Академия за вампири

Глава 9

Проникнах в съзнанието й и за пореден път виждах и директно преживявах това, което ставаше около нея. Тя се промъкваше тайно в тавана на параклиса, потвърждавайки най-лошите ми опасения. Както и предишния път не се натъкна на никаква пречка. Мили Боже, помислих си аз, как може този свещеник да е толкова нехаен относно посетителите на поверената му света обител?

Изгряващото слънце освети прозореца с цветно стъкло и срещу него се очерта силуетът на Кристиан — той се бе настанил на пейката до прозореца.

— Закъсняваш — каза и той. — Отдавна те чакам.

Лиса издърпа един от плетените столове и го забърса от праха, преди да седне на него.

— Мислех, че ще се забавиш при директор Кирова.

Той поклати глава.

— Не се оказа толкова дълго. Просто ме отстраниха за една седмица, това бе всичко. Пък и не е толкова трудно да се измъкна. — Махна с ръка наоколо. — Както сама виждаш.

— Изненадана съм, че не ти наложиха наказание за по-дълъг срок.

Един блуждаещ слънчев лъч озари кристалносините му очи.

— Да не би да си разочарована?

Тя го изгледа сепнато.

— Но ти го подпали!

— Не, не го подпалих. Видя ли да е изгорен някъде?

— Целият бе обгърнат от пламъци.

— Само че ги държах под контрол. Внимавах да не се докосват до него.

Тя въздъхна.

— Не биваше да го правиш.

Както се беше изтегнал, той се изпъна, преди да се надигне, за да се наведе към нея.

— Направих го заради теб.

— Нападна го заради мен?

— Разбира се. Той тормозеше теб и Роуз. Тя и сама с лекота би се справила с него, поне така си мисля, но си казах, че няма да е зле да получи малко подкрепа. Освен това по този начин ще запушим устата на всеки, който продължава да рие в онази история с лисицата.

— Не биваше да правиш това — повтори тя убедено, но отвърна поглед от него. Явно не знаеше как да реагира на неговата щедрост. — И не ми разправяй, че си го направил заради мен. На теб ти харесва да го правиш. Част от теб го желае… просто така.

Самодоволната усмивка на Кристиан се стопи и по лицето му се изписа изненада, изражение, нетипично за него. Лиса може и да не беше медиум, но притежаваше смайващата способност да отгатва мислите на другите.

Забелязала смущението му, тя продължи:

— Да нападаш някого с магически средства е забранено — и точно заради това обичаш да го правиш. Непозволените неща ти доставят удоволствие.

— Тези правила са тъпи. Ако бяхме използвали магията като оръжие за самоотбрана, вместо само за добри и сладникави дела, стригоите нямаше да успеят да изтребят толкова много от нас.

— Грешиш — рече твърдо тя. — Магията е дар. Но ни е даден само за да служи на това, което носи единствено мир.

— Само защото те ни втълпяват това. Повтаряш като папагал уроците за разграничителната линия, на която ни учат през целия ни живот. — Кристиан се изправи и закрачи нервно из тесния таван. — Сама много добре знаеш, че невинаги е било така. Използвали сме магията, за да се сражаваме, при това рамо до рамо с нашите пазители… и така продължило столетия наред. Но по някое време предните ни се уплашили и престанали да си служат с нея. Решили, че е по-безопасно да я крият. Забравили са магическите умения за атака.

— А ти откъде ги знаеш тогава?

Устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Е, не всички са ги забравили.

— Като хората от твоята фамилия? Като твоите родители?

Усмивката му мигом се стопи.

— Не знаеш нищо за родителите ми.

Лицето му помръкна, погледът му стана суров. Може и да вдъхваше страх у повечето хора, но докато Лиса се взираше изпитателно в лицето му, без да скрива възхищението си, той изведнъж придоби странно уязвим вид.

— Прав си — призна след кратък размисъл тя с омекнал глас. — Не зная нищо за тях. Съжалявам.

За втори път през срещата им Кристиан изглеждаше изумен. Навярно никои не му се бе извинявал толкова често. Всъщност, по дяволите, никой не говореше често с него. Навярно никой не го изслушваше докрай. Но и сега, както обикновено, той побърза да нахлузи присмехулната си маска.

— Забрави. — Спря рязко да кръстосва из тесния таван и коленичи пред нея, така че тя да може да го гледа право в очите. От неочакваната им близост дъхът й секна. А на неговите устни разцъфтя опасна усмивка. — И всъщност не разбирам защо точно ти от всички останали реагираш толкова гневно, задето съм използват строго забранената магия.

— Аз от всички останали? Какво искаш да кажеш с това?

— Можеш да се правиш на невинна колкото си щеш… и те бива много в тая работа… само че аз зная истината.

— За каква истина говориш? — Тя не успя да прикрие внезапно обзелото я безпокойство както от мен, така и от Кристиан.

Той се наклони още по-близо към нея.

— Ти използваш внушението. При това постоянно.

— Не, не го използвам — отрече незабавно тя.

— Разбира се, че го използваш. Нощем, докато лежа буден, често се опитвам да си обясня как вие двете сте успели във външния свят да си намерите квартира под наем и дори да се запишете в някаква гимназия, без никой там да не поиска да се срещне с родителите ви. И накрая се досетих. Използвала си внушението. И вероятно така сте избягали от тук.

— Разбирам. Просто така предполагаш. Без никакво доказателство.

— Сдобих се с всичките доказателства, които ми бяха нужни само като те наблюдавах.

— Значи си ме следил? Шпионирал си ме? За да докажеш, че прибягвам до внушението?

Той сви рамене.

— Не. Всъщност те следях най-вече защото те харесвам. Внушението беше допълнителна премия. Видях те как го използва онзи ден, за да се сдобиеш с извинение при онова изпитване в часа по математика. Прибягна до него и срещу госпожа Кармак, когато тя поиска от теб да направиш още тестове.

— Значи ти предполагаш, че става дума за внушение? А случайно не ти ли хрумна, че просто съм доста добра в умението си да убеждавам хората около мен? — Сега в интонацията й се прокрадна предизвикателна нотка. Напълно разбираема реакция с оглед на това, че в момента бе обзета от страх и едновременно с това кипеше от гняв. Само че я придружи със силно отмятане на косата си, което — кой друг, ако не аз знаех по-добре от всички останали — можеше да се възприеме и като жест, подканващ към флирт. Но дали наистина го знаех по-добре от всички? Внезапно ме обзе съмнение.

Той продължи да говори, ала нещо в очите му ми подсказа, че бе забелязал отмятането на косата й, а той винаги забелязваше всичко около нея.

— Хората винаги придобиват онези глуповати физиономии, когато ги заговориш. И не само хората. Способна си да въздействаш и на мороите по този начин. А вероятно и на дампирите. Ето това е най-налудничавото в цялата история. Нямах представа, че това е възможно. Та ти си нещо като суперзвезда. Нещо като дяволска, въздействаща с внушение суперзвезда. — Беше обвинение, обаче както тонът, така и целият той излъчваше същата готовност за флирт, както и тя самата.

В този миг Лиса просто не знаеше какво да каже. Защото той имаше право. Всичко, което й каза, беше вярно. Именно способността й да внушава ни бе позволила да се справим във външния свят без помощта на възрастните. Тъкмо така тя успя да убеди онези в банката да й разрешат да използва наследството си.

И все пак внушението се смяташе за също толкова вредно, както и използването на магията като оръжие. И защо не? Та това също беше оръжие. При това могъщо, с което много лесно някой можеше да бъде покорен. На мороите още от най-ранно детство им бе втълпявано, че внушението е нещо лошо, много лошо. Никого не обучаваха да го използва, въпреки че технически погледнато всеки морой владееше тази способност. Лиса просто неусетно бе започнала да използва внушението и вече не можеше да спре. Или както току-що Кристиан бе изтъкнал: тя умееше да завладява душите на мороите, а също на хората и дампирите. Или казано с други думи: на всички раси, като изключим стригоите, разбира се.

— И какво смяташ да правиш? — запита го тя. — Ще ме издадеш ли?

Той поклати глава и се усмихна.

— Не. Мисля, че е супер.

Тя го зяпна изумено, с разширени очи и бясно разтуптяно сърце. Нещо в извивката на устните му я заинтригува.

— Роуз смята, че си опасен — изтърси нервно тя. — Тя мисли, че ти си убил лисицата.

Не знаех какво да чувствам, след като бях въвлечена в този тъй странен диалог. Някои хора се плашат от мен, може би и той в това число.

Но очевидно той не беше сред тях, ако можеше да съди по оживлението, долавящо се в гласа му, когато заговори:

— Всички си мислят, че съм психически нестабилен, но мога да те уверя, че Роуз е десет пъти по-опасна от мен. Разбира се, така е много по-трудно да те прецакват, затова нямам нищо против. — Облегна се назад и прекъсна мига на интимност. — Освен това ти гарантирам, че не съм извършил онова. Открий кой го е сторил и тогава… тогава това, което направих с Ралф, ще изглежда детска игра в сравнение с това, което ще му сторя.

Галантното му предложение за страховито отмъщение не успя да постигне одобрение от страна на Лиса… но донякъде я развълнува.

— Не искам да вършиш нещо подобно. А колкото до онова, все още не зная кой го е направил.

Той се наведе към нея и улови китките й с длани. Понечи да каже нещо, но се спря и погледна изненадано надолу, галейки с палците си избледнелите, едва забележими белези. После пак вдигна очи към нейните. На лицето му се изписа нежност, нещо твърде странно за него.

— Може наистина да не знаеш кой го е извършил. Но все нещо знаеш. Нещо, за което упорито избягваш да говориш.

Тя се взря в него, а в гърдите й се надигна вихрушка от емоции.

— Не можеш да знаеш всички мои тайни — прошепна Лиса.

Кристиан отново сведе очи към китките й, сетне ги пусна и се усмихна сухо.

— Да, предполагам, че нямам право.

В този миг я обзе спокойствие, усещане, за което си мислех, че само аз съм способна да й вдъхна. Върнах се в собствената си глава, в моята стая, седнала на пода с тетрадката за домашното по математика. Ала после, без реално да осъзнавам защо, сграбчих тетрадката и с все сила я запратих към стената.

Прекарах останалата част от вечерта в размисъл и така чак до часа, за който бе уговорена срещата ми с Джеси. Спуснах се крадешком по стъпалата и влязох в кухнята — място, което можех да посещавам, стига да е набързо — и привлякох погледа му още докато прекосявах голямата предна зала.

Докато минавах покрай него, се спрях за миг и му прошепнах:

— На четвъртия етаж има малък салон, който никой не използва. Качи се по стълбата от другата страна на баните. Ще се срещнем там след пет минути. Ключалката на вратата е счупена.

Той се подчини на секундата и скоро се срещнахме в салона, за който се бяхме уговорили — тъмен, прашен, безлюден. Намаляването на броя на пазителите в течение на годините бе довело до опустяването на много помещения — тъжен знак за обществото на мороите, но точно сега се оказа ужасно удобно.

Джеси приседна на дивана, а аз се изпънах по гръб, като отпуснах краката си в скута му. Все още бях силно раздразнена от срещата на Лиса с Кристиан сред странно романтичната обстановка на онзи таван и в момента исках само да забравя за всичко.

— Наистина ли си дошъл тук, за да учиш, или е само извинение? — попитах го аз.

— Не. Наистина е така. Трябва да учим заедно с Мередит. — По тона му личеше, че не е особено щастлив от това.

— Ооо — подразних го аз. — Да не би общуването с дампири да е под кралското ти достойнство? Не трябва ли да се почувствам обидена?

Той се усмихна, разкривайки уста, пълна със съвършени бели зъби, сред които изпъкваха кучешките.

— Ти си много по-секси от нея.

— Радвам се, че съм избраницата на сърцето ти. — В очите му заискри огън, който заплашваше да подпали и мен, особено когато ръката му се плъзна по крака ми. Но преди това се нуждаех от нещо друго. Време беше за едно малко отмъщение. — Мия сигурно също е секси, след като вие, момчетата, й позволявате да виси край вас. Нищо че не е с кралска кръв.

Пръстът му закачливо ме сръга в прасеца.

— Тя движи с Ейрън. А освен това аз самият имам доста приятели, които нямат кралски произход. Както и приятели сред дампирите. Не съм чак такъв задник.

— Да, ама знаеш ли, че нейните родители на практика са били прислужници на фамилията Дроздов?

Ръката му върху крака ми внезапно спря. Малко попреувеличих, но той бе толкова зажаднял за свежи клюки… пък и беше прочут със способността си да ги разпространява.

— Сериозно?

— Да. Търкали подовете, сребърните съдове, вилици, лъжици и другите прибори.

— Хм.

Видях как тъмносините му очи проблеснаха заинтригувано и потиснах усмивката си. Семето беше посято.

Надигнах се и се притиснах по-близо към него, като метнах крак връз скута му. Обвих го с ръце и след секунда, вече яко подпалена от въздействието на тестостерона му, всичките ми мисли за Мия се изпариха. Започна да ме целува жадно — на моменти малко лигаво дори — притисна гърба ми към дивана, а аз се отдадох на това, което навярно би трябвало да бъде първото ми приятно физическо упражнение от седмици насам. Целувахме се дълго и аз не го спрях, когато свали блузата ми.

— Няма да правим секс — предупредих го между целувките. Нямах намерение да изгубя девствеността си върху прашен диван в някакъв салон.

Той се спря, замисли се за момент и накрая реши да не настоява.

— Добре.

Но ме бутна отново върху дивана, легна отгоре ми и продължи да ме обсипва с целувки. Устните му се спуснаха до шията ми и когато острите краища на кучешките му зъби се плъзнаха по кожата ми, не можах да се сдържа и изохках възбудено.

Той веднага се надигна и се взря в лицето ми с непресторена изненада. За миг едва можех да си поемам дъх, като си спомних прилива на наслада, с която ме изпълваше едно вампирско ухапване, като се чудех какво ли ще бъде да се стигне докрай. После стародавните табута отново се върнаха в мен. Дори и да не правим секс, да даваме кръв, докато правим това, все още си оставаше грях, нещо много мръсно.

— Недей — предупредих го аз.

— Ама ти го искаш. — Гласът му прозвуча учудено и силно възбудено. — Мога да се закълна.

— Не, не го искам.

Очите му светнаха.

— Искаш го. Как… хей, правила си го и преди?

— Не — изсумтях аз. — Разбира се, че не.

Прекрасните му сини очи ме изпиваха и можех да видя как зад тях се завъртяха зъбните колела на мисловния му механизъм. Джеси можеше да е заклет флиртаджия и да имаше прекалено голяма уста, ала в никакъв случай не беше глупак.

— Държиш се, сякаш си го правила. Възбуди се, когато стигнах до шията ти.

— Защото много те бива с целувките — парирах го аз, макар че не беше изцяло вярно. Устата му се наля със слюнка повече, отколкото предпочитах. — Не мислиш ли, че ако давах кръвта си, вече всички щяха да знаят?

Той се позамисли.

— Да, ако си го правила, преди да избягате. Но ти си го правила, докато ви нямаше, нали? Ти си захранвала Лиса.

— Разбира се, че не — повторих аз.

Но той бе напипал нещо и го съзнаваше.

— Това е бил единственият начин. С вас не е имало кой друг да я захранва. О, Боже.

— Тя си намираше кой — излъгах аз. Към същата версия се придържахме и пред Натали, която естествено побърза да го разпространи и никой не се усъмни. С изключение на Кристиан. — Много от хората го правят.

— Разбира се — отвърна с усмивка той. И отново доближи устата си към шията ми.

— Не съм кървава курва — озъбих се и се отдръпнах от него.

— Ама го искаш. Харесва ти. Всички момичета дампири си припадат по това. — Зъбите му отново докоснаха кожата ми. Остро. И сладострастно.

Усещах, че враждебността, с която бях заредена, още повече влошаваше нещата, затова побързах да разсея напрегнатата ситуация със закачки.

— Престани — рекох му нежно и прокарах пръст по устните му. — Както вече ти казах, не съм такава. Но ако искаш да направиш нещо с устата си, мога да ти дам някои идеи.

Това моментално изостри интереса му.

— Да? Като да…

И тогава вратата рязко зейна.

Подскочихме и мигом се раздалечихме. Готова бях да се сблъскам с някой друг ученик или дори с надзирателката на етажа. Но не бях подготвена да се озова срещу Дмитрий.

Втурна се като вихър през вратата. Сигурно бе очаквал да ни завари тук и в този ужасен миг, когато връхлетя като буря, проумях защо Мейсън го боготвореше. Преди още да успея да примигна, той вече бе прекосил салона и сграбчил Джеси за ризата. Едва не го отлепи от пода.

— Как се казвате? — излая Дмитрий срещу него.

— Джеси, господине. Джеси Зеклос, господине.

— Господин Зеклос, имате ли разрешение да бъдете в тази част на общежитието?

— Не, господине.

— А знаете ли правилата, които важат в Академията за контактите между момчетата и момичетата?

— Да, господине.

— Тогава ви предлагам да се изметете от тук колкото можете по-бързо, преди да съм ви предал на някого, който ще ви накаже както е редно. Ако още веднъж ви хвана като сега — Дмитрий посочи към дивана, където още се намирах, при това полугола, — аз ще бъда този, който ще ви накаже. И ще боли. Много. Ясно ли е?

Джеси преглътна мъчително, все още с широко разтворени очи. От обичайното му перчене нямаше и помен. Може би защото не бе свикнал да бъде сграбчван така от истински мъжкар, от един висок и крайно вкиснат руснак.

— Да, господине!

— А сега си вървете. — Дмитрий го пусна и Джеси изхвърча навън по-бързо, отколкото Дмитрий беше връхлетял вътре. Моят наставник се извърна към мен с опасен блясък в очите. Не каза нищо, но гневното, крайно неодобрително послание, излъчвано от него, бе съвършено ясно и смазващо.

И тогава нещо се промени.

Сякаш бе сащисан от изненада, все едно че за пръв път ме виждаше. Ако беше някой друг, бих казала, че ме разглежда, и то съвсем старателно. И да, всъщност действително ме изучаваше. Изучаваше лицето ми, тялото ми. А аз изведнъж осъзнах, че съм само по джинси и сутиен… при това черен сутиен. Прекрасно знаех, че никак не бяха много момичетата в това училище, които изглеждаха така добре по сутиен като мен. Дори и мъж като Дмитрий, който вечно правеше впечатление на погълнат само от дълга си, тренировките и така нататък, нямаше как да не оцени това.

И накрая усетих как ме обля гореща вълна, пък и този негов поглед ми въздействаше много повече от всички целувки на Джеси. Понякога Дмитрий можеше да бъде странно притихнал и отнесен, но също така притежаваше страстна отдаденост и жизнена енергия, каквито не бях среща у никого другиго. Запитах се как тази негова сила и мощ би могла да се изяви при… е, в секса. Запитах се още какво ли ще бъде да ме докосне и… по дяволите!

Какво си въобразявах аз? Да не си бях изгубила ума? Крайно притеснена, реших да прикрия чувствата си с дръзко поведение.

— Виждаш нещо, което ти харесва?

— Облечи се.

Стисна устни и каквото и да бе изпитал преди малко, сега вече бе отлетяло. Тази свирепост в тона му ме наскърби и ме накара мигом да забравя за обезпокоителната си реакция. Незабавно си навлякох блузата, притеснена от мрачната му физиономия.

— Как ме намери? Следял си ме, за да си сигурен, че няма да избягам?

— Млъквай — озъби ми се той и се наведе, така че да се гледаме очи в очи, без аз да вдигам глава. — Един от пазачите те видял и съобщил къде си отишла. Имаш ли представа колко глупаво си постъпила?

— Зная, зная, помня и цялата процедура около условната ми присъда, нали така?

— Не е точно така. Сега ти говоря за глупостта да се забъркаш в такава ситуация.

— Аз през цялото време се забърквам все в такива ситуации, другарю. Не е кой знае какво за мен. — Гневът измести страха ми. Никак не обичах да ме третират като дете.

— Престани да ме наричаш така. Дори не знаеш за какво говориш.

— Разбира се, че знам. Нали миналата година трябваше да пиша реферат за РССР.

— СССР. А за един морой е голям успех да свали едно момиче дампир. Обичат да се хвалят с това.

— Е, и?

— Е, и? — изгледа ме с отвращение. — Към никого ли нямаш уважение? Помисли си за Лиса. Изглеждаш евтина и достъпна. Държиш се така, че даваш повод на много хора да си мислят какво ли не за момичетата дампири, а това косвено ще се отрази и на нея. И на мен.

— О, разбирам. Затова ли било всичко? Че съм наранила твоята голяма, адски голяма мъжка гордост? И сега се опасяваш да не съсипя репутацията ти?

— Вече съм си извоювал репутацията, Роуз. Установил съм си принципи и от години живея според тях. Но тепърва ще се види какво ще направиш ти с твоите. — Гласът му отново стана твърд. — А сега се върни в стаята си… ако можеш да го направиш, без да се забъркаш с още някого.

— Това ли е твоят деликатен начин да ме наречеш мръсница?

— Чувам историите, които вие учениците си разказвате. И за теб съм чувал да се говорят разни неща.

Ооо! Искаше ми се да му изкрещя, че не е негова работа какво правя с тялото си, но нещо в гнева и разочарованието, изписани по лицето му, ме накара да занемея. Да разочаровам някого като Кирова, не беше болка за умиране, но да разочаровам Дмитрий… Спомних си колко горда се чувствах, когато той ме удостояваше с някоя и друга похвала по време на последните няколко наши практически упражнения. А сега, като видях как това изчезна в него… е, внезапно ме накара да се почувствам именно евтина, както ми намекна току-що.

Нещо се пречупи в мен. Примигнах, за да скрия сълзите си и само промълвих:

— Защо да е грях да търся някакво… не зная как да го нарека. Да кажем забавление? Знаеш, че вече съм на седемнадесет. Би трябвало да имам правото да се забавлявам.

— Ти си на седемнадесет и след по-малко от година ще ти бъде поверен нечий живот. Това е залог на живот и смърт. — Сега гласът му зазвуча още по-твърдо, но се долавяше и малко нежност в него. — Ако беше човек или морой, щеше да можеш да се забавляваш. Щеше да правиш това, което могат да правят всички други момичета.

— Но ти ми казваш, че не мога.

Той отмести поглед. Сега тъмните му очи се рееха в пространството. Сякаш се бе отнесъл някъде много далеч.

— Когато бях на седемнадесет, срещнах Иван Зеклос. Е, не бяхме като теб и Лиса, но станахме приятели и когато се дипломирах, той поиска да бъда негов пазител. Бях най-добрият ученик в нашето училище. В часовете обръщах внимание на всичко, обаче накрая и това не се оказа достатъчно. Така става в живота. Едно подхлъзване, един миг на отклонено внимание… — Въздъхна. — И сега е много късно това да се поправи.

Някаква буца заседна в гърлото ми, докато си мислех за това, че едно подхлъзване или миг на отклонено внимание можеха да костват живота на Лиса.

— Джеси е от фамилията Зеклос — рекох аз, внезапно осъзнала, че Дмитрий току-що бе изхвърлил оттук един родственик на някогашния си приятел и довереник.

— Зная.

— Това ли те безпокои? Може би той ти напомня за Иван?

— Няма значение как се чувствам аз. Няма значение как се чувства който и да е от нас.

— Но те безпокои, нали? — Изведнъж ми стана напълно ясно. Усещах болката му, която той отчаяно се мъчеше да прикрива чрез усилена работа. — Наранен си. И това се повтаря всеки ден. Нали? Той ти липсва.

Дмитрий ме изгледа изненадано, сякаш не искаше аз да зная това, все едно бях проникнала в някаква тайна част от него. А аз си мислех, че той е един сдържан, антисоциален корав тип, но може би се държеше настрани от другите, за да не бъде наранен, когато ги изгуби. Смъртта на Иван несъмнено го беше белязала завинаги.

Запитах се дали Дмитрий не е самотен.

Изненадата в погледа му изчезна и отново се възстанови обичайното сериозно изражение.

— Няма значение как се чувствам аз. Те са на първо място. И ние трябва да ги защитаваме.

Отново се замислих за Лиса.

— Да. Така е.

Изтече дълга пауза, преди той отново да заговори.

— Каза ми, че искаш да се сражаваш, наистина да се сражаваш. Все още ли го искаш?

— Да. Абсолютно.

— Роуз… аз мога да те науча, но преди това трябва да повярвам, че си решила да се посветиш на това. Наистина да се посветиш. Не можеш да си позволяваш да се разсейваш с истории като тази. — Махна с ръка и посочи наоколо. — Мога ли да ти имам доверие?

Втренченият му поглед и сериозният му тон едва не ме накараха да се разплача. Не можех да си обясня защо имаше такова могъщо влияние върху мен. Не помнех друг път да съм била толкова загрижена за това какво мисли някой друг.

— Да. Обещавам.

— Добре. Ще те обуча, но трябва да си силна. Зная, че мразиш бягането, обаче то наистина е необходимо. Нямаш представа какви са стригоите. В училището се опитваме да те подготвим, но докато не видиш с очите си колко са силни и колко са бързи… дори не можеш да си представиш. Затова не мога да прекратя бягането и всички останали тренировки за поддържане на добра форма. Ако искаш да научиш повече за битките, ще се наложи да добавим още тренировки. А това ще ти отнеме повече време. Няма да ти остават толкова часове за домашните упражнения или за каквото и да било друго. И вечно ще бъдеш уморена. При това доста.

Замислих се за това, за него, а и за Лиса.

— Няма значение. Ако ми кажеш да го направя, ще го направя.

Той се вгледа изпитателно в мен, сякаш се опитваше да реши дали може да ми вярва. Накрая остана доволен и ми кимна рязко.

— От утре започваме.