Аферата „Олтмън“

Епилог

Пекин

Главите на седналите около изящната имперска маса в заседателната зала на Чжуннанхай десет мъже се извъртяха едновременно към намиращата се зад стола на генералния секретар врата. Тя се отвори, влезе строен мъж в униформата на капитан трети ранг от ВМС на НСА. Новодошлият прекоси разстоянието до стола на върховния партиен ръководител и зашепна нещо в ухото му, сетне излезе. Партийният шеф обясни:

— Добри новини. Случаят е приключен. Капитанът на „Чжоу Енлай“ докладва, че на борда на „Императрицата“ са се качили едновременно екипи на нашата подводница и на американската фрегата „Джон Кроу“. Открили многотонен контрабанден товар — химикали — и го унищожили. Командният състав на товарния кораб е задържан, самият съд се връща в Шанхай, ескортиран от американската фрегата.

Около масата се понесе сдържано одобрителен шепот. Вей Гаофан побърза да се обади:

— Разминало се е на косъм, но бива ли да позволяваме американски боен кораб да ескортира китайски съд?

— Предполагам — благо рече генералният секретар, — че за това е настоявал капитанът на фрегатата. При създалите се обстоятелства трудно бихме могли да протестираме.

Зад очилата със силни диоптри зениците на партийния шеф бяха като връхчетата на две черни топлийки, впити в лицето на седналия в края на масата генерал Чу Куайжун.

— Как е могло да се случи това, генерал Чу? — ледено запита той. — Нелегална операция на наши граждани от такъв калибър — направо невъобразима потенциална заплаха за държавата, и то под самия ни нос?

— Струва ми се — намеси се Ню Цзянсин, — че на този въпрос съм длъжен да отговоря аз…

Вей Гаофан се намеси гневно:

— Никой от нас не е длъжен да дава обяснения за провалите на онези, които отговарят за действителните операции!

Ню не си направи труда да погледне към Вей, а се обърна към малкия форум в залата.

— Нашият колега Вей, изглежда, желае да прехвърли вината надолу — към по-слабите в йерархията.

— Няма да търпя… — гневно викна Гаофан, но генералният секретар го прекъсна:

— Значи има нещо, което не знаем. Ако е така, Цзянсин, дай нужното обяснение.

— Така е — започна Бухала. — Ето и най-простото обяснение: противоборство на няколко различни фактора — слаб бизнесмен, неизбежно породената от свободния пазар алчност, заговор на няколко западни корпорации и корумпираната арогантност на член на настоящия комитет.

При завършека на изречението му в помещението настъпи гробовна тишина, по лицата на повечето присъстващи се изписа изненада и шок. След половин минута обаче отвсякъде заваляха въпроси към Ню — протестни, гневни, удивени.

Почервенял от ярост, с разкривено в зла кучеподобна гримаса лице, Вей Гаофан викна:

— Тези думи са равностойни на предателство! Настоявам Цзянсин да бъде бламиран!

— Точно кого от нас клеветите, уважаеми другарю? — високо запита Шъ Цзинню.

— Това е нечувано! Неприемливо! — обади се един от най-младите членове на комитета.

— Може би Ню може да подкрепи обвиненията си с доказателства — тихо рече генералният секретар.

Залата отново притихна. Нечий глас се обади вяло:

— Просто не мога да повярвам…

— Ще повярвате, ще повярвате — тихо, но заканително рече генерал Чу и облиза устни.

Ню стана и закрачи към вратата. Отвори я и кимна на някого. След секунди влезе майор Пан, все още облечен във военна униформа. Ню го отведе до масата и тихо нареди:

— Е, майоре, докладвайте за разследването си, ако обичате.

Спокойно, с напълно лишен от емоции глас Пан изреди цялата фактология около контрабандната операция, изяснявайки ролята на всеки участник хронологично, чак до Юй Юнфу, Ли Аожун и Вей Гаофан. Описа и финалните събития — предаването на последната автентична декларация от Смит на него самия, незабавно изпратена по факс на Постоянния комитет.

Разкривеното Гаофаново лице пребледня, но той все пак успя да изръмжи:

— Само че всички споменати от този човек хора са мъртви. Преди час ми докладваха и за трагичната кончина на Ли Аожун. Значи жив оставам само аз и най-категорично отричам…

Пан извърна безизразно лице към него и възрази:

— Не всички са мъртви. Убити са бащата и съпругът на Ли Куони, но тя е жива. Има оцелели и сред хората на Фен Дун. Пехотният капитан е жив и здрав, както и вашият приятел — генералът, — който пък го е изпратил да помогне на Дун да вземе декларацията. От всички съм взел писмени показания.

За секунда Вей замръзна, чертите му сякаш се размазаха. Сетне се стегна, издал челюст напред.

— Ню Цзянсин ги е принудил да лъжат!

— О, не, не — замислено заяви генералният секретар и се вгледа в лицето на Гаофан, като че го виждаше за пръв път. — Тук има само един лъжец.

Пребледнялото лице на Вей внезапно се наля с кръв и той заприказва в скоропоговорка, обръщайки се към присъстващите:

— Ню Цзянсин и генералният секретар се опитват да разрушат Китай. Делата на Юй Юнфу са само един пример за пораженията, които те нанасят на Народната република. Аз се опитах да демонстрирам пред вас, а чрез вас и пред партията, как те всъщност израждат нашата велика революция, делото и каузата на нашите бащи! На Мао Цзедун, на Чжоу Енлай и Дън Сяопин! Напускам залата в знак на протест и призовавам всички, които разбират за какво става дума, да излязат с мен. Ще видим партията кого ще подкрепи!

С мъка изправи масивно тяло, олюля се на кривите си тънки за едрия труп крака и закрачи към вратата. За миг се спря на прага с гръб към залата и почака. Никой не го последва.

Генералният секретар въздъхна.

— Утре ще поставя въпроса на гласуване и в ЦК, и в Политбюро. Всички постове ще ти бъдат отнети, Гаофан, привилегиите и наградите — също. И от партията ще те изключим.

— Освен ако не решиш да постъпиш както Ли Аожун нареди на зетя си. Само че трябва да действаш бързо — обади се Ню.

— Да, помисли и за семейството си — с хладен глас добави генералният секретар.

Вей остана още малко на прага с наведена глава, безгласен. Сетне кимна и излезе.

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Четири часа след като на борда на „Императрицата“ бяха намерени забранените химикали, Чарлс Аурей се обади на вицепрезидента Ериксън, за да го покани на среща с президента. Сетне нареди да подготвят президентския самолет за полет до Западното крайбрежие. Малко по-късно му се обади завърналият се в резиденцията си на „Кънектикът Авеню“ посланик Ю. Обмениха информация, а после слезе в ситуационния център, където президентът Кастила разговаряше по телефона със съпругата си.

— Прекалено леко завърши цялата история, Каси — тъкмо казваше Кастила, когато Аурей почука и открехна вратата. — Ще успееш, нали, миличка? Жалко, че ще трябва да отложиш вечерята в Оахака, но пък… о, да, да, зная, че и ти с нетърпение очакваш голямото събитие, нали? Както и аз, ужасно се вълнувам. Децата ли? Чудесно, чудесно, да. Значи всички ще се съберем…

Постави слушалката на вилката и махна с ръка на Аурей да влезе.

— Е, казвай, Чарли, какво ново? — подкани го след няколко секунди Кастила.

— Обади се посланик Ю с обилна информация. Най-важното — искаше да ви благодари и да предаде лично послание от Ню Цзянсин — Бухала.

— Добре, добре. Е, и какво е то?

— Ню изпраща поздрави и изразява надежда здравето ви да е все така крепко.

Президентът прихна, сетне се заля в буен смях, чак се просълзи.

Аурей се озадачи, изчака малко, сетне заразен от изписаната по лицето на Кастила веселба, се усмихна. Повтори си посланието наум, сега го усети и откъм другата му — иносказателна — страна. Тогава и той се разсмя.

— Боже мой, тези китайци! — бършеше сълзите си Кастила.

— Чудесно казано — клатеше глава Аурей.

— Точно това ми беше нужно, нали? Крепко здраве, а! Виж, Чарли, погледнато откъм неговата страна, това си е направо вот на доверие.

— И надежда за бъдещето.

— О, да. Сега смята, че ме е приобщил и се надява да не му се налага да прави нови опити в бъдеще. Това е, Чарли, неговото послание.

— Е, сър, смятам, че можем да кажем същото и за него, нали?

— Вярно — Кастила отново стана сериозен, съзнанието му превключи на поредната задача. — Знаеш, че министерството на правосъдието подготвя аргументация за подвеждане на Джаспър Кот под отговорност, нали? Доста голям скандал ще се получи. За съжаление.

— Да, но няма начин да го прикриваме.

— Не, Чарли. Няма да е правилно. Вицепрезидентът ще дойде ли?

Сега въздъхна и лицето му се натъжи — оставаше последната, доста неприятна задача.

— Вече е тук — чу се глас откъм вратата и на прага застана усмихнат самият Брандън Ериксън.

Зад него дежурният офицер в униформа затвори вратата. Както винаги Ериксън бе в отлично настроение, черната му коса блестеше, изрядно сресана, двуредният костюм с жилетката стоеше като излян на стройното, атлетично тяло. Излъчваше обичайната си харизма и енергия.

— Моите поздравления, господин президент. Направихте прекрасна демонстрация на държавнически подход.

— Благодаря, Брандън. За малко да се провалим.

Вицепрезидентът зае обичайното си място на конферентната маса — отдясно на президента и срещу Аурей, на когото кимна учтиво.

— Няма да ви питам за тънките подробности по операцията, сър, но безсъмнено в тайните служби има един или двама, може би и повече герои, чиито имена ще си останат в анонимност, невъзпети, така да се изразя.

— Има такова нещо — съгласи се Кастила. — Освен това получихме огромна помощ и в самия Китай особено от страна на изключително високопоставен политик. Помощта и сътрудничеството му ми дават доста надежди относно бъдещите ни отношения с тази държава.

Ериксън се усмихна.

— Смятам, че скромничите, господин президент.

Сам Кастила премълча.

Ериксън примига и се огледа. Помещението бе потънало в обичайната си дълбока тишина — изолирано от околния свят, обеззвучено, обезшумено, без прозорци, постоянно проверявано за скрити подслушвателни устройства и камери.

— Другите няма ли да дойдат? — запита вицепрезидентът. — Мислех, че се събираме за обичайния следкризисен разбор.

Кастила го гледаше внимателно. Защо не бе видял или усетил другия човек в него досега — това го мъчеше най-вече.

— Друг няма да дойде, Брандън. Ще сме само ние тримата. Кажи ми сега честно, как смяташ: дали твоят приятел Ралф Макдърмид би се радвал на нашия успех така, както ти се радваш?

Ериксън се сепна, отмести поглед от Кастила към мрачния Аурей и отново върна очи към президента.

— Нямам си представа как би се чувствал г-н Макдърмид. Ние с него се познаваме много бегло.

— Хайде де! — поклати глава Аурей.

Сега Ериксън усети, че до този миг и двамата не бяха употребили официалната му титла. Повдигна вежди и запита:

— Какво не е наред, господин президент?

Кастила замахна и едрият му юмрук удари по масата с трясък. Аурей подскочи. Ериксън изглеждаше стреснат и леко уплашен.

— Отлично знаеш, по дяволите, какво щеше да каже Макдърмид! — изръмжа Кастила. — Отлично знаеш също кои са невъзпетите герои от службите, нали?!

— Но това, сър, е абсурдно! — отвърна Ериксън, вече почти толкова ядосан, колкото и Кастила.

Изведнъж схвана точния граматически смисъл в първото изречение и ахна.

— Щеше да каже…?

— Аха! — остро продължи президентът. — Щеше да каже! Защото е мъртъв. И целият директорски борд на „Олтмън“ сега тичат нагоре-надолу като мухи без глави и се чудят какво обяснение да дават за случилото се! Ама няма да стане! Мръсната Макдърмидова сделка ще излезе наяве, бъди сигурен. Лично ще се погрижа това да стане. Скоро ще видиш как ще се разбягат всичките ви пионки — като плъхове от потъващ кораб.

— Мъртъв? — унесено повтори вицепрезидентът. — Но това… официално ли е?

— Тайният ви приятел Макдърмид бе застрелян в Китай — обади се Чарли Аурей. — Убит, както научих, от един от собствените му наемни главорези.

Ериксън замига, помисли и овладял изненадата, подхвърли:

— Ужасно. Трагично. А какво е правил в Китай? Поредната сделка, предполагам.

— Стига с тези говняни номера, Брандън! — избухна президентът. — Край на играта! Хванат си на местопрестъплението. И толкова. Чакам оставката ти утре сутринта най-късно.

И кимна на Аурей, който натисна скрит под масата бутон.

— Какво… оставката ми ли…? — заекна Ериксън.

В залата прозвучаха два глухи гласа — запис от разговор:

— Смятам, че дотук е напълно достатъчно — рече Аурей и спря лентата. — Убеден съм, че г-н Ериксън си спомня разговора до края.

Ериксън мълчеше, забил поглед в масата, поставил ръце в скута, като загубил представа къде се намира човек. След малко се посъвзе, дълбоко пое дъх и подхвърли:

— Бих могъл да кажа, че не съм аз…

Президентът изсумтя презрително. Аурей се подсмихна.

Ериксън ги изгледа и изведнъж заговори:

— Добре, но пък едва ли е престъпление да правиш услуги на изключително важен спонсор в бъдеща президентска кампания. Иначе всички ние отдавна да сме попаднали в затвора — това си е нормална практика и… може би в момента не съм ти приятен, Сам… и разбирам, че ще ме изолираш от екипа поне до края на мандата си, но се съмнявам, че ще можеш да ме принудиш да си подам оставката.

— Няма да ти е толкова лесно, колкото ти се струва — възрази президентът. — Види се, не помниш разговора до края — между другото записът е правен от ЦРУ — иначе ще разбереш, че сам признаваш съучастието си в опит да бъде предизвикан въоръжен конфликт с Китай, в който безсъмнено ще бъдат убити американски военни. Освен това си съучастник в организиране на незаконна контрабанда с доста компликации, защото тя е целяла производството на забранени от международните конвенции и договори химически оръжия. И ако не всичко, в което си участвал, то поне част от него силно намирисва на държавна измяна. Но по въпроса окончателно ще се изкажат експерти на Министерството на правосъдието. Така или иначе, според предварителните мнения ти отиваш на съд за углавни престъпления.

Аурей сви устни.

— Според мен държавната измяна е безспорна.

Ериксън ги изгледа поред и тихо запита:

— Какво искаш от мен, Сам?

— Не ме наричай „Сам“! Не и отсега нататък. Вече ти казах какво исках. Можеш да посочиш семейни причини. Лошо здраве. Или че си решил да посветиш времето си изцяло на една бъдеща президентска кампания. Това поне частично ще е вярно, нали?

— Това всичко ли е, господин президент? — горчиво запита Ериксън.

— Не съвсем. Можеш да се преструваш, че работиш по въпроса, но в действителност няма да се кандидатираш нито за президент, нито за сенатор, нито дори и за ловец на безстопанствени кучета! За държавна служба забрави. Никога повече, че дори и в съда да те оправдаят с помощта на разни скъпи адвокати.

— Но ако река да се кандидатирам?

— Ще се погрижа в партията да не те подкрепят. Повярвай ми, така ще стане, че хората ще избягват дори и да говорят с теб.

Ериксъновото лице се втвърди. Той се изправи и заяви:

— Оставката ми ще имаш утре.

Тръгна към вратата, поспря се и добави:

— Знаеш ли, не съм толкова долен, за колкото ме смяташ. По принцип никога не съм бил съгласен с твоята политика относно обезкръвяването на армията. Правил съм онова, което съм намирал най-добро за страната.

— Глупости — обади се Аурей. — Вършехте онова, което смятахте най-изгодно за Брандън Ериксън.

Кастила кимна.

— Между другото, загубил си и благодетелите си. Защото оцелее ли „Олтмън Груп“, никой от новите ръководители няма и да помисли да те включва в техните игри. Вече не се вписваш в характеристиките. Който бърка бизнес с водеща към война политика, обичайно си пари пръстите. Е, това е изводът от делата ти.

Вторник, 19 септември

База на ВВС Ванденбърг, Калифорния

Утрото бе горещо, вече напичаше, над пистата играеше лека мараня. Самолетът грациозно се вдигна и пое над Пасифика. Джон се наведе над спътницата си, за да надникне през прозореца и хвърли прощален поглед към Чанъл Айлъндс край нащърбеното крайбрежие с белия пясък и величествените скали. Над островната група лазеше тънка мъгла. Строго охраняваната база се простираше върху остро издадения в бляскавия океан шелф на повече от 100 000 акра с гори и умело прикрити ракетни площадки, пампаси и ракетни силози.

— Тук понякога сме идвали с мама и татко. Привличаше ни природата, има чудесни диви цветя — обади се Ранди.

Тя бе до прозореца, Смит — от външната й страна, към пътеката.

— Красиво, нали? — продължи тя. — В морето и слънцето винаги има нещо, което неудържимо ме зове, знаеш ли? Ако… хм, когато реша да се оттегля… може би ще дойда да живея тук за постоянно. Ти какво ще правиш, Джон?

На 50 мили югоизточно от Ванденбърг се намира Санта Барбара, където бяха израснали Ранди и сестра й София Ръсел. Джон се бе върнал навремето в Санта Барбара, за да се съвземе и физически, и психически, след като вирусът „Хадес“ причини смъртта на годеницата му София.

— Да се оттеглиш, а? — засмя се Джон. — От какво, Ранди? Че и защо ти е?

— Защо наистина? — обади се от предната седалка Дейвид Тейър. — То в тази приказка хората влагат особено значение, от мен да го знаете. Я ме вижте сега. Мечтата ми е да правя каквото си поискам и да ходя където ми хрумне. Това е новата ми идея за приятен живот.

Обърна се и се усмихна приятно, множеството бръчки по сияещото му лице се раздвижиха. Бялата коса бе грижливо сресана назад, носеше нови очила с костени рамки.

— Боже мой, само като си помисля — мен нали принудително ме бяха „оттеглили“, и то „стационарно“, за повече от петдесет години. Сега ще се движа колкото се може повече, поне доколкото ми е останало време.

Тримата се усмихнаха почти едновременно и размениха погледи. Тейър говореше искрено, от все сърце, и другите двама се радваха за него. Бяха облечени в неофициални панталони, ризи и якета, които им дадоха в американското посолство в Пекин. За Тейър много неща бяха нови — например пластмасовите ципове, самозалепващите се велкро ивици на обувките. На няколко пъти ги отлепва и залепва, опитваше как пасват, как държат обувката на крака. Най-интересното бе, че не се бе возил на реактивен самолет. Военният пилот го разведе навсякъде и описа функциите на различните системи и прибори. Възрастният мъж се дивеше на описанията на почти изцяло компютризираната машина, а летецът с доста голямо закъснение разбра, че пътникът му не познава истински и компютрите, само е слушал за тях. Тейър се усмихваше и повтаряше, че ще си купи специализирана литература и ще я прочете най-внимателно.

Времето мина неусетно в разговори и закачки и машината вече кацаше някъде на Западното крайбрежие на САЩ.

Когато ги бяха отвели в посолството, първата работа на Джон бе да настои пред посланика на Тейър незабавно да му направят пълни изследвания и най-изчерпателен лекарски преглед. Тейър се дърпаше, отклоняваше увещания и молби, застояваше се пред големия цветен телевизор, също новост за него. Накрая почти го принудиха и лекарят констатира няколко неща: заздравели стари костни фрактури, говорещи за мъчения и травми; авитаминоза, по-специално недостиг на желязо в организма; необходимост от очна операция — перде на едното око и най-вече от сериозна зъболекарска помощ.

Сетне ги бяха отвели в базата и на самолета.

Събитията от последната седмица минаваха през съзнанието на Смит като на кинолента, иначе все още осезателно ги усещаше физически и психически. И така щеше да бъде още дълго време. Но първата задача, върне ли се във форт Дерик, ще бъде да напише дълъг доклад с преценки и анализ за Клайн. Писането на служебен доклад е нещо като особена терапия, често помага, разтоварва, лекува.

Сега Смит забеляза, че Ранди скришом наблюдава и изучава президентския баща. И когато самолетът започна да рулира по пистата, тя изведнъж запита:

— Не изпитвате ли горчивина, доктор Тейър? В крайна сметка сте преживели много тежки неща, практически животът ви е откраднат. Това не ви ли озлобява? Поне малко?

Тейър се загледа през прозореца — отсреща и на съседната писта, — ясно се виждаше „Еър Форс“ 1 — президентският самолет.

— Горчивина ли? Мисля, че да — изпитвам подобно чувство, но сега ме вълнуват съвсем други неща. Ето, там… вижте!

Почти залепи очи в стъклото и тихо добави:

— Синът ми! Виждам го — стои там… и снахата… и внуците! Всички те са дошли да ме посрещнат. Не е ли много мило от тяхна страна?

Машината спря, Тейър откопча колана и се втурна към изхода. Джон и Ранди останаха на място. Отвън допряха стълбата, вторият пилот тръгна към вратата, тогава старият мъж се сепна и се върна при тях. Хлътналите му бузи бяха порозовели, очите искряха. Протегна и двете си ръце, поблагодари им горещо отново.

— Мисля, че ще ме разберете, госпожице Ръсел — рече той и погали дланта й. — Никога нямаше да оцелея, ако си бях позволил да се отдам на омразата и горчивината. Защото знайте: в лошото винаги има и частица добро. Те вървят заедно. Научих важни неща, като например: за арогантността човек си плаща само със смирение и унижение. Нямам отговори на всичките въпроси, които съм си задавал по време на безкрайното пленничество, но едно зная със сигурност. Ако мога да се върна в миналото и да променя обстоятелствата, които ме доведоха до онази беда, тутакси бих го направил. Но тъй като това е невъзможно, поне най-рационално ще се постарая да оползотворя времето, което ми е останало. Китайците имат подходяща поговорка — превеждам я доста свободно: Онова, което за гъсеницата е край на живота, умният човек нарича пеперуда.

— Красиво казано — рече Ранди.

Тейър кимна.

— Така е.

Отново й стисна ръката, потупа Джон по гърба и се върна при изхода.

— Няма ли да отворите проклетата врата? — попита той пилота, който го изчакваше.

— Веднага, сър — отвърна младежът и натисна лоста.

Пневматичният панел се отвори нагоре с тихо съскане и Тейър стъпи на стълбата. Повече не се обърна назад. Ранди и Джон го гледаха през прозорците — как прекоси разстоянието между двата самолета. В сянката на „Еър Форс“ 1 го чакаше цялото му семейство. Тейър вървеше бързо, сетне забави ход и на около десетина стъпки от тях внезапно спря.

— Я му виж лицето! — ахна Ранди.

— Страхува се — отвърна Джон.

— Изведнъж не се чувства сигурен — не знае ще го харесат ли или…

— Или пък дали той ще ги хареса. И ще свикне ли с новия живот.

Кастила и възрастният мъж се спогледаха напрегнато и сякаш нещо неуловимо, нетленно мина помежду тях. Изведнъж и двамата се втурнаха един към друг. Президентът изпревари баща си и го прегърна силно, старият човек само разтвори ръце. Останаха в няма прегръдка дълго време. Сетне Кастила го целуна по бузата. В следващия миг цялото семейство бе накуп, прегръщаха се и се целуваха, смееха се и плачеха, представяха се.

Военният самолет направи бавен завой и потегли назад по пистата. Ранди и Джон се отделиха от прозорците.

— Е, сега към Вашингтон — въздъхна тя.

— О, да. За малко у дома…