Аборт

Едно

Веднъж на месец Създателят се смиляваше над „Люлката на свободата“ и позволяваше на слънцето да огрее Бостън. Днес беше точно този ден: хладен, искрящ, ясен, със свеж есенен въздух. Събудих се с добро настроение и с острото усещане, че нещо ще се случи.

Закусих обилно с две яйца, които изядох с виновно ожесточение, поглъщайки всичкия им холестерол. После отидох в кабинета си, за да си направя плана за деня. Започнах със съставянето на списък на всички, с които се бях срещал, като се опитвах да реша дали някой от тях не изглежда подозрителен. Никой не ми се стори такъв.

При аборта обикновено първият заподозрян като извършител е самата жена, тъй като много от тях се опитват да предизвикат аборта сами. Аутопсията показа, че Керън е била упоена за операцията, следователно не го беше направила сама.

Брат й е знаел как да го направи, но по това време е бил на смяна. Можех да проверя дали не лъже по всяко време, но засега нямах причини да не му вярвам. Питър Рандъл и Дж. Д. не биваше да се изключват, ако трябваше да се следва обичайният ход на процедурата, но не можех да си представя някак си, че някой от тях може да направи такова нещо. После идваше ред на Арт или на някой от приятелите на Керън от Бийкън Хил, или на някой, за чието съществуване не подозирах.

Взирах се в списъка известно време, след което се обадих в Малори Билдинг в Сити. Алис не беше там. Разговарях с някаква друга секретарка.

— Имате ли диагнозите от патологията на Керън Рандъл?

— Знаете ли номера на случая?

— Не знам.

— Много неприятно — каза тя. — Това би могло да ми помогне.

— Моля ви, проверете го въпреки това.

Знаех прекрасно, че секретарката имаше файл пред себе си, на който бяха систематизирани всички приключили случаи от последния месец, подредени по азбучен ред и по номера. Нямаше да представлява никакъв проблем за нея. След дълга пауза тя каза:

— Ето това е. Вагинален кръвоизлив вследствие на перфорация на матката и разкъсвания, причинени от дилатация и кюртаж на тримесечна бременност. Вторичната диагноза е системна анафилаксия.

— Разбирам — казах аз, мръщейки се. — Сигурна ли сте?

— Просто чета това, което пише — каза тя.

— Благодаря.

Затворих телефона, чувствайки се странно. Джудит ми подаде чаша кафе.

— Какво стана?

— Според доклада от аутопсията Керън Рандъл е била бременна.

— Така ли?

— Да.

— А не е ли била?

— Според мен не.

Знаех, че е възможно да бъркам. Това можеше да се докаже при изследването с микроскоп, щом грубият преглед не бе доказал нищо.

Резултатът ми се струваше невероятен.

Обадих се в лабораторията на Мърф, за да разбера дали не бе приключил с хормоналното изследване на кръвта. Не беше. Нямало да бъде готово преди следобеда. Казах, че ще му позвъня отново. После отворих телефонния указател и проверих адреса на Анджела Хардинг. Тя живееше на Чеснът Стрийт. Много удобен адрес. Отидох да я видя.

Чеснът Стрийт е след Чарлз, близо до подножието на Хил. Това е много спокоен квартал с градски къщи, антикварни и зеленчукови магазини и стилни ресторанти. Повечето от живеещите тук хора бяха млади специалисти — лекари, адвокати и банкери, които търсеха прилично за живеене място, но все още не можеха да си позволят да се преместят в Нютън или Уелсли. Останалите живущи бяха 50-60-годишни професионалисти, с вече пораснали и женени деца, което им позволяваше да се върнат отново в града. Ако човек живее в Бостън, трябва да живее на Бийкън Хил. Разбира се, тук имаше и ученици, но обикновено те бяха натъпкани по трима-четирима в малки апартаментчета — само по този начин можеха да си платят наема. Изглежда, по-възрастните жители харесваха учениците — те добавяха малко цвят и младост на квартала. Което ще рече, че харесваха учениците дотолкова, доколкото те се държаха прилично и изглеждаха чисти.

Анджела Хардинг живееше на втория етаж на къща без асансьор. Почуках на вратата. Отвори ми слабо, тъмнокосо момиче, облечено в минижуп и пуловер. Беше с нарисувано на бузата цвете и големи сини слънчеви очила.

— Анджела Хардинг?

— Няма я — каза момичето. — Закъснели сте. Тя вече излезе. Но може и да се обади.

— Казвам се Джон Бери, работя като патолог — представих се аз.

— А — момичето прехапа устни и ме погледна подозрително.

— Вие Бъбълс ли сте?

— Да. Откъде знаете? — попита тя, после щракна с пръсти: — Разбира се, бяхте със Суперхед снощи.

— Да.

Тя се дръпна от вратата.

— Влезте.

Стаята беше почти гола — имаше само едно канапе и две възглавници на пода; през една отворена врата се виждаше неоправено легло.

— Опитвам се да науча нещо за Керън Рандъл — казах.

— Дочух вече.

— Тук ли живяхте миналото лято?

— Да.

— Кога видяхте Керън за последен път?

— Не съм я виждала от месеци. Нито пък Анджела я е виждала.

— Анджела ли ви го каза?

— Да, разбира се.

— Кога?

— Снощи. Говорихме за Керън. Разбирате ли, току-що бяхме научили за нейната, ъъъ, злополука.

— Кой ви каза?

Тя сви рамене:

— Носят се слухове.

— Какви слухове?

— Че са я изстъргали лошо.

— Знаете ли кой го е направил?

— Хванали са някакъв лекар. Но това сигурно вече го знаете.

— Да — отговорих.

— Вероятно го е направил той — каза тя и сви рамене. После прибра черната си дълга коса от лицето. Имаше много бледа кожа. — Но не знам.

— Какво имате предвид?

— Е, Керън не беше глупачка. Тя знаеше, че има риск. Нали е минавала през това и преди, включително миналото лято.

— Аборт ли е правила?

— Да, точно така. После изпадна в депресия. Тогава на два пъти се надруса жестоко и се получиха усложнения. Това я разтърси. Знаеше, че е опасно, страдаше заради бебетата. Ние смятахме, че известно време след аборта не бива да се дрогира, но тя настоя и беше ужасно, наистина ужасно.

— Какво точно се случи?

— Един път тя беше ножът. Стържеше стаята и през цялото време пищеше, че е кървава, че всички стени са напръскани с кръв. Мислеше, че прозорците са бебета, които почервеняват и умират. Беше непоносимо.

— Вие какво направихте?

— Грижехме се за нея — Бъбълс сви рамене. — Какво можехме да направим?

Тя се пресегна към масата и взе бурканче, което се затваряше с телено клупче. Махна с клупчето и във въздуха се понесоха рояк балончета. Тя ги гледаше внимателно, докато те едно след друго бавно падаха на пода и се пукаха.

— Кой направи аборта миналото лято? — попитах.

Бъбълс се засмя:

— Не знам.

— Как се случи?

— Ами напомпаха я. Тя обяви, че ще се отърве от бебето, замина за ден и след това се върна, цялата засмяна и щастлива.

— И никакви проблеми?

— Никакви. — Тя пак направи рояк балончета. — Извинете ме за момент.

Бъбълс отиде в кухнята, наля чаша вода и я изпи с някакво хапче.

— Бях започнала да се „приземявам“, знаете ли? — каза тя.

— Какво взехте?

— Метидрин.

— На метидрин ли сте през цялото време?

— Точно като всички лекари — тя отметна назад косата си. — Винаги задавате въпроси.

— Откъде се снабдявате?

Бях видял капсулата. Беше най-малко пет милиграма. На черния пазар повечето от материала се продаваше по един милиграм.

— Забравете — каза тя. — Става ли? Просто забравете.

— Тогава защо ме оставихте да видя, че го пиете?

— Перчех се.

— Може и така да е. Керън на инжекции ли беше?

— Керън беше на всичко. — Бъбълс въздъхна. — Тя се боцкаше.

Трябва да съм изглеждал озадачен, защото момичето забоде пръст в ръката си, имитирайки венозна инжекция.

— Никой друг не се боцка. Керън надмина всички.

— Как се чувстваше после?

— Като в ада. Наистина изключваше. Дълбоки, много дълбоки потъвания.

— Изключена ли остана?

— Да. До края на лятото не го направи нито веднъж с момче. Сякаш се страхуваше.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Огледах стаята.

— Къде е Анджела? Бих искал да говоря с нея.

— Навън. Точно сега и тя би желала да говори с вас.

— Защо? Някакви проблеми ли има?

— Не.

— Доколкото разбрах, тя е медицинска сестра.

— Точно така. Имате…

Точно в този момент вратата се отвори и в стаята се втурна високо момиче:

— Кучия му син го няма никъде. Крие се скапаният…

Като ме видя, тя спря.

— Здрасти, Андж — каза Бъбълс и кимна към мен. — Едно готино старче е дошло да те види.

Анджела Хардинг пресече бързо стаята, тръшна се на канапето и запали цигара. Носеше много къса черна рокля, мрежести чорапи и лачени ботуши. Имаше дълга тъмна коса и лице с класическа красота — изваяните черти на модел. Беше трудно да си я представя като медицинска сестра.

— Вие ли сте този, който се интересува от Керън?

Кимнах утвърдително.

— Андж, аз не му казах — обади се Бъбълс.

— Би ли ми донесла кола, Бъбълс? — попита Анджела. Бъбълс кимна и тихо отиде в кухнята. — Искате ли кола?

— Не, благодаря.

— Както желаете — тя сви рамене, смукна от цигарата си и я угаси. Движенията й бяха резки, но тя запазваше самообладание и лицето й излъчваше спокойствие.

— Не исках да говоря пред Бъбълс за Керън — започна приглушено тя. — Бъбълс доста се разстрои.

— За Керън?

— Да. Бяха много близки.

— А вие?

— Не чак толкова. Добро момиче, малко диво, но забавно. Най-напред губеше мярката. Решихме да живеем в една стая, ние трите. По-късно Бъбълс се премести при Суперхед, а аз не можех да се отърва от Керън. Не беше никак лесно.

— Защо?

— Беше много щура, направо луда.

Бъбълс се върна с колата:

— Не е вярно.

— Не и за теб. Пред теб тя се преструваше.

— Просто те е яд, защото…

— Да. Правилно, разбира се. — Анджела вирна глава, кръстоса крака и се обърна към мен:

— Тя говори за Джими. Той беше стажант в Отделението за бърза помощ.

— Това вашата служба ли е?

— Да — каза тя. — Между мен и Джими имаше нещо. Мисля, че беше красиво. Но Керън се намеси.

Анджела запали цигара, избягвайки погледа ми. Не можех да реша дали говори на мен или на Бъбълс. Очевидно двете момичета не бяха на едно мнение.

— Никога не бях допускала, че ще го направи — продължи Анджела. — Не и собствената ми съквартирантка. Искам да кажа, че все пак има правила…

— Тя го харесваше — каза Бъбълс.

— Да, предполагам. За някакви 72 часа.

Анджела стана и започна да се разхожда назад-напред из стаята. Роклята й стигаше едва до средата на бедрото. Беше зашеметяващо красиво момиче, много по-красива от Керън.

— Не си справедлива — каза Бъбълс. — Знаеш, че това, което казваш, е лъжа. Знаеш, че Джими…

— Не знам нищо. Знам само, че Джими сега завършва стажа си в Чикаго, а аз не съм с него. Може би, ако бях… — Анджела спря.

— Може би — обади се Бъбълс.

— Може би какво? — попитах аз.

— Това вече няма значение — каза Анджела.

— Кога видяхте Керън за последен път?

— Не си спомням. Трябва да е било някъде през август, преди тя да започне училище.

— И не сте се виждали миналата седмица?

— Не — отвърна тя, все още крачейки из стаята, като дори не забави крачка.

— Това е странно. Алън Зенър я е видял миналата неделя.

— Кой?

— Алън Зенър, един от приятелите й.

— Аха.

— И тя му казала, че идва насам.

Анджела и Бъбълс се спогледаха.

— Мръсен малък… — каза Бъбълс.

— Не е ли истина? — попитах.

— Не — отговори твърдо Анджела. — Не сме я виждали.

— Но той беше сигурен…

— Просто е променила решението си. За нея това беше нещо обичайно.

— Андж, виж какво…

— Ще ми донесеш ли още една кола?

Скритата заповед в гласа не можеше да се сбърка. Бъбълс покорно отиде за друга кола.

— Бъбълс е мило момиче — каза Анджела, — но е малко наивна. Тя обича нещата да имат добър край. Затова случилото се с Керън я притеснява толкова.

— Разбирам.

Тя спря да се разхожда и застана срещу мен. Тялото й застина в ледено спокойствие.

— Имате ли да ме питате още нещо?

— Просто исках да знам дали сте се видели с Керън.

— Не. Отговорът е не.

Аз се изправих.

— Добре. Благодаря ви за отделеното време.

Анджела кимна. Вече на вратата чух Бъбълс да казва:

— Тръгва ли си?

— Млъкни! — отвърна Анджела.

Две

Малко преди обяд се обадих в офиса на Бредфорд и ми казаха, че ще поемат случая на доктор Лий. Мъжът се казваше Джордж Уилсън. Свързаха ме с него. По телефона гласът му звучеше спокойно и самоуверено. Той се съгласи да пием по едно питие в пет, само че не в клуб „Трафалгар“. Щяхме да се срещнем в „При Кръшер Томпсън“, бар в центъра на града.

После обядвах в един крайпътен ресторант и прочетох сутрешните вестници. Историята с арестуването на Арт най-накрая се беше разчула — раздута, изнесена на първите страници, въпреки че все още не беше свързана със смъртта на Керън Рандъл. Освен публикациите имаше и снимка на Арт. Под очите му се виждаха тъмни садистични кръгове, ъгълчетата на устните му бяха извити злобно, а косата му — разчорлена. Имаше вид на дребен хулиган.

Материалите не казваха много, просто изнасяха фактите по арестуването му. Нямаше нужда от обяснения — снимката беше достатъчно красноречива. А никой не може да заведе дело за манипулиране на общественото мнение на базата на снимка, която го прави да изглежда отвратителен.

След като се наобядвах, запалих цигара и се опитах да систематизирам нещата, но без особен успех. Сведенията, които бях успял да събера за Керън, бяха твърде противоречиви и несигурни. Те не бяха достатъчни, за да избистря представата си за нея, нито пък ми помагаха да реша, какво би направила, пристигайки за уикенда в Бостън, бременна и нуждаеща се от аборт.

В един отново позвъних в лабораторията на Мърфи. Той вдигна телефона.

— Здравей, Мърф. Какви са резултатите?

— На Керън Рандъл ли? Току-що се обадиха от Сити. Уестън искаше да знае дали си носил тук кръвна проба.

— И какво му каза?

— Че си носил.

— Той какво отговори?

— Искаше да знае резултатите. Съобщих му ги.

— А те какви са?

— Изключено е да е била бременна.

— Окей, Благодаря.

— Ще ми обясниш ли всичко това, Джон?

— Не сега — отвърнах.

— Ти обеща.

— Знам. Но не сега.

— Знаех си, че ще ме изпързаляш — каза Мърф. — Сара ще ме намрази. — Сара беше жена му. Разпространяването на клюки беше нейната стихия.

— Съжалявам, но наистина не мога.

— Дяволски гаден номер като за стар приятел. Ако тя подаде молба за развод, ще те призова като съподсъдим.

Три

Пристигнах в патологичните лаборатории Малори в три. Първият човек, когото срещнах, беше Уестън. Изглеждаше уморен. Поздрави ме с крива усмивка.

— Какво откри? — попитах.

— Тестовете за бременност са отрицателни.

— Нима?

— Да. — Той вдигна папката с патологичния протокол и я прелисти. — Няма основания за каквито и да е съмнения.

— Позвъних тук по-рано и ми казаха, че е била бременна в третия месец.

— С кого говори? — попита внимателно Уестън.

— Със секретарката.

— Трябва да е било грешка.

— Сигурно — казах аз.

Той ми подаде папката.

— Искаш ли да видиш и предметните стъкла?

— Да, моля те.

Отидохме в патологичната картотека — дълга стая, разделена на отделни кабинки, където патолозите държаха микроскопите и предметните стъкла и пишеха докладите си след аутопсиите. Спряхме пред една кабинка.

— Ето ги — Уестън посочи кутия с предметни стъкла. — Любопитен съм да разбера мнението ти за тях, след като ги прегледаш.

Той си тръгна, а аз седнах пред микроскопа, включих лампичката и започнах да работя. В кутията имаше около 30 предметни стъкла с проби от по-важните органи. Шест среза бяха взети от различни части на матката. Започнах от тях. Веднага се виждаше, че не е имало бременност. Ендометриумът не беше хиперпластичен. Най-малкото изглеждаше неактивен и атрофичен, с тънък пролиферативен слой, малко жлези и намалено кръвоснабдяване. Прегледах още няколко предметни стъкла, за да съм сигурен. Всички бяха еднакви. Някои съдържаха тромбози от остъргването, но това беше единствената разлика.

Докато наблюдавах предметните стъкла, аз размишлявах усилено. Момичето не е било бременно, но е било убедено, че е. Затова мензисът е спрял. Това обясняваше заспалия вид на ендометриума. Но какво беше причинило спирането на мензиса? Прехвърлях наум различните възможности.

Незабавно се сетих, че неврогенните фактори са от решаващо значение за момиче на нейната възраст. Напрежението и възбудата от започването на училище и преместването в нова среда може временно да са потиснали менструацията, но не и за цели три месеца и не с характерните промени — напълняване, промяна в окосмяването и т.н. После идваха хормоналните отклонения — адренален вирилизиращ синдром, Щайн-Левентал, радиация. Поради една или друга причина всички изглеждаха малко вероятни, но имах бърз начин да разбера. Трябваше да открия коя е истинската причина.

Сложих предметното стъкло с проба от надбъбречната жлеза на поставката на микроскопа. Имаше признаци на кортикална атрофия, особено в зона фасцикуларис. Зона гломерулаза изглеждаше нормална.

Това изключваше вирилизиращите синдроми и адреналния тумор.

После прегледах яйчниците. Промените тук бяха поразяващи. Фоликулите бяха малки, незрели, приличаха на увехнали. Целият орган, както и ендометриумът на матката, изглеждаше заспал.

Това изключваше Щайн-Левентал и тумор на яйчниците.

Накрая сложих под микроскопа предметното стъкло с проба от щитовидната жлеза. Атрофията на жлезата бе очевидна и на най-слабото увеличение. Фоликулите се бяха свили и ограничаващите ги клетки бяха ниски. Ясно изразен хипотиреидизъм.

Това значеше, че щитовидната жлеза, надбъбречната жлеза, яйчниците — всички бяха атрофирали. Диагнозата беше ясна, въпреки че причината за болестта не беше. Отворих папката и прочетох официалния доклад. Беше направен от Уестън. Стилът беше прям и делови. Стигнах до заключението. Беше отбелязал, че ендометриумът е оскъден и изглежда анормален, но според него другите жлези имаха относително нормален вид, със съмнения за атрофични промени.

Затворих папката и отидох да го потърся.

Кабинетът му беше голям, пълен с наредени по стенните рафтове книги и много подреден. Той седеше зад старо тежко бюро и пушеше лула; осанката му вдъхваше уважение и респект.

— Откри ли нещо смущаващо?

Поколебах се за миг. Питах се дали не крие и той нещо, дали не се е присъединил към другите, които искаха да обвинят Арт несправедливо. Реших, че е невъзможно. Уестън не можеше да бъде купен — не и на неговата възраст, не и с неговата репутация. Пък и не беше особено близък със семейство Рандъл. Нямаше никакви причини да фалшифицира доклада.

— Да — казах. — Бях смутен от заключението ви.

Той спокойно изпусна облаче дим с лулата си.

— О!

— Да. Току-що прегледах пробите и те ми се сториха доста атрофичнн. Помислих си, че вероятно…

— Добре, Джон. Знам какво ще кажеш — каза Уестън, подсмихвайки се. — Ти си си помислил, че вероятно ще поискам да ги видя отново. — Той ми се усмихна. — Преглеждал съм ги вече два пъти. Това е важна аутопсия и я направих толкова внимателно, колкото можах. Когато за пръв път изучавах предметните стъкла, имах чувството, както и ти, че е налице хипопитуитаризъм, засегнал трите важни органа — щитовидната жлеза, надбъбречната жлеза и половите жлези. Чувството ми беше много силно, затова се върнах към целите органи. Както ти самият казваш, промените при тях не са ясно изразени.

— Възможно е болестта да е в начален стадий — казах аз.

— Да, така е. Точно това усложнява нещата. Добре би било да се прегледа мозъкът, да се потърсят признаци за тумор или инфаркт. Но вече е невъзможно — тялото беше кремирано тази сутрин.

Той се усмихна отново.

— Седни, Джон. Изнервям се, като стърчиш така. — След като седнах, той продължи: — Така или иначе, прегледах целите органи и пак се върнах към пробите. Този път не бях толкова сигурен. Не бях напълно убеден. Така че проверих някои стари случаи на панхипопитуитаризъм, прегледах предметните им стъкла и накрая изследвах предметните стъкла на Рандъл за трети път. Все имах чувството, че не мога да бъда сигурен за диагноза нефункциониране на хипофизата, но колкото повече гледах, толкова по-сигурен ставах. Нужни ми бяха още доказателства — патология на мозъка, рентгенови лъчи или кръвни хормони. Затова се обадих на Джим Мърфи.

— Нима?

— Да. — Лулата му угасна и той я запали отново. — Подозирах, че си взел кръвната проба, за да пуснеш естрадиолови тестове, и че ще хванеш Мърфи да ги направи. Исках да знам също така дали не си решил да провериш нивата и на другите хормони — ТСХ, АКТХ, Т4 — нещо, което би могло да помогне.

— Защо просто не ми се обади?

— Звъних, но в лабораторията не знаеха къде си.

Кимнах. Всичко, което беше казал, имаше смисъл.

Усещах как тялото ми бавно се отпуска.

— Между другото — каза Уестън, — разбрах, че преди известно време са правени няколко черепни снимки на Керън Рандъл. Имаш ли представа какво са показали?

— Нищо — казах. — Всичко е съвсем нормално.

— Жалко — въздъхна Уестън.

— Въпреки това има нещо интересно.

— Какво е то?

— Снимките били поръчани, защото се е оплаквала от замъглено зрение.

Уестън въздъхна отново.

— Джон, знаеш ли коя е най-честата причина за замъглено зрение?

— Не.

— Недоспиването. — Той премести лулата в единия край на устата си и я хвана със зъби. — Какво би направил, ако беше на моето място? Да поставиш диагноза въз основа на оплакване, което не е хванато на рентген.

— Предметните стъкла навеждат на други изводи — напомних му аз.

— Да, но само навеждат — той бавно поклати глава. — Случаят е твърде заплетен, Джон. Няма да го усложня още повече с диагноза, за която не съм сигурен. Та нали, в края на краищата, могат да ме извикат в съда да я защитавам? По-добре да не си протягам врата. Ако обвинението или защитата пожелаят патолог да прегледа материала отново и той поиска да изложи собствения си врат, чудесно. Материалът е тук за всеки, който иска да го види. Но аз няма да го направя. Годините, прекарани от мен в съдебната зала, ме научиха поне на едно нещо.

— И какво е то?

— Никога не заемай позиция, особено ако не си сигурен, че може да бъде защитена от всяка яростна атака. Този съвет повече подхожда за генерал — каза той, усмихвайки се, — но всъщност съдебната зала не е нищо повече от много цивилизована война.

Четири

Трябваше да намеря Сандерсън. Бях му обещал да се видим, а и сега отчаяно се нуждаех от съвета му. Но като влизах във фоайето на Линкълн Хоспитъл, първия човек, когото срещнах, беше Хари Фалън.

Той се промъкваше надолу по един коридор, облечен в шлифер и със захлупена над челото шапка. Хари беше интернист с дълъг стаж в покрайнините на Нютън; беше също така и бивш актьор и нещо като клоун. Поздравих го и той бавно повдигна периферията на шапката си. Лицето му беше бледо, а очите — кръвясали.

— И’ъм настимка — каза Хари.

— При кого ходиш?

— При Гордън. Гламния стажант — той извади носна кърпичка и звучно издуха носа си. — За лошата си настимка.

— Звучиш, сякаш си глътнал памук.

— Бла’одаря ти мноу. — Той подсмъркна. — Това не е за смях.

Беше прав, разбира се. Всички практикуващи лекари се страхуваха от болести. Дори малките настинки се отразяваха зле на имиджа на, най-общо казано, „връзката на лекаря с пациента“, и всяка сериозна болест се превръщаше в най-висока степен в добре укривана тайна. Когато старият Хенли най-накрая разви хроничен гломерулонефрит, той стигна до крайни мерки, за да бъде сигурен, че пациентите му няма да научат — и като крадец посещаваше лекаря си посред нощ.

— Не звучи като лоша настинка — опитах се да го успокоя.

— Хъ. Така ли мислиш? Чуй ме само. — И той отново си издуха носа, издавайки дълъг, пронизителен звук като на автомобилна сирена — нещо средно между ерихонска тръба и хъркането на хипопотам в агония.

— Откога си така?

— ’ва ’ни. ’ва слочести, слочести ’ни. Пациентите ми сабелясват.

— Какво вземаш?

— Горещ пумш. Най-доброто при вирус. Но сфетът е срещу мен, Дшон. Тнес на фсичкото отгоре получих бицетче.

— Бицетче?

— Да. За непрафилно паркиране.

Засмях се, но подсъзнателно нещо ме тормозеше, нещо, което трябваше да помня, но го бях забравил и пренебрегнал.

Беше странно и дразнещо чувство.

Намерих Сандерсън в патологичната библиотека — квадратна стая със сгъваеми столове, прожектор и екран. Тук се провеждаха патологичните конференции, на които се обсъждаха аутопсиите, и те бяха толкова чести, че практически не можеха въобще да се ползват книгите от библиотеката. На полиците в кутии бяха докладите на всички направени в Линкълн аутопсии от 1923 година досега — годината, в която започва да се съхранява информацията. Никой нямаше представа колко души и от каква болест са умрели преди това. Но с увеличаването на знанията за медицината и за човешкото тяло тази информация стана жизненоважна. Едно доказателство за увеличения интерес беше броят на аутопсиите — докладите за направените през 1923 година аутопсии се побираха в една тънка кутия, а направените през последната година заемаха половин лавица. Повече от 70% от починалите в болницата пациенти бяха аутопсирани и докладите от тях в бъдеще щяха да се съхраняват на микрофилми.

В единия ъгъл на стаята имаше кафеварка, захарница, купчина картонени чаши и табелка, на която беше написано: „Пет цента за чаша. Честна каубойска.“ Сандерсън се суетеше около кафеварката, опитвайки се да я накара да заработи. Тя представляваше истинско предизвикателство за всеки лекар: говореше се, че никой не би могъл да завърши патологичния си стаж в Линкълн, ако не й хване цаката.

— Някой ден — мърмореше Сандерсън — ще се електронокаутирам на това дяволско нещо. — Той пъхна щепсела в контакта, чу се пращене. — Аз или някой друг нещастен кучи син. Искаш ли сметана и захар?

— Да, моля те.

Сандерсън наля две чаши, държейки кафеварката на една ръка разстояние. Беше прословут с отчайващата си непохватност в боравенето с всякакви механични уреди. Имаше изключително, почти инстинктивно разбиране за човешкото тяло и функциите на плътта и костите, но стоманените предмети и електроуредите бяха извън възможностите му. Той живееше в постоянен страх, че колата, телевизорът или стереото му ще се счупят или повредят, и се отнасяше към тях като към потенциални изменници.

Той беше висок, едър човек, капитан на гребна лодка в тежка категория някога в Харвард. Ръцете му от лакътя надолу и китките му бяха толкова дебели, колкото на повечето мъже прасците. Имаше сериозно, непроницаемо лице: би могъл да бъде съдия или отличен играч на покер.

— Уестън каза ли нещо друго? — попита той.

— Не.

— Изглеждаш нещастен.

— Да кажем, че съм притеснен.

Сандерсън поклати глава.

— Мисля, че търсиш под вола теле — каза той. — Уестън не би фалшифицирал заключенията за никого. Щом казва, че е несигурен, значи наистина е несигурен.

— Може би е добре да ги прегледаш ти самият.

— Бих искал, но знаеш, че е невъзможно.

Беше прав. Ако отидеше в Малори и поискаше да види предметните стъкла, Уестън щеше да го приеме като лична обида. Такова нещо просто не се правеше.

— Може би, ако той ти предложеше…

— Но защо би го направил?

— Не знам.

— Уестън, е поставил диагнозата и се е подписал под нея. С това въпросът е приключен, освен ако не излезе отново на бял свят по време на съдебен процес.

Почувствах, че потъвам. В последно време бях започнал силно да вярвам, че съдебен процес не бива да има, защото дори оправдателната присъда би навредила на репутацията и практиката на Арт. Съдебният процес трябваше да бъде предотвратен.

— Но ти мислиш, че Керън е била болна от хипопитуитаризъм?

— Да.

— Кои са причините за болестта?

— Мисля, че тумор.

— Аденом?

Хромофобният аденом е най-често срещаният тумор на хипофизната жлеза. Той се развива бавно и е относително доброкачествен, но притиска оптичния нерв и причинява проблеми със зрението и може да причини ендокринна дисфункция.

— Предполагам. А може би краниофарингиома. Откога е?

— Не може да е от много отдавна — казах. — Рентгеновите снимки отпреди четири месеца са нормални. Липсва увеличение или ерозия на турското седло. Но все пак тя се е оплаквала от проблеми със зрението.

— Какво ще кажеш за псевдотумор?

Мозъчният псевдотумор е заболяване, срещано най-вече при жените и малките деца. Пациентите имат всички симптоми на тумор, а всъщност такъв липсва. Понякога при жените се получава от вземането на хапчета против забременяване. Но доколкото знаех, Керън не пиеше такива хапчета. Казах го на Сандерсън.

— Много жалко, че нямаме проби от мозъка — каза той.

Кимнах.

— От друга страна — продължи Сандерсън, — е правен аборт. Не бива да го забравяме.

— Знам — отвърнах аз. — И това е само още едно доказателство, че не го е правил Арт. Той не би пристъпил към аборт, преди да направи тест за бременност, а резултатът от него би бил отрицателен.

— В най-добрия случай това са само косвени доказателства.

— Знам — отговорих. — Но все пак е нещо. Начало.

— Има и друга възможност — каза Сандерсън. — Да приемем, че лекарят, правил аборта, е приел на доверие твърденията на Керън, че е бременна.

Намръщих се.

— Не разбирам. Арт не е познавал момичето, никога не я е виждал преди. Той не би…

— Нямам предвид Арт. — Сандерсън гледаше в краката си, сякаш се срамуваше от хрумналата му мисъл.

— А кого?

— Ами, не съм много сигурен…

Чаках търпеливо.

— Много лайна са хвърлени вече. Не искам да добавям още — каза той.

Отново замълчах.

— Мислех, че съм добре информиран за тези неща, но не го знаех до днес. Както ти е добре известно, цялата медицинска общност днес разпространява слухове. Дъщерята на Дж. Д. Рандъл умира от аборт. Не можеш да спреш другите лекари да коментират. — Сандерсън въздъхна. — Така или иначе, това го е казала на жена ми една от съпругите. Дори не знам дали е вярно.

Не желаех да насилвам Сандерсън. Можеше да продължи, когато поиска. Запалих цигара и зачаках търпеливо.

— О, по дяволите! Сигурно е просто слух. Не мога да си представя, че е възможно.

— Но какво точно? — не се стърпях аз.

— Питър Рандъл. Питър прави аборти. Тихомълком и по изключение, но прави.

— Исусе! — възкликнах аз и седнах на един стол.

— Трудно е да се повярва — каза Сандерсън.

Пушех и премислях чутото. Ако Питър правеше аборти, знаеше ли за това Дж. Д.Рандъл? Дали пък не се опитваше да прикрие Питър? Какво имаше предвид под „семейни проблеми“? И ако беше така, защо Арт трябваше да плаща? Още повече, защо Питър е направил аборта? Той вече е имал доказателства, че нещо с момичето не е наред. А е достатъчно добър лекар, за да не помисли за тумор на хипофизата. Ако Керън бе отишла при него с твърдение го, че е бременна, той със сигурност щеше да се сети за проблемите й със зрението. И щеше да й направи изследвания.

— Не го е направил Питър — казах аз.

— Може би тя е настояла. Може би е бързала. Имала е само един уикенд.

— Не. Той не би се оставил да го насилят.

— Тя му беше роднина.

— Била е млада и истерична — казах, припомняйки си описанието на Питър.

— Би ли могъл да бъдеш сигурен, че е отказал?

— Не — признах.

— Да предположим, че го е направил. Да приемем, че мисис Рандъл е знаела за аборта. Или че момичето, както е кървяло до смъртта си, е казало, че го е направил Питър. Как би постъпила мисис Рандъл? Би ли предала своя девер?

Усещах накъде клонеше той. Това предположение със сигурност обясняваше една от най-неясните страни в целия случай — защо мисис Рандъл бе извикала полиция. Но не ми харесваше и го казах на Сандерсън.

— Причината да не го приемаш е, че Питър ти е симпатичен.

— И така да е.

— Не можеш да си позволиш да изключваш него или когото и да е. Знаеш ли къде е бил Питър миналата неделя вечер?

— Не.

— Нито пък аз. Но мисля, че си струва да се провери.

— Не — отсякох. — Не си струва. Не е той. Но дори да се бе хванал, не би го направил така. Никой професионалист не би си оставил ръцете.

— Ти предрешаваш случая — каза Сандерсън.

— Помисли сам. Ако е възможно да го е направил Питър — без тестове, без нищо, — то тогава е възможно да го е направил и Арт.

— Да — каза Сандерсън кротко. — Сетих се за това.

Пет

Чувствах се раздразнен, когато се разделихме със Сандерсън. Не можех да определя защо точно. Вероятно беше прав, вероятно, без да мога да се мотивирам, търсех стабилни основи, търсех хора, на които да вярвам.

Но имаше и нещо друго. Ако се стигнеше до съдебен процес, вероятността да бъдем въвлечени и ние със Сандерсън беше голяма. Тогава щеше да излезе наяве и ролята ни на измамници на Комисията за изследване на тъканите. И двамата със Сандерсън имахме голям дял в цялата работа — почти колкото този на Арт. Не бяхме го споменавали, но през цялото време тази мисъл стоеше изтикана в подсъзнанието ми, а бях сигурен, че и в неговото. Това правеше интерпретацията на нещата различна.

Сандерсън беше абсолютно прав — можехме да прехвърлим подозренията върху Питър Рандъл. Но ако го направехме, никога нямаше да знаем защо сме постъпили така. Разбира се, винаги можехме да кажем, че сме вярвали, че той е виновният. Или — че е било оправдано да се спаси несправедливо обвинен човек.

Но никога нямаше да бъдем сигурни дали не сме го направили, за да запазим себе си.

Преди да предприема каквото и да било, трябваше да събера повече информация. В предположението на Сандерсън не се правеше разлика дали мисис Рандъл със сигурност знае, че Питър е направил аборта, или просто подозира, че е така.

А и още един въпрос висеше без отговор: ако мисис Рандъл подозираше, че Питър е направил аборта, и искаше да предотврати арестуването му, защо бе назовала името на Арт? Каква информация имаше за него?

Арт Лий беше внимателен и предпазлив човек. Името му не се споменаваше всекидневно от бременните жени в Бостън. За него знаеха няколко лекари и относително малък брой пациентки. Клиентелата му беше внимателно подбирана.

Откъде можеше да знае мисис Рандъл, че Лий прави аборти? Отговора можеше да знае само един човек: Фриц Вернер.

Фриц Вернер живееше в една хубава къща на Бийкън Стрийт. На приземния й етаж се намираха кабинетът му, който се състоеше от чакалня и голяма, удобна стая с бюро, стол и диван — и библиотеката. Живееха на горните два етажа. Качих се направо на втория етаж и влязох в дневната. Намерих я непроменена — голямото бюро до прозореца бе затрупано с тетрадки, скицници, пастели; на стените висяха картини на Пикасо и Миро, снимка на Т.С.Елиът, гледащ сърдито към фотоапарата, портрет с автограф на Мариан Мур, разговаряща с приятеля си Флойд Патерсън.

Фриц седеше в тежко кресло, облечен в огромен обемист пуловер. На ушите си имаше слушалки, пушеше дебела цигара и плачеше. Сълзите се стичаха по плоските му бледи бузи. Когато ме видя, той избърса очите си и свали слушалките.

— А, Джон. Познаваш ли произведенията на Албинони?

— Не — казах.

— Тогава не знаеш и адажиото му.

— Страхувам се, че е така.

— То винаги ме натъжава. — Той отново избърса очите си. — Дяволски е тъжно. Толкова е хубаво. Но седни де.

Седнах. Той изключи касетофона и извади касетата. Грижливо избърса праха й и я прибра.

— Радвам се, че дойде. Как мина денят ти?

— Интересно.

— Наминал си край Бъбълс?

— Да, видях я.

— Как я намираш?

— Смущаваща.

— Защо го казваш?

Аз се усмихнах.

— Не ме анализирай, Фриц. Никога не плащам сметките си на лекарите. Разкажи ми за Керън Рандъл.

— Много е мръсно, Джон.

— Държиш се като Чарли Франк.

— Чарли Франк не е пълен глупак — каза Фриц. — Между другото, казах ли ти, че сега имам нов приятел?

— Не.

— Великолепно създание. Много е интересен. Трябва да поговорим за него някой път.

— Разкажи ми за Керън Рандъл — върнах го към целта на разговора.

— Да. Всъщност — Фриц пое дълбоко въздух — ти не познаваше момичето, Джон. Тя не беше добро дете. Беше неприятна, лъжлива, злобна и с ужасна невроза. Граничеща с психоза, ако питаш мен.

Той отиде в спалнята и съблече пуловера си. Гледах го, докато обличаше чиста риза и си слагаше връзката.

— Проблемите й — каза Фриц — бяха от сексуално естество, резултат от травми в детството, свързани с родителите и. Баща й не е най-благоразумният човек, когото познавам. Фактът, че се е оженил за тази жена, е най-доброто доказателство. Ти виждал ли си я?

— Сегашната мисис Рандъл?

— Да. Наистина ужасна жена. — Той потръпна.

— Ти познаваше ли Керън?

— За нещастие да. Познавах и родителите й. За пръв път се срещнахме на онова великолепно, възхитително парти, дадено от баронеса…

— Хайде, опиши ми я — прекъснах го аз.

Фриц въздъхна.

— Това момиче, Керън Рандъл, беше живо въплъщение на родителите си със собствените им неврози. Тя в известен смисъл превръщаше фантасмагориите им в реалност.

— Какво точно имаш предвид?

— Отказът й да спазва правилата — стремежът да е сексуално свободна, без да я е грижа какво говорят хората, да излиза със съмнителни типове — атлети, негри и други такива.

— Била ли е някога твоя пациентка?

Той въздъхна отново.

— Не, слава Богу. В един момент ми предложиха да я взема, но отказах. По това време имах три други млади момичета за пациентки и те ми бяха достатъчни. Повече от достатъчни.

— Кой ти предложи да я вземеш?

— Питър, разбира се. Той е единственият разумен човек в семейството.

— Какво ще кажеш за абортите на Керън?

— Аборти?

— Хайде, Фриц.

Той отиде до един шкаф, извади спортно яке, облече го и оправи реверите му.

— Хората никога не разбират — каза той. — Тук се наблюдава една цикличност, едно добре познато явление — толкова познато, колкото инфарктът. Ти изследваш особеностите, симптомите, заболяването. Виждаш, че то се е проявявало многократно и преди това. Вироглаво дете намира слабото място на родителя си — с безпогрешна, фантастична точност — и започва да издевателства. А после, когато дойде наказанието, то трябва да бъде адекватно на същото това слабо място. Всичко трябва да си пасне: ако някой те попита нещо на френски, ти трябва да му отговориш също на френски.

— Не разбирам.

— За момиче като Керън е било важно наказанието. Тя е искала да бъде наказана, но наказанието, както и бунтът й, е трябвало да бъде сексуално по същество. Тя е искала да изстрада родилните болки, за да компенсира разрива със семейството си, с обществото, със собствения си морал… Казано е много добре в една книга… — Той започна да тършува на една лавица с книги.

— Няма нужда, не си прави труда.

— Не, не. Един прекрасен цитат. Ще ти хареса.

Той търси още известно време, после се изправи.

— Не мога да я намеря, но няма значение. Идеята е, че тя се е нуждаела от страдание, но никога не го е преживявала. Тази е била причината да продължава да забременява.

— Говориш като психиатър. Колко пъти е забременявала?

— Доколкото ми е известно, два пъти. Но това го знам от останалите си пациентки. Много жени са се чувствали заплашени от Керън. Тя е атакувала ценностната им система, представите им за добро и зло. Тя ги е провокирала, подмятала им, че са стари, без сексуален живот, плахи и глупави. Една жена на средна възраст не може да устои на такова предизвикателство, за нея то е ужасяващо. Тя трябва да отговори, да отреагира, трябва да си състави мнение, което да отстоява нейната същност — и следователно осъжда Керън.

— Значи си чувал доста слухове.

— Чувал съм много страхове.

Той си дръпна от цигарата. Стаята беше пълна със слънчева светлина и син дим. После седна на леглото и започна да си обува обувките.

— Честно казано, не след дълго и аз самият започнах да презирам Керън. Тя прехвърли границите, отиде твърде далеч.

— Вероятно не е могла да бъде по-различна.

— Вероятно — каза Фриц — се е нуждаела от един хубав бой.

— Това професионалното ти мнение ли е?

Той се усмихна.

— Това е просто проява на моето човешко раздразнение.

— Фриц, колко аборта е правила Керън преди последния уикенд?

— Два.

— Един миналото лято през юни и един преди това ли?

— Да.

— И кой й ги е правил?

— Нямам представа — отговори той, изпускайки дим.

— Бил е много добър, защото Бъбълс казва, че е отсъствала само един следобед. Бил е твърде сръчен, щом не я е наранил.

— Вероятно. Така или иначе, тя е била богато момиче.

Гледах го и имах чувството, че той знае.

— Фриц, Питър Рандъл ли е бил?

Той изгрухтя:

— Ако знаеш, защо питаш?

— Нужно ми е потвърждение.

— Нужна ти е здрава примка около врата, ако питаш мен. Но да, Питър го е направил.

— Дж. Д. Рандъл знаел ли е?

— Бог да ни е на помощ! Не, разбира се!

— А мисис Рандъл?

— Хъмм, за това вече не съм сигурен. Възможно е, но доста се съмнявам.

— А дали Дж. Д. Рандъл е знаел, че Питър прави аборти?

— Да. Всеки знае. Той е най-опитният в този занаят, повярвай ми.

— Но Дж. Д. никога не е знаел, че на Керън са й правени аборти.

— Точно така.

— Каква е връзката между мисис Рандъл и Арт Лий?

— Много си находчив днес — каза Фриц.

Аз чаках за отговор. Той си дръпна от цигарата, изпусна драматичен облак дим около лицето си и погледна встрани от мен.

— О! — казах аз. — Кога?

— Миналата година. Около Коледа, ако си спомням точно.

— И Дж. Д. никога не разбра?

— Ако наистина искаш да знаеш, Дж. Д. изкара миналата година ноември и декември в Индия, работейки за Министерството на външните работи. Нещо като доброволно пътешествие или обществено здравно мероприятие.

— В такъв случай кой е бил бащата?

— Има известни догадки, но никой не знае със сигурност, вероятно дори и самата мисис Рандъл.

Отново изпитах чувството, че ме лъже.

— Хайде де, Фриц, ще ми помагаш ли или не?

— Скъпо момче, ти си ужасно умен.

Той отиде пред огледалото и оправи сакото си, после изпъна ризата си. Този навик на Фриц винаги правеше впечатление: той непрекъснато докосваше тялото си, за да се увери сякаш, че не е изчезнало.

— Съдейки по това, че и двете са такива разгонени кучки, неведнъж съм си мислел, че сегашната мисис Рандъл спокойно би могла да бъде майка на Керън.

Запалих цигара.

— Защо се е оженил за нея Дж. Д. Рандъл?

Фриц безпомощно вдигна рамене, после натъпка носна кърпичка в джоба си и закопча ръкавелите.

— Един Господ знае защо. Говореше се по онова време, че произхождала от добро семейство — от Род Айланд, но я пратили в швейцарско училище. Швейцарските училища биха могли да развалят всяко момиче. При всички случаи тя е била съвсем неподходяща за човек над шейсетте, и хирург на всичко отгоре. Тя бързо е започнала да се отегчава в мрачния си дом. Швейцарските училища те учат да се отегчаваш при всякакви обстоятелства.

Той си закопча сакото и хвърли през рамо последен поглед в огледалото.

— И така — каза той, — тя е започнала да се забавлява.

— Колко дълго е продължило това?

— Повече от година.

— Тя ли е уредила аборта на Керън?

— Съмнявам се. По-вероятно е да е била Сейна.

— Коя е Сейна?

— Любовницата на Дж. Д.

Поех си дълбоко въздух, питайки се дали Фриц не се майтапи с мен. Реших, че не е шега.

— Дж. Д. има любовница?

— О, да. Току-що завършила стажантка. Работела в Кардиологичната лаборатория на Мем. Чувал съм, че била изумителна.

— Но не си я виждал, така ли?

— Уви, не.

— Тогава откъде знаеш?

Той се усмихна загадъчно.

— А Керън харесвала ли я?

— Да. Били добри приятелки. Почти еднакви на възраст, между впрочем.

Не обърнах внимание на последната забележка.

— Ти знаеш — продължи Фриц, — че Керън е била много привързана към майка си, първата мисис Рандъл. Тя е умряла от рак преди две години и това е било голям удар за Керън, която никога не е обичала особено много баща си, но е разчитала на майка си. Загубата на майчината подкрепа на 16 години е била твърде болезнена за нея. Много от последвалите… събития вероятно се дължат на лоши съвети.

— От Сейна?

— Не. Според информацията, която имам за Сейна, тя е добро момиче.

— Не те разбирам.

— Една от причините да намрази Керън баща си е била, че е знаела за многобройните му похождения. Първата е била мисис Джуейт, а след това…

— Няма значение — казах аз. — Картинката ми е ясна. Значи той е мамел и първата си съпруга?

— Да кажем, че не й е казвал истината.

— И Керън е знаела?

— Тя беше твърде досетливо момиче.

— Има нещо, което не разбирам. Ако Рандъл е обичал разнообразието, защо се е оженил отново?

— О, но това е очевидно. Достатъчен е само един поглед към сегашната му съпруга. Мисис Рандъл е негова собственост, декорация, орнамент на неговото съществуване. Почти като екзотично растение в саксия — и това сравнение съвсем не е далеч от истината, като се има предвид колко много пие тя.

— Но това е безсмислено — казах аз.

Той ме погледна развеселено.

— А какво ще кажеш за онази сестра, с която обядваш два пъти седмично?

— Сандра ми е просто приятелка. Тя е приятно момиче. — Изведнъж ми стана ясно, че той е изключително добре информиран.

— И нищо повече?

— Не, разбира се — казах малко неуверено.

— Просто случайно се засичате в закусвалнята всеки вторник и петък?

— Да. Разписанията ни…

— Какво, мислиш, е отношението на това момиче към теб?

— Нищо особено. Тя е с десет години по-млада от мен.

— Не си ли поласкан?

Какво имаш предвид? — попитах аз, знаейки точно отговора на въпроса.

— Не изпитваш ли удоволствие от разговорите си с нея?

Сандра беше сестра от медицинския персонал на осмия етаж. Беше много хубава, с много големи очи, тънка талия и особена походка…

— Нищо не се е случило — казах аз.

— И нищо няма да се случи. И все пак ти се срещаш с нея два пъти в седмицата.

— Тя внася приятно разнообразие в работата ми. Два пъти седмично, рандеву в интимната, сексуално заредена атмосфера на закусвалнята на Линкълн Хоспитъл.

— Няма нужда да повишаваш тон.

— Не повишавам тон — казах аз по-тихо.

— Виждаш ли — каза Фриц. — Хората разбират нещата по различни начини. Ти не чувстваш никаква необходимост да правиш нещо повече, освен да разговаряш с това момиче. Достатъчно ти е, че тя е там и те гледа в устата, лудо влюбена в теб…

— Фриц…

— Виж, ще ти разкажа един случай от личния си опит. Имах пациент, който изпитваше необходимост да убива хора. Желанието му беше много силно, трудно за контролиране. То притесняваше пациента ми и той живееше в постоянен страх да не вземе да убие някого наистина. Но в края на краищата този човек си намери работа в Средния запад като екзекутор. Той убиваше хора на електрическия стол и така изкарваше прехраната си. Правеше го много добре, беше най-добрият екзекутор в историята на щата. Има няколко патента за малки приспособления, които е изобретил, за да направи смъртта по-бърза и безболезнена. Той е ученик на смъртта. Обича работата си и и се е посветил изцяло. Гледа на методите и изобретенията си, както лекарите на своите задължения: облекчаване на страданията, напредък, усъвършенстване.

— И какво?

— Искам да кажа, че тези анормални желания могат да се изразяват под много форми — някои законни, други не. Всеки трябва да намери начин да се справи с тях.

— Твърде много се отдалечихме от Керън — казах аз.

— Не чак толкова. Питал ли си се някога защо е била толкова близка с майка си и толкова чужда с баща си? Питал ли си се защо след смъртта на майка си тя изведнъж се променя? Секс, наркотици, самоунижение, дори става приятелка на любовницата на баща си?

Облегнах се назад. Фриц отново се разприказва.

— Момичето — продължи той — е имало известни стресове и задръжки. Имало е също така и съответните реакции — някои защитни, други агресивни спрямо това, което е наблюдавала при родителите си. Тя е реагирала на това, което става. Налагало й се е. В известен смисъл тя е стабилизирала своя свят.

— И това ако е стабилност!

— Точно така — каза Фриц. — Неприятна, гадна, перверзна. Но вероятно единствената, която е можела да постигне.

— Ще ми се да поговоря с тази Сейна.

— Не е възможно. Сейна се върна в Хелзинки преди шест месеца.

— А Керън?

— Керън се превърна в блуждаеща душа. Тя нямаше към кого да се обърне, нямаше приятели, нямаше цели. Или поне така се чувстваше.

— Ами Бъбълс и Анджела Хардинг?

Фриц ме погледна неподвижно.

— Какво за тях?

— Те можеха да й помогнат.

— Може ли давещият се да спаси друг удавник?

Слязохме по стълбите.

Шест

Кръшър Томпсън е бил борец през 50-те. Отличава се с плоска шпатуловидна глава, която е използвал, за да притиска съборените на земята съперници, докато ги тушира. За няколко години това му занимание е било добро забавление и средство за натрупване на достатъчно пари, за да си купи бар, който беше станал любимо място за млади професионалисти. Беше добре стопанисван бар; въпреки формата на главата си Томпсън не беше глупак. Той проявяваше някои старомодни вкусове — изискваше от посетителите да си трият краката на постелката пред вратата на влизане, а на стените на бара бе увесил свои снимки, но общото впечатление беше добро.

Когато влязох, имаше само един човек в далечния ъгъл — як, добре облечен негър, който блуждаеше над едно мартини. Седнах и си поръчах скоч. Самият Томпсън стоеше на бара с навити ръкави, които откриваха косматите му, масивни ръце.

— Познаваш ли човек на име Джордж Уилсън? — попитах аз.

— Разбира се — каза Томпсън с крива усмивка.

— Ще ми кажеш ли кога идва тук?

Томпсън посочи човека в далечния ъгъл на бара:

— Това е той.

Негърът вдигна поглед и ми се усмихна. В очите му се четяха изненада и любопитство. Отидох при него и се представих:

— Аз съм Джон Бери.

— Приятно ми е.

Той беше млад, наближаващ 30-те години. Имаше зараснал белег, който се спускаше по врата под дясното му ухо и изчезваше под яката на ризата. Но очите му гледаха невъзмутимо и спокойно, докато поправяше възела на раираната си вратовръзка.

— Ще седнем ли?

— Добре — отговорих.

Докато се местехме, Уилсън се обърна през рамо и каза:

— Още по едно от същото, Кръшър.

Човекът зад бара намигна.

— Вие работите за фирмата на Бредфорд, нали?

— Да, бях назначен преди малко повече от година.

Аз кимнах.

— Всичко беше нормално. Дадоха ми хубав офис с изглед към рецепцията, така че хората, които влизат и излизат, да могат да ме виждат.

Разбирах какво говори, но въпреки това усещах раздразнение.

Имах приятели, млади адвокати, и никой от тях не беше получил какъвто и да е офис поне няколко години след постъпването си на работа. Погледнато обективно, този човек беше късметлия, но нямаше никакъв смисъл да му го казвам, защото и двамата знаехме причината за добрия му късмет — той беше вид продукт, който обществото внезапно беше утвърдило като ценен — образован негър. Хоризонтите пред него сега бяха открити, бъдещето, което го очакваше — добро. Но той все още продължаваше да бъде изключение.

— С какво точно се занимавахте?

— Данъци, недвижими имоти и няколко граждански дела. Както може да се предположи, фирмата няма много криминални дела. Но когато постъпих, изразих интереса си към съдопроизводството. Никога не съм очаквал, че ще ми натресат точно това.

— Разбирам.

— Просто искам да знаете.

— Да, мисля, че разбирам. Прекарали са ви, нали?

— Може би — усмихна се той. — Или поне така си мислят.

— А вие какво мислите?

— Мисля, че всяко дело се решава в съдебната зала, а не преди това.

— Имате ли някакъв план?

— Работя над един — каза Уилсън. — Ще ми струва много труд, тъй като трябва да стане добър. Защото съдебните заседатели ще видят пред себе си самоуверен негър, защитаващ китаец, който прави аборти. Мисля че това няма да им хареса.

Допих кафето си. Втората поръчка бе донесена и оставена на масата.

— От друга страна — продължи Уилсън, — това е една голяма възможност за мен.

— Да, ако спечелите делото.

— Такова е намерението ми — каза той равнодушно.

Изведнъж се сетих, че Бредфорд, каквито и да са били причините да даде делото на Уилсън, е взел много мъдро решение. Защото това хлапе щеше да спечели. На всяка цена.

— Говорихте ли вече с Арт?

— Тази сутрин.

— Какво е впечатлението ви?

— Невинен. Сигурен съм.

След второто питие разказах накратко какво бях направил за последните няколко дни. Уилсън слушаше, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше записки. Когато свърших, той каза:

— Спестили сте ми много работа.

— В какъв смисъл?

— От разказа ви съдя, че можем да приключим случая. Много лесно можем да измъкнем доктор Лий.

— Защото момичето не е било бременно ли?

Той поклати глава.

— В няколко случая, между които е и Държавата срещу Тайлър, беше решено, че бременността не е основен елемент. Нито пък има някакво значение, ако плодът е мъртъв преди аборта.

— С други думи, няма никакво значение това, че Керън Рандъл не е била бременна?

— Никакво.

— Но не е ли това доказателство, че работата е била извършена от аматьор, човек, който дори не е пуснал тест за бременност? Арт никога не би направил аборт, преди да е проверил има ли нужда.

— Това ли ще бъде вашият аргумент? Че доктор Лий е твърде опитен, за да направи такава елементарна грешка?

Бях разочарован.

— Вижте — каза Уилсън, — не можете да доведете защитата до успешен край на базата на характера на обвиняемия. Няма да стане, както и да се опитвате.

Той прелисти тефтерчето си.

— Позволете ми да ви запозная накратко със законната ситуация. През 1845-а генерален закон в Масачузетс е постановил, че е престъпление да се правят аборти при каквито и да е обстоятелства. Ако абортът не причинявал смъртта на пациентката, присъдата била не повече от седем години; в обратния случай съдът отреждал от пет до двайсет години. Оттогава законът е бил многократно допълван. Няколко години по-късно е било решено, че абортът не е незаконен, ако е необходим, за да се спаси животът на майката. Това няма да ни помогне в този случай.

— Не.

— По-късни промени са правени по повод на делото Държавата срещу Виера, които гласят, че умишленото използване на инструмент е престъпление, дори и без доказателства, че това е довело до усложнения или до смърт. Това може да се окаже много важно. Ако обвинението се опита, а съм сигурен, че ще се опита да изтъкне факта, че доктор Лий прави аборти от много години, тогава те ще внушат, че преки доказателства за последния аборт не са необходими, за да го вкарат зад решетките.

— Могат ли да го направят?

— Не, но могат да опитат и това ще причини огромни щети на защитата ни.

— Продължавайте.

— Има още две направления, които са твърде важни, защото показват, че законите са насочени срещу лекарите, които правят аборти, без да се интересуват от жените, на които се правят аборти. Делото Държавата срещу Ууд постанови, че съгласието на пациента е маловажно и не може да узакони аборта. Същият съд заключава, че смъртта на жената вследствие на аборт е само допълнително утежняващо вината обстоятелство. На практика вашият залог на Керън Рандъл от законова гледна точка е губене на време.

— Но аз мислех…

— Да, аз казах, че случаят е приключил, и това е така.

— Как?

— Имаме две възможности. Едната е да запознаем семейство Рандъл с материала на ръка преди процеса. Като изтъкнем факта, че Питър Рандъл, личният лекар на починалата, прави незаконни аборти, че преди това вече й е правил такива. Както и факта, че мисис Рандъл, съпругата, си е правила аборт при доктор Лий, поради което може би му има зъб, и това я кара да лъже за думите на Керън. Също така факта, че Керън е била лабилна и аморална млада жена, по чиито предсмъртни думи винаги може да се спори. Ще представим всичко това на семейството с надеждата, че ще ги склоним да се откажат от процеса.

Поех си дълбоко въздух. Това хлапе пипаше здраво.

— И втората алтернатива?

— Втората е продължението — в съдебната зала. Очевидно най-съществените въпроси засягат взаимоотношенията между Керън, мисис Рандъл и доктор Лий. Обвинението се позовава на свидетелската улика на мисис Рандъл. Трябва да дискредитираме и нея, и уликата й. Трябва да я компрометираме така, че нито един съдебен заседател да не смее да повярва дори на една нейна дума. След което трябва да изследваме личността на Керън и нейното поведение. Трябва да докажем, че тя е била пристрастена към наркотиците, развратница и патологична лъжкиня. Трябва да убедим съда, че всичко, което е казала Керън на мащехата си или на когото и да е другиго, е под съмнение. Можем да им втълпим също така, че след като първите й два аборта са били направени от Питър Рандъл, логично е той да е направил и третият.

— Сигурен съм, че не е Питър — казах аз.

— Може би, но това няма значение.

— Защо?

— Защото Питър Рандъл не е подследствен. Но доктор Лий е, и ние трябва да направим всичко, каквото можем, за да го освободим.

Погледнах го.

— Надявам се да не ви срещна някой път в тъмното.

— Не харесвате методите ми?

Той се усмихна леко.

— Ако трябва да бъда честен — не.

— Аз също не ги харесвам, но сме принудени да действаме така поради естеството на законите. В много случаи законите са срещу лекарите, когато става дума за взаимоотношенията между пациенти и лекари. Само миналата година имахме случай, при който лекар направил преглед на вагината и ректума на жена. Или поне той така твърдеше. Жената претендираше, че я бил изнасилил. На прегледа не е присъствала сестра; не е имало никакви свидетели. Жената е била лекувана три пъти в клиники за психичноболни от параноя и шизофрения. Но тя спечели делото, а лекарят нямаше късмет — и загуби и професията си.

— Въпреки това не ми харесват.

— Погледнете трезво на нещата — каза Уилсън. — Законът е ясен. Справедлив или не, той е недвусмислен. Той предлага и на обвинението, и на защитата едни и същи известни модели, методи и тактики, подчинени на съществуващите статути. За нещастие и при обвинението, и при защитата тези методи ще се сведат до нравствено убиване на хора. Обвинението ще се опита да дискредитира доктор Лий така прецизно, както те си знаят. Ние, защитата, ще се опитаме да дискредитираме покойната, мисис Рандъл и Питър Рандъл. Обвинението ще има предимство — вътрешната неприязън на бостънските съдебни заседатели към всеки, обвинен в правене на аборти. Ние ще имаме като предимство желанието на съдебните заседатели да опетнят репутацията на едно старо, знатно семейство.

— Мръсничко.

Той кимна.

— Даже доста.

— Не можем ли да процедираме по друг начин?

— Да — каза той. — Разбира се. Да намерим този, който в действителност е направил аборта.

— Кога ще започне процесът?

— Предварителното разпитване ще започне другата седмица.

— А самият процес?

— Вероятно две седмици по-късно. Дали са му известно предимство. Не знам как, но мога да предположа.

— Рандъл използва влиянието си, а?

Уилсън кимна.

— А ако истинският виновник не бъде открит от следствието?

Уилсън се усмихна тъжно:

— Баща ми — каза той — беше проповедник. В Ралей, Северна Каролина. Той беше единственият образован човек в общността. Обичаше да чете. Като проповедник, при това баптист, беше изключително стриктен. Вярваше в строгостта на своя бог. Вярваше в гръмотевици, които падат от небесата, и приковават грешниците на земята. Вярваше в адския огън и вечното проклятие. Той вярваше в доброто и злото.

— А вие вярвате ли?

— Вярвам — каза Уилсън — в двубоя на огън с огън.

— Огънят винаги ли е най-доброто средство?

— Не, но е винаги горещ и завладяващ.

— И вие вярвате в победата му?

Той докосна белега на врата си.

— Да.

— Дори и нечестната?

— Честта е в победата.

— Дали?

Той се взря в мен за момент.

— Защо толкова искате да запазите Рандълови?

— Не искам.

— Така си мисли човек, като ви слуша.

— Правя това, което Арт би искал.

— Арт — каза Уилсън — иска да излезе от затвора. Аз ви казвам, че мога да го измъкна. Никой друг в Бостън не би се заел с това; той е горещ картоф. А аз ви казвам, че мога да го спася.

— Гадно е.

— Да, за Бога, гадно е. Какво очаквахте? Игра на крикет?

Той допи питието.

— Доктор Бери. Ако вие бяхте на моето място, какво щяхте да направите?

— Щях да чакам.

— Какво?

— Истинския виновник.

— А ако не бъде разкрит?

Аз тръснах глава.

— Не знам — казах.

— Тогава помислете и за това — каза той и напусна бара.

Седем

Уилсън ме беше раздразнил, но и ми бе дал в изобилие материал за размишление. Прибрах се вкъщи, налях си водка с лед и седнах да систематизирам фактите. След като прехвърлих мислено разговорите си с всички, осъзнах, че бях пропуснал да задам важни въпроси. Като този например: какво беше правила Керън в събота вечерта, излизайки с колата на Питър? Какво беше казала на мисис Рандъл на следващия ден? Беше ли върнала колата на Питър и кога? Пиех водката и чувствах как ме обзема спокойствие. Бях действал прекалено прибързано, прекалено често бях губил контрол над чувствата си: бях реагирал повече на хората, отколкото на информацията.

В бъдеще трябваше да бъда по-внимателен.

Телефонът иззвъня. Беше Джудит. Обаждаше се от дома на Лий.

— Какво става?

— Най-добре да дойдеш тук. Навън има демонстрация — каза тя с много спокоен глас.

— Веднага идвам — отговорих и затворих телефона. Сграбчих палтото си и тръгнах към колата, но после спрях.

Трябваше да бъда по-внимателен.

Върнах се, набрах номера на вестник „Глобус“ и съобщих за демонстрация на адреса на Лий. Задъхано и мелодраматично обаждане — бях сигурен, че ще се задействат. После се качих в колата си и потеглих натам.

Когато стигнах пред дома на Лий, дървеният кръст в ливадата пред тях все още тлееше. Там се беше събрала голяма тълпа — най-вече съседски деца и стъписаните им родители — и имаше полицейска кола. Все още беше ранна вечер, небето беше наситено синьо и пушекът от кръста се извисяваше право нагоре.

Проправих си през тълпата път към къщата. Всички прозорци, които се виждаха, бяха счупени. Никой вътре плачеше. Едно ченге ме спря на вратата.

— Вие кой сте?

— Доктор Бери. Съпругата ми и децата ми са вътре.

Той се отдръпна и аз влязох.

Всички бяха в дневната. Бети Лий плачеше, за децата се грижеше Джудит. Навсякъде имаше разпилени счупени стъкла. Две от децата бяха порязани дълбоко, но не сериозно. Полицай разпитваше мисис Лий. Не беше успял да стигне доникъде. Тя повтаряше непрекъснато:

— Ние потърсихме защита. Потърсихме я. Молихме ви, но вие все не идвахте…

— Господи, госпожо!

— Търсихме ви. Нямаме ли някакви права?

— Господи, госпожо — повтори той.

— Какво се случи? — попитах аз, помагайки на Джудит да превърже децата.

Внезапно ченгето се обърна към мен:

— Вие пък кой сте?

— Аз съм лекар.

— Да, добре, крайно време беше — каза той и отново се обърна към мисис Лий.

Джудит беше бледа и съкрушена.

— Всичко започна преди двайсет минути — каза тя. — Получавахме заплахи по цял ден, писма също. Най-накрая преминаха към действие: пред къщата спряха четири коли и тумба хлапаци слязоха от тях. Те забиха кръста, заляха го с бензин и го запалиха. Трябва да са били двайсетина. Стояха там и пееха: „Напред, християнски войници!“ Когато видяха, че ги гледаме, започнаха да хвърлят камъни. Истински кошмар.

— Добре ли бяха облечени? Какви бяха колите им?

Тя поклати глава.

— Това беше най-неприятното. Бяха хлапаци, облечени прилично. По-лесно щях да го проумея, ако бяха стари фанатици, но това бяха тийнейджъри. Трябваше да видиш лицата им.

След като превързахме децата, ги изведохме от стаята.

— Искам да видя писмата, които сте получили — казах аз.

Точно тогава едногодишното бебе на Лий допълзя в дневната. То се усмихваше и издаваше гукащи, доволни звуци. Бляскащите стъкла по килима очевидно го заинтригуваха.

— Хей! — викнах към ченгето на вратата. — Хванете го!

Той ме погледна. Беше наблюдавал детето през цялото време. Наведе се и спря бебето, хващайки го за дундестия глезен.

— Вдигнете го. Няма да ви ухапе.

Направи го неохотно. Държеше го така, сякаш бебето беше заразно. По лицето му се четеше отвращение: бебе на убиец на деца.

Джудит отиде при полицая, стъклата хрущяха под обувките й. Тя взе бебето от ръцете му. Малкото не знаеше какво изпитва към него ченгето. То се беше заиграло щастливо с блестящите му копчета, радваше се на униформата.

— Ами, вижте какво, ние получаваме съобщения през цялото време. Не можем да реагираме на всички обаждания — говореше на мисис Лий другото ченге.

— Но ние се обадихме, когато те запалиха онова нещо на ливадата.

— Онова нещо е кръст.

— Знам какво е. — Вече вбесена, Бети беше спряла да плаче.

— Дойдохме възможно най-бързо. Това е истината, госпожо. Толкова бързо, колкото можахме.

— Трябваха им цели петнайсет минути — каза Джудит. — За това време всички прозорци бяха изпочупени и тийнейджърите си бяха отишли.

Отидох до масата и погледнах писмата. Те бяха внимателно отворени и подредени на купчина. Повечето бяха надраскани набързо, няколко бяха написани на машина. Бяха кратки, някои само с по едно изречение, и всяко едно съдържаше задъхания съсък на проклятието й псувнята.

И така нататък. Само едно писмо, написано с красив женски почерк, гласеше друго.

Пуснах писмото в джоба си. Можеше да потрябва.

— Я виж ти! — чух глас зад мен и се обърнах. Беше Питърсън.

— Жена ми ми се обади.

Той огледа стаята с всичките счупени прозорци. С падането на нощта ставаше студено.

— Пълна каша, нали?

— Може и така да се каже.

— Всъщност да. — Той се разходи из стаята. — Пълна каша.

Докато го наблюдавах, в съзнанието ми изплува страховито видение — униформен мъж с тежки ботуши се препъваше сред руини. Събирателен образ, несвързан с определено време, място или епоха. В стаята влезе друг мъж. Беше с шлифер и имаше бележник в ръката си.

— Кой си ти? — попита Питърсън.

— Къртис от вестник „Глобус“, сър.

— Чакай, приятелче, тебе пък кой те е извикал?

Питърсън огледа стаята и очите му се спряха на мен.

— Не е хубаво — каза той — Никак не е хубаво.

— „Глобус“ е почтен вестник. Момчето ще отрази фактите точно. Не можете да имате нищо против това.

— Слушайте — каза Питърсън. — Това е град с два и половина милиона души и полицейското управление няма достатъчно персонал. Не можем да реагираме на всяко ексцентрично обаждане и нелепа заплаха, получена по пощата. Не можем да го правим, ако искаме да вършим обикновените дейности, като например контролирането на уличното движение.

— Семейство на обвиняем… — започнах аз. Бях убеден, че репортерът следеше разговора внимателно. — Семейство на обвиняем получава заплахи по телефона и с писма. Съпругата е уплашена. Вие пренебрегвате тревогата й.

— Това не е справедливо и вие го знаете.

— Тогава се случва нещо небивало. Запалват кръст и обръщат всичко с главата надолу. Съпругата се обажда за помощ. На момчетата ви им трябват петнайсет минути, за да дойдат дотук. На какво разстояние е най-близкото управление?

— Това не е толкова важно.

Репортерът бързо пишеше.

— Представяте се зле — казах. — Много от гражданите на този град са против аборта, но още повече са онези, които са срещу необузданото незаконно рушене на частна собственост от ръцете на млади хулигани.

— Това не бяха хулигани.

Обърнах се към репортера:

— Капитан Питърсън изразява мнението, че децата, които са изгорили кръста и изпочупили прозорците на къщата, не са били хулигани.

— Нямах предвид това — каза Питърсън.

— Точно това каза той — обърнах се към репортера. — Още по-голям интерес за вас ще представлява фактът, че две деца бяха сериозно наранени от летящи стъкла. Деца на възраст три и пет години.

— Това не ми беше докладвано — каза Питърсън. — Порязванията били само…

— Мисля, че съм единственият лекар, присъстващ в момента. А може би полицията е довела лекар, след като най-накрая е откликнала на зова за помощ?

Той мълчеше.

— Полицията довела ли е лекар? — попита репортерът.

— Не.

— А повикали ли са го след това?

— Не.

Репортерът едва смогваше да записва.

— Ще ви пипна, Бери — каза Питърсън. — Ще ви го върна.

— Внимателно, пред вас стои репортер.

От очите му хвърчаха искри. Той се обърна на пета.

— Между другото — попитах, — какво ще предприеме полицията, за да предотврати повтарянето на инцидента?

Той спря.

— Това още не е решено.

— Да не забравите — не млъквах аз — да кажете на репортера колко съжалявате за случилото се и как ще поставите 24-часова охрана. Да не забравите да обещаете.

Той сви устни, но аз знаех, че ще го направи. Това беше всичко, което исках — защита за Бети и малко натиск върху полицията.

Осем

Джудит заведе децата вкъщи, а аз останах и помогнах на Бети да закове прозорците. Отне ни почти час и с всеки прозорец, който заковавах, се ядосвах все повече. Децата на Бети бяха преуморени, но не можеха да заспят. Хленчеха непрекъсното и току слизаха долу — ту за чаша вода, ту за да се оплачат от раните си. Малкият Хенри твърдеше, че го боли кракът, така че развих бинта, за да се уверя, че не съм пропуснал да отстраня някое стъкълце. Открих малко парченце, все още забито в раната.

Докато седях там с малкото му краче в ръката си и го почиствах отново, изведнъж се почувствах уморен. Къщата миришеше на изгорено дърво. От счупените прозорци нахлуваше студ, щяха да са нужни дни, за да се почисти. Защо трябваше да се случва всичко това?

Когато приключих с раната на Хенри, се върнах към писмата, които Бети беше получила. Четенето ме накара да се почувствам още по-зле. Продължавах да се питам как са могли хора да постъпят така. Какво трябва да си бяха мислили? Очевидният отговор бе, че въобще не бяха разсъждавали. Те просто бяха реагирали, както реагирах аз, както реагираше всеки. Изведнъж ми се прииска всичко да е вече приключило. Исках писмата да спрат, прозорците да са поправени, раните да са излекувани и животът да се върне в нормалното си русло. Исках го силно и отчаяно.

Обадих се на Уилсън.

— Предполагах, че можете да позвъните — каза Уилсън.

— Какво мислите за едно пътуване?

— Докъде?

— Дж. Д. Рандъл.

— Защо?

— За да си вържат кучетата — казах аз.

— Да се видим след двайсет минути — отговори той и затвори.

Докато карахме към Саут Шор и къщата на Рандъл, Уилсън попита:

— Какво ви накара да промените решението си? Децата ли?

— Много неща.

Известно време пътувахме в тишина, после той се обади:

— Знаете какво означава това, нали? Значи, че трябва да затегнем хватката около мисис Рандъл и Питър.

— Точно така — казах.

— Мислех, че ви е приятелче?

— Уморен съм.

— Смятах, че лекарите никога не се уморяват.

— Оставете ме на мира. Става ли?

Беше късно. Наближаваше девет. Небето беше черно.

— Когато стигнем до къщата — каза Уилсън, — ще говоря аз.

— Окей.

— Няма да е добре, ако говорим и двамата. Трябва само единият.

— Ще имате възможност за изява — казах аз.

Той се усмихна.

— Не ме харесвате много, нали?

— Не, не много.

— Но се нуждаете от мен.

— Точно така. Познахте.

— Точно толкова, че да се разбираме — каза той.

— Да, точно толкова, че да свършите работа.

Не си спомнях точно къде беше къщата, затова, като приближихме, намалих. Накрая я открих и вместо да завия по алеята, спрях. На чакълестия паркинг пред къщата имаше две коли. Едната беше сребърното порше на Дж. Д. Рандъл, другата сив мерцедес седан.

Изключих светлините и дадох на заден ход.

— Какво става? — попита Уилсън.

— Не съм сигурен — отговорих.

— Е, ще влизаме ли вътре или няма?

— Не — казах.

Свърнах прев улицата и паркирах на отсрещната страна близо до храстите. Имах добър изглед към алеята, която водеше към къщата и можех да виждам ясно двете коли.

— Защо не?

— Защото там има паркиран мерцедес.

— И какво от това?

— Питър Рандъл има мерцедес.

— Толкова по-добре. Ще ги изправим един срещу друг.

— Не — отговорих, — защото Питър Рандъл ми съобщи, че колата му е открадната.

— Нима?

— Така каза той.

— Кога?

— Вчера.

Замислих се. Нещо ме тормозеше, човъркайки мозъка ми. Тогава си спомних: това беше колата, която бях видял в гаража на Рандъл, когато посетих мисис Рандъл.

Отворих вратата.

— Да тръгваме.

— Къде отиваме?

— Искам да видя колата — казах.

Излязохме от автомобила. Нощта беше влажна и неприятна. Вървейки по алеята, бръкнах в джоба си и напипах малкото фенерче с форма на химикалка. Носех го със себе си винаги. Напомняше ми дните, когато бях стажант. Радвах се, че беше с мен сега.

— Съзнавате ли — прошепна Уилсън, — че нарушаваме частна собственост?

— Да, знам.

Минахме от скриптящия чакъл на меката трева и изкатерихме хълма към къщата. Лампите на приземния етаж светеха, но завесите бяха спуснати и не можехме да виждаме вътре.

Стигнахме колите и отново стъпихме върху чакъл. Струваше ни се, че шумът от стъпките ни е много силен. Стигнахме мерцедеса и запалих фенерчето. Колата беше празна; на задната седалка нямаше нищо. Спрях се. Седалката на шофьора беше подгизнала от кръв.

— Аха — каза Уилсън.

Тъкмо щях да се обадя, когато се чуха гласове и отварянето на вратата. Побързахме да се върнем на тревата и да се пъхнем зад храсталака до алеята.

Питър и Дж. Д. Рандъл излязоха от къщата, спорейки тихо за нещо. Чух Питър да казва:

— Това е абсурдно.

— По-внимателно — отговори Дж. Д.

Но иначе думите им бяха неразбираеми. Слязоха по стълбите към колите. Питър влезе в мерцедеса и запали двигателя.

— Следвай ме — каза Дж. Д.

Питър кимна.

После Дж. Д. се качи в сребърното порше и подкара надолу по алеята. Когато излязоха на пътя, завиха надясно в южна посока.

— Да тръгваме — казах и ние спринтирахме надолу по алеята към колата ми, паркирана на отсрещната страна на пътя. Другите две коли вече се бяха отдалечили, едва чувахме двигателите им, но можехме да видим светлините от фаровете им, които се движеха надолу по брега. Запалих колата и ги последвах. Уилсън беше бръкнал в джоба си и тършуваше.

— Какво имате там?

Той го вдигна така, че да мога да го видя — малка сребърна кутийка.

— Винаги ли носите със себе си фотоапарат?

— Винаги — отговори.

Спазвах дистанция, за да не заподозрат нещо. Питър следваше Дж. Д. Рандъл плътно. След петминутно шофиране двете коли влязоха в отклонението за югоизточната магистрала. Стигнах дотам малко след тях.

— Нещо не ми е ясно — каза Уилсън. — Първо защитавате човека, а после го преследвате като хрътка.

— Искам да разбера — казах аз. — Това е всичко. Просто искам да разбера.

Следвах ги около половин час. Пътят се стесни при Маршфийлд, като платната от три станаха две. Уличното движение беше натоварено. Изостанах още по-назад.

— Това може да е съвсем невинно — каза Уилсън. — Цялата работа може да се окаже…

— Не — отговорих, подреждайки мислено фактите. — Питър е заел колата си на Керън за уикенда. Синът, Уилям, ми го каза. Керън е използвала колата. В нея е останала кръв. После колата е паркирана в къщата на Рандъл и Питър докладва, че е открадната. Сега…

— Сега се отървават от нея — каза Уилсън.

— Очевидно.

— Става напечено — каза той. — Сега загазиха.

Автомобилите продължиха на юг покрай Плимоут, после надолу към Кейп. Въздухът тук беше студен и с остър мирис на сол. Коли почти нямаше.

— Добре се справяте — каза Уилсън. — Дайте им достатъчно преднина.

На пустия път двете коли набраха скорост. Сега се движеха много бързо — почти с около 120 км/час. Минахме Плимоут и се насочихме към Провинстоун. Изведнъж видях стоповете им да светват и те се отклониха към брега вдясно от пътя. Ние ги последвахме по черен път, обграден от млади борчета. Намалих светлините. Вятърът идваше от океана, поривист и студен.

— Много е пусто — каза Уилсън. Аз кимнах. Скоро успях да чуя скърцането на спирачките. Отбих от пътя и паркирах. Приближихме се пеша към океана и видяхме двете коли, спрени една до друга. Разпознах мястото — беше източната страна на Кейп, където имаше дълъг трийсетина метра стръмен бряг. Колите бяха на ръба на брега над водата. Рандъл беше излязъл от поршето и говореше с Питър. Поспориха малко, после Питър влезе обратно в колата и я премести напред — гумите й бяха на сантиметри от ръба. След това излезе и се върна. През това време Дж. Д. беше отворил багажника на поршето и извадил преносим бидон с бензин. Двамата мъже заедно го изпразниха в колата на Питър. Чух тихо изщракване и се обърнах. Уилсън снимаше, допрял малкото фотоапаратче до очите си.

— Нямате достатъчно светлина.

— Апаратът е с инфрачервени лъчи — каза той, без да спира да снима. — Може да се насили до 2400, ако имаш добра лаборатория. А моята е добра.

Погледнах обратно към колите. Дж. Д. връщаше тубата в багажника. После запали двигателя на поршето и обърна колата в обратна на океана посока.

— Готови са за тръгване — каза Уилсън. — Прекрасно.

Дж. Д. извика на Питър и излезе от колата. Застана до него и ние видяхме краткото припламване на кибритена клечка. Изведнъж вътрешността на мерцедеса избухна в пламъци. Двамата мъже незабавно изтичаха до задната част на колата и започнаха да бутат с всички сили. Колата тръгна бавно, после по-бързо и накрая започна да се спуска надолу по пясъчния склон. Те отстъпиха назад и я проследиха с поглед. Очевидно на дъното тя експлодира, защото се чу силен звук и блесна яркочервена светлина. Мъжете спринтираха до поршето, качиха се бързо и прелетяха покрай нас.

— Елате — каза Уилсън и изтича с фотоапарата си до ръба на брега. На повърхността на водата плаваха горещите смачкани останки на мерцедеса. Уилсън направи няколко снимки, после прибра фотоапаратчето и ме погледна. Усмихваше се широко.

— Момченце — каза той. — Извадихме късмет.

Девет

На връщане се отклоних от магистралата при Кохасет.

— Хей — каза Уилсън. — Какво правите?

— Отивам да видя Рандъл.

— Сега?

— Да.

— Да не сте луд? След това, което видяхме.

— Тази вечер излязох, за да изкарам Арт от пандиза. Все още възнамерявам да го направя.

— А-ха. Не сега. Не и след това, което видяхме. — Той потупа фотоапарата в ръката си. — Сега можем да отидем в съда.

— Но няма нужда. Случаят е съвсем ясен. Железен е.

— Слушайте — каза Уилсън. — Свидетелят може да бъде уплашен, може да бъде компрометиран и направен на глупак. Но снимка не може да се дискредитира. Снимката е неоспоримо доказателство. Хванали сме ги за топките.

— Не — отвърнах.

Той въздъхна.

— По-рано всичко трябваше да бъде блъф. Трябваше да опиша случая с триста мъки, рискувайки да ме хванат, че блъфирам. Трябваше да ги стресна, да ги уплаша, да ги накарам да мислят, че имаме доказателства, при положение, че нямаме такива. Но сега всичко е различно. Наистина разполагаме с доказателства, разполагаме с всичко, от което се нуждаем.

— Ако не говорите с тях, ще говоря аз.

— Бери, ако го направите, ще провалите всичко.

— Ще ги накарам да приключат случая.

— Бери, ще ни провалите. Защото те току-що са направили нещо незаконно, нещо, което ги уличава във вина. И знаят, че е така. Ще се защитават по възможно най-безцеремонния начин.

— Тогава ще им кажем, каквото знаем.

— А ако все пак се стигне до съдебен процес? Тогава какво? Ще сме изиграли най-силния си коз.

— Аз не се притеснявам за това. Процес няма да има.

Уилсън отново почеса белега, на врата си.

— Вижте — каза той, — вие не искате ли да спечелим?

— Да, но без борба.

— Борба ще има. Каквото и да направим, борба ще има, казвам ви.

Завих пред къщата на Рандъл и продължих по алеята.

— Не казвайте на мен. Кажете на тях.

— Грешите, повярвайте ми.

— Може би — отговорих, — но се съмнявам, че е така.

Изкачихме стълбите и натиснах звънеца.

Икономът неохотно ни заведе в дневната. Тя беше по-голяма от баскетболно игрище среден размер и имаше огромна камина. Около пламтящия огън се бяха настанили мисис Рандъл в широки шалвари и Питър и Дж. Д. Рандъл, и двамата с по едно голямо бренди в ръка.

Икономът застана изправен до вратата и каза:

— Доктор Бери и мистър Уилсън, сър. Казаха, че ги очаквате.

Като ни видя, Дж. Д. се намръщи. Питър се облегна назад и лека усмивка заигра по лицето му. Мисис Рандъл изглеждаше искрено изненадана.

— Какво желаете? — попита Дж. Д. Рандъл.

Оставих Уилсън да говори. Той се поклони леко и каза:

— Надявам се, доктор Рандъл, че познавате доктор Бери. Казвам се Джордж Уилсън и съм адвокат на доктор Лий.

— Това е чудесно — каза Дж. Д. и погледна часовника си. — Но сега е почти полунощ и аз почивам със семейството си. Нямам какво да кажа на никой от вас, докато не се срещнем в съда. Така че, ако обичате…

— Ако ме извините, сър, ние изминахме дълъг път, за да ви видим. Целия път от Кейп всъщност.

Дж. Д. примижа и придаде на лицето си студено и непроницаемо изражение. Питър сподави смеха си с кашлица.

— Какво правихте на Кейп? — попита мисис Рандъл.

— Наблюдавахме огън на открито — каза Уилсън.

— Огън на открито?

— Да — отговори Уилсън и се обърна към Дж. Д. — Бихме желали по едно бренди и след това да си поговорим малко.

Питър едва удържаше смеха си. Дж. Д. го погледна строго, после позвъни на иконома. Той поръча още две брендита и докато икономът излизаше, допълни:

— Малки брендита, Хербърт. Те няма да остават за дълго.

После се обърна към жена си:

— Ще ни извиниш ли, скъпа?

Тя кимна и напусна стаята.

— Седнете, господа.

— Предпочитаме да останем прави — каза Уилсън. В същия миг пристигна икономът, носейки питиетата в кристални чаши.

— Наздраве, господа — Уилсън вдигна чашата си.

— Благодаря — каза Дж. Д. студено. — Какво сте дошли да ни кажете?

— Дреболия, свързана със закона — обясни Уилсън. — Решихме, че може да пожелаете да преосмислите обвиненията си срещу доктор Лий.

— Да ги преосмислям?

— Да. Точно това казах.

— Няма какво да преосмисляме отново — каза Дж. Д.

Уилсън отпи от брендито.

— Нима?

— Точно така.

— Вярваме, че съпругата ви може да не е чула добре, че доктор Лий е направил аборта на Керън. Вярваме също така, че Питър Рандъл е сбъркал, като е докладвал в полицията, че автомобилът му е бил откраднат. Или той още не е докладвал?

— Нито съпругата ми, нито брат ми са сбъркали — каза Дж. Д.

Питър се изкашля отново и запали цигара.

— Нещо не е наред ли, Питър? — попита Дж. Д.

— Не, нищо.

Той пое дълбоко дим и отпи от питието си.

— Господа — каза Дж. Д., обръщайки се към нас. — Губите си времето. Не е имало грешка и няма какво да преосмисляме.

— В такъв случай ще се срещнем в съда — каза Уилсън меко.

— Наистина ще се наложи — Рандъл кимна.

— И вие ще трябва да отговаряте за действията си тази вечер — продължи Уилсън.

— Може и така да е. Но най-напред мисис Рандъл ще свидетелства, че сме прекарали вечерта в игра на шах — и той кимна към шахматната дъска в ъгъла.

— И кой спечели? — попита Уилсън с едва доловима усмивка.

— За Бога, аз спечелих — обади се Питър за пръв път и се засмя.

— Как го направи?

— Той е ужасен играч на шах. Казвал съм му го не веднъж, а хиляди пъти. — Питър отново се засмя.

— Питър, това не е смешно.

— Не умееш да губиш — каза Питър.

— Питър, млъкни.

Питър рязко спря да се смее. Той скръсти ръце пред масивния си корем и не се обади повече.

Дж. Д. Рандъл се наслади на моментната победа и каза:

— Имате ли нещо друго, господа?

— Ти, кучи сине! Даваш ли си сметка какво направи? — нахвърлих се аз върху Уилсън.

— Направих, каквото можах.

— Ти го ядоса. Ти го тласна към съда.

— Направих, каквото бе възможно.

— Това беше възможно най-тъпото, най…

— Спокойно — Уилсън почеса белега си.

— Можеше да го уплашиш. Можеше да му опишеш как ще протече процесът — по начина, по който го обясни на мен в бара. Можеше да им кажеш за снимките…

— Нещата нямаше да станат по-добри.

— Можеше да се променят.

— Не. Те бяха решили да отнесат случая в съда. Те…

— Да — казах аз, — благодарение на теб. Бива те да се перчиш, самодоволно копеле, да отправяш евтини заплахи и да изискваш бренди. Беше красиво, наистина.

— Опитах се да ги убедя.

— Глупости!

Той сви рамене.

— Ще ти кажа какво направи, Уилсън. Ти ги подтикна към съдебен процес, защото искаш да има такъв. Искаш поле за изява, шанс да се покажеш, да си създадеш име, да докажеш, че си безмилостен играч. Ти знаеш, а и аз знам, че ако случаят стигне до съда, Арт Лий, независимо от изхода, ще загуби. Ще загуби престижа си, пациентите си, може би дори разрешителното си. Ако се стигне до съдебен процес, Рандълови също ще загубят. Те ще бъдат убити, стъпкани и унищожени с полуистини и недомлъвки. Само един човек ще ликува на върха.

— Кой?

— Ти, Уилсън. От един процес можеш да спечелиш само ти.

— Това е само твое мнение. — Вече беше започнал да се ядосва.

— Това са фактите.

— Ти сам чу колко неблагоразумен е Дж. Д. Рандъл.

— Можеше да го накараш да те изслуша.

— Не можех — каза Уилсън. — Но в съда ще слуша, няма къде да отиде. — Той седна в колата, облегна се на седалката и се загледа напред, обмисляйки случилото се.

— Знаеш ли, изненадан съм от теб, Бери. Ти си интелигентен човек. От теб се очаква да можеш да преценяваш обективно фактите. Тази вечер имаш предостатъчно доказателства, че Питър Рандъл е виновен, а ти все още си нещастен.

— Той има ли според теб вид на виновен?

— Може и да се преструва.

— Отговори на въпроса ми.

— Вече го направих.

— И мислиш, че е виновен?

— Точно така. Нещо повече — мога да накарам съдебните заседатели да мислят същото.

— А ако грешиш?

— Това би било толкова лошо, колкото е лошо, ако мисис Рандъл бърка за Арт Лий.

— Ти се извиняваш?

— Нима? Не, човече. — Той поклати глава. — Ти се извиняваш. Ти се вживяваш в ролята на лоялен лекар. Ти си привърженик на традицията, на мълчаливото споразумение. Ти би искал да видиш случая приключен мирно и тихо, много дипломатично, без да пострадат накрая ничии чувства.

— Не е ли това най-добрият начин? Задачата на адвоката е да направи това, което е най-добро за клиента.

— Задачата на адвоката е да печели делата си.

— Но Арт Лий е човек. Той има семейство, има цели, има лични желания и стремежи. Твое задължение е да не му попречиш да ги осъществи. Не да организираш голям съдебен процес за своя собствена слава.

— Бери, проблемът при теб е, че си като всички лекари. Не можеш да повярваш, че някой от вашите е гнил. Би искал да видиш изправен пред съда някой бивш санитар от войската или най-много някоя медицинска сестра. В краен случай някоя дребна стара акушерка. Този тип хора би искал да свържеш с тази мръсотия, не и лекар.

— Бих искал да я свържа с виновния човек, с никой друг.

— Знаеш кой е виновен. Знаеш го дяволски добре.

Оставих Уилсън у тях, после се прибрах вкъщи и си налях неразредена водка. Беше след полунощ и къщата беше притихнала.

Изпих водката и се замислих над случилото се. Както се бе изразил Уилсън, всички следи водеха към Питър Рандъл. Неговата кола беше цялата в кръв и той я бе унищожил. Не се съмнявах въобще, че галонът бензин на предната седалка щеше да остави някакви доказателства. Сега той беше чист — или щеше да бъде, — ако не го бяхме видели да изгаря колата.

Тогава, пак както беше казал Уилсън, нещата отиваха по местата си. Анджела и Бъбълс не лъжеха, че не бяха виждали Керън въобще — в неделя вечер тя е била при Питър. И Питър бе сбъркал — Керън се бе прибрала вкъщи цялата в кръв. Тя беше признала кой го е направил на мисис Рандъл, която я е откарала в болницата с колата си. В болницата мисис Рандъл не е разбрала, че диагнозата на Отделението за бърза помощ няма да бъде съобщена в полицията; за да избегне семеен скандал, тя беше прехвърлила вината за аборта на единствения друг лекар, за когото е знаела, че прави аборти: Арт Лий. Тя беше натиснала спусъка и с това бе сложила началото на целия този ад.

Всички факти вече можеха да се обяснят.

С изключение само на допуснатата от Питър грешка. Той е бил лекар на Керън от години. Знаел е, че е истеричка, и със сигурност е щял да и пусне тест за бременност. Знаел е също така, че преди това е имала оплаквания, свързани със зрението, което пък е предполагало тумор на хипофизата, чиито признаци бяха близки до тези на бременността. Така че той непременно би й пуснал изследванията.

После явно я бе пратил при Арт Лий. Защо? Ако е смятал, че трябва да се направи аборт, би го направил той самият. Защо е трябвало да направи грешка — голяма и сериозна грешка — третия път?

Не, мислех си, нещо не се връзваше.

И тогава си спомних казаното от Питърсън: „Вие, лекарите, винаги се поддържате.“ В миг осъзнах, че той и Уилсън бяха прави. Аз исках да вярвам, че Питър е невинен — отчасти защото го харесвах, отчасти защото беше лекар. Отказвах да повярвам дори на сериозните доказателства, исках да вярвам, че е невинен.

Въздъхнах и отпих от питието. Истината беше, че тази нощ бях видял нещо много сериозно, нещо тайно и компрометиращо. Пред него не можех да си затворя очите. Не можех да го отдам на случайност или съвпадение. Трябваше да го обясня.

Най-логичното обяснение беше, че абортът е направен от Питър Рандъл.