Агентът

Благодарности

Този роман, както и предишните книги от поредицата за Габриел Алон, нямаше да бъде написан без помощта на Дейвид Бул, който несъмнено е един от най-добрите реставратори в света. Докато подготвях ръкописа, разговарях с много служители на разузнавателни служби, дипломати, посланици и агенти на Бюрото за дипломатическа сигурност — мъже и жени, на които по очевидни причини не мога да благодаря по име. Достатъчно е да кажа, че благодарение на тях знам много повече за процедурите по сигурността в посолствата и за начина, по който Съединените щати биха отговорили на атака като описаната в романа, отколкото бих си позволил да опиша в художествено произведение в напрегнато време като днешното. Бих проявил нехайство обаче, ако не отправя сърдечни благодарности и към Маргарет Тутвайлер — бивш заместник държавен секретар по въпросите на дипломацията, която е била американски посланик в Мароко на 11 септември 2001 г. Нейните описания на онзи ден — някои ужасяващи, други невероятно смешни — ми помогнаха да добия представа за обстановката в едно американско посолство по време на криза. За мен е чест да я нарека свой приятел и да й благодаря за помощта.

Забележителният Боб Удуърд великодушно сподели с мен познанията си за сътрудничеството между ЦРУ и Египетската служба за сигурност. Прочутият вашингтонски ортопед д-р Бенджамин Шефър ме научи как се лекува рана от куршум при полеви условия, а д-р Андрю Пейт — известен анестезиолог от Чарлстън, Южна Каролина, ми разясни страничните ефекти от многократно инжектиране с кетамин и симптомите на идиопатичната пароксизмална вентрикуларна тахикардия. Марта Роджърс — бивш федерален прокурор и доста търсен вашингтонски адвокат в настоящия момент, прегледа частта с делото срещу измисления шейх Абдула. Британският ми редактор Алекс Кларк ме придружи по време на едно фантастично пътуване през Финсбъри Парк и Уолтамстоу в дните след заговора за бомбен атентат на лондонското летище миналото лято, а Мари-Луиз Вальор Жак и Ларс Шмид Мюлер ме заведоха на туристическа обиколка из Копенхаген, която никога няма да забравя. Специални благодарности на бояджията, който нагруби жена ми и децата ми на улица „Грунбьоргвал“ в Амстердам. Без да иска, той ме вдъхнови за първата глава на романа.

Вземал съм интервюта от много мюсюлмани, докато работех като кореспондент на „Юнайтед Прес Интернешънъл“ в Кайро в края на осемдесетте години, но „Пътешествието на джихадиста“ от Фаваз А. Гергес ми осигури допълнителен поглед върху мисленето на религиозните екстремисти в Египет, както направи и „Портрет на Египет“ от Мери Ан Уийвър. „Докато Европа спи“ от Брус Боуър и „Заплаха в Египет“ от Клер Берлински ми помогнаха да вникна по-дълбоко в дилемата, пред която е изправена Европа днес, особено Нидерландия, а „Лондонистан“ от Мелани Филипс ми помогна да разбера по-добре кризата, която заплашва в момента Великобритания. „Призрачната равнина“ от Стивън Грей съдържа много завладяващи лични истории на хора, които са станали жертва, понякога без основание, на програмата на ЦРУ „извънредно екстрадиране“. „Ето тук“ — мемоарите на Реймънд Сейц за времето, докато е заемал поста американски посланик в Лондон — ми помогна да пресъздам света на Робърт Холтън.

От множество неловки положения ме спаси грижливата и уверена ръка на моя коректор Тони Дейвис, чиито прачичо Джон У. Дейвис е служил като американски посланик в английския кралски двор от 1918-а до 1921 г. Ако той беше победил Калвин Кулидж в надпреварата за президентския пост през 1924 година, броят на американските посланици в Лондон, станали впоследствие президенти, щеше да нарасне до шест, вместо сегашните пет. Моят личен редактор и дългогодишен приятел Луис Тоскано направи безброй подобрения на ръкописа, както стори и литературната ми агентка Естер Нюберг от Ай Си Ем, Ню Йорк. Специални благодарности на Крис Донован, който смело се нагърби с част от проучванията, и на един приятел от ФБР, който ми помогна да оправя терминологията си. Специално бих искал да отбележа, че тази книга нямаше да съществува без подкрепата на забележителния екип от професионалисти в издателство „Пътнам“: Айвън Хелд, Мерилин Дъксуърт и най-вече на моя редактор Нийл Найрън.

Накрая искам да изкажа горещата си благодарност и любов на моите деца Лили и Николас, които прекараха августовската си ваканция в обикаляне на горещи места в Европа, и на съпругата ми — Джейми Гангъл, блестящата кореспондентка на новинарската емисия на „Ен Би Си Тудей“. Тя изслуша търпеливо описанието на сюжета и темите на романа, редактира умело всички чернови и ми помогна да го завърша минути преди крайния срок. Някога Оруел е описал процеса на писане на книга като „ужасна изтощителна борба, подобна на продължителен пристъп на мъчителна болест“. Той обаче е пропуснал да спомене, че единствените хора, страдащи повече от самия писател, са онези, които той най-много обича и които са принудени да живеят с него.