Агентът

1. Амстердам

Смъртта на професор Соломон Роснер бе първият сигнал за тревога, макар че името му никога не бе свързано с този случай, освен в охраняваните помещения на една сива сграда, издигаща се в търговската част на Тел Авив. Габриел Алон — легендарният, но своенравен „син“ на израелското разузнаване — по-късно щеше да отбележи, че Роснер е първият в аналите на Службата, който се е оказал по-полезен мъртъв, отколкото жив. Онези, които чуха забележката му, я сметнаха за необичайно коравосърдечна, но напълно в унисон с мрачното настроение, което ги бе обзело тогава.

Роснер приключи дните си не в Израел, където насилствената смърт е твърде често явление, а в обичайно тихия и спокоен квартал на Амстердам, известен като Стария град. Беше първият петък на декември, но времето напомняше повече за ранна пролет, отколкото за късна есен. Беше ден, в който ти се ще да се отдадеш на малките удоволствия, или gezelligheid, както нежно ги наричат нидерландците: да поскиташ безцелно между сергиите с цветя на Блуменмаркт, да изпиеш една-две големи бири в някой хубав бар на Рембрандплейн, да попушиш малко добър канабис в „кафявите кафенета“ на Харлемерстраат. „Да оставим ядовете и битките на омразните американци — мърмореха достопочтените стари амстердамци в този прекрасен есенен следобед. — Днес да благодарим на Бога, че сме се родили добродетелни нидерландски граждани“.

Обикновено Соломон Роснер не беше склонен да споделя чувствата на своите сънародници, но в такива дни се поддаваше на общото настроение. Макар да си изкарваше прехраната като професор по социология в Амстердамския университет, лъвския пай от времето си посвещаваше на Центъра за изследване на европейската сигурност „Роснер“. Армията от зложелатели виждаше в името доказателство за измама, тъй като Роснер бе не само директор, но и единственият учен, който работеше в Центъра. Независимо от тези очевидни слабости, Центърът бе успял да издаде поредица авторитетни изследвания и статии, разглеждащи заплахата, която представлява нарастването на броя на войнствените ислямисти на територията на Нидерландия. В последната си книга — „Завладяването на Запада от исляма“, Роснер привеждаше доказателства, че страната е подложена на постоянни и систематични атаки от ислямския джихад. Целта на тези атаки, твърдеше той, е колонизирането на Нидерландия и превръщането й в изцяло мюсюлманска държава, където в недалечно бъдеще водеща роля ще играе ислямският шериат. Терористите и колонизаторите са двете страни на една и съща монета, предупреждаваше Роснер, и ако правителството не вземе незабавни драстични мерки, скоро всичко, на което държат свободомислещите нидерландци, ще бъде унищожено.

Литературните издания в Нидерландия бяха ужасени. „Това е истерия“ — писа един критик. „Расистко фразьорство“ — заяви друг. Мнозина си направиха труда да отбележат, че твърденията в книгата изглеждат още по-неприятни, като се вземе предвид фактът, че дядото и бабата на Роснер са били арестувани наред със стотици хиляди нидерландски евреи и изпратени в газовите камери в Аушвиц. Всички бяха единодушни, че съществуващото положение изисква не злонамерена реторика, а толерантност и диалог. Роснер устоя непоколебимо на унищожителните критики, „заемайки позицията на човек, който се опитва да запуши пробойна в дигата“, както го описа един коментатор. „Толерантност и диалог, разбира се — отговори професорът, — но не и капитулация“. „Ние, нидерландците, трябва да оставим халбите с «Хайнекен» и лулите с хашиш и да се събудим — подхвърли Роснер в едно интервю по нидерландската телевизия. — Иначе ще загубим родината си“.

Книгата и полемиката, която тя предизвика, превърнаха Роснер в най-хуления, а вероятно и най-популярния човек в страната. Освен това го поставиха във фокуса на вниманието на местните ислямски екстремисти. В джихадските уебсайтове, които професорът следеше по-внимателно дори от нидерландската полиция, бушуваше свещен гняв срещу книгата и много от тях предричаха близката му екзекуция. Един имам от квартала Ауд Вест съветваше правоверните „да се отнесат сурово с евреина Роснер“ и призоваваше да се намери доброволец, който да се пожертва и да изпълни дълга си. В отговор министърът на вътрешните работи бе предложил на Роснер да се укрие — идея, която професорът категорично отхвърли. След което предостави на министъра списък с десетина имена на крайни радикали, които смяташе за потенциални убийци. Министърът го прие, без да задава въпроси, защото знаеше, че източниците на Роснер, внедрени в местната мрежа на екстремистите, са доста по-добри от тези на нидерландските служби за сигурност.

В ранния следобед на онзи декемврийски петък професорът седеше пред компютъра в кабинета на втория етаж в дома си, на улица „Грунбьоргвал“ 2А. Ниската и солидна къща се врязваше в крайбрежната улица под опасен ъгъл, което някои съседи смятаха за напълно в унисон с политическите възгледи на обитателя й. Ако имаше някакъв недостатък, то това бе местоположението й, защото се издигаше на петдесетина метра от камбанарията на църквата „Зойдеркирк“. Камбаните гърмяха оглушително и безмилостно всеки ден, като започваха точно в дванадесет часа по обяд и замлъкваха четиридесет и пет минути по-късно. Роснер, който се дразнеше от това, че трябва да прекъсва работата си, от години водеше личен джихад срещу тях. Класическата музика, звукоизолиращите слушалки — всичко се бе оказало безполезно пред яростната атака на камбаните. Понякога той се чудеше защо изобщо биеха. Старата църква отдавна бе превърната в правителствена административна сграда — факт, който професорът, като силно вярващ човек, смяташе за символ на моралното тресавище, в което затъваше Нидерландия. Изправени срещу враг, изпълнен с безграничен религиозен фанатизъм, нидерландските миряни бяха превърнали храмовете си в бюра за социални грижи. Църква без вярващи, град без Бог — мислеше си Роснер.

В дванайсет и десет той чу слабо почукване и вдигна поглед. Софи Вандерхаус се бе облегнала на касата на вратата и притискаше към гърдите си купчина папки. Бивша студентка на професора, тя бе дошла да работи за него, след като защити дипломната си работа на тема „Влиянието на холокоста върху следвоенното нидерландско общество“. Софи беше отчасти секретарка и научен сътрудник, отчасти болногледачка и нещо като дъщеря. Тя поддържаше в ред кабинета и печаташе докладите и статиите му, беше поела грижата за непоносимия график и ужасните му лични финанси. Грижеше се дори за прането му и бдеше да не забрави да се храни. Същата сутрин Софи го бе предупредила, че по Нова година възнамерява да прекара една седмица на остров Сен Мартен. Когато чу новината, Роснер изпадна в дълбока депресия.

— След час имате интервю с „Де Телеграаф“ — каза тя. — Може би трябва да хапнете нещо и да съберете мислите си.

— Софи, да не би да ми казваш, че съм разсеян?

— Нищо подобно. Просто работите над тази статия от пет и половина сутринта. Стомахът ви се нуждае от нещо повече от кафе.

— Нали не е онази ужасна репортерка, която ме нарече „нацист“ миналата година?

— Мислите ли, че бих я допуснала до вас отново? — Младата жена влезе в кабинета и започна да подрежда бюрото му. — След интервюто с „Де Телеграаф“ отивате в студиото на НОС за участие в предаването на Радио Едно. То е със слушателски обаждания и обещава да бъде доста динамично. Опитайте се да не си създавате повече врагове, професор Роснер. Става все по-трудно да бъдат следени.

— Ще се опитам да се държа прилично, но се боя, че търпението ми се е изчерпало напълно.

Софи надникна в чашата от кафето му и лицето й помръкна.

— Защо продължавате да гасите угарките си в кафето?

— Пепелникът беше пълен.

— Просто трябва да го изпразвате от време на време. — Тя изсипа съдържанието на пепелника в кошчето за отпадъци и извади найлоновата торбичка от него. — И не забравяйте, че имате събрание в университета.

Роснер се намръщи. Не очакваше с нетърпение събранието. Един от членовете на експертната комисия беше лидерът на Европейската мюсюлманска асоциация — групировка, която открито настояваше за налагането на шериата в Европа и унищожаването на Израел. Очертаваше се много неприятна вечер.

— Дали да не се разболея от проказа? — подхвърли той.

— Така или иначе ще настояват да отидете. Вие сте звездата на шоуто.

Професорът се изправи и раздвижи схванатия си гръб.

— Мисля да отида да пия едно кафе и да хапна нещо в ресторант „Дулен“. Защо не се обадиш на репортера от „Де Телеграаф“ да се срещнем там?

— Смятате ли, че е разумно, професоре?

Всички в Амстердам знаеха, че прочутият ресторант на Сталстраат е любимото му заведение. А Роснер в никакъв случай не можеше да остане незабелязан. С поразително бялата си коса и смачкания си костюм, той бе една от най-лесно разпознаваемите личности в Нидерландия. „Гениите“ от полицията му бяха предложили да се дегизира, когато ходи на обществени места, но професорът беше отхвърлил идеята с думите, че това е все едно да сложиш шапка и мустаци на хипопотам и да го наречеш нидерландец.

— Не съм ходил в „Дулен“ от месеци.

— Това не означава, че мястото е станало по-безопасно.

— Софи, не мога да прекарам целия си живот като затворник. — Роснер махна към прозореца. — Особено в ден като този. Изчакай до последната възможна минута, преди да кажеш на репортера къде съм. Това ще ми осигури известно предимство пред екстремистите.

— Никак не е смешно, професоре. — Младата жена видя, че няма да успее да го разубеди. Подаде му мобилния телефон. — Вземете това, за да можете да ми позвъните, ако се наложи.

Роснер мушна телефона в джоба си и слезе по стълбите. Облече палтото си в антрето, сложи марковия копринен шал и излезе от къщи. От лявата му страна се извисяваше камбанарията на „Зойдеркирк“, а отдясно, на петдесетина метра по-надолу по тесния канал, край който се нижеха занаятчийски работилнички, се издигаше дървен подвижен мост. „Грунбьоргвал“ беше тиха улица, която водеше към Стария град; липсваха кафенета и барове, имаше само един малък хотел, в който никога не отсядаха повече от шепа гости. Точно срещу дома на Роснер се намираше единствената грозна сграда на улицата — модерен жилищен блок, боядисан в светлолилаво и бяло. Трима бояджии, облечени в изцапани бели работнически комбинезони, седяха пред сградата на припек.

Преди да се насочи към подвижния мост, Роснер погледна тримата мъже и запечата лицата им в паметта си. Внезапен порив на вятъра разклати голите клони на дърветата край дигата и той спря за момент, за да пристегне шала около врата си. Загледа се в купестия Вермееров облак, който се носеше бавно над главата му, и в този миг забеляза, че един от работниците върви успоредно с него от другата страна на канала: къса тъмна коса, високо гладко чело, гъсти вежди, надвиснали над малки очички. Професорът, който добре познаваше имигрантските лица, го определи като мароканец от планината Риф. Стигнаха едновременно до моста. Роснер отново спря и запали цигара, макар да не му се пушеше, и с облекчение видя, че мъжът свърна вляво. Когато се скри зад близкия ъгъл, професорът се насочи в противоположната посока — към „Дулен“.

Тръгна бавно по Сталстраат, като се помота пред витрината на любимата си сладкарница, за да види какво предлагат този ден, отстъпи встрани, за да не го блъсне красива девойка с велосипед, поспря се да изслуша окуражителните думи на червендалест почитател. Когато се канеше да прекрачи прага на ресторанта, усети, че някой го дръпна за ръкава на палтото. През няколкото секунди живот, които му оставаха, Роснер успя да си помисли, че е можел да предотврати собственото си убийство, ако бе устоял на импулса да се обърне. Но той се обърна, защото така би постъпил всеки в този прекрасен декемврийски следобед, когато на улицата го повика непознат.

Забеляза пистолета, но съзнанието му го възприе като нещо абстрактно. В тясната уличка изстрелите отекнаха като оръдеен залп. Професорът се свлече на калдъръма и загледа безпомощно как убиецът измъква дълъг нож изпод палтото си. Прободе го ритуално — точно както имамът бе наредил. Никой не се намеси — и нищо чудно, помисли си Роснер, защото намесата щеше да бъде сметната за липса на толерантност. Никой не опита да му предложи помощ или утеха. Единствено камбаните разговаряха с него. Църква без вярващи — сякаш казваха те — в град без Бог.

2. Летище „Бен Гурион“, Израел

— Какво правиш тук, Узи? — попита Габриел. — Сега ти си шефът. Шефовете не шофират посред нощ до летищата. Те оставят това на неудачниците от транспортния отдел.

— Нямаше нищо по-добро за правене.

— Нищо по-добро от това да висиш на летището и да чакаш да сляза от самолета от Рим? Какво е станало? Нали не си помислил, че наистина ще се върна този път?

Узи Навот не отговори. Той се взираше през огледалното стъкло на приемната за ВИП гости в залата за пристигащи, където другите пасажери от самолета от Рим се нареждаха на опашка пред гишето за паспортен контрол. Габриел се огледа: същите стени от имитация на пясъчник, същите стари кожени дивани, същият аромат на мъжко напрежение и изкипяло кафе. Беше идвал в тази стая, която си оставаше все същата, независимо от нововъведенията, повече от трийсет години. Беше влизал в нея триумфално, но също и сломен в дни на провал. Министър-председателят го бе посрещал тук с думи на приветствие или утеха. Веднъж го бяха внесли на носилка с куршум в гърдите. Но стаята си оставаше същата.

— Бела се нуждаеше от свободна вечер — каза Навот, все още с лице към стъклото, и погледна Габриел. — Миналата седмица ми призна, че повече й харесвало, когато бях действащ агент. Тогава се виждахме веднъж месечно, ако имахме късмет. Сега… — Той се намръщи. — Мисля, че е започнала да съжалява за избора си. А и на мен ми липсва мотаенето из залите на летищата. По мои изчисления, прекарал съм две трети от кариерата си във висене на летищни терминали, в гарови чакални, ресторанти и хотелски стаи. Обещават ти слава и вълнуващи мигове, но по-голямата част от времето ти минава в монотонна скука с кратки промеждутъци, изпълнени с истински терор.

— Аз предпочитам скучните моменти. Няма ли да е прекрасно да живеем в скучна страна?

— Но това няма да е Израел.

Навот пое от Габриел кожения куфар и го поведе по дългия, ярко осветен коридор. Бяха приблизително еднакви на ръст и имаха една и съща отривиста походка, но приликите свършваха дотук. Докато Алон беше слаб, с изострени черти, Узи беше набит и як, с кръгла глава, широки атлетични рамене и коремче, издаващо слабостта му към обилното хранене. Години наред Навот бе бродил из Западна Европа като катса — действащ агент под прикритие. Сега беше шеф на „Специални операции“. По думите на прочутия израелски супершпионин Ари Шамрон „Специални операции“ беше „тъмната страна на една тайна служба“. Служителите й вършеха работа, която никой друг не искаше или не смееше да свърши. Бяха екзекутори и похитители, безсрамници и изнудвачи, интелигентни и находчиви хора с по-големи престъпни наклонности от самите престъпници, полиглоти и хамелеони, които се чувстваха у дома си в най-изисканите хотели и аристократични салони в Европа, както и в най-долнопробните задни улички на Бейрут и Багдад. Узи бе нов на тази длъжност и я бе получил само защото Габриел я бе отказал. Между тях нямаше враждебност. Навот сам признаваше, че е просто един черноработник. Габриел Алон бе легенда.

Коридорът водеше до блиндирана врата, зад която бе зоната с ограничен достъп, встрани от главното кръгово движение пред терминала. Едно очукано рено седан стоеше на запазеното място на паркинга. Узи отвори багажника и сложи вътре куфара на Габриел.

— Реших да освободя шофьора тази вечер — каза той. — Исках да поговорим насаме. Знаеш какви са шофьорите. По цял ден се мотаят из гаража и нямат друга работа, освен да клюкарстват. По-зле са от жените.

Габриел се настани на пасажерското място и затвори вратата. Погледна към задната седалка, отрупана с книги и папки на Бела. Тя беше учен, специалистка по сирийските въпроси, и често й се налагаше да работи за правителството. Бела беше много по-интелигентна от Навот — това бе широко известен факт и постоянен източник на напрежение в тяхната дълга и бурна връзка. Узи запали колата и потегли рязко към изходната рампа на летището.

— Как върви картината? — попита той.

— Чудесно.

— Беше творба на Ботичели, нали?

— На Белини — поправи го Алон. — „Оплакване на мъртвия Христос“. — Можеше да добави, че грандиозното пано някога е било част от олтарния фриз в църквата „Сан Франческо“ в Пезаро, но не го направи. Фактът, че бе един от най-изкусните художници реставратори в света, винаги го бе превръщал в обект на професионална завист сред колегите му. Той рядко говореше за работата си с тях, дори и с Навот, който бе негов близък приятел.

— Ботичели, Белини, за мен е все едно. — Узи поклати глава. — Само си представи, порядъчно еврейско момче като теб реставрира шедьовър на Белини за папата. Надявам се, че ти плаща добре.

— Плаща ми стандартния хонорар… и нещо отгоре.

— Така и трябва — отбеляза Навот. — В крайна сметка ти спаси живота му.

— Ти също имаш дял в това, Узи.

— Не съм видял снимката си във вестниците.

Стигнаха до края на рампата. Над главите им се виждаше пътната табела в синьо и бяло. Наляво беше Тел Авив, надясно — Йерусалим. Навот зави надясно и се насочи към Юдейското плато.

— Как е настроението на булевард „Цар Саул“? — попита Габриел.

На булевард „Цар Саул“ от години се намираше сградата на израелската разузнавателна служба. Тя имаше дълго име, което нямаше нищо общо с истинското естество на работата й. Мъже като Алон и Навот я наричаха просто Службата.

— Можеш да се смяташ за щастливец.

— Толкова ли е зле?

— Като в Нощта на дългите ножове1. Операцията в Ливан беше пълна катастрофа. Нито една от нашите институции не се измъкна от нея с неопетнено име, в това число и Службата. Знаеш как стават тези неща. Когато се допускат грешки от такъв мащаб, трябва да падат глави — и колкото повече, толкова по-добре. Никой не е защитен, особено Амос. Следствената комисия иска да знае защо Службата не си е дала сметка, че „Хизбула“ са толкова добре въоръжени, и защо нашата мрежа от добре платени сътрудници не е открила командването на „Хизбула“, след като битката е започнала.

— Последното нещо, от което се нуждае Службата сега, е нова яростна битка за поста — не и с „Хизбула“, която се готви усилено за нова война. Не и когато Иран е на прага да се сдобие с ядрено оръжие. Не и с назрелия конфликт в териториите.

— Шамрон и останалите умни мъже вече взеха решение, че Амос трябва да се оттегли. Единственият въпрос е дали трябва да бъде свален от поста, или да му разрешат да си подаде оставката в подходящ момент.

— Откъде знаеш каква е позицията на Ари по този въпрос?

С напрегнатото си мълчание Навот даде ясно да се разбере, че източникът му е самият Шамрон. Бяха минали години, откак Ари не беше шеф на Службата, но тя все още бе като негово лично владение. Службата бе пълна с агенти като Габриел и Навот, вербувани и обучени от Шамрон, мъже, които действаха с убеждение и дори изповядваха ценностите, наложени от него. В Израел Ари бе известен с прозвището мемунех — „единственият шеф“, и той щеше да остане такъв до деня, в който най-сетне решеше, че страната е достатъчно защитена, за да може да умре.

— Играеш опасна игра, Узи. Шамрон остарява. Онзи бомбен атентат срещу него му отне много. Той не е човекът, който беше. Няма гаранция, че ще вземе надмощие в директния конфликт с Амос, а и няма нужда да ти напомням, че вратата на булевард „Цар Саул“ е еднопосочна за хора като теб. Ако вие с Ари загубите, ти ще си този, който ще свърши на улицата, продавайки услугите си на онзи, който даде най-висока цена, подобно на други провалени оперативни работници на Службата.

Навот кимна в знак на съгласие.

— И папата няма да е до мен, за да ми осигури допълнителна работа.

Те се заспускаха в Баб ал Уад — стъпаловидната клисура, която водеше от крайбрежната равнина до Йерусалим. Алон почувства как ушите му заглъхват от рязката промяна в надморската височина.

— Шамрон посочи ли някого за наследник?

— Той иска Службата да бъде ръководена от човек, който не е военен.

Това бе една от странностите на Службата, които изглеждаха безсмислени на външните хора. Подобно на американците, израелците почти винаги избираха за шефове на разузнаването си хора без опит в шпионажа. Янките предпочитаха политици и партийни функционери, докато в Израел длъжността обикновено се поверяваше на някой армейски генерал като Амос. Шамрон беше последният човек от редиците на Оперативния отдел, който се бе изкачил на трона, и оттогава манипулираше всеки от наследилите този пост.

— Значи затова заговорничиш с Ари? Хвърлил си око на работата на Амос? Двамата с Шамрон използвате поражението в Ливан като основание за преврат. Ще завладеете „двореца“ и Ари ще дърпа конците от вилата си в Тиберия.

— Поласкан съм. Мислиш, че Шамрон ще ми повери ключовете за любимата си Служба, но случаят не е такъв. Мемунехът има предвид друг за този пост.

— Мен? — Габриел бавно поклати глава. — Аз съм екзекутор, Узи. Екзекуторите не ги правят директори.

— Ти си нещо повече от екзекутор.

Алон мълчаливо се загледа през прозореца към жълтите светлини на еврейското селище, разпростряло се по склона на хълма чак до равнинната част на Западния бряг. В далечината лунният полумесец бе увиснал над Рамала.

— Какво кара Ари да си мисли, че бих искал да съм големият бос? — попита той. — Откачих се от въдицата му, когато искаше да ме направи шеф на „Специални операции“.

— Да не се опитваш да намекнеш, че получих поста само защото ти не си го искал?

— Единственото, което се опитвам да кажа, Узи, е, че не съм подходящ за щабквартирата… и че определено не желая да прекарам живота си в безкрайни събрания на службата за сигурност в кабинета на министър-председателя. Не работя добре в екип и няма да участвам в малкия ви заговор срещу Амос.

— В такъв случай какво смяташ да правиш? Да бездействаш и да чакаш папата да ти възложи друга работа?

— Започваш да звучиш като Шамрон.

Навот подмина забележката му.

— Да бездействаш, докато над Хайфа се сипе ракетен дъжд? Докато моллите в Техеран изработват ядрена бомба? Това ли е твоят план? Да оставиш борбата на други? — Узи се загледа в огледалото за обратно виждане. — Но защо ти да си различен? В момента това е национално бедствие. Бастионът Израел се пропуква под напора на тази безкрайна война. Основателите му измират, а народът не е сигурен дали може да довери бъдещето си на новото поколение лидери. Онези, които имат средства, откриват спасителни изходи само за себе си. Това е еврейски инстинкт, нали? То е закодирано в нашето ДНК заради холокоста. Сега се говорят неща, които са били немислими преди десет години. Хората открито се питат дали цялото начинание не е било грешка. Те се самозалъгват, мислейки си, че еврейската родина не е в Палестина, а в Америка.

— Америка?

Навот отново се съсредоточи върху пътя.

— Сестра ми живее в Бетесда, Мериланд. Там е много хубаво. Можеш да обядваш в ресторант на открито, без да се страхуваш, че следващият човек, който мине край масата ти, е шахид2, който ще те взриви и ще се разлетиш на парчета. — Той погледна към Габриел. — Навярно затова толкова обичаш Италия. Искаш да си изградиш нов живот далече от Израел. Искаш да оставиш кръвта и сълзите на простосмъртните.

Мрачният поглед на Алон даде да се разбере, че той е пролял повече кръв и сълзи за своята родина от мнозина други.

— Аз съм художник реставратор, специалист по старите италиански майстори. Творбите им са в Италия, Узи, не тук.

— Реставрацията на картини беше работата ти за прикритие, Габриел. Ти не си художник реставратор. Ти си таен агент на Израел и нямаш право да оставяш борбата на другите. И ако смяташ, че ще намериш спокоен живот в Европа, направо забрави. Европейците ни осъждат заради Ливан, но това, което не разбират, е, че той е само прелюдия към задаващите се „атракции“. Филмът скоро ще се показва в киносалоните из цяла Европа. Там е следващото бойно поле.

Следващото бойно поле? Не, помисли си Габриел, това бе негово бойно поле повече от тридесет години. Той вдигна очи към нарастващите очертания на хълма Херцел, където бившата му съпруга прекарваше дните си в психиатрична клиника, заключена в затвора на собствената си памет и тяло, осакатено от неговите врагове. Синът му бе от другата страна на Йерусалим, в гробището за герои на Маслиновия хълм. Между тях се простираше долината Хином — древна земя, смятана както от евреите, така и от арабите за „геената огнена“, където грешниците биват наказвани след смъртта. Габриел бе прекарал най-добрата част от живота си, прекосявайки тази долина. Беше ясно, че Узи Навот иска от него да се завърне там.

— Какво си решил, Узи? Със сигурност не си бил целия път до летището, за да ме помолиш да се присъединя към заговора ви срещу Амос.

— Имаме поръчка, която искаме да изпълниш за нас — отговори Навот.

— Не съм момче за поръчки.

— Не съм имал намерение да те обидя, Габриел.

— Не съм се обидил. Закъде е поръчката?

— Амстердам.

— Защо Амстердам?

— Защото там загина наш човек.

— Кой?

— Соломон Роснер.

— Роснер? Никога не съм знаел, че е от нашите.

— Не беше от нашите — рече Узи. — Беше човек на Шамрон.

3. Йерусалим

Стигнаха до улица „Наркис“ — тиха, зашумена уличка в центъра на Йерусалим — и спряха пред жилищната кооперация на номер 16. Сградата беше триетажна и почти закрита от извисяващото се в предната градина евкалиптово дърво. Габриел преведе Навот през малкото фоайе и се заизкачва по стълбите. Независимо от дългото си отсъствие, не си направи труда да провери пощенската кутия. Той никога не получаваше писма и името на кутията беше фалшиво. Според административния апарат на Израел, Габриел Алон не съществуваше. Той живееше само в Службата, но дори и там бе временно пребиваващ.

Апартаментът му се намираше на най-горния етаж. Както винаги, Габриел се поколеба, преди да отвори вратата. Стаята, която го посрещна, не приличаше на онази, от която бе излязъл шест месеца по-рано. Тогава тя беше малко, но напълно функционално художествено ателие, а сега бе декорирана в нежно бежови и бели тонове, които родената във Венеция Киара Дзоли обожаваше. Годеницата му вероятно е била много заета, докато го е нямало, за да пропусне да спомене за тази реорганизация при последното си посещение в Италия.

— Къде са нещата ми?

— Държат ги на склад в интендантството, докато си намериш подходящо студио. — Навот се усмихна на притеснението на Алон. — Нали не си очаквал, че жена ти ще живее в необзаведен апартамент?

— Още не ми е жена. — Габриел остави чантата си на новия диван. Изглеждаше скъп. — Къде е тя?

— Не ти ли каза къде я изпратихме?

— Тя приема много сериозно правилата за класифициране на информацията.

— Аз също.

— Къде е тя, Узи?

Навот отвори уста да отговори, но един глас от кухнята го направи вместо него. Той бе познат на Алон, както и възрастният мъж, който се показа минута по-късно, облечен в жълто-кафяви военни панталони и кожено яке, леко скъсано на дясната предница. Главата му имаше формата на куршум и бе плешива, с изключение на ивицата късо подстригана бяла коса, която я обрамчваше. Лицето му бе по-сбръчкано, отколкото го помнеше Габриел, а дебелите стъкла на грозните очила с метални рамки уголемяваха светлосините му очи, които вече бяха загубили своята бистрота. Човекът се подпираше на красив бастун от маслиново дърво. Ръката, опряна на бастуна, изглеждаше така, сякаш бе взета назаем от два пъти по-висок човек.

— В Аржентина — повтори Ари. — Бъдещата ти съпруга е в Аржентина.

— С каква работа е натоварена?

— Наблюдение на известен терорист.

Алон нямаше нужда да пита коя е организацията, към която принадлежи терористът. Отговорът се криеше в самото място на операцията. Аржентина, както и цялата територия на Южна Америка, бе активно поле за действие на хората от „Хизбула“.

— Смятаме, че е въпрос на време „Хизбула“ да се опита да вземе реванш за щетите, които им нанесохме в Ливан. Най-вероятният сценарий е терористична атака. Това, което трябва да разберем, е дали мишената сме ние или нашите поддръжници в Америка.

— Кога ще приключи задачата?

Шамрон уклончиво сви рамене.

— Това е безкрайна война, Габриел. Тя е вечна. Но ти го знаеш по-добре от всекиго от нас, нали? — Стареца докосна лицето на Алон. — Виж дали ще намериш малко кафе. Трябва да поговорим.

Габриел откри метална кутия с кафе в един шкаф в кухнята. Помириса смляната субстанция и разбра, че кутията е била отворена доста отдавна. Той зареди кафетиерата, постави чайника с вода да заври и се върна във всекидневната. Навот бе потънал в размисъл, взрян в една керамична чиния в края на масата; Шамрон се бе настанил на единия фотьойл и палеше една от своите смрадливи турски цигари. Габриел бе отсъствал цели шест месеца, но в негово отсъствие сякаш нищо не се бе променило, с изключение на мебелировката.

— Няма ли кафе? — попита Стареца.

— След минута ще е готово, Ари.

Шамрон погледна ръчния си часовник от неръждаема стомана. Винаги бе смятал времето за свой враг, но сега може би повече от всякога. „Причината е в бомбения атентат“ — помисли си Алон. Той най-сетне бе принудил Стареца да осъзнае факта, че е смъртен.

— Соломон Роснер е работил за Службата? — попита Габриел.

— Да.

— Откога?

Преди да отговори, Шамрон пусна струйка дим към тавана.

— В средата на 90-те години, по времето на моя втори мандат като шеф, започнахме да осъзнаваме, че Нидерландия ще се окаже проблем за нас в бъдеще. Демографията на страната бързо се променяше. Амстердам бе на път да се превърне в мюсюлмански град. Младежите бяха безработни и гневни, постоянно надъхвани с омраза от своите имами, по-голяма част от които бяха изпратени там и финансирани от нашите приятели от Саудитска Арабия. Имаше доста нападения срещу местната еврейска общност. Отначало бяха дребни неща — счупени прозорци, разбити носове, коктейли „Молотов“. Искахме да се уверим, че тези инциденти няма да се превърнат в нещо по-сериозно. Освен това искахме да разберем дали някой от нашите стари врагове използва Амстердам като оперативна база за по-мащабни атаки срещу израелски цели в Европа. Имахме нужда от очи и уши на място, но нямахме средства за каквато и да било наша операция.

Алон отвори двойната врата, водеща към малката тераса. Ароматът на извисяващото се отпред евкалиптово дърво изпълни жилището.

— И се обърнахте към Роснер?

— Не веднага. Първо опитахме традиционните методи: сътрудничество с НСС — Нидерландската служба за сигурност. Ухажвахме ги месеци наред, но по онова време нидерландците не горяха от желание да работят с нас. След поредния отказ реших, че трябва да проникнем в НСС през задната врата. Шефът на местната ни централа „ухажва“ доста нескопосно представителя на НСС, който отговаряше за наблюдението на мюсюлманската общност, и това провали плановете ни. Навярно си спомняш скандала.

Да, спомняше си го. Случаят се появи по страниците на всички нидерландски и израелски вестници. Между външните министри на двете страни бяха разменени остри думи и ядни закани за експулсиране.

— Когато бурята утихна, реших да опитам отново. Но този път избрах различна мишена.

— Роснер — вметна Алон и Шамрон кимна утвърдително.

— Той следеше какво се говори в джамиите, когато никой друг в Амстердам не обръщаше внимание на мръсотията, която се изливаше по интернет каналите, и когато всички извръщаха очи. В много случаи Роснер предоставяше на полицията информация, благодарение на която бяха предотвратени актове на насилие. Освен това по една случайност се оказа евреин. Що се отнася до Службата, професорът бе отговорът на нашите молитви.

— Кой го вербува?

— Аз — отвърна Ари. — След скандала с НСС не бях склонен да се доверя на никого другиго.

— Освен това — вметна Габриел, — няма нищо, което да обичаш повече от доброто вербуване.

В отговор Шамрон му отправи изкусителна усмивка — същата, която бе използвал в онзи горещ септемврийски следобед на 1972 година, когато бе дошъл да го види в художествената академия „Бетсал’ел“ в Йерусалим. Габриел беше обещаващ млад художник, а Ари бе нахакан оперативен агент, който току-що бе получил нареждане от министър-председателя Голда Мейер да издири и убие членовете на организацията „Черният септември“, извършили Мюнхенското клане3. Операцията бе наречена „Божи гняв“, но в действителност беше „Габриелов гняв“. От дванадесетте ликвидирани от Службата терористи на „Черният септември“ шестима бяха застреляни в упор от Алон с 22-калибровата му берета.

— Отлетях за Амстердам и заведох Роснер на вечеря в тихо ресторантче, гледащо към река Амстел. Разказах му истории от миналото: Войната за независимост, залавянето на Айхман. Същите истории, които ти и Узи сте чували хиляди пъти. В края на вечерта сложих договора на масата. Той го подписа без уговорки.

Шамрон бе прекъснат от внезапното изсвирване на чайника. Алон отиде в кухнята и приготви кафето. Върна се и постави кафетиерата на малката масичка заедно с три чаши и захарница. Навот го изгледа неодобрително.

— По-добре сложи нещо отдолу — каза той. — Ако останат кръгли петна, Киара ще те убие.

— Ще поема този риск, Узи. — Габриел погледна към Шамрон. — Кой му плащаше? Ти, предполагам.

— Роснер беше мое творение — отговори Ари леко отбранително. — Естествено нямах желание да прехвърля разходите другиму. Дадох му малко пари да си наеме помощник и когато имаше да докладва нещо, отивах да се видя с него.

— В Амстердам?

— Никога — отговори Шамрон. — Обикновено се срещахме от другата страна на границата, в Антверпен.

— А когато изтече вторият ти мандат в Службата?

— Запазих си някои занимания, за да избегна старческото слабоумие. Роснер бе едно от тях. Другото беше ти, разбира се. Не можех да те поверя на никого другиго. — Ари си сипа лъжичка захар в кафето и бавно го разбърка. — Когато започнах работа като главен съветник по сигурността на министър-председателя, трябваше да се откажа от грижата за Роснер. — Погледна към Навот. — Поверих го на Узи. В крайна сметка той беше нашият западноевропейски катса.

— И твое протеже — добави Алон.

— Задачата не беше тежка — обади се Навот. — Ари бе свършил всичко. Трябваше само да приемам докладите на професора. Преди година и половина той ми даде къс самородно злато. Според негов източник, мюсюлманската общност — свързана с Ал Кайда терористична единица, действаща в Амстердам, се бе сдобила с ракета „Стингър“ и планираше да свали пътнически реактивен самолет на „Ел Ал“ при кацането му на летище Схипхол. Онази вечер ние отклонихме полета за Брюксел и подшушнахме информацията на нидерландците. Те арестуваха четирима мъже, седящи в кола, паркирана в края на пистата. В багажника откриха противовъздушна ракета, внесена тайно в Амстердам от Ирак.

— Как е узнал Роснер за този заговор?

— Имаше си източници — рече Шамрон. — Много добри източници. Опитвал съм неведнъж да го убедя да ни ги прехвърли, но той винаги отказваше. Казваше, че те говорят с него, защото не е професионалист. Е, не беше точно така, но никой в Нидерландия не го знаеше.

— Сигурен ли си в това? — попита Габриел. — Убеден ли си, че той не е загинал заради връзката си с нас?

— За съжаление, твърде много хора в Амстердам желаеха неговата смърт. Някои от най-популярните джихадски имами в града открито призоваваха да се появи някой доброволец. Най-накрая намериха своя човек в лицето на Мохамед Хамза — бояджия от Северен Амстердам, който по случайност работел на строеж от другата страна на улицата, срещу дома на Роснер. След ареста на Хамза амстердамската полиция намери видеокасета в апартамента му. Била е заснета сутринта, в която загина професорът. На нея Мохамед спокойно казва, че това е денят, в който ще убие евреина.

— И каква поръчка искаш да изпълня за теб в Амстердам?

Навот и Шамрон се спогледаха. Ари остави Узи да отговори. В крайна сметка той беше шефът на отдел „Специални операции“.

— Искаме да отидеш в Амстердам и да унищожиш архива на Роснер. Естествено ще ни се да се доберем до имената на всички онези „златни“ източници, но преди всичко трябва да се увериш, че там няма нищо, което би могло да го свърже с нас.

— Би било много неприятно, ако връзките ни със Соломон излязат наяве — добави Шамрон. — Освен всичко друго, ще ни бъде ужасно трудно да вербуваме саяни от еврейските общности по света. Ние сме малка служба. Не можем да функционираме без тях.

Саяним бе световната мрежа от евреи, доброволни помощници на Службата. Сред тях имаше банкери, които снабдяваха агентите на Службата с пари в брой при спешни случаи; лекари, които ги лекуваха тайно, когато бяха ранени; хотелиери, които им предоставяха стаи под фалшиви имена, и агенти за отдаване на коли под наем, които им осигуряваха непроследими автомобили. По-голямата част от саяните бяха вербувани и подготвени от самия Шамрон. Той говореше с любов за тях, наричайки ги „тайния плод на диаспората“.

— Това може да влоши положението в Нидерландия, което бездруго е критично — вметна Габриел. — Соломон Роснер беше един от най-известните критици на войнствения ислям в Европа. Ако някога излезе наяве, че е бил наш платен говорител, еврейската общност в Нидерландия ще бъде изложена на огромен риск.

— Не съм съгласен с това определение — рече Шамрон, — но мнението ти е взето под внимание.

— Как се очаква да вляза в кабинета на Роснер?

Този път отговори Навот:

— Преди около година, когато заплахите срещу професора зачестиха и ставаха все по-яростни, разбрахме, че трябва да разработим план за действие при непредвидени обстоятелства. Роснер каза на асистентката си — млада жена, която се казва Софи Вандерхаус, в случай че умре, да се свърже с господин Рудолф Хелер и да следва стриктно неговите инструкции.

Хер Рудолф Хелер, финансов инвеститор от Цюрих, беше едно от многото фалшиви имена на Шамрон.

— Снощи се свързах със Софи — намеси се Ари. — Казах й, че мой колега ще пристигне в Амстердам утре следобед и трябва да му осигури пълен достъп до книжата на професор Роснер.

— Утре следобед?

— Има самолет на „Ел Ал“, който излита от „Бен Гурион“ в шест и четиридесет и пет сутринта и каца в Амстердам в два часа. Софи ще те чака в четири пред ресторант „Дулен“.

— Преглеждането на документацията на професора може да ми отнеме дни.

— Така е — съгласи се Шамрон, сякаш се радваше, че не му се налага да се занимава с това. — Ето защо реших да ти изпратя помощник. Той е в Европа по лични дела. Ще бъде там, когато пристигнеш.

Алон вдигна чашата с кафе до устните си и погледна Ари над ръба.

— А какво стана с обещанията, които дадохме на европейските служби за сигурност? Със спогодбата, която подписахме, за да свалят всички обвинения и съдебни преследвания срещу мен?

— Имаш предвид споразумението, което ти забранява да действаш на европейска територия, без да си получил разрешение от службата за сигурност на съответната страна?

— Да, точно него.

Тримата мъже запазиха съзаклятническо мълчание. Бяха много добри в даването на обещания, които нямаха намерение да спазват. Злоупотребяваха с паспорти, вербуваха агенти от съюзнически разузнавателни служби и служби по сигурността и редовно провеждаха операции на чужда територия, което бе забранено от дългосрочни договори. Правеха всичко това, защото нямаха друг избор, защото бяха заобиколени от врагове, които не се спираха пред нищо, за да ги унищожат, и защото останалата част от света, заслепена от своята омраза към ционизма и евреите, не им позволяваше да се защитават с цялата сила на военната си мощ. Лъжеха всички и се чувстваха истински спокойни само в собствената си компания.

— Ти не отиваш зад желязната завеса — каза накрая Шамрон. — С подходящо прикритие и малко работа по доста известното ти лице, няма да имаш проблем да влезеш в страната. Новите възможности за пътуване в Европа улесниха живота на агентите от Службата, но за съжаление — и този на терористите. Осама бен Ладен би могъл да живее в къща на брега на Северно море и нидерландците никога да не узнаят това.

Навот отвори дипломатическото си куфарче и извади старомоден плик. Службата бе една от най-напредналите в технологично отношение, но все още използваше пликове от дните, когато в Израел нямаше телевизия.

— Задачата е краткосрочна — заяви Ари. — Ще си бъдеш у дома за уикенда. Кой знае? Може и жена ти да се прибере.

— Все още не ми е жена.

Габриел взе плика от Навот. Краткосрочна задача, помисли си той. Звучеше чудесно, но нереалистично.

4. Амстердам

— Вашето име, моля? — попита администраторката от рецепцията на хотел „Европа“.

— Кивер — отговори Габриел на английски с немски акцент. — Хайнрих Кивер.

— А, да. Стаята ви е готова. — В гласа й се долови искрена изненада. — Има съобщение за вас, хер Кивер.

Алон, играещ ролята на изморен от пътуването бизнесмен, пое с досада малкото листче. В него пишеше, че колегата му от „Хелер Ентърпрайсис“ в Цюрих вече се е регистрирал в хотела и очаква обаждането му. Габриел прибра листчето в джоба на кашмиреното си палто. Момичетата от отдела за промяна на самоличността не бяха жалили средства за гардероба му.

— Апартаментът ви е на шестия етаж. Той е един от най-луксозните в нашия хотел. — Администраторката му подаде електронна карта и изреди дълъг списък с предлаганите от хотела услуги, от които той нямаше намерение да се възползва. — Желаете ли помощ за багажа?

Алон погледна към пиколото. Мършавият младеж изглеждаше така, сякаш бе прекарал обедната си почивка в някое от прословутите амстердамски „кафяви кафенета“.

— Мисля, че ще се справя и сам, благодаря.

Влезе в очакващия го асансьор и се качи до шестия етаж. Вратата на апартамент 612 се намираше в дъното на коридора, в малка самостоятелна ниша. Габриел прокара пръсти по касата на вратата и затаи дъх, докато поставяше електронната карта в ключалката. Стаята, в която влезе, не предлагаше кой знае какъв лукс, макар че гледката към къщите край река Амстел бе една от най-хубавите в града. Бутилка шампанско се потеше в кофичка с лед на малката масичка. Написаното на ръка послание гласеше: Добре дошли отново в „Европа“, хер Кивер. Това бе странно, защото, доколкото си спомняше, хер Кивер никога не бе отсядал тук.

Той извади нокията си от джоба на палтото. Беше истински телефон, но имаше някои опции, с които не разполагаха търговските модели, като устройството за улавяне на сигнали и електронни импулси на скрити микрофони. Вдигна апарата пред лицето си и прекара следващите пет минути в бавно обхождане на стаите, като следеше енергометъра. Доволен, че в апартамента няма „бръмбари“, Габриел проведе второ изследване, този път за наличието на бомби и други взривни устройства. Едва тогава вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче и набра номера в стая 611.

— Тук съм — каза на немски и затвори.

След минута някой почука на вратата. Мъжът, който влезе, беше с няколко години по-стар от него, дребен, с рядка и рошава прошарена коса и живи кафяви очи. Изглеждаше така, сякаш носеше всичките си дрехи едновременно: класическа риза с широка вратовръзка, плетена вълнена жилетка и смачкано сако от туид.

— Прекрасна квартира — каза Ели Лавон. — По-добра е от пансиона, където бяхме отседнали в Рим в нощта преди убийството на Цвайтер през седемдесет и втора година. Спомняш ли си го, Габриел? Боже мой, какво бунище беше.

— Тогава се представяхме за студенти — напомни му Алон. — Вече не можем да се правим на такива. Предполагам, че това е едно от малкото предимства на остаряването.

Лавон се усмихна едва доловимо и се отпусна уморено на фотьойла. Дори за Габриел, който го познаваше от над трийсет години, понякога бе трудно да си представи, че този дребен придирчив хипохондрик е най-добрият майстор в проследяването, който Службата беше отгледала. За първи път бяха работили заедно по операцията „Божи гняв“. Археолог по образование, Ели беше айн — проследяващ агент. Когато екипът се разпадна, той се бе установил във Виена и бе открил малко бюро за разследвания на събития, случили се по време на войната. Работейки с ограничен бюджет, Лавон бе успял да проследи плячкосани еврейски вещи на стойност милиони долари и бе изиграл съществена роля за разкриването на тайни есесовски сметки с милиарди долари в швейцарски банки и уреждането на тяхното прехвърляне в Израел. Наскоро се бе върнал в родината си, където преподаваше библейска археология в Еврейския университет. В свободното си време обучаваше агентите в Академията на изкуството на физическото проследяване. Нито един вербуван от Службата човек не влизаше в действие, преди да е прекарал няколко дни с великия Ели Лавон.

— Маскировката ти е доста успешна — заяви Ели с професионално възхищение. — За момент дори аз не можах да те позная.

Габриел погледна отражението си в огледалото на тоалетката. Носеше очила с черни рамки, контактни лещи, които променяха зелените му очи в кафяви, и фалшива козя брадичка, която подчертаваше тясното му лице.

— Аз бих добавил малко повече бели коси — допълни Лавон.

— Вече си имам достатъчно — отвърна Алон. — Как се озова тук?

— Бях на конференция в Прага, където изнесох лекция за разкопките на Тел Мегидо. Когато слизах от подиума, мобилният ми телефон иззвъня. Не можеш да познаеш кой беше.

— Повярвай ми, Ели, мога.

— Чух онзи глас, гласа на Бога с убийствен полски акцент, който ми каза веднага да напусна Прага и да отлетя за Амстердам. — Лавон бавно поклати глава. — Шамрон няма ли да се залови с нещо по-подходящо за неговата възраст, вместо да се тревожи за някакъв мъртъв саян? Да благодари на съдбата, че той самият е жив. Би трябвало да се наслаждава на малкото оставащи му години на тази земя, а вместо това се е вкопчил в Службата като удавник за спасителен пояс.

— Роснер е бил негов саян — каза Габриел в защита на Ари. — Сигурен съм, че се чувства донякъде отговорен за смъртта му.

— Можеше да остави Узи да се оправя с това. В крайна сметка той е имал грижата за професора години наред. Но Шамрон не му се доверява напълно, нали, Габриел? Стареца иска теб в „Специални операции“, а не Навот, и няма да се успокои, докато ти не заемеш ръководния пост. — Ели дръпна ръкава на сакото си и погледна часовника. — Софи Вандерхаус ни чака. Как смяташ да й се представиш?

— Тя е интелигентна жена. Подозирам, че вече се досеща за истинския произход на хер Хелер, както и защо Роснер се е срещал с него извън страната.

Лавон се намръщи.

— Трябва да ти призная, че не горя от нетърпение да се заема с тази работа. Предполагам, че си има ритуал за тези неща: когато агентите умират, тайните им трябва да бъдат погребани с тях. Това е нещо като тахара — обредното изкъпване на мъртъвците. Следващия път може да е някой от нас.

— Ели, обещай ми нещо.

— Всичко, което поискаш.

— Обещай ми, че ако се случи нещо с мен, ти ще погребеш моите тайни.

— За мен ще бъде чест. — Лавон потупа джоба на сакото си. — О, замалко да забравя. Като кацнах тази сутрин на летището, боделът ми даде това за теб.

Боделите бяха куриери на Службата. Предметът, даден на Ели, беше деветмилиметрова берета. Габриел я взе и я затъкна под колана на панталоните си на кръста.

— Не смяташ да носиш това, нали?

— Имам врагове, Ели… много врагове.

— Соломон Роснер също е имал.

— И един от тях може би още броди около къщата му.

— Просто се опитай да не убиваш никого, докато сме в Амстердам. Труповете имат свойството да развалят инак спокойните командировки.

Започваше да се стъмва, когато Габриел излезе от хотела. Той зави надясно и пое по тясната уличка, следван от Лавон, който вървеше на няколко крачки зад него, докато стигна до един железен мост. На отсрещната страна се намираше ресторант „Дулен“. Той отново бе отворен и на мястото, където бе стоял Соломон Роснер по време на убийството му, имаше висока купчина лалета. Нямаше опечалени или протестиращи, които да осъждат ритуалното клане на своя сънародник, само едно знаме висеше от фасадата на ресторанта и на него пишеше: Един Амстердам, един народ. Алон се спря там за минута, размишлявайки върху значението на странния лозунг, когато чу зад гърба си женски глас:

— Гледам го от два дни и все още не знам какво означава.

Той се извърна. Думите бяха казани от жена около трийсетте с пясъчноруса коса и бледосини очи, в които се четеше интелигентност.

— Аз съм Софи Вандерхаус. — Тя протегна ръка и добави педантично: — Асистентката на професор Роснер. — Пусна ръката му и се загледа в импровизирания мемориал. — Доста вълнуващо, не мислите ли? Сега нидерландската преса го представя като герой. Жалко, че не бяха толкова пламенни в оценките си, когато беше жив. Години наред го нападаха само защото имаше смелостта да казва неща, които те бяха решили да игнорират. Според мен те са съучастници в убийството му. Виновни са колкото и екстремистките имами, които надъхаха с омраза Мохамед Хамза. — Жената се обърна към Габриел: — Елате. Къщата е насам.

Двамата поеха заедно по улица „Сталстраат“. Алон погледна през рамо и видя Лавон да тръгва след тях.

— Изминаха три дни от убийството му — продължи Софи, — но нито един мюсюлмански лидер не си направи труда да осъди този акт. Всъщност използваха възможността, която пресата им предостави, да стоварят вината върху него. Къде са така наречените умерени мюсюлмани, за които четем по вестниците? Съществуват ли изобщо, или са плод на нашето въображение? Ако някой дръзне да каже нещо оскърбително за пророк Мохамед, нашите сънародници мюсюлмани, изпълнени със свещен гняв, се изсипват на улиците и ни заплашват с обезглавяване. Но ако някой от техните извърши убийство в името на Пророка…

Гласът й секна от възмущение. Габриел довърши мисълта:

— … тишината е оглушителна.

— Добре казано. Но вие не сте дошли в Амстердам да слушате моите проповеди. Предстои ви работа. — Софи го погледна внимателно, докато вървяха един до друг по тясната улица. — Знаете ли, хер Кивер, точно преди година професор Роснер за пръв път ми спомена за връзките си с човек на име Рудолф Хелер и какво трябва да направя, ако се случи нещо с него. Излишно е да казвам, че се надявах този ден никога да не дойде.

— Доколкото разбирам, вие и професорът сте били много близки.

— Той ми беше като баща. След като се дипломирах, имах десетки други предложения за работа — с доста подобри заплати от тази на Центъра за изследване на европейската сигурност, но аз избрах да работя за професор Роснер.

— Историчка ли сте?

Тя кимна утвърдително.

— Защитих дисертация на тема „Влиянието на холокоста върху следвоенното нидерландско общество“. Научих, че ние, нидерландците, имаме обичая да се поддаваме на влиянието от кръвожадни идеологии, били те националсоциализъм или ислямски фашизъм. Исках да помогна да се прекъсне този порочен кръг. И работата за професор Роснер ми предостави тази възможност. — Софи отметна един непокорен кичур от челото си и изгледа сериозно спътника си. — Бях до него пет години, хер Кивер. Споделях както подигравките, така и заплахите. И смятам, че това ми дава право да ви задам няколко въпроса.

— Боя се, че задаването на твърде много въпроси за това кой съм и защо съм тук ще направи живота ви още по-сложен и опасен, отколкото вече е.

— Ще ми позволите ли да изкажа една хипотеза?

— Щом настоявате.

— Не вярвам, че хер Рудолф Хелер е швейцарец. И още по-малко, че е финансов инвеститор, заинтересован да подпомага работата на анализатор на тероризма от Амстердам.

— Нима?

— Професор Роснер не говореше много за чувствата си към Израел. Знаеше, че това ще го направи още по-радиоактивен, отколкото си беше. Обаче беше ционист. Вярваше в Израел и в правото на еврейския народ да има родина. И подозирам, че ако някой умен израелски агент бе дошъл при него с подходящо предложение, той би направил всичко възможно, за да помогне.

Жената замълча и се вгледа в Габриел с въпросително изражение, сякаш му даваше възможност да отговори.

— Аз се казвам Хайнрих Кивер — каза той. — Колега съм на хер Рудолф Хелер от Цюрих и дойдох в Амстердам да прегледам личните книжа на професор Соломон Роснер.

Софи се предаде, макар че — ако се съдеше по изражението на лицето й — оставаше дълбоко скептична към неговата измислена история. Алон не я обвиняваше. Легендата му далеч не бе безупречна.

— Надявам се, че не планирате да напуснете скоро Амстердам — каза тя. — По приблизителните ми изчисления в архива си имаме над сто хиляди страници.

— Довел съм си помощник.

— Къде е той?

Габриел кимна към Лавон, който разглеждаше витрината на един магазин на двайсетина метра от тях.

— Откога цюрихските финансови инвеститори използват професионални агенти за наблюдение? — Жената тръгна по „Грунбьоргвал“. — Хайде, хер Кивер. Очаква ви дълга нощ.

Първоначалната й преценка за архива на Роснер се оказа доста оптимистична. След като направи кратка обиколка на къщата, Габриел сметна, че истинският брой на страниците достига четвърт милион. Имаше папки в кабинета на професора, както и в този на Софи, купчини с папки в коридора, а така също и в едно усойно помещение в избата. Оставаше естествено и цялата информация, съхранявана върху твърдия диск на компютъра на професора. Дотук с прогнозите на Шамрон, че ще се върнат в Йерусалим за уикенда.

Започнаха от кабинета на Роснер и работиха и тримата. Габриел и Лавон, реставраторът и археологът, седяха един до друг на бюрото на професора, докато Софи поставяше папките една след друга пред тях, с кратка информация, когато се налагаше, и превеждаше трудни пасажи, когато бе необходимо. Папките, които ги интересуваха или имаха поверителен характер, се отделяха и поставяха в кашони, за да бъдат изпратени на булевард „Цар Саул“. До девет часа бяха напълнили четири кашона и не бяха открили никаква препратка към Ари Шамрон, хер Рудолф Хелер или Службата. Както изглеждаше, Роснер бе бил предпазлив агент. Също така педантичен изследовател и събирач на сведения. В старата крайбрежна къща на улица „Грунбьоргвал“ се съдържаше забележително подробен и плашещ портрет на радикалните ислямски мрежи, действащи в Амстердам и извън него.

До десет часа всички бяха изгладнели. За да не прекъсват работата си, решиха да си вземат храна за вкъщи. Габриел гласува за скара, Софи — за индонезийска храна, а Ели — за тайландска. След десетминутен оживен спор те решиха да теглят късмети от една стара филцова шапка на Роснер. Късметлията съобщи Софи.

— Тайландска — обяви тя, усмихвайки се на Лавон. — Ще теглим ли отново, за да видим кой ще я вземе?

— Аз ще отида — каза Габриел. — Има един човек, с когото трябва да поговоря.

Навън валеше слаб сняг. Алон остана за миг в горния край на желязното стълбище, закопчавайки палтото си, и огледа улицата, за да установи дали къщата е под наблюдение. Улицата беше пуста, с изключение на една прегърбена фигура върху пейка на отсрещния бряг на канала. Мъжът носеше протрито вълнено палто и кефия4 на черно-бели квадрати вместо шал. Имаше прошарена рошава брада, а на темето му се мъдреше традиционната за правоверните мюсюлмани бяла шапчица куфи. Габриел слезе по стълбите и тръгна към подвижния мост в края на улицата. Като зави по Сталстраат, чу стъпки по калдъръма зад гърба си. Той обърна бавно глава и хвърли дълъг, напълно непрофесионален поглед през рамо. Мюсюлманинът, който седеше на пейката, сега бе на трийсетина метра зад него и вървеше в същата посока. Две минути по-късно, докато минаваше край мемориала на Роснер пред ресторант „Дулен“, Алон пак погледна през рамо и видя, че мъжът с куфито и кефията е скъсил наполовина дистанцията между тях. Спомни си думите, казани от Лавон същия следобед в хотел „Европа“: Просто се опитай да не убиваш никого, докато сме в Амстердам. Нямаше намерение да убива този мъж. Искаше само да му зададе два простички въпроса: Защо един правоверен мюсюлманин прекарваше най-добрата част от вечерта, като седеше пред къщата на Соломон Роснер? И защо сега го следеше по тъмните улици на Амстердам?

Ресторантът, където Софи Вандерхаус бе поръчала храна за вкъщи, се намираше на улица „Лейдсестраат“, недалеч от площад „Конингсплейн“. След като прекоси река Амстел, Габриел трябваше да свие надясно. Вместо това, той свърна наляво в тясна пешеходна улица, от двете страни на която имаше сексшопове, американски заведения за бързо хранене и малки арабски кафенета. Независимо от късния час, тя беше претъпкана с хора, но Алон продължаваше да държи под око своя преследвач на ярката неонова светлина.

Като наближи Рембрандплейн, улицата опустя, но двайсетина метра преди оживения площад Алон сви в една тъмна и тясна алея, която водеше обратно към реката. Мъжът с кефията и куфито спря нерешително на входа на алеята, сетне го последва.

Габриел извади беретата и освободи предпазителя. Чуваше гласа на Шамрон в главата си: Ние не размахваме като гангстери пистолета си на публични места и не отправяме празни закани. Ние вадим пистолета си по една-единствена причина. За да стреляме. И стреляме, докато ликвидираме обекта. Той мушна беретата в джоба на палтото си и продължи.

В средата на алеята тъмнината стана почти непрогледна. Алон свърна в пресичащия я пасаж и зачака там, стиснал дръжката на пистолета. Когато брадатият мъж подмина пасажа, той пристъпи напред и му нанесе рязък удар в областта на левия бъбрек. Краката на непознатия се подкосиха, но Габриел го сграбчи за кефията и го блъсна силно в стената от пенобетон.

В очите на мъжа се четеше истински ужас. Той го удари отново, този път в слънчевия сплит. Когато мюсюлманинът се преви надве, бързо го претърси за оръжие, но откри единствено портфейл и джобно издание на Корана. Габриел изправи мъжа и го опря на стената.

— Какво искаш от мен?

Непознатият само успя да се изкашля.

— Отговаряй — каза Алон — или ще продължа да те налагам, докато проговориш.

Мъжът вдигна ръка и помоли да не го удря. Габриел го пусна и отстъпи една крачка. Мюсюлманинът се облегна на стената и жадно си пое въздух.

— Кой си ти? — попита Алон. — Защо ме следиш?

— Аз съм човекът, когото търсиш в папките на Соломон Роснер — отговори непознатият. — И дойдох да ти помогна.

5. Амстердам

— Казвам се Ибрахим.

— Ибрахим кой?

— Ибрахим Фаваз.

— Беше много глупаво да ме следиш така, Ибрахим Фаваз.

— Очевидно.

Двамата вървяха по тъмния кей на река Амстел. Ибрахим притискаше с една ръка кръста си над левия бъбрек, а с другата се подпираше на ръката на Габриел. От небето се сипеше ситен сняг и въздухът внезапно бе станал режещо студен. Алон посочи едно отворено кафене и предложи да поговорят там.

— Хора като мен не пият кафе на такива места, особено в компанията на хора като теб. Тук не е Америка. Това е Амстердам. — Мъжът извърна леко глава и погледна Габриел с крайчеца на окото. — Говориш арабски като палестинец. Предполагам, слуховете за професор Роснер са били верни.

— Какви слухове?

— Че е бил пионка на ционистите и техните еврейски поддръжници в Америка. Че е бил израелски шпионин.

— Кой говори такива неща?

— Сърдитите момчета — отвърна Ибрахим. — Имамите също. Те са по-лоши от младите луди глави. Идват от Близкия изток. От Саудитска Арабия. Проповядват уахабитски ислям. Имамът в нашата джамия ни каза, че професор Роснер заслужава да умре заради това, което е написал за мюсюлманите и за Пророка. Предупредих го да се скрие, но той отказа. Беше много упорит.

Ибрахим спря и се облегна на парапета край бавно течащата черна река. Алон погледна към дясната ръка на арабина и забеляза, че липсват два пръста.

— Ще повръщаш ли?

— Не.

— Можеш ли да ходиш? По-добре е да вървим.

Арабинът кимна и двамата поеха бавно по брега.

— Предполагам, ти си бил шефът. Затова с приятеля ти ровите така трескаво из папките на професора.

— Не е твоя работа какво правя в неговата къща.

— Направи ми една услуга — каза Ибрахим. — Ако попаднеш на името ми, просто пусни въпросния документ в най-близката машина за унищожаване на хартия. Много уважавах професор Роснер, но не искам да свърша като него. В Амстердам има хора, които ще ми прережат гърлото, ако разберат, че съм му помагал.

— Колко време работи за него?

— Дълго време — отговори арабинът. — Но това не беше работа. Ние бяхме партньори, професорът и аз. Споделяхме едни и същи вярвания. И двамата смятахме, че джихадците разрушават моята религия. И двамата знаехме, че ако те не бъдат спрени, ще унищожат и Нидерландия.

— Защо работеше с него? Защо не с полицията?

— Навярно можеш да познаеш по моя акцент, че съм роден в Египет. Хората, дошли оттам, изпитват естествен страх от полицията — както от тайната, така и от другата. Живея в Нидерландия от двайсет и пет години. Гражданин съм на тази страна, както и жена ми, и синът ми. Но за нидерландската полиция винаги ще си остана allochtoon — чужденец.

— Все пак си знаел, че Роснер е предавал част от твоята информация на полицията и на Нидерландската служба за сигурност.

— Както и на израелските тайни служби… или поне така изглежда. — Той погледна към Алон и се усмихна проникновено. — Трябва да ти призная, че израелците са доста непопулярни в дома ми. Съпругата ми е палестинка. Със семейството й са избягали в Египет през 1948 година — след Ал Накба, Катастрофата, и са се установили в Кайро. Вече двайсет и пет години по време на вечеря слушам за страданията на палестинците. Синът ми го е поел с майчиното си мляко. Той е наполовина египтянин и наполовина палестинец — опасна комбинация.

— Това ли е причината да ме проследиш тази вечер, Ибрахим? Да ме въвлечеш в спор за палестинската диаспора и престъпленията на израелските заселници?

— Може би друг път — отговори арабинът. — Прости ми, приятелю. Сега, когато вече не ме удряш, аз просто се опитвам да водя учтив разговор. Бях професор в Египет, преди да емигрирам в Нидерландия. Съпругата и синът ми ме укоряват, че съм останал такъв. Били прекарали живота си в слушане на лекции. Боя се, че съм станал непоносим. Така е. Винаги, когато имам възможност да преподавам, аз се опитвам да се възползвам.

— В Нидерландия също ли преподаваше?

— В Нидерландия? — Той поклати глава. — Не, тук бях просто „оръдие“. Решихме да напуснем Египет през 1982 година, защото си мислехме, че синът ни ще има повече възможности на Запад. Бях образован човек, но образованието ми беше египетско и се оказа безполезно тук. Строих пътища, докато си съсипах гърба, после намерих работа като уличен чистач в Ротердам. Накрая, когато вече не можех да размахвам метлата, отидох да работя в една мебелна фабрика в Западен Амстердам. Надзирателят ни караше да работим по четиринайсет часа на ден. Късно една вечер, когато заспивах прав, допуснах грешка с циркуляра. — Арабинът вдигна осакатената си ръка пред очите на Габриел. — Докато се възстановявах, реших да оползотворя времето си, като се науча да говоря правилно нидерландски. Когато чу какво правя, управителят на фабриката ми каза да не си губя времето, защото в близко бъдеще всички чужденци щели да напуснат страната. Той грешеше, разбира се.

Внезапният порив на вятъра запрати рояк снежинки в лицата им. Алон вдигна яката на палтото си. Ибрахим прибра ръката си в джоба.

— Децата ни чуваха всички обиди, с които ни обсипваха нидерландските ни домакини. Те говореха местния език по-добре от нас. Долавяха тънкостите на нидерландската култура. Виждаха начина, по който се отнасяха към нас, и се чувстваха унизени. Ставаха все по-гневни и обвиняваха не само местните хора, но и своите родители. Децата ни са хванати в капан между два свята — не са нито изцяло араби, нито нидерландци. Те живеят в гураба — земята на чужденците, затова потърсиха убежище на сигурно място.

— В исляма.

Ибрахим кимна утвърдително и повтори:

— В исляма.

— Все още ли изкарваш хляба си с изработване на мебели, Ибрахим?

Арабинът поклати отрицателно глава.

— Пенсионирах се преди няколко години. Нидерландската държава ми плаща щедра пенсия и дори малко обезщетение заради двата липсващи пръста. Но аз работя по малко. Добре е за самоуважението ми. Това ме предпазва от остаряване.

— Къде работиш сега?

— Преди три години държавата ни отпусна субсидия да открием Ислямски културен център в квартала Ауд Вест. Работя там на непълен работен ден като съветник. Помагам на новопристигналите да се установят. Освен това помагам на хората да се научат да говорят правилно нидерландски. И държа под око сърдитите младежи. Там, в нашия център, за първи път чух слуха за заговора да бъде свален еврейски самолет. — Той погледна към Габриел, за да види реакцията му. — Когато се запознах по-подробно с нещата, открих, че е нещо повече от слух, и съобщих на професор Роснер. Трябва да ми благодариш, че двеста и петдесет евреи не бяха разкъсани на парчета над летище Схипхол.

По кея срещу тях се зададе двойка хомосексуалисти на средна възраст. Ибрахим ускори крачка и инстинктивно сведе поглед към паважа.

— Имам и друга работа — продължи той, когато минувачите отминаха. — Работя за мой приятел на пазара „Тен Кате“, продавам тенджери и тигани. Плаща ми процент от извършените от мен продажби и ми разрешава да напускам сергията, за да се моля. На Ян Хазенстраат има малка джамия, която се нарича „Ал Хиджра“. Тя е доста известна с екстремизма на своя имам. В „Ал Хиджра“ има много млади мъже, чието съзнание е изпълнено с картини на джихад и терор. Младежи, които говорят за мъченичество и кръв и смятат Осама бен Ладен за истински мюсюлманин. Тези млади мъже вярват в такфир. Известен ли ти е този термин?

Габриел кимна утвърдително. Такфир беше доктрина, развита от ислямистите в Египет през XIX век — теологичен трик, предназначен да даде на терористите свещено позволение да убиват почти всеки, когото поискат, за да осъществят целта си да наложат шериата и да реставрират халифата… Първата му мишена бяха други мюсюлмани. Всеки един мюсюлмански ръководител, който не управлява по шериата, можеше да бъде убит чрез такфир, задето се е отклонил от исляма. Същото можеше да сполети всеки гражданин на ислямска държава или мюсюлманин, живеещ в западната демокрация. Според такфир, демокрацията беше ерес, защото бе заменила божиите закони с човешките. Със същото основание мюсюлманите, пребиваващи в демократични страни, бяха считани за апостати и можеха да бъдат изтребени. Точно тази идеология бе дала правото на Осама бен Ладен да изпраща самолети срещу сгради и да взривява посолства в Африка, макар че голяма част от жертвите бяха мюсюлмани. Такфир даваше право на иракските сунитски терористи да убиват когото си пожелаят, за да попречат в Багдад да се установи демократично управление. Той даваше право и на мюсюлманските младежи, родени във Великобритания, да се самовзривяват в лондонското метро и автобусите, макар че сред хората, които отвеждаха със себе си в рая, имаше и други мюсюлмани, които вероятно биха желали да останат малко по-дълго на земята.

— Тези млади мъже си имат лидер — продължи Ибрахим. — Той е отскоро в Амстердам, от осемнайсет месеца или малко повече. Египтянин е. Работи в интернет клуб и телефонна централа в Ауд Вест, но обича да се представя за ислямски теоретик и журналист. Твърди, че пише за ислямски списания и уебсайтове.

— Как се казва?

— Самир ал Масри… или поне така се представя. Твърди, че има връзки с муджахидините в Ирак. Казва на нашите момчета, че техният свещен дълг е да отидат там и да избиват неверниците, които са осквернили мюсюлманските земи. Проповядва такфир и джихад. Вечер се събират в неговия апартамент и четат Саид Кутб и Ибн Таймия. Свалят видеофилми от интернет и гледат как в тях се обезглавяват неверници. Пътуват заедно. Неколцина от тях ходиха с него в Египет. В „Ал Хиджра“ се носят слухове за Самир. В джамията винаги се клюкарства, но този път е различно. Самир ал Масри е опасен човек. Ако не е от Ал Кайда, тогава е от сродна организация.

— Къде живее?

— На Хьодсонстраат, номер 37. Апартамент Г.

— Сам?

Ибрахим подръпна замислено брадата си и кимна утвърдително.

— Каза ли на Соломон за Самир?

— Да, преди месеци.

— И тъй, защо ме проследи тази вечер?

— Защото преди два дни Самир и още четирима младежи от нашата джамия изчезнаха.

Алон спря и се вгледа в египтянина.

— Къде са отишли?

— Разпитах тук-там, но като че ли никой не знае.

— Знаеш ли имената на четиримата младежи?

Арабинът му подаде едно листче.

— Намери ги — каза той. — Защото се опасявам, че в противен случай ще падат сгради.

6. Западен Амстердам

— Наистина очаквах с нетърпение тази тайландска храна — каза Ели Лавон.

— Ще ти взема, но след като проникнем в апартамента на Самир.

— Кажи, моля те, къде смяташ да намериш тайландска храна в три часа през нощта?

— Аз съм много изобретателен.

Габриел изтри един участък от замъгленото предно стъкло и погледна през него към входа на улица „Хьодсонстраат“. Лавон сведе очи и започна да подръпва копчетата на палтото си.

— В оперативни ситуации не би трябвало да използваме наети коли, освен ако не са от сигурен източник.

— Знам, Ели.

— Освен това не би трябвало да влизаме с взлом и да претърсваме жилището без съответното подкрепление и одобрение от „Цар Саул“.

— Да, чувал съм това.

— Нарушаваш твърде много правила. Така се допускат грешки. Очаквах да прекарам нощта в хотел „Европа“, а не в ареста на нидерландската полиция.

— Кажи ми къде бих могъл да намеря сигурна кола и подкрепление в три часа сутринта в Амстердам?

— Дотук с твоята изобретателност. — Лавон погледна мрачно през прозореца. — Огледай се, Габриел. Виждал ли си някога толкова много сателитни антени? — Той бавно поклати глава. — Те са паметник на европейската наивност. Европейците си мислят, че могат да приемат милиони имигранти от най-бедните мюсюлмански региони в света и да ги превърнат в порядъчни социалдемократи само за едно поколение. И виж резултата. По-голямата част от мюсюлманите в Европа живеят в гета и кипят от гняв.

„Оказали са се в капан между два свята — помисли си Алон. — Нито изцяло араби, нито нидерландци. Изгубени в земята на чужденците“.

— Това място винаги е било инкубатор на насилнически идеологии — каза той. — Комунизъм, фашизъм, нихилизъм, анархизъм. Ислямският екстремизъм е просто най-новият вирус, който се размножава бурно в благоприятната европейска среда.

Ели кимна замислено и духна няколко пъти на ръцете си.

— Знаеш ли, Виена ми липсваше дълго след като се върнах в Израел. Липсваха ми кафенетата. Липсваше ми разходката по любимите ми улици. Но постепенно осъзнах, че този континент бавно умира. Европа тихо се оттегля в историята. Тя е стара и уморена, а младежите й са толкова песимистично настроени, че отказват да имат достатъчно деца, за да осигурят собственото си оцеляване. Те не вярват в нищо друго, освен в своята тридесет и пет часова работна седмица и августовската си отпуска.

— И в антисемитизма — вметна Габриел.

— Това е единственото, което никога не ми липсва — каза Лавон. — Вирусът на съвременния антисемитизъм се роди тук, в Европа, но след войната се разпространи в Арабския свят, където мутира и стана още по-силен. Сега Европа и радикалните мюсюлмани си го предават един другиму, заразявайки се взаимно. — Погледна към Алон. — И ето ни пак тук, две чудесни еврейски момчета, седящи в кола на ъгъла на европейска улица в три часа през нощта. Господи, кога ще свърши това?

— Никога няма да свърши, Ели. То е вечно.

Лавон се замисли и мълча няколко минути.

— Как смяташ да проникнеш в апартамента? — попита той.

Габриел бръкна в джоба на палтото си и извади малък метален предмет.

— Никога не съм могъл да използвам тези неща — каза Ели.

— Аз имам по-ловки ръце от теб.

— „Най-ловките ръце в занаята“, по думите на Шамрон. Но все още не знам какво мислиш, че ще откриеш. Ако Самир и неговата група наистина са действащи агенти, апартаментът ще е чист.

— Ще се изненадаш, Ели. Стратезите им са страхотни, но редовите им бойци не са блестящи „хирурзи“. Те са склонни към небрежност. Оставят разни неща да се търкалят наоколо. Правят малки грешки.

— Същото се отнася и за разузнавачите — вметна Лавон. — Помислил ли си за възможността да влезем право в капана?

— Затова са беретите.

Алон отвори вратата, преди Ели да успее отново да възрази, и излезе от колата. Пресякоха булеварда, като спряха веднъж, за да изчакат преминаването на празна боклукчийска кола, и завиха по Хьодсонстраат. Беше тясна странична уличка, от двете страни на която се издигаха ниски жилищни постройки. Двуетажните сгради, еднотипни и грозни, приличаха на излезли от творба на Оруел. Пред всяка от тях имаше малка полукръгла ниша с четири врати, две от които бяха за апартаментите на първия етаж, а другите две — за тези на втория.

Габриел веднага се насочи към номер 37 и докато Ели му пазеше гърба, се зае с отключването на секретната брава на апартамент Г. След десет секунди тя се предаде. Алон мушна шперца в джоба си и извади беретата, после натисна дръжката и прекрачи прага. Постоя за миг неподвижно в тъмнината, стиснал в протегнатите си напред ръце пистолета, като се ослушваше и за най-слабия шум, и най-малкия намек за движение. Не чу нищо и махна на Лавон да влезе.

Ели включи миниатюрно фенерче и тръгна напред към всекидневната. Мебелите бяха купени от битпазара, подът бе застлан с напукан линолеум, а стените бяха голи, с изключение на един туристически афиш, на който се виждаше Куполът на скалата в Йерусалим. Габриел отиде до дългата импровизирана маса, направена от плоскост върху дървени подпори, която явно бе служила за бюро на Самир. На нея нямаше нищо, освен жълт бележник и евтина настолна лампа.

Той включи лампата и разгледа бележника. Две трети от страниците му бяха откъснати, а най-горният лист беше празен. Алон прокара пръсти по повърхността му и усети вдлъбнатините от буквите. Аматьорска грешка. Подаде бележника на Лавон, после взе фенерчето и освети под ъгъл повърхността на масата. Тя бе покрита с фин слой прах, с изключение на един правоъгълник в средата — мястото, където бе стоял компютърът, преди Самир да напусне Амстердам.

— Заеми се с мебелите — каза той. — Аз ще огледам останалата част от апартамента.

Алон отиде в кухнята. Остатъците от последното събиране на домакина с последователите му от джамията „Ал Хиджра“ бяха разхвърляни по покритите с линолеум кухненски шкафове: празни кутии от готова храна, мазни картонени чинии, използвани пластмасови прибори, смачкани пакетчета от чай. Той отвори хладилника — любимо място за съхранение на експлозиви — и видя, че е празен. Празни бяха и всички чекмеджета. Габриел погледна в шкафа под мивката и откри само една неотворена опаковка с почистващ препарат. Самир, ислямският теоретик и пропагандатор на джихад, беше типичен ерген мърляч.

Алон спря за миг във всекидневната, за да види докъде е стигнал Ели, после се отправи по късия коридор към задната част на жилището. Спалнята беше в същото отвратително състояние като кухнята. Един обикновен матрак лежеше леко накриво върху металната рамка и чекмеджетата на скрина бяха полуотворени. Както изглежда, Самир бе събрал багажа си съвсем набързо.

Габриел измъкна най-горното чекмедже и изсипа на леглото съдържанието му: вехто бельо, разнородни чорапи, картонено кибритче от дискотека на Лестър Скуеър в Лондон, плик от фотографско ателие, намиращо се зад ъгъла. Той пусна кибритчето в джоба си, отвори плика и прегледа снимките. На едната Самир беше на Трафалгарския площад, на другата стоеше до кралски гвардеец пред Бъкингамския дворец, на третата се возеше на виенското колело „Милениум“, на четвъртата беше пред сградата на Английския парламент. Но последната снимка, на която Самир позираше с четирима приятели пред американското посолство на Гроувнър Скуеър, накара сърцето му да прескочи един удар.

След пет минути той вече крачеше спокойно по пустия тротоар на Хьодсонстраат със снимките в джоба си и Лавон до него.

— Ако датите на снимките са реални, това означава, че Самир и последователите му са били в Лондон преди четири месеца — каза той. — Вероятно някой трябва да отиде дотам и да поприказва с нашите приятели от МИ55.

— Разбирам накъде биеш — отговори Ели. — Ти ще препуснеш към Лондон като рицар на бял кон, а аз трябва да ослепея от четене на останалите книжа на Соломон Роснер.

— Поне ще можеш да получиш своята тайландска храна.

— Защо изобщо трябваше да я споменаваш?

7. Летище Хийтроу, Лондон

Габриел бе прекарал по-голямата част от живота си в изплъзване от полицията и службите за сигурност в Европа, затова с голяма неохота се съгласи да бъде посрещнат на другия ден следобед на летище Хийтроу от агенти на МИ5.

Забеляза тримата посрещачи веднага щом влезе в залата за пристигащи. Не беше трудно: бяха облечени в еднакви шлифери, а единият държеше негова снимка. Бяха го инструктирали да изчака агентите да приближат, затова си наложи да отиде на гише „Информация“ и да прекара няколко минути, преструвайки се, че преглежда списъка с лондонските хотели. Накрая, изгарящ от нетърпение да предаде своята информация, преди терористите да нанесат удара си, отиде при тях и им се представи. Агентът със снимката го хвана под ръка и го изведе навън до една лимузина „Ягуар“. Габриел се усмихна. Винаги тайно бе завиждал на британските шпиони и техните автомобили.

Задният прозорец се спусна няколко сантиметра и една ръка с дълги тънки пръсти му направи знак да се качи. Това бе ръката на самия Греъм Сиймор — дългогодишния и високоуважаван заместник генерален директор на МИ5. Мъжът наближаваше шейсетте, но годините му се отразяваха добре — като на отлежало вино. Костюмът му на фино райе от „Савил Роу“ му стоеше безупречно, а леко прошарената гъста руса коса му придаваше вид на манекен от реклами за скъпи, но ненужни накити. Когато Алон седна в колата, Сиймор го изгледа мълчаливо с гранитносивите си очи. Не изглеждаше очарован, но и малцина в неговото положение биха се радвали. Нидерландия, Франция, Германия и Испания — всички те имаха полагащия им се дял от мюсюлмански радикали, но сред професионалните разузнавачи съществуваше разногласие по въпроса коя страна е епицентърът на европейския ислямски екстремизъм. А това бе Обединеното кралство — страната, която Греъм Сиймор се бе заклел да пази.

Габриел знаеше, че кризата, пред която беше изправена Великобритания, бе назрявала дълги години и до голяма степен бе причинена от самите англичани. В продължение на две десетилетия, от началото на 80-те години на миналия век до атентатите на 11 септември 2001 г., британските правителства — както на лейбъристите, така и на консерваторите, бяха отворили врати за най-фанатичните религиозни бойци. Прогонени от страни като Египет, Саудитска Арабия, Йордания и Сирия, те пристигаха в Лондон, където бяха свободни да публикуват, да проповядват, да кроят заговори и събират пари. В резултат Великобритания — страната на Джон Лок, Уилям Шекспир и Уинстън Чърчил — неволно бе позволила да се превърне в най-големия инкубатор на насилническа идеология, която целеше да разруши всичко, за което някога се бе застъпвала. Изправени пред задаващата се буря, Британската служба за сигурност и разузнавателната служба бяха избрали пътя на приспособяването пред този на съпротивата. Екстремизмът бе толериран, докато бе насочен навън, към светските арабски режими, Америка и разбира се, Израел. Крахът на тази политика на примирение стана достояние на целия свят на 7 юли 2005 г., когато три бомби експлодираха в лондонското метро, а четвърта пръсна на парчета градски автобус на Ръсел Скуеър. Загинаха петдесет и двама души и още седемстотин бяха ранени. Извършителите на тази кървава баня не бяха бедни мюсюлмани от чужбина, а британски младежи от средната класа, които се бяха обърнали срещу своята родина. И всички доказателства сочеха, че това е само началото на бурята. Според тайните служби на Нейно величество броят на терористите, живеещи в страната, беше близо шестнадесет хиляди, като три хиляди от тях бяха обучени в лагерите на Ал Кайда. Последните сведения сочеха, че Обединеното кралство е изместило Америка и Израел като приоритетна цел.

— Странно — каза Сиймор, — но като проверихме списъка с пътниците на полета от Амстердам, никъде не срещнахме името Габриел Алон.

— Очевидно не сте гледали достатъчно внимателно.

Заместник генералният директор на МИ5 протегна ръка.

— Не прави това, Греъм. Няма ли по-спешни неща, с които да се заемем, от името в паспорта ми?

— Дай ми го.

Габриел му подаде паспорта си и се загледа през прозореца в трафика по шосе А-4. Беше три и половина следобед, а вече бе тъмно. „Нищо чудно, че арабите стават екстремисти, когато се преместят тук — помисли си той. — Навярно липсата на светлина ги подтиква към джихада и терора“.

Греъм Сиймор отвори паспорта и зачете на глас данните:

— Хайнрих Кивер, място на раждане — Берлин. — Погледна към Габриел. — Източен или Западен?

— Хер Кивер определено е човек от Западен Берлин.

— Имахме споразумение, Алон.

— Да, знам.

— То гласеше, че ще опростим многобройните ти грехове в замяна на едно просто задължение от твоя страна: да ни информираш, когато пристигаш в нашата страна, и да се въздържаш от провеждане на операции на наша територия, за които не си поискал разрешение и сътрудничество.

— Седя на задната седалка на лимузина на МИ5. Какво по-голямо сътрудничество и уведомление ти е нужно?

— А какво ще кажеш за паспорта?

— Чудесен е, нали?

— Знаят ли германците, че злоупотребявате с техни документи за самоличност?

— Злоупотребяваме и с ваши документи, Греъм. Точно това правим.

— Ние не го правим. Британските тайни служби считат за необходимо да пътуват само с британски паспорти.

— Колко спортсменско от тяхна страна — вметна Алон. — Но е далеч по-лесно да пътуваш по света с британски паспорт, отколкото с израелски. И по-безопасно. Пробвай да отидеш в Сирия или Ливан с израелски паспорт. Това ще е преживяване, което никога няма да забравиш.

— Умник. — Сиймор му върна паспорта. — Какво си търсил в Амстердам?

— Бях там по лични дела.

— Обясни по-подробно, ако обичаш.

— Боя се, че не мога.

— Знаеха ли нидерландците, че си там?

— Не точно.

— Ще го приема за „не“.

— Винаги съм знаел колко си добър, Греъм.

На лицето на Сиймор се изписа досада — знак, че му е писнало от словесния двубой. Негостоприемното посрещане не беше изненадващо за Габриел. Британските служби не харесваха неговата Служба. Те бяха арабисти по образование, антисемити по възпитание и все още бяха обидени на евреите, че бяха изхвърлили империята от Палестина.

— Какво имаш за мен, Габриел?

— Мисля, че бойна група на Ал Кайда от Амстердам е влязла във Великобритания през последните четиридесет и осем часа с намерението да извърши голям атентат.

— Само една група? — подхвърли иронично Сиймор. — Сигурен съм, че ще се чувстват като у дома си.

— Толкова ли е зле, Греъм?

Сиймор поклати утвърдително прошарената си глава.

— По последни данни ние наблюдаваме над двеста мрежи и отделни групировки на известни терористи. Половината от нашите млади мюсюлмани заявяват открито своето възхищение от Осама бен Ладен и над сто хиляди подкрепят атентатите в лондонската транспортна мрежа, което означава, че разполагат с голям контингент от потенциални доброволци, от който да черпят в бъдеще. Извини ме, че не изглеждам разтревожен само защото още една група от фанатизирани мюсюлмани е решила да пристигне тук.

— Може би не е само още една група, Греъм. Може би те са реална заплаха.

— Всички са реална заплаха — отвърна Сиймор. — Освен това не си сигурен, че са тук, нали?

— Опасявам се, че да.

— В такъв случай нека да се уверя, че съм разбрал правилно. В страната има шестнадесет хиляди известни ислямски терористи, но би трябвало да отклоня човешка сила и ресурси за откриването на група, за която мислиш, че може да е във Великобритания? — Думите му бяха посрещнати с мълчание и заместник генералният директор на МИ5 си отговори сам: — Ако беше някой друг, щях да отбия колата от пътя и да го накарам да слезе. Но ти имаш някаква следа, нали? Какво те кара да мислиш, че може да са тук?

Габриел му подаде плика със снимките.

— Това ли е всичко, с което разполагаш? Няколко снимки от ваканцията на Ахмед в Лондон? Нямаш билети за влака? Нито документ за наета кола? Нито прихванати имейли? Нямаш видео- или аудиозаписи?

— Те са били тук с наблюдателна мисия преди четири месеца. И името му не е Ахмед, а Самир.

— Самир кой?

— Самир ал Масри, улица „Хьодсонстраат“, номер 37, Ауд Вест, Амстердам.

Сиймор се вгледа в снимката, на която Самир стоеше пред сградата на Парламента.

— Нидерландец ли е?

— Египтянин, доколкото знаем.

— Доколкото знаете? А какво ще кажеш за другите членове на тази група фантом? Разполагаш ли с имената им?

Алон му подаде листчето с имената, което му беше дал Ибрахим Фаваз в Амстердам.

— Имаме информация, че групата се ръководи от джамията „Ал Хиджра“ на улица „Ян Хазенстраат“ в Западен Амстердам.

— И си сигурен, че е египтянин?

— Така се представя в Амстердам. Защо?

— Защото наскоро прихванахме в чата разговори на някои от най-радикално настроените ни египетски съотечественици.

— Разговори за какво?

— За взривяване на сгради, разрушаване на мостове, сваляне на самолети, избиване на хиляди хора в метрото… и други такива неща, които хората обсъждат, докато пият чай и хапват бисквити.

— Откъде идват?

Сиймор се поколеба за миг, после отговори:

— От Финсбъри Парк.

— Естествено.

Навярно нямаше по-показателен символ за сегашната сложна ситуация във Великобритания от централната джамия в Северен Лондон, известна като „джамията от Финсбъри Парк“. Построена през 1990 година с пари, дарени от краля на Саудитска Арабия, тя беше една от най-радикалните в Европа. През нейните врати бе минал всеизвестният терорист със скрити в обувките му експлозиви Ричард Рийд, както и „двадесетият хиджакър“ Закариа Мусауи, и алжирският терорист Ахмед Ресам, арестуван малко преди 2000-та година за заговор, целящ да взриви международното летище в Лос Анджелис. През 2003 г. британските спецотряди бяха нахлули в джамията по време на разследване за подготвян терористичен акт, включващ употребата на рицин. Това бе довело до смяна на ръководството. По-късно се разкри, че един от членовете на новосформираната управа е бивш ръководител на „Хамас“. След като увери британското правителство, че е миролюбив гражданин, му бе разрешено да остане на поста си.

— Значи мислиш, че Самир е ръководителят на групата?

— Така ми каза моят информатор.

— Доколко може да се вярва на източника ти?

— Спомняш ли си миналогодишния заговор за взривяването на самолет на „Ел Ал“ над летище Схипхол?

— Онзи, който нидерландците предотвратиха?

— Те не го предотвратиха, Греъм. Ние го предотвратихме с помощта на същия източник.

Сиймор сведе очи към снимките.

— Не е много за начало — каза той, — но се опасявам, че съответства на профила на най-мащабния сценарий за атентат, който сме разработили.

— Какъв е той?

— Базирана в чужбина бойна група, която работи с наблюдатели и подкрепления, окопани в тукашната общност. Членовете на действащата група се обучават и подготвят на място извън нашия обсег на наблюдение и влизат в страната в последната минута, така че да нямаме време да ги открием и да провалим намеренията им. Очевидно всичко това изисква комплексно планиране и умел стратег. — Той вдигна снимките. — Може ли да ги задържа?

— Твои са.

— Ще накарам имиграционната служба да провери имената и да види дали твоите момчета наистина са влезли в страната. Ще дам копия от снимките и на колегите ни от Отдела за борба с тероризма в Скотланд Ярд. Ако от столичната полиция сметнат заплахата за реална, могат да поставят още хора при обектите, които Ал Масри е посетил.

— А какво ще кажеш за повишено ниво на заплаха? — попита Габриел. — И засилване на наблюдението над местните екстремисти във Финсбъри Парк?

— Ние не действаме като нашите американски колеги. Не алармираме за повишено ниво на заплаха всеки път, когато сме напрегнати. Смятаме, че единственият резултат от това е нарасналият цинизъм на британското общество. Колкото до местните египтяни, ние вече ги наблюдаваме достатъчно отблизо.

— Надявам се да е така.

— Колко време възнамеряваш да стоиш в Лондон?

— Само тази вечер.

Сиймор му подаде визитка. На нея фигурираше единствено телефонен номер.

— Това е номерът на мобилния ми телефон. Обади ми се, ако откриеш още нещо в Амстердам. Да те закарам до хотела ти?

— Не, благодаря, Греъм.

— А до тайната ви квартира?

— До посолството ще е чудесно. Ще си поговоря с шефа на местната централа и с шефа на охраната на посолството, за да се уверя, че ние ще вземем подходящите мерки.

— Предай моите поздрави на шефа на централата. Кажи му да постъпи както намери за добре.

— Имаш ли намерение да ме поставиш под наблюдение, след като напусна посолството?

— Нямам излишни хора, иначе щях да го направя.

Лъжеше естествено. Честта сред шпионите стигаше само дотук.

Срещите на Габриел в посолството се проточиха повече от очакваното. Началникът на охраната превърна петминутния брифинг в разпит, който продължи близо час, а шефът на местната централа прие рутинния жест на любезност като възможност да впечатли човека, когото очевидно смяташе за свой бъдещ началник. Кулминацията настъпи около осемнадесет часа, когато посланикът се появи без предупреждение и настоя Алон да вечеря с него в Найтсбридж. Габриел нямаше готово извинение и бе принуден да изтърпи една ужасно скучна вечер в разговори за комплицираните връзки между Израел и Великобритания. По време на вечерята той често си мислеше за Ели, който кротко си четеше папките в снежния Амстердам, и му се искаше да е там с него.

Минаваше десет часът, когато най-сетне влезе в тайната квартира на Службата на Бейзуотър Роуд, която гледаше към Хайд Парк. Остави чантата си в коридора и бързо огледа обстановката. Апартаментът бе семпло обзаведен, както повечето безопасни квартири, и доста просторен за лондонските стандарти. Хладилникът бе добре зареден и една деветмилиметрова берета го очакваше в кухненския килер заедно с допълнителен пълнител и две кутии муниции.

Габриел зареди пистолета и го занесе в спалнята. Вече три дни не бе спал като хората и трябваше да мобилизира цялата си издръжливост и способност да се концентрира, за да издържи вечерята с посланика, без да заспи над чашата си с вино. Съблече се бързо и се просна на леглото, после пусна телевизора и намали звука му, така че ако се случи нещо през нощта, да бъде събуден от новините. Запита се дали столичната полиция вече се е задействала заради информацията, която бе донесъл от Амстердам. Двеста активни терористични мрежи, шестнадесет хиляди известни терористи, три хиляди мъже, които са били обучавани в тренировъчни лагери на Ал Кайда… МИ5 и лондонската полиция имаха за какво да се тревожат и без петимата младежи от Амстердам. Този следобед бе усетил нещо в държането на Греъм Сиймор — примирението, че е само въпрос на време, преди Лондон да бъде ударен отново.

Той вече посягаше към ключа на лампата, когато забеляза жълтия бележник на Самир, подаващ се от страничния джоб на пътната му чанта. „Вероятно там няма нищо“ — помисли си, но се познаваше достатъчно добре, за да знае, че няма да може да заспи, докато не се увери. Намери молив в горното чекмедже на нощното шкафче и прекара следващите десет минути в нанасяне на леки щрихи по повърхността на бележника. Тайните на Самир постепенно изплуваха пред очите му. Борове на планински връх, пясъчни дюни в пустиня, паяжина от разклоняващи се линии. Самир ал Масри, привърженик на джихад и ерген мърляч, обичаше да си драска, докато размишлява.

8. Бейзуотър, Лондон

Петък, 7:02 ч.

Събуди го телефонът. Както във всички безопасни квартири, той имаше примигваща лампичка, която показваше, че някой звъни. Тази светеше в синьо. Сякаш полицейска кола безшумно бе влязла в спалнята.

— Буден ли си? — попита Ари Шамрон.

— Вече да.

— Още спиш?

Габриел погледна часовника си.

— Седем сутринта е.

— Тук е девет часът.

Особеностите на международните времеви зони не интересуваха Шамрон. Той смяташе, че всеки агент на Службата, независимо от местоположението му, е длъжен да спи и се събужда в синхрон със самия него. В Службата това бе известно под името „Шамроново централно време“.

— Как мина срещата ти с Греъм Сиймор?

— Напомни ми да не използвам паспорта си на името на Хайнрих Кивер, когато отново влизам във Великобритания.

— Той реагира ли на информацията, която му даде?

— Изглежда, има си по-големи главоболия от няколко младежи от Амстердам.

— Така е.

— Ще трябва да информираме нидерландците за положението.

— Щом Ели приключи с прочистването на архива на Роснер, ще извикаме нидерландския агент за свръзка в Тел Авив и ще си поприказваме с него.

— Само гледай да предпазиш нашия информатор. Той е от хората, които трябва да оставим за черни дни.

— Не се притеснявай, разговорът ни ще бъде много кротък.

— Самолетът пристига в Амстердам в ранния следобед. Ако двамата с Ели работим през нощта, би трябвало да приключим до сутринта.

— Боя се, че Ели ще трябва да довърши работата без теб. Няма да се връщаш в Амстердам.

— А къде ще ходя?

— У дома — отговори Ари. — Един бодел ще те вземе след час и ще те откара до Хийтроу. И се опитай, когато се качиш на самолета, да не изглеждаш така, сякаш те е драла котка, както правиш обикновено. Довечера ще вечеряме на улица „Каплан“.

На улица „Каплан“ се намираше кабинетът на министър-председателя.

— Защо ще вечеряме там?

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да не обсъждам нашите висши държавни и разузнавателни дела пред подслушвачите на МИ5 и Британската правителствена централа.

— Това е сигурен телефон.

— Няма такова нещо — възрази Шамрон. — Просто гледай да се качиш на този самолет. Ако попаднеш в задръстване, звънни ми от колата. Ще се обадя на „Ел Ал“ да задържат самолета.

— Няма да го направиш.

Линията прекъсна. Габриел остави слушалката на вилката. Ще вечеряме на улица „Каплан“. Досещаше се каква ще е темата на разговора. Очевидно Амос нямаше да оцелее дълго. Той погледна към телевизионния екран. Три фотогенични млади жени водеха сериозна дискусия за сексуалните лудории на най-известния британски футболист. Габриел потърси пипнешком дистанционното, но вместо това напипа бележника на Самир. Тогава си спомни как се бе събудил посред нощ и бе гледал рисунката — не боровете и пясъчните дюни, а следите от разклоняващите се линии.

Отново се вгледа в нея. Той бе надарен с почти перфектна визуална памет — дарба, доразвита от изучаването на история на изкуството и работата му като реставратор. В паметта си съхраняваше стотици хиляди картини и можеше да определи автентичността на една творба само като разгледа няколко мазки на четката. Беше убеден, че линиите не са случайни драсканици, а част от някакъв чертеж, и бе сигурен, че вече го е виждал някъде.

Алон отиде в кухнята и си направи кафе, после отнесе чашката до прозореца. Започваше да се развиделява и сутрешният трафик в Лондон вече бе подновил бесния си ритъм. Някаква жена, която много приличаше на бившата му съпруга, стоеше на ъгъла и чакаше да се смени светлината на светофара. Когато светна зелено, тя пресече Бейзуотър Роуд и изчезна в Хайд Парк.

Хайд Парк.

Той погледна бележника, след това отново през прозореца.

Възможно ли е?

Върна се до бюрото и дръпна най-горното чекмедже. Вътре беше атласът „Лондонските улици от А до Я“. Извади го и го отвори на карта 82. Тя показваше най-близкия ъгъл на Хайд Парк и заобикалящите го улици на Мейфеър, Мерилбоун, Бейзуотър и Сейнт Джонс Уд. Пешеходните алеи в парка бяха изобразени с пунктирани линии. Габриел ги сравни с отпечатъка в бележника на Самир.

Те съвпадаха напълно.

Хайд Парк…

Но защо терористите ще искат да извършат атентат в парка?

Замисли се за снимките, които бе открил в апартамента на Самир: Самир на Трафалгарския площад, до кралски гвардеец пред Бъкингамския дворец, возещ се на виенското колело „Милениум“, пред сградата на Парламента. Самир с четирима приятели пред американското посолство на Гроувнър Скуеър. Пак погледна картата в атласа „От А до Я“.

Гроувнър Скуеър се намираше на две пресечки източно от парка, в Мейфеър.

Вдигна телефона и набра един номер.

— Греъм Сиймор.

— Искам да предупредите американците за групата от Амстердам.

— Каква амстердамска група?

— Хайде, Греъм… не му е времето.

— Хората от имиграционната служба прекараха нощта в търсене. Досега не са открили никакво доказателство, че мъже с имената, които ми даде, са в страната.

— Това не значи, че не са.

— Защо смяташ, че са се насочили към американците?

Габриел му каза.

— Искаш да вдигна тревога на Гроувнър Скуеър заради някакви линии в бележник?

— Да.

— Няма да го направя. Няма достатъчно доказателства, които да подкрепят подобно обаждане. Освен това, ходил ли си напоследък на Гроувнър Скуеър? Сега е истинска крепост. Нито един терорист не може да припари близо до сградата.

— Обади им се, Греъм. Ако не го направиш, ще го сторя аз.

— Чуй ме, Алон, и то много внимателно. Ако смяташ да създаваш проблеми в моя град, с Божията помощ ще…

Габриел прекъсна връзката и набра друг номер.

9. Гроувнър Скуеър, Лондон

Петък, 7:13 ч.

Улиците в северния край на елегантния квартал Мейфеър имат типично американски колорит. Сред величествените постройки в джорджиански стил изпъкват сградите на Американската търговска камара, Американския клуб, Американската църква, Американското общество и Дружеството на американските жени. В северната страна на Гроувнър Скуеър се издига сградата на американските военноморски сили, а в западната — посолството на САЩ. Внушителната постройка, украсена с огромен позлатен орел, е една от най-големите американски дипломатически мисии в света и единствената, издигната върху земя, която не е собственост на федералното правителство. Уестминстърският херцог, който притежава по-голямата част от Мейфеър, отдава имота на американското правителство на много разумна цена — срещу номинален годишен наем. Не съществува никаква опасност в близко бъдеще американците да бъдат изгонени от техния остров в Мейфеър, тъй като договорният срок изтича на Коледа 2953 г.

Петдесет и осем мъже и една жена са заемали поста американски посланик в английския кралски двор. Петима от тях впоследствие са станали президенти, но само един е излязъл от редиците на американската дипломатическа кариера. Останалите са политически назначения и дебютанти в кариерата, известни повече с парите и политическите си връзки, отколкото с опита си във външната политика. Техните имена се включват в почетния списък на американското висше общество: Мелън, Кенеди, Хариман, Олдрич, Брус, Уитни и Аненбърг.

Настоящият американски посланик в Лондон Робърт Карлайл Холтън не произхождаше от известно семейство и малцина американци знаеха името му, макар че той беше най-богатият човек, заемал досега този пост, и политическите му връзки не отстъпваха на никого. Холтън бе президент и главен изпълнителен директор на базираната в Денвър „Ред Маунтин Енерджи“ и по последни данни личното му богатство надвишаваше пет милиарда долара. Освен това беше дългогодишен приятел на президента на Съединените щати и негов най-голям финансов поддръжник. Малко след назначаването му „Вашингтон Поуст“ бе публикувал саркастична биографична бележка за Холтън, в която се казваше, че „сред заслугите му е и изключителното политическо постижение да постави най-добрия си приятел в Белия дом“. На въпрос относно достоверността на редакционната бележка, който му бе зададен по време на церемонията по приемане на поста, Робърт Холтън бе отговорил, че му се ще да е бил в състояние да даде повече пари на президента — реплика, която му коства няколко демократични гласа.

Независимо от факта, че вече не отговаряше за глобалната енергийна империя, Холтън си оставаше ранобудник и спазваше стриктен работен график, който бе далеч по-натоварен от този на предшествениците му. Както обикновено, той бе излязъл от Уинфийлд Хаус, официалната резиденция в Риджънтс Парк, в доста недипломатическия час 6:45 и в седем вече преглеждаше лондонските вестници в кабинета си, с изглед към Гроувнър Скуеър. Страниците бяха изпълнени с потресаващи новини от Ирак. Холтън бе убеден, че британците, които вече бяха направили драстични съкращения на своите войски в Ирак, скоро щяха да търсят начин да ги изтеглят напълно — преценка, която бе споделил директно с президента по време на тяхната последна среща в Оул Крийк — обширното имение на Робърт в Аспен. Холтън бе говорил без заобикалки. Рядко го правеше.

В седем и десет на прага се появи висока млада жена, облечена в спортен екип, с лента на главата. Имаше дълга черна коса, бледозелени очи, привлекателно лице и атлетична фигура. Без да изчака позволение да влезе, тя прекоси стаята и седна на страничната облегалка на стола на посланика. Беше проява на явна интимност, която би предизвикала учудено повдигане на вежди сред персонала на посолството, ако не им бе известно, че привлекателната жена се казва Елизабет Холтън. Тя целуна посланика по бузата и погали гъстата му прошарена коса.

— Добро утро, татко — каза младата жена. — Нещо интересно във вестниците?

Робърт Холтън вдигна „Таймс“.

— Кметът на Лондон отново ми е ядосан.

— Какво го гложди сега Ред Кен?

Отношенията между Холтън и непопулярния кмет от левицата бяха в най-добрия случай ледени. Това не бе изненадващо, като се има предвид фактът, че кметът бе изразил съчувствие към атентаторите самоубийци от „Хамас“ и веднъж публично бе прегърнал лидера на „Мюсюлманско братство“, който бе призовавал за избиване на евреите и неверниците.

— Твърди, че нашите мерки за сигурност причиняват големи проблеми на трафика в Мейфеър — отговори Робърт. — Иска да плащаме такса за задръстванията. Предлага да го направя от личните си авоари. Сигурен е, че няма да усетя липсата на тези пари.

— Така е.

— Не е в това въпросът.

— Да поговоря ли с него?

— Не бих причинил това и на най-върлия си враг.

— Мога да бъда очарователна.

— Той не те заслужава, скъпа.

Робърт Холтън се усмихна и погали бузата на дъщеря си. Двамата бяха почти неразделни след смъртта на съпругата му, която преди пет години катастрофира с частния си самолет в Северна Аляска. Той бе отказал да приеме предложението на президента да стане посланик в Лондон, преди да се увери, че Елизабет ще го придружи. Докато повечето млади жени биха подскочили от радост при възможността да живеят в Лондон, Елизабет с нежелание напусна Колорадо. Тя бе един от най-уважаваните хирурзи в спешното отделение в Денвър и се канеше да сключи брак с преуспяващ строителен предприемач. Колеба се няколко седмици, докато една вечер, по време на дежурство в денвърския медицински център „Роуз“, на мобилния й телефон й позвъниха от Белия дом.

— Имам нужда от баща ти в Лондон — бе заявил президентът. — Какво трябва да ти кажа, за да се случи това?

Малцина можеха да си позволят да откажат искане на главнокомандващия. Елизабет Холтън бе една от тях. Тя познаваше президента, откакто се помнеше. С него бе карала ски в Аспен и бе ходила на лов за елени в Монтана. Той беше вдигнал наздравица за нея в деня на дипломирането й в медицинския институт и я бе утешавал в деня, когато погребаха майка й. Но тя естествено не му отказа и при пристигането си в Лондон се отдаде на новата си мисия със същата решителност и вещина, с които посрещаше всяко предизвикателство в живота си. Елизабет управляваше Уинфийлд Хаус с желязна ръка и почти винаги бе до баща си на официални приеми и важни обществени събития. Работеше като доброволка в различни лондонски болници, особено в южната и източната част на града, които обслужваха бедните имигрантски общности, и беше умел обществен защитник на американската политика в Ирак и войната срещу тероризма. Тя бе толкова популярна в лондонската преса, колкото баща й бе непопулярен, независимо от обстоятелството, че „Гардиън“ бе публикувал малко известен факт, който от съображения за сигурност Елизабет бе опитала да запази в тайна. Президентът на САЩ беше неин кръстник.

— Защо не оставиш вестниците тази сутрин и не дойдеш да потичаш с мен? — Тя потупа коремчето му. — Пак си взел да пълнееш.

— В девет часа ще пия кафе с министъра на външните работи. И не забравяй, че тази вечер сме на коктейл на Даунинг Стрийт.

— Няма да забравя.

Робърт Холтън сгъна вестника и погледна сериозно дъщеря си.

— Искам ти и приятелите ти да бъдете внимателни навън. Вчера НЦБТ повиши нивото на заплаха за сигурността в Европа.

НЦБТ бе Националният център за борба с тероризма.

— Нещо конкретно?

— Беше доста неопределено. Повишена активност сред групите на Ал Кайда. Обичайните неща. Това обаче не означава, че не трябва да им обръщаме внимание. Вземи двама морски пехотинци със себе си.

— Предполага се, че те са само за охрана на посолството. Ако започнат да напускат територията му, Скотланд Ярд ще изпадне в ярост. А аз ще трябва да се върна към бягащата пътечка в гимнастическия салон.

— Все още няма закон, който да забранява на американските морски пехотинци да тичат в Хайд Парк. Но предполагам, че ако пътят на Ред Кен минава оттам, и това скоро ще се случи. — Посланикът остави вестника на бюрото. — Какъв е графикът ти днес?

— Конференция по проблемите на здравеопазването в Африка и следобеден чай в Парламента.

— Все още ли се радваш, че дойде в Лондон?

— Не бих го заменила за целия свят. — Младата жена се изправи и се насочи към вратата. — Предай поздравите ми на министъра на външните работи.

— Не забравяй за коктейла на Даунинг Стрийт.

— Няма.

Елизабет слезе с асансьора в преддверието. Четирима души, облечени като нея в топли спортни екипи, вече бяха там: пресаташето на посолството Джак Хамънд, специалният агент от ФБР Алекс Бейкър, който работеше като пиар по правните въпроси, Пол Форман от консулството и Крис Пети — шефът на службата за дипломатическа сигурност, което означаваше, че той бе отговорен за сигурността на посолството и неговия персонал. Двама от помощниците на Пети пристигнаха минута по-късно. Еднаквите сини анцузи не прикриваха яките им фигури и факта, че бяха добре въоръжени.

— Къде е Кевин? — попита Елизабет.

Когато беше в града, заместник-директорът на централата на ЦРУ Кевин Барнет рядко пропускаше сутрешното бягане.

— Работи в кабинета си.

— Да не е свързано с тревогата, подадена от НЦБТ?

Пети се усмихна.

— Откъде знаеш за нея?

— Аз съм дъщерята на посланика, Крис.

Алекс Бейкър погледна часовника си.

— По-добре да тръгваме. Имам среща в девет часа в Скотланд Ярд.

Те излязоха през северната врата, запазена за персонала на посолството. Минута по-късно тичаха на запад покрай Ъпър Брук Стрийт към Хайд Парк.

Бусът „Форд Транзит“ беше боядисан в зелено, с надпис отстрани, който гласеше: Адисън енд Ходж ЛТД, доставчици на кралските паркове. Той не принадлежеше на „Адисън енд Ходж“, но беше отлична имитация на друг бус, който вече бе в Хайд Парк. Когато американската група се зададе в лек тръс по Ъпър Брук Стрийт, мъжът зад волана ги разгледа спокойно, после натисна един бутон на мобилния си телефон и го долепи до ухото си. Разговорът, който проведе, беше кодиран и кратък. Когато приключи, той мушна телефона в джоба на работния си комбинезон — също имитация — и запали мотора. Влезе в парка през входа с ограничен достъп и се насочи към група дървета северно от езерото Сърпънтайн. На една табела се четеше надпис: Разрешено само за автомобили, и предупреждение за тежки глоби за нарушителите. Мъжът излезе от буса и започна да събира боклуци, като се молеше тихичко, докато работеше: В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден… покажи ни правия път…

10. Щабквартира на ЦРУ

петък, 2:32 ч.

По-късно, по време на неизбежното разследване на Конгреса, щеше да се придаде особена важност на точното определяне на факта кога и как разузнавателната служба на САЩ е разбрала за нещастието, сполетяло Лондон. Отговорът беше 2 часът и 32 минути местно време, когато човек със самоличност, определена като ИЧР, или „източник от чуждо разузнаване“, успял да се свърже по линия за спешни случаи с кабинета на завеждащия щабквартирата на ЦРУ, намиращ се на седмия етаж в Лангли, Вирджиния. Източникът от чуждото разузнаване, макар и никога да не бе разкрита неговата самоличност, беше Габриел, а номерът за спешни случаи принадлежеше не на друг, а на Ейдриън Картър, заместник-директора на оперативния отдел на ЦРУ. При нормални обстоятелства позвъняването щеше автоматично да бъде прехвърлено в дома на Картър, който се намираше близо до Маклейн. Но обстоятелствата бяха далеч от обичайните и независимо от стряскащия час, Ейдриън стоеше до прозореца на кабинета си и напрегнато очакваше новини за изхода на секретна операция, която се провеждаше в планините на Пакистан.

Освен панорамната гледка към река Потомак, нищо в бърлогата на Картър не подсказваше, че тя принадлежи на един от най-могъщите членове на огромното вашингтонско разузнавателно учреждение. Нито някой би го предположил по семплото облекло и пуританската му външност. Само шепа хора във Вашингтон знаеха, че Ейдриън Картър говори свободно седем езика и разбира поне още седем. Както и факта, че преди да се озове на седмия етаж на Лангли, Картър бе един от най-способните тайни агенти на нацията. Ейдриън бе участвал във всички мащабни секретни операции на Америка през последните трийсет години. Бе се мъчил да поправя последиците от лоши решения, бе събарял неудачни правителства и се бе правил, че не вижда безброй екзекуции и убийства. Моралните категории рядко влизаха в сметките на Картър. Той въплъщаваше оперативния отдел. Не правеше политика, а просто я прокарваше. Как другояче да се обясни, че в рамките на една и съща година бе свършил божията работа в Полша и бе подкрепил дяволския режим в Салвадор? Или обстоятелството, че бе снабдявал с огромно количество долари и ракети „Стингър“ фанатичните мюсюлмански бойци в Афганистан, макар да знаеше, че един ден те ще изсипят огън и смърт над самия него.

В сегашната ситуация дълголетието изглеждаше най-забележителното постижение на Картър. Всезнайковците от Лангли обичаха да се шегуват, че войната срещу тероризма е погубила повече хора от дирекцията на оперативния отдел, отколкото ръководители на Ал Кайда. Но не и Ейдриън. Той бе преживял кървавите чистки и нощите на дългите ножове, дори ужасите на реорганизацията. Тайната на неговата издръжливост се криеше във факта, че се бе оказвал прав в повечето случаи. През лятото на 2001 г. Картър бе предупредил, че Ал Кайда планира мащабен атентат на американска територия. През зимата на 2003 г. той бе изтъкнал, че някои от източниците на информация относно оръжейната програма на Ирак са подозрителни, но директорът му бе наложил решението си. А когато избухна войната в земите на древна Месопотамия, бе написал таен меморандум, прогнозиращ, че Ирак ще стане втори Афганистан — опитно поле за следващото поколение джихадисти, поколение, което в крайна сметка ще бъде по-яростно и непредвидимо от предходното. Ейдриън не претендираше, че има специални умения на анализатор, а само ясна представа за намеренията на врага. Петнайсет години по-рано в една мръсна колиба край Пешавар един мъж с тюрбан и брада му беше казал, че един ден силите на исляма ще унищожат Америка. Картър му бе повярвал.

И тъкмо той — тайният боец, оцеляващият човек, песимистът Картър — в ранната утрин на този злощастен декемврийски петък уморено вдигна телефона до ухото си, очаквайки новини от една далечна страна. Вместо това чу гласа на Габриел, който го предупреди, че се подготвя атентат в Лондон. И Ейдриън му повярва.

Той записа номера на Габриел, после прекъсна връзката и веднага набра оперативния отдел в Националния център за борба с тероризма.

— Колко достоверна е информацията? — попита дежурният офицер.

— За мен е достатъчно достоверна, за да ви се обадя в два часа и трийсет и четири минути през нощта. — Картър се опита да сдържи яда си. — Обадете се незабавно на шефа на сигурността в посолството и му кажете да изолира целия район и да се погрижи за персонала, докато не разузнаем по-добре положението.

Той затвори, преди дежурният да може да зададе още някой глупав въпрос, и остана неподвижен за миг, чувствайки се напълно безпомощен. Да върви по дяволите НЦБТ! — изруга наум. Щеше да вземе нещата в свои ръце. Позвъни в централата на ЦРУ в лондонското посолство и след минута разговаряше лично със заместник-директора на централата Кевин Барнет. Веднага щом го изслуша, Барнет каза с едва овладяна тревога:

— Има група служители в посолството, които всяка сутрин тичат в Хайд Парк.

— Сигурен ли си?

— Обикновено и аз съм с тях.

— Кой друг ходи?

— Шефът на пресслужбата, човекът за свръзка с ФБР, регионалният агент по сигурността…

— Мили боже! — възкликна Ейдриън.

— А също и…

— Кой още?

— Елизабет Холтън.

— Дъщерята на посланика?

— Боя се, че да.

— По кое време излизат?

— Точно в седем и петнайсет.

Картър погледна часовника си. В Лондон беше седем и трийсет и шест.

— Върни ги в посолството, Кевин. Ако се налага, изтичай лично до Хайд Парк и го направи.

Следващият звук, който Ейдриън чу, бе хлопването на телефонната слушалка отсреща. Той затвори, изчака десет секунди и позвъни на Габриел.

— Мисля, че има група дипломати, които в момента тичат в Хайд Парк — каза той. — Колко бързо можеш да стигнеш дотам?

Картър чу още едно щракване от затваряне на телефон.

Бяха влезли в парка през Брук Гейт, тичаха на юг по Броуд Уок до Хайд Парк Корнър, после на запад по Ротън Роу, минаха край Розовата градина и Дел. Елизабет Холтън излезе начело на групата, когато стигнаха до Албърт Мемориъл; след това двамата със специалния агент от службата за дипломатическа сигурност рязко увеличиха темпото, насочвайки се на север по Ланкастър Уок до Бейзуотър Роуд. Джак Хамънд задмина Елизабет и увеличи още повече темпото до Виктория Гейт, после затича по Уест Каридж Драйв до брега на Сърпънтайн. Като минаваха край крайбрежния навес за лодки, нечий мобилен телефон започна да звъни. Беше на Крис Пети — специалния агент от службата за дипломатическа сигурност.

Те изглеждаха като обикновени куфари с колелца. Но не бяха. Страничните стени и колелцата бяха подсилени, за да могат да издържат на тежестта на експлозивите, а бутоните на телескопичните дръжки бяха свързани с детонатори. Куфарите се носеха от четирима мъже, които в момента се приближаваха към четири отделни мишени: станциите на метрото Пикадили Съркъс, Лестър Скуеър, Чаринг Крос и Марбъл Арч. Мъжете не знаеха нищо един за друг, но имаха много общи неща. И четиримата бяха египтяни. И четиримата бяха готови да приемат смъртта така, както неверниците обичаха живота. И четиримата носеха електронни часовници „Сейко“, чиято аларма щеше да иззвъни точно в седем часа и четиридесет минути.

На Габриел му бяха необходими две минути да се облече и да вземе беретата и още минута, за да слезе по стълбите до улицата. Когато пристигна на Бейзуотър Роуд, светна червената светлина на светофара. Без да й обръща внимание, той хукна между колите и влетя в парка. Точно тогава чу подземния грохот от експлозията и усети как земята внезапно потръпна под краката му. Спря за миг, несигурен какво бе това, после се обърна и затича към центъра на парка.

Крис Пети спря и извади телефона от калъфчето, закачено за колана на анцуга му.

— Вие продължавайте напред — извика той. — Минете по обичайния маршрут. Ако мога, ще ви догоня.

Останалата част от групата се отклони от брега на Сърпънтайн и се насочи към групата дървета в северната част на езерото. Крис погледна дисплея на телефона си. Звъняха от кабинета му в посолството. Той натисна зеленото копче и бързо вдигна апарата до ухото си.

— Пети.

Пращене…

— Тук е Крис Пети. Чувате ли ме?

Тишина…

— Мамка му!

Той затвори и хукна след другите. Двайсет секунди по-късно телефонът отново иззвъня. Този път, когато го вдигна до ухото си, връзката беше отлична.

Мъжът в униформа на „Адисън енд Ходж“, който събираше боклуци край алеята, вдигна поглед, когато групата бегачи зави по алеята, водеща от стария полицейски участък до Дървото на реформаторите. Вторият фалшив бус на „Адисън енд Ходж“ беше паркиран в отсрещния край на алеята и друг униформен мъж влачеше гребло по земята. Бяха се подготвяли за този миг повече от година. Тридесет секунди — бе казал планиращият операцията. — Ако трае повече от трийсет секунди, няма да се измъкнете живи от парка. Мъжът бръкна в найлоновия чувал за боклуци, който държеше в ръката си, и напипа нещо метално и студено: автоматичен пистолет „Хеклер и Кох МР7“, зареден с четиридесет бронебойни патрона. Той премести пипнешком превключвателя за режима на стрелба на желаната позиция и бавно преброи до десет.

Случайно или умишлено, Крис Пети не приключи разговора си с посолството и хукна след своите колеги. След като зави към стария полицейски участък, ги видя почти веднага. Бяха преполовили разстоянието до Дървото на реформаторите и приближаваха два зелени буса „Форд Транзит“, паркирани край алеята. Не беше необичайно да се видят работници в парка рано сутрин — Хайд Парк се простираше на площ от 350 акра и се нуждаеше от постоянни грижи и поддръжка, — но тяхната истинска цел се разкри секунди по-късно, когато задните врати на бусовете се отвориха и оттам изскочиха осем въоръжени мъже в черни гащеризони и маскировъчни шапки. Безполезните викове на Пети бяха чути и записани в оперативния център на службата за сигурност, както и гърмежите на автоматичните оръжия, и последвалите писъци. Крис бе улучен десет секунди след първоначалния залп и предсмъртните му стенания бяха уловени от цифровите звукозаписни устройства в центъра. Той успя да каже само една дума, преди да издъхне от раните си, макар че минаха няколко минути, докато поразените му колеги в посолството разберат смисъла й: Градинарите…

Габриел чу първите изстрели още докато бе в откритата част в северния край на парка. Той измъкна беретата си и се втурна между дърветата, после внезапно се закова на пътеката. На петдесет метра от него се разиграваше сцена от кошмарите му: проснати на земята тела, мъже в черни гащеризони, които дърпаха бореща се жена към задната врата на очакващия ги бус. Габриел вдигна пистолета си, но се въздържа да стреля. Наистина ли бе атентат? Дали не бе попаднал на полицейска тренировка или на снимките на филм? Мъжете в черно наистина ли бяха терористи, или бяха актьори? Най-близкото тяло лежеше на трийсетина метра. На земята до него имаше мобилен телефон и деветмилиметров пистолет „ЗигЗауер Р226“. Алон припълзя бързо до проснатия мъж и коленичи до него. Кръвта и дупките от куршуми бяха реални, както и безжизненият поглед в широко отворените очи. Тогава разбра, че не е нито полицейска тренировка, нито заснемане на филм. Беше атентатът, от който се бе страхувал и който се разиграваше пред очите му.

Терористите не го бяха забелязали. Все още на едно коляно, той вдигна беретата с две ръце и се прицели в единия от мъжете в черно, които теглеха жената към буса. Беше на тридесет метра от него — изстрел, който бе произвеждал безброй пъти досега. Натисна спусъка два пъти в бърза последователност, щрак-щрак, точно както бе трениран да го прави. Миг по-късно видя розов проблясък и мъжът падна безжизнен на земята, като играчка, пусната от дете. Габриел премести мерника си леко вдясно и отново стреля. Разлетяха се пръски кръв и мозък. Още един терорист бе мъртъв.

Сега вече последва ответен огън. Габриел се претърколи от пътеката и се прикри зад дънера на едно дърво; градушка от куршуми нацепи кората на трески. Когато стрелбата спря, той се подаде иззад дървото и видя, че терористите са успели да натикат жената в буса. Един от тях затваряше задната врата, а останалите тичаха към втория бус. Габриел се прицели в този, който затваряше вратата, и стреля. Първият куршум уцели мъжа в лявата плешка и го завъртя. Вторият го прониза в гърдите.

Бусовете рязко потеглиха и се насочиха по тревата към Марбъл Арч и натовареното кръстовище в североизточния ъгъл на парка. Алон скочи на крака и хукна след тях, после спря и стреля няколко пъти в задната част на буса, в който знаеше, че има само терористи. Бусовете продължиха към арката. Габриел тича след тях още няколко секунди, след това, давайки си сметка, че вероятно няма да може да скъси разстоянието, се обърна и затича обратно към мястото на атентата.

На напоената с кръв пътека лежаха разпръснати девет трупа. Шестимата американци бяха мъртви, както и двамата терористи, които той бе повалил с изстрел в главата. Този, който преди минута бе насилвал жената да влезе в буса, сега се мъчеше да си поеме въздух, а от разреза за устата в маската му шуртеше кръв. Габриел изрита настрани пистолета от ръката му и дръпна шапката от главата му. Лицето му се стори смътно познато. Внезапно осъзна, че това е Самир ал Масри, египтянинът от Амстердам.

Погледът на арабина започна да блуждае. Алон обаче искаше да узнае нещо от него, преди да умре. Той го повдигна, като го сграбчи за предницата на гащеризона, и му удари силен шамар през лицето.

— Къде я водят, Самир? Кажи ми какво ще правите с момичето!

Очите се фокусираха за миг.

— Откъде знаеш името ми?

— Знам всичко, Самир. Къде отвеждат момичето?

Египтянинът се усмихна насмешливо.

— Щом знаеш всичко, защо ме питаш?

Габриел го удари отново, този път по-силно, и го разтърси толкова яростно, че се уплаши да не му е счупил врата. Това беше без значение. Самир умираше. Алон насочи пистолета си в лицето му и изкрещя:

— Къде я водят? Кажи ми, преди да съм ти пръснал черепа!

Ала арабинът само се усмихна отново, вече не с насмешка, а с блажената усмивка на човек, който е осъществил желанието си да умре. Габриел го бе отвел до вратите на смъртта и щеше да бъде щастлив да го види да преминава през тях. Той допря дулото на пистолета до лицето на терориста и се готвеше да натисне спусъка, когато чу зад гърба си вик:

— Хвърли оръжието и вдигни ръце!

Алон пусна египтянина, остави беретата на напоената с кръв земя и бавно вдигна ръце. Споменът му за случилото се след това беше доста неясен. Спомняше си, че бе проснат на земята и гледаше втренчените в него безжизнени очи на Самир. После някой го халоса с все сила в тила и му се стори, че черепът му се разцепи надве. Почувства остра болка и пред очите му заиграха ярки петна. След това видя жена в тъмносин екип, която убийци с черни маскировъчни шапки отвеждаха в покрита с пепел долина.

Телефонът иззвъня в апартамента на втория етаж в Белия дом в три часа и четиринадесет минути. Още след първото позвъняване президентът вдигна слушалката и бързо я долепи до ухото си. Веднага позна гласа в другия край на линията. Беше неговият съветник по националната сигурност Сайръс Мансфийлд.

— Опасявам се, че е имало друг атентат в Лондон, господин президент.

— Колко тежко е положението?

Мансфийлд отговори на въпроса му колкото се може по-деликатно. Президентът затвори очи и прошепна:

— Мили боже!

— Британците правят всичко по силите си да затворят изходите на Лондон и да им попречат да избягат — добави Сайръс. — Но както може да се очаква, в момента там е ужасен хаос.

— Подгответе залата за извънредни ситуации. Ще сляза след пет минути.

— Разбрано, сър.

Президентът затвори телефона и седна в леглото. Когато включи нощната лампа, съпругата му се размърда и го погледна в лицето. Вече бе виждала това изражение.

— Колко тежко е положението? — попита тя.

— Пак е имало атентат в Лондон. — Той се поколеба. — И Елизабет Холтън е взета за заложница.