Алчни крале

30. Каз

Нина беше уморена, виждаше се. Всички бяха уморени. Дори той се бе видял принуден да поспи няколко часа след сблъсъка в Ребрата. Явно бе преминал някаква невидима граница на издръжливостта си и тялото му просто спусна кепенците. Не помнеше кога е заспал. Не помнеше да е сънувал нещо. Уж си почиваше в най-малката спалня на апартамента, лежеше по гръб в леглото и преговаряше наум подробностите на плана, а после изведнъж се събуди паникьосан в мрака, не знаеше нито къде е, нито как се е озовал там.

Посегна да запали лампата и го прониза остра болка. Едва не бе повърнал, докато Женя го докосваше леко, за да облекчи болежките му, но май е трябвало да стисне зъби още малко. Имаше да свърши още много работа тази нощ, а планът с търга беше най-сложната му измама досега. Поне да не го болеше толкова.

През последните години Каз беше видял и чул какво ли не покрай живота си с Утайките, но разговорът му с Щормхунд в зимната градина биеше всичко.

Обсъдиха детайлите на търга, какво трябва да направи Женя, как щеше да протече наддаването според Каз и с каква стъпка. Каз искаше Щормхунд да се включи при петдесет милиона и предполагаше, че шуаните ще вдигнат с десет или повече. Искаше да е сигурен, че равкийците няма да бият отбой. Започнеше ли веднъж наддаването, нямаше връщане назад. Някой щеше да го спечели.

Каперът беше предпазлив и току подпитваше как са ги наели за удара срещу Ледения палат и как са успели да измъкнат Кювей оттам. Каз му каза някои неща, колкото да разсее съмненията му, че Кювей наистина е син на Бо Юл-Баюр. Но нямаше намерение да разкрива какъв е механизмът на схемите им, нито истинските таланти на своите хора. Току-виж един ден се оказало, че Щормхунд има нещо, което Каз иска да открадне.

Накрая Щормхунд пооправи реверите на синьо-зеления си редингот и каза:

— Брекер, очевидно е, че ти предпочиташ полуистините и откровените лъжи, значи си точният човек за тази работа.

— Едно последно нещо — рече Каз, загледан в счупения нос и червеникавата коса на капера. — Преди да се хванем за ръце и да скочим заедно от скалата, искам да знам с кого точно ще го направя.

Щормхунд вдигна вежда.

— Не сме пътували заедно на дълъг път, нито сме си менкали дрехите, но вече ни запознаха съвсем цивилизовано, струва ми се.

— Кой си ти в действителност, господин капер?

— Това философски въпрос ли е?

— Обикновените крадци не говорят като теб.

— Колко тесногръдо от твоя страна!

— Познавам богаташките синчета и не вярвам, че един цар би пратил обикновен капер да извърти толкова деликатна сделка.

— Обикновен — изсумтя Щормхунд. — Нима разбираш и от политика?

— Разбирам от сделки. Кой си ти? Или ще ми кажеш истината, или с моя отряд си хващаме пътя.

— Дали ще е възможно, Брекер? Вече знам плана ти. Придружават ме две легендарни гришанки, а и самият аз не съм за подценяване в битка.

— А аз съм каналният плъх, който измъкна Кювей Юл-Бо жив и здрав от Ледения палат. Да чуя как преценяваш шансовете си.

Неговите хора нямаха лъскави дрехи и високопарни титли като равкийците, но Каз знаеше на кого би заложил без колебание парите си, ако му бяха останали такива.

Щормхунд хвана ръце зад гърба си и нещо в поведението му се промени едва доловимо. Вечната крива усмивка се стопи в очите му, замени я неочаквана тежест. Обикновен капер, друг път.

— Да речем — започна Щормхунд, загледан в кетердамската улица долу, — чисто хипотетично, разбира се, че равкийският цар има разузнавателни мрежи дълбоко в Керч, Фйерда и Шу Хан и знае колко е важен Кювей Юл-Бо за бъдещето на неговата страна. Да речем също, че този цар не би се доверил на никого, освен на себе си, да преговаря по такъв спешен въпрос, но в същото време знае колко опасно би било да пътува открито сега, когато страната му има проблеми, самият той още няма деца, а наследството на Ланцови е под въпрос.

— Значи, хипотетично — отвърна Каз — някои хора с право биха се обръщали към теб с „Ваше величество“.

— Както и с куп други, по-колоритни имена. Хипотетично. — Каперът го измери с поглед. — А ти по какво разбра, че не съм този, за когото се представям, господин Брекер?

Каз вдигна рамене.

— Говориш керчски като местен… като местен богаташ. А не като човек, който го е научил от моряци и улични разбойници.

Каперът се обърна леко и го погледна право в очите. Небрежният му маниер се беше изпарил, сега Щормхунд приличаше на човек, който командва армии.

— Господин Брекер — каза той, — може ли да ти викам Каз? Позицията ми е уязвима. Аз съм цар, който се опитва да управлява страна с празна съкровищница и врагове по всички граници. Има и вътрешни сили, които с радост биха се възползвали от отсъствието ми, за да посегнат на трона.

— С други думи, от теб би излязъл отличен заложник.

— Подозирам, че откупът за мен би бил значително по-малък от цената на Кювей. Честно, това не се отразява никак добре на самочувствието ми.

— Не личи да страдаш особено.

— Създадох Щормхунд на младини и репутацията му още ми върши добра работа. Не мога да наддавам за Кювей Юл-Бо като царя на Равка. Надявам се планът ти да се осъществи с точките и запетайките, но ако не стане така и царят на Равка загуби наддаването, това ще бъде унизително както от дипломатическа, така и от стратегическа гледна точка. С други думи, или ще участвам в търга като Щормхунд, или изобщо няма да участвам. Ако това е проблем…

Каз се подпря на бастуна си.

— Стига да не ми подложиш крак, може да участваш и като истамирската кралица на феите.

— Е, винаги е добре човек да има много възможности. — Погледна отново към града. — Наистина ли имаме шанс за успех, господин Брекер? Или рискувам съдбата на Равка и на гришаните по целия свят, като залагам всичко на честта и способностите на един младок с меден език?

— Гаранции за успех не мога да дам — отвърна Каз. — За другото… Вие рискувате държава. Ние рискуваме живота си. Вижда ми се честно.

Царят на Равка му подаде ръка.

— Имаме сделка?

— Имаме сделка.

И си стиснаха ръцете.

— Ако всички договори се подписваха толкова лесно — каза Щормхунд и каперската усмивка се хлъзна на лицето му като маска, купена от Западната дъга. — Мисля да пийна нещо и да се изкъпя. Калта и мръсотията ми идват в повече. Както казал бунтовникът на принца, лошо е за здравето. — После бръсна невидима прашинка от ревера си и излезе от зимната градина.

Каз приглади косата си и навлече сакото. Не беше за вярване, че долнопробен канален плъх като него е сключил сделка с цар. Сети се за счупения нос на капера. Нос на човек, който неведнъж е влизал в юмручен бой. И сигурно така е било, помисли си Каз, но не му се вярваше равкийският цар да е пристигнал тук без някой да е прекроил основно лицето му. Трудно е да се движиш инкогнито, когато мутрата ти е отпечатана на парите. В крайна сметка, със или без синя кръв, Щормхунд беше един измамник, макар и от най-голяма величина, и важно бе само едно — той и хората му да свършат своето.

Каз си погледна часовника — минаваше полунощ, времето се бе изтърколило неусетно — и тръгна да търси Нина. Изненада се, като видя Йеспер да го чака в коридора.

— Какво има? — попита Каз и в главата му моментално се изреди парад на всички неща, които са могли да свърнат накриво, докато той е спал.

— Нищо — сви рамене Йеспер. — Или не повече от обичайното поне.

— Тогава какво искаш?

Йеспер преглътна и каза:

— Матиас е дал на теб останалия парем, нали?

— И?

— Ако нещо се случи… шуаните ще бъдат на търга, може би и кергууд дори. Твърде много зависи от успеха на този удар. Не мога пак да разочаровам баща си. Искам да ми дадеш дрогата, за всеки случай.

Каз го претегли с бавен поглед.

— Не.

— Защо, мамка му?

Разумен въпрос. Да даде дрогата на Йеспер би било умно и практично.

— Баща ти държи на теб повече, отколкото на някакво парче земя.

— Но…

— Няма да ти позволя да се направиш на мъченик, Йес. Или ще успеем, или ще се издъним всички заедно.

— Имам право сам да взема решение.

— Да, но както виждаш, решението зависи от мен.

Тръгна към дневната. Нямаше намерение да спори с Йеспер, най-вече защото сам не знаеше на какво се базира отказът му.

— Кой е Йорди?

Каз спря. Знаел бе, че този въпрос ще дойде рано или късно, но пак го заболя да чуе името на брат си, изречено на глас.

— Човек, на когото вярвах. — Погледна през рамо и срещна сивите очи на Йеспер. — Човек, когото не исках да загубя.

Откри Нина и Матиас заспали на канапето в лилавата стая. Защо двамата най-едрогабаритни в отряда му са избрали най-маломерното място за спане, нямаше представа. Побутна Нина с върха на бастуна си. Тя го перна, без да отваря очи.

— Ставай, слънце.

— Махай се — изломоти тя и зароби лице в гърдите на Матиас.

— Да тръгваме, Зеник. Мъртвите ще почакат, но аз бързам.

Накрая Нина се надигна със сумтене и нахлузи ботушите си. Не беше с червения кафтан, а с палтото и панталоните, които беше носила по време на катастрофалния провал при Сладкия риф. А беше толкова обещаваш план, помисли си Каз. Матиас я следеше неотклонно с поглед, но не предложи да тръгне с тях. Знаеше, че присъствието му ще ги изложи на допълнителен риск.

Иней се появи на прага и тримата се отправиха в мълчание към асансьора. Вечерният час по улиците на Кетердам отдавна беше започнал, но това не можеха да избегнат. Налагаше се да разчитат на слепия късмет, както и че Иней ще разузнава пътя пред тях за патрулиращи стражи.

Излязоха през задния вход на хотела и се отправиха към промишления квартал. Напредваха бавно, заобикаляха блокадите, изчакваха Иней да разузнае напред, да се върне и да им даде знак да продължат, да изчакат или да поемат по друг маршрут и после да изчезне отново.

Накрая стигнаха до моргата — сива каменна сграда в самото начало на складовия квартал с обрасла градинка отпред. Караха тук само труповете на богаташите да ги подготвят за транспортиране към някое гробище в провинцията. Не беше противно като купчините трупове на Жетварската баржа, но въпреки това Каз беше на ръба на паниката, имаше чувството, че потъва в кошмар. Сети се за гласа на Иней в банята на хотела. „Продължавай.“

Нямаше никого в моргата, тежката й метална врата беше заключена. Каз извади шперцовете си и хвърли поглед през рамо към мърдащите сенки в обраслата с бурени градина. Не виждаше Иней, но знаеше, че е там. Щеше да пази на входа, докато те не приключат с неприятната си задача.

Вътре беше студено, единствената светлина идваше от фенер със синкав гробарски пламък. Отвъд преддверието имаше голямо и леденостудено помещение с вградени в каменния зид чекмеджета, достатъчно големи да поберат труп. Цялото място вонеше на смърт.

Каз се сети за пулса под брадичката на Иней, за топлата й кожа под устните си. Побърза да прогони спомена. Не искаше това място на смърт и гниене да го омърси.

Минали бяха години, но той така и не преодоля ужаса от онази нощ в пристанището, не забрави как стиска трупа на брат си и си повтаря, че трябва да рита по-силно с крака, да вдиша още веднъж, да се задържи на повърхността, да остане жив. Успял бе, стигнал бе до брега, решен да отмъсти, за себе си и за брат си. Но кошмарът не избледняваше. В началото Каз беше сигурен, че с времето ще става по-лесно. Че няма да потръпва всеки път, когато се наложи да стисне нечия ръка или се озове близо до друг човек. Уви, нещата се влошиха толкова, че всяко неволно докосване, дори на улицата, го запращаше обратно в пристанището. Лежеше върху купчината трупове на Жетварската баржа и смъртта беше навсякъде. Риташе отчаяно във водите на пристанището, впил пръсти в подутата мъртва плът на брат си, а страхът, че ще се удави, го тласкаше напред.

Положението му стана опасно. Веднъж Горка толкова се напи в „Синия рай“, че не можеше да стои на крака, и се наложи двамата с Чайника да го отнесат до Ребрата. Влачиха го шест пресечки, полумъртвата тежест на Горка се местеше постоянно, ту се отпускаше върху Каз, притискайки в него потната си кожа, ту се заваляше към Чайника, колкото Каз да се поеме дъх, но дори и тогава той усещаше допира на косматата ръка, преметната през тила му.

Малко по-късно Чайника го откри в тоалетната, превит на две, разтреперан и целият в пот. Каз обясни през тракащи зъби, че се е натровил с нещо, и затисна с крак вратата, преди Чайника да е влязъл. Докоснеха ли го още веднъж, щеше да полудее окончателно.

На следващия ден си купи първия чифт ръкавици — евтина черна кожа, която пускаше боя, като се намокри. В Кацата всяка слабост беше смъртоносна. Хората я надушваха като кръв и ако Каз искаше да съсипе Пека Ролинс, не можеше да трепери на пода в тоалетната.

Закачаха го за ръкавиците, естествено, но той не реагираше, не отговаряше на въпросите и майтапите. Носеше ги ежедневно, сваляше ги само когато е сам. Казваше си, че е временно. Но това не го спря да усвои до съвършенство всички фокуснически трикове, които зависеха от сръчността на ръцете и които веднъж вече бе научил без ръкавици. Научи се да разбърква и да раздава тесте карти дори по-умело отпреди. Ръкавиците държаха водата на разстояние, водата и спомените за онази нощ, които напираха да го удавят, да го повлекат към дъното. Когато ги наденеше на ръцете си, беше все едно се въоръжава с нещо по-добро от нож или пистолет. Докато не срещна Иможен.

Беше на четиринайсет тогава, още не се беше издигнал до лейтенант на Пер Хаскел, но вече налагаше името си с всяко сбиване и измама. Иможен беше с година по-голяма от него и нова в Кацата. Преди това била член на малка банда в Зиерфоорт и дребните престъпления, с които се занимавали местните, бързо й доскучали. Пристигнала в Кетердам, мотаела се по Дъгите и приемала дребни поръчки с надеждата да я харесат в някоя от тукашните банди. Когато Каз я видя за пръв път, Иможен тъкмо бе строшила бутилка в главата на един от Чайките, защото дръзнал да я опипа. Видя я отново, когато Пер Хаскел го прати да наблюдава пролетните състезания по борба. Иможен имаше лунички, разстояние между предните зъби и се биеше яростно.

Една вечер стояха до празния ринг и брояха заработеното през деня, когато тя го докосна по ръкава на палтото. Каз вдигна глава да я погледне и тя му се усмихна бавно, със затворени устни, за да не се вижда разстоянието между зъбите й.

По-късно Каз лежеше на степания дюшек в една от общите стаи в Ребрата, гледаше към протеклия таван и си мислеше за усмивката на Иможен и за вечно смъкнатите й панталони. Походката й беше малко странна, рачешка, сякаш подхождаше към всичко под ъгъл. Това му харесваше. Тя му харесваше.

Физиологията не беше никаква тайна в Кацата. Хората живееха натясно и не подбираха къде да си доставят удоволствие. Другите момчета в бандата постоянно се хвалеха със завоеванията си. Каз си мълчеше. За щастие, той си мълчеше за много неща и мълчанието му този въпрос не правеше впечатление никому. Но знаеше какво се очаква да каже, какви неща би трябвало да иска. И на моменти ги искаше, за кратко — момиче пресича улицата и рамото на синята му рокля се смъква, танцьорка се движи като пламъците на огън в улично представление на Източната дъга, Иможен, която се смее, все едно Каз е казал най-смешния виц на света, макар това определено да не отговаря на истината.

Раздвижи ръце в ръкавиците, заслушан в хъркането на съквартирантите си. „Мога да надвия това“ — казваше си той. По-силен е от тази болест, от притеглянето на водата. Когато се наложи да изучи механизмите на игралните зали, той го направи. Когато реши да се образова във финансовото дело, направи и това, усвои го до съвършенство. Замисли се отново за бавната усмивка на Иможен и взе решение. Щеше да преодолее тази слабост, както бе преодолял всичко друго по пътя си.

Започна с малки неща, на които никой не би обърнал внимание. Раздаде картите на Трънка за трима без ръкавици. Спа цяла нощ с голи ръце, ръкавиците мушнати под възглавницата. А после, когато Пер Хаскел го прати с Чайника да ступаш един дребен бияч на име Бени, който му дължеше пари, Каз изчака да го сгащят в една уличка и когато Чайника му каза да хване ръцете на Бени, Каз свали ръкавиците си за проба. Едва ли щеше да е толкова трудно.

Щом стисна китките на момчето, погнусата го заля. Но той беше подготвен и стисна зъби, пренебрегна студената пот, която изби по цялото му тяло, и изви ръцете на Бени зад гърба му. После се насили да го дръпне към себе си и да го задържи така, докато Чайника обясняваше надълго и широко условията на заема от Пер Хаскел, като подчертаваше всяко изречение с юмрук в лицето или стомаха на длъжника.

„Добре съм — повтаряше си Каз. — Справям се.“

А после водата се надигна.

Този път вълните бяха високи колкото кулите на Бартерната църква. Уловиха го и го повлякоха надолу, затиснаха го с тежест, от която нямаше измъкване. Държеше Йорди в ръцете си, гниещото, бледо и хлъзгаво тяло на брат му се притискаше в него. Каз го отблъсна силно и напразно се опита да вдиша.

Следващият му ясен спомен е как стои облегнат на тухлена стена. Чайника му крещи, а Бени си е плюл на петите. Небето тежеше сиво над него, смрадта на задната уличка го блъсна в носа, воня на гниещи зеленчуци, сгур и стара урина.

— Какво беше това, мамка му? — крещеше Чайника, почервенял от бяс. Носът му подсвиркваше при всяка дума, което би трябвало да е смешно, но не беше. — Ти го пусна бе! Ами ако имаше нож?

Каз го слушаше с половин ухо. Бени едва се бе опрял до него, но без ръкавиците допирът се оказа непоносим. Допир на кожа в кожа, усещането за чуждо тяло в непосредствена близост до неговото.

— Ти слушаш ли ме изобщо, дребно лайно такова? — Чайника го сграбчи за предницата на ризата, кокалчетата му забърсаха врата на Каз и предизвикаха нова вълна на отвращение. Разтърси го, докато зъбите му не затракаха.

А после го наби като компенсация за недовършения побой над Бени и го заряза кървящ в уличката. Нямаш право да се разсейваш или да проявяваш съчувствие, когато има работа за вършене и твой другар разчита на тебе. Каз стисна юмруци в ръкавите си, докато Чайника го налагаше, но така и не го удари на свой ред.

Мина близо час, докато изпълзи от уличката, и седмици, докато отстрани щетите върху репутацията си. Всяко подхлъзване в Кацата свършваше зле. Каз намери Бени и след като приключи с него, онзи със сигурност съжаляваше, че не го е набил Чайника. Сложи си ръкавиците и повече не ги свали. Стана два пъти по-безпощаден, биеше се два пъти по-ожесточено. Вече не се тревожеше дали изглежда нормален, позволи на другите да зърнат нещо от лудостта в него и да гадаят за останалото. Навлезеше ли някой в личното му пространство, получаваше юмрук. Дръзнеше ли друг да го докосне, Каз му чупеше китката, и двете китки, челюстта. Започнаха да го наричат Мръсните ръце. Бясното куче на Хаскел. Яростта в него не угасваше и той се научи да презира хората, които се оплакваха, мрънкаха и твърдяха, че са страдали много. „Нека ти покажа как изглежда истинската болка“ — казваше той и после рисуваше картинката с юмруци.

На ринговете, когато Иможен отново го хвана за ръкава, Каз я погледна и задържа погледа й, докато усмивката на момичето не изчезна. Иможен дръпна ръката си и сведе очи. Каз продължи да брои парите.

Сега Каз удари с бастун по пода на моргата.

— Да приключваме с това — каза той на Нина.

Гласът му отекна неприятно в студените каменни стени. Искаше да се махне оттук по най-бързия начин.

Започнаха от двата края, проверяваха датите на чекмеджетата, търсеха труп с точната степен на разложение. Само мисълта за това стягаше гърдите му в менгеме. Сякаш крясък се зараждаше в него и набъбваше с всяка секунда. Но този план беше негова рожба и посещението в моргата беше част от него.

— Тук — каза Нина.

Каз отиде при нея. Стояха пред чекмеджето и никой не посягаше да го отвори. И двамата бяха виждали предостатъчно мъртъвци. Нямаше как да си част от Кацата или от Втора армия, без да се срещнеш отблизо със смъртта. Но това сега беше различно. Беше разложение.

Накрая Каз подпъхна дръжката на бастуна си под дръжката и дръпна. Чекмеджето се оказа по-тежко от очакваното, но се отвори гладко. Каз отстъпи назад.

— Сигурни ли сме, че идеята е добра? — попита Нина.

— Ще се радвам да чуя по-добри — отвърна Каз.

Нина издиша шумно и дръпна чаршафа. Каз си помисли за змия, която си сменя кожата.

Мъжът беше на средна възраст и устните му вече почерняваха от разложението.

Когато беше малък, Каз винаги затаяваше дъх на минаване край гробището, сигурен, че ако отвори уста, нещо ужасно ще пропълзи в него. Стаята се разлюля. Каз положи усилие да диша бавно, да се върне към настоящето. Разпери пръсти в ръкавиците, усети съпротивлението на обработената кожа, стисна до болка бастуна си.

— Чудя се как ли е умрял — измърмори Нина, вперила очи в сивкавите гънки на мъртвото лице.

— Сам — отвърна Каз, загледан в пръстите на мъртвеца. Нещо ги беше гризало. Плъховете го бяха нападнали, преди някой да открие трупа му. Или плъховете, или някой домашен любимец. Каз извади от джоба си запечатаното стъклено бурканче, което беше отмъкнал от чантата на Женя. — Вземи каквото ти трябва.

Каз стоеше в часовниковата кула над апартамента на Колм и местеше поглед по членовете на отряда си. Градът още бе обвит в мрак, но зората скоро щеше да дойде и те щяха да се пръснат по задачи. Вилан и Колм — в една празна пекарна да изчакат началото на търга. Нина — в Кацата със своите си неща. Иней щеше да тръгне към Бартерната църква и да заеме позиция на покрива.

Каз щеше да се спусне към площада пред Борсата с Матиас и Кювей и да се срещне там с въоръжения отряд от градската стража, който да ги ескортира до църквата. Какво ли си мислеше Ван Ек сега, когато собствените му офицери защитаваха копелето от Кацата?

От дни не се беше чувствал толкова добре в кожата си. Засадата в къщата на Ван Ек го беше разтърсила. Не беше очаквал Пека Ролинс да се появи на игралната дъска по този начин. Не беше подготвен за срама, който изпита, за спомените от ранните му дни в Кетердам, които го заляха с такава сила.

„Разочароваш ме — звучеше гласът на Йорди в главата му, по-силен от всякога. — Допусна Пека да те изиграе отново.“

Беше се обърнал неволно към Йеспер с името на брат си. Грешка, разбира се. Или пък е искал да накаже и двама им. Сега Каз беше по-голям от Йорди, когато Краличината чума го отнесе. Вече виждаше горделивостта на брат си, жаждата му за бърз успех. „Ти ме разочарова, Йорди. Ти беше по-големият. От двама ни ти трябваше да си умният.“

Спомни си какво го беше попитала Иней: „Нямаше ли кой да те защити?“ Спомни си Йорди, седнал до него на моста, усмихнат и жив, отражението на стъпалата им във водата отдолу, топлината на чашката горещ шоколад, която малкият Каз усещаше дори през плетените ръкавици. „Трябваше да се грижим един за друг.“

Бяха две селянчета, изгубени в града, които още страдаха за татко си. Затова ги беше пипнал Пека. Не само с обещанието за пари. Беше им дал нов дом. Фалшива съпруга, която им готвеше наденички, фалшива дъщеря, с която Каз да си играе. Пека Ролинс ги беше подмамил с топлината на домашното огнище и обещанието за живот, който бяха изгубили.

Точно това унищожаваше окончателно човек — копнежът по нещо, което не можеш да имаш.

Сега Каз местеше поглед по лицата на хората, с които се бе сражавал рамо до рамо. Беше ги лъгал и те го бяха лъгали. Завел ги бе в ада и ги беше измъкнал оттам.

Каз отпусна ръце върху бастуна си с гръб към града.

— Всички ние очакваме днешният ден да ни донесе различни неща. Свобода, изкупление…

— Пари в брой? — предложи Йеспер.

— Много пари. Но и много хора ще се опитат да ни подложат крак. Ван Ек. Съветът на търговците. Пека Ролинс и неговите мутри, няколко държави и по-голямата част от този ужасен, забравен от светците град.

— Това трябва да ни окуражи, така ли? — попита Нина.

— Те не знаят кои сме. Какви сме. Не знаят какво сме направили, какво сме постигнали заедно. — Удари с бастуна си по пода. — Нека им покажем, че зле са си избрали противника.