Академия за вампири

Глава 5

Или по-скоро са били стригои. Батальон от пазители ги бе проследил и убил. Ако слуховете бяха верни, Кристиан е бил свидетел на цялата тази трагедия още когато е бил много малък. И макар самият той да не беше стригой, някои подозираха, че си остава дълбоко свързан с тях, съдейки по това, че винаги се обличаше само в черно. Пък и по начина, по който се държеше с всички около себе си.

Стригой или не, аз не му вярвах. За мен си оставаше съмнителен тип, затова мълчаливо изкрещях на Лиса да се махне оттам — не че моят вик можеше да свърши някаква работа. Глупава еднопосочна връзка.

— Какво правиш тук? — запита го тя.

— Любувам се на гледката, разбира се. Онзи стол, покрит с мушама, е особено красив по това време на годината. А пък там се пази старо ковчеже, пълно с писанията на благословения и луд свети Владимир. Да не забравяме и красивата маса без крака там в ъгъла.

— Както и да е, нямам намерение да ти преча. — Тя завъртя очи, приближи се към вратата и понечи да излезе, но той й препречи пътя.

— Е, ами ти? — продължи той с насмешлив тон. — Ти какво правиш тук? Нима купоните свършиха? Няма ли някого, чийто живот да съсипеш?

Лиса живна за миг.

— Леле, колко остроумно. Решил си да наминеш, за да видиш дали ще можеш да вбесиш Лиса, за да докажеш колко си умен, така ли? Днес ми се разкрещя някакво момиче, което въобще не познавам, а ето че сега трябва да търпя и теб. Какво да направя, за да остана за малко сама?

— О, значи затова си дошла тук горе. За да си устроиш жалейно парти.

— Това не е шега. Говоря сериозно. — Усетих, че Лиса започна да се ядосва. Гневът потуши тъгата, завладяла я преди малко.

Той сви рамене и се облегна на скосената стена.

— Аз също. Обичам жалейните партита. Щеше ми се да бях донесъл шапчици. За какво искаш първо да похленчиш? За това, че ще ти трябва цял ден, за да станеш отново всеобща любимка? Или че ще се наложи да чакаш две седмици, докато от „Холистър“ ти изпратят нови парцалки? Ако платиш за бърза доставка, чакането може и да не се окаже толкова дълго.

— Пусни ме да си вървя — извика тя гневно и този път го блъсна.

— Почакай — подвикна той, когато тя стигна до вратата. Саркастичната му интонация се бе стопила. — Какво… хм, как беше…?

— Кое как е било? — попита остро Лиса.

— Да си там, навън. Извън Академията.

Тя се поколеба за миг, преди да му отговори, изненадана от искрения му интерес и желание за разговор.

— Беше страхотно. Никой не знаеше коя съм. Просто едно лице от тълпата и нищо повече. Не бях морой. Нито кралска особа. Нищо особено. — Сведе поглед към пода. — Докато тук всички си мислят, че знаят коя съм.

— Да. Трудно е да се отърсиш от миналото си — констатира той с горчивина.

В този миг Лиса се замисли — по подразбиране това се предаде и на мен — колко труден може би е сега животът на Кристиан, През повечето време хората се държаха с него така, сякаш не съществува. Все едно е призрак. Не говореха с него. Не говореха за него. Дори не го забелязваха. Петното на позора заради престъплението на родителите му бе неизличимо и хвърляше сянка върху цялата фамилия Озера.

Все пак той я вбесяваше и тя не искаше да изпитва съчувствие към него.

— Я чакай — да не би сега да сме на твоето жалейно парти?

Той се засмя.

— Тази стая от една година вече ми служи като място за жалейни партита.

— Съжалявам — изрече Лиса с ехиден тон. — Имах навика да идвам тук, преди да си тръгна. Така че имам повече права от теб.

— Да, но аз пък се възползвам от правото на незаконно самонастанилите се. Освен това се старая да стоя колкото се може по-близо до параклиса, за да се убедят останалите, че не съм станал стригой… поне засега. — В интонацията му отново се прокрадна нотка на горчивина.

— Наистина винаги съм те виждала на литургиите. Това ли е единствената причина да ги посещаваш? За да изглеждаш добър и праведен? — На стригоите им бе забранено да стъпват на свети места заради непростимите им грехове срещу света.

— Разбира се — потвърди той. — Защо иначе ще го правя? Заради спасението на душата си?

— Както и да е — рече Лиса, която явно беше на различно мнение. — Тогава ще те оставя сам.

— Почакай — отново повтори той. Явно не му се искаше тя да си тръгне. — Искам да ти предложа сделка. Можеш да стоиш тук колкото искаш, ако ми кажеш едно нещо.

— Какво е то? — попита тя, като се извърна и го погледна в очите.

Той се приведе напред.

— От всички слухове, които чух за теб днес — и повярвай ми, чух много, макар че никой не е разговарял пряко с мен — има един, който никак не се връзва. Те разнищиха най-подробно всичко друго около теб: защо си заминала, какво си правила там, защо си се върнала, за специализацията ти, какво казала Роуз на Мия и тям подобни глупости. Но в същото време никой, буквално никой не се усъмни и не попита нищо за цялата онази тъпа история, която разказа Роуз, че там имало хора, които ти давали кръвта си.

Тя извърна поглед, а аз усетих как страните й пламнаха.

— Това не е глупава история. Нито е измислица.

Той се изсмя тихо.

— Живял съм сред хората. Заедно с леля ми, след като родителите ми… умряха. Не е толкова лесно да си набавиш кръв. — Тя не отговори и той пак се засмя. — Роуз е била, нали? Тя те е захранвала.

Вълна от страх се надигна и в двете ни. Никой в Академията не би могъл да знае за това. Разбира се, Кирова и старшите пазители бяха осведомени, но пазеха тази информация за себе си.

— Е, ако и това не е доказателство за приятелство, то не знам кое е — заключи той.

— Не бива да казваш на никого — изрече Лиса задъхано.

Само това ни липсваше. Както вече обясних, хранителите са пристрастени към вампирските ухапвания. Ние ги приемаме като част от живота, но при все това гледаме отвисоко на тях. За всички други — особено за дампирите — да позволят на морой да смуче от кръвта им е… срамно и порочно. Всъщност едно от най-извратените, едва ли не порнографски неща, които един дампир може да извърши, е да позволи на морой да пие кръвта му по време на секс.

Разбира се. Лиса и аз не сме правили секс, но и двете знаехме какво щяха да си помислят останалите за мен, ако разберат, че съм я захранвала.

— Не казвай на никого! — повтори Лиса.

Той пъхна ръце в джобовете на палтото си и седна върху един от дървените сандъци.

— И на кого да кажа? Слушай, защо не седнеш на скамейката до прозореца? Отстъпвам ти я за днес, ако не се страхуваш от мен.

Тя се поколеба, докато го изучаваше. Целият в черно, загадъчен и груб, с устни, извити в предизвикателно бунтарска усмивка. Но не изглеждаше много опасен. Не приличаше на стригой. Тя се отпусна предпазливо на скамейката под прозореца и несъзнателно потри раменете си с ръце, за да се предпази от студа.

Кристиан не откъсваше поглед от нея. Не след дълго въздухът в помещението се постопли.

Лиса се вгледа в очите на Кристиан и се усмихна, изненадана, че не е забелязала колко леденосини бяха преди малко.

— Огънят ли е елементът, в който специализираш?

Той кимна и издърпа един счупен стол.

— Ето че сега си имаме и отопление, и луксозно обзавеждане.

В този миг видението изчезна.

— Роуз? Роуз?

Примигнах и се взрях в лицето на Дмитрий. Беше се навел над мен. Ръцете му разтърсваха раменете ми. Спрях се. Намирахме се насред площада, разделящ сградите за горните класове.

— Какво ти е?

— Аз… Бях… бях с Лиса… — Притиснах длан към челото си. Никога досега не бях имала толкова продължително и ясно преживяване. — Бях в главата й.

— В нейната глава?

— Да. Това е част от връзката ни. — Не исках да се впускам в подробности.

— А тя добре ли е?

— Да, тя е… — Поколебах се. Наистина ли беше добре? Кристиан Озера току-що я беше поканил да остане с него. А това не беше за добро. Помежду им имаше сравнително спокойни моменти като плаване в тихи води, а след това мигове на притеснение и тревога. Но чувствата, които нахлуваха през нашата връзка, вече не бяха наситени само със страх или безпокойство. Сега тя бе почти доволна, макар и все още леко нервна. — Тя не е в опасност — изрекох накрая. Или поне се надявах да е така.

— Можеш ли продължиш да вървиш?

Коравият, стоически издръжлив воин, с когото се бях сблъскала преди, бе изчезнал и сега имаше загрижен вид. Наистина загрижен. Под настойчивия му поглед нещо в мен потрепна… което беше глупаво от моя страна, разбира се. Нямаше причина да се размеквам само защото този мъж е прекалено красив. В края на краищата нали той — поне според Мейсън — бил бог, който с никого не се сближавал. Такъв, който навярно ще ми причини всякакви болки.

— Да. Добре съм.

Отидох в съблекалнята на гимнастическия салон и се преоблякох в спортни дрехи, които някой най-после се бе досетил да ми остави, след като цял ден тренирах само по джинси и тениска. Оказаха ми се големи. Срещата на Лиса с Кристиан Озера продължаваше да ме притеснява, но се постарах да пропъдя тази тревога. Още повече, че в момента мускулите ми направо крещяха, че не искат да бъдат подлагани на повече изтощителни упражнения.

Затова предложих на Дмитрий днес да прескочим тренировките.

Той се засмя. Бях сигурна, че се смееше на мен, а не с мен.

— Какво е толкова смешно?

— О — рече той и усмивката му се стопи. — Явно си била сериозна.

— Разбира се, че бях! Виж какво, фактически от два дни не съм спала. Защо точно сега трябва да започваме тази тренировка? Остави ме да си полегна малко — захленчих аз. — Поне само за час.

Той скръсти ръце и ме измери с поглед отгоре до долу. От предишната му загриженост за мен не бе останала и следа. Сега бе безкомпромисен професионалист. Труден тип.

— Как се чувстваш сега? След предишната тренировка?

— Дяволски ме боли.

— Утре ще бъде още по-зле.

— Така ли?

— Така, затова по-добре потренирай малко сега, докато… докато още не си се почувствала съвсем зле.

— Що за логика е това? — възмутих се аз.

Но повече не посмях да споря с него. Той ме отведе в залата за вдигане на тежести. Показа ми тежестите и упражненията, които искаше да изпълня, след което се оттегли в ъгъла с един изпомачкан от много четене роман за Дивия запад. Като някой бог, решил да се усамоти.

Когато свърших, той застана до мен и ми показа няколко упражнения за отпускане на мускулатурата.

— Как така си станал пазител на Лиса? — попитах го аз. — Отскоро си тук. Учил ли си въобще в тази Академия?

Не ми отговори веднага. Имах чувството, че няма навика често да говори за себе си.

— Не. Учил съм в едно училище в Сибир.

— Брей. Това сигурно е единственото място на света, което е по-лошо от Монтана.

В очите му проблесна нещо — може би искра на развеселеност, — но не отвърна на шегата ми.

— След като се дипломирах, бях пазител на лорд от рода Зеклос. Наскоро го убиха. — Усмивката му помръкна и лицето му потъмня. — Изпратиха ме тук, защото се нуждаеха от допълнителни пазители в Академията. Когато принцесата се завърна, ме причислиха към нея, понеже и без това бях налице. Не зная дали ще продължа да я пазя, когато напусне лагера.

Замислих се над това, което ми беше сподели. Някой стригой е убил този, когото той е трябвало да охранява.

— А този лорд умря по време на твоята смяна, така ли?

— Не. Беше с друг пазител. Аз отсъствах.

Замълча. Очевидно мислите му витаеха някъде другаде. Мороите очакваха много от нас, но поне признаваха, че ние, пазителите — повече или по-малко — сме само хора. И макар да сме техни предани до смърт телохранители, и ние като останалите от всички други професии се нуждаем от заплащане и време за почивка. Някои от по-коравите пазители — като майка ми например — се отказваха от ваканциите, като се кълняха, че никога няма да изоставят своите морои. Сега, докато се взирах в Дмитрий, не можех да се отърся от усещането, че и той е от тази рядко срещана порода. Ако е бил в законна отпуска, едва ли би трябвало да се упреква за това, което е сполетяло неговия повереник. И все пак се упрекваше. Аз също бих се обвинявала, ако нещо се случеше с Лиса.

— Хей — рекох му, внезапно обзета от желание да го поободря, — ти ли измисли плана как да ни върнеш тук? Защото беше много добър. Груба сила и всичко останало.

Той изви нагоре вежди, обзет от любопитство. Супер яко. И аз винаги съм искала да мога да правя това.

— Да не ми правиш комплимент за плана?

— Е, все пак беше много по-добър от последния, с който се опитаха да ни заловят.

— Последният ли?

— Да. В Чикаго. С глутницата от пси-хрътки.

— Това бе първият път, когато ви намерихме. В Портланд.

Престанах с упражненията за отпускане на мускулатурата и кръстосах крака.

— Хм, не мисля, че съм си въобразила онези пси-хрътки. Кой друг би могъл да ги изпрати? Те реагират само на мороите. Може би никой не ти е казал за предишните опити да ни открият.

— Може би — рече той, но по недоверчивото изражение на лицето му си личеше, че не му се вярва.

След тренировката се прибрах в спалното помещение на начинаещите. Учениците морои живееха от другата страна на площада, онази, която бе по-близо до столовата. Помещенията бяха съобразени с изискването спалните на начинаещите да бъдат по-близо до гимнастическия салон и тренировъчните площадки. Но освен това ние живеехме поотделно с оглед на различията в начина на живот на мороите и дампирите. Техните спални помещения имаха много малко прозорци, при това всичките затъмнени, така че пропускаха съвсем слабо слънчевата светлина. Освен това имаха и специална секция за хранителите, които винаги им бяха под ръка. Спалните на начинаещите бяха построени с много повече прозорци и в тях винаги беше по-светло.

Разполагах със собствена стая, понеже начинаещите бяха малко на брой, особено момичетата. Стаята, която ми дадоха, беше малка и семпло обзаведена, само с едно двойно легло и бюро с компютър. Малкото мои вещи бяха пренесени от Портланд и още бяха в кашони, струпани в стаята. Поразтършувах се из тях, за да намеря една тениска за спане. Попаднах и на две фотографии: на едната бяхме снимани с Лиса на едно футболно игрище в Портланд, а на другата бях само аз по време на ваканцията със семейството й една година преди трагичната злополука с родителите и брат й.

Настаних се на стола до бюрото и включих компютъра. За щастие някой от техниците ми бе оставил лист с новия ми имейл адрес и новата парола. Бях щастлива, че никой не се бе досетил, че така ще мога да се свързвам с Лиса. Ала сега бях прекалено уморена, за да й пиша. Тъкмо се бях приготвила да изключа компютъра, когато забелязах, че вече съм получила някакво съобщение. От Джанин Хатауей. Беше кратко:

— И аз те обичам, мамо — промърморих и изключих компютъра.

Строполих се в леглото и заспах още преди главата ми да докосне възглавницата. И точно както бе предрекъл Дмитрий, като се събудих на следващата сутрин, се чувствах десет пъти по-зле. Останах да полежа в леглото, докато обмислях възможностите за ново бягство. После си спомних колко много пъти падах при вчерашните тренировки и си казах, че единственият начин да не позволя това отново да се случи е, като тази сутрин се постарая да издържа на натоварването.

Болките в костите и мускулите бяха ужасни, но все пак оцелях при упражненията с Дмитрий преди часовете, така че следващите занятия минаха без да припадна от изтощение.

По време на обяда дръпнах Лиса настрани от масата на Натали, за да й изнеса поучителна лекция, достойна за Кирова, относно Кристиан — най-вече я скастрих за това, че бе издала пред Кристиан съкровената тайна за нашето кръвно общуване. Ако това се разчуе, репутацията ни в тукашното общество щеше да бъде съсипана, а аз му нямах доверие и се опасявах, че ще ни издаде.

Лиса обаче имаше други грижи.

— Отново си била в главата ми? — възкликна тя. — При това за толкова дълго?

— Не го направих нарочно — заоправдавах се аз. — Просто се случи от само себе си. Пък и не това е най-важното. Ти колко дълго остана при него?

— Не много. И ми беше доста… забавно.

— Но това не бива да се повтаря. Ако някой разбере, че стоиш там при него, ще те разпънат на кръст. — Измерих я с разтревожен поглед. — Нали не си се увлякла по него?

— Не. Разбира се, че не — засмя се тя.

— Добре. Защото ако толкова ти е нужно гадже, можеш да си върнеш Ейрън. — Той беше скучен, но безопасен. Също като Натали. Как могат всичките тези безобидни хора да са толкова скучни? Може би това е дефиницията на безопасността.

Лиса се засмя още по-звучно.

— Ама тогава Мия ще ми издере очите.

— Можем да се справим с нея. Освен това той заслужава някоя, която не пазарува в детски магазини.

— Роуз, трябва да спреш да говориш такива неща.

— Просто изричам това, което ти не смееш да кажеш.

— Тя е само с една година по-малка от нас — припомни ми Лиса и пак се разсмя. — Не мога да повярвам, че си мислиш, че аз ще съм тази, която ще въвлече и двете ни в беда.

Докато вървяхме към класната стая, я стрелнах косо с поглед.

— Все пак Ейрън е доста готин, нали? — попитах с усмивка.

Тя също се усмихна, ала избягна погледа ми.

— Да. Доста е готин.

— Ооо! Виждаш ли? Значи трябва да се заемеш с него.

— Едва ли. Засега нямам нищо против да сме само приятели.

— Приятели, които са свикнали да си завират един друг езиците в гърлата.

Тя завъртя очи.

— Чудесно. — Продължавах да я дразня. — Нека Ейрън си остане при своята приятелка от забавачницата. Също както ти трябва да стоиш по-далеч от Кристиан. Той е опасен.

— Преувеличаваш. Той няма да се превърне в стригой.

— Но ти влияе лошо.

— Нима смяташ, че има опасност да стана стригой? — засмя се тя.

Не изчака отговора ми. Вместо това се втурна напред, за да отвори вратата на класната стая. Застанала на прага, се замислих притеснено над думите й, сетне я последвах. Малко след това видях в действие привилегиите на потомците на фамилиите с кралски произход. Няколко момчета се смееха и закачаха с едно длъгнесто момче от мороите, докато група момичета седяха отстрани и с кискане наблюдаваха сцената. Не го познавах добре, но поне бях наясно, че е от бедняшки произход и със сигурност нямаше кралска кръв. Две от момчетата, които го измъчваха, прилагаха магия с основен елемент въздух и с нейна помощ разпръскваха тетрадките на жертвата, оставени върху чина, след което ги раздухваха из цялата класна стая, докато нещастникът напразно се мъчеше да ги улови.

Инстинктите ми ме подтикваха да направя нещо, може би да се нахвърля върху някого от мъчителите му, но не можех да се сбия с всички наоколо, които ме дразнеха с нахалното си поведение, още по-малко пък с група момчета от кралските фамилии. Да не говорим за опасността Лиса да се озове в центъра на вниманието им. Затова само ги изгледах с отвращение, докато отивах до чина си. И щом седнах там, една ръка ме докосна по рамото. Джеси.

— Здравей — поздравих го аз весело. За щастие той не се бе присъединил към групата мъчители. — А сега си дръпни ръката от стоката.

Дари ме с ослепителна усмивка, но не си дръпна ръката от мен.

— Роуз, разкажи на Пол за онзи път, когато предизвика сбиването в часа на госпожа Карп.

Наклоних кокетно глава към него и му се усмихнах закачливо.

— Много сбивания съм предизвиквала в нейните часове.

— Имам предвид онази история с рака отшелник и лалугера.

Засмях се, като си спомних онзи случаи.

— О, да. Но мисля, че всъщност беше най-обикновен хамстер. Просто го пуснах в кутията при рака и те двамата, пощурели от това, че бях прекалено близо до тях, а не можеха да се измъкнат, се сбиха помежду си.

Пол, момчето, което седеше до нас, и което не си спомнях, също се засмя. Очевидно е бил преместен тук миналата година и не беше чувал тази история.

— И кой спечели?

Погледнах въпросително към Джеси.

— Не помня. А ти спомняш ли си?

— И аз съм забравил. Помня само как се разкрещя госпожа Карп. — Обърна се към Пол. — Човече, трябваше да видиш каква шантава учителка имахме тогава. Все си въобразяваше, че някой я преследва и вършеше какви ли не безсмислени работи. Голяма скица беше. И вечно скитосваше из училището, докато всички останали спяха.

Усмихнах се, макар и малко сковано, сякаш бе казал нещо забавно. Замислих се за госпожа Карп. Изненада ме това, че за един ден-два пъти си спомних за нея. Джеси беше прав — докато още работеше тук като учителка, тя неуморно кръстосваше из кампуса. А това си беше доста шантаво, понякога ме побиваха тръпки, като я видех. Помня още как веднъж най-неочаквано налетях на нея.

Тъкмо се измъквах през прозореца на спалното помещение, за да отида на среща с едни приятели. Беше след часовете и от всички нас се очакваше да сме по креватите и даже вече да сме заспали. Но аз редовно се измъквах тайно. Много ме биваше в това.

Само че тогава не улучих най-подходящия момент. Стаята ми беше на втория етаж и по средата на спускането внезапно полетях надолу. Като усетих как земята стремглаво се втурна срещу мен, с отчаяно усилие се опитах да се заловя за нещо и така да забавя падането. Грубата каменна облицовка на сградата одра кожата ми, но в онзи кошмарен за мен миг не обърнах внимание на драскотините. Стоварих се на земята, добре поне, че улучих тревата, защото паднах по гръб и целият ми въздух излезе от дробовете.

— В лоша форма си, Роузмари. Трябваше да бъдеш по-внимателна. Инструкторите ти ще останат доста разочаровани.

Вперих смаян поглед през разрошените си коси и съзрях госпожа Карп, надвесена над мен с развеселена физиономия. В същото време болки пронизваха всяка част на тялото ми.

Постарах се, поне доколкото можех, да не обръщам внимание на свирепите болки и се надигнах от тревата. Да си в класната стая с откачалката Карп, докато си заобиколен от съучениците си, е едно. Но да се озовеш насаме с нея, бе съвсем различно нещо. Очите й, както винаги, имаха някакво тайнствено и отнесено изражение, от което цялата ми кожа мигом настръхна.

А на всичкото отгоре съществуваше голяма вероятност на сутринта да ме завлече право в кабинета на Кирова, за да ми бъде наложено съответното наказание. От което още по-силно настръхнах.

Но вместо това тя само ми се усмихна и протегна ръце към моите. Потръпнах, но й позволих да ги улови. Тя зацъка удивено с език, когато видя охлузванията ми. Стисна здраво ръцете ми и смръщи вежди. Сякаш нещо изгори кожата ми, сетне някакъв лек полъх се плъзна по мен като приятен морски бриз и раните се затвориха. За кратко ми се зави свят и температурата ми рязко се повиши. Кръвта по мен изчезна, както и болката в бедрото и надолу по крака ми.

Ахнах. Издърпах уплашено ръцете си от нейните. Бях виждала доста от магиите на мороите, ала нищо от тях не приличаше на това чудодейно изцеление.

— Какво… какво ми направихте?

Тя отново ми се усмихна със странната си неразгадаема усмивка.

— Връщай се в леглото си, Роуз. Тук навън има лоши неща. Никога не знаеш какво ще те сполети.

Аз все още се взирах смаяно в ръцете си.

— Но…

Вдигнах очи към нея и за пръв път забелязах драскотини по двете страни на челото й, сякаш нечии нокти се бяха забивали там. Тя ми намигна.

— Няма да те издам, ако и ти не ме издадеш.

Рязко се върнах в настоящето, объркана от спомена за онази странна нощ. Междувременно Джеси разказваше за предстоящия купон:

— Тази вечер трябва да се отвържеш от кучешката си каишка. Ще дойдем към осем и половина да те отведем на нашето място в гората. Марк ще донесе малко трева.

Въздъхнах завистливо, изпълнена със съжаление, което пропъди студените тръпки, породени от спомена за госпожа Карп.

— Не мога да се откопча от каишката. Аз съм с моя руски тъмничар.

Той пусна ръката ми, видимо разочарован. Прокара пръстите си през косата си с цвят на бронз. Да. Дяволски гадно бе, че нямаше да мога да бъда с него. Наистина в най-скоро време трябваше да направя нещо по въпроса.

— Няма ли начин някой път да те пуснат за примерно поведение? — пошегува се той.

Удостоих го с това, което се надявах да мине за съблазнителна усмивка, докато сядах на чина си.

— Разбира се — провикнах се през рамо. — Ако изобщо някога бъда примерна.