Когато се събудих, денят изглеждаше нормален. Бях изтощен, навън ръмеше, времето беше студено, сиво и отблъскващо. Съблякох пижамата си и взех един душ. Докато се бръснех, влезе Джудит и ме целуна, после отиде да приготви закуската. Усмихнах се в огледалото и се запитах каква ли щеше да бъде хирургическата ми програма за деня.
Тогава се сетих: днес нямаше да ходя в болницата. Припомних си цялата история.
Не беше обикновен ден.
Отидох до прозореца и погледнах ситните капчици по стъклото. За пръв път се запитах дали да не зарежа всичко и да отида на работа. Изведнъж шофирането до лабораторията, паркирането на колата, закачването на палтото, обличането на престилката и поставянето на ръкавиците — всички дребни детайли от моето всекидневие — ми се сториха очарователни и примамливи. Това беше работата ми: обичах я и я вършех без умора и напрежение; бях свикнал с нея и се чувствах добре, докато я вършех. Нямаше смисъл да си играя на аматьор-детектив — в студената сутрешна светлина идеята изглеждаше нелепа. Тогава започнах да си припомням лицата, които бях видял: лицето на Арт, на Дж. Д. Рандъл и нескритото самодоволство на Бредфорд. Знаех, че ако аз не помогна на Арт, никой нямаше да го направи.
Това беше плашеща, почти ужасяваща мисъл.
Закусвахме сами с Джудит. Децата още спяха.
— Какво смяташ да правиш днес? — попита тя.
— Не съм решил още.
Аз си задавах същия въпрос. Трябваше да науча повече, много повече — за Керън и мисис Рандъл. За никоя от тях не знаех кой знае колко.
— Ще започна с момичето — казах.
— Защо?
— От разказите на близките й излиза, че е била самата невинност. Всички я обичали и била просто чудесна.
— Може и да е била.
— Да, но освен мнението на баща й и брат й е добре да чуя мнението и на някой друг.
— Как ще го откриеш?
— Ще тръгна от Смит Колидж.
В Смит Колидж, Нортхемптън, щата Масачузетс, по средата на път, отиващ дявол знае къде, получават образование 2200 момичета. На разстояние два часа път по магистралата след бариерата за изхода от Холиок и след още половин час каране по второкласни пътища пресякох железопътната линия и влязох в града. Никога не съм харесвал Нортхемптън. Атмосферата му е особено потискаща за студентски град: почти можеш да помиришеш във въздуха раздразнението и тежката обща немощ на 2200 красиви момичета, оставени на това забравено и от Бога място за цели четири години, както и общото раздразнение на местните жители, принудени да се съобразяват с тях през това време.
Районът на колежа е красив, особено през есента, когато листата сменят цветовете си. Красив е дори когато вали.
Отидох директно в канцеларията на колежа и потърсих името на Керън Рандъл в указателя за ученици и преподаватели. Дадоха ми и карта на района на колежа, на която беше обозначено и мястото на нейното общежитие Хенли Хол.
Оказа се бяла дървена къща на Уилбър Стрийт. В нея живееха четирийсет момичета. На партера имаше дневна със светли тапети на ситни шарки, обзаведена доста безвкусно. Наоколо се мотаеха момичета с дълги накъдрени коси, облечени в униформени престилки. До вратата имаше портиерна.
— Бих искал да говоря с Керън Рандъл — казах на момичето.
Тя ме погледна сепнато, решила сякаш, че съм изнасилвач на средна възраст.
— Аз съм чичо й — доктор Бери.
— Не бях тук през уикенда. Откакто съм се върнала, не съм виждала Керън. Тя отиде в Бостън за почивните дни.
Имах късмет: очевидно дежурната не знаеше нищо. Дали другите момичета знаеха, засега не можех да си отговоря. Имаше вероятност възпитателката на пансиона да е вече уведомена или пък скоро да научи. Исках да избегна срещата си с нея.
— А, ето я Джини, съквартирантката й — каза момичето зад бюрото.
От вратата излезе тъмнокосо момиче, облечено в тесен комбинезон и евтин пуловер — по странно педантичния си външен вид напомняше на стара мома, но нещо в израза на лицето й се противопоставяше на останалата част от тялото й. Момичето на бюрото махна на Джини и каза:
— Това е доктор Бери. Той търси Керън.
Момичето ме погледна стреснато. Тя знаеше. Бързо я хванах, заведох я до дневната и я накарах да седне.
— Но Керън…
— Знам — прекъснах я аз. — Но трябва да говоря с вас.
— Мисля, че е по-добре да поискам разрешение от мис Питърс — каза Джини и започна да се изправя. Внимателно я побутнах да седне.
— Преди да го направите, ще ви кажа, че бях на аутопсията на Керън вчера.
Тя вдигна ръка към устните си.
— Съжалявам, че съм толкова рязък, но имам сериозни въпроси, на които само вие можете да отговорите. И двамата знаем какво ще каже мис Питърс.
— Тя не би разрешила да говоря с вас — каза Джини.
Гледаше ме подозрително, но се виждаше, че съм събудил любопитството й.
— Нека да отидем на по-спокойно място — предложих.
— Не знам…
— Ще ви отнема само няколко минути.
Тя стана и кимна към коридора.
— По принцип не е разрешено мъже да влизат в стаите ни — каза тя. — Но вие сте роднини, нали?
— Да — отговорих.
Джини и Керън живееха в една стая на приземния етаж в задната част на сградата. Вътре беше претъпкано и нямаше къде да се обърнеш от подарени за спомен момичешки вещи — снимки на момчета, писма, шеговити картички за рождени дни, програми за футболните мачове на най-реномираните колежи в източната част на САЩ, парченца от панделки, училищни програми, шишенца с парфюми, плюшени играчки. Джини седна на едно от леглата и ми посочи стола.
— Миналата вечер мис Питърс ме уведоми, че Керън е… умряла при злополука. Помоли ме известно време да не го съобщавам на никого. Смешно е. Никой от познатите ми не е умирал досега — имам предвид на моята възраст. Смешно е, по-скоро… странно е. Не почувствах нищо, не се развълнувах особено. Май че още не го вярвам.
— Познавахте ли Керън, преди да станете съквартирантки?
— Не. Събра ни колежът.
— Разбирахте ли се?
Тя потрепери. Но беше някак фалшиво — като грижливо репетиран пред огледалото жест.
— Предполагам, че сме се разбирали. Керън не беше типичната първокурсничка. Тя не се изплаши от условията тук и винаги заминаваше за ден или за целия уикенд. На практика никога не влезе в клас и непрекъснато говореше колко мрази това място. Казва го всяка от нас, но тя го правеше някак сериозно. Мисля, че наистина го мразеше.
— Защо мислите така?
— Заради поведението й. Бягаше от часовете, напускаше района на колежа. Тя подписваше родителите си, за да излезе през уикендите, като твърдеше, че отива да ги посети, но никога не го правеше. Тя самата ми призна. Керън мразеше родителите си.
Джини стана и отвори вратата на гардероба. От вътрешната й страна имаше закачена голяма гланцирана снимка на Дж. Д. Рандъл — цялата покрита с миниатюрни дупчици.
— Знаете ли от какво са? Тя имаше навик да хвърля стрелички по него всяка вечер, преди да си легне.
Джини затвори вратата.
— А майка й?
— О, тя харесваше майка си. Истинската си майка, която е умряла. Сега има мащеха. Нея Керън никога не е харесвала особено.
— За какво друго говореше Керън?
— За момчета — каза Джини, сядайки на леглото отново.
— Всички говорим за момчета. Керън е ходила в частно училище някъде наблизо и познаваше много момчета. Те често идваха да я видят.
— Имаше ли някоя по-сериозна връзка?
— Не мисля. Имаше много познати момчета и всички я преследваха.
— Значи беше популярна?
— Или нещо такова — каза Джини, сбърчвайки нос. — Слушайте, не е хубаво да се говорят такива неща за нея сега, знаете ли. И няма причини да мисля, че е истина. Може пък всичко да е било една голяма лъжа.
— Какво значи това?
— Ами ти идваш тук като първокурсник и никой не те познава, никой не е чувал за тебе преди — можеш да кажеш на хората каквото поискаш и номерът ти да мине. По-рано имах навика да казвам, че съм била лидерка на клакьорките в гимназията, просто заради майтапа. Всъщност аз учих в частно училище, но винаги съм искала да бъда лидерка.
— Разбирам.
— Измислиците са толкова полезни понякога, нали знаете?
— Какви истории ви е разказвала Керън?
— Не знам. Не бяха точно истории. Просто един вид загатвания. Тя искаше хората да вярват, че е дива, и че всичките й приятели са диви. Всъщност това беше любимата й дума: див. Тя знаеше какво да направи, за да не се съмняваш в думите й. Никога не разказваше историите си от начало до край. Това бяха малки, накъсани коментарии. За абортите й, за всичко.
— Абортите й?
— Казваше, че имала два, преди дори да влезе в колежа. Това е доста невероятно, не мислите ли? Два аборта? Тя беше само на седемнайсет, в края на краищата. Казах й, че не й вярвам, и тя се втурна да обяснява как се правело всичко, с най-големи подробности. След това вече не бях толкова сигурна.
Момиче от лекарско семейство можеше лесно да добие представа за механизмите на кюртажа. Това обаче не беше доказателство, че тя самата е правила аборт.
— Каза ли ви нещо по-конкретно? Къде са й ги направили например?
— Не. Каза само, че ги е правила. Всъщност тя постоянно говореше за такива неща. Знам, че искаше да ме шокира. Можеше да бъде доста арогантна, когато пожелаеше. Спомням си първия, не — втория уикенд, откакто бяхме тук, тя излезе в събота вечерта и се върна късно. Побърках се от притеснение. Дойде си по някое време, цялата раздърпана, пъхна се в леглото на загасени лампи и каза: „Господи, обичам черно месо!“ Просто така. Не знаех какво да отговоря, имам предвид, че тогава не я познавах добре, така че не казах нищо. Помислих, че се опитва да ме впечатли.
— Какво друго ви е разказвала?
Джини потръпна.
— Не мога да си спомня. Винаги бяха несвързани неща. Една вечер, докато се приготвяше да излиза и си свиркаше пред огледалото, ми каза: „Този уикенд наистина ще го получа.“ Или нещо такова, не си спомням точните й думи.
— И какво отговорихте вие?
— Казах: „Забавлявай се.“ Какво можеш да кажеш, когато излизаш от банята и някой ти съобщава такова нещо? Тя отвърна: „Ще се забавлявам, ще се забавлявам.“ Винаги правеше малки, шокиращи коментарии.
— А вие вярвахте ли й?
— След няколко месеца започнах да й вярвам.
— Имали ли сте някога причина да мислите, че е бременна?
— Докато беше тук? В училище? Не.
— Сигурна ли сте?
— Никога не е споменавала такова нещо. А и тя пиеше хапчета.
— Сигурна ли сте?
— Да, така мисля. Всяка сутрин превръщаше това в истински ритуал. Хапчетата са ей там.
— Къде?
Джини посочи.
— На бюрото. В малкото шишенце.
Станах, отидох до бюрото и взех пластмасовото шишенце. Етикетът беше от аптека „Бейкън“. Указания липсваха. Извадих бележника си и записах номера на рецептата и името на лекаря. После отворих шишенцето и извадих едно хапче. Бяха останали само четири.
— Тя всеки ден ли ги пиеше?
— Точно така — отговори Джини.
Не бях гинеколог, нито пък аптекар, но знаех все пак някои неща. Първо, че повечето противозачатъчни се продаваха в специални опаковки, за да може жената лесно да следи дните. Второ, че първоначалната доза хормони е била намалена от 10 милиграма на ден на два милиграма. Това значеше, че хапчетата би трябвало да бъдат дребни. А тези хапчета бяха огромни в сравнение с противозачатъчните. Нямаха никаква маркировка на повърхността, бяха тебеширенобели и доста ронливи на пипане. Пуснах едно в джоба си и върнах останалите в шишенцето. Дори и без проверка имах идея какви може да са.
— Срещали ли сте някои от приятелите на Керън?
Джини поклати отрицателно глава.
— Керън говореше ли понякога за тях, разказваше ли ви за срещите си?
— Не. Поне не като за личности, ако разбирате какво искам да кажа. Тя разказваше как се проявявали в леглото, но обикновено по твърде циничен начин. Винаги се опитваше да ме смайва с цинизми и разни вулгарни неща. Почакайте малко.
Тя стана и отиде до тоалетната масичка на Керън. Над нея имаше огледало — в рамката му бяха пъхнати няколко снимки на момчета. Тя измъкна две от тях и ми ги подаде.
— Това е едно от момчетата, за които говореше, но мисля, че вече не се виждаха. Срещала се е с него през лятото или нещо такова. Той учи в Харвард.
На снимката, заело стандартна рекламна поза и зяпнало във фотоапарата, имаше момче във футболна униформа с номер 71.
— Как се казва?
— Не знам.
Взех футболната програма на срещата „Харвард“—"Колумбия" и прегледах списъка. Номер 71 беше Алън Зенър, десен защитник. Написах името му в бележника си и върнах снимката на Джини.
— Този — каза тя, подавайки ми втората снимка — е по-нов. Мисля, че се виждаше с него. Понякога вечер; като се връщаше, тя целуваше снимката, преди да си легне. Името му, мисля, е Ралф или Роджър.
На снимката имаше млад негър в тесен блестящ костюм, с електрическа китара в едната си ръка. Той се усмихваше доста сковано.
— Твърдите, че се е виждала с него?
— Да, струва ми се. Той участва в група, която свири в Бостън.
— И се казва Ралф? А знаете ли името на групата?
Джини се намръщи.
— Казвала го е, но не си го спомням. Керън един вид обичаше да пази момчетата си в тайна. Не беше като някои момичета, които сядат и ти разказват и най-малките подробности за приятелите си.
— И мислите, че тя се е срещала с него през уикендите?
Джини кимна.
— Къде?
— Предполагам, че в Бостън или Ню Хевън.
Обърнах снимката в ръцете си. На гърба й беше написано: „Фото Кързин, Уошингтън Стрийт“.
— Мога ли да взема снимката с мен?
— Разбира се. На мен не ми трябва.
Пуснах я в джоба си и седнах отново.
— Познавате ли някои от тези хора? Някое от момчетата?
— Не, никога не съм виждала никой от приятелите й. А, един момент. Веднъж видях. Едно момиче.
— Момиче?
— Да. Веднъж Керън ми каза, че една нейна добра приятелка щяла да дойде за един ден. Била много готина, много дива. Голяма реклама й направи. Очаквах да бъде супер. И когато дойде…
— Да?
— Ами, беше наистина странна — каза Джини. — Много висока, действително с много дълги крака. Керън все говореше колко искала и нейните да бъдат толкова дълги. А момичето просто седеше и не казваше нищо. Беше красива, предполагам, и някак унесена. Може би е била дрогирана, не знам. След около един час седене тя проговори и изрече много странни неща.
— Какви по-точно?
— Доколкото си спомням, каза, че „Дъждът в Испания е предимно пропилян“. И измисли стихове за хора, бягащи в спагетени полета. Бяха доста тъпи, имам предвид не такива, че да ги наречеш добри.
— Как се казваше момичето?
— Може би Енджи.
— Тя в колеж ли учеше?
— Не. Беше млада, но работеше. Керън, струва ми се, каза, че била медицинска сестра.
— Опитайте се да си спомните името й.
Джини се намръщи и погледна пода, после поклати глава.
— Не мога — каза. — Не обърнах внимание.
Не исках да оставям нещата така, но ставаше късно.
— Какво друго можете да ми кажете за Керън? Беше ли нервна? Неспокойна?
— Не. Винаги беше спокойна. Всички в общежитието бяха нервни, особено в периода, когато имахме изпити, но на нея не личеше да й пука.
— А случваше ли се да е енергична, жизнерадостна, бъбрива?
— Керън? Шегувате ли се? Вижте какво, тя винаги беше полумъртва, с изключение на срещите й, когато се оживяваше, иначе все се оплакваше от умора.
— Много ли спеше?
— Да. Проспиваше по-голямата част от училищните часове.
— Много ли ядеше?
— Не точно. Проспиваше и повечето часове за хранене.
— Сигурно е отслабнала тогава?
— Всъщност тя наддаде — каза Джини. — Не много, но достатъчно. След шест седмици вече не можеше да се пъхне в повечето от роклите си. Наложи й се да си купи други.
— Забелязахте ли други промени?
— Е, още една, но не съм сигурна дали е важна. Имам предвид, че тя беше важна за Керън, но никой друг не забелязваше.
— И каква беше тя?
— Беше си втълпила, че започнала да се окосмява. Нали знаете, ръцете, краката, на горната устна. Оплакваше се, че бръсне краката си през цялото време.
Погледнах часовника си и видях, че беше почти обяд.
— Е, не искам да губите от часовете си.
— Няма значение — каза тя. — Толкова ми е интересно.
— Какво имате предвид?
— Да ви наблюдавам как работите.
— Трябва да сте говорили с лекари и друг път.
Тя въздъхна.
— Сигурно си мислите, че съм глупава — каза тя кисело. — Но не съм вчерашна.
— Мисля, че сте много интелигентна.
— Ще искате ли да свидетелствам?
— Да свидетелствате? Защо?
— В съда, на съдебен процес.
Гледайки я, имах чувството, че отново репетира пред огледалото. Лицето й имаше дълбокомъдреното изражение на киноактриса.
— Не съм сигурен, че съм проследил мисълта ви.
— Не можете да си признаете — каза тя, — но аз знам, че сте адвокат.
— Нима?
— Разбрах го десет минути след като дойдохте. И искате ли да знаете как?
— Как?
— По начина, по който разгледахте хапчетата. Направихте го много внимателно, не като лекар. Мисля си, че от вас би излязъл добър лекар.
— Сигурно сте права.
— Късмет в работата — пожела ми тя и аз тръгнах към вратата.
— Благодаря.
И тя ми намигна.
Рентгеновата стая на втория етаж на Мем имаше претенциозното име „Рентгенови диагнози“. Но както и да ги наричат, стаите за рентгенови снимки са навсякъде еднакви. Стените на тази бяха от матово стъкло, на които имаше закачени скобички за филмите. Беше твърде широка стая — половин дузина рентгенолози можеха да работят в нея едновременно.
Влязох вътре заедно с Хюгъс. Той беше рентгенолог в Мем, когото познавах от дълго време — с жена му и Джудит понякога играехме бридж. Бяха добри играчи и играеха със стръв, докато за мен играта нямаше такова значение. Е, случваше се понякога и аз да бъда доста емоционален.
Не се бях обадил на Луис Кар, защото знаех, че едва ли ще ми помогне. Хюгъс беше ниско в стълбицата и не се интересуваше дали искам да видя филмите на Керън Рандъл или на Ага Хан, който беше идвал преди няколко години за бъбречна операция. Той ме заведе направо в стаята за рентгенови снимки.
— Как е сексуалният ти живот? — попитах го по пътя.
Това е дежурната тема за рентгенолозите. Известно е, че те имат най-късия живот сред медицинските специалисти. Точните причини са неизяснени, но естественото предположение е, че им влияят рентгеновите лъчи. Някога рентгенолозите стояли при пациента, докато правели снимките. За няколко години успявали да се облъчат с достатъчно гама лъчи, за да намерят смъртта си. Тогава и филмите били по-малко чувствителни и изисквали замайващо голяма доза лъчи, за да се получи добър контраст на изображението.
Но дори сега, при наличието на по-модерна техника и с много повече познания, шегаджийската традиция се е запазила и рентгенолозите са обречени да понасят цял живот солените майтапи на колегите си от другите специалности.
Хюгъс прие закачката ми добре.
— Моят сексуален живот — каза той — е много по-добър от играта ми на бридж.
Когато влязохме, в стаята работеха трима-четирима рентгенолози. Всеки от тях бе седнал пред плик с филми и магнетофони; те вадеха един по един филмите, четяха имената на пациентите, номера и вида на филма, после го прикрепяха на матовото стъкло и диктуваха диагнозите си.
Едната стена на стаята беше предназначена за спешните случаи. Това бяха сериозно болни хора и техните снимки не се съхраняваха в плътни пликове. Вместо това те бяха окачени на въртящи се рамки. Бутонът се натискаше и рамките се придвижваха, докато се покажеше рамката с филма на пациента, който те интересуваше. Това означаваше, че информация за критично болен пациент можеше да се получи на секундата.
Хранилището за снимки беше съседно на рентгеновия кабинет. Хюгъс влезе вътре и намери филмите на Керън Рандъл и ги донесе. Седнахме пред осветеното стъкло и Хюгъс нагласи първата снимка.
— Снимка на черепа в профил — каза той, взирайки се в нея. — Знаеш ли защо е бил поръчана?
— Не — отговорих.
Аз също гледах филма, но нищо не можех да разбера. Снимките на черепа са трудни за разчитане. Костите на черепа са много сложни и хвърлят трудно разгадаеми сенки, смесици от светлина и тъмнина. Хюгъс ги разучава известно време, като току прокарваше линии с капачката на флумастера си.
— Изглежда нормален — каза той най-накрая. — Никакви фрактури, никакви неправилни зараствания. Никакви следи от въздух или хематоми. Разбира се, щеше да бъде хубаво, ако разполагахме с ангиография или пневмоенцефалограма. Да видим сега другите филми. — Той свали снимката в профил и сложи снимка в анфас. — Тази също изглежда нормална. Питам се защо изобщо са ги правили. Тя претърпявала ли е катастрофа?
— Нямам представа.
Той продължи да тършува.
— Няма други — каза той. — Очевидно не е, щом не са направили снимки на лицевите кости, а само на черепа.
Лицевите снимки се правят от различни ъгли и са предназначени да проверят за евентуални фрактури на лицевите кости.
Хюгъс продължи да разглежда, редувайки ги една след друга, но не можа да открие нищо необичайно.
— По дяволите! Доколкото виждам — каза той, барабанейки по повърхността, — няма никакво отклонение.
— Добре — казах аз и се изправих. — Благодаря ти за помощта.
На излизане се питах дали снимките, които видях, ми помогнаха да си изясня нещата, или ме объркаха още повече.
Влязох в телефонна кабина близо до фоайето на болницата. Извадих тефтерчето си и погледнах аптечния номер и номера на рецептата. Извадих и хапчето, което бях взел от стаята на Керън. Отчупих с нокътя си малко парченце от него и го разтроших в дланта си. То лесно се стри на ситен прах. Със сигурност знаех какво е, но за всеки случай го близнах с върха на езика си.
Вкусът не можеше да се сбърка, а този на стрития аспирин беше ужасен.
Набрах номера на аптеката.
— Аптека „Бейкън“? Обажда се доктор Бери от Линкълн. Искам да попитам за някои лекарства, както следва…
— Само за секунда да взема молив.
Последва кратка пауза.
— Продължавайте, докторе.
— Името е Керън Рандъл. Номерът е едно-четири-седем-шест-шест-седем-три. Предписал — доктор Питър Рандъл.
— Добре, ще проверя.
Аптекарката пусна телефонната слушалка и аз чух шепот и шум от разгръщащи се страници. После тя отговори:
— Да, ето го — долетя отговорът. — Лекарството се казва дарвън, двайсет капсули по 75 милиграма. Доза — по едно на четири часа, ако има нужда. Изпълнено е два пъти. Искате ли датите?
— Не, това е достатъчно.
— Мога ли да ви помогна с нещо друго?
— Не, благодаря. Бяхте ми много полезна.
Оставих бавно слушалката. Нещата се заплитаха все повече.
Що за момиче беше това — да се преструва, че взема противозачатъчни хапчета, докато всъщност пие аспирин, който държи в шишенце от лекарства, които действат болкоуспокояващо при мензис?
Смъртта при аборт е сравнително рядко явление, но този факт се прикрива от жълтата преса. Статистиките, както и клюкарските хроники са твърде емоционални и неверни. Числата са най-различни, но повечето хора приемат факта, че около милион криминални аборта се правят всяка година и около 5000 жени намират смъртта си в резултат на такива аборти. Това означава, че смъртността в тези случаи варира около 500 на 100 000. Съотнесена към смъртността при болничните аборти, това е изключително висока стойност. При болничните аборти тя варира от 0 до 18 на 100 000, което я прави опасна колкото ваденето на сливици (17 на 100 000).
Статистиката доказва, че криминалните аборти са около 25 пъти по-смъртоносни, отколкото би могло да бъдат. Повечето хора са ужасени от това, но Арт разсъждаваше за тези неща трезво и внимателно. Той твърдеше нещо много интересно: че една от причините абортите да останат нелегални е тази, че са сравнително безопасни.
— Трябва да се осмислят фактите — каза той веднъж. — Милион жени е нищо незначещо число. Това, което е от значение, е, че на всеки трийсет секунди се прави по един криминален аборт — всеки ден, година след година. Това го прави много често срещана операция и за добро или зло, в болнични условия тя е безопасна.
По специфичния си циничен начин той говореше и за прага на смъртността, както сам го наричаше. Дефиницията му за понятието беше следната: това е броят на хората, които трябва да умират инцидентно и безсмислено всяка година, преди някой да се сети да се развълнува за тях. Изразен в числа, той беше установен на около 30 000 на година — толкова бяха и американците, които умираха при автомобилни катастрофи.
— Това е то — казваше Арт. — На ден по магистралите умират около 80 души и всички го приемат като обичаен факт от живота. Е, в такъв случай кой ще го е еня за 14-те жени, които умират при аборт всеки ден?
Той твърдеше, че за да се принудят лекарите и адвокатите да направят нещо, смъртните случаи при аборт би трябвало да достигнат 50 000 на година, а може би и повече. Спрямо сегашните стойности на смъртността това означаваше 10 000 000 аборта на година.
— Може би е странно, но аз правя лоша услуга на обществото. Не съм загубил пациентка при аборт, следователно поддържам ниска смъртността. Това е добре за пациентите ми, разбира се, но е лошо за обществото като цяло. Обществото би се развълнувало само от страх или от чувството за вина. Ние реагираме само на големите числа, малките не ни впечатляват. Кой щеше да забележи, ако Хитлер беше убил само 10 000 евреи?
Той продължаваше да обяснява как, като прави безопасни аборти, запазва статуквото, и това намалява натиска на обществеността върху законодателите. После каза и още нещо:
— Проблемът на тази страна е, че жените нямат никаква воля и смелост. Те биха предпочели скрито да им бъде направена опасна и нелегална операция, отколкото да се опитат да променят законите. Законодателите са мъже, а мъжете не забременяват, те могат да си позволят да бъдат моралисти. Също както и свещениците — ако имаше жени свещеници, щяхме да станем свидетели на бързи промени в религията. Но политиката и религията се управляват от мъже, а жените просто не смеят да упражнят натиск. А това е лошо, защото абортите са работа на жените — техни са децата, техни са телата, техен е рискът. Ако 1 000 000 жени пишат писма до конгресмена си, може би нещо би се променило. Вероятно трудно, но все пак има някакъв шанс. Само че те няма да го направят.
Тази мисъл го тревожеше повече от всичко друго. Сетих се за нея, докато шофирах, за да се срещна с една жена, която според всички сведения беше твърде смела и решителна: мисис Рандъл.
Северно от Кохасет, на около половин час от ниската част на Бостън, се намира разкошен жилищен квартал, построен по дължината на скалистия бряг. Той твърде много напомня на Нюпорт — стари къщи с архитектурна стойност с великолепни морави и изглед към морето.
Къщата на Рандъл беше огромна, четириетажна, в готически стил; зданието беше бяло, с претенциозни балкони и кулички. Тревната площ се разстилаше до водата; общо взето, около къщата имаше пет акра двор. Минах с колата по чакълестия път и паркирах пред къщата до две поршета — едно черно и едно яркожълто. Явно цялото семейство караше поршета. Вляво от къщата имаше гараж със сив мерцедес. Той вероятно беше за слугите.
Излязох от колата и тъкмо се чудех как ще се оправя с иконома, когато някаква жена излезе от главния вход и слезе по стълбите. Слагаше си ръкавици, докато вървеше, и изглежда, бързаше. Когато ме видя, тя спря.
— Мисис Рандъл?
— Да — каза тя.
Не знам какво бях очаквал да видя, но със сигурност не беше това, което видях. Жената беше висока и облечена в бежов костюм на Шанел. Косата й имаше лъскав черен цвят, краката й бяха дълги, очите — големи и тъмни. Нямаше повече от 30 години. Скулите на лицето й бяха остри и ясно очертани.
За няколко секунди се взирах в нея с недоумение, чувствайки се като глупак, неспособен да предприема нищо. Тя се намръщи срещу мен от нетърпение.
— Какво желаете? Няма цял ден да ви чакам.
Гласът й беше леко дрезгав, а устните — чувствени. Имаше хубав акцент и леко английска интонация.
— Хайде, кажете.
— Искам да говоря с вас за дъщеря ви — започнах аз.
— Моята заварена дъщеря — изрече тя бързо, минавайки край мен на път към черното порше.
— Да, вашата заварена дъщеря.
— Разказах вече всичко на полицията. А сега закъснявам за среща, така че, ако ме извините…
Тя отключи вратата на колата и я отвори.
— Казвам се…
— Зная кой сте. Джошуа спомена за вас снощи. Предупреди ме, че може да се опитате да ме видите.
— Е?
— Каза ми, доктор Бери, да ви пратя по дяволите.
Мисис Рандъл правеше всичко възможно, за да изглежда ядосана, но си личеше, че се преструва. Имаше нещо друго, което се четеше на лицето й — може би любопитство или пък страх. Стори ми се странно. Тя запали колата.
— Приятен ден, докторе.
Наведох се към нея.
— Изпълнявате заповедите на съпруга си ли?
— Обикновено го правя.
— Но не винаги — казах аз.
Тя тъкмо щеше да включи колата на скорост, но спря с ръката на лоста.
— Моля?
— Имам предвид, че съпругът ви не е наясно с някои неща.
— Напротив — отговори тя.
— Знаете, че съм прав, мисис Рандъл.
Тя загаси колата и ме погледна.
— Ще ви дам 30 секунди да напуснете тази собственост, преди да извикам полицията.
— Ще извикате полицията? Не мисля, че това е разумно.
Жената губеше контрол, нейната самоувереност се изпаряваше.
— Защо дойдохте тук?
— Искам да ми разкажете за нощта, в която закарахте Керън в болницата — неделя вечерта.
— Ако искате да разберете повече за онази нощ, погледнете в онази кола. — Тя посочи жълтото порше.
Отидох да погледна. Беше като в ужасен сън. Дамаската, някога жълтеникаво-кафява, сега беше червена. Шофьорското място, пътническото място, копчетата по таблото бяха червени. Кормилото беше тук-там червено. Килимът на пода беше червен. Галони кръв бяха изтекли в тази кола.
— Отворете вратата — каза мисис Рандъл — и пипнете седалката.
Направих го. Беше още влажна.
— Три дни по-късно все още не е изсъхнала. Толкова много кръв изгуби Керън. Това е, което й направи той.
Аз затворих вратата.
— Това нейната кола ли е?
— Не, моята. Керън нямаше кола. Джошуа не искаше да й купува, преди да навърши 21.
— Тогава тази чия е? — кимнах аз към черната кола, в която седеше тя.
— Нова е. Вчера я купихме.
— Ние?
— Аз я купих, с разрешението на Джошуа.
— Ами жълтата?
— Полицията ни посъветва да я запазим като веществено доказателство, ако стане нужда. Но щом можем, веднага ще…
— Какво точно се случи в неделя през нощта?
— Не съм длъжна да ви отговарям — каза тя със стиснати устни.
— Разбира се, че не сте — усмихнах се леко.
Знаех, че съм я хванал натясно — в очите й се четеше страх. Тя погледна настрани, взирайки се направо през предното стъкло.
— Бях сама вкъщи. Джошуа имаше в болницата спешен случай, а Уилям бе дежурен в Медицинския институт. Беше около три и половина сутринта. Керън бе на среща. Чух да свири клаксонът на колата. Не спираше. Станах от леглото, облякох си един халат и слязох долу. Колата ми беше там, с работещ мотор и, включени фарове. Клаксонът още свиреше. Излязох навън и я видях. Беше припаднала върху бутона на клаксона. Навсякъде имаше кръв.
Тя пое дълбоко въздух и затършува в чантата си за цигара. Извади пакет френски и аз й поднесох огънче.
— Продължавайте.
— Няма повече за разказване. Преместих я на другата седалка и я закарах в болницата.
Тя пушеше цигарата с кратки, отривисти движения.
— По пътя се опитвах да разбера какво се е случило. Знаех откъде кърви, защото полата й беше цялата мокра. „Лий го направи.“ Каза го три пъти. Никога няма да забравя този слаб, тънък глас.
— Тя беше в съзнание? Беше в състояние да разговаря с вас?
— Да — каза мисис Рандъл. — Припадна отново точно когато стигнахме в болницата.
— Как разбрахте, че абортът е бил предизвикан? — попитах. — Не допускате ли, че може да е било спонтанен аборт?
— В чантата й открих чековата й книжка. Последния чек, който беше дала, беше за триста долара с дата от неделя. Ето откъде знам.
— Бил ли е осребрен чекът? Проверихте ли?
— Разбира се, че не е бил — отговори тя. — Човекът, който има чека, сега е в затвора.
— Разбирам — казах замислено.
— Това е добре. А сега ще трябва да ме извините.
Мисис Рандъл излезе от колата и забърза по стълбите обратно към къщи.
— Мислех, че закъснявате за среща — не се стърпях аз.
Тя спря за момент и ме изгледа.
— Вървете по дяволите! — изруга ме и затръшна вратата зад гърба си.
Аз се върнах при колата си, обмисляйки представлението, което ми бе изнесено. Беше твърде убедителна. Успях да открия само две слаби места: едното беше количеството кръв в жълтата кола — притесняваше ме, че на пътническото място имаше повече кръв. Другият пропуск на мисис Рандъл беше, че не знаеше таксата на Арт за аборт. Той вземаше 25 долара — точно колкото да покрие разходите за лабораторията. Никога не вземаше повече. Това беше някакъв странен негов начин да запази съвестта си чиста.
Надписът беше полуизтрит: „ФОТОГРАФСКО СТУДИО КЪРЗИН“. Отдолу с дребен жълт шрифт пишеше: „Снимки за всякакви цели. Паспортни, рекламни, за приятели. Срок — един час.“
Фотостудиото се намираше на ъгъла в северната част на Уошингтън Стрийт, далеч от светлините на кината и големите магазини. Влязох вътре и заварих дребни старци, мъж и жена, седящи един до друг.
— Да? — попита мъжът с нежен, почти плах глас.
— Имам един особен проблем — започнах аз.
— Паспорт ли? Няма никакъв проблем. Можем да ви извадим снимките за един час, дори за по-малко, ако бързате. Правили сме го хиляди пъти.
— Точно така — добави жената, кимайки. — Повече от хиляди.
— Моят проблем е по-различен — отговорих аз. — Вижте, дъщеря ми навършва 16 години и ще и организираме голямо парти…
— Съжаляваме, не се занимаваме с годежи — каза мъжът.
— Това не е годеж, а парти по случай рожден ден.
— Не, дума да не става.
— Преди го правехме — обясни жената. — Едно време. Но беше такъв ужас.
Въздъхнах дълбоко.
— Това, което ми трябва, е малко информация. Дъщеря ми е луда по някаква рокендрол група, а вие сте ги снимали. Исках това да бъде изненада, така че си помислих, че…
— Вие имате дъщеря на 16?
Той ме изгледа подозрително.
— Точно така. Следващата седмица ще ги навърши.
— И ние сме правили снимка на група?
— Да.
Подадох му снимката. Той дълго я гледа.
— Това не е група, това е само един човек — каза накрая.
— Знам, но той е част от групата. Вие сте направили снимката и аз си помислих, че вероятно…
През това време мъжът разгледа гърба на снимката.
— Ние сме я правили — съобщи той. — Това е нашият печат. „Фотографско студио Кързин“. Това сме ние. Съществува от 1931 година. Баща ми го държеше преди мен, Бог да го прости. Значи твърдите, че това е група — попита той, размахвайки снимката.
— Член на група.
— Възможно е — каза той и подаде снимката на жената. — Помниш ли да сме снимали такава група?
— Може и да сме снимали, но не мога да си ги спомня.
— Вероятно е била рекламна снимка — предположих аз.
— Как се казва групата?
— Не знам. Затова дойдох при вас. Нали снимката има вашия печат…
— Видях, не съм сляп — отговори троснато той. После се наведе и погледна под тезгяха. — Трябва да проверя картотеката. Там пазим всичко.
Разнесе се шум от прехвърляне на снимки. За голяма моя изненада той наистина беше фотографирал дузина групи. Ровеше много бързо.
— Жена ми не може да ги запомни, но аз ги помня. Видя ли ги, всичките си ги спомням. Ето, това са Джими и „Ду-Дах“.
Той прелистваше бързо.
— „Уарблър“, „Кофин“, „Клик“. Имената се залепват за теб, странно нещо.
Опитвах се да погледна лицата, докато разгръщаше, но той го правеше много бързо.
— Чакайте малко — посочих аз една снимка. — Мисля, че са тези.
Мъжът се намръщи.
— „Зефир“ — каза той с неодобрителен тон. — Ето кои били.
Погледнах петимата мъже — всички бяха негри. Носеха същите блестящи костюми като този, който бях видял на единичната снимка.
Всички се усмихваха някак сковано, сякаш им бе неприятно, че ги снимат.
— Знаете ли имената им? — попитах.
Той обърна снимката обратно и прочете:
— „Зейк, Зич, Роман, Джордж и Хепи“. Това са те.
— Добре — казах аз и ги записах в тефтерчето си. — Имате ли представа как мога да се свържа с тях?
— Вижте, вие сигурен ли сте, че ги искате за партито на дъщеря си?
— Защо не?
Мъжът вдигна рамене.
— Не вдъхват особено доверие.
— Е, надявам се, че нищо няма да стане, ако посвирят една вечер.
— Не знам — каза той недоверчиво, — доста са съмнителни.
— Знаете ли къде мога да ги намеря?
— Разбира се — той посочи с пръст надолу по улицата. — Нощем работят в Илектрик Грейп. Всички негри киснат там.
— Благодаря ви — казах аз и тръгнах към вратата.
— Бъдете внимателен — посъветва ме жената. Аз промърморих и затворих вратата.
— Приятно прекарване на партито — пожела мъжът.
Алън Зенър беше огромно като планина хлапе. Беше не толкова висок, колкото широк. Намерих го на излизане от тренировка в Дилън Фийлд Хаус. Беше следобед и залязващото слънце хвърляше златни отблясъци над стадиона „Солджърс Фийлд“ и над близките сгради — Фийлд Хаус, хокейната пързалка и закритите тенискортове. На едно игрище някаква група все още се боричкаше, вдигайки облаци от жълтокафяв прах.
Зенър тъкмо си беше взел душа — късата му черна коса беше още влажна и той я търкаше, спомнил си сякаш строгата препоръка на треньора да не излиза навън с мокра коса.
Каза ми, че бърза да вечеря и да започне да учи, така че говорихме по пътя към общежитията на Харвард. Тази година завършвал Леверт Хаус и специализирал история. Не харесвал темата на дипломната си работа. Притеснявал се дали ще успее да влезе в Юридическия факултет — там не давали предимство на спортистите.
Най-накрая насочих разговора към Керън.
— И вие ли?
— Какво искате да кажете?
— Вие сте вторият за днес. Фоги беше тук преди вас.
— Фоги?
— Стареца. Тя така му викаше.
— Защо?
— Не зная. Просто го наричаше как ли не.
— Вие говорихте ли с него?
— Той дойде да ме види — отговори Зенър внимателно.
— И какво?
— Казах му да се маха. — Той вдигна рамене.
— Защо?
Бяхме стигнали до Масачузетс Авеню. Движението беше натоварено.
— Защото не искам да се забърквам.
— Но вие вече сте се забъркали.
— Да, по дяволите, зная — той тръгна да пресича улицата, умело проправяйки си път между колите.
— Знаете ли какво й се е случило?
— Вижте, зная повече от всеки друг по този случай.
— Но не искате да ви намесват?
— Това е положението.
— Нещата са много сериозни — отговорих аз. — Арестуван е човек, обвинен в убийството й. Трябва да ми кажете всичко, каквото знаете.
— Вижте, тя беше добро момиче, но имаше проблеми. За кратко нещата вървяха добре, после проблемите се увеличиха и всичко свърши. Сега ме оставете на мира.
Аз вдигнах рамене.
— Когато делото се гледа, защитата ще ви призове като свидетел. Те могат да ви накарат да свидетелствате под клетва.
— На никакъв процес няма да свидетелствам.
— Няма да имате избор — казах аз, — освен, разбира се, ако изобщо няма дело.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че е по-добре да си поговорим.
Две преки по-надолу, срещу Сентръл Скуеър, имаше малка мръсна таверна с ненастроен телевизор на бара. Поръчахме си две бири и докато чакахме, гледахме прогнозата за времето.
— Вие защо се интересувате от всичко това?
— Мисля, че Лий е невинен.
Той се изсмя.
— Вие сте единственият, който мисли така.
Бирите дойдоха. Аз платих. Той сръбна от своята и облиза пяната от устните си.
— Добре — съгласи се изведнъж Зенър. — Ще ви разкажа как се запознахме.
Срещнахме се на едно парти през април миналата година. Разбирахме се чудесно. Всичко изглеждаше направо страхотно. Не знаех нищо за нея, когато я срещнах, тя беше просто хубаво момиче. Знаех, че е млада. Но не знаех, че е толкова млада, поне не до следващата сутрин, когато бях поразен от изненада. Исусе, та тя беше само шестнайсетгодишна… Но я харесвах. Не беше глупава.
Той изпи половината чаша на един дъх.
— И така, започнахме да се виждаме. Малко по малко разбрах коя е. Тя по особен начин обясняваше нещата на части. Беше много вълнуващо, също като стар филмов сериал. Керън беше добра в това.
— Кога престанахте да се виждате?
— В началото на юни. Тя завършваше Конкорд и аз й заявих, че ще отида на тържеството. Тя се възпротиви. Попитах я защо. И тогава ми беше обяснено кои са родителите й и как ще изглеждам в сравнение с тях. Разбирате ли, аз по-рано се казвах Земник и съм отраснал в Бруклин. Керън взе решението си и аз трябваше да се разкарам. Тогава наистина се бях разстроил. Сега вече не ме интересува.
— И никога повече не я видяхте?
— Само веднъж. Трябва да е било към края на юли. Заедно с приятели си бях намерил изгодна строителна работа на Кейп. За нея се носеха слухове, които не бях чувал, докато бяхме гаджета — че събирала защитни бандажи, каквито носят състезателите по футбол, че имала проблеми в семейството и че мразела баща си. Започнаха да ми се изясняват неща, които по-рано не разбирах. Чух също, че щяла да прави аборт, и разправяла на хората, че детето е мое.
Той свърши бирата си и направи знак на бармана. Поръчахме по още една.
— Един ден се натресох на нея близо до Скъсет. Беше на някаква бензиностанция, тя зареждаше колата си, когато аз се наредих на опашката със своята. Разговорът ни беше кратък. Питах я наистина ли е правила аборт и тя каза да. Попитах я дали детето е било мое, а тя ми отговори със съвършено спокоен глас, че не знае кой е бащата. Пратих я да върви по дяволите и си тръгнах. Тогава тя се затича и ме настигна, каза, че съжалява и че иска да си останем приятели. Отговорих й, че не можем да бъдем приятели, и тя се разрева. По дяволите, отвратително е някое момиче да ти се разплаче на бензиностанция. Така че онази вечер обещах да я изведа.
— И направихте ли го?
— Да. Беше ужасно. Алън, направи това, Алън, направи онова; по-бързо, Алън, сега по-бавно. Алън, толкова много се потиш. Тя просто не млъкна.
— Тя на Кейп ли живееше миналото лято?
— Поне така ми каза. Работела в художествена галерия или нещо такова. Но чух, че прекарвала по-голямата част от времето си на Бийкън Хил. Имаше някакви луди приятели.
— Познавате ли някой от тях?
— Само една. На едно парти на Кейп някой ме представи на момиче на име Анджела, което трябва да беше приятелка на Керън. Анджела Харди или Харли, нещо такова. Ужасно хубаво момиче, но доста странна. Жалко, че беше толкова хубава.
— Познавате ли родителите на Керън?
— Да. Видях ги веднъж. Каква двойка само! Нищо чудно, че ги мразеше.
— Откъде знаете, че ги мразеше?
— За какво мислите, че ми говореше непрекъснато? Само за родителите си. Час по час. Тя мразеше Фоги. Понякога го наричаше „добрия стар татко“15. Имаше различни прозвища и за мащехата си, но няма да повярвате, че е могла да я нарича така. Най-интересното е, че въпреки недостатъците си много обичаше истинската си майка. Тя е умряла, когато Керън е била на 14–15 години. Вероятно тогава е започнало всичко.
— Какво е започнало?
— Дивият и разюздан живот, с наркотиците и слободията. Тя искаше хората да я мислят за дива. Искаше да шокира. Като че ли трябваше непрекъснато да се доказва. Много добре познаваше наркотиците и винаги ги вземаше на публични места. Някои хора твърдят, че била привикнала към амфетамините, но не знам дали е вярно. Много хора на Кейп са били обект на подигравките й и, разбира се, имаше доста отвратителни истории и за нея. Обичаха да казват, че Керън Рандъл е способна на всичко.
Докато го казваше, той направи лека гримаса.
— Вие харесвахте ли я?
— Да, докато имах възможност.
— Тогава на Кейп се видяхте за последен път, така ли?
— Да.
Пристигна и следващата бира. Той се загледа в чашата си в я повъртя известно време в ръцете си.
— Излъгах ви, това не е вярно!
— Видели сте се отново?
— Да.
— Кога?
— В неделя, миналата неделя.
— Беше почти обяд — започна Зенър. — Бях махмурлия от едно парти след играта предната вечер и се чувствах много зле. Бях в стаята си и се опитвах да се облека за обяд. Връзвах си връзката, но все развалях възела. Главата ме цепеше. Изведнъж тя влетя в стаята, като че ли имахме уговорка.
— А вие нямахте ли?
— Тя беше човекът, когото най-малко исках да видя в онзи момент. Тъкмо бях превъзмогнал чувствата си и бях изхвърлил от главата си мисълта за нея, и тя се появява отново, по-хубава от всякога. Малко понатежала, но хубава. Съквартирантите ми вече бяха отишли на обяд, така че бях сам. Тя ме помоли да я заведа да обядваме.
— И вие какво отговорихте?
— Казах не.
— Защо?
— Защото не исках да я виждам. Страхувах се от нея като от чума. Не желаех да се мотае около мене. Помолих я да си отиде, но тя остана. Седна, запали цигара и каза, че знаела, че между нас всичко е свършено, но имала нужда да си поговори с някого. Бях чувал това и преди и нямах намерение да повтарям грешката си. Но тя седеше на леглото и не искаше да си тръгне. Каза, че съм бил единственият човек, който можел да я разбере. Накрая просто се предадох. Седнах и казах: „Добре, говори.“ А наум продължавах да си повтарям, че съм глупак, щом отново я оставям да й мине номерът, както и последния път. Има някои хора, които трябва просто да се избягват.
— За какво говорихте?
— За нея, това беше единственото нещо, за което тя можеше да говори. За нея, за родителите й, за брат и…
— Бяха ли близки с брат й?
— В известен смисъл. Но той е някак си праволинеен, като Фоги. Посветен на медицината. Керън никога не е споделяла с него някои неща, например за наркотиците.
— Продължавайте.
— Е, седнах и започнах да слушам. Известно време тя говореше за училище, после за някакви мистични занимания, с които се беше захванала, където се медитирало два пъти на ден по половин час. Би трябвало да бъде нещо като да измиеш съзнанието си или да натопиш парче плат в мастило. Тъкмо беше започнала, но мислеше, че е страхотно.
— Как се държа?
— Беше нервна — каза Зенър. — Изпуши цял пакет цигари, докато седя там, и не престана да чупи пръстите на ръцете си. Имаше пръстен на академия „Конкорд“, който сваляше, слагаше и въртеше през цялото това проклето време.
— Каза ли защо е дошла от Смит Колидж преди уикенда?
— Да.
— Защо?
— За да прави аборт.
Аз се облегнах и запалих цигара.
— Вие как реагирахте на това?
Той махна с ръка.
— Не й повярвах.
Стрелна ме с поглед, после отпи от бирата си.
— Избягвах да й вярвам. Не биваше да й обръщам внимание. Не можех да си го позволя, тя все още имаше… влияние над мен.
— А тя знаеше ли го?
— Тя знаеше всичко — каза той. — Не пропускаше нищо.. Беше като котка, разчиташе на инстинктите си да я водят и те не й изневериха никога. Тя можеше да влезе в една стая, да се огледа и веднага да разбере всичко за всички. Имаше страхотен усет.
— Обсъждахте ли аборта?
— Не, защото не й повярвах. Просто оставих темата да виси във въздуха. Тя самата се върна към нея след около час. Каза, че се страхува, че иска да бъде с мен. Не спря да повтаря, че е уплашена.
— И въпреки това не й повярвахте?
— Не знаех дали да й вярвам.
Той допи бирата си на един дъх и остави халбата.
— Но какво, по дяволите, трябваше да направя? Тя беше щура. Не се разбираше с родителите си и хората около нея и това я тласна към пропастта.
— Дълго ли разговаряхте?
— Около час и половина. После казах, че трябва да обядвам и да уча и че е по-добре да си тръгва. И тя си тръгна.
— Не разбрахте къде отива, нали?
— Не. Попитах я, но тя се изсмя. Каза, че никога не е знаела къде отива.
Когато оставих Зенър и се обадих в офиса на Питър Рандъл, беше привечер. Той не беше там. Казах на сестрата, че е спешно, и тя предложи да го потърся в лабораторията му. Във вторник и четвъртък работел там до късно през нощта.
Отидох, без да позвъня.
Питър Рандъл беше единственият член на семейството, когото бях срещал и преди. Бяхме се засичали един-два пъти на разни медицински партита. Беше невъзможно да не го забележи човек, първо, защото имаше запомняща се външност, и второ, защото обичаше партитата и обръщаше внимание на всички, за които някога бе чувал.
Той беше огромен дебел мъж, с двойна брадичка и великолепно чувство за хумор, със сърдечен смях и червендалесто лице. Пушеше бавно, пиеше страшно много, говореше забавно и обикновено беше душата на компаниите. Питър сам правеше купона. Можеше да освежи атмосферата за секунди. Бети Гейл, чийто съпруг беше главен хирург в Линкълн, беше възкликнала веднъж по негов адрес: „Какво чудесно социално животно е той!“
Например Питър можеше да разкаже така ефектно най-тъпата и мръсна шега, че да те накара да се засмееш. Дълбоко в себе си ти може и да си даваш сметка, че е така, но ще се смееш въпреки това, и всички съпруги също ще се смеят. Той можеше да флиртува с жена ти, да разлее питието си, да обиди домакина, да хленчи или каквото и да е друго, без това да се стореше някому невъзпитано и неприлично. Никой никога не му се противопоставяше, не му се мръщеше. Чудех се какво ли щеше да каже за Керън.
Неговата лаборатория се намираше на петия етаж в биохимичното крило на Медицинския институт. Вървях надолу по коридора и вдишвах чистия и остър мирис, който се носеше от лабораториите — смесица от ацетон, изгорял спирт, течен сапун и реактиви.
Кабинетът му беше малък. Зад бюрото седеше облечено в бяла престилка момиче, което пишеше писмо на машина. Както и трябваше да се очаква, тя беше изкусително хубава.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя с лек акцент.
— Търся доктор Рандъл.
— А той очаква ли ви?
— Не съм сигурен — казах аз, — обаждах се, но не съм сигурен дали е получил съобщението ми.
Тя ме погледна и ме прецени като клиницист. В очите й се четеше лека надменност, каквато всички изследователи придобиват, когато са около практикуващи. Клиницистите не използват мисълта си. Те затъпяват с мръсни, ненаучни неща като пациентите. Изследователят, точно обратното, населява възвишения свят на удовлетворяващата интелектуалност.
— Елате с мен — покани ме тя, после стана и прекоси стаята. Носеше дървени обувки без токове. Това обясняваше акцента й. Следвайки я отзад, аз наблюдавах дупето й и ми се искаше да не е облечена в лабораторна престилка.
— Той тъкмо започва нов експеримент — каза тя през рамо. — Така че е много зает.
— Мога да почакам.
Влязохме в лабораторията. Тя се намираше в ъгъла на крилото, с изглед към паркинга. По това време на деня повечето коли вече ги нямаше.
Рандъл се беше надвесил над един бял плъх. Когато момичето влезе, той каза:
— А, Бриджит, точно навреме.
Едва тогава ме видя.
— Добре. Случило ли се е нещо?
— Казвам се Бери. Аз…
— Да, разбира се, помня ви добре — той пусна животинчето и ми подаде ръка. Плъхът пребяга през масата, но спря на ръба, като любопитно душеше и надничаше надолу.
— Джон, нали? — попита Рандъл. — Да, срещали сме се няколко пъти.
Той хвана плъха и се ухили.
— Брат ми току-що ми позвъни. Раздразнили сте го. Мисля, че думите му бяха, че си пъхате носа, където не трябва.
Той, изглежда, намираше случилото се за много забавно. Засмя се отново и продължи:
— Това е наказанието ви, задето сте изтормозили скъпата му възлюбена. Очевидно сте я разстроили.
— Съжалявам.
— Няма нужда — каза Питър весело и се обърна към Бриджит: — Извикай другите, моля те. Трябва да пуснем в ход това нещо.
Бриджит сбърчи нос и Питър й намигна.
— Възхитително създание. Тя ме поддържа във форма — каза той, когато момичето излезе.
— Във форма?
— Всъщност да — той потупа корема си. — Една от неподозираните опасности на съвременния лесен живот е, че той отслабва очните мускули. За това е виновна телевизията; седим си там и не упражняваме очите си. Резултатът е мързеливи очи. Ужасна трагедия! Но Бриджит ме предпазва от всичко това. Тя е най-ефективната профилактика.
Той въздъхна щастливо.
— Но кажете, моля, какво мога да направя за вас? Не мога да си представя защо ще искате да ме видите. Бриджит — да, но мен защо?
— Вие сте били лекуващият лекар на Керън, нали?
— Бях, да. И какво от това?
Той взе плъха и го сложи в малка клетка. После погледна към редицата по-големи клетки за друг.
— Тези проклети момичета. Все им повтарям, че боята е евтина, но те никога не слагат достатъчно. Ето там — ръката му се шмугна и извади друг плъх. — Отбелязваме всички с боя на опашката — обясни той, държейки плъха така, че да успея да видя лилавото петно на опашката. — Инжектирани са с паратироиден хормон вчера сутринта. Сега мога да кажа, че е дошло времето да се срещнат със Създателя си. Знаете ли нещо за убиването на плъхове?
— Малко.
— Не би било проблем да ги убиете вместо мен, нали? Мразя да правя жертвоприношения.
— Не, благодаря.
Той въздъхна.
— Така си и мислех. Сега за Керън: да, аз бях нейният лекар. Какво точно ви интересува?
— Лекували ли сте я от някаква злополука към края на лятото?
— Злополука ли? Не.
Момичетата влязоха. Заедно с Бриджит бяха три. Всички бяха привлекателни и дали случайно или не, едната беше блондинка, другата брюнетка, а третата червенокоса. Те стояха в редица пред него и Питър им се усмихна обещаващо, като че ли щеше да раздава подаръци.
— Имаме шест за тази вечер — каза той. — След това всички можем да си ходим. Приготвени ли са инструментите за дисекция?
— Да — отвърна Бриджит и посочи дълга маса с три стола. Пред всеки стол имаше по една коркова плочка, карфици, чифт пинцети, скалпел, ваничка с лед.
— Всичко ли е готово?
— Да — отговори едно от момичетата.
Те заеха местата си около масата. Рандъл ме погледна и каза:
— Налага се да го преодолея. Наистина мразя да ги убивам. Някой ден толкова ще се тревожа за последните мигове на малките зверчета, че ще прерязвам пръстите си вместо главите им.
— Какво използвате?
— Дълга история — усмихна се той. — Виждате пред себе си най-гнусливия експерт в изкуството на убиването на плъхове. Опитвал съм с всичко — хлороформ, чупене на вратовете, сплескване. Дори с малката гилотина, която англичаните толкова обичат. Имам приятел в Лондон, който ми изпрати една. Той се кълнеше в нея, но тя винаги се задръстваше с косми. Така че — продължи той, докато внимателно преглеждаше един плъх — се върнах към основите. Използвам сатърче.
— Шегувате се.
— О, знам, че нито звучи, нито пък изглежда добре, но е най-добрият начин. Разбирате ли, ние трябва да правим дисекцията бързо. Експерименталният модел го изисква.
Той занесе плъха до умивалника. Там имаше тежка касапска плоча. Той го закрепи на плочата и сложи импрегнирана торбичка в умивалника. После отиде до кабинета и донесе сатър — тежък, масивен предмет със здрава дръжка.
— Продават подобни неща в специализираните магазини за химически изследвания. Но те са твърде фини и много лесно се изхабяват. Купих този от втора ръка от един касапин. Страхотен е.
Той наточи острието на брадвичката на брус, после го изпробва на хартия. Преряза я съвсем чисто.
Точно в този момент телефонът иззвъня и Бриджит скочи да го вдигне. Другите момичета се отпуснаха, очевидно доволни от отлагането. Питър също изглеждаше доволен. Бриджит говори известно време, после каза:
— Агенцията за коли под наем. Ще доставят колата.
— Добре — отговори Питър. — Кажи им да я оставят на паркинга и да сложат ключа върху люка.
Докато Бриджит даваше инструкциите, Питър ми обясни:
— Истинско безобразие! Откраднаха ми колата.
— Откраднаха я? Кога я откраднаха?
— Твърде неприятно. Случи се вчера.
— Каква беше?
— Малък мерцедес седан. Износен, но аз много си го обичах. Ако беше до мен, щях да съдя крадците за отвличане, а не просто за кражба.
— Съобщихте ли в полицията?
— Да — той вдигна рамене, — но не се знае каква ще е ползата.
Бриджит затвори и се върна на мястото си. Питър въздъхна, взе сатъра и каза:
— Е, по-добре да продължаваме.
Той хвана плъха за опашката. Животинчето се опитваше да се отскубне, като яростно въртеше и извиваше тялото си на плочата. С рязко движение Питър вдигна брадвичката и я стовари върху главата му. При удара върху плочата се чу силен звук. Момичетата гледаха настрани. Аз погледнах назад и видях Питър да държи обезглавеното тяло над умивалника. Той изчака кръвта да се изцеди, после занесе плъха при Бриджит и го остави на корковата плоча.
— Номер едно — каза той дрезгаво. Върна се при плочата и напъха главата в импрегнираната торбичка, след което взе втори плъх.
Наблюдавах работата на Бриджит. С бързи, отработени движения тя забоде тялото по гръб върху корка. След това го разряза между краката, като сръчно отделяше плътта и мускулите от костите. Отстрани костите от тялото и ги пусна във ваничката с лед.
— Минимална победа — каза Питър, държейки в ръка следващия плъх. — В тази лаборатория подобрихме първите постижения за съхраняване на костна тъкан. В състояние сме да я поддържаме жива около три дни. Най-големият проблем е да отделиш костите от тялото и да ги сложиш във ваничката, преди клетките да умрат. Усъвършенствали сме техниката на отделянето до степен на изкуство.
— Каква по-точно е областта на изследванията ви?
— Калциевият метаболизъм и най-вече връзката му с паращитовидния хормон и тиреокалцитонина. Искам да открия как тези хормони извличат калций от костите.
Паращитовидният хормон беше малко известно вещество, отделяно от четири малки жлези, прикрепени към щитовидната жлеза. За него се знаеше само това, че паращитовидните жлези определят концентрацията на калций в кръвта и че тази концентрация е строго контролирана — много повече, отколкото, да речем, кръвната захар или свободните мастни киселини. Калцият в кръвта е необходим за нормалното предаване на нервните импулси и нормалната контракция на мускулите. На теория калцият преминава от костите в кръвта и обратно — в зависимост от случая. Ако концентрацията на калций в кръвта по някаква причина се увеличи, той се складира в костите. Ако количеството му е недостатъчно, той се извлича от костите. Но никой не знаеше как точно протича процесът.
— Времето е най-решаващият фактор — продължи Питър. — Веднъж проведох интересен експеримент — взех едно куче и го сложих на системи. След което източих всичката му кръв, обработих я с химикали, за да я изчистя от калция, и му я влях отново. Извличането на такива количества калций ми отне часове. И въпреки това концентрацията му, в кръвта си остана същата, възстановявайки се на секундата. Това куче отдели огромни количества калций от костите с изключително голяма скорост.
Със силен звук брадвичката падна отново. Плъхът се сгърчи, после остана неподвижен. Беше даден на второто момиче.
— Всичко това ми стана интересно — продължи Питър, — целия този проблем за складирането на калция и начина му на отделяне от костите. Лесно е да кажеш, че можеш да натрупаш калция в костите си и да го извлечеш от там; но костта е кристална, твърда структура. Очевидно можем да я изграждаме или разрушаваме за части от секундата. Искам да знам как.
Той бръкна в една клетка и измъкна още един плъх с лилаво петно на опашката.
— И така реших да удължа в епруветка живота на костите, за да ги изучавам. Никой не мислеше, че мога да го направя. Метаболизмът при костите е твърде бавен — казваха те. — Не е възможно да го измериш. Но след няколко стотин плъха аз успях — той въздъхна. — Ако някога плъховете превземат света, ще бъда наказан за престъпленията си към тях.
Той постави на плочата поредния плъх.
— Знаете ли, винаги ми се е искало да намеря момиче, което да прави това вместо мен. Дълго време търсих някоя студенокръвна германка или някакъв вид садистка. Но не успях да намеря такава. Всички са като тези — той посочи масата, — които постъпиха на работа само при условие, че няма да убиват животните.
— Откога работите върху тези проблеми?
— От седем години. Започнах много бавно — по половин ден на седмица. После стана целия вторник, скоро след това — вторник и четвъртък, по-късно плюс целия уикенд. Ограничих лекарската си практика, колкото можех. Тази работа е наистина всепоглъщаща.
— Обичате ли я?
— Обожавам я. Тя е като игра — голяма, чудесна игра.
Пъзел, който никой не знае как да подреди. Ако не си внимателен, току-виж разрушиш загадката. Някои биохимици работят много повече часове от който и да било практикуващ лекар. Те се похабяват. Но аз няма да допусна това да се случи на мен.
— Защо сте толкова сигурен?
— Защото, когато усетя симптомите — желанието да работя, пренебрегвайки времето: да продължавам до полунощ или пък да идвам тук в пет часа сутринта, аз си казвам, че това е само игра. Повтарям си го по няколко пъти и действа — успокоявам се.
Секирката приключи с третата мишка.
— О! — възкликна Питър. — Почти забравих. — Той несъзнателно се хвана за корема. — Достатъчно за мен. Кажете сега с какво мога да ви услужа.
— Просто се интересувам от Керън.
— Мм-да. И искате да знаете за някаква злополука? Доколкото си спомням, такава не е имало.
— Защо са били правени рентгеновите снимки на черепа миналото лято?
— А, това ли? — Лекарят удари утешително четвъртата жертва и я нагласи на плочата. — Такава си е Керън.
— Какво имате предвид?
— Дойде веднъж в кабинета ми и каза: „Ослепявам.“ Беше толкова угрижена, по типичния за нея задъхан начин. Знаете какви могат да бъдат 16-годишните момиченца: губела зрението си и от това се влошавала играта й на тенис. Искаше да направя нещо. Взех й малко кръв и поръчах някои изследвания. Вземането на кръв винаги ги е впечатлявало. Измерих й кръвното и я преслушах и главно си давах вид на загрижен.
— И поръчахте снимките?
— Да, това беше част от лечението.
— Не мога да проследя мисълта ви.
— Проблемите на Керън бяха изцяло психологически — каза той. — Тя е като 90% от жените, които съм виждал. Случи се нещо дребно — като проблем в играта на тенис и хоп! — имам медицински проблем. И отива да види лекаря си. Той съответно не открива нищо ненормално. Но това може ли да я успокои? Не: веднага отива на друг лекар, после при друг, докато намери този, който ще я потупа по ръката и ще каже: „Ти си много болна жена.“ — Той се засмя.
— И вие поръчахте всички тези тестове, за да я заблудите?
— Предимно, но не съвсем. Аз залагам на внимателния преглед, а когато човек чуе сериозно оплакване като влошаване на зрение, той трябва да бъде още по-внимателен. Проверих и визуса и очните дъна — бяха нормални. Изследвах зрителните параметри — също нормални, но тя казваше, че на моменти зрението изчезвало. Взех й кръвни проби и поръчах изследвания на щитовидните функции и хормоните. Всичко беше наред. И снимките на черепа също бяха нормални. Видяхте ли ги вече?
— Да, видях ги.
Запалих цигара, докато поредният плъх умираше.
— Но все още не съм сигурен защо…
— Добре, свържете симптомите. Тя беше млада, но все пак не беше изключено — слабо зрение и главоболие, леко наддаване на тегло, летаргия. Това би могло да бъде панхипопитуитаризъм със засягане на очния нерв.
— Имате предвид хипофизен тумор?
— Просто теоретически бе възможно. Реших, че тестовете ще покажат. Снимките на черепа можеха да хванат нещо, ако болестта беше напреднала. Но всички резултати бяха отрицателни. Тя си беше внушила.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Но в лабораторията може да са допуснали грешка?
— Това е вярно. Трябваше да пусна втори тест, просто за да бъда сигурен.
— Защо не го направихте?
— Защото тя не се върна повече — каза Питър. — Това е истината. Единия ден пристига почти изпаднала в истерия, защото ослепявала. Сестрата й записва час и казва да дойде след седмица. В резултат тя не се вясва, защото е навън да играе тенис, и си изкарва чудесно. Просто си е внушавала.
— Тя имаше ли нормален менструален цикъл, когато дойде последния път?
— Каза, че цикълът й е редовен. Разбира се, ако е била в четвъртия месец бременна, когато е починала, трябва да е заченала точно по това време.
— Но тя не се върна повече?
— Не. Всъщност тя беше доста непостоянна.
Той уби и последната мишка. Всички момичета работеха съсредоточено. Питър събра труповете и ги сложи в хартиена торба, която пусна в кофата.
— Най-после — каза той, докато настървено миеше ръцете си.
— Е, благодаря ви за отделеното време — приключих разговора аз.
— Няма защо. — Той избърса ръцете си с една хавлиена кърпа, после изведнъж спря. — Предполагам, че трябва да направя някакво официално изявление, тъй като съм чичото, и така нататък.
Изчаках.
— Ако Дж. Д. Рандъл узнае, че съм провел този разговор е вас, не би ми проговорил повече. Моля ви да се съобразите с това, ако говорите и с някой друг.
— Добре.
— Не знам защо правите това и не ме интересува. Винаги съм ви смятал за трезвомислещ човек, така че, предполагам, че не си губите времето.
Не знаех какво да отговоря. Не знаех накъде бие, а виждах, че избиваше нанякъде.
— Брат ми в момента нито е здравомислещ, нито е на ниво. Той е параноик: не можеш да изкопчиш нищо от него. Но знам, че вие сте присъствали на аутопсията.
— Точно така.
— Каква е диагнозата тогава?
— Според видимите промени — несигурна. Въобще не е ясна.
— А предметните стъкла?
— Още не съм ги видял.
— Какво беше впечатлението ви от аутопсията?
Поколебах се, после се реших. Той беше честен с мен, и аз трябваше да бъда откровен с него.
— Не е била бременна — казах аз.
— Хъъм. Твърде интересно.
Хвана се за корема отново, после ми подаде ръка за довиждане.
Когато се прибрах вкъщи, голяма полицейска кола с мигащи светлини чакаше до тротоара. Капитан Питърсън, късо подстриган и в цветущ външен вид, се беше облегнал на бронята като хулиган и ме наблюдаваше, докато паркирах.
Излязох от колата и огледах околните къщи. Хората бяха забелязали сигналната лампа и надничаха през прозорците си.
— Надявам се — започнах аз, — че не съм ви накарал да чакате.
— Не — отвърна Питърсън с усмивка. — Току-що пристигнах. Почуках на вратата и жена ви ми каза, че все още не сте се прибрали, затова почаках тук.
На примигващата червена светлина можех да видя ироничното му и самодоволно изражение. Знаех, че е оставил сигналната светлина включена, за да ме раздразни.
— Случило ли се е нещо?
Той смени позата си.
— Всъщност да. Получи се оплакване срещу вас, д-р Бери.
— Нима? От кого?
— От доктор Рандъл.
— Какъв вид оплакване? — попитах невинно.
— Очевидно сте тормозили членове на семейството му — сина му, жена му, дори приятели на дъщеря му от колежа.
— Тормозил съм?
— Това — каза Питърсън внимателно — бяха неговите думи.
— А вие какво отговорихте?
— Казах, че ще видя какво може да се направи.
— И ето ви тук.
Той кимна и се усмихна бавно. Сигналната светлина бе започнала да ме нервира. Надолу по улицата притихнали ни наблюдаваха две деца.
— Нарушил ли съм някакъв закон? — попитах аз. — Доктор Рандъл би могъл да се обърне към съда, ако разполага с доказателства, че е понесъл материални щети като резултат от така наречените мои действия. Той го знае толкова добре, колкото и вие — усмихнах му се аз, възприемайки неговия маниер. — А и аз също.
— Навярно ще се наложи да поговорим за това в управлението.
Поклатих отрицателно глава.
— Нямам време.
— Както знаете, мога да ви призова на разпит.
— Да — казах, — само че не би било много разумно.
— Нищо не може да ми попречи да го сторя.
— Съмнявам се — казах. — Аз съм частно лице и не превишавам правата си на частно лице. На никого не съм се налагал, никого не съм заплашвал. Никой, който не желаеше да говори с мен, не беше заставен да го направи.
— Вие влязохте в чужда собственост — дома на Рандъл.
— Беше съвсем непреднамерено. Бях се загубил и исках да попитам за посоката. Минах покрай голяма сграда, толкова голяма, че никога не би ми хрумнало, че това може да бъде частен дом. Помислих, че е сиропиталище или пък детски ясли, така че влязох да попитам. Представете си изненадата ми, когато открих, че по чиста случайност…
— Вие наричате това случайност?
— Можете ли да докажете обратното?
Питърсън направи опит за бледа имитация на добронамерено хихикане под мустак.
— Много сте умен.
— Чак пък толкова. Сега изключете сигналните светлини и престанете да привличате вниманието. Иначе ще подам оплакване за тормоз от полицията. И ще го подам при шефа на полицията, в офиса на шерифа и в офиса на кмета.
Той мързеливо протегна ръката си през прозореца на колата и спря светлината.
— Някой ден всичко това може да ви се връща.
— Да — казах. — На мен или на някой друг.
Той почеса опакото на ръката си, както беше направил това в кабинета си.
— Мисля си понякога, че или сте честен човек, или пък пълен глупак.
— А може би и двете.
Той бавно кимна.
— Може би и двете.
Отвори вратата и се метна на шофьорската седалка. Аз се отправих към входа и влязох вътре. Докато затварях вратата, чух, че колата му потегли.
Не ми се ходеше много на коктейл, но Джудит настоя. Докато карахме към Кеймбридж, тя попита:
— За какво беше всичко това?
— Кое по-точно?
— Намесата на полицията.
— Опит да ме откажат.
— Как се мотивираха?
— Рандъл подал оплакване. За тормоз.
Разказах й набързо за хората, с които се бях срещнал през деня.
— Звучи объркано — каза тя, когато свърших разказа си.
— Сигурен съм, че просто съм одраскал повърхността.
— Мислиш ли, че мисис Рандъл лъже за чека от 300 долара?
— Може и да е излъгала — признах аз.
Въпросът й ме сепна. Тогава си дадох сметка, че нещата се случваха толкова бързо, че не бях имал време да обмисля всичко, което бях научил, да го отсея и подредя.
Знаех, че има несъответствия и проблемни места — няколко такива, — и аз не бях открил логическата връзка между тях.
— Как е Бети?
— Не е добре. Имаше статия във вестника днес…
— Така ли? Не съм я видял.
— Беше съвсем малка. Арест на лекар за аборт. Без много детайли освен името му. Тя получи няколко анонимни обаждания.
— Неприятни ли бяха?
— Доста неприятни. Вече се опитвам да вдигам телефона само аз.
— Добро момиче.
— Тя се старае да бъде много смела, стреми се да се държи така, сякаш всичко е нормално. Не зная дали е за добро или лошо. Но не е възможно. Нещата не са наред и това си е.
— Ще отидеш ли там и утре?
— Да.
Паркирах на тиха населена улица, недалеч от Кеймбридж Сити Хоспитъл. Мястото беше приятно, със стари дървени къщи и кленови дървета по улицата. Тротоарите бяха павирани с тухли в стила на целия Кеймбридж. Докато паркирах, Хамънд пристигна с мотоциклета си.
В Нортън Франсис Хамънд III са въплътени надеждите за бъдещето на медицинската професия. Той не го знае и толкова по-добре; ако го знаеше, щеше да бъде непоносим. Хамънд дойде от Сан Франциско, от, както сам го наричаше, едно дълго плаване. Сега изглежда като жива реклама на живота в Калифорния — висок, рус, загорял и чаровен. Той е отличен лекар, втора година асистент в Мем, където е смятан за толкова добър, че персоналът охотно му прощава дългата до раменете коса и къдравите пищни мустаци.
Най-характерното за Хамънд и малкото лекари като него е, че нарушават старите правила, без да въстават открито срещу нормите. С косата, навиците или мотоциклета си Хамънд не се опитваше да се опълчи срещу никого; на него просто не му пукаше какво мислят другите лекари за него. При това положение на нещата те не можеха да протестират — въпреки недостатъците си той се справяше със задълженията си отлично. И макар че намираха външния му вид за дразнещ, те нямаха основания да се оплакват.
Така че Хамънд си вървеше по пътя необезпокояван и влияеше на по-младите от него с личния си пример. Той беше толкова забележителен най-вече заради това, че правеше революция без бунт.
Хамънд паркира мотоциклета си, заключи го, потупа го ласкаво и изтупа белите си дрехи. Едва тогава ни видя:
— Здравейте, деца. — Хамънд наричаше всички деца.
— Как си, Нортън?
— Оправям се някак — каза той с усмивка — въпреки всички обстоятелства. После ме ощипа по рамото и продължи: — Хей, Джон, чувам, че си започнал война. Някакви белези или рани вече имаш ли?
— Няколко натъртвания.
— Късметлия — каза той, — въпреки че си се захванал със стара АП.
— АП? — попита Джудит.
— Анална превръзка: така го наричат момчетата от третия етаж.
— Рандъл?
— Ами кого другиго. — Той се усмихна на Джудит. — Хлапето е отхапало прекалено голяма хапка.
— Знам.
— Казват, че АП дебне из третия етаж като ранен лешояд. Не може да повярва, че някой е дръзнал да се противопостави на негово величество.
— Мога да си представя — обадих се аз.
— Той е в ужасно състояние — не спираше Хамънд. — Дори смъмрил Сам Карлсън. Познаваш ли Сам? Стажант е при АП, блъска се в ада на хирургията. Сам е златното момче на АП. АП го обича и никой не може да разбере защо. Някои казват, че защото е глупав, Сам е ослепително глупав. Съкрушително, ужасяващо глупав.
— Наистина ли?
— Не е възможно да се опише. Но вчера го смъмрили. Бил в бюфета, хапвал сандвич с пилешка салата — разбира се, след като попитал сервитьорките какво е пилето. Тогава влязъл Рандъл и казал: „Какво правиш тук?“ Сам отговорил: „Ям сандвич с пилешка салата.“ АП попитал: „За какъв дявол?“
— И какво отговорил Сам?
Хамънд се усмихна широко.
— От достоверен източник знам, че Сам казал: „Не знам, сър.“ Оставил сандвича и излязъл от бюфета.
— Гладен? — попитах аз.
Хамънд се засмя:
— Вероятно. — Той поклати глава. — Но не можеш да обвиняваш АП. Той живее в Мем от сто години и никога не е имал проблеми. Много му дойде. Първо издирването, а после и дъщеря му…
— Издирване ли? — попита Джудит. — Какво издирване?
— Мила моя, клюкарската ми мрежа при теб се проваля. Съпругите обикновено научават първи. Самият ад се срина над клиничната аптека в Мем.
— Загубили ли са нещо?
— Можеш да бъдеш сигурен.
— Какво?
— Голямо количество морфинови ампули. Хидроморфинов хидрохлорид. По-силен е от морфиновия сулфат от три до пет пъти.
— Кога е станало?
— Миналата седмица. На аптекаря за малко да му хвръкне главата. Той бил навън, залисан с някаква сестра, когато се случило. Било по обяд.
— Откриха ли ампулите?
— Не. Преобърнаха болницата с краката нагоре, но не намериха нищо.
— Това случвало ли се е преди?
— Да, преди няколко години. Но липсвали само няколко ампули. Този път уловът е по-голям.
— Кой ли го е направил?
— Би могъл да бъде всеки. Лично аз мисля, че е взет с търговска цел. Откраднали са прекалено много. Рискът е твърде голям. Можеш ли да си представиш: да се вмъкнеш в болничната аптека на Мем и да се измъкнеш с кутия морфинови шишенца под мишница.
— Не мога, наистина.
— Нужна е смелост.
— Количеството е твърде голямо за един човек — казах аз.
— Да. Точно затова Мисля, че е извършено с търговска цел. Вероятно кражба, при това внимателно планирана.
— От външно лице?
— А — каза той, — сега стигаме до същината на въпроса.
— Е?
— Мисля си, че го е направил някой от персонала.
— Има ли доказателства в полза на такава версия?
— Не, никакви.
Качихме се по стълбите на дървената къща.
— Това е много интересно, Нортън — казах аз.
— Убеден съм, че е така. Знаеш ли кой е заподозреният?
— От персонала ли? Не.
— Говори се, че се е боцкало едно от момичетата, работещо в Отделението за сърдечноболни… Но го е зарязала преди година. Така или иначе се отнесоха доста строго с нея. Съблякоха я, за да проверят за следи от инжекции. Не откриха нищо.
— Какво ще кажеш за…
— Лекарите?
Кимнах. Лекарите и наркотиците са тема табу. Твърде много лекари са пристрастени към тях — това, както и високият процент на самоубийствата при лекарите, е обществена тайна. По-непознат е класическият психиатричен синдром, включващ лекар и син, в който синът се пристрастява, а бащата лекар му осигурява нужните наркотици. Но никой не говори за тези неща.
— Доколкото знам, лекарите са чисти — каза Хамънд.
— Да е напускал скоро някой? Сестра, секретарка, който и да е?
Той се усмихна.
— Не се ли задълбочаваш прекалено много в детайлите?
Свих неопределено рамене.
— Защо? Допускаш, че случаят е свързан със смъртта на Керън?
— Не съм сигурен.
— Няма видима връзка между двете неща, но това не бива да се изключва — замисли се Хамънд.
— Прав си.
— Ще ти се обадя, ако изскочи нещо — обеща той.
Стигнахме до вратата. Отвътре долитаха звуците на партито: звън на чаши, говор, смях.
— Успех в битката — пожела ми Хамънд. — Дяволски се надявам, че ще спечелиш.
— Аз също.
— Ще успееш. Само не вземай пленници.
— Това е в противоречие с Женевската конвенция — усмихнах се аз.
— Това е много ограничена война — отговори Хамънд.
Домакин на партито беше Джордж Морис, специализант по медицина в Линкълн. Той скоро щеше да завърши и да започне частна практика, така че това беше парти за появяването му в обществото, дадено заради самия него.
Беше организирано великолепно, с много ядене и пиене, което навярно му бе струвало повече, отколкото би могъл да си позволи. Напомняше ми на онези разточителни партита, давани от производители, за да лансират нов продукт или нова технология. В известен смисъл наистина беше така.
Джордж Морис, на 28 години, с жена и две деца, беше взел огромни заеми, както би направил всеки лекар на негово място, за да навлезе в света на медицината. Той се нуждаеше от пациенти. Нуждаеше се от добрата воля, консултациите и препоръките на утвърдени лекари. Затова беше поканил двеста от тях в дома си, беше ги затрупал с най-добрите питиета, които можеха да се намерят, и най-добрите сандвичи, които можеха да се доставят.
Като патолог бях поласкан да получа покана. Не можех да направя нищо за Морис — патолозите се занимават с трупове, а труповете не се нуждаят от препоръки. Морис ни бе поканил с Джудит, защото бяхме приятели — може би единствените му приятели на партито тази вечер.
Огледах стаята и видях шефовете на отделенията от най-големите болници. Тук бяха също и стажантите, и съпругите. Съпругите се бяха струпали в единия край на стаята и говореха за децата, а лекарите се бяха обособили в по-малки групички по болници или по специалности и това разделение веднага биеше на очи.
В един ъгъл Емери защитаваше преимуществата на своя начин на лечение при хипертиреоза; в друг Джонсън говореше за чернодробните заболявания; в трети можеше да се чуе Левистън да осъжда използването на електрошоковата терапия при депресии като антихуманно и опасно средство.
От съпругите долитаха обичайните думи като спирала, шарка, диети.
Изправена до мене, Джудит изглеждаше привлекателна и доста млада в синята си вталена дреха. Тя бързо пиеше скоча си — Джудит е бърз пияч — и очевидно се готвеше да се гмурне в групата на съпругите.
— Понякога ми се иска — каза тя — да говорят за политика или каквото и да е друго, само не за медицина.
Усмихнах се, припомняйки си думите на Арт, че лекарите са аполитични. Той твърдеше, че лекарите не трябва да отстояват политически възгледи и че не бива да имат такива.
— Също като във войската — беше казал веднъж. — Политическите възгледи се смятат за несъвместими с професията им.
Както обикновено Арт преувеличаваше, но в това, което казваше, имаше нещо вярно.
Арт обичаше да пресилва нещата, да шокира, дразни и провокира хората. Той се очароваше от тънката линия, която обикновено разделя истинското твърдение от преувеличеното. Това негово качество постоянно да прави коментариите си и да гледа кой как би реагирал се проявяваше особено когато бе пиян.
Арт е единственият ми познат лекар, за когото знам, че се напива. Другите можеха да погълнат фантастични количества алкохол, без да им проличи; в началото те ставаха по-разговорливи, после им се доспиваше. Арт се напива и когато е пиян, е изключително жесток и избухлив. Никога не можах да проумея това у него. Известно време си мислех, че той е типичен случай на патологична интоксикация. Но по-късно реших, че съзнателно използва слабостта си, за да си позволи да направи нещо, което другите не си позволяваха. Вероятно той се нуждаеше от тази свобода, за да изпусне парата и да се освободи от напрежението. Арт със сигурност е огорчен от професията си. Такива са много от лекарите поради различни причини: Джоунс — защото е пристрастен към изследванията и не може да спечели толкова пари, колкото би искал; Андрюс — защото урологията му струваше жена му и щастливия му семеен живот; Телсър — защото е заобиколен в дерматологията от пациенти, които смята за невротици, а не за болни. Ако говориш с когото и да е от тези мъже, негодуванието им рано или късно ще изплува. Но те не са като Арт. Той негодува срещу медицинската професия такава, каквато е.
Предполагам, че във всяка професия могат да се срещнат хора, които презират себе си и колегите си. Но Арт е изключителен случай. Той сякаш е отишъл в медицината, за да си направи напук, да се направи нещастен, ядосан и тъжен.
В най-песимистичните моменти си мисля, че прави аборти, за да шокира и провокира колегите си. Може и да съм прав, но не мога да бъда сигурен. Когато е трезвен, той защитава абортите интелигентно и аргументирано. Когато е пиян, с наслада изразява само емоциите си.
Мисля, че се напива, за да може да се освободи от злобата към медицината с извинението, че е пиян. Тогава той води остри, почти яростни спорове с други лекари: веднъж каза на Джанис, че е правил аборт на жена му, и Джанис, който не знаеше това, го изгледа, сякаш го ритнаха в топките. Джанис е католик, но жена му не е. Арт успя да сложи край на едно абсолютно щастливо вечерно парти точно на минутата.
Бях на това парти и след това бях ядосан на Арт. Той ми се извини след няколко дена. Казах му да се извини и на Джанис и той го направи. Поради някаква странна причина Джанис и Арт станаха по-късно близки приятели и Джанис промени мнението си за абортите. Не знам какво му е казал Арт и как го е убедил, но каквото и да бе, то действаше.
И тъй като познавам Арт по-добре от повечето хора, отдавам голямо значение на факта, че е китаец. Мисля, че произходът и външният вид са повлияли много върху характера му. Има много китайци и японци в медицината, както са много и анекдотите за тях — солени шеги за техните умения и навици, за стремежа им към успеха. Това са от този вид шеги, които могат да се чуят и за евреите. Мисля, че като американо-китаец Арт се е борил с тази слава, борил се е с възпитанието си, което по същество е било консервативно. Така той е отишъл в другата крайност и е станал екстремист и левичар. Доказателство за това е склонността му да приема безрезервно всички нови неща. Лий има най-модерно оборудвания кабинет от който и да е частно практикуващ лекар в Бостън. Когато и да се появеше нов продукт на пазара, той го купуваше. За това му се надсмиваха, наричаха го ориенталец и любител на джунджурии, но обяснението на поведението му беше по-различно — Арт се бореше с традицията, рутината, с общоприетите норми.
Когато човек разговаря с него, той изглежда така, сякаш ще се взриви от идеи. Той по нов начин прави рутинните изследвания. Това е най-акуратният диагностичен тест в цялата медицина. Той смята рутинния преглед на таза с ръце за губене на време. Мисли, че промяната на температурата като белег на овулацията е по-показателна, отколкото е прието да се смята. Мисли, че форцепсът като метод за израждане трябва да се елиминира, независимо от това колко сложни са случаите.
Когато първоначално чуеш тези идеи и теории, ти си впечатлен. Едва по-късно осъзнаваш, че той всъщност атакува традицията, откривайки в нея недостатъци когато и където може.
Затова и намирам за естествен факта, че е започнал да прави аборти. Навярно трябваше да се усъмня в мотивите му. Но аз обикновено не го правя, защото чувствам, че причините някой да прави нещо са по-маловажни, отколкото крайната стойност на това, което е направено. Историческа истина е, че човек може да извърши нещо неправилно поради правилни причини. В този случай той губи. Или пък може да постъпи правилно поради неправилни причини. В този случай ще бъде герой.
От всички хора на партито вероятно само един можеше да ми помогне. Това беше Фриц Вернер, но докато се оглеждах за него, срещнах Блейк.
Блейк е старши патолог в Дженеръл, но е по-известен с главата си, която е огромна, кръгла и гладка. Чертите на лицето му са дребни, детски, той е с малка челюст и раздалечени очи. Блейк изглежда така, както си представят всички човека на бъдещето. Той е хладно, понякога влудяващо интелигентен човек, и много обича игрите. От години с него играехме с прекъсвания една игра.
Той ме поздрави, вдигайки чашата си с мартини:
— Готов ли си?
— Разбира се.
— От „първа“ до „болка“ — предложи той.
Звучеше лесно. Извадих бележник и молив и започнахме. В горната част на страницата написах ПЪРВА, а в долната БОЛКА. След това занареждах думите:
ПЪРВА, ПАРВА, ПАЗВА, ПАЛВА, ПАЛКА, МАЛКА, ЖАЛКА, ЖИЛКА, БИЛКА, БОЛКА.
Отне ми само няколко секунди.
— Колко? — попита Блейк.
— Десет.
Той се усмихна.
— Чувал съм, че може да се направи и с шест. Моите са осем. — Той взе бележника и написа:
ПЪРВА, ПАРВА, ПАЛВА, ПАЛКА, ЖАЛКА, ЖИЛКА, БИЛКА, БОЛКА.
Бръкнах в джоба си и му дадох монета от 25 цента. Блейк беше спечелил последните три пъти, а и винаги ме бе побеждавал през годините. Но той побеждаваше всички.
— Между другото — каза той, — чух друг довод. Знаеш ли го този с генното копие?16
— Да — казах аз.
Той поклати глава.
— Жалко. Харесва ми. Да го подхвърлям на хората, имам предвид.
Усмихнах му се, едва скривайки удоволствието си.
— Знаеш ли най-новото за младежта в Азия? За правото да откажеш лечение?
Бях чувал вече и му го казах. Това, изглежда, го депресира. Той се отдалечи, за да опита късмета си с някой друг.
Блейк колекционира различни мнения в областта на медицинската философия. Той е особено щастлив, когато с логически аргументи доказва на хирурга, че няма право да прави операция, или на стажанта, че е етически задължен да убие всеки пациент, който може.
Блейк обича магията на думите и се хвърля от идея на идея, така както децата на улицата играят на топка. Това му е лесно и забавно. Двамата с Арт се разбират добре. Миналата година цели четири часа спориха дали акушер-гинекологът е нравствено отговорен за родените с негова помощ деца — от деня на раждането им до деня на смъртта им.
Погледнати ретроспективно, всичките им спорове не изглеждаха по-полезни или важни от зяпането на упражняващия се в гимнастически салон атлет, но в момента на дискутирането им могат да бъдат интригуващи.
Мотаейки се наоколо, чувах откъслечни разговори и шеги и през ума ми мина мисълта, че това беше типично медицинско парти.
— Чували ли сте за френския биохимик, който имал близнаци? Той кръстил единия и оставил другия за сравнение.
— Така че той каза: „Отказах пушенето, но проклет да бъда, ако откажа и пиенето.“
— Тя винаги е била хубаво момиче. Много добре облечена. Трябва да са похарчили цяло състояние за дрехите й…
— … естествено, беше напикан. Всеки би бил напикан.
— … в 74-годишен мъж, ние просто го изрязахме локално и го изпратихме вкъщи. То расте бавно, така или иначе.
— … черният му дроб стигаше до коленете му на практика. Но нямаше чернодробни проблеми.
— Така или иначе ето за какво става дума: имало пустинен затвор с един стар затворник, който се бил примирил със съдбата си, и един млад, току-що затворен. Младият постоянно говорел за бягство и след няколко месеца успял да се измъкне. Нямало го около седмица, след това пазачите го довели обратно. Бил полумъртъв, обезумял от глад и жажда. Той описал ужасните си преживявания на стария затворник: безкрайни пясъчни пространства, никакъв оазис, никакви следи от живот. Старият затворник го послушал малко и казал: „Да, знам, аз самият се опитах да избягам преди 20 години.“ Младият отговорил: „Така ли? Защо не ми каза през всичките тези месеци, през които планирах бягството си? Защо не ми обясни, че е невъзможно?“ А старият свил рамене и казал: „Кой публикува отрицателни резултати?“
В осем бях започнал да се уморявам. Видях Фриц Вернер да влиза, поздравявайки с ръка и говорейки весело. Тръгнах към него, но Чарли Франк ме спря по пътя.
Той стоеше полуизгърбен, със сгърчено болезнено изражение на лицето, като че ли току-що ръгнат в корема. Очите му бяха широко отворени и тъжни. Изобщо външният му вид беше доста драматичен, но Чарли винаги изглеждаше така. На раменете му сякаш тегнеше мъката на цялото човечество и това го привеждаше към пода. Никога не съм го виждал да се усмихва. В напрегнат полушепот той каза:
— Как е той?
— Кой?
— Арт Лий.
— Добре е. — Не исках да говоря за Лий точно с Чарли Франк.
— Вярно ли е, че е арестуван?
— Да.
— Боже Господи! — Той въздъхна леко.
— Мисля, че накрая всичко ще се оправи — казах.
— Наистина ли? Боже Господи! — Той захапа долната си устна. — Мога ли да направя нещо за него?
— Не мисля.
Той все още държеше ръката ми. Погледнах към Фриц в другия край на стаята, надявайки се, че Чарли ще забележи и ще ме остави. Той не забеляза.
— Джон, кажи…
— Да?
— Вярно ли е, ъъъ, че се замесваш?
— Нека да кажем, че съм заинтересован.
— Искам да знаеш, че в болницата се носи мълва — каза Чарли, навеждайки се по-близо към мен, — че се интересуваш толкова, защото ти самият си забъркан.
— Това са безсмислици.
— Джон, можеш да си създадеш много врагове.
Запрехвърлях в ума си приятелите на Чарли Франк.
Той беше педиатър, при това с голяма клиентела — притесняваше се за малките си пациенти повече от майките им и това ги успокояваше.
— Защо го казваш?
— Просто ти казвам какво чувствам — каза той с тъжен поглед.
— Какво предлагаш да направя?
— Стой настрани, Джон. Грозно е, много е грозно.
— Ще го запомня.
— Много хора имат усещането…
— И аз също.
— … че всичко трябва да се остави в ръцете на съда.
— Благодаря за съвета.
Той затегна хватката на ръката ми.
— Казвам ти като на приятел, Джон. Наистина е грозно.
— Окей, Чарли. Ще го запомня.
— Тези хора не се спират пред нищо.
— Кои хора?
Той освободи ръката ми доста рязко и смутено сви рамене.
— Е, във всички случаи ще постъпиш, както смяташ, че е най-добре. — И той се обърна.
Както обикновено Фриц Вернер стоеше до бара. Беше висок, болезнено слаб, почти мършав човек. Косата му беше късо подстригана и това подчертаваше големите му, мрачни очи. Той приличаше на птица — имаше тромава походка и навика да протяга напред врата си, когато му говореха, сякаш не чуваше добре. Той излъчваше скрито напрежение, чиито произход се криеше в австрийското му потекло или в артистичната му природа. Неговото хоби беше рисуването и в кабинета му винаги цареше творчески безпорядък. Но Вернер печелеше парите си като психиатър, слушайки търпеливо скучаещи матрони на средна възраст, които със закъснение бяха решили, че нещо с мозъците им не е наред.
Той се усмихна, докато се ръкувахме, и огледа стаята:
— Колко лекции ти изнесоха досега?
— Само една. Чарли Франк.
— Да. Винаги можеш да разчиташ на него за лош съвет.
— А какво да кажем за теб?
— Жена ти е много чаровна днес. Синьото много й отива.
— Ще й предам.
— Как е семейството ти?
— Благодаря, добре. Фриц…
— А работата ти?
— Слушай, Фриц. Нуждая се от помощ.
Той се засмя.
— Нуждаеш се от нещо повече от помощ — нуждаеш се от спасяване. Срещнал си се с много хора. Предполагам, че вече си видял всичките. Какво мислиш за Бъбълс?
— Бъбълс?
— Да.
Намръщих се. Никога не бях чувал това име.
— Питаш ме за Бъбълс стриптийзьорката?
— Не. Питам те за Бъбълс съквартирантката.
— Тази от Смит Колидж?
— Господи, не! Тази от миналото лято в Хил. Били три в един апартамент — Керън, Бъбълс и трето момиче, което било медицински работник — медицинска сестра, техник или нещо подобно. Трите представлявали странна група.
— Какво е истинското име на тази Бъбълс? Какво работи тя?
Някой дойде на бара за нова поръчка. Фриц погледна многозначително към стаята и каза с глас на професионалист:
— Това звучи доста сериозно. Предлагам да ми го изпратиш да го видя. Всъщност свободен час имам утре в 2:30.
— Ще го уредя.
— Добре — каза той. — Приятно ми беше да те видя, Джон.
И ние се сбогувахме.
Джудит говореше с Нортън Хамънд, който се беше облегнал на стената. Отивайки към тях, аз помислих, че Фриц беше прав: тя наистина изглеждаше добре. И тогава забелязах, че Хамънд пушеше цигара. В това не би имало нищо необичайно, разбира се, ако Хамънд беше пушач, но той не беше.
— Кажи ми, че искаш само да пробваш — подкачих го аз.
Той се засмя:
— Това е моят протест за тази вечер.
— Опитах се да му кажа, че някой ще го подуши — каза Джудит.
— Тук никой нищо не може да подуши — отговори Хамънд. Вероятно беше вярно — стаята беше пълна със синкав дим. — Между другото, спомни си Гудман и Гилман17.
— И все пак бъди внимателен.
— Помисли си — каза той, всмуквайки дълбоко. — Няма бронхогенен карцином, няма хроничен бронхит и емфизем, няма коронарна атеросклероза, няма цироза, няма Вернике-Корсаков синдром. Красиво е.
— Забранено е.
Той се усмихна и подръпна мустака си.
— Значи ти защитаваш абортите, но не и марихуаната, така ли?
— Мога да поема само една акция в момента.
Хрумна ми една мисъл, докато го гледах да гълта дима.
— Нортън, ти живееш на Хил, нали?
— Да.
— Познаваш ли момиче на име Бъбълс?
Той се засмя.
— Всички познават Бъбълс. Бъбълс и Суперхед. Те са винаги заедно.
— Суперхед?
— Да. Той й е половинката в момента. Електронен музикант и композитор. Харесва неща, които звучат като десет виещи хрътки. Те живеят заедно.
— Тя не живееше ли с Керън Рандъл?
— Не знам. Може би. Защо питаш?
— Бъбълс ли е истинското й име?
Той сви рамене.
— Никога не съм чувал някой да я нарича по друг начин. А момчето се казва Самюел Арчър.
— Къде живее?
— Някъде зад Стейт Хаус. В мазе. Направили са го като утроба.
— Утроба?
— Трябва да го видиш, за да повярваш — каза Нортън и въздъхна самодоволно.
По пътя към къщи Джудит изглеждаше напрегната. Седеше със събрани колене, прегърнала ги здраво с ръцете си — кокалчетата и дори бяха побелели.
— Тревожи ли те нещо?
— Не, просто съм уморена.
— Съпругите ли помогнаха? — попитах.
Тя се усмихна едва доловимо.
— Станал си много популярен. Мисис Уийтстоун толкова се разтревожила, че пропуснала анонс в следобедната игра.
— Какво друго научи?
— Питаха ме защо го правиш, защо помагаш на Арт. Мислеха, че си чудесен пример за човек, верен на приятеля си. Мислеха, че постъпката ти е затрогваща, хуманна, прекрасна…
— Аха.
— И не спираха да питат защо.
— Е, надявам се, че си им казала, че го правя просто защото съм добър човек.
Тя се засмя в мрака.
— Иска ми се да се бях сетила за това.
Въпреки всичко гласът й беше тъжен, а лицето й, отразено в светлината на фаровете, напрегнато. Знаех, че не й беше лесно да бъде с Бети през цялото време. Но все някой трябваше да го прави. Не знам защо, но се сетих за студентските си дни и за Пърпъл Неп. Пърпъл Неп беше 78-годишна бивша алкохоличка, която умря година преди да ни я дадат за дисекция. Правехме си с нея малки злобни шеги, които ни помагаха да се справяме по-лесно с работата си. Спомних си за желанието си да се откажа, да спра да разрязвам студената, влажна, смърдяща плът, да престана да отделям слоевете. Мечтаех за деня, когато щях да свърша с Неп, когато щях да мога да я забравя, да забравя смрадта и чувството за мазната, отдавна мъртва плът. Всички твърдяха, че станало лесно. А аз просто исках да свърша с това и да забравя. Но не се отказах, докато не направих всички дисекции и не описах и систематизирах всички нерви и артерии. След първия си тежък опит с Пърпъл Неп бях изненадан да открия, че патологията ме интересува. Харесвам работата си и съм в състояние да се абстрахирам от зловонието, от гледката на всеки следващ труп. Аутопсиите са някак различни и по странен начин обнадеждаващи. При аутопсията работиш върху човек, току-що умрял, чиято история ти е известна. Той не е безличен, анонимен труп, а личност, която доскоро е водила своята битка, своята единствена битка с живота, и я е загубила. Задачата ти е да разбереш как и защо се е провалил той, най-вече за да помогнеш на другите, които тепърва ще започнат битката си — както и на самия себе си. Това няма нищо общо с труповете за дисекция, които съществуват под формата на отвратителна професионална смърт, сякаш единствената цел на техния здрачен балсамиран следживот е да бъдат доказано мъртви.
Когато се прибрахме вкъщи, Джудит отиде да нагледа децата и да се обади на Бети. Откарах бавачката до тях. Тя беше ниско, наперено момиче на име Сали, душа на компанията в Бруклин Хай. На път към тях най-често разговаряхме за обикновени неща: харесва ли й в училище, в кой колеж иска да отиде и т.н. Но тази вечер се чувствах като любопитен старомоден старец, като човек, който се връща в родината си след продължителен престой в чужбина. Всичко ми изглеждаше различно, дори децата и младежите. Те не правеха това, което правехме ние на тяхната възраст. Други неща ги предизвикваха, други бяха и проблемите им. Или поне наркотиците. Проблемите им може би си бяха същите. Поне на мен така ми се щеше.
В крайна сметка реших, че съм препил на партито и по-добре да си държа устата затворена. Оставих Сали да говори за шофьорските си курсове. Докато тя бъбреше, се чувствах малко уплашен и в същото време облекчен. Мина ми през ума, че е глупаво, че нямам причини, че интересът ми към бавачката на децата ми можеше да бъде изтълкуван погрешно. Далеч по-безопасно беше да се говори за шофьорски книжки — здрава, заслужаваща уважение тема.
Тогава, кой знае защо, се сетих за Алън Зенър. И за една мисъл на Арт: „Ако искаш да научиш нещо за този свят, казваше той, превключи телевизора на някоя програма с интервю и изключи звука.“ Направих го няколко дни по-късно. Беше изумително: лицата и езиците се движеха, сменяха се израженията и жестикулациите. Но без никакъв звук. Изобщо нищо. Ефектът беше поразителен.
Намерих адреса в телефонния указател: Самюел Ф. Арчър, 1334, Ландън Стрийт. Избрах номера и до мен достигна записан на лента глас; „Съжалявам, сър. Номерът, който сте избрали, не работи в момента. Ако задържите линията, операторът ще ви даде допълнителна информация.“
Почаках. Чуха се серия автоматични прещраквания, сякаш телефонното сърце пулсираше, после гласът на оператора:
— Тук справки. Кой номер желаете?
— 74-21-447.
— Този пост е откачен. Някой друг да ви интересува?
— Не, сър.
Възможно бе Самюел Арчър да се е преместил, но трябваше да проверя. Отидох направо там. Апартаментът се намираше в стара кооперация на стръмен склон на Бийкън Хил. Коридорът миришеше на зеле и бебешки храни. Слязох в мазето по едно скърцащо дървено стълбище. Зелена лампа осветяваше боядисана цялата в черно врата. На нея висеше надпис: „Господ се грижи само за своите.“ Почуках.
Отвътре се дочуваха писъци, стенания, шепот и нещо като въздишки.
Вратата се отвори и срещу мен застана брадат млад мъж на около 20 години с дълга влажна черна коса. Беше облечен в комбинезон и лилава риза на точки. Изгледа ме безизразно и попита:
— Кого търсите?
— Аз съм доктор Бери. Вие Самюел Арчър ли сте?
— Не.
— Той тук ли е?
— Точно сега е зает.
— Бих искал да го видя.
— Вие негов приятел ли сте?
Той се взираше в мен с нескрито подозрение. Отвътре долетяха още звуци — скърцане със зъби, тупурдия и дълго, приглушено изсвирване.
— Нужна ми е помощта му.
Той сякаш се поуспокои.
— Моментът е доста неподходящ. Казахте, че сте лекар, нали?
— Да.
— Добре. Съжалявам, но знаете в какви времена живеем. Човек не може да вярва на никого. — Той се дръпна от вратата. — Не говорете, моля ви. Първо ще го подготвя. Той композира и обикновено много се вживява. Това продължава вече седем часа и се надявам, че няма да се ядоса. Побеснява, когато го прекъсват, дори след толкова изтощителна работа.
Минахме през нещо, което трябва да беше хол. Имаше студийни кушетки и няколко евтини лампи. Стените бяха бели, изрисувани със странни, преливащи се форми във флуоресцентни цветове. Една ултравиолетова лампа усилваше ефекта.
— Диво — казах аз, надявайки се, че точно това е думата, която ще му хареса.
— Точно така, човече.
Влязохме в следващата стая. Осветлението беше слабо. Бледо ниско момче с огромна глава и къдрава руса коса седеше на пода, обградено от електронна техника. Две колони стояха до по-далечната стена. Свиреше магнетофон. Бледото момче боравеше умело с техниката и произвеждаше звуците. Когато влязохме, въобще не ни погледна. Изглежда, беше силно концентриран, но движенията му бяха бавни.
— Стойте тука — нареди брадатият. — Сега ще му кажа.
Останах при вратата, а той се приближи до композитора и нежно го повика:
— Сам, Сам.
Сам го погледна отнесено.
— Здрасти — каза той.
— Сам, имаш посетител.
Сам изглеждаше стъписан.
— Така ли?
Още не ме беше забелязал.
— Да, един добър, много добър човек. Разбираш ли? Един приятел.
— Добре — каза Сам бавно.
— Той има нужда от помощта ти. Ще му помогнеш ли?
— Разбира се — отрони Сам.
Момчето с брадата ми направи знак. Аз се приближих.
— Какво е взел?
— ЛСД — каза той. — Сега е седмият час. Трябва да се съвземе вече, но бъдете внимателен!
— Добре.
Седнах на пода така, че да бъда на равнището на Сам. Той ме погледна с празни очи.
— Не те познавам — каза той накрая.
— Аз съм Джон Бери.
Сам не помръдна.
— Ти си стар човек. Наистина стар.
— В известен смисъл — казах аз.
— Така е, ей, човече. Хей, Марвин — обърна се той към приятеля си, — виждаш ли колко стар е този човек?
— Да — отговори Марвин.
— Сам — обадих се отново, — аз съм твой приятел.
Протегнах бавно ръката си към него, за да не го изплаша. Той не се ръкува; хвана я за пръстите и я огледа на светлината. Обърна я и бавно разгледа първо дланта, после горната част, след това раздвижи пръстите.
— Хей, човече, ти си доктор. Имаш докторски ръце, усещам го.
— Да — отговорих аз.
— Какви хубави ръце имаш.
Той замълча за момент, продължавайки да разглежда ръцете ми: мачкаше ги, галеше ноктите и възглавничките на пръстите, опипваше косъмчетата по обратната страна на дланите.
— Те блестят. Бих искал да имам такива ръце.
— Може би имаш.
Той пусна ръцете ми и погледна своите, накрая каза:
— Не, различни са.
— Това лошо ли е?
Той ме погледна изумен.
— Защо дойде тук?
— Трябва ми помощта ти.
— Да, добре.
— Нужна ми е малко информация.
Не разбрах, че съм направил грешка, докато Марвин не тръгна към нас. Сам беше станал нервен. Дадох знак на Марвин да остане на мястото си.
— Всичко е наред, Сам, всичко е наред.
— Ти си ченге — каза Сам.
— Не, тук няма ченгета. Наистина не съм ченге, Сам.
— Такъв си, лъжеш ме.
— Често става параноичен — каза Марвин. — При него се проявява по този начин. Той се притеснява да не изпадне в халюцинация.
— Ти си ченге, мръсно ченге.
— Грешиш, Сам, не съм ченге. Ако не искаш да ми помогнеш, ще си тръгна.
— Ти си ръб, пън, парцал.
— Не, Сам, не.
Той се поуспокои, тялото му се поотпусна, мускулите му омекнаха. Аз си поех дълбоко въздух.
— Сам, ти имаш приятелка на име Бъбълс, нали?
— Да.
— А тя има приятелка на име Керън.
Той се взираше в пространството. Мина доста време, преди да отговори.
— Да, Керън.
— Бъбълс е живяла заедно с Керън миналото лято.
— Да.
— Ти познаваше ли Керън?
— Да.
Той започна да диша учестено, гърдите му се повдигаха; а очите му бяха широко отворени. Сложих нежно ръка на рамото му.
— Спокойно, Сам, спокойно. Нещо не е наред ли?
— Керън — каза той, взимайки се през стаята. — Тя беше ужасна.
— Сам…
— Тя беше най-лошата, човече, най-лошата.
— Сам, къде е Бъбълс сега?
— Навън. Отиде да види Анджела. Анджела…
— Анджела Хардинг — каза Марвин. — Те трите живееха заедно миналото лято.
— Къде е Анджела? — попитах Марвин.
В този момент Сам скочи и започна да крещи с цяло гърло:
— Ченге! Ченге!
После се хвърли върху мен и се опита да ме ритне, но не успя. Хванах крака му и той падна на земята върху част от електронната техника. Силно остро скрибуцане изпълни стаята.
— Ще донеса торазина18 — каза Марвин.
— Зарежете торазина и елате да ми помогнете.
Аз бях сграбчил Сам и го притисках към земята, а той се дереше по-силно и от електронната техника:
— Ченге! Ченге, ченге!
Младежът риташе и се мяташе с всички сили. Марвин се опитваше да ми помогне, но усилията му не бяха ефективни. Сам блъскаше главата си в пода.
— Сложете стъпалото си под главата му!
Той не ме разбра.
— По-бързо! — извиках аз.
Марвин пъхна крака си така, че музикантът да не може да нарани главата си. Сам продължаваше да се мята и извива в ръцете ми. Освободих го изведнъж. Той спря да се гърчи. Погледна ръцете си, после мен.
— Хей, човече, какво става?
— Сега се успокой — казах аз.
— Хей, човече, но ти ме пусна.
Кимнах на Марвин и той отиде да оправи техниката. Воят секна. В стаята се възцари странна тишина. Сам седна, взирайки се в мен.
— Хей, ти наистина ме освободи. — Той ме гледаше в лицето. — Човече, ти си много красив — каза той и ме целуна.
Когато се прибрах вкъщи, Джудит беше вече в леглото.
— Какво стана?
— Целунаха ме — отговорих, събличайки се.
— Сали ли?
Изглеждаше развеселена.
— Не. Сам Арчър.
— Композиторът?
— Да, точно така.
— Защо?
— Дълга история.
— Не ми се спи, разкажи ми я.
Разказах й, после се пъхнах в леглото и я целунах.
— Много необичайно — казах аз. — Никога по-рано не ме е целувал мъж.
Тя ме потърка по врата.
— Хареса ли ти?
— Не много.
— Странно — каза тя. — На мен ми харесва. — И ме придърпа към себе си.
— Обзалагам се, че цял живот си била целувана от мъже.
— Да, но някои са по-добри.
— Кои са по-добри?
— Ти си по-добър от останалите.
— Това обещание ли е?
Тя близна върха на носа ми.
— Не. Това е покана.