Академия за вампири

Глава 22

— Да те излекувам?

Да го излекува? Мислите ми повториха нейните като ехо.

— Ти си единственото ми спасение — обясни той търпеливо. — Единственият начин да се излекувам от тази болест. От години те наблюдавам, изчаквах, за да бъда напълно сигурен.

Лиса поклати глава.

— Не мога… не. Не мога да направя подобно нещо.

— Твоите лечителски сили са невероятни. Никой няма представа колко са могъщи.

— Не разбирам за какво говориш.

— Хайде, Василиса, стига. Зная за гарвана — Натали те е видяла да го съживяваш. Проследила те е. А аз зная, че си излекувала Роуз.

Тя осъзна, че е безсмислено да продължава да отрича.

— Това… беше различно. Роуз не беше толкова пострадала. Но ти… нищо не мога да направя срещу Синдрома на Сандовски.

— Не е била толкова пострадала? — засмя се той. — Не говоря за глезена й… което също беше впечатляващо постижение. Говоря за автомобилната катастрофа с родителите ти. Защото, знаеш ли, ти имаш право. Роуз не беше толкова пострадала. Тя беше мъртва.

Изчака думите му да достигнат до съзнанието й.

— Това е… не. Тя оживя — успя накрая да отрони Лиса.

— Е, да, оживя. Но аз изчетох всички доклади. Не е имало начин тя да оцелее… особено при толкова много рани. Ти си я излекувала. Ти си я върнала обратно към живота. — Той въздъхна малко тъжно и уморено. — Отдавна подозирах, че имаш тази дарба и упорито се опитвах да те накарам да я използваш отново… да видя доколко можеш да я контролираш…

Лиса схвана какво имаше предвид и ахна:

— Животните. Ти си бил.

— С помощта на Натали.

— Защо го направи? Как можа?

— Защото трябваше да зная. Остават ми само броени седмици живот, Василиса. Ако наистина можеш да връщаш от царството на мъртвите, ще можеш да излекуваш и мен, неизлечимо болния от Синдрома на Сандовски. Трябваше да съм сигурен, преди да те отвлека. Трябваше да съм сигурен, че си способна да лекуваш по своя воля, а не само в моменти на паника.

— Защо беше нужно да ме отвличаш? — Искра на гняв проблесна в нея. — Та ти си ми толкова близък, почти мой чичо. Ако искаше да сторя това за теб… ако действително вярваш, че аз мога… — Гласът й, чувствата й ме увериха, че тя все още не вярваше напълно в собствените си вълшебни способности. — Защо ме отвлече? Защо просто не ме помоли?

— Защото не се касае само за еднократно действие. Отне ми доста време, за да осъзная каква си ти, но успях да се добера до някои стари хроники… ръкописи, съхранявани извън музеите на мороите. Когато прочетох за това как действа покоряващият дух…

— Покоряващ какво?

— Дух. В това си се специализирала.

— В нищо не съм се специализирала! Ти си луд!

— Откъде другаде според теб са се взели тези твои сили? Духът е друг елемент, за който само малцина избраници знаят.

Съзнанието на Лиса беше превъзбудено заради отвличането и възможността тя наистина да ме е върнала от царството на мъртвите.

— Но в това няма никакъв смисъл. Дори и да не е всеобщо разпространено познанието за него, все щях да чуя отнякъде за този елемент! Или пък някой друг щеше да притежава това умение.

— Никой вече не знае, че може да се специализира и е духа. Отдавна е забравено. Дори ако някой го умее, той не го осъзнава. Околните смятат, че тази личност в нищо не е специализирала.

— Слушай, ако просто се опитваш да ме накараш да се почувствам… — Тя не довърши. Толкова бе разгневена и същевременно изплашена, но зад тези емоции разумът й обмисляше току-що чутото за владеещите покоряващия дух и специализиралите с този елемент. Изведнъж го осъзна. — О, Господи. Свети Владимир и госпожа Карп.

Той я изгледа разбиращо.

— Знаела си за това през цялото време.

— Не! Кълна се. Беше нещо, в което Роуз бе започнала да се рови… Тя ми каза, че те били като мен… — Леката уплаха на Лиса се замени с безумен страх. Разкритията бяха прекалено шокиращи.

— Те са като теб. В старите книги дори се разказва, че свети Владимир бил обзет от покоряващия дух. — Виктор изглежда намираше всичко това за безкрайно забавно. Като видях усмивката му, ми идеше да го цапардосам с все сила по ухилената физиономия.

— Аз пък си мислех… — На Лиса още й се искаше да вярва, че той греши. Идеята да не е специализирала в нито един елемент беше много по-приемлива, отколкото да е специализирала в някакъв смахнат елемент. — Мислех, че това означава нещо като Светия дух.

— Всички така мислят, но не е истина. Това е нещо съвсем различно. Елемент, който е вътре във всеки от нас. Главен, ръководещ елемент, който ти предоставя косвен контрол върху останалите четири.

Очевидно това не се различаваше много от моята теория за специализацията на Лиса едновременно във всички елементи.

Тя усилено се опитваше да възприеме чутото и същевременно да възстанови способността си да се контролира.

— Това обаче не е отговор на моя въпрос. Няма значение дали притежавам този дух или каквото и да е там. Не беше нужно да ме отвличаш.

— Както сама вече си разбрала, духът може да лекува физически рани. Но за нещастие, действа добре само при тежки физически наранявания. Еднократни. Като глезена на Роуз. Или раните от катастрофата. Обаче за хронични заболявания — да кажем при някоя генетично предавана болест като Синдрома на Сандовски — се изисква дълготрайно лечение. Иначе болестта отново ще се завърне. Ето това ще се случи с мен. И заради това се нуждая от теб, Василиса. Необходима ми е помощта ти, за да мога да се преборя с болестта, така че никога да не се завърне. За да мога да живея.

— Това все пак не обяснява защо ме отвлече — възрази тя. — Ако ме беше помолил, щях да ти помогна.

— Те никога нямаше да ти позволят. Академията. Съветът. След като веднъж преодолеят шока от разкритието, че сред учениците има някой, който умее да използва могъщата сила на духа, те ще започнат да изтъкват всевъзможни етични доводи против. От къде на къде само един да бъде лекуван? Кой да бъде този един? Ще заявят, че не е справедливо. Все едно, че някой се опитва да се прави на Господ. Или пък ще започнат да се безпокоят заради цената, която ще трябва да платиш.

Тя потръпна, тъй като отлично знаеше за каква точно цена говореше той.

Като видя посърналото й лице, той кимна.

— Да. Няма да те лъжа. Ще бъде трудно. Ще те изтощи — психически и физически. Но аз трябва да го направя. Съжалявам. Ще ти бъдат осигурени колкото е нужно захранващи и всякакви други удобства в замяна на услугите ти.

Тя скочи от стола. Бен моментално пристъпи напред и я натисна да седне отново.

— И сега какво? Ще ме превърнеш в твоя пленница? В твоя лична медицинска сестра?

Той отново махна раздразнено с ръка.

— Съжалявам. Нямам избор.

Изригналият в нея нажежен до бяло гняв прогони страха. Сега Лиса заговори по-приглушено, но по-заканително:

— Да. Ти нямаш избор, защото говорим за мен.

— За теб ще е по-добре така. Знаеш какво е станало с другите. Как свети Владимир прекарал последните си дни, вцепенен като труп, напълно изгубил разсъдъка си. Знаеш, че отведоха Соня Карп. Депресията ти след автомобилната катастрофа не се дължи само на загубата на родителите ти. А на използването на духа. Злополуката е пробудила духа в теб. Страхът, когато си видяла Роуз мъртва, го е отприщил. И това пробуждане на духовните ти сили ти е позволило да я излекуваш. Изковало е връзката ви. Духът е могъщ елемент… но също така и много опасен. Онези морои, които специализират в магиите с елемента земя, черпят своите сили от земята. Който специализира с въздуха, черпи сили от въздуха. Но духът? Откъде мислиш идват неговите сили?

Тя го изгледа кръвнишки.

— Идват от самата теб, от твоята същност. За да излекуваш някого, трябва да му дадеш част от себе си. И с течение на времето колкото повече даваш, толкова повече рушиш себе си. Вече трябва да си го забелязала. Видях колко много неща те разстройват, колко уязвима и крехка си станала напоследък.

— Не съм крехка! — възнегодува Лиса. — И няма да полудея. Ще спра да използвам духа, преди нещата да се влошат непоправимо.

Той се усмихна.

— Ще спреш да го използваш? Със същия успех можеш да престанеш и да дишаш. Духът не се подчинява… Ти винаги ще изпитваш нужда да помагаш и да лекуваш. Това е част от теб. Успя да се въздържиш да не излекуваш животните, но нито за миг не се поколеба, когато трябваше да се помогне на Роуз. Дори внушението няма да ти помогне… тъй като то също се дължи на духа. И така ще бъде винаги. Не можеш да избягаш от духа. За теб е по-добре да си тук, в изолация, далеч от всякакви други причинители на стрес. Ако останеш в Академията, ще станеш прекалено нестабилна или те ще те сложат на лечение с някакви хапчета, които ще ти помогнат да се почувстваш по-добре, но ще ограничат силите ти.

Сега в нея се всели непоклатима увереност, съвсем различна от тази, която бях наблюдавала през последните две години.

— Аз те обичам, чичо Виктор, обаче аз съм тази, която трябва да се справи с това и да реши какво да прави. Не ти. Ти искаш от мен да се откажа от моя живот, за да живееш ти. Това не е справедливо.

— Въпросът се свежда до това чий живот струва повече. Аз също те обичам. И то много. Но мороите гинат. Нашият брой неизменно намалява, защото сме се превърнали в безпомощна плячка на стригоите. Преди ги преследвахме много по-активно. Но сега кралица Татяна и останалите ни водачи предпочитат да се крият. Те държат в изолация теб и другите равни на теб по ранг млади благородници. В доброто старо време такива като теб бяха обучавани да се бият наравно с пазителите! И щяха да те научат да използваш магията като оръжие. Но вече няма и помен от това. Сега само чакаме. Ние се превърнахме в жертви. — Погледът му се зарея и двете с Лиса усетихме колко искрено вярва в думите си. — Ако бях крал, щях да променя това. Щях да предизвикам революционна промяна, каквато нито мороите, нито стригоите някога са виждали. Аз трябваше да бъда наследникът на Татяна. Тя беше готова да ме посочи за престолонаследник, но когато се разболях, се отрече от мен. Ако обаче се излекувам… ако се излекувам, ще мога да заема полагащото ми се място…

Думите му засегнаха някаква струна в Лиса — в гърдите й се надигна тревога за участта на мороите. Тя никога досега не се бе замисляла над това, за което той й говореше, за това колко по-различно би могло да бъде всичко, ако мороите и техните пазители се сражаваха рамо до рамо, за да изчистят света от стригоите и разнасяното от тях зло. Напомни й за Кристиан и за това, което той бе споделил с нея за използването на магията като оръжие. Но макар да оценяваше загрижеността на Виктор, нито една от нас двете не смяташе, че си струва да направи това, което той я караше.

— Съжалявам — прошепна тя. — Мъчно ми е за теб. Но моля те, не ме принуждавай да те лекувам.

— Длъжен съм да го направя.

Тя го погледна право в очите.

— Само че аз не желая.

Принцът кимна с глава и от ъгъла един мъж пристъпи към него. Още един морой. Но непознат за мен. Той застана зад гърба на Лиса и отвърза ръцете й.

— Това е Кенет. — Виктор протегна ръце към нейните, вече освободени ръце. — Моля те, Василиса. Поеми ръцете ми. Изпрати магията си към тялото ми така, както го направи с Роуз.

Тя поклати глава.

— Не.

Когато Виктор отново заговори, гласът му вече не звучеше толкова любезно.

— Моля те. Така или иначе ще ме излекуваш. Бих предпочел това да стане според твоите, а не според моите условия.

Тя отново поклати глава. Виктор кимна леко към Кенет. И тогава започна болката. Лиса изкрещя. Аз изкрещях.

От изненадата Дмитрий стисна по-здраво волана на джипа и отби в канавката. Изгледа ме тревожно и започна да обръща джипа.

— Не, не! Продължавай напред! — Притиснах длани към слепоочията си. — Трябва да стигнем там!

От задната седалка Албърта се пресегна и отпусна ръка на рамото ми.

— Роуз, какво става? Примигнах през сълзи.

— Те я измъчват… с въздух. Този тип… Кенет… той нагнетява въздуха в… в главата й. Налягането става опасно за нея. Чувствам сякаш моят… нейният… череп ще експлодира. — И се разплаках.

Дмитрий ме погледна с крайчеца на окото си и натисна докрай педала на газта.

Кенет продължаваше с изтезанията. Сега бе насочил струята въздух срещу лицето й, като по този начин затрудняваше дишането й и я принуждаваше да се бори отчаяно за всяка глътка въздух. След това невероятно мъчение — беше ужасно, въпреки че аз не го понасях директно — бях готова да направя всичко, което поискат от мен.

И накрая тя го направи.

Наранена, измъчена, със замъглени от сълзи очи Лиса пое ръцете на Виктор. Никога досега не бях прониквала в главата й, докато прилагаше магия и не знаех какво да очаквам. Отначало не почувствах нищо. Само усещане за дълбока концентрация. После… беше като… не зная дори как да го опиша. Цветове и светлини, и музика, и живот, и радост, и любов… толкова многобройни чудесни изживявания се изредиха, всички хубави неща, които изграждат света и правят живота ни такъв, че да си струва да се изживее.

Лиса призоваваше всички елементи. Магията потече през нас двете, брилянтна и сладка. Беше жива. Беше нейният живот. Но колкото и прекрасно да беше усещането, тя ставаше все по-слаба и по-слаба. И тъй като всички тези елементи — свързани в едно цяло благодарение на мистериозния духовен елемент — се преливаха във Виктор, той ставаше все по-силен и по-силен.

Промяната бе изумителна. Кожата му се заглади, не остана и помен от бръчките и торбичките под очите. Сивеещата му и оредяла коса се сгъсти, превръщайки се отново в черна и лъскава, каквато е била някога. Зелените му очи — все още напомнящи за цвета на нефрит — отново заискриха, будни и живи.

Той се превърна в онзи Виктор, когото Лиса помнеше от детството си.

Изтощена, тя припадна.

В джипа аз се опитах да им обясня какво се бе случило. Лицето на Дмитрий ставаше все по-мрачно. Изреди няколко ядни руски псувни, чието значение още не ми бе обяснил.

Когато стигнахме на около четиристотин метра от хижата, Албърта се обади по мобилния си телефон и целият ни конвой спря. Всички пазители — бяха повече от една дузина — слязоха от колите и се събраха, за да планират стратегията си. Някой отиде напред, за да разузнае обстановката и се върна, докладвайки за броя на похитителите и тяхното разположение около хижата. Когато цялата ни група изглеждаше готова да пристъпи към операцията, аз също понечих да сляза от колата. Но Дмитрий ме спря.

— Не, Роз. Ти оставаш тук.

— По дяволите, как ли пък не! Трябва да отида да й помогна.

Той ме хвана за брадичката и каза:

— Ти вече й помогна. Твоята работа е свършена. И то много добре. Но там не за теб. Както тя, така и аз се нуждаем от това ти да си в безопасност.

Млъкнах, защото разбирах, че ако се впуснем в спор, ще забавим операцията по спасяването на Лиса. Преглътнах протестите си и само кимнах. Той също ми кимна и се присъедини към останалите. Всички навлязоха в гората и много скоро се изгубиха сред дърветата и храстите.

Въздъхнах, спуснах облегалката назад и се излегнах. Толкова бях уморена. Макар че слънчевите лъчи проникваха през предното стъкло, за мен бе паднала черна нощ. Толкова много бях преживяла и изстрадала за толкова кратко време. От адреналина и споделянето на болката на Лиса можех да припадна също като нея.

Само че тя вече беше будна.

Постепенно, съвсем бавно, усещанията й отново започнаха да доминират над моите. Лежеше на някакъв диван в хижата. Вероятно след като бе припаднала, е била пренесена там от някой от телохранителите на Виктор. Самият Виктор — вече съвсем възстановен благодарение на злоупотребата му с дарбата й — стоеше в кухнята с другите от свитата си и с приглушени гласове обсъждаха следващите си планове. Само един пазач дежуреше край Лиса със задачата да не я изпуска от поглед. Той обаче лесно можеше да бъде обезвреден, когато Дмитрий и Албърта нахлуят вътре.

Лиса изгледа преценяващо самотния пазител, след което се извърна към прозореца зад дивана. Все още замаяна от лечебния сеанс, тя с мъка успя да се надигне. Пазачът тутакси се извърна и впери изучаващ поглед в нея. Тя се взря в очите му и се усмихна.

— Ще останеш тук и няма да вдигаш шум независимо какво ще направя — каза му тя. — Не трябва да викаш за помощ, нито да се обаждаш на някого, когато се махна от тук. Разбрахме ли се?

Капанът на внушението щракна за него. Той кимна в знак на съгласие.

Тя се премести до прозореца, завъртя дръжката и вдигна стъклото. През това време успя да обмисли най-важното. Още беше много омаломощена. Не знаеше колко далече се намира от Академията и до най-близкото населено място. И най-важното — нямаше представа колко далеч ще успее да стигне, преди някой да открие, че е избягала.

Но знаеше също, че надали ще има друг шанс да избяга. Нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в тази хижа сред гората.

При всеки друг случай бих приветствала смелото й решение, но не и този път. Не и точно когато нашите пазители всеки момент щяха да я спасят. Тя трябваше да остане вътре. За нещастие тя нямаше как да чуе съвета ми.

Лиса се покатери на прозореца, а аз изругах шумно.

— Какво? Какво видя? — попита един глас зад мен.

Както се бях изтегнала на спуснатата седалка, подскочих като ужилена, тъй рязко, че дори си ударих главата в тавана. Обърнах се и видях Кристиан да подава глава от задната част на джипа, използвана като багажник.

— Ти какво правиш там? — смаях се аз.

— А на теб на какво ти прилича? Аз съм пътник без билет.

— Да не би да имаш сътресение на мозъка или нещо подобно?

Той сви рамене, сякаш нямаше значение. Каква страхотна двойка бяха те двамата с Лиса. Не се страхуваха от жестоките схватки, въпреки че бяха сериозно наранени. Трябва обаче да си призная — ако Кирова ми беше заповядала да остана в Академията, сега и аз щях да се укривам като него в багажника.

— Какво става? — попита той. — Видя ли нещо ново?

Разказах му набързо, като през това време слязох от джипа. Той ме последва.

— Тя не подозира, че нашите хора идват за нея. На всяка цена трябва да я намеря, преди да умре от изтощение.

— Ами пазителите? Говоря за пазителите от Академията. Ще им кажеш ли, че е избягала?

Поклатих глава.

— Те вероятно вече са разбили вратата на хижата и са нахълтали вътре. Ще тръгна след нея.

Лиса се намираше някъде от дясната страна на хижата. Успях да налучкам правилната посока, но нямаше как да определя местоположението й съвсем точно, докато не се приближа повече до нея. Но дори и това сега нямаше значение. Просто трябваше да я намеря. Видях изражението на Кристиан и се усмихнах сухо.

— А, да, има още нещо. Идваш с мен.

Никога досега не ми е било толкова трудно да стоя извън главата на Лиса, но пък и никога не бяхме изпадали в подобна ситуация. Докато вървях забързано през гората, силата на нейните мисли и чувства постоянно ме теглеше навътре и все по-навътре в дебрите на пламналия й мозък.

Промъквайки се сред храстите и дърветата, двамата е Кристиан все повече се отдалечавахме от хижата. Господи, как ми се искаше Лиса да бе останала там! Така ми се щеше да мога да видя атаката на нашите хора през нейния поглед. Но сега тази възможност вече бе безвъзвратно загубена. Докато тичах с все сили напред, нагледно се убедих колко прав бе Дмитрий, като непреклонно настояваше да навъртаме обиколка след обиколка и да наблягаме на физическата издръжливост. Лиса не се придвижваше много бързо и аз усещах как дистанцията помежду ни се скъсява, а така по-лесно можех да определя местонахождението й. За съжаление Кристиан не можеше да издържи на бясното ми темпо и заради него трябваше да понамаля бързината на крачките си, само че скоро осъзнах колко глупаво бе това. Той също го разбра.

— Давай напред — извика той пресипнало и ми махна с ръка да продължавам.

Когато стигнах до едно място, откъдето очаквах, че Лиса ще може да ме чуе, се провикнах с все сила. Извиках името й с надеждата, че е наблизо. Но вместо нея ми отговори някакъв много силен вой или по-скоро бесен кучешки лай.

Пси-хрътки. Разбира се. Виктор ми бе споменал, че ходел на лов с тях, следователно умееше да ги контролира. Внезапно се досетих защо никой в Академията не си спомняше да са били изпращани пси-хрътки след Лиса и мен в Чикаго. Защото не е било по нареждане на Академията. Това гадно копеле Виктор ги беше отвързал, насъскал и пуснал по следите ни.

Минута по-късно излязох на една поляна, където заварих Лиса приведена, подпряла се на едно дърво. Съдейки по вида й, а и от чувствата й по нашата връзка, трябваше отдавна да е припаднала. Крепяха я само последните крехки остатъци от волята й за живот. С широко разтворени очи, бледа, тя гледаше ужасено четирите пси-хрътки, които я бяха наобиколили. Ярката слънчева светлина беше още едно допълнително препятствие за нея и Кристиан.

— Хей! — провикнах се към пси-хрътките в опит да ги отклоня към себе си. Виктор ги бе насъскал да я заловят, но аз се надявах те да реагират на новата заплаха, още повече че идваше от един дампир. Пси-хрътките никога не са харесвали дампирите, както впрочем и всички други животни.

Те естествено се извърнаха към мен с оголени зъби и стичаща се от муцуните лига. Приличаха на вълци, само че имаха кафява козина и очи, светещи в оранжево като нажежени въглени. Вероятно Виктор им бе заповядал да не прегризват гърлото на Лиса, но тези инструкции не се отнасяха до мен.

Вълци. Също като в уроците от часовете по поведение на животните. Какво бе казала госпожа Майснър? Че изходът от сблъсъка с тях зависи от желанието за победа? Концентрирах се и се опитах да приложа в действие това първо правило за поведение, но не мисля, че те се впечатлиха кой знае колко от героичните ми усилия. Всеки от тези зверове беше по-тежък от мен. А освен това решително ме превъзхождаха с броя си. Не, явно нямаше с какво да ги изплаша и да ги заставя да подвият опашки.

Тогава се опитах да си представя, че се намирам на тренировка с Дмитрий. Грабнах най-близкия клон от земята. По дължина и тегло се оказа горе-долу колкото бейзболна бухалка. Тъкмо бях стиснала здраво клона в ръцете си, за да го размахам диво, когато първите две животни се нахвърлиха върху мен. Стръвно забиха нокти и зъби в мен, но аз посрещнах свирепата им атака изненадващо добре, докато се опитвах отчаяно да си припомня всичко, което бях научила през последните два месеца за схватките с по-едри и силни противници.

Не исках да ги наранявам. Прекалено много ми приличаха на кучета. Но нямах друг избор: или аз, или те, така че инстинктът ми за самосъхранение надделя. Халосах с все сила първия нападател, като го проснах на земята мъртъв или в безсъзнание, нямаше за кога да проверявам кое от двете беше. Другият обаче не се бе отказал и се присви за скок, бърз и яростен. Спътниците му изглеждаха готови да се присъединят към него, но ето че на бойната сцена изскочи нов техен противник или поне нещо подобно. Кристиан.

— Махай се оттук! — изкрещях му и се отърсих от нападналата ме пси-хрътка, успяла вече да одере с ноктите си голата кожа на крака ми, като едва не ме събори. Още бях с роклята, но в суматохата въобще не бях усетила кога се бяха счупили токчетата на обувките.

Но Кристиан като всеки предан влюбен, не се вслуша в предупреждението ми. Грабна един дълъг прът и го размаха пред една от пси-хрътките. От пръта в ръката му мигом лумнаха ослепителни пламъци. Пси-хрътката се дръпна изплашено назад, все още готова да следва заповедите на Виктор, макар че явно се плашеше много от огъня.

Спътникът й, четвъртата пси-хрътка, закръжи по-настрани от пламтящия като факел прът, като се озова неусетно зад гърба на Кристиан. Умно излезе мръсното му копеле. Прътът излетя от ръцете на Кристиан, когато звярът скочи върху гърба му. Пламъците угаснаха. И двете хрътки се нахвърлиха върху поваления Кристиан. Аз вече бях приключила с втората хрътка — отново ми стана неприятно от това, което трябваше да сторя, за да я подчиня на волята си — и се насочих към останалите две, като се питах откъде ще намеря сили да се преборя и с тях.

Но не ми се наложи. Спасението дойде от страна на Албърта, която изскочи от най-близките дървета.

С пистолет в ръка, тя застреля от упор двете хрътки без капчица колебание. Дяволски скучно оръжие и напълно безполезно срещу стригоите, но не и срещу останалите създания. Явно бе проверено и надеждно. Двете пси-хрътки се свлякоха на земята до тялото на Кристиан. Тялото на Кристиан…

Тримата се втурнахме към него, Лиса и аз всъщност пропълзяхме дотам. Като го видях, отвърнах очи. Стомахът ми се надигна и едва се сдържах да не повърна. Още не беше умрял, но според мен нямаше да издържи много дълго.

Очите на Лиса, разширени и обезумели, се впиха в Кристиан. Протегна се колебливо към него, но сетне отпусна безпомощно ръце.

— Не мога — едва чуто простена тя. — Нямам достатъчно сила. По суровото лице на Албърта се изписа състрадание, когато нежно подхвана Лиса под мишниците.

— Хайде, принцесо. Трябва да се махаме оттук. Ще изпратим някого на помощ.

Отново се обърнах към Кристиан, насилих се да го погледна и си помислих колко много означаваше той за Лиса.

— Лиса — заговорих я колебливо.

Тя вдигна поглед към мен, сякаш бе забравила, че съм там. Без да промълвя нито дума повече, отметнах косата от врата си и се наведох към нея.

За миг тя се взря в мен с безизразно лице, после в очите й припламна блясък. Беше ме разбрала.

Зад красивата й усмивка се показаха кучешките й зъби, миг след това ме захапаха леко по врата, а от устните ми се отрони леко стенание. Не бях осъзнала колко много ми липсваше всичко това — сладката прекрасна болка, последвана от неописуемо чудо. В мен се разля блаженство. Замайване. Безкрайна радост. Беше като насън.

Не помня много ясно колко дълго Лиса пи от мен. Вероятно не много. Никога не би поела такова количество, което би могло да убие другия и да го превърне в стригой. Тя скоро привърши, а сега Албърта трябваше мен да подхване под мишниците, тъй като бе мой ред да залитам като пияна.

Все още замаяна, аз видях как Лиса се наведе над Кристиан и отпусна ръце върху него. В далечината чух останалите пазители да тичат през гората.

Нямаше светлини, нито фойерверки, които да съпроводят лечебния процес. Всичко беше невидимо, само между Лиса и Кристиан. Въпреки че ухапването й бе притъпило връзката ми с нея, аз отново си припомних лечението на Виктор, прекрасните цветове и музика, които в момента струяха към Кристиан.

Чудото се случваше пред очите ми, а Албърта ахна, абсолютно изумена. Раните на Кристиан се затвориха. Кръвта му спря да тече. Възвърна се нормалният цвят на лицето му — доколкото мороите въобще имаха цвят. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Очите му отново бяха изпълнени с живот. Насочи ги към Лиса и й се усмихна. Беше съвсем като във филм на Дисни.

След това сигурно съм припаднала, защото не помнех нищо друго.

Събудих се в клиниката на Академията, където два дни ми бяха преливали глюкоза и кой знае още какви други течности. През цялото време Лиса неотлъчно беше дежурила край леглото ми. Постепенно събитията около отвличането й започнаха да изплуват в паметта ми.

Наложи се да разкажем всичко на Кирова и на още неколцина специално подбрани и доверени хора за специалните сили на Лиса, за това как бе излекувала Виктор, Кристиан и мен. Новините бяха шокиращи, но администраторите се съгласиха да ги пазят в пълна тайна от всички останали в Академията. На никого дори не му хрумна да предложи да отведат Лиса, както бе станало с госпожа Карп.

Повечето от съучениците ни обаче знаеха, че принц Виктор Дашков е отвлякъл принцеса Василиса Драгомир. Но не знаеха причината. Някои от пазителите бяха загинали при атакуването на хижата, предвождано от Дмитрий, което беше истинска загуба, след като броят на пазителите вече и без това бе застрашително намалял. Принц Виктор Дашков бе охраняван двадесет и четири часа в денонощието, докато изчакваха пристигането на специалните пратеници от кралския двор, за да го отведат. Монархията на мороите може да изглеждаше чисто символична форма на управление в сравнение с много по-раздутия административен апарат в другите държави, но тя си имаше сериозна правораздавателна система. Бях подочула нещичко и за затворите на мороите. Определено не представляваха място, където бих искала да попадна.

А колкото до Натали… с нея беше по-сложно. Тя си оставаше с второстепенна роля, но все пак бе заговорничила с баща си. Именно тя бе подхвърлила убитите животни и бе дебнала за всяка промяна в поведението на Лиса дори преди ние двете да избягаме от Академията. Тъй като владееше елемента земя като Виктор, тя бе повредила пейката, за да си счупя глезена. Като ме видяла как попречих на Лиса да съживи гълъба, двамата с Виктор осъзнали, че за да се доберат до Лиса, трябва да ранят мен… тъй като това бил единственият им шанс да се убедят окончателно в лечителските дарби на Лиса. Натали просто изчаквала удобна възможност. Засега тя не беше поставена под домашен арест, нито й беше наложено някакво друго наказание, защото в Академията не знаеха какво да правят с нея, преди да пристигне екипът от кралския съд.

Но противно на волята си, изпитвах съжаление към нея. Тя беше толкова плаха и неуверена. Всеки можеше да я манипулира, да не говорим за баща й, когото обожаваше и към чието внимание така отчаяно се стремеше. Явно бе готова на всичко за него. Според слуховете тя често ходела в ареста, плачела и отчаяно се молела на стражите да я пуснат да се види с Виктор. Но те й отказвали и я отпращали.

Междувременно двете с Лиса отново възстановихме приятелството си, сякаш нищо не е било. Но в отношенията й с другите се промениха много неща. След цялото вълнение и драма тя сякаш придоби ново разбиране за това, което бе ценно за нея. Скъса с Ейрън. Не се съмнявам, че го е направила възпитано и вежливо, но все пак едва ли му е било лесно. Фактът, че последната му приятелка го бе измамила най-вероятно никак не допринасяше за самочувствието му.

Също така без никакво колебание Лиса започна да се среща с Кристиан, без да се замисля за последиците върху репутацията си. Удивлявах се, като ги виждах на обществени места, хванати за ръце. Самият Кристиан не смееше да повярва на щастието си. Останалите ни съученици също бяха толкова смаяни, че нищо не можеха да проумеят. Досега те едва забелязваха съществуването му, камо ли и през ум да им мине, че той някога ще бъде с принцеса като нея.

Моето собствено романтично изживяване обаче не бе толкова розово, колкото нейното — ако въобще можеше да се нарече романтично. Дмитрий не ме посети, след като се възстанових. На нашите тренировки бе сложен край. И така продължи до четвъртия ден след отвличането на Лиса, когато отидох при него в гимнастическия салон. Освен нас двамата нямаше никого другиго.

Бях се върнала да си взема сака и като го видях, замръзнах, изгубила дар слово. Той понечи да ме подмине, но се спря.

— Роуз… — поде след няколкото крайно неудобни първоначални секунди. — Трябва да докладваш за това, което се случи между нас.

Отдавна очаквах този разговор, но не се оказа такъв, какъвто си го бях представяла.

— Не мога да го направя. Те ще те уволнят. Или нещо още по-лошо.

— Би трябвало да ме уволнят. Това, което направих, беше грешка.

— Ти не беше виновен. Това беше магия…

— Няма значение. Беше грешка. При това глупава. Грешка? Глупава? Прехапах устни, в очите ми запариха сълзи. Побързах да се овладея.

— Слушай, не беше кой знае какво.

— Беше. Аз се възползвах от теб.

— Не — промълвих. — Не си.

Трябва да е уловил нотката в гласа ми, защото ме погледна напрегнато и съсредоточено.

— Роуз, аз съм седем години по-голям от теб. След десетина години това няма да означава нищо, но засега е много голяма разлика. Аз съм зрял мъж, докато ти си дете.

Ох. Потръпнах. По-лесно щеше да ми бъде, ако просто ме беше ударил.

— Тогава, в стаята ти, не гледаше на мен като на дете.

Сега бе негов ред да потръпне.

— Това се случи просто защото твоето тяло… е, това още не те прави зряла личност. Двамата с теб обитаваме два различни свята. Аз живея в моя. Аз съм убивал, Роуз — хора, а не животни. А ти… ти тъкмо започваш живота си. И той трябва да е посветен на учението, дрехите и танците.

— Според теб само това ли ме интересува?

— Не, разбира се, че не. Или поне не изцяло. Но това е част от твоя свят. Още растеш и търсиш коя си и какво е важно за теб. И това е съвсем естествено. Трябва да бъдеш с момчета на твоята възраст.

Не исках да съм с момчета на моята възраст. Но не го казах. Нищо не казах.

— Дори и да решиш да не докладваш на ръководството за случилото се, трябва да разбереш, че беше грешка. И че не бива да се повтаря.

— Защото си прекалено стар за мен? Защото е безотговорно?

Лицето му остана безизразно.

— Не. А защото не ме интересуваш като жена.

Онемях. Посланието — даже направо казано отхвърлянето — беше ясно и недвусмислено. Всичко от онази нощ, всичко, за което бях вярвала, че е толкова красиво и пълно със значение, се превърна на прах пред очите ми.

— Случи се само заради магията. Разбираш ли?

Бях унизена и бясна, но нямаше да се правя на глупачка с молби и спорове. Свих рамене.

— Да. Разбирам.

Прекарах остатъка от деня в мрачно настроение, като отблъснах опитите и на Лиса, и на Мейсън да ме измъкнат от стаята. Каква ирония на съдбата, че тъкмо сега не исках да излизам. Сега, когато Кирова бе толкова впечатлена от участието ми в спасителната акция, че бе заповядала да бъде прекратен домашният ми арест.

На следващия ден преди часовете отидох до сградата, където държаха Виктор. Академията поддържаше затворническите килии в много добро състояние, всички бяха снабдени със здрави решетки, а отвън в коридора дежуреха двама пазители. Но с малко хитрост от моя страна ме пуснаха при него. Дори на Натали не бяха разрешили. Но един от пазителите беше с мен в джипа и бе свидетел на цялото изпитание. Казах му, че трябва да попитам Виктор за това, което беше причинил на Лиса. Беше лъжа, разбира се, но пазителите ми повярваха, а освен това ми съчувстваха. Позволиха ми петминутен разговор, като се оттеглиха дискретно надолу по коридора, така че да могат да ни виждат, но не и да ни подслушват.

Застанала пред килията на Виктор, не можех да повярвам, че някога бях изпитвала жал към него. Сега, като виждах подновеното му, напълно здраво тяло, ме обзе ярост. Той седеше с кръстосани крака върху леглото и четеше нещо. Щом ме чу да се приближавам, вдигна глава.

— О, Роуз, каква приятна изненада. Находчивостта ти не спира да ме изненадва. Не очаквах, че ще ми позволят да се срещам с посетители.

Скръстих ръце, като се опитах да изглеждам като строг пазител.

— Искам от теб да разрушиш магията. Да се приключи с това.

— За какво говориш?

— За магията, която направи на мен и Дмитрий.

— Че с тази магия отдавна е свършено. Тя се изчерпа.

Поклатих глава.

— Не. Аз не преставам да мисля за него. И продължавам да искам…

Той се усмихна разбиращо, когато не довърших.

— Скъпа моя, това вече съществуваше много преди моята намеса.

— Не беше точно така. Не беше толкова зле.

— Е, може би не си го осъзнавала. Но всичко останало… привличането, физическо и духовно, вече беше налице в теб. И в него. Иначе магията не би подействала. Всъщност магията не добави нищо ново, само свали задръжките и усили чувствата, които вече имахте един към друг.

— Лъжеш. Той каза, че не е изпитвал такива чувства към мен.

— Той лъже. Казвам ти, иначе магията нямаше да може да ви въздейства. И, честно казано, той би трябвало да го знае най-добре. Нямаше право да се държи по този начин. На теб може да ти бъде простено като ученическа лудория. Но на него? Той трябваше да покаже по-силен самоконтрол в прикриването на чувствата си. Натали ги беше забелязала и ми каза. Достатъчно бе да ви наблюдавам само малко, за да стане очевидно и за мен. Това ми даде чудесен шанс да разсея вниманието и на двама ви. Затова вложих в колието магията на взаимното ви привличане, а вие двамата сами довършихте останалото.

— Ти си гадно копеле, щом си сторил това на двама ни. И на Лиса.

— Не съжалявам, че постъпих така с нея — заяви той, като се облегна на стената. — Ако мога, пак ще го направя. Можеш да вярваш в каквото си пожелаеш, но аз обичам хората си. Това, което искам, е за тяхно добро. Но какво ще стане сега? Трудно е да се каже. Те нямат водач, нямат истински водач. Няма някого, който да е достоен за този пост. — Наклони глава към мен и се замисли. — Василиса всъщност би могла да поеме тази роля — ако някога събере сили да повярва в себе си и ако преодолее влиянието на духа. Всъщност се получава доста иронично. Духът може да преобрази някого във водач, но може и да съкруши способността му да бъде достоен водач. Страхът, депресията, както и неувереността могат да вземат връх и да оставят истинската й сила дълбоко заровена в нея. Но все пак тя носи кръвта на фамилията Драгомир, което не е малко. И, разбира се, тя има теб, своя целунат от сянката пазител. Кой знае? Все пак може някога да ни поднесе необикновена изненада.

— Целуната от сянката? — Отново същите думи, с които се бе обърнала към мен госпожа Карп.

— Ти си била целуната от сянката. Прекосила си границата на мрака, озовала си се от другата страна, а после си се върнала. Мислиш ли, че подобно преживяване не оставя белег върху душата? Ти притежаваш по-изострен усет за живота и света — например много по-буден, отколкото е при мен, — макар и да не го осъзнаваш. Ти би трябвало да си мъртва. Василиса заставила Смъртта да те върне обратно и по този начин завинаги се е свързала психически с теб. Ти си на практика обвързана в тази невидима прегръдка и част от теб завинаги ще го помни и винаги ще се бори упорито за живота. Ето защо често изглеждаш толкова безразсъдна в постъпките си. Не сдържаш чувствата си, страстта, гнева си. И тъкмо това те прави забележителна. И опасна.

Не знаех какво да отговоря. Останах безмълвна, което изглежда му хареса.

— Това е създало и вашата телепатична връзка. Нейните чувства винаги ще избликват от нея към другите хора. Повечето обаче не могат да ги уловят, освен ако не ги насочва директно към тях чрез внушението. Но ти притежаваш извънредно развити сетива към необикновените сили, по-конкретно към нейните. — Той въздъхна почти щастлив, а аз си спомних легендата за свети Владимир, който спасил Анна от смъртта. Това навярно е изковало тяхната връзка. — Да, в тази абсурдна Академия никой няма представа колко ценно нещо притежава във ваше лице. Ако не се налагаше да те убия, непременно щях да те взема в моята дворцова гвардия, когато навършеше необходимата възраст.

— Никога нямаше да разполагаш с дворцова гвардия. Не смяташ ли, че някой щеше да се усъмни в чудодейното ти възстановяване? Дори и никой да не бе разбрал за Лиса, кралица Татяна пак нямаше да те направи крал.

— Може би имаш право, но сега това няма значение. Съществуват и други начини да се вземе властта. Понякога е необходимо да се прекрачат установените граници. Мислиш ли, че Кенет е единственият морой, който ме следва? Най-великите и могъщи революции често започват много тихо, скрити в сенките. — Изгледа ме замислено. — Запомни го от мен.

Странни звуци се чуха откъм входа на сградата и аз погледнах в посоката, от която дойдох. Никъде не се виждаха пазителите, които ме бяха пуснали вътре. Откъм ъгъла чух стенания и удари. Намръщих се и извих глава, за да мога да виждам по-добре.

Виктор се изправи.

— Най-после.

Страх пропълзя по гръбнака ми… а после видях Натали иззад ъгъла.

Изпълни ме смесица от симпатия и гняв, но се насилих да се усмихна приветливо. Тя вероятно не се беше виждала с баща си, откакто го бяха заключили тук. Злодеи или не, поне трябваше да им разрешат да се сбогуват.

— Хей — извиках, като я видях да приближава към мен. В походката й имаше нещо необичайно, което тутакси ме накара да настръхна. Вътрешният ми глас ми прошепна, че нещо не е наред. — Мислех, че не ти разрешават да идваш.

Разбира се, и аз не би трябвало да съм тук.

Тя се насочи право към мен и — наистина не преувеличавам — ме запрати, да, запрати ме като мръсен парцал върху отсрещната стена. Ударих се силно, пред очите ми избухнаха звезди.

— Какво?… — Сложих ръка на челото си и се опитах да се изправя.

Без да ми обръща внимание, Натали отключи вратата на килията на Виктор с един от ключовете от връзката, която бях видяла на колана на единия пазител. Изправих се на крака и се приближих към нея.

— Какво правиш?

Тя ме изгледа и тогава ги видях. Бледите червени кръгове около зениците й. Прекалено бледата кожа дори за морой. Кръв бе изцапала устните й. Но най-красноречив бе погледът в очите й. Толкова студен, толкова зъл поглед, че сърцето ми едва не спря да тупти. Поглед, който издаваше, че тя вече не е сред живите — поглед, който завинаги я белязваше като стригой.