Трета част Тухла по тухла

11. Иней

Колкото повече се отдалечаваха от Западната дъга, толкова мълчанието помежду им се разширяваше като мастилено петно. Зарязаха наметалата и маските на едно малко бунище зад порутен бардак на име Кадифената стая — там, оказа се, Каз беше скрил дрехи за смяна. Сякаш целият град се беше превърнал в гардеробна, която да ползват по свое усмотрение, и Иней се сети за фокусниците, които вадеха безкрайни шалове от ръкавите си и караха момичета да изчезват в кутии, които, по нейно мнение, твърде много приличаха на ковчези.

Облечени с развлечените палта и панталоните от груб плат на пристанищни работници, двамата навлязоха в района на складовете, скрили косите си под шапки и вдигнали яки въпреки топлото време. Източната част на складовия район беше като град в града, населен с имигранти, които живееха в евтини хотели и пансиони или дори в гета от гофрирана ламарина и изхвърлен от морето дървен материал, и сами се разделяха на обособени групи според националността си и езика, който говореха. По това време на деня повечето обитатели на квартала бяха на работа във фабриките и на пристанищата, но тук и там по ъглите се бяха събрали мъже и жени с надеждата някой бригадир или собственик на малък бизнес да дойде и да им предложи почасова работа.

След като се махна от Менажерията, Иней си постави за задача да опознае града, да го осмисли. Обикаляше по улиците, потисната от врявата и тълпите, убедена, че Леля Хелеен или някоя от мутрите й ще я издебнат в гръб и ще я завлекат обратно. Но в същото време си даваше сметка, че ако иска да бъде полезна на Утайките и да изплати новия си договор, трябва да се справи някак с шумния лабиринт на Кетердам. „Поздравяваме страха, този неканен гост, и се вслушваме в думите му.“ Налагаше се да опознае чуждия град като дланта на ръката си.

Предпочиташе да се придвижва по покривите, невидима и далече от потната тълпа. Там се чувстваше на мястото си — момичето отпреди, което не знаеше що е страх и живееше в неведение за жестокостите на света. Постепенно бе опознала островърхите покриви и прозоречните сандъчета на Заврещраат, градините и широките булеварди на дипломатическия квартал. Опознала бе южните покрайнини, където промишлената зона отстъпваше пред смрадта на кланиците и ямите за изгаряне, възможно най-далече от жилищните квартали на града, така че да изхвърлят непотребната карантия в блатото край Кетердам, а миризмата да не стига до чувствителните носове на столичани. Градът й бе разкривал тайните си срамежливо, както великолепието си, така и мръсотията.

Пансионите и уличните колички бързо останаха зад гърба им и двамата навлязоха в същинския складов квартал, познат като Вътъка, сигурно заради правите улици и канали, чисти, подредени и достатъчно широки за превоз на стока и товари, които наподобяваха вътъка на тъкачен стан. Минаха покрай просторни оградени участъци, цели акри, пълни със сурова дървесина и скални блокове, докарани право от каменоломните, покрай строго охранявани складове за оръжия и амуниции, покрай гигантски халета, пълни с памук, коприна, брезент и кожи, и други, по-малки, където се съхраняваха внимателно претеглени бали сушена юрда от Новий Зем, преди стоката да бъде обработена допълнително, пакетирана в тенекиени кутийки с ярки етикети и изпратена към пазари по целия свят.

Иней още помнеше как се бе стреснала преди време, когато видя думите „Редки подправки“ на стената на един склад. Голям рекламен надпис, който включваше две полуголи сулийски момичета в оскъдни коприни и златна бродерия, загатната от художника със смели щрихи на четката. Иней беше замръзнала на място тогава, взираше се като омагьосана в надписа, на няма и три километра от мястото, където правата върху тялото й бяха обект на покупко-продажба и пазарлъци. Сърцето й се премяташе в гърдите, паника обездвижваше мускулите й, а тя не можеше да откъсне поглед от онези момичета, от широките гривни на китките им и звънчетата около глезените. Накрая успя да се раздвижи с цената на върховно усилие и хукна обратно към Ребрата. Сякаш като по магия краката й тичаха по-бързо от всякога, тя буквално летеше по покривите, а градът се нижеше под нея като сиво петно. Онази нощ сънува, че нарисуваните момичета са оживели. Бяха уловени в капана на тухлената стена и викаха за помощ, но Иней нищо не можеше да направи.

„Редки подправки“ Надписът още беше там, избелял от слънцето. И явно все още й въздействаше — мускулите й се вдървиха, дишането й се накъса. Но когато си намери кораб и съсипе първия роботърговец, може би тогава боята ще се изрони от тухлите. Виковете на двете момичета в зелени коприни ще се превърнат в смях, те ще танцуват само за себе си и за никой друг. Напред се виждаше висок обелиск, увенчан с Ръката на Гезен, който хвърляше сянката си върху търговското сърце на Кетердам, богатството на Керч. Иней си представи как нейните светци увиват с въжета обелиска и го събарят на земята.

Двамата с Каз не привличаха ничие внимание — две момчета в безформени палта, които се оглеждат за някаква работа, преди да е започнала следващата им смяна. Въпреки това Иней не беше спокойна. Градската стража патрулираше редовно по улиците на складовия квартал и сякаш това не стигаше, а и търговските компании наемаха частна охрана, за да са сигурни, че вратите на складовете ще си останат заключени, а десетките работници, които опаковаха, редяха и транспортираха стоката им, няма да се изкушат повече от допустимото. Складовият квартал беше едно от най-сигурните места в Кетердам и именно по тази причина Ван Ек не би ги търсил тук.

Наближиха изоставен склад за лен. Прозорците на долния етаж бяха изпочупени, а тухлите над тях — почернели от сажди. Явно пожарът бе вилнял наскоро, иначе складът нямаше да е в това състояние. Много скоро щяха да го почистят и ремонтират или направо да го съборят и да построят ново хале на негово място. Земята в Кетердам беше ограничена и цените на недвижимите имоти удряха тавана.

Катинарът на задната врата не затрудни Каз и скоро двамата влязоха на първото ниво, тежко пострадало от пожара. Стълбището в предния край на сградата изглеждаше относително незасегнато. Качиха се по него, краката на Иней едвам докосваха дървените греди, а стъпките на Каз следваха ритъма на бастуна му.

На третия етаж Каз тръгна към едно складово помещение, което още беше пълно с бали лен, подредени на високи пирамиди. Стоката не беше пострадала основно, но балите в основата на пирамидите чернееха от сажди и миришеха неприятно на изгоряло. Но пък бяха удобни за сядане. Иней си намери местенце до един прозорец, облегна гръб на една бала и качи краката си на друга. Приятно беше просто да си седи и да зяпа навън към воднистата светлина на следобеда.

Каз измъкна една тенекиена кутия изпод стара шевна машина и я избута към Иней. Тя я отвори и намери вътре лешници, солени бисквити, увити във восъчна хартия, и една манерка. Значи това беше една от тайните квартири, за които Ван Ек я беше разпитвал толкова напористо. Иней издърпа тапата на манерката и подуши съдържанието.

— Вода — рече Каз.

Иней пи до насита и изяде няколко от престоялите бисквити. Беше много гладна, а скоро едва ли щеше да седне на маса и да се нахрани като хората с топла гозба. Каз я беше предупредил, че ще потеглят към Черното було чак след падането на нощта, а дори и тогава едва ли щяха да седнат да си готвят. Гледаше как Каз се настанява на една бала срещу нея и оставя бастуна до себе си, но после бързо извърна глава към прозореца, за да не вижда прецизните му движения и стиснатите устни. Дори само видът му я изпълваше с усещането за непосредствена опасност. Това не беше новост само по себе си, нова беше силата на усещането. Погледнеше ли го, виждаше как чукът се вдига под сценичните прожектори на Ейл Комеди.

„Никога няма да се съгласи на размяна, ако ме осакатиш.“

Усещаше тежестта на ножовете си и това й носеше утеха. Докосна ги, сякаш поздравяваше стари приятели, и усети как част от напрежението се отлива.

— Какво каза на Ван Ек, докато бяхме на моста? — попита я накрая Каз. — При размяната.

— Ще се видим пак, но само веднъж.

— Поредната сулийска поговорка?

— Обещание, което дадох на себе си. И на Ван Ек.

— Внимавай, Привидение. Не си от отмъстителния тип. А и твоите сулийски светци едва ли ще одобрят.

— Моите светци не обичат хора като Ван Ек, които тормозят по-слабите от себе си — каза тя и изтри с ръкав стъклото на прозореца. — Онези експлозии… — добави след малко. — Дали другите са добре?

— Ако са следвали плана, значи са били достатъчно далече от взривовете. Поне от онези, които ние видяхме. Ще научим повече, като се съберем на Черното було.

Това не се хареса на Иней. Ами ако някой беше пострадал? Ами ако никой не се появеше на острова? След седмицата на страхове и съмнения това й идваше в повече — да бездейства и да чака, докато приятелите й може да са в беда.

Осъзна, че Каз я гледа, и обърна глава да срещне погледа му. Коса светлина влизаше през прозорците и изсветляваше очите му до цвета на силен чай. „Той никога няма да се съгласи на размяна, ако ме осакатиш.“ Споменът за онези думи беше така осезаем, сякаш си бяха прогорили път през гърлото й на излизане.

Каз попита, без да отклонява поглед:

— Той нарани ли те?

Иней уви ръце около коленете си. „Защо питаш? За да си сигурен, че съм в добро здраве, във форма за поредния риск? За да добавиш и това към списъка с престъпления, за които да потърсиш сметка на Ван Ек?“

Каз беше изяснил изрично споразумението си с нея от самото начало. Иней беше инвестиция, ценен актив, който да бъде защитаван. Искало й се бе да вярва, че междувременно са си станали по-важни, че означават нещо повече един за друг. Ян ван Ек й беше отнел тази илюзия. Иней беше цяла и невредима. Не носеше белези или травми от изпитанието си на Ейл Комеди, които добра храна и спокоен сън да не могат да заличат. Но въпреки това Ван Ек й беше отнел нещо. „Ще съм безполезна за него.“ Думи, откъснали се издълбоко, истина, която Иней трябваше да погледне в очите. И толкова по-добре. Ужасните истини са за предпочитане пред любезните лъжи.

Плъзна пръсти към мястото, където чукът беше забърсал крака й, видя, че Каз я гледа втренчено, и спря. Хвана ръце в скута си и поклати глава.

— Не. Нищо не ми направи.

Каз се облегна назад. Бавно я разглобяваше с поглед. Не й вярваше, а Иней нямаше сили да го убеждава.

Той опря бастуна си в пода и с негова помощ се надигна от балата лен.

— Почини си.

— Ти къде отиваш?

— Имам да свърша нещо близо до силозите, а и ще се опитам да събера някаква информация — каза той и подпря бастуна си на една бала.

— Няма ли да го вземеш?

— Бие на очи, особено сега, когато Ван Ек е забъркал и градската стража. Почивай си — повтори той. — Тук си на сигурно място.

Иней затвори очи. Поне за това можеше да му вярва.

* * *

Когато Каз я събуди, слънцето вече залязваше и косите му лъчи позлатяваха обелиска на Гезен в далечината. Излязоха от склада, заключиха вратата и се вляха в потока от хора, които се прибираха след края на работния ден. Продължиха на югоизток, като избягваха най-оживените части на Кацата, където градската стража дебнеше със сигурност, и се отправиха към един от жилищните квартали. Качиха се на малка лодка в тесен канал и постепенно навлязоха в мъглите, затиснали острова на Черното було.

Вървяха по обрасла алея между мавзолеите към центъра на острова и Иней усещаше как вълнението и тревогата й растат с всяка крачка. „Дано всички да са добре — повтаряше си тя. — Дано да са добре.“ Най-после зърна светлинка и чу тих звук на гласове. Хукна натам и дори не спря да вдигне шапката си, която падна от главата й на обраслата с лози пътека. Отвори широко вратата на гробницата.

Петимата вътре наскачаха с вдигнати оръжия и Иней наби рязко спирачки.

Нина изписка:

— Иней!

А после притича през помещението и я стисна силно в прегръдките си. След миг всички я наобиколиха, прегръщаха я и я тупаха по гърба. Йеспер прегърна и двете им през раменете и кресна „Да живее Привидението!“, а Матиас стоеше малко встрани, официален както винаги, но и той се усмихваше широко. Иней местеше поглед между шуанския младеж, седнал на масата в средата на гробницата, към идентичния шуански младеж, който пристъпяше от крак на крак пред нея.

— Вилан? — обърна се тя към по-близкия от двамата.

Той се ухили до уши, но усмивката му се спихна бързо.

— Извинявам се заради баща си — каза той.

Иней го прегърна силно и прошепна в ухото му:

— Ние не сме като бащите си.

Каз потропа с бастуна си по каменния под. Стоеше на прага на гробницата.

— Ако сте приключили с гушкането, имаме работа за вършене.

— Това ще почака — каза Йеспер, все още преметнал ръка през раменете на Иней. — Първо трябва да разберем какви бяха онези неща на Дъгата.

— Какви неща? — попита Иней.

— Вие не разбрахте ли, че половината Дъга литна във въздуха?

— Видяхме как избухна бомбата в Бялата роза — каза тя, — а после чухме още една експлозия.

— В Наковалнята — обади се Нина.

— След първата експлозия си плюхме на петите — обясни Иней.

Йеспер кимна велемъдро.

— И това е била голямата ви грешка. Ако бяхте поостанали, щяхте да видите отблизо едно шуанско изчадие с криле.

— Две — поправи го Вилан.

Иней се намръщи.

— С две крила?

— Не бе, две изчадия — каза Йеспер.

— С криле? — попита отново Иней. — Като птица?

Нина я поведе решително към отрупаната с неща маса, сред тях и една разгъната карта на Кетердам.

— Не точно като птица, по-скоро като муха или молец. Смъртоносен механичен молец. Гладна ли си? Имаме шоколадови бисквити.

— Ма как иначе — възмути се Йеспер. — Значи Иней може да ти нападне запаса, а ние да духаме супата.

Нина натисна Иней на един стол, после тръсна металната кутия на масата и нареди:

— Яж. Имаше двама шуани с криле, също мъж и жена, които бяха… не бяха нормални.

— Нина не можа да им въздейства със силата си — обясни Вилан.

— Хммм — изсумтя Нина, без да потвърждава или отрича твърдението, вместо това отхапа изящно ръбчето на една бисквита.

Иней никога не я беше виждала да отхапва изящно каквото и да било. Апетитът й явно не се беше върнал, но сякаш имаше и нещо друго.

Матиас седна при тях на масата.

— Шуанката, с която се счепкахме, беше по-силна от мен, Йеспер и Вилан взети заедно.

— Правилно сте чули — обади се Йеспер. — По-силна от Вилан.

— Какво, и аз участвах — възмути се хлапето.

— Съвсем определено участва, търговче. Какво беше онова виолетово чудо?

— Нещо ново, върху което работя от известно време. Базира се на едно равкийско изобретение, наречено лумия. Пламъците се гасят изключително трудно, а аз промених малко формулата, така че да гори с много по-висока температура.

— Имахме късмет, че ти беше с нас — каза Матиас и се поклони леко, при което Вилан се изчерви като домат, едновременно доволен и дълбоко смутен. — Онези същества не ги ловят куршуми.

— Почти — поправи го Нина. — Имаха мрежи. Излезли бяха на лов за Гриша. Не да ги убиват, а да ги похитят.

Каз облегна рамене на стената.

— На парем ли бяха?

Нина поклати глава.

— Не. Според мен изобщо не бяха гришани. Не използваха гришанска сила, а и не изцеляваха раните си. А под кожата си имаха метална броня или нещо такова.

После се обърна към Кювей и каза нещо на шуански.

Той изпъшка.

— Кергууд. — Всички го гледаха с празни погледи. Момчето въздъхна и каза: — Когато баща ми направи парем, правителството го пробва на фабрикатори.

Йеспер кривна глава.

— Само на мен ли ми се струва, или керчският ти рязко се е подобрил?

— Знам керчски. Но вие говорите много бързо.

— Дообрее — проточи бавно Йеспер. — Защо твоите скъпи шуански приятели са тествали парем върху фабрикатори? — Седеше изпружен на стола си с ръце върху дръжките на револверите, но нещо в уж ленивата му поза изглеждаше неубедително.

— Имаха повече фабрикатори в плен — отвърна Кювей.

— Те са най-лесни за залавяне — вметна Матиас и се направи, че не вижда сърдития поглед на Нина. — Доскоро не получаваха военно обучение, а без парем уменията им не струват много в битка.

— Правителството иска да прави още експерименти — продължи Кювей. — Но трябва да намерят още гришани, за да…

— Понеже са убили твърде много от пленниците си? — подсказа му Нина.

Кювей кимна, било защото не разбра сарказма й, било защото реши да не му обръща внимание.

— Да. Нямат много гришани, а парем съкращава живота им. Затова водят лекари, които да работят с болните от парем Гриша. Искат да създадат нов вид войник, така наречения кергууд. Не знам дали са успели.

— Аз май мога да отговоря на този въпрос с едно голямо и тлъсто „да“ — каза Йеспер.

— Войници по поръчка — каза замислено Нина. — Чувала съм, че преди гражданската война и в Равка са се опитали да направят нещо такова. Подсилени скелети, по-голяма костна плътност, метални импланти. Експериментирали са с доброволци от Първа армия. О, стига си гримасничил, Матиас. С времето и твоите фйердански господари щяха да стигнат до същата идея.

— Фабрикаторите работят с твърди вещества — каза Йеспер. — Метали, стъкло, платове. Това ми прилича повече на корпоралско дело.

„Все още говори така, сякаш няма нищо общо с Гриша“ — отбеляза си Иней. Всички те знаеха, че Йеспер е фабриктор, дори Кювей беше разбрал това по време на хаоса след бягството им от Ледения палат. Обаче Йеспер упорито отричаше способностите си. От друга страна, тайната си беше негова и той беше в правото си да прави с нея каквото иска.

— Шивачите са нещо средно между Корпоралки и Материалки — каза Нина. — Има една учителка в Равка, Женя Сафина, можела е да стане както сърцелом, така и фабрикатор, вместо това се е превърнала в изключителна шивачка. Както ми го описваш, подобренията по онези шуани са просто висша форма на прекрояване.

Иней поклати глава. Всичко това й се струваше немислимо.

— И казвате, че сте видели хора с криле… присадени някак към гърба им?

— Не, крилете бяха механични. Нещо като метална рамка и изпънат брезент, не знам. Но не си представяй просто чифт криле, които пляскат между нечии лопатки. Много по-сложно е, по-изпипано. За да се получи, трябва да свържеш крилете към мускулатурата, да намалиш телесното тегло, вероятно като направиш костите кухи, както е при птиците, но пък как компенсират загубата на костен мозък? Възможно ли е да са заменили скелета изцяло? Нивото на сложност…

— Парем — каза Матиас и свъси светлите си вежди. — Фабрикатор на парем би се справил с такова прекрояване.

Нина се оттласна от масата.

— Търговците няма ли да направят нещо? Да отвърнат някак на шуанската атака? — попита тя Каз. — Или просто ще си затворят очите, докато онези се развяват из Керч, взривяват разни неща и отвличат хора?

— Едва ли ще направят нещо — отговори Каз. — Освен ако онези шуани са били в униформи, правителството на Шу Хан вероятно ще отрече каквато и да било връзка с атаката.

— И просто ще им се размине, така ли?

— Може би не — рече Каз. — Днес пообиколих пристанищата да събера информация. Помните ли двата бойни кораба на Шу? Съветът на търговците ги е оставил на сухо.

Краката на Йеспер се свлякоха от масата и ботушите му тупнаха с трясък на пода.

— Какво?

— Отдръпнали са прилива. Морето около корабите се е оттеглило и те са се озовали на нов остров. Незабравима гледка — полегнали са на хълбок, платната им се валят в калта и всичко това в залива на Кетердам.

— Демонстрация на сила — кимна Матиас.

— От страна на Гриша или на града? — попита Йеспер.

Каз вдигна рамене.

— Кой знае? Но току-виж стреснало шуаните. Едва ли пак ще излязат на лов по улиците на Кетердам посред бял ден.

— Съветът на приливите не може ли да помогне? — попита Вилан. — Вероятно са чули за парем и се тревожат какво би станало, ако дрогата попадне в лоши ръце.

— Как ще ги намерим обаче? — попита горчиво Нина. — Никой не знае кои са приливниците, никой не ги е виждал да влизат и излизат от онези наблюдателни кули. — Иней внезапно се запита дали Нина не се е опитала да измоли помощ от приливниците преди година, когато се бе озовала в Кетердам — шестнайсетгодишна гришанка далече от родината, без приятели в непознат град. — Шуаните може и да се стреснат, но няма да е за дълго. Създали са онези бойници с някаква цел.

— Умна стратегия впрочем — рече Каз. — Възползвали са се максимално от наличните ресурси. Пристрастените към парем Гриша не живеят дълго и шуаните са измислили нов начин да използват способностите им.

Матиас поклати глава.

— Неразрушими войници, които надживяват създателите си.

Йеспер потри с ръка устата си.

— Които да ходят на лов за още гришани. Мога да се закълна в светците, че единият буквално ни надуши. Откри ни по миризмата.

— Това възможно ли е изобщо? — попита с ужас Иней.

— Не съм чувала Гриша да имат специфична миризма — каза Нина, — но не е невъзможно. Ако обонятелните рецептори на войниците са били подобрени… Може би долавят миризма, която обикновените хора не усещат.

— Онова едва ли е била първата атака, между другото — каза Йеспер. — Вилан, помниш ли колко се уплаши онзи вихротворец в хранилището за редки книги? А и онзи търговски кораб, за който спомена Роти?

Каз кимна.

— Бил е изпотрошен, а неколцина моряци са загинали. Първоначално решили, че вихротворецът на екипажа е минал в нелегалност, за да се отърве от задълженията си по договора. Но може би не е изчезнал по своя воля. Може да е бил отвлечен. Преди е работел за съветник Хойде.

— Емил Ретвенко — каза Нина.

— Точно. Познаваш ли го?

— Чувала съм за него. Повечето гришани в Кетердам се познаваме. Обменяме информация, грижим се един за друг. Шуаните явно имат шпиони в града, иначе не биха знаели къде да ни търсят. Ако и другите Гриша… — Нина се изправи, после се хвана за облегалката на стола, сякаш й се е завил свят.

Иней и Матиас скочиха моментално.

— Добре ли си? — попита Иней.

— Чудесно — отвърна Нина с неубедителна усмивка. — Ако и другите гришани в Кетердам ги заплашва същото…

— Защо, какво ще направиш? — попита Йеспер и Иней се изненада от острия му тон. — След днешната случка имаш късмет, че си жива. Онези шуански войници ни надушват, Нина. — После се обърна към Кювей: — Заради баща ти.

— Ей — повиши глас Вилан, — я по-полека.

— Полека, викаш? Сякаш положението на гришаните не беше достатъчно лошо и преди. Ами ако ни проследят до Черното було? Тук сме трима.

Каз почука с кокалчета по масата.

— Вилан е прав. Успокой се. Градът беше опасен преди, опасен е и сега. Затова нека забогатеем достатъчно, за да отидем другаде.

Нина сложи ръце на кръста.

— Сериозно ли си говорим за пари?

— Говорим си за работата и как Ван Ек да си плати.

Иней хвана Нина под ръка.

— Искам да знам какво можем да направим ние, за да помогнем на гришаните в Кетердам. А също и как ще ударим по Ван Ек.

— В момента имаме по-големи проблеми — каза Матиас.

— Аз не мисля така — каза Йеспер. — Остават ми само два дни да оправя нещата с баща си.

Иней реши, че не е чула правилно.

— Баща ти?

— Мда… Семейството най-неочаквано се събра в Кетердам — каза Йеспер. — Всички сте поканени на банкета.

Лековатият му тон не я заблуди.

— Кредита?

Ръцете на Йеспер се върнаха върху дръжките на револверите.

— Да. Затова държа да знам как ще си оправим сметките с Ван Ек.

Каз прехвърли тежестта си върху бастуна.

— Питал ли се е някой от вас какво направих с парите, които Пека Ролинс ни даде?

Стомахът на Иней се сви.

— Ходил си при Пека Ролинс за заем?

— Никога не бих задлъжнял на Ролинс. Продадох му дела си в Пето пристанище и Вранския клуб.

„Не!“

Каз беше изградил тези места от нулата. Те бяха нагледното доказателство какво е направил за Утайките.

— Каз…

— Какво според вас съм направил с парите? — повтори той.

— Оръжия? — попита Йеспер.

— Кораби? — вдигна вежди Иней.

— Бомби? — предположи Вилан.

— Подкупил си някой политик? — каза Нина. Всички погледнаха към Матиас. — Сега е подходящ момент да ни кажеш колко сме ужасни — прошепна му тя.

Матиас само сви рамене.

— Всичко, което изброихте, би било добра инвестиция.

— Захар — рече Каз.

Йеспер бутна към него захарницата.

Каз завъртя очи.

— Не захар за кафето ми, идиот такъв. Използвах парите да купя захарни акции. Всичко е сложено в частни сметки, по една за всеки от нас. Под чуждо име, разбира се.

— Не харесвам спекулациите — каза Матиас.

— Че как иначе. Ти харесваш само нещата, които можеш да видиш. Като преспи сняг и доброжелателни дървесни богове.

— А, ето я най-сетне! — каза Иней, отпусна глава върху рамото на Нина и се усмихна широко на Матиас. — Липсваше ми страшната му физиономия. Уплашила се бях, че вече не се звери така.

— Пък и не е точно спекулация — добави Каз, — ако знаеш със сигурност какво ще стане.

— Чул си нещо за захарната реколта? — попита Йеспер.

— Знам нещичко за предлагането.

Вилан изправи гръб.

— Силозите — каза той. — Силозите на Сладкия риф.

— Браво, търговче!

Матиас поклати глава.

— Какво е Сладкия риф?

— Едно място южно от Шесто пристанище — обясни Иней. Виждала беше гигантските силози, надвиснали над складовия квартал. Бяха с размерите на малки планини. — Там складират меласата и суровата захарна тръстика, там са и захарните рафинерии. Днес бяхме в района. Не е било съвпадение, предполагам?

— Не беше — кимна Каз. — Исках да придобиеш представа за терена. Захарната тръстика идва основно от Южните колонии и Новий Зем, а новата реколта се очаква най-рано след три месеца. Предишната вече е прибрана, обработена и складирана в силозите на Сладкия риф.

— Силозите са трийсет — каза Вилан. — Десет от тях са на баща ми.

Йеспер подсвирна.

— Казваш, че Ван Ек контролира една трета от наличната захар на света?

— Той е собственик на силозите — рече Каз, подчертавайки последната дума, — но повечето захар в тях не е негова. Ван Ек поддържа складовите помещения за своя сметка, осигурява охрана и плаща на вихротворците, които следят влажността, така че захарта да не се слепва. Търговците, които са собственици на самата захар, му плащат малък процент от всяка сключена сделка. Много доходоносно начинание.

— Такова гигантско богатство под опеката на един-единствен човек — каза замислено Матиас. — Ако нещо се случи със силозите, цената на захарта…

— Ще гръмне като чифт евтини пищаци — каза Йеспер, скочи на крака и взе да крачи превъзбудено около масата.

— Цената ще се повиши трайно — рече Каз. — А считано отпреди няколко дни, ние притежаваме акции в компаниите, които не държат захарта си на склад при Ван Ек. В момента тези акции се търгуват без промяна. Но щом унищожим захарта в силозите на Ван Ек…

Йеспер само дето не подскачаше от вълнение.

— Тогава акциите ни ще струват пет… а може би и десет пъти повече.

— Пробвай с двайсет пъти.

Йеспер издюдюка възторжено.

— О, нямам нищо против числото двайсет.

— И тогава ще продадем при голяма печалба — каза Вилан. — Ще забогатеем буквално за един ден.

Иней си мислеше за изящна шхуна, въоръжена с тежки оръдия. Мечтата й изведнъж придоби реални измерения.

— Колко богати? Като трийсет милиона крюге? — попита тя.

Толкова беше наградата, която Ван Ек им дължеше за удара срещу Ледения палат. Награда, която явно изобщо не е възнамерявал да им плати.

Намек за усмивка прелетя по устните на Каз.

— Плюс-минус някой милион.

Вилан си дъвчеше нокътя на палеца.

— Баща ми ще пострада, разбира се, но това няма да събори империята му. Виж, другите търговци, онези, които държат захарта си в силозите му, те може и да фалират.

— Вярно е — каза Матиас. — Освен това, ако унищожим силозите, за всички ще стане ясно, че целта е бил Ван Ек.

— Не може ли да мине за злополука? — попита Нина.

— Може и ще мине — кимна Каз. — Поне в началото.

Благодарение на гъгрицата. Обясни им Вилан.

Той се наведе напред като ученик, който няма търпение да покаже, че знае отговора. Извади шишенце от джоба си.

— Тази версия работи.

— И казвате, че това е гъгрица? — попита Иней, взряна в шишенцето.

— Химическа гъгрица — каза Йеспер. — Но Вилан още не й е дал име. Аз гласувам за Гъгрьо.

— Ужас — възмути се Вилан.

— Напротив, гениално е — намигна Йеспер. — Също като теб.

Вилан се изчерви като небе по зазоряване.

— И аз помогнах — каза намусено Кювей.

— Така е, помогна — кимна Вилан.

— Ще му издигнем паметна плоча — рече Каз. — Обясни им как работи.

— Идеята ми хрумна от маната по захарната тръстика. Това е болест по тръстиката и съвсем малко от причинителя може да съсипе цялата реколта. Пуснем ли гъгрицата в силоза, тя ще се заравя все по-надълбоко, като използва рафинираната захар за гориво, докато от захарта не остане само безполезна каша.

— Значи реагира на захар? — попита Йеспер.

— Да, всякакъв вид захар. Дори в минимални количества, стига да е влажно, така че я дръжте далече от пот, кръв и слюнка.

— С други думи, не ближете Гъгрьо. Някой иска ли да си го запише?

— Онези силози са гигантски — каза Иней. — Колко от гъгрицата ще ни трябва?

— По едно шишенце на силоз — отговори Вилан.

Иней изгледа невярващо малкото стъклено шишенце.

— Сериозно?

— Малка, но свирепа — каза Йеспер и намигна отново. — Точно като теб.

Нина избухна в смях, Иней също се усмихна напук на всичко. Мъчеха я болежки, можеше да спи два дни без прекъсване, но някакъв стегнат възел в гърдите й най-после започваше да се отпуска, страхът и гневът от последната седмица започваха да се слягат.

— Благодарение на гъгрицата всичко ще изглежда като злощастно стечение на обстоятелствата — завърши Вилан.

— Да — продължи мисълта му Каз, — докато другите търговци не научат, че от известно време Ван Ек купува захар, която не е складирана в неговите силози.

Вилан се ококори.

— Какво?!

— С половината от парите купих нашите акции. С другата купих акции от името на Ван Ек. Е, по-точно на холдингово дружество, вписано на името на Алис. Не трябваше да е прекалено очевидно. Акциите бяха закупени в брой, трансакцията — непроследима. Но сертификатите, доказващи покупката, ще бъдат открити с всички подписи и печати в кабинета на адвоката му.

— Корнелис Смеет — възкликна Матиас. — Измама в измамата. Затова си се вмъкнал в кабинета му, а не само да разбереш къде Ван Ек държи Алис.

— Трябва да играеш на много фронтове, за да спечелиш играта — рече Каз. — Съсипаната захар ще удари по репутацията на Ван Ек. Но когато хората, които са му плащали да им съхранява захарта, разберат, че е направил печалба от тяхната загуба, ще поискат разследване на силозите.

— И ще намерят следи от гъгрицата — каза Вилан.

— Унищожаване на собственост, незаконно притискане на пазара — промърмори Иней. — Това ще го съсипе. — Сети се как Ван Ек прави знак на лакея си да вземе чука. „Нека счупването не е чисто. Раздроби костта.“ — Дали ще го пратят в затвора?

— Ще го обвинят в нарушаване на договор и опит да повлияе на пазара чрез вътрешна информация — обясни Каз. — Според законите на Керч, това е най-тежкото престъпление. Присъдите са като за убийство. Може и да увисне на въжето.

— Мислиш ли? — тихо попита Вилан.

Той плъзгаше пръст по картата на Кетердам, първо от Сладкия риф до Кацата, после до Гелдщраат, където живееше баща му. Ян ван Ек се беше опитал да го убие. Изхвърлил го беше като някакъв отпадък. Но Иней не беше сигурна дали Вилан е готов да обрече баща си на смърт.

— Съмнявам се — рече Каз. — Предполагам, че ще измислят някакво по-леко обвинение. Съветът на търговците едва ли ще иска един от собствените му членове да отиде на бесилото. А дали Ван Ек ще види килия отвътре? — Каз вдигна рамене. — Зависи колко добър е адвокатът му.

— Но ще му бъде забранено да върти бизнес — каза Вилан бавно, като човек със силен световъртеж. — Ще конфискуват активите му, за да обезщетят търговците за изгубената захар.

— Това ще е краят на империята му — заключи Каз.

— Ами Алис? — попита Вилан.

Каз отново сви рамене.

— Никой няма да повярва, че момиче като нея е имало нещо общо с финансова измама. Алис ще подаде молба за развод и вероятно ще се върне при родителите си. Ще поплаче една седмица, ще пее две, после ще й мине. Току-виж се омъжила за принц.

— Или за учител по музика — каза Иней, спомнила си острата реакция на Бажан, когато стана ясно, че Алис е била отвлечена.

— Има само един малък проблем — обади се Йеспер — и като казвам „малък“, имам предвид гигантски и непреодолим, от онези, дето слагат край на всеки план и те пришпорват с подвита опашка към кръчмата. Силозите. Знам, че сме майстори на невъзможните удари, обаче как точно ще влезем в силозите, ако мога да попитам?

— Каз ще разбие ключалките — каза Вилан.

— Не — поклати глава Каз. — Не мога.

— Май за пръв път чувам тези думи да излизат от устата ти — каза Нина. — Ще ги кажеш ли още веднъж, моля, бавно, за да се насладя?

Каз не й обърна внимание.

— Ключалките са четворни. Четири ключа влизат в четири брави и се завъртат едновременно, иначе се задейства алармена система и се спускат допълнителни врати. Мога да отворя всяка ключалка, но не и четири едновременно.

— Тогава как ще влезем? — попита Йеспер.

— Силозите имат вход и на покрива.

— Ама те са високи колкото двайсететажна сграда! Какво, Иней ще се покатери и ще слезе по десет силоза в една нощ?

— Само по един — рече Каз.

— И после какво? — повиши глас Нина с ръце на кръста и святкащи зелени очи.

Иней си представи гигантските силози и разстоянието между тях.

— После — каза тя — ще мина по въже между силозите.

Нина вдигна рязко ръце.

— И всичко това без предпазна мрежа, предполагам?

— Моето семейство никога не ползва мрежа за представленията си — каза с възмущение Иней.

— А представленията ви често ли включват ходене по въже на височина двайсет етажа над калдъръм, след като една седмица сте държани в плен?

— Ще има мрежа — рече Каз. — Вече е там, под едни чували с пясък зад караулката при входа на силозите.

В гробницата се възцари тишина — внезапна и пълна. Иней сама не повярва на думите, които излязоха от устата й:

— Не ми трябва мрежа.

Каз си погледна часовника.

— Не съм те питал. Имате шест часа да си починете. Аз ще свия каквото е необходимо от цирка на Зиркоа. Разпънали са шатрата си западно от града. Иней, направи ми списък какво ще ти трябва. Ще ударим силозите след двайсет и четири часа.

— Как ли пък не! — отсече Нина. — Иней трябва да си почине.

— Вярно е — кимна Йеспер. — Толкова е тънка, че и морският бриз ще я издуха.

— Добре съм — каза Иней.

Йеспер завъртя очи.

— Винаги така казваш.

— И това те учудва? Нима винаги не става така? — попита Вилан. — Всички казваме на Каз, че сме добре, а после правим някоя глупост.

— Толкова ли сме предсказуеми? — попита Иней.

Вилан и Матиас кимнаха едновременно:

— Да.

— Искате ли да съсипем Ван Ек? — попита ги Каз.

Нина издиша шумно и вдигна ръце.

— Естествено.

Каз плъзна поглед по тях, бавно, от лице на лице.

— Наистина? Искате ли си парите? Парите, за които се сражавахме и кървихме, заради които едва не се удавихме? Или искате Ван Ек да се потупа по рамото, че е видял сметката на банда нищожества от Кацата? Защото няма кой друг да го свърши вместо нас. Никой не дава и пукната пара, че Ван Ек ни е измамил или че сме рискували живота си напразно. Никой друг няма да вдигне мерника на Ван Ек. Затова ви питам още веднъж, искате ли да го бием?

— Да — каза Иней. Тя определено искаше възмездие.

— Много — кимна Нина.

— Искам да го бия през ушите с флейтата на Вилан — каза Йеспер.

Един по един всички кимнаха.

— Залозите се промениха междувременно — продължи Каз. — Предвид малката демонстрация на Ван Ек от днес, подозирам, че из целия град са разлепени плакати с лицата ни в комплект с щедра награда. Той разчита на добрата си репутация и колкото по-скоро го омаскарим, толкова по-добре. В рамките на една нощ ще му отнемем и доброто име, и парите, и свободата. Но това означава, че нямаме право да се мотаем. Колкото и да е ядосан, тази вечер Ван Ек ще се нахрани до насита и после ще си легне в мекото легло. Стражите от градската също ще поспят преди следващата смяна и ще спят добре с надеждата да изкарат нещичко от наднормено време покрай патакламата. Ние обаче няма да спираме. Часовникът цъка. Ще си почиваме, като забогатеем. Съгласни?

Всички кимнаха отново.

— Нина, по периметъра на силозите обикалят пазачи. Ти ще им отвлечеш вниманието — уплашена равкийка, наскоро пристигнала в града, която си търси работа в складовия квартал. Задачата ти е да ги ангажираш достатъчно дълго, така че ние да се вмъкнем и Иней да се изкатери по първия силоз. После…

— При едно условие — прекъсна го Нина със скръстени на гърдите ръце.

— Това не са преговори.

— При теб всичко е преговори, Брекер. Сигурно и от утробата на майка си си излязъл с пазарлък. Ако искаш да участвам, обещай, че ще измъкнем от града другите гришани.

— Абсурд. Не съм благотворителна организация за бежанци.

— Тогава мен не ме брой.

— Добре. Няма да участваш. Ще си получиш дела от парите за удара по Ледения палат, но в екипа за този удар не ми трябваш.

— Може и така да е — тихо каза Иней. — Но аз ти трябвам.

Каз сложи бастуна върху коленете си.

— Май всички сте решили да заформяте съюзи.

Иней си спомни как слънцето беше изсветлило кафявия цвят на очите му преди няколко часа. Сега те бяха тъмни като преварено кафе. Но нямаше да я трогнат.

— Не са съюзи, Каз. Нарича се приятелство.

Той погледна към Нина.

— Не обичам да ме държат заложник.

— А аз не обичам обувки, дето ти стискат на пръстите, но страданието спохожда всинца ни. Приеми го като предизвикателство за чудовищния си ум.

След дълга пауза Каз попита:

— За колко хора говорим?

— Аз знам за няма и трийсетина Гриша в града, ако не броим Съвета на приливите.

— И как предлагаш да ги съберем? Да раздадем брошури, които ги насочват към гигантски сал?

— Има една кръчма близо до равкийското посолство. Там оставяме съобщения и обменяме информация. Така ще ги уведомя. Остава да намерим кораб и готово. Ван Ек едва ли следи всички пристанища.

На Иней не й се искаше да възразява, но все някой трябваше да го каже:

— Напротив, следи ги. И вече има цялата мощ на правителството зад гърба си. А и ти не видя реакцията му, когато научи, че Каз е дръзнал да отвлече Алис.

— Кажи, че му е избила пяна на устата, моля те — развълнува се Йеспер.

— Горе-долу.

Каз докуцука до вратата на гробницата и се взря в мрака навън.

— Решението му да въвлече градските власти едва ли е било взето с лека ръка. То е свързано с непредвидими рискове, а Ван Ек не би поел такъв риск, ако не смята да се възползва максимално от съдействието им. Всяко пристанище и всяка наблюдателна кула по крайбрежието вече са под тревога и всеки, който се опита да напусне Кетердам, ще бъде разпитан. Достатъчно е Ван Ек да каже на Съвета, че по негова информация похитителите на Вилан смятат да го изведат от Керч.

— Съществува и друга опасност — обади се Матиас. — Нали не искаме трийсет Гриша да попаднат в ръцете на Ван Ек? Особено ако той още има запаси от парем.

Йеспер потропа с пръсти по дръжките на револверите си.

— Ще ни трябва чудо. Както и бутилка уиски. Да ни раздвижи мозъците.

— Не — бавно рече Каз. — Трябва ни кораб. Кораб, в който никой не би се усъмнил, и нито Ван Ек, нито градската стража биха решили да го претърсят. Трябва ни един от неговите кораби.

Нина се размърда на ръба на стола си.

— Търговската му компания сигурно постоянно праща кораби до Равка.

Матиас скръсти гигантските си ръце и замислено свъси вежди.

— Искате да изведем гришаните от водите на Керч с един от корабите на Ван Ек? С един от собствените му кораби?

— Ще ни трябва подправен манифест на пътниците и документи за транзит — каза Иней.

— Защо, мислиш, са изритали Спехт от флота? — попита Каз. — Фалшифицирал е фактури и поръчки за продоволствие.

Вилан подръпна долната си устна.

— Не е въпрос само на документи. Да речем, че гришаните са трийсет. Капитанът на кораба ще пита защо трийсет души…

— Трийсет и един — прекъсна го Кювей.

— Ама ти сериозно ли разбра за какво си говорим? — попита Йеспер с високо вдигнати вежди.

— Кораб до Равка — каза Кювей. — Това разбирам отлично.

Каз вдигна рамене.

— Щом ще крадем кораб, не виждам защо да не качим и теб.

— Значи трийсет и един — каза Нина с усмивка.

Матиас май не беше толкова ентусиазиран, ако можеше да се съди по стиснатите му челюсти.

— Добре — каза Вилан и заглади картата. — Но капитанът със сигурност ще се чуди защо към манифеста му изведнъж са се добавили трийсет и един пътници.

— Няма да се чуди, ако си мисли, че е част от тайната — рече Каз. — Ван Ек ще му напише трогателно писмо, в което го призовава да запази в тайна транспортирането на тези безценни политически бежанци и да ги скрие на всяка цена от всеки, който би могъл да се полакоми от шуански подкуп, градската стража в това число. Ще му обещае и огромна награда в добавка след края на плаването, като един вид гаранция, че капитанът няма да се полакоми на свой ред и да продаде гришаните. Познаваме почерка на Ван Ек от писмата му до Вилан, значи остава да си осигурим печата му.

— Той къде го държи? — обърна се Йеспер към Вилан.

— В кабинета си. Поне преди го държеше там.

— Ще трябва да влезем и да излезем, без той да разбере — каза Иней. — И да действаме бързо след това. Усети ли, че печатът му липсва, Ван Ек веднага ще разбере какво сме намислили.

— Проникнахме в Ледения палат — напомни им Каз. — Все ще се правим с кабинета на един търговец.

— Да де, и едва не загинахме, прониквайки в Ледения палат — каза Иней.

— На няколко пъти, ако не ме лъже паметта — отбеляза Йеспер.

— Преди време с Иней отмъкнахме едно платно на ДеКапел от дома на Ван Ек. Познаваме къщата. Ще се справим.

Пръстът на Вилан отново се плъзгаше по Гелдщраат.

— Но не се е наложило да отваряте сейфа на баща ми.

— Ван Ек си държи печата в сейф? — каза през смях Йеспер. — Направо си проси да го вземем. Каз се сприятелява по-лесно с каси и комбинациите им, отколкото с хора.

— Такъв сейф не сте виждали — поклати глава Вилан. — Инсталира го, след като му откраднаха онова платно на ДеКапел. Комбинацията е от седем цифри и той я сменя всеки ден, а ключалките имат допълнителни фалшиви резета, които да объркат касоразбивачите.

Каз вдигна рамене.

— Тогава ще заобиколим проблема. Експедитивност за сметка на финес.

Вилан поклати глава.

— Самата каса е изработена от уникална сплав, подсилена с гришанска стомана.

— Да го взривим? — предложи Йеспер.

Каз вдигна вежда.

— Ван Ек ще забележи експлозията.

— А ако е много малка?

Нина изсумтя.

— Просто искаш да взривиш нещо.

— Всъщност… — каза Вилан и кривна глава настрани, сякаш се вслушваше в далечна песен. — На сутринта след удара баща ми със сигурност ще разбере, че сме били там, но ако успеем да изведем бежанците от пристанището преди това… Още не знам откъде ще намеря необходимите материали, но не е изключено да свърши работа…

— Иней — прошепна многозначително Йеспер. Тя се наведе напред, вперила поглед във Вилан. — Не ти ли прилича на Каз, когато замисля нещо? Сещаш се, онази негова специфична физиономия?

— Има нещо такова.

Вилан се стресна.

— Не, няма. Но… май наистина ми хрумна нещо.

— Чакаме, търговче — рече Каз.

— В общи линии гъгрицата е просто стабилна версия на тетрахлор златната киселина.

— Да? — каза Йеспер. — Естествено. Тоест?

— Тоест е корозив. Започне ли реакцията, излъчва се минимално количество топлина, но иначе киселината е изключително мощна и нестабилна. Прояжда всичко, включително гришанска стомана. Всичко, с изключение на балсово стъкло.

— Стъкло?

— Стъклото и смолата на балсовото дърво неутрализират корозията.

— И къде може да намери човек такова нещо?

— Една от съставките може да се намери в железарска работилница. Използват корозива да чистят ръждата от метала. С другата ще е по-трудно. Евентуално в каменоломна, където има златна жила или подобно халогенидно съединение.

— Най-близката каменоломна е в Олендаал — рече Каз.

— Може и да свърши работа. След като се сдобием с двете съставки, трябва много да внимаваме с транспорта им — продължи Вилан. — Много, много да внимаваме. След края на реакцията киселината е безвредна, но в активния си период… Да кажем, че като нищо може да останеш без ръце.

— С други думи — каза Йеспер, — ако намерим съставките, успеем да ги транспортираме поотделно, а после активираме киселината, без да изгубим някой крайник… Тогава какво?

Вилан подръпна кичур от косата си.

— Ще прогорим дупки във вратата на сейфа в рамките на броени минути.

— Без да повредим съдържанието му? — попита Нина.

— С малко късмет.

— С малко късмет — повтори Каз. — Не е зле. Трябва да проверим кои кораби отплават за Равка утре вечер, а Спехт да се заеме с манифеста и другите документи. Нина, след като осигурим кораб, твоите трийсетина бежанци ще могат ли сами да се придвижат до пристанището, или ще трябва да ги водим за ръчичка?

— Не знам колко добре познават града — призна Нина.

Каз потропа с пръсти по главата на бастуна си.

— Двамата с Вилан поемаме сейфа. Йеспер ще придружи гришаните, а на Матиас ще направим карта, за да заведе Кювей на доковете. Но така Нина ще трябва сама да отвлече вниманието на пазачите и да разпъне мрежата за Иней. А за мрежата са необходими поне трима, иначе ще е безполезна.

Иней се протегна и разкърши рамене. Хубаво беше да е в старата си компания. Разделили се бяха само за няколко дни, а сега седяха във влажна гробница, но пак имаше чувството, че се е върнала у дома.

— Казах ти. Не работя с мрежа.

Загрузка...