Аферата „Олтмън“

Глава двайсет и девета

Хонконг

Двамина довлякоха извиващата се в ръцете им китайка в селски дрехи и я захвърлиха на пода пред стола, на който бе завързан мъж с увиснала глава. Ръцете му бяха стегнато закопчани на гърба, лицето му — подуто и окървавено, краката му — боси. Въздухът в стаята видимо не достигаше.

— Хубавичко го огледай — каза единият на кантонски диалект. — И като те разпитват, помни — траеш ли си, и ти ще се докараш на същото дередже.

Облечена в подобни на пижама дрехи, селянката се сви на кравай на пода и замига като уплашен до смърт човек. Мъжът я изгледа, завъртя глава и почука чело. Сетне се спогледаха с другия и излязоха.

Още като чу изщракването на ключалката, Ранди ядно завъртя очи и побърза да огледа помещението. Два широки прозореца, единият отпред, другият отзад, закрити с дебели пердета. Сутрешната светлина вече проникваше лекичко, но само по контурите. Иначе не се и помръдна, защото бе сигурна, че отнякъде я наблюдават. Спря поглед върху Джон и възлите по въжетата, с които бе завързан. По дяволите! Хванали са го, че и вече здравата са го обработили.

Беше се натъкнала на много повече неща, отколкото в Ленгли (пък и тя самата) бяха изобщо подозирали. Ясно, че Макдърмид е главна част от задачата, по която работеше Джон. От опит и мъничко статистика знаеше, че появи ли се някъде зет й, то почти неизбежно е във връзка с изключително важни събития.

Ленгли невинаги бе на такова ниво, на каквото работеше зет й — минали бяха славните за ЦРУ дни. Докато неговият работодател стопроцентово действаше на най-високите възможни нива на федералното правителство, нищо че самият Джон винаги се е правил на дръж ми шапката. Това значеше още, че оркестрираните от Макдърмид ходове са, изглежда, само върхът на някакъв военен или политически айсберг. И ако бе права, то, изглежда, задачата й придобиваше съвсем нови измерения.

Надяваше се местният й екип досега да е разбрал, че са я заловили, докато следеше поредните Макдърмидови любовни приключения. И че вече подготвят измъкването й. От друга страна, знаеше, че в нейната професия сигурност не може да има за нищо.

Изви се на пода и ужасено закри очи с ръце, продължавайки играта с невидимите наблюдатели. Трябваше бързо да намери начин да се измъкне без чужда помощ. Същевременно в никакъв случай не бива да им даде да разберат, че с Джон се познават или че работи в Ленгли — без значение колко и как я измъчват.

Сякаш прочел мисълта й, на прага на внезапно отворената врата застана самият Макдърмид, а след него и Фен Дун. Но над нея се наведе не Фен, а американецът и гневно запита, при това на английски:

— Защо душиш след мен? Шпионираш ли ме? Най-добре си кажи, за да не изгниеш в някой от вашите правителствени затвори.

Тя напрегна воля да остане напълно неподвижна. Лежеше в селските си дрехи, по лицето й не помръдваше и мускулче, сякаш от английския не разбира нищо и си няма идея за какво й говорят.

Фен я срита в ребрата, а тя записка, протестирайки на китайски, и се затръшка по пода като подлудено от страх просто селянче.

— Не е от този край — каза Фен на английски. — Говори диалекта на северняците и на някои области край Пекин.

Отново я срита и превключи на китайски:

— Какво правиш тук, а, селяндурко? Много си далеч от дома. Какво търсиш в Хонконг?

Ранди отново изписка. Добре играеше ролята на дребно, незначително селянче, ужасено от гнева на силните.

— По нашите земи работа няма, няма хляб… — запищя тя и отново зарева. — Затова съм тръгнала за Гуанчжоу, ама парите тук са повече!

— Какво дърдори? — запита Макдърмид.

Фен преведе.

— Известна история. Милиони напускат родните земи да търсят прехрана в големите градове.

— Милионите не ходят по петите ми — тросна се американецът. — Защо ме шпионира? Кой я е изпратил?

Фен преведе въпросите му и добави няколко приказки от себе си:

— Вървиш по петите на г-н Макдърмид почти цял ден. Мислиш, че не сме те засекли ли? Господинът е много важен човек. Я кажи кой ти плати да го следиш и какво искаше точно да научи? Иначе ще те предадем на полицията, а те ще те набутат в онези мръсни зандани — там ще гниеш цял живот.

Фен и двама от копоите му я бяха спипали доста унизително — да подслушва на прозореца на спалнята в онази къща. Сега напрягаше ум какво да им каже, че да й повярват. Много би зависило от нивото на параноичното им мислене: какво има да крие Макдърмид и в кои области; къде вижда врагове, доколко с Фен Дун познават тези врагове. Трябва да приложи малко психология, и то удачна, съобразена с манталитета на проста китайка.

Реши да изиграе ролята си докрай. Изплашено, необразовано селско момиче, попаднало на непознат чуждестранен богаташ, решило да си опита късмета.

— Аз само пари търсех — изплака Ранди. — Вратата на градината беше отворена и надникнах, та сетне чух гласове и си викам — този богат господин от чужбина може да ми даде малко парици… да ми помогне…

Фен Дун я срита така бързо, че тя не долови движението на крака му, преди да усети острата болка в ребрата.

Този път извика напълно естествено и отново се загърчи и затръшка по пода като подгонено за колене свинче. А през риданията и хлипанията плачевно дърдореше:

— Семейството ми измира от глад… пари трябва да им изпратя! Във фабриките не изкарвам достатъчно… Трябват ми повече… затова крада… каквото намеря… по къщите на богатите хора…

— Глупава селяндурка! — изруга Фен и този път лицето му почервеня. — Ти цял ден тичаш подире му! С кола се движиш! Съвсем явно го шпионираш! Вероятно и от преди, а? Казвай, че ще те…

Ранди пусна в ход едно от най-сполучливите си актьорски изпълнения — на лукаво, разлигавено, но и силно уплашено, молещо, скимтящо от страх нищожество. Хвана Макдърмид за краката и унизително зацелува обувките му.

Фен изпсува на китайски, сграбчи Ранди за пижамата и я помъкна по пода встрани от американеца.

— Селяци! Обърнеш им капка внимание и заревават като заклани животни — бедни били, нищо нямали. Ей сега ще ти оставя нещо за спомен, та поне наистина да има за какво да ревеш!

Обърна се към другите двама и тихо нареди:

— Донесете електродите и бензиновата горелка.

На шанхайски говореше, но Ранди познаваше диалекта. Свят й се зави. Можеше да издържи на мъчение, но на това…? Щяха да я обезобразят и осакатят за цял живот… дори и да я освободят по-късно или сама да успее някак си да им се изтръгне.

И все пак имаше изход: на едно нещо стопроцентово щяха да й повярват. Ще им предаде Джон!

Вече го бяха били, може би и измъчвали. Сериозно ли бе наранен? В това нямаше как да е сигурна. Събра цялата си воля и се вгледа в него. Въжетата държаха тялото му донякъде изправено, иначе бе в безсъзнание, отпуснат, безмълвен — дори и не стенеше. А осакатят ли и нея, така или иначе нищо няма да може да направи нито за него, нито за себе си. Нито за Фирмата14, нито за страната си.

Но ще изчака да донесат инструментариума за мъчения — горелката и уредите за електрошокове. Ако започнат с второто, ще я блъсне високоволтов удар, ще я зашемети, но едва ли ще й нанесе трайно увреждане. Знаеше го със сигурност. Ще издаде Джон, когато стигнат до третия удар например — тогава ще е най-вероятно да се е пречупила. Колкото по-дълго издържи, толкова повече ще й вярват в казаното. Но запалят ли бензиновата лампа, тогава… е, ще му мисли впоследствие, ще импровизира. Вероятно ще трябва да се огъне по-рано. Горелките я ужасяваха.

Двамата Фенови главорези се върнаха ухилени. Рефлексите са спонтанна физическа реакция извън контрола на мозъка. Каза си това и изведнъж усети, че Фен я е наблюдавал през цялото време — докато планираше действията си. Сега се ухили и рече:

— Дайте горелката. Донесете друг стол и й свалете сандалите.

Ралф Макдърмид преглътна и рече неуверено:

— Това сега нужно ли е?

— Нужно е, тайпан — с режеща нотка в гласа отвърна Фен Дун. — Върши ли нещо наистина важно, човек може да изцапа ръцете си, нали? Дори и да ги окървави…

Единият донесе стол, вторият й изу сандалите. Фен Дун я хвана за раменете и я вдигна с лекота като парцалена кукла. Постави я на стола и махна с ръка към горелката. Поднесоха му я запалена.

— Недейте! Недейте! Ще ви кажа — изпищя Ранди. — Ето, той ме нае!

Посочи Джон, който бе все така неподвижен.

— Страх ме беше да си кажа… щяхте да ме мъчите като него… но, ето го — той беше. Той ми плати и нареди да следя господина, да запомням къде ходи и какво прави, с кого разговаря. Всичко, всичко. Майка ми и баща ми са стари, имат нужда от пари, от храна. Къщата е стара, трябва да се ремонтира. Моля ви, не ме мъчете!

Ранди издърдори това в скоропоговорка и ужасено се заизвива на стола, като кършеше ръце и въртеше очи. Фен преведе думите й, а Макдърмид се обърна към Джон с нов интерес, при това по лицето му се изписа разбиране. Ранди бе познала — номерът минаваше, Макдърмид бе повярвал и сякаш си казваше: „Но, да! Защо ли не се досетих още от началото?“

Фен обаче не зяпаше. Погледът му бе закован в краката на Ранди. Пристъпи към нея и хвана ръцете й, извъртя дланите към себе си и се загледа в тях отблизо.

Това привлече вниманието на американеца и вероятно облекчен, че горелката няма да влиза в действие, той запита:

— Фен, какво има сега?

Дун пусна ръцете на Ранди, сграби я за брадичката и изви лицето й нагоре, наведе глава и се взря отблизо в очите, косата, челото. Дългите му силни пръсти я стискаха болезнено, в стомаха й се появи силна тежест. Опита се да се изскубне и изпищя:

— Уууух, боли!

— Млък, кучко!

Сега пръстите му — същински стоманени щипци — опипаха челото й и се плъзнаха към косата. Изведнъж яростно изскубнаха черната перука заедно с имитацията на челна кожа. Отдолу се показа тясната шапчица, която компактно задържаше истинската й коса.

— За Бога! — ахна Макдърмид.

Фен смъкна шапчицата със замах, показа се късо подстригана руса коса.

Двамата главорези зяпнаха, сякаш присъстваха на истинско чудо.

— Ама тя не била китайка! — глупаво констатира Макдърмид на глас.

— Не е — процеди Фен, без да отделя очи от лицето на Ранди. — Не е китайка, кучката.

— Но как позна?

— По краката — отвърна Фен. — Селските чеда носят сандали цял живот, краката им се деформират по специфичен начин, а между големия и останалите пръсти винаги има значително разстояние. А я вижте тук…

Китаецът се ухили разбиращо, донякъде дори с възхищение.

— Кожата на ръцете й е загрубена и състарена по изкуствен начин, вероятно с латексни материали. По същия начин са обработени лицевите овали около очите. Вероятно носи контакти лещи, а пък и кожата е допълнително напоена с дълготрайни пигментиращи вещества. Забележителна техника, дело на експерти от някоя разузнавателна централа. Нали, маце?

Всички гледаха Ранди с удивление, като някакво екзотично животно. Без Джон, разбира се, който все още бе в безсъзнание.

Страхът сграбчи Ранди за гърлото, за щастие същевременно стимулира мозъка й да заработи на максимално високи обороти. Естествено, номерът с Джон вече не върши работа, а Фен е сигурен, че тя е шпионка и нищо не е в състояние да го разколебае. Значи следващата лъжа трябва да е в тон с факта, че работи в някоя разузнавателна служба. Започна да се поти и да прехвърля възможностите наум. Какво ли ще повярват Макдърмид и Фен Дун сега? Коя от легендите ще съумее да защити с наличните тук средства?

— Е? — подхвърли Фен с онзи задгробен глас, чийто тон и тембър почти не се меняха и това го правеше още по-страшен. — Китайка не си, ама дърдориш езика колкото мен, че и по-добре, още и разни диалекти като кантонски и шанхайски. И английски знаеш, нали? Ти всичко разбираше още от началото, по очите ти познах. Мислиш си, че се движиш едни гърди пред нас, а? Мислиш, ама не. Ти си обучавана някъде в голяма организация с глобални интереси и задачи. Ей го дори и нашето американско приятелче там не говори китайски. Ама не е от ЦРУ, нали така? Нещо по-специално, да не е обучаван за индивидуална мисия, я кажи? А за другарче са му пуснали истинска агентка от Ленгли, нали? И това, естествено, си ти.

Ранди взе светкавично решение. Сви устни и разгневено изтърси на руски:

— Я не обиждай, бе, дурак.

Ралф Макдърмид отстъпи и леко залитна, сякаш по лицето му изплющя шамар. Фен Дун само примига.

— И си прав относно полковник Смит — продължи тя на отличен руски. — Не е от ЦРУ. Само че кой е и откъде точно е, и аз не знам. За съжаление.

Дай им малко информация да имат да дъвчат, отвлечи ги да спечелиш време.

— А пък искам да науча. По-късно ще ни се окаже полезно.

Макдърмид трескаво запита:

— Какво каза сега?

Когато Фен преведе, американецът сви устни:

— Защо пък ще ме следи руски агент?

Ранди превключи на английски с лек руски акцент:

— „Олтмън Груп“ не е единственият продавач на оръжие.

— Я, да не би руското разузнаване да има и бизнес интереси? — незабавно хвърли въдичка бизнесменът в Макдърмид. — Може би Кремъл желае да работи с нас?

В миналото бе работил с руснаци, но напоследък Москва бе станала особено алчна и настояваше за нереални проценти.

— Хм, днес в Русия малцина живеят добре.

Макдърмид се загледа в Ранди, размисли, сетне убедено каза:

— Вие не сте на правителствена служба. По-скоро сте на свободна поръчкова практика или работите за себе си. Вероятно вършите нещо за някой от онези нови руски олигарси — супермилиардерите. Сигурно някой от тях се интересува от нашите дела?

Ранди поклати глава двусмислено, сякаш не й се иска да признае факта.

— Правим, каквото трябва. Баща ми беше в ГРУ. Човек свиква с охолния живот.

ГРУ е старото съветско военно разузнаване, рече си Макдърмид, а Фен направо запита:

— Този олигарх има ли си име?

— Вероятно — Ранди присви едното око и се вгледа в Макдърмид.

Фен също извърна лице към него, сетне избухна.

— Не й вярвам! Я тогава кажи каква оръжейна сделка оформя г-н Макдърмид в Хонконг сега? И какъв е твоят интерес в нея?

— Спри за малко, Фен — намеси се Макдърмид, а във въображението си вече виждаше тлъсти сделчици.

Русия разполага с мощни оръжия по цялото земно кълбо, особено в Третия свят. Тамошните диктаторчета и самоназначени крале се оплакват от мизерията, но винаги имат пари за нови оръжия и боеприпаси за тях. Ако тази женица има достъп до информация за тайни арсенали, евентуално изнесени от старите съветски…

— Винаги съм готов да поговорим — рече той на Ранди.

Сега Фен я гледаше замислено: нещо се въртеше в съзнанието му, но не можеше да сложи пръст върху него. Завъртя очи към Джон Смит, който бе все така неподвижен, отново върна погледа си върху Ранди.

— Фен — кимна му Макдърмид с глава.

Пошепна му нещо в ухото и двамата закрачиха към вратата. На прага американецът се извърна и хвърли обещаваща усмивка на руската агентка с потенциалните бизнес контакти.

Глава трийсета

Тъкмо влизаха в едно от вътрешните помещения, когато иззвъня клетъчният телефон на Макдърмид. Отсреща прозвуча шлифован глас. Бе на видимо образован, добре възпитан човек:

— Какво става?

Макдърмид затули слушалката с длан и се обърна към Фен Дун:

— Виж, налага се важен разговор…

— Добре. Тъкмо да си нахраня хората.

Макдърмид кимна.

— Наистина, дълга нощ… донеси нещо и за мен — предпочитам препечен хляб — бял и кафе. Сметана и захар. После ще решим за рускинята.

Стъпките на Фен заглъхнаха в коридора, а Макдърмид се настани на голям кашон. Съдържаше сексиграчки за възрастни; продаваха ги в магазин на уличното ниво.

— Имам добри новини — поднови разговора той.

— Например?

Макдърмид разказа за залавянето на Смит и руската агентка.

— Този успех бележи и края на най-големия ни проблем. Всички копия на митническата декларация са унищожени — до едно.

Гласът отсреща въздъхна с облекчение.

— Отлично. Информацията ми за тюлените отиде ли където трябваше?

— Незабавно. Фен Дун я предаде на свой контакт, а той — директно на капитана на подводницата. Няма ли новини вече?

— Все още не. Ще бъде голямо удоволствие да се направя на изненадан. Сега, като научи, че китайците са наясно с картинката, Белият дом няма да прави повече опити. Разкажи за рускинята. Казваш, че те следяла, а това не ми харесва.

Макдърмид предаде подробностите, не пропусна и личните си очаквания.

— Много е възможно да излезе нещо… тогава ще я използваме. Но повече ще знам малко по-късно.

— Звучи интересно, но нека се съсредоточим върху приоритетите. Особено ми е напрегнато. Дай първо да свършим главното.

— На теб ли ти е напрегнато!? Я помисли за мен. И след като аз не съм обезпокоен на дадения етап, значи и ти нямаш основания…

— Какво ще правите със Смит?

— Каквото трябва. В компетентността на Фен е. Но първо искам да разбера за кого работи.

— И знай: стане ли нещо, аз не съм бил в течение!

— Естествено. И аз също.

Облекчен от разговора, Макдърмид изключи телефона и остана седнал на същото място. Замисли се за евентуалните перспективи около рускинята. Като нищо могат да спечелят още някой и друг милиард. Зависи как ще се развият нещата.

Затвори ли се вратата зад двамата, Ранди се наведе да си обуе сандалите. И тогава зашепна, отправяйки думите към Джон така, че звукът да не стига по-далеч от съседния стол.

— Джон? Джон? Ще те измъкна оттук. Чуваш ли ме, Джон?

— Чувам. Все още не са ме оглушили.

Говореше едвам, през подути, посинели устни, болката си личеше зад иначе приветливия тон. Но изправи глава и се усмихна.

— Страшно работиш, впечатлен съм.

Ранди въздъхна облекчено, сетне изведнъж се разгневи.

— Значи през цялото време си слушал, дявол те взел?

— Хайде, хайде — само накрая чух…

Ранди постави пръст на устни, поклати глава и му даде знак отново да отпусне глава. Изправи се и бавно обходи заключената стая. Огледа пода, стените, тавана, сякаш търси изход. Всъщност очакваше да открие подслушвателни устройства и камери за вътрешно наблюдение. Но камери наистина нямаше, не успя да забележи и нищо друго подозрително, столовете бяха единствените мебели. Върна се при него и добави тихо:

— Е, не виждам бръмбари или маймунки, но за всеки случай… ти какво чу?

— Достатъчно. Майсторски ме „издаде“ — отлична идея, единственото, на което биха ти повярвали. А „руският“ номер беше направо гениален. Не знаех, че си толкова добра актриса — само как скимтеше и лазеше — няма да го забравя. Неустоим талант имаш като ревла.

— Брей, мерси за топлите думи, сгряват ми душата — иронично рече тя. — Но не променят ситуацията. Затова мисли бързо, ако не искаш да ти опекат краката… вероятно скоро ще се върнат.

— Напрягам си главата вече доста време… какво знаеш за едрия тип с червената коса?

— Фен Дун ли?

— Да, и аз го познавам под това име.

— Шанхайски наемник. Бивш военен, партизанин, авантюрист. Все под прикритие работи. Сега изпълнява силови поръчки на бизнесмени от върховия ешелон.

— Защо му е такава косата?

— Е, и други червенокоси китайци има. Възможно да е от отдавна асимилирано малцинство. Но е поодъртял, тези бели кичури издават възрастта му. Да не губим време. Казвай какво измисли, докато лазех по земята и ревях, за да ти спася задника?

— Моя или твоя? Но както и да е — обезвреждаме ги и изчезваме поотделно. Първо ме развързваш…

Абсурдът в думите му я порази.

— Будалкаш ме…

— Досещаш ли се за нещо по-добро? — подхвърли той и болката в гласа му отново пролича. — Просто нямаме друг изход. Колко души са общо?

— Въведоха ме със завързани очи. Вероятно са повече от трима, а дори и не знаем къде точно се намираме.

— О, не, аз зная. Подслушвах ги, макар че и на мен ми завързаха очите, стигнах до някои заключения. Вече е утрин, дори напреднала. Чувах гласове — на улични продавачи, шум от отваряне на магазини, сирени и свирки откъм пристанището. Дочу ми се и подземно бучене, значи сме над метрото. Май че пак сме във Ванчай, в сграда на някоя от задните улички и не много далеч от пристанището.

— Съдейки по стаята, изглежда, че сградата е стара — обади се Ранди. — Евентуално само с едно стълбище — значи единствен изход.

Джон внимателно кимна.

— Така, значи най-добрата опция е да ги нападнем неочаквано. Ти с Макдърмид можеш ли да се оправиш?

— С една ръка.

— По-добре използвай и двете. За всеки случай.

— Смятай, че е готов. Но ти не си във форма. Изглеждаш сериозно травмиран.

— Нищо не ми е счупено, сега се чувствам значително по-добре, напълно достоен за теб. Смъртта като алтернатива е чудесна мотивация, нали?

Ранди го изгледа със съмнение, но премълча. Имаше вид на отчаяно решен боец, но пък познаваше възможностите му още отпреди.

— Е, добре, ти си доктор, ти ще кажеш.

— Досега трябваше да си ме развързала — укорно отвърна Смит. — И внимавай — да изглежда както си беше.

Тя мигом се захвана за задачата, но не бе чак толкова лесно. А докато пръстите й сръчно действаха, Джон добави:

— Като се върнат, ще ти зададат куп трудни въпроси за руските ти контакти. Най-вече за какво си тук. Твоите хора какво продават, какво търсят. Трябва да говориш бързо и непрекъснато интересни за Фен Дун неща, иначе…

Ранди развърза въжетата, сетне имитира стегнати възли.

— Благодаря за съвета — рече му кисело. — Аз нали нямаше да се сетя…

Смит не отвърна, пренебрегна сарказма и замислено рече:

— Фен е въоръжен и най-опасен, ще трябва първо него да…

— И от първия удар — добави Ранди.

В същия миг се завъртя ключът и вратата се отвори. Джон бе вече в старата си отпусната поза, Ранди седеше на стола, загледана към прага, готова за пазарлъци с Макдърмид.

Първо влезе той, след него вървеше Фен с намръщена физиономия, в очите му — подозрение и недоволство. Никак не харесваше мераците на шефа си спрямо тази мазна рускиня. За Макдърмидовия бизнес така или иначе не даваше и пет пари, освен това тази жена му се виждаше фалшива, нещо в нея не беше точно. Прекалено бе гъвкава и бърза, интуицията му подсказваше да внимава двойно повече. При това какви доказателства бе дала за думите си? Бяха прибързали, сега възнамеряваше да поправи пропуска.

Изпод притворените си вежди Смит мигом улови съмненията на Фен Дун. Видимо бе решил да си поправи грешката, а мяташе бързи погледи и към него самия.

Макдърмид заговори направо с Ранди.

— Е, добре, да видим вашите връзки. Ще можем ли да…

— Почакайте — прекъсна го Фен Дун. — Нека да погледна американеца.

Хвана го за косата и рязко повдигна главата му. Смит изстена и от подутите устни протече слюнка. Фен го зашлеви силно и без предупреждение. Джон само изхъмка и съвсем се отпусна.

Ранди замря от страх да не би Фен да открие развързаните възли и с мъка се удържаше на стола. Но въжетата издържаха, Джон бе напълнил гърдите си с въздух, за да изглеждат опънати.

— Свърши ли? — нетърпеливо се обади Макдърмид и не изчака отговора, а отново заговори на Ранди: — Ние… о, да, как ви е името?

— Людмила Сакова — отвърна тя и кимна към Дун. — А неговото?

— Няма нужда да ми знаеш името, руска к… — пресече я Фен. — Ако изобщо си руска, нали?

Огледа я от глава до пети и заканително каза:

— Аз преди време съм работил за руснаците. Бих се в…

В този миг Джон скочи, мигом освободен от въжетата, а столът падна назад. Ударът му намери Фен в челюстта и отхвърли главата на китаеца назад и странично, опъна вратните прешлени, изви гръбначния стълб. Фен залитна в посоката, където преди секунди бе Макдърмид и щеше да го повлече, но американецът не бе вече там. Двоен саблен удар от страна на „рускинята“ бе повалил и него на пода, където лежеше в безсъзнание. Дун се препъна в неговите крака и се приземи на рамо.

— Джон! — остро извика Ранди, а в същото време китаецът разтърси глава, за да проясни зрението си, и посегна към оръжието под сакото.

Разстоянието не даваше възможност за удар с крак, а Фен вече вадеше пистолета с две ръце и трескаво търсеше с очи първата мишена. Отвън изтрещяха няколко изстрела, идваха и хората му.

— Прозорецът! — извика Джон и рязко се извъртя, като за малко не падна от усилието.

Всичко стана за части от секундата като на забавена кинолента: Джон премина трите крачки до прозореца, опита се да отметне пердето с ръка и плонжира като плувец. Чу се звън, хрущене на стъкла и тялото му излетя, понесло със себе си и пердето. Без да мисли и за миг, Ранди спринтира и скочи след него. Дун откри огън, но късно. Прозорецът се оказа на третия, последен етаж на строена през трийсетте години къща. Ранди полетя след Джон надолу, от устата й се изтръгна остър писък.

Земята се приближаваше светкавично, двамата отчаяно размахваха ръце и крака… и тогава дойде спасението. Паднаха с плясък върху дебелия брезент на широка тента пред магазина на уличното ниво. Спогледаха се полуужасено, поеха дъх, все още не съвсем на себе си. Чергилото обаче се огъна, подпорите му заскърцаха, нещо запращя, а двамата залазиха към рамката на края, опитвайки да се заловят за нещо достатъчно твърдо и здраво. Във всеки случай стоманените подпори отдолу издържаха, макар че изгнилото от годините платнище поддаде и започна да се разкъсва. Но встрани имаше още една, доста по-малка тента, точно пред прозорците на съседния магазин. Плъзнаха се по нея, накрая и върху чадъра на продавач на омлети. Чадърът се счупи и те се изтърсиха на тротоара, за щастие не върху количката с огъня и вече изцяло омекотили падането.

Отгоре се носеха викове, околните ранни минувачи и приготвящите се за деня търговци ги гледаха удивено, а продавачът на омлети ги засипа с ругатни и хули. По тясната уличка минаваха широки товарни коли, разносвачи на най-различни стоки паркираха кой къде завари и разтоварваха поръчките, изобщо трафикът бе затруднен и практически действаше само едното платно. Пешеходци се събраха да зяпат в двойката чуждоземци, още повече че русокосата носеше селски дрехи. Звучаха различни диалекти, някои сочеха нагоре към третия етаж и обясняваха как е станал необичайният инцидент, а любопитството край нямаше.

От лицето и устата на Джон течеше кръв, панталоните му бяха разпрани, кракът му също кървеше. Навсякъде го болеше, но движеше ръцете и краката, значи счупени кости нямаше, а то си беше повече от късмет.

Ранди се изтърси по гръб. С мъка пое въздух и трескаво се опипа — за счупени кости, за кървящи рани. Забележително, но не бе ранена. Пълна небивалица, рече си тя и в следващия миг се огледа.

Оглеждаше се и Джон. Изправиха се едновременно сред кръга зяпачи, спогледаха се облекчено и уморено. Всъщност бяха направо изчерпани. Да, но играта съвсем не бе завършена. Фен Дун и хората му сигурно летяха надолу по стълбището. В същия миг Ранди посочи с ръка:

— Виж, там се отваря странична алея…

Джон само кимна, направо не можеше да говори. Закуцаха в същата посока, като с мъка избутваха любопитните.

— Ранди, Ранди! Тук! — високо извика нечий глас.

Беше Алън Савидж, застанал до черен буик с отворени врати и работещ двигател. Лицето му бе уморено, изражението загрижено. Двамина други от екипа на Ранди се появиха от две противоположни страни на малката тълпа.

— Кой е този човек? — запита агент Бакстър и още преди да е получил отговор, подкрепи леко залитащия Смит и го поведе към колата.

— Не питай, давай в колата. По-бързо, давай! — викна получилата внезапно самочувствие Ранди.

С периферното си зрение Джон засече Фен Дун. Китаецът се появи напълно логично съвсем близо до магазина с разкъсаната тента, а очите му се въртяха на всички посоки. Зад него се появиха още трима. Всички държаха готово за стрелба оръжие, а тълпата се разбяга с крясъци и шум.

Краката на Джон вече не го държаха, но с помощта на Ранди здравенякът Бакстър го напъха почти силом в буика.

Загърмя се отвсякъде. Пешеходците заврещяха и залегнаха кой където завари. От шофьорското място Савидж и една агентка отзад откриха огън с портативни автомати.

Фен Дун и главорезите му се прикриха в околните входове Савидж включи на скорост и със свирещи гуми подгони автомобила по улицата. Извадиха късмет, че в момента нямаше насрещно движение, затова Савидж стигна ъгъла за секунди и стремглаво зави.

ЦРУ имаше тайна квартира в четириетажна сграда на „Лоуър Албърт Роуд“ в Сентръл. Буикът се мушна в тясна алея зад нея, бетонната стена отсреща се отвори мигом в двете посоки и автомобилът влезе. Първи етаж просто нямаше, преустроен бе в таен гараж, а откъм улицата съществуваше напълно законен офис на застрахователна компания, където клиентите влизаха и излизаха по цял ден. Фирмата реализираше неголеми печалби, което пък радваше директорското тяло в Ленгли, а не по-малко и разни конгресмени и сенатори от наблюдаващите управлението комисии.

На втория етаж имаха кабинет за първа помощ с всичко необходимо. Там работеше хонконгски лекар, наполовина американец и на служба във Фирмата. Той санира раните на Джон, обстойно прегледа двамата и на рентген. За Ранди каза само:

— Късметлия момиче.

Савидж и другите забелязаха появилата се на лицето на шефката ядовита гримаса и решиха, че докторът здравата ще си изпати. Последният пък очакваше поне едно потупване по гърба за работата си, затова се озадачи и обърка. Но всичко се размина само с гневното изражение на Ранди.

Тогава лекарят отправи цялото си внимание към Джон, чието състояние бе доста по-различно.

— Лицето ви е доста пострадало, имате охлузвания и насинявания и по гърдите, и в ребрената област — рече медикът и продължи да мърмори под нос, докато разглеждаше рентгеновите снимки.

Сетне обяви, че въпреки очакванията му няма нищо наистина тревожно, освен силно ожулената кожа и травмирания повече повърхностно гръден кош.

— Външно изглеждате като пребит. Бих казал, че не бива да вършите физическа работа поне седмица… е, хайде да речем най-малкото три-четири дни. И да помните: лицевите рани и разкъсванията в устната област могат лесно да се инфектират.

— Съжалявам, докторе — рече Джон. — Работата не чака. Обработете ги, бийте ми антибиотици, пък ако има и обезболяващи, още по-добре.

Лекарят си свърши работата, екипът отведе Ранди и Джон на обяд, вторият получи само супа.

Разговорът започна с извинения към Ранди.

— Съжалявам за закъснението — каза Савидж, — но след като те закарали на онази улица, Томи изостанала и не видяла къде точно са те въвели. Затова проверявахме сградите една по една, а сетне ти излетя от онзи прозорец. Дяволски рисковано бягство, нали? Откъде знаехте на каква височина сте и какво има под прозореца?

— Изобщо не ме питай — заговори с пълна уста Ранди и кимна към Смит. — Идеята бе изцяло негова. Аз само го последвах.

Смит сви рамене.

— Ситуацията беше „или-или“. За сградата знаех само, че е стара, а те по принцип не са високи. Насреща ни бяха трима или четирима с пистолети и изобщо нямаше да ни пожалят. Изборът бе: скачай или умирай.

Хората на Ранди се спогледаха удивени, но и с уважение. Втората жена от екипа на име Томи Паркър се обърна към шефката:

— А този човек кой е?

— О, Боже, моля да ме извините. Запознайте се — полковник Джон Смит, лекар и учен — изследовател от АИМИИБ. За останалото историята мълчи, можете само да спекулирате. Нали, Джон?

— Тя, Ранди, навсякъде вижда конспирации — усмихна се невинно Смит.

Обезболяващите вече действаха и той се чувстваше далеч по-добре. Лицето му бе нашарено с лепенки и петна от дезинфектантите, устните му — все така подути, но вече говореше нормално. Но пък би могло да бъде и далеч по-лошо. Сега му бяха нужни няколко часа непрекъснат, здрав сън.

— О, и ние също — отвърна Савидж, без да сваля очи от него.

— Вижте — въздъхна Джон, — лекар съм, учен микробиолог, работя във Форд Дерик, там е АИМИИБ, знаете го, нали? Понякога ме изпращат със специални задачи. Особено в случаи, когато някъде може да избухне вирусна епидемия. Хайде да спрем дотук, а?

Томи се намуси, в черните й очи светна подозрение. Бе дългокоса хубавица с прелестно, дръзко и одухотворено лице. Джон незабавно усети на гърба си борбения й интелект.

— Какъв вирус открихте в Хонконг, полковник?

— Никакъв, но пък в Китай се е появил особено опасен щам и в медицинския клон на „Донк & Лапиер“ вече го изследват. Правителството се нуждае от спешна информация по въпроса.

— Нашето или някое друго? — захапа го отново Томи.

Тук се намеси Ранди.

— Вижте, хора, Джон работи за нашата страна — това е единственото нещо, в което съм абсолютно сигурна.

Смит вече се канеше също да каже нещо хапливо, когато вратата се отвори и надникна Бакстър:

— Вече се обажда маймунката, дето я пуснахме в офиса на Макдърмид снощи.

Групата наскача и вкупом прекоси коридора, хората влязоха в претъпкано с електроника и апарати помещение. Направиха място на Ранди да мине напред, след нея се промъкна и Смит. В същия момент от стоящия наблизо лаптоп се обади женски глас:

— С Ралф Макдърмид ли говоря?

Глава трийсет и първа

След завръщането си в мансардния офис Макдърмид се чувстваше зле, последователно го мъчеха ту гняв, ту опасения и безпокойства. Опита се да поработи върху нов договор за покупка на закъсала азиатска инвестиционна фирма в Хонконг, но го болеше главата от нанесените му удари, а в съзнанието му неизменно изплаваха образите на Смит и онази жена. Беше го яд на самия него, че й позволи да го изиграе така елементарно. Тя определено не беше рускиня, още по-малко търсеща делови връзки бизнесменка. А пък онзи тип Фен Дун — така да подцени Смит! Върхът на безобразието!

И все пак ситуацията не бе чак толкова лоша. Нищо особено важно не бе загубено. Вярно, че онези двамата избягаха, вярно, че Джон Смит е определено опасен, но пък неспасяема беля не е станала, нали? Няма начин да докажат, че „Императрицата“ е пренасяла незаконни или забранени химикали. По-неприятно бе за самия него, ако Смит докладва във Вашингтон за собствената му роля. Можеше да се забърка някоя каша, но пък междувременно Фен ще направи всичко възможно да се докопа до тях тук — в Хонконг — и да им види сметката. Разполагаше с нужните ресурси, че и повече.

Тези мисли ту го успокояваха, ту отново го измъчваха. По едно време иззвъня телефонът. Вдигна слушалката и заговори с обичайната си, добре усвоена учтивост:

— Да, Лорънс?

— Търси ви една дама, сър. На втора линия. Гласът й звучи определено атрактивно, очевидно жената е млада…

— Дама? Привлекателна, казваш? И млада? Е, добре, добре — позасмя се Макдърмид и новината го изпълни с определен оптимизъм.

— Прехвърли я, Лорънс, хайде — давай.

Позатегна възела на вратовръзката, сякаш обаждащата се дама можеше да го види, и тогава чу гласа й — възпитан, английският — стилизиран:

— С Ралф Макдърмид ли говоря?

— Съшият, мадам. Дали имам честта да ви познавам?

— Може би. Вие сте председател и изпълнителен директор на „Олтмън Груп“, нали?

— О, да. Именно.

— Вашата корпорация пък притежава „Донк & Лапиер“, нали?

— Ние сме финансова група и холдинг с много компании. Но пък…

— Досега не сме се запознавали, г-н Макдърмид, но вярвам, че скоро ще имаме случай да го направим. Най-малкото фигуративно казано.

Сега Макдърмид усети, че отново се ядосва. В думите на онази отсреща нещо не звучеше както трябва, едва ли идеше реч за някакъв си флирт.

— Ако имате предвид делова работа, госпожо, ще се наложи да се обадите в моя офис, да изложите същността й и да си уредите среща. А в случай на интерес от ваша страна към „Донк & Лапиер“, препоръчвам ви да ги потърсите пряко. Желая ви приятен ден и…

— Нашата работа е с „Императрица майка“, г-н Макдърмид. Повярвайте ми, много разумно ще постъпите да разговаряте пряко с нас.

— Моля? — повдигна вежди американецът и нещо го бодна отвътре.

— Ако случайно сте забравили, то „Императрицата“ е кораб. Китайски товарен кораб на път за Басра. Смятаме, че товарът му би заинтересувал американците извънредно много. А също и китайците.

— Кажете ми, моля, какво целите и вероятно ще стигнем до нещо конкретно. Може би полезно и за двете страни.

— Радваме се, че заговаряте за двустранна полза.

Сега Макдърмид направо си изпусна нервите.

— Стига сте ми подмятали гатанки! Имате ли нещо наистина сериозно да ми кажете или само ми губите времето?

От дългогодишен опит бе разбрал, че понякога атаката е най-добрата защита.

— „Императрицата“ отплава от Шанхай в началото на септември на път за Басра. В трюмовете си носи множество тонове тиодигликол и тионилхлорид за Ирак, който ще ги използва за направа на нервнопаралитични и кожнопоразяващи оръжия — изрече жената и гласът й, досега тих и вежлив, придоби нова, злокобна нотка. — Това достатъчно ли ви е, г-н изпълнителен директор и председател на „Олтмън Груп“?

Макдърмид чак се задъха и усети, че говори с мъка. Натисна записващия бутон на телефона, давайки сигнал на Лорънс, и внимателно запита:

— От чие име говорите и какво точно желаете?

— Ние представляваме само нас самите, от наше име говорим. Готов ли сте да чуете нашата цена и условия?

В този миг Лорънс влезе в офиса. Макдърмид му даде знак да проследи източника на разговора. И отново изгубил търпение, избухна:

— Коя сте вие, по дяволите, и защо не взема да ви пратя при тях?

— Името ми е Ли Куони, г-н Макдърмид. Съпругът ми е Юй Юнфу, директор и президент на „Летящият дракон“. Интелигентен човек, знаете. Толкова интелигентен и предвидлив, че си запази копието от митническата декларация на „Императрицата“. И сега то е у нас.

В тайната квартира на ЦРУ застаналият пред лаптопа Джон не можа да се сдържи и изтърси:

— Мамка му!

Всички извърнаха лица към него.

— Какво има, Джон? — попита Ранди. — Знаеш ли за какво и за какъв кораб става дума?

— По-късно — махна с ръка той. — Сега слушай!

Макдърмид замълча, напълно шокиран от чутото, сетне отново изпусна нервите:

— Няма такова нещо! Съпругът ви изгори декларацията и се самоуби. Истинска трагедия, нали? Не разбирам каква игра въртите в момента, но…

— На вас са ви докладвали, че съпругът ми се е самоубил, за да спаси честта на семейството. Под натиска на баща ми и онези, които са над него в политическата йерархия. Докладвали са ви още, че изгорил документа и се застрелял в главата, сетне паднал в една река. Това е невярно, просто лъжи. Той изгори напълно ненужен лист хартия и натисна спусъка на пистолета си, да. Ето, това е вярно. И в реката падна също. Само че патроните бяха халосни. Вашият Фен е видял единствено добре изпълнена пиеска. Зная, защото аз я режисирах.

— Невъзможно!

— Някой намери ли трупа на съпруга ми?

— В онази делта телата никога не ги намират.

— А познат ли ви е гласът на мъжа ми?

— Не.

— Но Фен Дун го познава.

— Него го няма тук.

— Но пък вие записвате разговора, нали?

След няколко секунди мълчание Макдърмид призна:

— Записвам го.

— Тогава слушайте.

Сега заговори мъжки глас.

— Говори ти Юй Юнфу, Макдърмид. Припомни на онзи предател Фен, че последния път му предложих награда. Той ме информира за смъртта на американския шпионин Мондрагон и за друг американец, който избягал след сблъсък с Фен, а по-късно го забелязали в Шанхай. И още му кажи: за негово нещастие съпругата ми е делови партньор и от нея никога не крия нищо. Никога. Именно тя ме посъветва да скрия декларацията, тя оркестрира самоубийството. Той смяташе, че от нас двамата тя е по-умната, но това не е много точно, пиесата я разиграхме с общи усилия.

След секунда отново заговори жената.

— Пуснете му на Фен този запис. А сега нека да поговорим делово.

— Защо не преговаря съпругът ви, госпожо?

— Така решихме.

Макдърмид потисна гнева и се замисли.

— Или пък си е мъртъв, а вие ми пуснахте запис.

— Господине, не сте толкова наивен, нали? И все пак в края на краищата какво значение има, помислете. Аз разполагам с декларацията, а тя ви е ужасно нужна.

— Какво искате от мен, госпожо Ли?

— Достатъчно пари за нов живот далеч от Китай — за децата, съпруга ми и мен самата. Не говорим за чудовищна сума, от която да ви заболи. Движа се в рамките на разумното. Два милиона щатски долара ще ни свършат работа. Все едно комар ви ухапал.

— И това е всичко, така ли? — рече Макдърмид, без да крие сарказма си.

Тя не обърна внимание на подигравателния тон.

— Нуждаем се още от нови документи, изходни визи и всичко нужно за пътуване. От най-доброто качество, най-вече документите.

Сега Макдърмид се замисли истински.

— И срещу тези неща ми давате декларацията, така ли?

— Да, вече го казах.

— Но ако не получите исканото?

— Тогава документът отива при американците и китайците. Лично ще се погрижа да им го доставя на ръка. По същия начин, както уредих „самоубийството“ на Юй. Оригиналът — във Вашингтон, в Пекин — копие.

Макдърмид се изсмя.

— Ако мъжът ви наистина е жив, сам ще ви каже, че тази идея е безперспективна. Няма да се получи. И ако по някакъв начин пък действително заработи, първо ще си отиде лично той. Сетне и вие.

Жената заговори пак и в гласа й нямаше и сянка от хумор.

— Риск винаги има, готови сме да го поемем. А вие готов ли сте да посрещнете гнева на Белия дом и на Чжуннанхай, след като получат декларацията и научат всичко, което знаем за вашата роля?

Макдърмид въздъхна, поколеба се. Животът е пълен с изненади и повечето от тях са неприятни. Сега случаят бе именно такъв, при това наситен с толкова много опасни вероятности, че просто нямаше право да пренебрегва предложението на тази жена, която и да бе тя в действителност.

— Как предлагате да процедираме?

— Вие или ваш представител ще ни донесе парите и документите. Получим ли ги, вие вземате декларацията.

Макдърмид се изсмя искрено.

— За глупак ли ме мислите, госпожо? Къде са гаранциите, че ще получа декларацията или дори, че тя все още съществува?

— Не, не мисля така, но и ние не сме глупаци, нали? Захванем ли се с подобна измама, рано или късно ще се доберете до нас. Докато получите ли декларацията, след като сме заминали, стимулът да ни гоните ще намалява с всеки изминал ден. Фактически няма да си струва нито загубените ресурси, нито времето и парите. Нещо за нищо, както казват някои хора от бизнеса.

— Обмислили сте го, така ли? Но и аз ще трябва да помисля.

— Но какво губите? Така или иначе ще трябва да го направите.

— Къде можем да направим размяната?

— При статуята на Спящия Буда край Дацзу. В провинция Съчуан.

— Кога?

— Утре на разсъмване.

— Вие сега в Дацзу ли сте?

— Хайде сега, г-н Макдърмид, очаквате да ви кажа къде сме ли? Този факт не е важен. Вие стопроцентово вече проследявате обаждането и скоро така или иначе ще знаете. Потърпете малко, упражнете си волята. Търпението е майка на всички добродетели, характеристика на Изтока, която Западът трябва да придобие.

Макдърмид отлично знаеше, че трябва да усуква и отлага. Първо да пусне записа на Фен, за да се убеди, че тези отсреща са истинските. И второ, при положение, че не го лъжат, да даде малко време на Дун с надеждата той да ги открие и ликвидира. Но пък дали ще се добере до документа?

— Вижте, госпожо, кое време е сега, знаете ли? Щом сте толкова интелигентна, а пък съпругът ви Юй Юнфу — такъв отракан бизнесмен, и двамата знаете, че не мога за нула време да набавя два милиона в наличност и да прескоча от Хонконг до Дацзу. И още: наистина ще трябва да пусна записа на Фен.

Отсреща замълчаха, чу се тих шепот — консултираха се. Значи не са толкова сигурни в играта.

— Но вие ще дойдете ли лично? В Китай? — попита жената след няколко секунди.

О, не, рече си Макдърмид, не! Това не влизаше в плановете му, но пък…

— Госпожо, изглежда не познавате Фен Дун достатъчно добре, ако смятате, че ще му поверя два милиона долара в кеш.

Жената помълча и отсече.

— Добре. Два милиона долара в кеш, нови документи за самоличност, всичко нужно за пътуване, изходни визи. При Спящия Буда на разсъмване — не утре, вдругиден.

И затвори.

Лорънс подаде глава през полуотворената врата, доволно ухилен.

— Пипнахме ги. Обаждат се от Урумчи15.

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Бе късна нощ, пристаните по Анакостия пустееха. В офиса си Фред Клайн често-често поглеждаше към големия корабен часовник. И за пореден път направи сметка: полунощ тук, значи в Хонконг е вече обед на следващия ден.

Къде, по дяволите, изчезна Джон? Отново се завъртя на стола, място не можеше да си намери въпреки умората. Дългогодишният опит му подсказваше, че за изчезването на Смит може да има хиляди напълно възможни обяснения. Като се започне с тежък трафик някъде по далечни магистрали, инцидент в метрото, загуба или повреда на специалния клетъчен телефон, върхово усилие по задачата или необичаен природен катаклизъм. И се стигне до най-злокобното: добрали са се до Джон и са го ликвидирали. Хич не му се мислеше в тази насока, но натрапчиво си го повтаряше все по-често.

Пак погледна часовника. Къде по…

Телефонът иззвъня. Беше синият апарат зад бюрото. Боже, той е! Клайн го грабна мигновено.

— Джон?!

— Не съм Джон. Обажда се Виктор.

— Извинявай, Викторе… — рече Клайн, като се насили да прикрие разочарованието в гласа си.

Наложи се бързо да се пренастройва. Бивш съветски хидравличен инженер, понастоящем арменски поданик, Виктор Агаджемян все още живееше и работеше в Москва. Негова фирма участваше в строежа на гигантски язовир на Яндзъ, затова разполагаше с нужните документи и можеше да пътува навсякъде в Китай. Бе също един от първите хора, които Клайн вербува за целите на Приют едно в азиатските райони и най-вече в Китай.

— Осъществи ли контакт? — запита Клайн.

— Да. Киавели каза, цитирам: „Старият затворник ми се струва напълно истински. Физическо състояние добро. Районът предимно селски, лоша инфраструктура, малко военни поделения, доста разпръснати, примитивни летища. Ниво на потенциална съпротива — средно към минимално. Възможности за извеждане — обещаващи. Приблизително време: десет до 20 минути общо.“ Това е, Фред. Каниш се да измъкнеш старчето, а?

— Какво ти е мнението за подобна операция?

— От онова, което видях с очите си, капитан Киавели изглежда прав. От друга страна, затворника не съм го виждал.

— Благодаря ти, Викторе.

— За нищо. Парите по обичайния начин ли ще пристигнат?

— При промяна ще бъдеш уведомен — разсеяно отвърна Клайн, защото отново мислеше за съдбата на Смит.

— Извинявам се за досадата, но пък времената в Русия, а и в Армения, едва ли са от най-добрите.

— Разбирам, Викторе, благодаря ти пак. Винаги си бил отличен професионалист.

Клайн остави слушалката, за миг се върна към доклада на Киавели. Пък може и да се получи… но къде, по дяволите, е Джон!

Пак погледна часовника. Накрая свали очилата, потри очите си и втренчи поглед в телефона, сякаш се опитваше да го хипнотизира. Да позвъни, дяволът!

Неделя, 17 септември

Хонконг

В тайната квартира на Фирмата Смит се завъртя на пети.

— Налага се да тръгвам.

— Хей, войнико, я се спри — сопна се Ранди. — Никъде няма да ходиш, докато не обясниш за какво ставаше дума.

Джон се поколеба. Затрае ли си, те ще се обадят в Ленгли и оттам ще наредят да се проверят неизвестните около него самия. Но колко да им каже, без да издънва операцията и изобщо всичко? Не можеше да им разкрие много, а и нямаше как да ги баламосва. Внезапно възкръсналият Юй Юнфу и най-вече съпругата му бяха подхвърлили прекалено много факти, включително и товара на кораба. Започнеше ли да обяснява, така или иначе щеше да разкрие собствената си мисия и роля.

— Добре, ще ви информирам — рече той. — Но нямам право да разкривам всичко. Имам изключително строги заповеди, познавате принципа на ограничената необходимост от достъп до държавната тайна. Но мога да разкрия следното: работя за Белия дом. Дадоха ми задачата, защото случайно се намирах на научна конференция в Тайван и имах възможността незабавно да се прехвърля в Китай. Така бе най-удобно за всички. Жената, чийто глас току-що чухте, е съпруга на човека, който също говори за малко, а той е жизненоважен в създалата се ситуация. И двамата бяха изчезнали, но аз не знаех, че той е предполагаемо мъртъв. И незабавно трябва да предам информацията на моя шеф.

— А какви бяха приказките за кораба, товара и декларацията, химически оръжия и прочие? — настоя Ранди.

— Е, това нямам право да разкрия.

Ранди се взря в очите му, търсеше лъжа. Но не я видя, усети само дълбоко безпокойство и голямо притеснение. Притесни се и тя, познаваше човека.

— Задачата ти има ли отношение към изтичането на информация от Белия дом?

— Изтичане ли? Значи това пък е твоята задача. Затова ли следите Макдърмид?

— Хм, да. Той се появи и в твоето поле на работа, нали?

— Да — потвърди Джон. — Само че незабавно трябва да докладвам.

— Това важи и за мен — поклати глава Ранди.

В помещението се върна Томи, която бе излязла да огледа района.

— Проследили са ни — кисело рече тя. — Ако ще излизаш, Джон, ще се наложи да използваш другия изход — страничния, към следващата сграда и по-следващата. Там ще стигнеш до едно кръстовище…

— Кой е отвън?

— Хора на онзи Фен. Наблюдават улицата и задната алея. Само че видимо не знаят къде точно се намираме ние.

— А въпросният изход чист ли е? — запита Джон.

Тайна квартира без осигурени поне два-три резервни изхода не бе тайна.

— Все още не. Ще почакаш малко.

— Тогава, моля, заведете ме в някоя осигурена стая, откъдето да докладвам.

Ранди изтърси хапливо:

— Откъде знаеш, че няма да те подслушваме? Ще рискуваш ли?

На самия Смит също не му харесваше тази безкрайна игра на надлъгване с работещи за същата кауза хора. Но рискът си бе огромен. Изгледа хората от ЦРУ в стаята и с обезоръжаваща усмивка рече:

— На всички ви вярвам. Хей, че вие ми спасихте задника. И наистина благодаря и за това, и за помощта и лечението. Обещавам, че ще си върна услугата с лихвите. Само мъничко късмет да извадя.

Ранди се нацупи и поклати глава, въздъхна драматично. Мразеше го този свой роднина, особено пък когато така шармантно ги водеше за носа.

— Добре, Джон, този път от мене да мине. От теб по-голяма болка — знаеш къде — не съм срещала. Ела, ще ти покажа откъде да говориш…

Глава трийсет и втора

Бяха сами в луксозния мансарден апартамент на Макдърмид, сред безценни картини и произведения на изкуството, чието място безсъмнено бе в музеите. Фен седеше на стола пред Макдърмидовото бюро и тежко мълчеше, скръстил дебели ръце пред масивния си гръден кош, широкото му лице напълно лишено от емоции. И двамата изчакваха другият да започне.

— Смит и онази жена потънаха вдън земя — мрачно докладва китаецът, след като мълчанието стана почти нетърпимо.

Бе изпратил повечето си хора след черния буик, сам той и други бяха останали да разпитат тълпата. Така бе научил, че застанал до колата американец извикал жената по име. Очевидците не бяха сигурни дали я нарекъл Санди или Манди или Ранди.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — сопна се Макдърмид, едвам сдържащ гнева си от издънките на Фен, а на всичкото отгоре трябваше да му пусне и записа.

— Означава, че хората ми са ги проследили до „Лоуър Албърт Роуд“, където колата се скрила в някаква алея и просто изчезнала.

— Изчезнала ли? Я, стига бе! Ти магьосници ли ще ги изкараш?

— Не, очевидно там някъде имат таен гараж или център, най-вероятно тайна квартира с всичките необходими за целта конспиративни средства. Скрити входове, гаражи, изходи. Но съм наредил постоянно наблюдение.

— Значи ЦРУ, така ли?

— За съжаление за Смит все така нищо не знаем със сигурност. За женската сме на път да открием туй-онуй. Имаме половин име, недочуто ясно, но моята агентура работи. За себе си съм сигурен, че е от ЦРУ, но ще поизчакам. Те ще се появят отново — и двамата.

Макдърмид не бе очаквал толкова много и най-различни по естество проблеми. При това не бяха в неговата област на експертен опит и познания — на него му дай застрашена от фалит фирма, лоши финансови резултати, пазарно борсови, че и политически игри, оползотворяване на ценни кадри, изграждане на икономическа структура. Там му беше стихията. Или някой разочарован политик, или скучаещ сенатор — веднага ще им намери работа. Я за създаване на инвестиционни фондове ще ги използва, я за прокарване на някое полезно за каузата законче. Просто детска игра. Но товарът на „Императрицата“ се оказа друго нещо. Коварно, трудно, мащабно, със скрити капани и огромни усложнения.

Вътрешно въздъхна. Все пак си заслужаваше всичките трудности и усилия.

— Добре. Засега зарежи Смит и жената. Я послушай този запис!

С мъка издържа лентата да свърши и викна ядно:

— Това Ли Куони и Юй Юнфу ли бяха, казвай сега, да те видя!?

За пръв път от доста дълго време насам Фен Дун показа видимо смущение и се огледа тревожно.

— Избудалкали са ме.

— Избудалкали са ме! — избухна Макдърмид. — Това ли само можеш да ми кажеш, а! Че ти си кръгъл идиот! Юй е жив и в него е декларацията! Истинската! Подменили са я, симулирали са изгарянето й с фалшив документ. Както и самоубийството му — вятър и мъгла. Къде си зяпал, кажи ми? Нали затова е паднал в реката — за да не разполагаш с труп. И с халосни патрони да стреля! За Бога, не допусках, че си толкова тъп!

Фен Дун мълчеше. За миг в очите му проблясна омерзение и презрение към Макдърмид, но бързо изчезна.

— Онази жена се оказа истински дявол. Трябваше да се досетя. Тя е истинският мъж в семейството, аз си го знаех…

— Само това ли можеш да кажеш, а? — изрева Макдърмид.

Фен сви рамене, по лицето му се изписа типичната марионетна усмивка. И изведнъж мина на „ти“.

— Какво искаш сега, тайпан? Ли Куони ме е надхитрила, признавам. Смятам, че не само мен — измами ни всичките поред, включително и собствения си баща. Той вярваше, че Юй е мъртъв, повярвах и аз: нали му беше наредил да се самоубие. Ще взема мерки повече да не ни мами. Сто неща наведнъж върша, е, в едното съм сгрешил…

— Слушай, Фен, проблемът е в декларацията! Трябва да я вземеш, преди американците да са ни изпреварили!

— Добре, ще стане. Нали първо на теб се е обадила? Това е добър знак. Значи смята, че американците няма да й заплатят колкото нас или просто не им вярва. И няма да им се обади, освен ако не й остане друг избор.

— Откъде си толкова сигурен?

— Сметката е проста: американците се стремят към добри отношения с Китай, подготвили са договор за човешките права — искат да го пробутат. Получат ли декларацията, кризата приключва. Жената е достатъчно умна да разбере, че Китай ще поиска САЩ да ги върнат в Пекин — нея и съпруга й, — за да ги накажат. Затова предпочита твоите пари. Освен това не вярва в американската коректност.

Гневът на Макдърмид се поохлади. Фен умееше да го манипулира.

— Може и да си прав. Рискът ще бъде по-голям за нея и Юй. Все пак успях да спечеля малко време. Тръгвай за Урумчи и ги намери.

По лицето на Фен се изписа скрита подигравка.

— Не бих заложил на такава игра, тайпан. Знаеш ли къде е Урумчи?

— Зная Шанхай, Пекин, Хонконг и Чунцин. Останалата част от шибаната ви, невежа страна си е пълна пустиня. И пет пари не давам за нея.

— Знаеш ли, тайпан, не си далеч от истината — сега по лицето на Фен наред с трудно уловимата ирония се мярна и известно възхищение. — Умна е Куони, мръсницата. Урумчи е на края на света — в Синдзян, чак в северния край на пустинята Такламакан. То отвъд Хонконг почти нищо няма, както и сам казваш. Ужасно трудно ще бъде било за теб, било за мен да стигнем в Урумчи преди края на утрешния ден. От друга страна, от Урумчи те могат да се придвижат във всички посоки, и то само за няколко часа. Да речем, че хванат самолет до един от двата по-големи града около Дацзу, може би Чунцин. Сетне иди, че ги гони. Е, мога да ида в Чунцин, но трудно ще е да ги намеря, дори и за човек с моя опит.

— Обаче заминаваш, Фен, и това е! — този път Макдърмид просто нареждаше.

Фен сви рамене и лицето му отново бе непроницаемо.

— Добре, тайпан. Незабавно хващам самолет за Чунцин. Я ги спипам, я не, но при всички случаи ще успея за срещата при Спящия Буда.

— И ще устроиш засада, нали?

— Естествено.

Макдърмид мигом избухна.

— Но онази кучка именно засада ще очаква!

— Да очакваш, е едно, да я предотвратиш — съвсем друго. Винаги мога да предвидя ходовете им, именно защото зная какво ще очакват. Може би ще ги изпреваря.

— Ами ако се откажат от срещата?

— Ако сметките ми са верни, тях ги е страх и от Вашингтон, и от Пекин. Рано или късно майор Пан и неговите копои от тайните служби ще ги заловят. Твоите пари са им най-добрата възможност — и за оцеляване, и за друго. Е, да, изпълнени са с подозрения, очакват да им извъртим някой и друг номер. Значи са се подготвили, взели са някакви мерки. Ще се надлъгваме, ще играем игрички. Но Куони няма друг шанс — сама се издава в записа.

— Надявам се поне сега да си прав.

— О, този път няма да ме изиграят — в очите на Фен светнаха жестоки искрици.

— Помни, че жената се движи на няколко хода преди теб още от шанхайската история.

— Е, и затова вече е прекалено самоуверена.

Макдърмид се замисли. Не беше спец по физическите дела, но не беше и слабак. Би могъл сам да се яви на срещата при Спящия Буда, можеше и да стреля. Във Виетнам бе оцелял като действащ лейтенант, а там лейтенантите измираха като мухи. Бе надхитрил и самия Вашингтон в собствената му игра — не се ли бе издигнал до истинските финансови тавани? Сега се опита да прецени важността на задачата: много фактори се преплитаха. Тц, декларацията е прекалено важна, за да я довери само на Фен. Ще отиде и той. Ще отидат заедно.

— Тръгваме и двамата — реши той на глас. — Ти обаче още тази вечер, аз утре сутринта. Кой ти е главният контакт в Пекин?

Зададе въпроса неочаквано, ужким между другото. Ако се хване. То часът на истината трябваше да настъпи рано или късно. Макдърмид отдавна се канеше да попита, не че очаквате честен и прям отговор, но все пак… Ужасно интересно бе да разбере кой е онзи всемогъщ човек? Толкова силен, че да може да изпрати подводница след „Джон Кроу“. Дори да убеди капитана й да действа на базата на непотвърдена информация, че американски тюлени се канят да претарашват „Императрицата“.

Фен повдигна вежди и се подсмихна.

— Слушай, тайпан, ти нали не ми плащаш за имена? Плащаш ми да ти върша работа.

— Плащам ти да изпълняваш онова, което ти казвам! И да отговаряш, когато те питам!

— О, никой не ми плаща чак толкова много пари — сега в гласа на Фен прозвуча обидна нотка.

Макдърмид отново се вбеси, лицето на Фен Дун пък се втвърди в непроницаема маска. Но фендуновци на този свят нароил Господ, опитваше се да се успокои вътрешно Макдърмид. Дребни играчи. Е, вярно, необходими, но с ограничена употреба. Вече двайсетина години наема подобни мъже за най-различни цели. Има ги по цялото земно кълбо — в подземния свят, наемници, агенти на държавна работа, убийци. Всички те оцеляват благодарение на изключителните си умения в дадени области, на опита и съобразителността си, не на последно място и на връзките си. Този тип хора винаги си изпипват поръчките, за които получават възнаграждение. Такова е професионалното правило, иначе ще изпаднат от играта, следваща поръчка за некоректните просто не се полага.

— „Олтмън Груп“ има холдинги в Чунцин — Макдърмид реши да смени темата, поне засега. — Вземи ми разрешение от твоя приближен в Пекин да пътувам до там със самолет. Това, разбира се, трябва да стане незабавно.

— А парите?

— Ще ги уредя.

— Наистина ли ще им дадеш два милиона? — в гласа на Фен се появи нотка на възхищение.

Макдърмид кимна.

— Без пари в наличност няма да можем да блъфираме. Ли Куони няма да се хване. При това два милиона са нищо от гледна точка на онова, което ще получа в случай на успешен завършек на операцията.

— Не се ли опасяваш, че толкова пари в кеш биха могли да съблазнят мен или хората ми?

— Трябва ли да се опасявам? — загледа го втренчено Макдърмид. — Ти накрая нали ще получиш сериозен хонорар?

— О, твоята щедрост е добре известна — рече Фен с неутрален глас. — Добре, ще подготвя екип, веднага ще уредя и пътуването ти, тайпан.

Макдърмид го проследи с тежък поглед. Отново го жегна скритата подигравка в древното почтително обръщение.

Дацзу

Денис Киавели се потеше здраво в необичайната за сезона следобедна жега. Бе началото на септември и заедно с група други затворници работеше на зеленчуковите полета — береше bok choy, т.е. режеше зелените глави на зеленчука и ги мяташе в оставената наблизо ръчна количка. Изтощителна работа, но не изисква никакво умствено напрежение. Затова пък имаше предостатъчно време да се шегува мислено колко е по-гот да бъдеш войник в противниковия тил, вместо скъсващ се от бачкане физически работник.

По едно време дочу шепота, сякаш вятърът го носеше. Само дето вятър нямаше.

— Ще местят стареца.

— Кога?

— Рано утре — отвърна надзирателят и отмина към съседния ред.

— Къде?

— Не разбрах — тъмничарят забърза, без да се обръща, провесил автомата на ремък през рамо с дулото надолу.

Какво се бе случило? Грешка ли бе допуснал? Киавели замахна ядно, преряза зеленчуковата глава с рязко движение. Да не би някой от пазачите да е предал Тейър? Но защо? Не, не беше такъв случаят, иначе досега стария да са го отвели, а него — Киавели — да са го прибрали за разпит или направо застреляли. Припомни си Тейъровите думи: Толкова отдавна ме държат затворник тайно, че сега е прекалено късно да си признаят, че изобщо съм бил в Китай. Възможно ли е договорът за човешките права вече да е на път да се превърне в реалност? Може би някой си се е досетил, че е налице отдавнашен американски затворник. И е дал заповед да го изолират отново — на някое още по-далечно и тайно място, където никога да не бъде намерен.

Трябваше да предупреди Клайн.

Скоро прозвуча сигналът за обед. Затворниците се придвижиха към края на полето, строиха се и се отправиха към долчинка, където бе закарана храната. Киавели закуцука и се позабави, завърза уж развързаната си обувка и изчака да се изравни с едного от уйгурските политзатворници.

— Нужно ми е да предам информация — прошепна той.

Без да го поглежда, уйгурът кимна, че е разбрал.

— Предай на контакта, че утре заран местят Тейър. Да ми изпратят указания.

Уйгурът пое храната си мълком и се премести да седне при другарите си. Киавели пък взе канчето и се запъти към самотно дъбово дърво. В затворническия комплекс имаше само двама души със западен произход и никой не желаеше да се храни с тях, просто ги отбягваха. Прекалено голям бе рискът на евентуален контакт да бъде погледнато като на съзаклятие или зараза с политически идеи.

В съзнанието му се въртяха какви ли не възможности и предположения и гладът му попремина, затова се хранеше почти насила. Вече се съмняваше, че Клайн ще има време да организира спасителна операция. Това му оставаше единствената възможност да изведе Тейър сам, и то най-късно до следващата утрин. С други думи, двамата да си опитат късмета на открит, пресечен терен и неизбежна потеря войници. При това едва ли някой би си помръднал пръста да им помогне. Всички бяха прекалено много наплашени. Е, цялата тази ситуация и шансовете за успех хич не му харесваха.

Хонконг

Оставиха го насаме в задна стая. Оттам Джон се обади на Клайн с взет от Ранди назаем клетъчен телефон.

— Боже, Джон! Жив ли си? — облекчението в гласа на шефа бе огромно.

— Жив, да, имам важни новини.

— Обзалагам се… — нещо за миг се пречупи в гласа и дишането на Клайн и той сякаш се задави.

Може би емоциите за секунда надвиха желязната издръжливост на ръководителя на Приют едно? Но каквото и да се бе случило, то бързо премина и той запита с обичайната си безчувственост:

— Докладвай всичко поред, от началото.

Джон започна с арогантната Макдърмидова бележка, премина на залавянето му от Фен, срещата с Ранди, разпита.

— Макдърмид бе там с Фен Дун. Бягството ни бе отчаяна постъпка, далеч по-безразсъдна, отколкото бих искал, но пък бе единственият евентуален изход.

Спомена възложената на Ранди операция във връзка с изтичането на информация от Белия дом, проследяването на Макдърмид от нейния екип, разговора между шефа на „Олтмън Груп“ и Ли Куони с краткото участие на Юй Юнфу, подслушан от целия екип на Ранди с помощта на поставено от техен експерт устройство.

— Но те са живи? — почти извика Клайн.

— Да, и в тях е копието на декларацията — дадения на „Летящият дракон“ оригинал.

Настъпи миг мълчание, сетне в гласа на Клайн отново прозвуча мимолетна емоция:

— Значи срещата е на разсъмване след ден и половина в Дацзу?

— Да. Макдърмид успя да удължи срока с ден. Вероятно се надява Фен Дун да засече Ли и Юй и да им отнеме документа.

— Напомни ми да му благодаря лично, когато го набутаме във Форт Левънуърт16. Дошло му е времето, повярвай ми — изръмжа Фред Клайн.

— Казвай как да се добера до Дацзу навреме?

— Ще го уредим. Току-що ме уведомиха за изтичането на информация и за ролята на Макдърмид. Отвратителна, но очевидно истина.

— Да не губим време — трябва да се върна в Китай. Помагай!

— Кога за последен път си скачал с парашут?

Въпросът не хареса на Смит.

— Преди 4 или 5 години.

— Какво знаеш за скоковете от особено голяма височина?

— Зависи какво разбираш под „особено“?

— Колкото може по-нависоко.

— Значи ще ми поръчаш специален самолет?

— Ако успея да уредя незабележимото му кацане.

— Междувременно, след като Макдърмид е в Хонконг, виж дали не можеш да изровиш нещо за връзката му с изтичането на информация и защо се е заел с такава операция като товара на „Императрицата“. Опитай сам, но пък защо да не използваш и ЦРУ? Можеш ли, направи го.

— Откога си падаш по сътрудничество с конкуренцията?

Отсреща се чу смях.

— Много се радвам, че отново се появи, Джон. Най-много ми липсваха остроумните ти въпроси.

Джон прекъсна връзката и тръгна да търси Ранди. Замисли се: при новосъздалата се ситуация интересът на Макдърмид към тях двамата вероятно чувствително ще намалее. Дали самият той ще успее да се върне в хотела незабележимо, да си промени външността и отново да тръгне след Макдърмид? Ако, разбира се, му остане време до скачането с парашут.

Завари Ранди в един от офисите — говореше с Томи Паркър.

— Трябва да потеглям — рече Смит.

— Ами онези отвън?

— Обзалагам се, че вече ги няма.

— Хайде бе! — усъмни се Паркър.

— Иска да каже, че пътуват към Дацзу — кисело подметна Ранди. — Сега имат по-спешна работа от нас. Както усещам, най-важното май е в Дацзу — с него е свързано и изтичането на информация, а и онова, по което работи самият г-н Смит. Нали, войнико?

Джон не се хвана на въдицата.

— Е, нещо такова. Длъжник съм ви на всички вас, многократен при това, особено на теб, Ранди. Не е за пръв път, сигурно не е и за последен. Честно, бих искал да мога да ви кажа повече. Но заповедите са си заповеди.

Ранди се усмихна кисело.

— Е, войнико, давай по задачите. Ако имаш нужда от помощ, викай по-високо, а на шефовете майната им.

Сетне съвсем сериозно рече:

— Пази се, Джон. Зная какво си мислиш: че се чувстваш великолепно, ама външно си като ударен с товарен камион.

— Значи добре изглеждам — засмя се Смит. — А ти пък си като кукличка.

Ранди седеше на стол и го гледаше право в очите — метнала дълги крака един върху друг, с леко развята от вентилатора руса коса, същински ореол около изваяното като статуя лице. В очите й Джон видя въпроси, но и искрено притеснение за него.

— Такава ми е работата — тросна се тя. — Подходящ външен вид, винаги готово за дегизиране лице.

— Мечтата на ЦРУ — ухили се той. — Е, готови сме за танц, нали? Къде е тайният ви изход?

Томи вече ги наблюдаваше с интерес, местейки поглед от единия върху другия. Засмя се и отвърна:

— Но ти се оказа прав — онези ги няма. Значи и ти нямаш нужда от таен изход.

— О, не — заинати се Смит. — През него ще мина. Няма да си затривам късмета, я.

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Полегнал на скромната кушетка в офиса след огромното напрежение, Клайн внезапно подскочи. Така и не успя да подремне достатъчно — телефонът звънеше отново за пореден път. Цареше пълен мрак, навън нощта бе смъртно тиха. Последният съд на околните пристани бе пристигнал още преди няколко часа — завръщащ се от Бермуда очукан морски траулер, а екипажът отдавна се бе прибрал по домовете.

Проклетият телефон отново иззвъня — остър, режещ звук, още повече при опънатите му докрай нерви. Веднага след разговора с Джон напълно заслужено се бе изтегнал по гръб, затворил очи, но… Седна в кушетката, извъртя крака и стана. Стъпи, залитна — бяха изтръпнали, клетите — и със замътена от недостатъчния сън глава закуцука към бюрото.

Звънеше синият апарат. Грабна слушалката, рече:

— Клайн слуша.

— Май в новия офис има и легло? — пошегува се бившият съветски инженер Виктор Агаджемян. — Две минути звъня, звъня, никой не вдига. Рекох си — няма къде да е, вероятно е ударил една глава сън.

— Какво иска Киавели, Викторе?

— О, да, да. Вече не си говорим за нещата от живота, а? Само служебно, така ли?

— Не и в три часа на разсъмване, Викторе. Не съм мигнал вече има… не знам колко си време.

— Добре, добре. Е, капитан Киавели вика, че стоката я местели утре заран. Не знае къде и защо, но нямал опасения, че е свързано с неговата задача.

— По дяволите? — ядоса се Клайн и напълно се разсъни. — Това ли е всичко?

— Дума по дума.

— Благодаря, Викторе. Парите ще бъдат в сметката ти.

— Не съм се и съмнявал.

Клайн прекъсна връзката, но слушалката задържа в ръка и се замисли дълбоко. Значи според Киавели местенето на Тейър е или рутинно, или свързано с договора за човешките права. Има известна възможност да опира и до „Императрицата“. И все пак има ли или няма? Така или иначе, беше си истинска беля. Няма да има достатъчно време да подготви изпращането на цивилен екип или военен отряд. Вдигна очи, погледна корабния часовник. Но пък, да… за алтернативен план време може би оставаше. Натисна вилката и започна да набира.

Хонконг

Беше се оказал прав. Така си каза Джон, след като дълго време наблюдава хотелските изходи отвън. Изглежда, наистина никой не го очакваше. Освен, разбира се, агентът на самата Ранди. Тя сигурно си въобразява, че може би той не го е забелязал още в тайната квартира. Ама такава си бе тя — „грижовна“, трябваше да й го признае. Хрътка и половина, особено когато е на задача.

Хората от хотелската прислуга се правеха, че не забелязват охлузения му външен вид и нощното му отсъствие. Усмихваха му се вежливо, някак си конспиративно, дори добронамерено. Остави ги да си мислят каквото си искат и хвана асансьора за своя етаж. В стаята влезе в банята и пред огледалото търпеливо отлепи лепенките от лицето си. Огледа раните и на няколко пъти примига от болката при допира. За щастие всичките бяха относително повърхностни. Копнееше за един душ, но предпочете малкото джакузи във ваната — то поне щадеше лицето.

Тъкмо се намокри и зазвъня телефонът. Бе в джоба на закачената отсреща хотелска роба, на една ръка разстояние от ваната. Беше го оставил там още когато тръгна за „Донк & Лапиер“.

— Да?

— Заминаваш довечера — рече Клайн.

— А какво ще правя в Дацзу ден и половина? На турист ли ще се правя? Нали нареди да се заема с Макдърмид — поне докато съм тук?

— Това бе преди три часа. Сега имаме сериозни промени в общата ситуация — възрази Клайн и му разказа за обаждането на Агаджемян и ситуацията около Тейър.

— Ще успееш ли да изпратиш екип за толкова кратко време?

— Нали за това ти се обаждам, полковник. Ще се наложи да помогнеш на Киавели да изведе Тейър.

— Само ние двамата ли? Че как ще го направим? Забрави ли, че аз дори и китайски не говоря?

— Киавели говори. И нямам време да ти обяснявам всички подробности. Ще научиш всичко необходимо на място. Можеш ли да тръгнеш веднага?

— В момента съм във ваната. Дай ми поне 20 минути, а?

— Няма да събираш багажа. Ще изпратя човек да го направи и да ти плати сметката. Долу ще те чака кола, тя ще те откара направо на летището. В нея ще има дрехи и всичко друго необходимо. На самолетоносача ще те прехвърли реактивна машина на ВМС. Желая ти късмет!

— Чакай малко… какво…?

Връзката прекъсна. Джон въздъхна дълбоко и започна да се плакне. Прекрачи ваната, изсуши се внимателно, пазейки раните по лицето, грозните синки и червените ожулвания по кожата на цялото тяло. Топлата вода от струйниците бе поуспокоила болката и нервите, определено се чувстваше по-добре. Или така си внушаваше. Облече се, излезе. Но докато слизаше с асансьора, безпокойството му отново нарасна. Къде ли го изпращаше Клайн отново?

Глава трийсет и трета

Облечена в най-късата си, най-разголваща и най-впита в тялото черна рокля, Ранди Ръсел събра всички мъжки очи на приема във вътрешния двор на британското консулство. Всъщност и женските очи привлече, дори още повече. Още в самия миг, когато се появи сред бляскавата тълпа елегантни хора. Нарочно не носеше грим, никаква дегизировка, само тук-таме личаха меки щрихи от най-модната козметика. Бледорусата коса сияеше около красивото й лице, физическите й прелести могъщо привличаха вниманието на цялата публика. Надяваше се мишената — Ралф Макдърмид — да бъде така впечатлена, че евентуално да не я разпознае. И защо пък не?

Взе си чаша шампанско от минаващия келнер и се приближи до единственото лице, което познаваше. Представител на британска фирма, параван на МИ-6.

Той й се усмихна с надежда.

— На работа или малко разтоварване?

— Че има ли разлика, Мал?

— От земята до небето. Ако разтоварваш, мога ли да се включа?

— Много си сладък — усмихна му се и тя. — Хайде следващия път, а?

Мъжът въздъхна.

— Е, значи тази вечер ще се правя на сводник. Жалко. Дадено, казвай с кого искаш да те запозная? И между другото, какво ти е прикритието?

Тя обясни. Той я поведе из двора, а очите на присъстващите неотклонно ги следваха. Както и очакваше, Макдърмид я забеляза бързо и веднага втренчи в нея жаден поглед. Тя дръзко му се усмихна, но продължи разговора си с междувременно представената й възрастна китайска дама, член на местното самоуправление.

— Бихте ли ме представили на господина, който идва към нас, мадам Сун?

Макдърмид се примъкваше ловко сред множеството и скоро бе при тях. Ужким неволно докосна голата ръка на Ранди и се поклони, заговаряйки с китайката.

Тя му се усмихна чаровно, а на Ранди рече:

— Внимавай с този господин, дете мое. Той е известен ухажор и прелъстител.

— Репутацията на г-н Ралф Макдърмид ми е известна — с усмивка откликна Ранди.

— Е, тогава ви оставям да се опознаете — подхвърли китайката.

Макдърмид учтиво се поклони, дамата бавно се отдалечи, а той съсредоточи вниманието си върху събеседницата. Бе доловил отчетливия американски английски, огледа лицето й и в очите му се мярна мимолетна сянка, сякаш усети, че в нея има нещо не на място.

Ранди мигом направи сърдито-глезена муцунка — отлично знаеше, че тя ще промени овала на лицето й.

— Е, да, чувала съм разни неща за вас, Ралф Макдърмид. Мога ли да ви наричам по малко име?

Сянката отмина, пред нея застана познатият похотлив сладострастник, жадно загледан в полуоткритите овали на женското тяло под разголващата рокля.

— И какви са тези неща, мила моя?

— Че Ралф Макдърмид е могъщ човек, и то в множество отношения.

Прямият намек и агресивното флиртуване на тази зашеметяващо съблазнителна жена събудиха в него резерви и той повдигна вежди:

— Коя точно си ти, миличка?

— Джойс Рей ми е името. Работя в „Импириъл Импорт-Експорт“, Сан Франциско.

— Или техните хора работят за теб?

— Все още не — въздъхна Ранди.

Сега Макдърмид искрено се засмя, хареса му чувството за хумор.

— О, амбициозна дама, така ли? Е, добре, Джойс, харесваш ми. Да се поразходим, може би да поседнем? Или пък да поизлезем?

— О, не знам… — въздъхна Ранди. — Така ми се иска да…

Наблегна на двусмислието в последните думи и Макдърмидовото лице порозовя, червенината заслиза и по врата му. Беше клъвнал.

— Добре, да се поразходим, а?

Предложи й ръка и я поведе към най-отдалечената масичка. Там набързо й разказа няколко добре подбрани анекдота и вицове за „Олтмън“, сетне отново я подпита за работата й. Съответно научи, че „Импириъл“ е износител на едро с клиенти в големите американски градове и клонове в цял свят, а самата тя е вицепрезидент на компанията.

Разговорът потръгна отлично и тя го поведе в нужната посока, когато той изведнъж се стегна. Ранди също усети лекото вибриране и тихия звук под сакото му. Търсеха го по клетъчния телефон. Това не бе хубаво, на всичкото отгоре лицето му се опъна, усмивката изчезна.

— Извинявай за миг — рече той резервирано и стана, сетне се отдалечи към декоративните храсти в градината на вътрешния двор. Тя не направи опит да го последва — щеше да бъде нагло и рисковано.

Разговорът приключи след около 30 секунди.

— Трябва да потеглям — рече той. — Налага се. Мога ли да разчитам на още една среща? Ще позвъня в компанията, а?

И си тръгна още преди тя да е отговорила. Ранди изчака, докато го видя на прага на вратата към консулската сграда.

Незабавно тръгна след него, отначало пеша, сетне и с кола, спазвайки необходимите дистанции. Така стигнаха до подземния паркинг на сградата, където бяха офисите му.

Тя влезе след него, паркира през шест коли и го проследи с очи. Застанал пред асансьора, неспокоен, потупваше с крак по циментовия под. Изчака клетката, влезе, асансьорът потегли. Ранди изтича до вратата, загледана в индикаторното табло над нея. Лампичките светнаха последователно чак до върха — мансардния етаж, както бе и очаквала. Какво го бе накарало да дойде тук така спешно в този късен час? Случилото се не й харесваше. От друга страна… пък може би ще научи нещо достатъчно важно?

Спринтира обратно към колата, роклята се запретна доста нагоре. Влезе в автомобила, мигом включи портативната връзка с подслушвателното устройство и въздъхна с облекчение — бе успяла, Макдърмид току-що започваше разговор.

— Е, добре, вече съм тук, в офиса.

— Какво беше толкова важно, та да се налага спешен разговор? — попита непознат за Ранди мъжки глас. — Само, моля те, не ми казвай, че си позволил Смит да ти избяга.

— Не съм позволявал нищо! — сопна се Макдърмид. — Но да, избягаха, и двамата.

— За кои двамата става дума? — гласът не звучеше старчески не бе и на млад човек, а някак си умерен, спокоен, добре модулиран и уверен — излъчваше авторитет.

— Помогна му една агентка. Смятаме, че е от ЦРУ.

— Смятате, а? Очарователно! Браво на вас — умници.

— От сарказъм нужда няма. Точно сега трябва да си помагаме един на друг най-много. Ти си един от най-ценните хора в екипа.

— Да, но ще бъда само докато играя зад кадър.

— Не, моля те, недей да мислиш, че нещата са се влошили чак толкова. В крайна сметка нито Смит, нито жената от ЦРУ успяха да навредят на нас или на операцията.

— Значи фактът, че ЦРУ те наблюдава, изобщо не те безпокои, така ли? — сега в гласа вече звучеше безпокойство. — Дори и да не са засекли сделката, най-малкото са проследили изтичането на информация от Белия дом и то ги е довело до теб. Е, виж, именно това би трябвало да те обезпокои, и то здравата!

— О, не, реалистично погледнато, изтичането на информация в този момент е съвсем маловажно за нас двамата. Поне докато някой не загрее точно от кои факти съм се интересувал и защо. Затова ти казвам — чак тогава ще му мислим. При това сега е налице далеч по-важен проблем.

— Като например?

Тук Макдърмид се поколеба. Сетне изплю камъчето.

— Оказа се, че Юй Юнфу е жив. И съпругата му също. И най-лошото — тяхното копие на декларацията си е в тях.

Човекът отсреща направо избухна.

— Това е твоя груба грешка, Макдърмид! Фатална! Къде са тези хора сега? Къде е проклетата декларация?

— В Китай.

Последва дълга пауза, другият се опитваше да овладее гнева си.

— Но защо? Ти се кълнеше, че е унищожена! Изгорена!

Макдърмид въздъхна дълбоко и обясни случилото се.

— Виж, тези два милиона не са голяма сума — просто джобни пари. При това ще ги платя само в краен случай.

— Отлично знаеш, че нещата са се усложнили и проблемите няма да се свършат с тези два милиона. И къде е гаранцията, че ще си вземем декларацията?

Макдърмидовият събеседник вече не говореше гневно, тонът му бе придобил ледено спокойна, равна нотка. Човекът видимо бе добре образован, шлифован, интелигентен, с бърза мисъл. Вероятно имаше ораторски опит, и то пред големи аудитории. Ранди помисли, че е възможно да е политик, вещ дипломатически, умеещ да води разговор, без да казва нищо, още по-малко да разкрива козовете си. Но определено не беше заместник-министърът Кот, когото лично бе подслушвала в Манила.

— Е, какви мерки взимаш?

— В тон с поканата им, с няколко изненади за тях. Фен би трябвало вече да е в Дацзу.

— Ако Ли Куони е така интелигентна, както я представи, тя ще бъде готова за така наречените ви изненади.

Нова пауза, след малко гласът се обади отново и този път Ранди се стресна, изпита странно усещане — струваше й се, че й е познат, слушала го е вече някъде, и то не преди много време.

— И още нещо. Не съм убеден, че е разумно да използваш повече услугите на този Фен Дун.

— Нямам време да търся друг подобен наемник. Не само че познава играчите и променливите, а е действал в Дацзу в миналото. Има право да се движи свободно из цял Китай: такъв не можеш го замени с никого. Още по-малко със западняк.

Събеседникът премълча, а Ранди напрягаше ума си да си спомни къде е чувала същия равен, точен глас. Къде? Кога? Кой бе този човек? Междувременно Макдърмид заговори отново:

— За съжаление при Фен наистина може да има проблем. И то много голям…

— Какъв?

— Възможно е да не работи единствено за нас.

— Обясни, ако обичаш.

— Например както му плащах да работи за Юй Юнфу, за да ми докладва за действията му… и започвам да се питам дали не докладва за нашите пък на някой друг? Например някой високо в Пекин. Някой, който разполага с много, много пари, или пък държи голяма власт. Иначе защо Фен ще си дава толкова зор? Парите са добри, но…

— Но ти го провери много внимателно…

Сега гласът бе тих и доста обезпокоен, да не кажем уплашен. Изразяваше съждение, а не въпрос, и звучеше доста по-различно. Ранди изведнъж загря какво всъщност я бе озадачавало. Сега чуваше истинския глас на човека отсреща. Не онзи глас със заучената дикция и специфичните модулации, който служи за публични случаи и ораторски изпълнения, а нормалния, персоналния, естествения. Службата й налагаше срещи с различни хора от правителството, Конгреса и Сената, административния апарат — бе разговаряла с толкова много лица, че паметта й отдавна бе пренатоварена с подобен вид информация.

— Проучих го максимално изчерпателно — рече Макдърмид. — Сигурни сме, че не е от тайните цивилни или военни служби. Значи, ако работи за някого, то е за частно лице.

— Частно, но с интереси спрямо „Императрицата“?

— За съжаление, така мисля.

— Много добре. Направи онова, което намериш за нужно. Не искам да зная повече подробности. Просто подсигури задачата: президентът да не получава декларацията!

— Ти искаш пръст само в печалбата, проблемите оставяш за мен, нали?

— Такава ни беше уговорката още от началото.

Сега в Макдърмидовия глас прозвуча остро предупреждение:

— Ръцете ти са толкова изцапани, колкото и моите. И помни: издъня ли се аз, издънваш се и ти.

Сетне слушалката остро изщрака.

Ранди се размърда в буика, разтри слепоочия, затвори очи и се опита да свърже гласа от разговора с определено лице. Съзнанието й завъртя цяла калейдоскопична галерия образи, един подир друг. Свързваше ги с различни случаи, обкръжения, търсеше други показатели, за които да се хване. Мозъкът й заработи като полицейски идентограф, ама не и не. Мина близо половин час и тя се отказа. Хрумна й, че отговорът най-вероятно ще дойде съвсем неочаквано, може би в асоциативна връзка с друго. Оставаше само да се надява това да стане по-бързо.

Обади се на екипа.

— Алън, прослушахте ли разговора?

— Целият — кратко отвърна Савидж.

— Някой от вас не разпозна ли гласа? — сподели притеснението си Ранди.

— И на мен ми прозвуча познато, но не можах да го свържа с определен човек. И никой друг от нашите не успя. Виж, повечето от тукашния екип са електронни спецове — тях за текуща политика не ги търси. Не знаят кой ни е сегашният директор, камо ли…

— Разбирам. Гледай да изпратиш записите в Ленгли най-спешно, може би с дипломатическата поща, а тамошните експерти да го пуснат на гласовата търсачка.

— Аз ли да докладвам?

— Не, сега се връщам и ще се обадя — Ранди непременно искаше да говори лично с директорката.

Пекин

Нощта бавно се спускаше над Чжуннанхай, отвъд стените блестяха светлините на Пекин, озарявайки звездното небе в особени тонове, а Вей Гаофан неспокойно крачеше в кабинета. Отвори вратата и застана на прага, загледан към двора и красивите върбови дървета, прекрасно подредените цветни лехи. Тази добре осветена нощем гледка обичайно го успокояваше. Но не и тази вечер. Тази нощ го бяха налегнали тежки подозрения.

Знаеше, че го наричат „най-крайният от хардлайнерите“, че тези думи би трябвало да звучат обидно, но той намираше позициите си за напълно чисти. И визиите си също. Ами да — онзи — Бухала — и приближените му либерали са политически слепци. Не могат да съзрат онова, което вижда той. Съжаляваше ги, но пък в същото време му бяха идеологически врагове. Врагове и на Китай. На онзи Китай, когото тласкат по наклонената плоскост — водещ към гибел неестествен път. И не само към гибел, а към покварата и заразата на външния свят. Техните действия отварят вратите за отровата — капитализма, религията и индивидуализма…

Изведнъж иззвъня телефонът и той затвори вратата, пристъпи към бюрото. Звънеше частният му телефон, чийто номер знаеха само най-приближените му съратници — приятели, протежета и шпиони. Неочаквано усети предчувствие — чака го лоша вест.

— Да?

Прозвуча гласът на Фен Дун, далечен, призрачен, смутен и най-важното — потвърждаващ предчувствието.

— Юй е жив. Жената е зад всичко. Изигра ме и мен.

Вей въздъхна дълбоко, задържа гнева, запита:

— А декларацията на „Летящия дракон“?

— Тя е в Ли и Юй. Юй просто не я е изгорил.

Сетне Фен разказа всичко най-подробно.

Вей се отпусна тежко на стола. Стомахът му се бе свил, присвиваше го силно, но запази гласа си в нормалната тоналност.

— Къде са те двамата?

— В Дацзу. В момента пътувам към тях от Чунцин.

— Какво търсят там?

Фен докладва и за направената между Макдърмид и Ли уговорка.

— Вярвам, че в рамките на 40 часа ще пипна и Ли, и Юй, и самата декларация.

— Сигурен ли си?

— Мисля, че реализмът напълно отговаря на интересите ни.

Какви са тези високопарни и неясни приказки? Вей се замисли, макар че гласът на Фен сега звучеше малко по-уверено. Бе усетил, че в началото новините здраво са го раздрусали, изглежда в момента постепенно си възвръщаше самочувствието. Вей познаваше Дун отдавна: години наред използваше услугите му и досега не бе усещал в него униние или малодушие. Всъщност бившият военен и авантюрист често страдаше не от липса, а по-скоро от излишък на самоувереност. Вярно че сегашната ситуация не бе някакво си проблемче, тя носеше огромна политическа тежест и сериозно би затруднила повечето от експертите по сигурността.

Досега Фен се бе държал лоялно, дори и когато го изпращаше да работи ужким за други, а всъщност да ги шпионира и да му носи информация. Е, в знак на благодарност и издигайки се в йерархията, Вей издигаше и Фен със себе си. Затова и очакваше от него стопроцентова вярност: нито Юй би могъл да направи за Фен повече от Вей, нито пък някакъв си американец, дори и самият Макдърмид с всичките си милиарди. Би ли могло да има по-голяма чест за бившия наемник Фен от това да работи в най-близки отношения с член на самия Постоянен комитет? Ами възнаграждението? Огромно, повече от щедро, пък Фен си докарваше и от другите господари, нали? А стане ли Вей генерален секретар, бъдещето на Фен е абсолютно осигурено. Бяха здраво свързани един с друг — двама амбициозни таланти, всеки опиращ се до голяма степен на помощта на другия.

— Имаш ли нужда от помощ в Дацзу? — досети се да попита Вей. — Май точно сега не е време да се изявяваш в ролята на вълк единак, нали?

Фен се поколеба.

— Разполагате ли с доверен армейски командир в района, присъствието му с подразделение войници може да се окаже полезно. Особено в случай, че с местните власти възникне проблем.

— Считай го за уредено. И, Фен, помни: Ли Куони е лукав… и много опасен враг.

— Не е необходимо да ме обиждате, господарю.

Тези думи не бяха достатъчно учтиви, но Вей разбираше, че сега не е време да се прави на свръхчувствителен, затова ги прие с усмивка и прекъсна връзката. Най-хубавото бе, че накрая Фен си бе възвърнал нормалното самочувствие. Подобно на вълците, и него го движеше гладът, и ето — напред го тласкаше амбицията да си отмъсти на онези двамата, изиграли го, унижили го така, че да заприлича на аматьор. И слава Богу, помисли Вей, сега има още по-могъщ стимул да му донесе декларацията.

Отново погледна към градината, но предчувствието, че нещо лошо ще се случи, не го оставяше на мира. Започваше да подозира, че в разследването си около Смит и семейството на Ли Аожун майор Пан е разкрил за „Императрицата“ много повече факти, отколкото е изложил в доклада си до генерал Чу. А бе напълно възможно онзи Ню вече да ги е съобщил на генералния секретар. Или на някои от членовете на Постоянния комитет? Защото Вей също работеше за своята кауза: тайно сондираше и осигуряваше подкрепата на разни хора от Политбюро и Централния комитет.

Затова се задаваше една неприятна възможност, засега само потенциална: да се наложи да ликвидира Фен Дун и Ралф Макдърмид, както, разбира се, и Ли Аожун, дъщерята и зетя. За да прикрие изцяло следите от участието си в аферата с „Императрицата“. Без основните и най-важни свидетели срещу него нищо няма да може да се докаже.

Когато в началото Фен го уведоми за Макдърмидовия план, идеята му се стори страхотно попадение и късмет. Сега обаче вече надушваше голямата опасност. Цял живот бе оцелявал и просперирал поради това, че бързо взимаше решения, светкавично ги изпълняваше. И безмилостно унищожаваше всички, в чието лице подушваше враг.

На върха на подпряна на оградата на двор в рамките на Чжуннанхай стълба техник от поддръжката сръчно завършваше ремонт на едно от осветителните тела. Оградата опасваше Падината на самия Вей Гаофан. Техникът работеше и под нос тихичко ругаеше Гаофановата параноя — непрестанния му страх от възможни атентати срещу него или семейството му. Което практически се изразяваше в най-строго нареждане никъде в двора да няма и сантиметър неосветено място.

Днес тази му вече постоянна неприязън спрямо изтъкнатия член на Постоянния комитет бе в особено активна фаза. Защото бе не само техник от поддръжката, а и шпионин. Току-що бе използвал специален микрофон в кутията с инструментите, за да запише последните телефонни разговори на Вей. Сега бързаше да предаде записа на контакта си от контраразузнавателния сектор на ДОБ. Още повече, че бе пристигнал дублиращият го агент и вече метеше двора на Гаофан. Кутията с „инструментите“ му стоеше на декоративна скала, насочена към прозореца на Вей.

Техникът слезе по стълбата. Отнесе и нея, и кутията с инструментариума в малък навес, скрит зад гъсти храсти, за да не разваля иначе красивия облик на парка. Заключи вратата, извади от устройството миниатюрна аудиокасета и набра номер на клетъчния телефон.

— Имам запис — докладва той. — Десет минути? Добре, тръгвам.

Излезе, отново заключи и се насочи към охранявания изход във външната ограда на комплекса, предназначен само за работници от поддръжката. Дежурният часови го познаваше, но въпреки това поиска да види пропуска му.

— На теб смяната не ти ли е минала? — запита той с видимо подозрение.

— Изпълнявах специално нареждане на уважаемия Вей Гаофан — отвърна техникът. — Изгърмяла една от прожекторните светлини на оградата му. Казаха ми, че не можело да се чака до утре, та току-що свърших.

Не бе стопроцентова лъжа. Сам бе повредил прожектора, за да има повод да стои на върха на стълбата цели два часа и да записва разговорите. Ръководещият офицер от контраразузнаването го бе инструктирал, че във връзка с политическите сътресения и чуждия шпионаж в държавата е нужно да се записват всички входящи и изходящи разговори на най-високопоставените големци. Неговата задача се свеждаше до това да си намира работа на удобни за целта места.

Часовият поклати глава — отлично знаеше, че нареди ли нещо Вей, то трябва мигом да се изпълнява, иначе… Отстъпи в страни и пропусна работника. Последният излезе и сви вдясно от пряката към площад „Тянанмън“. Мина покрай тълпите туристи около Забранения град и се насочи към старомодна чайна. Влезе, а обиграното му око светкавично обиколи помещението. Ето го и контакта, четеше вестник в един ъгъл.

Поръча си чай, взе чайника и пакетче английски бисквити. Тръгна към маса в дъното на заведението, а по пътя мина покрай човека с вестника и без да иска, изпусна бисквитите. Наведе се да ги вземе и продължи към избраната вече маса. Междувременно мъничката касетка премина в контакта.

Майор Пан бързаше. Но първо довърши чая и спокойно сгъна вестника, чак тогава излезе. Мина две преки пеша, за да стигне до паркираната кола. Там извади касетката от маншета на панталона си и я пусна на портативното устройство. Прослуша целия разговор, пренави го и отново го прослуша, като вече спираше на определени места и връщаше. И така още един път.

Сетне се замисли, облегнат удобно на високата шофьорска седалка. Вече знаеше: Юй Юнфу и Ли Куони не само са живи, а притежават митническата декларация на кораба „Императрица майка“, заради която в Китай бе пристигнал полковник Смит. Шанхайската двойка вероятно бе вече на път за Дацзу с готовност да продаде документа на Фен Дун срещу двата Макдърмидови милиона. Или пък Фен щеше да им го отнеме и да ги убие с благословията и на Вей Гаофан.

От разговора Фен-Гаофан обаче Пан научаваше много важен факт — нов, от огромен интерес за Бухала и безспорно вече доказан. А именно, че Вей лично е замесен в операцията с „Императрицата“ и товара й. Ню щеше да бъде доволен.

Събитията бяха стигнали до положение, при което той — Пан — трябваше мигновено да вземе решение на чия страна стоят най-добрите му лични интереси. От едната бе използващият услугите на наемника Фен Дун Вей Гаофан — доказано замесен в прехвърлянето на опасния товар за Ирак още от самото начало. Той най-малко би харесал факта, че по дирите му души контраразузнавач, който знае всичките му взривоопасни тайни.

От другата страна бе Ню — Бухала. Очевидно политически противник на Гаофан и изобщо на хардлайнерите. В настоящия миг не знае достатъчно за дейността на Вей. А научи ли, ще бъде съответно благодарен.

Така или иначе Пан взе предварително решение: трябва тутакси да отиде в Дацзу, а разстоянието до този град не бе никак малко. Ще иде там, ще огледа възможностите и окончателното решение ще бъде взето на място, при отчитане на всички фактори. В нов Китай му бе провървяло, май не би желал нещата да се връщат към старото статукво. Вероятно най-добрите му интереси наистина са на страната на Бухала. Но нека да изчака, да види, време има.

Глава трийсет и четвърта

Във въздуха над провинция Съчуан

Качиха Джон на машина на ВМС — „Хоукай“ тип „Е-2С“, от специалните, летящи на особено големи височини тактикоотбранителни системи за ранно предупреждение. Вибриращите двигатели бръмчаха в ушите му, часът бе около 23. Опрял глава на облегалката, опитваше да заспи, но напразно. Всички светлини бяха загасени, машината изпълняваше разузнавателна мисия, както между впрочем винаги, но сегашната не бе обикновено разузнаване.

Бе неспокоен, облечен в черните дрехи, беретата — в кобур на кръста отзад. До него бе захвърлен термокомбинезон, също черен. Щеше да му потрябва, налагаше се да скача от височина 30 000 фута17. Стотици пъти бе скачал с парашут, но не и от такива големи височини. Но пък онези — другите скокове — бяха преди доста време. Хората от екипажа го инструктираха. Обяснявайки основните положения, всеки бе дал по няколко ценни съвета.

Нужен му бе кислороден апарат, защото свободното падане до отварянето на парашута бе до височина някъде около 10 000 фута. Вярно, не скачаше над бойна зона, поне не и в район, където се стреля. И вероятно — най-малкото теоретично — никой нямаше да го очаква, да наблюдава и следи. Мястото бе грижливо подбрано, изчислено с помощта на сателитни снимки от последните 24 часа. Специалистите бяха на мнение, че облаковото прикритие ще се окаже адекватно за целта. Очакваха относително слаби ветрове.

Всички нужни мерки бяха взети — технически, подготвителни. Всъщност за него бе останало да се подготви психологически — затова сега в съзнанието си Джон прехвърляше различни варианти, планираше предстоящите си действия, опитваше се да предвиди факторите човешка грешка и неочаквани изненади. От време на време се разстъпваше и правеше лека гимнастика с цел да държи мускулатурата във форма.

И ето, от сянката се появи член на екипажа.

— Време е, полковник Смит. Обличайте комбинезона.

— Колко минути до скока?

— Десет. Командирът нареди да ви предам, че всичко е наред. Луната ще бъде скрита през следващите два часа. Времето е стабилно, както очаквахме. Никой не ни следи, поне според нашата апаратура — пълно затишие, както се казва. След малко ще дойда да проверя екипировката ви и да ви изпратя. Помнете, при скачането внимавайте да не се отклоните нагоре. Специалните модификации на опашката ще ви накълцат на салата като едното нищо.

И човекът потъна в мрака, хихикайки. Беше пробутал редовния за новаци парашутисти майтап. Смит не се усмихна, намираше чувството му за хумор за тъпо. Облече комбинезона, закопча ципа. Закачи автомата — „Хеклер & Кох“ МР5К — на трите пръстена от специалния гръден ремък. Намаца лицето с маскировъчно чернило, като внимаваше да не засегне пресните рани. Сега дойде ред и на другата екипировка с ремъчната система за два парашута, кислородната бутилка и апарата, високомера, портативния уред за глобално ориентиране (УГО) и всичко останало.

Стана му горещо, струваше му се, че тежи цял тон. Запита се каква ли е пълната екипировка на пехотата за наземен бой? А как ли се придвижват пехотинците? Отговори си сам: с мерак. И се засмя на собствената си шега. И на него му се бе случвало.

Бе готов, чакаше навлечен, претоплен, надяващ се да не го забавят. Писнало му бе, по-добре да скача и да става каквото ще. Хвърля се в черната бездна през борда, пада, приземява се. Всичко друго, само да не виси тук.

— Време е — обади се глас зад него.

Бе същият мъж от екипажа. Опипа всичко по него, накрая го плесна по рамото.

— Е, включвайте кислорода и внимавайте в светлината над вратата. Мигне ли, отваряйте вратата — плъзнете я странично. На добър час!

Джон кимна, изпълни казаното точно. Загледан в лампата, мигом усети рязката промяна в налягането. Черната пропаст отвън сякаш го всмукна и той изпита миг на колебание. Сетне в съзнанието му нахлу спомен за бащини думи от детинството: „Всеки е смъртен, затова си живей живота по най-добрия начин сега и не се обръщай назад, за да търсиш изпуснатото.“

И скочи.

Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

В столицата преваляше обед, президентът работеше, наведен над бюрото в Овалния кабинет. Бе получил и вече обсъдил с представители на Съвета на началник-щабовете военните планове с разработки на варианти за най-различни възможни ситуации: от заплаха със сила от страна на Пекин срещу Тайван и мащабна агресия срещу островната нация до немислимото: ядрен удар на континентален Китай срещу САЩ.

По едно време Кастила се облегна на стола и затвори очи. Свали очилата, разтри носа и слепоочията, сключи пръсти на тила. Замисли се за евентуална война с нация с численост от порядъка на 1,3 милиарда, плюс-минус няколко милиона, забравени или пропуснати при поредното преброяване. В съзнанието му се появиха и най-различни ядрени оръжия с огромна мощ и за миг го обзе паника. Едно нещо е да се изправиш срещу малки, зле въоръжени държави или терористи — било вътрешни, било чуждестранни, — целящи да убият няколко хиляди хора например. Съвсем друго — да застанеш срещу Китай с необятните му възможности за масово унищожение. Съмняваше се дали Китай наистина желае война, всъщност почти не вярваше да е така, но в същото време се питаше каква е разликата между ядосан и готов да изстреля торпедо командир на подводница и вбесен хардлайнер на високо място и с пръст върху някой от ядрените спусъци?

В същия миг на вратата се почука, подаде се главата на Джереми, който съобщи:

— Фред Клайн е тук, сър.

— Да влезе, Джереми.

Клайн се вмъкна с особена стъпка, изглеждаше притеснен, но и щастлив. И двамата изчакаха Джереми да излезе.

— Защо ли си мисля, че ми носиш едновременно и добри, и лоши новини? — подхвърли президентът.

— Сигурно защото е така.

— Е, добре — давай добрите, че отдавна сме в дефицит…

Клайн седна на ръба на стола срещу бюрото и мислено подреди фактите по важност.

— Полковник Смит е жив и здрав, а оригиналната декларация на „Императрицата“, която Мондрагон бе успял да вземе, се появи отново.

— Намерили сте декларацията ли? — изправи се Кастила, развълнуван. — Кога ще я имаме тук?

— Ето това е лошата новина — още е в Китай — отвърна Клайн и докладва за перипетиите на Смит, бягството му и обаждането на Ли Куони. — Наложило се е да каже на екипа на ЦРУ, че работи за Белия дом, но само толкова. Приют едно не е бил споменат. Станало е дума за еднократна задача по специално предназначение, а не за постоянни институции.

— Е, добре — понамръщи се Кастила. — Значи вече сме сигурни, че в центъра на цялата работа стои Ралф Макдърмид. Този факт обаче не променя нищо, що се касае до свързаната с „Императрицата“ опасност.

— Не променя, сър — съгласи се Клайн.

— Без декларацията сме изправени пред война. Значи Ли Куони и хората на Макдърмид се срещат утре сутрин в Дацзу?

— Не, сър, срещата е във вторник сутринта. Вероятно преди разсъмване.

— Но времето ни се скъсява непрекъснато, Фред — президентът неволно погледна часовника. — Броуз казва, че е вече въпрос на часове — говоря за „Императрицата“. Нашите военни настояват за силови действия. Правиш ли нещо сигурно във връзка с декларацията?

— В настоящия момент Смит пътува обратно за Китай. Познава Ли Куони по лице, тя също знае кой е той и кого представлява. Може би ще се споразумеят срещу обещание за убежище в САЩ. А междувременно излезе друго важно нещо…

Кастила почти избухна.

— Друго ли? Какво може да бъде по-важно от документа, Фред, и да ти отклонява вниманието от него?

— За баща ти говоря, Сам. И не съм си отклонил вниманието от декларацията. Нито за миг. Появи се проблем, сметнах, че Смит може да се справи и с него, и с декларацията.

— Баща ми… — Кастила наведе глава. — Но за какъв проблем говориш?

— Получих донесение, че го местят от затвора утре сутрин тяхно време. Вътрешният ни човек там не знае причината, но веднъж преместят ли Тейър, шансовете ни да го измъкнем съвсем се стесняват. Нямаше време да изпратим екип, затова реших друго. За жалост, то е още по-рисковано. Но пък единственото добро нещо в общия куп с неприятности е, че за място на срещата Куони избра Дацзу, което ни дава възможност частично да обединим двете операции. С изпращането на Смит ден по-рано мисля, че увеличавам шансовете ни за успех при Тейър.

Президентът видимо се разтревожи.

— Не и за сметка на главната цел, Фред. Не бива, колкото и да…

— Не, Сам. Не бих постъпил така. Познаваш ме достатъчно добре, нали?

— Теб — да. Но за Смит не съм убеден. Сам ли отива?

— Няма да бъде сам на мястото, сър, но мисля, че не бива да слушате повече. Така и така вероятно ще се наложи да опровергавате… с аргументацията, че не знаете нищо. Разбирате ме, нали?

— Добре, казвай колкото можеш.

— В затвора сме внедрили агент на име Киавели, той е във връзка с мрежа политически затворници. Има надежда да успеем — със Смит отвън и малко частно организирана помощ, за която по-добре да не знаете, още повече, че тези хора вече веднъж са му помагали. А където трябва, съм изпратил достатъчно пари. Така че ако не се случи нещо непредвидено, може би имаме добър шанс да изведем Тейър. Сетне Киавели ще го прехвърли към най-близката граница. Междувременно Смит отива на срещата при Спящия Буда и там действа според обстоятелствата.

Президентът наведе глава, видимо в съмнение.

— Добре. А Смит има ли къде да се крие през целия ден утре?

— Да, сър.

Кастила отново се замисли. Закима, но, изглежда, съзнанието му бе на друго място.

— Ами ако тази работа се окаже измама? Или капан? И ако изведнъж излезе, че никакви опасни химикали няма и не е имало?

— Имайки предвид всичко онова, което събрахме като оперативна и друга информация, такова предположение е невероятно.

— Ама не и невъзможно?

— Сър, в разузнаването и международната политика невъзможни неща няма, сам го знаете по-добре от мен. Не и когато е замесен човешкият фактор.

Президентът отново се загледа нейде далече, погледът му се замрежи и сякаш надхвърли стените на Овалния кабинет.

— Защо ли винаги има желаещи за президентския пост? Човек трябва да е слепец, за да си пожелае такава огромна отговорност…

Клайн слушаше, досещаше се за какво говори старият му приятел, но мълчеше. Изведнъж Кастила се сепна и се върна към настоящето:

— Във всеки случай извънредно съм задължен за всичко, което правите заедно със Смит. Никак не е леко, остават ни още броени часове, пък дано… А Китай е доста далече.

— Зная, сър. Ще се справим, убеден съм.

Президентът неволно опипа сакото и вътрешния му джоб. Там, под мекия материал, бе портфейлът, а в него — онази снимка на усмихнатия мъж с меката шапка. В очите му се появи въпрос. Ужасно му се прииска да го зададе. Но си наложи да премълчи.

Във въздуха над провинция Съчуан

Смит изхвръкна от самолета като гумена топка за секунди, превъртя се във въздуха, почувства докосването на въздуха по бузите и нищо друго, освен че виси неподвижно в пространството. Движението изобщо не се усещаше. И въпреки това летеше надолу с шеметна скорост — по-висока от сто мили в час. Време бе да провери височината и курса към зоната на скока. Вятър нямаше, луната бе скрита зад облаците. Пребори се с гравитационните сили и въздуха, доближи дясната китка максимално до очите, за да погледне светещите циферблати на висотомера и уреда за глобално ориентиране. Бе на 20 000 фута височина, в пълен синхрон с курса. Отсъствието на вятър в момента бе най-добрият му помощник.

За щастие неговият не бе изискващ максимална точност в целта скок, макар че на няколко мили наоколо имаше планини. Трябваше постоянно да следи висотомера, за да знае кога точно да отвори парашута. Кротува ли вятърът, помисли Смит, значи падам под абсолютно подходящ ъгъл, ще ме отведе право в центъра на полето. Неточни думи, рече си в следващия миг, трябваше да каже: направо в мишената.

Планираше с ръце, изпитваше особена еуфория. Изведнъж УГО-то замига — предупреждаваше, че се отклонява от точния курс. Стисна зъби и изви тяло, опъна ръцете, така го бяха учили — за да промени формата на въздушната възглавница. Успя да завие вляво, уредчето престана да мига.

Успокои се, в същия миг започна да вибрира висотомерът — сега това бе предупреждение, че наближава нужната височина и може да премине опасния праг. След него ще бъде късно за отваряне на парашута. Сърцето му заби силно, напрегна мускули, изправи тялото, както го бяха инструктирали, и рязко дръпна клупа с дръжката на гърдите.

Над него въздухът сякаш зашепна, засвистя — фината коприна на парашута се изнизваше светкавично. Погледна нагоре с надежда и… усети рязък тласък, ремъците се опънаха. Чадърът бе отворен, ремъчната система държеше идеално, Смит се движеше изцяло в рамките на планираното.

Шумовете изчезнаха, носеше се плавно надолу под големия чернеещ купол. Погледна УГО-то, бе се отклонил, но незначително. Коригира с помощта на направляващите въжета. Бяха го предупредили да не ги дърпа рязко и продължително. Върна се в нужните стойности и се взря към земята. Виждаше светлини, и то доста по-близо, отколкото бе очаквал. От стари скокове помнеше как земята изведнъж полита към теб така стремително, чак страшно да ти стане. Защото обичайно на по-голяма височина парашутистът си няма и идея от скоростта на падане.

Пак погледна надолу. Сега различи прозорците на къщи — по-далечни, разпръснати, села със симетрични улици. Някъде в средата им тъмнееше зоната, където трябваше да се приземи. Мишената. Наоколо имаше и няколко гористи парчета земя.

Слава Богу, че му показаха множество сателитни снимки от района на Дацзу. В съзнанието си благодари на спецовете, които бяха изчислявали параметрите на скока, благослови и отсъствието на вятър. В съответствие с инструкциите изхвърляше всичко, с което вече можеше да се раздели: кислородната бутилка, дебелите ръкавици, парашутната шапка. И ето… земята шеметно летеше към него, за съжаление не различаваше добре терена долу. Загрижено погледна висотомера — я имаше стотина фута, я не. Още няколко секунди до приземяването…

Изведнъж различи мишената — бе разорана нива, както му бяха казали. Сега се успокои, отлично знаеше какво трябва да направи. Балансира дишането, разтвори крака, сви ги в коленете и… последва ударът. Обувките му се забиха в меката, рохкава почва, по тялото му пробяга вълна от остра болка — наследство от неотдавнашния побой. Напрегна воля и елиминира болката от съзнанието си. Противодействието го отхвърли леко нагоре, залитна, но се задържа прав. Миришеше силно на прясно разкопана земя, на трева, на стар тор. Парашутът бавно се надипли зад него.

Заслуша се внимателно в нощните шумове. Бе сам някъде в средата на голяма нива. Долови жуженето на насекоми, но не и далечни шумове от двигатели или хора. Някъде в околността минаваше магистралата Чунцин по отсечката Цзиншан-Чжану, но пък посред нощ, и то в неделя, може би трафикът по нея бе съвсем рядък. По-надалеч забеляза силуетите на редици дървета, тъмни, изправени като мълчаливи часовои. Бързо свали от себе си уредите и ремъците, топлия гащеризон, събра черния парашут и с помощта на шанцовия инструмент — малката остра като нож лопатка, която носеше закачена на кръста — сръчно изкопа неголяма яма, за да зарови всичко. На китката си остави само УГО-то.

Вече привършваше, когато чу слаб звук — далечен, металически. Като от чукнати един в друг метални предмети. Замръзна и изчака. Нищо. Напрегна всички сетива, наостри уши. Мина минута. Две. Звукът не се повтори.

Разкопча автомата и го прехвърли през рамо — на ремък. Сега изкопа по-малка дупка и в нея с ръце зарови лопатката и последните ремъци от различни вещи на екипировката.

Погледна показанията на УГО-то отново, хвана автомата в две ръце и бавно закрачи към дърветата — определен ориентир — черни форми на фона на малко по-светлото нощно небе. Оглеждаше се, ослушваше се, наблюдаваше хоризонта и далечните светлини.

След около две минути му се стори, че забелязва движение някъде около предната линия дървета. След секунди вече лежеше, притиснат в земята, насочил оръжието напред. Откачи бинокъла за нощно виждане от колана, взря се към дърветата. Сред тях забеляза неголяма постройка — би могла да бъде сайвант, барака, дори къщурка. Не можеше да бъде сигурен — на фона на зеленикавата светлина не се виждаше достатъчно качествено. Стори му се също, че различава каруца и двуколка. Но никакво движение. Нищо. Нито куче, нито друго домашно животно.

И все пак бе видял нещо. Но каквото и да е било то, вече го нямаше. Изчака още две минути. Тогава върна бинокъла на колана, погледна УГО-то и се изправи.

Направи няколко крачки, сега отново чу същия шум. Нещо го стегна за гърлото. Беше разпознал звука: запъване на пистолетен ударник. Затича и сега вече ги видя по-ясно. Фигури. Не една, няколко. Тъмни силуети, изскачаха сякаш изпод земята, подредени като зъбите на митическо чудовище. Въоръжени сенки, които бързо го заобиколиха, до един с насочени в него оръжия.

Приклекна сред браздите, с готов за стрелба автомат, замръзнал, несигурен как да постъпи.

— На ваше място не бих стрелял. Хората ми са доста изнервени…

Една от правите човешки фигури помръдна. Пристъпи, спря, поразмърдаха се и останалите. Сега ги различаваше по-ясно — до един бяха с начернени лица, но не и с униформи. Носеха торбести дрехи, плътно прилепнали по главите вълнени шапки. Сега усети, че гласът, който се бе обадил преди малко на добър британски английски, звучи познато. Да, доволно познато. И в същия миг мъжът тръгна към него.

— Човек на име Фред Клайн каза, че имате нужда от помощ — Рече той. И в мрака блеснаха зъбите на Ашгар Махмут. Преметнал калашник през рамо, той пристъпи и подаде ръка.

— Чудесно е, че отново се срещаме — истински се зарадва Смит, а уйгурите се приближиха и обкръжиха двамата, оглеждайки се през рамо. — Но дай да си говорим на „ти“, а?

— Дадено. Боже мой, човече, лицето ти мяза на кучи задник. Какво по дяволите ти се е случило?

Глава трийсет и пета

Понеделник, 18 септември

Дацзу

Джон набързо разказа за сблъсъка и бягството от Фен Дун и главорезите му, а Ашгар кимаше с глава с искрено възхищение. Групата наброяваше 20 души с него самия. Както и в Шанхай, носеха същите колоритни, торбести уйгурски дрехи, тук-таме по някоя и друга западна дреха като джинсово яке. Повечето се бяха избръснали, неколцина имаха дълги, провиснали мустаци както Ашгаровите. Мълчаха, само очите им неспокойно шареха по околната местност. Ашгар обясни, че от тях никой не говори английски.

Джон също се огледа.

— Може би е най-добре да се махаме оттук, а?

Ашгар заговори, хората му образуваха кръг около двамата и потеглиха. Отляво се ширеха оризища, водната им повърхност мътно проблясваше, същински черни огледала в мрака. Отвъд тях започваха ниски хълмове, преминаващи в планини — невисоките масиви наподобяваха подредени на небесния фон мастилени шишета. Някъде там се намираха различни будистки реликви и храмове, изваяни в скатовете, изсечени в скалите. И Спящия Буда, където бе срещата на Куони с Фен Дун.

— За тези древни планини се носят легенди — обади се вървящият до Смит Махмут. — Китайците вярват, че техните върхове са слезли от небесата божества. Дошли и дълбоко обикнали Земята, отказали да се върнат обратно. Знаеш ли, американецо, понякога ми се струва, че в дадени мигове китайците не са толкова лоши хора. Само че не казвай никъде, че това си го чул от мен.

— А ти откъде познаваш Клайн? — смени темата Смит.

— Не аз лично, приятелю, по-скоро мои познати се знаят с него. Те ми предадоха молбата му, плюс значителен финансов подарък в кеш срещу вече споменатата помощ.

— Кажи името на един от тях?

— Руски инженер на име Виктор.

— И той ти се обади от името на Клайн ли?

— В началото да. Но последната задачка я уговорихме след като му препратих съобщение от капитан Киавели, от затвора.

Сега Джон разбра връзките.

— Значи поддържате контакти със затворниците уйгури?

— Китайците ги наричат престъпници. За нас обаче те са политически затворници. В същото време — дори наистина да бяха криминално проявени хора — присъдите им пак са несъразмерни с онези на китайските престъпници — много са по-големи и тежки. Нали разбираш?

— За едни дадена личност е патриот, за други — терорист.

— Тц, не е толкова просто — възрази Ашгар. — Същността на въпроса е далеч по-сложна. Помисли: кому служат делата на един борец за свобода, респективно терорист, както казваш? На неговия народ или на „каузата“? Ако служат на народа, добре. Но ако ли не, то значи, че този човек е егоманиак, фанатик, за когото „каузата“ е по-важна, отколкото истинските народни въжделения. Често си задавам този въпрос и невинаги съм толкова сигурен в отговора. Особено относно онези, които през целия си живот са работили отвъд границата за истински свободен Източен Туркестан…

— Според мен тези неща винаги са били пречупвани през егоистичните интереси на могъщите държави.

— О, така ли? Е, вярно е, съгласен съм.

Смит го погледна и пред ума му мина същата мисъл, както и на първата им среща: от устата на този човек с лице на тюркски бандит излиза толкова чист и стилизиран английски език.

Продължаваха да вървят, приближавайки следващата гориста местност, по-гъста и по-обширна от първия пояс. Стигнаха я и свиха вляво, покрай едно от оризищата. Някои от уйгурите запалиха ръчни фенерчета, Джон внимателно огледа местността с бинокъла и се стресна. Сред по-отдалечените дървета стърчаха странни конусовидни образувания, подобни на гигантски пчелни кошери.

— Какви са онези купи? — попита той Ашгар.

— Снопи неовършан ориз. Селяните го складират по този начин, за да го опазват от мишките и плъховете.

Скоро излязоха на лек склон недалеч от края на гора. Тук растяха борове, брези и множество храсти, упорито избуяли под гъстия таван от надвиснали клони с листа и игли.

Навлязоха в тази тунелоподобна на места горска обител. Ашгар даде команди шепнешком, трима от хората му се върнаха към склона. Смит разбра — Махмут оставя външни часови. Останалите се настаниха на осеяна със скали поляна, всеки си намери подходящо място, сякаш бяха идвали тук и преди. След малко още трима се плъзнаха като сенки в мрака и изчезнаха между дърветата. Бе време за почивка и уйгурите затвориха очи. Ашгар покани Джон да се настанят до останките на стар огън и нахвърли накратко последвалите изтеглянето му от плажа събития.

— Успяхме да се измъкнем, но знаехме, че няма начин да не си спомнят за пълния с уйгури джип. Затова част от групата върнах в Шанхай да се укриват в лунтаните, с другите се насочихме на запад — към тукашните райони. Усещаш, че ги познаваме добре, нали? Налагаше се да се спотаим, докато премине бурята. Това е наша отдавнашна тактика.

— Значи сте били някъде тук, когато се е обадил Виктор?

— Да. Контактът ми в лагерния затвор доложи, че руският инженер Виктор организирал внедряването на американски асент на име Киавели в затвора, за да установи връзка с Дейвид Тейър.

Джон кимна.

— Клайн планира светкавично нападение с цел извеждане на Тейър.

— Да, ама не — мрачно възрази Ашгар. — Внедрихме Киавели с помощта на фантастични подкупи. Първият доклад за ситуацията и здравословното състояние на Тейър беше благоприятен. Само че Тейър утре го местят — не знаем дали е просто случайност или някак си е научил самият директор. Киавели е предал на нашите хора и те ме уведомиха. Веднага съобщих на Виктор, той докладвал на Клайн. Зная всичко това, защото Виктор ми предаде отговора на Клайн.

— Да ме посрещнете, нали? Значи затова се е наложила и внезапната промяна на плановете.

— Именно. Нарежда и ти да участваш в операцията за измъкване на Тейър и Киавели. Много рискова работа ни се отваря, десетки фактори и обстоятелства могат да ни създадат пречки. Изглежда, смята, че уменията ти могат да бъдат много полезни в затвора.

— Аз? В затвора?

— Точно така. Наложи ли се, всички влизаме заедно, за да измъкнем Тейър с общи усилия. А загрубеят ли нещата, ще трябва да си пробиваш път с бой. Във всеки случай ти си помощният ни боец.

— Супер — рече Смит. — Кои са главните рискови фактори?

— На първо място един-двама от тъмничарите могат да забравят, че са взели подкуп.

— Е, браво — въздъхна Смит.

— О, я горе главата. Твоята работа е фасулска в сравнение със задачите на неколцина от моите хора. Защото то трудното започва едва след извеждането на Киавели и Тейър от затвора. При това да се надяваме, че няма да усетят измъкването им поне до сутрешната проверка.

— Намекваш, че сетне ще прехвърлите Тейър и Киавели отвъд границата ли?

— Да, това ни е задачата — нищо работа, просто песен. Китайците имат една стара приказка: „Затваряш очи, завърташ се като пумпал, преброяваш до десет, а отвориш ли ги — накъдето и да погледнеш, все китаец ще видиш“. Илюстрира чудовищния брой на народонаселението им. А всеки западняк изпъква като черна котка на снежен килим.

— Виж, така или иначе се налага да работим меко — без стрелба. Иначе може да отиде на кино и главната ми задача.

— Клайн е наясно с тази възможност. Наредил е също: подушиш ли опасност за шансовете на главната мисия, мигом да изчезваш.

— Но и в нея ще помагате, нали?

— Обещали сме. Пълно силово съдействие — вдигна рамене Ашгар. — Но първо трябва да измъкнем Тейър от Китай…

— Ще ми намериш ли скривалище за утре?

— Ух. Ще те маскираме като черковна мишка.

— Кога ще ни чакат в затвора?

— Нашите там вече трябва да са се подготвили. Иначе времето и часа го решаваме ние. С тях сме си уговорили сигнал, те ще чакат.

— Какво е разстоянието дотам?

— Около десет мили.

— Клайн даде ли други указания?

— Нищо друго, освен че главната ти мисия е да бъде спасен договорът за човешките права. О, и че във Вашингтон можем да разчитаме на пари и влияние…

Махмутовото лице на истински стоик изведнъж потъмня.

— Значи онези в Белия ви дом са като коне с наочници — само в едната посока виждат — да си осигурят сътрудничеството на Чжуннанхай за договора. А сетне за нас… нищо. Просто нищо няма да получим. Ние сме като консумативи, използват ни, захвърлят ни. Кажи ми честно, виждаш ли истински стимул за нас да ви помагаме? Твоят Клайн смята, че трябва да помагаме, защото интересите ни били в една и съща насока.

— Не бих казал, че на Клайн му липсва добра воля или почтеност. Никога няма да забрави услугата, пък и геополитиката се променя.

Ашгар кимна, но не изглеждаше убеден.

— Ще видим. Къде ни искаш за втората операция?

— При Спящия Буда.

Махмут се поколеба.

— Там е лудница всеки Божи ден след разсъмване. Стотици туристи, продавачи, всякакви хора, знаеш го, нали?

— С малко късмет, ще свършим работа светкавично и ще сме се изтеглили достатъчно навреме и преди навалицата.

— Можеш ли да ми дадеш малко повече информация в смисъл за какво трябва да сме готови?

— Засада и по-различен вариант на спасителна мисия.

— Кого ще спасяваме?

— Един документ. Същия, който изпуснах в Шанхай.

— И е важен за договора за човешките права?

— Да, доволно — отвърна Джон. — Сега и аз имам въпрос: имаш ли наум безопасен маршрут за излизане от Китай с прехвърляне през границата? Не за Тейър питам, а за документа.

— Повече от един. Човек никога не знае какво може да му се случи. Глупаци са дисидентите и революционерите, които не разполагат винаги с резервни варианти и планове за бягство. Имаме добри връзки в съпротивата. Ще има ли нужда от светкавично придвижване?

— Вероятно да.

— Ще се обадя на контактите си.

Ашгар обиколи хората и шепнешком поговори с няколко от тях. След малко всички станаха, идваше край на почивката. Прегледаха оръжието, извадиха резервни боеприпаси от скрити сред скалите сандъци. Върнаха се и шестимата часови.

Почти кръглата луна висеше сякаш досущ над върхарите на дърветата. Ашгар изпрати напред неколцина в разузнаване, подкани Джон, останалите се подредиха в колона по двама и потеглиха. След около десетина минути гората пооредя, излязоха на черен път, където ги чакаха три коли: ландроувър, доста остаряла лимузина линкълн континентал и очукано армейско хъмви.

Джон се засмя.

— Страхотна сбирка чуждестранни конски сили за провинциален Китай, а, Ашгар?

— Едната е дар от таджикски журналист, малко насила ни я подари, ама здраве да е — усмихна се в отговор Махмут. — Другите две сме ги „реквизирали“ нощем в Афганистан, досещаш се как. Ама да се чуди човек какви подаръци давате вие — янките — на разни военачалничета, било от Северния алианс, било не. И колко невнимателни са те понякога с незаслужено получената аванта. Да оседлаваме, а?

Бойците се разпределиха в трите автомобила и веднага потеглиха във верига по неравния път под звездното небе. Макар и външно да не даваха вид на добре обучено и дисциплинирано армейско подразделение, уйгурите се държаха точно така и това до голяма степен успокои Джон. Продължиха по сложна мрежа от стари пътища, минаха покрай ферми, нивя, животни. Срещнаха и хора, окъснели пътници, но те, изглежда, по принцип избягваха контактите с непознати. Ашгар подхвърли, че в тази дълбока китайска провинция дори и велосипедът е лукс. Повечето селяни вървят пеша на големи разстояния дори само да посетят близки и роднини или да разменят стоки, а превозните средства се броят на пръсти. Въпреки това зърнаха няколко автомобила пред различни сгради.

Навсякъде забелязаха следи от дейността на хора — множество подредени една след друга ферми, малки и по-големи села. Покрай пътя се мярнаха барачки — бръснарници, гостилници и чайни, но никой не излезе от тях да провери кой минава толкова късно. В Китай, било централен, градски или селски, важи стриктно правило: не е полезно да си любопитен.

— Дори и да ни видят, едва ли ще предупредят властите — рече Ашгар. — Тук хората знаят, че с тях е по-добре работа да си нямаш.

След около половин час в далечината пред тях се показа телена ограда, зад нея — две стражеви кули. Шофьорите загасиха фаровете, Ашгар тихо издаде заповед и колите излязоха от пътя, за да спрат в рядка горичка.

— Около затвора строителството е забранено. Поне на миля от него няма да видиш нито къща, нито каквато и да е друга постройка — обясни Махмут. — Най-добре е засега да останем за да не ни усети охраната.

— А сетне?

— Ще почакаме…

Неделя, 17 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Китайският посланик отново бе настоял за разговор с президента. Чарли Аурей предаде искането му — ставало дума за нещо важно и неотложно, бил много настойчив. Поставил очилата на върха на носа, Кастила тъкмо четеше наскоро предаден му проектозакон.

Аурей забеляза, че на масичката до президента край лампата стои поставена в рамка семейна снимка — вероятно Кастила току-що я бе разглеждал. Чарли я бе виждал и преди: президентът на тийнейджърски години — издължен момчурляк във футболен екип, застанал до родителите си, а те — Серж и Мариан Кастила — видимо се гордеят с него, усмихнати и тримата, хванати през кръста. Били са задружно семейство, рече си Аурей. Само че и Серж, и Мариан бяха вече покойници.

— Мога да кажа на посланика, че сте много зает, той отлично знае, че с натиск не става… или ще омекотя отказа, като обещая утре да намерите няколко минути да го вместите помежду по-важните дела. Да речем в късния следобед?

Кастила се замисли — преценяваше плюсовете и минусите.

— Не. Ще направим така: кажи му, че и аз искам да го видя. Както бърза, да се поизпоти какво ли може да означава това.

— Сигурен ли сте, сър?

— Няма да създадем прецедент, Чарли, не се безпокой. За друг път ще оставим да го печем на бавен огън. А сега предпочитам да го притисна за „Императрицата“, като в същото време сериозно намекна за готовността ни да работим с умерените в Чжуннанхай за намаляване на напрежението. Защото на всяка цена трябва да подпишем договора за човешките права. Нужен ни е.

— И все пак, г-н президент, не бива да му позволяваме да си мисли, че…

— Че се страхуваме от международен инцидент ли? И защо не? Ако предположенията ми са верни, в техния Постоянен комитет има поне неколцина, които мислят както нас. Може би ще измъкнем някаква информация от нашия високоуважаван гост, а?

— Добре тогава…

— Давай, Чарли, давай. Обади му се. Няма да се осмели да ми чете конско, не бой се. Освен това и аз имам предвид няколко нещица… Ако е вярно онова, което предполагаме — че при тях сега се води борба за власт, — той ще бъде неспокоен и ще внимава да не сбърка. И по някое време ще се издаде, ще видиш.

Глава трийсет и шеста

Половин час по-късно посланик Ю Вантао пристигна в Овалния кабинет. Този път носеше обикновен официален костюм, а заговори ли, лицето му остана безизразно, сякаш предаваше буквално продиктувано му послание. Излъчваше все същите смесени сигнали, само че сега акцентът върху възмущението бе по-силен.

— Тези посегателства върху суверенитета на Китай стават вече нетърпими! — закани се той на безупречния си оксфордски английски, а тонът му подсказваше трудно потискан гняв.

Президентът остана седнал зад бюрото.

— Посланик Ю, можете да излезете, а поуспокоите ли се, отново да влезете в Овалния кабинет.

Този път по лицето на китаеца премина сянката на мимолетна усмивчица и той рече:

— Моля да ме извините, сър. Толкова съм обезпокоен, хм, опасявам се, че се забравям.

Президентът удържа желанието си да каже, че посланик Ю Вантао никога не се забравя. Така или иначе можеше да използва проявената прямота. Ако изобщо бе прямота.

— Със съжаление чувам подобно нещо, г-н посланик. Но какво може така да ви е разстроило?

— Преди час получих съобщение от моето правителство, че над провинция Съчуан е засечен летящ на особено голяма височина самолет в нарушение на китайското въздушно пространство, тъй като наши военни експерти са го идентифицирали като система „Е-2С“ „Хоукай“ за ранно предупреждение. С точно такива разполага вашето ВМС. В светлината на този инцидент и един по-предишен, а именно заплахите срещу наш търговски кораб в международни води, моето правителство вижда вече систематични посегателства върху суверените ни права. Затова съм натоварен да изразя категоричен протест.

Кастила впери строг поглед в китаеца.

— На първо място, г-н посланик, случаят с „Императрицата“ няма нищо общо с нарушаване на китайските суверенни права.

— А появата на ваша бойна машина, прелетяла над кораба няколко пъти? Или може би не знаете за случая?

— Не зная, защото съм сигурен, че това изобщо не се е случвало.

— Сигурен ли сте или…? Но не отричате категорично?

— Не съм толкова глупав, че категорично да отричам нещо, за което не зная или което сигурно си има напълно логично и приемливо обяснение, ако изобщо се е случвало. Твърдите, че вашите военни са разпознали типа самолет като система за ранно предупреждение. Споменатата от вас област е в съседство със Северна Бирма, където провеждаме операции за пресичане на наркотрафика, доколкото зная, с пълната подкрепа на Китай.

Ю кимна с глава в знак на съгласие.

— Логична теория, г-н президент. Само че има и друг факт: военните предполагат, че е възможно от самолета да е скочил парашутист. Било е в района около Дацзу, и то почти по същото време. В момента местните власти разследват случая.

— Интересно. Желая им успех.

— Благодаря ви, сър. Е, в такъв случай повече няма да ви отнемам от времето.

И посланикът, който до този момент не бе поканен да седне, се обърна и закрачи към вратата.

— Е, не бързайте толкова, г-н посланик. Седнете — обади се президентът със строг глас и смръщено лице.

Всъщност под тази маска се криеше оптимизъм, че рискът, който се кани да поеме, може и да се увенчае с успех.

Вантао не бе казал нито дума за предполагаемо качване на американски военноморски тюлени на „Императрицата“. А това можеше да означава само едно — че в Постоянния комитет не знаят нищо за опита на тюлените. Възможно ли бе действието на китайската подводница да е било заповядано от отделен член на комитета или от негова фракция? А останалите да не знаят нищо по въпроса?

Ю се поколеба. Не беше сигурен какво означава неочакваната президентска покана. После се усмихна и седна.

— Може би желаете да обсъдим друг въпрос, г-н президент?

— Именно. Въпросът за китайска подводница, заела позиции в опасна близост с фрегатата „Кроу“. Боен съд заплашва друг боен съд в международни води, нали? Смятам, че можем да го приемем като „инцидент“ от всички гледни точки на международното право.

— О, най-обикновена предпазна мярка, г-н президент. Баланс на силите, както се казва. В международни води всички съдове имат право да се движат по свое усмотрение, нали? А при създадените обстоятелства моето правителство сметна, че друга възможност няма. В крайна сметка — тук по лицето на посланика се мярна същата сянка на усмивка както преди малко, — образно казано, става дума за преследване на преследвача, нали? Рутинна дейност, нищо повече.

— Само че забравяте нещо друго. Както казвате вие — в светлината на случилото се сами разкривате тайните си. Става ясно, че китайски подводници следят нашия Пети флот. Откъде идва вашият подводен съд? Единствената възможност за толкова бърза поява е Индийският океан, нали?

Президентът отсече последните думи, сякаш забиваше пирони.

Посланик Ю примига, внимателните му очи се присвиха. Не бе ли това признак за раздразнение? Както например, че невниманието на някоя височайша особа в Пекин издънва собствената му позиция тук — във Вашингтон? И все пак не отговори.

— Ние, разбира се, винаги сме смятали подобно наблюдение за възможно — добави Кастила. — Сега обаче вече имаме, конкретно потвърждение. Както и да е — махна с ръка и продължи: — Всъщност искам да кажа нещо далеч по-важно и по-точно — да постъпя необичайно. По начин, с който не всичките ми съветници са съгласни. Ще ви кажа истинската причина за присъствието на „Кроу“ в Арабско море. Преди няколко дни получихме неопровержима информация, че „Императрицата“ пренася значителни количества тиодигликол и тионилхлорид. Съмнявам се дали има нужда да ви обяснявам за какво могат да бъдат използвани тези химикали.

Завърши изречението и замълча.

Лицето на посланика срещу него не се промени с нищо, нито пък китаецът понечи да заговори. Тогава Кастила продължи:

— Количествата им са значителни, както вече казах. Фактически толкова големи, че едва ли имат друго предназначение, освен за направа на оръжия.

Сега Ю потръпна.

— Отново случай като „Инхъ“? Вижте, сър, не бе ли напълно достатъчно…

Президентът вдигна ръка.

— Онзи път наистина бяхме сгрешили. Нашата грешка вас ви направи герои, страдалци като нация, а нас постави в светлината на глупаци. Ситуацията бе печеливша за вас, както и да се бяха развили нещата. Не се ли качим на борда, излизаше, че ни е страх, вие печелите множеството точки. Абордираме ли, ставаме агресивни и арогантни. Е, ние го направихме, вие получихте дивидентите на международната арена.

Ю го изгледа смаяно.

— Шокирате ме, г-н президент. Ние просто подкрепяме устоите на международното право. И тогава, и сега.

— Глупости говорите, лицемерие и половина — рече Кастила с най-приятния си глас. — Както и да е. Казвам ви всичко това с определена цел. Този път смятаме, че в Чжуннанхай наистина не знаят какво пренася „Императрицата“. Още от началото не са наясно. С други думи, вярваме, че Чжуннанхай не е замесен в това начинание и хората там наистина бяха изненадани от появата на „Кроу“. Което, погледнато по друг начин, означава само едно: когато този път наистина се качим на борда, каквото и друго да стане, вашата държава ще изглежда изключително зле в очите на международната общественост. И то по време, когато за вас търговията с цял свят е дългосрочен приоритет, максимално важна цел.

Известно време Вантао седя неподвижен, втренчил очи в президентските. Опитваше се да прочете мислите му или пък да събере своите. Накрая заговори и този път истинският смисъл на думите му отново остана скрит в неспоменатото:

— Не можем да разрешим такова грубо нарушение като качване на чужда сила на борда на съд под китайски флаг в международни води.

Никакъв протест. Нито пък опровержение. Нито усукване. Нито заплахи.

Но президентът чу неказаното.

— Нито САЩ, нито светът — Китай включително — могат да си позволят риска в ръцете на безотговорни режими да попаднат химически оръжия за масово изтребление.

Ю кимна.

— Да, сър. В такъв случай заставаме в безизходица. Какво предлагате?

— Може би конкретното доказателство ще ни изведе от безизходицата. Истинската митническа декларация на кораба.

— Невъзможно е да има подобна декларация, защото такъв товар не би могъл да идва от Китай. Във всеки случай, ако може да се намери доказателство, тогава в интерес на международните закони моето правителство би трябвало да се запознае с фактите.

Сега Кастила се усмихна.

— Благодаря ви, г-н посланик. С това ми се струва, че приключва и нашата среща.

Посланик Ю се изправи, направи лек поклон и излезе от Овалния кабинет.

Очите на президента го изпратиха. Сетне натисна един от бутоните на вътрешния телефон.

— Госпожо Пайк? Изпратете ми шефа на дежурната охрана.

Малко по-късно Кастила влезе в затъмнения кабинет на Фред Клайн.

— Самолетът с Джон Смит на борда бил засечен някъде над Дацзу. Местните власти вече го търсят. Поне така заяви посланик Ю — направо рече президентът.

— Дявол го взел и него — изруга Клайн. — Надявах се поне това да не става. Джон и без това си има достатъчно тежки задачи.

— Защо не използвахте В-2 „Спирит“? Практически е невидим. Незаменими качества.

— Нямаше време да ми го прехвърлят ВВС, налагаше се да взема каквото имаха ВМС. Можеше да бъде и стратосферен изтребител, но не исках да рискувам да намерят катапулта седалка. Какво точно са засекли?

— Според Вантао само самолета, но смятат също, че от него е спуснат парашутист.

— Е, добре. Значи за второто не са стопроцентово сигурни, мястото на скока не са уточнили. Нито са намерили екипировката. С малко късмет ще се справи.

— И с помощта, която си му изпратил и за която аз не искам да знам, нали?

— Да, както говорихме, според плана. Нека само да речем, че на китайците тя няма да им хареса повече, отколкото ако екипът си бе изцяло наш — замислено каза Клайн.

Кастила го информира подробно за разговора с китайския посланик.

— Оказахме се прави. В Пекин не знаят за „Императрицата“. Не са се досещали за нищо чак до появата на „Кроу“, когато са разбрали, че нещо не е наред. Мисля, че Ю се стресна, когато споменах химикалите по име. Сто на сто незабавно ще докладва в Чжуннанхай. Е, Фред, кога очакваш да получим декларацията?

— Смит не се е обаждал, пък ми се и струва, че е още рано. Нещо ново около изтичането на информацията?

— Не, за съжаление. Търсят, проверяват, засичат. Лично аз говоря по същество само с шепа хора, и то когато имат пряко отношение към проблема.

Понеделник, 18 септември

Дацзу

Джон лежеше, наострил уши. От мястото си сред неголямата горичка от време на време чуваше шума на минаващ по отдалечената магистрала лек автомобил или камион. На около миля и нещо от тях присветваха прозорците на няколко къщи. Усещаше напрегнатото дишане на уйгурите, действаше му потискащо, макар че самият той бе овладял сърдечната си дейност. От време на време преместваше крак или се обръщаше по гръб, за да раздвижи мускулите. Отляво един от бойците изсумтя, сигурно и той се опитваше да направи малко гимнастика на схванатите си крака. Откъм затвора обаче не се чуваше нищо — ни звук, ни движение. Там цареше абсолютна тишина.

Ашгар се взря в ръчния часовник.

— Нашите трябваше да са тук досега. Нещо не е наред.

— Сигурен ли си, че са били готови с организацията?

— Би трябвало. Налага се да влезем и проверим.

— Това ми мирише на неприятности.

— Искаш да се откажем ли?

Джон замълча, замислен. Искаше му се да освободят Дейвид Тейър, но го безпокоеше евентуалната поява на големи подразделения полиция и военни в района. Неминуемо щяха да подплашат Ли Куони. И все пак… трима въоръжени професионалисти — той, Ашгар и Киавели — могат да свършат много работа за единица време. В противен случай остава да действа Киавели сам, защото Тейър вероятно не бе докосвал оръжие вече повече от половин век. Така или иначе трябва да го направят тази нощ, иначе… Но пък вдигне ли се шум и затворническата охрана усети, лошо ще стане — ще се появят въоръжени армейски части.

От всичките варианти най-добър му се виждаше извеждането на Тейър максимално безшумно с общи усилия.

— Добре — реши Смит. — Давай да ги потърсим.

Ашгар инструктира хората си шепнешком. Избра трима да придружат него и Смит, сетне петимата потеглиха. Измъкнаха се тихо от горичката и приведени, затичаха по неотдавна засята нива, оттам навлязоха в сенчеста овощна градина с отрупани с плод ябълкови дръвчета. Джон усещаше болки навсякъде по измъченото и охлузено тяло, особено докато прекосиха меката почва на нивата. Сетне, стъпиха ли на твърдата земя в градината, вече бе по-леко.

Изведнъж Ашгар тихо изсъска — това бе сигнал за залягане. Петимата се приземиха като един. Отпред — и вляво, и вдясно — се простираше нарочно разчистено открито пространство, непосредствено пред телената мрежа на оградата. На върха й минаваше добре опъната, остра като бръснарско ножче жица. Разстоянието бе около десетина метра — сравнително плоска, изсъхнала, осеяна с твърди буци земя. Стерилна, враждебна ничия зона.

— Налага се да огледам оградата — прошепна Ашгар — и ще взема…

— Мен ще вземеш — настоя Смит, — и без това не ви знам езика, няма как да говоря с хората ти. Иска ми се Киавели бързо да разбере, че съм тук. А бойците ще ни прикриват.

— Добре. Давай.

Ниско приведени, двамата затичаха към телената мрежа. Джон веднага се изпоти от болката. Тъкмо приближаваха, когато откъм лявата стражева кула лумна сноп светлина. Мигом залегнаха току до оградата, в носа им проникна прах от сухата почва. Джон понечи да кихне, с мъка успя да преглътне.

Лъчът мина малко над тях, отиде крайно вдясно, сетне се върна. Смит по-скоро долови, отколкото чу Ашгаровия шепот.

— Какво ли става, по дяволите? Досега не е имало такива нощни мерки?

— Нещо ги е подплашило?

— Сигурно. Слушай: щом загасят прожектора, пълзим в западна посока!

В затъмненото помещение Тейър седеше до масата и в торбичка прибираше листове и дребни предмети — оскъдни спомени от безкрайния затворнически живот. Киавели му светеше с джобно фенерче, на слабата светлина бялата Тейърова коса изглеждаше като пресен сняг.

— Добре ли се чувствате? — изведнъж попита Киавели. — Готов ли сте? Разни неща могат да ни се случат — може да се окаже доста трудничко, а? Да ни ранят, дори да ни убият. Все още имате време да се откажете.

Тейър вдигна глава и очите му сякаш пламнаха.

— Вие луд ли сте? Да се откажа от единствената възможност? Цял живот съм я чакал. Цял. Искам да видя Америка отново. Искам да видя сина си. Та това е невероятно, нали? Само какъв стар глупак съм, почти не ми се вярва, че всичко това става наистина…

По сбръчканото лице се изписа искрена радост, очите му се навлажниха. Сетне се засрами и махна с ръка.

— Моля да ме извините…

В същия миг Киавели чу нещо, пристъпи до прозореца, взря се.

— Какво беше това?

Старческият слух обаче бе слаб, Тейър не бе доловил нищо. Киавели отново надникна навън и тихо изруга.

— Мамка му!

— Какво става?

— Директорът и комендантът водят цял взвод, проверяват помещенията едно по едно. Сега отиват при уйгурите, сетне идва нашият ред.

Бледоликото Тейърово лице пребледня още повече.

— Какво ще правим?

— Върнете всички вещи по местата им. Съблечете се и лягайте, аз също. Ще се правим на спокойно заспали.

Със завидна за възрастта си скорост Тейър подреди нещата и документите по обичайните им места, сетне се разсъблече и навлече нощница. Киавели също свали дрехите и се пъхна под одеялото на нара по бельо.

Не след дълго с трясък се отвори вратата на затворническия блок. Чуха се тежки стъпки, влязоха двама тъмничари. Единият грубо заповяда:

— Стани!

И двамата подадоха сънени физиономии изпод одеялата и се направиха, че не разбират какво става. Пазачите ги задърпаха силом.

Влезе директорът, свирепо изгледа Киавели, после погледът му се премести върху Тейър и физиономията му омекна, а той се скара на подчинените си:

— Със стареца по-внимателно.

Грижливо огледа Тейър, дрехите на стола, нощницата на него, запита с мек глас:

— Затворник Тейър, вие спяхте ли?

— Знаете, дори сънувах — сънено рече възрастният мъж с полузатворени очи.

— Налага се да претърсим.

— О, разбира се, претърсвайте.

Пазачите надникнаха в шкафа, разхвърлиха наровете, дори отвориха прозореца да не би там някой да се крие. В оголеното помещение повече нямаше и какво да гледат. Влезлият по-късно комендант се разходи бавно напред и назад, изкашля се подозрително, накрая рече:

— Можете да си лягате.

Четиримата излязоха, но затворниците ясно чуха нареждането, което директорът даде отвън:

— Пред всеки блок да се поставят часови. На всеки цял час да се проверяват леглата. Обявявам извънредно положение. Утре няма да се работи. Никой няма да влиза или излиза. Абсолютно никой. До изрично второ нареждане!

Двамата началници си тръгнаха, пазачите се разпръснаха из района. Някой от тях затвори вратата отвън.

Киавели скочи и притича до прозореца. Взря се навън, като внимаваше да не го забележат.

— Началството се разкара, но на вратата са оставили часови.

— Е, това не е толкова…

— Не е, но проверка на всеки час и особено извънредно положение са вече огромна пречка. Тази нощ няма да можем да излезем. Дори и да се измъкнем от лагера, ще ни настигнат… най-много няколко мили да минем.

Дейвид Тейър се отпусна на стола си отчаяно.

— Не… разбира се, че ще ни хванат.

Главата му клюмна, по тялото усети гърчове, лицето му се сви в злощастна гримаса.

— Е, има и добра новина — изглежда, не ни подозират, поне засега — рече Киавели. — И утре вероятно няма да ви местят. Извънредното положение спестява поне тази беля.

Тейър повдигна глава.

— Ще чакаме. Ще се надяваме. Това поне го умея. Докато… е, този път ми се вижда много по-трудно…

Глава трийсет и седма

Махмут и Смит се промъкваха покрай оградата; а полазеше ли по нея дългият прожекторен лъч, залягаха, замираха неподвижно. Сетне тичаха силно приведени, от време на време лазеха като змии, после пък се движеха на четири крака. Водеше Ашгар, той знаеше къде трябва да отидат, той усещаше кога и къде трябва да внимават двойно повече. Изведнъж се спря и приклекна, Джон го настигна и се отпусна до него. Проследи погледа му — Махмут се взираше през редовете тел към недалечна ниска и квадратна постройка. В задната й част имаше двойна врата, но прозорци не се виждаха. Пред вратата й започваше широка пътека, по-скоро черен път като коловоз, стигаше до оградата и продължаваше навън чак до съседния път.

— Ето, оттам трябва да излязат — прошепна Ашгар.

— Каква е постройката?

— Столова с кухня. Ще ги чакаме тук с надежда, че няма да се налага да влизаме по-навътре. Двойните врати са към склада — там товарят и разтоварват хранителни продукти. Сега имаме едно преимущество — между тях и оградата има сляпа точка за часовите на кулите, не я виждат, но не е по-широка от три-четири метра.

— Може да свърши добра работа.

Залегнаха с решение да чакат тук, почти прилепени към оградата, впили очи в двойната врата. Времето сякаш спря, а нощта като че стана по-тъмна. Изведнъж до ушите им долетя шумът на вървящи в крак хора с тежки обуща. Тежък звук, застрашителен.

— Какво ли означава това? — запита Смит.

— Част от охраната се придвижва откъм блоковете към комендантската сграда и караулното. Или е имало тревога, или са правили внезапна проверка. Не ми харесва тази работа, Джон.

— Само да не са обявили извънредно положение!

— Скоро ще научим — мрачно прошепна Ашгар, взе камъче от земята и го запокити навътре, целейки се в нещо, което Джон така и не различи.

Камъчето падна, чу се специфичен звук, като че чукна върху чакъл. Джон се взираше в мрака, но нищо не помръдваше. В следващата секунда нещо го перна по бузата. Беше камъче, подобно на хвърленото от Махмут.

— Ето ти и отговора — поклати глава уйгурът. — Позна, обявено е извънредно положение. Ще се наложи да чакаме. Ако извадим късмет, може би след 24 часа нещата ще се нормализират. Единственото хубаво нещо е, че на разсъмване няма да местят Тейър. В същото време може и да не го отменят, а да продължи по-дълго, че дори и седмица.

— Боже, надявам се, че не — въздъхна Смит. — Заради всички нас, особено заради Тейър.

Неделя, 17 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Чарлс Аурей влезе в Овалния кабинет почти на пръсти.

— Съжалявам, че отново ще ви безпокоя, г-н президент, но…

Късното следобедно слънце надничаше в леко затопленото помещение и сякаш милваше президентския врат. Кастила вдигна очи от ежедневната сводка.

— Кажи, Чарли?

— Шефката на разузнаването настоява да ви види.

Президентът свали очилата, разтърка върха на носа.

— Разбира се, доведи я.

Аурей се върна с жена на възраст около 60 години. Бе средна на ръст, понатежала телесно, с късо подстригана посивяла коса. Облечена в тъмно, едрата й гръд издуваше елегантното сако отпред, вървеше наперено и самоуверено. Изпащали си от въпросите й хора я сравняваха с лек танк — бърз, мощен, безмилостен.

— Сядай, Арлийн — покани я Кастила. — Винаги ми е драго да те видя. Е, казвай, какво ново?

Жената погледна към Аурей, заел обичайното си място — опрял гръб на стената вдясно зад президента.

— Не се безпокой, Арлийн. Чарли е в течение на всичко.

— Е, добре тогава — рече тя и прибра крака под стола, наведе очи, сякаш да се съсредоточи. — Моля ви първо вие да ми кажете онова, което не зная относно Джаспър Кот и Ралф Макдърмид? Какво е положението с тях? И кога желаете да оповестим онова, което знаем ние?

— Освен вашите хора, още и ФБР работи по въпроса, събира информация и наблюдава съответните лица. Част от проблема е да установим с точност какво незаконно са извършили те. Да разгласиш незасекретена информация не е закононарушение, нали така? Когато обаче успеем да документираме ролята им в аферата около „Императрицата“, тогава вече ще ги заковем като подпомагащи незаконна контрабанда лица, разбира се, с редица допълнителни усложнения. При това Кот наистина е съобщавал на Макдърмид данни, обект на държавна тайна. Във всеки случай и за двете неща ще са ни нужни достатъчно убедителни и документирани доказателства, свидетели и прочие. И затова не бързаме, за да не ги подплашим. Е, казах ти онова, което зная, твой ред е, Арлийн. Какво ново са разкрили твоите хора?

Тя поклати глава многозначително.

— Попаднахме на ключова улика относно самоличността на още един източник на изтичане на информация. Макдърмид се е консултирал с някого тук, във Вашингтон. Възможно е да е бизнес партньор. Или съучастник. Във всеки случай е мъж. Вероятно високопоставен. Засега остава неизвестен.

Президентът се замисли върху новината. И с мъка потисна напиращата на устните му ругатня.

— Как се получи?

— Подслушваме хонконгския кабинет на Макдърмид.

За пръв път този ден Кастила се усмихна.

— Е, има случаи, когато дяволиите на ЦРУ ми доставят огромно удоволствие. Благодаря ти, Арлийн. Искрени благодарности. Но казваш, че проблемът сега е да разпознаете човека?

— Именно. Една от агентките ни в Хонконг твърди, че гласът му й е познат. Само че засега не може да каже със сигурност точно чий е той.

— Ти чу ли записа?

— Няма достатъчно качество по телефона, но вече пътува към Ленгли по куриер.

— Разпознаете ли го, незабавно да ме уведомиш. И ако твоите служители не се справят, донеси ми записа тук. Може би някой от моите хора в Белия дом ще успее.

— Слушам, г-н президент — отвърна шефката на разузнаването и понечи да стане.

Кастила я възпря.

— Нещо друго във връзка с разследването на Макдърмид?

— Засега не знаем точно защо той или „Олтмън Груп“ са замесени с „Императрицата“, като, разбира се, изключим очевидната причина — финансови облаги от продажбата на химикалите.

— Добре, Арлийн. Благодаря, високо ценя работата ти.

— Изпълнявам си задълженията, сър. Надявам се скоро да преодолеем кризата. Обстановката е взривоопасна и ако не…

— Дай Боже — обади се от мястото си зад президента Аурей.

— Е, успех в разследването — каза Кастила. — Дръж ме в течение.

— Разбира се, г-н президент.

— Изпрати дамата, Чарли. С теб ще говорим по-късно.

Двамата излязоха, а Кастила посегна към синия телефон и помоли Фред Клайн да дойде при него. Трябваше да му разкаже за успешните и неуспешните разкрития на ЦРУ. На четири очи. И той също вече не смееше да рискува с изтичането на информация.

Понеделник, 18 септември

Дацзу

На изток вече светлееше в лимоненожълти тонове, зазоряваше се, макар и бавно. Старите автомобили бяха изминали не повече от пет-шест мили път покрай ферми, ниви и гористи хълмове. Не след дълго влязоха в голям двор, сенчест, влажен, в задната му част имаше къща, хамбар и земеделски пристройки. Постепенно се затопляше, слънцето вече даваше сигнали за приближаването си, виолетовите хълмове в далечината започваха да зеленеят. Там някъде бе и статуята на Спящия Буда, изсечена в скалите. Където го очакваше среща с Ли Куони и съпруга й. Джон се загледа във възвишенията, замислен какво ли ще му донесе следващата нощ.

В дъното на двора пърпореше двигателят на стар съветски автобус.

— За какво ви е тази таратайка? — попита Джон, когато Ашгар спря недалеч от рейса, а след него и другите две коли.

— Алани и нейната група смятаха да прехвърлят с него Тейър и Киавели до границата. Под прикритието на туристическа група уйгури, завръщащи се в Кашгар.

— Хм, рисковано… туризъм, уйгури, едва ли ще стане през деня.

— Почакай малко, сега ще ти покажа.

Махмут излезе от колата и се доближи до автобуса, където заговори с възрастния мъж на волана. Шофьорът загаси мотора, излезе и двамата с Ашгар тръгнаха към къщата.

— Ела и ти — махна на Джон уйгурът.

Вътре на груба дървена маса бяха нахвърлени женски дрехи — торбести и мъхнати афганистански бурки с дупки за очите и доста дълги, едната кафява, другата — черна.

— У дома повечето от нашите жени си забулват лицата, обаче някои все още носят и тези остарели чудесии. Смятахме Тейър и Киавели да ги използват, седнали до Алани, която е доволно висока. А присвият ли си краката по подходящ начин, може и да минат.

— Е, поне под тях може оръжие да се скрие.

Домът бе стар, дъсченият под — силно изтъркан, подпорните греди и мертеци — напукани. Мебелировката бе правена на ръка — и масите, и столовете, и шкафовете за дрехи. Вдясно се влизаше в сводеста стая с голямо легло, а до него на стойка стоеше леген с вода, кана и глинен черпак. Джон не забеляза други уйгури, поне не и на пръв поглед. Старият шофьор се настани край масата с дрехите.

— Къде мога да подремна? — попита Смит, чувствайки умората.

Знаеше, че е задължително да почине до следващата нощ, а цялото тяло го болеше, мускулите му бяха изтръпнали, раните по лицето пламтяха. Искаше му се да изтрие чернилката от него, да хапне и да полегне на каквото и да е, само да е на гръб.

— Тук има мазе — скривалище. И в хамбара имаме скрити помещения — зад яслите. Няма ли да похапнеш, преди да почиваш?

— С удоволствие. Малко храна, сетне сън.

Махмут го поведе към кухнята. Там около голяма маса вече четиринайсет души от бойците лакомо лапаха, а жените се въртяха около печката и готвеха, постоянно принасяйки блюда. Джон разпозна ухилените гримьорки от шанхайския лунтан. Щом зърнаха лицето му, и двете бурно се закикотиха. Джон сви рамене, отиде на мивката и с помощта на домашен сапун и хладка вода успя да свали чернилото.

Почувства се значително по-добре, седна на масата с другите. Размениха погледи, но никой не каза нищо. Седна и Ашгар, жените донесоха още храна.

Беше ориз с овнешко, накъсано на дребно, примесено с варени моркови, лук и фасул, в доста мазен сос. Същото, което за пръв път бе опитал в лунтана. Изгладнял от дългата и напрегната нощ, Джон похапна здравата, опита и от другите ястия — тестените кнедли с плътен пълнеж му се сториха повече от разкошни, хареса и овнешкия кебап — добре запечен, вътрешността му се топи в устата и няма онзи мирис, който отблъсква повечето европейци.

Ядеше лакомо, докато Ашгар само опитваше от блюдата, повече наблюдаваше хората си и мислеше. По едно време се разяде и той и в очите му се появи носталгия.

— Уйгурите са били номади и овчари векове наред, преди да се посветят на фермерство. За нас овнешкото е както рибата за японците, говеждото — за аржентинците и северноамериканците. Виж, англичаните ядат и говеждо, и овнешко, това им харесах в Англия. Винаги можеш да намериш прясно овнешко, а пък ако извадиш късмет да си купиш от подобрените породи, като саутдаун например, това са безрогите овце, дето ги отглеждат специално за месо… ааах — ето това се казва вкуснотия!

Джон попи соса от чинията с парче хляб и се облиза.

— Виж, Ашгар, не са много хората, които като теб харесват английската кухня.

— О, обичам я, старче, и само да знаеш как! Истинската английска храна — това е върхът. Пудинг с масчица, тестени топки, печено, плътни сосове, месото на някои органи и овнешкото. Ето, това го наричам аз ядене. Ей затова идващите тук в миналото англичани винаги са ни разбирали най-правилно, поне много по-добре от китайците и руснаците.

Когато свършиха, Ашгар го поведе през двора към неголяма пристройка, долепена откъм лявата стена на дома. Вътре завариха единствен уйгур с автомат — гледаше през прозореца.

— Часови съм поставил от всички страни — рече Махмут.

— А какво би станало, ако китайците внезапно решат да те посетят?

— Хм, тук постоянно си живее доста голямо уйгурско семейство. То си обработва земята, а ние използваме скривалищата и подслона. Дойде ли някой, скриваме се, домакините си посрещат и изпращат. В района всички ги познават.

Джон последва уйгура по находчиво скрито стълбище към мазето. Бе тясно, осветено с мижави крушки, долу — също. На редици направени от палети легла спяха мъже и жени. Ашгар го отведе в дъното, сам легна и мигом захърка.

Джон се изтегна, напрегна мускули, сетне ги отпусна и малко по малко успя да разтовари напрежението. Постоянно си повтаряше, че сега е много по-добре, значително по-добре. Така или иначе бе уверен, че като се събуди ще се чувства още по-хубаво. Затвори очи и в съзнанието му незабавно изплава проблемът на Дейвид Тейър. А какво ли го очакваше след 24 часа при Спящия Буда? Потенциалът на опасността и евентуалния провал бяха огромни. В същото време всяка грешка — дори и най-дребната — в опита да бъде освободен Тейър ще рефлектира върху главната мисия. Обърна се странично, отново се върна в старото положение, опита се да заспи. След малко потъна в дълбок сън.

Пекин

Бе късна утрин и Бухала отдавна би трябвало да е в кабинета си в Чжуннанхай. Само че днес бе необичаен ден и той седеше на бюрото у дома. Пушеше „Плейърс“, много ги обичаше тези пусти английски цигари, и прелистваше документи, на някои слагаше личния печат. И ето, съпругата му въведе посланик Ю Вантао. Ню незабавно остави цигарата и учтиво стана да го поздрави, а по лицето му се разля широка усмивка. Посланик Ю му бе приятел и съюзник и до голяма степен дължеше вашингтонския си пост именно на неговото влияние и авторитет.

Съпругата дискретно се оттегли, затваряйки след себе си вратата.

— Е, здравей, добри ми приятелю, и добре дошъл — сърдечно рече Ню и стисна дребната ръка на госта. — Изненадваш ме, особено като се имат предвид затрудненията между нас и САЩ.

Сега в гласа му прозвуча мек укор:

— Нямах си представа, че се завръщаш, чак докато не получих съобщението ти днес рано сутринта.

Ю прие критиката с леко потрепване на клепките.

— Върнах се тихичко и незабележимо, ръководителю, кажи-речи промъкнах се, именно заради въпросните трудности. Налага се да се консултирам лично с теб, да чуя желанията и предпочитанията ти. Естествено, направо от летището идвам тук, право там ще се и завърна.

Раменете на Ню се стегнаха при мисълта за важността на онова, което би могло да принуди един посланик в толкова важна държава да се върне внезапно, в тайна и да мине цялото това огромно разстояние.

— О, разбира се, разбира се. Сядай, отпускай душата.

Ю се настани на стол, но гърбът му изобщо не докосна облегалката. Никак не приличаше на човек, който може да отпусне душата, а Ню всъщност бе казал думите само от учтивост.

— Благодаря — въздъхна Ю. — Мога ли да говоря направо?

— О, да, настоявам. Каквото си кажем, тук ще си остане.

Ню взе пепелника и придвижи стола си по-наблизо. Това отново бе приятелски жест, само че цигара не му предложи. То вече би било доста прекалено.

— Е, казвай — рече домакинът и отново подръпна от цигарата.

— Смятам, че съм ти предавал посланията на американския президент именно както искаше… в смисъл, убеден съм, нали, че бе така… че Китай трябва да си остане твърдо на позиции против всякакви попълзновения върху суверенните ни права. В същото време Китай не търси поводи за създаване на инциденти или конфронтация, които могат да ескалират извън всякакъв контрол.

Ню само кимна. Дори и пред най-близкия ти съюзник не е нужно да потвърждаваш ангажиментите си устно, освен ако не е абсолютно наложително.

Ю се усмихна леко, отлично разбирайки какво мисли високопоставеният му приятел и лидер.

— Американският президент даде да се разбере, че ни разбира. И както вече съм казвал, той е необичайно проницателен за човек от западния свят. Усеща нюансите, усеща неуловими мисли и настроения. И в него долавям искрена загриженост за конфликта, който би могъл да ескалира дори и във война. За разлика от други хора, когато каже, че не желае война, той говори истината. Потвърждава искреността си и посредством избора на думи, ударения и самия протокол.

— Възхитително — отрони Ню, удържайки нетърпението си.

— И колкото необичайно да е това за един западен държавен глава, той извърши нещо дори още по-необикновено. Разкри какво прави и защо.

Веждите на Бухала се повдигнаха леко.

— Обясни, моля.

Посланикът се впусна в подробно описание на последния разговор за „Императрицата“ в Овалния кабинет. Ню слушаше внимателно, без да прекъсва и с растящо напрежение. Внезапно си даде сметка на какво се дължи то: американският ръководител неволно го навежда на правилния въпрос. Щом като САЩ не желаят сблъсък, а и Китай не го желае, тогава кой? И защо конфронтацията продължава? В момента кризата изглежда направо ненужна. Сякаш някой я режисира нарочно и тайно, а в същото време оркестрира ескалацията й.

Прехвърли наум представените му от майор Пан факти, припомни си заседанията на Постоянния комитет. И отново на преден план изпъкна онзи ястреб Вей Гаофан. Вярно бе, че посредством Ли Аожун и зетя му Вей би могъл да реализира добри печалби от разни корабни товари. Поне за известно време. И сигурно ги е реализирал. Но сега същата ли бе Гаофановата крайна цел? Когато новини за този кораб бяха стигнали до най-висшите нива на китайското и американското правителство едновременно?

Не. Бухала бе сигурен, че Вей незабавно би пожертвал всякакви печалби само и само да успее да върне Китай в миналото — и колкото по-назад, толкова по-добре. Дълбоко в сърцето си Вей бе идеолог на Старото, истински комунист хардлайнер, неуспял да забрави нито Мао, нито неговите пророци, нито площада „Тянанмън“. Блян бе за него да се върне към онези времена. Доказателство за това бе и фактът, че е изпратил подводница да дебне американската фрегата. Именно Вей би поощрявал конфронтацията с надежда тя да ескалира в насилие и така да подпомогне целите му. А за да спечели, би прибягнал дори и до война.

Бухала си припомни двете Конфуциеви определения за беда: едното бе „катастрофа“, другото „удобен случай“. И на разкриването на истинския състав на товара на „Императрицата“ Вей бе погледнал не като на катастрофа, а като на удобен случай да постигне нещо, което за него бе далеч по-важно от всякакви пари…

Ю прекъсна мислите му с думите:

— Президентът намекна дали ти би се задоволил с достатъчно конкретно доказателство, като истинската митническа декларация на кораба, за да потърсиш решение на проблема в Постоянния комитет? Би ли разрешил Постоянният комитет на борда на „Императрицата“ да се качат американци… може би в съвместен екип с хора от нашата подводница? Или като алтернатива: дали комитетът би се съгласил да нареди унищожаването на товара в процедура, която американците биха могли да наблюдават, за да са сигурни в крайния резултат? Накратко, би ли се съгласил да поработиш с нашите хора така, както президентът Кастила работи с неговите с крайна цел конфронтацията да бъде ликвидирана?

Ню замислено подръпна от цигарата. Докато Вей вижда в миналото бъдеще, то той самият би предпочел неизвестното — с бъдеще, базирано на идеали като демокрацията и гласността. Изборът е достатъчно ясен: не рискува ли Ню всичко, Вей вероятно ще спечели. От друга страна: рискува ли Ню и спечели, то с победата му ще дойде и окончателният крах на най-видния ястреб в Постоянния комитет. Да, Вей ще си отиде завинаги, победен от собствените си дела.

— Кажи, ръководителю? — осмели се след малко посланикът, защото Бухала мълчеше, дълбоко замислен.

— Ще запалиш ли цигара, посланико? — изведнъж попита Ню.

— Благодаря. Да, бих запалили цигара с много голямо желание — благодарствена усмивка огря унилото лице на госта.

Двамата запалиха като стари приятели, замълчаха. Критично важните решения не бива да се вземат стремглаво.

— Благодаря ти, че ми носиш тези вести — след продължително мълчание заяви Бухала. — Не съм се излъгал в избора си на посланик. Незабавно се връщай във Вашингтон и кажи на президента Кастила, че смятам себе си за разумен човек. Но в същото време пак бих предупредил за ужасяващите последствия, които би могло да има качването на американците на борда.

Ю загаси цигарата и се изправи.

— Ще му предам точните ти думи. Той ще разбере.

Размениха мълчаливи погледи. Ю закрачи, излезе, на прага изшумоля дългата му връхна дреха.

Ню стръвно задърпа от цигарата, скочи на крака и нервно се заразхожда из стаята. В момента американците явно не разполагат с въпросното доказателство. Така беше — за съжаление много неприятно. Защото сега фундаментално важно бе именно то. Изведнъж се закова на място и посегна към телефона. Наведе се над бюрото и започна да набира.

Не след дълго отсреща се обади майор Пан и Бухала запита направо:

— Кажи ми какво ново научи?

Също без предисловия Пан разказа съдържанието на записания телефонен разговор между Фен Дун и Вей Гаофан.

— Останало е само едно оригинално копие от митническата декларация на „Императрицата“ и то е в ръцете на Юй Юнфу и съпругата му Ли Куони.

Ню задържа дъха си, смачка цигарата с палец.

— Добре. Какво друго?

— Ралф Макдърмид ще плати два милиона долара, за да го купи от тях.

Майорът описа предстоящата среща при Спящия Буда.

Бухала слушаше внимателно, а мозъчният му процес препускаше. Замъглената ситуация бавно започваше да се прояснява. Американският президент иска именно този документ… иска го и той самият — Бухала. Обективното доказателство. Вей Гаофан го знае и затова пък търси начини да го унищожи. В същото време онези две пионки в голямата игра — Юй и Ли — отчаяно се опитват да се измъкнат от ужасното си положение. А прекалено богатият магнат Макдърмид също търси конфронтационното решение. Макар че Ню не е все още сигурен относно Макдърмидовите механизми за ескалация на кризата. Но да, щом като е готов да плати едно малко състояние, за да задържи документа за себе си, да… А между тези три страни като плъх се движи мръсникът Фен Дун — ужким служи на Макдърмид, ужким работи за Юй Юнфу, но истински е верен само на Вей Гаофан. Но дали и на него е верен?

Фен е боклук. Абсолютен. Но Ралф Макдърмид и Вей Гаофан са още по-долни. И трябва да бъдат спрени, защото току-виж отново разпалили подобие на студената война. Или нова гореща.

Мислеше, но продължаваше да слуша и доклада на Пан. Четеше и мислите му: сега — на края — не се опитва да задържи нищо от информацията, която е изровил. Значи е решил да застане на неговата — на Ню — страна. На него да бъде абсолютно лоялен. Добре. Това в китайската култура може да означава разни неща — например най-сърдечен комплимент, но също и крайна уязвимост.

— Добре, майоре, напълно разбирам — рече Ню на глас. — Може би дори по-добре и от теб самия. Благодаря за точните усилия. Ти няма ли да летиш за Дацзу?

— Полетът ми е след 20 минути.

— Тогава добре запомни: наблюдавай, но не се намесвай… освен ако не се стигне до крайност.

Поколеба се за миг дали да бъде по-конкретен, усещайки огромната тежест на стъпката, която прави, и завърши така:

— Стигне ли се до крайност, упълномощавам те да помогнеш на Ли Куони и на полковник Смит. Значи документът трябва да попадне или в тебе, или в него. Това е императивно нареждане.

Настъпи мъчителна тишина.

— Това заповед ли е, сър?

— Приеми го така. Ако ти се наложи, ще покажеш писмените ми инструкции. Ти работиш само за мен, ползваш се с пълната ми протекция.

И точка. Сега вече връщане назад няма. Или той, или Вей Гаофан. Напред към неизвестното бъдеще или назад към неработещо минало. И всичко зависи от чужди ръце. Напрегна воля да потисне нормалната си реакция да потрепери. Но това е положението. Мъдрият винаги знае на кого да се довери.

Глава трийсет и осма

Дацзу

Джон се събуди внезапно с потиснат страх — човек затиснат нейде в незнайна тъма, дълбоко под земята. Това бе първото клаустрофобично усещане и то предизвика бурна реакция. Видя се сред множество тела, същински сардини в кутийка. Измъкна беретата, скочи в леглото, а ръката му описа яростна дъга. Сетне се опомни, разбра къде е. Въздухът тежеше, миришеше на изпотени тела, бе топло и спарено. Макар че сега в мазето нямаше повече от шепа хора. И те спяха, другите бяха излезли по-рано. Отсъстваше и Ашгар.

Сърцето му лудо тупаше, докато сваляше оръжието. Погледна си часовника. Показваше 14,06 часа. Бе спал повече от девет часа. Обичайно не можеше да изкара и седем.

Внимателно стана, за да не буди другите. Разстъпи се и се протегна. Мускулите го боляха, ставите тук и там изщракаха. Но физическото му състояние бе значително подобрено, чувстваше се във форма. Е, ребрата малко прищракват, но остра болка няма. Лицето го усещаше добре. Сигурно скоро ще започне да сърби, особено изпоти ли се. Е, няма нищо фатално.

Тръгна към изхода почти на пръсти. На върха на стълбището повдигна капака и се изкачи в горното помещение на пристройката. Тук стоеше друг часови, през прозореца долови движение на двора. Излезе навън, като потискаше предчувствията си за предстоящата операция. То май-май отдавна не бе ходил и пеша.

Слънцето бе понапекло, небето синееше порцеланово, кротък ветрец поклащаше върбите и храстите. На платнища из двора бяха разхвърлени да съхнат чушки, земята изглеждаше като покрита с червен килим. Пиперливият им възлютив аромат изпълваше въздуха, напомняйки, че тук е Съчуан, известна с пикантериите на кухнята.

Завари Ашгар в кухнята, пиеше врял чай с мляко, както англичаните. Уйгурът го изгледа учудено и запита:

— Защо си станал? Какъв зор имаш сега?

— Девет часа са ми предостатъчни, за Бога — отвърна Смит.

— Не и ако ги смяташ като сън за пет дни.

— Е, подремвал съм от време на време.

— Аха, само се погледни на какво си замязал. На неспало сламено чучело. С това лице можеш да се явиш на Вси светии без маска, всички ще ти завидят.

Джон се усмихна и махна с ръка.

— Виж, я зарежи темата. По-добре кажи можеш ли да ми намериш подходящ телефон? Не ми се ще да изкушавам съдбата с клетъчния телефон — току-виж някой следи района.

— В съседната стая.

Джон влезе, веднага забеляза апарата. Използва дадената му от Клайн карта, набра неговия номер. Но и този ход беше рискован — може би ДОБ подслушва и наземните линии?

— Клайн слуша — рече глас отсреща.

Джон реагира светкавично, гласът му се промени, заговори на колеблив, полуразвален английски.

— Чичо Фреди, ти ли си? Ей, толкова време не сме се чували. Как е в Америка? Леля Лили харесва ли я?

Леля Лили бе кодова фраза за възможно подслушване.

— О, племеннико Мао, как си? Всичко е наред. Какво става с твоите дела?

— Наложи се да отложим първото, ама пък може да ги решим и двете заедно.

Отсреща замълчаха, в отговора прозвуча известно колебание и нотка на недоволство.

— Хм, съжалявам. Но да не се провали и второто?

Фред бе загрижен, намекваше, че при най-малката заплаха в лагерния затвор по-добре е да се откажат. Приоритет си оставаше срещата при Спящия Буда.

— Е, и аз се безпокоя, ама ще видим. Ще внимавам.

Отново кратка пауза и Клайн смени тактиката.

— Виж, най-добре се обади веднага, да не се безпокоим тук. Тревожим се, знаеш. Ти видя ли се с братовчеда Син Бао?

— Ами да, на гости съм му. В неговата къща.

— Е, това е хубаво. Сигурно се радвате на срещата. Май доста ти струва, а, Мао? Обещавам утре заран веднага да напиша дълго писмо.

— Ще го чакам с нетърпение. И ми е по-леко, сега като чух уважавания ти глас — рече Смит и прекъсна.

Ашгар се обади от кухнята.

— Е, и?

— Приоритетите остават същите — отвърна Джон, завръщайки се при него. — Намеря ли декларацията, незабавно трябва да се обадя на Клайн.

— Бедният Дейвид Тейър…

— О, не и ако можем да си го позволим. Ще направим всичко възможно. Ти надникна ли около Спящия Буда?

— Разбира се, изчерпателно — усмихна се Ашгар и извади тесте карти. — Оставих десетима от най-добрите момчета там, те имат уоки-токита. Я похапни, пък аз ще ти разказвам. Сетне ще хвърлим едно покерче на две ръце. Ако не го знаеш, ще те науча.

— Искаш да ме обереш, а?

— О, не, не — невинно се усмихна Махмут. — В училище съм го учил, абсолютен аматьор съм. Колкото да убием времето.

За миг в гласа му се появиха напрежение и по-остри нотки, но много бързо изчезнаха.

— Добре — засмя се Смит, така и така вече нямаше да спи. — Обаче двудоларов лимит или колкото си е там във вашите пари? Чист покер, без номера, нали? Отивам да си измия лицето и започваме.

Знаеше, че вероятно Ашгар ще го премята, но какво толкова? Трябваше да убият времето някак си — шест часа, през които да запазят нервите стабилни. Сетне ще се стъмни и ще дойде време за операцията…

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Фред Клайн пушеше като комин, в стаята кръжеше синкава мъгла, климатичната инсталация не успяваше да насмогне. И в този миг влезе президентът Кастила.

Седна сковано на стола, раменете му вдървени, челюстите като каменни.

— Няма ли новини? — запита без въведение, без поздрав.

Но и Клайн бе в същото отвратително настроение. Изтупа лулата и я остави на бюрото, скръсти ръце и рече:

— Петима от най-добрите ми финансисти и корпоративни експерти работиха ден и нощ по темата. И какво излезе? „Олтмън Груп“ притежава фирма за производство на оръжие, наречена „Консолидейтид Дифенс, Инкорпорейтид“. И както повечето от другите Олтмънови холдинги и тя е скрита зад планини хартия и сложни лабиринти от връзки и структурни дяволии, главата да те заболи. Клонове, асоциирани компании, холдингови фирми, сателитни компании… каквото ти дойде на ума. А собствеността минава през едни подвижни пясъци, в които няма начин да не затънеш. И все пак установихме крайния собственик.

— Е, и?

— Както вече казах, „Олтмън“ и Ралф Макдърмид притежават мажоритарните дялове в „Консолидейтид Дифенс“ и прибират дивидентите.

— Нищо особено ново. „Олтмън“ отдавна инвестира в отбраната, и то големи пари. Какво толкова интересно има в тази „Консолидейтид“?

— Ще си помислите, че се отклонявам от темата, но, моля, за миг да обсъдим мобилната артилерийска система „Протектор“. Тя бе почти утвърдена за влизане в производство, когато на върха решихте, че като тежка установка е прекалено остаряла за новия ни свят с тероризма, местните конфликти и локални войнички. И в повечето ситуации напълно излишна.

— Виж, Фред, стъпи ли на мост, „Протектор“ ще го разруши. Стигне ли до блато, трябва да спре, иначе ще затъне и без специализирана помощ вадене няма. Пренасяне по въздуха е ужасно трудно. Значи какво? Неподходяща е или още по-лошо.

— И си е точно така и към ден-днешен — съгласи се Клайн. — Обаче зад нея стои контракт за 11 милиарда долара, които просто се изпариха. Нека погледнем някои цифри: по последни данни инвестициите на „Олтмън Груп“ възлизат на 12,5 милиарда. Доста сериозни пари за частна акционерна фирма. Но пък „Олтмън“ печели добре — възвръщаемостта на вложенията при нея е 34 на сто годишно, кажи-речи за цялото последно десетилетие. И то главно при отбранителни и въздушно-космически инвестиции. Внушителни пари, нали? И мръсни. „Консолидейтид Дифенс“ е петият по големина армейски доставчик, обаче това стана известно, когато Конгресът даде пълно рамо на предложенията за инжектиране на огромни нови суми в отбраната. И когато Олтмъновото лоби пробута навсякъде прочутата си отбранителна програма и Конгресът пак й даде първоначален тласък…

Загледан втренчено в него, Кастила вдигна ръка:

— Чакай, чакай да позная… „Протектор“, нали?

— Именно. И в резултат гушкане на 237 милиона.

— И…

— И сега „Олтмън“ ще гушне още милиарди и милиарди долари, ако вие и Конгресът одобрите „Протектор“ за влизане в производство.

Президентът се изправи, разходи се, отново седна с разкривено в гримаса на отвращение лице.

— Ах, тези копелета!

— Аха, вярно е, сър. Ето къде се цели г-н Макдърмид. „Императрицата“ е само лост за натиск и манипулации. Цялата игра е нагласена да предизвика лицев сблъсък между двата континентални гиганта с ядрен капацитет. И ако му е нужно, той ще интригантства и ще ни работи извън кадър, докато не започнем война, за да докаже, че САЩ наистина имат нужда от „Протектор“. И ето, качим ли се на „Императрицата“ и конфликтът избухне, той ще си е доказал тезата. Конгресът ще започне да настоява и моли да пуснем „Протектор“ на конвейерната линия, а той ще си сложи големите пари в джоба.

Този път президентът изруга с все сила.

— Забраних да се дава гласност, защото смятах, че ще изплашим хората… а то всъщност щеше да им улесни играта…

— Да, но няма да минем метър. Макдърмид знае, че трябва да се качим на „Императрицата“, защото корабът е вече почти в иракски води.

— Боже мой — въздъхна Кастила. — Сега всичко е легнало на плещите на твоя Смит. Той не се ли е обаждал?

— Обади се, но си говорихме кодирано — поклати глава Клайн и мина на „ти“. — Недобри новини, Сам. Снощи не са успели да измъкнат баща ти. Имам предвид китайското време. Смит подсказа, че може би ще опитат и днес.

Кастила преглътна. Затвори очи, отвори ги отново.

— Утре заран по наше време, нали? Тогава ли ще направят опита?

— Да, сър. Всъщност да, ще се опитат.

— Нещо конкретно не каза ли? В смисъл има ли достатъчна помощ? Смята ли, че ще успеят?

— Съжалявам, сър. Не.

— Е, защо? Не можеше да говори свободно ли?

— Смятам, че се страхуваше да не ни подслушват. Не говореше по своя телефон, а от обикновен, а той като нищо би могъл да бъде на постоянно прослушване. Мисля си, че скокът му е минал незабелязан. Местните власти не са намерили нито парашута, нито доказателства, че той е именно там. Възможно е на предупрежденията отгоре да гледат скептично. И ако извадим късмет…

— Надявам се да си прав, Фред. Човекът има нужда от стопроцентов късмет… както и ние самите.

Кастила си погледна часовника.

— Остават му четири часа. Ще минат ужасно трудно…

Понеделник, 18 септември

Хонконг

Долорес Естевес прекоси фоайето на сградата „Олтмън“ и излезе на улицата сред влажния въздух и тълпите забързани хора. Вечерната атмосфера на Хонконг с веселите светлини обичайно я възбуждаше приятно. Не и сега. Пристъпи към бордюра и се включи в множеството хора, махащи с ръка за такси. Изведнъж минаващо такси спря точно пред нея. Удиви се на късмета и си каза: Бог се грижи за закъснелите пътници, особено за добронамерените. Качи се бързо и задъхано рече:

Долорес Естевес прекоси фоайето на сградата „Олтмън“ и излезе на улицата сред влажния въздух и тълпите забързани хора. Вечерната атмосфера на Хонконг с веселите светлини обичайно я възбуждаше приятно. Не и сега. Пристъпи към бордюра и се включи в множеството хора, махащи с ръка за такси. Изведнъж минаващо такси спря точно пред нея. Удиви се на късмета и си каза: Бог се грижи за закъснелите пътници, особено за добронамерените. Качи се бързо и задъхано рече:

Долорес Естевес прекоси фоайето на сградата „Олтмън“ и излезе на улицата сред влажния въздух и тълпите забързани хора. Вечерната атмосфера на Хонконг с веселите светлини обичайно я възбуждаше приятно. Не и сега. Пристъпи към бордюра и се включи в множеството хора, махащи с ръка за такси. Изведнъж минаващо такси спря точно пред нея. Удиви се на късмета и си каза: Бог се грижи за закъснелите пътници, особено за добронамерените. Качи се бързо и задъхано рече:

— На летището, моля.

Шофьорът включи брояча и умело се мушна в потока автомобили. Попаднаха на обичайните задръствания и няколко пресечки се движиха извънредно бавно. Тогава водачът направи рязка маневра и се пъхна в странична уличка.

— Оттук ще е по-лесно — каза й гърлено на кантонски през рамо.

И преди да чуе протестите на Долорес, ускори. Вярно бе, че тук се движеха значително по-бързо. Облегна се на седалката, беше й неспокойно, но знаеше, че няма какво да направи. Сигурно човекът знае някой по-лесен път за аерогарата. Така или иначе непременно трябва да стигне навреме, чакаше я най-главният шеф, вероятно вече и ядосан. Знаеше, че отиват на някакво си отдалечено място на име Дацзу в провинция Съчуан. Щеше да му бъде официална преводачка, а тази й нова задача едновременно я плашеше и радваше. Вземаха я, защото познаваше поне няколко от местните диалекти. Справяше се еднакво добре и с официалния език, и с кантонските разновидности, макар че вече бе усетила голямата разлика между езика на място и онзи, който говореха в китайските ресторанти на Лос Анджелис. Всъщност доста повече се опасяваше за английския. Защото колкото и да се бе старала, старият й акцент от гетото си личеше.

Изведнъж колата рязко закова, бяха завили в някаква си тъмна алейка. Гумите изскърцаха, вратата се отвори и нечии силни ръце я измъкнаха навън. Беше прекалено изплашена, за да направи каквото и да било и все пак успя да зърне лицето на жена от латиноамерикански произход. Боже как удивително прилича на нея самата! Сетне усети убождане в ръката и… потъна в блажено небитие.

Ралф Макдърмид се бе отпуснал в меката седалка на свръхлуксозния фирмен самолет, който използваше еднолично, и отпиваше от малцовото шотландско уиски. Бе специална отлежала реколта, обичаше го само с лед, без вода.

За десети път си погледна часовника и сега вече се ядоса. Къде ли се тутка шибаната му преводачка? Изпръхтя гневно, глътна остатъка и махна на стюарда да донесе нова чаша, а в същото време в просторната кабина се втурна силно задъхана хубавица. Отворил уста да изтърси злобна ругатня, Макдърмид занемя — това парче беше наистина готино. И още как! Латиноамериканска кръв, от онези с високите скули, издължени, възслаби лица, а в очите огънчета святкат. Не друго, а кръвта на ацтеките, братко мой! Пък краката й, думи няма — красота, екзотика.

— Г-н Макдърмид — изтърси тя на английски с доволно забележим акцент от лосанджелиските латиноквартали, — аз съм Долорес Естевес, вашата преводачка. Ужасно се извинявам за закъснението, но ме уведомиха буквално в последната минутка. Нали знаете, трафикът по това време е…

Какъв ти трафик, Макдърмид я оглеждаше жадно. И този особен акцент, дето звучи така секси. То у мъж такова нещо означава недостатъчно образование и може би липса на амбиции, но пък у една жена с това лице и крака… направо очарователно. Очертаваше се приятно пътуване.

А като говори, леко съска. Все по-добре и все по-добре. Какво тяло само, Боже мой. И името прекрасно — Долорес! Повтори го наум няколко пъти, произнесе го беззвучно и то сякаш се изтърколи по езика му. Може би… но не, задачата е трудна, напрегната. Е, пък като се върнат. Тя едва ли ще откаже на върховния шеф, нали?

— Напълно разбираемо, мила моя — рече Макдърмид с най-очарователния си тон и посочи седалката срещу себе си. — Моля, сядайте, настанявайте се.

Долорес му се усмихна мило, стеснително, той се ухили доволно. Сетне се замисли. Къде е срещал това момиче? Да, да, май го бе виждал някъде, и то неотдавна…

— Познаваме ли се? — запита той. — Може би от офиса?

Тя се изчерви още повече. Боже, тази срамежливост му действаше ужасно ободряващо.

— Да, сър. На няколко пъти сме се виждали там. И вчера също.

Сетне малко по-смело добави:

— Само че вие почти не ме забелязахте.

— О, не, не е възможно, ето на — припомних си лицето ви…

Отново й се усмихна, но нещо отвътре отново го жегна. Май напоследък всички жени му се виждат познати. Да не би нещо да изкуфява или що?

В същия миг се показа пилотът.

— Всички ли са на борда, сър?

— Всички, Карсън. Документите са наред, нали? Летателният план също?

— Тъй вярно, сър. Полетът ще трае около два часа. При кацането се налага митническа проверка, но имате ВИП документи, ще бъдат особено внимателни. А времето се очертава отлично.

— Чудесно. Давай.

Пристигна стюардът с питието, незабавно поръча и на дамата. Тя прехвърли крак връз крак, мярна се издължено бедро и… страшно! Но сега не е време за женкарство. Особено важна работа предстои. Перспективата утре да държи в ръка митническата декларация му действаше добре. Чувстваше се отново същият могъщ магнат. Облегна се, отпусна глава на възглавничката и се загледа през прозореца. Издължената реактивна птица се плъзна по пистата. Макдърмид затвори очи и се опита да не мисли за бъдещето. Какво толкова, по дяволите? Нали носи двата милиона? Разбира се, че ще вземе декларацията.

Глава трийсет и девета

Дацзу

От време на време прекратяваха покера и докато все още бе светло, изслушваха докладите на уйгурските разузнавачи. Сетне обмисляха и анализираха различни сценарии за развитие на операцията. И пак покер. Ашгар спечели някой и друг долар, Джон се раздели с парите весело и с готовност — все едно принос на добра воля. Но колкото и да се опитваше да заглуши мислите, те неизбежно го връщаха към предстоящите задачи. Ужасно му се искаше да успеят и на двата фронта. Махмут си мислеше за друго — искрено смяташе, че действат в името на демокрацията и свободата в Китай. И това подклаждаше националното му чувство за гордост.

И двамата се безпокояха за евентуални капани, за неща, които не са успели да предвидят. Но не допускаха мисъл за провал. Не и това.

Според Ашгаровите хора около Спящия Буда се въртели обичайните туристически групи, възхищаващи се на красотата и духовната сила на вековното изкуство, разбира се, и постоянните агресивни продавачи на пощенски картички и сувенири. Изобщо разузнавачите докладваха за нормален ден. Засега не бяха забелязвали подозрителни личности, лица, подобни на Макдърмидовите наемници, нито на Ли Куони или Юй Юнфу. Обаче околната природа предлагаше множество възможности за скривалища. И за неочаквана поява. Напълно вероятно бе конкуренцията или семейство Юнфу да се появят последния миг под прикритието на нощта, било пеша, било с превозно средство, на коне, преоблечени като туристи или търговци.

В същото време новините от затвора бяха окуражаващи. Извънредното положение било отменено. Нямало да има нощна проверка по леглата, а на следващия ден затворниците щели да излязат на работа. То и реколтата изискваше спешна намеса: бе време да се прибират зелето, цвеклото, доматите и други зеленчуци, оризът и червения пипер. Ашгар бе убеден, че това е може би най-главният фактор директорът да отмени мярката.

И когато мракът настъпи над района на Дацзу с неговите полета и възвишения, групата с около дузина бойци потегли към затвора. Скриха колите край горичката. Джон, Ашгар и двама бойци се промъкнаха към старото място до телената мрежа. Оттук затворническият двор изглеждаше пуст, притихнал. Столовата тъмнееше в сенки. Двойните врати отзад бяха затворени, на коловоза нямаше нищо. Откъм помещението от време на време долиташе спорадичен смях или звук от протяжна песен. Затворническата охрана не се виждаше.

Важно бе да установят периметрите на постовете. Джон и Ашгар вече бяха решили, че влизането им в затвора би подобрило шансовете за тихо и гладко извеждане на Тейър с помощта на Киавели. И си бяха определили маршрут — по него ще влязат, по него ще излязат.

Продължаваха да слухтят и наблюдават, когато доловиха движение. Едното крило на двойната врата се отвори и затвори! Или така им се бе сторило? Джон напрегна взор. И ето — някой пълзеше, истински хибрид между котка, змия, човек. Правилно бе подбрал пътя — през сляпата точка и към оградата. Оказа се дребен мъж в обичайните овехтели затворнически дрехи. Повдигна глава за миг и веднага очите му заковаха Ашгар, тогава махна с ръка.

— Ибрахим е — прошепна Махмут, — прикривайте го!

Най-страшен враг им бе шумът. Макар че бяха отлично въоръжени, оръжията бяха само за в краен случай. Нищо че имаха и заглушители. Мит си е приказката, че заглушените оръжия стреляли „безшумно“. Разбира се, звукът е доста по-тих от нормалната дандания, но всеки индивидуален куршум си изплющява достатъчно високо, особено когато наоколо е тихо, както сега и тук. Извадят ли късмет, ще свършат работата с помощта на ножовете, гаротите и бойните изкуства — кой доколкото ги умее. И все пак четиримата запълзяха с готови за стрелба пистолети. Трябваше да прикриват и този движещ се насреща им човек — той рискуваше така много.

Сърцето на Джон заби по-буйно, напрежението се отразяваше. Ибрахим напредваше бавно и изведнъж потъна, сякаш земята го погълна. За миг забелязаха лакътя му — повдигна го и се скри. След мъничко земята от външната страна на оградата чудотворно се повдигна, буците се разсипаха встрани и се показа малък дървен капак. Той отскочи, видя се главата на Ибрахим, отново се скри. Пътят им бе показан, каналът — свободен.

Ашгар прошепна:

— Хайде, наш ред е.

Притича силно сгънат на две до отвора, последваха го Джон и двамата уйгури. Американецът се взря в дупката. Не бе дълбока, просто вход под оградата.

— Давай пръв — рече Ашгар настоятелно. — Прикривам те.

Джон се спусна с главата напред, пролази като четириного, излезе и затича след Ибрахим към столовата, а от дрехите му се ръсеше ситна пръст. След него хукна Ашгар, двамата му бойци светкавично заметоха „ничията земя“ пред оградата с клонки и ги последваха.

Ибрахим ги поведе през потъналата в мрак столова и кухнята. Надникнаха през прозорците — лунната светлина играеше върху покритите с дъски пътеки между столовата, трите затворнически помещения, караулното и другите сгради. Бяха правени по специално нареждане на директора — при кално време да не си цапа краката.

Строените върху дебели дървени пилони сгради се издигаха поне на метър над земята — заради дъждовните сезони, наводненията и бурите. Естествено растящи дървета, храсти и трева тук нямаше — всичко наоколо бе засъхнала, спечена земя, добре утъпкана от множество затворнически крака.

В този периметър часовите бяха двама — обходна двойка, — окачили на ремък автоматите, те се прозяваха често, често видимо изморени от безкрайните смени на дежурствата.

Ибрахим зашепна нещо на Ашгар, той кимна и обясни на Джон:

— Приготви се, дам ли знак, тичаме вдясно и се пъхаме под ей онова помещение. А моите хора ще ни чакат тук.

Ибрахим изчака часовите да стигнат края на периметъра, където все още бяха обърнати с гръб. Тогава потупа Махмут по гърба и хукна вляво, като изобщо не се стараеше да тича тихо, а нарочно затопурка като спънат кон по калдъръм. Двойката се стресна и рязко се извъртя с насочени оръжия.

И двамата изреваха една и съща дума, която Джон безпогрешно си преведе. Какво друго, освен „Стой!“?

Ибрахим замръзна, наведе глава гузно, вдигна ръце.

Часовите приближиха бавно, тревожно, но разпознаха ли го, се отпуснаха и позасмяха. Заговориха му подигравателно, кривейки устни.

Ашгар превеждаше бавно, най-важното.

— Пак крадеш храна, а, Ибрахим?

— Знаеш, че винаги те залавяме. Какво си задигнал този път?

Единият го претърси сръчно и изпод ризата извади бурканче.

— Охо, пак мед! Знаеш, че не е за затворници. Липсва ли нещо, все ти си на мушката. Всеки те знае — най-тъпото копеле в целия пандиз. Хайде в карцера, а утре при коменданта. Урока си го знаеш.

И поведоха увесилия нос Ибрахим към малка постройка в дъното на двора.

— Какво стана сега? — със симпатия попита Джон.

— Ще го държат в карцера поне седмица. Но Ибрахим е наше момче, много печено, това е приносът му към каузата. И хайде сега, давай!

Хукнаха вдясно. В мига когато часовите заключваха Ибрахим в килията, те вече бяха под помещението. Изминаха разстоянието под него максимално бързо, излязоха на открито, мушнаха се под следващата сграда и така продължиха към целта. Водеше Ашгар, който познаваше мишената — най-отдалечената от оградата барака.

Спряха на нужното място, залегнаха, задъхани и с лудо биещи сърца. Джон усещаше болка в главата, а лицето дяволски го сърбеше, но единственото нещо, което се въртеше в съзнанието му, бе, че някъде тук наблизо е Дейвид Тейър.

Огледаха непосредствената околност — същите дъсчени пътеки, същата спечена и корава земя. И тук се появи обходна двойка с автомати. Изчакаха, щом часовите обърнаха гръб, Ашгар отново поведе Смит, този път по-бавно и значително по-тихо. Вратата пред тях изведнъж зейна, отвори се сякаш сама и напълно безшумно. Тъмна човешка фигура им направи път и незабавно затвори. Бе на около 30 години, може би повече, на дясната буза личеше белег като от стара порезна рана. Поставил пръст на устните си, мъжът ги поведе на пръсти към втора, съседна врата. Влязоха, пресякоха пълно с похъркващи мъже душно помещение. Сцената прилича на черно-бял филм по Солженицинова книга, рече си Смит.

На задната стена имаше друга врата. Мъжът им я посочи с пръст и се върна към празен нар. Джон и Ашгар се спогледаха, Махмут изведнъж се ухили широко, сякаш казваше: „Твой ред е, американски ми приятелю.“

Е, най-сетне бяха пред затворническото помещение на Дейвид Тейър. Човек от десетилетия насам официално обявен за мъртъв. Съпругата му, омъжена повторно, покойница. Вторият й мъж — най-добрият приятел на Дейвид навремето, също покойник. Синът — израсъл без истинския си баща. Всъщност какво? Тейър си беше пропуснал живота — губеха му се най-важните моменти от него. Усещайки, че става сантиментален, Джон не можа да заглуши тези мисли.

Преглътна, отвори вратата. Този мъж заслужаваше много повече от просто съжаление. Свобода, реабилитация и цялото щастие, което днешният свят би могъл да му предложи.

Откри се мъничко помещение. Две тъмни сенки — седнали на леглата си мъже — вдигнаха очи към него. И двамата държаха запалени джобни фенерчета, прикрили в шепи лъчите им. Нищо повече не успя да види, в същото време Ашгар влезе и затвори вратата.

— Киавели? — прошепна Джон.

— Смит, ти ли си? — отвърна му глас.

— Аз съм.

Сега изведнъж лумнаха и двата лъча. Затворниците бяха облечени, готови. Единият, по-млад и мускулест, брадясал, с набола по набръчканото лице сивкава четина и късо подстригана сива коса, мигом издърпа и изправи ъгловия нар. По-възрастният, също висок, възслаб, с хлътнали бузи и кокалести рамене, носеше типично маоистко яке, съответната шапка и торбести селски панталони. Под шапката се подаваше плътна бяла коса, лицето бе аристократично и дълбоко нарязано от бръчки. Лице на около осемдесетгодишен човек, познало немалко мъки и страдания. На колана на панталона му висеше наподобяваща торба кесия. Това бе готовият за път Дейвид Тейър.

— Ашгар! — обади се Киавели от ъгъла, където бе клекнал. — Имам нужда от малко помощ.

— Готово! — откликна уйгурът и с общи усилия двамата повдигнаха една от дъските на пода, изтегляйки от нея четири хлабави пирона. Отместиха и съседната, отдолу зейна отвор.

По изнуреното лице на Тейър заигра топла усмивка и той протегна ръка.

— Полковник Смит, отдавна чакам този миг. Може би трябва да кажа нещо по-смислено и тържествено, но просто съм като зашеметен.

— Истинска чест е да се запозная с вас, сър — рече Джон и здраво стисна подадената му ръка.

Бе суха, топла и леко трепереше.

— Казвам го от все сърце. Дошли сме да ви изведем оттук и много скоро вие ще сте вече свободен човек.

— За мен най-голямата придобивка на свободата ще е да се видя със сина си…

— Разбира се, сър. Президентът изпраща специални поздрави. И се надява, че много скоро ще се срещнете.

По лицето на стария затворник се разля сърдечна, широка усмивка, очите му заблестяха.

— Боже мой, надеждата ме е крепила цели 50 години. Той добре ли е?

— Доколкото ми е известно, да. Имате две внучета и те ви изпращат поздрави. Момче и момиче, вече учат в колеж. Патрик и Ейми. У дома ви очаква едно голямо семейство.

Джон се поколеба, преглътна с неудобство, стори му се, че Тейър изхлипа.

— Време е да потегляме — обади се Киавели, застанал до тъмнеещия отвор.

Смутен от проявената слабост, Тейър започна да обяснява, че уйгурите години наред копали тунели под бараките, свързващи някои от тях. Входовете-изходи в земята отдолу били маскирани извънредно изобретателно.

Киавели го прекъсна с кратки указания:

— Съжалявам, трябва да побързаме. И максимално тихо. След извънредната мярка снощи охраната има специални заповеди: директорът заплашил, че крайно строго ще наказва всяко нехайство. Повечето тъмничари са подкупени, но попаднем ли на някой от другите, нападаме и обезвреждаме, по възможност без да убиваме. Оставяме заловените в столовата здраво завързани, със запушена уста. С малко късмет няма да ни усетят чак до сутрешната проверка.

— Дотогава би трябвало да сме доста далеч оттук — кимна Смит и изгледа мълчаливия Ашгар. — Ти ще добавиш ли нещо?

— Само да наблегна на едно: без убийства. Моите хора остават.

Киавели направи гримаса.

— Те защо все още са тук?

По Ашгаровото лице се изписа нетърпение.

— Просто като фасул, г-н Киавели. Организирам ли масово бягство, властта ще ни подгони повсеместно, навсякъде, където има уйгури. Нашата борба се крепи на други принципи — бързи, точни удари, където и когато можем, политически искания… При това винаги можем да изведем който ни е нужен, а на негово място да вкараме друг. Организираната в затворите мрежа е ценно преимущество, голяма скрита сила. Но да вървим. Бързината е приоритет.

Помогнаха на Тейър да слезе в тъмната, лъхаща на влага и корени дупка. Тунелът бе майсторски изпипан, с подпори, височина около метър и половина. Вървяха приведени, но то бе песен в сравнение с тунелите под шанхайските лунтани, помисли Смит. Киавели остана последен, като придърпа нара над дупката.

— Някой от нашите по-късно ще замаскира всички следи — обеща Ашгар.

Вървяха в рехава верига: водеше Махмут, следваха го Тейър, Джон и Киавели. Смит надмогваше клаустрофобията с цялата си воля и внимателно оглеждаше приведения Тейър за признаци на болка или умора, но възрастният мъж се движеше енергично и бодро. Тунелът се виеше като огромен опашат змей, тук-таме имаше грубо изсечени допълнителни подпори и излаз нагоре — поредният вход към някое от затворническите помещения. Всички мълчаха, само Киавели на няколко пъти кихна, затискайки уста с длан, за да заглуши звука.

Накрая полъхна хладна струя пресен въздух.

Ашгар вдъхна дълбоко, спря и рече:

— Пристигаме. Излизаме под последната барака, след нея идва столовата. Сега там трябва да има единичен часови, с него ще се заема аз. Появи ли се втори, включва се Джон. Ясно, нали?

— Ами аз? — запита Киавели, упорито взрян в Махмут.

— Неотстъпно ще стоиш до доктор Тейър — меко каза Джон.

— Не бива заради мен… — незабавно протестира Тейър. — Ако ми е писано да стигна до дома, ще стигна и толкоз. Прекалено съм стар, за да страда и друг заради мен…

— Това е вярно — прямо заяви Джон, — но опитате ли да направите нещо, което не е по силите ви, ще затрудните останалите, нали?

Старият мъж наведе глава и с примирена усмивка каза:

— Да, разбирам, Киавели ще ми е телохранител, изобщо ще ми сменя пелените. Бедният капитан…

— Ясно — изръмжа самият Киавели и побърза да добави: — Удоволствието е изцяло мое.

Отместиха капака, лъхна още по-свеж въздух. Излязоха един по един и запълзяха под постройката. Киавели върна дъсчения квадрат на място и побърза да го засипе с пръст, сетне последва Тейър.

Както бе казал Ашгар, часовият бе само един. Махмут и Смит залегнаха току на края на терена между бараката и столовата. Охраната се въртеше в приблизителен кръг с видима досада, полузаспал, метнал на рамо автомата. Нощният въздух хладнееше, луната се скри зад сиви облаци и сенките наоколо се задълбочиха. Стана някак си страшно и още по-мрачно.

Изчакаха часовия да направи пълна обиколка. Зад гърба му Джон притича под отсрещната барака. Когато на връщане китаецът се изравни с тях, Ашгар изскочи — същинска планинска котка — и рязко замахна. Човекът рухна на земята, Ашгар запуши устата му и понечи да го изтегли под бараката.

Тогава иззад съседната сграда неочаквано се появи втори часови и незабавно видя приклекналия над другаря му мъж. Измина дълга секунда, бавно действащият мозък на китаеца оценяваше ситуацията, сетне той посегна към увисналия на рамото автомат. Както бе уговорено, застаналият в засада Джон изскочи иззад него и обви ръка около врата му. Нападнатият успя да замахне назад с приклада. Смит избягна удара, но отслаби хватката. Мъжът се изтръгна, извъртя, понечи да натисне спусъка. Живота на Смит спаси спринтиращият към тях Киавели. Капитанът се хвърли върху часовия с подхода на ръгбист, повали го с рамо и му изтръгна автомата, но онзи успя да натисне спусъка.

Изтрещя изстрел, звукът се отрази в околните бараки и се понесе нагоре към мрачното небе.

Джон ритна падналия в главата и го повлече под бараката. В следващия миг наблизо проехтяха гласове на китайски — интонацията бе ясна, съседните часови от караула питаха какво става. Тейър изскочи навън, високо и уверено завика в отговор, високо се изсмя. Гласовете отвърнаха нещо, сетне също избухнаха в смях.

— Налагаше се да рискувам — тихо обясни той на ужасените си другари. — Казах, че в полудрямка, без да искам, съм натиснал спусъка, за малко да си прострелям крака…

— А те? — недоверчиво прошепна Киавели.

— Викнаха, че съм идиот и да гледам да не се повтори, че ще докладват…

— На косъм от… — потри изпотено чело Смит.

— Разминахме се — натърти Ашгар, а Киавели само се усмихна.

Секунди по-късно с общи усилия вече теглеха телата към столовата, където ги чакаха двамата уйгури. Единият веднага заговори.

Преди Ашгар да отвърне, Тейър преведе:

— Казва да побързаме, преди луната да се е показала. Те ще се погрижат за телата и ще ни настигнат.

Ашгар кимна:

— Правилно. Е, хайде.

Силно приведени, затичаха назад по показания им преди от Ибрахим път, прекосиха сляпата точка и Ашгар се мушна в прохода под оградата. Изведнъж Тейър се закова на място и с неуверен вид се огледа назад, като изпаднал в транс човек. Джон изтръпна, космите на врата му настръхнаха: какво му става на този човек? Досега късметът им работеше, тепърва ли да се издънват? Побърза да каже:

— Доктор Тейър, ваш ред е, влизайте, сър…

— О, да, мой ред — прошепна унесено възрастният мъж. — Знам, да, хъм… удивително, знаете ли, сякаш нещо от мен остава тук… бях голям запалянко, виках за „Доджърс“, само че те вече не били в Бруклин, така ли?

— Сега са в Лос Анджелис — зашепна Смит и внимателно го забута към отвора. — И „Джайънтс“ напуснаха Ню Йорк, сега са в Сан Франциско. Хайде, сър, моля ви…

— „Джайънтс“ в Сан Франциско, а? Боже мой… странно, изведнъж се чувствам подмладен…

Изпъна гръб и сякаш дойде на себе си. Огледа се и направо скочи в тунела, Джон го последва с огромно облекчение. Киавели грижливо огледа терена отзад и ловко се мушна в отвора, след него и настигналите ги уйгури.

— Може ли да потичаме, сър? — запита Джон от другата страна, докато уйгурите покриваха капака и замитаха земята.

Пред тях Ашгар махаше с ръка, подканваше да побързат. Луната бе закрита от облаци, но тук-таме блестяха звезди и на Смит му се стори необичайно светло. Затичаха, Тейър се справяше забележително добре. Вече в горичката, Смит въздъхна облекчено, сякаш печелеха престижно състезание. Току-що бяха извели президентския баща от затвора. Оставаше да го опазят и прехвърлят в Америка. Шега работа — рече си той и мрачно се усмихна, докато запотеният Тейър поемаше дъх.

Изчакаха да почине. Той бършеше потта от лицето и широко се усмихваше. Заобиколиха го в неравен кръг, оглеждаха се неспокойно, въртяха очи във всички посоки. В храсталака прошумоля животинче, сигурно отиваше на север. Тейър така и не престана да се усмихва и да разтрива гърди с длани. Смит чак сега забеляза зъбите му — кафяви, тук-там наръбени или счупени. На дясната ръка два пръста бяха силно закривени, като чупени и незараснали както се полага. Може би са го измъчвали? Мина малко време, дишането му се поуспокои, гърдите вече не свистяха така. Тогава отново затичаха.

Глава четирийсета

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Цареше настроение напълно в тон с наподобяващото гробница помещение на ситуационния център. Напрежението сякаш гризеше и без това опънатите до крайност нерви на присъстващите. Заседанието течеше вече цяла сутрин с участието на целия Съвет на началник-щабовете, съветника по въпросите на националната сигурност, вицепрезидента, държавния секретар, министъра на отбраната, Чарлс Аурей, други отговорни лица и експерти и, разбира се, самия президент. Обсъждаха създалата се ситуация в навечерието на мига, когато трябваше да бъде взето решение дали да задържат „Императрицата“ и практически да рискуват военен сблъсък с Китай. Всеки бе докладвал за готовността на своя сектор, но военният министър Стантън донякъде отклони темата и засегна дългосрочни стратегии, допиращи се до военни въпроси и бюджети.

Тогава и генерал Гереро заговори за неотложната, както я нарече, нужда на армията от разширяване на концепцията за бързи и значително по-леки бойни сили с нещо повече. А именно доста по-тежки оръжия за продължителни кампании на големи територии и срещу мащабни военни сили. Той даде и няколко примера за въпросните оръжия, на първо място мобилната артилерийска система „Протектор“, и изтъкна, че е жизненоважно тя да бъда одобрена за влизане в производство.

— Слушай, генерале, днес твоят глас по въпроса е глас в пустиня — рече му президентът, поклащайки глава загрижено. — В момента сме изправени пред криза, където въпросните оръжия не могат да ни помогнат.

Гереро кимна в знак на съгласие.

— Прав сте, сър.

Кастила се обърна към адмирал Броуз.

— Ти имаш ли предложение по въпроса, Стивънс? Нещо, което да респектира китайците и подводницата им още преди да сме стигнали до фатална конфронтация?

— За съжаление, сър, почти нямам — мрачно призна адмиралът.

Генералът от ВВС Кели се обади:

— За Бога, Броуз, ти там не разполагаш ли с ресурса на целия Пети флот? Достатъчно е да вдигнеш един вайкинг от самолетоносачите, че дори и един хорнът ще ти свърши работа. За нула време ще им разкажеш играта.

Министър Стантън запита:

— На „Кроу“ нямаме ли вертолети за борба с подводници?

— Имаме, да. Да и на твоя въпрос, Кели. Отговорът е положителен, но вие, господа, постоянно забравяте, че проблемът не е военен, а истински политически кошмар. Наложи ли се да воюваме, имаме огромен избор от оръжия, но не е там въпросът, нали? Не съм сигурен какви точно са най-модерните оръжия на онази подводница, но ми се струва, че „Кроу“ е достатъчно добре екипиран да се справи и сам с нея. Но да нападаме първи е абсолютно противопоказано. Нали, г-н президент?

— Абсолютно — подкрепи го Кастила.

— Сега мога да предложа кръстосвач, дори съм наредил бойна готовност на „Шилох“. Появи ли се, китайците може би ще се респектират?

Президентът кимна с глава. Това се подразбираше от само себе си и съвсем не го безпокоеше. Само че не решаваше въпроса. Външно изглеждаше спокоен и излъчваше увереност, само пръстите на дясната му ръка нервно играеха по масата.

— Благодаря ти, Стивънс. Е, добре, къде стоим в момента? Опитът ни да проверим товара на „Императрицата“ с помощта на тюлените не успя. Не можем да нападнем първи, защото ще накърним имиджа си на привързана към мира и международните закони нация. На нация, прибягваща не до оръжието, а до инструментите на дипломацията. Е, това напълно изчерпва опциите пред нас, може би с изключение на една-единствена.

Направи кратка пауза, за да подбере думите си още по-внимателно, а пръстите му продължиха да играят по масата.

— Преди известно време ви намекнах, че в момента тече важна разузнавателна операция. Целта й е да получим неопровержими доказателства за истинския състав на товара. Сега заявявам, че имам значителни надежди тя да завърши успешно. И то до няколко часа.

Помещението забръмча като възбуден кошер. Емили Пауъл-Хил запита:

— Колко часа, сър?

— Е, не мога да уточня със сигурност. Но ще съобщя, че тя се извършва на китайска територия и е извънредно рискована. Сами разбирате колко трудно е да се работи на другия край на света, и то на огромни разстояния като китайските.

— Мога ли да запитам кой стои зад операцията, сър? — обади се вицепрезидентът. — Убеден съм, че всички ние тук бихме искали да отправим молитва за успеха и безопасността на участниците в нея.

— Съжалявам, Брандън. Няма да разкрия конкретни данни, нито имена. Само ще кажа, че нашият човек е близо до успеха, но колко близо, сам не зная. Което ни изправя пред просто, но потенциално ужасно опасно решение. Ако до определено време не получим очаквания сигнал от Китай, ще се наложи „Кроу“ да спре „Императрицата“ и негови сили да се качат на борда, преди съдът да е влязъл в иракски води. На практика това значи Персийския залив. Колко точно часа има дотогава, адмирал Броуз?

Шефът на Съвета на началник-щабовете си погледна часовника и отсече:

— Седем, господин президент. Плюс-минус един час.

Вторник, 19 септември

Дацзу

След напрегнат преход на бегом през гората, често поглеждайки през рамо назад, Джон, Ашгар, двамата бойци и бившите затворници пристигнаха при основния уйгурски отряд. Само няколко минути по-късно вече цялата група се придвижваше през нивята към скритите автомобили. Ашгар седна на волана на голямата лимузина, Джон и Киавели се настаниха така, че да предоставят повече комфорт на Тейър. Най-отзад се качиха трима уйгури, насочили автомати встрани. Останалите се разпределиха между хъмвито и ландроувъра.

Потеглиха бавно, лимузината първа, възможно най-тихо, за да не привличат внимание. Грижливо се вглеждаха във всички посоки, във всяка скала, голямо дърво, изобщо във всичко, откъдето можеше да се появи евентуална изненада.

Джон си погледна часовника.

— Къде са Алани и нейната група? Нали щяха да придружават доктор Тейър и Киавели до границата?

— В скривалището — кратко, отсечено отвърна Махмут, вперил поглед напред.

— Значи излиза, че трябва да отделиш кола и част от нашите бойци да ги отведат до границата?

— Така излиза.

— Няма начин, Ашгар. Не знаем с колко хора ще разполага Фен или Ли Куони. Ще се нуждаем от всичките ти сили. Иначе онези, които отделиш, няма да се върнат навреме. Налага се да водим доктор Тейър и Киавели с нас поне докато стигнем планините. Там ще им намерим скривалище, ще ги вземем по-късно, когато се изтегляме.

Ашгар помисли и рече:

— Добре, звучи разумно. Но може би е по-умно да ги вземем с нас, ще помогнат. Вие можете ли да стреляте, сър?

— Преди доста време можех — отвърна Тейър. — За каква задача става дума?

— Нямаме право да рискуваме вашия живот, сър — намеси се с категоричен глас Смит.

— Абсолютно не — веднага го подкрепи Киавели.

— Добре — въздъхна Тейър. — Поне ми кажете за какво става дума?

Джон нахвърли основните факти около предстоящата среща при Спящия Буда: главната цел, залозите, рисковете, опасността.

— Във връзка с договора за човешките права, значи… — откликна Тейър, а сбръчканото му лице се смръщи. — В такъв случай мисията е жизненоважна. Той е може би най-значимият документ, подготвен от правителството на моя син.

— Вярно — рече Джон. — Тук залозите са глобални.

Тейър свали очилата и разтри основата на носа. Как само прилича на сина си, веднага си рече Смит, сетне се поправи: то президентът Кастила прилича на баща си. А старият мъж се облегна и се загледа през прозореца, по изнуреното лице заигра полуусмивка, малко по-късно затвори очи. Смит и Ашгар се спогледаха, вторият намигна. Вдъхва ми кураж, помисли Смит и поднови наблюдението на пътя. Встрани се редяха големи селски дворове, почти навсякъде земята бе покрита с платнища или найлоново фолио, а върху тях разстлани на тънък слой оризови зърна или нахвърлени червени чушки в очакване на утринното слънце. Покрай оградите стърчаха купчини натрупан нелющен ориз, наподобяващи снежни преспи на слабата светлина, а край тях — дървени лопати и кофи. Във всеки двор щъкаха пилета, кога на свобода, кога затворени в кокошарници, виждаха се и неизбежните кочини с едри прасета; големи, подредени в редици дървени бъчви за зеленчуковата реколта. И биволи, дремещи биволи кажи-речи навсякъде, отпуснали могъщи глави, муцуните им почти допрели земята.

Времето минаваше бавно, прекалено бавно, засилвайки напрежението. Влязоха в село, сега къщите изглеждаха по-големи, по-богати, покрити със синкавочерни керемиди, с по два или повече комина. Тук пътят бе застлан с големи каменни плочи, на мътното осветление изглеждаха вековни. Тейър се разсъни и обясни, че по тези места са го водили на работа, нали имал писарски умения.

— Виждате ли столовете встрани? — попита той оживено. — На село край пътя е като една голяма всекидневна — селяните посядат да играят карти, да пият чай, да разменят клюките. Много често разстилат ориза дори и по каменната настилка — да съхне. Коли почти не минават, а велосипедистите си карат, все едно зърното го няма. Никой не обръща внимание. За китайците оризът е древна категория, също както луната и звездите. Нищо не може да го унищожи.

Джон се извърна с любопитство. Лицето на възрастния мъж бе посърнало и сбръчкано, но иначе изглеждаше щастливо. Явно му се говореше, а това бе добър знак.

— Как се чувствате? — попита го Смит.

— Странно. Някак си необичайно. Емоциите ми са нестабилни, менят се неочаквано, като непослушни дяволчета, знаете. В един миг ми е смешно, сетне ми става тъжно, плаче ми се. Опасявам се, че вече съм на онази възраст, дето хората лесно се разплакват.

— Нормално за днешните събития — поклати глава Джон. — А физически как сте?

— О, не мога да се оплача. Бях се поизморил, но сега си починах, добре се чувствам.

— В началото в затвора измъчваха ли ви?

Тейър смръщи лице, свали очилата и разтри носа по познатия начин, сетне и слепоочията. Сега Смит има възможност по-добре да огледа двата разкривени изкорубени пръста. Може би са му чупили и други кости? Някъде по тялото, скрити от дрехите… Да речем ребра. Или едната ръка. Възможно и крак. Няма начин да се каже без внимателен преглед. Приберат ли се читави, първото нещо ще е да го прегледат обстойно.

Извърна се напред и пак вторачи очи в пътя.

Тейър постъпи по същия начин, като предпочете да не отговаря, също загледан в пейзажа. След малко по лицето му отново се появи усмивка.

— Китайците са интересни хора. Постоянно повтарят старите си митове и измислят нови. Веднъж един от водопроводните възли високо в планините се пропука и оттам надолу потече мощен поток вода. Комунистическото ръководство сътвори мита, че това е нова идея за декоративен водопад. Така ги успокояваха, да си гледат работата долу, макар че по едно време имаше сериозна опасност от наводнение.

— Такава е китайската култура — съгласи се Ашгар. — Природа и мит — типична връзка. Иначе стана ли белята?

— О, не. Просто поправиха акведукта — усмихна се Тейър. — Но в Китай всеки природен феномен е свързан с по няколко легенди. Чудесни инструменти да държат селяните в невежество. Тук наука, така както я познаваме, изобщо не съществува. Но пък така се живее по-леко, без усложнения. Говорят поетично, иносказателно. Голямото дърво е преобразено божество. Небесната дъга е повод за всеобщо ликуване — небето слизало на земята. Само че когато това невежество се пренесе в Пекин, тогава стана страшно. Появиха се редица проблеми.

— Мао не беше ли селянин с първоначално училище? — попита Джон.

— О, да, да. И назначи още селяни, заедно да управляват страната и държавата. Някои бяха буквално неграмотни. Не можеха да прочетат докладите, под които едвам се подписваха. Нищо не разбираха от масово производство, заводи, язовири, наука или селско стопанство извън примитивните им ферми. Пет години след като Мао пое властта, нацията почти гладуваше — поради неадекватната политика на Политбюро. А в затвора се хранехме с каквото ни паднеше: насекоми, птички, трева. След известно време земята се оголи, не остана никаква растителност, обелиха и дървесната кора навсякъде. Повечето затворници измряха.

Тейър сви рамене и се огледа. Забеляза напрегнатите лица наоколо и се усмихна:

— Хайде, стига по тази тема. Сега, когато невъзможното стана възможно, имам причини и огромно желание да поживея достатъчно, че да се запозная със семейството си, нали? Май се разглезвам, но честно казано, хич не ме е и еня. Сетне ще имам време да си умра на спокойствие.

Докато говореше, Ашгар извади уоки-токито и се свърза с другите двама шофьори. И те не бяха забелязали опасност, проследяване или осезаемо човешко присъствие. Но гласовете им бяха достатъчно напрегнати, а и докладваха за осъществена връзка с другарите в затвора.

— Имаме новини от лагера — рече Ашгар през рамо. — Все още не са засекли липсващите часови, не знаят и за бягството. Засега късметът е на наша страна.

Отново впери очи в пътя, вече се катереха, влизаха в предпланинска местност.

Добрите новини поизместиха напрежението в лимузината. Тейър разказа каквото знаеше за Баодин Шан — местността, където отиваха — и за Спящия Буда.

— Понякога превеждат Баодин Шан като Планината с прекрасните върхове, друг път — като Планината на съкровищата. Спящият Буда е в подножието й — издълбан е в скалните масиви заедно с други фигури. Прилича на планината Ръшмор в Дакота, САЩ. Тукашните обаче са боядисани.

— Разбрах, че са хилядагодишни — обади се Киавели.

— Да, почти — рече Тейър. — Тези около Спящия Буда датират от тринайсети век. Авторите им са разбирали от изкуство и красота. Фигурите са неотделима част от естествения скален масив, а наоколо има гъста растителност — дървета, храсти, цветя. Зелена, тучна. Самите скали са част от дефиле.

— Кажете ми преценката си от оперативна гледна точка — като място за среща и размяна — помоли Смит.

Фред Клайн му бе изпратил по факс карти и описания, но най-добре бе да го чуеш от човек, който е бил там физически.

— За Фен Дун и Ли Куони то предлага доста възможности, но за вас — като имам предвид задачата ви — предполагам, че по-скоро ще създаде трудности, докато вземете документа от онзи, у когото той ще се окаже в крайна сметка. Спящият Буда е масивна фигура под надвиснал, издаден напред скален перваз, около него има още релефни изображения, свързани с будисткия епос. Някои от тях са на височина човешки очи и предлагат възможности за укриване. Има и други статуи в тъмни пещери и храмове, също издълбани в скалата.

Ашгар направи рязка маневра, за да избегне удар с пробягало по шосето куче.

— Прав сте абсолютно относно всеки детайл, доктор Тейър. Сам не бих могъл да го опиша по-добре. Но откъде го познавате така точно? — запита той и подозрението в гласа му прозвуча ясно.

— От нашия затворнически контингент изпращаха да чистим и поправяме дребните дефекти там — обясни Тейър. — Мен това изкуство ме интересуваше много и на няколко пъти успях да отида. Просто молех да ме включват в поредната група. Китайците уважават възрастните хора просто защото са успели да живеят по-дълго от другите, та дори и да са затворници. Такава им е културата.

Не след дълго трите автомобила спряха сред горичка. Бойците слязоха и събраха достатъчно храсти за маскировка. Тейър се разходи наоколо, за да се поразтъпче, а Киавели вървеше като хрътка подире му и зорко се оглеждаше.

— Е, за нас е време — рече Ашгар и подаде на Киавели ключовете от колата. — В скривалището съм оставил подробни указания.

— Ако до изгрев-слънце не сме се върнали, ще заведеш доктора там — допълни Смит.

— Добре. А сетне?

— Сестрата на Ашгар — Алани — ще ви прехвърли на най-удачното място за преминаване на границата.

— Дадено. Е, на добър час — Киавели и Смит се спогледаха и помежду им премина безгласно разбирателство.

Капитанът кимна и поведе Тейър към автомобила. Докато се качваха, Джон ясно чу смутените думи на Тейър:

— Денис, ти срещал ли си се отблизо със сина ми? Можеш ли да ми разкажеш за него…?

Сетне вратата се затвори, така и не дочу отговора, а Ашгар го потупа по рамото и поклати глава.

— Време е, приятелю.

Потеглиха в индийска нишка сред дърветата с оръжия, фенерчета, карти в ръце. Навсякъде миришеше на зелено, на прясна растителност. Вървяха бавно, тук храсталакът бе особено гъст, усещаха клонките по лицата и телата. Избягваха пътеки и просеки, движеха се направо към целта. Водеше ги боец, отлично познаващ пътя към Спящия Буда. Той даваше тихи указания, Ашгар превеждаше на Джон. Внимаваха да не се подхлъзват, да не стъпват на нестабилни места, да не отронят някой камък.

След известно време наклонът свърши, тръгнаха по равен терен. Джон се обади:

— Ашгар, трябва да се придвижим точно над Спящия Буда и малко встрани. Мисля, че там ще е най-добре да потърсим прикритие.

— Оттук нататък ти поемаш командването, приятелю — вдигна рамене Махмут.

— Мисля, че така ще виждаме всеки, който наближава мястото от различните подстъпи или пътеката със стъпалата. Както каза и Тейър — между статуите и по релефа ще има доволно много възможности да скрием хората. Моля, ти разпредели бойците на този принцип, но по твое усмотрение.

— Струва ми се несигурно и изобщо опасно — поклати глава Ашгар. — Предпочитам да не използваме скривалища сред статуите. С какво време разполагаме до срещата?

— Откъде да зная? Най-различни усложнения могат да се появят. Може и на разсъмване да стане… срещата им е насрочена за деня.

— Най-страшен враг ни е светлото. Ако наистина искаш да изнесеш декларацията от Китай, на разсъмване трябва да сме поне на половината път до границата.

— Е, надявам се всичко да е приключило значително по-рано. Защото светлото и на тях не им върши работа.

Продължиха напред бавно, при пълно мълчание. Внимаваха къде стъпват, защото сега наклонът бе обратен, вървяха надолу. Както бе казал Тейър, тук растителността бе буйна. Луната осветяваше върхарите на дърветата и храсталаците отгоре, в подножията им се стелеха тъмни, непроницаеми сенки. Отпред, в нещо подобно на малка котловина, ги очакваше Спящия Буда, където Джон отново трябваше да срещне Фен Дун и Ли Куони. Там ще приключи и мисията им — по един или друг начин.

Глава четирийсет и първа

Арабско море

— Насреща „Шилох“, сър — докладва радистът и вдигна глава към началството. — Искат точната ни позиция сега и евентуалната след десет часа.

Капитан трети ранг Франк Биенас се наведе към него.

— Предай им настоящата. Ей сега ще поработя върху предполагаемата… но я почакай! Кажи им, че десет часа не вършат работа.

Биенас седна пред картите и отвори таблиците. Радистът предаде исканата информация на кръстосвача и се облегна на седалката да изчака отговора. Бе на края на дежурството и усещаше умората в цялото тяло. Биенас продължи да изчислява проектирания курс на „Кроу“. След малко захвърли писалката и поклати глава.

Радистът постави слушалките и внимателно се заслуша. След малко се обади през рамо:

— „Шилох“ казва, че за по-малко от десет часа няма да успеят. В момента са на пълна мощност.

— Тогава ще бъдем вече в Персийския залив и нещата ще загрубеят. Предай им го — налага се да ни настигнат до шест часа, иначе по-добре да се връщат у дома и да вземат да си изпекат курабийки.

Слушалката на ухото му изписка и той уморено рече:

— Търси ли ме някой, на мостика съм.

Излезе от помещението и пое нагоре, където на смяна още преди час бе застъпил капитан Червенко.

Когато Биенас влезе, Червенко бе насочил нощен бинокъл към далечните светлини на „Императрицата“.

— Напоследък нещо много бърза — мрачно каза капитанът. — Като надушила дома хрътка. Издули са машините до крайност.

— „Шилох“ твърди, че са му нужни десет часа — докладва Биенас.

Червенко не се извърна, нито свали бинокъла.

— Броуз прави най-доброто, на което е способен. Лошото е, че Петият флот е далеч на юг, при това ние постоянно се отдалечаваме от него. Естествено, че няма да пристигнат навреме.

— Е, и да пристигнат — какво толкова могат, дето ние не го можем? — коментира Биенас, а в гласа му прозвуча закана и оптимизъм.

— Само дето са два пъти по-добре въоръжени от нас, то стига — благо го поправи капитанът. — А подводницата как се държи?

— Същия курс, същата дистанция, но Хейстингс казва, че долавял шумове в предното торпедно отделение.

— Знаят, че наближава часът на истината, Франк. Не можем да позволим на „Императрицата“ да влезе в Персийския залив. Ще бъдем уязвими откъм въздушни удари на излитащи от наземни бази машини, откъм атака на торпедни катери и на каквото още си поискаш. И не знаем кой още може да се появи, ей така изневиделица, нали? Току-виж Техеран решил ревностно, че и техните интереси са засегнати, и тогава ще стане една каша, не ми говори.

Биенас мрачно кимна. Отлично разбираше за какво говори командирът. Застана до него, рамо до рамо, също насочил бинокъл към движещите се светлини. Наближаваше часът на сблъсъка.

Дацзу

— Ето го мястото — рече Ашгар и в гласа му прозвуча необичайно за него благоговение.

Бяха спрели с Джон на полянка сред задръстената с гъсталаци гора. Намираха се недалеч от релефите, на същия скат, само че малко на по-високо и встрани, точно както бе пожелал Смит. Не виждаха цялата поредица от хилядите разположени на стотици метри скални образи, но боядисаният Спящ Буда, импозантен и величествен сред най-близките до него статуи, изпъкваше в изумителната панорама, облян от бледата лунна светлина.

Обичайно строголиките уйгури също спряха и по лицата им се изписа възхищение от неповторимата гледка. Опрян на дясната страна, гигантският Буда се бе изтегнал в центъра на подковообразна скала, гърбът му сякаш потънал в скалната маса. Бе близо 30 метра дълъг и 6 висок — прекрасно каменно превъплъщение на спящия съня на просветените принц Сакия-Муни, потапящ се в Нирваната. Около него се извиваше каменен поток от сателитни статуи на високопоставени сподвижници от онзи период в естествена големина. Само силно издаден напред скален перваз пазеше тези прекрасни произведения на скалната архитектура от прищевките на времето и природата — така както го бе описал Дейвид Тейър. Вечен, извън времето, призрачен на сегашната светлина.

Мястото бе идеално за разполагане на часови. Джон и Ашгар разпределиха уйгурите сред ниската растителност, те двамата заеха недалечни един от друг централни позиции под съседни дървета. Налагаше се да чакат търпеливо, било дълго, било късо. И в двата случая бе особено важно да контролират възбудата и нервите си. Джон бе вече изпускал шанса да вземе декларацията, този път щеше да му бъде последен. Разтърси рамене и се опита да мисли за друго. Огледа каменните образи бавно, опита се да ги запомни добре, щеше да му е от полза при пристигането на противниковите играчи. Повече грешки не можеше да си позволява.

В различни ниши около подковообразната скала се гушеха още статуи, имаше ги и пред входовете на пещерите. Ниски метални парапети отделяха фигурите от пътеката за посетители, но сега наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше ги туристите, продавачите на сувенири, полицията и обичайните духовни наставници. Бе тихо, тъмно, от време на време някое животинче прошумоляваше в храсталаците, подухваше тих ветрец, някоя и друга птица изплющяваше с криле.

— Кога ли ще се появят? — не се стърпя Ашгар, нещо нетипично за него. — Утрото не е чак толкова далеч…

— Нямам си идея. Вече ти казах, срещата им е определена за деня, но интуицията ми подсказва, че ще се появят по-рано.

— Дано да е преди туристическия поток.

— И аз се надявам да е така. Обаче е възможно Ли Куони и съпругът й да предпочетат прикритието на множеството. И все пак няма начин да не се досетят, че този път Фен Дун няма да се спре пред нищо, за да вземе декларацията. Което значи, че тълпата няма да им помогне. Но така или иначе от Фен те ще очакват изненади, затова ще дойдат по-рано. Поне от него по-рано, и то за да си подготвят контракапан.

Въпреки логиката на предположенията си Джон се оказа неправ. Не мина и половин час и на върха на каменното стълбище откъм обратната страна на Спящия Буда се появиха хора. Смит фокусира нощния бинокъл: бяха петима, трима разпозна веднага — помнеше ги от Хонконг и Шанхай като хора на Фен Дун. Всички носеха английски щурмови автомати. Само че самия Дун го нямаше.

— По дяволите! — въздъхна Джон.

— Какво става? — запита Ашгар, загледан в същата посока.

Петимата слизаха в посока към релефите.

— Фен Дун го няма — обясни Джон и изруга. — Това е изненадващо и ме безпокои.

Минутка по-късно на билото след групата се появи още един мъж и също заслиза. Носеше средно по големина ръчно куфарче и бе Ралф Макдърмид. Смит подсвирна тихо.

— Я гледай ти! Лично Макдърмид е тук, същият, дето дърпа конците най-отгоре.

— Най-големият баровец, а? Доста странно…

— Може би пък не — замисли се Джон. — Фен на два-три пъти изпусна декларацията. Вероятно Макдърмид е решил да не поема повече ненужни рискове, загубил е доверие в наемника и смята, че лично към него самия Ли Куони и Юй Юнфу ще се отнесат с повече доверие.

— Мислиш, че му е подкупил хората ли?

— Защо не? И все пак изненадите не ми харесват. Има ли нови изпълнения, значи нещо съм изпуснал още в началото.

Въоръжената група слизаше с насочени за стрелба оръжия, сякаш очаква засада. Макдърмид я спря някъде на 10 метра над нивото на долната площадка и насочи хората да се скрият срещу статуята и отляво на стълбището. Самият той се притаи в един гъсталак край тях.

— Изглежда, очаква Юй Юнфу и съпругът да се появят по същия път — рече Ашгар. — Така ще ги засече по-лесно.

Ако Макдърмид наистина бе очаквал това, то този път се бе излъгал. Първо се показа набит здравеняк, но не бе на стълбището, а вървеше по пътека на най-ниското ниво. Излезе някъде отдясно и от множеството каменни фигури, както бе предположил Дейвид Тейър. Джон внимателно го огледа с бинокъла и в колана му забеляза затъкнат деветмилиметров глок.

След него се зададе жена — трябваше да е Ли Куони. Настигна го и се огледа. Бе облечена в тъмни панталони и яке с висока яка плюс качулка. Загръщаше се зиморничаво в него, в ръка носеше куфарче, вероятно там бе декларацията. Джон се опита да види лицето й, но високата яка го прикриваше, скриваше почти и цялата й коса. Но тя беше, безсъмнено. В съзнанието му ярко изплава образът на красивата актриса, сама с чаша алкохол в ръка в притихналата шанхайска къща. След нея се показа трети човек — младолик, строен и жилав, може би на трийсетина години, в добра форма. Изглеждаше поизплашен, напрегнат, очите му блестяха мокро, бяха присвити, а челото — силно набръчкано от взирането в мрака. Джон реши, че това е съпругът Юй Юнфу. Костюмът му бе измачкан, но марков, приличаше на шита по поръчка италианска дреха. Вратовръзката бе с разхлабен възел, също от най-скъпите, ботите високи, официални, ризата — бяла, също силно смачкана. Приближи се съвсем близо до жена си, а очите му неспокойно заиграха във всички посоки. Горкият, рече си Джон и неволно се усмихна, съвсем е съсипан.

Почти веднага ги последва и четвърти — също излязъл от мрака мъж. Смит не го бе виждал досега. Изправен, със силно, атлетично тяло, очите му светеха с неестествен блясък като на наркоман. Такъв или не, имаше вид на опасен и опитен главорез.

Ли Куони излезе начело и поведе групичката си покрай Спящия Буда. След малко спряха, тя отправи поглед към стълбището, остави куфарчето на земята и тихо извика:

— Фен? Знаем, че си тук. Чухме те. Носиш ли ни парите?

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Адмирал Броуз тихо съобщи:

— Три часа, сър.

— Смяташ, че не виждам часовника ли? — сопна се президентът и съжалил за грубостта, силно въздъхна. — Извинявай, Стивънс. Това чакане ми опъва нервите повече от всичко друго. И друг път сме броили минутите, но все е ставало дума за нападения по инициатива на противника, а нашата работа е било да вземем най-добрите ответни мерки. Сега е доста по-различно. В известен смисъл тази конфронтация я създадохме ние и трябва да внимаваме в избора си на действия. Изглежда, че скоро ще се наложи да издам крайна заповед… Може би ще се стигне до война между САЩ, Китай и останалата част на света и никой от нас не ще е в състояние да я контролира. Някой в Китай желае това и е готов да действа ответно веднага щом се качим на „Императрицата“…

Бяха сами в ситуационния център. Срещата бе по настояване на адмирала, президентът се бе съгласил — тук нямаше никаква възможност за подслушване. Всички високопоставени военни и цивилни чиновници стояха като на тръни, в пълна тишина, затаили дъх.

— Съжалявам, сър. Не бих искал да съм на вашето място.

Кастила се засмя тихо.

— Напротив, Стивънс, всички ми завиждат. Не си ли чувал какво говорят? Ами какво пишат? Че съм бил най-могъщият човек на земята и всеки би желал да бъде на мое място.

— Тъй вярно, сър — потвърди адмиралът с наведена глава и побърза да докладва: — Съобщиха, че „Шилох“ очевидно няма да пристигне навреме.

— Тогава Бог да ни е на помощ — въздъхна президентът. — И нашият човек в Китай…

Вторник, 19 септември

Дацзу

Настъпи заредена с много електричество тишина. Ли Куони и уплашеният й до смърт съпруг очакваха отговора на Фен Дун.

През бинокъла Джон наблюдаваше движенията на Макдърмидовите ръце. Той даваше указания на хората си и жестовете му говореха само едно: да останат по местата, да бъдат готови, да не вършат нищо преди неговия сигнал.

Сетне американецът се изправи и се запъти към стълбището. Заслиза по стъпалата усмихнат, с куфарчето в ръка. Приближи дъното, когато се обади Ли Куони.

— Достатъчно.

— На английски говори — отбеляза Ашгар.

— Може би нарочно, особено ако охраната й не знае езика, така и няма да разбере за какво става дума.

— Кой сте вие? — подозрително запита жената. — И къде е Фен Дун?

— Аз съм Ралф Макдърмид, г-жо Юнфу. Същият, с когото говорихте и който ще ви плати двата милиона — рече той и потупа куфарчето.

Джон видя, че Юй Юнфу се навежда към съпругата и й шепне нещо в ухото. Очите на жената се разшириха, сякаш й съобщи нещо много важно.

— Там ли са парите?

— Разбира се — отвърна Макдърмид. — А документът сигурно е във вас, нали?

Ли Куони докосна своето куфарче с върха на обувката и отвърна.

— Да, тук е. Но преди да сте се опитали да ми го вземете силом с помощта на онези, които прикрихте ей там горе, да знаете: в него има бомба. Много лесно ще я взривя, веднага щом направите погрешен ход. Разбирате ли ме?

Макдърмид се усмихна щастливо, сякаш прелестната жена отсреща му предлага любовна среща и Джон за пръв път разбра какъв чудесен актьор е шефът на „Олтмън Груп“. За него животът бе една голяма, многостранна игра: бизнес, удоволствия, все едно какво още. Играеш я само с една цел — победа. Колкото по-високи залозите, толкова по-добре. Всичко попада в категориите контракт, трансакция, сделка. А рефлексите му чудесни, реакцията — мигновена, автоматична, както и дишането.

— Ама чудесно ви разбирам, госпожо. Защо се съмнявате? — рече той с най-приятен глас. — Вие, естествено, желаете да преброите парите.

— Разбира се. Донесете ги тук — долу — и се върнете на същото място.

Макдърмид слезе с лека стъпка, остави куфарчето легнало на земята и се върна, без да отделя очи от Ли Куони и групата й. Неговите хора горе в прикритията стояха с ръце на спусъците.

Джон, Ашгар и уйгурите не помръдваха, следящи със затаен дъх развитието на тази малка драма. От съпружеската двойка долу се излъчваше напълно осезаема възбуда. Те се спогледаха, а очите им светеха особено. Ли Куони ясно каза:

— Провери, съпруже мой.

Юй приклекна и бързо отвори ключалката, за секунда очите на Ли Куони и двамата бодигардове се отклониха от склона и жадно се впериха в повдигащия се капак. Това бе грешка.

Като че по даден сигнал някъде от отсрещния гъсталак, но над групата на Макдърмид, като могъщ дух от приказките се изправи Фен Дун с голям автомат в още по-едрите си ръчища. Откри огън, а дулото засвятка, изплювайки смъртоносни оси. Вулканичен грохот раздра кротката поне привидно досега нощ, куршумите зачаткаха, рикошети запищяха в адско кресчендо. Ли Куони, съпругът и двамата наемници просто нямаха никакъв шанс.

От гърлото на Куони избликна ярка кръв, тя се прегъна като парцалена кукла и се свлече, недалеч от нея по лице падна мъжът й с раздробени гърди и затисна Макдърмидовото куфарче с тяло. По-едрият от двамата главорези почти не успя да реагира на ситуацията и падна покосен, другият успя да извади оръжие. Но и той закъсня, мощният откос на Фен го хвърли върху ниския метален парапет, на който увисна окървавен. Тази сцена се разигра като на забавен кинокадър с оплискан в алено екран.

Изведнъж Джон осъзна ситуацията в цялата й пълнота: мъртви бяха и петимата между Фен и подножието на Спящия Буда — дошлите с Макдърмид хора. Огънят на Фен Дун бе смъртоносно покосил и тях.

Изведнъж настъпи шокираща, мъртвешка тишина, а долината отново прие предишния призрачен, безмълвно напрегнат вид. Макдърмид остана замръзнал на място, долната му челюст увисна, сякаш не осъзнаваше какво точно бе станало. От храстите около Фен изскочиха още половин дузина хора и затичаха надолу.

Тогава Макдърмид зарева с все гърло:

— Наредих ти да стоиш настрана от тази задача, Фен! Не ти ли казах, че ще се оправям сам? Какво направи сега, идиот такъв!?

— И какво толкова направих, тайпан? — небрежно рече наемникът, като доближи труповете. — Подсигурих декларацията да не попада в американски или китайски ръце. И най-важното — ликвидирах един нагъл, безполезен и много богат американец.

Макдърмид зяпна, невярващ на ушите си, а в следващата секунда рухна, от гърдите му бликнаха червени фонтанчета. Фен свали автомата и пристъпи напред, трупът на американеца се затъркаля надолу по каменните стъпала и спря в краката му. Фен се засмя и се върна, срита Ли Куони и се наведе към нейното куфарче.

До този миг Джон и уйгурите нямаха никаква възможност за качествена реакция. Ашгар изруга под нос и махна на хората си, а те насочиха калашниците, но Смит остро зашепна:

— Кажи им да не стрелят, да не се издаваме!

— Но той си отива с декларацията, Джон!

— Не! — сопна се Смит. — Изчакай малко! Нещо не се връзва…

В Арабско море

Капитан Червенко си бе полегнал на койката в каютата с надежда да подремне поне малко, но не се получи. Остави Франк Биенас да дежури на мостика преди два часа с напълно ненужната заповед да го събуди, ако има нещо важно, но така и не можа да заспи. От опит знаеше, сън няма да го хване, особено при създалото се положение. Така или иначе Франк трябваше да му се обади точно в 04,00 часа. Преди да се прибере в каютата, бе обиколил кораба и ведрото му настроение до голяма степен бе успокоило екипажа. Така помагаше и на себе си, а трябваше здравата да помисли как да се оправя с китайската подводница. Всъщност какви ли му бяха възможностите?

В същия миг интеркомът записука: обаждаха се от „Шилох“. Потвърждаваха лошата новина: определено нямат възможност да пристигнат при „Кроу“ навреме.

— Колко часа ти остават, Джим? — попита капитан Майкъл Ското отсреща.

— По-малко от три.

— Ти нареди ли готовност за…

— Не се налага в момента.

Кратка пауза, сетне гласът добави:

— Добре правиш.

— Тъмно е, подводницата е изплавала на повърхността. Слухарите им ще доловят всичко на секундата. И няма да съм първият да натисна спусъка, поне не и докато не ми заповядат.

— Е, Джим, знаеш какъв е рискът… ако те решат да започнат… — за втори път командирът на „Шилох“ не довърши фразата.

— Зная, Майк. Мога да поема риска, но няма аз да започна.

— Е, желая ти късмет.

— Благодаря. И пристигай колкото се може по-бързо.

Връзката прекъсна. Нямаше необходимост да говорят повече. Като командири и двамата знаеха залозите. В един военноморски сблъсък е възможно да се получи абсолютно всичко. При това „Шилох“ може да помогне, дори и със закъснение. Е, ако пък не, то поне ще прибере оцелелите.

Червенко отново затвори очи, твърдо решен да поспи поне час. За беля интеркомът отново писна.

— Сър, подводницата се потопява.

Червенко усети стягане в коремната област.

— Идвам — кратко рече той.

Скочи от койката, влезе в малката баня, наплиска лице, среса косата. Постави фуражката и се изкачи на палубата. Огледа внимателно околните води, но не забеляза нищо.

На мостика Биенас докладва, кимайки към светлините на движещата се отпред „Императрица“.

— Увеличават скоростта. Скоро ще качат до максималната — 15 възела.

— Подводницата?

— Според сонарите торпедните зареждат.

— Ще нападат, а?

— Мисля, че още не, сър.

— Хм, няма да закъснеят… обяви бойна тревога, Франк.

Биенас кимна на дежурния при интеркома. Младият офицер се наведе към микрофоните:

— Бойна тревога! Всички екипи по местата! Бойна…

Глава четирийсет и втора

Дацзу

Ашгар яростно зашепна вляво и вдясно, възпирайки уйгурите от стрелба по Фен Дун и хората му, някои от които носеха китайски армейски униформи.

Смит бе зяпнал, изненадан и смутен от присъствието на войници, а Ашгар го стисна за лакътя.

— Какво правиш, Джон? Фен Дун ще се измъкне и с декларацията, и с парите!

Смит огорчено поклати глава, ядосан на себе си, че не бе анализирал възможностите достатъчно трезво. Но пък какво толкова? Нима Макдърмид или Фен Дун бяха на свой ред предвидили всички неизвестни в уравнението? Не, отговори си сам и това го поуспокои.

— Съмнявам се — отвърна на уйгура. — Тук има някакъв трик. Иначе не може да бъде.

Ашгар направи гримаса.

— Какъв трик виждаш? Какъв? Фен и онези с него избиха всички и сега ще се изтеглят с шибаната ти декларация, барабар и с двата милиона долара.

Джон упорито продължаваше да клати глава.

— Няма, Ашгар, ще видиш. Кажи на бойците да са готови за всичко. Нека изчакаме. Има неизвестни величини, интуицията няма да ме подведе.

Долу, в краката на гигантския Буда, Фен приклекна пред куфарчето, докато мъжете му застанаха в кръгова отбрана с напрегнати лица и насочени във всички посоки дула. Дун взе куфарчето в ръце, внимателно го завъртя и изведнъж се разсмя. Рече нещо на китайски и хората му също се засмяха.

Ашгар преведе на Смит.

— Казва, че никаква бомба нямало в него. Било леко, нищо не помръдвало. Поначало не повярвал, че вътре има експлозив. Ли Куони никога не би унищожила единственото си реално оръжие.

— Прав е за това.

Тогава Фен понечи да отвори капака, а групата му бързешком заотстъпва. Видимо никой не вярваше, че е стопроцентово безопасно. Но едрият китаец наистина разтвори куфарчето и почти завря лице в него. Сетне видимо ядосан, с разкривена физиономия ядно го захвърли в храстите и високо изруга.

— Но то е празно! — удивено прошепна Ашгар.

Джон кимна.

— Нали ти казах, че има номер. Ли Куони да не е толкова примитивна?

Къде ли бе декларацията? Фен гневно закрачи към трупа на Юй Юнфу и го отхвърли на гръб с мощен замах на крака. Клекна и потри лицето му с ръка. Погледна си пръстите и отново изруга.

— Какво, по дяволите, става пък сега? — запита Ашгар.

Фен скочи на крака и яростно прекрачи трупа към безжизненото тяло на Ли Куони. Наведе се над нея и направи същото, взря се в пръстите си и просто побеля. Този път замълча, нещо в него сякаш се пречупи. Бяха го изиграли, току-що го бе осъзнал. Обърна се към хората си и задавено обясни нещо.

— Значи ти беше прав! — възкликна Ашгар и погледна Джон с възхищение. — Измама е било! Онези там не са истинските Ли Куони и Юй Юнфу! Ли си е наела актьори да й разиграят номера. Бедните хорица, пожертвала ги е, за да… но пък…

— Да — мрачно потвърди Джон. — Както казваш: но пък…

В същото време Фен претърси женския труп. След минута се изправи, а в ръка държеше неголям предмет.

— Какво, по дяволите, намери?

— Мисля, че е портативен микрофон с приемник и говорител. Може би гласът й е бил истинският… така е разиграла сценката.

Долу Фен, изглежда, стигна до същото заключение. Вдигна глава и внимателно огледа склоновете над Спящия Буда, встрани и отсреща. Нищо не видя, но рязко се извърна и даде поредица остри нареждания.

— Казва им да… — започна Ашгар.

Но Джон не го слушаше, а внезапно заудря с юмрук по земята пред себе си и завика.

— Огън! Огън! Заповядай да стрелят, дявол го взел…

Ашгар не загуби нито секунда, бойците му откриха стрелба като един. Общо двайсет и два щурмови автомата зачаткаха смъртоносна песен, обсипвайки с олово Фен, неколцината му другари и войниците долу.

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Отвън грееше слънце, а зад дебелите пердета в кабинета на Фред Клайн цареше почти полумрак. Тежките завеси закриваха отвъдния свят, но все пак не бяха в състояние да притъпят отзвука на далечните му събития. Клайн не се бе бръснал почти седмица, избилата по бузите му четина сивееше, на места бе почти бяла. Очите му бяха зачервени от безсъние, стомахът му куркаше полупразен и напрегнат от спорадични и незначителни количества храна. Очите му почти не се отделяха от големия корабен часовник, само от време на време отместваше поглед към синия телефон.

Да би могъл някой външен случайно да надникне в тази светая светих на разузнаването, вероятно би го помислил за парализиран. Защото само гърдите му леко се повдигаха и очите му шаваха, иначе вече доста време не бе помръдвал.

И ето — изведнъж синият телефон иззвъня. Клайн се стресна и подскочи, за малко да падне от стола. Сграбчи слушалката и викна:

— Джон?!

— Не се ли е обаждал? — запита президентският глас отсреща, осезателно натоварен с разочарование и напрежение.

— Не е, сър.

— Два часа остават. Дори и по-малко.

— Или повече. В открито море корабите стават непредсказуеми.

— Времето в района на Арабско море е спокойно и ясно чак до Персийския залив и оттам до Басра.

— Времето не е единствената променлива, господин президент.

— Ето това ме плаши, Фред.

— И мен, сър.

Клайн ясно чуваше дишането на президента. По линията имаше леко ехо. Откъдето и да се обаждаше Кастила, в момента бе сам.

— Какво става според теб? В… тоест къде е полковник Смит?

— В Дацзу, Съчуан — напомни му Клайн. — При статуя на име Спящия Буда.

— Веднъж съм бил на това място, преди години беше. Китайците ме заведоха. Прекрасни статуи, релефи…

— Аз пък не ги зная.

— Великолепни са. Някои са на хилядолетна възраст, изсечени от големи майстори. Тъкмо се питам какво ли ще остане от днешната ни цивилизация за поколенията след едно хиляда години?

Настъпи пауза, след малко я наруши Кастила.

— Колко е часът сега там? При Спящия Буда?

— Също както в Пекин. Китайците премахнаха часовите пояси на цялата си територия. Времето е уеднаквено, общонационално. Така им е по-удобно. Значи сега трябва да е около 4 часа преди разсъмване.

— Не е ли време вече всичко да е приключило? Защо нямаме новини? Поне една дума за баща ми…

— Не зная, господин президент. Смит отлично познава ситуацията, знае с какво време разполагаме…

Клайн почти си представи как старият му приятел отсреща замислено поклаща глава.

— О, да, знае човекът. Сигурно прави каквото трябва.

— Най-доброто от себе си ще даде. Той е най-опитният ми изпълнител.

Настъпи нова пауза и отново Клайн си представи кимащия някъде в Белия дом Кастила, убеден, че човекът е читав, но продължаващ да се опасява от най-лошото развитие на нещата.

— Декларацията трябваше да е у мен досега… при това непременно ще трябва да бъде изпратена и на Ню Цзянсин в Пекин, а това ще отнеме още време. Вече ми се струва прекалено късно, нали, Фред? Длъжни сме да им изпратим автентично изглеждащо копие, не факс или лесен за компютърна фалшификация интернетски формат. Иначе хардлайнерите там ще се зарадват — все едно че работим за тях… А пък ако сме прави и в Чжуннанхай наистина някой желае военна конфронтация, то нищо, освен оригиналния документ не е в състояние да го накара да повярва.

— Джон ще измисли нещо — убедително рече Клайн, но и сам не знаеше какво би могло да е то.

Нито пък президентът.

— След час, може би и по-малко ще наредя на Броуз да даде заповед — „Кроу“ да задържи „Императрицата“. Вече няма абсолютно никакъв друг начин да избегнем сблъсъка. Но ти, Фред, ти направи всичко, което можеше да се направи. Всички работиха отлично. Сега само можем да се надяваме и отправяме молитви китайците сами да се откажат… но как ще стане това, сам не виждам.

— Да, сър. И аз също.

Тишината натежа изведнъж. След още малко мълчание гласът отсреща добави с още по-мрачни, трагични нотки:

— Отново се повтарят трагедията и крайностите на студената война. Само че този път оръжията са доста по-страшни и резултатът може да бъде… Е, след два часа ще видим.

Вторник, 19 септември

Дацзу

Не много далеч от Спящия Буда, в подножието на планините, откъдето започва пътят към статуите, Дейвид Тейър спеше в очуканата лимузина, преуморен от необичайното за него движение и напрежението на бягството. В тъмната вътрешност на автомобила Киавели будуваше, поставил дадения му от Махмут калашник на колене, и от време на време хвърляше коси погледи към стария мъж. Капитанът бе силно впечатлен от Тейъровата воля и характер и смяташе, че умората му се дължи повече на напрежението, отколкото на пътя.

Същото това напрежение за жалост вече си казваше думата и в неговия случай, още повече, че го потискаше и неспокойното изчакване тук — сред околните храсталаци и под гъстите листа, които сякаш отнемаха част от въздуха. От време на време неволно задрямваше, но тутакси се стряскаше сякаш от тупането на собственото си сърце. За жалост и неговата умора се натрупваше и постепенно интервалите между заспиването зачестиха, а събуждането стана по-трудно. И ето, този последен път се събуди тежко, сякаш някой болезнено го плесна по врата. Минаха десетина секунди и той разбра, че никой не го е удрял, нито пък сърдечният ритъм е причина за пробуждането. Шумът в ушите му бе натрапчив, някак си ритмичен. Приглушено тупуркане на множество крака. Някъде по пътя недалеч от тях вървеше група хора.

Тежки боти, стъпка в крак, познат ритъм — какво друго, освен войници? И то идващи в посока към тях.

И Дейвид Тейър безсъмнено ги бе чул, защото в следващата секунда Киавели чу гласа му да казва:

— Войници. Познат ми е звукът. Китайски войници, вървят в крак.

Киавели наостри уши:

— Колко са? Изглежда, повечко, но все пак? Десетима, взвод или отделение?

— Горе-долу толкова — отвърна Тейър и гласът му потрепна.

— На пътя са, не по-далеч от 400–500 метра, кажи-речи четвърт миля.

— Ние… ние сме по-встрани — леко заекна старият мъж. — Скрити сме в растителността, нали?

— Да, така е, но какво правят военни тук и по това време? Четири часа е. Едва ли е защото са разкрили нашата липса, тогава щеше да се вдигне голям вой, цяла армия щеше да дойде. И нямаше да вървят по този начин, в строй. Не, тези хора са по друга задача… имам лошо предчувствие…

Сега Тейър, изглежда, се изплаши, но по-късно се оказа, че просто се е вълнувал.

— Мислите, че е във връзка с полковник Смит и неговата мисия с уйгурите? Обаче откъде ще знаят? Не, струва ми се, че нямат отношение към онова, което става при Спящия Буда.

— Не бива да пасуваме — нервно рече Киавели. — Нещо трябва да се направи!

Но знаеше, че е неразумно да подлага президентския баща на риск, и сам си отговори:

— Не, нищо не можем да направим. Но ако отиват към мястото на срещата, ще минат флангово на Джон и Ашгар и вероятно ще ги изненадат.

— Трябва да помогнем!

— Но как? Дали да не се опитам някак си да ги задържа тук? Поне да ги забавя…

— Ами аз?

— Стойте тук, кротувайте.

Тейър поклати глава.

— Не е реалистично. Вече петдесет години бездействам, капитане. При това нека си кажем истината — две оръжия са подобри от едно. Винаги си е било така. Оставите ли ме сам, как ще ме охранявате? Значи по-доброто решение е и на мен да дадете оръжие. Отдавна не съм стрелял, но това не значи, че не зная как.

Киавели изгледа бялата коса и изпълненото с решимост лице.

— Убеден ли сте? Намерят ли ви тук — в колата — най-лошото, което ще се случи, е да ви върнат обратно в лагерния затвор. В същото време екипите на Клайн за извеждане са вече готови, стопроцентово съм сигурен. Най-разумното е да останете тук и да се опитате да не привличате внимание. А следващия път Клайн ще ви изведе…

Тейър поклати глава, протегна ръка и за пръв път му заговори на ти.

— Знаеш, Денис, имам докторска научна степен. По мое време беше доста трудно човек да я получи. Означаваше, че пипето ти щрака. Я ми дай твоя пистолет.

Киавели се втрещи. Тейър изглеждаше напълно спокоен, разсъдлив. През прозореца проникна тъничък лунен лъч и под тази светлина успя добре да види очите му. Усмихваха се и сякаш говореха. Казваха, че тленността и смъртта са отдавнашни другари. И Киавели кимна — така си беше, напълно го разбираше този старец. Прав е, по дяволите.

Извади деветмилиметровата берета и я постави върху протегнатата длан. Този път Тейъровата ръка не потрепна. Удивително му се стори, но беше истина. Тогава отвори вратата откъм гъсталака и тихо се измъкна. Поставяйки пръст на устата си, махна на Тейър да го последва. Измъкнаха се изпод камуфлажната мрежа и залегнаха под лимузината. Отпред луната осветяваше терена достатъчно добре. Надигнаха глави и веднага забелязаха приближаващата група — на брой по-малка от очакваното, само десет войници от НОА — Народната освободителна армия. Водеше ги пехотен капитан.

— Колко хора правят отделение в НОА? — прошепна Киавели.

— Не зная.

Но за подобни мисли нямаше и време. Киавели премести лостчето на калашника на единична стрелба и грижливо се прицели, сетне пусна изстрел. Първият в строя изрева и падна на земята, хвана се за крака и се сгърчи.

В същото време стреля и Тейър. Куршумът попадна на пътя току пред групата и вдигна гейзерче прах. Останалите девет души се изпокриха в околните гъсталаци, като извлякоха и ранения си другар. Секунди по-късно организирано отвърнаха на огъня.

— Не знаят къде сме точно — стрелят наслуки.

Нечий глас крясна остро, огънят секна.

Киавели и Тейър изчакваха, наострили уши. Рано или късно войниците ще направят опит да ги нападнат — това бе повече от сигурно. Значи колкото по-дълго ги задържат, толкова по-добре. Капитанът погледна другаря си — Тейъровото лице бе зачервено, възбудено. И той самият изпитваше типичната за бойна ситуация еуфория, а лицето му бе леко запотено.

След малко същият глас крясна отново и войниците скочиха като един, за да атакуват. Стреляха напосоки, лицата им бяха разкривени, очите се белееха под лунните лъчи. Тейър се измъкна изпод автомобила, приклекна край калника и стреля три пъти. Този път с подобрен мерник — отсреща някой изрева от болка.

— Може би ще ги отблъснем — рече той задъхано, развълнувано, сякаш отново преживява близо половинвековното си пленничество.

Нападащите потърсиха прикрития и залегнаха в паника, като този път зарязаха втория ранен да лази сам по пътя. Не са добре обучени, помисли Киавели, но всъщност това му го бяха казвали колеги множество пъти в миналото. При това нямат и боен опит. Едва ли офицерът ще ги вдигне бързо отново, колкото и да си крещи.

Двамата с Тейър лежаха, забили лица в земята, брояха минутите. Изнизаха се двайсетина минути, отсреща все така мълчаха. Изведнъж Киавели зърна кратко сребристо проблясване — нещо лъсна под лунната светлина и се скри… Не бе ли часовников циферблат? Със свито сърце, наострил уши, капитанът имаше неприятното усещане, че някой се движи към тях. Изведнъж се досети: насреща им пълзят храсти — бавно, но сигурно.

— Огън! — прошепна остро. — Стреляйте, г-н Тейър!

Този път се изправи, прикрит зад автомобила, и пусна дълъг откос. До него застана Тейър и се включи в стрелбата. Трудно им бе поради високата кола, налагаше се да се изправят на пръсти, ъгълът на огъня не бе сполучлив.

Чу се трясък и едно от стъклата на лимузината се пръсна, в нея попаднаха и още куршуми. Замириса на горещ метал. Изведнъж изтрещяха изстрели и отзад. Обграждаха ги. Някой закрещя на китайски.

Пребледнял, Тейър преведе:

— Искат да се предадем, да хвърлим оръжията, иначе ще ни убият. Но можем да…

— О, не, не можем! Абсолютно не! — възрази Киавели.

Обещал бе да опази президентския баща жив, а завръщането в затвора бе по-добър вариант от смъртта. Докато бяха живи, имаше все някакъв шанс.

— Задържаме ги вече половин час… понякога и 30 минути имат огромно значение. Сваляйте оръжието! — задъхано рече той, сам захвърли калашника и високо вдигна ръце.

Целият разтреперан, Тейър също пусна беретата на земята, постави ръце на глава — върху маовската шапка, и горчиво си рече: ех, завършиха няколкото часа свобода. На глас каза само:

— Уви!

Отпред се появиха неколцина с насочени оръжия, двамата ранени бяха с тях, подкрепяни от другари. Отзад излязоха други двама, също с готови за стрелба автомати. Неволно, чисто механично, Киавели преброи войниците. Оказа се, че в пехотното отделение на НОА имало 12 войници. Значи двама са се движили отделно. Пред тях застана капитанът с изваден пистолет и занарежда гневни думи.

— Пита кои сме — преведе Тейър. — Усеща, че сме американци. Той… о, Боже…

Последните слова преведе почти заеквайки:

— Настоява да кажем дали сме част от шпионския екип на полковник Смит.

Пред статуята на Спящия Буда се търкаляха труповете на голяма част от групата на Фен Дун. Не всички бяха мъртви — неколцина, включително и предводителят, успяха да намерят прикритие и спорадично стреляха, макар и немощно.

— Прекрати огъня — нареди Джон на Ашгар.

— Сигурен ли си, друже? Нали виждаш, че има живи? По-добре да слезем и приключим с тях веднъж завинаги — най-вече с Фен Дун. Сигурен съм, че го улучих.

— Не! Разпръсни хората във верига да тръгнат да претърсват скатовете: там някъде трябва да се е скрила Ли Куони. Тя ни е нужна, а оцелелите нека си бягат.

— Мислиш, че…

— Да. Тя и Юй са някъде тук наблизо с декларацията. Давай да ги намерим!

Ашгар даде нужните нареждания, претърсването започна на бегом. До разсъмване оставаше по-малко от час.

— И да знаеш — стрелбата се е чула чак до районния център — загрижено поклати глава Ашгар.

— Така е — призна Джон, следейки уйгурите с очи.

Усещаше, че шансът започва да му се изплъзва, още повече изтичаше им времето и това бе най-ужасяващото. Кога да търсят Юй и Ли Куони, кога да вземат декларацията, кога и най-вече как да я изпращат във Вашингтон?

Така или иначе събитията се развиха доста бързо, без особено логична връзка между множеството участници във финалната битка за този документ.

Внезапно някъде на стотина метра отсреща някой откри огън. Смит рязко завъртя глава нагоре и вляво от статуята на Буда. Първо зачатка автомат, отговори му пистолет.

— Задръж хората — нареди Джон и клекна в храстите.

Ашгар вдигна ръка и махна с длан надолу — знак за уйгурите да залегнат.

— Какво смяташ, Джон?

— Да не е пък Фен?

Ашгар укорно поклати глава.

— Казах ти да слезем и да го довършим, но ти…

— Време нямаше и няма! Трябва ни Ли Куони, Ашгар — тя е най-важната.

— Но ако е Фен, значи сме се издънили.

— Може би, а може би не. Давай напред.

Отново тръгнаха във верига и не след дълго наближиха поляна. Тук спряха и огледаха обстановката. Откритият терен завършваше със скала, надвиснала над част от релефите. Оттук се откриваше добра гледка към цялата долина, както и към склоновете и пътеката пред Спящия Буда.

— Мисля си, че Ли Куони е видяла всичко — каза Джон.

Ашгар само кимна и въздъхна.

Отдясно автоматът отново зачатка, този път съвсем къс откос. Сега забелязаха откъде се стреля — огънят идваше от извисяваща се камениста грамада, нарязаните й скалисти зъбери стърчаха над дърветата. Бе на около 50 метра от ръба на надвисналата над долината скала.

На откоса отвърна единичен пистолетен изстрел от горичка, недалеч от ръба и точно пред мястото, където бяха залегнали Джон и уйгурите.

— Я виж — посочи Ашгар.

Нов кратък откос поръси паднало дърво на камениста тераса ниско долу сред релефите. Зад него безсъмнено се криеше някой. Изведнъж тих, хипнотичен глас рече на английски:

— В капан си, госпожо Ли, и от него измъкване няма. Твоите наемници очистиха повече от хората ми, но — за твое нещастие — не успяха мен да ликвидират.

Беше противният глас на Фен Дун, глас, който Смит се бе надявал никога повече да не чува. Отвърна Ли Куони, а тя говореше нежно и музикално, сякаш приветстваше гост в елегантния си шанхайски дом.

— И аз не успях да си получа парите. Те видимо са в теб, което пък ме кара да се чудя защо досега не си се измъкнал с тях?

— Защото и на мен ми трябва декларацията, госпожо, затова. Усещам, че патрони повече нямаш, нали? И така, и така трябваше вече да си мъртва, ако не беше твоят приятел там сред дърветата. Кой е той? Защо ли не се досещам?

— Защо говорят английски? — прошепна Ашгар.

— Дявол знае — отвърна Джон. — Сигурно Фен има още скрити на друго място хора и предпочита да не разбират за какво точно става дума.

— Ти още за много неща не се досещаш, Фен — кръшно се изсмя актрисата.

Тогава край нея заговори мъжки глас:

— Ти трябваше да си я пазиш декларацията, Фен, докато все още беше в тебе. Тогава тези неща нямаше да се случат. Никой нямаше да пострада.

— А, така ли? Много ми е приятно да те чуя отново, шефе. Глупаво бе да си мисля, че ще вземеш да се самоубиеш, дори и заради семейството. А то жена ти те спаси, нали? Грешката е моя. И без това си знаех кой е истинският мъж във вашата къща.

— Винаги дрънкаш ненужно, Фен — обади се Ли Куони. — Твърдиш, че декларацията ти трябвала, на нас пък са ни нужни парите.

— О, все така делова, а, госпожо? Добре, същата сделка: декларацията за двата милиона долара на Макдърмид.

— Готово.

— Значи се разбираме. Жената пак говори вместо теб, а, шефе! Е, добре де, то всички не можем да бъдем мъже, ха-ха.

Зад дървото се чу боричкане и Юй Юнфу се изправи в цял ръст със силно зачервено лице.

— Не се знае кой е по мъж от нас два…

Думите му секнаха, автоматен откос го разпра на две — от гърлото до слабините, бликнаха мощни фонтани кръв. От горичката някой стреля отново и почти заглуши болезнения вик на Ли Куони.

В отговор се чуха само две думи:

— Така било значи…

Бе гласът на Фен, видимо незасегнат от огъня, тонът обаче вече не бе предишният предизвикателно-самохвален:

— … виж, Ли, знаеш ми условията. Моите условия. Твоят приятел в онази гора скоро ще изпука и последната пачка, докато аз имам още доста пълнители. За теб пари няма да има. Предлагам ти живота срещу документа. Дай го и си върви по живо, по здраво.

Джон трескаво зашепна, надигайки се:

— Прикривай ме, човече. И не стреляйте, докато не викна или усетиш, че просто друг изход няма.

— Къде си тръгнал? — сопна се Ашгар.

— Ще обходя скалите и ще пипна Фен отзад.

— По-добре да го нападнем веднага — директно. Ние сме поне 20 души…

— Няма да го докопаме в онези зъбери. Виж, има прекрасна позиция, тежкокалибрено оръжие, достатъчно патрони. Ами ако извади още изненади? Оръжия, подкрепления — други войници. Времето ми изтича, Ашгар, помисли: изпадне ли Куони в паника, подплашим ли я, може да унищожи декларацията. Залогът е огромен…

И преди Ашгар да е реагирал, Джон грабна своя МР5К и се измъкна назад към скалите. Сърцето му биеше лудо. Двойна бе причината да се опита да неутрализира Фен. При последния изстрел от горичката стрелецът се бе подал достатъчно, за да го види Смит с бинокъла: беше Ранди Ръсел. Ранди, моля ти се!

И идея си нямаше откъде се е взела, иначе Фен бе абсолютно прав. Скоро ще си изпука патроните, с тях и шанса. А нападнат ли уйгурите, тя мигом попада под кръстосан огън.

В Арабско море

Гласът на адмирал Броуз проехтя съвсем ясно по високоговорителя в помещението на мостика.

— Дай координатите на „Императрицата“ в момента, капитане!

От мястото си пред широкия прозорец Джим Червенко отлично виждаше осветения силует на „Императрицата“ просто на две мили от носа на „Кроу“. Движеше се с максимална скорост по обляната в лунни лъчи морска повърхност, неотклонно по курс към Ормузкия проток, оттам Персийския залив и Басра, Ирак.

Кимна на Биенас, който обърна очи към навигатора. Младият офицер мигом подаде данните, Биенас ги прочете на адмирала.

— По нашите изчисления имате по-малко от 90 минути преди влизането в протока — откликна Броуз.

— И по нашите е така, сър — намеси се Червенко.

— Готови ли сте?

— Напълно, сър. Обектът е на две мили от носовия бакборд.

— Подводницата?

— Движи се в пакет с нас, със заредени торпедни отделения. Следва „Императрицата“, но отдясно и на половин миля, в отлична огнева позиция срещу „Кроу“.

— Вашите „Сийхоук“ екипирани ли са за борба с подводници?

— Тъй вярно, сър.

Адмиралът запази хладния делови тон, но въпросите, които не би задал и на абсолютно зелен младши офицер на първо плаване, камо ли на стар морски вълк като Червенко, издаваха напрежението, под което се намираше. Това си рече и Червенко, а Броуз сякаш прочете мислите му и подхвърли:

— Извинявай, капитане, ситуацията е повече от гадна.

— Не помня по-гадна, сър.

— Бойният ви план?

— Маневрираме към „Императрицата“, сигнализираме да спре, прехвърляме абордиращ екип, държим я между нас и подводницата, принуждавайки последната да мине откъм нашата страна, където я чакат хеликоптерите. Иначе според обстоятелствата — както се променят те.

— Добре, капитане — тук Броуз направи пауза. — … ще получите заповед за абордиране до час. „Шилох“ ще бъде при вас най-рано до три часа, плюс-минус някоя и друга минута. Ще се опитам да ви изпратя и въздушна помощ, но ми е трудно с времето. Дръжте се колкото можете…

Отново пауза, след малко сърдечно добави:

— …е, и късмет!

Връзката прекъсна, Червенко погледна часовника над командния пулт и отново насочи нощния бинокъл към „Императрицата“. Нощта си бе все така лунна, морето спокойно, повърхността му — в палаво разиграни светлосенки. Капитанското лице бе леко смръщено, наум вече броеше обратно.

Глава четирийсет и трета

Дацзу

Нощта бе тежка. Въздухът сякаш притискаше Джон към земята, докато упорито напредваше по потъналите в тъмни сенки скали на гигантската каменна грамада, метър по метър, колкото може по-безшумно и все по-нагоре. За щастие имаше си специални обувки за целта, нощният бинокъл му помагаше в подбора на пътя сред цепнатини, издълбани от водата столетни улеи и ръбове. Понякога нямаше друг избор, освен да прескача по-дълбоките цепнатини или да се катери по скалния скат. Друг път му помагаха случайни издатини или прорасло в камъка, жилаво като въже дръвче.

— Губим си времето, Ли — рече гласът на Фен Дун изведнъж.

Дойде от толкова близо, че Джон потръпна и погледна нагоре, очаквайки там да се появи гадната мутра и черното автоматно дуло.

— Мъжът ти е покойник. Охраната — също. Ти патрони нямаш, нали? Твоето приятелче там горе сред дърветата е сам и много скоро ще го докара до твоето положение. Кой ще ме спре, кажи ми? Сега ти е шансът, сега. Даваш декларацията, аз си отивам, ти се спасяваш където си знаеш.

Куони се изсмя презрително, горчиво.

— И къде ще отида? Какво ще правя без пари? Как ще изведа децата си от Китай? По-добре да взема да изгоря декларацията. Така и ще направя! Ако тутакси не се разкараш…

Гласът й продължаваше да реди подобни закани. Джон се закатери още по-настървено нагоре. Трябваше да се изкачи на по-високо място от Фен.

Междувременно китаецът се изкикоти:

— Съжалявам, госпожо Ли, много съжалявам. Само американците искат декларацията непокътната. Аз ще се задоволя и с пепелта. Хайде, моля ти се, запали я. Ама давай де! Иначе ще дойда да ти я взема и сам ще й драсна кибрита. Обаче това няма да ти помогне да се чупиш от Китай, нали?

Това полупризнание сепна Ли Куони и внезапно тя се досети, тогава спонтанно избухна:

— Вей Гаофан! Той стои зад тази история, нали! Благодетелят на баща ми! И на мъжа ми също! Той иска документът да бъде унищожен, само той. Ти всъщност за него работиш, за кого другиго!

— Единственият ти шанс съм аз, на мен трябва да се довериш — нагло отвърна Фен. — Иначе си знаеш съдбата…

Джон вече бе на върха, прехвърли зъбатия ръб и безшумно се претърколи на късата площадка. Свали автомата и опря гръб на скалата отзад. Свеж вятър полъхна покрай лицето му и без да ще, погледна надолу. Пред него като на длан се виждаше цялата долина, дефилето на Спящия Буда, величествена панорамна гледка с множество красоти и растителност в сенки, монументални статуи, облени от неземната, призрачна лунна светлина.

А на този чудесен фон главата на Фен се открояваше като идеална мишена. С един точен куршум ще я пръсне като тиква. Пръстът му полази по спусъка, а в гърдите му забушува познат гняв: Фен е убиец, унищожил хора, които му бяха помагали — Ейвъри Мондрагон, Анди Ан, поредица уйгури. Дори предателя Макдърмид. И бедния Юй Юнфу. А сега в Арабско море припламваше още едно изключително опасно огнище на насилие и смърт. Джон напрегна цялата си воля да прогони гнева и яростта от себе си.

И тогава се обади с достатъчно висок глас:

— Ти, Фен, не си единственият й шанс. Предай се сега и ще живееш…

Нарочно провали преимуществото на изненадата, но пък смяташе, че този е най-правилният начин за оправяне на сметките. В продължение на безкрайна секунда Фен остана като замръзнал на място, сетне с бързината на кобра се завъртя и плонжира вдясно, сякаш забравил острия зъбер, а в движение пусна дълъг откос. За миг червената му коса се скри в полусянката, лицето му се изкриви в омраза и луд гняв.

Джон въздъхна кратко и със задоволство. На това се бе надявал — не можеш да застреляш човек в гръб, та дори и да е най-големият негодяй на земята. Очаквал бе именно такава реакция, готов бе: неговият откос изпревари този на наемника с десети от секундата, а куршумите отхвърлиха мощното тяло като чувал слама назад към скалната маса. Фен се блъсна в нея с тъп звук, превъртя се в обратна посока и полетя през ръба, повличайки със себе си порой камъни.

Миг шокираща тишина и в следващата десета от секундата Ашгар и групата му затичаха надолу по склона и с насочени автомати заобиколиха скривалището на Ли Куони. С лудо тупащо сърце Джон се втурна по урвата, а в главата му мислите препускаха в хаотичен бяг. Почти се бе добрал до декларацията, но… дали да се обади на Фред? И как да я изпрати? Ами ако изведнъж тя не се окаже в Ли Куони? Тичаше лудешката, без да се съобразява с наклона и голямата опасност, прескачаше високи камъни, зъбери, храсти и какво ли още не. Излезе на равното невредим и спря при уйгурите.

Ли Куони бе зад падналото дърво, опряла гръб на неголяма скала. Облечена бе абсолютно както и мъртвата й двойница, но дрехите бяха разпокъсани и напоени с кръв, вероятно тази на съпруга й. Едната й ръка бе под главата му, а с другата вадеше от джоба запалка. Оръжие нямаше, но Джон зърна документа — най-вероятно истинския, — лежеше върху положено на земята куфарче.

Погледите им се срещнаха, тя се усмихна криво:

— Е? Същият американец, който търсеше декларацията преди време, нали? Трябваше да се досетя.

— Играта завърши, мадам Ли — побърза да каже Смит. — Съпругът ви е мъртъв. Няма с кого другиго да направите сделката, освен с мен.

Тя измъкна ръка изпод главата на мъртвеца и погали лицето му. В небитието то бе спокойно, изгладено, като мраморно.

— Страхлив беше и не особено умен, но го обичах. И смъртта не променя нещата, нали? Вижте, двата милиона долара и вашите уйгури да ме прехвърлят през границата — мен и децата. В замяна получавате тази хартия — каза Куони спокойно и поднесе запалката. — Иначе ще я запаля.

Смит й повярва и веднага погледна часовника. Час и десет минути… „Кроу“ вече е готов за действие, екипите му — в бойна тревога, абордиращата група чака само сигнал. Нищожна е надеждата да успее да изпрати документа във Вашингтон, а оттам президентът на свой ред да го препраща в Пекин. Освен ако проработи неочакван фактор. Ако се случи нещо извънредно и промени обстоятелствата. Буря например. Или поява на още бойни съдове. Или намеса на друга държава. Каквото и да е, само да спре влизането на „Императрицата“ в протока.

Толкова много неща бяха пожертвани досега, други поставени на карта, късно е тепърва да се отказва. Залозите са огромни, длъжен е да направи този последен опит. Обърна се към Ашгар.

— Намерихте ли парите?

— Намериха ги бойците. В куфарчето, точно два милиона, сухи пари, истински.

— Дайте й ги.

Гласът на Ашгар неочаквано загрубя, той отмести очи и се взря някъде назад през рамото му:

— О, не…

Джон се сепна и автоматично се извърна, за да види какво бе привлякло Ашгаровото внимание. Гърлото му мигом пресъхна. Само това не…

В далечния край на поляната стояха осмина във военна униформа, развърнати във верига току пред дърветата, с насочени към тях автомати. Закъснели бяха да помогнат на Фен, но не и да им объркат плановете.

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Очите на всички присъстващи в подземния ситуационен център бяха насочени към седналия на централното място на масата президент. Той пък гледаше часовника.

— Един час, сър — обади се Броуз.

— По-малко — поправи го военният министър Стантън.

— Не можем да чакаме повече — намеси се вицепрезидентът Ериксън.

Кастила обърна очи към Ериксън.

— Готови ли са на „Кроу“?

— Вече повече от половин час — отговори вместо него Броуз.

Президентът кимна, замисли се и отново кимна, а погледът му пак се закова в часовника. Изведнъж лицето му се втвърди:

— Дай заповедта!

Изпълнителският екип се задвижи като добре смазан механизъм. Хората около картите и техниката се раздвижиха. Броуз вдигна слушалката и започна да говори.

Вторник, 19 септември

Дацзу

Ашгар рече нещо бързо, приглушено, двайсетте му бойци се раздвижиха светкавично, заемайки позиция в нова конфигурация срещу войниците. Сега двете групи стояха мълчаливо една срещу друга, с насочени оръжия и пръсти на спусъците. Войниците можеха да се възползват от няколкото секунди, но не го направиха.

— Ние сме два пъти повече от тях, че и отгоре, но не смея да ги нападна — тихо призна Ашгар на Джон. — Не се знае дали нямат още скрити наблизо хора. Иначе всеки наш куршум, улучил военен от НОА, ще донесе на уйгурите драконовски мерки и нови репресии. Не си заслужава жертвата. Съжалявам, Джон.

— Напълно разбирам — отвърна Смит и наведе глава.

Нещата направо отиваха по дяволите.

— Ако не се появят още, мога да ти обещая да те отведем до скривалището, а оттам ще те поеме другата ни група и заедно с Тейър ще ви прехвърлят до границата.

— Благодаря и за това. Но защо не реагират? Страхуват ли се или що?

Китайците стояха като статуи. Уязвими бяха, това се подразбираше от само себе си. Но защо не реагират по някакъв начин? Може би изчакват помощ?

— Мисля, че чакат подкрепления — отвърна Ашгар.

В същия миг откъм горичката се появи тичаща фигура. Беше Ранди и след секунди бе вече при тях. Този път косата й бе боядисана черна, лицето й омазано, сгърчено в горчива гримаса, очите й — насочени към китайските войници.

— Кажи с какво мога да помогна?

— Ех, Ранди, Ранди! Откъде, по дяволите, се появи тук? — опита се да я укори Смит, но съзнаваше, че за препирни време няма.

— С покойния Макдърмид дойдох, гадната му душица в ада дано да се пържи. Беше си поискал преводачка.

— За наш късмет, а и на Ли Куони. Ти от началото ли си в публиката?

Тя кимна.

— Да, и аз се въртях из горички и храсталаци. След онази пукотевица зърнах Фен да се приближава към семейството и просто се опитах да го задържа.

— Длъжник съм ти — рече Джон.

— Я не се прави на дръж ми шапката — скастри го тя. — На теб ти е нужен онзи документ, дето е в жената… нали?

— Същия — потвърди Джон и набързо обясни основните моменти плюс взривоопасната ситуация в Арабско море. — Автор на играта е Макдърмид с помощта на съпруга, който лежи мъртъв ей там. По някакъв начин в тяхната операция мощно е замесен и висш китайски политик. Бог само знае какво ще се случи сега… но зная, че няма да е на добро. Не и за мира… не и за бъдещето… не и за света. Съжалявам, че се замеси в тази работа, Ранди. А нашият приятел Ашгар е прав — не може да рискува бъдещето на своя народ. Пък вече няма и време да променяме каквото и да било.

Сега се обърна към Махмут и рече настоятелно:

— Ти с твоите бойци се измъквайте, докато може. Ако изобщо се получи, разбира се…

— Вие няма ли да дойдете?

— Това само ще усложни твоето положение, Ашгар. Нас така или иначе ни защитава единствената свръхсила в света, нали сме й поданици… но не и уйгурите.

Потупа го по гърба, както бе виждал да правят неговите бойци, и добави:

— Вземи и двата милиона. Ти ще ги употребиш по-точно, отколкото Ли Куони, китайското правителство или ние самите.

Ашгар наведе глава.

— Съжалявам, че така се получи. Лоши съвпадения, отново и отново… Но все има надежда един ден да поработим заедно отново и по-сполучливо, а?

В следващата секунда даде сигнал и бойците му се измъкнаха като духове — за секунда и нещо потънаха в гората и повече не се видяха. Китайците не реагираха на изтеглянето на уйгурите, изобщо не помръднаха.

След мъничко към двамата американци се присъедини Ли Куони с декларацията в едната ръка и загасената запалка в другата. Ситуацията изглеждаше повече от критична. Изведнъж Ранди побутна Смит с ръка:

— Гледай, Джон…

Някъде иззад редицата войници се появи офицер. Направиха му място да мине и той закрачи по поляната към тримата.

— Ето, за това са изчаквали — рече Смит тихо.

— Капитан от пехотата според пагоните — обади се Ранди.

Изражението на офицерското лице бе строго, поведението му авторитарно. По средата на пътя хвърли бърз поглед вдясно, където бе паднал трупът на Фен Дун, облян в доста кръв. По лицето му се изписа несигурност и той забави крачка. В същото време откъм скалите, откъдето бе паднал убитият Фен, се появи още една фигура — сравнително дребна, възпълна, в същата униформа, само че малко по-различна, и се запъти към капитана.

— Този е майор, но носи и отличителните знаци на ДОБ — вътрешна сигурност и контраразузнаване — рече Ранди.

— Браво. Това е китайското КГБ — криво се усмихна Смит.

Майор Пан бе наблюдавал първото действие на драмата край Спящия Буда иззад голямата статуя на свиреп дракон, стоящ пред Пещерата на Просветлението. Сетне с развитието на следващите действия последователно бе сменявал скривалищата си няколко пъти, за да следи играта на участниците най-внимателно.

С нощен бинокъл най-грижливо бе наблюдавал и изучавал уйгурите. Бе проследил кратките сражения и престрелката между тях и Фен Дун с неговите гангстери, сред които и няколко войници. Това му бе казало много неща. Дрехи, оръжие, снаряжение, лица и поведение на партизаните — тепърва щеше да има храна за доста размишления, пък и немалко работа. Дисциплинирани, добре обучени, с калашници. По лицето му се бе изписала доволна усмивка. Още преди това бе стигнал до правилното заключение: полковник Смит действа с помощта на неизвестна му (на майора) досега шанхайска клетка на уйгурската съпротива. И ето ги тук същите хора, изправени срещу хлъзгавия Фен Дун, който междувременно ликвидира Юй Юнфу и богатия американски магнат Макдърмид, за да се добере до митническата декларация на „Императрицата“. Значи и Смит е някъде наблизо, просто няма начин да не е така.

Силно го бе възхитила изобретателността на Ли Куони. Но се налагаше Вей Гаофан да бъде неутрализиран окончателно, в такъв дух бяха дадените му от Бухала нареждания. Значи личната му намеса все пак бе необходима, макар и по едно време да бе решил да се оттегли. А появата на пехотното отделение незабавно потвърди правилността на последното му решение. Сега стоеше пред капитана, който колебливо оглеждаше знаците на ДОБ и пагоните с майорския чин. Изчака няколко секунди, изгледа високия офицер от главата до петите и рече:

— Аз съм майор Пан Айту, капитане. Мисля, че сте чували за мен?

Другият извика на помощ офицерското си самочувствие и изпълнен с достойнство, рече:

— Капитан Чан Ду. Да, чувал съм за вас.

— Значи да не губим време с излишни церемонии. Мисля, че изпълнявате преки заповеди на командир, който е личен приятел на Вей Гаофан. На вас неофициално са ви наредили да помогнете на Фен Дун, който, както виждам, е мъртъв. От военно юридическа и всякаква друга гледна точка е напълно незаконно този човек да командва ваши подчинени, само че е станало именно така и в краен резултат има убити и ранени китайски войници. Разбирате ли ме?

Капитанът пребледня като платно и все пак се опита да възрази:

— Нямам право да обсъждам дадените ми заповеди.

— О, така ли? Тук наоколо в гората има още доста китайски войници, само че те се намират под моите заповеди. В същото време в себе си нося писмени нареждания да разследвам и при необходимост да се намесвам в дейността на същия Фен Дун, понастоящем покойник. И за да не бъда голословен, ето ги и тях.

И Пан му подаде подписаните от Бухала документи.

Капитанът зачете бавно, сякаш се надяваше хартията някак си да изчезне от ръцете му. Текстът високопарно, но недвусмислено изясняваше, че майор Пан действа в качеството си на служител от вътрешната сигурност и контраразузнаването под преките заповеди на члена на Постоянния комитет, който ресорно отговаря за тези държавни институции и тяхната дейност. Капитанът съзнаваше, че е особено уязвим и най-обикновен офицер от пехотата, действащ по нареждане на личен приятел на член на същия Постоянен комитет, който обаче не отговаряше за военните.

И под напрегнатите погледи на Джон, Ранди и Ли Куони капитанът дочете документите, върна ги на Пан, отстъпи крачка назад и отдаде чест.

— Май майорът спечели — рече тихо Джон.

Ли Куони щракна запалката.

— Избирайте — давам ви документа срещу незабавно политическо убежище в САЩ за мен и децата ми, иначе го изгарям!

— Без двата милиона?

Ли Куони сви рамене.

— Съпругът ми ги искаше най-вече. Аз съм актриса, при това достатъчно добра и известна в САЩ. Сама ще си спечеля милионите.

— Дадено! — рече Джон и грабна документа и запалката, за да не би случайно в последния миг тя да промени решението си.

В същия миг майорът закрачи към тях и след секунди се представи на английски, любезно усмихнат.

— Аз съм майор Пан Айту. Приятно ми е най-сетне да се запозная с вас, полковник Смит. Много бе забавно да разследвам действията ви на наша територия. За съжаление с време не разполагаме. Дайте ми митническата декларация.

— О, не! — обади се Ранди, дръпна запалката от пръстите на Джон и я запали. — Не зная защо ви е, но…

— Почакай — спря я Джон. — И без това няма време да я изпращаме във Вашингтон, а оттам президентът да я препраща в Чжуннанхай. Нека чуем какво има да ни каже колегата.

Майор Пан примига и посочи с ръка към оттеглящите се войници.

— Сега и те са на мое разположение. Между впрочем, знаете ли, че капитан Чан е взел двама пленници? Докладваха ми, че единият е американски капитан, другият — възрастен мъж, и двамата избягали от местния полеви затвор. Гарантирам на тях, на вас и на двете дами тук, както и на децата на мадам Ли, спешно прехвърляне в САЩ. В създалата се противопоставеност ние с вас сме на една и съща страна, г-н полковник.

— А защо ще помагате на Ли Куони? — попита Ранди.

— Да речем, че се възхищавам от интелигентността, находчивостта и артистичността на дамата. Трябва да призная още, че присъствието й тук е допълнително усложнение, от което предпочитам да се отърва. Едно условие: случилото се по никакъв начин не бива да става публично достояние. Нито във вашата страна, нито в нашата. Обаче губим време, успешният завършек на тази история може и да ни се изплъзне…

Джон се замисли. Майорът видимо няма за цел да унищожава декларацията, защото иначе какво толкова му пречи? И какво ще спечели Китай? Освен ако някой някъде наистина желае американците да се качат на борда на „Императрицата“… Бързо трябваше да се вземе решение и кой друг да го направи, освен той самият? САЩ няма да загубят нищо, по-скоро ще спечелят.

И зададе критичния въпрос:

— Имате ли възможност да спрете вашия товарен кораб, преди да е станало прекалено късно, майор Пан?

— Има такава възможност, да.

Тогава Джон му подаде декларацията.

Майорът се обърна кръгом, махна им с ръка да го последват и затича по поляната към пътека между дърветата. Тримата хукнаха след него и скоро излязоха на друга поляна, където стоеше хеликоптер със загасени двигатели. Още в движение Пан извади уоки-токи и заговори в него. Мигом моторите изреваха и витлата се завъртяха.

В Арабско море

Луната бе в зенит и необичайно светла, когато „Кроу“ увеличи скоростта и започна да скъсява дистанцията между себе си и „Императрицата“. Китайският кораб се движеше с най-голямата си възможна мощност, а Ормузкият проток вече се виждаше на хоризонта. Абордажният екип стоеше на палубата в нестройна верига, въоръжен, готов за спускане на лодките и незабавни действия.

В комуникационния център капитан Биенас крачеше неспокойно напред-назад и постоянно поглеждаше към тримата оператори — радиста, радарния и сонарния. В един момент се загледа в радарния екран, а в същото време се обади Хейстингс от сонара:

— Подводницата се движи!

— С каква скорост? — задъхано запита Биенас.

— Мисля, че с максималната, сър.

— Към „Императрицата“ ли се насочва?

— В известен смисъл, да.

— Какво, по дяволите, означава „в известен смисъл“, Хейстингс?

— Струва ми се, че се движи право към нея, сър, но всъщност това е приближаваща я към нас маневра.

— Да ни влязат отзад и отляво — готови за торпилиране, а?

— Може би да, сър.

— Тогава кажи го направо, престани да усукваш, дявол те взел!

Настъпи тежка, неудобна тишина. След малко Хейстингс рече сухо, строго официално:

— Извинете, сър, не съм компетентен да определям къде отива подводницата. Мога да докладвам само скоростта и курса й.

Лицето на Биенас пламна.

— Извинявай, Хейстингс, мисля, че съм се поизнервил.

— Няма проблем, сър, всички сме така — сега операторът говореше по-меко, видимо бе приел извинението.

Биенас се пресегна и натисна копчето на интеркома, за да докладва на мостика.

— Джим? Изглежда, че се готвят. Влизат ни с пълна мощ.

Капитан Червенко чу репликата, усети коремът да го свива още повече. Познато чувство.

— Добре, Франк. Дръж ме в течение.

— Слушам, сър.

Червенко изключи връзката, взря се навън, включи друга.

— Спаркс? Свържи се с „Императрицата“!

Изправи се и отново се взря в товарния кораб, който бе на не повече от половин морска миля.

Интеркомът изписука.

— Не отговарят, сър.

— Продължавай да опитваш. Хванеш ли ги, обади се.

Червенко натисна друго копче и запита:

— Готови ли сте, Канфийлд?

— Тъй вярно, сър!

Капитанът доволно кимна, бодрият глас отсреща видимо му хареса. Младият командир нямаше да се изложи. В съзнанието му нахлуха стари спомени, ярки и не толкова ярки образи от младите години, когато по същия начин възприемаше предстоящите задачи — навито, с висок дух.

— Канфийлд, дай предупредителен изстрел. С петинчовата. Без попадение!

— Слушам, сър.

Капитанът намести бинокъла отново. След секунда се чу меко изпукване и на петдесетина метра от борда на товарния кораб изригна гейзер. Това трябваше да даде нужния ефект. Червенко заброи на глас: едно, две, три…

Интеркомът писна.

— Отговориха, сър — докладва радистът. — Питат: „Какво означава тази агресия?“

— Кажи им да зарежат словоблудството, да спират незабавно, значи веднага, и да са готови да приемат наш абордиращ екип. Предай още следното: видя ли да хвърлят през борда дори и една тенекия, следващият снаряд ще им влезе право в джигера. Да, така им го кажи — буквално.

Отново огледа „Императрицата“ през бинокъла. В следващия миг съдът явно намали скоростта. Сега въздъхна. Дотук добре. Тъкмо реши да нареди да спускат лодките, когато се обади Франк Биенас.

— Подводницата ни обхожда, сър! — гласът му бе възбуден. — Потапя, готова за стрелба.

Ето ти на! Знаеше си го. По челото на Червенко изби ситна пот. В отговор изрева:

— Маневрирай за избягване на огъня! Вдигай хеликоптерите!

С ъгълчетата на очите забеляза, че „Императрицата“ е вече почти спряла: големият корпус леко се полюшва, без ход, само вълните леко я тласкат напред. Сетне впери очи в морето отзад. Очакваше появата на показателната пенеста следа на торпедото.

Само че торпедо не се появи. Вместо това изведнъж лъсна гигантска форма — същинско допотопно морско чудовище — мокро черна, исполинска, тя бавно изплава от дълбините.

Китайската подводница! Червенко гледаше, зяпнал, невярващ на очите си. Огромната пура бавно напредна към кърмата на „Кроу“, спря на около 500 метра от нея, същевременно скъси разстоянието между себе си и неподвижната „Императрица“.

От интеркома се обади глас:

— Обаждат се, сър!

Червенко изви вежди в удивление.

— Добре — изръмжа той. — Свържи ги направо с мостика!

След малко се чу ясен глас с едвам доловими гневни нотки, говореше английски доста сковано:

— Насреща е капитан Червенко, моля? Говори капитан Чжан Цян, командир на подводница „Чжоу Енлай“ от Народната освободителна армия на Китай. Получих заповеди от Пекин да присъединя към вас при абордиране на пиратски съд „Императрица“ с цел намиране и унищожаване на контрабандни товари. Имам също инструкции да качвам на борда екип, незабавно да връща съда в Китай.

Червенко замръзна на място. Гледаше навън към леко играещите вълни на Арабско море, държеше подвижната част на интеркома в ръка и напрягаше воля да спре лудото си сърцебиене. Край. Най-лошото бе минало. Благодаря ти, Господи, за всичко! Някой някъде бе свършил работата и без тях. Някой си… може би са били повече хора? Какви ли рискове са поели, може би са дали жертви? Сигурно никога няма да им научи имената, никога няма им види лицата.

— На ваше разположение, съм, капитане — вежливо отвърна на глас. — И, разбира се, щом унищожим контрабандата, ние с удоволствие ще съпроводим кораба обратно до Шанхай. Не бихме желали пиратски съд като този случайно да попадне в нечии чужди ръце, нали?