Аферата „Олтмън“

Глава четиринайсета

Индийски океан

Някъде сред необятната сива морска шир мощната фрегата „Джон Кроу“ с достатъчно управляеми ракети на борда безшумно пореше вълните, следвайки определения курс. Общо взето, океанът бе кротък, духаха леки югоизточни ветрове, водата бе сравнително послушна. Далече на изток зад кораба зората вече напираше, но на запад нощта бе все още пълноправен господар — намусен, всемогъщ. Радарните оператори бяха прихванали целта — „Императрица майка“ — преди цял час, но в нощта и за невъоръженото око тя все още си бе невидима.

На мостика на фрегатата капитан трети ранг Джеймс С. Червенко продължаваше да оглежда чернеещия хоризонт с бинокъла, но така и не виждаше нищо. Бе мъж едър, квадратен, мускулест, с обветрено, червендалесто лице и постоянно присвити от дългогодишна морска служба очи. Без да се обръща, запита помощника си, капитан първи ранг Франк Биенас:

— Има ли придружители, а, Франк? Други съдове в района? Наоколо?

— Индикации за това няма нито на радара, нито на сонара — кратко докладва Биенас.

Снажен, с гъвкава боксьорска фигура, помощникът бе млад, интелигентен, привлекателен. Жените си падаха по него.

— Добре. Щом стане достатъчно светло, изостанете и го следете само на радара. Аз отивам в каютата.

— Слушам, сър.

Капитанът напусна мостика и слезе по тясната стълба. Адмирал Броуз му бе дал достатъчно ясни, категорични указания: мисията е извънредно важна, внимавайте! Но нямаше нужда да му го напомнят — било адмирал, било някой друг — Червенко бе моряк опитен, с достатъчно стаж, пък и помнеше инцидента с „Инхъ“. Отлично разбираше днешната ситуация: в новия свят Китай е значително по-могъща и влиятелна държава, значи обстановката става още по-опасна. В същото време абсолютно не бива да се разрешава на Ирак да създава нови поколения биологични и химически оръжия.

Прибрал се в капитанската каюта, Червенко незабавно установи връзка с адмирал Броуз, прескачайки специалните институции и главния щаб на флота.

— Капитан трети ранг Червенко докладва, сър: фрегатата „Кроу“ е в нужната позиция.

— Добра работа, капитане — изръмжа адмиралският глас.

Началството звучеше недоволно, сякаш го бяха вдигнали от масата, беше четвъртък вечерта и във Вашингтон бе тъкмо време за вечеря.

— Иначе как са нещата при вас? — попита Броуз.

— Засега все още рутинно — отвърна Червенко. — С изключение на целта, сър, не сме засекли друго присъствие в района, нито подводни съдове, нито повърхностни. Щом се съмне, ще изостанем и ще следим мишената само радарно.

— Прослушвайте внимателно и целия й радиотрафик — приемане и предаване. Имате ли преводач от китайски?

— Тъй вярно, сър.

— Добре, капитане. Между другото, как ви беше малкото име… Джим, нали?

— Джим, сър.

— Добре, Джим, дръжте ме в течение за всичко, което става при вас — незабавно ме уведомявайте и за най-дребното произшествие. Ясно, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. Радвам се, че мога да разчитам на офицер като вас в тази операция, Джим. Стар наш, опитен кадър.

— Благодаря ви, сър.

Капитанът прекъсна връзката и се отпусна на стола, разсеяно загледан в тавана. Настоящата задача не бе рутинно проследяване или мисия, в която може да се наложи обстрел на противник. Каквато обикновено възлагат на фрегатните командири. Тук имаше определен риск, може би голям, евентуално боен сблъсък, който да му струва дори и съда. В същото време налице бяха и огромни шансове. Във ВМС по принцип не съществува по-голям риск от това да потопят поверения на командира кораб. Е, това му дава и голямо преимущество — да спечели боя и да направи шеметна кариера. Или пък обратното.

Източнокитайско море

Корабните двигатели изреваха дълбоко в търбуха на самолетоносача. Целият корпус завибрира, Джон го усети чак в костите. Но въпреки това шумът и усещанията бяха приятни, успокояващи, докато в отстъпената му каюта очакваше да го свържат с вашингтонската щабквартира на Фред Клайн в яхтклуба. А може би Фред не е там? Възможно ли е да е прескочил някъде? Няма голямо значение, така или иначе ще го намерят. Познаваше му навиците отлично. Най-вероятно бе да си е в претъпкания кабинет. Може би се храни въпреки късния час, ако изобщо се е досетил, че трябва да похапне нещо.

Подводницата го бе отвела до самолетоносача, закотвен някъде северно от Тайван, заобиколен от цяла флотилия бойни и спомагателни съдове. Имаше натрапчивото усещане, че флотският адмирал и корабните командири са леко раздразнени. Сигурно смятат, че измъкването на работещ под прикритие в неприятелско обкръжение таен агент е прекалено дребна задача за мощния им флот, дори загуба на време и ресурси. След кратък разговор и чашка кафе с един от командирите го бяха довели направо в тази каюта. Тук се бе изкъпал, избръснал и преоблякъл. Сетне помоли да го свържат с Вашингтон.

Сега чакаше и си мислеше за уйгурите, най-вече за Алани. Надяваше се да са се измъкнали сполучливо, живи и здрави. Изведнъж телефонът иззвъня и Джон рязко грабна слушалката.

— Изтеглиха те невредим, а, полковник? — гласът на Клайн бе изцяло лишен от емоции и някак си безплътен.

— Благодарение на твоя милост, флота на САЩ и малко местна помощ — засмя се Смит и накратко докладва за развитието на нещата след предишния им разговор от хотела. — Уйгурите се борят за независимост от Китай, но съзнават, че едва ли скоро ще я постигнат. Затова и не хранят особени илюзии. На този етап са готови да се примирят дори и с гаранции за запазването на собствената си култура и обичаи. Мирният договор на президента Кастила ще се окаже може би именно нужният им за целта инструмент. Най-малкото ще помогне, а може пък да доведе и до нещо далеч по-съществено.

— Ето ти още една причина да се постараем да помогнем за подписването му — отвърна Клайн. — Значи Махмут се оказа Мондрагонов агент?

— Мисля, че трябваше да те информирам за това.

— Точно така. Нещо ново относно декларацията?

— Предполагам, че досега са я унищожили. Ако им сече пипето… поне онзи екземпляр.

— Възможно — Джон ясно чуваше пухтенето на Фредовата лула. — В същото време докладваш, че според теб са те проследили с уйгурите чак до онзи плаж. А при положение, че са унищожили документа, защо ще се налага да те елиминират? Това намирисва на непрофесионално престараване. Определено ненужен риск. Убеден ли си, че преследвачите не са били от полицията или органите на сигурността?

— Достатъчно убеден.

Пухтенето отсреща се усили.

— Тогава значи има нещо друго. Не желаят декларацията да попадне в наши ръце, това е очевадно. Обаче имаха предостатъчно време да решат проблема така, че никой никога да не може да се добере до нея. При това се опитват да те ликвидират, и то със собствени усилия. Без помощта на полицията.

Джон се замисли, усещаше накъде бие Клайн.

— Въпросните хора просто не желаят китайското правителство да разбере за декларацията, пък и за стоящия зад нея случай, още повече, че в цялата работа се е набъркал и американски агент. А в ДОБ знаеха, че съм там и че за моето присъствие си има причина, но така и не можаха да я разберат. Конците дърпа същата фигура, която е принудила Юй Юнфу да се самоубие, тя и не желае случаят да се разчува.

Помисли още и запита:

— Дали пък по върховете в Пекин не е започнала вътрешна борба за власт, а? Не знаеш ли нещо?

— Или за това става дума, или за сенчеста сделчица на някой от шанхайските баровци.

— В нов Китай това не е ли все едно и също?

Пухтенето отсреща спря, в тишината сякаш затрептя скрито напрежение. А Клайн каза:

— Според мен китайското правителство не знае какво пренася „Императрица майка“. Такъв трябва да е случаят!

— Хайде де! Възможно ли е това? Именно в Китай? Нали там всичко се съгласува с ръководството? Партиен контрол, комитети, съвместни решения и прочие, нали? Дявол ги взел, та те дори и в тоалетната не ходят поединично.

— Това е единственият логичен отговор, полковник. Някой си, определено достатъчно високо в йерархията, се опитва да внесе напрежение в отношенията между Китай и САЩ. Да, борба за власт е, само че в международен контекст.

Джон изруга тихичко.

— Китай има достатъчно тежки ядрени оръжия. Доста по-тежки, отколкото светът допуска.

Отново настъпи тишина, злокобна, напрегната.

— Джон, виж, създадената вече ситуация се оказва далеч по-сложна, отколкото очаквахме. И ако съм прав, значи президентът непременно трябва да получи доказателства за истинския товар на „Императрица майка“, преди да е взел решения какви точно действия да нареди. Сега ще уредя военновъздушните сили незабавно да те прехвърлят в Тайпе. Оттам ще хванеш още първия полет за Хонконг.

— С каква легенда?

— Проучихме компанията „Донк & Лапиер“ — представлява конгломерат с интереси в международните превози и електрониката. Работят и в областта на биотехнологиите, което ще ти свърши чудесна работа.

— Вече не мога да се явявам под собственото си име.

— Разбира се, че не можеш. Уредил съм да се представяш за един от колегите си от АИМИИБ. Майор Кенет Сен Жермен.

— Хм, с него си приличаме, но винаги могат да проверят и да разберат, че си е в института.

— Няма да стане. Той прие покана да посети Чили с едни алпинисти. Аз пък уредих допълнителните подробности.

Смит се усмихна.

— Вярно е, че Кен на такава покана не може да устои. Хубава работа си свършил. Тогава остава да наредиш на твоите хора да уредят среща, на мен или по-точно на Сен Жермен, с шефа на „Донк & Лапиер“ — да обсъдим работата на фирмата в областта на вирусите.

— Смятай, че е уредена.

— А не проверихте ли досието на онзи убиец — Фен Дун?

— Нямаме такова, все още го проучваме. Изглежда, досега не е бил достатъчно важен. Ти заминавай за Тайпе, аз тук ще докладвам на президента. Няма да се зарадва на новините.

— Имам още нещо за Дейвид Тейър.

— Какво?

Смит предаде получената от Махмут информация.

— Въпросният полеви затвор се намира недалеч от Дацзу, на около седемдесет мили североизточно от Чунцин. Очевидно става дума за по-ниско ниво на сигурност, поне според китайските разбирания.

— Добре. Ще поработя по информацията, в случай че се вземе решение да го изтеглим. Прости ограждения не могат ни спря, нито пък обикновени затворнически съоръжения и охрана. Ще помогне и фактът, че има някакви привилегии и само един съкилийник. Може пък да решим да измъкнем повечето политически затворници, така ще му създадем прикритие — на него и цялата мисия. Само че не ми харесва местонахождението на затвора — областта е гъсто населена. Не ми се нрави и фактът, че непрекъснато го местят. Представи си, че го преместят тъкмо когато се наканим да влезем?

— Според думите на Махмут той е в Дацзу вече доста време. Едва ли тепърва ще го местят отново.

Сега пак долови пухтенето на Клайновата лула. Фред напрегнато мислеше по въпроса.

— Е, добре, ще видим. Не е чак толкова лошо, защото затворът пък е недалеч от границите с Бирма и Индия.

— Е, не е чак толкова близо.

— Значи ще трябва да поработим малко повечко. Така или иначе ще свършим работата. Но ти се занимай с декларацията, полковник. Тя ми е адски нужна, и то бързо.

В Индийския океан

Капитан първи ранг Биенас влезе при радарните оператори. Спря зад втория по ред и впи очи в екрана.

— Колко пъти сменяват курса?

— Със сегашната промяна общо три пъти, сър — отвърна младежът и вдигна очи към него.

— Опишете операциите им.

— Първо се отклониха на 45 градуса в северна посока, сетне…

— За какво време? Колко път в мили?

— За час покриха около 20 мили.

— Добре, продължавайте.

— Сетне се върнаха в предишната си позиция и останаха на нея за близо час, тогава за около час отново свиха на север. И пак се върнаха на стария си курс.

— Значи съдът е там, откъдето започнахме?

— Тъй вярно, сър. Почти на същия курс.

— И ние променяхме съответно курса си, нали?

— Тъй вярно. Докладвал съм позициите ни всеки път.

— Окей, Били, добра работа.

— Благодаря, сър — ухили се операторът.

Биенас обаче не върна усмивката, а със загрижено лице напусна помещението и тръгна към капитанската каюта. Стигна вратата и почука.

— Влез.

Капитан Червенко бе зад бюрото, записваше нещо в дневника. Незабавно забеляза угриженото лице на помощника си.

— Какво се е случило, Франк?

— Мисля, че са ни усетили, сър — отвърна Биенас и преразказа разговора си в радарното отделение.

— И всеки път сме променяли курса?

— Опасявам се, че да, сър. Дежурен е бил Канфийлд. Пък той нали си е новак.

Червенко въздъхна и кимна.

— Е, по-добре да бе станало по-късно, но няма как. Така или иначе щяха да ни усетят. Интересно какъв им е радиотрафи…

В същия миг иззвъня вътрешният телефон.

— Радиоотделението докладва: долавяме значителен радиотрафик на китайски.

— Ха — възкликна Червенко, — тъкмо за това говорехме. Мичман Уао на мостика.

— Слушам, сър.

Капитанът натисна друго копче на интеркома, обадиха се от машинното.

— Главен механик, нужна ми е пълна мощ. До дупка.

Сетне се изправи и побутна Биенас към вратата.

— Хайде на мостика.

Там завариха Уао, който незабавно докладва:

— Разбрали са, че сме по петите им, сър, и панически потърсиха връзка с Пекин и Хонконг.

— Панически? — тихо попита Червенко.

— Тъй вярно, сър. Странно наистина. Знаят кои сме. Искам да кажа, разпознали са, че сме боен съд на САЩ. Фрегата на ВМС.

— Значи на борда имат военен радар — усмихна се накриво Биенас.

Капитанът кимна смръщено и незабавно отправи бинокъл към хоризонта.

— Нареди на механика да даде всичко от себе си. Вече няма какво да се крием. Нека видят пък ние какво носим на борда.

Денят бе ясен, слънчев, морето сравнително кротко, видимостта почти отлична. Фрегатата бързо увеличи скорост, набра около 28 възела и намали чак когато китайският кораб се показа.

Капитан Биенас също насочи бинокъла си.

— Същото ли виждаш, Франк? — пошегува се Червенко.

Биенас кимна. На палубата на „Императрица майка“ се бяха струпали множество членове на екипажа, сочеха с ръце към морето и оживено ръкомахаха. На пристройката над тях се появи офицер и видимо закрещя нещо, но напълно безрезултатно.

— Онези юнаци се поразтревожиха — рече Биенас.

— Именно — потвърди капитанът. — Никой не им е казал, че продължаваме да ги следваме и сега са изненадани. Но така или иначе някой е очаквал да се появим… ние или някой като нас.

— Иначе защо им е такъв радар и специални оператори.

— Точно така. Франк, поеми мостика. И ги дръж под око. Изкъсо. То рибата вече е хваната, значи можем да подготвяме тигана.

— Какво смятате, че ще направят китайците, сър?

Червенко вече слизаше по стълбата с намерение да се свърже с адмирал Броуз и да докладва. Извърна се и сви рамене:

— Не съм сигурен. Но смятам, че доста хора във Вашингтон ще си зададат същия въпрос много скоро.

Глава петнайсета

Четвъртък, 14 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Президентът Кастила седеше на кресло в спалнята в Белия дом и се опитваше да чете. Всъщност се безпокоеше относно евентуалното подписване на договора за човешките права с Китай. Мислеше и за други неща. За бащата, когото никога не бе опознал, за големите му страдания. Липсваше му и първата дама, ама много.

С четенето определено не вървеше, беше разсеян, текстът му бягаше. Остави книгата и потри уморени очи. Най-много му липсваше покерът на две ръце с Каси, оспорвана игра, дългогодишен навик. Играеха всяка вечер, когато по една или друга причина някой от двамата не можеше да заспи. Обичайно печелеше Каси — 8 от 10. Сега бе на официално посещение в Централна Америка, придружена от голяма група журналисти, вършеше добра работа за националните каузи. Той обаче би предпочел тази вечер тя да си е тук. При него.

По едно време се замисли. Какъв ли ще стане животът им, когато свърши мандатът му? В този миг Джереми почука на вратата.

— Какво има? — сопна се президентът, без да се усеща, че тонът му е доста рязък.

— Г-н Клайн на посещение, сър — бе отговорът.

Кастила се сепна и побърза да каже:

— О, въведи го, Джереми, съжалявам, тъкмо мислех за госпожата.

— И ние също, г-н президент — усмихна се любезно личният сътрудник.

Не заигра ли лека усмивчица по лицето му, когато излизаше? Много важно. Той, Джереми, ако не знае какво правят през вечер президентът и президентшата, кой друг? И Кастила се усмихна също, само че побърза да скрие усмивката си зад строга гримаса.

Джереми затвори вратата след госта, който пристъпи на пръсти. Президентът неволно си представи, че Клайн се движи към него като загадъчна, лека мъгла — непроницаем, мълчалив. Както винаги между впрочем. Имаше един цитат от Карл Сандбърг… как точно го бе написал? О, да: „… мъглата се стеле, лази безшумно, като на меки котешки лапички стъпва…“. О, Боже! Много му бяха едри крачищата на Фред като за котешки лапки, ама, хайде сега, да не става дребнав.

— Заповядай, Фред, настанявай се.

Клайн седна на крайчеца на едно от креслата. Безпомощно отпусна ръце, сякаш не знае какво да каже.

— Изплювай камъчето, Фред — избоботи Кастила, — преди да съм донесъл пиенето. И отпусни душата, какво толкова?

Новодошлият се огледа безпомощно, извади от джоба лулата и благодарно я захапа, сетне придоби самочувствие и заяви:

— Благодаря, г-н президент.

— Надявам се да си във форма — изръмжа президентът, — хайде, давай лошите новини, не се туткай.

— Не съм убеден дали са лоши или добри, сър — поколеба се Клайн. — Зависи от това как ще се развият събитията с „Императрица майка“.

— За Бога, Фред, от това хич не ми става по-леко.

Клайн побърза да преразкаже основното от доклада на Смит предната вечер, като пропусна някои подробности.

— Почти сме сигурни, че оригиналната декларация е вече унищожена. Моите хора в Ирак не стигнаха до нищо определено. Полковник Смит е на път за Хонконг, където има известна надежда да открием евентуално трето, изпратено на фирмата „Донк & Лапиер“, копие.

Президентът поклати глава.

— Понякога си мисля, че човек не е бивало да създава толкова много транснационални корпорации и холдинги. Щеше да си е по-добре и без тях.

— Е, да, такова е и известното становище на повечето правителства — потвърди Клайн.

— Какво докладват другите ни агенти в Китай?

— Засега нищо. Просто не разполагат с никаква информация относно „Императрица майка“, било от правителствени или висши партийни източници. Темата не е била споменавана никъде.

Кастила разтри чело, присви очи.

— Това звучи доста странно, а, Фред? В Пекин обичайно гъмжи от слухове и спекулации.

— С полковник Смит стигнахме до заключението, че е много вероятно висшите кръгове в Пекин да не знаят нищо за контрабандната пратка, сър.

Кастила повдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш… че става дума за индивидуална игра, така ли? Нещо много привлекателно от бизнес гледна точка?

— Вероятно, но с последвали усложнения. Допускаме да е замесен висш пекински функционер. Дори може би лично някой от членовете на Политбюро или техния Постоянен комитет.

Президентът се замисли.

— Корупция, хм? В стила на вече познати афери на най-високо равнище, така ли?

— Много възможно, сър. В същото време може би си имаме работа с борба за власт в рамките на Политбюро. Което пък…

— Което пък не означава, че това е най-добрата ситуация за нас.

— Не, сър. Прав сте.

Президентът потъна в размисъл. Замисли се и Клайн, присви очи, разсеяно заигра с лулата. По едно време извади кесията с ароматния тютюн, сетне се усети какво прави и бързо я прибра в джоба.

След минута Кастила се изправи и неспокойно закрачи из спалнята. Чехлите му меко зашляпаха по килима.

— Съмнявам се да има някакво значение дали Пекин знае за кораба или не. И в двата случая ръководството им ще реагира еднакво. Ще защити правата на китайските кораби да плават навсякъде по цял свят с всякакъв товар. Независимо дали в нашия случай го одобряват. И сега имаме само един начин да предотвратим доставката му в Ирак — без усложнения, конфронтация и евентуални последствия.

— Зная, сър. Нужна ни е декларацията, за да докажем на света — а и на Китай, — че не блъфираме. Но ако Пекин не е замесен и не знае истината за товара на кораба, тогава можем да очакваме сътрудничество и помощ от китайското ръководство — веднъж щом му покажем доказателствата. То просто няма да има причини да покрива скандала. Всъщност смятам, че неговите функционери ще се опитат да демонстрират отговорно отношение към международните закони, мира. Както би постъпил всеки друг на тяхно място. Е, най-малкото можем да се надяваме, че реакцията им ще бъде точно такава.

Помълча и изведнъж добави:

— Не зная дали сега е подходящо време да ви докладвам и за Дейвид Тейър.

Президентът се спря рязко на място и загледа Клайн право в очите.

— Предполагам, че да. Какво ново си научил?

— Един от информаторите на китайската агентура е донесъл, че полевият затвор не е чак толкова строго охраняван. Възможно е да въведем наш човек вътре, да направи контакт, да разучи състоянието на Тейър и какво точно иска този човек.

— Добре — съгласи се президентът, заслушан внимателно.

Вече не крачеше нервно из помещението, но Клайн долови някакво колебание.

— Готов ли сте да обмислите специална операция за извеждане на Тейър от затвора и Китай, сър?

— Както каза и ти, Фред, ако Пекин не е реално въвлечен в изпращането на пратката за Ирак, тамошните ръководители може би ще са склонни да сътрудничат, особено след като им предоставим неопровержими доказателства. В същото време обаче няма начин да не ги вбеси една тайна спасителна операция от наша страна, чийто резултат неизменно ще ги злепостави пред световното обществено мнение.

Клайн трябваше да се съгласи с тази логика.

— Вярно, сър.

— Затова не мога да си позволя да рискувам сигурността на нацията или договора, нали разбираш?

— Може би няма да ви се налага — настоя Клайн. — Ще изпратим неправителствени, невоенни сили. Само доброволци. Частни лица. С условие — разкрият ли ги — да се откажат от операцията. По този начин вие винаги ще имате изход и възможност да опровергаете евентуалните обвинения. Не сте знаели за операцията и край.

— Откъде ще намериш нужните доброволци без съответното обучение?

— О, ще ви осигуря колкото кажете.

Кастила тежко се отпусна в креслото. Прехвърли крак връз крак, потри брадичка.

— Хм, не зная… историята никога не е била благосклонна към неофициални, та наречи ги и частни, навлизания на чужда територия.

— Е, риск има, сър, да. Признавам това. Обаче е много по-малък, отколкото при официално санкционирана операция.

Изглежда, Кастила бе склонен да приеме тези аргументи. Но отново се замисли и след малко рече на глас:

— Значи казваш, че първата ти стъпка ще бъде да изпратиш някого в Китай да установи контакт с Тейър? Нека тогава уточни със сигурност дали човекът настоява да бъде изведен спешно, или е готов да изчака подписването на договора.

— Точно така, сър, ще бъде изпълнено. Той ще разучи още и военната обстановка около обекта, терена, местността… всички подробности, които ще бъдат нужни като информация в случай, че решите да дадете ход на операцията.

— Дадено. Действай. Обаче не предприемай нищо конкретно, преди отново да сме разговаряли.

— Това се подразбира, сър.

— Добре.

Президентът разкърши рамене, сега изглеждаше тъжен.

— Виж, Фред, този човек може би отдавна е загубил надежда, че някога ще успее да се прибере у дома. Да види родината отново. Ще се чувствам много добре, ако успеем да го върнем. Представи си, че съумеем да му осигурим няколко години пълно спокойствие, мир и щастие тук, в отечеството.

Очите му се зареяха някъде в небитието.

— Знаеш колко много означава за мен да видя истинския си баща, Фред…

— Зная, Сам — протегна приятелска ръка Клайн, накрая изоставил формалностите на службата.

Спогледаха се и мислено се върнаха в младостта.

Кастила въздъхна, отново потри очи.

Клайн се изправи и тихичко излезе от президентската спалня.

Петък, 15 септември

Хонконг

Азиатският център на „Донк & Лапиер“ заема три етажа на новопостроена 42-етажна сграда в сърцето на Сентръл — главния бизнес район на Хонконг. Другите две значими финансови средища са Адмирълти и Ванчай. Разположен на изток от Сентръл, последният е бившата мека на платената любов е червените фенери, но сега е третият по значение икономически център на територията. Повечето днешни небостъргачи се намират в Адмирълти и Сентръл, а на запад от втория кипи усилено строителство с подчертано икономически характер. Откъм тясната страна на пристанище Виктория и на главната земя се простира още един динамичен район със стопанско и човешкоресурсово значение — Каулон.

Точно по обед в петък в „Донк & Лапиер“ позвъня един много специален телефон. Повикването не мина през фирмената телефонна централа, както си му е редът, а бе насочено към офиса на някой си Клод Маришал, фирмен служител. Обаче не позвъня апаратът на бюрото му, не и другият — предназначен за много важни клиенти и поставен на специална масичка пред прозореца, — а един трети, обикновен и видимо предназначен за вътрешнофирмена употреба, защото нямаше нито шайба, нито клавиши. Бе поставен върху канцеларски шкаф с три отделения току зад бюрото на г-н Маришал.

Силно изненадан, въпросният господин почти изпусна писалката, изруга, когато мастилото изцапа важен документ, и се завъртя на стола, за да вдигне слушалката.

— Да? С какво мога да ви помогна?

— Например да ме свържете с г-н Жан Донк.

Маришал за малко не изтърва слушалката.

— Какво? О, да разбира се, сър, един момент.

Въздъхна дълбоко, за да успокои лудо биещото си сърце, и се досети да добави:

— Изчакайте за секунда, сър. Сега ще го повикам.

Остави слушалката върху шкафа и понечи да стане, сетне я взе отново, вече почти овладян:

— Само че това може да отнеме няколко минути, затова, моля ви, не затваряйте, нали?

— Ще изчакам колкото мога — заяви гласът отсреща.

От своя телефон Маришал прехвърли линията на изчакване и лудешки набра друг вътрешен телефон.

— Сър, току-що го потърсиха по специалната частна линия!

— Кого? Него ли?

— Да, сър!

— Да не е Юй Юнфу или г-н Макдърмид?

— Със сигурност не.

— Внимавай да не затвори! Задръж го на всяка цена!

— Ще се опитам… — обеща Маришал и превключи линията отново.

— Съжалявам, сър. Имаме известни затруднения, в момента г-н Донк отсъства от офиса, опитваме се да се свържем с него… възможно ли е да ви помогна аз? — говореше той с учтив глас, в който трептеше искрено усърдие и желание за помощ. — Може би ако ми обясните по каква работа го търсите…

— Благодаря, но няма нужда.

В офиса влезе мъж, вървеше на пръсти, поставил показалеца на устните си, с въпросително повдигнати вежди. Маришал закима енергично, напрягайки ум как да задържи човека на телефона за по-дълго време.

— Много е възможно г-н Донк да е излязъл за обяд… извън сградата, да. Ако ми оставите своя телефон и име, ако обичате и съобщение, непременно ще му предам в секундата когато се върне. Да. Убеден съм, че незабавно ще ви се обади. При това, моля ви, зная, че ужасно се дразни, когато изпусне важен делови разговор… ало? Ало, ало? Ало, сър?!

— Какво става?

Маришал бавно постави слушалката върху апарата и обясни.

— Затвори. Мисля, че се досети, г-н Кройф.

Човекът на име Шарл-Мари Кройф кимна, вдигна телефона от бюрото на Маришал и попита:

— Ти не включи ли търсача?

— Разбира се, че го включих, само че се обаждаше от обществен уличен телефон в Каулон.

— Дай номера и мястото — нареди човекът и бързо си ги записа.

Каулон

Грешка направих! Така си рече Джон Смит, след като върна слушалката на вилката. Точно така, грешка. Или номерът е бил специален и нерегистриран в указателите, или човекът просто не съществува. Или и двете. Разбира се. Сега онези отсреща бяха предупредени, че някакъв си тип — говорещ американски английски — им души във вратовете, знае онзи номер. Единствената неизвестна величина бе дали са успели да проследят откъде се обажда. А този въпрос има само един добър отговор: той лично трябва да приеме, че са го проследили.

Джон Смит или по-точно майор Кенет Сен Жермен, доктор по биологическите науки с висока научна титла, бе пристигнал със самолет в Хонконг. Бе кацнал на международното летище на остров Лантау само преди два часа, минал през митницата и взел експресен летищен транспорт за хотел „Шангри-ла“. Носеше перука с дълга руса коса, за да прилича на застаряващото хипи и знатен микробиолог Кен. В стаята не загуби никакво време. Уточни местонахождението на фирмата „Донк & Лапиер“, набута перуката в джоба, облече нов костюм от подходящ за климата плат и излезе.

Отвън бе страхотна жега. Градът пъшкаше под тежък влажен килим, примесен с горещ въздух. Нещо необичайно за средата на септември. Атмосферата съдържаше и добра мяра дизелови изпарения, влажна сол, вонята на най-разнообразни пържени меса и риба. По улиците се движеха огромни вълни хора, автомобили, автобуси, и то при всички случаи в много по-големи количества от тези в Шанхай. Насочи се към морската гара Стар Фери, като се буташе в хората, избягваше неволните удари и чуждите лакти, залиташе и ругаеше под нос. Така стигна до уличния телефон.

Сега обаче бързо потегли оттам, като се смеси с множеството около пристанището. С поглед потърси подходящо заведение за хранене с аламинути, откъдето да наблюдава телефонния автомат. Е, в това отношение имаше поне едно преимущество: в Хонконг ежедневно се намират хиляди говорещи американски английски чужденци, които си приличат ужасно много един на друг, поне за китайците.

Бе изял малка част от поръчаното ястие, когато долетяха два черни автомобила и спряха на известно разстояние от будката. От недалечното заведение му се стори, че са мерцедеси. От тях излязоха шестима в костюми, до един китайци, и се развърнаха ветрилообразно, след което закрачиха към автомата, внимателно оглеждайки хората около него. На пръв поглед оръжие не носеха, но саката им бяха закопчани, а на съответните места — подозрително издути. Смит интуитивно усещаше излъчващата се от тях заплаха и трептящото във въздуха напрежение.

Нито са от органите на сигурността, още по-малко са полицаи, бе първата му мисъл. Съвсем друго нещо.

Засега не поглеждаха към малката гостилница, само че нямаше нужда да си подлага късмета на изпитание, знаеше го отлично. При това бе получил нужната информация — реакцията бе точно такава, каквато бе очаквал.

Изхвърли останалите в блюдото мазни скариди в съда за боклук и внимателно пое в обратната посока — към гарата. Следващият фериботен курс за остров Хонконг бе след три минути. Купи си билет.

Качи се на борда и се отправи към носа. Прехвърляше епизода в ума си, повтаряше си чертите на шестимата, стараеше се да запомни лицата им. Дали не бяха хора на Фен Дун?

Нищо чудно да са негови маши, доста неща в поведението им бяха доволно познати. Досети се, че трябва да играе ролята на турист, и любопитно се огледа. Гледката в протока бе поразително красива. Джон бе чувал за тези природни хубости, бе гледал и снимки — но ефектът на живо бе съвсем друго нещо. Само отпред панорамата бе неописуемо прекрасна и трудна за възприемане — капацитетът на човешките очи е просто недостатъчен да обхване всичко — десетките кораби, лодки, баржи, яхти, сини сампани, живописно раздвижени като детски играчки по лазурната водна повърхност. Встрани изпъкваха доковете със закотвени кораби, наобиколилите острова крайбрежни сгради. Сред тях се извисяваха небостъргачи с най-различна височина, струпани като готови за нападение исполини, закичени в гърдите с многоцветни символи и неонови надписи. А най-отзад бяха планините, допрели в небесата забулени в облаци върхове. Грамади, излъчващи титанично спокойствие, тържествени, вечни. На изток над водата пък се кипреха островите, същински пирамиди. В най-общи линии картината бе огромна, смайваща както в Ню Йорк, очарователна.

Фериботът потегли и цялата тази картина като че затича насреща му — е, този ефект бе повече от поразяващ. Затаи дъх и по стар навик се огледа. И незабавно забеляза двама от онези шестимата! С ръце, напъхани под саката, замръзнали погледи, движеха се бавно през тълпата право към него.

Глава шестнайсета

Манила, Филипините

Новият модел на транспортния С-130 кацна на международното летище точно в 14,00 часа под синьо като стъкло небе и прегарящо слънце. Придвижи се към отдалечен хангар стоянка, на достатъчно голямо разстояние от комерсиалните терминали, където го очакваха два военни автомобила — щабна кола в защитни цветове и брониран джип от типа хъмви.

Хангарните врати плавно се затвориха, стълбичката меко се спусна. От колата изскочи униформен шофьор, заобиколи я тичешком и отвори задната врата точно срещу самолетния изход.

По стълбичката с гъвкава походка слезе заместник-министърът на сухопътните сили Джаспър Кот, изисканите черти на лицето му скрити зад големи черни очила, а след него сръчно се изнизаха четирима помощници. Кот пристъпи към колата, а шофьорът застана мирно и отдаде чест. Елегантен както винаги в прекрасно ушит по поръчка двуреден костюм с жилетка, Кот вежливо кимна с глава и се настани в автомобила. След него, но в хъмвито, бързо се накачиха и придружителите.

В щабната кола вече имаше друг човек. В униформа, на пагоните по една-единствена сребриста звезда. Бригаден генерал. Седнал до задния прозорец от отсрещната страна, запалил дебела ароматна пура, генерал Еманюъл Роуз, наричан още Мани, любезно запита:

— Дразни ли ви димът, г-н министър?

— Не и ако ви помага за мисленето, генерале — отвърна Кот и отвори прозореца.

Колата потегли, след нея и хъмвито. Излязоха през странична врата в хангара и веднага ги лъхна жаркото манилско слънце.

— В дадения случай по-скоро ми подпомага търпението — учтиво отвърна Роуз и пусна две кълба дим, докато гумите меко пърпореха по горещия асфалт. — Но на онези хора вие просто няма да им повярвате.

— Разбира се, че ще им повярвам. Нали работя във Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

Кот се загледа през прозореца към палмите и буйната тропическа растителност. Горещият въздух изобщо не му пречеше. В далечината се мяркаха още мангови дървета, мирта и хибискус, в небето над тях се виеше рояк птици в ярка, многоцветна окраска. Над асфалта играеше синкава мараня. Тук бе поне с десет градуса по-горещо, отколкото във Вашингтон. Жега, влага, плодородие.

— Добре го казахте.

— Как смятате? Пленникът от Ал-Сайед истински ли е? Бил известен лидер на ислямистките партизани от Минданао? Вярно ли е — това питам?

— Така изглежда.

— Е, защо? Какво искат те? Да го използват и да си припишат всички заслуги ли?

— Хм, сигурно. И тези, които се въздържат да го разпнат с пирони за стената и да го одерат жив, а и онези, които не желаят да сключат бърза сделка и да го пуснат по живо, по здраво, за да си трае относно техните дела.

— Вие държахте да присъствате на всички разпити, нали? — попита Кот.

Генерал Роуз кимна, сви устни, челюстите му се свиха, като на готов да избухне в ярост човек.

— Точно така. Откажат ли да изпълняват нашите искания, по дяволите отива и помощта за тях, и техническото обучение, дето им предоставяме. Обаче за да съм стопроцентово сигурен, просто сложих мои хора в охраната.

— Правилно.

Генералът извади пурата от устата и огледа улицата отвън. Не видя нищо обезпокоително, тогава се извърна към Кот.

— Доведохте ли специалисти?

— Разбира се. Експерт по техника на разпитите от ЦРУ и капитан от ВВС, който говори моро — отвърна Кот, без да споменава, че води и личния си готвач. — С тях е и личният ми адютант. Утре ще се включим и ние.

— Хубаво. Само че ще се включите, ако убедите филипинците довечера на вечерята. В смисъл да разрешат.

Кот се усмихна самоуверено.

— Проблем няма да има.

Почти веднага след разговора пристигнаха в просторно, разпростряно на значителна площ извънградско имение. То бе любезно предоставено от правителството в Манила за временна главна квартира на американската военна мисия в страната. Тук заговориха на незначителни, ежедневни теми, заради онези, които може би си правеха труда да подслушват. Генерал Роуз съпроводи Кот до определените за него стаи. Да почине под гальовните струи на климатичната инсталация, че да е свеж за тазвечерната среща и вечеря с манилските политици и военни.

— Е, ще се видим довечера, генерале — протегна ръка на прага Кот.

Роуз я пое и я стисна здраво, но не пропусна да процеди между стисналите пурата зъби:

— Аз съм готов. Само че поспете по-дълго. Почивката ще ви е нужна.

Кот влезе в просторното помещение, в чийто ъгъл приветливо подухваше климатик. Затвори вратата след себе си и изчака пет минути. Сетне я отвори и надникна навън, оглеждайки се в двете посоки на коридора. Нямаше никой.

Клекнала под прозорец на главната сграда отвън, стройна жена в униформа на капитан от американските ВВС притискаше контактен микрофон към стената. Беше същата, която пристигна на борда на транспортния самолет със заместник-министъра на сухопътните сили.

В апартамента звучаха стъпките на Кот. Сетне се чу типичният звук на натискани на телефонна клавиатура бутони, а и повдигането на слушалката.

— Тук съм — рече гласът на Кот. — Да. При всички случаи трябва да съм се върнал до 6 часа следобед. Два часа ли? Добре. Къде? Клуб „Корехидор“ ли каза? Идвам.

Слушалката изщрака, поставена обратно на вилката, изскърца дървен стол, чуха се отдалечаващи се стъпки, след малко на пода тихичко потропнаха свалени обувки, пружините на качествен матрак меко изсъскаха. Кот бе решил да отпочине, преди да отиде на срещата с неизвестния телефонен събеседник. А може би просто си бе полегнал под мрежата против насекоми, с отворени очи, загледан в тавана, по който вероятно лазеха всевъзможни тропически гадинки.

Капитанът с пилотската униформа бе преводачката на заместник-министъра. На закачената за елегантната блуза значка пишеше името й: капитан Ванеса Лим.

Жената прибра микрофона и бавно се отдалечи в градината. Нямаше време да почива и името й не беше Ванеса Лим.

Хонконг

Най-трудната задача за работещ под прикритие агент е да не прави нищо. Джон Смит стоеше на носа на ферибота и се преструваше, че се любува на калейдоскопичната картина наоколо. Макар че космите на врата му бяха положително настръхнали, той не се обръщаше да провери докъде е стигнала движещата се сред хората двойка китайци. Вероятно заглеждаха всяко лице, дрехите, поведението. Най-вече последното. Но нямаше начин да са сигурни как точно изглежда човекът, който се бе обадил в „Донк & Лапиер“. Още по-малка бе вероятността някой от хората на Фен Дун или той самият да знаят със сигурност, че полковник Джон Смит се намира в Хонконг.

Минимална възможност, но все пак възможност. Да, повтори си той, възможно, но малко вероятно. Както веднъж бе казал големият хуморист Деймън Ръниън: „Състезанията невинаги ги печелят бързите, нито пък битките — силните. Но то всъщност важно е как да направиш облога…“ Ами да. Въпрос на шанс.

Смит си остана на мястото, очевидно непринуден, непритесняван от нищо — турист, силно впечатлен от околния пейзаж. С нищо неиздаващ вътрешна тревога или че около него става нещо необичайно. Загледан в екзотичните хубости, не усещащ, че фериботът приближава терминала на острова.

Сетне усети мекия допир на съда в облечения с гуми док, придърпа го група носачи в сини униформи, за да закачи въжетата. Тълпата пътници се люшна към изхода, жадна да стъпи на тази интересна и прелестна земя, а Смит спокойно се смеси с нея. Високо в небето обикаляха чайки, крякаха силно. Пасажерите бяха нетърпеливи да слязат от съда и напираха към изхода и бариерите отвъд. Накрая ги вдигнаха и потокът хора сам понесе Джон към брега. По едно време се осмели да се огледа с безучастен поглед, а онези двамата с костюмите вече ги нямаше.

Манила

Джаспър Кот облече широка синя риза, леко спортно сако, светлокафеникави панталони, мокасини в подобна разцветка. Поседна, спокойно отпуснат, на стол пред климатика, за да се порадва на освежителната въздушна струя. В същото време внимателно зачете доклад на специалните сили относно партизаните в северно Минданао и поредното им светкавично нападение върху армейски гарнизон в района.

Когато някой почука, Кот затвори доклада, отбеляза си страницата и се запъти към вратата. Отвън стоеше сержант от специалните части. Същият, който го бе взел от летището заедно с придружителите.

— Добър ден, сър.

— Чисто ли е, сержант?

— Тъй вярно, сър. Повечето от техните хора ползват следобедната почивка за сън. Нашите имат упражнения по антитерористична подготовка. Колата ви е на страничната порта. Единственият часови е от моите хора.

— Доволен съм от организацията, сержант. Добре свършена работа, дискретна. Благодаря. Ще я запомня.

Сержант Рено се усмихна.

— Всички ние се нуждаем от малко разтуха от време на време, сър.

Кот му се усмихна светски, като мъж на мъж.

— Точно така, давай да вършим работа.

Закрачиха тихо по коридора, сержантът чинно вървеше три крачки след началството. Отвън край портата стоеше същата кола в защитни цветове, двигателят тихо пърпореше. Кот доволно кимна — от опит знаеше: предварително запален двигател привлича значително по-малко внимание, отколкото внезапното стартиране.

Влезе в колата и се настани на задната седалка. Сержантът се качи след него и незабавно потегли. Отегчен от бедните квартали, през които минаваха, Джаспър Кот се облегна, скръсти ръце и се замисли за следобедните си задачи. Бе бивш ръководител на предприятия в областта на частната промишленост с успешна дейност зад гърба си, а последният му пост бе директор на „Ковалски & Кот Инкорпорейтид“ — едър доставчик на лафети и артилерийски части за оръжейните производители в глобален мащаб. Истината бе, че успя да спечели много пари и влияние, при това в значително по-голяма степен, отколкото се досещаха бившите му конкуренти. Предпочиташе богатството му да си остане анонимно, полезно именно в това си качество, а не като самодоволна демонстрация на възможности.

При все това бе човек суетен и много амбициозен в повечето отношения: от дрехите до личните навици, от социалните връзки до бизнес сделките. Още индивидуалист и педант чак до маниакалност; с това си качество бе побеждавал повечето конкуренти. Може би затова не се вписваше достатъчно пълно в днешните по-земни и практични характеристики на екипната дейност. Но пък кой би могъл да разпознае неукротимата му амбиция? Или хладнокръвния му и точен като бръснач подход? С тези си качества — амбиция и хладнокръвие — той почти винаги побеждаваше и победоносно вървеше напред, без да поглежда към изостаналите, загубилите битката противници или съперници. Повечето хора го подценяваха, смятаха, че е прекалено превзет, за да е силен, и в това се криеше още едно преимущество. А усетеха ли какъв е в действителност, обикновено бе късно да бъде спиран или обезвреждан.

Такъв бе и в днешната си дейност, само че досега не се бяха появявали делови предизвикателства, в които да се прояви истински. Затова все по-често мечтаеше за истински успех в контекста на сегашните му възможности: недосегаеми пари, власт извън човешкото въображение, гарантирано бъдеще в сферата на истински едрите сделки, всяка следваща все по-мащабна и по-мащабна…

Междувременно влязоха в пуста уличка в богаташката част на Манила, където сержантът спря пред внушителна къща на оградена с красиво подрязан жив плет просторна площ. Отпред се простираше обширна морава с почти допрели върхари в небето палми, лехи с бели тропически цветя сред фантастично цветово многообразие от други растителни видове. Беше истинска хасиенда от испанската ера, бляскава и тържествена, и най-важното — изолирана. Кот се обърна към подчинения:

— Дайте ми няколко часа, сержант, нали? Имате клетъчен телефон, предполагам?

— Тъй вярно, сър — сержантът потупа предния джоб на униформеното яке. — Свършете си работата на спокойствие.

Кот закрачи по покрита с изящни плочки пътека към високия портал на дома. Портата бе масивна, величествена — от истински махагон, обкован с блестящи медни ленти и гривни, включително декоративно чукало във формата на навита змия. Почука и по-скоро усети, отколкото видя, че шпионката се отваря и затваря за частица от секундата.

Тогава портата се открехна и на прага се показа дребничка филипинка. Беше на не повече от 16 години и чисто гола, ако не се смятат пурпурните високи обувки и закаченият максимално високо жартиер в същия цвят на левия крак. Изражението на Кот изобщо не се промени.

Девойката го въведе в богато мебелирано помещение, където се намираха още двайсетина жени на различна възраст и степен на разсъбличане. Някои стояха прави, други седяха, трети са бяха изтегнали по канапетата. Край едната стена се простираше великолепно организиран бар с каквото му на човек душата поиска. Момичето прекоси стаята, Кот — след него. Десетките чифтове женски очи внимателно го оценяваха. Изкачиха се по стръмно вътрешно стълбище, каквото бихте могли да видите само в мадридски богаташки дом. На втория етаж излязоха на широк, застлан с тъмночервен килим коридор. Филипинката продължи по него и спря пред последната врата. Там му се усмихна, отвори и му направи път да влезе.

Кот пристъпи прага и се озова в просторно помещение с нашарени на златисти пръски червеникави тапети, позлатена дървения, комфортни тапицирани в тъмна кожа мебели, малък бар и гигантско легло на четири крака с балдахин. Момичето затвори вратата и стъпките му заглъхнаха.

— Харесва ли ти посрещачката, Джаспър? — запита Ралф Макдърмид, седнал в полуприкрит зад канапе люлеещ се стол.

Бе весел, ухилен до ушите като самодоволно прозяващ се котарак. И лицето, и позата на закръгленото му тяло издаваха благоразположението на отлично отпочинал човек.

— Че тя е на възрастта на дъщеря ми, за Бога, Ралф — оплака се Кот. — Налага ли се да се срещаме именно на такова място?

— Прекрасно прикритие — без да мигне от укора, възрази всевластният шеф на „Олтмън Груп“. — Тук ме познават, радвам се на пълна протекция. Освен това ми се нрави и обстановката, и обкръжението. Първокласна стока и обслужване, нали така?

— Всеки с вкусовете си — изръмжа Кот.

— Колко либерално и егалитарно от твоя страна, Джаспър, нали? — засмя се Макдърмид. — Я поседни, пийни нещо, по дяволите, отпусни душата. Поне ние двамата си знаем, че не си онзи благонравен чичо, за какъвто се представяш. Я ми разкажи за Джон Смит.

— За кого?

— За полковник Джон Смит, военен лекар и учен, Джаспър — повтори Макдърмид и натисна монтиран в стената бутон, а зад бара мигом се материализира млад филипинец в бяло сако.

— Армейски човек? — Кот бе искрено озадачен. — Дори и не съм чувал за него. Защо? Какво отношение има той към нас? Да не ни се пада някакъв…?

Обърна се към бармана и кратко поръча:

— Водка-мартини, чисто, малко лимон.

— Пада ни се опасен, ей такъв ни се пада. Няма ли да попиташ дали е важен? Важен е, да… и защо ли?

Сетне Макдърмид най-сериозно разказа събитията от убийството на Мондрагон до операцията на тюлените по извеждането на Смит от китайското крайбрежие.

— Разполага с копие от документа със съдържанието на пратката на кораба ли? Боже мой… — ахна Кот.

— О, не — прекъсна го Макдърмид, — не, и слава Богу. За малко да го отнесе, но ние си го взехме. Не съм сигурен дали всъщност го е разглеждал или дали е разбрал какво е държал в ръцете си. Мондрагон обаче определено бе наясно, което не е чак толкова страшно, защото копелето е мъртво. Само че постановката сега е доста тънка, ако се досещаш какво ти казвам: искаме във Вашингтон да научат какво точно носи „Императрица майка“, но да не бъдат в състояние да го докажат.

Барманът пристигна с мартинито на Кот на бляскав сребърен поднос. Кот отпи, въздъхна одобрително.

— Значи проблем няма. Пристъпваме към действие, така ли?

— Пристъпваме с пълна сила, но не бих казал, че проблем няма — прокашля се Макдърмид и поклати високата коктейлна чаша към бармана, който незабавно загря какво искат от него. — Съмнявам се, че Смит или хората, които са го изпратили, ще се примирят и откажат.

— Какво ми говориш, Ралф? Кои са тези хора, които са го изпратили? Какви? Сигурно е от ЦРУ. Те понякога назначават бивши армейци.

— Говоря ти достатъчно ясно и точно. Моите хора, а очевидно и китайските тайни служби, са наясно, че този тип не е от ЦРУ или от някоя друга от американските разузнавателни централи. И точка.

Кот смръщи чело и за пръв път се замисли.

— Чакай, чакай… ти обясни, че работи в онзи институт — АИМИИБ — и в Китай е пристигнал като негов служител. Значи вероятно е някогашен агент или сътрудник на ЦРУ. Обаче не си е свършил работата, за която са го изпратили. Съответно е вън от играта, следователно повече няма и да ни безпокои.

— Може би. Но моите източници твърдят, че бил много печен и едва ли ще се откаже толкова лесно. Освен това определено не става дума за изпратен за еднократна задача поръчков изпълнител.

Кот отпи и в очите му светна ново разбиране.

— Слушай, Ралф, да не е от твоите конкуренти, сега да ти е скроил нещичко?

— И това не съм го отхвърлил като възможност. Да са наели бивш агент на поръчка и еднократно заплащане. От ФБР например, като се има предвид, че бил много обигран. Но какъвто и да е онзи отсреща, ние сме длъжни да бъдем максимално внимателни… и то по цяла редица причини.

— Естествено — съгласи се Кот, допи мартинито, остави чашата. — Иначе следваме същия план, нали?

Макдърмид кимна утвърдително.

— Фрегатата „Кроу“ е по петите на „Императрица майка“ в Индийския океан — рече той.

— Ами чудесно.

— Я разкажи още нещо около споровете за военния бюджет и новите оръжия.

Кот разказа за бурното заседание.

— Както вече ти казах, Броуз и Ода бяха единствените, готови напълно да подкрепят министър Стантън, при това Ода не важи в голямата игра. Всички останали си строят някакво ново оръжие и не желаят да го изпуснат. Изобщо срещата беше доста трудничка.

— А президентът?

— Безпокои се, но ние знаем защо, нали така? Става дума за „Императрицата“ и потенциалния сблъсък с Китай. Защото ако това стане, той ще се нуждае от всички тези разработки, независимо дали са вече в арсенала или още на чертожната дъска. И ако ние разполагаме с тежки оръжия за голяма война на истински голяма територия, китайците мигом ще изцапат гащите — издума Кот и се усмихна. — На мен ми се струва, че нашият план върви доста гладко. Ти как мислиш?

— Не знам, мисля, че трябва изрично много да се внимава. Ако онези ястреби в Пекин усетят какво става и решат да споделят с президента Кастила, смятай, че сме пътници. Направо ще ни отпишат. Оригиналната декларация вече не може да попадне в ничии ръце.

— Значи унищожи копията до едно и точка — нетърпеливо се обади Кот.

— Не е чак толкова лесно. От онази в Шанхай, дето беше в ръцете на „Летящият дракон“, се отървахме. Другата в Басра обаче си стои. Иракчаните смятат, че тяхната сигурност е непробиваема и отказват да я унищожат. Всъщност типично за техния манталитет не вярват, че ще им предадем доставката, ако не разполагат с документа. Във всеки случай твърдят, че имат основания да вярват в безопасното пристигане на „Императрица майка“ на предназначението. В Хонконг има трето копие, вече наредих да го изгорят.

— „Императрицата“ никога няма да мине през Ормузкия проток? Тогава какво те безпокои?

— Юй Юнфу — президентът на „Летящият дракон“. Той беше самолюбие и суетен, амбициозен, непредсказуем, нервен и изобщо не би издържал на никакъв натиск. Познаваш този вид хора. Мании за величие, илюзии, че ще управляват едва ли не империя, но иначе желатинови гръбнаци.

— Защо говориш в минало време?

— Мъртъв е. Щом научихме за присъствието на онзи Смит в Шанхай, той едва ли не се разпадна. Приложихме малко натиск, той взе, та се самоуби.

— Боже мой, Ралф! — изведнъж избухна Кот. — Вече стават два трупа! Тайни така не се пазят. Убийството винаги усложнява ситуацията и я прави взривоопасна!

Макдърмид го изгледа и сви рамене.

— Нямахме друг избор. И сега и със Смит отново нямаме избор.

Ухили се и вдигна чаша в наздравица.

— Слушай, я се порадвай на хубостите в клуба. Време имаш предостатъчно.

— Върви по дяволите, Ралф, тези момичета са колкото дъщеря ми. Срам нямаш ти, това ти е проблемът! — тросна се Кот и потрепери.

Макдърмид се разсмя гръмогласно.

— Я стига си се правил на светец. И аз имам две дъщери. И какво? Ще се радвам и те да си правят кефа, както си го правя и аз.

Кот се изправи.

— Ти тези твоите дъщери не си ги виждал най-малкото поне десетина години. Разполагам с час — отвън ме чака шофьор. Покажи ми офис с телефон, моля. Поне ще свърша някоя работа.

Макдърмид повдигна рамене и отново натисна бутона за прислугата. Кот изчакваше прав, готов незабавно да потегли. Лицето на шефа на „Олтмън Груп“ се озари от полуусмивка, но очите му останаха мразовити.

— Както искаш.

Глава седемнайсета

Хонконг

Конгломерат от стомана, стъкло и плочи, сградата, където се помещаваше „Донк & Лапиер“, бе исполински представител на най-новото в строителното изкуство. А съдим ли по архитектурното изящество и международната слава на главния й архитект, чието име е гравирано върху дебела стъклена плоча до входа, офисите тук вероятно бяха шокиращо скъпи, а адресът повече от желан.

Поставил русата перука отново, Смит се спря пред внушителното здание и незабележимо заоглежда улицата и хората по нея. Пак се бе превъплътил в майор Кенет Сен Жермен. Направи една-две обиколки в околни улици и след известно време се увери, че по петите му не върви никой. Тогава пристъпи във въртящата се входна врата и влезе във фоайето. Тук отново проучи обстановката с бързо професионално око и се запъти към стоманените врати на асансьорите. Въздухът в сградата се контролираше постоянно от специални филтриращи устройства и вътрешната атмосфера носеше миризми, далечно напомнящи на болнична стая — пречистени от вируси и всякакви други вредни микроорганизми. Всъщност всичко наоколо светеше от чистота и му се стори някак си антисептично.

Мисълта за вируси донесе друга асоциация — за новата му легенда и прикритието. Трябваше бързо да се пренастрои на вълната на Кен и последните му изследвания. Сен Жермен бе един от главните научни сътрудници на АИМИИБ и в момента работеше по неотдавна открит в Северно Зимбабве вирус, подобен на т.нар. щам мачупо с южноамерикански произход. Кен правеше опити с мишки в подкрепа на теорията си, че новооткритият вирус е форма на споменатия щам, независимо от хилядите мили и океана, разделящи местата, където бяха открити тези организми.

Излезе от асансьора и се запъти към стъклените врати на „Донк & Лапиер“, вече готов с първите въпроси. Беше дошъл да помоли главния директор на азиатския клон на фирмата Шарл-Мари Кройф за помощ във връзка с изследванията си. Всъщност това не бе ли и истинският му мотив?

— Аз съм майор Кенет Сен Жермен, с молба за среща с г-н Кройф — рече той на жената зад изящното бюро в помещението.

Тя приличаше много повече на фотомодел, отколкото на секретарка.

— Вече сме се обаждали по случая. Той знае.

— Разбира се, заповядайте, г-н майор. Г-н Кройф ви очаква — усмихна се с тя и лицето й грейна сякаш с многоватово сияние.

Кожата й бе изящна, златиста. Носеше съвсем мъничко грим, колкото да подчертае съвършенството й.

Обаче секретарката или сътрудничката, която го пое отвъд остъклената стена зад красавицата, се оказа съвсем друго нещо. Висока, едра дама с навита в строга прическа руса до белота коса и тъмен костюм, смръщена и деловита, тя го поведе към самата светая светих на фирмата.

— Ако обичате да ме последвате, г-н майор — рече тя с подчертано баритонов глас, а фразата на английски прозвуча като фрагмент от Вагнерова ария.

Тръгнаха по застлан със синкав килим тесен коридор, спряха пред абаносова врата. Тук тя почука, сетне отвори и обяви:

— Г-н майор Сен Жермен от Америка, мосю Кройф.

Човекът, към когото бе насочена тази формална фраза, се оказа нисък, мускулест, с масивните бедра на професионален колоездач. Облечен във видимо скъп бежов костюм, той се изправи сковано, сякаш коленете му бяха непрегъваеми, стегнати в някакъв апарат, и пристъпи към госта, протягайки дребната си ръка. И все пак се усмихна.

— О, доктор Сен Жермен, за мен е истинско удоволствие да ви приема, сър — рече той. — Разбирам, че сте от АИМИИБ. Нашите сътрудници имат много високо мнение за работата ви там.

Видимо си бяха направили домашното относно института и заниманията на Кен. Но това не бе изненадващо, напротив.

Здрависаха се.

— Поласкан съм, г-н Кройф — отвърна Джон.

— Моля ви, заповядайте, седнете. Отдъхнете за миг.

— Благодаря ви.

Смит си избра някакво свръхмодерно подобие на канапе с бляскави хромирани крака и подвижни възглавници. Пристъпвайки към него странично, измъкна джобното си ножче от панталона и го задържа в дясната ръка. Настани се върху възглавниците, с дясното бедро към домакина, и веднага извърна лице към него. Кройф тъкмо сядаше зад бюрото, но Джон имаше отчетливото усещане, че през цялото време не е свалял очи от него, при това погледът му се бе втвърдил. Собствените му пръсти се свиха около дръжката на ножа.

— Аз не съм учен, както може би се досещате — рече Кройф. — Надявам се, че няма да се обидите, ако честно заявя, че днес разполагам с много малко време.

Махна с ръка към множеството фотоси по стените — все лица на известни личности, дипломи за значителни дарения и благотворителна дейност, награди на компанията — сетне потупа дебелите папки върху бюрото.

— Доста съм изостанал с работата, знаете, но може би ще мога бързичко да направя нещо и за вас.

Скръсти ръце на гърди, облегна се назад и замълча, вгледан в госта.

Джон целеше да постави ножа някъде между възглавниците, но това бе невъзможно, докато някак си не отвлече вниманието на домакина.

— Разбира се, господине. Напълно ви разбирам. Благодаря предварително за времето, което ще ми отделите.

Побърза да опише текущата дейност на Кен по въпросния вирус и добави:

— Работата ми обаче в института напоследък нещо не върви. Направо се бави. А в Зимбабве хората измират. Нали знаете колко динамично се променя вирусната обстановка в света днес? То вече разстоянията между страни и континенти не играят особено значение. Бог знае къде ще удари вирусът следващия път? Може би тук — в Хонконг…

— Хм… да. Това би било катастрофално. Ние сме доволно гъстонаселен град. Само че не виждам аз лично с какво бих могъл да ви бъда полезен.

И Кройф продължаваше да го гледа с все същия тежък, безизразен поглед. Смит се наведе към него със загрижено изражение и подхвърли:

— Вашият фармацевтичен клон отдавна работи с антивирусни…

— „Биомед & Сие“ се намира в Белгия, майоре — прекъсна го Кройф и в гласа му вече отчетливо трептеше нетърпение. — На стотици хиляди мили от това място. Тук е Хонконг, поне в нашия офис. Главната ни работа е маркетинг и продажби. Опасявам се, че не мога да ви помогна почти с нещо…

Сега Джон побърза да го прекъсне.

— Отлично познавам онзи клон. Само че „Донк & Лапиер“ има и екип за микробиологични изследвания, който работи в клинична инсталация на територията на континентален Китай, нали така? За онези учени ви говоря. Доколкото ми е известно, там е отбелязан подчертан успех в областта на хантавирусните разработки. А изследванията ми по новия вирус ме навеждат на мисълта, че той се пренася през изсъхнали и смесени в почвата миши изпражнения, носени от ветрове и въздушни течения на огромни разстояния. Така се разпространява и заразата, както при мачупо в Боливия и на други места в Южна Америка. Убеден съм, че знаете за тези неща.

— Е, да, разбира се — съгласи се Кройф донякъде неохотно, като внимаваше да не изглежда невеж или нежелаещ да помогне. — Кажете ми какво точно търсите? При положение, разбира се, да не е професионална тайна.

— Разбира се — повтори Джон. — Но вашата фирма върти добър бизнес и учените ви вероятно работят по антивирусни ваксини. В такъв случай може би ще получа помощ от тях, която да ме насочи в нови направления…

— Не работят по ваксини, г-н Сен Жермен. Поне доколкото съм осведомен аз. Пък и в никакъв случай няма да се съгласят да огласяват резултати от работата си на един ранен стадий, та било дори и на по-късен… още повече преди ръководството да е взело решение относно комерсиалния потенциал на разработките. Това е стандартно положение и вие го знаете. Същевременно е възможно те да експериментират в някоя сходна област, но пък едва ли работят по ваксини именно срещу вашия вирус.

— Значи така мислите? И защо?

Кройф внезапно се усмихна.

— Сериозни вирусни епидемии, особено хеморагичните, избухват само в бедните страни. Научните изследвания и качествената развойна дейност са астрономично скъпи, както сам знаете, особено в днешно време. Третият свят просто не разполага с пари за такива неща, камо ли за антивирусна дейност. Не е ли така?

— Може би не е точно така. Освен това…

— Не, аз ви говоря за друго нещо — къде е възвръщаемостта на подобни вложения? Това ви питам. Какво ще стане с парите ни, ако ги влагаме в донкихотски начинания и прочие? Че ние имаме особено строга финансова отговорност пред акционерите.

— О, разбирам… значи за ваксини не може и да става дума — с подчертано съжаление в гласа заяви Смит, но изведнъж на лицето му разцъфна надежда. — О, и все пак там имате отлични учени. Много е вероятно да разполагат с минали хантавирусни разработки. Аз рядко съм имал време да пътувам из Азия и затова мисля да рискувам и… ако, разбира се, вие лично не възразявате — да си направя труда да отскоча до онази клиника да ги поразпитам. Може би пък ще ми помогнат било с идея, било ей така… Нали знаете, учените си помагат един на друг — днес вие на мен, утре аз на вас. Лично аз определено мога да им предложа някои нещица…

Кройф повдигна вежди и се прокашля.

— Хм, предполагам, че не съществуват особени пречки това да стане. Само че пътуването и документите в тази връзка са си ваша отговорност, нали? Във всеки случай ще наредя на моята помощничка тук да ви напише препоръчително писмо. Ще ви го изпратим в хотела. Когато излизате, й оставете нужната информация и факти, моля. Може би с помощта на писмото Китай ще се съгласи да сътрудничи и да разреши пътуването ви.

— Много ви благодаря. Вярвам, че вашето писмо значително ще ми помогне.

Ножчето в ръката му вече натежаваше, посещението видимо бе на самия си край, а той все още не бе успял да го прикрие сред възглавниците. Потисна вътрешното напрежение и изведнъж целият засия, посочвайки двата корабни макета на бюрото пред домакина. На лавици по стените в стъклени кутии имаше още четири подобни.

— О, моля да ме извините, изведнъж ги забелязах… много си падам по подобни модели, ужасно ги обичам. Вашите са прекрасни образци на това голямо изкуство. Вие ли ги сглобявахте? Хоби, а?

Кройф махна с ръка.

— О, не, едва ли. Това е професионална работа, тук са представени няколко от най-успешно действащите ни съдове. Нашата фирма се занимава също с превози, нали знаете?

Не сваляше очите си от Смит и дори не погледна към моделите.

— Сигурно главно с китайски компании работите, а?

Кройф се изненада.

— Китайски ли казахте? Не, не, разбира се, че не.

— О, съжалявам. Просто ми се стори логично, пък и забелязах, че на макетите името е изписано и с латински букви, и с китайски йероглифи, нали?

Сега Кройф неволно отмести поглед и като че стреснато погледна, но не към корабите, а към сейфа в стената отляво на бюрото.

Това отвличане на вниманието бе достатъчно за Джон. Сръчно разтвори пръсти и с върха на палеца успя да набута ножчето под възглавниците.

Кройф отново го гледаше, но, изглежда, не забеляза маневрата.

— Е, невинаги при нашите съдове. Но си има правило — всички регистрирани в Хонконг кораби са длъжни да носят името си и на двата езика.

— Разбира се — благодушно побърза да се съгласи Джон и бодро скочи на крака. — Не съм особено опитен в тези неща, затова моля ви… Е, няма да отнемам повече от времето ви. Много бяхте любезен, благодаря за отделеното време и разрешението да посетя вашата биомедицинска инсталация.

— О, няма защо, докторе — позволи си суха усмивка домакинът.

Смит тръгна заднишком и побърза да излезе, като затвори след себе си сам. Отвън се спря пред начумерената валкирия6 и остави името на хотела и номера на стаята плюс още няколко фактологични подробности. В приемната се усмихна приятелски на прелестната красавица и напусна офиса на фирмата.

В коридора пулсът му скочи в небивали стойности — отсреща му идваше куриер. Да, определено куриер — със съответната униформа и етикет на сакото. Само че човекът не влезе в „Донк & Лапиер“, а продължи по коридора и щом сви на първия ъгъл, Смит ловко се върна и се мушна в тоалетната. Заключи се в една от кабинките и бързо извади портативна слушалка, която постави в лявото ухо. Беше колкото зрънце боб — поредното забележително постижение на модерната техника. Изчака няколко секунди, пусна водата и се измъкна с видимо променено изражение.

Излъчвайки възбуда, той побърза да се върне в приемната на фирмата, притича покрай прекрасната госпожица, сякаш някой спешно го викаше обратно, и разсеяно размахвайки ръце, профуча покрай страшната Брунхилда, която възмутено зяпна, но не съумя да каже нищо.

— Сигурно съм изпуснал ножчето си тук някъде… — говореше той, нахлувайки с бодра стъпка в кабинета на г-н Кройф.

Кройф се бе облегнал на стола и с конфиденциален тон говореше нещо по телефона. Застина с отворена уста на средата на словото, сетне избухна:

— Какво, за Бога, искате?

Джон се спря, изръмжа нещо под нос, раздразнено замаха с ръце:

— Ох, по дяволите… Съжалявам. Изглежда съм си изпуснал ножчето… — повтори той. — Почакайте малко, почакайте малко, къде бях аз… тук стоях и…

Задържа се пред бюрото, погледна Кройф, обиколи помещението с очи, сякаш напряга памет къде е бил и какво е правил.

Кройф смръщи вежди.

— Вижте, доктор Сен Жермен, разговарям по телефона — важен разговор водя! Моля ви, какво става?

От слушалката долетя пукот — събеседникът отсреща видимо настояваше за нещо.

— Моля, побързайте… — рече Кройф и веднага замълча, заслушан в гласа.

Свръхчувствителният самонасочващ се рамков микрофон в ухото на Смит ясно засече вървящия в момента разговор. Тъкмо поставил ръка пред уста, Кройф казваше:

— … не мисля така, сър. Не, сър, той просто се мъчеше да налучка точна информация за нашите хантавирусни изследвания, и то главно с цел дали работим по определени ваксини… Поиска официална покана да посети инсталациите в Китай. Какво казахте? О, да, абсолютно точно. Да, работи в АИМИИБ, да, същия американски военен институт, сър… мисля, че е просто съвпадение. Какво? О, да, всъщност наистина зададе необичаен въпрос дали работим главно с китайски фирми… забеляза корабните макети и…

Джон доигра ролята отлично — изведнъж погледът му попадна на канапето и той възкликна:

— О, да, тук трябва да е!

Настани се на модернистичната мебел и зарови из възглавниците.

— … убеден съм, че бъркате, сър — Кройф говореше с ръка пред устата, но внимателно наблюдаваше действията на Смит. — … е, да, може би малко по-висок от метър и осемдесет и нещо и…

Джон бе чул предостатъчно. Трябваше да изчезва, преди прекомерно да е предизвикал Кройф и събудил крайните му подозрения. Усмихвайки се доволно, но и смутено, той извади ножчето изпод възглавницата и го вдигна високо, за да го види домакинът.

— Ето, ето… тук е. Просто ми е изпаднало от джоба, докато говорехме. Извинявам се за безпокойството, много се извинявам. И отново ви благодаря, г-н Кройф.

И вихрено излетя през вратата, бутайки встрани възмутената директорска асистентка, току-що пристигнала, за да провери какво всъщност става. След секунди бе отново в коридора недалеч от асансьора, чиято врата тъкмо се затваряше. Спринтира, успя да се мушне през процепа и натисна бутона за партера.

Клетката се понесе надолу, а той се усмихна загрижено: напълно ясно бе, че във фирмата има човек на по-високо ниво от директора Кройф. Някой си достатъчно високо в йерархията, който може да го респектира достатъчно, че да слуша внимателно, докато самият той — Смит — рови нахално из офиса му. Някой, който иска да знае дали Смит действително принадлежи към АИМИИБ… дали е задавал необичайни или неочаквани въпроси… как точно е изглеждал.

И защо Кройф бе погледнал стреснато към сейфа в мига, когато Джон запита дали фирмата работи с китайски компании?

Манила

Изпънат под копринени чаршафи на огромното легло с балдахина в същата стая, където някога се бяха забавлявали високопоставени испански благородници, Ралф Макдърмид ядосано ръмжеше в слушалката, а чудесното му настроение и благоразположение отдавна се бяха изпарили:

— И какво още?

Отсреща Шарл-Мари Кройф продължаваше описанието на посетителя, задавал въпроси, на които би получил далеч по-бързи и лесни отговори било по телефона, било по електронната поща. Без да пътува от САЩ чак до Хонконг. И най-важното: бе разпитвал за работата на „Донк & Лапиер“ с китайски партньори.

— … на не повече от 40 години, предполагам — говореше Кройф, — … строен, в добра физическа форма. Като човек, редовно ходещ на фитнес или усърдно трениращ някакъв спорт…

— С черна, сресана назад коса?

— О, не, не, сър. Рус, но не светлорус… опашка… сигурен съм…

— Добре, добре. Казваш в „Шангри-ла“, а? Онзи хотел в Каулон ли?

— Поне така е казал на асистентката. Там се предполага да изпратя препоръчителното писмо.

— Първо изчакай няколко часа. Ще се върна в Хонконг, преди да си свършил тази работа.

— Разбирам, г-н Макдърмид. Но съм убеден, че е именно човекът, за когото се представи. Спомнете си — тази среща бе уговорена именно от АИМИИБ, откъдето са се обадили в нашия офис в Антверпен.

— Възможно е да си прав, Шарл-Мари. Може би просто желае да посети онези учени. Добре, ще поговорим пак, когато се върна. Междувременно обаче вземи мерки и спешно се погрижи за проблема, по който говорихме.

— Разбира се, г-н Макдърмид.

Американецът затвори и се облегна на възглавницата. Бе се поуспокоил, но доброто настроение не го споходи отново, нито пък желанията. Когато момичето излезе от банята, голо и ухаещо на прекрасни благовония, той просто го отпрати с рязък замах на ръката. След нея вратата се затвори, а той посегна към телефонната слушалка и отново набра номер.

Отсреща се обади възпитан, шлифован глас:

— Да, моля?

— Аз съм. Онзи проблем в Шанхай може и да не е ликвидиран докрай.

Сетне Макдърмид описа посещението на учения от АИМИИБ в „Донк & Лапиер“ и въпросите му. Човекът отсреща внимателно слушаше и тихичко, интелигентно задаваше въпроси.

Колкото повече обясняваше Макдърмид, толкова повече и се успокояваше. Онзи отсреща, с възпитания глас на добре образован човек, бе всъщност ключов за неговото бъдеще. „Олтмън Груп“ бе постигнала много, но можеше да се желае още, особено когато онзи му беше вече в джоба. Бъдещето се очертаваше без ограничения, без таван. След няколко минути разговор Макдърмид отново се усмихваше.

Басра, Ирак

Често, когато приемаше задача от американеца, Хасан ясно си спомняше за онзи багдадски ден, когато почти примирен със смъртта, го бяха пощадили. Но не по волята на Аллаха, всемогъщия Господар, спасила го бе чисто и просто суетата на Републиканската гвардия. Бе попаднал в капан в собствения си дюкян, длъжен бе да защити доктор Махук и едва ли имаше шанс да оцелее. Гвардейците го бяха подминали, профучали край него — цяла тълпа тежковъоръжени палачи със запенени усти, хукнали подир невъоръжения доктор. Дори не го забелязаха, дребен, маловажен им се видя, пък и останалите също го забравиха, устремени след главната плячка, жадни да спечелят слава и награди.

Бе се измъкнал навън, оставяйки след себе си кървави следи. Намериха се достатъчно добри хора, протегнаха ръце, скриха го. Така се спаси. Оттогава насам силно куцаше, но пък вече не го бе страх и с готовност посвети живота си на освобождението на родината. Чрез доктор Махук отново се свърза с полковник Смит и най-напред започна да помага на американеца по телефона.

Тази вечер също изпълняваше задача по поръчка на американците. Облечен в черно, се бе притаил на покрива на сграда точно до целта. Пет етажа тухли и хоросан, целите нашарени с картечен огън от престрелките между американците и гвардията. В момента там се намираха офисите на местния клон на „Тигрис Експорт-Импорт Лимитид, Селскостопански химикали“ — една от малкото компании, на които бе разрешено да търгуват с външния свят. В дъното на улицата и не много далеч — през няколко пресечки — се извисяваха едрите бронзови статуи на монумента Сто и един мъченици от Свещената война с Иран — силуети покрай канала. След години бездействие днес каналът отново работеше и по него се точеха множество кораби, по-малки съдове и лодки. Сега светлините им мигаха живописно в мрака, създавайки фалшиво впечатление за сигурност.

Най-накрая долови движение в края на улицата, надникна през ръба на покрива. Излизаха чистачите, а старшият надзирател заключваше вратата след тях и се канеше да ги догони. Време бе. Хасан закачи куката с тънкия метален кабел за ключалката на опасалите гърдите и раменете му комплекс колани, леко прехвърли парапета и започна плавно спускане. Още на първия ред прозорци използва гумено смукало и режещ инструмент, за да направи отвор в стъклото. Промуши ръка през него, отвори старомодния прозорец и пропълзя вътре. Нямаше за задача да прикрива начина на проникване, главната цел бе да свърши работата и да се измъкне, без да го усетят, а после…

Бързо и безшумно мина покрай вратите на поредица офиси и влезе в следващата сграда. Без големи усилия намери офиса на шефа на клона. Влезе и запали портативно и достатъчно мощно фенерче. Започна систематично да претърсва поредиците канцеларски шкафове, докато намери съответното чекмедже и нужната му папка с надпис „Летящият дракон — международни превози“, Шанхай. Започна да прелиства документите един по един, за съжаление по-бавно, отколкото му се искаше, защото всички те бяха на английски.

Ето го и него. Петият поред от началото — митническа декларация. Трудно и с усилие започна да сравнява текста й с продиктуваното по телефона от онзи спокоен американец. След малко време реши, че са еднакви и духът му сякаш литна. Задачата бе почти изпълнена. Позволи си миг на триумф, сетне прибра листа в залепен за гърдите му найлонов плик. Върна папката в чекмеджето, затвори всичко като си беше и тръгна по обратния път. Закачи куката и започна изкачването към покрива. Там прехвърли всичко в малка раничка и тръгна бавно по стълбището към улицата. Стъпил на паважа, грижливо се огледа и пристъпи към сенките. Максимално тихо продължи придвижването си в тях.

По едно време се зададе претъпкан с гвардейци камион. Залепи гръб за сградата, сниши се, слян с околния фон. Задминаха го безпроблемно. Още щом камионът се загуби в мрака, Хасан спринтира към дома си. Наложи се да се притаява още на два пъти все по същата причина — застигаха го патрули на Републиканската гвардия. Накрая стигна в малката си стаичка, сърцето му биеше с все сила, адреналинът сякаш фучеше в кръвта му. Извади специалния клетъчен телефон, скрит под дъските на пода и набра номера на американеца. Не знаеше къде му е офисът, просто никога не бе питал, а и онзи никога не бе давал подобна информация. Тогава чу гласа.

— Значи така получаваш нарежданията, Хасане? Браво на американците. Доста ефикасен метод. Ама пък за разлика от нас, те разполагат с множество преимущества, нали?

Хасан подскочи ужасен. Лицето на непознатия бе скрито в сянка, пистолетът в ръката му обаче лъщеше мазно на оскъдната светлина.

— Подай телефона и онзи документ.

Хасан отдавна си даваше сметка, че сигурно един ден ще го разкрият. И въпреки че вече не се боеше от последствията, методично се бе подготвял за него. Сега без сянка от съжаление или някаква друга мисъл сдъвка скритото в зъба му цианидово хапче, пусна телефона на пода и светкавично го стри с тежката си бота. Ето, край… В същия миг силна болка разкъса тялото му, почувства, че потъва в дълбока, черна бездна. Политайки към пода в агония, последна мисъл гневно блесна в съзнанието му: Смъртта е нищо. Проблем е провалът. А той се бе провалил…

Глава осемнайсета

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Шефът на президентския екип Чарлс Аурей крачеше из пустия кабинет в Белия дом. Вече почти се съмваше, през прозорците надничаха първите лъчи белезникава светлина. От време на време по стар навик посягаше към джоба на ризата да потърси цигарите, от които се бе отказал още преди 19 години. Бе в началото на шейсетте си години, почти триъгълното му лице бе силно загрижено, резките движения издаваха голямо вътрешно напрежение.

Часовника поглеждаше през пет минути. Не мина много време и чу познатия шум: отваряше се вратата на президентската спалня. Сам Кастила се появи напълно облечен, изглеждаше свеж, грижливо изгладеният костюм стоеше като изваян на едрото му тяло.

— Кога ще дойде посланикът, Чарли?

— Най-много до двайсетина минути, сър. Звучеше притеснен. Доста притеснен. Натърти, че проблемът бил предостатъчно важен и подхвърли, че вие ще се досетите за какво става дума. Помоли за незабавна среща. Всъщност направо настоя за нея.

— Така ли?

Аурей обаче бе стара кримка и лесно не можеха да го подхлъзнат.

— А вие, г-н президент?

— Какво аз, Чарли?

— Питам вие досещате ли се какво го е притеснило до такава степен?

— Да, досещам се — отвърна Кастила тихо.

— Аз пък не — настоя Аурей.

Президентът преглътна, погледна го тъжно, но не каза нищо повече.

Аурей запази неутрална физиономия: знаеше, че да измъкнеш информация от президента понякога е по-трудно и от проникване във Форт Нокс7. Помълча и след малко рече замислено:

— То това изтичане на информация ни побърка всичките. Забелязвам, че самият аз не споменах и думичка за заседанието по бюджета за отбраната пред личния ми помощник. А Кларънс е с мен вече цели 20 години, че и повече. И зная, че на него мога да му вярвам за всичко, че и живота си мога да му поверя, ама на…

Президентът въздъхна тежко и виновно погледна стария си сътрудник.

— Вярно е, Чарли, трябваше да ти кажа, извинявай.

Поколеба се още малко, сетне направи гримаса и кимна, вече решен да проговори.

— Става дума за китайски кораб на име „Императрица майка“ със специален товар. Отплавал е от Шанхай в началото на месеца на път за Басра. Според непотвърдени засега сведения от достатъчно сигурен източник носи десетки тонове тиодигликол и тионилхлорид.

Аурей зяпна и без да иска, сам изтърси:

— Химически оръжия — нервнопарализиращи, кожнопоразяващи… „Инхъ“, а…

— Да, само че днес светът е доста по-сложен, значително по-двузначен и опасен — тъжно отвърна Кастила. — Направо носталгия да те хване по онова време, дето, образно казано, основната конфронтация бе между двамина космати гиганти с боздугани в ръце. И най-примитивно се дебнат да се халосат един друг. Не че беше идеален свят, ама пък много по-прост и лесен. Днес налице е само един гигант, само че е като болен или задрямал, а около него се въртят хиляди вълци със зъби като клинци и чакат удобния миг, да скочат и да го захапят за врата… такава ни е съдбата.

Аурей кимна.

— Значи затова ще дойде посланикът?

— Вероятно са го уведомили, че след техния съд плава наша фрегата — отвърна президентът. — Надявах се, че ще разполагаме с малко повечко време. При това имам основания да вярвам, че в Пекин не знаят или поне не са знаели за товара му. Този номер, изглежда, е някаква си персонална инициатива. Еднолична, но на някой от големите. Но пък това не е толкова важно, нали?

— Освен ако можем да го докажем.

— Вярно.

— Е, можем ли?

— Засега не. По въпроса се работи.

Двамата замълчаха притеснено, загледани в пода. Кастила отново се замисли: налагаше се отново да играе стария номер, който най мразеше. Ще увещава, ще позира, ще заплашва, ще усуква, ще обещава. Словесен кадрил и лъжи. Игра за печелене на време. Опасен дипломатически балет, който току-виж се оказал смъртоносен.

Въздъхна на няколко пъти, разкопча сакото и повдигна панталона, сетне пристегна колана на една дупка.

— Е, хайде да поговорим с негово превъзходителство.

Потри ръце и добави:

— Битката започва.

Срещата се състоя в Овалния кабинет. Кастила и сътрудникът му стояха прави пред бюрото и учтиво кимаха, докато влизаше посланик Ю Вантао. Представителят на Народна република Китай бе дребен на ръст човек с динамична, бодра походка на футболист, нападател от международна класа, какъвто между впрочем наистина е бил в миналото. Бе в типичната тъмносиня маоистка „униформа“, дреха, традиционно носеща конфронтационен дух, обаче усмивката му изглеждаше искрена и възможно най-приятелска.

Президентът незабавно усети двусмисленото послание и хвърли кос поглед към Аурей. Шефът на екипа се усмихваше по абсолютно същия начин и президентът мигом разбра: опитният помощник е вече в играта.

— Много любезно от ваша страна, г-н президент, да ме приемете така спешно — започна Вантао на английски с кантонийския си акцент, макар че Кастила знаеше: посланикът говори перфектен английски, учил го е в Оксфорд.

Всъщност бе възпитаник на Ъксбридж — Оксфорд и Кеймбридж — защото и в другия бе учил, още в черковен колеж и в Лондонския университет.

— Досещате се за целта на внезапното ми посещение, г-н президент, уверен съм, нали? — продължи Вантао и въпреки иначе позитивните начални сигнали не протегна ръка да се здрависа.

Кастила кимна, посочи с ръка помощника си:

— Мисля, че познавате Чарлс Аурей, шеф на моя екип, нали, г-н посланик?

— О, да, имал съм многократното удоволствие да разговарям с него — отвърна китаецът и сега в тона му се появи лека острота — поради бързата смяна на темата.

— Е, хайде да поседнем, да поговорим — сърдечно предложи президентът.

Поведе госта си към удобното кожено кресло срещу бюрото, изчака го да се настани, сетне се върна и седна зад него. Аурей се настани на обикновен стол до стената отляво на бюрото. Креслото бе доста голямо, меко — краката на Ю Вантао едвам допираха пода. Беше правено да сядат едри мъже, американска порода, расли в Ню Мексико например, именно затова и Кастила го бе настанил там.

Прикривайки усмивка, президентът се облегна и заговори с любезен глас:

— Всъщност нямам си дори и представа точно по какъв повод сте тук, посланик Ю. Защо не ме осветлите, така да се каже?

Очите на китаеца се присвиха и той мина направо на темата:

— Един от нашите търговски кораби в открито море съобщава, че подире му неотклонно върви американска фрегата на име „Джон Кроу“. Типично проследяване.

— Капитанът на вашия кораб убеден ли е, г-н посланик, че фрегатата просто не следва същия или сходен курс? — с невинен глас запита Аурей.

Очите на Ю се вледениха и се впиха в лицето на президентския сътрудник.

— Тъй като вашият боен съд е далеч по-бърз от простия товарен кораб, но е запазил сегашния си курс в продължение на много часове, единственото заключение може да бъде, че той го следи.

— Не бих казал, че това е единственото заключение — равно каза президентът. — Мога ли да попитам къде се намира този ваш кораб?

— В Индийския океан — китаецът погледна часовника. — Или вече може би в Арабско море.

— О, така ли. А за къде пътува?

— С цялото си уважение, г-н президент… това едва ли има някакво значение в случая. Корабът е в открити международни води и като собственост на всяка суверенна държава в света има право на свободно пътуване към всяко пристанище по свой избор.

— Е, хайде сега, г-н посланик. И двамата знаем, че това са общи приказки. Всяка нация си защитава интересите. И вашата. И моята.

— Добре тогава, сър, какъв и чий интерес защитават САЩ, като обезпокояват невъоръжен търговски съд в международни води? Моля да ми отговорите.

— Именно това се опитвам да ви кажа, г-н посланик. Тъй като не разполагам с конкретни сведения за тази фрегата, не зная и подробностите, нито дори и това, че вашият съд бил някъде в близост с нея. Но предполагам, че ако сведенията ви са точни, ситуацията е в резултат на някоя добре известна рутинна операция на нашите ВМС.

— Значи Америка рутинно преследва китайските кораби?

Президентът избухна.

— Това са глупости и вие отлично го знаете. Ще изясня причината за случая — за това предполагаемо проследяване, както твърдите вие, каквато и да е тя. Това ли е всичко, г-н посланик?

Ю Вантао дори не мигна, само се изправи.

— Да, г-н президент. С изключение на следното, по поръчение на моето правителство ви информирам: ние ще защитим правата си на свободно пътуване винаги и навсякъде в международни води. Включително и в случаи на вмешателство или нападение от страна на САЩ.

Президентът също стана.

— Предайте на вашето правителство, че ако товарният ви кораб нарушава международни закони, статути или общоприети ограничения, ние си запазваме правото да се намесим или да предотвратим въпросното нарушение.

— Ще предам позицията ви на нашето правителство — Ю кимна с глава на Кастила, сетне и на Аурей, извърна се елегантно и излезе от Овалния кабинет.

Президентът се загледа в затворената след Вантао врата, но в действителност изобщо не я виждаше. Аурей гледаше по същия начин. Мислите им бяха на съвсем друго място. След известно време президентът заключи:

— Те не знаят за товара на „Императрица майка“.

— И аз така мисля. Но това променя ли нещо?

— При нормални обстоятелства бих казал, че не — потри челюсти Кастила. — Само че не забеляза ли: този път бе доста по-въздържан, отколкото друг път, нали?

Аурей наведе глава и смръщи вежди.

— Не съм много убеден. Последните му думи си прозвучаха в стандартния заканителен тон. Просто отправи предупреждение. Постоянната китайска поза.

— Е, не. Това бе формалност. Обичайното, което трябва да се очаква. Виж, Чарли, Ю е изискан майстор на нюанса и останах с впечатлението, че този път предупреждението бе само pro forma. Практически той намекваше, че думите му са само поза. Такова му бе намерението, сигурен съм.

— Може би, може би. Но съзнаваше, че за „Кроу“ го лъжем.

— Естествено. Само че видя ли — не се опита да ме опровергае, а остави нещата така. Не се опита да ме предизвика, а остави предупреждението за накрая — когато дадох знак, че аудиенцията е приключена. При такива обстоятелства той е принуден да отправи някакво предупреждение, иначе все едно си тръгва с празни ръце.

— Е, съгласен съм, че не пусна в ход всичките си оръжия, това поне е сигурно. Затова пък си бе облякъл маоистката униформа.

— Виж, поведението му бе двузначно — възрази Кастила. — Такова бе и посланието. В Пекин или поне мнозинството от хората в Постоянния комитет не са наясно какво точно става. Естествено, въпреки това не могат да си позволят Китай да бъде засяган пред очите на света, без значение какви точно са обстоятелствата. И още нещо: както аз го разбирам, те не търсят конфронтация. И няма да вдигат шум и да дават гласност на случая, поне засега. Мисля още, че са склонни да изчакат, да ни дадат малко повече време.

— Добре, но колко?

— Ако извадим късмет, може би докато техният съд наближи Басра толкова, че ние да направим първия ход.

Президентът поклати глава тъжно.

— Или докато изтече нужната им информация, или стане някакъв сблъсък, или положението изобщо се издъни.

— Значи и ние трябва да си траем.

— И да намерим доказателствата максимално бързо.

— О, да — съгласи се Аурей. — Доказателствата… вижте, имам предложение.

— Казвай?

Аурей остана наведен напред на стола си, сякаш го боли коремът. Лицето му изглеждаше още по-остаряло.

— След като внимателно изслушах и Ю, и вашите думи, сега още по-добре разбирам защо ни се налага да запазим абсолютна тайна. Обаче, така или иначе, крайно време е да уведомим министъра на отбраната Стантън, Държавния департамент в лицето на шефа му Паджет, може би и вицепрезидентът Ериксън. Защото китайците вече ни наблюдават. Нужно е Стантън и Паджет да знаят и да имат готовност. И ако — не дай Боже — нещо се случи с вас, вицепрезидентът трябва да поеме нещата. Непременно трябва да го информираме по китайския въпрос, и то веднага. Може да се окаже, че с време не разполагаме.

Президентът отново се замисли.

— Ами Съвета на началник-щабовете?

— Засега смятам, че е достатъчно, дето Броуз е в течение. Останалите току-виж се наежили и се хванали за оръжието. Това само ще усложни ситуацията.

— Добре, Чарли. Съгласен. Назначи заседание. Извикай и Броуз.

— Слушам, сър. И благодаря ви.

Останал сам, Кастила пристъпи към големите прозорци зад бюрото. За миг в съзнанието му се мярна момченце и той се усмихна. Момчето ужасно приличаше на него, едричко за възрастта си, с разчорлена русолява коса. Протягаше нагоре ръце към един мъж, а той се наведе да го поеме в прегръдките си. Само че лицето на мъжа бе мъгляво, неясно, като снимка с развален фокус. Детето така и не видя лицето му… не можа да види баща си.

Хонконг

Вече извън сградата, Джон Смит се мушна в тълпата и прекоси „Стенли“, на отсрещния тротоар бързо се вмъкна в сладкарница със сладоледени щандове. Отвън шумеше тълпата, пищяха клаксони, някой ругаеше на китайски. Поръча си кафе и седна на маса, откъдето отлично се виждаше входът на зданието с офисите на „Донк & Лапиер“. Мина известно време, оттам не изскочиха униформени или други мъже, видимо хукнали по нечии дири. Е, добре тогава. Допи кафето, взе такси и потегли към хотела.

По улиците внимаваше, грижливо оглеждаше обстановката през прозореца, особено в задръстванията. Сетне автомобилът влезе в тунела под пристанището на Каулон и след малко го остави пред „Шангри-ла“. В стаята се пъхна в леглото и завил се през глава, се обади на Фред Клайн за доклад. Както и очакваше, Клайн си бе в тесния офис край Анакостия.

— Ти у дома не си ли ходиш? — попита го Джон и си представи задименото помещение и затъмнения прозорец, превръщащ деня в постоянна нощ.

Клайн се направи, че не е чул въпроса.

— Предполагам, че се добра на място без инциденти?

— Засега да — отвърна Смит и се поколеба, сетне с вкус на гнило в устата изплю камъчето. — Само че направих грешка.

— Много ли е лоша?

— Трудно ми е да преценя — Джон разказа за телефонното обаждане във фирмата. — Очевидно този Жан Донк не съществува или онзи номер не бе регистриран, или и двете. Може би е бил специална връзка за Юй Юнфу — известен само нему, — но се съмнявам малко.

— Може да е номер, отворен специално за сделката с „Императрицата“.

— Както и да е, в „Донк & Лапиер“ вече знаят, че външен човек разполага с номера, че се намира в Хонконг и може би се интересува именно от „Императрицата“. Защото мигом ми изпратиха въоръжени главорези — разчетоха номера и адреса на автомата и ги засилиха да ме търсят. Което пък ме доведе до следващия проблем.

— Просто не мога да изтърпя да го чуя и него — заядливо откликна Клайн, видимо уморен, раздразнителен. — Може би пък не си на ниво за тази задача, а, полковник? Ако е така, просто си кажи.

— О, аз пък нямам нищо против незабавно да ме отзовеш — опъна се Смит. — Само нареждаш и си идвам.

Отсреща настъпи тишина, Фред се бе изненадал.

— Добре, Джон, извинявай. Просто се опитвам да олекотя ситуацията, ама видимо не става. То и без нея тук си е достатъчно напечено.

— И при теб ли?

— Китайците засякоха нашата фрегата, която ги следи. Посланикът им вдига пара, ако нямаш нищо против метафората.

— А положението извън контрол ли е?

— Президентът смята, че засега не е. На този етап само се надлъгват взаимно с Китай. Но и двамата си знаем, че няма да е за дълго. Кажи някоя добра новина, преди да съм се депресирал окончателно. Какъв ти е следващият проблем, както се изрази? А от срещата в „Донк & Лапиер“ излезе ли нещо?

— Цели три неща. Директорът Кройф държи нещо в сейфа си, от което му треперят гащите. И е адски неспокоен, стане ли дума за връзки с китайски компании.

— Дотук две.

— То третото е и най-голямото. Намесен е някой далеч по-нависоко от Кройф. Личност, на която Кройф се отчита и докладва. Същата знае, че съм в Шанхай и как изглеждам.

И описа срещата и завръщането в офиса с преките резултати от подслушването.

— Няма да е трудно да засечем шефа на Кройф в Антверпен.

— Само че с него Кройф говореше на английски, а не на френски или фламандски и смятам, че връзката не бе с Антверпен. Не, който и да е шефът, сигурен съм, че се намира в Шанхай. Русата перука ги пообърка и двамата, но не съм сигурен за колко дълго. Рано или късно ще ми изпратят хора в хотела. Нужна ми е информация за човека на върха, за да се ориентирам как и къде да действам.

— Слушай, днес в света на големите транснационални конгломерати не можем да изключим вероятността белгийските босове на Кройф да са американци или англичани. Обаче добре. Веднага ще наредя да пуснат проверка. Какво ще правиш сега?

— Първо ще похапна. Нещо хубаво, просто за промяна. Ще поспя. А получи ли се за цялата нощ, то ще е чудо.

— Аз лично не спя, също и президентът.

— Тук е сутрин.

— Това е само техническа подробност. Легни си с клетъчния и пистолета под ръка. Скоро ще ти се обадя. Приятни сънища.

Във въздуха, на път за Хонконг

Ралф Макдърмид възприемаше главния фирмен реактивен самолет — преустроен и модернизиран 757 — като личен транспорт. Кухня за лакомници с готвач експерт, конферентна зала в черешово дърво, спалня и други удобства — все на негово разположение. Всъщност тези привилегии си бяха отбелязани в договора му с общ обем над 45 страници. Там бяха включени и обичайните борсови опции, парични стимули, голяма премия в злато в случай на уволнение, застраховки, правото да използва фирмени коли, всякакви видове услуги за сметка на компанията — почистване, клубни членства, къщи и апартаменти по цял свят.

Сега се бе излегнал на удобно канапе с вдигнати крака, а меко пърпорещите самолетни двигатели напевно го приспиваха. Само че иззвъня телефонът. Отсреща бе Фен Дун.

Макдърмид мигновено се разсъни.

— Къде, по дяволите, се губиш? — изръмжа той. — Цели три пъти те търся!

Гласът на Фен Дун значително охладня.

— Ходих, гледах, проверявах, телефонирах, taipan.

Макдърмид дълго време така и не бе разбрал какво точно значение влага наемникът в тази дума — стара словоформа за изразяване на уважение и почит в източните езици. Стара, да. А днес май съдържа презрителен нюанс, нали? Обиден. Така си и подозираше. През осемнайсети век с думата тайпан китайците описвали европейските и американските мародери и пирати, които ограбвали Хонконг и Китай, извличали оттам несметни богатства и не връщали обратно почти нищо.

Но Фен му беше много нужен, затова не са заяде, а само запита:

— Е, и какво научи?

— Изчезнала е Ли Куони. Намирала се е в дома на баща си, вече я няма. Никой не знае къде е. Нито прислугата, нито който и да е от „Летящият дракон“.

Новината разтревожи Макдърмид. След самоубийството на Юй Юнфу съпругата му може да се окаже голям проблем — попадне ли в нечии ръце, току-виж превърнала се в чуждо оръдие. Или пък самата тя нещо да замисли… само че това зависеше от степента на скръбта и омерзението й. И от загрижеността за децата й.

— А бащата знае ли къде е дъщеря му?

— Твърди, че не знае. Но децата й са при него. Ще ги следя отблизо.

— Не и лично ти. Назначи някой от твоите хора. За теб имам нещо друго, настоявам лично да го свършиш.

— И какво е то?

— Той. Джон Смит. Възможно е да е в Хонконг.

Някъде в далечината Фен Дун се усмихна мрачно, млясна с устни, скръцна със зъби. Добра новина, интересна.

— Този тип е като нощно влечуго. Появява се там, където никога не го очакваш. Не ме предупредихте, че е толкова надарен.

Макдърмид потисна раздразнението си. Многознайко такъв!

— Смятам, че търси третото копие на митническата декларация. Зная и под какво прикритие се движи и къде е отседнал. Колко време ще ти трябва да прескочиш до Хонконг и да му видиш сметката?

Глава деветнайсета

Събота, 16 септември Хонконг

Бе час до изгрев-слънце. Стройният китаец извади шперца от джобчето в престилката на нощната дежурна и набута безжизненото й тяло в хотелския шкаф за бельо. Плътта й се бе отпуснала инертно, намирисваше — това го отблъскваше и дразнеше, особено с безпомощността си. Повръщаше му се от такова нещо, същински чувал ориз — пробит, изпуска си съдържанието и смърди. Затвори вратата на шкафа и я заключи.

Името му бе Чоу. Не бе на повече от 20 години, но изглеждаше още по-млад, сърцето му тупаше здравата. Макар че минаваше за опитен, изпитан професионалист, страхът му никога не секваше. За сметка на това безобидният му вид на симпатичен младок го улесняваше да се движи на много места. Там, където по-възрастните ги посрещат с недоверие и неприязън, него приемаха с охота и търпимост. Това му осигуряваше добре заплатени поръчки, но и той винаги точно си вършеше работата.

Сега притича по коридора, докато намери нужния номер. Пъхна ключа в ключалката и тихичко отключи, отвори, но опря на нощната верижка отвътре. Заслуша се внимателно.

Нищо не чу. Беше и тъмно, тогава притвори леко, а в процепа пъхна тънката, ръчно направена от меко дърво кука и ловко изхвърли накрайника на верижката от гнездото. Лесна работа, фасулска. Прибра инструмента в специален джоб на черните джинси и като дух се плъзна в тъмната стая. Затвори безшумно и се придвижи вляво.

Спря, облегна гръб на стената, изчака очите му да привикнат с мрака. Усещаше присъствието на обитателя в стаята — топлина от тяло, неуловима влага. Плячката си бе някъде тук — сигурно в леглото, дълбоко заспала, може би потънала в съновидения. Отвън — макар и през дебелите пердета — долитаха далечни улични шумове. Иначе друг звук или движение нямаше.

Младият убиец отново помръдна, пристъпи напред. Обут в тънки, гъвкави гуменки като сандали, краката му — същински котешки лапи, безшумно пристъпи по дебелия килим. Ето го и леглото: мъжът лежи по гръб, диша ритмично, не усеща, че след секунди никога вече няма да поеме дъх, а гърдите му повече няма да вдишват живителния въздух.

Но имаше проблем: заспалият бе покрит с чаршаф и одеяло. Чоу се поколеба. Дали да нанесе удара през одеялото, без да е сигурен за позицията на тялото, или да се опита да отхвърли завивките и да прободе голото, уязвимо тяло?

Тогава забеляза ръката. Бе дясната, висеше леко над края на леглото. Бе отпусната, досущ като ръката на нощната дежурна. Загледа се в нея, а тя изведнъж потрепна. Проследи движението нагоре към рамото, раменете, гръдния кош. Усмихна се доволно и измъкна кинжала от колана на джинсите. Бяха американско производство, добро качество. Присви китка, насочи острието.

Джон гледаше право в Шарл-Мари Кройф, а той се плъзгаше, летейки през фина, сивкава мъгла право към него, същински вампир, само че в уста захапал остър кинжал. След него се носеше американски кораб — въоръжена с ракети фрегата, само че Джон усещаше: няма да пристигне навреме и да му помогне. Освен пиратски кинжал Кройф носеше и червена кърпа на челото, завързана отзад на врата. Почти стигна до леглото му и…

… Смит отвори очи, всъщност само ги открехна. Нищо друго не помръдна в него, само клепките, тялото продължи да диша ритмично, отпуснато. Над него не бе Кройф, значи бе сънувал, сянката над него бе съвсем друга. Следователно вече не сънува. Проникващата под вратата от коридора слаба светлина открои застанала до леглото фигура. Бе слаба, източена, на не повече от 40–50 сантиметра разстояние. Ръката й тъкмо се вдига, а в пръстите блести отразена светлина. Острие. И ето, то полита право надолу…

Дясната ръка на Смит се стрелна в рефлективно движение и улови китката. Бе толкова тънка, че почти усети как я пречупва. Тогава почувства силата в нея, а фигурата отскочи назад като стреснато диво животно. Ужасено, потръпващо конвулсивно, цялото тяло зад китката направи неистово усилие да се откачи от хватката на Джон.

Смит стисна пръсти, изви китката така, че острието да не сочи в него самия, рязко я дръпна към себе си, за да я принуди да пусне кинжала.

Но не се получи, оръжието остана в нападателя. В следващия миг тялото на американеца изскочи нагоре, отделяйки се от леглото, а теглещата се назад фигура го повлече със себе си; извиваше се като змия с немалка мускулна сила, опитваше да се откъсне. Тласъкът се оказа достатъчно силен, за да я повали на пода.

Джон я последва отгоре й с цялата си тежест. След секунда гърчещият се отдолу човек замръзна неподвижно, а тежко задъханият Смит, в този миг само по гащета, внезапно почувства хладния въздух в помещението. Дочу и далечния уличен трафик. Нападателят не помръдваше. Американецът задържа китката в пръсти, а с другата ръка посегна да вземе ножа. Нямаше го. Хладното оръжие не бе там, където би трябвало да бъде. Смит трескаво опипа килима около тялото и наоколо. И там не намери нищо. На голите си гърди обаче почувства топла влага, след секунди усети и типичната миризма на кръвта. Мигом опипа китката, за да усети пулса. Но пулс нямаше.

Скочи, изтича до вратата, натисна ключа за осветлението. И дълбоко издиша. Дръжката на кинжала стърчеше от гръдния кош на възслаб младеж със затворени очи. Проникнал странично. Вероятно се е забил там, докато са падали и тялото се виеше под него. По черната риза на младия мъж избиваше кръв.

Сега Джон въздъхна дълбоко. Тръгна към телефона на нощното шкафче… и се отказа. Как да извика хонконгската полиция? Ще му зададат десетки въпроси, на които няма как да отговори.

Върна се при трупа. Сега установи, че килимът не е наквасен с кръв. Вдигна в ръце слабото тяло, бе леко, кажи-речи детско. Занесе го в банята, положи го във ваната, отстъпи и се замисли.

В същия миг остро звънна клетъчният му телефон. Почти подскочи, изтича при леглото, измъкна апаратчето изпод възглавницата.

— Фред? Аз…

Деловият глас на Клайн го прекъсна почти в скоропоговорка, новините бяха важни.

— Слушай, Джон, за загадъчната личност, която евентуално стои над Кройф, вече се очертават две кандидатури. Едната е рутинна презумпция, другата е съвсем друго нещо…

Джон не можа да изчака:

— Виж, Фред, току-що убих един местен. Толкова е дребен и млад, че прилича на недохранено 13-годишно момче. Ако не бях светнал лампата, нямаше да повярвам, че е…

Клайн също не изчака.

— Кого? Къде? Защо?

— Видимо са го изпратили да ме убие. Китаец е. Тук, в хотела.

Клайн се разтревожи:

— А трупът е при теб, така ли?

— Да, във ваната. По килима кръв няма. Извадих късмет. Замалко щеше да ме ликвидира. Наемник на хонорар — които и да са онези, които са му платили… макар че се досещам. Аз…

— Успокой се, полковник — сряза го Клайн, сетне съжали за тона и побърза да каже: — Съжалявам, Джон, много съм се изнервил.

Смит пое дъх на няколко пъти и се опита да разсъждава трезво. За миг изпита отвращение към наивното си пожелание по време на конференцията в Тайван. „Авантюра“ му била нужна… глупак такъв! Сетне с променен глас рече:

— Добре, сега ще преместя трупа. При мен няма да намерят нищо.

Стисна зъби, напрегна воля да се стегне максимално. Обля го топла гневна вълна, сетне я замени чувство на примирение — трябваше да приема нещата, такива, каквито му ги поднася съдбата. И за пръв път изпита вътрешна благодарност за това, че вярва в каузата, за която действа. В името на Доброто, нали? Защото иначе… Иначе как би могъл да я върши тази така долна и мръсна работа?

Същевременно чу ехото на Клайновите думи в съзнанието си: Слушай, Джон, за загадъчната личност, която евентуално стои над Кройф, вече се очертават две кандидатури. Едната е рутинна презумпция, другата е съвсем друго нещо…

На глас рече:

— Кажи ми за първата.

— Смятаме, че може да става дума и за Луис Лапиер — отвърна Клайн. — Той е председател и заместник-директор на „Донк & Лапиер“ за света. Седалището му е в Антверпен, говори английски, в същото време е истински валон8. Първият му език със сигурност е френски, вторият — фламандски. Не е достатъчно вероятно той и Кройф да си говорят на английски.

— Така е, но в Хонконг почти всички говорят английски. От друга страна, може би са искали да избегнат любопитството на подчинените в Антверпен, кой знае?

— И на мен ми хрумна същото — отвърна Клайн.

— А втората кандидатура?

— Е, тук вече става интересно. В справката впрегнах цялата наша машина, помолих за помощ и финансовите и корпоративните експерти. А какво излезе наяве? Цял лабиринт офшорки, паравани, клонове и прочие с цел прикриване на истинския собственик на „Донк & Лапиер“. И накрая стана ясно, че тази фирма в немалката й цялост е клон, притежаван от далеч по-голяма институция на име „Олтмън Груп“. Тя именно е свързана с втората кандидатура.

— Не съм и чувал за такава групировка.

— Вероятно си чувал, но не си обръщал нужното внимание — настоя Клайн. — Така е и с повечето от нас. Наели са цяла армия прескъпи рекламни и други специалисти, а задачата им е да избягват гласността и популярността. Да държат фирмата максимално далеч от вниманието на печата, първите му страници и изобщо медиите. Макар че „Олтмън“ е прочута… почти митична в сферите на глобалния бизнес.

— Слушам те внимателно.

— Разнороден, транснационален конгломерат с множество полета на дейност… в същото време е и най-голямата на планетата ипотечна фирма. Говорим за въртене на огромни пари — ежедневно се печелят, респективно губят фантастични богатства. Да погледнем само ръководно-изпълнителските кадри, свят ще ти се завие — това са приближени на последните четири наши президентски институции, включая и бивш президент, бивш министър на отбраната, бивш шеф на ЦРУ. И това не е всичко. „Олтмън-Европа“ се ръководи от бивш британски премиер, а заместник му е бивш германски финансов министър. Начело на „Олтмън-Азия“ пък е бивш филипински президент.

Джон подсвирна.

— От онези със златните ролекси, а?

— Досега не бях срещал фирма с толкова много политически звезди като служители на заплата. Глобалният център на „Олтмън“ е във Вашингттон и това съвсем не е необичайно. Адресът е направо златен етикет — намира се на авеню „Пенсилвания“, по средата между Капитолия и Белия дом. На около петнайсетина минути пеша в двете посоки.

— На хвърлей камък от Хувъровата сграда — бързо изчисли Джон. — Дявол го взел, направо в сърцето на най-важната част на американската столица.

— Именно.

— Е, как така дори да не съм чувал за „Олтмън“?

— Вече ти обясних, желязна ръка по отношение на публичността.

— Впечатляващо. Как е създадена?

— Това, което ще ти кажа, е най-общата, всеизвестна информация. Всеки може да се добере до нея, но тъй като генералната политика на групировката е да не привлича внимание, повечето хора губят интерес. Основана е през 1987 г., когато амбициозен федерален служител си подал оставката, взел назаем няколкостотин хиляди долара и си наел на работа първата известна за времето политическа фигура. Става дума за пенсиониран сенатор. И с помощта на неговото име и репутация завъртял машината. „Олтмън“ започнала да расте, купили още компании, поразработили ги, някои оставили, други продали с добра печалба, от трети загубили. В същото време привличали все по-големи и по-големи имена. Днес най-малкото, което мога да кажа, е, че пред тази институция се отварят всички врати, а политическото й влияние е просто невероятно. Представлява малка империя на обща стойност — и това е само официалната фигура — 13 милиарда долара с инвестиции на абсолютно всички значими места в света. Като си помисля, вероятно и в Антарктика въртят някакъв бизнес.

— Значи в основни линии „Олтмън“ е гигантска финансова холдингова фирма — рече, размишлявайки на глас, Джон — Къде е азиатската централа? В Хонконг ли?

Питаше се как ли ще му се отрази на задачата.

— Да, там е.

— Какви езици говори бившият филипински президент, освен, разбира се, неговия и английски?

— Общо шест говори добре, включително френски и холандски. Обаче не е на мястото си сега. От няколко месеца бил на лечение в Швеция. Проверихме и се оказа, че от седмици не е разговарял с Хонконг.

— Е, тогава чия е втората кандидатура?

— На Ралф Макдърмид, инвестиционният гуру — основател на компанията.

— Макдърмид ли? Че откъде тогава идва името „Олтмън“?

— То е първото име на баща му — обясни Клайн. — Олтмън Макдърмид. Фалирал бизнесмен — по време на Голямата депресия си загубил дрогерията, тъкмо я разработвал. Успял да я възстанови, сетне отново я загубил през 60-те години, когато в неговото градче в Тенеси за пръв път стъпила веригата „Уолгрийн“. След това повече не е работил. Съпругата му издържала семейството като проста чистачка.

— Значи може да се окаже, че Ралф Макдърмид избива стари комплекси за сметка на татето. Или пък се е уплашил до смърт, че и на него може да му се случи, затова натрупва огромни състояния — за резерв — усмихна се Джон.

— Или е такъв финансов гений, че просто не може да се спре — възрази Клайн. — Я забрави майтапа. Сега Макдърмид се намира в Хонконг. Той си е американец, не говори нищо друго, освен английски.

Джон помисли малко.

— Добре, картинката ми се поизяснява. Обаче какво, по дяволите, общо може да има Макдърмид с „Императрицата“? Тя е просто кораб с товар. Цялата работа ми се струва нелепа — дребна риба цаца за такъв финансов титан като неговия бизнес.

— Вярно. Само че информацията ни е безспорно вярна: „Олтмън Груп“ притежава „Донк & Лапиер“, а тази — втората — е равностоен съпритежател заедно с „Летящият дракон“ на „Императрицата“, съответно и на товара й. Какво мислиш, че очаквам от теб, а? Значи очаквам моментално да ми намериш третото копие на декларацията. Захващай се с голямата риба Ралф Макдърмид. Виж как ще се върже с „Императрицата“ и най-важното — провери дали у него е третото копие.

Петък, 15 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Президентът Кастила помълча замислен. Търсеше максимално подходящи думи да обясни и тежестта на онова, което се канеше да разкрие, и причините, поради които досега бе мълчал. Огледа се — намираха се в обезопасената срещу всякакви опити за подслушване или проникване Ситуационна зала в подземието на Белия дом, а срещу и около него на конферентната маса се бяха настанили петима мъже, трима от които го гледаха озадачено.

— Тъй като се срещаме на това място, господа, очевидно се досещате, че налице е нещо достатъчно сериозно. И преди да ви опиша ситуацията, бих искал да се извиня поне на трима от вас, че не съм ги уведомил за нея в един по-ранен стадий, сетне пък ще изясня защо всъщност наистина не би трябвало да се извинявам.

— На ваше разположение сме, г-н президент — обади се вицепрезидентът Брандън Ериксън и напълно искрено добави: — Както винаги.

Жилав и мускулест, Ериксън имаше лъскава черна коса, правилни черти и напомнящо харизмата на Кенеди приятно излъчване, което американците намираха за обезоръжаващо. Бе на 40 години, но изглеждаше по-млад, известен бе най-вече с динамизма и неизчерпаемата си енергия, истинската му сила обаче бе в бързата и остра мисъл, интелигентността и финия политически усет, просто невероятни за стажа му в политиката.

— Каква ситуация? — незабавно откликна министърът на отбраната Стантън и в гласа му прозвуча подозрение.

Огледа присъстващите на масата, плешивото му теме заблестя под таванното осветление.

Държавният секретар Абнър Паджет само запита:

— Значи да разбирам, че адмирал Броуз и г-н Аурей вече знаят за онова, което се каните да ни кажете?

Гласът му бе измамно спокоен, но в очите му проблясваше обида. Беше човек пълен и горд, с вродена самоувереност, сега обемистото му тяло запълваше стола изцяло. На него Кастила разчиташе много, бе го изпращал отново и отново по най-горещите точки на планетата с най-тежки задачи и в непредвидими ситуации. Паджет винаги бе оправдавал доверието, винаги бе успявал да преодолее бариери, да смекчи корави сърца. Той бе най-подходящият кадър за заплетени или деликатни дипломатически мисии. У дома обаче бе точно противното — избухлив и докачлив.

— Адмирал Броуз трябваше да знае — отряза президентът и изгледа събеседниците си сурово. — А на Чарли съобщих едва тази сутрин, за да може да свика настоящото заседание. Ето, самите ви реакции доказват, че няма нужда да се извинявам. В нашия кабинет и административен апарат май са се навъдили прекалено много лични амбиции, а за егото на някои хора изобщо да не споменавам! Още по-лошо е — и всички вие отлично знаете каква е самата неукрасена истина, — че някои хора са си развързали езиците и дрънкат където трябва и не трябва, и то по теми, които са строга държавна тайна. Сега ясен ли съм на всички?

Хенри Стантън порозовя.

— Намеквате за изтичането на информация, нали? Надявам се, че това поне не се отнася до мен, сър.

— Не намеквам, а говоря именно за изтичане на информация и бележката ми се отнася абсолютно за всички — сопна се Кастила и впи очи в Стантън. — Взех решение още в началото: в създадената ситуация няма да информирам никого, освен на базата на крайната необходимост. И то онази необходимост, която не вие, а аз намеря за нужна. И никой друг. И държа на това решение!

Очите му засвяткаха със стоманен блясък, бе стиснал зъби, оглеждаше седналите около масата един по един и в този миг лицето му ужасно заприлича на изваяните в стените на каньона в Монюмънт Вали, Аризона, образи на големи американски държавници.

Вицепрезидентът побърза да се намеси с примирителен глас:

— Разбира се, че разбираме деликатното положение, г-н президент. Някои решения са удивително трудни, но затова пък сме избрали именно вас. Знаете, че разполагате с пълното ни доверие.

Обърна се към Стантън и Паджет и добави:

— Съгласни сте, нали, господа?

Министърът на отбраната прочисти гърло и смирено отвърна:

— Разбира се, г-н президент.

— Абсолютно — обади се и държавният секретар от другата страна.

— Е, добре. Дойде времето, когато става наистина нужно и вие да научите фактите — рече Кастила и се приведе над масата с далечен поглед, сякаш загледан някъде в небитието. — С една дума, господа, налице е нещо като повторение на инцидента с кораба „Инхъ“.

Името стресна присъстващите, раздрусани и с потъмнели лица, те напрегнато заслушаха президентския разказ по-нататък. Кастила нахвърли релевантните факти точно и ясно, изпускайки Фред Клайн и неговата организация, както и информацията за собствения си баща. Говореше и гледаше подчинените си: всеки един от тях вече размишляваше как ситуацията би могла да засегне собственото му ведомство и ангажименти.

Кастила завърши с няколко отправени към вицепрезидента слова:

— И все пак, Брандън, искам да ти се извиня. Трябваше да ти кажа по-рано — в случай, че нещо ми се бе случило.

— Едва ли това би помогнало особено, сър. Но напълно разбирам. Изтичането на информация засяга всички нас. А при създадените обстоятелства и нуждата от абсолютна тайна вероятно и аз бих постъпил както вас.

Президентът кимна с благодарност.

— Оценявам отношението ти, Брандън. Сега нека обсъдим задачите на всички нас при евентуална ескалация на кризисната обстановка, която ще ни принуди да огласим случая и да се обърнем към обществеността без нужните доказателства. Разбирате сами, че тогава ще се наложи да спрем „Императрицата“ в открити международни води.

Пръв заговори адмирал Броуз.

— Добре е да се опитаме да прогнозираме евентуалните китайски реакции. Особено след като са засекли нашата фрегата. Би трябвало още да преценим възможните размери на конфликта, за да вземем съответните военни мерки.

Паджет подкрепи идеята и добави:

— Обаче не само размерите на конфликта, а и възможностите ни да го избегнем или ограничим.

— Отново се създават напомнящи Студената война предпоставки — мрачно се намеси вицепрезидентът. — Можем да стигнем до истинска трагедия. Но в момента, за съжаление, алтернатива не виждам.

Тук се намеси Аурей.

— Изключително важно, господа, е да бъде запазен този разговор в абсолютна тайна. Това трябва да бъде разбрано много добре! Ако изтече информация за „Императрицата“, е, тогава ще знаем… че е бил някой от нас.

Хората се спогледаха, намекът не бе приятен, но пък точен. Закимаха един по един в знак на съгласие, а Кастила огледа всички поред, прочисти гърло, понечи да каже нещо.

И неочаквано и за себе си премълча. Защото изведнъж в съзнанието му се появи странен въпрос: колко деца имат общо присъстващите тук? Сравнително бързо си отговори: дванайсет. Шестима мъже с 12 деца. Изненада се, че знае точния брой. Още повече помнеше и имената им. Значи интуитивно бе мислил за това. Е, не знаеше името на най-малкия Абнъров син, наскоро се беше родил.

Какво пък, всъщност помнеше децата на повечето хора, с които бе работил през годините. И имената им, и някои подробности за тях. За миг се запита: какво ли може да означава това? Сетне си отговори… И отново в съзнанието му се появи онова момче, протегнало ръце към безликия мъж пред него.

В този миг разговорът на масата замря и той усети, че всички очакват неговата реакция. Затова побърза да се намеси:

— Държавният департамент да е готов за включване на високи обороти. Отбраната да направи списък на нещата, с които реално бихме могли да сплашим китайците. ВМС да подготви алтернативен план за качване на борда на „Императрицата“ и пълна инспекция.

Удари с длан по масата и се изправи.

— Е, господа, край на дискусията. От много приказки полза няма. Действайте. Благодаря ви, че се отзовахте.

Глава двайсета

Събота, 16 септември

Каулон

В хотела Джон нахлузи найлонови ръкавици, претърси джобовете на младежа, намери шперц, няколко монети, пакетче дъвки. Върна всичко на място, включително и ключа, надникна през вратата. Коридорът бе пуст. Бързо изнесе лекия труп и влезе в аварийния пожарен изход. И тук бе тихо. Изкачи две площадки, положи тялото в седнало положение и го облегна на парапета.

Кинжалът все така стърчеше от слабия гръден кош. Извади го, потече обилна кръв. Въздъхна, остави оръжието на циментовите стъпала до убиеца и се върна обратно.

Вече в стаята, подпря дръжката на вратата с облегалката на стол, в случай че се появи още някой с шперц, умения да отваря верижката отвън и някакви по-нови идеи в главата. Грижливо изми ваната, изплакна я и пак я изми, сетне огледа подовете, килимите и мебелите, включително и леглото. Никъде нямаше следи от кръв.

Въздъхна облекчено и си взе душ. Ми се и се търка под врялата вода, докато кожата му почервеня здраво. През цялото време се опитваше да не мисли за убития, а и за непосредственото бъдеще. Сетне бавно се избърса и започна да подрежда задачите.

По едно време реши да се върне в леглото. Лежа буден известно време, потискайки черните мисли, заслушан в хотелските шумове, далечния трафик и мрачните звуци на корабни и яхтени сирени в пристанището. Нормален отзвук на живота в един динамичен град, на динамична планета, в динамична галактика и динамична вселена. Нали? Безучастна вселена, галактика, планета. И град.

По едно време се заслуша в ритъма на сърцето си. Представи си шума на кръвта, изпомпвана от сърцето по вените и артериите. Притаи дъх и се опита да чуе звука на мислите си. Не успя. Заспа някъде преди разсъмване.

Събуди го някакъв шум. Подскочи и седна в леглото. Навън в коридора тласкаха количка с ранна закуска за някой от гостите. Първите слънчеви лъчи вече пробиваха през ъгълчетата на пердетата, градските шумове бяха значително по-силни и бодри. Скочи и бързо се облече. Знаеше отлично: убиецът няма да докладва, независимо дали ще открият трупа бързо или не и дали полицията ще се намеси. Ще мине определено време, тогава ще дойде следващият убиец.

Облече същия костюм, но смени ризата и вратовръзката. Избра някои вещи от куфара: раницата, чифт сиви панталони, многоцветна хавайска риза, спортно яке, гуменки, сгъваема сламена шапка. Черните дрехи си бяха в раницата отпреди. При тях прибра и останалите вещи, включително и куфарче. Накрая нахлузи перуката, постоя пред огледалото, докато я нагласяваше. Отново се бе превърнал в майор Кенет Сен Жермен.

Пак огледа стаята — за всеки случай. Излезе с куфара в ръка и раницата на гръб. Покритият с килим коридор си бе все така празен. Но зад вратите на хотелските стаи се чуваше звук на пуснати телевизори, хора шетаха и се готвеха за деня.

С асансьора слезе до етажа над фоайето, а надолу пое по стълбището. Преди да е стъпил на последната площадка, грижливо огледа фоайето във всички посоки. Полиция нямаше, не забеляза и хора с поведение на ченгета, никой от вчерашните убийци. Нито една позната от Шанхай физиономия. И все пак такъв оглед никога не гарантира, че всичко е наред и никой не ви очаква долу. Знаеше го отлично.

Измъкна се незабележимо към тоалетните и там прекара десетина минути. Излезе и бавно пое към рецепцията. Напусне ли, без да се обади, и то с багажа, сто на сто ще уведомят полицията. При това бе само въпрос на време, докато открият трупа в пожарния изход. Докато търпеливо изчакваше да му направят сметката, помоли пиколото да извика такси с говорещ английски шофьор. Каза, че отива на летището.

Хотелът все още се виждаше, когато Джон се наклони към шофьора и небрежно рече:

— О, промених си решението. Няма да пътувам днес. Отведете ме, моля, в „Конрад Интернешънъл“. Мисля, че хотелът е на „Куинсуей“ 88 в Сентръл.

Дацзу, Китай

Още преди хиляди години религиозни художници и скулптори са ваяли и боядисвали каменни статуи, дълбали са релефи и образи в планински скатове, пещери и подземни кухини около отдалеченото село Дацзу. Днес обаче то е голям център с повече от 800 000 жители, с множество небостъргачи и други високи сгради, с прилежащи към града терасирани добре поддържани оризища, неголеми ферми и имения. Красивата и все така грандиозна природа, тамошните почва, климат, зелените просторни полета благоприятстват градския тип градинари и фермери. Те са отлични специалисти и често изкарват по три реколти годишно, макар и да използват методиката и подходите на своите прадеди.

Полевият затвор се намира на не повече от пет мили от гигантската статуя на Спящия Буда, издълбана край Бяодиншан. Изолиран и сравнително добре прикрит сред релефа, той е комплекс от свързани с пътеки постройки зад висока ограда, по чиито ъгли има стражеви кули с часовои. Към затвора води черен път, по него не пътуват нито туристи, нито гражданите на Дацзу. По околни нивя и оризища под егидата на далечното правителство в Пекин се трудят затворниците. На работа ги докарват и откарват въоръжени пазачи. С местните хора нямат никакъв или почти никакъв контакт. Макар и сигурността и условията да изглеждат по-леки, в Китай не се отнасят милостиво с онези, които са обявени за престъпници.

Възрастният мъж бе един от малцината затворници, на които бе позволено да не работят на полето. Не го принуждаваха и да излиза на сутрешните разходки. Ползваше се и с други дребни привилегии: сравнително голяма килия, която делеше само с един друг съкилийник. Престъпленията му бяха извършени толкова отдавна, че сегашните тъмничари и директорът на затвора не ги помнеха или изобщо не ги знаеха. Това своето рода невежество му носеше още едно преимущество: не го мразеха, не го виняха, не се страхуваха от него, та съответно непрестанно да търсят поводи за наказания. По тази причина, донякъде и заради възрастта му, повечето пазачи често се отнасяха с него като с техен дядо: позволиха в килията да има котлон, от време на време му отпускаха по някое и друго лакомство, даваха му книги и вестници, писалки и хартия. Това ставаше неофициално и тайно, но бе известно на обичайно строгия началник, бивш полковник от Китайската народна армия, който в този специфичен случай си затваряше очите.

Нещата вървяха така, докато рано сутринта един ден старият му съкилийник не се прибра при него, а въведоха друг, значително по-млад човек, при това не бе китаец. Събитието значително разтревожи стареца. Навън бе все още тъмно, онзи се излегна по гръб, така си и остана. От време на време отваряше очи и поглеждаше тавана, но мълчеше.

Намръщен, старият затворник се зае с ежедневните си занимания, упорито и целенасочено, решен да не позволява на новодошлия да му променя рутинните навици.

Новият бе висок и жилест, макар и възслаб, с обветрено, видимо брулено от времето лице, може би някога е било и красиво. Сега бе силно сбръчкано, с потънали навътре бузи и дълбоко хлътнали в орбитите очи. Очи интелигентни, сигурно затова все в земята гледаше. Така, изглежда, бе по-безопасно.

Същата сутрин по-късно старият мъж отиде на редовната си работа — бе писар в затворническата канцелария. А дойде ли обяд, се върна в килията и си отвори консерва — супа леща западно производство, загря я на котлона и седна сам на направената от сандъци маса да се храни.

Новият затворник, може би на около 50 години, май така и не бе помръднал от нара. Лежеше със затворени очи, но изглеждаше напрегнат, сякаш нещо го мъчи отвътре. Такова поне бе усещането на другия. Гледаше здравото, мускулесто тяло и му се струваше, че то като че ли е в някакъв стрес.

Изведнъж новият се надигна, почти скочи от нара и изтича до вратата. По лицето му бе избила гъста сива четина, в тон с прошарените коси. Отвори вратата и огледа бараката, която бе празна, защото останалите бяха на работа по полето. Затвори я, върна се на нара и отново си легна в същата поза, сякаш изобщо не бе ставал.

Старецът го наблюдаваше с известна завист, примесена с възхита и съжаление. Нали и той навремето бе изглеждал горе-долу така — атлетичен, жилав. Само че вече не беше същият, нямаше и да бъде. Старост, нерадост.

— Вашият син не вярва, че сте жив. Иска да ви види.

Дългогодишният затворник си изпусна лъжицата в супата.

Гласът на по-младия мъж бе нисък, тих, но думите прозвучаха идеално ясно. И остана все така загледан в тавана. А устните му сякаш не бяха помръднали.

— Как… какво казахте?

— Продължавайте да се храните — рече неподвижният съкилийник. — Желае да си идете у дома.

Дейвид Тейър си припомни отдавна провеждано обучение. Наведе се над супата, бръкна в нея, поднесе лъжицата към уста. Заговори почти без да движи устни:

— Кой сте вие?

— Пратеник.

Преглътна съдържанието на лъжицата.

— Откъде да зная дали говорите истината? Колко пъти са ме подлъгвали… Правят го всеки път, когато сметнат, че трябва да ми удължат присъдата. Тук ще ме държат до смъртта ми. Тяхна воля… винаги могат да кажат, че не знаят нищо за мен… че просто не съм съществувал.

— Помни последното нещо, което получил от вас — било плюшено кученце с клепнали уши, викал му Пади.

Тейър почувства избилите в очите му сълзи. Толкова време бе минало, че просто… Десетки пъти го бяха подлъгвали с разни находчиви истории.

— То си имаше и второ име.

— Райли — мигом отвърна онзи, без да мигне.

Тейър остави деформираната от дълга употреба лъжица и изтри очи с ръкава на ризата. За миг надигна лице.

Човекът на нара си остана във все същата поза. Тейър отново наведе глава. Откъде да знае дали отнякъде някой не го следи?

— Как попаднахте тук? Имате ли си име?

— Парите чудеса правят. Аз съм капитан Денис Киавели. Наричайте ме Денис.

Старият си наложи да яде отново, макар че вече преглъщаше с мъка.

— Искате ли мъничко супа?

— След малко. Разкажете ми за обстановката. Все още ли не знаят кой сте вие?

— Откъде да знаят? И аз не знаех, че Мариан се е омъжила повторно. Не знаех нищо определено, нито за нея, нито за Сам. После научих, че тя починала. Ужасно…

— Как научихте?

— Посещението на Сам в Пекин миналата година. Тук ми дават вестници. Прочетох…

— Знаете книжовен китайски?

— Вашингтон никога не би ми поверил задача, ако не го владеех добре — тук Тейър се усмихна тъжно. — Близо 50 години минаха… вече съм истински експерт. Зная и повечето от диалектите, особено кантонийския.

— Съжалявам, доктор Тейър.

— Четох за посещението на американския президент и изведнъж зърнах името на Сам, а Серж Кастила бе най-добрият ми приятел в Държавния департамент. Знаех също, че помага в издирването ми. Четох, смятах, размишлявах. Президентът Кастила бе тъкмо на подходящата възраст, а вестникът цитираше бащиното му име — Серж, и майчиното — Мариан. Кой друг да бъде, ако не моят син…

Киавели кимна с глава едва забележимо.

— Не е задължително. Би могло да бъде и съвпадение.

— Че какво можех да загубя аз?

Агентът на Фред Клайн се замисли.

— Но защо сте мълчали толкова дълго време? Цяла година след като сте прочели във вестника?

— Смятах, че няма никаква възможност да се измъкна от тук.

Тогава защо да го притеснявам? И защо да рискувам в Пекин да научат? Все едно никога не ме е имало…

— Сетне сте прочели за подготвяния договор за човешките права?

— Не, не съм. Те в китайския печат никога не биха съобщили за подобно нещо. Не и преди да са го подписали. Ако изобщо го подпишат. Казаха ми уйгурски затворници.

Тейър отмести супата.

— Е, на онзи етап си позволих да се надявам. Рекох си, може би наистина има шанс да ме включат в списъка на освободените… някак си да мина през цедката…

Стана и пристъпи към котлона.

Киавели наблюдаваше движенията му през полуотворени клепки. Въпреки напредналата възраст — според Клайн Тейър би трябвало да бъде поне на 82 години — днес този мъж вървеше енергично, изправен, походката му подсказваше скрита воля и бодрост. Сякаш през последните 15 минути от разговора в него се бе вселила неведома сила. Всички тези неща бяха много важни.

Дребните задачи в ежедневието, волята да не се предава бяха съхранили психическото му здраве. Ето, и сега извади от шкафчето очукан чайник, отнесе го на не по-малко овехтялата мивка, сипа вода, включи котлона. Донесе две наръбени чашки и тенекиена кутия чай. Бе необичайна смес — традиционен английски с традиционен китайски. Врялата вода наля в керамично гърненце, изплакна го добре, премери четири лъжички чай, наля вода отново и затули гърненцето с похлупак. Получи се бледа златистокафеникава течност. Но ухаеше добре.

— Тук го пием без захар и мляко — предупреди Тейър и подаде чашката на Киавели.

Агентът под прикритие седна на нара, опря гръб на стената, пое я в дланите.

Тейър се върна на масата при неговата и въздъхна.

— Сега по малко си вярвам, че някога все ще изляза оттук. За мен договорът е нещо като въздушна кула. За човек в края на живота си. Толкова отдавна ме държат затворник тайно… вече е прекалено късно да признаят, че изобщо съм бил в Китай. Пред света моята одисея би ги представила в далеч по-отвратителна светлина, отколкото широко известните нарушения на човешките права в страната.

Киавели кимна, отпи. Чаят бе приятно дъхав и прекалено лек за вкусовете на американец от италиански произход. Но пък бе горещ и добре дошъл в хладното помещение.

— Разкажете ми точно какво стана с вас, доктор Тейър. Всъщност защо ви арестуваха — да започнем от самото начало?

Тейър остави чашката и се загледа в нея, сякаш там виждаше миналото.

— Работех в сътрудничество с организацията на Чан Кай-ши. Предполагаше се, че основната ми задача е да сближа позициите на неговите националисти и Маовите комунисти. Затова реших, че мога да ускоря процеса, ако лично посетя Мао и обсъдя темата с него. Смятах, че моите доводи могат да го убедят или най-малкото да го накарат да прогледне поне мъничко в правата посока.

Усмихна се горчиво и продължи:

— Голям майтап. Бил съм ужасно наивен, нали? Е, тогава все още не разбирах най-важното: че истинската ми мисия ще се реализира, ако успея да запазя Чан на власт. Предполагаше се, че ще бъда в състояние да сключвам сделки, да преговарям и да бавя топката, докато Чан Кайши успее да набере сили, за да унищожи Мао и неговия комунизъм. Посещението при Мао бе най-донкихотовската постъпка в живота ми — действие на неопитен интелектуалец, вярващ, че хората биха могли да разговарят рационално помежду си, когато в реален конфликт всичко е важно за тях: властта, културите, идеите, класите, собствеността, геополитическите сфери на влияние.

— Но го направихте? Посетихте Мао сам?

Гласът на Киавели звучеше удивено и ужасено.

Тейър се усмихна тъжно.

— Опитах се. До него така и не стигнах. Още армейските деятели решиха, че съм агент на Запада или пък на Чан, или и двете заедно. Естествено, че ме арестуваха. Военните веднага щяха да ме разстрелят, но се намесиха Маовите политици, особено когато разбраха, че имам дипломатически статут. През следващите години често съм си пожелавал да ме бяха убили още тогава.

— Защо съобщиха, че сте починал, а сетне ви задържаха, както руснаците задържаха Валенберг9?

— Раул Валенберг ли? Искате да кажете, че в действителност той е бил в плен при руснаците?

— Те докрай отказваха да са имали нещо общо с неговото изчезване, така и не го освободиха и цели 50 години поред отричаха, че изобщо някога са го задържали. Починал доста по-рано, още в затвора.

Тейър видимо посърна.

— Значи и мен ме е последвала сходна участ. Просто не са искали да повярват, че той не е нищо повече от онова, за което се представя. Типичен пример за параноя, най-характерен за политическите репресии. Когато ме заловиха в Китай, комунистическата революция заливаше страната. Цареше хаос… постоянно се сменяваха командирите, издаваха се нови и нови заповеди за цивилното население, излизаха объркани и противоречиви прокламации, а в същото време управляваха бюрократи, които не разбират какво става. Може би просто са ме изгубили някъде в общата неразбория. А по времето когато върхушката в Чжуннанхай се стабилизира, прекалено късно бе да признават каквото и да е, още повече да ме връщат у дома, без да предизвикат международен инцидент…

Тейър завъртя чаената чашка в пръсти и наведе глава.

— И сега е така. Просто няма да ме освободят. Ще остана тук до смъртта си.

— Не, г-н Тейър — твърдо рече Киавели. — Случилото се с Валенберг няма да се повтори при вас. Вие няма да загинете при подобни обстоятелства. Когато договорът се подпише, Китай ще освободи всички политически затворници. А за вашия случай президентът изрично ще обърне внимание на Ню Цзянсин, а и на целия Постоянен комитет. Него го наричат Бухала, сигурно знаете. Разбрах, че бил разумен, мъдър човек.

Дейвид Тейър отново поклати глава.

— Не вярвам, капитан Киавели. Подозирам какво ще се случи: след подписването на документа неочаквано ще се разбере, че мен ме няма: „загубили“ са ме някъде. И ако синът ми вдигне достатъчно голям шум и се стигне до сериозни разследвания, знаете ли какво ще излезе наяве? Ще се намерят стотина свидетели и очевидци на моята възраст да заявят където и да се наложи, че са присъствали на естествената ми смърт още преди половин век. Необорими доказателства ще бъдат представени. Вероятно и снимки на гроба ми, макар че по наше време на въпросното място ще се окаже огромен язовир. Сетне ще се извинят и край.

Тейър въздъхна и някак си се успокои.

Киавели го гледаше замислен. Агентът на Клайн бе бивш капитан от спецчастите, действал в Сомалия и Судан. По-късно бе изпълнявал специална мисия в планините и пещерите на Източен и Северен Афганистан. Последната му задача бе Дейвид Тейър. Когато му я възложиха, първо бе запитал дали Тейър може да бъде изведен от Китай.

Основно бе проучил района на полевия затвор и стигнал до заключението, че за съответната операция има нелоши предпоставки.

Ставаше дума за дълбока провинция, макар и сравнително гъсто населена, но пък в Китай рядко населените райони се броят на пръсти. Като не се смята Чунцин, пътищата се оказаха с лошо качество, военните гарнизони — разпръснати, летищата — примитивни. А пък в района на Дацзу последните изобщо ги нямаше — за негов късмет.

Охраната бе добре въоръжена, но пък недостатъчно дисциплинирана. Което би се отразило на евентуалната им отбрана при светкавично и професионално организирано проникване на добре екипиран и обучен отряд. С малко външна помощ, а Киавели знаеше откъде да я осигури, и с мъничко късмет опитен екип можеше да влезе в обекта и да изведе Тейър за не повече от 10 минути. И да бъде във въздуха в разстояние на 20 минути, при това на половината път до границата, преди да са пристигнали добре обучени и достатъчно силни военни подразделения.

Големият въпрос бе физическата издръжливост на Тейър. Засега Киавели бе доволен от видяното. За възрастта си затворникът изглеждаше в сравнително добра форма.

— Как се чувствате здравословно, доктор Тейър? — попита го капитанът.

— Добре… е, колкото може на моите години. Болежки тук и там, схващания, понякога умора повече отколкото трябва, но то си е нормално. Не ми се налага да прескачам високи огради или да се катеря на Монт Еверест, я. Китайците ни поддържат в добра физическа форма — тук има сума ти нивя и други неща за обработване.

— Не правите ли малко гимнастика — обща физическа подготовка. Изключвам тичане и ходене на по-дълги разстояния, нали?

— Е, доколкото може в затвора, да. Сутрин и вечер в килията — минимални упражнения за здраве, така да се каже. Иначе директорът държи затворниците непрекъснато да са заети, да работят, а не да се събират на групички, да си шушукат и да замислят някоя беля. Безделието навежда на разни мисли, води до отегчение и недоволство — опасно съчетание за един затворник, още повече политически. Аз върша чиновническа работа, разбира се…

Тейър замълча, сетне се досети за какво намеква капитанът, впи в него късогледи очи и тихо запита:

— Вие да не сте натоварен да ме измъкнете оттук?

— Е, в известен смисъл, да. Само че има някои нерешени въпроси. Съображения, знаете, или задръжки, така да ги нарека. Не е само до физическото ви състояние, а какво мисли и моят началник, какво може и какво не може да направи президентът. Нали разбирате?

— О, да. Отлично. Целият ми живот бе такъв. Политика. Интереси. Дипломация. Тези фактори винаги действат, нали? Същите „съображения“, които принудиха Държавния департамент да запази в тайна от мен какво действително сме вършили в миналото, да речем през 1948 г. Ето, тези неща и наивността ми ме докараха до сегашното положение.

— Вижте, няма да останете още дълго тук, особено ако успея да си защитя тезата. А смятам, че това ще стане.

Дейвид Тейър кимна и се изправи.

— Трябва да ходя на работа. Вас сигурно днес ще ви оставят на мира. Но утре вече ще ви изпратят да работите по нивите.

— Така ми казаха и моите приятели — тъмничарите.

— Е, какъв ще е следващият ви ход?

— Да докладвам.

Хонконг

От скъп бутик в „Конрад Интернешънъл“ Джон си купи широкопола бяла шапка, като използва кредитна карта на името на друго свое прикритие — г-н Рос Сидър от Тъксън, Аризона. Наложи я и чак тогава си взе стая, сетне даде неприлично голям бакшиш на пиколото, че да запомни г-н Сидър. А влезе ли си в стаята, мигом се захвана за работа. Преоблече се в сивите панталони и шарената хавайска риза, върху тях нахлузи костюма, с който бе посетил „Донк & Лапиер“ на вчерашния ден. Малко му стягаше, но можеше да изтрае. Сложи си и русата перука, а под колана на кръста затъкна беретата.

Бе готов да действа. Този път набута синьото яке, гуменките и полуизпразнената раница в черното куфарче и с него напусна стаята.

Във фоайето не забеляза нищо подозрително. Отвън тръгна по „Куинсуей“ и навлезе по-надълбоко в територията на Сентръл. Тълпата сама го понесе в някаква посока и той не й се противопостави. Бе на няколко преки разстояние от хотела, когато забеляза познати лица: трима от онези типове, дето вчера бяха спешно пристигнали при телефонната будка в Каулон. И пак изглеждаха въоръжени с подутините под саката. Сега ли го бяха забелязали или си го следяха отпреди? Не бе сигурен. Развърнаха се във верига — през трафика и пешеходците — но не се приближиха. Само вървяха след него. Смит не направи опит да им избяга, просто и той продължи спокойно напред.

Нито пък се опита да скрие накъде е тръгнал. Дали го бяха разпознали като майор Кенет Сен Жермен? И това не знаеше, но онези ги очакваше голяма изненада. Защото той отново отиваше към офисите на „Донк & Лапиер“. Когато наближиха сградата, Смит се мушна през тълпата и влезе в нея. Със задоволство забеляза, че единият от преследвачите му измъкна телефон и бързо зашепна в него. Усмихна се.

„Олтмън — Азия“ бе на последния, най-горния етаж на същото здание. Шеф на клона бе Фердинанд Агуиналдо — бивш президент на Филипините, а кабинетът му — още по-нависоко, в мансардния свръхелегантен етаж. Джон взе асансьора.

Чакалнята бе украсена с тропически цветя и зелен бамбук, поставени сред високи маси с дърворезба по краката, столове с високи облегалки и меки канапета.

Жената зад бюрото му се усмихна учтиво.

— С какво мога да ви услужа?

— Аз съм доктор Кенет Сен Жермен. Бих желал да говоря с г-н Агуиналдо.

— Негово превъзходителство отсъства от Хонконг, сър. Мога ли да попитам за причината на посещението ви?

— Тук съм от името на министъра на здравеопазването на САЩ за консултации с биомедицинския клон на „Донк & Лапиер“ в континентален Китай във връзка с техни вирусни проучвания.

Извади документите си от АИМИИБ, показа и фалшиво писмо от канцеларията на американското министерство на здравеопазването.

— Говорих долу с г-н Кройф и той ме изпрати да се видя с г-н Агуиналдо.

Жената повдигна вежди, огледа писмото с министерския подпис и отново погледна Смит в очите.

— Съжалявам, г-н Сен Жермен, но г-н Агуиналдо наистина отсъства. Може би г-н Макдърмид ще ви помогне? Той ръководи „Олтмън Груп“ в световен мащаб и е достатъчно високо в йерархията на групировката. Искате ли да говорите с него?

— О, Макдърмид тук ли е? — небрежно запита Смит, сякаш бе отдавнашен негов познат.

— Тук е, господине, на редовното си годишно посещение — отвърна впечатлената секретарка.

— Хубаво, Макдърмид ще свърши работа. Добре, ще говоря с него.

Жената отново се усмихна любезно и посегна към слушалката.

Лорънс Уд почука и влезе в елегантния кабинет на Фердинанд Агуиналдо на мансардния етаж.

— Какво има, Лорънс? — протегна се мързеливо с прозявка иззад огромното бюро Ралф Макдърмид.

— Секретарката отвън докладва, че някой си доктор Кенет Сен Жермен е пристигнал с писмо от американския министър на здравеопазването и желае да говори с Агуиналдо. Казал й, че се срещнал с Кройф от „Донк & Лапиер“ и той го изпратил при нас. Пита дали ще го приемете, тъй като препоръките му са много добри.

Макдърмид зяпна, сетне бързо отвърна:

— Кажи й, че ще бъда свободен след 15 минути.

Уд се поколеба.

— Извинете, но няма начин Кройф да го е изпратил…

— Зная, зная. Просто отговори й както ти казах. Я почакай… да, аз ще я свърша тази работа.

Уд сви рамене:

— Както пожелаете.

Макдърмид натисна бутона, вдигна слушалката. Изведнъж му бе станало весело. Я гледай ти, какъв странен ход! Може би пък нещата се оправят?

— С удоволствие ще приема г-н Сен Жермен — рече той в слушалката. — Помолете го да ме изчака 15 минути да си довърша работата и веднага ще сляза долу.

Секретарката потвърди и затвори. Макдърмид набра номера на Фен Дун.

— Къде си в момента, Фен?

— Отвън — отвърна Фен Дун, а наум изпсува Чоу, провалилия се нощен убиец.

Не сполучил, добре, ама трупът откриха със закъснение и не успяха веднага да изпратят по-опитен. Фен не бе свикнал на подобни издънки.

— Моите хора го следяха и засякоха влизането. Къде е в момента? В „Донк & Лапиер“ ли?

— Не е там. Тук е, в чакалнята на етажа под мен. Иска да говорим.

— С вас? — новината бе шокираща дори и за Фен. — Откъде изобщо знае, че сте в Хонконг?

— И аз се чудя. От друга страна, се радвам и си мисля: извадихме късмет, че твоите убийци се оказаха некадърници. Иска ми се да понауча повечко за източниците и произхода на този необичаен доктор…

Глава двайсет и първа

Пекин

Майор Пан Айту с удивление оглеждаше мъничкия кабинет на Ню Цзянсин — легендарния Бухал. Такъв могъщ човек в такава аскетична килийка? Същинска монашеска стаичка, без украшения, нищо по стените, прозорците затворени, подът износен — няма килими, няма дявол… Само едно студентско бюрце и стол. И два дървени стола — за посетители. И навсякъде — ама абсолютно върху всичко — десетки папки, документи, бумаги, най-вече пепелници с вонящи угарки. Единствената слабост на Ню — английските цигари. О, да — и немити чаени чаши с утайка, картонени чинии за еднократна употреба с остатъци от храна. И други отпадъци, които доказваха, че дните на този голям човек са дълги и наситени с работа.

Противоречие някакво, отражение на самата личност.

Дългогодишен контраразузнавач, Пан бе своего рода изследовател на човешката природа, ревностен читател на книги за психология на личността и, разбира се, консуматор на стотици донесения и доклади, писани от какви ли не хора и съдържащи немалка доза отзвук от индивидуалната психология на човека. Затова с разбиране наблюдаваше Ню, който внимателно дочиташе същия вид донесение. Четеше и, разбира се, мълчеше. Чуваше се само шумящата при прелистването хартия.

След известни разсъждения Пан реши, че това помещение отлично демонстрира тържественото спокойствие на самотния мислител, както и претрупания безпорядък на човека на действието, обединени в едно при тази велика личност. Да, Бухала бе човек от миналото, един от онези гиганти, създали и оглавили революцията. Поети и учители, превърнали се във военачалници. Мислители, принудени от историческата необходимост да участват в кървави свади и да убиват. Пан бе познавал само един от тези посветени на каузата мъже — Дън Сяопин. И то в най-крайните години на живота му. В онези далечни години на чист идеализъм помежду Шанхайските кланета и дните на Големия поход Дън бе просто само един от многото млади ръководители. Всъщност Пан си бе особняк — малцина харесваше. Смяташе, че симпатията към хората е чиста загуба на време. Но у Ню имаше нещо, което го привличаше, харесваше му, при това по особен начин.

Типично за обичаите си, Ню наруши тишината, без да вдига поглед от четивото. Но в гласа му прозвуча известно нетърпение:

— Генерал Чу ме информира, че имаш сведения, които ще ми предадеш устно. По негово настояване.

— Тъй вярно, сър10. Решихме, че така е най-добре, имайки предвид спешната ви нужда от информация за товарния кораб.

— Точно така, за „Императрица майка“ — рече Ню и кимна към току-що прочетеното донесение. — Разполагаш ли с нужните факти?

— Може би с някои от тях, сър — внимателно отвърна Пан.

Дългогодишният опит го бе научил да внимава извънредно много, когато докладва пред достатъчно високопоставени хора, особено от правителството, още повече от Постоянния комитет.

Ню Цзянсин го изгледа остро, очите зад очилата му в рамки от костенуркова черупка святкаха като главички на нажежени топлийки. И те, и хлътналите бузи и деликатните лицеви черти издаваха недоволство.

— Не знаеш с какво точно разполагаш, така ли, майоре?

Пан почувства миг на безтегловност, на пълна празнота. Сетне побърза да каже:

— Не, да… тъй вярно, зная, сър.

Бухала се облегна на стола, заслушан в мазния глас, загледан в дребния, възпълен майор Пан, в деликатните му ръце, добронамерената усмивка. Както винаги, така и сега Пан бе в консервативно ушит западен тип костюм. Всъщност майорът бе идеалният тип оперативен работник — анонимно изглеждащ, хлъзгаво неуловим, умен, посветен на делото. И все пак си бе продукт на Културната революция, на площада „Тянанмън“ и на цялата прекалено скована система, в която място за индивидуалното почти нямаше. Но какво пък да се каже за петхилядногодишната история на Китай, в която индивидът винаги е имал още по-ниска стойност? Достатъчно добър познавач на човешката природа, Ню бе наясно относно разузнавача: продължи ли да го притиска, този т.нар. ловец на империалистически шпиони в китайската действителност ще предпочете да шикалкави, отколкото да дава отговори, които могат бъдат тълкувани като декларация на успех. И затова: ако иска да научи всичко, което Пан знае за „Императрица майка“, и то преди днешното заседание на Постоянния комитет след два-три часа, по-добре е да го остави да си каже каквото знае по неговия си начин.

И потискайки раздразнението си, Ню рече просто:

— Докладвай, майоре.

— Благодаря ви, сър — отвърна Пан и започна с обяснение кой е бил Ейвъри Мондрагон и как е изчезнал в деня преди пристигането на Джон Смит в Шанхай.

— Смяташ, че Мондрагон е или е бил американски агент от разузнаването ли?

Пан кимна и продължи:

— Тъй вярно, при това доста необичаен. Има нещо нетипично в поведението на замесените в този случай американци. Действат като шпиони под прикритие, а всъщност не са такива. Или поне не са свързани с която и да е от известните ни шпионски централи, с които оперират САЩ.

— Имаш предвид също и полковник Смит — като лекар и учен ли?

— Тъй вярно. Научната му работа не е прикритие. Той наистина е и лекар, и учен. В същото време, изглежда, използва специалността си като прикритие.

— Интересно. Да не би тези американци да действат за частно лице или определена фирма?

— Възможно е. Продължавам да търся отговори в тази насока.

Ню кимна.

— Може да се окаже с ниска практическа стойност. Ще видим. Продължавай, майоре.

Пан видимо се запали на темата.

— Чистачка открила трупа на човек на име Чжао Янцзъ в кабинета на президент и директор на компанията „Летящият дракон“ в Шанхай. Фирмата е международен превозвач с връзки в Хонконг и Антверпен.

— Кой е този Чжао?

— Финансистът на „Летящият дракон“. И не само той е мъртъв, изчезна и шефът на фирмата, а по-късно и неговата съпруга. Името на шефа е Юй Юнфу. Жена му се казва Ли Куони.

— Красивата актриса ли?

— Тъй вярно, сър — отвърна Пан и разказа за бързото израстване на съпруга й в света на богатствата и властта, видимо с помощта на баща й — влиятелния Ли Аожун.

Бухала не познаваше Аожун лично, но знаеше достатъчно за него.

— О, да. Ли е един от хората начело на Шанхайското административно управление.

На глас не каза друго: че Ли е протеже на Вей Гаофан, един от най-отявлените хардлайнери и негов колега в Постоянния комитет. Всъщност Вей бе най-силният сред хардлайнерите, а Ли бе негов последовател и оръдие на политиката му.

— Тъй вярно — потвърди Пан. — Говорихме с Ли. Не можа да ни даде обяснение за смъртта на Чжао, нито за изчезването на зетя и дъщеря си.

Пан се наклони към Ню, бе седнал почти на ръба на стола и продължи да обяснява ролята на младия преводач Анди — Ан Цзиншъ, — американски възпитаник и помощник на полковник Смит, по-късно открит застрелян в колата си.

— Е, засега знаем само това.

Лицето на Бухала остана мрачно зад очилата в големите костени рамки.

— Един американец в Шанхай изчезва. На следващия ден пристига полковник Смит. Убиват ковчежника на корабна агенция, международен превозвач. Изчезват шефът и съпругата на същата фирма. Убит е и един получил образование в САЩ преводач — шанхаец. Това ли ти е докладът?

— Мога да добавя още, че отново засякохме полковник Смит, той отново успя да ни избяга, скри се и очевидно напусна пределите на Китай.

— За този факт можем да поговорим по-късно. Къде в доклада ти фигурира заявката ми за информация относно товарния кораб „Императрица майка“?

Пан се смути.

— „Летящият дракон“ притежава „Императрица майка“ — отвърна той, повтаряйки си наум, че трябваше да спомене факта доста по-рано.

— Оооо — проточи Ню и се смръщи, — значи това е връзката. Имаш ли заключение или мнение по случая?

— Допускам, че след като Юй Юнфу придобива „Летящият дракон“, ковчежникът разкрива нещо, което не му е харесало. Според мен то е свързано със САЩ. Предава го на Мондрагон, който препредава информацията на американците. Или се опитва да го направи. В този процес нещо се обърква, най-вероятно някой убива Мондрагон и информацията се губи. Изпращат Смит да я открие. Допускаме още, че Ан Цзиншъ е бил вербуван от американците и натоварен да развежда Смит и да му превежда.

Ню сви устни и се замисли дълбоко.

— Следователно може да се заключи, че… известни лица в нашата страна — не говоря за органите на сигурността — са готови да стигнат до големи крайности, за да спрат американците в търсенето им на определен факт или информация, каквото и да е това нещо. А разкритата от финансиста информация и опитите на Смит да се добере до нея след изчезването й отново довеждат до смъртта на самия финансист, до изчезването на Юй Юнфу и съпругата му и до убийството на преводача.

— Мисля, че сте прав, сър. Горе-долу това е същността.

В съзнанието на Ню се появиха неясни предчувствия и той посегна към цигарите.

— Е, какво според теб е разкрил ковчежникът на „Летящият дракон“? Какво е това нещо, дето предизвиква такава динамична поредица от събития?

— Не съм се замислял в тази връзка, докато вие не поискахте информация за кораба „Императрица майка“. Чак тогава разкрих, че той е част от фирмения флот. Не зная и причините за вашата заявка, но връзката със случая Смит не може да бъде съвпадение.

— Поисках информация за товарния кораб, дестинацията му и товара. Което е почти всичко, което може да се пита за подобен тип кораб.

— Тъй вярно, сър.

Ню запали цигарата и дръпна дълбоко. Нещо го безпокоеше силно.

— Е, казвай какво открихте?

— Дестинацията е Басра. По разписание трябва да пристигне в залива до три дни.

— Ирак — поклати глава Ню и новината определено не му хареса.

— А товарът?

— Според заведената в архивата декларация съдържа ДВД плейъри, дрехи, промишлени стоки с различен произход и предназначение, селскостопанска техника, земеделски доставки — обичаен за Ирак вид товар. Нищо особено. И нищо, което би могло да заинтересува американците.

Агентът завърши изречението и притаи дъх, впи очи в могъщия член на Постоянния комитет.

— И все пак американците се интересуват. И то много… Е, майоре? — заяви Ню и отправи въпросителен поглед към Пан.

Нямаше никакво намерение да го информира за спешния проблем около товарния кораб. Засега за него знаеха само в Постоянния комитет и посланик У във Вашингтон. Надяваше се да го решат, преди да се е превърнал в същинска криза.

— Не си ли мислил по този аспект, майоре?

— Тъй вярно, но не разполагах с повечето факти. Сега, както разбирам от вас, въвлечена е „Императрица майка“. Вероятно тя е ключова в случая, и то единствено заради товара й.

— Следователно допускаш ли официалната митническа декларация на „Летящият дракон“ да е фалшива и американците да знаят за този факт?

— Не се досещам за друго подходящо заключение.

Бухала подръпна, глътна дима надълбоко, изпусна го.

— Според теб полковник Смит намерил ли е онова, за което е дошъл?

— Не знаем, сър.

— Е, това е, което ми е нужно, майоре! Именно него трябва да науча. Незабавно.

— Ще открием Юй Юнфу, ще разпитаме тъста му незабавно и ще разследваме „Летящият дракон“.

Ню кимна в знак на одобрение.

— Сега ми разкажи как полковник Смит ти се измъкна за втори път, след като не говори нашия език и никога преди не е бил в Китай. И как се е измъкнал от страната… след като преводачът му е бил убит.

— Смятаме, че е получил помощ от хора — по-точно една клетка — на уйгурската съпротива. Моите хора сега ги търсят, обаче те се крият в старите лунтани, а то е все едно да заловим плъх в улична канализация. Полицията не ги взима насериозно, може би защото са сравнително малко на брой. И по тази причина не фигурират в ничия архив, не се водят под отчет, няма ги в административните документи. И също както плъховете са интелигентни, гъвкави, приспособими и изпълнени с решимост.

— Значи просто не са толкова малко, колкото ни харесва да твърдим — кисело констатира Ню. — А как са помогнали на Смит?

— Приютили са го в един от техните лунтани, след това някак си са го измъкнали оттам и прехвърлили в някаква посока. Оттам нататък не разполагаме с нищо определено — само догадки. На едно място след полицейска проверка докладвали, че минал ландроувър с голяма група уйгури. Всъщност някои от уйгурите имат разрешителни за пребиваване в Шанхай, а всеки с такъв документ може свободно да се движи навсякъде. А по-късно в района на залива Хуанчжоу между Цзиншан и Чжапу имало престрелки. Сетне наш патрулен кораб в същия район засякъл американска подводница недалеч от брега, и то скоро след престрелката.

Ню замълча, продължавайки замислено да пуши. По едно време каза:

— Благодаря ти, майор Пан. Продължавай разследването по случая, и то приоритетно. Свободен си.

Пан се поколеба, сякаш иска да каже нещо повече или да зададе още въпроси, но пък бе отлично обучен и много дисциплиниран правителствен служител. Изправи се и застана мирно, оправи сакото на костюма и отвърна:

— Слушам, сър.

След излизането на агента Ню загаси цигарата, но почти веднага запали друга. Изправи стола на задните крака и се залюля напред-назад. Какво ли е толкова важно за американците, че да рискуват появата на своя подводница съвсем близо до китайското крайбрежие и в териториални води (а вероятно са изпратили и бойна група на брега — правилно предположи той), още повече да следят обикновен товарен кораб с бойна фрегата с ракети на борда? Тази ситуация направо придобиваше опасен характер, в устата му чак загорча.

Поклащаше глава, вече направо разтревожен. Замисли се за престрелката на плажа в онзи залив и поведението на амбициозния Ли Аожун, очевидно помогнал на зет си да получи големия пост и бизнеса на онази компания. Но не можеше да сподели съкровените си мисли нито с майор Пан, нито с началника му генерал Чу Куайжун, нито с когото и да е от правителството или партийното ръководство. Истината бе, че той тайно правеше неимоверни усилия да открие Китай към света и към всички онези възможности, които той би могъл да предложи.

Обзеха го меланхолични настроения. В съзнанието му нахлуха спомени за младежките години и красноречивите откровения на Мао — в които председателят открито съжаляваше за простите, искрени дни преди 1949 г. Тогава задълженията му били само да твори поезия и да се бори с враговете на Китай. Докато сетне попаднал в капана на скритите, нечисти и вероломни машинации на правителствените интереси и властта.

Онова, към което Ню тайно се стремеше в момента — подписването на договора за човешките права, — сигурно би донесло по-добър живот за всички. Подозираше, че този документ има доста повече противници, отколкото привърженици. И то от двете страни на океана — сред висшите чиновници по върховете на властта… било тя държавна или партийна.

Хонконг

С учтива усмивка на лице Джон Смит се настани на удобен стол в чакалнята пред просторните офиси на „Олтмън — Азия“. Със собствените си уши бе чул гласа на Макдърмид да казва на секретарката, че ще го приеме. След минутка отвори черното куфарче, което носеше, с видимо намерение да извади нужните документи и изведнъж скочи на крака, като го затвори с трясък.

— Дявол да го вземе! — изруга той и веднага погледна към удивената жена зад бюрото. — Моля за извинение, госпожице, не биваше да употребявам такива думи. Прощавайте много… но се е случило нещо извънредно досадно… изглежда, съм си забравил бележника с най-важните факти долу в „Донк & Лапиер“… аз ей сегичка…

Погледна си часовника и изведнъж делово заяви:

— Макдърмид обеща да ме приеме след 15 минути, но аз ще се върна най-много до десет.

И преди секретарката да успее да каже и дума, Смит хукна с куфарчето към асансьорите. Натисна бутона, двойните врати се отвориха. За щастие клетката бе празна. Джон се вмъкна и приветливо махна с ръка на занемялата жена. Времето му бе съвсем кът, мълчаливо умоляваше асансьора да побърза, сякаш това бе възможно. Слезе два етажа по-надолу и бързо закрачи по коридорите, докато намери тоалетна. Влезе в една от клетките и бързо съблече костюма и обувките, за да ги замени със синьото яке, гуменките и сламената шапка, които извади от куфарчето. Сега заприлича на крещящо облечен американски турист с повече пари, отколкото вкус.

Прибра си костюма в куфарчето, а него този път постави в раницата. Сложи я на гръб и се измъкна в коридора.

Хвана първия асансьор за надолу. По етажите влизаха и излизаха разни бизнесмени, делови мъже в официални костюми. В мецанина слезе, като се промуши сред хората, които отиваха към фоайето.

Мецанинът бе направо задръстен от скъпи бутици, пътнически бюра, магазини за канцеларски стоки. Средната му част бе изрязана и оградена с мраморен парапет на ниво човешки кръст, през него на равни разстояния минаваха носещите етажа колони. Отвъд парапета се виждаше полупретъпканото фоайе по-долу. Джон се прикри зад дебела колона — оттам можеше да наблюдава стълбището от мецанина към фоайето, вратите на асансьорите и входа на сградата. И търпеливо зачака.

Търпението му бе възнаградено сравнително скоро. В сградата влезе едър китаец — позна го мигом, отдавна се надяваше пак да се срещнат. Същият, който бе ръководил нападението в Шанхай: Фен Дун. Следваха го трима, чиито лица Джон също разпозна. За пръв път имаше възможност добре да огледа Фен. Бе прекалено блед — сякаш в кожата му кръвта не достига, ниско подстриганата му коса — червеникава, напръскана с бяло. Бе малко по-нисък, отколкото си го представил Смит, но за това бе виновен мракът. И все пак бе доста висок за китаец, при всички случай над метър и осемдесет и силно мускулест, като нищо тежеше около стотина килограма. Спря за миг на място и лениво, но с набито око огледа фоайето, сякаш търси нещо. Или някого.

Наложил дежурна усмивка на лицето си, Ралф Макдърмид се измъкна от личния асансьор, свързващ мансардния етаж с най-горния. Огледа чакалнята с очакване да види прословутия доктор Сен Жермен, но тя бе празна. С изключение на секретарката, която го гледаше със страхопочитание.

Намръщи се и запита:

— Къде е той?

— Ох, г-н Макдърмид, съжалявам, сър, то стана неочаквано… Г-н Сен Жермен току-що слезе на долния етаж — забравил си бележник с важни данни в „Донк & Лапиер“. Каза, че веднага се връща…

В същия миг си погледна часовника и въздъхна.

— Ох, Боже мой! Обеща, че нямало да му отнеме повече от 10 минути, но вече минават 15-те… Да се обадя ли да проверя къде се бави?

— Обадете се. Но само проверете дали е там или дали въобще е бил там. Нищо повече. Не говорете с него и не искайте да го изпращат отново тук.

Замисли се и реши, че е напълно възможно по някаква си причудлива причина този тип да се е върнал в „Донк & Лапиер“.

Секретарката се обади, зададе въпросите, прекъсна връзката и погледна Макдърмид с недоумение.

— Казаха ми, че не е при тях и изобщо не се е появявал.

В същия миг вратите на асансьора се отвориха с лек съсък, а Макдърмид се извърна. От клетката излезе Фен Дун с деветмилиметров глок в ръка. В широката му длан оръжието изглеждаше като детска играчка.

Очите на секретарката се разшириха от уплаха, ужасено приковани в пистолета.

— Къде е? — почти шепнешком запита Фен.

— Няма го, изчезнал — с омерзение отвърна Макдърмид. — Още преди 15 минути се е измъкнал.

— Все още е в сградата — равно рече китаецът. — Ние я наблюдаваме. Няма да се измъкне. Този път е попаднал в капана.

Джон се оглеждаше напрегнато, изпънал гръб, нещо в него жадуваше за бой. Но си стоеше зад колоната на мецанина и грижливо следеше тримата във фоайето долу. Фен Дун им бе издал тихи нареждания и бе влязъл в асансьора — сам. Индикаторното табло над асансьорната врата скоро показа къде е слязъл. На горния етаж, под мансардния, точно там, където и Смит смяташе, че ще отиде. Е, очакваше го и все пак бе по-раздрусан: вече бе почти сигурно, че Макдърмид го е забавил нарочно с 15-те си минути — да повика и да даде време на убийците си да пристигнат. Което означаваше само едно: председателят и директор на могъщата групировка „Олтмън“ почти стопроцентово не само е играч в кризата около „Императрица майка“, но и пряко замесен в най-кървавите й аспекти.

Междувременно тримата главорези във фоайето се размърдаха и ужким разхождайки се, заеха ключови позиции, завардвайки всички възможни входове и изходи. Не мина повече от минута и Фен Дун се върна, Джон дори не успя да засече излизането му от асансьора. Сякаш с помощта на магия лидерът на глутницата изведнъж се появи в центъра на фоайето и даде някакъв знак на подчинените. След миг се събраха в един ъгъл и навели един към друг глави, започнаха да се съвещават, а будните им очи не пропускаха никой от излизащите навън хора.

По едно време Фен зорко огледа парапета на мецанина и на Смит му се стори, че погледът на китаеца го пронизва. Отстъпи назад и интуитивно опипа беретата на кръста, понахлупи сламената шапка и веднага взе решение. Поприведен, с леко прибрани навътре пръсти на краката, за да си придаде по-превзет вид, той самоуверено се насочи към стълбището и заслиза по него.

Наложи си волята да не поглежда към убийците, макар и те да го измериха с очи. Напрегнат до болка, вървеше към изхода и очакваше всеки миг някой от тях да го спре. Отмина ги и пътят до стъклените врати му се стори безкраен. На прага отново усети нечий жарък поглед в тила или просто така му се стори. Сега вече ще го спрат! Когато това не се случи, стъпи на улицата и изпита неимоверно облекчение.

Пое по улицата, пресече, а слънчевата светлина му се стори невероятно приветлива, повече от приятелска. След малко се върна по отсрещния тротоар, застана точно срещу сградата на „Олтмън Груп“ и зачака.

Глава двайсет и втора

Бе почти тъмно, когато най-накрая Ралф Макдърмид напусна сградата, макар че Фен Дун и хората му излязоха часове по-рано — един по един и бързо поеха в различни посоки, сякаш отиват на определени поръчки. Настъпваше вечерта и тълпите по улиците чувствително набъбнаха. За щастие влажността на въздуха сега се понасяше по-леко и Джон Смит последва ръководителя на „Олтмън“ без особени усилия. Но бе уморен и неспокоен.

Макдърмид стигна до централната метростанция и влезе. Джон изчака двайсетина секунди, купи си билет и го последва. На перона нямаше много хора, но Смит запази нужното разстояние, като се опитваше да провери дали някой друг не придружава или също не следи обекта. Може би го охраняват? Или е някакъв трик. Каза си, че по-скоро е второто.

Влакът пристигна, Макдърмид се качи, Смит след него. В същия вагон, само че през задната врата. Обектът се придвижи напред, докато си намери място по свой вкус — на една от поставените отделно бляскави седалки от неръждаема стомана. Седна и се загледа в пространството, избягвайки погледите на уморените пътници и многобройните цветни реклами. Текстовете бяха на китайски и доста по-различни от онези дни, когато островът все още не бе под контрола на Пекин и всичко бе и на английски.

Джон си избра подходящо място и застана странично спрямо седалката на Макдърмид, като гледаше отражението му в насрещния прозорец. Първият логичен въпрос бе защо човек с ранга на Макдърмид пътува с метрото? Може би отива някъде съвсем наблизо? Или му е писнало от огромните фирмени лимузини и охраната, която не е лично негова, а на друг високопоставен чиновник? Не обича натоварените улици? Едва ли. Икономии? Още по-малко! Но имаше нещо… да — може би не желае никой да знае, дори и фирмените шофьори, къде точно отива? Тц, не беше убедително.

Пътуваха леко, приятно. Макдърмид не се озърна нито веднъж, не прояви нетърпение, очевидно не му пукаше, че е напълно възможно някой да го проследява. След две спирки слезе — на гара Ванчай, в едноименния район. Джон изчака последния миг и чак тогава скочи — когато другият се бе отдалечил почти на трийсетина метра. Излязоха на „Хенеси Роуд“, където Макдърмид закрачи лениво и спокойно, пресякоха онзи район, където навремето са били множеството публични домове. Известен тогава с пищни центрове за сексуални удоволствия и наркотици, днес Ванчай изглеждаше доста западнал. За сметка на това пък тук бавно, но сигурно навлизаше бизнесът. Строяха се множество нови многоетажни постройки и небостъргачи, имаше редица нови хотели, където за добра стая се плаща по три хиляди долара на нощ.

Напъхал ръце в джобовете, Макдърмид вървеше по добре осветена с неонови реклами улица. Тук районът все още се радваше на старата си репутация — около вратите на баровете се въртяха красиви момичета и оглеждаха минувачите. Шъткаха и свиркаха след всеки мъж, който изглеждаше платежоспособен. Заредиха се елегантни заведения, нощни клубове, дискотеки, стриптийз барове, английски и ирландски кръчми. Отвсякъде се носеше зовът на женска плът — за мераклии и самотни мъже.

Само че Макдърмид видимо не се интересуваше от секс. Или поне не и тази вечер. Вървеше си и изобщо не поглеждаше към бляскавите витрини и разголените хубавици. Джон пазеше нужната дистанция и продължаваше да се пита: къде ли отива? По едно време сви в странична уличка и почти веднага след това хлътна във входа на старо тухлено здание в сянката на нова, далеч по-бляскава и исполинска сграда от стомана и стъкло. Улицата бе доволно тясна и тукашните търговци вече прибираха сергиите си. Наоколо се редяха магазини за порноматериали и зрелища, сексшопове с играчки за възрастни и заведения за татуиране. В същото време изходите на множеството съседни бизнес сгради на талази бълваха чиновници — средна ръка хора с изморени лица, служители от големите компании, запътени към домовете си по околните хълмове или покрайнините. Тъжно отражение на обсебилата Ванчай шизофренична обстановка, помисли Смит.

Любопитството му растеше, още повече, че групите излизащи от работа чиновници увеличиха възможността му да скъси разстоянието. Така успя да се вмъкне в преддверието на сградата почти веднага след Макдърмид. Последният стоеше пред поредица асансьорни врати. Смит изчака малко и когато Макдърмид се качи, влезе и веднага погледна таблото над вратата. Клетката с обекта спря на десети етаж, сетне веднага тръгна надолу.

Джон се качи на съседния асансьор и натисна бутона за единайсетия етаж. Слезе и спринтира надолу през пожарния изход. Излезе на десетия етаж и се заоглежда трескаво, но напразно. Коридорът бе пуст. Къде се бе скрил Макдърмид?

Върна се назад в аварийния изход в мига, когато от близък офис излязоха три говорещи на китайски жени. Прилепил гръб към стената, той изчака да минат, като се проклинаше, че не е учил китайски. Отвориха се и други врати, още чиновници излязоха, минаха и заминаха, коридорът опустя отново. По едно време чу шумолене и близо пред него мина облечена в черни селски дрехи и остра шапка жена. Скри се във врата на края на коридора. Смит надничаше от изхода и ругаеше наум. Къде, по дяволите, бе Макдърмид? Вече се канеше да започне да проверява помещенията едно по едно, когато му се стори, че чува гласа на шефа на „Олтмън“ някъде отдясно, след вратите на асансьорите. Е, нямаше как другояче. Тръгна с беретата в ръка, като допираше ухо поред на всяка следваща врата и напрегнато се ослушваше.

Вратите бяха все едни и същи — обикновени, евтини, лепени плоскости с кухини по средата, с метални рамки на цепките за пощата и табелки с имената на съответния бизнес и фирма — било адвокатски кантори, било счетоводни фирми и интернет доставчици, зъболекарски кабинети и секретарски услуги. Зад повечето чуваше разговор, на едно място свиреше радиостанция. Вече започваше сериозно да се тревожи, когато чу гласа на Макдърмид. Определено бе неговият.

Замря на място, затаи дъх, стисна беретата. Приглушени гласове говореха зад врата, на която на английски и китайски пишеше: доктор Джеймс Чжоу, акупунктура & масажи. Може би обектът обича масаж? Или му е нужно иглолечение? Само че защо ще идва дотук по този труден начин — с метрото и пеша? Макдърмид е човек гален, разглезен, физически изнежен. А може би е дошъл по съвсем друга причина? Вероятно бе и друго — надписът да е прикритие за най-древния бизнес на земята — сексуален „масаж“… И пак, какво от това?

Помисли и се наведе, за да надникне през цепката за пощата. Успя да различи част от помещението — бедно обзаведено с евтини пластмасови столове и маси. Кушетка с бамбуково облегало и крака, здраво натъпкана със слама, възгрозна. До нея масичка със списания. Чакалня. Само че изглеждаше празна. Тогава откъде идват гласовете? Да не е сбъркал?

Завъртя дръжката на вратата колкото можеше по-безшумно и надникна. Веднага забеляза втората врата. Гласовете идваха иззад нея. Затвори тази, през която бе влязъл.

Усмихна се и изведнъж гласовете секнаха. Настъпи тишина. Защо мълчат — ясно бе дочул два гласа — на обекта и нечий друг?

Знаеше, че постъпва неразумно и все пак… Нещо го бодна в гърдите. Колко наивно от негова страна! Че това тук си бе капан. Елементарно го бяха подмамили да влезе в засада — направо смешно лесно. А той да вземе да се прави на голям следотърсач. Чавка ли му бе изпила акъла? Макдърмид имаше всички основания да очаква действия от негова страна, особено след появата му — било като Джон Смит, било като Кенет Сен Жермен. Е, сега ще го сгащят тук…

Без да мисли повече, притича като лисица и приклекна зад кушетката с готов за стрелба пистолет.

В същия миг външната врата избумтя силно, откъсна се от пантите и рухна на пода с трясък, а през нея направо влетяха двама от убийците на Фен Дун с насочени оръжия.

Този път бе готов, стреля два пъти, бързо. Първият китаец падна по лице и се плъзна по блестящия линолеум, оставяйки след себе си широка кървава следа. Вторият се изви като змия и успя да се върне назад — в коридора.

Джон пропълзя на лакти към вратата. Добра маневра — главорезът най-малко очакваше това и се показа. Смит отново натисна спусъка. Този път мъжът изгрухтя, залитна и тежко се свлече. Но, изглежда, не бе убит.

А положението се усложняваше още повече — изцяло по негово недомислие. Клекна до разбитата рамка на вратата, надникна към поредицата асансьори. Тук бе най-добрият стратегически пункт: можеше едновременно да следи коридора и втората врата в помещението. Отвън се появиха още двама, приклекнаха край ранения си колега, зачакаха Смит да подаде глава.

А той се върна при кушетката, преобърна я и изтика към входа доколкото можа, ужким барикада. Вятър и мъгла. Залегна встрани. Чуваше шумовете откъм коридора — там вече нещо крояха. Дебнещи жертвата си ловци — приближават се, стесняват клопката. Наложи си да лежи неподвижно, макар че го избиваше на лудост. Внезапно взе решение, преброи до десет, подаде ръка навън, пусна изстрел.

Проехтя силен стон на болка и гняв, в същия миг втората врата се отвори с трясък и напосоки заваляха куршуми. Джон за късмет бе доста встрани, кръвта биеше в слепоочията му, сърцето му бумтеше досущ далечен тъпан. Изскочи едър мъж с портативен картечен пистолет в ръце. Смит го изпревари — куршумът му го намери в гърдите, отхвърляйки го право в прозореца. Тежкото тяло разби стъклото, инерцията го изтласка навън, а предсмъртният му рев проехтя надалеч.

Джон издебна миг, надникна през кушетката. По коридора се прокрадваха трима. Стреля два пъти, онези залегнаха. Но докога? Ами другата врата — през нея всеки миг можеха да нахлуят още хора. Не знаеше колко са общо на брой. Провери патроните. Няколко в пълнителя, резервна пачка. Но Макдърмидовите хора сигурно са доста повече, а вероятно вече са и координирани. Неизбежно бе да нападнат едновременно — през двете врати. И тогава… Или ще го убият, или ще го заловят. Кое ли ще предпочетат?

По челото му изби ситна пот. Интуитивно усети следващата атака, застана на коляно. Този път нахлуха през вътрешната врата — двама, по-изобретателни отпреди. Опитаха да се разделят, хвърляйки се в противоположни посоки, а той трябваше да следи и коридора. Откри огън напосоки, безразборно — разлетяха се отломки от столове и маси. Двамата се върнаха, а той изхвърли празната пачка, презареди.

Изведнъж забумтяха изстрели някъде в съседство. Кой и откъде стреляше? Непосредствено отвън бе тихо. Да залегне ли или да остане на коляно? И отново се загърмя: този път разбра, че стрелят в коридора. И не срещу него…

Събра смелост, надникна. Ето ги — общо четирима, заедно с двамата, които преди минутка го бяха нападнали откъм вътрешната страна. Още двама, изглежда, онези, които бе само ранил, лежаха в една от асансьорните клетки, а вратата бе застопорена с нещо като клин. Четиримата стреляха към далечната страна на коридора. Един го усети, извърна се, пусна няколко куршума към него — колкото да го накара да залегне.

Отвърна на огъня, прикри се отново в стаята. Отвън се чуха яростни ругатни, още стрелба, тропот на крака. Ясно чу и типичното съскане на пневматични асансьорни врати. Заслуша се. Сега в коридора цареше тишина. И в съседната стая бе тихо… Дали наистина бяха побягнали по някаква си неизвестна нему причина? Или играят пореден трик?

Помисли, отново реши да рискува и надникна. Коридорът бе пуст и в двете посоки. Тишината направо тежеше. Някъде пукаха стари дъски, на по-горния етаж се чу пусната в нечия тоалетна вода. Дълбоко пое въздух, избърса морно чело. Погледна към убития на пода в стаята. Придвижи се към него на четири крака. В джобовете му нямаше нищо интересно.

Разочарован, скочи на крака и се втурна в съседното помещение. Видя голяма маса за масаж, шкаф, стол, портативно радио с плейър за компактдискове. Навсякъде зееха куршумени дупки. Вятърът тихо шумолеше през разбития прозорец. Сега вече чу полицейските сирени — пристигаше хонконгската полиция. Във втората стая също имаше врата към коридора. Излезе през нея, отново се огледа. Нямаше никой, а по циментовия под тъмнееха следи от кръв и доста гилзи, по стените множество дупки. Тръгна към асансьорите, хванал беретата в две ръце. Отмина ги, стигна до последната врата в коридора. Беше отворена. Надникна с насочен напред пистолет и погледът му се спря на вече познатата китайка с черни дрехи и смешна островърха шапка. Седеше на пода, облегната на стената, а деветмилиметровият глок сочеше право в него. Гледаха се един друг над пистолетните дула.

— Коя сте вие?

Без да сваля оръжие, жената отвърна на стопроцентов американски английски.

— Я гледай ти! Май ти става навик да ми прецакваш операциите. Откъде се взе точно сега?

И неочаквано широко се усмихна.

— Ранди? — изненадано ахна Джон.

— Здравей, войнико — ухили се жената и свали оръжието.

— Невероятно! — хапливо рече Смит. — ЦРУ се научило да се дегизира като хората. Направо не е за вярване!

Значи старата му познайница и едва ли не роднина Ранди бе отвлякла вниманието на онези главорези. Всъщност тя го бе и спасила.

Жената се изправи с умело единично движение.

— Сирени ли чувам вече?

— Аха. Да се изнасяме, докато не е станало късно.

Пекин

От пищните градини в Чжуннанхай долиташе разкошно ухание на камелии, а Ню Цзянсин — Бухала — се бе облегнал на стола, ядно заслушан в дискусията. Течеше тазвечерното извънредно заседание на Постоянния комитет. Знаеше, че сега повече от всичко се нуждае от пълна концентрация на целия си интелект, за да не позволи кризата около „Императрица майка“ да провали досегашните му усилия в името на голямата цел. А в никакъв случай не бива лошото му настроение да проличи.

— Първо американски шпионин, на когото, както изглежда, са му разрешили да се измъкне безнаказано… — викаше Вей Гаофан, а свирепата му, подобна на кучешка зурла, физиономия придаваше почти любезен вид на иначе грозното лице. — … а сега чуваме и за някаква си американска фрегата… как й беше името — „Джон Кроу“, а? Да нарушава суверенните ни права в открито море! Това е позор!

Последното бе любимата фраза на хардлайнерите.

— Може ли да научим по какъв начин е успял да избяга този полковник Смит? — учтиво запита един от най-младите членове на комитета на име Сън Жиюй.

— Следствието продължава, работи се именно по този въпрос — спокойно отвърна Ню.

— Какво следствие? Какъв въпрос? — завика отново Вей Гаофан. — Ти, Ню, сигурно пак тихомълком създаваш някоя от онези ненужни комисии, дето заседават безкрайно и безрезултатно като империалистическите в Америка и Европа?

Гласът на Ню изплющя изведнъж като камшик:

— Може би ти си предлагаш услугите да създадеш комисия? Ако е така, незабавно ще съдействам за образуването й и за мен ще бъде чест да прибавя името ти към…

— Ти, Цзянсин, се ползваш с пълното доверие на всички нас — измърка с копринения си глас пълният Шъ Цзинню.

В същия миг се намеси генералният секретар:

— Тези въпроси интересуват всички нас. И аз лично настоявам да получим отговор и на двата въпроса. Отново ли американците прибягват към политиката на дебелата тояга на Рузвелт или пък точат сабите в стил „Кенеди“?

— Изчерпателен доклад за бягството на полковник Смит ще бъде на ваше разположение утре сутринта — обеща Ню.

— А какво ще кажеш за факта, че тяхна бойна фрегата преследва наш търговски кораб? — отново се обади генералният секретар, след като погледна в бележките пред себе си. — Нашият кораб се казвал „Императрица майка“, нали така?

— Точно така се казва — потвърди Ню — и е притежание на компания на име „Летящият дракон — Международни превози“.

В същия миг Ню хвърли бърз поглед към Вей Гаофан, за да види реакцията му предвид факта, че президентът на същата фирма е зет на най-приближеното му протеже. Но Вей не показа интерес, нито реагира на казаното от него.

Затова Ню продължи:

— Корабът е регистриран в Хонконг. Наредих да проучат фактите около него и научих, че „Летящият дракон“ се управлява от човек на име Юй Юнфу от Шанхай и в момента „Императрица майка“ е на път за Басра в Ирак.

И този път Вей остана невъзмутим, незаинтересован. Защо? Би трябвало да прояви поне типичните си недоверие и раздразнителност, ако не да признае, че познава Юй Юнфу.

— Ирак ли? — внезапно заинтригуван, откликна Пао Пън, старият шанхайски другар на генералния секретар.

— Какъв е товарът на „Императрица майка“? — последен се обади Хан Мън, още един от младото поколение в комитета.

— По този въпрос има неяснота и спорове — подхвърли Ню и обясни връзката на Смит с кораба. — Американецът е дошъл в Шанхай да търси нещо, свързано именно с товара.

— А в митническата декларация какво пише? — обади се накрая и Вей Гаофан.

Ню изреди напълно нормалния на пръв поглед състав на товара според официалния документ.

— Ето, какво повече? — запали се Гаофан гневно. — Както обикновено американците се пенявят и фукат, за да впечатляват тяхната си така наречена общественост, Европа и по-слабите нации. И се стремят да повторят инцидента с „Инхъ“, за да си го върнат за тогава. И този път наш дълг е да не им позволяваме да се качат на борда! Ние сме силна, независима държава, много по-голяма от САЩ и трябва веднъж завинаги да сложим край на военноподпалваческата им политика!

— Този път обаче наистина на борда на нашия съд може да има контрабандни стоки в противоречие с международни норми и закони — предупреди Ню. — Наистина ли сме готови да позволим такива материали да стигнат именно в Ирак? Особено без наше знание и официални санкции?

През цялото време внимателно следеше Гаофан с ъгълчетата на очите си. Не му се искаше последният да заподозре, че той (Ню) знае за връзката на Вей с „Императрица майка“. В даден момент тази информация така или иначе ще се окаже много полезна. Но не и на сегашния етап. Бухала вярваше в търпението и подбора на най-точния миг за действие като ключови за успеха на дадено начинание фактори.

— На какво градиш подобно предположение? — запита Шъ Цзинню и този път в гласа му липсваше типичният мазен тон.

— Полковник Смит е необичайна за разузнавателен агент личност и едва ли най-точният избор като такъв. Допускам, че причината да го използват, е била случайното му присъствие в Тайван и възможността му незабавно да получи покана да посети Китай. За каквото и да са го изпратили, то би трябвало да е от спешно и жизненоважно значение.

Генералният секретар се прокашля и запита:

— Искаш да кажеш, че мисията му е била да открие истината относно товара на „Императрица майка“?

— Това би могло да бъде причината, да.

— Което — незабавно вметна Вей Гаофан — идва да каже, че абсолютно наложително за нас е да не разрешаваме на американците да бърникат из кораба! Защото ако обвиненията им са верни, ще се изложим пред света.

— Дори и в случай, че не сме знаели и в създалата се ситуация сме абсолютно невинни? — запита Ню.

— Кой ли би повярвал на такова обвинение срещу Китай? — обади се Шъ Цзинню. — А пък ако повярват, няма ли тогава да застанем в светлината на слаба и уязвима държава? Ще излезе, че не знаем какво вършат собствените ни хора и наистина има нужда американците да упражняват контрол над нас…

Сън Жиюй се обърна тревожно направо към генералния секретар:

— Може би този път се налага да демонстрираме истинска сила?

Пао Пън кимна, също насочил очи към партийния ръководител.

— Най-малкото сме длъжни да играем същата игра: заплаха за заплаха.

— Да лавираме, а? — размисли на глас генералният секретар. — Хм, може би сте прави. Кой е „за“?

Полузатворил очи, Ню внимателно преброи вдигнатите ръце — общо седем. Две на половин височина, видимо не така убедени, както Вей Гаофан, Шъ Цзинню и Пао Пън. Секретарят не гласува, но това нямаше никакво значение. Не би предложил гласуване, ако знае, че ще загуби.

Да, невероятни усилия ще са нужни, ако искаме да спасим договора за човешките права, каза си Ню. Изобщо не се осмели да помисли какво друго ще се наложи да спасява при положение, че по време на политическите шикалкавения и лавиране някой си изпусне нервите и натисне спусъка.

Глава двайсет и трета

В Арабско море

Над южната част на Арабско море бе късна утрин, слънчева, ясна. Въздухът бе чист, тепърва се задаваше жегата. Мичман първи ранг Моузес Канфийлд се бе облегнал на парапета на надстройката, радваше се на прекрасното време. Предстоеше му дежурство, скоро трябваше да слезе в комуникационния център — главното контролно звено на фрегатата „Джон Кроу“. Корабът, който следяха вече повече от 24 часа — „Императрица майка“ — се открояваше ясно на хоризонта, все така следвайки курс за Басра. Всъщност само офицерите знаеха за дестинацията и истинския му товар. Наредено им бе да не споделят информацията с по-нисшите чинове. Тази тайнственост някак си лазеше по нервите на Канфийлд и през изминалата нощ не го остави да спи добре.

Сега никак не му се слизаше на дежурство. Отдавна го гонеха клаустрофобични усещания, затова и бе отказал службата в подводница, пък и въображението му обичайно работеше, поднасяйки му недотам приятни картини. Например, че „Кроу“ е поразен с ракета и за секунди започва да потъва с целия екипаж на борда, а той е долу, попаднал в капана на затвореното комуникационно помещение. И сега в съзнанието му изплава сходен образ и той потръпна, въпреки че бе вече топло. Незабавно напрегна воля да се отърси от тези глупости и донякъде успя.

За безпокойството му значително бе допринесло и прочетеното му от капитан Червенко конско относно начина да носи дежурството. С нужното търпение, внимание и буден ум — бе рекъл командирът. Особено когато следиш кораб, който може да кривне натук-натам, без това непременно да значи, че си е променил курса.

— Никога не бързай да правиш заключения относно действията на неприятеля, мичман — го бе поучавал Червенко. — Събери достатъчно информация, преди да ангажираш собствения си кораб. Постави се на мястото на онзи насреща ти и помисли какво би направил той! И накрая, не прибързвай! Винаги си проверявай данните…

— Слушам, сър — чинно бе отвърнал Канфийлд, огорчен и унизен в собствените си очи от командирските думи.

Отново го бодна далечен гняв, напоследък му се случваше често. Това промени насоката на мислите и прогони образа на потъващата фрегата и клаустрофобията. Погледна си часовника и затича надолу по стълбата към тясното помещение на центъра.

Старши радарният оператор Фред Боум се бе облегнал на стола, отпиваше диетична кола от кутийка. Още от вчера по екраните не се бе появявало нищо друго, освен „Императрицата“, както вече я наричаха всички на „Кроу“. Продължаваха да я преследват и макар в началото това да бе донесло известна възбуда, сега хората бяха вече поизморени, позагубили интерес. Идваше новият ден с все същите писукания на екрана. А излезеш ли на палубата, виждаш все същия далечен силует на хоризонта. Дааа, скуката е опасно нещо, лош съветник — това Канфийлд го бе чел и слушал стотици пъти.

Внезапно му хрумна да повтори на своите хора получените вчера от капитана поучения. Само че се получи негова версия на капитанските думи.

— Ей, момчета, я внимавайте за минутка. Събудете се и се стегнете! Всеки шибан миг е възможно командирът да даде заповед за действия. Значи, затова трябва да сме готови. Да не изпускаме неприятеля от очи. И никога да не прибързваме със заключенията относно действията му. Струва ви се ала-бала, нали? Но имайте предвид, че всеки миг могат да ни нападнат! Да ни сгащят неподготвени, така да се каже! Не знаем какво носи китаецът на борда, нали? Нито какво ни крои. Може да имат скрити дългобойни оръдия или ракети. Винаги се поставяйте на мястото на онези отсреща и мислете как биха могли да постъпят!

— Тъй вярно, сър — отвърна един от младите оператори.

— Така е, мичман, прав си — рече по-възрастният радист.

— Предпочитам да направят нещо, вместо…

— Точно така, шефе.

— Слушай, какво може да…

— Я гледай… — изцъка застаналият пред радарния монитор Боум.

За миг никой не реагира. Просто приеха възклицанието на другаря си като още един отзвук на всеобщата скука и инерция. Или Боум се майтапеше? Сетне очите на екипа почти едновременно се насочиха към мониторния екран.

— Докладвай, старши! — остро рече стресналият се Канфийлд.

— Засякох нещо! — възбудено отвърна Боум, забравил да добави задължителното „сър“. — Май имаме нов обект!

— Спокойно, Боум — надвеси се към него мичманът. — Май или си сигурен?

Дежурният посочи мигаща точка, почти в края на екрана, значи откъм кърмата на „Кроу“.

— Ниско долу, сър. Нещо по-дребно…

— Къде?

— Зад нас.

— На какво разстояние?

— На може би 15 мили.

— Радиосигнал има ли?

— Не улавям нищо, сър.

Канфийлд отново се наведе към екрана, само че мигащата точка бе изчезнала.

— Къде, по дяволите, отиде?

— Там си е, сър. Само че е ниско и я прикриват вълните отзад. Повярвайте ми — там е и се приближава.

Канфийлд не забелязваше нищо, лъчът продължаваше да се върти.

— Сигурен ли си, че не е атмосферна аномалия? Повърхностно вълнение, смущения някакви?

— Убеден съм, че не е аномалия — отвърна Боум, само че сега в гласа му вече не звучеше същата увереност. — Просто обектът е по-малък.

— Но се приближава?

— Тъй вярно, сър. Всъщност ние намаляваме скоростта, за да не скъсяваме разстоянието до китаеца.

Канфийлд отлично знаеше, че „Императрицата“ не вдига повече от 15 възела, и то максимално, при което корпусът й се натоварва.

— Дявол го взел! — възкликна отново Боум. — Ето, пак се появи и пак изчезна.

Вдигна очи към Канфийлд и пак каза:

— Сигурен съм, че го видях, сър. Ей тук беше, мигаше…

— Мичман! — този път гласът дойде отляво, беше на сонарния оператор първи клас Матю Хейстингс.

— Какво има, Хейстингс?

— И аз го улавям — точно зад нас е — викна операторът и поднесе слушалки към Канфийлд.

Мичманът притисна едната полусфера към ухото си.

— На какво разстояние?

— Там, където я засече Фреди.

Канфийлд извърна глава към Боум.

— Боум, какво става при теб?

— На радара не излиза нищо, сър.

Канфийлд впи очи в Хейстингс.

— Каква е скоростта?

— Около двайсетина възела, двайсет и един…

— Да не е кит?

Напълно бе възможно. Кит, не особено голям, плаващ малко под повърхността. От време на време се подава, а пяната и вихровите вълни от корабните витла влошават радарния образ.

Хейстингс обаче бе настроен скептично.

— Може, само че китовете не плават толкова бързо, освен ако е уплашен. Я почакайте…

Сега сонарният оператор наклони глава и вдигна ръка във въздуха, едновременно възбуден и силно съсредоточен.

— Пропелери, сър. Определено. Обектът има двигател.

— Сигурен ли си? — високо попита Канфийлд.

— Мамка му! Сър, това е подводница! Догонва ни!

За миг настъпи пълна тишина — както става на телевизионен екран, натиснеш ли бутона „Без звук“ на дистанционното. В следващата секунда в комуникационно-контролния център се възцари огромно напрежение. Канфийлд се поколеба. Възможно ли бе да е подводница? Но пък два източника подават сходни данни — според Хейстингс може да е лека подводница, потопена току под повърхността, само кулата й се подава. Сетне се потопява, затова образът при Боум изчезва. Има ли намерение да напада? Защо се потопява? Въпроси много… Думите на капитана Червенко отново шеметно се завъртяха в съзнанието му: „не прибързвай… мисли, проверявай…“.

— Можеш ли да определиш типа подводница?

— Не мога, сър — отвърна Хейстингс с горчивина. — Единично витло, поне в това съм сигурен. Тихи двигатели, обаче има нещо нередовно… Приемам неравен сигнал, досега не съм чувал подобно нещо…

Замълча, отново се заслуша.

— Не е от нашите. Това мога да гарантирам.

— Конвенционална или ядрена?

— Определено ядрена, но не е съветска. В смисъл, не е руска. Тях ги познавам. Тази е малка, изглежда приспособена за бързи нападения, ядрена.

— Да не е британска?

Хейстингс поклати глава.

— Не, прекалено е малка. И не звучи като техните.

Отново изгледа мичмана.

— Ако разрешите да направя предположение, сър? От онова, което са ме учили, звучи като старите китайски подводници, клас „Хан“. Сега разработват нов тип, но не зная дали са готови. Освен това ясно чувам типичното за стар съд звучене.

Отново настъпи тежка тишина, а Хейстингс се заслуша пак.

— Приближава се, сър.

— На какво разстояние е?

— Десет мили.

Канфийлд кимна. В гърдите усещаше голяма тежест. И все пак извика:

— Спаркс! Обади се на мостика. Веднага!

Червенко бе на мостика и говореше с Биенас, когато от комуникационния център докладваха.

— Поемай командването, Франк, и се подготвяй за действие. Всички по местата! Аз слизам долу.

— Слушам, сър.

Капитанът заслиза по стълбата и скоро влезе при екипа на Канфийлд.

— Е, Моуз, казвай.

Канфийлд разказа поред за всичко, което се бе случило от мига, когато Боум засече трептящата на екрана точка.

— Добре. Сигурни ли сме, че подводницата е китайска?

— Хейстингс твърди, че не може да я идентифицира по друг начин, сър.

— Аз имам известен опит с този клас подводници. Може би…

В същия миг се обади сонарният оператор:

— Сър! Намалява скоростта!

Капитан Червенко пристъпи към него.

— На какво разстояние е, Хейстингс?

— Пет-шест мили, сър!

Очите на оператора се присвиха, напрягаше всички сетива да улови сигнала максимално точно.

— И определено забавя…

— Да улавяш нещо друго?

Хайстингс се съсредоточи отново.

— Не, сър. Само витлото и мисля, че намаляват оборотите…

— Изравнят скоростта с нашата ли?

Хейстингс вдигна очи, впечатлен от компетентността на командира.

— Да, сър, мисля, че точно това правят.

Червенко кимна.

— Преследват преследвача.

Хората от екипа се спогледаха разтревожено.

Червенко се усмихна, обърна се към Канфийлд:

— Сега внимавайте много, Моуз. Докладвай за всичко, дори и да се съмняваш, дори и да е дребно. Искам да зная какво става с тях — докладваш, дори и да кихнат, разбираш ме, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Аз ще съм в капитанската каюта. Докладвай и на Франк на мостика.

Червенко излезе от претъпкания с електроника център и забърза към своята каюта. Оттам набра номер по обезопасената връзка.

— Броуз слуша — обади се басов глас отсреща.

— Г-н адмирал, докладва капитан Червенко от „Кроу“. Ситуацията се промени, вече си имаме преследвач и мисля, че няма да ви хареса…

Хонконг

Наистина, колко много се бе променил животът му през последните няколко години… Джон прехвърляше в съзнанието си тогавашните събития с притъпена болка: вирусът „Хадес“ уби годеницата му и бе на път да се превърне в унищожителна за човечеството глобална епидемия. И през тези години на мъка и горчивина единственото приятно изключение в битието му бе нейната сестра — Ранди Ръсел. Рядко се срещаха с нея, тъй като тя обичайно бе на поредната си задача, но понякога се засичаха във Вашингтон. Бяха се разбрали да си изпращат съобщения на телефонните секретари и редовно ги следяха. А свържеха ли се, отиваха да пийнат нещо, да обядват или вечерят, да споделят преживявания. Приказваха много и за какви ли не неща, но не и за работата си. Пустата служебна тайна.

Джон не можеше да сподели за ролята си в свръхсекретната организация Приют едно, чието име никога не се споменаваше, не биваше дори и да говори за съществуването й. И тя нямаше право да разкрива нищо, свързано с възлаганите й от Ленгли мисии, които я отвеждаха на всякакви места по земното кълбо. И така, и двамата играеха една особена игра, нещо като непознат танц, но само на думи. Понякога се оказваше, че са били на сходни задачи. Такъв бе случаят, когато Джон убеди самата нея, Питър Хауел и Марти Целербах да му помогнат в овладяването на ужасяваща геополитическа криза — заплаха, създадена от футуристичния ДНК компютър на Емил Шамбор11.

Сепна се и излезе от спомените — Ранди го водеше по друг път. Вместо да се връщат в коридора, тя се насочи към странична врата. Прекосиха складово помещение, отвориха друг изход, влязоха в друг коридор. Важното бе да се измъкнат, преди да ги е заварила полицията. А далечните сирени вече виеха съвсем наблизо.

— Благодаря за помощта — рече Смит. — Тъкмо се канеха да ме хванат за гушата.

— Приятел в нужда се познава — усмихна се Ранди. — За мен е удоволствие. Нали знаеш — за теб винаги.

Странно звучеше от китайското лице този автентично американски глас. В ЦРУ видимо бяха развили нови таланти. Как само бяха успели да превърнат типично бяла русокоса жена в чернокоса азиатка? Наистина великолепна работа, рече си Смит.

— Къде сме?

— В същата сграда — отвърна тя, — но в друго крило. Стара постройка в типично британски стил, с достатъчно асансьори и пристройки, за да не се натоварва работата в основната конструкция.

Крилото се оказа доволно пусто — работното време отдавна бе завършило. Използваха празен асансьор, но задминаха партера, продължиха надолу.

— Отлично познаваш мястото — коментира Джон, докато клетката потракваше на път за мазето.

— Направила съм си домашното — кратко отвърна тя.

— Значи моят проблем горе ти обърка задачката, а? — подхвърли той.

Тя се усмихна и го изгледа закачливо.

— Ти, войниче, нищо не знаеш. Ралф Макдърмид не само си пада по акупунктурата, а и по една много сръчна масажистка. А този път си бе наумил нещо повече — освен иглите и разтривките. А ти май си му объркал спокойното ежедневие? Нарушил си статуквото в онази красива централа на „Олтмън Груп“, нали? И главорезите му право по петите ти…

— Откъде съдиш, че са тичали точно подир мен? Може би съм попаднал в поставен за теб капан? ЦРУ не следи разни богати американски бизнесмени ей така, за нищо, нали? Значи в Ленгли подозират, че Макдърмид ги мъти някакви, опасни за американските интереси, а?

Спогледаха се, но и двамата извърнаха лица. Ето, пак започваше познатият им отдавна танц на недомлъвки, подпитвания и служебни тайни. Асансьорът спря, вратите се отвориха. Излязоха в голямо складово помещение. Миришеше на влага и мишки.

— А ти какво правиш, по дяволите? Не следиш ли Макдърмид и ти? И защо? — остро запита тя, но в тона й се появиха и помирителни нотки.

Разкрие ли свързаното с „Императрица майка“ разследване, бе все едно да й намекне, че работи за организация, за чието съществуване тя не знае. Но пък може би подозира? Трябваше да измисли нещо, което да звучи достоверно. Или просто да й каже част от истината. Я му повярва, я не, но пък няма да може да го обвини, че я лъже от игла до конец. Реши да опита вариация от пробутаната на Кройф версия.

Тя го поведе през лабиринт от подземни помещения, а той започна:

— Участвах в биомедицинска конференция в Тайван и неочаквано попаднах на един колега — учен от лабораторията на „Донк & Лапиер“ в континентален Китай. Разказа ми разни ужасно интересни неща, та реших да прескоча до Хонконг с надежда да ми разрешат да надникна в тамошната им работа. Отговарящият за лабораторията директор се казва Кройф, той ме препрати към Макдърмид, който, изглежда, му е началник в йерархията. Оказа се трудно, почти невъзможно да го закова за разговор, та се наложи да го проследявам и тогава налетях на тази дандания…

— Браво, бива те за сценарист — изтърси Ранди. — Аз пък събирах гилзи.

И се изкикоти в тъмното.

— Гледай сега — възрази Смит. — Отлично зная, че не е редно да те разпитвам за поредната операция на ЦРУ, та…

— Виж, войнико, ясно ти е, че все пак те зная отдавна, нали? И защо професионален учен от вашата черга в института се скита в тези просташки дрехи и като филмов шпионин се крие зад разни колони в онзи мецанин? Какво ще кажеш? Ами беретата защо ти е, че и толкова много патрони? О, да, сетих се. Възнамерявал си да попритиснеш Макдърмид в някой ъгъл с патлака, че да ти подпише пропуск за онази лаборатория, нали?

И отново се изсмя. Значи някак си го бе засякла. Дали го е следила умишлено или просто професионалните им пътища се бяха пресекли?

— О, я стига. Може би не си забелязала, ама в Хонконг цари дива жега — рече той неубедително и за самия себе си. — Какво друго да облека, освен подобни ризи? Иначе така и така бях помолил Пентагона да ми издаде разрешително да нося оръжие. По китайските свободни и други територии пладнешки хайдуци колкото искаш… Не е ли така?

Опитваше се да я подведе, но си я познаваше. Никога нямаше да преглътне тези наивни версии. И сигурно вече се готвеше да му зададе следващия логичен въпрос, на който той отговор нямаше. Време бе да й отвлече вниманието в друга насока. А пък и да се измъкват от сградата. Отпред се изпречиха стълби.

— Оттук ли? — попита Смит.

— Оттук, умнико — отвърна Ранди и го поведе нагоре, навела глава под ниския свод заради високата шапка. Стигнаха на площадка, там тя отвори поредната врата. Излязоха на тясна алея, вонеше на урина и мокри сажди. Лунните лъчи мрачно осветяваха зацапани стени от тухли и камъни.

След около пет минути вече бяха в такси, което летеше към Сентръл.

— Къде да те оставя? — попита Ранди, свали шапката и разтърси черната коса, а тя свободно се разсипа по раменете й.

— В „Конрад Интернешънъл“ — отвърна Джон. — Слушай, всичко, което ти казах, е самата истина, само че има още нещичко…

— О, каква изненада! Браво, миличък.

Смит поклати глава. Нямаше как, ще опита отново.

— Нашите в АИМИИБ смятат, че в „Донк & Лапиер“ стават разни нечисти неща. Като например изследователска работа и експерименти, които в САЩ са незаконни, при това вместо да използват държавните субсидии за фундаментални разработки, там се извършва приложна работа с цел разработка на комерсиални фармацевтични продукти.

— Очаквах нещо подобно. А ти разследваш, а?

Джон кимна.

— Пак ти казвам, няма да питам какви са интересите на ЦРУ относно Макдърмид, но може би става да споделим някои неща и да си помогнем един на друг, без да намесваме основните си задачи, а?

Ранди извърна глава, загледа се през прозореца. Усмихваше се. Джон й се нравеше въпреки играта на недомлъвки между двамата след сестрината й смърт, въпреки всевъзможните въжеиграчески ситуации. В миналото й бе харесало да работи с него. Привличаше я този човек, беше свестен и готин. Сега се извърна, без да крие усмивката:

— Звучи добре. Дадено, войниче. Разкрия ли нещо, което не ми върши пряка работа, веднага ще те уведомя. И ти също така, нали?

— Съгласен.

Таксито спря на ъгъла на „Куинсуей“. Смит слезе и запита:

— Къде да те търся?

— Няма да ме търсиш. Аз нали зная ти къде си. Промени ли се нещо при теб, на рецепцията остави бележка за Джойс Рей.

— Добре — съгласи се неохотно той. — Няма да изчезнеш, нали?

Въпреки даденото обещание много му се искаше да разбере защо ЦРУ души около Ралф Макдърмид и „Олтмън Груп“. Имаше някаква важна връзка, но каква? Ще помоли Клайн да провери каква цел преследва Ленгли. Но засега трябваше да се раздели с Ранди. Нямаше как иначе.

— Няма — усмихна се тя и таксито се отдалечи.

Глава двайсет и четвърта

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

В спалнята президентът все още закопчаваше ризата си, когато Джереми почука и открехна вратата, за да каже:

— На телефона директор Дебоу, сър. Твърди, че работата била извънредно спешна. Тук ли да прехвърля разговора?

Боже, нови проблеми, безгласно въздъхна Кастила. Докога?

— Разбира се, давай.

Директорката на централното разузнаване — ЦРУ — Арлийн Дебоу бе назначена по време на предшественика му. Но той я задържа на поста въпреки връзките й с опозиционната партия, защото й вярваше. Още повече, че Дебоу бе отличен професионалист.

По телефона гласът й звучеше авторитетно, отривисто — такъв бе обичайният й тон.

— Г-н президент, натовареният от мен екип завърши проверките по изтичане на информацията и обобщи резултатите. Най-много „пробойни“ имаме в отбраната и по военните въпроси. Вие знаехте ли това?

— Да, защо?

— Защото инструктирах нашата агентура да съсредоточи усилията си най-вече около Съвета на началник-щабовете и вече имам първите резултати.

Президентът се отпусна тежко на крайчеца на леглото.

— Кой?

— Заместник-министърът на сухопътните сили Джаспър Кот.

— Кот? Самият Кот? Сигурна ли сте?

Бе повече от шокиран.

— Замина за Манила по според нас неясни и доста съмнителни армейски проблеми, затова в групата му внедрихме наш агент. И веднага съмненията ни се потвърдиха: г-н Кот се измъкнал от резиденцията в цивилни дрехи и посетил елитен публичен дом, където очевидно имал среща, но нашата агентка не успяла да го проследи докрай. За сметка на това съобразила да се обади на местния ни резидент. Той веднага изпратил свой човек, който влязъл като клиент и успял да установи, че Кот „обидил“ институцията, защото не бил там с обичайните за един мъж намерения. А се срещнал с човек, комуто докладвал за неотдавнашното ви заседание по военния бюджет.

— Кой е този човек? — ледено запита Кастила.

— Ралф Макдърмид, президент на „Олтмън Груп“.

— Макдърмид? Боже мой! И го информирал за нашите дискусии?

— Да, г-н президент.

— За бизнес ли става дума?

— Засега не знаем със сигурност, но скоро ще ви докладвам. По задачата работи цяла група — наш агент със своя екип плюс местните ни хора. И в настоящия момент следят Макдърмид.

— Моля, дръж ме в течение, Арлийн. И благодаря.

— Това ми е работата, г-н президент.

Замислено върна слушалката на вилката, довърши сутрешния си тоалет. По програма щеше да закусва с вицепрезидента. Само че съзнанието му бе вече обременено с въпроси за възможните мотиви на Кот. Измама… но защо? И каква е ролята на Макдърмид? Може би е просто икономически шпионаж с цел бизнес облаги… и все пак? Или нещо съвсем друго?

Малцина знаят, че в Белия дом има две семейни столови. Едната е в северозападния ъгъл на основния етаж, а другата — горе, в частната част на сградата, преустроена през 1961 г. с малка кухня по искане на Джак и Джаки Кенеди. Също както Кенеди, и Кастила предпочиташе горната да е само за домашна употреба. Обичаха да влизат там сутрин с Каси по домашни роби да прегледат пресата, преди да са се облекли официално и потънали в задачите на деня.

Но харесваше и другата столова — на основния първи етаж. Въпреки високия й сводест таван и строгите мебели тя приличаше на повечето от другите стаи в Белия дом, а камината и боядисаните в жълто стени й придаваха топъл, уютен вид. Тази сутрин в коридора намирисваше на сирене и разни подправки. Бе поканил вицепрезидента Брандън Ериксън да обсъдят предстоящото азиатско посещение.

Оказа се, че Брандън вече го чака. Поднесоха им пържени яйца, бъркани по мексикански, с подправки.

Ериксън ги опита и одобрително кимна:

— Ммм, вкусно. Как ги наричате, сър?

— Huevos jalapenos, готвачът Селедоньо ги прави великолепно, нали? Само че, виж, Брандън, тук няма нужда да бъдеш толкова официален. Не сме на официален брифинг, сега сме само двамата, похапваме и обсъждаме пътуването ти.

— Още като вляза в Белия дом и се настройвам повече от официално — пошегува се Ериксън.

Вицепрезидентът имаше слънчева усмивка и приятен глас.

— Има такова нещо, и аз съм го усещал. Спомням си, че Хари Труман12 го наричаше „големия бял затвор“, а Уилям Хауърд Тафт13 доста преди него — „най-самотното място в света“. Аз пък харесвам дефиницията на Джери Форд. Той твърдеше, че е най-симпатичното за дом обществено място. Шегичка, но пък хубава.

— На мен пък ми навява страхопочитание.

Кастила се загледа в заместника си. Добър помощник, находчив, компетентен, бързомислещ. Пък и хубавеляк. Красиви лицеви черти, съвършени бузи, гъста черна коса, само тя го правеше да изглежда поне десетина години по-млад от истинските му 40. Всъщност приличаше на холивудска звезда. Привличаше жените, а у мъжете будеше доверие. Ценна политическа комбинация.

Бяха ги преизбрали, а сегашният мандат бе пред края си. В партията все по-силно звучаха гласове, които предлагаха Ериксън за следващ президент. Кастила реши да се пошегува.

— Е, Брандън, май ще се наложи да поживееш тук, а?

Видимо харесал закуската, Ериксън дъвчеше със затворени очи. Отвори ги и добродушно отвърна:

— Голяма вкуснотия. Поздрави Селедоньо от мое име. Разбира се, Сам. Бих бил глупак, ако след толкова години съвестна работа не се пробвам с няколко лични идеи на върха, нали? Тъкмо да видя колко ще струвам като шеф, а?

— Видяхме те на последните конгресни избори, Брандън. Беше навсякъде по едно и също време. Невероятна работа свърши и всички го оценихме високо. Като президент ще си събираш вересиите — множество хора имат да ти връщат услуги. А това хич не е без значение, да знаеш…

Ериксън се усмихна още по-широко.

— Още повече, че мнозинството от кандидатите ни спечелиха. Гордея се с това.

Брандън отлично познаваше политическите игри и сметки. Именно по тази причина Кастила бе настоявал той да му бъде заместник. Сега пък идеше неговият ред, имаше отлични шансове и това си бе закономерно.

— Ще имаш ли достатъчно пари за кампанията? Знаеш, че опозицията си пълни хазната вече осем години и точи зъби за поста. Ще направят всичко възможно да се върнат на върха и срещу теб ще хвърлят абсолютно всичко, с което разполагат. Пък и като си помисля кой ще ти бъде противник… май ще застанеш срещу парите на едно от най-богатите семейства в страната.

Тук за пръв път вицепрезидентът прояви несигурност. Президентските кампании вече струваха невероятни суми. Кандидат-президентите губеха половината си време в телефонни разговори с дарители и симпатизанти или на мероприятия за събиране на пари, убеждавайки разни богаташи в правотата на каузите си. Вместо истински да работят за последните.

— Мисля, че ще се подготвя — уклончиво отвърна Ериксън.

За миг по лицето му се изписаха жадни амбиции и то придоби алчно изражение, но бързо наложи обичайната си маска на добродушния симпатичен политик.

А Кастила неволно се върна в миналото, в началото на кариерата. Бе млад конгресмен от Ню Мексико, нямаше достатъчно пари, нито пък връзки, дори и името му не бе известно. Тогава Серж Кастила му бе казал:

— Внимавай с мечтите, синко. Наготово няма да стане. Ако бляновете ти са скъпи, още отсега планирай как сам да си ги заплатиш.

В съзнанието му изплава Серж — човекът, когото винаги бе наричал татко. Усмихваше се знаещо, примигваше с изрусените от силното пустинно слънце клепки, тъмната му кожа цялата осеяна с бръчки. Този мъж го бе разбирал всячески, винаги му бе помагал по най-добрия и безкористен начин. Запита се: какъв ли съвет тогава би му дал Дейвид Тейър? За миг изпита гняв: защо му бяха отнели истинския, биологическия баща? Сетне гневът премина в дълбока тъга, каквато вероятно години наред бе изпитвал и Тейър… Да бъдеш в затвора половин век, далеч от всичко и всички, които си обичал, да ти отнемат мечтите и амбициите, това не е ли най-страшното наказание на земята? Боже мой, в какъв ли ад е бил хвърлен да страда вечно Дейвид Тейър?

Напрегна воля и се върна в настоящето.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на пълната ми подкрепа, Брандън. Сега дай да поговорим по предстоящото ти посещение. Най-напред отиваш в Афганистан, сетне в Пакистан и Индия, нали?

— Опитваме се да действаме максимално гъвкаво, Сам. Знаеш каква е политическата обстановка в тези страни. Особено в Афганистан — нестабилна, непредсказуема. Затова може да се наложи да прескоча до Хонконг или например Саудитска Арабия. Да прибавим и непрестанните терористични закани, а пък Държавният департамент настоява за какви ли не мерки…

— Така трябва, Брандън. Ще работим в тази насока от всички възможни аспекти, нали?

— О, разбира се…

В същия миг се отвори вратата на столовата и Джереми надникна по обичайния си начин. И двамата знаеха, че никога не би прекъснал закуската им, ако не се е появил спешен проблем.

— Адмирал Броуз, сър. Настоява незабавно да ви види.

Кастила погледна заместника си виновно, сетне махна с ръка извинително.

— Прощавай, Брандън, нали виждаш… Кажи му да влезе, Джереми.

Вицепрезидентът преглътна храната и изведнъж каза:

— Виж, Сам, ако не възразяваш, нали може да остана? Нека да бъда информиран, пък то се знае, че едва ли от мен ще има нужда.

Кастила се поколеба. Някакъв вътрешен глас му подсказваше да продължава старата си тактика на пълна тайна. Помисли и реши:

— Добре, Брандън. Налей си кафе, остани и слушай.

Вратата се отвори изцяло, за да пропусне обемистата фигура на адмирала. Този път Стивънс Броуз бе в пълна униформа. Веднага забеляза вицепрезидента и се спря.

— Давай, давай, Стивънс. Вицепрезидентът вече е запознат в основни линии, нали знаеш? Предполагам, че пак идваш във връзка с „Императрицата“? Познах ли?

— Познахте, г-н президент. Опасявам се, че…

Кастила махна с ръка към съседния стол на масата.

— Сядай. Ще пиеш ли кафе, преди да си ме засипал с неприятните новини?

— Благодаря сър — столът жално изскърца под мощното тяло на командващия Съвета на началник-щабовете.

Броуз си наля кафе и пристъпи направо към фактите:

— След „Кроу“ върви китайска подводница.

— Боже мой! — въздъхна Ериксън.

— Очаквахме нещо такова — обади се Кастила замислено. — Нали, Стивънс?

— Тъй вярно, сър. Само че чак такава дръзка стъпка? Особено след като ме уведомихте за срещата с посланика…

— Така е — потвърди президентът. — Интересно уравнение — товарен кораб, след него фрегата, след нея — подводница. Не оставя много място за увъртания, а?

— С какво разполага подводницата, адмирале? — запита Ериксън.

Броуз смръщи вежди.

— Ето там е въпросът… то зависи от класа й. Капитан Червенко, командирът на „Кроу“, има стар опит с китайски подводници от времето, когато служил в спецотряд 75 към Седмия флот някъде около Тайванския проток. И той, и сонарният му специалист смятат, че подводницата е от стария клас „Хан“ и това е логично, тъй като мнозинството съдове на китайския подводен флот са именно такива. В същото време напълно възможно е да е съд от типа „Ся“ — те са по-тежко въоръжени, но също и по-ранен модел. Значи сигурно ще е модифицирана и модернизирана… Нищо чудно да е и съвсем нов вид, построен и внедрен в пълна тайна. Ние с положителност знаем, че отдавна работят по нов клас подводници.

— И все пак — каква й е мощта? — настоя вицепрезидентът.

— Хм, „Кроу“ може да се справи с типа „Хан“ спокойно, макар че пък не знаем с какво би могла да бъде модернизирана настоящата. Евентуално при „Ся“ просто не зная… нямаме много информация за нея, освен това, че моделът имаше сериозни проблеми, пуснаха го и го спряха. Но определено е по-тежко въоръжена от типа „Хан“. А пък ако е нов клас, „Кроу“ е загазил. Това е своего рода руска рулетка…

Ериксън видимо се загрижи, а Кастила запита:

— Някакви идеи… защо китайците са избрали този вариант?

— Освен това, че са решили да играят грубо по вътрешни съображения, сър, друго не ми идва наум. В същото време… може би се опитват да ни подскажат, че днес са много по-силни от времето на „Инхъ“. И да ни предизвикат на международната арена.

— Да проявим нужния респект? Това ли искаш да кажеш?

— Точно така, сър — отвърна Броуз. — Вероятно това е намек и към съюзниците ни.

— Доволно ефективен намек — кисело подхвърли Кастила и отпи кафе. — Разбира се, може да бъде и нечия лична инициатива. Чисто и просто преиграване.

— Грешка например? — замисли се Ериксън. — Но това е ужасно, Сам. Направо ме плаши.

— Може да е нарочна. Представете си, че някой от хардлайнерите от техния Постоянен комитет е решил да изплаши собствения си народ, като ескалира конфронтацията?

Броуз въздъхна и рече:

— Това би означавало, че зад стените на Чжуннанхай има борба за власт.

Президентът кимна.

— Ако е така, тогава „Императрицата“ се превръща в нещо като разделителна линия между враждуващите фракции. А и ние сме по средата. И ситуацията може да стигне до катастрофална…

— С толкова много пръсти по бутоните и на спусъците, всъщност светът се превръща в заложник — загрижено издума Ериксън. — По време на кубинската криза руснаците изпратили подводници да следят корабите от нашата блокада. Един от капитаните им си изпуснал нервите до степен да нареди готовност за изстрелване на торпедо в наш съд. Наложило се останалите съветски командири да го разубеждават. Разказвали са ми тази история. Върхова криза в историята на студената война.

— Може да се случи — съгласи се Броуз. — Червенко е сигурен командир, стабилен, на него можем да разчитаме. В същото време откъде да знаем до какво решение може да го доведе върховото напрежение. Всъщност повече ме е страх от командира на китайската подводница. Само Бог знае какво му се върти из главата…

И тримата замълчаха, навели глави.

Пръв се обади Броуз:

— Какво ще наредите да правим, сър?

— Досега китайците направили ли са агресивен ход?

— Според Червенко не са.

— Значи нашите да запазят същото статукво.

— Но почти няма време вече, сър.

— Зная, зная.

Обади се Ериксън:

— Намираме се на ръба, Сам. Не е ли време да уведомим обществеността? Или правителството? Конгресът? Нацията? Хората трябва да знаят пред какво сме изправени и срещу кого. Трябва да се подготвим и за най-лошото. Трябва и тях да подготвим.

Вицепрезидентът и адмиралът отправиха очи към Кастила, а той се взираше нейде далеч, далеч оттук и сякаш в миналото. Към нещо, което, изглежда, виждаше само той.

След малко се обади с приглушен глас:

— Смятам, че сте прави. Но засега ще уведомим само кабинета и Конгреса. Брандън, моля те да поговориш с ключовите хора на Капитолия. А дойде ли време да уведомим нацията, ще ти кажа. Не и сега. Все още не.

— Смяташ, че е разумно да не разгласяваме случая пред нацията? Но ако ситуацията се влоши и избухне скандал, срещу теб ще има ужасно много критики.

— Преди някой да се осмели да стреля, ще има истинска война на думи, а тя още не е започнала.

— Ами ако не стане така? — настоя Ериксън.

— Е, затова ми плащат — да стоя буден нощем и да получавам най-страшните вести сам, Брандън. С други думи — да поемам рисковете на професията. И няма да вдигам тревога, докато не зърна действително реална опасност. Това е игра опасна, тя износва хората докрай и понякога те не се заслушват в разумните предупреждения. Е, вдигна ли шум, то ще бъде именно когато видя угрозата в очите, с цялата й тежест и всичките й съдбоносни последствия. Тогава ще съм сигурен, че хората ще се заслушат.

Адмирал Роуз изрази съгласие.

— И аз бих постъпил така, г-н президент. А сега по-добре да се съсредоточим върху фактите и цялата информация.

Антверпен, Белгия

Световната централа на „Донк & Лапиер“ е четириетажно тухлено здание, строено през 1610 г. в типичния фламандски стил. Апартаментът на Дайън Кер бе сравнително близо до нея — северно от Мер и недалеч от Гроте Маркт, Катедралата и река Шелда. Затова тя реши, че най-удобно е да иде пеша. Имаше среща с Луис Лапиер, председател и заместник-директор. Секретарката я посрещна и незабавно насочи към най-горния етаж.

Там я пресрещна възторжен млад мъж.

— Госпожице Кер, за нас е голяма чест! С огромен интерес прочетох романа ви „Марионетката“. Аз съм личният секретар на мосю Лапиер. Той ви очаква с голяма радост. Моля ви, заповядайте, заповядайте.

Коридорите в старата сграда бяха тесни, но пък таваните — високи, прозорците — също. Подобно бе положението и в кабинета на Луис Лапиер. Бе сравнително малък — през седемнайсети век отоплението е било голям проблем — но както казахме, с висок таван и красива камина, а през прозорците се откриваше прелестна гледка към обширните антверпенски докове.

Заместник-директорът бе човек дребен и слабичък, с елегантни дрехи и леко старомодни маниери. Човек от старото време, от Стария свят, както обичаше да се изразява самият той.

— Ах, госпожице Кер — започна той на стилизиран английски, в който се долавяше френското произношение, — чел съм ви книгите, разбира се, че съм ги чел! Вълнуващи, чудесни произведения. Такива изискани приключения, такава блестяща интрига, безподобна изобретателност и така живо, увлекателно, нали! Особено ми хареса „Понеделнишки мъже“. Откъде знаете толкова много за света на убийците? Направо прелестно! Сигурно сте били таен агент, нали?

— Не, не, никога не съм била, мосю директор — скромно отвърна Кер, и разбира се, излъга здравата.

Защото човек просто не говори ей така за МИ-6, макар че през последните години някои личности бяха нарушили това желязно кредо. Лошото бе, че тя самата ги бе смятала за стабилни, заслужаващи доверие. За щастие, повечето хора все още се придържат към правилата на професията. При това едва ли е особено разумно автор на шпионски криминалета да поощрява спекулации относно достоверността на сюжетите им.

Лапиер се засмя.

— Съмнявам се, госпожице Кер, но моля ви, седнете и ми разкажете за целта на посещението си.

Кер кацна на изящен, украсен с брокат фламандски стол. Наистина бе много красив, но пък изключително неудобен.

— О, да, благодаря ви. Е, с три думи да я кажа — малко изследователска работа.

— Изследователска? — повдигна вежди домакинът. — Да не планирате да пишете трилър за „Донк & Лапиер“?

— По-скоро приключенски роман, засягащ търговията с Китай през осемнайсети и деветнайсети век. Мисля, че ще бъде интересно да понапиша малко история. Просто за промяна. Вашата компания е толкова стара, известна, реномирана. Нали? Струва ми се, че първите вносители — „Жан Донк Импортърс“ — датират дори още преди това време? Права ли съм?

— Напълно. Значи имате желание да прегледате архивите ни?

— О, да, с ваше разрешение.

— Разбира се, разбира се. Нашите директори обичат гласността. И стопроцентово ще се зарадват, това е повече от сигурно — Лапиер се усмихна и изведнъж се замисли, сякаш му хрумна нещо по-различно. — Но почакайте, почакайте за миг… вие нали разбирате, че архивите ни, както и цялата ни документация към днешна дата е тук, в сградата?

Кер се направи на удивена и бързо и точно излъга:

— Хм, не, не знаех. Аз… прощавайте, значи, с други думи, те са все още оперативни? Всичките, че дори и назад — до шестнайсети век?

Лапиер кимна с глава.

— Разбира се, но ранните ни архиви са съвсем малко, търговията по онези времена е била далеч по-прост бизнес. А тези от двайсети век до последните пет години са микрофилмирани.

Кер смръщи лице.

— Хм, значи създава се известен проблем… искам да кажа, едва ли ще ми разрешите да бърникам по документацията в работно време, нали така?

— Вижте, всъщност архивите са отделени, така че, хм, всъщност това едва ли ще е проблематично. Не, трудностите идват от друго място — вече не разрешаваме достъп на независими изследователи в архива. Фактически за последен път допуснахме външни хора преди десетина години — беше един господин и се оказа, че той ни е лъгал. Практически е търсил информация за сътрудничество на фирмата с нацистите…

— Ах, срамота! — възкликна Кер. — И не е намерил, разбира се?! Че то не е и имало, нито сенчица дори.

— Точно така. Но след като някои среди разбраха, че е търсил и подозирал, вече… сами разбирате… — и домакинът не довърши изречението.

— Ох, вероятно се е отразило зле на бизнеса, нали? Значи проблемът е в това, че сте готови да ме допуснете, но не желаете това да се разчува, поне докато в следващото си произведение не опиша фирмата ви в отлична светлина. Нали така да го разбирам?

— О, да, да. Радвам се, че проявявате разбиране. Имаме успешен опит от миналото — разрешавали сме на подбрани изследователи да работят в архива нощем. Вие дали ще се съгласите да постъпим по този начин?

— Хм… даааа — замисли се Кер. — Добре, смятам, че ще съумея да променя дневната си програма. Така много ме вълнува ранната история на „Донк & Лапиер“!

— Отлично. Значи така и ще се разберем. Ще предупредим отдел „Сигурност“. Самият аз често работя до късно. Но няма да можете да изнасяте документи извън сградата. Нашият архивар ще ви развежда и показва, за да се ориентирате с по-голяма лекота. Той също ще ви научи как да работите с най-старите документи.

Кер се усмихна доволно.

— Ужасно мило от ваша страна. Благодаря ви. Какво бих могла да кажа, освен това, че приемам с радост!

— Кога бихте желали да започнете?

— Много рано ли ще бъде, ако пожелая още от тази вечер?

— Тази вечер ли? — поколеба се Лапиер и по лицето му се изписа съмнение. — О, да, разбира се. Защо пък не? Ще наредя на моя секретар да ви напише писмо и пропуск. Той пък ще ви представи на архиваря.

Дайън Кер се изправи с усмивка на лице.

— Толкова сте любезен. Просто нямам думи. Обещавам да не ви преча с нищо.

— О, госпожице Кер, не говорете така. Вярвам ви напълно.

Глава двайсет и пета

Точно в осем часа вечерта госпожица Дайън Кер се появи пред заключения параден вход на „Донк & Лапиер“, облечена неофициално в черни джинси, черен пуловер с поло яка, черни памучни чорапи, сини маратонки и кафеникаво кожено яке. В ръка носеше куфарче. Охраната на вратата я огледа и на тромав английски с тежък датски акцент запита:

— Добър вечер. Вие госпожица Кер ли?

— Същата — усмихна му се Кер и извади писмото и пропуска.

— Моля, закача пропуск на шия и отваря куфар.

Тя побърза да изпълни искането. В куфарчето имаше сноп листа, тефтери, бележници, френски речник, датско-фламандски речник, нов световен алманах и химикалки.

— За писане ja? — кимна пазачът.

— Ами да, за какво друго? — отвърна госпожицата.

Влезе и се изкачи на най-горния етаж, както й бяха обяснили. Архивното помещение бе в съседство със заместникдиректорския кабинет, където Лапиер все още работеше. Бе голямо, пълно с метални шкафове, намирисващо леко на антисептични препарати. Тихо пърпореха няколко системи: вентилационната, температурният контрол, за пречистване на въздуха. Архиварът й бе обяснил, че последната има специални въздушни филтри и играе важна роля за съхраняване на документацията.

Кер извади бележник и извади от шкафа първата автентична папка с ръкописна документация от зората на „Жан Донк Импортърс“. Отнесе я на дълга тясна маса, пред която бяха подредени множество дървени столове с високи облегалки. Настани се на един от тях и се зачете в оръфаните, изтънели листа. Прелистваше ги извънредно внимателно и си водеше бележки.

Четири часа по-късно г-н Лапиер си тръгна, охраната направи последната си среднощна обиколка и сградата притихна, заключена, стаена, същинска гробница. Кер отново отвори куфарчето и натисна скрита пружина. Зейна малък тайник, откъдето извади плосък миниатюрен фотоапарат и чифт фини латексни ръкавици. Нахлузи ги и се запъти към другия край на архивното — към шкафа, където съхраняваха най-новата и текущата кореспонденция, доклади, документи.

Той обаче бе същински сейф със секретна цифрова ключалка. Притисна ухо към вратичката и бавно завъртя диска с цифрите. Биваше я за тази работа, бе я изучавала при най-добрите майстори. Заслуша се внимателно и ето — по едно време първото цилиндърче изщрака… сетне второ… и трето… Сърцето й заби силно — вървеше й. Още малко усилия: бравата изщрака и се отвори. Грижливо прерови папките, но не й отне много време да намери досието на „Летящия дракон“ — Шанхай. Огледа се напълно ненужно и го извади. Запрелиства документите, а всеки най-незначителен и далечен шум в сградата я стряскаше.

Намери търсеното — митническа декларация на някакъв си кораб и си позволи лека усмивка на облекчение. Не й бяха обяснили защо трябва да търси именно този документ, но от стар опит знаеше, че с известно закъснение винаги разкрива причините и мотивите зад дадена задача. Може би и този случай ще й даде храна за нов трилър? Снима декларацията няколко пъти, върна я на място, отново грижливо намести папката в абсолютно същия ред, както я бе намерила. Заключи, свали ръкавиците, прибра всичко в куфарчето.

Още веднъж огледа архивното помещение, за да бъде сигурна, че не е оставила ненужни следи. Накрая изгаси осветлението и закрачи към вратата.

На първия етаж вдигна достатъчно шум, за да разбуди задрямалия на една скамейка нощен пазач.

— Вие свършвате ли, госпожице? — сънено запита той.

— О, да, за тази нощ, да. Човек се изморява, знаете. Писане, писане и пак писане — пък и досажда, нали?

Охранителят се усмихна и вежливо посочи куфарчето с пръст. Кер любезно го отвори и с дебелите си пръсти той прерови множеството бележници и други пособия. Извади един, два тефтера и бавно ги прелисти. Проверяваше за всеки случай — да няма оригинални документи. Накрая, доволен от проверката, кимна и тя затвори капака.

— Сега отива у дома ли?

— О, да, но първо на едно място ще опитам една много вкусна бира. Сетне се прибирам.

— Ja, goede nacht.

Вече навън, Дайън Кер се усмихна самодоволно. Естествено, ще поработи още няколко пъти, за да не си издъни легендата прекалено лесно. Не посети никакво барче, нито пи бира. Прибра се с такси, независимо от краткото разстояние, и незабавно отиде в тъмната стаичка, за да се заеме с микрофилма. Проми го, направи снимките, изпрати ги по факса във Вашингтон. Легна си доволна. За кабинетен писател на шпионски трилърчета бе свършила чудесна нощна работа. Утре я очакваше ново приключение: възможността да замени оригиналния документ с изкусно направено от най-добрите световни специалисти копие. Така щяха да го изработят, че години наред никой нямаше дори и да заподозре подмяната.

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Както обикновено, Фред Клайн влезе откъм западното крило, и то през входа за кухненския персонал. Агентите от Сикрет Сървис го поздравиха учтиво и го препратиха нагоре — към президентския апартамент.

Кастила бе в една от гостните, седнал на канапе, тъжно взрян в чашата с кафе. Вдигна очи към влезлия си гост и в тях блесна надежда, но и тя бързо умря.

— Изглеждаш по-тревожен и от мен. Не дойде ли факсът?

— По-лошо. Дойде, но документът не е истинският. В антверпенската архива са завели фалшификата.

Кастила изруга и наведе глава.

— Толкова се надявах… нищо — и от Багдад нищо, и от Басра, сега и Антверпен. Да няма някаква грешка? Твоят агент защо ще ти изпраща фалшификат?

— Агентка. Не, сър, тя просто не познава цялата ситуация. Не можех да й обяснявам как точно стоят нещата в голямата си цялост. Или защо ни е нужен еди-кой си документ. Тя е европеец, действащ в европейски град. Заловят ли я по една или друга причина, тя просто няма какво да им каже. Знаете колко голям е рискът кризата около „Императрицата“ да се разчуе. В Ирак положението е по-различно. Онези вече знаят, че търсим документа, и няма да разгласят нищо, защото химикалите са им нужни.

Президентът въздъхна.

— Новините стават все по-лоши и по-лоши. Седни, Фред, пийни кафе с мен.

Клайн се намести на отсрещно кресло, Кастила наля вряло кафе от каничката и му го подаде.

— Знаеш ли, лекарите онзи ден ме предупредиха да намаля кафето. На всичкото отгоре и Каси ми пее същата песен. Ама да вървят по… На тях им е лесно. Работата я върша аз, нали?

— Така е — тъжно се усмихна Клайн и захапа мундщука на празната лула. — Вие носите цялата тежест. Но какво е станало? По телефона не искахте да ми кажете.

Кастила отпи голяма глътка, сякаш напук на забраните.

— Китайците се включиха в играта и веднага вдигнаха мизата. Прескочиха вербалните закани, направо изпратиха подводница — подир „Кроу“.

Клайн повдигна вежди.

— Нападнаха ли?

— О, не, не. Засега и ние си траем.

Клайн извади лулата от устата си и неспокойно я завъртя в ръце.

— Откъде са я взели тази подводница, сър? Как така се появи изневиделица? „Кроу“ е доста надалеч и от Тайванския проток, и от Хонконг, дори и от остров Хайнан. Което означава, че техни подводници патрулират в Индийския океан. Може би дори и в Арабско море?

Президентът се изправи и отново изруга.

— Прав си. На всичкото отгоре вероятно следят движенията на Пети флот.

Клайн кимна с глава в знак на съгласие.

— Според мен, г-н президент, това е знак, че някой в Пекин желае да ескалира конфронтацията, да раздуха нова заплаха.

— Май че ще се съглася. Освен това в Чжуннанхай вероятно е започнала борба за власт.

— Логично е. Дали е обхванала целия Постоянен комитет? Може би дори и Политбюро?

— Би било хубаво, ако знаехме, Фред.

— Засега нямам сведения в такъв смисъл от тамошната агентура. Но пък китайците са спецове по потулване на тези неща. Ето, и в печата им няма и дума относно „Императрицата“.

— Е, какъв съвет ще ми дадеш, Фред? Да изчакваме, да внимаваме, да се зъбим по малко, а? Да запазим „Кроу“ на място и да се правим, че не виждаме подводницата им?

— Мисля, че засега това е правилният подход, г-н президент. По-късно или ще разполагате с доказателства, или с моята оставка.

Очите на Кастила охладняха.

— Това не е изход, Фред. Я по-добре кажи дали твоите хора са отбелязали някакъв напредък?

— Съжалявам, г-н президент. Изглежда, остарявам, тази работа ме изтощава до крайност. Прекалено много неизвестни, но ето — първо: сигурни сме — белгийските съсобственици на „Императрицата“ знаят, че в товара има контрабандни материали; второ и може би още по-важно: белгийската компания се притежава изцяло от „Олтмън Груп“. Изглежда също, че върховният шеф на групировката Ралф Макдърмид е главен играч в цялата тази афера…

Клайн замълча, кръстоса ръце със стисната в юмрук лула и погледна президента — искаше да подчертае важността на последните си думи.

— Пак ли Макдърмид? — изпъшка президентът. — Той не е просто шеф на „Олтмън Груп“, този човек е всъщност самата институция, самата групировка. Той я основа, разви я, превърна я в една от най-могъщите финансови централи в световен мащаб. И го постигна за по-малко от две десетилетия. За Бога, при него работят сума ти важни личности — един от предшествениците ми, министри от последните четири правителства, бивши директори на ФБР и ЦРУ, конгресмени, сенатори, щатски губернатори и прочие, и прочие.

Клайн знаеше фактите, но си премълча. Опита се да се овладее и да бъде максимално търпелив. Нека президентът излее гнева си.

— Точно така, г-н президент. Но казахте „пак ли“, затова да попитам — в какво друго е замесен Макдърмид?

Кастила свали очилата и разтри основата на носа си, сякаш се опитва да прогони наченките на главоболие.

— Ами от Белия дом информацията изтича здравата… — почти избухна той.

Сетне нетърпеливо разказа на Клайн за краткия доклад на Арлийн Дебоу относно срещата между Кот и Макдърмид в Манила.

— Е, какво мислиш сега? Има ли връзка между тези „пробойни“ и „Императрицата“?

— Незабавно ще започна проверка в тази насока. Но честно казано, не разбирам защо Макдърмид ще се замесва в такива нечисти неща като товара на „Императрицата“. Той и без това си е чудовищно богат. Компанията му е от просперираща по-просперираща. Защо да рискува с някаква си пратка химикали с двойна употреба? Защо? Няма логика… Още малко пари ли? Не му трябват. Няма никакъв смисъл…

— Наистина няма смисъл да се хаби за еднократен товар — рече Кастила. — Обаче може би ръководи цяла поредица незаконни операции от този характер и общата печалба е доста голяма, дори и за неговите мащаби? Възможно е също това да му доставя удоволствие, да си играе адреналиново-емоционални игрички със закона и държавата. Има такива случаи, знаеш. Описани са такива хора.

— Има и друга възможност — напоследък дъщерните му предприятия и централи да са позагазили с печалбите и да им е нужна финансова инжекция. И той се е навил да подкрепи незаконни операции като „Императрицата“. За тях няма да плаща и данъци… и все пак?

Замълчаха, в помещението се възцари неспокойна тишина. Пръв се обади президентът:

— Не мога да си припомня друга компания, съперничеща по успех на „Олтмън“ в умението да приобщиш бивши ръководители от всички сфери на живота и да превърнеш в гигантски печалби колективните им умения. Но пък бизнесът и политиката винаги са вървели ръка за ръка. Прибави и военната машина… и какво? Не ти ли напомня за Айзенхауеровото предупреждение да не позволяваме на военнопромишления комплекс да придобива прекалено голямо влияние? Това вече би било рискова опасност и за държавната институция, и за всичко останало… защото ВПК може да стане неуправляем.

— Напомня ми, да, и то само в черна светлина — съгласи се Клайн. — Бивш служител на „Олтмън Груп“ споделил с мой агент, че девизът на компанията е: „Смесвай бизнеса с политиката в нужното съотношение, то ще донесе максимални печалби“.

— Меко казано — кисело откликна Кастила. — Обаче може би именно в това мото се крие и нашият отговор. Изглежда, Макдърмид се движи по този път. За него таван за печалба или богатство не съществува. Парите никога няма да му стигнат. Изглежда е решил да направи бърз финансов удар с „Императрицата“ и да тръгне да гони следващата печалба.

Хонконг

Ранди Ръсел нареди на таксиметровия шофьор да направи пълен кръг по карето между четирите непосредствени пресечки и да спре, когато отново се изравнят с главния вход на „Конрад Интернешънъл“.

Джон Смит тъкмо бе направил „санитарна“ разходка нагоре и надолу по улицата с цел проверка дали вече не го чакат пред хотела. Сега бе застанал на входа и отново се оглеждаше, сетне задоволен от проверката, влезе в хотела. Ранди обаче направи свой, собствен оглед и незабавно забеляза уличния продавач зад количката в сянката. Бе китаец с клетъчен телефон в ръка. И вече бързо говореше в него.

Именно това бе и очаквала — хората на Макдърмид продължаваха да следят Джон. Естествено, не бе повярвала на всичките му измислици, но поне го бе махнала от главата си най-малкото за през нощта. Даде на шофьора адреса на сградата с офисите на „Олтмън Груп“. Сетне набра номер по клетъчния си телефон.

— Савидж — обади се глас отсреща.

— Закова ли Макдърмид?

— Разбира се. Проследих го по цялата верига и обратно до Централата. Качи се на мансардния етаж.

— Екипът на място ли е?

— Да.

— Идвам.

Когато стигнаха на място, Ранди плати на шофьора и се запъти към нисък черен буик, като в ръка носеше коничната си шапка. Отвори вратата и се настани на мястото до шофьора.

— Оттук аз поемам, Алън. Ти влез и се оглеждай за главната Макдърмидова акула. Видиш ли го, просто го следи. Давай.

Нисък и масивен, Алън Савидж едва ли приличаше на оперативен работник на ЦРУ, поне не и на онези, дето ги показват по филмите. Този факт обаче работеше само в негова полза. Сега кимна, излезе от колата и прекоси улицата на път към високото здание. Ранди прескочи скоростния лост и се намести на шофьорското място. И тъкмо в този миг забипка телефонът. Беше Алън.

— Вече? — запита тя.

— Изглежда, Макдърмид е забравил нещо. Тъкмо излиза.

Ранди затвори и проследи с очи фигурата на входа. Запъти се към очакващата го черна лимузина, а от нея изскочи униформен шофьор и му отвори вратата. След малко лимузината потегли, буикът с Ранди — след нея.

Пътуваха в посока към тъмнеещите хълмове под Виктория Пийк. Тук — на по-високото — сградите бяха големи и впечатляващи, градът под тях трептеше в разноцветни светлинки, сякаш помръдва в прекрасен, бавен менует. Отвъд бяха пристанището, съседните острови и целият добре осветен полуостров на Каулон. Светлееха и по-нататъшните нови територии.

Лимузината влезе в алеята на стар, видимо добре поддържан дом в китайски стил, точно над залива Рипълз. Ранди спря на съответното разстояние и изчака Ралф Макдърмид да освободи автомобила. В същия миг от дома изтича висока, стройна жена. Хванати ръка за ръка, двамата потънаха във входа.

Ранди натисна бутона на предварително запомнен номер.

— Май се прибра в топлото домашно гнезденце. Извадим ли късмет, разполагаме поне с два часа. Дай ми Бъргър. Хам, носиш ли нужното?

— Естествено, чудни черни чантички, ей туканка са — приветливо откликна електронният вълшебник Хамилтън Бъргър. — Само да се разкара онзи — асистентът на баровеца — и започваме да си споделяме тайните.

— Само че внимавай. Този път не сме в някое си шибано посолство. Тези тук са повече от експерти.

— Няма да намерят нищичко, обещавам ти.

— Добре. Аз оставам при Макдърмид. Той сега е много зает.

— Ще позвъня, след като сложим гадинките и излезем.

— Трептя от нетърпение — усмихна се Ранди и от китайските си дрехи измъкна напълно американски сандвич с пуешка шунка и сирене.

Похапна, замислено загледана в движението на любовните сенки зад щорите на дома отсреща. Натрапчиво я мъчеше друга мисъл: всъщност Джон защо следи Макдърмид?

През отворената врата зад гърба му светлината падаше върху елегантното, празно бюро в чакалнята на „Донк & Лапиер“, където бе седяла онази екзотично красива китайска секретарка. Джон се върна и заключи вратата, с леки стъпки закрачи към вътрешните помещения. Беше се измъкнал през задния вход на хотела веднага след раздялата с Ранди и влизането си във фоайето. Лесно бе намерил такси и то го бе довело до сградата. Сега бе в черните дрехи, с раничката на гърба, внимателно заслушан в шумовете. Но бе тихо, нямаше и светлини. Офисите изглеждаха напълно празни, както бе и очаквал. Обаче знае ли човек…

Вратата към офисите бе отключена. Влезе, пристъпвайки на пръсти по синия килим. Пред всяко поредно помещение спираше да се ослуша. Така стигна до абаносовата врата на Директора Шарл-Мари Кройф. Е, тук фирменото светилище бе оборудвано с две скъпи, професионални ключалки. След пет опита с най-различни инструменти и многоцелеви шперцове Джон накрая проникна в заветното помещение.

Вътре цареше белезникав мрак, затова запали джобното фенерче. Очите му минаха светкавично по канапето, махагоновото директорско бюро и корабните модели, стенния сейф отляво. Приближи сейфа с една и съща мисъл — по време на посещението му и когато Смит бе споменал евентуалните връзки с китайски компании, Кройф неволно бе отправил поглед именно към него. Интуицията му подаваше надежди, че може би в него има нещо важно във връзка с „Императрицата“.

Сейфът бе компактен, с несложна цифрово-шифрова ключалка. Точно както го бе и запомнил. Сред инструментите си имаше миниатюрна електродрелка. Тя тихичко и ритмично запърпори, докато видиа бургията — производство на спецотдела на Приют едно — безпрепятствено потъна в стоманата. Проби четири дупчици около ключалката, постави предварително подготвените фишечета пластичен експлозив във всяка една и ги свърза с мъничък детонатор. Работейки бързо и безшумно, покри сейфа с шумозаглушителна плоскост и приклекна зад бюрото, заслушан в буйно тупащото си сърце.

Натисна бутона на портативното устройство и взривът — макар и силно заглушен — поразтърси стаята, а звуковата вълна стигна най-малкото до чакалнята. Стиснал беретата в ръка, Смит се заслуша напрегнато. Минаха поне пет минути, прибра пистолета в кобура и се приближи до сейфа. Вратичката бе полуотворена. Извади всички документи, занесе ги на бюрото и бързо ги разгледа.

Спря се на петия — беше писмо, вероятно същото, предизвикало отговора, който бе намерил в сейфа на Юй Юнфу в шанхайския му дом. Адресирано не до Жан Донк, а до директора Кройф и подписано от шефа на „Летящия дракон“ Юй Юнфу. И още по-важно — с копие до Ралф Макдърмид, главата на „Олтмън Груп“.

Все пак заинтересуван, зачете към края. Нищо интересно… макар че към втората страница бе защипан плик. Разгледа го също внимателно — пликът носеше логото на „Донк & Лапиер“, а на него на ръка бе написано:

Толкова време му бе отнело… и безсмислени човешки жертви… но пък ето го резултата! С треперещи пръсти отвори плика, измъкна единствения лист хартия в него и го разгъна.

Не беше декларацията. Зачете се в написаната на ръка бележка, скръцна със зъби и остра вълна на ярост прониза гърдите му.

Подписана бе с инициали: Р.М. Ралф Макдърмид. Арогантно копеле! Знаеше си, нали! Ама пък как…

Замисли се и замръзна. Иде твоят ред…

— Добър вечер, полковник Смит — тихият, копринен глас дойде откъм вратата.

Светлината на тавана неочаквано лумна, обля помещението. Току до прага, но отвътре, стоеше Фен Дун, червеникавата му леко запотена коса мътно блестеше. Изражението му бе сериозно, почти тъжно — като на опечален, — но пък по ъгълчетата на устата му играеше тъничка усмивка на безкрайно и искрено задоволство. Държеше насочено в Джон миниузи. И докато се гледаха като котараци, Фен махна с ръка зад гърба си. В стаята нахлуха четирима въоръжени мъже и се разгънаха във ветрило.

Глава двайсет и шеста

Неделя, 17 септември

Пекин

Стенният уестминстърски тип часовник отбеляза половината час с мек камбанен звук. Ню Цзянсин го чу достатъчно ясно, будните му очи пробягаха по стените на кабинета в периферията на стария район Сичън. Неспокоен бе Ню в този съдбовен момент, душевните му терзания — необичайни за характера му на достоен стоик. Всъщност сега в съзнанието му бушуваше истинска буря. Да изпратят подводница! Експедирането на подводния съд на име „Чжоу Енлай“ да плаши американската фрегата „Кроу“ бе демонстрация на такава колосална глупост, ход толкова престъпно опасен, така изцяло противопоказан на реалните китайски интереси, на Китайската народна република, че Ню просто не бе на себе си от омерзение и ярост.

Огънят в очите му би изплашил всеки, дори и колегите му от върховните партийни органи, привикнали на срещите и заседанията си да имат работа с полузаспалия, дремещ Бухал. Сега се бе превърнал в един нов, непознат никому Ню — вездесъщ и разгневен, енергичен, опасен. Изправи се и закрачи бясно — същински тигър в неголямото помещение. След изненадата вече успяваше да се пребори с първия й шок, разбрал и постепенно анализиращ новосъздадената ситуация. Макар че Гаофан бе успял добре да прикрие машинациите си, в съзнанието на Ню вече нямаше никакво съмнение, че зад решението да бъде изпратена подводница стои Вей.

Този извънредно неразумен ход не само разкриваше на американците, че китайски подводници следят техния Пети флот, а добавъчно, и то астрономично, увеличаваше опасността от въоръжен сблъсък около „Императрицата“.

Когато майор Пан за пръв път докладва съмненията си около Джон Смит, връзката на Ли Аожун с „Императрицата“ събуди у Бухала подозрения, че Вей Гаофан е сериозно корумпиран. Защото Ли бе негово протеже и не правеше нищо без изричното нареждане и благословия на Вей. Стори му се, че от товара на кораба двамата са решили да спечелят една хубава сума, практически малко богатство. А Вей едва ли бе първият поддал се на алчност член на чжуннанхайския елит. Обаче изпращането на „Чжоу Енлай“ обръщаше наопаки тази представа. Едното не се връзваше с другото, смисълът на предположението се изместваше.

Поставил ръце на кръста отзад, Бухала крачеше гневно из малкия кабинет — напред и назад, напред и назад, а всяка стъпка ядно подчертаваше отвращението и беса му. Сега вече бе напълно сигурен, че основен враг на договора за човешките права е тази истинска змия Вей Гаофан. Вей направо го саботираше. И още по-лошо — саботажът бе само част от гнусното му предателство. Всъщност Вей се опитваше да създаде инцидент между Китай и САЩ. Сблъсък от такава величина, дето може да върне човечеството назад към годините на студената война. Към натрупването на нови арсенали с оръжия за масово унищожение. Към класови катастрофи и антагонизъм от рода на Културната революция. Към тотална изолация на Китай, в която страната ще загине, разложена в собствената си жлъч, подклаждана от отново и отново рециклирана омраза.

Ето, такава е целта на подлеца Гаофан, мислеше Ню, отвратен и същевременно уплашен. И не, тук не играеше алчност за пари, тук ставаше дума за жажда за власт.

В този миг на задната врата на кабинета се почука. Бухала закрачи към нея с абсолютно нетипична за възрастта му бодрост. На прага бе майор Пан.

— Влизай — нетърпеливо подкани посетителя си Ню.

Майорът, винаги неспокоен в близост с големите играчи, седна неудобно на ръба на стола, отпуснал възпълното си и подобно на тромава птичка тяло. И наистина приличаше на птичка — напрегната, всеки миг готова да отлети. Интуитивният Пан незабавно бе усетил бурята в душата на Ню. При това го бяха вдигнали посред нощ в Шанхай с нареждане незабавно да отпътува за Пекин. Е, близостта с елита винаги плашеше Пан. Особено близостта с член на Постоянния комитет.

Ню отново закрачи със зле прикриван бяс.

— Какво ново в разследването около американския агент и „Императрица майка“? — попита той.

— Не съм напреднал много, сър — отвърна Пан и проточи врат, за да следи по-добре нервната разходка на Бухала из помещението. — Наложи се да освободим Ли Аожун след разпита. Продължава да твърди, че не знае нищо във връзка с бизнеса и изобщо дейността на зет си, нито пък за изчезването на същия и съпругата му.

Ню се закова на място, занемял.

— Наложило се да го освободите? Защо? Ако става дума за техническа формалност, мога да…

— Не става дума за формалност, сър.

— Тогава за какво?

Пан бавно и извънредно внимателно подбра думите си:

— Струва ми се, че въпросът е бил повдигнат пред генерал Чу. Относно юридическата страна на задържането и разпита на Ли без официално да сме го арестували.

— Някой се е заял за рутинни неща, и то в свързан с националната сигурност случай? И то с генерал Чу? Абсурдно! Кой е повдигнал въпрос?

— Мисля, че от Централния комитет.

Ню се намръщи. Генерал Чу срещу ЦК? Лошо се е получило. Да. И все пак генералът би трябвало да го информира. Значи сега трябва най-внимателно да наблюдава и генерала. То и без това и преди не бе стопроцентово убеден в лоялността му.

Ню отново обърна лице към майора, потискайки гнева и чувството за безсилие. За миг бе забравил за навика на Пан да шикалкави и да не взима страна по какъвто и да е въпрос извън официалните му задължения. Пан смяташе, че така се самосъхранява, и си беше вярно, за това говореше и фактът, че все още е на служба в един от най-важните отдели на ДОБ.

Само че Ню нямаше време за любезни и деликатни разговори. „Императрицата“ влизаше в иракски води в сряда сутринта. А днешният ден — неделя — вървеше към края си.

— Кой от ЦК? — рязко запита той. — Вей Геофан, нали? Познавам си колегите, Пан, така че не увъртай, а ми кажи направо! Ще си остане тук, само между нас.

Пан се поколеба, след малко рече неуверено:

— Мисля, че може да става въпрос и за името, което споменахте.

Сега в гласа му прозвуча лека надежда и той неочаквано запита:

— Да прибера ли Ли Аожун отново, сър? Ще го поставя под домашен арест, а? Поне по всяко време ще знаем къде се намира?

— Не! — мигом отсече Ню, помисли и с по-кротък тон добави — Няма да заработи в наша полза.

Бухала не желаеше да привлича вниманието на Гаофан към успоредното си разследване и изобщо да му подсказва къде лежат подозренията му. Същото важеше и за Пан.

— Засега ще продължиш да го следиш отблизо. Нали не си свалил опашките от него?

Тревожно загледан в Бухала, Пан мълком и бавно поклати глава в знак, че не е преустановил наблюдението.

Направи го така загрижено, че Ню мигом се досети какво го измъчва: Вей Гаофан е притиснал генерала достатъчно силово, вероятно му се бе и заканил. Което означаваше, че Пан е продължил да следи Ли по своя инициатива и сега ужасно го е страх от евентуалните последици. А генералът би желал Пан да действа в правилната посока, само че ако може без неговото знание. Така ставаха нещата в Китай.

Ню от години знаеше, че и Пан работи по този начин и винаги е повече от дискретен. Затова и кариерата му бе вървяла нагоре, имаше поредица успехи като един от най-добрите следователи на контраразузнаването. Формално внимаваше да не нарушава заповедите, а тайно изкривяваше смисъла им, за да получи резултати. Именно това му бе нужно на Ню сега. Затова и в случая Пан бе особено ценен.

— Добре — кимна Ню. — Продължавай абсолютно в същия дух.

— Слушам, сър — отдъхна скрито Пан, отлично разбирайки, че Ню не желае собственото му име да бъде споменавано във връзка със случая.

— Какво друго имаш за мен? — продължи Бухала.

— Продължаваме да проучваме бизнес операциите на Юй Юнфу, но засега не сме открили информация във връзка с полковник Смит.

— Нещо ново относно Юй и съпругата му?

— Засега не, сър.

Сега Ню седна на стола, бе се поуспокоил.

— Имал съм удоволствието да разговарям с Ли Куони на няколко пъти. Тя е жена умна, а и добра майка. Щом не можете да я откриете, може би така си е решила самата тя. Вероятно и тя, и съпругът й се укриват на място, където няма да ги намерите никога.

— Идвало ми е наум — призна Пан.

— Възможно е и друго: баща й да я е скрил, за да не можете да я разпитвате във връзка с делата на съпруга й.

— И до това заключение съм стигнал, сър.

— А може би я крият някои силни хора, а?

На Пан не му се искаше да обсъжда на глас подобна възможност. Знаеше, че и стените имат уши дори и в кабинета на всемогъщия Ню. Но пък не можеше и да откаже, че и това е още една опция.

— Нямаш ли улики, които да подсказват участие и на трета страна в аферата с „Императрицата“? — подхвърли Бухала.

— Само относно белгийската компания, сър, „Донк & Лапиер“.

— Нищо друго?

— Не.

— Но не би изключил такава възможност?

— В едно разследване човек не може да изключва нищо, сър.

— Възхитително убеждение за един контраразузнавач — с похвален тон рече Ню.

Ню внимателно оглеждаше и мислено преценяваше позицията на Пан по всички обсъждани въпроси. И както винаги стигаше до същото заключение: Пан е хлъзгав като змиорка, при него в нищо не можеш да бъдеш сигурен. Лицето му си бе все така безизразно, неутрално и сериозно, очите му — същите. Но пък Ню нямаше голям избор, освен да използва Пан, и то с максимален натиск.

— Продължавай разследването така, както намираш за нужно, майоре. Но от сега нататък първо ще докладваш на мен. Нужно ми е да зная всичко, свързано с пътуването на „Императрицата“, особено във връзка с товара и относно всички замесени в сделката страни. Тук, в нашата страна, и в чужбина.

— Да сте пръв, сър? Слушам, но в случай, че генерал Чу започне да ми задава въпроси, може ли да ми представите това си нареждане в писмена форма, ако обичате?

Ето, майорът отново си покрива гърба, пък и никак не бе странно. Ню почти се засмя. От друга страна, подобна предохранителна мярка би улеснила Пан да оцелее в този свързан с множество рискове случай, да го предпази от идващи от различни посоки и по различни причини опасности. Каква е разликата между един отличен изпълнител и неговия лидер? — запита се Ню. Именно в готовността да се поемат големите рискове. А Пан не бе човек на риска.

В същото време Ню започваше да мисли, че самият той е в опасност, самият той рискува прекалено много като посветил живота си на действия в името на Китай човек… Като упорит привърженик на каузата неговата страна да се превърне в една от най-важните и приятелски настроени към света глобални сили. Още и защото бе готов да пожертва абсолютно всичко, за да спаси своята нация, а и собствените си визии.

— Добре, майоре, ще го имате в писмен вид. Но не бива да го показвате никому, освен в случай на крайна необходимост. Разбираме ли се? — запита с равен глас Бухала.

— Абсолютно, сър.

Ню незабавно написа документ, с който упълномощаваше Пан да бъде негов представител и изпълнител, задължен да докладва за действията си първо и само на него.

Майорът наблюдаваше това действие с безизразно лице, но вътрешно бе ужасно неспокоен и развълнуван. Сетне писмото бе в ръката му, оттам в джоба и агентът се измъкна по същия начин, по който бе дошъл — през задната врата.

Минаваше един часа след полунощ. Пан застана спотаен в мрака и потрепери — зимата в Пекин вече настъпваше. Но трябваше да размисли, беше озадачен, а то си имаше сериозна причина. Ню Цзянсин видимо подозира Вей Гаофан в корупция, най-малкото в корупция… но има и нещо друго. Абсолютно има. Самият Пан вече се досещаше, че между Гаофан и „Императрицата“ трябва да има връзка. Сега даденото му писмо носеше известно успокоение. Поне е под преките заповеди на всесилния Бухал. Е, заповеди, ама пък…

Хонконг

Когато отвори очи, наоколо имаше само мрак. Мрак и мрак, черен, мастилен. Вонеше на мишина, на мръсотия и застояло. Някъде наблизо притича плъх, позна го по изцвърчаването. Джон настръхна, заслушан, очакващ специфичния шум на още ноктести лапи по пода, особените, остри звуци. Но такива не се повториха. Нямаше други плъхове, нямаше гласове, трафик, крясъци на нощни птици…

Някъде пред него се появи мъничка светла точка. Напрегна очи, за да види по-добре тъничкия сноп светлинка. Усети го по лицето си — топъл, дори горещ, но знаеше, че това е само една илюзия, опряна на надеждата. Илюзия и пространствена измама, причинена от абсолютния мрак, безмълвен, далечен, безплътен, без измерения. Просто черен, мъчителен.

Но ето, ето го отново снопчето светлина. Този път разбра, постепенно, адаптирайки се към мрака, че не е илюзия, истинско е. Сега концентрира всичките си сетива и усилия върху него, раздвижи глава и схванатия си врат, отваряше и затваряше очи, докато накрая улови и задържа стаята в някакъв фокус.

Беше поставен на стол, краката му завързани на глезените. Някой в момента завързваше ръцете му отзад, здраво, болезнено. Найлоновото въже се бе впило жестоко в кожата, вероятно на места я бе разкъсало. Светлинката не бе дупка в стената или тавана, а отражение в ъгъла на неголяма сребристо метална кутия, закачена високо на стената. Отражение на светлина, идваща иззад ъгъла, пред Джон и отляво. Помещението бе във формата на буквата Г, столът със самия него бе поставен в дъното на по-дългата й част. Вече ориентиран, се почувства някак си по-добре. Обзе го нещо като еуфория, сякаш отново бе стъпил на твърда земя, сякаш нещата се връщаха в нормалното си състояние и измерения. Сякаш светът бе отново около него, реален и… и тогава всичко си дойде на мястото. Припомни си прибързаната, измамна радост, че е намерил митническата декларация, подписаната с инициалите РМ бележка. Съдържанието й — че декларацията я няма, арогантността на шефа на „Олтмън Груп“… внезапно лумналата светлина, Фен Дун и главорезите му.

Сам си беше виновен. Бе направил една от най-тъпите грешки — така се бе залетял, че бе забравил всякаква предпазливост. Както и преди — всъщност правеше поредица от грешки. При това сега не усещането, че ще умре, го притесняваше най-много. Защото отдавна вършеше все една и съща, фатална по същността си работа, съдържаща именно тази опасност — да си загубиш живота. Винаги бе очаквал това някога да му се случи. Обаче не, не смъртта го плашеше, раздрусан бе от собствения си провал. Провал необратим, защото сега страната му е изправена пред смъртоносна конфронтация без никакви други опции. С мъка долови отварянето на врата някъде отвъд чупката на буквата Г. Блесна светлина, заслепи го за миг. Някой излезе, друг влезе. Когато очите му отново привикнаха с нивото на мрака, пред себе си видя Фен Дун. Бе сам, смръщен.

— Ти ни докара страхотно много неприятности, полковник. Не обичам хората, които ми носят бели.

Говореше почти шепнешком, с глас като от коприна, добре модулиран, равен. Видимо не бързаше за никъде. Пристъпи към Смит с плавни, точни движения.

— Странен цвят на косата имаш — рече Смит. — Нетипичен за китаец…

Добре отмереният удар попадна в лицето му, завъртя го и столът се сгромоляса на пода, а главата на Джон се цапна здраво в дъските. В частицата от секундата между удара и болката схвана едно: Фен е толкова светкавично бърз, че той просто не забеляза движението на ръката му. Агонията бе жестока, усети кръвта, потекла от носа и встрани по лицето. Минаха няколко секунди, през които всичко около него се въртеше, сякаш се носи в облак разноцветни багри.

Сетне очите му се избистриха, нещата си дойдоха във фокус. Болката постепенно утихна, а двама, които така и не бе забелязал, го вдигнаха заедно със стола. Лицето на Фен бе над него, на двайсетина сантиметра разстояние, гледаше го от упор, очите му светлокафяви, кръгли, изглеждат като празни търкалца.

— Това бе само нежно потупване за здрасти, колкото да се концентрираш, полковник — рече Фен. — Досега демонстрираше добри умения и интелигентност. Затова тепърва не се показвай като тъпанар. Няма да губим време в празни дискусии кой си ти и какъв си. Интересува ме само едно: за кого работиш?

Джон преглътна:

— Полковник Джон Смит, лекар по медицина, учен от Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ)…

Вторият удар бе не повече от звучна плесница. Отхвърли главата му странично, но пак потече кръв и ушите му забучаха.

— Теб те няма във ведомостите на никой американски разузнавателен център. Защо? Казвай! Нов таен отдел на ЦРУ ли? АНС? Или другаде…?

С подути, подпухнали устни, които затрудняваха говора, Джон изфъфли:

— Жа койту ши ишкам…

Този път шамарът бе от другата страна. Стаята отново се разлюля, но столът не падна. С мъка загря, че онези двамата държат стола, докато Фен го бие.

— Ти не си обикновен агент — заяви Фен отново. — Къде докладваш?

Сега изобщо не почувства, че устните му се движат и почти не разпозна гласа си:

— А ти кой ши?

Облиза устни, напрегна се, пооправи говора:

— Не си от ДОБ. Кой ти каза, че не съм от ЦРУ или АНС? Макдърмид ли? Някой вътрешен човек…

Последваха два светкавични удара — съвършена комбинация. Мярна му се бяла, изпепеляваща светлина, последва я разкъсваща болка, която го заля, погълна го, сетне потъна в милостив мрак. Нещо далече, далече в съзнанието му повтаряше, че мъчителят му е бил прочут боксьор, професионалист от класа… само че удряше прекалено лошо… прекалено лошо… прекалено лошо… лошо…

Ралф Макдърмид се появи зад Фен Дун.

— По дяволите, Фен! Сега като е в безсъзнание, кой ще ни каже каквото ни трябва, питам те аз? Кажи ми?

— Силен е като бик, я какъв е здрав. Мъжага и половина. Нищо няма да каже, ако не го заболи както трябва, ако не се уплаши от болката, от смъртта, от мен…

— Нищо няма да каже, особено ако вземе да умре.

Фен се усмихна по типичния си, вдървен начин.

— Ето, в това е тънкостта, тайпан. Ако не повярва, че ще го убием, няма и да проговори. Естествено, че ако умре, няма да каже нищо. Но за това става дума — човек трябва да открие фината граница между двете състояния. Моята работа е да го убедя, че съм достатъчно свиреп и безпощаден, за да го убия и без да искам, случайно. Е, като схване, че бруталността ми може неволно да го изпрати на онзи свят, ще пропее. Иначе ще привикне към болката и ще започне да я възприема еуфорично, тогава го пиши бегал…

Макдърмид потръпна от думите, внезапно самият той уплашен от Фен.

— Добре де, ти си експертът по болката.

Фен Дун мигом усети страха в шефа на „Олтмън“ и се усмихна.

— Сега вече разбирате. Ето, този вид реакция очаквам от него. Нищо няма да научим, докато устата му не се скове от удари и бой. Ще посинее, едвам ще говори, едвам ще мисли, но достатъчно, колкото да разберем онова, което искаме.

— Няма ли други методи, не толкова физически? — глухо запита Макдърмид, загледан в разбитото лице на Смит.

— О, ако трябва и до тях ще стигнем. Не се безпокойте. Няма да го убия. Напротив — ще ви каже всичко, което ви е нужно.

Макдърмид кимна. Опасяваше се от непредсказуемостта на този жесток бивш военен, но имаше и още нещо. Най-вече го плашеше усещането, че Фен му се надсмива, и то не само зад гърба, както бе станало и с другия му работодател Юй Юнфу. По онова време обидното му поведение не бе така натрапчиво, защото докладваше за Юнфу пред самия него — Макдърмид. Но по-късно, когато Фен упражни немалък натиск, за да изпратят подводница подир фрегатата „Джон Кроу“, Макдърмид започна да се безпокои здравата.

На този етап вече се изясняваха някои мъгляви досега неща: Фен има сериозни връзки — и във военната област, и в китайското правителство, — и то на ниво далеч над позицията си в живота. Такава, каквато претендираше, че има сега. Може би работи и за някой от китайския елит? Досега Фен твърдеше, че китайските му връзки изпълняват желанията на Макдърмид — срещу възнаграждение, разбира се, — затова американецът с готовност му плащаше големи пари и предпочиташе да пренебрегва грубостта му. Но пък и той — Макдърмид — да не е вчерашен? Да не би да е постигнал финансовото си могъщество, като е пропускал очевидното? Да, Фен има особени връзки. Да, Фен е опасен. Все още съумява да го контролира, но докога? И каква ще се окаже цената за това?

Глава двайсет и седма

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Срещата с правителството мина, Конгресът бе също уведомен за задаващата се криза с Китай. Сега понесъл в ръка голяма чаша с кафе, Кастила се запъти към стола си начело на конферентната маса в ситуационната зала за спешни заседания. Прозорци нямаше, тук бе контролният център за светкавични действия на правителството в кризисни ситуации. Съветът на началник-щабовете присъстваше в пълен състав, някой от министрите, както и всичките цивилни президентски съветници, вече се бяха настанили по местата си, прелиствайки документи, разговаряйки тихичко със съветници и помощници.

Президентът почти не ги забелязваше, а продължаваше да размишлява за може би неизбежната криза. За милионите американци, които вършат ежедневните си задължения и работа, без изобщо да се досещат, че е напълно възможно да ги сполети голяма беда. Като напълно реална война с Китай. Да, защото ако информацията изтече точно сега, както подозираше, че ще стане, току-виж медиите раздухали новината по типичния си начин, разпалвайки неизбежна истерия. Не за някакво оспорвано спортно събитие, не и за секретни операции срещу опасни терористи или дребен локален конфликт в някоя държавица, където има риск за шепа американци — по-малко на брой от загиващите в пътни инциденти през уикенда. Не, не за каквато и да е угроза. Не и за каквато и да е война, а за война истинска — мащабна… която ще изригне като огромен вулкан и ще продължи денонощно, без край и перспективи. А мъртвите ще бъдат стотици хиляди, милиони — синове и дъщери, деца, възрастни. Ще бъдат пометени общество и институции, държавата като цялост. Войници ще пристигат у дома в чували ежедневно, безспирно. Китай…

— Сър? — обади се глас до него.

Беше Чарлс Аурей.

Президентът примига и излезе от унеса. Веднага забеляза погледите на присъстващите — сериозни или строги, ядовити или загрижени. Всички го гледаха очаквателно, напрегнато.

— Извинете ме — рече той. — Привидяха ми се ужасите и призраците на една война в миналото, а може би и в бъдещето. Но не и в настоящето. Някой от вас в състояние ли е да я види?

Множеството лица реагираха според собствените си виждания, вярвания, природа. Някои шокирани, че техният президент и практически главнокомандващ току-виж се оказал пораженец… Да се бои от онова, което може да ги сполети? Други видимо вярваха в решимостта му, не го намираха нито за уплашен, нито за истерично зовящ за кръвопролития, просто виждаха в него лидер волеви, спокоен, подготвен… Сериозен и спокоен в навечерието на неизвестното, днес или утре… Очите на неколцина пък блестяха с тих възторг за предстоящите събития, замечтани за големи подвизи, награди и чест, място в историята.

— Не, сър, всъщност едва ли — тихо отвърна адмирал Броуз, надявайки се, че говори от името на всички. — Никой не може. И се надявам, че няма и да се наложи.

— Амин — побърза да добави министърът на отбраната Стантън с блеснали очи. — Но така или иначе, трябва да се подготвим. Може би ни очаква война с Китай. Е, ще се справим ли?

Последва тишина оглушителна, отговор, в чийто смисъл никой не би могъл да се усъмни. Президентът погледна чашата с кафето, но вече не му се пиеше, а в устата му горчеше.

— Ако разрешите да заявя също и от името на колегите от ВМС и ВВС — осмели се началник-щабът на сухопътните сили Томас Гереро, — отговорът е не. Не сме готови… Практически не сме. Планирали сме, подготвяли сме се, обучавали сме персонала точно за обратното. Нуждаем се от…

Междувременно се изправи генералът от ВВС Брус Кели и го прекъсна:

— Позволете ми, при цялото си уважение, да изразя противното мнение. С дребни изключения, бомбардировъчните ни подразделения са на ниво за всякакъв вид война. Смятам, че се налага да преосмислим някои идеи за тактиката на изтребителните звена, но то по-скоро важи за бъдещето. При нас проблемите са дребни.

— Е, за Бога, казвам ви истината — не сме готови — рязко се противопостави Гереро. — Казвал съм го и преди, повтарям ви го и сега! Армията е съсипана — фигуративно казано, й липсва костно-мускулната система — онези компоненти, от които тя има нужда за продължителна, опасна война лице в лице с противника, и то над безбрежна по мащаби територия с огромно население. Нужна ни е армия гигантска, нужна ни е и национална воля за борба!

— ВМС… — започна адмирал Броуз.

— Господа, господа! — прекъсна го Пауъл-Хил, съветничката по въпросите на националната сигурност, от мястото си срещу президента. — Сега не е време да спорим за по-маловажни неща. Първата ни задача е да стегнем бойната готовност в онова й състояние, в което я имаме. Втората е да задвижим светкавични мерки във всяко отношение, където има нужда.

— Първата ни задача, господа, — обади се Кастила и авторитетният му глас респектира пълно мълчание, — е да предотвратим конфронтацията. Да възпрем сблъсъка, да не го допускаме!

Огледа последователно масата и хората покрай нея един по един със стоманено твърд поглед и продължи:

— Война няма да има. И точка. Ще минем без война. Това е главният ни девиз. С Китай няма да се бием. Убеден съм, че трезвомислещите хора в тази страна също не желаят война. Убеден съм, че и тук не я желаем, затова ще трябва да помогнем именно на трезвомислещите глави.

И отново обиколи масата с очи, сякаш внушаваше на всички присъстващи — един по един, — че в подробности познава мислите им. И намеренията, и мераците на някои от стоящите зад тях икономически и други сили, които не биха желали нищо повече от това тутакси да разпалят скъпоструващ сблъсък, който да развърти милиардни печалби. Е, няма да стане, забравете! — казваше твърдият му поглед.

— От създадената конфронтационна ситуация изход има! — подчерта той и тонът му не оставяше никакво място за спорове.

Някои строги лица в залата му напомниха стара като Съединените щати история. Упоритите каменни физиономии на голяма група поземлени „барони“ от Ню Мексико, на които току-що Конгресът е наредил да удвоят по площ полагаемите се за резерватите на индианците навахо и хопи водни райони.

— Няма ли да успеем да организираме двустранна тайна среща на върха и да обсъдим въпросите лице в лице? — попита Държавният секретар Паджет.

— Среща с кого, Абнър? — поклати глава президентът. — Елитът в Чжуннанхай едва ли ще се съгласи да признае, че има за какво да разговаряме. Или най-малкото няма да се съгласи, преди да е поставил въпроса на обсъждане в Централния комитет. А сетне пък ще трябва да си осигури мнозинство най-малкото осем на едно в Постоянния комитет, което да утвърди решението на ЦК.

— Тогава — обади се отново Гереро с настоятелен глас — нека им изпратим конкретно послание, което ще разберат абсолютно всички там. Нека да гласуваме отпускане на средства за ВВС — за новия изтребител, за новия вид бомбардировач с по-далечен обсег на действие, за армейската артилерийска система „Протектор“. Мигом ще им приковем вниманието. Така ще ги стреснем, че чак гащите ще изцапат. И веднага ще се съгласят на среща на високо равнище. О, да, с подобна надвиснала над главите им заплаха направо ще дотичат на форума, при това за единица време.

В залата се понесе одобрителен шепот. Дори и министърът на отбраната си замълча, видимо съгласен. И все пак изглеждаше загрижен, лицето му побеля, като че бе загубил решимостта си да работи за създаването на по-малка, но далеч по-мобилна и гъвкава бърза армия.

Обади се вицепрезидентът Ериксън:

— Не съм убеден, че именно това е посланието, което би трябвало да изпратим на китайците, генерале. То би имало точно обратен ефект — би ескалирало конфронтацията, вместо да заработи за омиротворяване.

Стантън сякаш възвърна поне част от обичайната си самоувереност и се обади:

— Каквото и да направим, Брандън, най-вероятно само ще налеем масло в огъня. Дори и нищо да не правим, пак такъв ще бъде резултатът. Евентуално по-умерените мерки ще бъдат изтълкувани като слабост, по-мащабните — като заплаха. Затова смятам, че по-скоро демонстрацията на сила, решимост и готовност ще разколебае в тях желанието да упражняват натиск.

Ериксън се поразколеба.

— Възможно е и да си прав, Хари… Но дали утвърждаването на вече съществуващи бойни системи ще бъде възприето като прекалено мащабна мярка…

— Слушайте, всъщност наистина ли желаем да се възвърнем към политиката на взаимното възпиране? И отново да се влачим години и години наред, задържайки статуквото за сметка на огромни субсидии за армията и източване на националната икономика? — обади се Кастила остро. — Да принудим Китай отново да залегне зад Великата си китайска стена и оттам да насочи срещу нас дулата на всички свои оръжия, ракети и прочие? И то тъкмо когато ни е бил даден шанс да направим нещо за подобряване на световните отношения и сътрудничество?

В геополитическия дебат се намеси и адмирал Броуз.

— Господа, смятам, че онова, което президентът може би намира за най-ефективно, е по-лекото решение на непосредствения тактически проблем. Как ще докажем какво носи „Императрицата“?

По лицата на военните и цивилните в залата отново се изписа колебание.

— Добре би било да го докажем — тихо откликна Кастила. — Ти имаш ли предложение как да го направим, а, Стивънс?

— Изпращаме елитен екип тюлени от „Кроу“ да направят таен светкавичен оглед на товара на „Императрицата“ и готово.

— Възможна ли е подобна операция? — веднага запита вицепрезидентът Ериксън. — В открито море? От един кораб на друг?

— Възможна е — увери го Броуз. — Имаме обучени хора, имаме и нужната екипировка.

— Но безопасно ли е? — отново запита Ериксън.

— Е, без риск не може…

— Аз ще попитам за риска от провал? И за човешки жертви? — намеси се и държавният секретар Паджет.

— Е, да, има такъв.

— А да бъдат разкрити? — настоя Ериксън.

— Също.

Паджет енергично поклати глава.

— Това ще бъде изтълкувано като открит акт на нахлуване, дори на агресия, на китайска територия в открито море. Не, не става. Все едно, че сами си търсим повод за война.

Всички закимаха — кой с готовност, кой против, а президентът свали очилата и разтри основата на носа си.

— За какъв процент риск от разкриване става дума, адмирале?

— Минимален, бих казал. Ако изпратим най-добрите с подходящ, изпитан лидер, който разбира, че хората му не бива да бъдат разкрити, каквито и да са обстоятелствата. Но наложи ли се, ще трябва да отстъпи пръв, без да се съобразява с опасността.

Загледан нейде надалеч, президентът отново се замисли за милионите американци от всички краища на страната. Току-виж не след дълго застанали пред телевизори и радиоапарати, ужасено заслушани в новини за кризата и за обявената заплаха с висока степен на опасност. За отиващото по дяволите мирно ежедневие, което никой от тях не би пожелал да пожертва в името на една напълно ненужна война. Отново усетили президентското състояние, военните и цивилните съветници като по обща команда извърнаха лица към Аурей, сякаш той можеше да чете какво става в съзнанието на Кастила.

— Сър? — предпазливо се обади президентският помощник.

Кастила трепна, кимна с глава, но то бе повече на себе си, отколкото на околните. Във всеки случай не бе изпуснал нишката на разговора.

— Ще помисля по твоето предложение, Стивънс. То съдържа възможно решение на проблема. Междувременно искам да уведомя всички вас, че от известно време провеждаме разузнавателна операция, която може би ще помогне да избегнем кризата.

Изправи се и добави:

— Благодаря на всички. Скоро ще се съберем пак. Дотогава настоявам: моля, огледайте си секторите, приведете ги в максимална готовност. И още: очаквам спешни доклади относно вашите виждания — как да действаме спрямо Китай, от една страна. От друга: кога и как ще бъдете напълно готови за евентуален мащабен конфликт.

Неделя, 17 септември

Шанхай

Вей Гаофан бе в личния си мерцедес, наслаждаваше се на кубинска пура — истинска „Коиба“, и на неотдавнашния си триумф над Ню Цзянсин. Ха-ха, ситуацията си бе дошла точно на мястото — китайската подводница „Чжоу Енлай“ отдолу, подготвила торпедата, отгоре — американската фрегата „Джон Кроу“ със смешните си ракети. Сега този „реформатор“ Ню ще види колцина от ЦК ще се отзоват на призивите му да подпишат унизителния договор за т.нар. човешки права и да следват разрушителния курс, по който той иска да поведе Китай. За Вей думата реформатор означаваше нещо много грозно: подлизурко, изобщо ревизионист и капиталист!

Мерцедесът бе спрял в странична пряка в района Чаннин. Отделен от предната седалка и охранителя там с непробиваема от куршуми стъклена преграда, Вей внимателно оглеждаше осветената единствено от къщните прозорци улица. Чакаше шофьора и втория бодигард да се върнат от задачата си.

Гаофан не обичаше да оставя проблемите нерешени или висящи, дето има една дума. Ето, както в случая с Ли Аожун и дъщеря му. Никакви такива! Просто трябва да ги измъкне от скривалищата и да се отърве от тях. Иначе няма да бъде спокоен, още по-малко сигурен. Планът му съдържа рискове, вярно е, а и Ню не е глупак. Най-малкото глупак — може би множество други неща, не и това.

Веднъж да затвори устата на Бухала, пък сетне останалите от Постоянния комитет ще се вслушат в думите му…

Ето! Стъпките се приближаваха. От края на уличката се зададоха шофьорът и бодигардът, наближиха, влязоха в колата, първият вдигна слушалката за вътрешна връзка.

Докладът му прозвуча ясно от говорителя:

— Другарят Ли си е у дома, както бе казал, но никъде не забелязахме признаци за присъствието на дъщеря му, господарю. Поне не и скорошни. А децата й са в съседна, по-малка къща, заспали с бавачката.

— Навсякъде ли претърсихте?

— След като му дадох лекарството, Ли мигом заспа дълбоко, другите вече спяха. В околния двор и прилежащите постройки няма никой друг. Навсякъде прегледахме най-внимателно. Както наредихте.

Шофьорът се извърна и погледна началника си през стъклото.

— Но има нещо друго…

— Какво? — стресна се Вей.

— Хора от ДОБ. Лично майор Пан Айту и негов екип.

— Къде са?

— Навсякъде, без дома. Установили са пълно наблюдение, изцяло дискретно. Някои на улицата, други в коли.

— Наблюдават къщите, а?

— И Ли Аожун, сър.

Наблюдение значи, замисли се Гаофан и се размърда неспокойно. Но Пан никога няма да се осмели да действа срещу неговите интереси… освен ако, разбира се, някой не го е изпратил с изрична задача. Като Ню например. Ню, а? Много бе възможно Бухала вече да е разбрал, че той — Вей — е понатиснал тук и там, за да пуснат Ли Аожун от следственото. Гневно разтърси глава и се ядоса. Ами да, то цялата работа на това смърди! Този либерал Ню отново си е пъхал носа в неговите дела.

Изведнъж клетъчният телефон иззвъня. Стори му се така силно, че се стресна и чак залегна на седалката, сякаш някой стреля отвън. Бързо се усети и се разгневи още повече, сега на себе си. Много се е изнервил напоследък, това не е на хубаво. Пък нали и лимузината е бронирана, дявол го взел! Натисна бутона и изръмжа:

— Кой!?

— Хванахме Джон Смит — каза гласът на Фен Дун.

— А! Къде? — Гаофановият гняв мигом се изпари.

— В Хонконг.

— За кого работи?

— Все още не си е казал.

— Намерил ли е доказателства за товара? И най-важното — изпратил ли ги е във Вашингтон?

— Доказателства вече изобщо няма. Следователно няма какво да изпраща — учтиво разясни Фен и разказа как е заловил американеца, как Макдърмид лично унищожил декларацията, а в сейфа оставил бележка за Смит.

Настроението на партийния ръководител се подобри драматично. Не че одобряваше мелодраматичните дивотии на онзи Макдърмид, ама пък какво му пука на него самия, я! В крайна сметка нещата се движат именно в негова полза.

— Побързай с разпита — нареди Вей. — Разбери какво знаят на този етап американците, а онзи го ликвидирай.

— Естествено.

Гаофан си представи усмивката на Фен Дун. Познаваше я отлично — не бе човешка, а като боядисана на лицето на дървена кукла. Фен бе негов човек, ама… Потисна неволното потрепване и изключи телефона, сетне се замисли върху току-що наученото. Сега вече няма начин Бухала да получи доказателства за товара на „Императрицата“. Сътрудничеството му с американците ще се окаже безплодно, а и пред Постоянния комитет няма да може да докаже нищо.

Отлично се подреждат нещата. О, да! Дори повече от отлично. „Императрицата“ ще достави товара, Вей ще си получи печалбата… както бе ставало много пъти и в миналото, с други съдове, с други видове незаконен товар. А пък ситуацията може и да се самовзриви… е, тогава ще се получи още по-добре — в такъв случай той самият печели още повече. Поглади се по търбуха със задоволство, сякаш току-що бе пирувал с печени в мед фазани.

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Кастила и Клайн си шушукаха в една от гостните при заключени врати, почти допрели глави. Стояха пред прозорците, точно над моравите на Белия дом. Президентът му описваше срещата в ситуационната зала с министри, военни и цивилни съветници, Съвета на началник-щабовете.

— Може би ще се стигне до съвета на Броуз за тюлените, сър — каза накрая Клайн с наведена глава.

Кастила се сепна, лицето му потъмня.

— Случило ли се е нещо междувременно? — запита, а думите му увиснаха тежки, уморени и нищо чудно — вече дни наред почти сам носеше цялата тежест на ситуацията.

Сега заприлича на човек обречен, очакващ най-лошото, готов почти за всичко.

— Изглежда, загубихме полковник Смит.

— О, не! — дълбоко пое дъх президентът. — Какво е станало?

— Нямам точна идея. При последния разговор той тъкмо отиваше в „Донк & Лапиер“ с намерение да проникне и разбие сейфа…

Наложи се да се връща назад и да разкаже на Кастила по-ранните действия на Смит около проследяването на Макдърмид, капана в онази сграда, намесата на Ранди Ръсел.

— Агент Ръсел, а?

— Не помните ли? Тя е изпратеният от Арлийн заедно с Кот агент в Манила, където той се срещнал тайно с Макдърмид в скъп публичен дом. И Смит докладва за нея.

— О, да, сега си спомням. Сетне какво стана?

— Смит поиска специални материали за проникването и отварянето на сейфа. Цялата тази операция едва ли му е отнела повече от час. Максимум 90 минути. А сетне изчезна.

— Значи дори и да е имало още едно копие в сейфа на „Донк & Лапиер“, вече и то е унищожено?

— При положение, че Смит е убит или заловен, смятайте, че е точно така.

Кастила си погледна часовника.

— Колко време можеш да му дадеш още?

— Алармирал съм всичките си местни хора да търсят. Час, два… три, сетне ще взема крайни мерки. Винаги е възможно да е заловен, все още да го разпитват. Да издържи на разпит с мъчения. А местните да го намерят и освободят. Обаче…

— Обаче декларацията така или иначе няма да получим?

— Да, Сам — Клайн изостави официалността и заговори с приятеля си от млади години. — За съжаление вероятно са я унищожили.

— А Смит е мъртъв.

Клайн сведе очи и отвърна с напрегнат глас:

— Виж, за Бога, надявам се да не е така. Но е много вероятно.

Президентът закима, раменете му сякаш увиснаха.

— Добре, но не унивай, Фред. Винаги има начин. Ще намерим друг изход.

— О, да, разбира се.

Известно време мълчаха и тишината отлично издаваше фалша на изразения и от двамата оптимизъм.

След малко Клайн тихо настоя:

— Моля за пълен достъп до информацията на ЦРУ, получена от агент Ръсел и нейния екип.

— Ще говоря с Арлийн.

Клайн кимна, сякаш повече на себе си.

— Изглежда, ще има смисъл да опитаме операцията с тюлените. Разкрият ли химикалите, май е най-добре да превземат кораба и да ги изхвърлят зад борда, преди подводницата да ги е усетила… така радикално разрешаваме проблема и няма да има значение…

— Че декларацията е унищожена и че Смит е мъртъв ли? Винаги ли е такава съдбата на хората, които ти вършат работата?

Клайн наведе глава, но бързо вдигна очи и твърдо възрази:

— Имах предвид окончателната загуба на декларацията, не и смъртта на Джон, Сам. Но в крайна сметка да, Сам, така е — рано или късно това се случва на повечето от нас.

— Шпионаж… сигурно е ужасна работа — подметна президентът.

— Донесох ти лоши новини, Сам, съжалявам.

— И аз, Фред. И аз. Но ти благодаря, стари приятелю. Е, довиждане.

Клайн излезе, Кастила остана още дълго време, загледан в зелената трева отвън, смълчан. Знаеше какво трябва да нареди, но не му се искаше, нито му бе комфортно да го направи. Мразеше Да издава заповеди на когото и да било да рискува живота си за родината, както се казва в старото патриотично клише, макар и да знаеше, че именно това се очаква и от него, и от останалите длъжностни лица. Всеки с дълга си — за каквото е бил избран, каквото е поел да върши. И той бе участвал във война и знаеше, че никой не отива доброволно или с радост на смърт. Но имаше още нещо: надеждата умира последна.

Въздъхна дълбоко. Всъщност въздъхна ли или си пое въздух? И пак се хвана за телефона.

— Свържете ме с адмирал Броуз!

След половин минута телефонът иззвъня и адмиралският глас избумтя в ухото му:

— Слушам ви, господин президент.

— Колко време ти е нужно да качиш екипа тюлени на „Кроу“?

— Но те са си там, сър. Позволих си тази свобода.

— Така ли? Е, добре тогава. Предполагам, че не си първият командир, направил подобно нещо зад гърба на неспособния си да вземе бързо решение президент.

— Не, сър, не мисля така. Мога ли да попитам сега взел ли сте решение?

— Затова ти се обаждам.

— Ще действаме ли, сър?

— Да. Ще действаме.

— Ще предам заповедта ви.

— Не искаш ли да знаеш защо, Стивънс?

— Не ми е това работата, г-н президент.

— Добре… и, адмирале… — поколеба се за миг Кастила. — Дръж ме в течение.

— Слушам, сър. Каквото науча, на секундата ще го знаете и вие.

Затвори телефона и неочаквано в паметта му се завъртя спомен за четен преди доста години в биография на Ото фон Бисмарк цитат. Само че как беше точно? Нещо в смисъл, че… една личност придобива морална стойност в мига, когато реши, че е способна да умре за принципите си… Е, той поне не си рискува живота за принципите си, но пък рискува бъдещето си, което не е чак толкова важно, много по-важно е бъдещето на страната му. Това може би не е достатъчен ангажимент в очите на онези строги и старомодно взискателни прусаци, но пък на него тежи достатъчно.

Глава двайсет и осма

Неделя, 17 септември

В Арабско море

Напрежението ядеше отвътре неголямата група кадрови офицери на „Джон Кроу“. Не ставаше дума за конвенционална бойна тревога, която често се оказва фалшива — я повреда в двигателите, я аварирал, търсещ помощ съд в открито море. Не, тяхното бе съвсем друго. Една грешчица и в резултат не само губят живота си, а и стават причина за война.

В комуникационния център командирът Червенко тъкмо приемаше заповедите на адмирал Броуз. Слушаше целият превърнат във внимание, а присвитите му от години взиране в бурното море очи сега приличаха на лазерни снопчета.

Накрая свали слушалките и се обърна към капитан трети ранг Гари Козлов.

— Действайте.

— Слушам — отвърна Козлов.

Не бе изненадан, отдавна бе познал, че именно така ще стане. Сега само запита:

— Готов ли е хеликоптерът?

Козлов бе от онези изключителни тюлени, за които шаблонизираното служебно арго казва: само мускули и мозък. Висок, жилав и безкрайно горд с професията си, вършеше всичко динамично и прецизно. Присъствието му в центъра бе като сноп бляскава светлина, успокояваше и вдъхваше на присъстващите спокойствие и надежда.

— Имате го след десет минути.

— Ще сме готови.

Червенко кимна, не се и съмняваше.

— Запомнете, капитане, мото номер едно на мисията — пълна тайна: не сте били там. При първия знак, че ви подушват, и изчезвате!

— Слушам, сър.

— Тук ще следим и подводницата, и „Императрицата“ всяка секунда, изкъсо. Подуша ли нещо накриво, мигом ви изпращам сигнал за отказ. Радиовръзката няма да прекъсваме, разбрано?

— Тъй вярно, сър.

— Късмет, Гари!

— Благодаря, Джим — Козлов се усмихна. — Чудна нощ за чипкане, а?

На тъмната палуба го очакваха четиримата му тюлени — целият екип, — облекли костюмите, готови. Щом се появи, наскачаха и го заобиколиха. Козлов грижливо огледа екипировката им.

— В изправност ли са магнитните котки?

В ответ получи колективно „тъй вярно!“ и нареди:

— На хеликоптера!

Закрачиха назад към кърмата, където бе машината — „Сийхоук“ SH-60, откроила тъмен силует на фона на хоризонта, прилична на гигантска хищна птица. Вятърът бе лек, понесъл фин дъх на дизелово гориво и морска сол. До хеликоптера, готов за операцията, закачен за спускателни механизми, лежеше специализиран боен сал на име „Зодиак“, каучуков, със свръхмощен електродвигател и хиляди специфични приспособления.

Петимата качиха сала и наскачаха в машината, двигателите зареваха и голямата птица бързо набра височина, сетне плавно зави вляво. Със загасени светлини, тя мигом се сля с нощния мрак и чернеещото долу море и се устреми към „Императрицата“ — на около десетина мили отпред. Вятърът засвистя около нея, разсичан от мощните витла.

Ушите на водача бързо привикнаха с шума и той се взря в разбунената вода отдолу. Обхвана го странно безпокойство, а то не бе типично за него. Обучен ли си както трябва, знаеш, че и ти, и твоите момчета ще се справите отлично. Защото в тяхната професия подготовката е единствената гаранция за успех. Само че днес за пръв път използваха нов модел на „Зодиак“ и нов тип катерачи — магнитни котки, разработени специално за работа от хеликоптер при тайна абордажна операция на движещ се в морски условия съд. Познаваха си задачите, владееха екипировката, обаче не бяха имали достатъчно време да изпипат всичко за работа в един наистина опасно комплициран сценарий.

Козлов имаше пълно доверие в хората си и вяра в самия себе си. Иначе не ставаше за тюлен. И все пак… Отърси се от мрачните мисли и отново се взря надолу. Вече наближаваха „Императрицата“, всъщност бяха почти над нея, движейки се точно по план във времето и пространството. Корабът плаваше с не повече от десетина възела в час. Козлов ясно различаваше товарите на частично осветената палуба с обичайните въжета, приспособленията, люковете на трюмовете. На мостика забеляза и трима китайци, но по дрехите не можеше да познае кой е офицер и кой — обикновен моряк. Ако изобщо имаше офицери, разбира се. Но и тримата сочеха хеликоптера с гневни физиономии и това отново го разтревожи. Нямаше ли да открият огън?

По план хеликоптерът симулираше разузнавателна операция отблизо — внимателна, без стрелба, без заплахи. Огледа лицата на хората си — всички те се бяха взрели в мостика. Всички се питаха каква ли ще бъде реакцията на китайците?

Двамата долу продължаваха да гледат, третият натисна лоста на сирената. В ответ хеликоптерът се поклати вляво, сетне вдясно — морският поздрав и еквивалент на „махане с ръка“. Китаецът пусна лоста и размаха юмрук с широко отворена уста — вероятно бълваше поток псувни.

Козлов хареса жеста. Изглежда, моряците се бяха хванали на въдицата за безобидното разузнаване на американския хеликоптер. Тюлените се засмяха тихичко, духът на екипа се повдигна. Машината форсира и направи широк страничен завой, сякаш се отдалечава, но всъщност изпреварваше кораба.

— Готови? — прозвуча гласът на пилота в слушалките на Козлов.

Командирът огледа екипа — отвърнаха му като един с вдигнат нагоре палец. И той откликна:

— Готови! Спускай!

Машината снижи към вълнуващото се море и увисна почти над него, пилотът се опитваше да минимализира вибрациите. Тюлените изтласкаха зодиака навън, а операторът на електроскрипеца го спусна във водата. Екипът наскача в морето — един по един. За миг Козлов реагира по типично двойствен начин: шок при сякаш безтегловното увисване над водата, но и с желязното спокойствие на професионалист в позната стихия.

Салът подскачаше на не повече от десетина метра от него. С мощен кроул командирът запори черната, непроницаема вода. Пръв се качи на съда, след него и другите. Включиха електродвигателя и се устремиха към приближаващата се „Императрица“. Най-безопасна за съвременен абордажен заход е предната корабна част, тук рискът тюлените да попаднат под витлата е минимален. Този е и най-бързият начин — съдът сам се приближава към вас.

Корабът се извиси и сякаш се надвеси над тях, а хеликоптерът отново закръжи отгоре му, за да отвлича вниманието на екипажа. Козлов виждаше част от грамадите товар на палубата и бързо заизчислява наум, като в същото време ловко променяше посоката на зодиака. Сега се движеха успоредно на съда, недалеч от носа му. Под закрилата на мрака и хеликоптерната маневра лидерът поведе сала към борда, а тюлените подготвиха магнитните котки. Ако всичко вървеше добре както досега, щяха да излязат на тъмната предна палуба, откъдето да започнат претърсването.

На фрегатата капитан Червенко нетърпеливо изчака кацането на хеликоптера. Пилотът го направи перфектно, а командирът затича към кабината, навел ниско глава под все още въртящите се витла.

— Добре ли мина? — извика с все сила.

— Идеално, сър! Те са на място.

Червенко отдаде чест с два пръста и затича обратно към комуникационния център. Влезе и незабавно отправи поглед към Боум, който не отделяше очи от радарния екран.

— Улавяш ли зодиака?

— Съвсем не, сър. Прекалено е малък.

— Хейстингс, чуваш ли нещо?

— Само нашите витла и подводницата — продължава да ни следва, сър. Няма начин да чуя електромотор, и то под носа на товарния съд. Дори и да е много мощен.

Червенко доволно поклати глава.

— Добре. Може би момчетата ще се справят.

Закрачи към изхода, но се поколеба и спря.

— Внимавайте повече от всякога! Особено какво прави „Императрицата“ и…

— Сър! — обади се Хейстингс от сонара с напрегнат глас. — Подводницата! Китаецът се приближава. Много бързо. Вече е до нас!

Червенко грабна слушалките и ги притисна към ушите си. Подводният съд наистина бе съвсем близо и продължаваше да скъсява разстоянието.

— Някой друг да улавя нещо?

Тутакси се обади друг оператор от сонарния екип.

— Зареждат, сър! Торпеда с активирани бойни глави.

Червенко се извъртя към радиста.

— Предай да прекратят мисията!

Младежът грабна микрофона и завика:

— Прекрати мисията! Прекрати мисията! Прекрати…

Зодиакът бе на не повече от метър от извисяващата се над него стоманена грамада. Задачата на екипа бе равностойна на изкачване по небостъргач, само че този небостъргач се люлееше ужасно, пък се и движеше. Козлов правеше всичко възможно да не ги привлекат опасните вихри около борда и салът да не се забие в него със скорост, по-голяма от нужната. Загубата на ориентация, изненадващите течения и вихри непосредствено до борда са смъртоносни врагове — Козлов отлично знаеше това. Но пък тюлените бяха обучавани да се ориентират отлично при всякакви ситуации, да изчисляват точно заход към движещ се обект.

Доближи сала още мъничко, пръски пяна заваляха в лицето му, тук отблъскващо вонеше на машинно масло и метал. Без да чака специална заповед, старшият тюлен се присегна и залепи за корпуса първото скачващо магнитно устройство — то мигом укрепи позицията на сала покрай съда. Успя от първия път, макар че вихрите изхвърляха прекалено много вода върху екипа. А първият тюлен вече се катереше — черна сянка, същински паяк, устремен към върха на монолита. Изкачил определено разстояние, той махна с ръка, закатери се вторият, след малко и третият…

От сала Козлов ги гледаше с гордост.

Нощта бе техен съюзник… хеликоптерът бе създал нужната дандания над кораба… скачването бе почти съвършено… всичко говореше за успешно развитие на операцията.

Позволи си кратка усмивка и активира своите котки. Те мигновено залепнаха. Екипировката работеше чудесно и той тръгна нагоре в мига, когато първият тюлен стигна палубата.

Внезапно миниприемникът запищя в ушите му:

— Прекрати мисията! Прекрати мисията! Прекрати миси…

Всичко в него крещеше да продължава нагоре, но волята на командира изключи тази опция. Напрегна цялото си същество, повтаряйки старата максима: отстъплението е също успех…, а в този напрегнат миг тя просто звучеше абсурдно.

Превключи радиовръзката и призова момчетата:

— Прекрати операцията! Слизай! Връщайте се, по дяволите…

Тюлените се плъзнаха надолу по корпуса, сръчно манипулирайки прилепващата сила на ръчните и крачните котки. Гледката бе впечатляваща, дори красива — координация, сила, ловкост и бързина. В същия миг, обезпокоен за първия си боец, вече стъпил на палубата, Козлов отправи поглед нагоре. Къде е старшият?

Не минаха десетина секунди и тюленът се появи. Слезе като пожарникар по намазана с грес тръба, с вкиснато изражение, макар и да се опитваше да го прикрива. В мига, когато краката му допряха зодиака, един от другарите му го изтегли навътре, друг дезактивира скачащото устройство, а Козлов поведе сала в обратна на кораба посока. Изтеглянето стана в борба с могъщите вълни и силата, която влечеше зодиака към корабните витла. Тюлените мълчаливо наблюдаваха бавно смаляващата се „Императрица“. Очакваха на борда й да лумне прожектор, но това не стана, след минутка Козлов облекчено въздъхна. Е, поне тази част на мисията бе напълно успешна: на борда на „Императрицата“ така не ги и усетиха.

Форсира двигателя и насочи сала към „Кроу“. Сега тюлените започнаха да мърморят.

— Какво, по дяволите, стана?

— Тъкмо се бяхме качили!

В себе си Козлов бе повече от съгласен, но пък бе и командир.

— Заповед, хора, заповед — сурово рече на глас. — А ние изпълняваме заповеди, нали?

Червенко стоеше наведен над Хейстингс, поел втората слушалка, напрегнато заслушан. Веднага усети забавянето на противниковия съд. Прав ли се бе оказал?

— Подводницата изостава, сър. Дистанцията се увеличава — преглътна Хейстингс.

Обади се радистът.

— От мостика съобщават, че зодиак се прибира. Капитан Биенас забавя, за да прибере тюлените.

— Китаецът е вече в старата позиция, сър — без да крие облекчението в гласа си, рече сонарният оператор.

Червенко се покашля, изпусна въздух. Такъв вид емоции си позволяваше пред подчинените. Всъщност последните няколко часа направо му бяха изпили силите. Огледа лицата на моряците наоколо, знаеше, че и при тях е било същото. Той поне зад гърба си имаше дълъг стаж и многогодишен опит.

— Добре, хайде сега с общи усилия да анализираме ситуацията: как стана така, че дяволската подводница усети кога точно да ни заплашва? Именно когато тюлените започнаха операцията. Хейстингс, ти кажи пръв!

— Няма начин да прихванат сонарно нито зодиака, нито хеликоптера, сър, сигурен съм.

— На „Императрицата“ нали са видели хеликоптера? — обади се Боум. — Не е толкова сложно.

— Това може да е причина — съгласи се Червенко, но в главата му се завъртяха други мисли и той побърза да каже: — Добра работа, момчета. Продължавайте да си държите очите и ушите нащрек. Усетите ли нещо отново, веднага уведомявайте мостика и мен.

Забързан към кабината за личен контакт с Вашингтон, командирът си казваше, че е абсолютно невъзможно на „Императрицата“ да са засекли екипа тюлени в нощни условия, и то в морето. На кораба са видели само хеликоптера. Единственият начин китайците да знаят кога да извършат заплашителната маневра и така да спрат качването на тюлените е, че са знаели предварително за операцията. Някой ги е предупредил. Някой, и то от Вашингтон.

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Президентът стоеше пред прозорците на Овалния кабинет и гледаше към Розовата градина. Беше с гръб към силно притеснения адмирал Броуз.

— Значи операцията се провали?

— Китайската подводница е направила заплашителни маневри, сър — вдървено прозвуча адмиралският глас. — Заредили са торпеда с активирани бойни глави. Знаят, че няма начин нашите на сонарите да не ги чуят. Капитан Червенко е на мнение, че са знаели за операцията и че появата на хеликоптера означава началото й.

— Значи някой ги е предупредил? От нашите тук ли?

— Така изглежда, сър — наведе глава Броуз.

Поведението му подсказваше, че президентът трябва да знае повече от него. Броуз не бе включен в брифингите за изтичането на информация и възможните в това отношение канали. Най-знаещите хора бяха може би директорът на централното разузнаване и Фред Клайн. Така поне смяташе адмиралът.

— Добре, благодаря ти, Стивънс.

Адмиралът понечи да излезе, но се спря.

— Сега какво ще правим, сър?

Този път Кастила се извърна, силуетът му изпъкна на фона на светлеещите прозорци.

— Продължаваме както преди. Готови във всички отношения, с увеличено присъствие в азиатски води, и то на бойна основа.

— А, сетне, г-н президент?

— Сетне ли? Ще изчакаме китайците да направят първия ход.

— „Императрицата“ влиза в иракски води в понеделник сутринта наше време. Вторник по тяхно. Днес е събота, значи разполагаме с ден, може би ден и половина — продължи Броуз, без да отмества очи от Кастила. — А нещата си бяха зле дори когато имахме и цяла седмица.

— Зная, адмирале, зная.

Броуз долови непроизнесения на глас укор и наведе глава.

— Извинявайте, г-н президент.

— Няма нужда да се извиняваш, Стивънс. Провери дали твоите хора са добре, похвали ги. Нали няма пострадали?

— Мисля, че не, но пак ще проверя. Когато говорих с Червенко, те все още бяха в морето, но в непосредствена близост. Реших, че незабавно трябва да ви уведомя.

— Правилно си решил, благодаря ти.

Броуз излезе, президентът остана прав. Чак сега си позволи да въздъхне тежко. Вдигна слушалката на синия телефон — пряката, обезопасена линия с централата на Приют едно.

Клайн отговори мигновено:

— Да, г-н президент?

— Наложило се е тюлените да прекратят мисията — рече Кастила и преразказа доклада на Броуз. — Някой е уведомил китайците. Командирът Червенко е убеден в това.

— За Кот ли говорим?

— Не. Изпратих го със специална мисия в Мексико, само и само да го държа извън Вашингтон. Със сигурност е извън играта в този случай, а ЦРУ го наблюдава непрекъснато, просто за всеки случай…

Кастила замълча, отново почувствал гняв и отвращение при спомена за предателството на Кот. Изтичането на важна информация по негова вина на няколко пъти бе причинило неизмерими щети и президентът смяташе да му потърси нужната отговорност. Но все още бе рано. Нямаше полза да предупреждават противника.

— Тъкмо мислех да уведомя Арлийн Дебоу, че пробивът във връзка с тюлените е тук — във Вашинтгтон. И сега очевидно не можем да виним Кот, значи има и други… ти разбра ли нещо за Джон Смит?

— Страхувам се, че не — отвърна Клайн. — Ще изчакам само още 50 минути и ще вдигна обща тревога.

— Да се надяваме, че ще го намерят… все си мисля, че има още надежда и за декларацията. В тях ни е последният шанс.

— Какво ви каза Арлийн относно Макдърмид? Обещахте ми пълна информация за действията на Ръсел?

— Отново лоши новини. И Ръсел е изчезнала.