациентът умре при насилствени или необичайни обстоятелства; ако пациентът е мъртъв при постъпването му и болницата; ако умре до 24 часа след постъпването в болницата; ако е умрял извън болницата без лекарски грижи.

При всяко от тези обстоятелства се прави аутопсия в Сити. Като много други градове Бостън няма отделна полицейска морга. Вторият етаж на Малори Билдинг — патологичната секция на болницата, е предоставен за съмнителните случаи.

В рутинните случаи повечето от аутопсиите се извършват от стажантите първа година на болницата, в която е умрял пациентът. За начинаещите и все още притесняващи се стажанти съдебната аутопсия често е напрегната работа.

Не знаеш как изглежда отровеният или убитият с електрически ток например и се безпокоиш да не пропуснеш нещо важно. Най-доброто решение, разпространявано от стажант на стажант, беше да се правят най-щателни аутопсии и много снимки, да се водят бележки в процеса на работа и да „се запази всичко“, в смисъл да се запази по парче от тъканите на всички по-важни органи, в случай че има съдебно дело, което да изисква преразглеждане на резултатите от аутопсията. Да се запази от всичко, разбира се, е твърде скъпо. Необходими са допълнителни буркани, допълнителни консерванти и повече място за складиране във фризерите. Но в криминалните случаи това се прави без възражения.

Дори когато си взел всички предпазни мерки се притесняваш. Докато правиш аутопсията, винаги те гложди страхът, ужасяващата мисъл в дълбините на съзнанието ти, че обвинението или защитата ще поискат някаква информация, някакво решаващо доказателство, положително или отрицателно, което няма да можеш да предоставиш, защото не си взел предвид всички възможности.

По някаква отдавна забравена причина от вътрешната страна на вратите на Малори има два малки каменни сфинкса. Безпокоят ме всеки път, когато ги видя: присъствието им в сградата на патологията понамирисва на египетски помещения за балсамиране. Или нещо от този род.

Качих се на втория етаж да говоря с Алис. Тя беше кисела — аутопсията не била започнала поради някакво отлагане; всичко отивало по дяволите тези дни. Знаел ли съм, че се очаквала грипна епидемия тази зима?

Казах, че знам, и тогава попитах:

— Кой ще прави аутопсията на Керън Рандъл?

Алис се намръщи неодобрително.

— Изпратиха някакъв от Мем. Мисля, че името му е Хендрикс.

Бях изненадан. Очаквах по-голям специалист да се занимае със случая.

— Той вътре ли е? — попитах, кимайки към коридора.

— Да — каза Алис.

Тръгнах към двукрилата летяща врата, минах покрай фризерите отдясно, в които се съхраняваха труповете, и покрай старателно изписаната табела: „Влизането за външни лица забранено.“ Вратите бяха дървени, без стъкла. Влязох в залата за аутопсии. В далечния ъгъл разговаряха двама мъже.

Помещението беше голямо, мрачно, боядисано в зелено, с нисък таван и бетонен под. Тръбите отгоре бяха открити — тук не плащаха много за добрия му външен вид. Имаше пет маси от неръждаема стомана, всяка дълга по 1.83 м, грижливо подредени в редица. Те бяха леко наклонени, с борд по края. Надолу по масата постоянно течеше вода и се изтичаше в улей в долния й край. Водата течеше непрекъснато по време на аутопсиите, за да отмива кръвта и парчетата органична тъкан.

Огромният стар вентилатор с диаметър 90 см, закрепен на един матиран прозорец, беше добре запазен, както и малкият уред, който издухваше напарфюмирана миризма в залата, придавайки й фалшив боров аромат.

Отстрани беше съблекалнята, където патолозите можеха да съблекат всекидневните си дрехи и да облекат зелените униформи и престилки. Тук имаше наредени четири големи умивалника, а над най-далечния висеше табела: „Само за миене на ръце“. Останалите се използваха за миене на инструменти и образци. Покрай едната стена имаше етажерка с обичайните кабинетни принадлежности: ръкавици, епруветки за проби, консерванти, реактиви и фотоапарат. Необичайните спесименти често биваха фотографирани на място, преди да ги отстранят.

Когато влязох в залата, двамата мъже ме погледнаха. Те обсъждаха някакъв случай на далечната маса. Познавах слабо единия от тях — стажант на име Гафън. Беше много умен и скромен. Другия мъж не бях срещал. Предположих, че е Хендрикс.

— Здравей, Джон. Какво те води насам? — попита Гафън.

— Аутопсията на Керън Рандъл.

— Те ще започнат всеки момент. Искаш ли да се преоблечеш?

— Не, благодаря — казах, аз. — Само ще гледам.

Всъщност предпочитах да се преоблека, но идеята не изглеждаше добра. Единственият начин, по който можех да запазя ролята си на свидетел, бе да остана в цивилните си дрехи. Последното нещо, което исках, беше да бъда активен участник в аутопсията с възможност да повлияя на заключенията.

— Не мисля, че сме се срещали — казах на Хендрикс. — Казвам се Джон Бери.

— Джак Хендрикс.

Той се усмихна, но не ми подаде ръката си. Носеше ръкавици и беше пипал с тях тялото на мъртвата.

— Тъкмо показвах на Хендрикс някои физически особености — каза Гафън, сочейки трупа.

Той се отдръпна назад, за да мога да го видя.

Беше на младо чернокожо момиче, което е било твърде привлекателно, преди някой да му направи три големи кръгли дупки в гърдите и корема.

— Хендрикс прекарва цялото си време в Мем — каза Гафън. — Той не вижда често такива неща. Току-що обсъждахме какво могат да означават тези малки белези.

— Гафън посочи няколко зачервени одрасквания по тялото. (Имаше ги и по ръцете, и по краката.

— Предположих, че са от бодлива тел — каза Хендрикс.

Гафън се усмихна тъжно.

— Бодлива тел — повтори той.

Аз не казах нищо. Знаех от какво са, но знаех също така, че човек без опит никога не би се досетил.

— Кога я докараха? — попитах аз.

Гафън погледна Хендрикс, после каза:

— В пет сутринта. Но изглежда, че смъртта е настъпила около полунощ. Това има ли значение? — обърна се той към Хендрикс.

Хендрикс отметна глава и прехапа устни. Гафън го поднасяше. Щях да възразя, но това беше стандартна процедура. Оскърбленията често минаваха за обучение в медицината. Знаеше го Хендрикс, знаеше го Гафън, знаех го и аз.

— Къде — попита Гафън — предполагаш, че е била цели пет часа след смъртта си?

— Не зная — каза тъжно Хендрикс.

— Досети се.

— Лежала е в легло.

— Невъзможно. Погледни къде се е съсирила кръвта9. В никакъв случай не е лежала. Била е приседнала, леко наведена на една страна.

Хендрикс погледна отново трупа и пак тръсна глава.

— Намерили са я в канавката — каза Гафън. — На улица Чарлсън, на две пресечки от Комбат Зон. В канавката.

— О!

— Е — каза Гафън, — сега досещаш ли се от какво са белезите?

Хендрикс тръсна глава. Знаех, че това би могло да продължи вечно — Гафън можеше да го разиграва, докато му харесваше. Аз се изкашлях и казах:

— Всъщност, Хендрикс, те са от ухапвания на плъх. Много са характерни — дълбоко пробождане и клиновидно разкъсване.

— Ухапвания от плъх! — повтори той приглушено.

— Живей и се учи! — каза Гафън и погледна часовника си. — Трябва да вървя. Радвам се, че се срещнахме, Джон.

Той смъкна ръкавиците от ръцете си и се изми, след това се върна при Хендрикс, който все още разглеждаше дупките от куршумите и следите от ухапванията.

— Била е в канавката цели пет часа?

— Да.

— Полицията ли я е открила?

— Да, предполагам.

— Кой го е направил?

Гафън изсумтя:

— Ти ми кажи. Боледувала е от сифилис в начален стадий. Лежала е в тази болница пет пъти заради възпаление на тръбите.

— Възпаление на тръбите?

— РИД10.

— Когато са я намерили — каза Гафън, — е имала 40 долара в сутиена си.

Той погледна Хендрикс, поклати глава и излезе от залата. Когато останахме сами, Хендрикс попита:

— Все още не разбирам. Означава ли това, че е била проститутка?

— Да — казах аз. — Била е простреляна и оставена да лежи пет часа в канавката, където са я гризали плъхове.

— О!

— Случва се — казах аз. — Доста често.

Двукрилата летяща врата се отвори и някакъв човек вкара вътре покрито с бяло платно тяло. Той ни погледна:

— Рандъл?

— Да — каза Хендрикс.

— Коя маса искате?

— Средната.

— Добре.

Той приближи количката, после премести трупа върху тясната маса, поставяйки първо главата, после краката. Тялото беше вече вдървено. Мъжът бързо вдигна плата, сгъна го и го остави на количката.

— Трябва да се подпишете — каза той на Хендрикс и му подаде формуляр.

Хендрикс се подписа.

— Не съм много добър в съдебната медицина — каза той. — Правил съм досега само една такава аутопсия и беше при трудова злополука. Човекът бе ударен по главата и убит по време на работа, но беше много по-различно от това…

— Как ви избраха за днешната?

— Просто случайно, предполагам. Чух, че Уестън ще я прави, но очевидно няма да е той.

— Лайлънд Уестън?

— Да.

Уестън беше главният патолог на Сити Хоспитъл — забележителен възрастен човек и вероятно най-добрият специалист в Бостън.

— Е — каза Хендрикс. — Можем да започваме.

Той отиде до мивката и започна дълго и старателно да търка ръцете си.

Винаги са ме дразнели патолозите, които толкова усърдно се мият преди аутопсия. Това ги прави да изглеждат като карикатури на хирурзи: идиотската обратна страна на медала — мъж, облечен в униформа на хирург, с торбести панталони и блуза с къс ръкав и шпиц деколте, чистещ ръцете си, преди да оперира пациент, който отдавна не го е грижа дали това ще бъде направено в стерилна обстановка. Но в случая на Хендрикс знаех, че това е само отлагане на началото.

Аутопсиите никога не са приятни. Те са всъщност депресиращи, когато дисецираният човек е млад и привлекателен като Керън Рандъл. Тя лежеше гола по гръб и русата й коса плуваше във водата. Бистрите й сини очи се взираха в тавана. Докато Хендрикс привършваше с миенето, аз разглеждах тялото и докосвах кожата. Беше студена и гладка, сиво-бяла на цвят. Точно такава, каквато се очаква да бъде на момиче, умряло от загуба на кръв.

Хендрикс провери дали има филм във фотоапарата, после ми махна да се отдръпна, докато правеше три снимки от различни ъгли.

— Имаш ли картона й? — попитах аз.

— Не. У стария е. Всичко, което имам, е от амбулаторния картон.

— И то е…?

— Клинична диагноза на смърт, настъпила вследствие на вагинален кръвоизлив, усложнен от свръхчувствителност.

— Свръхчувствителност? Защо?

— Убий ме, не знам — каза Хендрикс. — Нещо се е случило в амбулаторията, но не можах да разбера какво.

— Това е интересно — казах аз.

Хендрикс привърши със снимките и отиде до черната дъска. Повечето от лабораториите имат черни дъски, на които патолозите могат да записват наблюденията си, докато работят — видими белези по тялото, тегло, външен вид на органите и др. Той отиде до дъската, написа „Рандъл, Керън“ и номера на случая. В тоя момент в стаята влезе още един човек. Познах плешивата и изгърбена фигура на Лайлънд Уестън. Той беше на около шейсет години, близо до пенсия, и въпреки че беше прегърбен, бе енергичен и жизнен. Здрависа се припряно с мен, после с Хендрикс, който, изглежда, си отдъхна, като го видя.

Уестън пое аутопсията. Започна, както винаги, обикаляйки половин дузина пъти около трупа, като се взираше в него изпитателно и мърмореше под носа си. Накрая се спря и ме погледна.

— Джон, ти прегледа ли я?

— Да.

— Какво констатира?

— Наскоро е наддала на килограми. Има стрии по бедрата и гърдите. Освен това е с наднормено тегло.

— Добре — каза Уестън. — Нещо друго?

— Има интересна разлика в цвета на космите — руса е, но има тънка линия от тъмни косми над горната устна и под мишниците — изглеждат като след бръснене.

— Добре — каза Уестън, мърморейки. Той изкриви устни в лека усмивка — усмивката на стария ми учител. Уестън беше учил повечето от патолозите в Бостън по едно или друго време.

— Но си изпуснал най-важното. — Той посочи гладко обръснатия триъгълник.

— Правили са й аборт — каза Хендрикс. — Всички го знаят.

— Никой — каза Уестън строго — не знае нищо, докато не се направи аутопсията. Не можем да си позволим предварителна диагноза — той се усмихна. — Това е патент само на клиницистите. — Той си взе чифт ръкавици и продължи: — Тази аутопсия ще бъде най-добрата и най-акуратно направената, защото Дж. Д. Рандъл ще я гледа под лупа. — Той преглеждаше триъгълника внимателно. — Трудно може да се разбере защо е била обръсната — дали заради операцията, или по лични причини. В конкретния случай можем да отбележим, че е внимателно направено, без каквито и да е порязвания и остатъци от косми. Това е показателно: няма сестра в света, която може да направи предоперационно бръснене на окосмен район като този, без да пропусне поне малки кичурчета. Сестрите винаги бързат, а малките косъмчета нямат значение, така че…

— Обръснала се е сама — каза Хендрикс.

— Вероятно — отвърна Уестън. — Разбира се, това не означава, че й е правена операция, но трябва да го имаме предвид.

Той продължи аутопсията, работейки бързо и уверено. Измери ръста и теглото на момичето. Като се вземеха предвид загубените течности, тежеше твърде много. Уестън записа данните на дъската и направи първия разрез.

Стандартният разрез при аутопсия е с Y-видна форма — разрезите започват от двете рамена и се срещат по средата на тялото при последните ребра, след което продължават като единичен разрез до срамната кост. Кожата и мускулите се обелват на три ленти; ребрата се отварят, за да разкрият дробовете и сърцето; коремът е също широко отворен.

След това последователно се връзват и отрязват сънните артерии, хранопроводът, трахеята, отрязват се и фаринксите и цялата вътрешност — сърце, дробове, стомах, черен дроб, далак, бъбреци и черва — се изтръгват с едно движение.

После изкорменото тяло се зашива. Тогава извадените органи могат да бъдат изследвани на спокойствие и части от тях да бъдат наблюдавани под микроскоп. Докато патологът прави това, помощникът срязва скалпа, отваря черепната кутия и изважда мозъка, ако е получено разрешение за мозъчна дисекция.

В този момент осъзнах: тук нямаше помощник. Споменах това на Уестън.

— Точно така — каза той. — Ще направим всичко сами.

Гледах, докато Уестън правеше разреза. Ръцете му леко трепереха, но въпреки това работеше изключително бързо и уверено. При разрязването на корема бликна кръв.

— Бързо! — каза той. — Смукател.

Хендрикс донесе специална бутилка, към която беше прикрепен смукателен маркуч. Коремната течност — тъмночервена, почти черна — беше събрана и измерена в бутилката. Бяха изтеглени почти три литра.

— Щеше ми се да имахме картона й — каза Уестън. — Бих искал да знам колко литра са й прелели в Отделението за бърза помощ.

Кимнах. Нормалният обем на кръвта в обикновените случаи е само около пет литра. Наличието на толкова кръв в корема предполагаше някъде перфорация.

Когато течността беше събрана, Уестън продължи дисекцията, премествайки вътрешните органи в тава от неръждаема стомана. Занесе ги до мивката, изми ги и ги заразглежда един по един, започвайки от щитовидната жлеза.

— Странно — каза той, държейки я в ръцете си. — Струва ми се, че тежи не повече от петнайсет грама.

Нормалното тегло на щитовидната жлеза беше между двайсет и трийсет грама.

— Но вероятно е в границите на допустимото отклонение. — Той я разряза и огледа повърхността й. Не видяхме нищо необичайно.

Тогава той сряза трахеята и я разтвори чак до разклонението й в белите дробове, които бяха уголемени и белезникави вместо нормалното розово-лилави.

— Анафилаксия — каза Уестън. — Систематична. Да имате представа дали е била алергична към нещо?

— Не — отговорих.

Хендрикс си водеше бележки. Уестън сръчно проследи бронхите надолу към дробовете, после отвори белодробните артерии и вени.

Той продължи към сърцето, като с два кръгли разреза от дясната и лявата му страна разкри и четирите камери.

— Съвсем нормални.

После отвори и коронарните артерии. Бяха широки и чисти, с почти незабележими следи на атеросклероза.

Всички органи бяха нормални, докато стигна до матката. Тя беше лилаво-синкава от кръвоизлива, не много голяма, с размера и формата на круша, с яйчниците и яйцепроводите, водещи към нея. Когато Уестън я обърна в ръцете си, видяхме разреза през ендометриума и мускула.

Това обясняваше кървенето в перитонеалната кухина.

Но аз бях обезпокоен от размера. Това не беше матка на бременна, още повече на бременна в четвъртия месец. В четвъртия месец зародишът е дълъг около 15 см, с биещо сърце, с очи и лице и оформящи се кости. Матката би следвало да бъде значително по-голяма.

Уестън си мислеше същото.

— Разбира се — каза той, — вероятно е получила окситоцин в Отделението за бърза помощ, но въпреки това е дяволски странно.

Той разряза стената на матката и я отвори. Вътрешната й повърхност беше внимателно й добре остъргана; очевидно перфорацията беше получена впоследствие. Сега вътрешността на матката беше пълна с кръв и многобройни полупрозрачни жълтеникави късове.

— Пилешки мазни съсиреци — пророни Уестън. — Получени са след смъртта. — Той изчисти кръвта и парчетата и внимателно изследва остърганата вътрематочна повърхност. — Не е направено от абсолютен аматьор — продължи той. — Някой е знаел поне основните принципи на кюртажа.

— С изключение на перфорацията.

— Да, с изключение на това. Е, вече знаем със сигурност поне едно нещо — не го е направила сама.

Това беше много важно. Голяма част от острите вагинални кръвоизливи са резултат от опитите на жените сами да си предизвикат аборт с лекарства, солени разтвори, сапуни, игли за плетене и други приспособления. Но Керън не би могла Да се изстърже сама по този начин. Той изискваше пълна упойка за пациентката.

— Това прилича ли ви на матка на бременна жена? — попитах аз.

— Съмнявам се — каза Уестън. — Много се съмнявам. Но да проверим яйчниците.

Уестън разряза яйчниците, търсейки жълтото тяло, което остава, след като се отдели яйцеклетката, но не го намери. Само по себе си това не означаваше нищо; жълтото тяло започваше да дегенерира след третия месец, а се предполагаше, че момичето е било бременно в четвъртия.

Помощникът влезе и попита Уестън:

— Да зашивам ли вече?

— Да — отвърна Уестън. — Може.

Помощникът заши разрезите, после уви тялото с чист чаршаф.

— Няма ли да изследвате мозъка? — обърнах се аз към Уестън.

— Нямам разрешение — отговори той.

Въпреки изискването за аутопсия обикновено не се настояваше за изследване на мозъка, освен ако случаят не предполагаше евентуални нервни заболявания.

— Но аз си мислех, че семейство Рандъл, потомствени лекари…

— О, Дж. Д. Рандъл е съгласен. Мисис Рандъл не позволява. Тя просто отказва да се пипа мозъкът, категорично отказва. Вие познавате ли я?

Поклатих глава.

— Супержена — каза Уестън сухо.

Той се върна към органите, проследявайки стомашно-чревния тракт от глътката към ануса. Беше съвсем нормален. Тръгнах си, преди да приключи. Бях видял, каквото исках да видя, и знаех, че заключителният доклад щеше да бъде двусмислен. Не биха могли да се позоват на главните вътрешни органи на Керън Рандъл, за да докажат, че със сигурност е била бременна.

Това беше странно.

Шест

Винаги съм имал проблеми с осигуряването си на застраховка „Живот“. Имат ги и повечето патолози: осигурителните компании те поглеждат и потръпват — постоянното ти излагане на риск от туберкулоза, злокачествени и смъртоносни инфекции те прави много лош клиент. Единственият човек, когото познавам, с повече проблеми да се застрахова, е биохимик — Джим Мърфи.

Когато беше по-млад, Мърфи играеше полузащитник за Иейл и беше включен в отбора на Ол Ийст. Това само по себе си постижение е още по-удивително, ако познаваш Мърфи и си виждал очите му. На практика Мърфи е почти сляп. Той носи лещи, дебели 25–26 мм, и върви с клюмнала сякаш от тежестта на стъклото глава. В повечето случаи зрението му е задоволително, но когато се възбуди или напие, се блъска в предметите.

От пръв поглед се вижда, че Мърфи не би могъл да играе полузащитник — дори в Иейл. За да разбереш тайната му обаче, трябва да то видиш как се движи. Мърфи е бърз. От всички, които познавам, той има най-невероятната способност да пази равновесие. Когато играеше футбол, съотборниците му измисляха серии от комбинации, специално съставени така, че да позволят на най-предния защитник да му покаже правилната посока и да го прати напред. Това обикновено вършеше работа, въпреки че на няколко пъти Мърфи тръгваше неудържимо в грешна посока, двойно преминавайки финалната линия за по-голяма сигурност.

Него винаги го привличаха странните спортове. На трийсетгодишна възраст той реши да се занимава със скално катерене. Намираше го за много приятно, но не можеше да се застрахова. Затова стана автомобилен състезател на писта и се справяше много добре, докато не изкара един „Лотос“ от трасето, обръщайки го четири пъти и чупейки двете си ключици на по няколко места. След което реши, че е по-добре да бъде застрахован, отколкото активен, и заряза всичко.

Мърфи е толкова бърз, че дори говори някак си твърде съкратено, като че ли не може да губи време да слага всичките членни форми и местоимения в изреченията си. Той побърква секретарките и техниците си не само с маниера си на говорене, но и с прозорците, които държи широко отворени дори и посред зима, тъй като е ревностен противник на това, което сам нарича „лош въздух“.

Когато влязох в лабораторията му, я намерих пълна с ябълки. Ябълки имаше и в хладилника, и на рафтовете за реактиви, и на масите като преспапие. Двамата му техници, с дебели пуловери под престилките, също ядяха ябълки.

— Нещо специално от съпругата ми — каза Мърфи, здрависвайки се с мен. — Искаш ли ябълка?

— Не, благодаря — отказах аз.

Той отхапа от една, след като я изтърка енергично в ръкава си.

— Добра е. Наистина.

— Нямам време — обясних аз.

— Като на състезание — каза Мърфи. — Боже Господи, винаги бързаш. Не съм ви виждал с Джудит от месеци. Докъде си стигнал? Тери играе защитник в първата единайсеторка на Белмонт.

Той вдигна снимка от бюрото си и ми я тикна под носа. На нея беше синът му във футболен екип, ръмжащ срещу фотоапарата, досущ като Мърфи: дребен, но набит.

— Хайде да се видим някой ден и да поговорим за семействата си — предложих аз.

— Ъхъ. — Мърф унищожаваше ябълката си със забележителна скорост. — Ще го направим. Какво ще кажеш за игра на бридж? Жена ми и аз изкарахме прекрасен уикенд. Преди две седмици. Играхме с…

— Мърф — казах, — имам проблем.

— Вероятно някоя язва — отговори той, докато си избираше друга ябълка от строените в редица на бюрото му. — Нервен човек си, знам. Винаги в напрежение.

— Всъщност — казах аз — това е точно по твоята част.

Той се усмихна с внезапен интерес.

— Стероиди? За пръв път в историята срещам патолог, заинтересован от стероиди, кълна се.

Той седна зад бюрото и вдигна краката си върху него.

— Готов съм, чакам. Стреляй.

Работата на Мърфи беше свързана с продукцията на стероиди при бременни жени и ембриони. Той беше назначен да практикува в Бостън Хоспитъл по доста зловеща причина — трябваше да бъде близо до източника на суровина, който в неговия случай бяха майките в клиниката и мъртвородените. Мъртвородените и плацентите са много търсени от дузината групи, правещи хормонални изследвания. Понякога възникват твърде неприятни спорове кой от тях се нуждае най-много от поредното мъртво бебе за изследванията си.

— Можеш ли да направиш хормонален тест за бременност след аутопсия? — попитах аз.

Той поклати нервно глава.

— По дяволите! Предполагам, че да. Но кой има нужда от това?

— Аз.

— Не може ли да се разбере от аутопсията дали е бременна или не?

— Всъщност не, поне не в този случай. Много е заплетен.

— Е, такъв тест не е приет, но предполагам, че може да се направи. Колко месечна бременност?

— Четири вероятно.

— Четиримесечна? И не можете да определите по матката?

— Мърф…

— Да, може да се направи — каза той. — Няма да важи пред съд или нещо такова, но може да се направи.

— Ще го направиш ли?

— Това е всичко, което имаме в тази лаборатория — каза той. — Стероидни разтвори. Ти с какво разполагаш?

Не го разбрах. Погледнах го въпросително.

— С кръв или урина?

— О, с кръв. — Бръкнах в джоба си и извадих колбата с кръв, която бях събрал при аутопсията. Бях попитал Уестън дали мога да го направя, а той ми бе отговорил, че не го интересува.

Мърф взе колбата и я задържа пред светлината. Почука я с пръст и каза:

— Има достатъчно. Няма проблем.

— Кога ще имам резултата?

— След два дни. На разтвора му трябват 48 часа. Това е кръв от мъртва.

— Да. Страхувах се, че хормоните могат да се повредят, или нещо такова…

Мърф въздъхна.

— Колко малко помним. Само белтъците могат да се разградят, а стероидите не са белтъци, нали? Това ще бъде лесно. При бременност нивото на прогестерона нараства десет пъти. Равнището на естриола нараства хиляда пъти. Можем да констатираме такъв огромен скок, не се безпокой. — Той погледна към техниците си. — Дори в тази лаборатория.

Една от лаборантките реагира на предизвикателството:

— Имах навика да бъда акуратна, преди да получа измръзвания на пръстите.

— Извинения, извинения — усмихна се Мърфи.

Той се обърна отново към мен и взе колбата с кръв.

— Това ще стане лесно. Просто ще я излеем в стария разтварящ препарат и ще я оставим да се смеси — каза той. — Може би ще получим две отделни течности — за всеки случай, ако едната се замърси. От кого е?

— Кое?

Той размаха нетърпеливо колбата пред мен.

— От кого е кръвта?

— О, просто един случай — отговорих аз, вдигайки рамене.

— Четиримесечна бременност и не можеш да бъдеш сигурен? Джон, момчето ми, не се занасяй със стария си приятел, с противника си на бридж.

— Може би ще е по-добре, ако ти кажа след това.

— Добре, добре. Далеч съм от мисълта да ти се моля. Да бъде, както ти искаш, но ще ми кажеш, нали?

— Обещавам.

— Обещанието на патолога — каза той, ставайки на крака — напомня за вечността.

Седем

Последния път, когато някой ги е броил, е имало 25 000 названия на човешки болести и открити лекарства за 5000 от тях. Всеки млад лекар живее с мечтата да открие нова болест. Това е най-бързият и сигурен начин да се направи кариера в медицината. На практика е много по-добре да се открие някоя нова болест, отколкото да се намери лечение за стара — тогава лекарството е предмет на спорове и дискусии дълги години, докато новата болест се приема бързо и с готовност.

Луис Кар, още докато беше стажант, улучи джакпота: откри нова болест. Беше наистина рядка: наследствена дисгамаглобулинемия, засягаща вторичното делене. Намери я в четиричленно семейство, но не това беше важно. Важното беше, че Луис я откри, описа и публикува резултатите в Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин.

Шест години по-късно той вече беше професор в клиниката на Мем. Никой не се съмняваше, че ще бъде избран. Всичко беше просто въпрос на време, докато някой от персонала се пенсионираше и се освободеше кабинет.

Кар имаше добро работно място с оглед на статута му в Мем — то беше просто идеално за млад ентусиазиран интернист. От една страна, кабинетът беше тесен и затрупан с купчини списания, текстове и изследователски доклади, разхвърляни навсякъде. От друга, беше мръсен и стар, заврян в един отдалечен тъмен ъгъл на Калдър Билдинг, близо до Отделението за бъбречни изследвания. И като капак на всичко посред мръсотията и бъркотията седеше хубава секретарка, доста секси, способна и напълно недосегаема: нефункционалната й красота контрастираше на функционалната грозота на кабинета.

— Доктор Кар е на визитация — каза тя, без да се усмихне. — Той помоли да го почакате.

Влязох и седнах, след като преместих от стола стари броеве на Америкън Джърнъл ъф Експериментал Байолъджи. Няколко минути по-късно пристигна и доктор Кар. Беше облечен в бяла престилка, отворена отпред (клиничните професори никога не закопчават престилките си) и със стетоскоп около врата си. Яката на ризата му беше изхабена (професорите не са много добре платени), но черните му обувки блестяха (професорите са внимателни за нещата, които имат значение). Както винаги маниерите му бяха много хладни, много премислени и дипломатични.

Злите езици говореха, че Кар бил повече от дипломатичен, че той най-безсрамно се присламчвал към групата на управляващите. Много хора не одобряваха внезапния му и бърз успех, както и самоуверените му маниери. Кар е с кръгло детско лице, бузите му са гладки и заоблени. Той има привлекателна момчешка усмивка, която много се харесва на пациентите. Точно с тази усмивка ми се усмихна сега.

— Здравей, Джон.

Той затвори вратата на кабинета и седна зад бюрото си. Всеки практикуващ лекар, който те поглежда иззад бюрото си, го прави по един и същи начин — със замислено изпитателно-въпросително изражение, което не се променя дори и да ти няма нищо. Луис Кар изглеждаше точно по този начин.

— Искаш да знаеш за Керън Рандъл — каза той, сякаш съобщаваше важно откритие.

— Точно така.

— По лични причини?

— Да.

— Каквото и да ти кажа, ще си остане между нас, нали?

— Разбира се.

— Добре — каза той. — Ще ти кажа. Не бях пряк свидетел, но проследих събитията отблизо.

Знаех си, че го е направил. Луис Кар проследяваше всички събития в Мем отблизо; той знаеше слуховете повече от която и да е от сестрите. Получаваше информацията си по естествен път — така както другите вдишваха въздуха.

— Момичето било докарано в Отделението за бърза помощ в четири часа тази сутрин. Тя си отивала. Когато пратили носилката при колата, била в делириум. Получила открит вагинален кръвоизлив. Имала температура 39 градуса, суха кожа, учестено дишане, променлив пулс и ниско кръвно налягане. Оплаквала се от жажда11.

Кар си пое дълбоко въздух.

— Интернистът я прегледал и наредил да я сложат на системи и да започнат веднага преливането. Бързо инжектирал един литър Д512. Опитал се също така да определи откъде идва кървенето, но не успял, така че й дал окситоцин, за да стегне матката и да забави кървенето. Направил тампонада като временна мярка. Разбрал после по майката кое е момичето и се паникьосал. Повикал един стажант. Той започнал кръвопреливането. Изписал й профилактично добра доза пеницилин. Но за съжаление не прочел картона й и дори не попитал майката за алергични реакции.

— А тя била свръхчувствителна?

— Извънредно — каза Кар. — Десет минути след като й били пеницилина, момичето започнало да се задушава и не било в състояние да диша. Междувременно картонът бил свален от регистратурата и интернистът разбрал какво е направил. Тогава и бил един милиграм епинефрин мускулно. Нямало никакъв ефект и той преминал на венозно приложение на бенадрил, кортизон и аминофилин. Поставили й кислороден апарат, но тя посиняла, получила конвулсии и умряла за 20 минути.

Запалих цигара и си помислих, че в никакъв случай не бих желал да бъда на мястото на този интернист сега.

— Вероятно — каза Кар — момичето щеше да умре и без друго. Не можем да знаем със сигурност, но имаме всички основания да смятаме, че при приемането й вече е била загубила 50% от кръвта си. Това, изглежда, е границата, както знаеш — шокът обикновено е необратим. Така че едва ли щяхме да я спасим. Но това, разбира се, не променя положението.

— Защо интернистът е дал най-напред пеницилин? — попитах аз.

— Своеобразна болнична процедура — каза Кар. — Нещо обичайно тук за определени симптоми. Обикновено, когато имаме жена с очевиден вагинален кръвоизлив и силна треска — признак за инфекция — ние назначаваме кюртаж, поставяме я на легло и й бием доза антибиотик. Изписването става обикновено на следващия ден. В картона се отразява като спонтанен аборт.

— Това ли е окончателната диагноза на Керън Рандъл?

Кар кимна.

— Спонтанен аборт. Винаги го записваме така, защото по този начин не се налага да се занимаваме с полицията. Тук виждаме твърде малко самопредизвикани и нелегално предизвикани аборти. Понякога идват момичета с толкова много вагинална пяна, че се пенят като препълнена пералня. Друг път идват с кървене. Във всички случаи момичето е истерично и фрашкано с безумни лъжи. Ние просто тихо се грижим за нея, след което я изпращаме по пътя й.

— И никога не докладвате в полицията?

— Ние сме лекари, а не прилагащи закона офицери. По този начин приемаме около сто момичета на година. Ако докладвахме за всяко, щяхме да прекараме времето си в съдилища, давайки показания, а не практикувайки медицина.

— Но не изисква ли законът…

— Разбира се — каза Кар бързо. — Законът изисква да докладваме. Законът също така изисква да докладваме и за физически насилия, но ако докладвахме за всеки пияница, който се замесва в публичен скандал, никога нямаше да му видим края. Нито едно отделение за бърза помощ не докладва за всичко, за което трябва. Просто не можеш да работиш на такава основа.

— Но ако е имало аборт…

— Погледни логично на нещата — каза Кар. — Голяма част от тези случаи са спонтанни аборти. Голяма част не са, но няма смисъл да ги третираме по друг начин. Представи си, че някакъв касапин е подредил някакво момиче, и ти сигнализираш в полицията. Те пристигат на следващия ден и момичето заявява или че абортът е бил спонтанен, или че го е предизвикала сама. Във всички случаи тя няма да каже истината и полицаите ще се ядосат — най-вече на тебе, защото ти си ги повикал.

— Това случва ли се?

— Да — каза Кар. — Самият аз съм свидетел на два такива случая. И двата пъти момичето изглеждаше побъркано от страх, убедено, че ще умре. Искаше да вкара в затвора човека, извършил аборта, и извикваше полицията. Но до сутринта тя вече се чувстваше добре; получила добрия болничен кюртаж, тя осъзнаваше, че проблемите й са свършили. Не искаше да се занимава с полицията, не искаше да се забърква в нищо. Така че, когато ченгетата идваха, тя се преструваше, че всичко е било една голяма грешка.

— И вие сте доволни да изчистите след направилия аборта и да я пуснете да си върви?

— Ние се опитваме да възстановим здравето на хората. Това е всичко. Един лекар не може да си позволи да съди. Ние чистим и след много лоши шофьори и злобни пияници. Но не е наша работа да изнасяме лекции за шофиране или против алкохола. Ние просто се опитваме да им върнем доброто здраве.

Нямаше да се карам с него. Знаех, че няма смисъл. Затова смених темата.

— Какво ще кажеш за обвиненията срещу Лий? Как се случи всичко?

— Когато момичето умря — каза Кар, — мисис Рандъл изпадна в истерия. Тя започна да пищи, затова й дадоха успокоителни. После притихна, но продължи да твърди, че дъщеря й споменала, че Лий е извършил аборта. Така че тя извика полицията.

— Мисис Рандъл?

— Точно така.

— Ами болничната диагноза?

— Остана спонтанен аборт. Това е официалната медицинска интерпретация. Подмяната й с криминален аборт, доколкото това ни засяга, е направена извън клиниката. Аутопсията ще покаже дали е имало аборт.

— Аутопсията го показа — казах аз. — Доста добър аборт при това, като изключим частичното разкъсване на ендометриума. Направен е от човек с умения… но с недостатъчни умения.

— Говорил ли си с Лий?

— Тази сутрин. Твърди, че не го е направил той. Вярвам му, като имам предвид аутопсията.

— Може би е сбъркал…

— Не мисля. Арт е прекалено добър, прекалено способен.

Кар извади стетоскопа от джоба си и се загледа в него. Изглежда, се чувстваше неловко.

— Всичко е много объркано — каза той. — Много объркано.

— Трябва да се изясни — казах. — Не можем да си скрием главите в пясъка и да оставим Лий да отиде по дяволите.

— Не, разбира се, че не. Но Дж. Д. Рандъл беше направо бесен.

— Мога да си представя.

— Само дето не уби нещастния интернист, като разбра какво лечение е приложил. Бях там и помислих, че ще го удуши с голи ръце.

— Кой е интернистът?

— Казва се Роджър Уайтинг. Добро момче, въпреки че е назначил пеницилин.

— Къде е сега?

— Вероятно вкъщи. Тръгна си в осем сутринта. — Кар притихна и машинално запрехвърля стетоскопа в ръцете си. — Джон, ти сигурен ли си, че искаш да се забъркваш в това?

— Не искам да правя нищо — отговорих аз. — Ако имах избор, щях сега да бъда в лабораторията си. Но нямам.

— Проблемът е — каза Кар, — че едва ли може да се направи нещо. Дж. Д. Рандъл е много разстроен.

— Вече го каза.

— Само се опитвам да ти помогна да разбереш как стоят работите. — Кар премести някои неща на бюрото си, без да ме погледне. Накрая каза: — Случаят е в добри ръце. Доколкото разбирам, Лий има прекрасен адвокат.

— Има много въпроси без отговор. Искам да съм сигурен, че ще бъдат изяснени.

— Той е в добри ръце — каза Кар отново.

— В чии ръце? На Рандъл? На негодниците, които видях в полицейското управление?

— Имаме отлични полицаи в Бостън.

— Глупости!

Той търпеливо въздъхна:

— Какво се надяваш да докажеш?

— Че не го е направил Лий.

Кар поклати глава.

— Това не е най-важното.

— На мен ми се струва, че точно това е най-важното.

— Не — каза Кар. — Най-важното е, че дъщерята на Дж. Д. Рандъл е убита при аборт и някой трябва да плати. А Лий прави аборти — това няма да е трудно да се докаже в съда. В бостънски съд най-често повече от половината съдебни заседатели са католици. Те ще го осъдят от общи съображения.

— От общи съображения?

— Знаеш какво имам предвид — каза Кар, намествайки се в стола си.

— Искаш да кажеш, че Лий е изкупителната жертва?

— Точно така. Лий е изкупителната жертва.

— Това ли е официалната версия?

— Повече или по-малко.

— И какво мислиш за нея?

— Човек, който прави аборти, се поставя в опасност. Той нарушава закона. Когато от аборт почине дъщерята на известен бостънски лекар…

— Лий казва, че не го е направил той.

Кар се усмихна тъжно:

— Това има ли значение?

Осем

Трябва да се изнижат цели тринадесет години от завършването на колеж, за да стане човек сърдечен хирург. От тях четири години остават в медицинския институт, една година отива за стаж, три години за обща хирургия, две години за гръдна хирургия, две години за сърдечна хирургия. Междувременно две години се отделят за войската. Не всеки е в състояние да поеме този товар и да погледне към толкова далечна цел. Когато започва практиката си на хирург, човек е станал вече друг, някаква нова порода, отчужден от останалите хора заради ограниченията, които се е наложило да понесе. В някакъв смисъл това е част от закалката — хирурзите са самотни мъже.

Мислех си за това, гледайки през наблюдателното стъкло на операционната. Наблюдателното стъкло беше вградено в тавана и предоставяше добър изглед на цялата зала, персонала и процедурата. В операционната имаше микрофон, така че всичко се чуваше — подрънкването на инструментите, ритмичното просъскване на респиратора, тихият говор. Имаше бутон, който можеше да се натисне, за да се говори с хората долу. Иначе те не можеха да те чуят.

Преди да дойда тук, бях ходил в кабинета на Рандъл. Исках да видя картона на Керън, но секретарката, му каза, че не е при нея. Бил у Рандъл, а той в момента оперирал. Това ме изненада. Смятах, че ще си вземе свободен ден, за да размисли. Явно не му беше минало през ума.

Секретарката обясни, че вероятно операцията скоро ще свърши, но един поглед през стъклото на операционната беше достатъчен, за да разбера, че не е така. Гръдният кош на пациента все още бе отворен, а сърцето разрязано; дори не бяха започнали да зашиват. Не можех да ги прекъсвам; трябваше да дойда по-късно и да се опитам да взема картона.

Останах за малко да погледам. Има някакъв непреодолим магнетизъм в сърдечната хирургия, нещо фантастично и свръхестествено, смес от мечти и кошмари, сбъднали се едновременно. В залата под мен имаше шестнайсет души, четиримата от които хирурзи. Като в някакъв сюрреалистичен танц всеки от тях се движеше, работеше, извършваше точно определени хармонични движения. Пациентът под зеленото покривало изглеждаше нищожен в сравнение с апарата „Сърце — бял дроб“ — огромен като автомобил комплекс от блестяща стомана с плавно движещи се цилиндри и колела.

До главата на пациента стоеше анестезиологът, заобиколен от екипа си. Имаше няколко сестри и двама техници, които следяха показанията на уредите. Опитах се да позная кой от тях бе Рандъл, но не успях: в дългите престилки и с маските всички изглеждаха досущ еднакви — безлични и взаимно заменяеми. Това, разбира се, беше само привидно. Един от четиримата мъже носеше цялата отговорност за резултата от усилията на всичките шестнайсет души, както и отговорността за живота на седемнайсетия човек в тази стая — човека със спряното сърце.

В един ъгъл на малък монитор течеше електрокардиограмата. Нормалната ЕКГ е рязко пулсираща клинообразна линия — тя се мени при всеки сърдечен удар, при всяка вълна от електрическа енергия, която задейства сърдечния мускул. Тази беше права. Според един от основните медицински критерии това означаваше, че пациентът е мъртъв. Погледнах розовите дробове в разтворените гърди: те не се движеха. Пациентът не дишаше. Машината правеше всичко вместо него: изтласкваше кръвта му, обогатяваше я на кислород и отделяше въглеродния двуокис. Апаратът „Сърце — бял дроб“ ни служеше вярно вече около десет години.

Хората долу не гледаха със страхопочитание нито на техниката, с която работеха, нито на работата, която вършеха. За тях това беше просто рутинна дейност. И може би тази беше една от причините всичко да изглежда толкова фантастично.

Наблюдавах около пет минути, без да усещам хода на времето. После си тръгнах. В коридора отвън двама стажанти се бяха облегнали тежко на стената, все още със зелените шапки и маските, които висяха свободно около вратовете им. Хапваха сандвичи с кафе и се шегуваха с някаква нагласена, но пропусната среща.

Девет

Лекарят стажант Роджър Уайтинг живееше на третия етаж в къща без асансьор откъм по-малко населената страна на Бийкън Хил, където изхвърляха отпадъците от Луизбърг Скуеър. Отвори ми съпругата му. Беше в напреднала бременност, облечена по домашному. Изглеждаше разтревожена.

— Какво желаете?

— Бих искал да говоря със съпруга ви. Казвам се Бери. Патолог съм в Линкълн.

Тя ме изгледа подозрително.

— Съпругът ми се опитва да спи. Беше на повикване последните два дни и е уморен. Трябва да си почине.

— Много е важно.

Слаб млад човек по бели долни гащи се появи зад нея. Беше повече от уморен — изглеждаше изтощен и уплашен.

— За какво става дума?

— Искам да поговорим за Керън Рандъл.

— Разказвал съм за това — поне дузина пъти. Говорете с доктор Кар.

— Вече го направих.

Уайтинг прокара пръсти през косата си, после се обърна към жена си:

— Всичко е наред, скъпа. Направи ни малко кафе, може ли? Искате ли кафе? — попита той.

— Да, моля ви.

Седнахме в хола. Апартаментът бе малък, мебелировката — евтина и изтъркана. Но се почувствах като у дома си — бях завършил специализацията си само преди няколко години. Знаех всичко за паричните проблеми и неприятните емоции в кошмарните часове на изтощителните дежурства. Помнех дразнещите обаждания на сестрите посред нощ, искащи одобрението ти, за да дадат още един аспирин на пациента Джоунс. Знаех как те измъкваха от леглото сънен, за да приемеш някой пациент, и колко голяма беше опасността в ранните часове на деня да направиш грешка. Почти бях убил един възрастен човек със сърдечна недостатъчност, когато бях стажант. С три часа сън за две денонощия човек беше способен на всичко и трудно можеше да отговаря за действията си.

— Знам, че сте уморен — започнах аз. — Няма да ви отнема много време.

— Не, не — отговори той отривисто. — Бих направил всичко, каквото мога, за да помогна. Имам предвид сега.

Съпругата му влезе с две чаши кафе и ме погледна ядосано. Кафето бе слабо.

— Какво всъщност се случи при пристигането на момичето в болницата? Вие в приемната ли бяхте?

— Не, опитвах се да спя. Те ме повикаха.

— По кое време беше?

— Почти четири.

— Опишете какво стана.

— Спях облечен в малката стая за лекари. Тъкмо се унасях, когато ме извикаха. Малко преди това бях поставил отново на система една жена, която според мене сама вадеше иглите, въпреки че не го признава. — Той въздъхна. — Така или иначе, когато ме извикаха, бях дяволски замаян. Станах и топнах главата си в студена вода, после я избърсах. Когато отидох в отделението, внасяха момичето на количка.

— Беше ли в съзнание?

— Да, но дезориентирана. Беше бледа, защото бе загубила много кръв. Имаше температура и бълнуваше. Не можахме да премерим температурата добре, защото продължаваше да стиска зъби. Решихме, че е около 40 градуса, и се захванахме с връзването й.

— Какво друго направихте?

— Сестрите я завиха с одеяло и повдигнаха краката й по-високо от главата. Прегледах пораженията. Беше съвсем ясно, че е вагинален кръвоизлив, и ние решихме, че е получен при аборт.

— Ами кръвотечението — попитах аз, — имаше ли някакъв друг секрет освен кръвта?

Той поклати глава.

— Само кръв.

— Никакви тъкани, никакви следи от плацента?

— Не. Но явно кървеше от дълго време. — Той огледа стаята, представяйки си всичко отново. — Дрехите й бяха много тежки. Сестрите се затрудниха при събличането.

— Момичето каза ли нещо смислено през това време?

— Всъщност не. Тя бърбореше несвързани неща — за някакъв стар човек, мисля. Нейния старец или просто някакъв старец. Не беше ясно и никой не обърна внимание.

— Не каза ли нещо друго?

Той поклати глава.

— Само когато й разрязваха дрехите, за да ги махнат. Опитваше се да се съпротивлява. Веднъж каза: „Не можете да постъпвате така с мен.“ А по-късно попита: „Къде съм?“ Но това бяха просто бълнувания. Тя не беше в съзнание наистина.

— Какво предприехте, за да спрете кървенето?

— Опитах се да го локализирам. Беше трудно и нещата изглеждаха доста объркани. Не можехме да осветим достатъчно добре. Най-накрая реших да я тампонирам и да се съсредоточа върху кръвопреливането.

— Къде беше мисис Рандъл през цялото това време?

— Чакаше до вратата. Изглеждаше спокойна, докато не се наложи да й съобщим какво се бе случило. После рухна. Просто рухна.

— А картона на Керън? Била ли е приемана друг път в болницата?

— Не съм го виждал — каза той — до… по-късно. Трябваше да го донесат от регистратурата. Но е посещавала болницата и по-рано. Изследвали са намазка от матката й веднъж годишно. Отразени са резултатите от профилактично правените два пъти годишно кръвни проби. Както можеше да се очаква, за нея се грижеха добре от медицинска гледна точка.

— Имаше ли отбелязано там нещо необичайно? Освен свръхчувствителността, имам предвид?

Той се усмихна тъжно:

— Това не е ли достатъчно?

Ядосах му се за миг. Като изключех естествения му страх, той беше обхванат от самосъжаление. Щеше ми се да му кажа, че трябва да свикне с умиращи в ръцете му хора, много хора; че трябва да свикне и с мисълта, че може да сгреши, защото и това се случва. Понякога грешките са твърде нелепи, но предотвратяването им е най-често е въпрос на натрупан опит. Щеше ми се да му кажа, че ако бе попитал мисис Рандъл дали Керън е алергична към нещо и тя беше отговорила отрицателно, сега той щеше да бъде спокоен и чист. Момичето пак щеше да е мъртво, но той щеше да е чист. Неговата вина не беше, че е убил Керън Рандъл, а че не бе поискал разрешение преди това. Помислих си всичките тези неща, но не ги казах.

— Има ли в картона някакви данни за психиатрични отклонения? — попитах аз.

— Не.

— Нещо необичайно въобще?

— Не. — Той се намръщи. — Един момент. Сетих се нещо: преди около шест месеца са били поръчани пълен комплект снимки на черепа.

— Видяхте ли снимките?

— Не. Просто прочетох диагнозата на рентгенолога.

— И какво?

— Всичко беше нормално.

— Защо са били правени снимките?

— Не пишеше.

— Да не е претърпяла някаква злополука? Падане или катастрофа?

— Не ми е известно.

— Кой е поръчал филмите?

— Вероятно доктор Рандъл. Да, Питър Рандъл. Той е бил нейният лекар.

— И вие не разбрахте защо са били направени рентгеновите снимки?

— Не.

— Но трябва да има някаква причина! — казах аз.

— Да — отговори той, но не изглеждаше особено заинтригуван. Дълго се взира равнодушно в кафето си, после машинално го глътна наведнъж. — Надявам се да хванат този, който е направил аборта, и да го пратят в затвора — обади се той най-накрая. — Каквато и присъда да му дадат, заслужава по-лоша.

Аз се изправих. Момчето беше в стрес и едва сдържаше сълзите си. Пред себе си не виждаше нищо друго освен надвисналата над обещаващата си медицинска кариера опасност — и то само заради някакъв елементарен пропуск, който за зла участ бе направил точно при лечението на дъщерята на известен лекар. В гнева, отчаянието и самосъжалението си той търсеше изкупителната жертва. И повече от всичко друго имаше нужда от такава.

— В Бостън; ли смятате да се установите? — попитах аз.

— Такива бяха плановете ми — отговори той с кисела физиономия.

След срещата със стажанта позвъних на Луис Кар. Повече от всякога исках да видя картона на Керън Рандъл. Трябваше да разбера какви са тези рентгенови снимки.

— Лу — казах аз. — Нуждая се от помощта ти отново.

— Нима? — Гласът му звучеше ужасен от тази перспектива.

— Да. Трябва да намеря картона. Повече от важно е.

— Мислех, че с това сме приключили.

— Така е, но възникна нещо ново. Случаят става по-мъгляв с всяка минута. Защо са били поръчани рентгенови снимки?

— Съжалявам — каза Кар, — не мога да ти помогна.

— Лу, дори картонът да е при Рандъл в момента, той не може да го задържи…

— Съжалявам, Джон. Вързан съм тук до края на днешния и по-голямата част на утрешния ден. Просто няма да имам време.

Той говореше така, сякаш премисляше думите си и ги подреждаше в изречения, преди да ги каже на глас.

— Какво става? Рандъл те е сгащил и ти е заключил устата?

— Усещам — продължи Кар, — че случаят ще бъде оставен в ръцете на онези, които разполагат с нужната информация, за да се занимаят с него. Аз не съм от тях и не мисля, че някой от другите лекари е.

Знаех за какво говори и какво има предвид. Артър Лий винаги се надсмиваше над сложния начин, по който лекарите се измъкваха от трудни ситуации, оставяйки след себе си дири от двусмислици. Арт го наричаше маньовъра на Пилат.

— Добре — казах аз, — щом чувстваш нещата така.

Затворих телефона. В известен смисъл трябваше да го очаквам. Като добро момче Луис Кар винаги играеше по правилата. Такъв е бил винаги и щеше да си остане такъв.

Десет

Пътят ми от Уайтинг към Медицинския институт минаваше покрай Линкълн Хоспитъл. До стоянката на такситата отвън, прегърбен, с ръце в джобовете, загледан в паважа, стоеше Франк Конуей. Нещо в стойката му излъчваше тъга и дълбок, необясним фатализъм. Спрях до тротоара.

— Да те закарам ли?

— Отивам в Детското — каза той. Изглеждаше изненадан, че съм спрял. С Конуей не бяхме кой знае колко близки приятели. Той е добър лекар, но не особено приятен човек. Двете му съпруги се бяха развели с него — втората само след шест месеца.

— Детското ми е на път — казах аз.

Не беше, но въпреки това щях да го взема. Исках да говоря с него. Той се качи и аз се влях в автомобилния поток.

— Какво те води натам? — попитах.

— Конференция. Провеждат ги по традиция веднъж седмично. А тебе?

— Имам среща — казах, — обяд с приятел.

Той промърмори нещо неразбрано и се облегна назад.

Конуей е млад, само на 35 години. Беше завършил специализацията си много бързо, работейки под ръководството на най-добрите специалисти в страната. Сега е по-добър от всеки от тях, или поне така се говори.

Никога не можеш да бъдеш сигурен как ще постъпи човек като Конуей. Той е от малцината лекари, чиято слава расте толкова бързо, че придобиват ореола на политици или кинозвезди. Те се сдобиват както със сляпо обожаващи ги почитатели, така и със сляпо отричащи ги критици — хората или ги обичат, или ги ненавиждат, но в никакъв случай не остават равнодушни към тях.

Външният вид на Конуей излъчва властност — той е едър и силен мъж с посребрена коса и дълбоко разположени пронизващи сини очи.

— Искам да се извиня — каза Конуей — за тази сутрин. Не биваше да избухвам така.

— Няма нищо.

— Трябва да се извиня и на Херби. Наприказвах ги едни…

— Той ще разбере.

— Чувствам се ужасно — продължи хирургът. — Но когато гледаш как пациентът колабира пред теб, как свършва пред очите ти… Ти не знаеш какво е.

— Не знам — признах аз.

Пътувахме мълчаливо известно време, после попитах:

— Мога ли да те помоля за една услуга?

— Разбира се.

— Разкажи ми за Дж. Д. Рандъл.

Той се спря.

— Защо?

— Просто любопитство.

— Глупости.

— Добре — казах аз.

— Прибрали са Лий, нали? — попита Конуей.

— Да.

— Той ли го е направил?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Вярвам на думите му — отговорих.

Конуей въздъхна:

— Джон — каза той, — ти не си глупак. Предполагам, че някой те е натоварил с това. Ще го отречеш ли?

— Не е там въпросът.

— Разбира се, че е. Всеки би го отрекъл.

— Невъзможно ли е Арт да е невинен?

— Не само е възможно, най-вероятно е невинен.

— Е, тогава?

Конуей поклати глава.

— Забравяш как стоят нещата. Рандъл е голяма клечка. Загубил е дъщеря си. Много му е удобно единственият в квартала китаец, известен с това, че прави незаконни аборти, сега да опере пешкира. Идеален случай китаецът да си получи заслуженото.

— Чувал съм тази теория и по-рано. Не я приемам.

— Тогава не познаваш Дж. Д. Рандъл.

— Това е вярно.

— Той е лостът, с който можеш да преобърнеш вселената. Има пари, власт и престиж. Може да има каквото си поиска — дори малката глава на китаеца.

— Но защо му е тя? — попитах аз.

Конуей се изсмя.

— Братче, да не падаш от небето?

Трябва да съм изглеждал объркан.

— Не знаеш ли за… — Виждайки недоумението на лицето ми, той много внимателно кръстоса ръце пред гърдите си и не каза нищо повече. Взираше се право напред.

— Е? — настоях аз.

— По-добре питай Арт.

— Питам теб — отвърнах.

— Попитай Лу Кар — каза Конуей. — Може би той ще ти каже. Аз няма.

— Добре тогава. Разкажи ми за Рандъл.

— Като хирург?

— Да, като хирург.

Конуей сви рамене:

— Като хирург не струва. Посредствен е. Губи хора, които не трябва да губи. Млади и силни хора.

Аз кимнах.

— И е зъл като дявол. Просто смила стажантите си, набутва ги в какви ли не гадости и ги хвърля в пълно отчаяние. Той ръководи много млади и надеждни кадри и такова е отношението му към всеки от тях. Знам го от личен опит. Преди да специализирам кардиология в Хюстън, две години специализирах гръдни болести под негов контрол. Бях на двайсет и девет, когато се срещнах с Рандъл за пръв път, а той беше на четирийсет и девет. Внушаваше респект със своята енергичност и добри маниери, с костюмите от Бонд Стрийт и приятелите си със замъци във Франция. Тези неща, разбира се, не представляват гаранция, че е добър като хирург, но такова е общото впечатление, което създават. Всичко това му придава бляскав ореол. Прави го да изглежда съвършен.

Не казвах нищо. Конуей се вживяваше в темата все повече и повече — беше повишил глас и размахваше силните си ръце. Не исках да го прекъсвам.

— Проблемът — каза Конуей — е, че Дж. Д. е старомоден. Той започна да практикува през петдесетте заедно с Грос, Чартрис, Шакълфорд и другите момчета. Тогава хирургията беше по-различна — беше важна сръчността, а науката нямаше кой знае какво значение. Никой не знаеше за електролитите или за химията. А Рандъл никога не е бил на „ти“ с тях. Докато с новото поколение лекари не е така.

— Но Рандъл има добра репутация — възразих аз.

— И той като Джон Уилкс Бут — каза Конуей — я имаше за малко.

— Не усещам ли нотка на професионална завист?

— Моята лява ръка е по-добра от неговата дясна, при това със затворени очи — изпъчи се Конуей.

Аз се усмихнах.

— И винаги се навърта из болницата, дори в неделя — добави той.

— Това ли е любимото му занимание?

— Истински бодил. Студентите се шегуват, че се разхождал с чук и гвоздеи в джоба, в случай че му се удаде да разпне някого.

— Не може да е чак толкова отвратителен.

— Не е — призна Конуей. — Но само ако е в добро настроение. Като всички нас и той си има почивни дни.

— Изкарваш го твърде суров.

— По-лош от средното ниво копелета — каза той. — Знаеш ли какво още говорят студентите?

— Какво?

— Те казват, че Рандъл обича да реже сърца, защото си нямал свое собствено.

Единайсет

Никой англичанин, ако е с всичкия си, не би стъпил в Бостън, особено през 1630-а година. Да се подложиш на изпитанията на дългото морско пътешествие, за да попаднеш на враждебно и непознато диво място, изисква не само кураж и сила на духа — изисква безразсъдство и фанатизъм. И преди всичко изисква най-вече непреодолим разрив с английското общество.

За щастие историята оценява хората по действията, а не по мотивите им. Само по тази причина бостънци могат да мислят за прадедите си като за революционни герои, либерални художници и писатели, носители на демокрация и свобода. Бостън е градът на фамилиите Адамс и Ривър, градът, който все още тачи старата Северна църква и Бънкър Хил.

Но Бостън има и друго, много по-мрачно лице — това са позорният стълб, кладите и столът за инквизиции, също както и преследването и ловът на вещици. Трудно съвременен човек може да погледне на тези уреди за изтезания като на доказателства за вманиаченост, невроза и перверзна жестокост, каквито всъщност са си. Те са белези на едно общество, обсебено от страха от греха, проклятието, адския огън, болестите и от индианците — в приблизително този ред. Напрегнато, наплашено, подозрително общество. Накратко — общество на реакционни религиозни фанатици.

Бостън има и една географска особеност — на мястото, където е разположен градът, по-рано е имало блато. Някои смятат, че това са причините за винаги лошото време и неизменно влажния климат; други омаловажават този факт.

Бостънци избягват да си спомнят за по-голямата част от миналото си. Като бедно дете, което иска да пробие в обществото, градът се е откъснал от произхода си и се е опитал да го прикрие. Колония от обикновени хора, той е създал своя, нетитулована аристокрация, която се стреми да конкурира най-древните и безспорни аристократи на Европа. Като град със силно изявени религиозни традиции тук се е развила научна общност, каквато няма подобна на Изток. В същото време той е твърде нарцистичен — заимствал е черти от друг град с доста съмнителен произход: Сан Франциско.

За съжаление и двата града едва ли някога ще могат да избягат от миналото си. Сан Франциско не може да се отърси от динамичния си, суров, златотърсачески дух, за да се превърне в изискан източен град, както и Бостън, колкото и да се старае, не може да се освободи от своя пуританизъм и да стане отново английски.

Ние всички сме свързани с миналото — и индивидуално, и колективно. То дава своето отражение както в конструкцията на костите ни, във вида на окосмяването и цвета на кожата ни, така и в походката, стойката, начина на хранене, обличане и — мислене.

Сетих се за всичко това, когато отивах да се срещна с Уилям Харви Шатък Рандъл, студент по медицина.

Всеки, който е кръстен на Уилям Харви13, без да намеквам нищо за Уилям Шатък, би трябвало да се чувства като глупак. Същото се отнася и за съименниците на Наполеон или Кари Грант — за едно дете такова име е твърде непосилен товар, твърде голямо предизвикателство. Много неща в живота се надживяват трудно, но няма нищо по-трудно преодолимо от името.

Джордж Гал е отличен пример за това. След Медицинския институт, където безброй пъти изстрада безконечните шеги и подигравки на състудентите си, той стана хирург, специалист по белодробни и жлъчни болести. Това беше възможно най-лошото нещо, с което можеше да се занимава с име като неговото, но той вървеше по пътя си със странна, тиха самоувереност, сякаш всичко бе предопределено. В известен смисъл така си и беше. Години по-късно, когато шегите станаха непоносими, на него му се щеше да смени името си, но вече бе невъзможно14.

Лично аз се съмнявам, че Уилям Харви Шатък Рандъл би сменил някога своето. Въпреки че името му много задължаваше, то носеше и предимства, особено ако останеше в Бостън; освен това на него, изглежда, му се отразява добре. Той е широкоплещест и рус, с приятно открито лице — и както повечето американци изглежда недодялан и малко смешен.

Уилям Харви Шатък Рандъл живееше на първия етаж на Шератън Хол — общежитието на Медицинския институт. Като много от стаите в сградата и неговата беше единична, само че по-широка от останалите. Със сигурност бе доста по-обширна от „дупките за гълъби“ на четвъртия етаж, където бях живял аз като студент — на най-горния етаж стаите бяха по-евтини.

Цветът на сградата бе различен. По мое време тя беше сива като черупката на динозавърско яйце, докато сега беше тинесто зелена. Но общежитието не се беше променило — същите голи коридори, същите мръсни стълби, същата задушлива миризма на потни чорапи, учебници и хексахлорофин.

Рандъл беше подредил стаята си с много вкус. Декорът беше старинен — сякаш мебелите бяха купени на разпродажба във Версай. В протритото червено кадифе и нащърбеното позлатено дърво имаше някакво позахабено носталгично очарование.

Посрещна ме обърнат с гръб към вратата.

— Влезте — каза той.

Не попита кой съм. Бе хвърлил само един поглед и бе надушил лекаря. Човек свиква да го прави, когато е бил покрай лекари достатъчно дълго време. Влязох в стаята и седнах.

— Дошли сте да говорим за Керън? — Той изглеждаше повече отнесен, отколкото тъжен, сякаш току-що се беше върнал от някакво важно място, или пък се готвеше да излиза.

— Да — казах. — Знам, че времето не е особено подходящо…

— Моля ви, продължавайте.

Запалих цигара и пуснах клечката в позлатен венециански пепелник. Беше грозен, но скъп.

— Бих желал да ми разкажете за нея.

— Разбира се.

Продължавах да очаквам да ме попита кой съм, но той, изглежда, не се интересуваше. Седна в един фотьойл срещу мен, кръстоса крака и попита:

— Какво точно искате да знаете?

— Кога я видяхте за последен път?

— В събота. Тя дойде от Нортхемптън с автобус. Посрещнах я на автогарата следобед. Имах два свободни часа. Закарах я до вкъщи.

— Как изглеждаше?

Той повдигна рамене.

— Добре. Всичко й беше наред, дори изглеждаше щастлива. Говореше само за колежа и съквартирантката си. Явно имаше доста дива съквартирантка. Говореше за дрехи и други подобни неща.

— Не беше ли нервна или депресирана?

— Не. Държеше се както обикновено, може би само по-възбудена — все пак прибираше се вкъщи след известно отсъствие. Мисля, че малко се плашеше от Смит Колидж. Моите родители я третираха като бебето в семейството и тя мислеше, че не й вярват, че може да се справи. Тя беше доста… недоверчива. Предполагам, че разбирате какво искам да кажа.

— Кога е била предишната ви среща?

— Не зная. Не преди края на август, предполагам.

— Следователно това е било среща след дълга раздяла?

— Да — каза той. — Аз винаги се радвах да я видя. Тя беше много лъчезарна, много енергична и артистична. Можеше да изимитира някой приятел или професор. Или пък истерия. Всъщност точно по този начин получи колата.

— Колата?

— В събота вечерта вечеряхме заедно — Керън, аз, Ив и чичо Питър.

— Ив?

— Моята втора майка — каза той. — Наричахме я Ив.

— Значи бяхте и петимата?

— Не, четиримата.

— А баща ви?

— Беше зает в болницата.

Каза го някак равнодушно, сякаш между другото.

— Така или иначе — продължи Уилям, — Керън искаше кола за уикенда, а Ив отказа, понеже не искаше да я пусне навън за цяла нощ. Така че Керън попита чичо Питър, той е по-мек, дали не може да вземе неговата кола. На него много не му се даваше, но тя взе да го имитира и той незабавно й зае колата.

— А той самият как се прибра?

— Аз го закарах до тях на връщане.

— Значи сте прекарали с Керън няколко часа в събота?

— Да. От един докъм девет или десет вечерта.

— След това си тръгнахте с чичо ви?

— Да.

— А Керън?

— Тя остана при Ив.

— А излиза ли навън онази вечер?

— Предполагам. Нали затова поиска колата.

— Каза ли къде ще ходи?

— До Харвард. Имаше няколко приятели от колежа.

— Видяхте ли я отново в неделя?

— Не.

— Кажете ми, когато бяхте с нея, не забелязахте ли нещо необичайно в поведението й?

Той поклати глава.

— Не. Беше си все същата. Разбира се, леко понапълняла, но предполагам, че при всички момичета е така. През лятото тя много спортуваше — играеше тенис и плуваше. Спря да се занимава със спорт, когато отиде в колежа, и може би затова беше качила няколко килограма.

Той се усмихна бавно.

— Шегувахме се с нея по тоя повод. Беше се оплакала от гадната храна там и ние й се присмяхме, че е яла толкова много от нея, че чак е надебеляла.

— Имаше ли по принцип проблеми с теглото?

— Керън? Не. Винаги е била дребно слабо момиченце, подвижна като момче. Наистина се закръгли доста бързо — като гъсеница в пашкул.

— Тогава за пръв път ли го забелязахте?

Той вдигна рамене.

— Не зная. Ако трябва да бъда честен, никога не съм обръщал на това толкова голямо внимание.

— Нищо друго ли не забелязахте?

— Не, нищо.

Огледах стаята. На бюрото, близо до учебниците му по патология и хирургия, имаше снимка на двамата. На нея изглеждаха загорели и здрави. Той видя, че я гледам.

— Това беше на Бахамските острови миналата пролет. Случи се все пак веднъж цялото семейство да изкара заедно на почивка една седмица. Беше чудесно.

Станах и погледнах фотографията по-отблизо. Керън беше излязла много добре. Кожата й беше приятно загоряла и на нея добре се открояваха сините й очи и русата коса.

— Знам, че въпросът ми е странен, но сестра ви винаги ли е имала тъмни косми над горната устна и по ръцете си?

— Беше много забавно. Като го споменахте сега, се сетих. В събота стана дума за това. Питър й каза, че трябва да ги отскубне или боядиса. В първия момент тя се ядоса, но после се засмя.

— Следователно ги е нямала по-рано?

— Предполагам. Но е възможно и да ги е имала винаги, а аз да не съм забелязал дотогава. Защо питате?

— Не зная.

Той стана и дойде да погледне снимката.

— Човек никога не би помислил, че може да й се случи такова нещо — каза той. — Беше страхотно момиче — забавно, щастливо и пълно с енергия. Имаше златно сърце. Зная, че звучи глупаво, но беше истина. Като най-малката тя беше нещо като семеен талисман. Всички я обичаха.

— Къде прекара Керън това лято? — попитах аз.

— Не зная — каза той, като поклати глава.

— Не знаете?

— Не съм съвсем сигурен. Тя трябваше да работи в една художествена галерия в Провинстоун. — Той направи пауза. — Но не мисля, че се е задържала дълго там. Според мен по-голямата част от времето си е прекарала в Хил. Имаше там някакви ненормални приятели. Събираше доста странни типове.

— Приятели или приятелки?

— И двете. — Той вдигна рамене. — Не зная точно. Споменавала ми е в случайни разговори веднъж или два пъти. Когато се опитвах да я заговоря за това, тя се засмиваше и сменяше темата. Беше майсторка в обсъждането само на удобните за нея въпроси.

— Споменавала ли е някакви имена?

— Вероятно, но не помня. Тя можеш да те подлуди, що се отнася до имената — говореше за хората просто така, сякаш ги познаваш от години. Използваше само малките им имена. Трябваше непрекъснато да й се напомня, че никога преди не си чувал за Хърби, Сузи и Али. — Той се засмя. — Помня как веднъж ми имитира момиче, което правело балони.

— Но не можете да си спомните имена?

— Съжалявам — поклати глава той.

Станах да си вървя.

— Благодаря ви — казах аз. — Трябва да сте много уморен. С какво се занимавате тези дни?

— С хирургия. Тъкмо свършихме акушерство и гинекология.

— Интересно ли ви е?

— Нормално — каза той безстрастно.

На тръгване попитах:

— Къде учихте акушерство?

— В Бостън Хоспитъл.

Той ме погледна за миг и се намръщи.

— И за да отговоря на въпроса ви — асистирах на няколко аборта. Знаех как да го направя, но имах дежурство в неделя през нощта. Това е всичко.

— Благодаря за времето, което ми отделихте.

— Няма нищо.

На излизане от общежитието видях, висок, слаб, среброкос мъж да върви срещу мен. Разбира се, познах го въпреки разстоянието. Дж. Д. Рандъл, ако не друго, поне се набиваше на очи.

Дванайсет

Слънцето залязваше и светлината в четириъгълния вътрешен двор се превръщаше в златножълта. Запалих цигара и се приближих към Рандъл. Очите му леко се разшириха, като ме видя, но все пак се усмихна.

— Доктор Бери.

Много приятелски. Протегна ръката си. Разтърсих я: суха, чиста, търкана старателно с вода и сапун до два инча над лакътя в продължение на десет минути. Ръка на хирург.

— Как сте, доктор Рандъл?

— Искали сте да ме видите?

Аз се намръщих.

— Секретарката ми каза — продължи той, — че сте минали през кабинета ми. За картона.

— А, да — отговорих аз. — Картона.

Той се усмихна любезно. Беше половин глава по-висок от мен.

— Мисля, че е най-добре да си изясним някои неща.

— Добре.

— Елате с мен.

Това ми прозвуча някак заповеднически. Сетих се, че хирурзите са последните автократи в обществото, на които в определени случаи се разрешава пълен контрол над дадени ситуации — когато те поемаха отговорността за живота и здравето на пациентите, за действията на персонала, за всичко.

Вървяхме обратно към паркинга. Имах чувството, че специално бе дошъл да ме види. Нямах представа откъде знаеше, че съм там, но бях убеден, че е така. Докато вървеше, той размахваше свободно ръцете си. Не знам защо ги загледах: огромни, непропорционални с останалата част на тялото, грамадни, ръце — дебели, космати и червени. Ноктите му бяха изрязани до изискваната за хирурзите дължина от един милиметър. Косата му бе подстригана късо, очите му бяха студени, сиви и делови.

— Напоследък няколко души ми споменаха името ви — каза той.

— Нима?

— Да.

Стигнахме паркинга. Колата му беше сребристо порше; той спря до нея и се облегна непринудено на лъскавата броня. Нещо в маниера му ми подсказваше, че не съм поканен да направя същото. Той ме изгледа за момент, без да продума, после погледът му се плъзна по лицето ми и той каза:

— Те се изказват ласкаво за вас.

— Радвам се да го чуя.

— Смятат ви за разумен човек с вярна преценка за нещата.

Свих рамене. Той се усмихна отново и попита:

— Тежък ден ли имахте?

— По-тежък от обикновено.

— Работите в Линкълн, нали?

— Да.

— Там имат високо мнение за вас.

— Опитвам се да си върша съвестно работата.

— Разбрах, че се справяте отлично.

— Благодаря.

Подходът му ме озадачаваше; не виждах накъде биеше. Не трябваше да чакам дълго.

— Мислили ли сте някога да смените болницата?

— Какво имате предвид?

— Може би има и други… възможности.

— Доволен съм от мястото си.

— Засега — каза той.

— Да, засега.

— Познавате ли Уилям Сюал?

Уилям Сюал беше главен патолог на Мем. Бе на 61 години и скоро щеше да се пенсионира. Открих, че съм се разочаровал от Дж. Д. Рандъл. Очевидно истинският му облик се разминаваше доста с представите ми за него.

— Да, чувал съм за Сюал — казах аз.

— Той скоро ще се пенсионира…

— Най-добрият специалист след него е Тимъти Стоун.

— Предполагам — каза Рандъл. — Той вдигна поглед към небето. — Но много от нас не са доволни от него.

— Не бях чувал.

Той се усмихна тънко.

— Това не е широко известно.

— И много от вас биха се радвали да работят с мен?

— Много от нас — каза внимателно Рандъл — търсят друг човек. Вероятно някой отвън, който да предложи нова концепция на болницата, да промени нещата наоколо, да ги извади от застой.

— Наистина ли?

— Така мислим — каза Рандъл.

— Тимъти Стоун е мой добър приятел — казах аз.

— Не виждам какво общо има това.

— Общото е — казах аз, — че не бих му подлял вода.

— Никога не бих ви и предложил да го направите.

— Нима? Тогава може би не схващам какво точно имате предвид?

Той се усмихна с приятната си усмивка.

— Може би.

— Бихте ли обяснили?

Той се почеса замислено по главата. Виждах, че се готви да сменя тактиката, да опита друг подход. Той се намръщи.

— Аз не съм патолог, Доктор Бери — каза той, — но имам някои приятели, които са.

— Не и Тим Стоун, обзалагам се.

— Понякога си мисля, че патолозите работят повече от хирурзите, повече от всички останали. Да бъдеш патолог, изглежда, означава целодневна непрекъсната работа.

— Може и да е вярно — отговорих.

— Изненадан съм, че имате толкова свободно време.

— Е, знаете как е — казах аз.

Започвах да се ядосвам. Първо опит да ме купи, после заплаха. Или да ме купи, или да ме изплаши. Но заедно с растящия гняв изпитвах и странно любопитство: Рандъл не беше глупак и знаех, че не би говорил по този начин с мен, ако не се страхуваше от нещо. За момент се запитах дали не бе направил аборта той самият, когато прекъсна мислите ми с въпрос:

— Имате ли семейство?

— Да — отговорих.

— От скоро сте в Бостън, нали?

— Винаги мога да си замина — казах аз, — ако патологичните проби ми се сторят прекалено безвкусни.

Прие го много добре. Не помръдна, не премести тежестта си от бронята на колата. Просто ме погледна със сивите си очи и отрони:

— Разбирам.

— Може би ще е по-добре да обясните и на мен.

— Много е просто. Интересувам се от мотивите ви. Разбирам приятелството, което ви свързва, дори мога да приема, че личните симпатии не ви позволяват да бъдете обективен. Възхищавам се на лоялността ви към доктор Лий, въпреки че бих се възхищавал повече, ако си бяхте избрали по-достоен обект. Но действията ви, изглежда, надхвърлят границите на лоялността. Какви са мотивите ви, доктор Бери?

— Любопитство, доктор Рандъл. Чисто любопитство. Искам да знам защо всички желаят да накиснат невинен човек. Искам да знам защо специалисти, посветени на обективното изследване на факти, могат да бъдат неточни и безотговорни.

Той бръкна в сакото си и извади кутия пури. Отвори я, измъкна една пура, смачка края й и я запали.

— Искам да сме сигурни — каза той, — че знаем за какво говорим. Доктор Лий прави аборти. Вярно е, нали?

— Вие говорите, аз слушам — казах аз.

— Абортите са забранени. Още повече, че като всяка хирургическа намеса крият в себе си определен риск за пациента. Дори и извършен от компетентно лице, а не от пиян…

— Чужденец — предложих аз.

Той се усмихна.

— Доктор Лий — продължи той — прави криминални аборти и личните му навици не вдъхват доверие. Като гражданин на щата неговите действия са подсъдни. Това е, което имам предвид, доктор Бери. Искам да зная защо душите наоколо, досаждайки на членовете на семейството ми.

— Не мисля, че е казано точно.

— И се правите на пълен глупак, докато имате да вършите по-полезни неща, заради които Линкълн Хоспитъл ви плаща заплата. Като всеки друг лекар имате задължения и отговорности. Вместо да си гледате работата, вие се месите в семейните ми проблеми, като всявате смут и се опитвате да издигнете димна завеса около един негодник, нарушил всички закони на медицината, човек, избрал да живее отвъд границите на закона, който се подиграва с моралните норми на обществото.

— Докторе — казах аз, — нека приемем, че това е чисто семеен проблем: какво бихте направили вие, ако дъщеря ви, вместо да отиде на аборт, бе дошла при вас с новината, че е бременна, и бе поискала мнението ви? Как бихте постъпили тогава?

— Няма смисъл от глупави предположения — каза той.

— Но вие със сигурност имате отговор.

Дж. Д. Рандъл стана пурпурночервен. Вените на врата му изпъкнаха над колосаната яка. Той стисна зъби и отговори:

— Това ли са истинските ви намерения? Да оклеветите семейството ми, воден от безумната надежда да помогнете на така наречения си приятел?

Свих рамене.

— Въпросът ви ми се струва уместен — казах аз. — Имате няколко възможности. — И аз започнах да ги изброявам на пръсти: — Токио, Швейцария, Лос Анджелис, Сан Хуан. А може би имате добър приятел в Ню Йорк или Вашингтон? Би било доста по-удобно. И по-евтино.

Той се обърна рязко и отключи вратата на колата си.

— Помислете за това — казах аз. — Помислете добре какво трябва да направите, за да опазите името си.

Той запали двигателя и ме погледна.

— Междувременно, докато мъдрувате над това, помислете и защо тя не е потърсила помощта ви.

— Моята дъщеря — каза той с треперещ от ярост глас, — моята дъщеря беше чудесно момиче. Беше красива и мила. Нямаше злоба или лоши мисли в главата й. Как се осмелявате да я принизявате до вашето…

— Ако е била толкова невинна и непокварена, как е забременяла?

Той тресна вратата, включи колата на скорост и форсира двигателя. Колата изрева и потегли в облак от яростен син дим.

Тринайсет

Когато се върнах у дома, къщата беше тъмна и в нея нямаше никой. Бележка в кухнята съобщаваше, че Джудит и децата са при семейството на Лий. Обиколих кухнята и надникнах в хладилника; бях гладен, но неспокоен и не ми се щеше да си правя сандвич. Задоволих се с чаша мляко и малко останала салата от зеле. Тишината на къщата ме потискаше. Тогава реших да отида до дома на Лий — те живееха само на една пресечка от нас.

Къщата на Лий е тухлена, масивна и стара и с нищо не се различава от останалите къщи. Винаги съм си мислил, че тя не подхожда на Арт.

Вътре обстановката беше мрачна. Бети седеше в кухнята със застинала усмивка на лицето си и хранеше едногодишното си бебе; тя изглеждаше уморена и раздърпана, въпреки че обикновено се обличаше безупречно.

Джудит седеше до нея, а Джейн, най-малкото ни дете, се държеше за полата на Джудит. Тя започна да прави това само преди няколко седмици.

От хола се чуваше тупурдията, която вдигаха момчетата, докато с пистолети и капси играеха на ченгета и крадци. При всеки изстрел Бети потреперваше.

— Бих искала да престанат, но сърце не ми дава…

Отидох в хола. Всичките мебели бяха преобърнати.

Иззад един фотьойл надничаше Джони, четиригодишният ни син. Той ми помаха с ръка, после стреля с пистолета си. Зад канапето, в другия край на стаята, се бяха свили двете момчета на Лий. Димът във въздуха щипеше на ноздрите, а подът беше засипан с опаковки от хартиени капсули.

Джони стреля и изкрещя:

— Улучих те!

— Не успя — отговори Анди Лий, който беше на шест.

— Улучих те, ти си мъртъв.

— Не съм мъртъв — каза Анди и натисна спусъка на пистолета си. Но капсите се бяха свършили и се чу само изщракване. Той бързо се наведе и се провикна към Хенри Лий:

— Прикривай ме, докато заредя.

— Окей, партнер.

Анди започна да зарежда, но това му се удаваше трудно и той стана нетърпелив. По средата на зареждането спря, насочи оръжието си и извика:

— Бум! Бууум!

И тогава продължи.

— Не е честно — извика Джони иззад стола. — Ти си мъртъв.

— И ти също — каза Хенри. — Току-що те уцелих.

— Така ли? Ето ти тогава. — Стрелянето продължи. Върнах се в кухнята при Джудит и Бети.

— Откри ли нещо днес? — попита Бети.

— Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай.

Тя се усмихна кисело с усмивката на Арт.

— Да, докторе.

— Не се шегувам.

— Надявам се да си прав — каза тя, сипвайки лъжица ябълков сок в устата на бебето, който се разля по брадичката му.

— Току-що получихме лоши новини — каза Джудит.

— Е?

— Преди половин час се обади Бредфорд, адвокатът на Лий. Няма да се заеме със случая.

— Обясни ли защо?

— Нищо определено. Каза само, че нямал възможност. Запалих цигара и се опитах да остана спокоен.

— Най-добре ще е да му телефонирам — казах.

Джудит погледна часовника си.

— Сега е пет и половина. Вероятно си е тръгнал.

— Ще опитам все пак — отговорих аз и отидох в кабинета на Арт. Джудит ме последва.

— Какво става всъщност? — попита тя.

Поклатих глава.

— Нещо лошо ли?

— Прекалено рано е да се каже. — Аз седнах зад бюрото на Арт и започнах да набирам телефона на Бредфорд.

— Гладен ли си?

— Хапнах на идване.

— Изглеждаш уморен.

— Добре съм — отговорих. Тя се наведе над бюрото и аз я целунах по бузата.

— Обади се Фриц Вернер. Каза, че иска да говори с теб.

Трябваше да го очаквам. Винаги можеше да се разчита на информираността на Фриц — той знаеше всичко. Може би имаше да ми каже нещо важно, може би можеше да ми помогне.

— Ще му позвъня по-късно.

— И да не забравя — каза тя, — онова парти е утре.

— Не искам да ходя.

— Трябва да отидем. На Джордж Морис е.

Бях забравил.

— Добре — съгласих се аз. — В колко часа е?

— В шест. Ще тръгнем рано.

Тя се върна в кухнята. В същия миг секретарката вдигна телефона.

— Бредфорд, Уилсън и Стъргъс.

— Мистър Бредфорд, ако обичате.

— Съжалявам. Мистър Бредфорд вече си тръгна.

— Как мога да го намеря?

— Мистър Бредфорд ще бъде в офиса си утре сутринта в девет.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Съжалявам, сър.

— Не съжалявайте — казах. — Просто ми го намерете. Обажда се доктор Бери.

Не знаех дали името ми й говореше нещо, но бях длъжен да опитам. Тонът й се промени веднага.

— Останете на линията, докторе.

Последва кратка пауза, после секретарката се обади отново:

— Мистър Бредфорд точно си тръгваше, но ще говори с вас.

— Благодаря.

Чу се механично изщракване.

— Джордж Бредфорд на телефона.

— Мистър Бредфорд, обажда се Джон Бери.

— А, доктор Бери. Какво мога да направя за вас?

— Бих искал да поговорим за Арт Лий.

— Доктор Бери, тъкмо си тръгвах.

— Секретарката ви ми каза. Бихме могли да се срещнем някъде.

Той се поколеба и въздъхна в слушалката. Прозвуча като изсъскване на змия.

— Няма смисъл. Страхувам се, че решението ми е твърдо. Нищо не мога да променя.

— Просто една кратка среща.

Последва нова пауза.

— Добре. Ще ви чакам в моя клуб „Трафалгар“ след двайсет минути. До скоро.

Затворих телефона. Кучият му син: клубът се намираше в центъра на града. Трябваше да се претрепя от бързане, за да стигна навреме.

Оправих вратовръзката си и забързах към мястото на срещата.

Клуб „Трафалгар“ се помещава в малка невзрачна къща на Бийкън Стрийт, точно под Хил. За разлика от другите професионални клубове в по-големите градове „Трафалгар“ е толкова тих, че малцина бостънци подозират за съществуването му.

Никога преди не бях ходил там, но можех спокойно да предвидя обстановката: облицовани с махагон стаи с високи и прашни тавани; меки и тежки столове, облицовани в светлокафява кожа, удобни за сядане; ориенталски, но изтъркани килими. Атмосферата съответстваше напълно на членовете на клуба — сковани, състарени, но мъжествени. Докато си оставях палтото, видях табела, на която пишеше: „ГОСТИ ОТ ЖЕНСКИ ПОЛ СЕ ОБСЛУЖВАТ ОТ 16 ДО 17:30 ЧАСА САМО В ЧЕТВЪРТЪК.“ Бредфорд ме посрещна във фоайето.

Той беше безукорно облечен нисък, набит мъж. Черният му, с тънки бели райета костюм не беше измачкан след работния ден, обувките му блестяха, маншетите се показваха изпод ръкава на сакото му на точно определената дължина. Носеше джобен часовник на сребърна верижка и ключът му Фи Бета Капа контрастираше приятно на тъмния фон на жилетката му. Нямаше нужда да се ровя в „Кой кой е“, за да знам, че живее на Бевърли Фармс, че е учил в колеж и завършил право в Харвард, че жена му е пътувала до Васар и все още носи плетени поли, кашмирени пуловери и перли, или че децата му посещаваха Гротън и Конкорд. Бредфорд се радваше на всичко това спокойно и уверено.

— Готов съм за едно питие — каза той, докато се ръкувахме. — Вие какво ще кажете?

— Чудесно.

Барът беше на втория етаж — голяма стая с високи прозорци и изглед към Бийкън Стрийт. Вътре беше мрачно и миришеше слабо на цигарен дим. Мъжете, събрани на малки групички, си говореха ниско. Барманът знаеше какво харесва всеки от тях и ги обслужваше, без да чака поръчките им. Седнахме в два удобни стола и аз си поръчах водка „Бибсън“. Бредфорд кимна на бармана. Докато чакахме питиетата, той подхвана:

— Сигурен съм, че сте разочарован от решението ми…

— Не съм разочарован — казах, — защото не съдят мен.

Бредфорд бръкна в джоба си, извади часовник и го върна обратно.

— Никого не съдят в този момент — каза той.

— Не съм съгласен. Мисля, че в този момент съдят много хора.

Той побарабани раздразнено по масата и се намръщи на бармана. Това психиатрите наричат изместване на вниманието.

— И какво би трябвало да означава това? — попита той.

— Всеки в този град се пази от Арт като от чумав.

— И вие подозирате коварен заговор?

— Не, просто съм изненадан — отговорих.

— Имам един приятел — каза Бредфорд, — който твърди, че всички лекари са по природа наивни хора. Вие не ми приличате на наивен.

— Това комплимент ли е?

— Това е преценка.

— Опитвам се — казах.

— А в действителност тук няма нито мистерия, нито заговор. Опитайте се да разберете, че аз имам много клиенти, а мистър Лий е само един от тях.

— Доктор Лий.

— Съвсем вярно. Доктор Лий. Той е просто един от клиентите ми, а аз имам задължения към всички, които изпълнявам, доколкото мога. Случи се така, че говорих с офиса на областния прокурор, за да разбера кога ще се разглежда случаят на доктор Лий. Оказа се, че ще съвпадне по време с друго дело, което вече водя. Не мога да бъда в две съдебни зали едновременно. Обясних го на доктор Лий.

Напитките пристигнаха. Бредфорд вдигна чаша?

— Наздраве.

Той отпи от питието си и погледна чашата.

— Когато му обясних положението, доктор Лий го прие. Казах му също така, че фирмата ще направи всичко възможно да му осигури отлична защита. Имаме четирима блестящи юристи и е твърде възможно един от тях да…

— Но не е сигурно.

Той трепна.

— Нищо в тоя свят не е сигурно.

Отпих от питието си — беше противно: вермут с водка.

— Добри приятели ли сте със семейство Рандъл? — попитах.

— Да, познавам ги.

— Това има ли нещо общо с решението ви?

— Със сигурност не. — Той се изправи сковано. — Всеки адвокат се научава да не бърка клиента с приятеля. Това често му се налага.

— Особено в малък град.

Той се усмихна.

— Протестирам, ваше благородие.

Бредфорд отново отпи от питието си.

— Между другото, доктор Бери, трябва да знаете, че напълно симпатизирам на Лий. И двамата разбираме, че абортът е често срещан факт от живота. Последните проучвания сочат, че броят на абортите в Америка е около един милион годишно. Реално погледнато, те са необходими. Законите ни, свързани с абортите, са мъгляви, неточно формулирани и безсмислено строги. Но трябва да ви припомня, че лекарите често са по-строги от самия закон. Комитетите за аборти в болниците са прекалено предпазливи. Те отказват аборти дори когато законът не ги забранява. Според мен, преди да се промени законът за абортите, трябва да се промени отношението към тях в медицинските среди.

Не казах нищо. Прехвърлянето на топката е уважавана церемония — трябва да й се отдаде дължимото.

Бредфорд ме погледна.

— Не сте ли съгласен?

— Разбира се — казах, — впечатляваща оригинална защита на обвинен човек.

— Не възнамерявах да прозвучи като защита.

— Тогава вероятно не съм ви разбрал.

— Не бих се изненадал — изрече той сухо.

— Нито пък аз — отговорих, — защото не мога да открия смисъл в казаното от вас. Винаги съм мислил, че адвокатите говорят направо, вместо да заобикалят проблема.

— Опитвам се да изясня позицията си.

— Вашата позиция е прекалено ясна — продължих аз. — Притеснявам се за доктор Лий.

— Много добре. Тогава да говорим за доктор Лий. Той е подведен под отговорност по силата на седемдесет и осем годишен масачузетски закон, който третира аборта като углавно престъпление, наказуемо с глоби и затвор до пет години. Ако резултатът от аборта е смърт, присъдата може да бъде от седем до двайсет години.

— Това умишлено убийство ли е или неволно?

— Технически погледнато, нито едното, нито другото. От гледна точка на…

— Тогава присъдата подлежи ли на обжалване?

— По принцип да. Но в този случай не, защото обвинението ще се опита да докаже, че това е убийство по силата на общия закон, което означава, че всяка смърт, резултат на углавно престъпление, е убийство.

— Разбирам.

— При всички случаи обвинението ще представи доказателства — добри доказателства със сигурност, — че доктор Лий прави аборти. Те ще докажат, че Керън Рандъл предварително е посетила доктор Лий и той, необяснимо защо, не е записал това посещение. Ще докажат, че за няколко фатални часа в събота вечерта той няма алиби. Ще представят свидетелските показания на мисис Рандъл, че според признанията на Керън Лий е направил аборта. Накрая всичко ще се сведе до противопоставяне на показания. Лий, за когото е доказано, че прави аборти, ще твърди, че не го е направил; мисис Рандъл ще отстоява обратното мнение. Ако вие бяхте съдия, на кого щяхте да повярвате?

— Липсват доказателства, че доктор Лий е направил аборта на момичето. Свидетелските показания са изцяло косвени.

— Делото ще се разглежда в Бостън.

— Тогава го преместете някъде другаде — казах аз.

— На какви основания? Че моралният климат тук е неблагоприятен?

— Вие говорите за техническите подробности, аз говоря за спасяването на човек.

— В техническите подробности лежи силата на закона.

— И неговата слабост.

Той ме погледна замислено.

— Единственият начин да се спаси доктор Лий е да се докаже, че не той е извършил операцията, което пък означава, че трябва да се открие истинският извършител. Лично аз смятам, че шансовете за това са нищожни.

— Защо?

— Защото, след като говорих днес с Лий, останах с убеждението, че той отрича с половин уста. Мисля, че той го е направил, доктор Бери, мисля, че той я е убил.

Четиринайсет

Когато се върнах вкъщи, видях, че Джудит и децата са все още при Бети. Направих си друго питие — този път силно — и седнах в хола мъртвоуморен, неспособен да се разтоваря.

Имам лош темперамент. Знам го и се опитвам да се контролирам, но истината е, че съм груб и рязък в отношенията си с хората. Предполагам, че причината да съм патолог, е, че просто не харесвам себеподобните си. Разсъждавайки над изминалия ден, осъзнавам, че съм излизал от контрол много пъти. Това беше глупаво, безсмислено и рисковано поведение.

Телефонът иззвъня. Беше Сандерсън, шеф на патологичните лаборатории в Линкълн.

— Обаждам се от телефона на болницата — започна той.

— Окей — отговорих.

Телефонът имаше най-малко шест допълнителни телефонни поста. Вечер всеки можеше да бъде подслушван.

— Как мина денят ти? — попита Сандерсън.

— Интересно — отговорих, — а твоят?

— Имаше гнусни моменти.

Не беше трудно да си го представя. Всеки, който ми имаше зъб, щеше да си го изкара на Сандерсън. Беше толкова логично и просто за изпълнение, при това можеше да се направи доста изкусно — с някоя и друга пиперлия шега например или с привидно добронамерени въпроси като:

— О, говори се, че не ти достига персоналът.

— Разбрах, че Бери бил болен, но не си стоял вкъщи, вярно ли е?

Чувах в ушите си гневните изблици на шефовете на отделения:

— Сандерсън, как, по дяволите, очакваш да държа медицинския си персонал на линия, като ти пускаш патолозите си в отпуска през цялото време?

И накрая за капак някой от възмутените администратори:

— Това е отлично функционираща болница, където всеки има да изпълнява определени задължения. Няма място за излишен баласт на борда.

Силният натиск щеше да има за краен ефект или връщането ми в лабораторията, или назначаването на нов човек на мястото ми.

— Кажи им, че имам третичен сифилис — казах. — Това на първо време трябва да ги озапти.

— Няма проблем — засмя се Сандерсън. — За момента. Имам доста дебел врат. Мога да го държа протегнат под ножа още малко. — Той направи пауза и продължи: — Имаш ли представа колко ще продължи това?

— Не знам — казах. — Объркано е.

— Мини да се видим утре. Можем да го обсъдим — каза той.

— Добре. Може би дотогава ще знам повече. Засега е толкова мътно, колкото случая Перу.

— Разбирам. Тогава до утре.

— Добре.

Затворих, убеден, че бе разбрал за какво говоря — че в случая на Керън Рандъл има нещо нередно, нещо не на място, подобно на друг случай, който имахме преди три месеца — на рядка болест, наречена агранулоцитоза, за която е характерна липсата на бели кръвни телца в болния. Това е твърде сериозно състояние, защото без тях човешкият организъм не може да се справя с инфекциите. Обикновено хората носят болестотворните микроорганизми в устата или тялото си — най-често стафилококови бактерии или стрептококи, понякога и пневмококи — и когато защитните сили на организма намалеят, инфекцията побеждава. Пациентът беше американец, работещ за държавното здравеопазване на Перу. Той вземал продължително някакво перуанско лекарство против астма, докато един ден състоянието му започнало да се влошава. В устата му се появили афти, вдигнал температура и се чувствал отвратително. Той отишъл на лекар в Лима и си направил кръвен тест. Броят на кръвните му телца на кубичен сантиметър бил 600 (при нормален брой от 4000 до 9000 клетки). На следващия ден бил слязъл до 100, а на по-следващия вече бил 0. Той хванал самолета за Бостън и си записал час в нашата болница.

Направих биопсия на костен мозък, която извадих с куха игла от гръдната му кост. Прегледах я под микроскоп и бях озадачен. Открих много незрели бластни клетки в костния му мозък и въпреки че не беше нормално, не беше и чак толкова зле. „По дяволите, тук има нещо нередно“ — помислих аз и реших да говоря с лекуващия го лекар.

Неговият лекар изследвал лекарството, което пациентът вземал. Оказало се, че съдържа вещество, спряно на пазара още през 1942 година, защото потискало формирането на бели кръвни телца. Вземайки лекарството, пациентът бе пречил на организма си да произвежда бели кръвни телца и сега той бе беззащитен пред инфекциите. Лечението бе просто: лекарството трябваше да се спре и костният мозък щеше да се възстанови.

Обясних на лекаря, че на предметното стъкло костният мозък не изглеждаше толкова зле. Отидохме да видим пациента, който бе все още болен. Имаше язви в устата си и стафилококови инфекции по краката и гърба. Температурата му бе висока, от време на време се унасяше и на въпросите отговаряше бавно.

Не можехме да разберем защо костният му мозък бе почти нормален, след като той изглеждаше дяволски зле. Умувахме над това по-голямата част от следобеда. Около шестнайсет часа попитах лекаря дали е имало инфекция на мястото, където бяха направили пункция, за да вземат костен мозък. Отговори ми, че не е проверил. Отидохме при пациента и прегледахме гръдния му кош.

Зяпнахме от изненада: не беше продупчен. Биопсията на костния мозък не била взета от този пациент. Една от стажантките се беше объркала. Незабавно взехме проба от нашия пациент и веднага видяхме колко е увреден костният му мозък.

По-късно пациентът се оправи, но аз никога няма да забравя как си блъскахме главите над резултатите от лабораторията.

Сега имах същото чувство: имаше нещо смущаващо, нещо не на мястото си. Не можех да се закълна, но подозирах, че целите на хората, които имаха отношение към случилото се, бяха противоположни; имах усещането, че сякаш говорим за различни неща, че не се чуваме. Моята позиция беше ясна: Арт беше невинен до доказване на противното, а това още не бе направено.

Но като че ли никой друг не го беше грижа дали е виновен, или не. За тях беше без значение това, което на мен ми се струваше съдбоносно.

Но защо беше така?