Агентът

25. Северна Германия

понеделник, 22:18 ч.

Хората от интендантството я наричаха Обект 22ХВ, но сред старите служители тя бе известна като Замъка Шамрон. Издигаше се на сто метра от затънтен селски път, в края на неравна алея, обградена от голи дървета. Покривът й беше островръх и тази вечер бе покрит с тънък слой сипкав сняг. От леко провисналите жалузи на прозорците липсваха отделни летвички. На касата на входната врата имаше четири дупчици, доказателство за махната преди години мезуза22.

Групата, която пристигна в къщата вечерта, не влезе през тази врата, а през някогашния вход за прислугата откъм задния двор. Те дойдоха с четири автомобила: микробус „Фолксваген“, две еднакви коли „Рено Седан“ и едно доста лъскаво „Ауди А8“, и ако германските власти бяха попитали за целта на тяхното посещение — което те не направиха, — щяха да им отговорят, че е отдавна планирано събиране на стари приятели. Една бегла проверка на къщата щеше да подкрепи това обяснение: в кухнята бе добре заредено с храна и напитки, а в камината горяха дебели цепеници, но един по-внимателен оглед щеше да разкрие, че някогашната трапезария бе подготвена като стая за разпит, а в къщата имаше модерно комуникационно оборудване, което не се намираше по магазините. Такъв оглед можеше също да разкрие, че малката стая в сутерена бе превърната в килия, заета сега от египтянин на напреднала възраст, който бе със завързани очи, окован с белезници и само по бельо. Габриел го наблюдава мълчаливо за минута, после се качи по стълбите до кухненския килер, където стояха Яков и Сара.

— От колко време е там?

— Малко повече от час.

— Някакви проблеми?

Яков поклати отрицателно глава.

— Излязохме спокойно от Амстердам и по време на пътуването той се държа добре.

— Наложи ли се да го упоявате?

— Не.

— А да прилагате физическа сила?

— Може и да съм го плеснал няколко пъти, но не е нещо, което да запомни.

— Някой говорил ли е пред него?

— Само няколко думи на арабски. Ибрахим обаче доста поговори. Той е убеден, че е в ръцете на американците.

Добре — каза си Алон. Точно това искаха да си мисли египтянинът. Той въведе Сара в салона, където Дина и Римона четяха досиетата от „Мечът на Аллах“ пред пукащия огън, после мина през двойната врата в трапезарията. Тя беше празна, с изключение на правоъгълната маса и двата стола с високи облегалки. Стъпил на единия от тях, Мордекай поставяше миниатюрен микрофон на покрития с паяжини полилей.

— Този е резервен. — Той скочи от стола и избърса прашните си ръце в крачолите на панталона. — Основният микрофон е тук долу. — Мордекай потупа плота на масата. — Сложи Ибрахим на този стол. Така микрофонът няма да пропусне нищо от думите му.

— А какво стана със сигурната връзка?

— Тя е горе и е включена. Ще изпращам сигнала на булевард „Цар Саул“, а те ще го препращат в Лангли. Предвид това, което научихме от американците, тази вечер ти си най-търсеният в града.

Мордекай излезе от стаята и затвори вратата зад себе си. Сара огледа празните стени.

— Това място със сигурност има интересна история — подхвърли тя.

— Преди Втората световна война то е било собственост на еврейското семейство Розентал — обясни Габриел. — По време на войната къщата била експроприирана от един есесовски офицер и семейството било депортирано в Аушвиц. Дъщерята оцеляла и си изискала имота, но през петдесетте години се отказала да стои тук и емигрирала в Израел. Не било много приятно да си евреин в Германия през онези години.

— А къщата?

— Не я продала. Когато Шамрон откри, че все още я притежава, убеди я да ни позволи да я използваме. Той винаги намира начин да скъта нещо за черни дни: къщи, паспорти, хора. Използвахме я като безопасна квартира и организационен пункт по време на операцията „Божи гняв“. Двамата с Ели прекарахме тук дълги нощи — някои добри, други не толкова.

Сара седна на стола, който скоро щеше да бъде зает от Ибрахим Фаваз, и сложи ръце на масата.

— Какво ще се случи тук тази нощ? — попита тя.

— Това зависи изцяло от Ибрахим. Ако той ни сътрудничи и ми каже истината, нещата ще минат много гладко. Ако не го направи… — Габриел сви рамене. — Яков е един от най-умелите специалисти по провеждането на разпити в Шабак. Знае как да говори с хора, които не се страхуват от смъртта. Възможно е нещата да загрубеят.

— До каква степен?

— Питаш ме дали ще го измъчваме?

— Точно това питам.

— Целта ми тази нощ е да спечеля съюзник, Сара, а човек не печели съюзници с тояги и юмруци.

— А какво ще стане, ако Фаваз не пожелае да ти стане съюзник?

— Тогава той скоро ще се озове на място, където хората не се свенят да използват изключително жестоки методи, за да изтръгнат информация. Но да се надяваме, че няма да се стигне до това… заради всички нас.

— Не одобряваш ли мъченията?

— Ще ми се да можех да кажа, че не вършат работа, но не е така. Оказаният от опитни професионалисти физически и психически натиск над заловени терористи често довежда до получаването на информация, която спасява живота на много хора. Но какво коства на хората и тайните служби, които се занимават с това? Много, за съжаление. То ни поставя в лагера на египтяните, йорданците, саудитците и всички други арабски тайни полицейски структури, които измъчват противниците си. И в крайна сметка нанася вреда на нашата кауза, защото превръща вярващите във фанатици.

— Осъждаш мъченията, но нямаш угризения относно убийството?

— Нямам угризения ли? — Той бавно поклати глава. — Убийството също си взема своята дан, но се опасявам, че то е единственото ни средство. Трябва да убиваме чудовищата, преди те да убият нас. И не с изпращането на военна сила, както вие, американците, обичате да казвате, защото това носи на терористите нова морална победа. Убийството трябва да става в мрака, когато никой не може да го види. Трябва да ги преследваме безмилостно. Трябва да ги тероризираме. — Пак я погледна. — Добре дошла в нашата война, Сара. Сега вече си истински обитател на нощта.

— Благодарение на теб вече няколко месеца съм такъв обитател.

На вратата се почука. Беше Яков.

— Мисля, че е готов да говори.

— Сигурен ли си?

Яков кимна утвърдително.

— Дай му още десет минути — каза Габриел. — После го доведи при мен.

Те го качиха внимателно по стълбите и го сложиха — все така със завързани очи и оковани зад гърба ръце — на определения стол. Той не протестира, не поиска нищо и не показа никакви признаци на страх. В действителност Ибрахим се стори на Габриел като мъченик, който героично очаква брадвата на палача да се стовари върху него. В мазето беше тъмно, но сега, в осветената стая, той видя, че кожата му е покрита с тъмни петна. Като изчака да изтекат няколко минути, Алон се пресегна през масата и свали превръзката. Египтянинът премигна пред внезапната светлина, после бавно отвори очи и го изгледа злобно.

— Къде съм?

— Изпаднал си в голяма беда.

— Защо ме отвлякохте?

— Никой не те е отвличал. Беше арестуван.

— От кого? По каква причина?

— От американците. А причината и двамата я знаем.

— Ако съм в техните ръце, тогава защо ти си тук?

— Защото аз им казах за теб.

— Значи дотук бяха обещанията ти, че ще ме закриляш.

— Тези обещания се анулираха в момента, в който стана ясно, че си ме излъгал.

— Не съм направил такова нещо.

— Наистина ли?

— Казах ти всичко, което знаех за заговора. Ако ти и твоите британски приятели бяхте действали по-бързо, можехте да го предотвратите. — Египтянинът го изгледа за миг преценяващо. — Зарадвах се, когато прочетох във вестниците за авантюристичното ти минало, господин Алон. Нямах представа, че съм имал вземане-даване с толкова важен човек онази нощ в Амстердам.

Габриел сложи една папка на масата и я плъзна към Ибрахим. Фаваз я гледа дълго време, после отново вдигна очи към него.

— Откъде я взе?

— Ти как мислиш?

Египтянинът се усмихна презрително.

— Американците, евреите и египетската тайна полиция: нечестивата троица. И се чудите защо арабите ви мразят.

— Времето ми с теб е ограничено, Ибрахим. Можеш да го пропилееш, като изнесеш една от твоите лекции, а можеш и да го използваш умно, като ми кажеш всичко, което знаеш, за отвличането на американката.

— Не знам нищо.

— Лъжеш.

— Казвам ти истината!

— Ти си член на „Мечът на Аллах“.

— Не, бях член. Напуснах „Мечът“, когато напуснах Египет.

— Да, спомням си. Дошъл си в Европа за по-добър живот, нали така ми каза? Но това не е вярно, нали? Бил си изпратен в Европа от твоя приятел шейх Таид, за да основеш оперативна група в Амстердам. Джамията „Ал Хиджра“ и Ислямският културен център в Западен Амстердам са фронтове на „Мечът на Аллах“, нали, Ибрахим?

— Ако съм бил активен член на групировката, защо съм работил с вашия шпионин Соломон Роснер? Защо съм му казал за заговора да свалят ваш самолет? Защо те предупредих за Самир ал Масри и неговите приятели от джамията?

— Все основателни въпроси. И имаш точно половин час да ми отговориш задоволително на тях. Тридесет минути, в които да ми кажеш всичко, което знаеш, за операцията по отвличането на Елизабет Холтън. Иначе ще ме помолят да изляза и американците ще ме заместят. Точно сега те са ядосани, Ибрахим. А ти знаеш какво се случва, когато се ядосат. Прибягват до методи, които са в разрез с тяхната природа.

— Вие, израелците, правите далеч по-лоши неща.

Габриел погледна часовника си.

— Губиш време. Но пък може това да целиш. Мислиш, че можеш да издържиш, докато изтече крайният срок. Четири дни са много дълго време, за да издържиш, Ибрахим. Непосилно е. Започвай да говориш. Признай си.

— Няма какво да признавам.

В думите му не прозвуча голяма убеденост. Габриел настоя:

— Кажи ми всичко, което знаеш, Ибрахим, или ще те поемат американците. А ако и те не получат от теб информацията, като използват техните методи, ще те качат на самолет за Египет и ще оставят Египетската служба за сигурност да се заеме с разпита ти. — Той погледна към белезите от изгаряния по ръцете на Фаваз. — Знаеш всичко за методите им, нали, Ибрахим?

— Цигарите бяха най-милото нещо, което направиха с мен. Бъди сигурен, че не ме плаши нищо от това, което ми казваш. Не вярвам, че има каквито и да било американци, както и че някой ще ме изпрати в Египет, за да бъда разпитван. Аз съм гражданин на Нидерландия. Имам права.

Алон се наклони назад със стола си и удари с юмрук два пъти по вратата. Минута по-късно Сара застана до него и безцеремонно изгледа Ибрахим, който засрамено отбягна погледа й и започна да се върти неспокойно на стола си.

— Добър вечер, господин Фаваз. Казвам се Катерин Бланчард и съм служител на ЦРУ. На километър и половина оттук има зареден с гориво самолет, който чака да ви откара до Кайро. Ако имате някакви въпроси, аз ще бъда отвън.

Сара излезе от стаята и затвори вратата. Ибрахим изгледа гневно Габриел.

— Как смееш да позволяваш на тази жена да ме вижда така?

— Следващия път няма да се съмняваш в думите ми.

Египтянинът сведе очи към папката.

— Какво пише тук за мен?

— Пише, че си един от основателите на първата група на „Мечът на Аллах“ в Ел Миня. Пише, че си бил близък сътрудник на шейх Таид Абдул Разак и неговия брат — шейх Абдула. Пише, че си основал терористична група в университета в Ел Миня и си вербувал много студенти за каузата на радикалния ислямизъм. Пише също, че си искал да събориш режима и да го замениш с ислямско управление.

— Виновен по всички точки на обвинението — каза Ибрахим. — По всички, освен по една много важна точка. Наистина имаше подобна група в университета, но тя нямаше нищо общо с тероризма. „Мечът на Аллах“ се обърна към терора едва след убийството на Садат, а не преди това. — Той пак погледна към папката. — Какво още пише?

— Пише, че си бил арестуван в нощта на убийството на Садат.

— И?

— Това е последната информация.

— Изобщо не ме изненадва. Случилото се след моето арестуване не е нещо, което те биха искали да запишат на хартия. — Фаваз вдигна очи от папката. — Искаш ли да знаеш какво се случи с мен онази нощ? Искаш ли да попълня липсващите страници в тази папка, която размахваш пред мен, сякаш е доказателство за вината ми?

— Имаш трийсет минути да ми кажеш истината, Ибрахим. Можеш да ги използваш както ти е угодно.

— Искам да ти разкажа историята, приятелю, историята на един човек, който изгуби всичко заради своите убеждения.

— Слушам те.

— Може ли едно кафе?

— Не.

— Ще свалиш ли поне белезниците ми?

— Не.

— Ръцете ужасно ме болят.

— Съжалявам.

Професор в миналото, той и сега говореше като такъв. Започна своя разказ с историята на едно поколение, което бе възпитано да вярва в секуларните „-изми“: насъризъм, баасизъм23, комунизъм, арабски социализъм, само за да научи през 1967 година, че всички „-изми“ са били единствено маски за прикриване на арабската слабост и упадък.

— Вие бяхте тези, които освободихте стихията — каза Ибрахим. — Палестинците преживяха своята катастрофа през 1948 година. За нас тя беше през 1967-а — шестте юнски дни, които разтърсиха Арабския свят до основи. Насър и неговите секуларисти ни бяха казали, че сме могъщи. После вие, евреите, ни доказахте за часове, че сме нищо. Започнахме да търсим отговори на въпросите, които си задавахме. Нашето търсене ни върна към корените ни. Върна ни към исляма.

— Беше ли в армията през шейсет и седма?

Египтянинът поклати отрицателно глава.

— Вече бях изслужил военната си служба. През шейсет и седма бях в Каирския университет. Няколко седмици след края на войната организирахме там нелегална ислямистка група. Бях един от лидерите й до 1969 година, когато защитих доктората си по икономика. След като се дипломирах, пред мен имаше две възможности: да започна работа в административния апарат на Фараона или да стана преподавател в неговите учебни заведения. Избрах втората възможност и приех преподавателско място в университета в Ел Миня, Среден Египет. Шест месеца по-късно Насър умря.

— И всичко се промени — вметна Габриел.

— Почти за една нощ — съгласи се Ибрахим. — Садат ни окуражи. Даде ни свобода и пари да се организираме. Пуснахме си бради. Основахме младежки организации и благотворителни заведения за подпомагане на бедните. Провеждахме паравоенно обучение в пустинни лагери, изградени от правителството и богатите покровители на Садат. Живеехме според законите на Аллах и искахме те да бъдат закони и на Египет. Садат ни обеща, че ще въведе шериата. Той наруши обещанието си, а след това извърши грях, като подписа мирен договор с дявола — и затова плати с живота си.

— Ти си одобрил убийството му?

— Паднах на колене и благодарих на Бог, че го порази.

— И после започнаха арестите.

— Почти веднага — отговори Фаваз. — Властите се страхуваха, че смъртта на Садат е само първият изстрел на ислямска революция, която ще обхване цялата страна. Те естествено грешаха, но това не ги спря да използват груба сила срещу всеки, когото смятаха за участник в съществуващата или бъдеща конспирация.

— И дойдоха за теб в университета?

Египтянинът поклати отрицателно глава.

— Напуснах университета на здрачаване и се прибрах у дома. Когато пристигнах, там нямаше никой. Попитах съседите дали са виждали жена ми и децата ми. Те ми отговориха, че са били арестувани. Отидох в полицейския участък, но те не бяха там и полицаите ми казаха, че няма протокол за техния арест. След това отидох в централата на Египетската служба за сигурност. — Гласът му секна и той погледна към папката пред него. — Чувал ли си за Моста над джаханнам24, приятелю? Това е мостът, който всички мюсюлмани трябва да преминат, за да стигнат до рая.

— По-тънък от паяжина и по-остър от меч — отговори Габриел. — Праведните го преминават бързо и биват възнаградени, но грешниците не успяват и падат в огнената геена.

Ибрахим вдигна поглед от папката, видимо впечатлен от познанията му за исляма.

— Аз съм един от малцината нещастници, които в действителност са видели Моста над джаханнам — каза той. — Трябваше да го извървя в онази октомврийска нощ на 1981 година и за съжаление изгубих равновесие.

Алон свали белезниците на Ибрахим и му каза да продължи разказа си.

Бил отведен в килия и бит безмилостно в продължение на дванайсет часа. Когато побоят най-сетне свършил, бил довлечен в стаята за разпит и изправен пред висш офицер от службата за сигурност, който му заповядал да разкрие всичко, което знае, за подготвените ислямистки терористични операции в района на Ел Миня. Той отговорил честно на въпроса — нищо не знаел за планирани атентати — и незабавно бил върнат в килията, където го били отново и отново няколко дни. Пак бил отведен пред висшия офицер и отново отрекъл да знае нещо за бъдещи нападения. Този път офицерът го завел в друга килия, където една девойка — гола и в безсъзнание — висяла, завързана за ръцете, на кука на тавана. Тя била бита с пръчки и рязана на ивици с бръснач, а лицето й било обезобразено от отоците и кръвта. Отнело му известно време, докато осъзнае, че това е собствената му дъщеря — Джихан.

— Те я свестиха, като й плиснаха няколко кофи студена вода — продължи Фаваз. — Тя ме погледна и в първия момент също не можа да ме познае. Офицерът я шиба диво с камшик няколко минути, след това другите я свалиха от куката и я изнасилиха пред мен. Дъщеря ми ме гледаше, докато тези зверове я малтретираха. Умоляваше ме да й помогна. „Моля те, татко! — повтаряше тя. — Кажи им каквото искат да знаят“. Но аз не можех да ги спра. Нямах какво да им кажа.

Ибрахим силно затрепери.

— Може ли сега да си получа дрехите?

— Продължавай да говориш.

Той потъна в продължително мълчание. За момент Габриел се притесни, че го е загубил, но накрая, след още едно силно потръпване, Фаваз отново заговори:

— Затвориха ме в съседната килия, така че да чувам виковете на дъщеря ми през цялата дълга нощ. Когато за трети път ме заведоха пред офицера от службата за сигурност, му казах всичко, което успях да измисля, за да облекча страданията на детето си. Дадох му трохи от масата си, но тогава това бе всичко, което можех да му дам. Казах му имената на други членове на „Мечът на Аллах“, адресите на апартаменти, където се бяхме срещали. Дадох му имената на студенти от университета, които смятах, че може да са замесени в радикални действия. Казах му каквото искаше да чуе, макар да знаех, че осъждам невинни приятели и колеги на същите мъки, които бях понесъл. Той изглеждаше доволен от признанието ми. Въпреки това, отново ме биха през нощта. След като свършиха, те ме захвърлиха в една килия и ме оставиха да умра. За първи път не бях сам. Там имаше и друг затворник.

— Позна ли го? — попита Алон.

— Накрая — да.

— Кой беше той?

— Шейх Абдула. Той ми цитираше думите на Пророка: „Осланяй се на Бога. Не се предавай“. Облекчаваше болката от раните ми и се молеше за мен през следващите два дни. Днес съм жив благодарение на него.

— А дъщеря ти?

Ибрахим погледна към часовника на Габриел.

— Колко време ми остава, преди да бъда предаден на американците?

Алон свали часовника си и го мушна в джоба на якето си.

— Може ли да ми върнете дрехите сега?

Габриел се наклони назад със стола си и чукна два пъти на вратата.

26. Норфък, Англия, понеделник, 22:43 ч.

Същата ярка луна, която осветяваше полята в Северна Германия, тази вечер се виждаше в небето и над норфъкския бряг, докато Марсия Кромуел — тридесет и шест годишна неомъжена жена — вървеше по пясъчната пътека към плажа в Уолкот, следвана по петите от своя спрингер шпаньол. В този момент не я занимаваха въпроси за аморалността на мъченията или съдбата на изчезналата американка. Последният й любовник току-що й бе съобщил, че след дълго обмисляне е решил да остане при жена си и децата си. Марсия Кромуел, постоянна жителка на Норфък, бе решила да се справи с болката по същия начин, по който се бе справяла с всички неприятности досега: като направи дълга нощна разходка край Северно море.

В края на пътеката плажът внезапно се ширна пред нея — равен и сякаш безкраен в тъмнината, с носени от вятъра вълни, които оставяха фосфоресциращи дъги от пяна върху твърдия крайбрежен пясък. Обикновено в този момент кучето започваше да се дърпа на каишката си, нетърпеливо да го пусне да тича из плажа, за да тормози чайките и брегобегачите25. Сега обаче седеше бдително в краката й, като напрегнато се взираше в боровата горичка в края на дюните. Марсия свали каишката му и го окуражи да тръгне към водата. Вместо това шпаньолът незабавно се понесе в тръс към дърветата.

Стопанката му се поколеба, преди да тръгне след него. Неотдавна полицията бе открила там лагер на скитници, а и земята в горичката винаги бе осеяна с празни бирени кутии и боклуци. Тя няколко пъти повика Патч, после извади електрическо фенерче от джоба на палтото си и тръгна да го търси. Забеляза го миг по-късно да побутва с лапи нещо в основата на едно дърво. Марсия Кромуел отиде да провери и след трийсет секунди запищя.

Откриването на труп на плажа в Уолкот веднага задейства главната следствена бригада на норфъкската полиция. Тя бе основана през септември 2004 г., за да разследва тежки престъпления — като умишлени и непредумишлени убийства и изнасилвания. Всеки екип се състоеше от старши следовател и заместника му, криминалист, който проучваше веществените доказателства, и следовател, който разпитваше свидетелите и заподозрените. Трийсет минути след като се получи обаждането от къщата в покрайнините на Лесингам, и четиримата бяха на местопрестъплението. Само двама от тях — старши следователят и криминалистът по веществените доказателства — влязоха в горичката в края на дюните. Обули върху обувките си жълти полиетиленови калцуни, за да не повредят уликите, те огледаха трупа под светлината на фенерче.

— От колко време е тук? — попита старши следователят.

— Между четиридесет и осем и седемдесет и два часа.

— Предполагаема причина за смъртта?

— Огнестрелна рана в тила. Прилича на екзекуция, но тук има нещо интересно.

Криминологът освети с миниатюрно фенерче долната част на десния крак на трупа.

— Дървена шина?

— И то доста добре направена. Но виж раната. Съдебният лекар ще направи окончателно заключение, но бих се обзаложил, че е причинена от куршум.

— Какъв калибър?

— Прилича на деветмилиметров, но това не е най-интересната част. Раната е няколко дни по-стара от тази на главата и жената, която я е лекувала, е знаела точно какво прави.

— Жената?

— Елизабет Холтън е хирург от спешното отделение в Денвър, Колорадо. Може и да греша, но смятам, че този труп е на един от терористите от Хайд Парк. Не ни ли казаха от „Кобра“ и от Министерството на вътрешните работи да внимаваме за огнестрелни рани?

— Да, казаха ни — отвърна старши следователят.

— Раната и околната тъкан показват признаци на тежка инфекция. Бих казал, че нашият човек е ранен от онзи израелски симпатяга по време на отвличането. Другарите му са се опитали да го спасят, но очевидно накрая са се отказали и са го освободили от мъките с един изстрел в тила. Вероятно ужасно е страдал. Предполагам, че в крайна сметка в света съществува някаква справедливост.

Старши следователят клекна до трупа и разгледа долната част на крака, после започна да претърсва тялото за някакви улики. Джобовете на палтото бяха празни, както и страничните джобове на панталона, но в десния заден джоб откри малко, сгънато на четири листче, което се бе сплескало от неколкодневния натиск. Той го разгъна внимателно и го прочете под лъча на фенерчето.

— Изготви ми списък с материали, които са необходими за лечение на огнестрелна рана — неща, които могат да бъдат купени свободно от обикновена аптека. И огради с кордон голям периметър около това място. Ако теорията ти за този тип е вярна, тук скоро ще нахлуят няколкостотин души от службата за борба с тероризма, МИ5, ФБР и ЦРУ.

— Слушам.

Старши следователят се обърна и забързано излезе от горичката. След две минути вече седеше зад волана на колата си и говореше с дежурния офицер в оперативно-комуникационния център.

— Трупът може да ни отведе до отвлечената американка — каза той. — Свържи се незабавно с началника на полицията и го информирай за това.

— Нещо друго, сър?

— Открих в джоба му билет за ферибота от Портсмът до Хавър. Ако този човек наистина е един от терористите, това може да означава, че сега американското момиче е във Франция.

От този момент нататък събитията се развиха със забележителна точност и бързина. От оперативно-комуникационния център откриха веднага началника на норфъкската полиция, който вечеряше с приятели и семейството си в Норич, и му съобщиха за откритието. Той стана от масата и дискретно предаде информацията на своите началници в Министерството на вътрешните работи, които на свой ред информираха „Кобра“ и френската национална полиция. Петнайсет минути след първоначалното обаждане на старши следователя от плажа новината за разкритията стигна до американския екип на Гроувнър Скуеър. От посолството бе изпратена шифрована телеграма до всички федерални агенции, включени в издирването на Елизабет Холтън, в това число и ЦРУ.

В осемнадесет часа и осемнайсет минути източно време нейно копие стигна до Ейдриън Картър, който в този момент седеше на обичайния си стол в оперативния център на ЦРУ и наблюдаваше супернезаконния таен разпит, който се провеждаше в една изоставена провинциална къща в полята на Северна Германия. Той бързо прочете бележката и за първи път от седмица насам почувства мимолетна надежда. После сложи настрана телеграмата и се загледа в монитора. От пет минути нямаше картина. Изглежда, Габриел бе направил почивка за вечеря.

27. Северна Германия

вторник, 00:36 ч.

Донесоха дрехите му, после и храна: ориз и боб, твърдо сварени яйца и сирене, арабски питки и подсладен чай. Той изяде една хапка, след това побутна чинията към Габриел. Отначало Алон отказа, но Ибрахим настоя и така двамата седяха известно време — пленник и разпитващ, — поделяйки мълчаливо простичките ястия.

— Ние, мюсюлманите, имаме традиция, наречена Еид — каза Фаваз. — Ако трябва да заколим овца, даваме й да се нахрани за последен път. — Той вдигна очи от чинията и погледна Габриел. — Това ли правиш сега, приятелю? Даваш на жертвения агнец да вкуси за последен път от живота?

— Колко време те държаха? — попита Алон.

— Шест месеца — отговори Ибрахим. — Освобождаването ми бе също толкова безцеремонно и недостойно, както арестът и хвърлянето ми в затвора. Изведоха ме в дрипи на улицата и ми наредиха да си вървя вкъщи. Когато влязох у дома, жена ми изпищя. Помисли ме за крадец. Не ме позна.

— Предполагам, че дъщеря ти не е била там, като си се върнал.

Ибрахим отчупи парче от питката и мълчаливо взе да побутва ориза с него.

— Тя умря онази нощ в стаята за мъчения в Ел Миня. Беше пребита до смърт от служителите на тайната полиция на Мубарак. Заровиха тялото й в незнаен гроб някъде в пустинята и не ми разрешиха да го видя. За тях това беше друга форма на мъчение.

Той отпи от чая си, гледайки отнесено в празното пространство.

— Съпругата ми ме обвини за смъртта на Джихан. Беше права, разбира се. Ако не се бях присъединил към „Мечът на Аллах“, никога нямаше да я арестуват. В продължение на много дни жена ми дори не ме поглеждаше. След седмица бях уведомен от университета, че не се нуждаят повече от услугите ми. Бях съсипан. Изгубих всичко: работата си, дъщеря си, достойнството си.

— И реши да напуснеш Египет?

— Нямах избор. Да остана би означавало да живея нелегално. Исках да прекратя връзките си с „Мечът на Аллах“. Не исках да участвам в движението. Исках нов живот на място, където хората не убиват малки момичета в стаи за изтезание.

— А защо избра Амстердам?

— Семейството на жена ми живееше в Ауд Вест. Те ни казаха, че мюсюлманската общност в Нидерландия се разраства и че повечето нидерландци са сърдечни и толерантни. Кандидатствах за виза в нидерландското посолство и те веднага ми дадоха.

— Предполагам, че си пропуснал да ги уведомиш за връзката ти с „Мечът на Аллах“.

— Може и да съм забравил този факт.

— А останалата част от историята, която ми разказа онази нощ в Амстердам?

— Беше напълно вярна. Строих пътища, после ги метях. Изработвах мебели. — Той вдигна осакатената си ръка. — Дори и след като загубих пръстите си.

— И не си поддържал контакт с членове на групировката?

— Повечето от онези, които избягаха от Египет, се установиха в Америка или в Лондон. От време на време вятърът довяваше някого от тях в Амстердам.

— И когато това станеше?

— Естествено опитаха се да ме въвлекат отново в битката. Заявих им, че вече не се интересувам от ислямистката политика. Казах им, че искам да живея според собствените си разбирания и да оставя въпросите за управлението и държавата на други.

— И от „Мечът на Аллах“ приеха твоето желание?

— В крайна сметка, да — отговори Фаваз. — Но синът ми не беше толкова сговорчив.

— Точно заради сина ти сме тук тази вечер.

Ибрахим кимна утвърдително.

— Синът ти, който е наполовина египтянин, наполовина палестинец — опасна смесица.

— Много опасна.

— Кажи ми името му.

— Ишак — отвърна Фаваз. — Синът ми се казва Ишак.

— Всичко започна с безобидни въпроси — от тези, които един любопитен юноша може да зададе на баща си. Защо сме напуснали дома си в Египет, за да дойдем в Европа? Защо, след като някога съм бил професор в университета, сега мета улиците? Защо живеем в страната на чужденци, а не в ислямската си родина? Дълги години го лъжех. Но когато стана на петнайсет, му казах истината.

— Каза му, че си бил член на „Мечът на Аллах“?

— Да.

— Каза му за арестуването ти и за мъченията? И за смъртта на Джихан?

Ибрахим кимна утвърдително.

— Надявах се, че като му кажа истината, ще угася всички живи джихадски въглени, които може би тлееха у него. Но историята ми имаше точно обратния ефект. Ишак взе повече да се интересува от ислямската политика. Започна да мрази. Мразеше египетския режим и американците, които го поддържат.

— И искаше отмъщение.

— Това е нещо, което вие и американците като че ли никога няма да разберете напълно — каза Фаваз. — Когато ни нанесат обида, ние трябва да потърсим отмъщение. Това е част от нашата култура… то е в кръвта ни. Всеки път, когато убиете или изтезавате някого от нас, вие си създавате цяла фамилия врагове, които са морално задължени да въздадат възмездие.

Габриел познаваше този феномен по-добре от мнозина други. Той си гребна малко ориз с парче питка и каза на Ибрахим да продължи.

— Ишак започна да се изолира от другите — поде египтянинът. — Вече не дружеше с местни момчета и взе да нарича нидерландските момичета „свалячки“ и „курви“. Носеше куфи и галабия. Слушаше само арабска музика и спря да пие бира. Като стана на осемнайсет, бе арестуван, задето е нападнал един хомосексуалист пред бар на Лейдсеплейн. Обвиненията бяха свалени, след като отидох при пострадалия и му предложих обезщетение.

— Той следва ли?

Ибрахим кимна утвърдително.

— Когато навърши деветнайсет, бе приет във Факултета по информатика и компютърни науки в университета „Еразъм“ в Ротердам. Надявах се, че заетостта с учението ще поохлади ислямисткия му плам, но щом се установи в Ротердам, възгледите му станаха още по-крайни. Запозна се с група момчета, запалени привърженици на джихад. Постоянно пътуваше, за да участва в различни походи и митинги. Пусна си брада. Сякаш собствената ми младост отново се изправяше пред мен. — Фаваз се храни мълчаливо известно време. — Бях дошъл в Европа, за да избягам от ислямската политика. Исках нов живот за мен и сина ми. Но в средата на деветдесетте години радикалните ислямисти бяха дошли на Запад. И в много отношения тяхната политика беше по-радикална и по-отровна от исляма в Ориента. Тя бе покварена от саудитските пари и имами. Възгледите й бяха уахабитски и салафистки. Беше отровна и проповядваща насилие.

— Тогава синът ти замеси ли се в терористични действия?

Ибрахим поклати отрицателно глава.

— Той беше твърде объркан, за да се обвърже с която и да е групировка или идея. Не беше сигурен дали е египтянин, или е палестинец. Един ден бе с приятелите си от „Хамас“, на другия възхваляваше муджахидините в Афганистан.

— И какво се случи?

— Осама бен Ладен изпрати самолети да се разбият в сгради в Ню Йорк и Вашингтон — отговори Фаваз. — И всичко се промени.

Габриел още не бе готов да му разкрие измамата за чакащия американски самолет, ето защо повика Сара с два здрави удара с юмрук по вратата и й прошепна на ухото няколко едва различими думи относно отлагането на заминаването с няколко минути. После се обърна към Ибрахим:

— Разказваше ми за 11 септември. Моля те, продължавай.

— Беше като земетресение, разлом в хода на историята, не само за Запада, но и за нас.

— За мюсюлманите?

— Ислямистите — поправи той Алон. — Американците си направиха погрешни изводи след 11 септември. Те видяха танцуващи мюсюлмани по улиците в целия Арабски свят и в Европа, затова предположиха, че всички мюсюлмани и ислямисти подкрепят Осама. Сложиха ни всичките под един знаменател с Бен Ладен и Зауахири. Не си дадоха сметка, че за човек като мен, тоест умерен ислямист, атентатите на 11 септември бяха също толкова безсъвестни и варварски, както за целия цивилизован свят. Ние, умерените ислямисти, смятаме, че Осама и Ал Кайда направиха ужасна тактическа грешка, като нападнаха Съединените щати и започнаха битка, която вероятно не могат да спечелят. Ние мислим, че Осама е ислямски шарлатанин, който нанесе повече вреда на каузата на исляма, отколкото всички изменнически светски режими, взети заедно. Освен това смятаме, че убийството на хиляди невинни хора не е ислямски акт, защото нарушава ислямските закони и традиции. Деветнайсетимата терористи са били поканени като гости в Америка и са били морално задължени да се държат като такива. Вместо това, те проляха кръвта на своите домакини. Независимо какво мислите за нас и нашата религия, ние сме гостоприемни хора. Не убиваме гостите си.

Той отново бутна чинията си към Габриел. Алон си взе половин варено яйце и парче сирене.

— Предполагам, че Ишак не вижда нещата по този начин.

— Да, така е — съгласи се Ибрахим. — Единайсети септември го тласна към ръба на пропастта.

— А какво го тласна отвъд ръба?

— Ирак.

— Къде го вербуваха?

— По онова време живееше в Амстердам с жена си — египтянка на име Ханифа — и сина им Ахмед. Дни след американското нахлуване той отиде в Египет, където установи контакт с „Мечът на Аллах“. Те му осигуриха началното обучение в тайните школи и лагери в пустинята, после му помогнаха да замине за Ирак, където се обучаваше и прилагаше на практика наученото заедно с бойците на Ал Кайда в Месопотамия. След шест месеца напусна Ирак и се върна в Амстердам. Поддържаше близки отношения със Самир ал Масри. Месец по-късно се премести със семейството си в Копенхаген, където започна работа в така наречения Датски съвет по ислямските въпроси. Опасявам се, че този съвет не е нищо друго, освен прикритие за джихадска дейност.

— Синът ти е организирал втора група от Копенхаген?

— Така изглежда.

— И когато Самир и неговата група изчезнаха от Амстердам няколко дни преди атентата, ти реши да се свържеш с мен. Даде ми само толкова информация, колкото се надяваше, че ще е достатъчна за провала на операцията, така че синът ти да не бъде заловен по време на нея.

Фаваз стоически кимна.

— Ти ме излъга — каза Габриел. — Измами ме, за да спасиш живота на сина си.

— Всеки добър баща щеше да направи същото.

— Не, Ибрахим, не и когато е изложен на опасност животът на невинни хора. Над триста души загинаха заради теб и сина ти. Ако ми беше казал истината, цялата истина, можехме заедно да спрем атентата. Вместо това, ти ми подхвърли трохи, същите трохи, които си дал на офицера от Египетската служба за сигурност преди двайсет и пет години, когато си се опитал да спасиш живота на дъщеря си.

— А ако ти бях казал повече онази нощ? Къде щях да свърша? Американците щяха да допуснат, че съм терорист. Щяха да ме качат на самолет и да ме откарат в Египет, за да бъда отново изтезаван.

— Знаеше ли, че целта е Лондон? Знаеше ли, че планират да отвлекат Елизабет Холтън, за да я заменят с твоя приятел шейх Абдула?

— Не знаех нищо за плановете им. Момчетата са изключително добре обучени. Някой опитен специалист дърпа конците.

— Да, така е — каза колебливо Габриел. — Може би този някой си ти, Ибрахим. Може би ти си мозъкът на цялата операция. Може би теб наричат Сфинкса.

— Склонността да се вярва в необикновени неща е присъща на арабите, господин Алон, а не на ционистите. Колкото повече време губите за преследването на идеи, глупави като тази, толкова по-малко време имаме да открием дъщерята на посланика и да я върнем жива в дома й.

Габриел се впечатли от една дума в отговора на Фаваз: имаме.

— И как ще направим това?

— Смятам, че Ишак е един от терористите, които държат американката като заложник.

Алон се наведе напред.

— Защо мислиш така?

— Ишак е напуснал Копенхаген преди две седмици. Казал на Ханифа, че отива в Близкия изток във връзка с някакво проучване за Съвета по ислямските въпроси. За да поддържа тази измислица, всяка вечер се обажда по телефона на Ахмед, преди да си легне.

— Откъде знаеш?

— Ханифа ми каза.

— Ти самият говори ли с него?

— Оставях му съобщения, но той така и не ми се обади.

Габриел сложи бележник и химикалка на масата и ги плъзна към Ибрахим.

— Трябва ми адресът на апартамента в Копенхаген. Телефонният номер също.

— Ханифа и Ахмед нямат нищо общо с това.

— Тогава няма от какво да се страхуват.

— Моля те да ми обещаеш, че няма да им се случи нищо лошо.

— В това положение не можеш да ме молиш за нищо.

— Обещайте ми, господин Алон. Обещайте ми, че няма да ги нараните.

Габриел кимна веднъж. Фаваз написа исканата информация, после бутна бележника към него и изрецитира трети стих от двайсет и втора глава от книгата Битие:

— „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си, взе със себе си двама от своите слуги и сина си Исаака; нацепи дърва за всесъжението и стана, та отиде на мястото, за което Бог му говори“.

— Познаваш еврейската Библия — каза Алон, — но той вече не ти е син, Ибрахим. Заразен е от вируса на джихад. Той е чудовище.

— Може би, но винаги ще бъде мой син. — Египтянинът сведе очи към бележника. — Ако си спомням добре, евреите вярват, че след като издържал божието изпитание, Авраам отишъл във Вирсавия26. Но какво ще стане с мен? Ще бъда ли откаран в Египет за още разпити, или ще остана тук? — Той огледа стаята. — Където и да е това тук.

— Предполагам, че това зависи от американците.

Презрението в очите на Фаваз показа ясно какво мисли за тях.

— Предлагам да не ги замесваме — каза той. — Ще бъде по-добре за теб и за мен да прекосим сами Моста над джаханнам. Каквото и да решиш, направи го бързо. Дъщерята на посланика е в ръцете на млад мъж, чиято сестра беше убита от машите на Фараона. Ако му е заповядано да я убие, той няма да се поколебае.

28. Париж

вторник, 9:25 ч.

Интервюиращият от Франс 2 разгръщаше листовете с бележките си — знак, че времето изтича. Професорът по ислямистика от Американския университет в Кайро Юсуф Рамадан, който от четиридесет и осем часа се намираше във френската телевизия, разбра, че трябва да побърза със заключението си.

— … затова мисля, че най-голямата опасност от тази криза е да се разпространяват лъжи не тук, в Европа, а в Египет — заяви той на безупречен френски. — Според мен службата за сигурност на египетския режим реагира доста сурово и ако това й поведение продължи, твърде вероятно е да предизвика ответна реакция, която може да застраши стабилността на самия режим.

Заинтригуван от коментара на своя гост, интервюиращият пренебрегна инструкциите на програмния директор да приключва.

— Обвинявате египетското правителство, че прилага изтезания ли, професор Рамадан?

— Методите на египетската полиция и службата за сигурност са добре известни — отговори Юсуф. — Бъдете сигурен, че те използват мъчения и други неприемливи методи, за да помогнат на американците да намерят дъщерята на посланика.

— Както винаги, провокирате размисли, професор Рамадан. Надявам се, че ще ни гостувате отново, за да ни помогнете да анализираме тези събития.

— За мен ще е удоволствие — отговори Юсуф, като топло се усмихна пред камерата.

Водещият уведоми зрителите, че Франс 2 ще продължи да отразява кризата след прекъсването за реклами, после подаде ръка на Рамадан и му благодари от свое име, задето се е съгласил да участва в предаването. Юсуф стана от стола си и бе изведен от студиото от една млада асистентка на режисьора. Пет минути по-късно той се качи в ситроена, който го чакаше отвън на кея „Анри дьо Франс“. Погледна часовника си. Беше девет часът и двайсет и пет минути. Мъжете и жените във Франс 2 не подозираха какви изненади ги очакваха същата сутрин.

В същия момент един черен „Мерцедес-Бенц S600“ спря бавно до тротоара пред терминала за пристигащи на летище Клотен в Цюрих. Мъжът, който излезе от задната врата, донякъде напомняше колата — с тясна глава и доста широк в областта на корема, за по-голяма устойчивост. Носеше италиански костюм, кашмирено палто и скъп на вид голям кожен куфар. Пред входа бе застанал швейцарски полицай с автомат на гърдите. Добре облеченият мъж му кимна учтиво, минавайки край него, и влезе в терминала.

Той спря за момент и се загледа в таблото с разписанието на заминаващите самолети. Билетът във вътрешния джоб на сакото му беше за тазсутрешния полет на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“. Беше го купил въпреки факта, че нямаше валидна виза. Това беше без значение: той нямаше намерение да ходи в Америка, нито да се качва на борда на самолета. Мъжът беше шахид, мъченик, и пътуването, което се канеше да предприеме, нямаше нищо общо с летенето.

След като установи кои са гишетата за регистриране за полета, шахидът тръгна през бляскавия модерен терминал, като дърпаше куфара след себе си. Този куфар бе претърпял някои видоизменения, за да отговаря на специфичните потребности. Стените и колелцата му бяха подсилени, за да издържат на по-голям товар, а бутонът на телескопичната му дръжка бе трансформиран в детонатор. „Петкилограмов тротилов еквивалент“, беше казал инженерът. Едно леко натискане — само това бе необходимо за началото на пътуването му.

На няколко метра от зоната за чекиране на „Юнайтед Еърлайнс“ стоеше цивилен охранител и проверяваше билетите и паспортите. Зад него чакаха на опашка няколко дузини пътници, най-вече американци. Тъй като нямаше виза, шахидът не можеше да се приближи до жертвите си отвъд периметъра на охранителя. Въпреки това, те щяха да изгубят живота си. Заедно с петдесетте килограма експлозив, куфарът съдържаше хиляди лагерни сачми и пирони. Стоящите на опашка неверници скоро щяха да бъдат превърнати в кървави парчета плът. „Ще бъде хубава гледка“ — помисли си той. Само се надяваше след смъртта му душата му да се задържи малко над терминала, за да може да я види.

Охранителят приключи с прегледа на пътните документи на една американка, придружена от две малки деца, и махна на шахида да се приближи. Той направи, както му бе наредено, и подаде на мъжа билета и паспорта си.

— Египтянин? — попита охранителят с едва прикрито подозрение.

— Точно така.

— Имате ли виза за пътуване до Съединените щати?

— Казаха, че не ми е нужна виза.

— Кой ви го каза?

— Аллах — отговори арабинът.

Охранителят посегна към радиостанцията си.

Шахидът сложи палеца си върху детонатора. Петкилограмов тротилов еквивалент. Раят…

Макар и да не знаеше, шахидът, който се взриви на летище Клотен, не беше сам. Същата сутрин още двама атентатори самоубийци бяха изпратени на европейски летища: единият в мадридското Барахас, а другият във виенското Швехат — и всички бяха инструктирани да натиснат детонаторите си по едно и също време. Мъченикът в Мадрид закъсня с една минута, но другарят му във Виена взриви бомбата си точно в 9:35 часа централноевропейско време. По-късно разследващите детективи в Австрия щяха да установят, че по причини, известни само на него, мъченикът се бе отбил в едно кафене на летището и бе изпил последното си виенско кафе, преди да се изстреля към рая.

Юсуф Рамадан разбра за бомбените атентати в 9:38 часа, докато стоеше заклещен в сутрешния трафик по булеварда край Сена. Новината му съобщи не Абу Муса, а асистентката на режисьора от Франс 2, която малко преди това го бе извела от сградата. Изглежда, телевизионният канал планираше да отрази пространно атентатите и се питаха дали професор Рамадан би прекарал деня като платен консултант и коментатор. Той веднага се съгласи, без да си направи труда да попита за хонорара, и след десет минути отново се настани на стола си в студиото.

29. Копенхаген

вторник, 15:03 ч.

Решиха, че се налага да направят спешна среща, и се спряха на хотел „Хилтън“ в Копенхаген като най-подходящ за случая. Ейдриън Картър пристигна първи и вече седеше в бара във фоайето, когато влязоха Габриел и Сара. Той им посочи с поглед асансьора и след минута тримата се бяха събрали пред телевизора в апартамента „Джуниър Екзекютив“ на Картър. Ейдриън усили максимално звука, макар че стаята бе проверена от агенти на ЦРУ. Той беше традиционалист по отношение на професионалните умения и също като Габриел гледаше на електронните устройства като на необходимо, но злощастно покваряване на благородното изкуство.

— Цюрих, Мадрид, Виена — три летищни атентата, еднакви по замисъл и отлично съгласувани. — Загледан в апокалиптичната картина, Картър бавно поклати глава. — Сто двадесет и девет души загинали и петстотин ранени. Европейската система за въздушен транспорт е съсипана.

— А какво казват европейските политици? — попита Алон.

— Публично всички се изказват с правилните термини: „съкрушителен, варварски, скандален акт“. В лични разговори ни умоляват да сключим сделка с дявола. Искат да сложим край на това, преди да се е проляла още кръв на тяхна територия. Дори нашите близки приятели от Даунинг Стрийт започнаха да се чудят дали не трябва да намерим някакъв начин да преговаряме, за да излезем от това положение. Сфинкса — който и да е той — е масов убиец и безмилостно копеле, но безпогрешно е избрал момента.

— Някаква вероятност президентът да се огъне?

— Не и след това. Всъщност той е по-убеден от всякога, че случаят трябва да приключи без договаряне. Това означава, че нямаме друг избор, освен да открием Елизабет Холтън преди изтичането на крайния срок. — Погледът на Картър се премести от екрана върху Габриел. — И както стоят нещата в момента, твоят Джо се оказва нашата най-добра и единствена възможност.

— Той не е моят Джо, Ейдриън.

— Вече е, поне що се отнася до официален Вашингтон. — Картър намали звука с един-два децибела. — Снощи предизвика истинска буря във Вашингтон, Габриел. Твоят разпит на Ибрахим Фаваз бе прослушан в Лангли, в сградата „Дж. Едгар Хувър“ и Националния съвет по сигурността.

— Какви бяха отзивите?

— Смесени — отговори Картър. — Мненията се разделиха на две: едните смятат, че Ибрахим е бил честен, другите — че те премята за втори път. Опасяват се, че може би прекалено бързо си се обвързал с него и си се държал прекалено внимателно.

— Какво има предвид експертното мнение?

— Втори разпит — отвърна Ейдриън.

— Кой ще го води?

— Хора от Управлението с християнски имена вместо израелски убиец.

— Казваш ми, че съм отстранен?

— Точно това ти казвам.

— Не трябваше да биеш целия път до Копенхаген, за да ме отстраниш, Ейдриън. Щеше да е достатъчно едно обаждане по сигурната линия.

— Смятах, че ти го дължа. В крайна сметка аз те въвлякох в това.

— Колко порядъчно от твоя страна. Но аз искам да знам едно нещо, Ейдриън. Кажи ми какво точно смятат да изкопчат агентите от вашето Управление?

— Като начало, пълни откровени отговори. Експертите смятат, че досега те са били твърде неверни и уклончиви.

— О, така ли? Сами ли стигнаха до това заключение или с помощта на компютрите?

— Всъщност беше комбинация от двете.

— Колко по-откровен искате да бъде Ибрахим? Той се съгласи да ни помогне да намерим Елизабет Холтън и ни даде телефонния номер в Копенхаген, на който синът му звъни всяка вечер.

— Не, той ни даде номер, на който твърди, че синът му се обажда.

— И тази вечер ще открием дали ни е казал истината.

— Висшестоящите не искат да чакат толкова дълго. Искат Фаваз да бъде прикован с вериги за стената сега.

— И къде смятат да проведат този разпит?

— Чудеха се дали не могат да наемат вашата къща в Германия.

— Няма да стане.

— Опасявах се, че ще кажеш това. В такъв случай имаме две други възможности. Може да го заведем в една от нашите квартири в Източна Европа или да го качим на самолета за Египет.

Габриел бавно поклати глава.

— Ибрахим няма да ходи в Източна Европа, Ейдриън, нито ще се връща в Кайро. Никой няма да го подлага на мъчението „водна дъска“27, нито ще го оковава с вериги за стената.

— Сега пък ти се държиш безразсъдно. — Картър погледна към Сара, сякаш тя можеше да го вразуми. — Къде точно се намира в момента Фаваз?

Алон не отговори. Когато Ейдриън повтори въпроса си, в гласа му прозвуча острота, която Габриел никога преди не беше долавял.

— В Амстердам — отговори той. — В апартамента си на площад „Аугуст Алебеплейн“.

— Защо, за бога, си го върнал?

— Нямахме друг избор — каза Алон. — Ако Ибрахим бе изчезнал от лицето на земята, съпругата му щеше да се обади на нидерландската полиция и двамата щяхме да се изправим пред огромен скандал в Нидерландия.

— В момента избягването на скандал в тази страна не е сред нашите приоритети — заяви Картър. — Искаме го и го искаме сега. Предполагам, че е под наблюдение.

— Не, Ейдриън, не се сетих за това.

— Опитай се да сдържаш фаталистичното си израелско чувство за хумор.

— Разбира се, че е под наблюдение.

— Тогава, предполагам, не би имал проблем да го предадеш в наши ръце.

— Никакъв проблем — отвърна Алон. — Но вие няма да го получите.

— Бъди разумен, Габриел.

— Аз съм единственият, който е разумен, Ейдриън. И ако главорезите ти се приближат до него, ще им се случи нещо лошо.

Картър тежко въздъхна.

— Изглежда, стигнахме до задънена улица.

— Да, така е.

— Предполагам, че имаш алтернативен план. И предполагам, че нямам друг избор, освен да го чуя.

— Съветът ми към теб е да бъдеш търпелив, Ейдриън.

— Тя ще умре в шест часа в петък вечер. Нямаме време да бъдем търпеливи.

— Дадох ви адреса на мястото и телефонния номер, на който един от похитителите на Елизабет се обажда редовно. В арсенала си имаш Националната агенция за сигурност — най-голямата и най-модерно оборудваната разузнавателна служба на нашата планета, служба, която е в състояние да прихване всеки факс, телефонен разговор и интернет комуникация в света във всяка секунда на деня. Дай телефонния номер на Ишак в Копенхаген на Националната агенция за сигурност и им кажи, когато той позвъни тази вечер, да впрегнат всичките си ресурси, за да отговорят само на един въпрос: Къде е той?

Картър се изправи и се запъти към минибара. Избра си безалкохолна напитка, но след като погледна ценоразписа, промени решението си.

— За да се свърши добре тази работа, трябва да се сложи „бръмбар“ на телефона в апартамента и екип, който да наблюдава непрекъснато съпругата и сина на Ишак.

— А какво смяташ, че сме правили през целия ден, Ейдриън? Гледали сме филми в хотелската си стая? — Габриел погледна към Сара. — Ти си агентът за свръзка, Сара. Моля те, докладвай на шефа си за нашата днешна дейност.

— Ханифа и Ахмед Фаваз живеят в квартал на Копенхаген, наречен Ньоребро — започна младата жена. — Апартаментът им се намира в комплекс от сгради, строени в началото на века, почти град в града. Във всяко жилище може да се влезе през главния вход или през задната врата. Късно тази сутрин, когато Ханифа изведе Ахмед на разходка и пазаруване, ние се промъкнахме през задната врата и поставихме… — Погледна към Алон. — Как се наричаше устройството, което сложихме на телефона?

— „Стъкълце“ — отговори Габриел. — То осигурява покритие на стаята, както и на всички разговори, водени по телефона.

— Боже! — изпъшка тихо Картър. — Моля те, кажи ми, че не си въвлякъл мой агент във влизане с взлом посред бял ден в Копенхаген.

— Тя е добре обучена, Ейдриън. Трябва да се гордееш с нея.

— Сложихме подслушвателно устройство и на телефона в Съвета по ислямските въпроси — продължи Сара. — Разпределителната кутия е в една алея зад сградата. Това беше лесно.

— Предполагам, че те са и под визуално наблюдение.

Алон се намръщи, сякаш намираше въпроса на Ейдриън за — меко казано — обиден. Картър сведе очи към картините на хаоса, показвани по телевизията.

— Изпратиха ме тук да те отстраня, а сега се оказвам доброволец за самоубийствена мисия. — Той изключи телевизора и погледна към Габриел. — Добре… ти спечели. Всъщност ние още снощи дадохме телефонния номер на Националната агенция за сигурност. Ако приемем, че Ишак се обади от мобилен телефон, те казват, че ще им отнеме около час да определят приблизителното му местоположение. Когато това стане, ще уведомим съответните местни власти и ще започнем издирването.

— Тези местни власти трябва да са наясно, че момичето ще бъде убито, ако се опитат да го спасят.

— Ще изпратим недвусмислено съобщение. — Картър се намръщи. — Сега ти и екипът ти отговаряте за физическото наблюдение на съпругата и сина в Копенхаген. Заминавам за Лондон, за да обясня защо не се подчиних на пряката заповед да прекратя участието ти в тази операция. Съдбата на Елизабет Холтън, както и моята кариера, са в твоите ръце, Габриел. Направи всичко възможно да не ни изоставиш.

30. Затворът „Тора“, Египет

вторник, 16:19 ч.

„Скорпион — адът на земята“ — помисли си Вазир ал Заят. Сто мръсни килии, в които бяха натикани най-опасните ислямистки радикали и джихадисти в Египет, дузина стаи за разпит, където дори най-коравите воини на Аллах издаваха тайните си пред хората на Египетската служба за сигурност. Малцина от влезлите в „Скорпион“ излизаха със здрав разсъдък и тяло. Онези, които се срещаха лице в лице с Вазир ал Заят, рядко оцеляваха, за да разкажат за това.

Този следобед „Скорпион“ бе претъпкан, както не се бе случвало от много години насам. За Ал Заят това не бе изненадващо, защото именно той бе виновникът за новото попълнение. Затворникът, когото разпитваха сега в стая 8, беше сред най-обещаващите: Хюсеин Мандали, преподавател в основното училище в Имбаба, един от бастионите на „Мечът на Аллах“. Той бе арестуван преди дванайсет часа по подозрение, че разпространява касета с проповед възвание на шейх Таид Абдул Разак. Това само по себе си не беше ново прегрешение — унищожителните проповеди на шейха бяха хип-хопът на египетските потиснати маси, — но съдържанието на намерената в Мандали проповед бе извънредно важно. В нея шейхът говореше за отвличането на американката в Лондон и призоваваше народа на бунт срещу режима; редица факти подсказваха, че проповедта е била записана наскоро. Ал Заят знаеше, че касетите не се появяват с чудодейната намеса на Аллах. Беше убеден, че Хюсеин Мандали е шансът, който отдавна търсеше.

Той отвори вратата и влезе. Тримата разпитващи агенти се бяха облегнали на сивата бетонна стена с навити ръкави, с лъснали от пот чела и опръскани с кръв лица. Хюсеин Мандали седеше до металната маса. Лицето му бе окървавено и подпухнало, тялото му бе покрито със следи от удари и изгаряния. „Добро начало — помисли си Вазир, — но не чак толкова, за да пречупи човек от бедняшкия квартал Имбаба“.

Ал Заят седна срещу Мандали и натисна копчето за запис на касетофона, поставен в средата на масата. Миг по-късно тънкият, писклив глас на шейх Таид отекна между стените на стаята за разпит. Вазир остави проповедта да звучи няколко минути, сетне се протегна и натисна бутона „Стоп“ с дебелия си показалец.

— Откъде взе тази касета? — попита спокойно той.

— Даде ми я някакъв мъж в едно кафене в Имбаба.

Ал Заят въздъхна тежко и погледна към тримата агенти. Боят, който нанесоха на затворника, продължи двайсет минути и дори за египетските стандарти бе изключително жесток. Когато го върнаха на мястото му до масата за разпит, Мандали бе на ръба на припадъка и плачеше като дете. Вазир отново включи касетофона.

— Откъде взе тази касета?

— От някакъв мъж в…

Ал Заят бързо го прекъсна:

— Да, спомням си, Хюсеин, получил си я от някакъв мъж в едно кафене в Имбаба. А как се казваше този човек?

— Не ми… каза.

— Кое бе кафенето?

— Не си… спомням.

— Сигурен ли си?

— Да… сигурен съм.

Без да каже нищо повече, Вазир се изправи и кимна на агентите. Когато излезе в коридора, чу Мандали да моли за милост. Не се страхувай от поддръжниците на Фараона — бе му казал шейхът. — Вярвай в Аллах и той ще те защити.

31. Копенхаген

вторник, 17:34 ч.

От интендантството не разполагаха с време да се сдобият с подходяща безопасна квартира за Габриел и екипа му в Копенхаген, затова те се бяха настанили в хотел „Д’Англетер“ — голяма бяла луксозна сграда, извисяваща се над Новия кралски площад. Алон и Сара пристигнаха малко след пет и половина и се качиха в стаята на четвъртия етаж. Мордекай седеше до писалището по чорапи, със слушалки на ушите и вперени в два радиоприемника очи, като лекар, който наблюдава мозъчен скенер за признаци на живот. Габриел си сложи свободните слушалки, после погледна към колегата си и се намръщи.

— Звучи така, сякаш в стаята има пневматичен чук.

— Има — отговори Мордекай. — И той се казва Ахмед. Удря с играчка по пода на няколко сантиметра от телефона.

— От колко време е така?

— От един час.

— Защо майка му не го накара да престане?

— Може би е глуха. Но Бог ми е свидетел, че аз ще го направя, ако не спре.

— Някакви обаждания досега?

— Само едно — отвърна Мордекай. — Тя позвъни на Ибрахим в Амстердам, за да му се оплаче от дългото отсъствие на Ишак. Ако не е преднамерен ход, жената явно нищо не знае.

Алон погледна часовника си. Беше 17:37 часът. „Животът на шпионина — помисли си той. — Затъпяваща скука, нарушавана от кратки интерлюдии на абсолютен терор“. Сложи си пак слушалките и зачака телефонът на Ханифа да иззвъни.

Те потънаха в неловкото мълчание на непознати, попаднали на бдение на мъртвец, и прекараха една ужасно банална вечер. Ахмед, блъскащ играчката си о пода на кухнята. Ахмед, правещ се на реактивен самолет. Ахмед, ритащ топка срещу стената на всекидневната. В 20:15 часа се чу оглушителен трясък и ако се съди по истеричната тирада, някаква безценна семейна реликва бе безвъзвратно загубена. В отговор разкаяният Ахмед попита дали баща му ще се обади тази вечер. Габриел, който крачеше из стаята, се закова намясто и зачака отговора. „Ще се обади, ако може — каза Ханифа. — Винаги го прави“. В крайна сметка Ибрахим, изглежда, бе казал истината.

В 20:20 часа на Ахмед бе наредено да отива в банята. Майка му разчисти бъркотията във всекидневната и включи телевизора. Изборът й на канали беше показателен: скоро стана ясно, че гледа „Ал Манар“ — официалния телевизионен канал на „Хизбула“. През следващите двайсет минути, докато Ахмед цамбуркаше из ваната, те бяха принудени да изслушат проповедта на ливански имам, който възхваляваше смелостта на „Мечът на Аллах“ и призоваваше към нови терористични актове срещу неверниците американци и техните ционистки съюзници в Израел.

В 20:43 часа проповедта бе прекъсната от острия звън на телефона. Ханифа бързо вдигна слушалката и каза на арабски: „Ти ли си, Ишак?“. Не беше той, а смутен датчанин, който търсеше някой си Кнуд. Чувайки говорещата на арабски жена — и несъмнено високопарната тирада на имама на заден план, — мъжът се извини многословно и побърза да затвори. Ханифа сложи слушалката на вилката и извика на Ахмед да излиза от банята. Проповедникът на „Хизбула“ на свой ред изкрещя, че е дошло време мюсюлманите от цял свят да довършат делото, започнато от Хитлер.

Мордекай изгледа Габриел.

— Не е нужно и двамата да слушаме тези гадости — каза той. — Защо не излезеш оттук за няколко минути?

— Не искам да пропусна обаждането.

— За това са записващите устройства. — Подаде палтото на Алон и леко го побутна към вратата. — Иди да хапнеш нещо и вземи Сара с теб.

Във фоайето струнен квартет апатично свиреше менует от Бах. Габриел и Сара минаха край музикантите, без да ги погледнат, и се отправиха през площада към кафенетата около новото пристанище. Беше станало много по-студено; Сара носеше барета и бе вдигнала яката на палтото си. Когато я подразни, че прилича на шпионин, тя игриво го хвана под ръка и се притисна до него. Седнаха отвън край кея и пиха ледена бира „Карлсберг“ под съскащата топлина на газова печка. Габриел ядеше неохотно от пържената треска с картофи, а Сара разглеждаше разноцветните, осветени с прожектори фасади на къщите по отсрещния бряг на канала.

— По-хубаво е от Лангли, предполагам.

— Навсякъде е по-хубаво от Лангли — измърмори той.

Тя вдигна поглед към черното небе.

— Предполагам, че сега съдбата ти е в ръцете на НСА и нейните сателити.

— Твоята също — отвърна Алон. — Щеше да е по-умно да отидеш в Лондон с Ейдриън.

— И да изпусна това? — Сара сведе очи към къщите покрай канала. — Ако той позвъни тази вечер, смяташ ли, че ще успеем да я намерим?

— Зависи от това дали от Националната агенция за сигурност ще успеят да определят точното местоположение на Ишак. Но дори и да успеят да открият мястото, където е Елизабет Холтън, от Вашингтон ще имат още един проблем: как да я измъкнат жива оттам. Всеки опит да щурмуват скривалището без съмнение ще завърши с насилие. Но аз съм сигурен, че експертите ще измислят някакъв план.

— Не се прави на обиден мъченик, Габриел. Не ти отива.

— Не ми харесаха някои от нещата, които са били казани за мен във Вашингтон.

— Вашингтон е безмилостен град.

— Такъв е и Йерусалим.

— Значи ще трябва да станеш по-безчувствен, когато те направят шеф на Службата. — Тя му хвърли дяволит поглед над яката на палтото си. — Ейдриън каза, че е само слух, но като съдя по реакцията ти, май е вярно. — Сара вдигна чашата си. — Мазел тов28.

— Съболезнованията биха били по-подходящи.

— Не искаш ли поста?

— Не съм от хората, които се стремят към високи постове.

— В чудесно настроение си тази вечер.

— Прости ми, Сара. Разговорите за геноцида и изтреблението обикновено ми развалят вечерта.

— О, това ли било! — Тя отпи от бирата си и потисна една тръпка. — Знаеш ли, този ресторант има и вътрешна зала.

— Да, но за мен ще е по-трудно да се ориентирам дали ни следят.

— А така ли е?

— Обучена си в контранаблюдението. Ти кажи.

— Когато излизахме от хотела, имаше един тип, който пиеше на бара — каза тя. — Сега стои от другата страна на канала с жена, която е с поне петнайсет години по-стара от него.

— От Датската служба за сигурност ли е?

— В бара говореше на немски.

— Значи…

Сара поклати глава:

— Не, не смятам, че е от службата за сигурност. Ти какво мислиш?

— Мисля, че е германски жиголо, който ще отмъкне всичките пари на тази жена.

— Не трябва ли да я предупредим?

— Опасявам се, че си имаме достатъчно грижи тази вечер.

— Винаги ли си толкова очарователен на среща?

— Не знаех, че е среща.

— Това е най-близкото до среща събитие за мен от доста време насам.

Габриел я изгледа невярващо и сложи парче риба в устата си.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че имаш трудности с привличането на мъжете?

— Може би си забравил, но в момента живея под чужда самоличност заради участието ми в операция „Ал Бакари“. Това донякъде е пречка да се срещам с мъже. Даже колегите ми в центъра за борба с тероризма не знаят истинското ми име или нещо за миналото ми. Предполагам, че е за добро. Така или иначе, когото и да срещна сега, няма никакъв шанс. Страхувам се, че сърцето ми вече е пленено от друг. — Тя се взря в него над чашата си. — Сега е моментът, в който би трябвало плахо да ме попиташ за името на мъжа, пленил сърцето ми.

— Някои въпроси е по-добре да си останат незададени, Сара.

— Нужно ли е да си такъв стоик, Габриел? — Тя отпи от бирата си и пак заразглежда къщите край канала. — Или сърцето ти го подсказва?

— Повярвай ми, Сара, можеш да имаш нещо далеч по-добро от петдесет и няколко годишен мизантроп от Долината на Израил.

— Винаги са ме привличали мъжете мизантропи, особено талантливите. Но за съжаление, винаги съм се проваляла в намирането на синхрона. Затова следвах изкуство, а не музика. — Усмихна се с горчивина. — Киара е, нали? Винаги съм го знаела.

Габриел бавно кимна.

— Тя е голяма късметлийка — каза Сара.

— Аз съм късметлията.

— Знаеш ли, Киара е твърде млада за теб.

— По-възрастна е от теб, но все пак благодаря за напомнянето.

— Ако някога те напусне заради по-млад мъж… — Гласът й заглъхна. — Е, знаеш къде да ме намериш. Аз ще бъда самотният бивш музеен куратор, работещ на смени в саудитския отдел на Националния център за борба с тероризма.

Габриел протегна ръка и докосна лицето й. Студът бе придал лека руменина на алабастровите й страни.

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— Не трябваше да те използваме. Трябваше да намерим някоя друга.

— Няма друга като мен — отвърна тя. — Но предполагам, вече го знаеш.

Рояк китайски туристи — най-новите екскурзианти, нахлули в Европа — си правеха снимки в средата на Новия кралски площад. Габриел хвана Сара под ръка и я поведе на дълга разходка, докато размисляше над иронията във факта, че хората масово прекарват отпуската си по светите места на една залязваща цивилизация. Двамата влязоха във фоайето на хотел „Д’Англетер“ под почтителния поглед на портиера и се качиха по стълбите, съпровождани от звуците на „Канон в ре мажор“ от Йохан Пахелбел29. Когато влязоха в стаята, завариха Мордекай да снове нервно напред-назад.

— Обади се — прошепна той, като мушна слушалките в ръката на Алон. — Наистина се обади. Направихме го, Габриел. Пипнахме го.

32. Кайро

вторник, 22:19 ч.

Истината излезе на бял свят в стаята за разпит номер 8 в „Скорпион“, но всъщност винаги ставаше така. Точно както бе подозирал Вазир ал Заят, Хюсеин Мандали не беше обикновен учител. Той беше важен агент на „Мечът на Аллах“ и лидер на клетка на групировката в Имбаба. Мандали призна също, че е присъствал, когато шейх Таид е записал проповедта си, в която призовава за въстание срещу режима. Записът бе направен в неделя сутринта в апартамент 1206 в „Кулите на Рамзес“ — луксозна сграда северно от спортния клуб „Гезира“, в която живееха чужденци, филмови звезди и новозабогатели приятели на режима. Една бърза проверка в картотеката бе разкрила, че апартаментът е собственост на компания, наречена „Неджад Холдингс“, а повторната проверка бе потвърдила, че компанията принадлежи на принц Рашид бен Султан ал Сауд.

Не за първи път името на принца се появяваше във връзка с ислямисткия тероризъм в Египет. Години наред той наливаше милиони долари в джобовете на египетските джихадисти, както и във фиктивни и реални фирми, контролирани от „Мечът на Аллах“. Но тъй като принцът бе саудитски гражданин, а и защото обеднелият Египет бе признателен за саудитската икономическа помощ, Ал Заят нямаше друг избор, освен да си затваря очите за неговите благотворителни дейности. Това обаче е различно — помисли си той сега. Да даваш пари за каузата на ислямистите е едно, а съвсем друго — да осигуряваш помощ и подслон на терорист, твърдо решен да събори режима на Мубарак. Ако службата за сигурност успееше да залови шейх Таид, който се криеше в имот на саудитеца, това можеше да даде на Вазир възможност да сложи веднъж завинаги край на намесата му във вътрешните работи на Египет.

Ал Заят пристигна пред „Кулите на Рамзес“ малко след 22:30 часа и завари сградата обкръжена от няколкостотин полицейски новобранци. Той знаеше, че много от младите полицаи тайно подкрепят целите на „Мечът на Аллах“ и че ако им се удаде възможност, мнозина от тях с радост биха повторили действията на лейтенант Халед Исламбули и биха забили куршум в гърдите на Фараона. Ал Заят посочи на шофьора си място от другата страна на улицата и свали прозореца си. Един агент от неговата дирекция се затича към него.

— Влязохме преди около две минути — докладва той. — Мястото беше празно, но си личеше, че някой е бил там доскоро и че този някой е напуснал набързо. На масата и в тенджерите в кухнята имаше храна. Всичко беше още топло.

Вазир изруга тихо. Дали беше просто лош късмет, или имаше предател сред неговите хора — някой от службата за сигурност, който бе предупредил шейха, че Мандали е бил заловен и е проговорил?

— Затворете мостовете на Замалек! — нареди той. — Никой да не напуска острова без щателна проверка. След това започнете да претърсвате жилищата в „Кулите на Рамзес“. Не ме интересува дали някой богаташ щял да се ядоса. Искам да се уверя, че шейхът не се крие някъде в сградата.

Офицерът се обърна и затича към входа на „Кулите на Рамзес“. Ал Заят извади от джоба си мобилния телефон и набра един номер в „Скорпион“.

— Останахме на сухо — каза той на мъжа, който се обади.

— Да разпитаме ли пак Мандали?

— Не, той е изчерпан.

— Какво да правим с него?

— Той никога не е бил при нас — отговори Вазир. — Никога не сме чували за него. Той е нищо. Той е никой.

33. Копенхаген

вторник, 22:24 ч.

Габриел седна пред касетофона, сложи слушалките и натисна бутона „Старт“.

Алон спря касетофона, превъртя назад касетата и отново го включи.

Стоп. Превъртане. Старт.

Ханифа въздъхна отчаяно и хлопна слушалката толкова силно до телефона, че тъпанчетата го заболяха. Следващите шумове, които чу, бяха далечни: шляпането на обути в чехли крака, скърцането от отваряне на чекмедже, шумоленето на хартия.

Щрак.

Стоп. Превъртане. Старт.

Стоп.

Габриел погледна Мордекай.

— Искам да чуя отново частта, в която Ишак иска от Ханифа да вземе парите и билетите. Можеш ли да заглушиш шумовете от стаята, за да чувам само Ишак?

Мордекай кимна утвърдително и направи исканото. Откъсът от разговора продължаваше двайсет и три секунди. Алон го прослуша три пъти, после свали слушалките и погледна към Сара.

— Кажи на Ейдриън да не чака Националната агенция за сигурност — каза той. — Съобщи му, че Ишак се обажда от отбивка на магистрала в Германия — в северозападната й част, ако се съди по акцента на хората, чиито гласове чувам на заден план. Кажи му, че с него има поне още един човек. Пътуват с камион или микробус. Няма да спира в продължение на няколко часа. Току-що е заредил резервоара.

34. Над Колорадо

вторник, 15:28 ч.

Бизнес самолетът „Фалкон-2000“ се затресе, когато навлезе в буреносните облаци над равнините на Източно Колорадо. Лорънс Строс — един от най-могъщите вашингтонски адвокати, свали очилата си за четене и стисна с два пръста основата на носа си. Той не обичаше да лети и избягваше пътуването със самолет винаги, когато можеше, особено с частни самолети, които смяташе за смъртоносни крилати капани. Поради естеството на сегашния случай клиентът на Строс му бе наредил да отлети от Вашингтон за Колорадо с взет под наем самолет при изключителна секретност. Обикновено Лорънс не позволяваше на клиентите да определят работния му график или начина на пътуване, но този път бе направил изключение. Клиентът бе негов личен приятел и по една случайност — президент на Съединените щати, а задачата, която бе възложил на Строс, бе толкова секретна, че само президентът и министърът на правосъдието знаеха за нея.

Самолетът излезе от облаците и люшкането престана. Лорънс сложи отново очилата си и погледна към отворената папка на работната масичка пред него: САЩ срещу шейх Абдула Абдул Разак. Папката бе получил късно предишната вечер в Белия дом лично от президента. Строс бе научил повече след прочита на федералното дело срещу египетския духовник и смяташе, че то е било картонена кула. В ръцете на умел адвокат кулата е могла да бъде съборена само с леко перване — добре формулиран иск за прекратяване на делото. Ала шейхът не бе разполагал с умел адвокат, а само със служебен защитник от Манхатън, който бе паднал право в капана на прокурора. Ако Лорънс Строс бе адвокат на шейха, делото никога нямаше да стигне до съда. Абдула щеше да бъде обвинен в много по-леко престъпление или — най-вероятно — щеше да излезе от съдебната зала като свободен човек.

Но Строс не поемаше дела като това на шейх Абдула. В действителност той рядко поемаше „дела“. Във Вашингтон бе известен като адвокат, когото никой не познаваше, но всички желаеха да наемат. Той никога не говореше пред пресата и не ходеше по коктейли. Единствения път, когато влезе в съдебната зала за последните двайсет години, свидетелства срещу човек, нападнал го по време на ранното му сутрешно бягане в северозападния вашингтонски парк Батъри Кембъл. Лорънс никога не бе печелил голям съдебен процес и нито едно новаторско обжалване не носеше неговото име. Той действаше в сенките на Вашингтон, където политическите връзки и личните приятелства имаха по-голямо значение от професионалния престиж, и за разлика от повечето си колеги от вашингтонската юридическа общност, притежаваше способността да пресича политическите граници. Бе избрал политиката на прагматизма и мнението му бе толкова високо ценено, че обикновено прекарваше няколко уикенда годишно в Кемп Дейвид, независимо коя партия бе на власт. Лорънс Строс прекъсваше пазарлъци и потушаваше конфликти, беше помирител и умееше да постига компромиси. Той създаваше проблеми и ищците се оттегляха. Строс възприемаше съдебните процеси като своеобразна игра на зарове, а той не играеше хазартни игри, като се изключи покерът в четвъртък вечер с председателя на Върховния съд на Съединените щати, двама бивши министри на правосъдието и председателя на правната комисия към Сената. Миналата седмица бе спечелил много. Обикновено ставаше така.

От интеркома на самолета се чу пращене, последвано от гласа на пилота, който съобщи на Лорънс, че ще кацнат след десет минути. Строс мушна папката в дипломатическото си куфарче и се загледа в заснежената равнина, която бавно се приближаваше, сякаш за да го посрещне. Притесняваше се, че са го пратили за зелен хайвер. Бяха му се паднали слаби карти, но така беше и с опонента му. Трябваше да блъфира, а той не обичаше да го прави. Блъфирането беше за губещите. А единственото нещо, което Лорънс мразеше повече от летенето, бе да губи.

Федералният затвор с извънредно строг режим, известен още като „Супер Макс“ или „Алкатрас на Скалистите планини“, се издига на три километра южно от град Флорънс, Колорадо, скрит от погледа на обществото от заоблените кафяви хълмове на високопланинската пустиня в Колорадо. Там са затворени четиристотин от най-закоравелите и опасни престъпници, в това число Теодор Качински, Тери Никълс, Ерик Рудолф, Матю Хейл, Дейвид Лейн и Антъни Касо — Газопровода — второстепенен бос от мафиотската фамилия Лукезе. Сред стените на „Супер Макс“ пребивава и голям контингент ислямски терористи, в това число Закариас Мусауи, Ричард Рийд и Рамзи Юсеф — организатор на първата атака срещу Световния търговски център през 1993 г. Независимо от прославените му обитатели, неотдавнашни разкрития сочеха, че персоналът критично е намалял и затворът далеч не е толкова сигурен. Прокурори от Калифорния бяха научили, че лидерът на мексиканската мафия Рубен Кастро ръководи своите престъпни дела в Лос Анджелис от килията си в „Супер Макс“, а властите в Испания бяха открили, че Мохамед Саламех — участник в атентата срещу Световния търговски център, е поддържал кореспонденция с терористичните групи, свързани с бомбените атентати в мадридското метро. Докато минаваше през външната врата, седнал на задната седалка на събърбана на ФБР, Строс се надяваше, че пазачите ще съумеят да запазят тайната поне до началото на обратния му полет.

Директорът го чакаше във фоайето за посетители. Той беше инструктиран от министъра на правосъдието да изпълни всички искания на Лорънс и да не задава въпроси за целта на посещението му. Когато Строс влезе, директорът му подаде официално ръка и промърмори някакво приветствие, после се обърна и безмълвно го поведе към вътрешността на комплекса. Минаха през поредица от врати с метални решетки, всяка от които се затваряше зад тях с ужасяваща безвъзвратност. Веднъж Лорънс бе съпроводил президента на борда на ядрена подводница — преживяване, което се бе заклел никога да не повтаря. Сега се чувстваше по същия начин — измъчван от клаустрофобия и облян в пот въпреки лютия студ.

Директорът го въведе в обезопасена стая за свиждане. Тя бе разделена с плексигласова стена на две помещения: едното за посетителите, другото за затворниците — с телефонна връзка помежду им. Една табела предупреждаваше, че всички разговори се контролират по електронен път. Строс погледна директора и каза:

— Опасявам се, че трябва да минем без това.

— Записващите устройства и камерите за наблюдение ще бъдат изключени.

— Разговорът не може да бъде проведен по телефона.

— Но дори агентите на ЦРУ и ФБР нямат възражения срещу това, когато идват тук.

— Аз не работя за Управлението, нито за Бюрото.

— Съжалявам, но такива са разпоредбите, господин Строс.

Лорънс бръкна в джоба на палтото си и извади мобилния си телефон.

— Необходимо е само едно телефонно обаждане. Едно позвъняване — и ще получа всичко, което искам. Но нека не губим ценно време. Да намерим някакъв разумен компромис.

— Какво имате предвид?

Строс му каза.

— Той не е излизал от килията си от седмици.

— Значи свежият въздух ще му се отрази добре.

— Знаете ли колко е студено навън?

— Дайте му палто — каза Лорънс.

Беше взело да се смрачава, когато Строс мина през охраняваната врата, водеща към западния двор за разходки. Точно в центъра на двора бяха поставени сгъваема маса и два стола, а лампите по протежение на оградата, по която течеше електрически ток, бяха запалени. Четирима пазачи охраняваха периметъра, застинали като статуи, други двама се бяха облегнали на парапета на наблюдателницата с насочени надолу автомати. Лорънс кимна одобрително към директора, после се отправи сам към средата на двора и седна на единия стол.

Пет минути по-късно от затворническия блок се показа шейх Абдула Абдул Разак, окован с белезници и обграден от двама тромави пазачи. Беше по-нисък, отколкото Строс бе очаквал — може би около метър и седемдесет, — и мършав като просяк. Носеше оранжев затворнически гащеризон, а на кокалестите му рамене бе наметната светлокафява шуба. Брадата му бе рошава, а кожата на лицето му, доколкото Лорънс можа да види, бе пепелява и повехнала от болестта. „Лице на умиращ човек — помисли си той, — което не е виждало слънчева светлина от години“. Въпреки това очите му, в които се четеше интелигентност, все още гледаха снизходително. Строс беше човек, който изкарваше прехраната си, правейки моментална преценка за хората. Първото му впечатление от шейха бе, че той е смел мъж, готов да отстоява убежденията си, а не яростен фанатик, какъвто се опитваха да го представят медиите и прокурорът по време на процеса. Щеше да има достоен противник.

Когато шейхът седна на другия стол, Лорънс погледна към единия от пазачите.

— Моля ви, свалете белезниците му.

Пазачът поклати глава.

— Това е против правилата.

— Аз поемам пълната отговорност.

— Съжалявам — отвърна пазачът, — но това правило няма изключения в „Макс“. Никога не сваляме белезниците на затворниците, когато са извън килиите. Нали така, шейх Абдула?

Пазачите потупаха шейха по гърба и тръгнаха обратно към затворническия блок. Египтянинът не отговори нищо, вместо това впери черните си очи в тези на Строс.

— Кой сте вие? — попита той на английски със силен арабски акцент.

— Казвам се Артър Хамилтън — отвърна Лорънс.

— За американското правителство ли работите, господин Хамилтън?

Строс поклати отрицателно глава.

— Искам да изясня от самото начало, че съм частно лице. Нямам никаква връзка с правителството на Съединените щати.

— Но със сигурност не сте дошли на това място по собствено желание. Несъмнено са ви изпратили други хора.

— Така е.

— Кой ви изпрати тук?

Лорънс погледна към пазачите на кулата, после право в шейх Абдула.

— Пратеник съм на президента на Съединените щати.

Шейхът прие информацията безпристрастно.

— Очаквах ви — каза той спокойно. — Какво мога да направя за вас, господин Хамилтън?

— Предполагам, знаете, че хора от вашата организация са отвлекли дъщерята на американския посланик в Лондон и заплашват да я убият, ако Съединените щати не ви освободят и не ви върнат в Египет.

— Подбирайте думите си, господин Хамилтън. В нашите очи Елизабет Холтън е легитимно средство. Смъртта й, ако се стигне дотам, няма да бъде убийство, а оправдана екзекуция.

— Значи сте наясно какво се случва заради вас?

— Напълно, господин Хамилтън.

— Свързан ли сте по някакъв начин с нападението?

— Питате ме дали съм го наредил или планирал?

— Точно това ви питам.

Шейхът бавно поклати глава.

— Нямам връзка с „Мечът на Аллах“ от момента на моето затваряне тук. Каквото е направено за мен, е извършено без моето одобрение или знание.

— От вашия брат?

— Не бих могъл да знам. — Шейхът леко се усмихна. — Много сте добър в задаването на въпроси, господин Хамилтън. Предполагам, че сте адвокат?

— Познахте, шейх Абдула.

— Оценявам вашата прямота. Ще ми позволите ли да ви задам един въпрос?

Строс кимна утвърдително.

— Искате ли да приемете исляма, господин Хамилтън?

— Моля?

— Като благочестив мюсюлманин, аз съм длъжен да правя много неща, включително и да даря исляма на неверниците.

— Опасявам се, че вече съм положил своята клетва за вярност, шейх Абдула.

— Християнин ли сте?

— Вярвам в закона, шейх Абдула.

— Единственият закон, който има значение, е Божият.

— А какво би казал Бог за зверствата, които са били извършени в Европа заради вас? Какво би казал Бог за убийството и отвличането на невинни хора?

— Броят на загиналите бледнее пред този на изтезаваните и убитите от вашия приятел Хосни Мубарак. Той е нищо в сравнение с броя на невинните мюсюлмани, които загинаха заради американската и британската авантюра в Ирак. — Шейхът замълча за момент. — Знаете ли какво се случи в моята страна, след като самолетите на Осама се врязаха в двете ви кули? Правителството ви даде на режима на Мубарак списък с имена — стотици имена, господин Хамилтън. А знаете ли какво направиха Мубарак и неговата тайна полиция? Арестуваха всички тези хора и безмилостно ги изтезаваха, макар да нямаха нищо общо с 11 септември.

— И това оправдава отвличането и убийството на невинна жена?

— Несъмнено. — Шейхът обърна лицето си към лампите. Под ярката светлина то изглеждаше съвсем бледо. — Но президентът не ви е изпратил да биете целия път от Вашингтон дотук, за да водите дебати, нали, господин Хамилтън?

— Така е, шейх Абдула, не ме е изпратил за това.

— Тогава каква е целта на вашето посещение?

— Президентът ме изпрати да ви поискам услуга. Той би искал да издадете фетва, която осъжда действията на вашата организация и изисква незабавното освобождаване на Елизабет Холтън. Президентът вярва, че вашите думи ще имат огромно влияние върху похитителите.

— Нейните похитители слушат други гласове, господин Хамилтън. Моят ще е само фон.

— Президентът мисли другояче. — Следващите думи на Строс бяха произнесени много внимателно: — И той ще е изключително благодарен за всяка помощ, която можете да окажете по този въпрос.

— И как ще покаже президентът своята благодарност?

— Не съм тук да преговарям, шейх Абдула.

— Разбира се, че сте тук за това, господин Хамилтън.

— Президентът вярва, че сте разумен човек, който не би искал Елизабет Холтън да пострада. Той смята, че пазаренето в такъв момент ще е неуместно. Освен това ще е в разрез с политиката на Съединените щати.

— Щом президентът смята, че съм толкова разумен човек, защо ме нарича „кръвожаден терорист“?

— Нещата, казани пред широка публика, невинаги отразяват истинските чувства — отговори Строс. — Като човек от Близкия изток, сигурен съм, че разбирате това.

— Повече, отколкото си мислите — каза египтянинът. — Но президентът не се нуждае от моето сътрудничество за тази фетва. Може да каже на умните си шпиони от ЦРУ да изфабрикуват една.

— Той смята, че терористите няма да й повярват, ако не е казана от вас. Президентът би искал да прочетете изявлението си пред камера. Естествено всичко ще бъде организирано тук.

— Естествено. — Шейхът подръпна замислено брадата си. — Трябва ли да разбирам, че президентът на Съединените американски щати ме моли да сложа край на тази криза, но не ми предлага нищо в замяна?

Лорънс Строс извади папката от куфарчето си и я постави на масата.

— Прегледах вашето дело, шейх Абдула. Според мен адвокатите ви не са си свършили добре работата. Смятам, че са допуснали редица грешки по време на процеса, включително разрешението да бъдат представени улики, които са били събрани незаконно. Вярвам, че едно умело подготвено обжалване ще бъде посрещнато благосклонно от Апелативния съд във Вашингтон.

— Колко благосклонно?

Строс отново подходи предпазливо.

— Мога да предвидя сценарий, в който присъдата ви ще бъде отменена и правителството ще трябва да реши дали делото ви да бъде преразгледано, или да бъдете освободен. Междувременно ще бъдат взети мерки престоят ви тук да бъде по-удобен.

— От вашата уста звучи така, сякаш съм желан гост.

— Вие бяхте такъв, шейх Абдула. Ние ви дадохме позволение да влезете в нашата страна, а вие се отплатихте за гостоприемството ни, като организирахте заговори да атакувате някои от нашите най-големи забележителности.

— И въпреки това вие бихте поели моето дело?

— Аз не се занимавам с такива дела — отговори Лорънс, — но се сещам за неколцина адвокати, които ще свършат чудесна работа.

— И колко ще продължи един такъв процес?

— Две, най-много три години — отвърна Строс.

— Приличам ли ви на човек, на когото остават три години живот?

— Нямате друг избор.

— Не, господин Хамилтън, президентът е този, който няма избор. В действителност възможностите му са толкова ограничени, че е трябвало да ви изпрати тук да молите смирено за моята помощ. В замяна ми предлагате фалшива надежда и очаквате да ви бъда благодарен за това. Но вие, американците, винаги постъпвате така, нали, господин Хамилтън? Това, което явно не разбирате, е, че на карта е заложена не само съдбата на една американска жена. „Мечът на Аллах“ запали огън в Египет. Дните на режима на Мубарак са преброени. И когато той падне, целият Близък изток ще се промени за една нощ.

Лорънс прибра папката в куфарчето си.

— Не съм експерт по въпросите на Близкия изток, но нещо ми подсказва, че сметките ви са грешни. Издайте фетвата, шейх Абдула. Спасете живота на Елизабет Холтън. Постъпете почтено. Бог ще ви възнагради. — Той се поколеба за миг и добави: — Както и президентът.

— Кажете на вашия президент, че Америка не преговаря с терористи, а ние не преговаряме с тирани. Кажете му да удовлетвори искането на „Мечът на Аллах“ или съвсем скоро ще стои във военновъздушната база „Андрюс“ и ще гледа как свалят ковчега от самолета.

Строс рязко се изправи и погледна надолу към шейха.

— Правите голяма грешка. Ще умрете в затвора.

— Може би — отвърна египтянинът, — но вие ще умрете преди мен.

— Смея да се надявам, че моето здравословно състояние е много по-добро от вашето, шейх Абдула.

— Да, но вие живеете във Вашингтон, а нашите братя скоро ще го превърнат в пепелище. — Шейхът обърна лицето си към черното небе. — Приятен полет към дома, господин Хамилтън. Моля ви, предайте поздравите ми на президента.

35. Копенхаген

сряда, 13:15 ч.

— Беше прав, че е позвънил от Германия — каза Ейдриън Картър.

Те вървяха по една алея в парка Тиволи. Картър носеше вълнен балтон и кожена ушанка от времето, прекарано в Москва. Габриел бе облечен с дънки и кожено яке и се взираше пред себе си с мрачно изражение, сякаш го мъчеше неспокойна съвест.

— От Националната агенция за сигурност установиха, че по времето, когато се е обадил, Ишак се е намирал в покрайнините на Дортмунд, вероятно някъде край магистрала А-1. Сега работим по версията, че похитителите са успели да изведат Елизабет от Англия и я местят от едно скривалище в друго на континента.

— Казахте ли на германците?

— Две минути след като от НСА определиха местоположението, президентът вече разговаряше с канцлера на Германия. След час всички полицаи в северозападния район бяха включени в издирването. Очевидно не са ги намерили — нито Ишак, нито Елизабет.

— Може би трябва да се смятаме за късметлии — каза Алон. — Ако грешният полицай се бе натъкнал на тях, можехме да носим отговорност за втори Фюрстенфедбрук.

— Защо ми звучи познато това име?

— Това е летището край Мюнхен, където бяха взети за заложници нашите атлети през седемдесет и втора година. Терористите си мислеха, че ще се качат на борда на самолета и ще отлетят от страната. Беше капан, разбира се. Немците решиха да направят опит да ги спасят. Помолихме ги ние да се заемем с това, но те отказаха. Искаха да го направят сами. Това беше, меко казано, аматьорско.

— Спомням си — рече замислено Картър. — След няколко секунди атлетите ви бяха мъртви до един.

— Шамрон е бил кулата, когато това се случи — добави Габриел. — Видял е всичко.

Двамата седнаха в едно кафене на открито. Алон поръча кафе и ябълков сладкиш и се загледа в Сара, която бавно мина покрай тях. Краищата на шала й бяха мушнати в джобовете на палтото — предварително уговорен знак, който означаваше, че не е открила следи от Датската служба за сигурност.

— Мюнхен — каза Ейдриън сдържано. — Всички пътища водят обратно към него, нали? Случаят в Мюнхен показа, че тероризмът може да накара цивилизования свят да падне на колене. Той доказа, че тероризмът действа. Отпечатъците на Арафат можеха да се открият навсякъде из Мюнхен, но две години по-късно той стоеше пред Общото събрание на ООН. — Лицето на Картър помръкна и той отпи от кафето си. — Но Мюнхен доказа също, че безпощадният, твърд и непоколебим отпор срещу убийците е ефикасен. Отне известно време, но накрая вие успяхте да изхвърлите от играта „Черният септември“. — Той погледна към Алон. — Гледа ли филма?

Габриел го погледна изненадано и бавно поклати глава.

— Всяка нощ го виждам в ума си, Ейдриън. Истинските събития, не измислената версия, съчинена от някого, който поставя под въпрос съществуването на моята страна.

— Не исках да те засягам по болното място. — Картър бодна с неохота от ябълковия си сладкиш. — Но в известен смисъл тогава беше по-лесно, нали? Елиминираш водачите и мрежата се разпада. Сега се борим срещу една идея, а идеите не умират толкова бързо. Все едно се бориш срещу рака. Трябва да откриеш точната доза от лекарството. Ако е много малка, ракът се разраства. Ако е твърде голяма, убиваш пациента.

— Никога няма да успеете да унищожите рака, докато Египет продължава да бълва терористи — каза Алон. — Ибрахим Фаваз е изключение. Когато е бил измъчван и унижен от режима, той е избрал да напусне екстремисткото ислямистко движение и да продължи с това, което е останало от живота му. Но повечето от онези, които са измъчвани, избират другата посока.

— Нямаше ли да е чудесно, ако можехме просто да щракнем с пръсти и да създадем жизнена и надеждна демокрация по бреговете на река Нил? Но това няма скоро да се случи, особено с репутацията, която си спечелихме в Ирак. Което означава, че в близко бъдеще не можем да се отървем от Мубарак и неговия режим. Той е кучи син, но е нашият кучи син, и вашият също, Габриел. Или може би горите от желание на западния фланг да имате Ислямска република Египет?

— В много отношения Египет вече е ислямска република. Неговото правителство не може да осигури основни потребности на народа си и ислямистите запълниха празнотата. Те проникнаха в началните училища и в университетите, в администрацията и профсъюзите, в сферата на изкуството и в пресата, дори в съда и юридическите гилдии. Невъзможно е да се издаде книга яли да се снима филм без благословията на духовниците от „Ал Азхар“. Западното влияние бавно отмира. Въпрос на време е и режимът да падне.

— Да се надяваме, че дотогава ще сме открили друг начин да си пълним резервоарите на колите.

— Ще откриете — каза Габриел. — А ние ще бъден принудени да се изправим сами срещу звяра.

Той пъхна няколко банкноти под чашата за кафе и се изправи. Поеха към далечния край на парка покрай редица павилиони за храна. Сара седеше до една дървена масичка и ядеше скариди с черен хляб. Тя пусна недоядените скариди в коша за боклук, докато Картър и Алон бавно я подминаха, и ги последва.

— Като говорим за Египет, снощи почти направихме пробив. От Египетската служба за сигурност са арестували агент на „Мечът на Аллах“, наречен Хюсеин Мандали. Имал нещастието да бъде заловен с касета с проповед на шейх Таид — проповед, която е била записана след отвличането. Оказа се, че Мандали е присъствал на записа, извършен в апартамент в Замалек. Този апартамент е собственост на саудитския благодетел на групировката — принц Рашид бен Султан. От известно време принцът е в нашето полезрение. Изглежда, че финансовата подкрепа за ислямските терористи е нещо като хоби за него, също като соколите и уличниците.

Ейдриън измъкна лулата от джоба на палтото си.

— Хора на Египетската служба за сигурност са претърсили апартамента и са открили, че мястото е било напуснато съвсем скоро. Поискахме разрешение да разпитаме Мандали и ни информираха, че в момента не е налице.

— Което означава, че вече не е за показване.

— Или дори по-лошо.

— Все още ли искаш да изпратиш моя Джо на разпит в Египет?

— Ти победи в този случай, Габриел. Въпросът е какво да правим сега.

— Може би е време да си поговорим с Ишак.

Картър се закова намясто и погледна към Алон.

— Какво точно имаш предвид?

Габриел му обясни своя план, докато вървяха по една тиха калдъръмена улица в центъра на Копенхаген.

— Рисковано е — каза Картър. — Освен това няма никаква гаранция, че ще се обади отново тази вечер. Поискахме от германската полиция да проведе издирването колкото се може по-дискретно, но това не мина незабелязано за техните медии. Ишак е умен и вероятно се е досетил, че това може да има нещо общо с неговия телефонен разговор.

— Ще се обади, Ейдриън. Той се опитва да запази семейството си. Колкото до риска, не мисля, че разполагаме с друга, по-малко рискована алтернатива.

Картър обмисли чутото.

— Ще трябва да запознаем с това датчаните — каза той накрая. — Освен това президентът трябва да го одобри.

— Тогава му се обади.

Ейдриън му подаде телефона си.

— Той е твой приятел. Ти му се обади.

Изтече час, преди президентът да даде благословията си за плана на Габриел. Първата стъпка на операцията бе направена десет минути след това, но не в Копенхаген, а в Амстердам, където в 13:45 часа Ибрахим Фаваз излезе от джамията „Ал Хиджра“ след обедната молитва и пое обратно към открития пазар на улица „Тен Кате“. Когато наближи своята сергия в края на пазара, един мъж се приближи до него и леко го докосна по ръката. Човекът имаше белези от шарка и говореше арабски с палестински акцент. След пет минути Ибрахим седеше до мъжа на задната седалка на мерцедес седан.

— Къде ме водите? — попита той.

— В Копенхаген — отговори мъжът. — Един твой приятел казва, че се кани да прекоси опасен мост и има нужда от добър човек като теб да му служи за водач.

Датската не толкова тайна полиция е известна като Полицейска разузнавателна служба. Работещите в нея я наричат Службата, а за професионалистите като Ейдриън Картър тя е само РЕТ — инициалите на невъзможното й за произнасяне датско име. Макар че адресът й се пазеше в тайна, повечето от жителите на Копенхаген знаеха, че тя се помещава в анонимна административна сграда в един тих квартал, северно от парка Тиволи. Ларс Мортенсен — проамерикански настроеният шеф на РЕТ, очакваше Картър в кабинета си. Той беше висок мъж, каквито неизменно са датчаните, рус, с викингска брада и красиво като на филмова звезда лице. В ясните му сини очи не се четеше никаква друга емоция, освен умерено любопитство. Беше рядкост американски шпионин от ранга на Картър да дойде на посещение в Копенхаген, а още по-голяма рядкост — да го направи само с петминутно предизвестие.

— Ще ми се да ни бяхте уведомили за визитата си — каза Мортенсен, като кимна на госта си да седне в удобен фотьойл с модерен датски дизайн. — Щяхме да организираме подобаващо посрещане. На какво дължим честта?

— Опасявам се, че случаят е извънреден. — Предпазливият тон на Ейдриън не остана скрит за неговия датски колега. — Издирването на Елизабет Холтън ни доведе на датска територия. Е, не точно нас, а една разузнавателна служба, която работи от наше име.

— Коя е тя?

Картър отговори искрено на въпроса. Любопитството в сините очи на Мортенсен се смени с гняв.

— От колко време са в Дания?

— От едно денонощие, плюс-минус няколко часа.

— Защо не бяхме информирани?

— Боя се, че това спада към категорията „горещо преследване“.

— Телефоните работят по време на „горещите преследвания“ — каза Мортенсен. — Както и факс апаратите и компютрите.

— Беше недоглеждане от наша страна — отвърна Картър миролюбиво. — Вината е моя, не на израелците.

— И какво точно правят те тук? — Сините очи на Мортенсен се присвиха. — И защо идвате при нас сега?

Докато слушаше обяснението на Ейдриън, датчанинът неспокойно потупваше коляното си със сребриста химикалка.

— Колко израелци има в Копенхаген?

— Честно казано, не знам.

— Искам да напуснат града след час.

— Боя се, че поне един от тях трябва да остане.

— Как се казва той?

Картър му отговори. Мортенсен тихо изруга и додаде:

— Трябва да съобщя това на премиера.

— Наистина ли се налага да намесваме политиците?

— Само ако искам да запазя работата си — каза датчанинът. — Ако приемем, че премиерът даде одобрението си — а аз нямам основание да смятам, че ще откаже, предвид миналото ни сътрудничество с вашето правителство, — искам да присъствам тази вечер, когато Фаваз се обади.

— Вероятно няма да е приятно.

— Ние, датчаните, сме издръжлив народ, господин Картър. Смятам, че мога да го понеса.

— Тогава за нас ще е удоволствие да присъствате.

— И кажете на вашия приятел Алон да държи беретата си в кобура. Не искам никакви трупове. Ако тази нощ някой бъде убит, където и да е в страната, той ще бъде главният заподозрян.

— Ще му го предам — каза Ейдриън.

Любопитството се върна в очите на Мортенсен.

— Що за човек е той?

— Алон?

Датчанинът кимна.

— Доста сериозен мъж, малко груб в езика.

— Те всички са такива — рече Мортенсен.

— Да — съгласи се Ейдриън, — а и кой би могъл да ги упрекне за това?

В центъра на Копенхаген има малко грозни сгради. Постройката от стъкло и стомана на Даг Хамарскьолд Але, където се помещава американското посолство, е една от тях. Централата на ЦРУ там е малка и някак тясна — по време на Студената война Копенхаген беше затънтено място за разузнаването, такова си остава и до днес, — но нейната обезопасена заседателна зала побира свободно двайсет души и електрониката й е съвсем модерна. Картър реши, че им трябва кодово име. След кратък размисъл Габриел предложи името Мория, както се наричаше хълмът, където Бог наредил на Авраам да принесе в жертва единствения си син. Ейдриън, чийто баща беше епископален свещеник, си помисли, че в избора има символика, и нареди от този момент нататък всички в Управлението да ги наричат екип „Мория“.

Ибрахим Фаваз пристигна от Амстердам в шест часа вечерта, придружен от Одед и Яков. Ларс Мортенсен се появи в шест и петнайсет и прие извинението на Габриел, задето е пропуснал да получи разрешение от датчаните да действа на тяхна територия. После Алон поиска разрешение и останалата част от екипа му да остане в Дания, за да види развитието на операцията, и Мортенсен, очевидно впечатлен от присъствието на легендата, веднага склони. Мордекай и Сара напуснаха хотел „Д’Англетер“ и се присъединиха към тях, както и Ели Лавон, който бе доволен, че може да напусне студения Ньоребро, но имаше изнурения вид на човек, издържал на поста си повече от седмица почти без прекъсване.

Ранните вечерни часове бяха оставени изцяло на Мортенсен и на датчаните. В седем часа те блокираха телефонната линия, водеща към апартамента в Ньоребро, и пренасочиха всички обаждания към един номер в централата на ЦРУ. След петнайсет минути две датски агентки — Мортенсен предвидливо избра жени, за да избегне сблъсъка между двете култури — направиха кратко посещение на апартамента, под предлог че ще зададат няколко „рутинни“ въпроса относно местонахождението на Ишак Фаваз. Бръмбарът, поставен от Мордекай, още действаше и за голям ужас на Мортенсен, бе използван от екипа „Мория“ за подслушване на процедурата. Тя продължи петнайсет минути и завърши с шума от излизането на Ханифа и Ахмед, които бяха отведени в полицейския участък за допълнителен разпит. Отнетият мобилен телефон на Ханифа незабавно бе занесен в посолството, където Мордекай — с Картър и Мортенсен, надничащи над рамото му — бързо го прегледа за интересна и полезна информация.

В осем часа започна сцена, която Картър по-късно щеше да нарече „погребално бдение“. Всички се струпаха около правоъгълната маса в заседателната зала: американците от едната страна, оперативните агенти на Алон — от другата, а Сара седна смутено между тях. Мортенсен се разположи директно пред високоговорителя, а Ибрахим — от дясната му страна, като нервно прехвърляше зърната на своята броеница. Само Габриел беше в движение. Той крачеше напред-назад из стаята, като актьор пред премиера, стиснал с една ръка брадичката си и вперил очи в телефона, сякаш го призоваваше да звънне. Сара се опита да го увери, че това скоро ще се случи, но Алон сякаш не я чу. В съзнанието му звучаха други гласове — гласът на Ишак, който обещаваше на жена си, че ще се обади в девет и половина, и гласът на Ханифа, която го предупреждаваше, че ако закъснее дори минута, няма да вдигне телефона. В девет часа и двайсет и девет минути Габриел спря да крачи и застана пред телефона. Десет секунди по-късно той иззвъня пронизително като противопожарна аларма. Алон хвана слушалката и бавно я вдигна до ухото си.

36. Копенхаген

сряда, 21:30 ч.

Габриел слуша безмълвно няколко секунди. Шум от коли, движещи се с висока скорост по мокра настилка. Далечен звук от клаксон — като предупреждение за задаваща се неприятност.

— Добър вечер, Ишак — каза той спокойно на арабски език. — Искам да ме слушаш внимателно, защото ще го кажа само веднъж. Чуваш ли ме, Ишак?

— Кой се обажда?

— Ще приема това за „да“. Държа баща ти, Ишак. Държа също Ханифа и Ахмед. Сега ще сключим сделка с теб. Само ти и аз. Ти ще ми дадеш Елизабет Холтън, а аз ще ти върна семейството. Ако не ми дадеш Елизабет, ще кача семейството ти на самолет за Египет и ще ги предам на службата за сигурност. А ти знаеш какво се случва в стаите за разпит, нали, Ишак?

— Къде е баща ми?

— Ще ти дам един телефонен номер, Ишак. Този номер го имам само аз. Искам да си го запишеш, защото е важно да не го забравиш. Готов ли си, Ишак?

Тишина, след това:

— Готов съм.

Габриел му продиктува номера и добави:

— Обади ми се на този номер след десет минути, Ишак. Сега е девет часът и трийсет и една минути. В девет и четиридесет и две няма да вдигна телефона. Разбра ли ме, Ишак? Не подлагай на изпитание търпението ми. И не прави грешен избор.

Алон затвори и погледна към Ибрахим.

— Той ли беше?

Старият Фаваз затвори очи и прехвърли няколко зърна на броеницата си.

— Това беше синът ми — каза той.

Ишак позвъни на мобилния телефон на Ханифа, после отново набра номера на апартамента. Габриел остави телефоните да звънят. Най-сетне, когато крайният срок изтичаше, египтянинът се обади на номера, даден му от Алон. Техниците на Управлението бяха свързали линията със записващо устройство, което прехвърляше разговора във Вашингтон. За огромно раздразнение на всички, които слушаха, Габриел изчака телефонът да иззвъни четири пъти, преди да вдигне слушалката. Гласът му прозвуча енергично и делово:

— Обаждаш се в последния момент, Ишак. На твое място не бих го превръщал в навик.

— Къде са жена ми и синът ми?

— Намират се на борда на частен самолет на едно летище извън Копенхаген. Какво ще стане с тях, зависи изцяло от теб.

— А баща ми?

— Баща ти е тук, с мен.

— Къде е това тук?

— Изобщо не е важно къде съм аз в момента, Ишак. Единственото важно нещо сега е Елизабет Холтън. Ти я държиш, а аз искам да я върнеш. Двамата ще го направим — само ти и аз. Няма нужда да бъде замесван никой друг. Нито твоят наставник. Нито твоят шеф. Само ние.

— За кого работиш?

— Мога да бъда когото си поискаш: човек на ЦРУ, ФБР или някое толкова тайно управление, което никога не си чувал. Но бъди сигурен в едно нещо. Не блъфирам. Отвлякох баща ти от джамията „Ал Хиджра“ в Амстердам, а жена ти и сина ти — от Ньоребро. Ако не направиш точно каквото ти казвам, ще ги изпратя със самолет в Египет. А ти знаеш какво се случва там, нали? Известно ми е какво е станало със сестра ти, Ишак. Името й беше Джихан, нали? Баща ти ми разказа за нея. Той ми разказа всичко.

— Искам да говоря с него.

— Опасявам се, че това е невъзможно в момента. Баща ти достатъчно е изстрадал от египетската тайна полиция. Не го карай да страда отново. Виждал ли си белезите по ръцете му? А тези на гърба му? Не го подлагай на още една нощ в египетските стаи за разпит.

Ишак остана мълчалив известно време. Габриел слушаше напрегнато околните шумове. Бусът пак се движеше.

— Откъде се обаждаш, Ишак?

— От Афганистан.

— Това е истински шофьорски подвиг, като се има предвид, че когато се обади снощи, беше в покрайнините на Дортмунд. Търпението ми не е безгранично. Кажи ми къде си или ще затворя и повече няма да ме чуеш. Разбра ли?

— А пък аз ще натисна един бутон и американката ще умре като мъченица. Разбра ли ме?

— Стигат ни толкова бомби и кръв, Ишак. Ти постигна своята цел. Светът забеляза тежкото положение в Египет. Ала президентът на Съединените щати няма да освободи шейха, независимо колко хора ще убиеш. Това няма да се случи. Само ти имаш силата да спреш това. Пощади живота на Елизабет Холтън. Върни ми я и аз ще ти върна семейството.

— А какво ще стане с мен?

— Ти не ме интересуваш. Всъщност пет пари не давам за теб. Това, което искам, е Елизабет. Остави я някъде на безопасно място, кажи ми къде мога да я намеря, а после замини за Афганистан, Пакистан или който и да е друг Шибанистан, където искаш да прекараш остатъка от живота си. Просто ми върни момичето. Ти обичаш смъртта, ние обичаме живота. Ти си силен, ние сме слаби. Ти вече спечели. Само ми я върни.

— Някой ден ще те открия, копеле. Ще те намеря и ще те убия.

— Предполагам, това означава, че не се интересуваш от сделката. Беше ми приятно да си поговорим, Ишак. Ако случайно промениш мнението си, имаш десет минути да се обадиш отново. Помисли си внимателно. Не вземай грешното решение. Иначе със семейството ти е свършено. Имаш десет минути, Ишак. После самолетът отлита за Кайро.

Габриел затвори за втори път телефона. Картър го тупна одобрително по гърба. Той беше подгизнал от пот.

Алон се измъкна от заседателната зала, без да каже и дума, и отиде в тоалетната. Застана пред мивката, подпрял ръце на студения порцеланов ръб, и се загледа в отражението си в огледалото. Не се видя такъв, какъвто бе сега, а двадесет и една годишен младеж — талантлив художник, в чиито вени течеше пепел от холокоста. Шамрон го наблюдаваше над рамото му, твърд като железен стълб, настоятелен като барабанен ритъм. Ти ще тероризираш терористите — бе му казал той. — Ще бъдеш таен израелски страж. Ти ще бъдеш моят смъртоносен ангел отмъстител.

Но Ари бе пропуснал да го предупреди за цената, която един ден щеше да плати, задето е влязъл в клоаката с терористи и убийци: син, който лежеше в гробището за герои на Маслиновия хълм, и изгубена в лабиринта на спомените съпруга, която се намираше в психиатричната клиника „Маунт Херцел“. След като загуби семейството си, той се бе заклел никога да не взема на прицел невинен, за да постигне своите цели. Тази вечер, макар и само за заблуда, бе нарушил обещанието си. Не изпитваше вина за действията си, а само дълбоко отчаяние. Веруюто на фанатиците джихадисти беше чиста лудост. Невъзможно бе да убедиш хора, които избиват невинни с вярата, че го правят по божията воля. Трябваше да ги убие, преди те да убият него. И ако трябваше да заплашва семейството на убиец, за да спаси един невинен живот, тогава така да бъде.

Той наплиска лицето си със студена вода и излезе в коридора. Картър стоеше, облегнал се на стената, със спокойното безпристрастие на човек, който чака закъсняващ влак.

— Добре ли си? — попита той.

— Ще съм добре, когато всичко това приключи — отговори Габриел. — От НСА засякоха ли местоположението му?

— Те смятат, че е в Източна Белгия, близо до Лиеж.

— Нещо друго?

— Във Вашингтон се притесняват, че го притискаш твърде много.

— А какво искат да направя? Да го помоля любезно да я пусне?

— Просто смятат, че можеш да му оставиш минимална възможност за маневриране.

— А какво ще стане, ако той използва тази възможност, за да убие Елизабет Холтън?

Картър безмълвно тръгна пред него към заседателната зала. Когато влязоха в помещението, Алон погледна към стенния часовник. Оставаха три минути до изтичането на новия краен срок. Ларс Мортенсен тревожно барабанеше с пръсти по плота на масата.

— Какво ще направите, ако не се обади?

— Ще се обади — каза Габриел.

— Откъде сте сигурен?

Вместо него отговори Ибрахим.

— Заради Джихан — каза той, като продължаваше да прехвърля зърната на броеницата си. — Ще се обади, защото не иска съпругата и синът му да бъдат сполетени от същата участ.

Озадачен от отговора, датчанинът погледна към Картър за обяснение. Ейдриън вдигна ръка с жест, че ще му разясни забележката в по-подходящо време. Габриел отново закрачи из стаята. След две минути телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и бързо я долепи до ухото си.

— Ишак — рече с престорено оживление. — Радвам се, че се обади. Да предположа ли, че приемаш сделката?

— Да, стига да се съгласиш с моето единствено условие.

— В твоето положение не можеш да поставяш условия, Ишак.

— Нито пък ти.

— Какво е условието ти?

— Ще я върна на баща ми и на никой друг.

— Не е необходимо, Ишак. Просто спри колата, остави Елизабет край пътя — на някое безопасно и сухо място, където не може да бъде наранена — и продължи нататък. Не е необходимо да усложняваме нещата.

— Искам да я предам на баща ми. Искам да ти докажа, че той няма нищо общо с това.

— Баща ти е един от основателите на „Мечът на Аллах“, Ишак. Той няма да се доближава до моето момиче.

— Баща ми е невинен. И ако той не е там, няма да получиш момичето.

Габриел погледна към Картър, който кимна утвърдително.

— Добре, Ишак, печелиш. Ще го направим по твоя начин. Само кажи къде искаш да го направим.

— В Дания ли си?

— Вече ти казах, не е важно къде съм.

— За мен е важно.

— Да, в Дания съм. Хайде да го направим тук, а? Страната е малка и предлага изобилие от открити пространства, а датската полиция е склонна да те остави да си вървиш по пътя, след като освободиш Елизабет.

— Искам гаранции за безопасно преминаване на границата. Никакви контролно-пропускателни пунктове. Никакви блокади на пътя. Ако някой полицай ме погледне два пъти, жената ще умре. Разбра ли?

— Разбрах. Ще кажем на местните власти да стоят настрана. Никой няма да те притеснява. Просто ми кажи как искаш да го направим.

— Ще ти се обадя утре и ще ти кажа.

— Утре? Не ме устройва, Ишак.

— Щом утре не те устройва, момичето ще умре тази нощ.

Още един поглед към Картър. Повторно кимване от негова страна.

— Добре, Ишак. Утре по кое време ще се обадиш?

— По обяд копенхагенско време.

— Твърде късно е. Искам да те чуя по-рано.

— По обяд или нищо. Ти избираш.

— Добре, нека да е обяд. Но не ме разочаровай.

Връзката прекъсна.

Габриел затвори телефона и зарови лице в ръцете си.

— Оставих му място да маневрира, Ейдриън, точно както искаха от Вашингтон, и той ме притисна в ъгъла.

— Да изчакаме до утре и да чуем какво ще ни каже.

— И какво ще правим, ако чутото не ни хареса?

— Тогава няма да приемем сделката.

— Не, Ейдриън, ще постъпим точно както ни каже. Защото, ако не го направим, той наистина ще я убие.

37.

Те прилагаха изключителни мерки за сигурност. Никога не влизаха в килията й с открити лица и нито веднъж, от първите секунди на отвличането й, не й проговориха. Не й позволяваха да чете вестници или каквото и да било друго, а молбата й за радио в началото на пленничеството й бе посрещната с мълчание и слабо поклащане на глава от страна на Каин. Бяха й разрешили да напусне килията само два пъти: веднъж, когато трябваше да прегледа ранения терорист, и втория път — да го лекува. Краткият епизод й бе позволил да събере някои важни сведения: държаха я в някаква фабрика в Източна Англия, в Норфък или в съседна област. Но вече не беше сигурна, че е близо до Норфък. Всъщност дори не бе сигурна, че още е в Обединеното кралство. Въпреки всичките им строги мерки за сигурност, не можеха да скрият от нея един важен факт: постоянно я местеха.

Доказателството, че се движеха, беше очевидно. Стаите, в които я държаха, бяха разновидности на първата — бели стени, походно легло, една силна лампа, врата с шпионка, — но всяка определено бе различна. Можеше да го забележи дори и да я бяха принудили да носи превръзка на очите, защото обонянието и слухът й сега бяха изострени като тези на животните. Чуваше ги да идват дълго преди да пъхнат бележките си под вратата и вече различаваше Каин и Авел само по миризмата. Последната й килия миришеше на течна белина. Стаята, в която я държаха сега, бе изпълнена с приятния аромат на кафе и ориенталски подправки. Помисли, че може да е близо до пазар или склад на дистрибутор, който снабдяваше бакалници в арабските квартали.

Изострените й сетива й бяха позволили да се добере до още един факт: имаше ясно очертан ритъм на преместванията й. Този ритъм не се измерваше в часове и минути — времето, колкото и да се опитваше да го определи, си оставаше мистерия за нея, — а по броя на храненията, които й осигуряваха във всяко от местонахожденията й. Той бе един и същ: четири хранения с еднакво съдържание, после инжекция с кетамин, след което се събуждаше в нова стая с нови миризми. Досега на това място й бяха носили храна три пъти. Предстоеше й четвъртото хранене. Елизабет знаеше, че няколко часа по-късно то ще е последвано от инжекция с кетамин. Щеше да се съпротивлява, но съпротивата й бързо щеше да премине в подчинение пред физическото превъзходство.

Покорност…

Това беше тяхната цел. Покорността беше крайната цел на джихадистите по целия свят, такава бе и целта на похитителите на Елизабет. Глобалният джихад искаше да подчини Запада и да му наложи терористичния салафистки ислям. Похитителите й искаха от нея да се предаде на инжекцията и на затъпяващия ритъм на местенето и бележките. Искаха да бъде слаба и отстъпчива като агне, което доброволно подлага шията си под ритуалния нож. Елизабет бе решила, че дните на подчинение са минало. Бе решила да окаже съпротива, защото се надяваше, че това е начинът да се сдобие с информация за мястото, където се намира. Щеше да се съпротивлява с единствените налични оръжия: собствения й живот и познанията й по медицина. Тя затвори очи и вдъхна приятния аромат на кафе и канела. Пожела си Каин да отвори вратата и да й поднесе четвъртото ядене.

38. Копенхаген

четвъртък, 14:52 ч.

— Е, всичко отново опря до нас двамата — каза Ибрахим. — Предполагам, че така е правилно.

Габриел включи чистачките, за да почисти предното стъкло на своето „Ауди А8“. Пред него се появи Новият кралски площад, забулен от завесата на падащия сняг. Старият арабин седеше мълчаливо на пасажерската седалка, прясно избръснат и облечен за собственото си погребение във взет назаем сив костюм и палто. Ръцете бяха прибрани в скута му, здравата ръка върху осакатената, и бе свел очи към обувките си. Телефонът на Алон лежеше на конзолата. Сигналът му се следеше от централата на ЦРУ в американското посолство и във Форт Мийд, Мериланд — щабквартирата на Националната агенция за сигурност.

— Нали няма да ми изнасяш някоя от твоите лекции, Ибрахим?

— Аз си оставам професор в душата си — отвърна Фаваз. — Не мога да го превъзмогна.

Габриел реши да му угоди. Лекцията беше по-добра от тишината.

— Защо смяташ, че е правилно?

— И двамата сме видели най-лошото, което може да ни предложи този живот. Нищо не може да ни уплаши и нищо от случващото се днес няма да ни изненада. — Той вдигна очи от обувките си и се загледа за момент в Алон. — Това, което писаха за теб във вестниците след случката в Лондон… истина ли е? Ти ли уби членовете на „Черният септември“?

Ибрахим прие мълчанието на спътника си за потвърждение.

— Толкова ясно си спомням Мюнхен — продължи той. — Прекарахме този ден пред телевизорите и радиоапаратите. Той наелектризира Арабския свят. Радвахме се на залавянето на вашите атлети и танцувахме по улиците, когато те бяха избити на летището. Сега, като се връщам назад, смятам, че реакцията ни е била ужасяваща, макар и напълно разбираема. Ние бяхме слаби и унизени. Вие бяхте силни и богати. Бяхте ни побеждавали много пъти. Най-сетне ние ви бяхме победили, и то в Германия — земята, където ви бе сполетяла най-голямата катастрофа.

— Мислех, че вие, ислямистите, не вярвате в холокоста. Мислех, че го смятате за една голяма лъжа, която хитрите евреи са натрапили на света, за да могат да отнемат земята на арабите.

— Никога не съм бил привърженик на самозаблудите и конспиративните теории — каза Ибрахим. — Вие, евреите, заслужавате да имате национален дом. Бог знае, че се нуждаете от такъв. Но колкото по-скоро дадете на палестинците държава на Западния бряг и Ивицата Газа, толкова по-добре ще е за всички нас.

— Дори ако това означава да я дадем на духовните ви братя от „Хамас“?

— С темпото, с което напредваме, скоро възгледите на „Хамас“ ще станат по-умерени — отвърна Фаваз. — А когато палестинският въпрос най-сетне престане да бъде предмет на обсъждане, арабите вече няма да имат кого да обвиняват за мизерното си положение. Тогава ще бъдем принудени да се погледнем по-внимателно в огледалото и сами да разрешим проблемите си.

— Именно това е една от причините никога да не настъпи мир. Ние сме изкупителната жертва на арабите, нещо като изпускателен клапан за арабското недоволство. Арабите ни мразят, но не могат да живеят без нас.

Ибрахим кимна в знак на съгласие и отново се загледа в обувките си.

— Вярно ли е, че си известен реставратор на картини?

Този път Габриел леко кимна. Устните на Фаваз се извиха в недоверчива усмивка.

— Щом имаш способността да вдъхваш нов живот на картините, защо си се заел с тази работа?

— От чувство за дълг — отговори Алон. — Смятам, че съм длъжен да защитавам народа си.

— Терористите биха казали същото.

— Може би, но аз не убивам невинни хора.

— Само заплашваш с изтезания в Египет. — Ибрахим погледна Габриел. — Щеше ли да го направиш?

Алон поклати глава:

— Не, Ибрахим, нямаше да те върна там.

Фаваз се загледа през прозореца.

— Снегът е красив — каза той. — Това добър или лош знак е?

— Както един мой приятел би се изразил, това е „оперативно време“.

— Това добре ли е?

Алон кимна:

— Да.

— Правил ли си подобно нещо преди?

— Само веднъж.

— Как завърши?

„Лионската гара се превърна в развалини“ — помисли си Габриел, но отвърна:

— Върнах заложника.

— Познаваш ли улицата, по която той иска да вървим?

Алон вдигна едната си ръка от волана и посочи към края на площада.

— Нарича се „Стрьогет“. Дълга три километра пешеходна улица, от двете страни на която има магазини и ресторанти, най-дългата в Европа, ако се вярва на рекламните брошури в хотела. Завършва до площад „Родхуспладсен“.

— Ние ще вървим, а те ще наблюдават, така ли?

— Точно така. И ако харесат това, което виждат, някой ще ми позвъни по телефона, когато стигнем „Родхуспладсен“, и ще ми каже къде да отидем след това.

— Кога започваме?

— В три часа.

— В три часа — повтори Ибрахим. — Часът на смъртта… или поне така вярват християните. Защо според теб са избрали три часа?

— Така ще разполагат с малко време, за да ни огледат на дневна светлина, докато вървим по „Стрьогет“. После ще започне да се здрачава. Това ще им даде предимство. За мен ще е по-трудно да ги видя.

— А какво стана с твоите помощници? — попита старият Фаваз. — Онези, които ме грабнаха от ъгъла в Амстердам?

— Ишак каза, че ако забележи наблюдение, сделката отпада и Елизабет Холтън ще умре.

— Значи отиваме сами?

Габриел кимна утвърдително и погледна часовника си. Беше 14:59.

— Знаеш ли, не е късно да се измъкнеш. Не си длъжен да го правиш.

— Аз ти обещах в онази къща преди две вечери. Обещах, че ще ти помогна да върнеш американката, и смятам да изпълня обещанието си. — На лицето му се изписа учудване. — Впрочем къде бяхме?

— В Германия.

— Евреин, който заплашва да измъчва арабин в Германия — рече Ибрахим. — Колко поетично.

— Нали няма да ми изнесеш още една от твоите лекции?

— Изкушавам се да го направя, но се опасявам, че няма време. — Той посочи часовника на таблото. — Часът на смъртта настъпи.

На улица „Стрьогет“ цареше празнична възбуда. Нещо в атмосферата й напомняше на Габриел последната нощ в навечерието на война, нощ, в която се харчат цели състояния и хората се любят с неудържима страст. Всъщност никой не се готвеше за война, просто пазаруващите по най-известната улица на Копенхаген бяха обзети от празнична еуфория. Но Алон, погълнат от издирването на Елизабет Холтън, беше забравил, че е почти Коледа.

Те се носеха сред този весел уличен пейзаж като безстрастни духове на умрели, мълчаливи, с ръце в джобовете, лакът до лакът. Ишак бе заявил, че трябва да вървят по права линия, без да спират. Това означаваше, че Габриел не може да направи никакви маневри за изплъзване от наблюдение. Повече от трийсет години не му се бе случвало да върви по европейска улица, без да проверява дали не го следят, и сега имаше чувството, че е попаднал в един от онези кошмари, в които беше гол сред тълпа от облечени хора. Навсякъде му се привиждаха врагове — стари и нови. Виждаше мъже, които му приличаха на членове на „Мечът на Аллах“, и други, които вероятно бяха от Датската служба за сигурност; освен всичко, можеше да се закълне, че под навеса на една витрина видя Ели Лавон да свири на цигулка коледни песни. Не беше Лавон, а негов двойник. А и Габриел внезапно си спомни, че Ели не може да свири на цигулка. Въпреки всичките си дарби, Лавон нямаше никакъв слух.

За първи път спряха на едно кръстовище и зачакаха да светне зелената светлина на светофара. Един бенгалец толкова настойчиво тикаше в ръката на Алон рекламна листовка, че той едва не измъкна беретата от джоба си. Листовката бе за ресторант близо до парка Тиволи. Габриел я прочете внимателно, за да се увери, че не съдържа инструкции, после я смачка на топка и я хвърли в едно кошче за боклук. Светофарът светна зелено. Той хвана Ибрахим за лакътя и тръгна напред.

Вече бе започнало да мръква, уличните лампи светеха по-ярко, а лампичките във витрините на магазините проблясваха приветливо като коледни картички. Алон бе престанал да се мъчи да открие наблюдателите и вместо това откри, че зяпа учудено около себе си: децата, които ядяха сладолед, напук на сипещия се сняг; красивата млада жена, коленичила до изсипалите се от чантата й покупки; певците на коледни песни, облечени като елфи, които възпяваха раждането на Христос с ангелски гласове. Спомни си думите, които Узи Навот бе казал през онази първа нощ, когато пътуваха с колата между хълмовете край Йерусалим. Европейците ни осъждат за Ливан, но те не разбират, не той е само предпремиера на задаващите се атракции. „Филмът“ скоро ще се показва във всички кина в Европа. Габриел се молеше той да не се разиграе тази вечер в Копенхаген.

Спряха на друго кръстовище, след това тръгнаха през огромния площад „Родхуспладсен“. От лявата страна на площада се издигаше кметството. Шпилът на часовниковата му кула се врязваше в ниските облаци. В средата на площада се издигаше ярко осветена двайсетметрова елха, а до нея имаше малък павилион, където продаваха наденици и горещо ябълково вино. Алон отиде до него и се нареди на опашката, но преди да стигне до прозорчето на продавача, телефонът в джоба на палтото му тихо иззвъня. Той го долепи до ухото си и мълчаливо се заслуша. След няколко секунди върна телефона в джоба си и хвана Ибрахим за лакътя.

— Искат да се върнем по същия път и да отидем до колата — каза той, докато вървяха през площада.

— И после какво?

— Не казаха.

— Какво ще правим?

— Това, което ни наредиха.

— Те знаят ли какво вършат?

Габриел кимна. Много добре знаеха какво вършат.

Аудито бе там, където го бяха оставили, но сега бе покрито с фин слой прясно навалял сняг. Сара стоеше сама до витрината на близкото кафене. Баретата на главата й беше леко килната наляво, което означаваше, че колата не е пипана в тяхно отсъствие. Въпреки това, Габриел изпусна ключовете си на бетонната настилка и бързо огледа шасито, преди да отвори вратата и да се качи вътре. Телефонът иззвъня веднага щом Ибрахим се настани до него. Алон изслуша инструкциите, прекъсна връзката и запали мотора. Още веднъж погледна към витрината на кафенето и видя, че Сара е вдигнала ръка. Уплаши се, че му маха за сбогом в явно нарушение на всички правила на занаята, но след няколко секунди се появи сервитьор и й подаде сметката. Тя сложи няколко банкноти на масата и се изправи. Габриел включи на скорост и потегли. Не бързай — беше казал Ишак. — Очаква ни дълга нощ.

39.

Бележката се появи под вратата й. Тя спусна окованите си крака на пода и бавно се затътри към нея. Каин, когото разпозна по миризмата, стоеше от външната страна на вратата и чакаше отговора й. В бележката пишеше: „Искаш ли храна?“.

— Да — каза тя тихо с равен тон. После — като примерен затворник, отново легна на походното легло и зачака да влезе.

Чу звука от превъртащия се в ключалката ключ, последван от скърцането на пантите. Тази врата беше по-шумна от вратата на предишната й килия и звуците й лазеха по нервите. Каин постави храната в долния край на леглото й и бързо се оттегли. Елизабет седна и внимателно огледа яденето: малко парче франзела, бучка сирене с неизвестен произход, шише с минерална вода и шоколад, защото се бе държала добре.

Тя излапа храната и изпи водата. После, когато бе сигурна, че никой не гледа през шпионката, бръкна с пръст в гърлото си и повърна храната на пода. Две минути по-късно Каин се втурна вътре и я изгледа ядосано. Тя се бе наметнала с одеялото и трепереше неконтролируемо.

— Кетаминът — прошепна Елизабет. — Убивате ме с кетамин.

Авел донесе кофа с вода и парцал и я накара да измие повръщаното. Каин се появи отново едва след като килията й бе почистена от нечистите женски екскрети. Той застана колкото се може по-далеч от нея, сякаш се страхуваше, че ще прихване от болестта, която я мъчеше, и с отсечен жест я подкани да обясни неразположението си.

— Идиопатична пароксизмална вентрикуларна тахикардия. — Тя замълча за момент и направи серия бързи вдишвания. — Малко високопарен начин да ви кажа, че страдам от аритмия на сърдечните камери. Изглежда, че аритмията се е повлияла от инжектирането на кетамин. Пулсът ми е опасно ускорен, а кръвното ми налягане е изключително ниско, което предизвиква повръщането и студените тръпки. Ако ми сложите още една инжекция с кетамин, можете да ме убиете.

Той остана неподвижен за момент, като я гледаше през отворите на маскировъчната шапка, после се оттегли. След минути — около двайсет, предположи тя, но не беше сигурна — Каин се върна и й подаде бележка, написана на машина.

— Никакъв кетамин повече — каза тя тихо. — Ще го направя в будно състояние.

Той я погледна, сякаш бе направила грешен избор, после й подаде втора бележка.

— Разбрах — кимна Елизабет.

Каин взе двете бележки и излезе от килията й. Тя се просна на кушетката и се загледа в ослепителната бяла светлина. Бяха минали само няколко минути от бунта й, но вече бе успяла да се сдобие с две малки късчета информация. Щяха да я местят с кола през нощта.

Следващото им влизане в килията не беше предшествано от бележка. Увиха я бързо с вълненото й одеяло и го стегнаха като пашкул около тялото й с дебела връв. Натикаха в ушите й гумени тапи, запушиха устата й и сложиха превръзка на очите й. Почти лишена от сетивата си, с изключение на осезанието и обонянието, Елизабет почувства как двамата вдигнаха тялото й и я пренесоха на кратко разстояние. Сандъкът, в който я натикаха, бе толкова тесен, че стените му притискаха ханша и раменете й. Усети мириса на шперплат и туткал, както и остатъчна миризма на риба. Капакът, който сложиха отгоре, бе така близо, че почти докосваше върха на носа й, а после го заковаха набързо с няколко пирона. Искаше й се да изпищи. Но не го направи. Искаше й се да заплаче за майка си. Вместо това се помоли мислено и си припомни слабия мъж с прошарени слепоочия, който се бе опитал да я спаси в Хайд Парк. Няма да се покоря — каза си Елизабет. — Няма да се предам.

40. Остров Фюн, Дания

четвъртък, 20:35 ч.

Светлините на моста Сторебелт, втория по дължина висящ мост в света, се простираха като двуредно перлено колие над пролива между датските острови Шелланд и Фюн. Като пое по дългата източна рампа, Габриел погледна часовника на таблото на колата. Пътуването от Копенхаген дотук трябваше да трае не повече от два часа, но заради все по-засилващата се буря бе продължило почти четири. Той впери отново очи в пътя и хвана здраво с две ръце волана. Мостът се люлееше под напора на силния вятър. Ибрахим пак попита дали времето наистина е добър знак. Алон отговори, че се надява, че той умее да плува.

Отне им двайсет минути да преминат дългия над хиляда и шестстотин метра мост. От другата му страна, на брега на остров Фюн, имаше малка железопътна гара, която сякаш се бе снишила, за да устои на бурята. На километър и половина от гарата видяха бензиностанция и кафене. Габриел напълни резервоара на аудито, после паркира пред заведението и влезе в него, последван от Ибрахим. Кафенето бе ярко осветено, елегантно обзаведено и безупречно чисто. В предното помещение имаше добре зареден магазин и закусвалня, задното бе пригодено за чакалня и бе пълно със закъсали пътници. Разговорите бяха оживени и ако се съди по големия брой празни бирени бутилки по светлите дървени маси, явно бе паднало голямо пиене.

Купиха си сандвичи с яйца и горещ чай в закусвалнята и седнаха на празна маса близо до прозореца. Ибрахим се хранеше мълчаливо, а Габриел отпиваше от чая си и гледаше колата отвън. Изминаха трийсет минути, преди мобилният телефон най-сетне да иззвъни. Алон го доближи до ухото си, слуша мълчаливо и после прекъсна връзката.

— Изчакай тук — каза на спътника си.

Отби се за кратко в мъжката тоалетна, където напъха беретата и телефона си в кошчето за боклук, след това влезе в магазина и купи голяма пътна карта на Дания и пътеводител на английски език. Когато се върна в закусвалнята, Фаваз тъкмо разопаковаше недокоснатия сандвич на Габриел. Алон кимна към вратата. Ибрахим мушна сандвича в джоба на палтото си и го последва навън.

— Ето го — каза старият Фаваз. — Линдхолм Хойе.

Той се бе навел над пътеводителя и се взираше в него на светлината от плафониерата. Габриел не отделяше очи от пътя.

— Какво пише?

— Това е старо викингско селище и гробище. В продължение на векове е останало заровено под дебел слой пясък. Било разкрито едва през 1952 година. Според пътеводителя, в него има повече от няколкостотин гроба и останки от няколко викингски къщи.

— Къде се намира?

Ибрахим отново погледна в книгата, после определи местоположението на селището върху пътната карта.

— Северен Ютланд — отговори той. — Всъщност в най-северната част на Ютланд.

— Как да стигна дотам?

— Тръгваш по шосе Е-20 през Фюн, после се насочваш на север по шосе Е-45. Линдхолм е точно след Олборг. Тук пише, че мястото се открива лесно. Просто следвай табелите.

— Аз не виждам пътя, камо ли табелите.

— Там ли ще оставят жената?

Габриел поклати отрицателно глава:

— Не, още инструкции. Този път ще бъдат писмени. Казаха, че ще бъдат в руините на викингска къща, в най-отдалечения от входа на музея ъгъл. — Погледна Фаваз. — Този път не беше Ишак. Беше някой друг.

— Египтянин ли?

— Звучеше като такъв, но все пак не съм експерт.

— Хайде, моля те — рече Ибрахим. — Защо те накараха да хвърлиш телефона си?

— За да няма повече никакви електронни комуникации.

Фаваз сведе очи към картата.

— Има доста път до Линдхолм.

— Два часа при идеално време. А при това… най-малко четири.

Ибрахим погледна часовника.

— Това означава, че ще стигнем в петък сутрин, ако имаме късмет.

— Да — съгласи се Алон. — Той неумолимо ни приближава към крайния срок.

— Кой? Ишак?

„Уместен въпрос — помисли си Габриел. — Ишак ли е? Или Сфинкса?“

Отне им четири часа и половина, докато стигнат Линдхолм, и точно както се бе опасявал Габриел, уверенията в пътеводителя, че гробището се открива лесно, се оказаха неверни. В продължение на двайсет минути той обикаля в кръг в квартал от еднакви тухлени къщи, преди най-сетне да съзре табела с големината на пощенска картичка, която бе пропуснал при трите си обиколки. Тя естествено бе покрита със сняг и Алон трябваше да слезе от аудито и да избърше снежинките, за да научи, че за да стигне до историческата забележителност, първо трябва да се изкачи по един висок хълм. Колата издържа на изпитанието само с едно поднасяне и две минути по-късно Габриел влезе в паркинг, заобиколен от високи борове. Той изгаси мотора и поседя неподвижно около минута — ушите му бучаха от преумората от шофирането, — преди да отвори вратата и да стъпи в снега. Ибрахим си остана на мястото.

— Ще дойдеш ли?

— Ще чакам тук, ако нямаш нищо против.

— Не ми казвай, че се страхуваш от гробища.

— Не, само от викингски гробища.

— Те са били войнствени само когато са излизали в морето — успокои го Алон. — Когато са били тук, по домовете си, са се занимавали главно със земеделие. Най-страховитото нещо, на което бихме могли да се натъкнем тази вечер, ще е духът на някой отглеждал зеленчуци фермер.

— Ако не настояваш, аз ще остана тук.

— Както желаеш — отвърна Габриел. — Щом искаш да седиш сам тук, аз нямам нищо против.

Ибрахим се престори, че размисля, после слезе от колата. Алон отвори багажника и извади джобно фенерче и метален лост.

— Защо вземаш това? — попита Фаваз.

— В случай че се натъкнем на викинги. — Габриел мушна лоста отпред под колана на джинсите си и тихо затвори багажника. — Те ме принудиха да оставя и пистолета си в онази бензиностанция. Един лост е по-добре от нищо.

Той включи фенерчето и пое през паркинга с Ибрахим. Снегът стигаше до средата на прасците им и след няколко крачки в кларковете на Алон се просмука вода, а краката му премръзнаха. Трийсет секунди след като напуснаха колата, той внезапно спря. В снега се виждаха неясни следи — едните, видимо по-големи от другите, водеха от паркинга към гробището. Габриел остави Ибрахим и проследи следите до началната им точка. Доколкото можеше да се съди по отпечатъците в снежната повърхност, навярно някакъв малък товарен автомобил или бус бе влязъл в паркинга от друг път няколко часа по-рано. По-едрият от двамата пътници бе стъпил на снега откъм страната на шофьора, а по-дребният — откъм мястото на пасажера. Алон се наведе и разгледа отпечатъците. Те бяха на жена, обута с маратонки. Която и да бе тази жена, явно бе дошла доброволно.

Той отиде при Ибрахим и го поведе по една пътека към гробището, което се простираше пред тях по склона на хълма чак до залива в далечината. Въпреки силния снеговалеж, под светлината на фенерчето можеха да се различат очертанията на отделните гробове. Някои представляваха купчини от камъни, други бяха с формата на окръжност, а имаше и такива, които приличаха на викингски кораби. Не беше трудно да открият викингската къща; трябваше само да следват двата чифта следи. Габриел клекна и зарови голите си пръсти в снега. След секунди откри онова, което бе оставено за него — малко, затворено с цип найлоново пликче, в което имаше парче от подробна карта. Габриел я разгледа на светлината на фенерчето. После се изправи и поведе Ибрахим обратно към колата.

— Скаген — каза Алон, докато бавно караше надолу по хълма. — Искат да отидем в Скаген. Е, почти дотам. Мястото, което са оградили на картата, е малко по на юг.

— Познаваш ли това място?

— Никога не съм бил там, но съм чувал за него. В Скаген е имало колония на художници, формирала се в края на XVIII век. Те били известни като „скагенските художници“. Идвали тук заради светлината. Казват, че е уникална… не че ние ще можем да я видим.

— Може би това е друг добър знак — каза Ибрахим.

— Може би — съгласи се Габриел.

— Дъщерята на посланика там ли ще бъде?

— Не пишат нищо за това. Просто ни казват да отидем на едно място край Северно море.

— Но тя е била тази вечер в гробището?

— Искат да ни накарат да мислим, че е била — отвърна Алон. — Но аз не вярвам.

— Защо?

— Защото жената е слязла от колата и е отишла в гробището по собствено желание — отговори Габриел. — Видях Елизабет, когато я отвличаха. Тя нямаше да влезе там доброволно. Щеше да се съпротивлява.

— Освен ако не са й казали, че ще я освободят — рече Фаваз.

Алон го погледна удивено.

— Това не беше зле — възкликна той.

— Някога бях професор — вметна Ибрахим. — Освен това обичам детективски романи.

41.

Не можеше да определи продължителността на пътуването, защото се бе опитала да мисли за всичко друго, но не и за времето. „Беше само няколко минути — каза си тя. — Едно мигване“. Повтаряше си и други лъжи. Лежеше в удобно легло, а не в дървения сандък, който миришеше на риба. Беше облечена в дънки и любимия си пуловер, а не в мръсния анцуг, който носеше постоянно от сутринта на отвличането. Можеше да види любимата си планинска верига през любимия си прозорец. Слушаше хубава музика. Останалото бяха само сцени от лош сън. Скоро щеше да се събуди и всичко щеше да свърши.

Тя бе подготвена за ужасното неудобство — в бележката си Каин бе пределно ясен за това, което я очакваше, — но тапите за уши я изненадаха неприятно. Бяха я лишили от едно от най-силните й оръжия — способността да чува какво се случва около нея — и бяха ограничили света й до монотонно бръмчене. Оставаше й едно-единствено сетиво: усетът за движение. Знаеше, че бяха карали с висока и с умерена скорост по хубави и по лоши пътища. Веднъж бе изпитала усещането, че е в голям град, заобиколена от хора, които не си даваха сметка, че тя се намира на сантиметри от тях. Сега бе сигурна, че се движат по непавиран път на място, близо до края на света.

Спряха толкова рязко, че главата й болезнено се притисна в стената на подобния на ковчег сандък. Бръмченето на мотора замря. Минаха няколко минути, докато я свалят от автомобила, и още няколко, преди най-сетне да чуе скърцането при ваденето на пироните. Студен въздух с мирис на сол облъхна лицето й, щом махнаха капака. Когато я изправиха на крака, от очите й неволно бликнаха горещи сълзи и попиха в превръзката. Никой не й продума, докато я въвеждаха в новото й скривалище. Никой не я попита как е сърцето й, докато я полагаха върху походното легло в новата й килия. Когато вратата се затвори, тя свали превръзката от очите си, извади тапите от ушите си и се вгледа в поредните бели стени около нея. Бяха й оставили чиния с храна — хляб, сирене и шоколад, задето се бе държала добре по време на пътуването, както и жълта кофа за тоалетна. Нямаше представа къде се намира. Беше сигурна само за едно: усещаше мириса на море.

42. Кандестедерне, Дания

петък, 2:15 ч.

Пътят от пристанищното градче Фредериксхаун до Скаген бе пуст и едва проходим. Километри наред Габриел седеше прегърбен, сграбчил здраво волана, докато край тях проблясваха за кратко едно след друго притихнали под снежната покривка градчета. Имената им съдържаха странни съчетания от съгласни, които дори за него, чиито първи език бе немският, бяха неразбираеми. „Датският не е език — мислеше си той, докато напредваше в тъмнината. — Той е страдание за гърлото“.

Като излезе от град Олбек, пред него се ширна сякаш безкраен лунен пейзаж, осеян с дюни. Отбивката за лятното курортно градче Кандестедерне бе близо до северния край на пустошта. След като зави, Алон видя на снега чифт пресни следи от автомобилни гуми. Подозираше, че са оставени от същото превозно средство, което бе спирало при гробището в Линдхолм Хойе.

Минаха край няколко малки ферми, после навлязоха отново в пространство, покрито с дюни — този път големи, с размерите на предпланина. Тук-там Габриел зърваше очертанията на вили и малки къщи. Нямаше светлини, нямаше други коли, нямаше признаци на живот. Времето сякаш бе спряло.

Следите от гуми завиваха надясно по тесен път и изчезваха. Алон продължи напред и след минута спря на малък паркинг, от който се откриваше изглед към брега. В съседство имаше крайпътно ресторантче. Вече се канеше да изгаси мотора, когато му хрумна по-добра идея.

— Чакай тук — каза той. — Заключи вратите. Не отваряй на никого, освен на мен.

Габриел взе лоста и фенерчето и тръгна към ресторантчето. Навсякъде край него имаше пресни следи — поне от двама души, а може би и повече. Хората, които ги бяха оставили, бяха дошли откъм дюните. Едните следи отиваха към брега. Бяха идентични с онези, които бе видял в Линдхолм. Бяха оставени от жена.

Той погледна назад към аудито, после се обърна и тръгна по следите, пресичащи плажа. При водата те изчезваха. Алон погледна наляво и надясно, но не видя никого, така че се обърна и се запъти към колата. Като наближи, видя Ибрахим да седи наведен напред в неудобна поза, с притиснати към таблото ръце. После видя пресни следи, идващи от дюните зад ресторантчето към задната врата откъм пасажерската страна на аудито. Точно тогава стъклото на прозореца бавно се спусна до половината и една облечена в ръкавица ръка му направи знак да се приближи. Габриел се поколеба няколко секунди, след това се подчини. По пътя си направи лек завой, за да огледа следите. Тридесет и седми номер, определи ги той. Марка „Адидас“ или „Найки“. Дамски маратонки.

Беше сгрешил марката на обувките. Бяха „Пума“. Жената, която бе обута с тях, изглеждаше на не повече от двайсет и пет години. Носеше тъмносиньо късо палто и вълнена шапка, нахлупена ниско над тъмните й очи. Седеше точно зад Ибрахим, насочила към гърба му пистолет „Макаров“. Ръката й трепереше от студ.

— Защо не насочите този пистолет към пода, преди някой да пострада? — предложи Алон.

— Млъкни и сложи ръцете си на волана!

Говореше много спокойно. Беше добре обучена. Габриел направи каквото му нареди.

— Къде е Ишак?

— Кой Ишак? — попита тя.

— Хайде да не играем игрички. Беше дълга и студена нощ. — Той погледна отражението й в огледалото за обратно виждане. — Просто ни кажи къде можем да намерим Елизабет Холтън и ние ще си тръгнем.

— Ти си израелецът, нали? Ционисткият агент, който уби нашите другари в Хайд Парк?

— Не, аз съм американски агент.

— Говориш много добре арабски за американски агент.

— Баща ми беше дипломат. Израснах в Бейрут.

— Наистина? Тогава говори ми на английски, американецо.

Алон се поколеба. Девойката насочи пистолета към главата на Ибрахим.

— Разбрах намека ти — каза Габриел.

Тя обърна пистолета към него.

— Би трябвало да те застрелям още сега — каза, — но имаш късмет. Няма да умреш тази нощ. Вече има други кандидати да ти отнемат живота.

— Какъв късметлия съм.

Девойката му нанесе силен удар с пистолета по тила. Когато посегна инстинктивно да се защити, тя го удари още по-силно и му нареди да сложи ръцете си на волана. Той се подчини. Минута по-късно усети топла лепкава течност да се стича зад дясното му ухо.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Габриел.

— Да — отговори искрено младата жена.

— Хайде да приключваме с това, а?

— Обърни колата! — каза тя. — Бавно.

Той включи на скорост, направи внимателно остър завой и се насочи към вътрешността на полуострова.

— Завий в първата пряка към дюните — нареди девойката. — После следвай следите от гуми.

Алон изпълни указанията. Пътят бе тесен и водеше към група вили, сгушени сред дюните. Малките дървени къщи бяха изоставени на зимата. Някои бяха боядисани в характерното за Скаген тъмножълто, други, необяснимо защо, имаха трева по покривите. Той караше само на габарити, които хвърляха мека кехлибарена светлина. Кръвта свободно се стичаше отстрани по врата му и мокреше яката на ризата му. Не посмя да вдигне ръка от волана, за да я избърше.

Последва следите от автомобилните гуми нагоре по нисък заоблен хълм, после се спусна от другата му страна и видя пред себе си друга могила. Опасявайки се да не заседне в снега, държеше крака си на педала за газта и чу силно хрущене, когато аудито поднесе в края на склона. Даде газ в подножието на следващия хълм и зави наляво, сетне се спусна по другия склон и влезе в алеята, водеща към най-далечната вила. Отпред бе паркиран бус „Мерцедес Транзит“ с угасени фарове и празна кабина. Габриел спря и погледна за инструкции в огледалото за обратно виждане. Жената смушка стария Фаваз в гърба с дулото на пистолета и му нареди да отвори вратата. Когато Алон посегна към дръжката на своята врата, тя го удари за трети път по тила.

— Ти остани в колата! — сопна се девойката. — Ще предадем американката само на Ибрахим, а не на теб, ционистка свиньо.

Фаваз откопча предпазния си колан и отвори вратата. Плафониерата внезапно се включи. Габриел хвана ръката му и я стисна.

— Не отивай — каза му той. — Остани в колата.

Ибрахим го погледна недоумяващо.

— Какво говориш, приятелю? Изминахме целия този път.

— Било е само игра, за да мине време. Тя не е тук. Твоят син те е примамил тук, за да те убие.

— Защо ще иска да ме убие?

— Защото го предаде на кръстоносците и евреите — отговори Габриел. — Защото в неговите очи сега си вероотстъпник, който заслужава смърт. Ти си по-лош от кръстоносец — по-лош дори от евреин, защото някога си бил правоверен ислямист, но си се отрекъл от пътя на джихад. Жената ще те заведе вътре, за да бъдеш убит, Ибрахим. Не отивай с нея.

— Синът ми никога няма да ме нарани.

— Той вече не е твой син.

Старецът се усмихна и отмести ръката му.

— Трябва да имаш вяра, приятелю. Пусни ме да вървя. Ще ти доведа момичето — точно както ти обещах.

Габриел усети дулото на пистолета да се притиска в тила му.

— Послушай Ибрахим, ционистка свиньо. Той казва истината. Ние не убиваме родителите си. Вие сте убийците, не ние. Остави го да доведе момичето, за да си вървиш по пътя.

Старият Фаваз слезе от колата, без Алон да може да му попречи, и се насочи към вилата. Жената изчака, докато той се отдалечи на няколко метра, преди да дръпне пистолета от главата на Габриел и да тръгне след него. Когато наближиха входа, на вратата се показа някакъв мъж. Обилният снеговалеж и тъмнината попречиха на Алон да го види добре — забеляза само, че косата му е боядисана в платиненорусо. Той приветства тържествено Ибрахим — с целувка по двете бузи и почтително поставяне на ръката над сърцето — и го въведе вътре. Девойката затвори вратата. В този миг предното стъкло експлодира в лицето на Габриел.