Алхимикът

Глава 1

— Добре де, отговори ми: защо му е на някого да носи палто в Сан Франциско посред лято? — Докато говореше, Софи Нюман притискаше с пръсти блутутслушалката към ухото си.

Нейната добре запозната с модата приятелка Ел попита безстрастно от другия край на континента:

— Какво палто?

Софи избърса ръце в парцала, затъкнат във връзките на престилката й, излезе иззад тезгяха на празното кафене и се приближи до прозореца, загледана в мъжете, които се измъкваха от колата, спряла от другата страна на улицата.

— Дебели черни вълнени палта. Носят даже черни ръкавици и шапки. И слънчеви очила. — Тя опря чело в стъклото. — Дори за този град е прекалено шантаво.

— Може би са гробари? — предположи Ел, а гласът й пропукваше по мобилния телефон. В слушалката Софи чуваше и някаква гръмка и мрачна музика. „Лакримоза“ може би или „Аморфис“. Ел така и не бе излязла напълно от готическата си фаза.

— Може би — отвърна Софи, но не беше убедена. Преди малко, докато си бъбреше по телефона с приятелката си, забеляза необикновената кола. Тя бе дълга и лъскава и изглеждаше като излязла от стар черно-бял филм. Когато мина покрай прозореца, слънцето се отрази от затъмнените й стъкла и за кратко обля вътрешността на кафенето в топла златистожълта светлина, която заслепи Софи. Тя премигна, за да прогони танцуващите пред очите й тъмни петна, и проследи с поглед колата, докато направи обратен завой в подножието на хълма и бавно се върна. Без да включи мигач, спря пред „Малката книжарничка“, която се намираше точно срещу кафенето.

— Може да са мафиоти — предположи с драматизъм Ел. — Татко познава един мафиот. Само че той кара приус — допълни тя.

— Това определено не е приус — каза Софи, като погледна пак към колата и двамата едри мъже, които стояха на улицата, опаковани в дебелите си палта, ръкавици и шапки, и с очи, скрити зад огромни слънчеви очила.

— Може просто да им е студено — предположи Ел. — В Сан Франциско не захладнява ли?

Софи Нюман хвърли поглед към часовника с термометър на стената зад тезгяха.

— Сега тук е два и петнадесет, а температурата е двадесет и седем градуса — каза тя. — Повярвай ми, не им е студено. Сигурно умират от жега. Почакай — рече, прекъсвайки се сама, — нещо става.

Задната врата на колата се отвори и от нея сковано излезе друг мъж, още по-едър от първите двама. Щом затвори вратата, слънцето за миг освети лицето му и Софи зърна бледа, нездрава на вид сивкавобяла кожа. Настрои силата на звука в слушалката.

— Добре. Трябва да видиш какво слезе ей сега от колата. Един огромен човек със сива кожа. Сива. Това обяснява нещата; може да страдат от някаква кожна болест.

— Гледах един документален филм на „Нешънъл Джеографик“ за хора, които не могат да излизат на слънце — започна Ел, но Софи вече не я слушаше.

От колата излезе четвърта фигура.

Това беше дребен, доста елегантен на вид мъж, облечен в спретнат тъмносив костюм, старомоден на вид, който тя предположи, че е шит по поръчка. Стоманеносивата му коса, вързана на конска опашка, разкриваше ъгловатото му лице, а спретната триъгълна брада, черна, но с множество сиви нишки, скриваше устата и брадичката му. Той се отдалечи от колата и влезе под раираната тента, която заслоняваше стелажите с книги пред книжарницата. Когато взе една книга с ярки цветни корици и я заоглежда, Софи забеляза, че носи сиви ръкавици. А на ръкава му проблесна перлено копче.

— Те влизат в книжарницата — каза тя в слушалката.

— Джош още ли работи там? — попита моментално Ел.

Софи пренебрегна внезапния интерес в гласа на приятелката си. Фактът, че най-добрата й приятелка харесва нейния брат-близнак, не й се нравеше особено.

— Да. Ще му се обадя да видя какво става. После веднага ще ти звънна. — Тя затвори, дръпна слушалката и разсеяно потърка пламналото си ухо, докато се взираше заинтригувана в дребния мъж. В него имаше нещо… нещо особено. „Може да е моден дизайнер — помисли си тя — или пък филмов продуцент, или пък писател“. Беше забелязала, че на някои писатели им харесва да се обличат в чудати дрехи. Щеше да изчака няколко минути, за да влезе в книжарницата, и щеше да се обади на близнака си и да го разпита.

Софи се готвеше да се обърне, когато сивият мъж внезапно се завъртя и като че ли се втренчи право в нея. Той стоеше под тентата и лицето му беше в сянка, но все пак, за част от секундата, й се стори, че очите му светят.

Софи знаеше — беше сигурна, — че е абсолютно невъзможно дребният сивокос мъж да я вижда. Тя се намираше от другата страна на улицата, зад прозореца, който блестеше от отразената светлина на ранния следобед. Би трябвало да е невидима в сумрака зад стъклото.

И все пак…

И все пак в този кратък момент, когато погледите им се срещнаха, Софи усети студен полъх по тила си, а малките косъмчета по ръцете й настръхнаха. Тя размърда рамене и завъртя леко глава, при което няколко къдрици от дългата й руса коса паднаха по бузите й. Контактът продължи само секунда, преди дребният мъж да отмести поглед, но Софи остана с впечатлението, че той беше гледал право в нея.

Миг преди дребният мъж и тримата му дебело навлечени спътници да изчезнат в книжарницата, Софи реши, че не го харесва.

Мента.

И развалени яйца.

— Това е пълна гадост. — Джош Нюман застана насред мазето на книжарницата и вдиша дълбоко. Откъде идваше тази миризма? Той погледна към наблъсканите с книги рафтове и се зачуди дали някакво животно не е пропълзяло зад тях и не е умряло там. С какво друго можеше да се обясни тази противна воня? В малкото претъпкано мазе въздухът винаги беше сух и дъхаше на мухъл, на суха сбръчкана хартия и на стари кожени подвързии и прашни паяжини. Той обичаше тази миризма; свързваше я с уют и спокойствие, както миризмите на канела и подправки му напомняха за Коледа.

Мента.

Остра и чиста, миризмата се врязваше в застоялия въздух на мазето. Това беше ароматът на нова паста за зъби или на някой от билковите чайове, които сестра му сервираше в кафенето отсреща. Изместваше по-плътните миризми на кожа и хартия и беше толкова силна, че загъделичкаха синусите и му се стори, че всеки момент ще се разкиха. Той бързо измъкна от ушите си слушалките на айпода. Да киха, докато е с тях, не беше добра идея — от това ушите му пукаха.

Яйца.

Развалени и вонящи — той разпозна сернистия мирис, който надделя над чистия мирис на мента… беше отвратителен. На Джош му се стори, че вонята полепва по езика и устните му, и скалпът го засърбя, сякаш по него пълзеше нещо. Той прокара ръка през рошавата си руса коса и потрепери. Сигурно канализацията изпускаше.

Като остави слушалките да висят на раменете му, Джош погледна към списъка с книги в ръката си, а после отново към рафтовете: „Събрани съчинения на Чарлз Дикенс“, двадесет и седем тома, с червена кожена подвързия. Къде ли да ги търси?

Джош работеше в книжарницата вече почти два месеца и все още нямаше ни най-малка представа кое къде стои. Нямаше никаква система в подредбата… или по-скоро имаше, но я знаеха само Ник и Пери Флеминг, собствениците на книжарничката. Ник и жена му можеха да открият коя да е книга — било в магазина горе или в мазето — за броени минути.

Вълна от мирис на мента изпълни отново пространството, последвана незабавно от вонята на развалени яйца; Джош се закашля и усети, че очите му се насълзяват. Това беше непоносимо! Той натъпка списъка в единия джоб на джинсите си, а слушалките — в другия, и се запромъква между купчините книги и сандъци към стълбите. Не можеше да остане и минутка повече тук долу с тази миризма. Той разтърка с длани очите си, които смъдяха ужасно. Хвана се за парапета на стълбите и се заизкачва с мъка нагоре. Нуждаеше се от глътка свеж въздух, иначе щеше да повърне — но странна работа, колкото по-нагоре се качваше, толкова по-силна ставаше миризмата.

Той подаде глава от вратата на мазето и се огледа.

И в този миг Джош Нюман осъзна, че светът никога вече нямаше да бъде същият.

Глава 2

Джош надникна от мазето с очи, насълзени от вонята на сяра и мента. Първото му впечатление беше, че обикновено спокойната книжарница е претъпкана: четирима мъже стояха срещу собственика Ник Флеминг, трима от тях огромни и тежки, а четвъртият — дребен и зловещ на вид. Джош веднага предположи, че се извършва обир.

Неговият шеф, Ник Флеминг, стоеше по средата на книжарницата с лице към четиримата. Той беше обикновен на вид мъж. Среден на ръст, с нормално телосложение и без някакви отличителни черти, освен очите, които бяха толкова светли, че изглеждаха почти безцветни. Черната му коса беше подстригана ниско, а брадата му беше набола, все едно не се беше бръснал от два дни. Бе облечен както обикновено — в прости черни джинси, широка черна тениска с реклама на концерт, проведен преди двайсет и пет години, и чифт износени каубойски ботуши. На лявата му китка имаше евтин електронен часовник, а на дясната — масивна сребърна верижка, наред, с две опърпани шарени плетени гривни.

Срещу него стоеше дребен сивокос мъж в елегантен сив костюм.

Джош осъзна, че те не говорят… и все пак между тях ставаше нещо. И двамата стояха неподвижно, с ръце близо до тялото и свити в лактите, а дланите обърнати нагоре. Ник се намираше в средата на книжарницата, докато сивият мъж стоеше близо до вратата, заобиколен от тримата си придружители в черни палта. Странно, но пръстите и на двамата мъже мърдаха, потрепваха, играеха, сякаш бясно печатаха на пишеща машина — палецът потрива показалеца, кутрето докосва палеца, показалецът и кутрето се изпъват. Струйки зелена мъгла се събраха в дланите на Флеминг, после се извиха в сложни фигури и се понесоха към пода, където се загърчиха като змии. Гаден жълтеникав дим се виеше и стичаше от облечените в ръкавици длани на сивия мъж и капеше по дървения под като мръсна течност.

Миризмата идеше от дима и насищаше въздуха с мирис на мента и сяра. Джош усети как стомахът му се бунтува и преглътна с усилие; миризмата на развалени яйца бе достатъчна, за да му се пригади.

Въздухът между двамата мъже проблясваше между пипалата от зелен и жълт дим — там, където те се докосваха, съскаха и хвърчаха искри. Пръстите на Флеминг се раздвижиха и в дланта му се появи дълга, дебела колкото юмрук спирала зелен дим. Той бързо я духна и тя се понесе по въздуха между двамата на височината на човешки бой, като се свиваше и разгъваше. Късите дебели пръсти на сивия мъж се задвижиха в нов ритъм, жълто кълбо от енергия се оформи в ръката му и се стрелна напред. То достигна спиралата зелен дим, която незабавно се уви около него. Разнесе се трясък и полетяха искри, а невидимата експлозия отхвърли и двамата мъже през стаята и ги стовари върху масите с книги. Електрическите крушки загърмяха, флуоресцентните лампи се пръснаха, посипвайки върху пода ситни късчета стъкло. Два от прозорците експлодираха навън, а още дузина от малките квадратни стъкла се покриха с подобни на паяжини пукнатини.

Ник Флеминг се претърколи по пода към мазето, като едва не събори Джош, който стоеше вцепенен на стълбите, ококорен от шок и ужас. Докато се изправяше на крака, Ник бутна Джош надолу.

— Стой долу. Каквото и да става, стой долу — изсъска той и английският му прозвуча с неопределим акцент. После се изправи и се завъртя и Джош го видя как обръща дясната си длан нагоре, поднася я към лицето си и духва в нея. После направи хвърлящо движение към средата на стаята, сякаш мяташе топка.

Джош проследи с поглед движението. Но нямаше какво да се види… а после сякаш нещо изсмука всичкия въздух от стаята. Книгите на близките рафтове внезапно излетяха от местата си и се струпаха в безредна купчина по средата на помещението; някой сякаш свали със замах картините от стените; един тежък вълнен килим се сгъна нагоре и бе засмукан към средата на стаята.

После купчината избухна.

Двама от едрите мъже в черни палта поеха пълната сила на експлозията. Джош гледаше как книги, някои твърди и тежки, други меки, летяха около тях като разгневени птици. Потръпна от съчувствие, когато единият мъж беше уцелен право в лицето от някакъв речник. Той изби шапката и очилата му… разкривайки мъртвешка, калносива кожа и очи подобни на полирани черни камъчета. Един рафт романтични книги се стовари върху главата на другаря му, пречупвайки евтините слънчеви очила надве. Джош забеляза, че неговите очи също приличат на камъчета.

А после внезапно осъзна, че те наистина са камъчета.

Обърна се към Ник Флеминг и се канеше да му зададе въпрос, когато шефът му погледна към него.

— Стой долу — заповяда Ник. — Той е довел големи.

Флеминг се наведе, когато сивокосият запрати по него три дълги като копия остриета от жълта енергия. Те прорязаха рафтовете и се забиха в дървения под. Всичко, до което се бяха докоснали, мигновено започна да гние и да се разлага. Кожените подвързии се напукаха, хартията почерня, дъските на пода и рафтовете изсъхнаха и станаха ронливи.

Флеминг метна още една невидима топка към ъгъла на стаята. Джош Нюман проследи движението на ръката на шефа си. Когато невидимата топка се понесе през въздуха, лъч слънчева светлина падна върху нея и за миг той я видя — сияеща в зелено гладка изумрудена сфера. После тя излезе от светлината и отново изчезна. Този път, след като се удари в пода, ефектът беше още по-драматичен. Нямаше звук, но цялата сграда се разтресе. Масите с евтини книжлета станаха на трески и въздухът се изпълни с късчета хартия, подобни на конфети. Двама от мъжете в черно — големите — бяха блъснати в рафтовете и върху тях се посипаха книги, а третият — най-едрият — беше запратен към вратата с такава сила, че излетя на улицата.

В последвалата тишина се разнесе звукът от пляскане на длани в ръкавици.

— Виждам, че си усъвършенствал тази техника, Никола. — Сивият мъж говореше английски със странна напевна интонация.

— Упражнявах се, Джон — отвърна Ник Флеминг, като се плъзна към вратата на мазето и избута Джош Нюман по-надолу по стълбите. — Знаех си, че рано или късно ще ме намериш.

— Търсихме те много дълго, Никола. У теб има нещо, което е наше. Трябва да ни го върнеш.

Едно валмо жълт дим се удари в тавана над главите на Флеминг и Джош. Обгорена черна мазилка се посипа като грозни снежинки.

— Изгорих я — каза Флеминг, — изгорих я много отдавна. — Той избута Джош още по-надолу по стълбите към мазето, а после дръпна плъзгащия се капак, затваряйки и двама им вътре. — Не питай — предупреди го той, а светлите му очи сияеха в сумрака. — Не сега. — Ник хвана Джош за лакътя и го издърпа в най-тъмното кътче на мазето, а после хвана с две ръце една секция от рафтовете и дръпна рязко. Чу се щракване и рафтовете се завъртяха, разкривайки тайно стълбище. Флеминг подтикна Джош напред в сумрака.

— Хайде, бързо, бързо и тихо — предупреди го той. Последва Джош в отвора и дръпна рафтовете, за да ги затвори след тях, точно когато вратата на мазето се превърна в противна черна течност и потече надолу по стълбите, отделяйки ужасна миризма на сяра.

— Нагоре — Джош усети топлия дъх на Ник Флеминг в ухото си. — Този проход излиза в празния магазин до книжарницата. Трябва да побързаме. На Дий ще са му нужни само няколко секунди, за да се осъзнае.

Джош Нюман кимна; познаваше магазина. Ателието за химическо чистене пустееше цяло лято. В главата му се рояха стотици въпроси, но никой от отговорите, които му минаваха през ума, не беше удовлетворителен, защото повечето съдържаха в себе си онази ужасна дума: магия. Току-що бе видял как двама мъже мятат един срещу друг кълбета и копия от нещо — от енергия. Бе видял и разрухата, причинена от тези енергии.

Джош току-що бе станал свидетел на магия.

Но, разбира се, всеки знае, че магия няма и не би могла да съществува.

Глава 3

Каква беше тази отвратителна миризма?

Софи Нюман тъкмо се канеше да пъхне блутутслушалката отново в ухото си, когато си пое дълбоко въздух и замря с разтворени ноздри. Току-що бе подушила нещо ужасно. Тя затвори телефона и прибра слушалката в джоба си, после се надвеси над отворения буркан с тъмни чаени листенца и вдъхна.

Работеше в кафенето, откакто двамата с брат й пристигнаха в Сан Франциско за лятото. Работата не беше нещо особено, но не беше и лоша. Повечето клиенти бяха любезни, някои — простовати, а един или двама направо груби, но работното време беше отлично, заплатата — добра, а с бакшишите ставаше още по-добра. Освен това кафенето имаше преимуществото да се намира точно срещу мястото, където работеше нейният брат-близнак. Миналия декември двамата бяха навършили петнадесет и вече събираха пари за собствена кола. Пресметнаха, че ще им трябват поне две години, ако не си купуват сидита, дивидита, игри, дрехи или обувки, които бяха голямата слабост на Софи.

Обикновено в нейната смяна имаше още две жени от персонала, но едната си беше тръгнала по-рано, защото беше болна, а собственичката на кафенето — Бърнис, беше излязла след наплива по обяд, за да отиде при търговците на едро и да зареди нови количества чай и кафе. Беше обещала да се върне до час; Софи обаче знаеше, че ще й отнеме поне два пъти по-дълго.

През лятото Софи свикна с миризмите на различните екзотични чайове и кафета, които продаваха. Можеше да различи „Ърл Грей“ от „Даржилинг“ и знаеше разликата между ямайското и кенийското кафе. Аромата на кафе й харесваше, макар да мразеше горчивия му вкус. Но обожаваше чай. През последните няколко седмици постепенно опитваше всички чайове, особено билковите, които имаха богати вкусове и необичайни аромати.

Но сега нещо миришеше гадно и отблъскващо.

Наподобяваше миризмата на развалени яйца.

Софи поднесе към носа си кутия насипен чай и вдъхна дълбоко. Свежият аромат на „Асам“ навлезе в дробовете й: вонята не идваше оттам.

— Идеята е да го пиеш, не да го вдишваш.

Софи се обърна и видя в кафенето да влиза Пери Флеминг. Пери беше висока, елегантна жена, която можеше да е на всякаква възраст между четиридесет и шестдесет. Личеше си, че някога е била много красива, а и все още изглеждаше зашеметяващо. Очите й имаха най-яркия и чист зелен цвят, който Софи някога бе виждала, и в началото тя дълго се чудеше дали възрастната жена не носи контактни лещи. Косата на Пери някога бе била черна като въглен, но сега я прошарваха сребристи нишки и тя я носеше на сложно сплетена опашка, която се спускаше по гърба й до кръста. Зъбите й бяха малки и съвършени, а в ъгълчетата на очите й имаше малки бръчици от смях. Тя винаги беше облечена много по-елегантно от съпруга си, а днес носеше ментовозелена лятна рокля без ръкави, която подхождаше на очите й, от материал, който Софи реши, че вероятно е чиста коприна.

— Просто ми се стори, че мирише странно — рече тя. Подуши отново чая. — Сега си мирише добре — добави тя, — но одеве за миг ми се стори, че мирише на… на… на развалени яйца.

Докато говореше, тя гледаше в Пери Флеминг. Стресна се, когато ярките зелени очи на жената се разшириха и тя се обърна бързо да погледне към другата страна на улицата, точно когато всички малки квадратни прозорчета на книжарницата внезапно се покриха с пукнатини, а два от тях просто се пръснаха на прах. Струйки зелен и жълт дим се заусукваха навън към улицата и въздухът се изпълни с вонята на развалени яйца. Софи долови и друга миризма — острата и чиста миризма на мента.

Устните на възрастната жена се раздвижиха и тя прошепна:

— О, не… не сега… не тук.

— Госпожо Флеминг… Пери?

Жената се обърна към Софи. Очите й бяха обезумели и ужасени, а нейният обикновено безупречен английски сега звучеше с лек чуждестранен акцент.

— Стой тук; каквото и да стане, стой тук и не се показвай.

Софи отвори уста, за да попита нещо, и усети как ушите й изпукаха. Тя преглътна с усилие… а после вратата на книжарницата се отвори с трясък и един от едрите мъже, които беше видяла по-рано, излетя на улицата. Сега шапката и очилата му липсваха и Софи зърна мъртвешката му кожа и черните му, подобни на черни мраморни топчета, очи. Той остана за миг свит насред улицата, после вдигна ръка да защити лицето си от слънчевата светлина.

Софи усети как нещо натежава в стомаха й.

Кожата върху ръката на мъжа мърдаше. Плъзгаше се бавно и като гъста течност се стичаше надолу в ръкава му; изглеждаше сякаш пръстите му се топят. Буца от нещо, което приличаше на сива кал, пльосна на улицата.

— Големи — ахна Пери. — Божичко, той е създал големи.

— Голъми ли? — попита Софи. Устата й беше пресъхнала, а езикът й бе набъбнал. — Като Голъм2 от „Властелина на пръстените“ ли?

Пери беше тръгнала към вратата.

— Не. Големи — каза тя разсеяно. — Глинени хора.

Названието не говореше нищо на Софи, но тя загледа ужасена и объркана как създанието — големът — на улицата изпълзя под прикритието на тентата. Подобно на голям плужек, той оставяше подир себе си влажна, кална диря, която моментално засъхваше под силния пек. Софи зърна още веднъж лицето му, преди онзи да влезе с олюляване в книжарницата. Беше се разтекло като топящ се восък и кожата му бе покрита с мрежа от тънки пукнатини, които й напомниха за изсъхнала земя.

Пери се втурна на улицата. Софи видя как жената освободи косата си от сложната плитка и я разтърси. Но косата, вместо да се отпусне по гърба й, се развя, сякаш подухвана от лек бриз. Бриз обаче нямаше.

Софи се поколеба за миг. После грабна една метла и се втурна през улицата след Пери. Джош беше в книжарницата!

В книжарницата цареше хаос.

Спретнатите някога рафтове и грижливо подредените маси бяха струпани на купчини из стаята. Библиотечните шкафове бяха натрошени, полиците — прекършени надве, рамките с репродукции и карти лежаха разбити на пода. Миризма на гнилоч и развала изпълваше стаята; навсякъде се виждаше разкашкана хартия и изсъхнало и гниещо дърво, дори по тавана имаше белези и дупки, мазилката беше откъртена и разкриваше дървените греди и висящи електрически жици.

Дребният сив мъж стоеше в средата на стаята. Деликатно изтупваше прахта от ръкава на сакото си, докато двама от неговите големи тършуваха в мазето. Третият голем, който бе пострадал от излагането си на слънчева светлина, стоеше сковано, опирайки се непохватно на един разбит библиотечен шкаф. Люспи сива, подобна на кал, кожа се ронеха от това, което преди бяха ръцете му.

Когато Пери, последвана от Софи, влетя в книжарницата, сивокосият се обърна. Поклони се леко и изящно.

— А, госпожа Пернел. Чудех се къде сте.

— Къде е Никола? — попита настоятелно Пери. Произнесе името по френски.

Софи видя как заряд статично електричество пробяга по косата на жената на пропукващи синьо-бели искри.

— Долу, предполагам. Моите създания го търсят.

Стиснала здраво метлата с две ръце, Софи се шмугна покрай Пери и крадешком се промъкна до другия край на стаята. Къде беше Джош? Тя нямаше представа какво се случва и не я интересуваше. Просто трябваше да открие брат си.

— Изглеждаш красива, както винаги — каза сивият мъж, впил очи в Пери. — Не си се състарила и с един ден. — Той се поклони отново — старомоден, изискан жест, който мъжът изпълни обиграно. — За мен винаги е удоволствие да те видя.

— Де да можех да кажа същото, Дий. — Пери влезе навътре в стаята, а очите й се стрелкаха насам-натам. — Разпознах гадната ти воня.

Дий затвори очи и вдъхна дълбоко.

— На мен миризмата на сяра общо взето ми харесва. Толкова е… — Той замълча за кратко. — Толкова е драматична. — После сивите му очи се разтвориха рязко и усмивката му угасна. — Дойдохме за Книгата, Пернел. И не ми казвай, че сте я унищожили — допълни той. — Дълготрайното ви забележително добро здраве е сигурно доказателство, че тя съществува.

„Коя книга?“ — зачуди се Софи, оглеждайки се из стаята; книжарницата беше пълна с книги.

— Ние сме пазители на Книгата — каза Пери и нещо в гласа й накара Софи да се обърне и да погледне към нея. Момичето зяпна от ужас. Сребриста мъгла обгръщаше Пери Флеминг — издигаше се от кожата й на ефирни струйки. Бледа и прозрачна на места, тя се сгъстяваше около дланите й, обгръщайки ги като метални ръкавици. — Никога няма да я получите — отсече Пери.

— Ще я получим — рече Дий. — През изминалите години събрахме всички други съкровища. Остава само Книгата. А сега си облекчи положението и ми кажи къде е…

— Никога!

— Знаех си, че ще ми отговориш така — рече Дий, а после огромният голем се хвърли срещу Пери. — Хората са толкова предсказуеми.

Ник Флеминг и Джош тъкмо отваряха вратата на ателието за химическо чистене, когато видяха Пери и Софи да се втурват през улицата и да влизат в книжарницата.

— Отвори тази врата — изрече припряно Ник, докато търсеше нещо под тениската си. От една платнена квадратна торбичка, висяща на врата му, той извади нещо, което приличаше на малка книжка, обкована в метал с цвят на мед.

Джош издърпа резетата, отвори вратата и Ник се втурна навън, като тичешком бързо прелистваше страниците с неравни ръбове, търсейки нещо. Джош зърна изящни писмена и геометрични фигури върху дебелите жълти листове, докато следваше Ник обратно към книжарницата.

Двамата пристигнаха точно навреме, за да видят как големът успява да се добере до Пери.

И експлодира.

Ситен, сух прах изпълни въздуха и тежкото черно палто се свлече на пода. За момент там се изви миниатюрна вихрушка, завъртя прахта, а после утихна.

Но влизането на Ник и Джош отклони вниманието на Пери. Тя се обърна към тях и в този миг Дий закри очи с лявата си ръка и хвърли на пода мъничко кристално топче.

Сякаш слънцето избухна в стаята.

Светлината беше неописуемо ярка. Ослепителна и пронизваща, тя обля стаята с мъртвешкото си сияние. Заедно със светлината се появи и миризма — смрадта на опърлена коса и загоряло ядене, на тлеещи листа и обжарен метал, примесена с парливи нафтови изпарения.

Джош зърна сестра си точно когато Дий хвърли кристала. Самият той беше отчасти прикрит от Ник и Пери, които бяха повалени на пода от светлината. Пред очите на Джош се заредиха черно-бели образи, когато светлината обгори пръчиците и колбичките на ретината му. Той видя как Ник изпусна обкованата с метал книжка на пода… видя две облечени в черно фигури да хващат Пери и смътно чу писъците й… видя как Дий сграбчи книгата победоносно, докато Ник я търсеше опипом по пода.

— Ти губиш, Никола — изсъска Дий, — както си губил винаги. Сега аз взимам тези две най-ценни за теб неща: твоята възлюбена Пернел и книгата.

Джош реагира мигновено. Стрелна се към Дий и изненада дребния мъж. Макар и само на петнадесет, Джош бе висок за възрастта си, а и тежък: беше достатъчно едър, за да играе на поста защитник, въпреки че бе най-младият в отбора по ръгби. Той събори Дий на земята и книгата отхвръкна от ръцете му. Джош усети тежката метална обшивка в ръката си и я сграбчи — точно преди да бъде вдигнат от пода и запокитен в един ъгъл. Приземи се върху купчина книги, които омекотиха падането му. Черни петна и ивици в цветовете на дъгата плуваха пред очите му при всяко мигване.

Сивата фигура на Дий се извиси над Джош, после ръката му в ръкавица посегна за книгата.

— Това е мое, струва ми се.

Джош стисна по-здраво, но Дий просто изтръгна книгата от ръката му.

— Остави… брат… ми… на… мира! — Софи Нюман стовари метлата пет пъти върху гърба на Дий, по веднъж на всяка дума.

Дий не я и погледна. Стиснал книгата в едната си ръка, той улови метлата с другата, промърмори една-единствена дума и тя моментално стана на трески в ръцете на Софи.

— Имаш късмет, че днес съм в добро настроение — прошепна той, — иначе щях да направя същото и с теб.

После Дий и двата му останали голема излязоха стремително от опустошената книжарница, мъкнейки Пери Флеминг между себе си, и затръшнаха вратата. Настъпи един безкраен миг тишина, а след това последният незасегнат рафт с книги се стовари с трясък на пода.

Глава 4

— Предполагам, че и дума не може да става за обаждане в полицията. — Софи Нюман се беше подпряла на един опасно килнат библиотечен шкаф и беше обгърнала тялото си с ръце, за да не трепери. Изненада се, че гласът й звучи толкова спокойно и трезво. — Ще трябва да им кажем, че Пери е била отвлечена…

— Пери засега не е в опасност. — Ник Флеминг седеше на едно от долните стъпала на малка подвижна стълба. Беше хванал главата си в ръце и дишаше дълбоко, като покашляше от време на време, опитвайки се да прочисти дробовете си от прахта. — Но си права, няма да ходим в полицията. — Той се насили да се усмихне. — Не съм сигурен дали можем да им кажем нещо, което да им прозвучи смислено.

— Не съм сигурен дали и на нас ни изглежда смислено — каза Джош.

Той седеше на единствения здрав стол в книжарницата. Макар да нямаше счупени кости, целият беше натъртен и знаеше, че през следващите няколко дни ще придобие някои интересни оттенъци на синьо-лилаво по тялото си. За последен път се беше чувствал така, когато на игрището за ръгби го прегазиха три момчета от противниковия отбор. Всъщност сега беше по-зле. Тогава поне знаеше защо му се случва.

— Може би в книжарницата е изтекъл газ — предложи предпазливо Ник, — и всичко, което сме преживели и видели, е само поредица от халюцинации. — Той млъкна и изгледа последователно Софи и Джош.

Близнаците вдигнаха глави, за да погледнат към него. И на двамата лицата изразяваха неверие, а яркосините им очи още бяха разширени от шока.

— Тъпо — каза Джош накрая.

— Много тъпо — съгласи се Софи.

Ник сви рамене.

— Всъщност на мен ми се стори, че звучи правдоподобно. Обяснява миризмите, експлозията в книжарницата и всички… всички странни неща, които си мислите, че може да сте видели — довърши той забързано.

Софи отдавна знаеше, че възрастните изобщо не ги бива да измислят добри извинения.

— Ние не сме си въобразили тези неща — каза тя твърдо. — Не сме си въобразили големите.

— Кое? — попита Джош.

— Онези едри мъже бяха големи; хора, направени от кал — обясни сестра му. — Пери ми каза.

— Казала ти е, а? — промърмори Флеминг. Огледа разрушената книжарница и поклати глава. За по-малко от четири минути тя беше напълно съсипана. — Изненадан съм, че доведе големи. Те обикновено са толкова ненадеждни в по-топли страни. Но му свършиха работа. Той взе онова, за което беше дошъл.

— Книгата ли? — попита Софи.

Беше я зърнала в ръката на Джош, преди дребният мъж да я издърпа. Макар че седеше насред книжарница, пълна с книги, а баща им притежаваше огромна библиотека с антикварни книги, тя никога не беше виждала такава. Изглеждаше като обкована в потъмнял метал.

Флеминг кимна.

— Той я търсеше от дълго време — каза тихо, а светлите му очи се рееха отчаяно в далечината. — Много дълго време.

Джош се изправи бавно на крака, гърбът и раменете го боляха. Подаде на Ник две смачкани страници.

— Е, не успя да я вземе цялата. Предполагам, че когато издърпа книгата от ръката ми, съм бил стиснал здраво тези.

Флеминг грабна страниците от ръката на Джош с нечленоразделен вик. Клекна на пода, разбута изпокъсаните книги и парчета от рафтове и постави листовете на земята един до друг. Дългопръстите му ръце трепереха, докато ги приглаждаше. Близнаците коленичиха на пода от двете му страни и се втренчиха напрегнато в страниците, опитвайки се да проумеят онова, което виждат.

— А със сигурност не си въобразяваме и това — прошепна Софи, като потупа по страниците с показалец.

Дебелите листове бяха широки петнадесет сантиметра и високи двадесетина, и бяха направени от нещо, което приличаше на пресована дървесна кора. По повърхността им ясно се виждаха криволичещи влакънца и листа. И двете бяха изписани с остър, ъгловат почерк. Първите букви в горния ляв ъгъл на всяка страница бяха майсторски изрисувани с червено и златно, докато останалите думи бяха изписани с червеникавочерно мастило.

И думите се движеха.

Софи и Джош гледаха как щъкат по страницата като дребни буболечки, постоянно менейки формата си, като за кратко стават почти четливи на разпознаваеми езици като латински и староанглийски, но после моментално се разливат и превръщат в древни наглед символи, наподобяващи египетските йероглифи или келтския огам3.

Флеминг въздъхна.

— Не, не си го въобразявате — каза той накрая. — Бръкна под тениската си през бието и извади едно пенсне, окачено на черна връв. Пенснето представляваше старомодни очила без дръжки, които се закрепват на носа. Използвайки очилата като лупа, Ник ги прокара над шаващите думи. — Ха!

— Добри новини ли? — попита Джош.

— Отлични новини. От книгата липсва Последното призоваване. — Ник стисна Джош за натъртеното рамо и той потръпна от болка. — Ако липсата на две страници може да направи книгата безполезна — няма по-подходящи от тези. — Широката усмивка на лицето му помръкна. — И когато Дий установи липсата, ще се върне и ви гарантирам, че следващия път няма да доведе само големи.

— Кой беше сивокосият мъж? — попита Софи. — Пери също го нарече Дий.

Ник взе страниците и се изправи. Софи се обърна да го погледне и осъзна, че той изглежда стар и уморен, невероятно уморен.

— Сивокосият мъж беше доктор Джон Дий, един от най-могъщите и опасни хора на света.

— Никога не съм чувал името му — каза Джош.

— Да останеш анонимен в съвременния свят е голяма сила. Дий е алхимик, магьосник, чародей и некромант, а всички тези неща не са едно и също.

— За магия ли говориш? — попита Софи.

— Мислех, че не съществува такова нещо като магия — рече Джош саркастично, а после веднага се почувства глупаво, че го казва след всичко, което току-що беше видял и преживял.

— И все пак ти току-що се сражава срещу магически създания: големите са хора, направени от кал и глина и съживени с властна дума. Обзалагам се, че в настоящия век по-малко от половин дузина хора изобщо са виждали голем, да не говорим пък да са оцелели след среща с такъв.

— Дий ли ги е съживил? — попита Софи.

— Да създадеш големи е лесно; тази магия е стара като човечеството. Да ги съживиш е малко по-трудно, а да ги контролираш — практически невъзможно. — Той въздъхна. — Но не и за доктор Джон Дий.

— Кой е той? — настоя Софи.

— Доктор Джон Дий беше придворен магьосник по време на царуването на кралица Елизабет I в Англия.

Софи се засмя неуверено, без да е съвсем сигурна дали да вярва на Ник Флеминг.

— Но това е било преди векове, а сивокосият мъж не може да е на повече от петдесет години.

Ник Флеминг запълзя по пода, ровейки сред книгите, докато намери онази, която търсеше. „Англия през епохата на Елизабет“. Разтвори я. На страницата срещу образа на кралица Елизабет I имаше старомодна гравюра на мъж с остри черти и триъгълна брадичка. Дрехите бяха различни, но нямаше съмнение, че това е мъжът, когото бяха срещнали.

Софи взе книгата от ръцете на Ник.

— Тук пише, че Дий е роден през 1527-а — каза тя много тихо. — Това ще рече, че е почти на петстотин години.

Джош се приближи и застана до сестра си. Взря се в илюстрацията, после огледа стаята. Ако вдишаше по-дълбоко, още можеше да усети характерния мирис на… магия. Това, което бе подушил, не беше мента и развалени яйца, а мирисът на магията.

— Дий те познаваше — каза той бавно. После добави: — Познаваше те много добре.

Флеминг тръгна из книжарницата, като вдигаше разни странни предмети от пода и отново ги пускаше.

— О, познава ме — каза той. — Познава и Пери. Познава ни отдавна… много отдавна. — Погледна към близнаците и почти безцветните му очи сега бяха потъмнели и изпълнени с тревога. — За съжаление, вие вече сте замесени, така че времето за лъжи и увъртания отмина. Ако искате да оцелеете, трябва да знаете истината.

Джош и Софи се спогледаха. И двамата бяха осъзнали фразата „Ако искате да оцелеете…“

— Истинското ми име е Никола Фламел. Роден съм във Франция през 1330 година. Истинското име на Пери е Пернел: тя е десет години по-възрастна от мен. Но никога не споменавайте пред нея, че съм ви го казал — добави той припряно.

Джош усещаше как стомахът му се обърна. Искаше му се да каже: „Не може да бъде!“, да се изсмее или да се почувства раздразнен, задето Ник му разправя такава глупава история. Но беше натъртен и го болеше, защото бе запратен през стаята с огромна сила от… от какво? Спомни си голема, който бе посегнал към Пери — Пернел, — и как се бе разпаднал на прах от докосването й.

— Какви… какви сте вие? — Софи зададе въпроса, който се канеше да произнесе близнакът й. — Какви сте вие с Пернел?

Ник се усмихна, но лицето му бе студено и невесело, и за миг заприлича на Дий.

— Ние сме легенда — каза той простичко. — Някога, преди много време, бяхме обикновени хора, но после аз купих една книга — „Книгата на Авраам Мага“, която обикновено наричат Сборника. От този момент нататък нещата се промениха. Пернел се промени. Аз се промених. Станах алхимик.

Превърнах се в най-могъщия алхимик на своето време, търсен от крале, принцове, императори и дори от самия папа. Открих тайната на философския камък, скрита между страниците на тази книга по древна магия: научих се да превръщам обикновения метал в злато, а простите камъни — в скъпоценни. Но което е още по-важно, открих рецептата за отвара от билки и заклинания, които държат болестите и смъртта надалеч. Пернел и аз станахме безсмъртни. — Той вдигна откъснатите страници в ръка. — Това е всичко, което остана от Сборника. Дий и подобните нему от векове търсят „Книгата на Мага“. И сега тя е в ръцете им. А също и Пернел — добави горчиво той.

— Но ти каза, че Книгата е безполезна без тези страници — напомни му бързо Джош.

— Вярно е. В Книгата има достатъчно неща, за да държат Дий зает с векове, но тези страници са жизненоважни — съгласи се Ник. — Дий ще се върне за тях.

— Обаче има и нещо друго, нали? — попита бързо Софи. Знаеше, че той премълчава нещо; възрастните винаги правеха така. На техните родители им бе отнело месеци, за да се престрашат да кажат на Джош и на нея, че ще прекарат лятото в Сан Франциско.

Ник й хвърли остър поглед, който й напомни за погледа на Дий: в него имаше нещо студено и нечовешко.

— Да, има и още нещо — добави той с неохота. — Без Книгата ние с Пернел ще стареем. Отварата за безсмъртие трябва да се приготвя всеки месец. В рамките на един лунен цикъл ние ще повехнем и ще умрем. А ако умрем, то злото, срещу което сме се борили толкова дълго, ще победи. Древната раса ще завладее отново този свят.

— Древната раса ли? — попита Джош, а гласът му прозвуча изтънял и хриплив. Той преглътна с усилие, усещайки как сърцето блъска в гърдите му. Обикновеният четвъртъчен следобед се бе превърнал в нещо странно и ужасно. Той играеше компютърни игри и понякога четеше фентъзи романи, а в тях древен винаги означаваше стар и опасен. — В смисъл на стара?

— Много стара — потвърди Фламел.

— Искаш да кажеш, че има и други като Дий и като теб? — каза Джош, а после трепна от болка, тъй като Софи го срита в пищяла.

Фламел се обърна към него и сега безцветните му очи бяха потъмнели от гняв.

— Да, има други като Дий, а също и такива като мен, но ние с Дий не си приличаме. Никога не сме си приличали — добави горчиво Фламел. — Избрахме да следваме различни пътища и неговият го поведе по някои много мрачни разклонения. Той също е безсмъртен, макар да не съм сигурен как поддържа младостта си. Но и двамата сме хора. — Ник се беше обърнал към касата, която лежеше разбита на пода, и докато говореше, събираше парите с ръце. Щом се обърна да погледне към близнаците, те се стреснаха от мрачното му изражение. — Онези, на които служи Дий, не са от човешката раса и никога не са били. — Той натъпка парите в джобовете си и вдигна от пода едно протрито кожено яке. — Трябва да се махаме оттук.

— Къде ще отидеш? Какво ще правиш? — попита Софи.

— Ами ние? — довърши Джош мисълта вместо нея, както и тя често довършваше неговите.

— Първо — трябва да ви отведа на някое безопасно място, преди Дий да е усетил, че страниците липсват. После — ще тръгна да търся Пернел.

Близнаците се спогледаха.

— Защо трябва да ни водиш на безопасно място? — попита Софи.

— Ние не знаем нищо — каза Джош.

— След като Дий разбере, че Книгата не е цяла, ще се върне за липсващите страници. И ви гарантирам, че няма да остави свидетели.

Джош понечи да се изсмее, но смехът преседна в гърлото му, щом осъзна, че сестра му дори не се усмихва.

— Искаш… — Той облиза внезапно пресъхналите си устни. — Искаш да кажеш, че ще ни убие?

Никола Фламел леко наклони глава, размишлявайки.

— Не — каза той накрая. — Няма да ви убие.

Джош изпусна въздишка на облекчение.

— Повярвайте ми — продължи Фламел. — Дий може да ви стори нещо много по-лошо. Много.

Глава 5

Близнаците излязоха пред книжарницата, под краката им хрущяха стъклата от разбитите прозорци. Видяха Ник да изважда един ключ.

— Но ние не можем да тръгнем просто така — каза твърдо Софи.

Джош кимна.

— Никъде няма да ходим.

Ник Флеминг — или Фламел, както вече започваха да мислят за него — превъртя ключа в ключалката на книжарницата и се увери, че е заключена. Чу се как вътре някакви книги се плъзнаха и паднаха на пода.

— Наистина обичах тази книжарница — промърмори Флеминг. — Напомняше ми за първата ми работа. — Той хвърли поглед към Софи и Джош. — Нямате избор. Ако искате да доживеете до края на деня, трябва да тръгнете веднага. — После се обърна и навличайки протритото си кожено яке, тръгна бързо към кафенето отсреща. Близнаците се спогледаха, а после забързаха след него.

— Имаш ли ключове да заключиш?

Софи кимна. Извади двата ключа, висящи на ключодържателя с моста Голдън Гейт.

— Виж какво, ако Бърнис се върне и завари кафенето затворено, вероятно ще извика полицията или нещо такова…

— Права си — каза Фламел. — Остави бележка, нещо кратичко — че ти се е наложило внезапно да излезеш, някакъв спешен случай, нещо от този род. Кажи, че съм дошъл с теб. Надраскай, сякаш си бързала. Родителите ви още ли са на онези разкопки в Юта? — Родителите на близнаците бяха археолози и в момента работеха за Университета на Сан Франциско.

Софи кимна.

— Поне за още шест седмици.

— Все още живеем у леля Агнес в Пасифик Хайтс4 — добави Джош. — Леля Агония.

— Не можем да изчезнем просто така. Тя ще очаква да се върнем вкъщи за вечеря — каза Софи. — Паникьосва се, ако закъснеем дори с пет минути. Миналата седмица, когато се повреди трамваят и се прибрахме с цял час закъснение, тя вече се беше обадила на родителите ни. — Леля Агнес беше на осемдесет и четири и макар че подлудяваше близнаците с постоянното си нервно суетене, и двамата я обичаха.

— Значи трябва да измислите някакво извинение и за пред нея — каза безцеремонно Фламел и влетя в кафенето, следван от Софи.

Джош се поколеба, преди да пристъпи в хладния, ароматен полумрак на кафенето. Стоеше на тротоара, с раницата си, преметната през рамо, и се оглеждаше насам-натам. Ако се изключат блестящите късчета стъкло, осеяли тротоара пред книжарницата, всичко си изглеждаше съвсем нормално — един обикновен делничен следобед. Улицата беше тиха и безлюдна, а във въздуха се усещаше соленият дъх на океана. От другата страна на залива, зад Рибарския кей, изсвири корабна сирена и дълбокият звук проехтя тих и самотен в далечината. Всичко изглеждаше кажи-речи същото като преди половин час.

Но все пак…

Но все пак не беше същото. Никога вече нямаше да е същото. През последните тридесет минути грижливо подреденият свят на Джош се бе променил необратимо. Той беше обикновен ученик втора година в гимназията. Не беше отличник, но не беше и глупав. Играеше ръгби, пееше зле — в групата на приятеля си, и харесваше няколко момичета, но все още си нямаше истинско гадже. От време на време играеше на компютърни игри и предпочиташе тези със стрелба, като „Куейк“, „Дуум“ и „Ънриъл Турнамънт“ — с ралитата не можеше да се оправя, а в „Мист“ се загуби. Обожаваше „Семейство Симпсън“ и можеше да цитира откъси от епизодите наизуст, много харесваше Шрек, макар че никога не би си го признал, и мислеше, че новият „Батман“ става, а „Х-мен“ е страхотен. Дори харесваше новия „Супермен“ въпреки всичко, което говореха хората. Джош беше обикновено момче.

Но обикновените момчета не се озоваваха насред битка между двама невероятно стари магьосници.

На света не съществуваше магия. Магията беше специални ефекти във филмите. Магията беше фокуси със зайци и гълъби, а понякога и с тигри, и Дейвид Копърфийлд, който разрязва хората надве и лети над публиката. Нямаше истинска магия.

Но как тогава можеше да обясни онова, което се бе случило току-що в книжарницата? Беше видял как рафтове се превръщат в гнило дърво, как книги стават на конфети, беше подушил вонята на развалени яйца от заклинанията на Дий и по-чистия мирис на мента, на магията на Флеминг — Фламел.

Джош Нюман потръпна въпреки яркото следобедно слънце и се шмугна в кафенето. Отвори раницата си и бръкна вътре за очукания лаптоп. Трябваше да използва безжичната интернет връзка на кафенето — искаше да потърси някои имена: доктор Джон Дий, Пернел и особено Никола Фламел.

Софи надраска набързо съобщение на гърба на една салфетка, а после задъвка края на молива, докато го четеше.

Когато Бърнис се върнеше и откриеше кафенето затворено точно преди следобедния наплив, нямаше да е доволна. Софи предполагаше, че може дори да си загуби работата. Тя въздъхна, подписа бележката със замах, от който хартията се разкъса, и я залепи върху касата.

Никола Фламел надникна през рамото й и я прочете.

— Добре, много добре. Това обяснява защо книжарницата също е затворена. — Фламел погледна през рамо към Джош, който тракаше бясно по клавиатурата си. — Да вървим!

— Само си проверявам пощата — промърмори Джош, като изключи лаптопа и го затвори.

— В такъв момент? — попита удивена Софи.

— Животът продължава. Имейлите не чакат никого. — Той опита да се усмихне, но не успя.

Софи грабна чантата си и старото дънково яке и огледа за последен път кафенето. Внезапно й мина мисълта, че дълго време няма да го види, но разбира се, това беше абсурдно. Тя изключи лампите, накара брат си и Ник Флеминг — Фламел — да излязат навън преди нея и включи алармата. После затвори вратата, превъртя ключа и пусна връзката в пощенската кутия.

— А сега какво? — попита тя.

— Сега ще потърсим помощ и ще се крием, докато измисля какво да правя с вас двамата. — Фламел се усмихна. — В криенето поне ни бива: двамата с Пери го правим повече от половин хилядолетие.

— Ами Пери? — попита Софи. — Дали Дий… ще я нарани? — През последните няколко седмици, откакто беше дошла в кафенето, тя беше опознала и започнала да харесва високата, елегантна жена. Не искаше да й се случи нещо лошо.

Фламел поклати глава.

— Не може. Тя е твърде силна. Аз никога не съм изучавал магьосническото изкуство, но Пери го овладя. Засега единственото, което Дий може да направи, е да я държи в плен и да й пречи да използва силата си. Но през следващите няколко дни тя ще започне да старее и отслабва. Може би след седмица, а след две — със сигурност, той ще е в състояние да използва своите сили срещу нея. Но все пак ще действа внимателно. Ще я държи затворена зад Охрани и Печати… — Фламел забеляза обърканото изражение върху лицето на Софи. — Магически бариери — обясни той. — Дий ще нападне едва когато е сигурен в победата си. Но първо ще се опита да разбере докъде се простират магичните й познания. Търсенето на знание винаги е било най-голямата сила… и слабост на Дий. — Той разсеяно потупа джобовете си, търсейки нещо. — Моята Пери умее да се грижи за себе си. Напомнете ми някой път да ви разкажа как веднъж се изправи срещу две гръцки лами5.

Софи кимна, макар че си нямаше представа какво са гръцките лами.

Докато крачеше надолу по улицата, Фламел намери онова, което търсеше: чифт малки кръгли слънчеви очила. Сложи си ги, пъхна ръце в джобовете на коженото си яке и започна да си подсвирква тихичко, сякаш нямаше никакви грижи. Хвърли поглед през рамо.

— Е, хайде де.

Близнаците се спогледаха смутено и забързаха подир него.

— Проверих го в мрежата — прошепна Джош, като хвърли бърз поглед към сестра си.

— Това правеше значи. Знаех си, че електронната поща не може да е толкова важна.

— Всичко, което казва той, съвпада: има го в „Уикипедия“, а „Гугъл“ дава почти двеста хиляди резултата за него. Има над десет милиона резултата за Джон Дий. Даже Пернел я има, споменава се за Книгата и всичко останало. Пише и кога е умрял и че гробът му бил разкопан от хора, които търсели съкровища, обаче го намерили празен — нямало нито труп, нито имане. Изглежда, домът му в Париж още съществува.

— Определено не прилича на безсмъртен магьосник — промърмори Софи.

— Не съм сигурен, че знам как изглежда един магьосник — каза тихо Джош. — Единствените магьосници, които познавам, са Пен и Телър6.

— Аз не съм магьосник — каза Фламел, без да ги погледне. — Аз съм алхимик, човек на науката, макар че не се занимавам с наука, която вие познавате.

Софи побърза да го догони. Протегна ръка да го докосне по рамото, за да го накара да забави ход, но една искра — като от статично електричество — прескочи към върховете на пръстите й.

— Ооох! — Тя дръпна ръка, пръстите й бяха изтръпнали.

— Какво беше пък това?

— Съжалявам — обясни Фламел. — Това е остатъчен ефект от… ами, онова, което вие бихте нарекли магия. Аурата ми — електрическото поле, което обгръща моето тяло, — все още е заредена. Тя просто реагира, когато се срещне с твоята аура.

— Той се усмихна, разкривайки идеално равни зъби. — И освен това означава, че ти също имаш силна аура.

— Какво е това аура?

Фламел продължи нататък по тротоара, без да отговори, но след няколко крачки се обърна и посочи към една витрина. Там с флуоресцентни светлини беше изписана думата ТАТУИРОВКИ.

— Виж там… виждаш ли как има сияние около думите?

— Виждам го — кимна Софи, като примижа леко. Всяка буква беше очертана от трептяща жълта светлина.

— Всеки човек има подобно сияние около тялото си. В далечното минало хората можели да го виждат ясно и го нарекли аура. Идва от гръцката дума за полъх. С течение на времето обаче, повечето хора загубили способността си да виждат аурата. Разбира се, все още има някои, които могат да я виждат.

Джош се усмихна насмешливо.

Фламел го погледна през рамо.

— Вярно е. Едно руско семейство — Кирлиан — дори са успели да заснемат аурата. Това електрическо поле обгражда всеки жив организъм.

— Как изглежда? — попита Софи.

Фламел почука с пръст по витрината.

— Точно като това тук: като сияние. Аурата на всеки човек е уникална — с различен цвят и с различна интензивност. Някои светят равномерно, други пулсират. Някои се появяват по края на тялото, други го обгръщат като пашкул. Можеш да определиш много неща по аурата на един човек — например дали е болен или нещастен, ядосан или уплашен.

— И ти можеш да виждаш тези аури? — попита Софи.

За тяхна изненада Фламел поклати глава.

— Не, не мога. Пери може понякога. Аз не мога. Но знам как да овладявам и насочвам енергията. Точно това видяхте днес — чиста аурална енергия.

— Бих искала да се науча и аз да правя това — каза Софи.

Фламел хвърли бърз поглед към нея.

— Внимавай какво си пожелаваш. Владеенето на каквато и да е сила си има цена. — Той спря насред тихата странична уличка и протегна ръката си напред. Софи и Джош го наобиколиха. Ръката на Фламел видимо трепереше. А когато Софи погледна лицето му, забеляза, че очите му са кървясали. — Когато използваш аурална енергия, изгаряш толкова калории, като че ли си бягал на маратон. Все едно изразходваш батерия. Съмнявам се, че щях да издържа още дълго срещу Дий.

— Дий по-силен ли е от теб?

Фламел се усмихна мрачно.

— Безкрайно. — Пъхна отново ръце в джобовете на коженото си яке и продължи нататък по улицата. Софи и Джош тръгнаха от двете му страни. В далечината мостът Голдън Гейт се появи над покривите. — Дий е прекарал последните пет века, развивайки силите си; в същото време аз криех моите и се концентрирах само върху това, как да поддържам Пернел и себе си живи. Дий винаги е бил могъщ и се ужасявам, като помисля на какво може да е способен сега. — В подножието на хълма той спря, огледа се, после рязко сви вляво и тръгна по Калифорния Стрийт. — По-късно ще имаме време за въпроси. В момента трябва да бързаме.

— Отдавна ли познаваш Дий? — продължи да упорства Джош, решен да получи някои отговори.

Никола Фламел се усмихна мрачно.

— Джон Дий беше зрял човек, когато го взех за свой чирак. По онова време все още взимах чираци и много от тях по-късно ме караха да се гордея. Планирах да обуча следващото поколение алхимици, учени, астрономи, астролози и математици: това щяха да са хората, които да създадат един нов свят. Дий беше може би най-добрият ученик, който някога съм имал. Затова предполагам, може да се каже, че го познавам от почти петстотин години — макар че през последните няколко десетилетия срещите ни бяха редки.

— Какво го превърна в твой враг? — попита Софи.

— Алчността, завистта… и Сборника, „Книгата на Авраам Мага“ — отвърна Фламел. — Той отдавна жадуваше да я притежава и ето че сега тя е у него.

— Не цялата — напомни му Джош.

— Прав си, не цялата — усмихна се Фламел. Продължи да крачи нататък, а близнаците все още го следваха от двете му страни. — Когато Дий беше мой чирак в Париж, той узна за Сборника. Един ден го хванах, докато се опитваше да го открадне, и тогава разбрах, че се е съюзил с Тъмните древни. Отказах да споделя с него тайните на Книгата и се скарахме жестоко. Онази нощ той за първи път прати убийци за Пери и мен. Бяха хора и ние лесно се справихме с тях. На следващата нощ убийците бяха определено нечовеци. Така че двамата с Пери взехме Книгата, събрахме оскъдното си имущество и избягахме от Париж. Оттогава той ни преследва.

Спряха на един светофар. Трима британски туристи чакаха да светне зелено, така че Фламел замълча и с един бърз поглед към Софи и Джош ги предупреди да не казват нищо. После светлината на светофара се смени и те пресякоха. Британските туристи тръгнаха надясно, а Фламел с близнаците — наляво.

— Къде отидохте, след като напуснахте Париж? — попита Джош.

— В Лондон — отвърна Фламел кратко. — Дий едва не ни спипа там през 1666-а — продължи той. — Пусна след нас огнен елементал — диво, безмозъчно създание, което едва не погълна целия град. Историята нарича това Големия пожар.

Софи погледна към Джош. И двамата бяха чували за Големия лондонски пожар; научиха за него в часа по световна история. Беше изненадана колко спокойна се чувства: стоеше тук и слушаше един човек, който твърдеше, че е на повече от петстотин години, и й разказваше за исторически събития така, сякаш е бил там, когато са се случили. И тя му вярваше!

— Дий почти успя да се добере до нас в Париж през 1763 — а — продължи Фламел — и още веднъж през 1835-а, когато бяхме в Рим и работехме като книжари. Това винаги е било любимото ми занятие — допълни той. Умълча се, когато приближиха една група японски туристи, заслушани съсредоточено в своя гид, който им говореше под яркожълт чадър.

Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Фламел продължи. Събитията от преди повече от век и половина изглеждаха съвсем пресни и болезнени в спомените му.

— Избягахме в Ирландия, мислейки, че Дий никога няма да ни открие на този остров накрая на Европа. Но той продължи да ни преследва. Дотогава бе успял да усъвършенства контрола си върху напастите и доведе две със себе си — болестта и глада, като без съмнение възнамеряваше да ги прати по петите ни. По някое време обаче изгуби контрол над тях. Глад и болести завърлуваха из тази бедна земя; един милион души измряха при Големия ирландски глад през 40-те години на деветнадесети век. — Лицето на Фламел бе застинало като маска. — Съмнявам се, че Дий изобщо е отделил време да се замисли върху това. Той винаги е изпитвал към човечеството само презрение.

Софи отново хвърли поглед към брат си. По изражението на лицето му личеше, че се е концентрирал, мъчейки се да не изпусне нищо от пороя информация. Знаеше, че му се иска да влезе в интернет и да провери някои подробности.

— Но никога не е успявал да ви хване — каза тя на Фламел.

— До днес — не. — Той сви рамене и се усмихна тъжно. — Все някога щеше да се случи, предполагам. В продължение на целия двадесети век той се приближаваше все повече. Ставаше по-могъщ, а организацията му комбинираше древна магия със съвременни технологии. Двамата с Пери се крихме дълго в Нюфаундленд, докато той не пусна древни вълци срещу нас, а после се местихме от град на град, като започнахме от Източното крайбрежие и Ню Йорк през 1901-а и постепенно се движехме на запад. Предполагам, че е било само въпрос на време да ни настигне — добави той. — В наши дни поради фотоапаратите, видеокамерите, телефоните и интернет е много по-трудно да останеш скрит.

— Тази книга… този Сборник, който той търси… — започна Джош.

— „Книгата на Авраам Мага“ — уточни Фламел.

— Какво й е толкова особеното?

Никола Фламел се спря по средата на тротоара толкова внезапно, че близнаците го задминаха. Те също спряха и погледнаха назад. Съвсем обикновеният наглед човек разпери широко ръце, сякаш щеше да прави реверанс.

— Погледнете ме. Вижте ме! Аз съм по-стар от Америка. Това й е особеното на Книгата. — Фламел понижи глас и продължи бързо. — Но знаете ли какво… тайната на вечния живот е може би най-малката тайна в Сборника.

Софи усети, че несъзнателно пъхва ръка в тази на брат си. Той я стисна леко и без да е изрекъл и дума, тя разбра, че е също толкова уплашен като нея.

— След като разполага със Сборника, Дий може да се захване да променя света.

— Да го променя ли? — Гласът на Софи прозвуча като дрезгав шепот и майският въздух внезапно й се стори студен.

— Как да го променя? — попита Джош.

— Да го претворява — рече тихо Фламел. — Дий и Тъмните древни, на които той служи, ще претворят този свят в това, което е бил в невъобразимо далечното минало. Тогава хората ще бъдат само роби. Или храна.

Глава 6

Макар че съществуваха и други начини за комуникация, които можеше да използва, доктор Джон Дий предпочиташе типичния за този век метод: мобилния телефон. Той се отпусна в хладния кожен салон на лимузината, отвори телефона, насочи го към Пернел Фламел, която лежеше в безсъзнание между двата голема, от които се стичаше кал, и направи една бърза снимка.

Мадам Пернел Фламел. Неговата пленничка. Това определено заслужаваше да влезе във фотоалбума.

Дий набра един номер и натисна бутона за изпращане, после наклони глава и се загледа в грациозната жена. Пленяването на Пернел беше невероятен късмет — той знаеше, че е успял само защото тя бе изразходвала много енергия за унищожаването на голема. Дий поглади малката си триъгълна брадичка. Скоро щеше да му се наложи да направи още големи. Погледна към двата срещу него: за краткото време, което бяха прекарали навън, под светлината на ранното следобедно слънце, те бяха започнали да се напукват и топят. От едрия голем отляво на Пернел върху кожената седалка капеше черна речна кал.

Може би следващия път щеше да избере нещо друго, а не големи. Тези силни и глупави създания вършеха добра работа при по-влажен климат, но бяха твърде неподходящи за Западния бряг през лятото. Зачуди се дали още пази рецептата за създаване на върколаци.

Но Пернел поставяше пред него проблем, и то сериозен: той просто не знаеше колко могъща е тя.

Дий винаги се беше възхищавал на високата, елегантна французойка. Отначало, когато бе постъпил като чирак при Никола Фламел — Алхимика, беше направил грешката да я подцени. Но бързо бе разбрал, че Пернел Фламел притежава сила поне колкото съпруга си… всъщност имаше някои области, в които беше дори по-силна. Качествата, които правеха Фламел такъв гениален алхимик — вниманието му към дреболиите, владеенето на древни езици, безграничното му търпение — същевременно го правеха слаб магьосник и ужасен некромант. Просто му липсваше искрицата въображение, необходима за тази работа. Пернел, от друга страна, бе една от най-могъщите чародейки, които някога бе срещал.

Дий смъкна една от сивите си кожени ръкавици и я пусна на седалката до себе си. Наведе се към Пернел, топна пръст в локвичката кал, стичаща се от единия голем, и нарисува един завъртян символ на лявата ръка на жената. Нарисува огледалния образ на същия символ на дясната й ръка. Топна отново пръсти в лепкавата черна кал и направи три вълнообразни линии на челото й. В този момент блестящите й зелени очи внезапно се отвориха. Дий рязко се дръпна назад в седалката си.

— Мадам Пернел, не мога да опиша каква радост е да ви видя отново.

Пери отвори уста да заговори, но не успя да изрече и дума. Опита да се размърда, но не само че големите я стискаха здраво, а и мускулите й не желаеха да се подчиняват.

— А, моля да ме извините, но си позволих волността да ви поставя под възпираща магия. Простичка е, но ще свърши работа, докато уредим нещо по-трайно. — Дий се усмихна, но в изражението му нямаше нищо весело. Мобилният му телефон завибрира и засвири мелодията от „Досиетата X“, и той го отвори. — Извинете ме — каза на Пернел.

— Получихте ли снимката? — попита Дий. — Да, предположих, че ще ви се стори забавна: легендарната Пернел Фламел в наши ръце. О, съвсем сигурен съм, че Никола ще дойде да я търси. А ние ще бъдем готови. Този път няма да се измъкне.

Пернел дочу ясно кискането по линията.

— Да, разбира се. — Дий бръкна в един вътрешен джоб и извади книгата в меден обков. — Сборника е у нас. Най-сетне. — Докато говореше, той започна да прелиства дебелите страници с неравни ръбове. Гласът му се понижи и не беше ясно дали говори на своя събеседник или на себе си. — Десет хиляди години мистични знания на едно място…

После гласът му заглъхна. Телефонът падна от ръката му и подскочи на пода на колата.

В края на книгата две страници липсваха, бяха грубо откъснати.

Дий затвори очи и бързо облиза устни с мъничкия си език.

— Момчето — изграчи той. — Момчето го е направило, когато я издърпах от ръката му. — Отвори очи и започна внимателно да оглежда предишните страници. — Може и да не са важни — промърмори, а устните му мърдаха, докато проследяваше шаващите и движещи се думи. Той се съсредоточи върху изрисуваните ярки букви в горната част на всяка страница, които му подсказваха какво следва. После спря рязко, стиснал книгата в треперещите си пръсти. Когато вдигна глава, очите му мятаха огън. — Липсва ми Последното призоваване! — нададе вой Дий. Жълти искри затанцуваха около главата му, а задното стъкло се покри с паяжина от бели пукнатини. Струйки жълто-бяла енергия се стичаха от зъбите му като слюнка. — Връщай се! — изрева той на шофьора. — Връщай се веднага. Не, чакай, отменям тази заповед. Фламел не е глупак. Те ще са изчезнали отдавна. — Той грабна телефона от пода и като избягваше погледа на Пернел, отдели няколко мига да възстанови равновесието си. Пое си дълбоко въздух на пресекулки и видимо се успокои, после набра номера. — Имаме малък проблем — изрече той ясно по телефона с невъзмутим и безстрастен глас. — Изглежда ни липсват две от последните страници. Нищо важно, сигурен съм. Може би ще ми направиш една услуга — добави съвсем небрежно. — Предай на Мориган, че се нуждая от услугите й.

Дий забеляза как очите на Пернел се разшириха от ужас при споменаването на това име. Той се ухили доволно.

— Кажи й, че се нуждая от нейния особен талант и специфични умения. — После затвори рязко телефона и погледна към Пернел Фламел. — Щеше да е толкова по-лесно, ако просто ми бяха дали Сборника. Сега Мориган идва. А ти знаеш какво означава това.

Глава 7

Софи първа забеляза плъха.

Близнаците бяха отраснали в Ню Йорк и прекарваха повечето си лета в Калифорния, така че срещата с плъхове не беше нищо ново. Когато човек живее в пристанищен град като Сан Франциско, той бързо свиква да вижда тези създания, особено рано сутрин и късно вечер, когато те излизат от сенките и каналите. Софи не се боеше кой знае колко от тях, макар че както всички останали беше чувала ужасни истории, градски легенди и разкази от ПНЕП — приятел на един приятел — за тези мършояди. Знаеше, че обикновено са безобидни, освен ако не ги притиснеш в ъгъла; струваше й се, че беше чела някъде, че можели да скачат много нависоко. Също така беше чела една статия в неделното издание на „Ню Йорк Таймс“, където пишеше, че в Съединените щати има толкова плъхове, колкото и хора.

Но този плъх беше различен.

Лъскав и черен, вместо както обичайно мръснокафяв, той бе застанал неподвижно в началото на една уличка и Софи би се заклела, че очите му са яркочервени. И ги гледаше.

Може да беше избягал домашен любимец?

— А, забеляза значи — промърмори Фламел, като я хвана за ръката и я побутна напред. — Наблюдават ни.

— Кой? — попита Джош объркан. Огледа се бързо, очаквайки да види голямата черна кола на Дий да се носи по улицата. Но нямаше помен от никаква кола и не личеше някой да им обръща особено внимание. — Къде?

— Плъхът. В уличката — каза бързо Фламел — Не гледай.

Но вече бе прекалено късно, Джош се беше обърнал и гледаше плъха.

— Плъх ли? Наблюдава ни един плъх? Не може да говориш сериозно. — Той се втренчи упорито в животното, като очакваше то да се врътне и избяга. Но гризачът само повдигна глава и го изгледа, отваряйки уста, за да разкрие острите си зъбки. Джош потрепери. Змии и плъхове: мразеше ги еднакво силно… макар и не толкова, колкото мразеше паяци. И скорпиони.

— Плъховете нямат червени очи, нали? — попита той, поглеждайки към сестра си, която, доколкото му беше известно, не се страхуваше от нищо.

— Обикновено не — каза тя.

Когато се обърна пак, той видя, че на входа на уличката стоят неподвижно два черни като катран плъха. Трети изприпка от сумрака и също се настани да ги гледа.

— Добре де — каза Джош с равен глас, — видях хора от кал, така че предполагам, мога да приема и шпиониращи плъхове. Дали говорят? — запита се той на глас.

— Не говори глупости — сопна се Фламел. — Те са плъхове.

Джош не мислеше, че предположението е толкова абсурдно.

— Дий ли ги е пратил? — попита Софи.

— Той ни издирва. Плъховете са ни проследили по миризмата ни от книжарницата. Една проста ясновидска магия му позволява да вижда онова, което виждат те. Плъховете са грубовато, но ефективно средство и след като веднъж са уловили миризмата ни, могат да ни следват, докато не преминем през вода. Но аз повече се тревожа за тези. — Той вдигна глава към небето.

Софи и Джош погледнаха нагоре. По покривите на околните сгради се бяха събрали необичайно много черни птици.

— Врани — каза Фламел кратко.

— Това навярно е лошо — предположи Софи. От мига, когато Дий беше стъпил в книжарницата, добрите новини не бяха кой знае колко.

— Може да е много лошо. Но мисля, че ще се справим. Вече почти стигнахме. — Той се обърна наляво и поведе близнаците навътре в екзотичния Китайски квартал на Сан Франциско. Подминаха хотел „Сам Уонг“, после свиха надясно по една тясна задна уличка, а след това веднага наляво в друга, още по-тясна. Тук, встрани от главните улици, проходите бяха затрупани със сандъци и отворени кофи за смет, от които се носеше странният и противен сладникаво-кисел мирис на гниеща храна. Тясната уличка, в която бяха свърнали, беше особено зловонна, въздухът гъмжеше от мухи, а сградите от двете страни се издигаха толкова високо, че проходът тънеше в потискащ сумрак.

— Струва ми се, че ще повърна — промърмори Софи. Само преди ден беше споделила със своя брат-близнак, че работата в кафенето е изострила обонянието й. Похвали му се, че може да различи аромати, които никога по-рано не е долавяла. Сега съжаляваше за това: въздухът беше наситен със смрадта на гниещи плодове и риба.

Джош просто кимна. Беше се съсредоточил върху това да диша през устата, макар че си представяше как зловонието полепва по езика му.

— Почти стигнахме — каза Фламел. Отвратителните миризми сякаш не му правеха впечатление.

Двамата близнаци дочуха драскане и топуркане и когато се обърнаха, видяха как пет катраненочерни плъха драпат по отворените кофи за смет зад тях. Голяма черна врана беше кацнала върху една от жиците, минаващи над уличката.

Никола Фламел изведнъж спря пред обикновена дървена врата без никакви обозначения, толкова мръсна, че не се различаваше от стената. Нямаше дръжка, нито ключалка. Фламел разпери пръстите на дясната си ръка, постави ги на определени места и натисна. Вратата изщрака и се отвори. Той дръпна Софи и Джош в тъмнината зад вратата и затвори след тях.

След острата смрад на уличката коридорът ухаеше прекрасно: изпълваше го сладостната миризма на жасмин и други нежни екзотични аромати. Близнаците задишаха дълбоко.

— Бергамот — обяви Софи, разпознавайки портокаловия аромат, — и иланг-иланг, и пачули, струва ми се.

— Впечатлен съм — каза Фламел.

— Свикнах с билките в кафенето. Обожавах ароматите на екзотичните чайове. — Тя млъкна, внезапно осъзнавайки, че говори така, сякаш никога повече няма да се върне в кафенето и да подуши прекрасните му аромати. В същия този момент там щяха да влизат първите клиенти от следобедния наплив, да си поръчват капучино и лате, чай с лед и билкови запарки. Тя премигна, за да прогони внезапните сълзи, които запариха в очите й. Кафенето й липсваше, защото беше обикновено, нормално и истинско.

— Къде сме — попита Джош, оглеждайки се, след като очите му вече бяха привикнали към мъждивата светлина. Намираха се в дълъг, тесен, безупречно чист коридор. Стените бяха облицовани с гладко светло дърво, а на пода имаше плетени рогозки от бяла тръстика. В другия край на коридора се виждаше проста врата, покрита с нещо, подобно на хартия. Джош тъкмо щеше да се запъти към вратата, когато ръката на Фламел стисна здраво рамото му.

— Не мърдай — прошепна той. — Чакай. Гледай. Забелязвай. Ако запомниш тези три думи, може и да оцелееш през следващите няколко дни. Той бръкна в джоба си и извади монета от двайсет и пет цента. Постави я върху палеца си и я подхвърли във въздуха. Тя се превъртя и започна да пада към средата на коридора…

Чу се едва доловим съсък — и една стреличка с остър като игла връх прободе металната монета още във въздуха и я прикова към отсрещната стена.

— Вие вече напуснахте безопасния земен свят, който обитавахте — каза сериозно Никола Фламел, като изгледа последователно близнаците. — Нищо не е такова, каквото изглежда. Трябва да се научите да подлагате на съмнение всичко. Да чакате, преди да действате, да оглеждате, преди да стъпвате, и да обръщате внимание на всичко. Аз усвоих тези уроци от алхимията, но вие ще откриете, че те са безценни в този нов свят, в който несъзнателно пристъпихте. — Той посочи надолу по коридора. — Гледайте и наблюдавайте. Кажете ми: какво виждате?

Джош забеляза първата дупчица в стената. Беше замаскирана, така че да прилича на чепче в дървото. След като вече бе открил първата, забеляза, че в стената има десетки дупчици. Зачуди се дали във всяка от тях има малка стреличка, която е достатъчно силна, за да пробие метал.

Софи забеляза, че подът не се допира плътно до стената. На три различни места от лявата и дясната страна, близо до перваза, определено имаше пролуки.

Фламел кимна.

— Браво! Сега гледайте. Видяхме какво могат да правят стреличките, но има и друга защита… — Той извади от джоба си носна кърпичка и я подхвърли на пода, близо до една от тесните пролуки. Чу се метален звън и едно голямо острие с формата на полумесец изскочи от стената, накълца плата на ситни късчета и се прибра отново.

— Значи, ако стреличките не те засегнат… — започна Джош.

— … ще го направят остриетата — завърши Софи. — Е, как ще се доберем до вратата?

— Няма — каза Фламел, обърна се и натисна стената отляво. Голяма част от нея се отвори с изщракване и се завъртя навътре, позволявайки на тримата да пристъпят в голяма, просторна стая.

Близнаците моментално се досетиха, че това беше доджо, училище по бойни изкуства. От малки бяха изучавали таекуондо в доджота като това из Съединените щати, докато пътуваха с родителите си от университет в университет. Много училища поддържаха клубове по бойни изкуства и родителите им винаги ги записваха в най-доброто доджо, което успееха да намерят. И Софи, и Джош имаха червени колани — една степен под черен колан.

За разлика от другите доджота обаче това беше семпло и неукрасено, боядисано в бели и кремави нюанси, с бели стени и черни татами по пода. Но това, което веднага привлече вниманието им, беше една фигура, облечена в бяла тениска и бели джинси, която седеше с гръб към тях по средата на помещението. Щръкналата яркочервена коса на фигурата беше единственото цветно петно в цялото доджо.

— Имаме проблем — каза простичко Никола Фламел, обръщайки се към фигурата.

— Вие имате проблем; това няма нищо общо с мен. — Фигурата не се обърна, но гласът беше женски и изненадващо младежки, с мек акцент, който смътно напомняше келтски: ирландски или шотландски, помисли си Софи.

— Дий ме откри днес.

— Беше въпрос на време.

— Доведе и големи.

Настъпи пауза. Фигурата все така не се обръщаше.

— Винаги е бил глупак. Големи не се използват на места със сух климат. Проява на неговата арогантност.

— Той плени Пернел.

— А, това е лошо. Все пак не мисля, че ще я нарани.

— И взе Сборника.

Фигурата се раздвижи, изправи се бавно на крака и се обърна с лице към тях. Близнаците бяха потресени, когато видяха, че срещу тях стои момиче не много по-възрастно от тях. Кожата й беше бледа и осеяна с лунички, а на кръглото й лице грееха тревистозелени очи. Червената й коса беше толкова ярка, че Софи се зачуди дали не е боядисана.

— Сборника ли? — Акцентът определено беше ирландски, реши Софи. — „Книгата на Авраам Мага“?

Никола Фламел кимна.

— Тогава си прав, наистина имаме проблем.

Фламел бръкна в джоба си и извади двете страници, които Джош бе откъснал.

— Е, почти цялата книга. Липсва му Последното призоваване.

Младата жена нададе съскащ звук като от кипяща вода и по лицето й пробяга кратка усмивка.

— Което той ще иска да получи, разбира се.

— Точно така.

Джош наблюдаваше внимателно червенокосата девойка и забеляза, че тя стои напълно неподвижно, като повечето учители по бойни изкуства, които познаваше. Погледна към сестра си и повдигна вежди в безмълвен въпрос, като леко посочи с брадичка към момичето. Софи поклати глава. Бяха любопитни защо Никола Фламел се отнасяше към нея с такова уважение. Софи също бе стигнала до заключението, че в изражението на момичето има нещо нередно, но не можеше да определи точно какво. Беше обикновено, лице, може би скулите бяха малко по-изпъкнали, а брадичката малко по-заострена, но изумрудените очи улавяха и задържаха вниманието на човек… а после Софи със сепване осъзна, че момичето не мига.

Девойката изведнъж отметна глава назад и си пое дълбоко дъх с разширени ноздри.

— Затова ли надушвам Очи?

Фламел кимна.

— Наоколо гъмжи от плъхове и врани.

— И ти ги доведе тук? — В гласа й имаше обвинителна нотка. — Отне ми години, за да построя това място.

— Ако Сборника е у Дий, знаеш какво ще направи той с него.

Младата жена кимна. Обърна големите си зелени очи към близнаците.

— Ами тези двамата? — попита тя, като най-после удостои с внимание присъствието им.

— Те бяха там, когато Дий нападна. Биха се за мен, а този младеж успя да откъсне страниците от книгата. Това е Софи, а това е нейният брат-близнак Джош.

— Близнаци? — Младата жена пристъпи напред и ги изгледа последователно — Не са еднояйчни, но виждам приликата. — Тя се обърна към Фламел. — Нали не мислиш…?

— Мисля, че е интересен обрат на събитията — рече Фламел загадъчно. Погледна към близнаците. — Бих искал да ви представя Скатах7. Тя вероятно няма да ви каже много за себе си, затова аз ще ви разкрия, че е от Древната раса и е обучавала всеки легендарен воин и герой през последните две хиляди години. В митологията е известна като Девата-воин, Сянката, Убийцата на демони. Създателката на крале…

— О, просто ме наричайте Скати — рече младата жена и бузите й придобиха цвета на косата й.

Глава 8

Доктор Джон Дий седеше свит на задната седалка в колата и се опитваше, не съвсем успешно, да обуздае гнева си. Въздухът беше пропит с мирис на сяра, около пръстите му пропукваха езици жълто-бял пламък и се стичаха на пода. Беше се провалил и макар господарите му да бяха особено търпеливи — често се заемаха с планове, за които бяха нужни векове, — търпението им вече започваше да се изчерпва. А те определено не се славеха със своята състрадателност.

Неподвижна, задържана от възпиращата магия, Пернел Фламел го гледаше, а в очите й гореше смесица от отвращение и нещо, което може би беше страх…

— Нещата се усложняват — промърмори Дий, — а аз мразя усложненията.

Той държеше в скута си плитка сребърна чиния, в която беше излял газирана вода — единствената течност, която му се намираше. Предпочиташе да работи с чиста вода, но на практика всяка течност вършеше работа. Приведен над чинията, той се взря в течността и позволи на малка част от енергията на своята аура да премине по повърхността, докато мълвеше първите думи на ясновидското заклинание.

За миг в тъмната течност се отразяваше само собственият му лик, после тя трепна и газираната вода започна да бълбука и да кипи бурно. Когато се успокои, течността в чинията вече не отразяваше лицето на Дий, а показваше странен плосък образ, оцветен във виолетово-сиви и зеленикавочерни краски. Гледната точка се намираше ниско до земята и се движеше с главозамайваща скорост.

— Плъхове — промърмори Дий и сви устни с отвращение. Мразеше да използва за Очи плъхове.

— Не мога да повярвам, че ги доведе тук — рече Скати, тъпчейки дрехи в раницата.

Никола Фламел стоеше на вратата на малката спалня на Скати, скръстил ръце на гърдите си.

— Всичко се случи толкова бързо. Нещата бяха достатъчно зле, когато Дий взе Сборника, но когато осъзнах, че липсват страници, разбрах, че близнаците са в беда.

При споменаването на думата близнаци, Скати вдигна очи от багажа си.

— Те са истинската причина да си тук, нали?

Фламел изведнъж откри нещо много интересно на стената и се загледа съсредоточено.

Скати прекоси с широки крачки малката стаичка, хвърли поглед навън в коридора, за да се увери, че Софи и Джош още са в кухнята, а след това дръпна Фламел в стаята и затвори вратата.

— Намислил си нещо, нали? — попита тя. — Въпросът не е само в загубата на Сборника. Би могъл да се справиш с Дий и слугите му съвсем сам.

— Не бъди толкова сигурна. От доста време не съм водил битки, Скатах — рече меко Фламел. — Единствената цел на заниманията ми с алхимия е да приготвям малки количества философски камък, за да поддържам двама ни с Пернел млади. От време на време, когато се нуждаем от пари, правя по малко злато или някой и друг скъпоценен камък.

Скати се изсмя сухо и се обърна отново към багажа си. Беше облякла чифт черни военни панталони, ботуши „Магнум“ със стоманени бомбета и черна тениска, над която носеше черна жилетка, цялата в джобове и ципове. Натъпка втори чифт панталони в багажа си, намери един чорап и се пъхна под леглото да търси другия.

— Никола Фламел — каза тя с глас, приглушен от одеялата, — ти си най-могъщият алхимик в познатия свят. Помни, Че бях до теб, когато се би с демона Фомор8, и ти беше този, който ме спаси от тъмниците на Ан Хиор-Ханах, а не обратното. — Тя излезе изпод леглото с липсващия чорап. — Когато русалките тероризираха Санкт Петербург, ти единствен успя да ги прогониш, а когато Черната Анис9 вилнееше в Манитоба10, видях как я победи. Съвсем сам се изправи срещу Нощната вещица и нейната армия от немъртви. Прекара повече от половин хилядолетие в четене и изучаване на Сборника и никой друг не познава по-добре историите и легендите, които той съдържа… — Скати внезапно спря и ахна, а зелените й очи се разшириха. — Ето защо било всичко — рече тя. — Това е свързано с легендата…

Фламел протегна ръка и притисна пръст към устните на Скати, за да й попречи да изрече и дума повече. Усмивката му беше загадъчна.

— Вярваш ли ми? — попита той след малко.

Отговорът й бе мигновен.

— Безусловно.

— Тогава ми се довери и този път. Искам ти да пазиш близнаците. И да ги обучаваш — добави той.

— Да ги обучавам! Разбираш ли за какво ме молиш?

Фламел кимна.

— Искам да ги подготвиш за онова, което иде.

— И какво е то? — попита Скатах.

— Нямам представа — усмихна се Фламел. — Знам само, че ще е лошо.

— Добре сме, мамо, наистина сме добре. — Софи Нюман обърна леко мобилния телефон към брат си, за да може и той да чува. — Да, на Пери Флеминг й беше лошо. Вероятно е яла нещо развалено. Сега е добре. — Софи усещаше как по тила й избиват капчици пот. Неудобно й беше да лъже майка си, макар тя да бе толкова погълната от своята работа, че никога не си правеше труда да проверява.

Родителите на Джош и Софи бяха археолози, известни по целия свят със своите открития, които бяха променили съвременната археология. Те бяха сред първите в своята област, които откриха съществуването на нов вид дребни хуманоиди в Индонезия, сега наричани неофициално хобити. Джош винаги казваше, че родителите им живеят в миналото преди пет милиона години и са щастливи само когато са затънали до коленете в кал. Близнаците знаеха, че майка им и баща им ги обичат безрезервно, но също така знаеха, че не ги разбират… нито пък разбират кой знае колко от съвременния живот.

— Господин Флеминг ще отведе Пери в тяхната къща в пустинята и ни попитаха дали бихме искали да отидем с тях за малка почивка. Разбира се, казахме, че трябва първо да попитаме вас. Да, говорихме с леля Агнес; тя каза, че може, стига вие да сте съгласни. Кажи да, мамо, моля те.

Тя се обърна към брат си и кръстоса пръсти. Той също кръстоса своите; преди да се обадят, дълго и усърдно бяха обсъждали какво да кажат на леля си и майка си, но не бяха съвсем сигурни какво ще правят, ако майка им забрани да отидат.

Софи освободи пръстите си и вдигна палец към брат си.

— Да, взех си отпуска от кафенето. Не, няма да сме им в тежест. Да, мамо. Да. Обичаме те, кажи на татко, че и него го обичаме. — Софи се заслуша, после отдалечи телефона от устата си. — Татко намерил дузина псевдоарктолепис шарпи в почти идеално състояние — докладва тя. Джош я гледаше неразбиращо. — Това е много рядко ракообразно от Камбрия11 — обясни Софи.

Брат й кимна.

— Кажи на татко, че това е страхотно. Ще се обаждаме — извика той.

— Обичаме ви — приключи Софи набързо разговора и затвори. — Мразя да я лъжа — каза тя веднага.

— Знам. Но пък не можеше да й кажеш истината, нали?

Софи сви рамене.

— Предполагам, че не.

Джош се обърна отново към мивката. Лаптопът му се крепеше несигурно върху малкия плот отстрани, до мобилния му телефон. Използваше телефона, за да се свърже с интернет, тъй като за тяхно изумление в доджото нямаше нито телефонна линия, нито интернет връзка.

Скати живееше над доджото, в малък двустаен апартамент, с кухня в единия край на коридора и спалня с миниатюрна баня в другия. Един малък балкон свързваше двете стаи точно над доджото. Близнаците стояха в кухнята, докато Фламел осведомяваше Скати за събитията от последния час в спалнята й в другия край на коридора.

— Какво мислиш за нея? — попита небрежно Джош, съсредоточен в лаптопа си. Беше успял да влезе в мрежата, но скоростта на връзката беше бавна, едва пълзеше. Той отвори алтависта и въведе няколко варианта на Скатах, преди най-накрая да уцели вярното изписване. — Ето я: двадесет и седем хиляди резултата за Скатах, Сянката или Сенчестата — каза той, а после импулсивно добави: — Аз мисля, че е готина.

Софи веднага усети престореността на небрежния тон. Ухили се широко.

— Кой? А, имаш предвид две хиляди годишната девица — воин. Не ти ли се струва, че е малко старичка за теб?

Бузите на Джош пламнаха в яркочервено.

— Нека да опитам „Гугъл“ — промърмори той и ръцете му затракаха по клавиатурата. — Четиридесет и шест резултата за Скатах. Изглежда, тя също е истинска. Да видим какво ще каже „Уикито“ за нея — продължи Джош, а после осъзна, че Софи даже не го гледа. Обърна се към нея и видя, че се взира настойчиво през прозореца.

На покрива на отсрещната сграда стоеше един плъх и ги зяпаше. След малко към него се присъедини втори, а после и трети.

— Те са тук — прошепна Софи.

Дий се съсредоточи върху това да запази обяда в стомаха си.

Да гледа през очите на плъха, беше гадно преживяване. Поради мъничкия мозък на тези животни беше нужно голямо усилие на волята, за да задържиш концентрацията им — а в уличка, пълна с развалена храна, това не беше лесна работа. Дий се радваше, че не бе използвал пълната мощ на ясновидското заклинание, което би му позволило да чува, да вкусва и — това беше ужасяваща мисъл — да помирисва всичко, което плъхът възприемаше.

Беше все едно гледаш лошо настроен черно-бял телевизор. Образът мърдаше, накланяше се и подскачаше с всяко движение на плъха. В рамките на броени секунди животното беше способно няколко пъти да смени посоката на движение: ту тичаше по улицата, ту се катереше по някоя стена или преминаваше по въже с главата надолу.

После образът се стабилизира.

Точно пред Дий, очертани в сиво с виолетов оттенък и сияещи в сивкавочерно, стояха двамата човеци, които беше видял в книжарницата. Момче и момиче, най-вероятно на по петнадесет-шестнадесет години, които си приличаха достатъчно, за да имат роднинска връзка. Внезапно една мисъл го порази дотолкова, че наруши концентрацията му: може би бяха брат и сестра… а възможно ли беше да имат друг вид връзка? Едва ли!

Той погледна отново в ясновидската чиния и съсредоточи цялата си воля, за да принуди контролирания от него плъх да застане абсолютно неподвижно. Насочи вниманието си към младежите, мъчейки се да определи дали някой от тях е по-възрастен от другия, но зрението на плъха беше твърде мътно и разкривено, за да е сигурен.

Но ако бяха на една и съща възраст, това означаваше, че са близнаци. Любопитно. Той ги изгледа отново и поклати глава: те бяха хора. Отхвърли мисълта и прати команда, която достигна всеки плъх в радиус от половин миля около местоположението на близнаците. „Унищожете ги. Унищожете ги напълно.“

Събиращите се врани излетяха във въздуха, грачейки шумно, сякаш аплодираха.

Джош гледаше със зяпнала уста как едрият плъх скочи от покрива отсреща и без усилие преодоля близо двуметровото пространство. Устата му беше широко отворена, а зъбите — зловещо остри. Момчето успя да нададе едно кратко „Хей!“ и отскочи от прозореца точно когато косматото тяло на плъха се удари в стъклото с мокро тупване. Свлече се на уличката един етаж по-надолу, където се заклатушка зашеметен и изненадан.

Джош сграбчи ръката на Софи и я повлече от кухнята към балкона.

— Имаме проблем — извика той. И се спря.

Под тях три огромни голема се вмъкваха в сградата през широко отворената врата към уличката, оставяйки след себе си парченца суха кал. А зад тях в дълга, лъкатушна редица идеха плъховете.

Глава 9

Трите голема влязоха сковано в коридора, забелязаха отворената врата в дъното и тръгнаха към нея. Металните стрелички засвистяха от стените, потъвайки дълбоко в кожата им от втвърдена кал, но не можаха дори да ги забавят.

Затова пък остриетата с форма на полумесец до пода свършиха добра работа. Те изскочиха с щракане от скритите си ножници и започнаха да кълцат глезените на глинените хора. Първият голем се строполи на пода с плясък на мокра кал. Вторият се олюля на един крак, преди да се катурне бавно напред, да се удари в стената и да се свлече надолу, оставяйки подир себе си кална диря. Остриета изщракаха отново, разсичайки създанията надве. Тогава големите се превърнаха отново в суровия материал, от който бяха създадени. Тлъсти капки кал се разлетяха навсякъде.

Третият голем, най-едрият от всички, спря. Черните камъчета на очите му зашариха тъпо по останките от двамата му другари. После той се обърна и заби огромния си юмрук право в стената отдясно, а после в тази отляво. Голяма част от лявата стена поддаде, разкривайки помещението отзад. Големът пристъпи в доджото и се огледа с неподвижни черни очи.

Междувременно плъховете се втурнаха към отворената врата в дъното на коридора. Повечето от тях се спасиха от смъртоносните остриета…

В бързо движещата се лимузина доктор Джон Дий освободи плъховете от своя контрол и съсредоточи вниманието си върху оцелелия голем. Да контролираш това изкуствено създание, беше далеч по-лесно. Големите бяха безмозъчни същества, сътворени от кал, замесена с камъни или чакъл, които да придадат на телата им плътност, и съживени от простичко заклинание, написано върху късче пергамент и пъхнато в устите им. От хиляди години магьосниците правеха големи с всякакви форми и размери: те бяха първоизточникът на всички разкази за зомбита и ходещи мъртъвци, създавани някога. Самият Дий беше разказал историята за най-великия от всички големи, Червения голем от Прага, на Мери Шели през една студена зимна вечер, когато тя, лорд Байрон, поетът Пърси Биш Шели и загадъчният доктор Полидори бяха на гости в швейцарския му замък през 1816 година. След по-малко от шест месеца Мери създаде историята за „Съвременният Прометей“ — книга, която стана по-известна като „Франкенщайн“. Чудовището в нейната книга приличаше досущ на голем, създадено от различни телесни части и съживено от магическа наука. Големите бяха неуязвими за повечето оръжия, макар че някое внезапно падане или удар можеше да разкъса калната им кожа, особено когато бе суха и втвърдена. При влажен климат кожите им рядко изсъхваха и те можеха да понасят неизброими удари, но това топло време ги правеше трошливи — затова бяха, толкова лесно поразени от скритите остриета. Някои магьосници им слагаха за очи стъкла или огледала, но Дий предпочиташе полирани черни камъчета. Те му позволяваха да вижда с почти кристална яснота, макар и в черно-бяло.

Дий накара голема да вдигне глава нагоре. Точно над него, на тесен балкон, издаден над доджото, се виждаха пребледнелите и ужасени лица на младежите. Дий се усмихна и устните на голема повториха гримасата. Първо — щеше да види сметката на Фламел, а после — да се погрижи за свидетелите.

Внезапно до тях се появи главата на Никола Фламел, миг по-късно последвана от щръкналата коса на Девата-воин Скатах.

Усмивката на Дий помръкна и той усети как сърцето му се свива. Защо трябваше да е точно Скатах? Той дори не подозираше, че червенокосата Дева-воин се намира в този град — или дори на този континент, ако трябваше да е честен. Последната му информация за нея бе, че тя пее в момичешка поп група в Берлин.

Дий гледаше през очите на голема, докато Фламел и Скатах прескочиха перилата и бавно се спуснаха надолу, за да се изправят точно пред калния човек. Скатах заговори направо на Дий, но точно този голем нямаше уши и докторът не можеше да я чуе, така че нямаше никаква представа какво е казала току-що. Вероятно заплаха и със сигурност обещание.

Фламел се запъти към вратата, която сега беше тъмна и гъмжеше от плъхове, като остави Скати сама срещу него и голема.

Може би вече не е толкова умела както някога, помисли си той отчаяно, може времето да е отнело от силата й.

— Би трябвало да им помогнем — каза Джош.

— И какво предлагаш да направим? — попита Софи без следа от сарказъм.

Двамата стояха на балкона и се взираха надолу към доджото. Бяха изгледали със зяпнали усти как Фламел и Скати прескочиха парапета и се спуснаха бавно на земята. Червенокосото момиче застана срещу огромния голем, докато Фламел забърза към вратата, където се събираха плъховете. Гризачите явно проявяваха неохота да влязат в стаята.

Без предупреждение големът замахна с огромния си юмрук, а после нанесе и силен ритник.

Джош отвори уста да нададе предупредителен вик, но не успя дори да гъкне, защото Скати моментално реагира. В един миг тя стоеше точно пред създанието, а после се хвърли напред, избягвайки ударите и скъсявайки дистанцията. Ръката й се стрелна толкова бързо, че се превърна в размазано петно, и тя нанесе удар с разтворена длан в брадичката на голема. Чу се влажно мляскане, челюстта му се откачи и устата му зейна. В черната паст близнаците видяха ясно жълт хартиен правоъгълник.

Създанието заразмахва диво ръце, но Скати се измъкна с танцова стъпка от обсега му. Големът замахна с крак, не улучи целта си и се стовари върху полираните дъски, които станаха на трески.

— Трябва да помогнем! — каза Софи.

— Как? — извика Джош, но близначката му вече се беше втурнала в кухнята, отчаяно търсейки някакво оръжие. Появи се миг по-късно, понесла малка микровълнова фурна.

— Софи — промълви Джош, — какво ще правиш с…?

Софи преметна микровълновата фурна през ръба на парапета. Тя улучи голема в гърдите и заседна там, пръскайки навсякъде едри капки кал. Големът спря, объркан и дезориентиран. Скати се възползва от това и отново го атакува с удари и ритници от всички възможни посоки, което още повече смути създанието. Един негов замах мина толкова близо, че разроши щръкналата червена коса на Скати, но тя улови ръката му и я използва като лост, за да тръшне съществото на пода. Дъските на пода се строшиха с трясък, когато големът падна. После ръката на Скати се стрелна… и с изящно движение измъкна хартиеното късче от устата му.

Големът моментално се превърна в суров материал, разплисквайки мръсна, смърдяща вода и кал върху някога здравия и чист под на доджото. Микровълновата фурна издрънча на земята.

— Предполагам, че никой вече няма да готви в това — промърмори Джош.

Скати размаха късчето хартия към близнаците.

— Всяко магическо създание се поддържа живо от магия, която се намира или в тялото му, или някъде по него. Единственото, което трябва да направите, е да отстраните магията. Запомнете това.

Джош хвърли бърз поглед към сестра си. Знаеше, че и тя си мисли същото като него: ако някога отново се изправеха срещу голем, за нищо на света нямаше да се приближат толкова, за да пъхнат ръка в устата му.

Никола Фламел пристъпи предпазливо към плъховете. Да ги подцени, би било наистина смъртоносно. И макар да унищожаваше без усилие магически създания, които поначало не бяха наистина живи, изпитваше неохота да убива живи същества. Дори и да бяха плъхове. Знаеше, че Пери не би изпитала подобни угризения, но той самият беше алхимик от твърде дълго време: беше се посветил на съхраняването на живота, а не на унищожаването му. Плъховете се намираха под контрола на Дий. Бедните създания вероятно бяха ужасени… макар че това не би им попречило да го изядат.

Фламел приклекна на пода, обърна дясната си ръка нагоре и сви пръсти. Духна леко в нея и там мигновено се образува малко клъбце зелена мъгла. После той внезапно замахна и удари в полираните подови дъски, така че пръстите му проникнаха в дървото. Клъбцето зелена енергия се пръсна из стаята като петно. После алхимикът затвори очи и аурата му запламтя около тялото му. Той се съсредоточи и насочи енергията на аурата през пръстите си към пода.

Дървото засия.

Близнаците, които още гледаха от балкона, не разбираха какво прави Фламел. Виждаха слабото зелено сияние, подобно на мъгла, около тялото му, но не можеха да предположат защо косматото множество от плъхове, събрало се на вратата, не нахлува в стаята.

— Може би има някаква магия, която им пречи да влязат — рече Софи, която инстинктивно знаеше, че и близнакът й си мисли за същото.

Скати я чу. Тя методично късаше на малки парченца жълтия хартиен правоъгълник, който бе извадила от устата на голема.

— Това е само проста предпазна магия — извика тя, — чиято цел е да не допуска буболечки и гризачи на пода. По-рано всяка сутрин, когато идвах тук, намирах всичко покрито с молци и буболечешки изпражнения; отнемаше ми часове да почистя. Предпазната магия възпира плъховете… но е достатъчно само един да проникне и магията ще се разпадне. Тогава всички ще нахлуят.

Никола Фламел беше съвсем наясно, че Джон Дий вероятно го вижда през очите на плъховете. Той избра най-едрия от тях, който беше с размерите на котка и стоеше неподвижен, докато останалите гризачи щъкаха около него. Все още с дясната си ръка в пода, Фламел насочи лявата към плъха. Създанието потръпна и само за миг очите му проблеснаха с противна жълта светлина.

— Доктор Джон Дий, ти допусна най-голямата грешка в своя дълъг живот. Скоро ще се заема с теб — закани се Фламел на висок глас.

Дий вдигна поглед от ясновидската си чиния, за да види, че Пернел Фламел е будна и го наблюдава съсредоточено.

— А, мадам, съвзехте се точно навреме, за да видите как моите създания ще надвият съпруга ви. Освен това най-после ще имам възможност да видя сметката на тази досадна Скатах и ще си върна страниците от Книгата. — Дий не забеляза, че очите на Пернел се разшириха при споменаването на името на Скатах. — Като цяло, добра работа свърших за един ден, струва ми се. — Той насочи цялото си внимание към най-големия плъх и даде две кратки команди: „Нападай. Убивай.“

Дий затвори очи, а плъхът се стрелна в стаята.

Зелената светлина струеше от пръстите на Фламел и се стелеше по дъските на пода. Внезапно от дървения под се надигнаха вейки, клони и листа, а после ствол… след него втори… и трети. За няколко мига от пода изникна гъста гора, която видимо растеше към тавана. Някои от стволовете бяха не по-дебели от пръст, други — колкото китка, а един, близо до вратата, беше толкова дебел, че почти я преграждаше.

Плъховете се разбягаха назад по коридора. Тичаха с цвъртене, като отчаяно се мъчеха да прескачат режещите остриета.

Фламел се изправи на крака и изтупа ръцете си.

— Една от най-старите тайни на алхимията — заяви той пред ококорените близнаци и Скати — е, че всяка жива твар, от най-съвършеното създание та до най-простичкото листо, носи в себе си информация за своето сътворяване.

— ДНК — промърмори Джош, взирайки се в гората, която растеше зад Фламел.

Софи огледа безупречно чистото преди доджо. Сега то беше мръсно, опръскано с кална вода, полираните подови дъски бяха натрошени и напукани от дърветата, растящи през тях, а в коридора имаше още зловонна кал.

— Искаш да кажеш, че алхимиците са знаели за ДНК? — попита тя.

Алхимикът кимна доволно.

— Точно така. Когато през 1953-а Уотсън и Крик обявиха, че са открили онова, което нарекоха „тайната на живота“, те просто бяха преоткрили нещо, което алхимиците винаги са знаели.

— Твърдиш, че по някакъв начин си разбудил ДНК-то в тези дъски и си накарал дърветата да поникнат — рече Джош, подбирайки внимателно думите си. — Как?

Фламел се обърна да погледне към гората, която вече изпълваше цялото доджо.

— Това се нарича магия — каза той с наслада и допълни: — Не бях сигурен, че все още мога да я върша… преди Скати да ми напомни.

Глава 10

— Правилно ли разбрах? — рече Джош Нюман, опитвайки да запази гласа си съвсем спокоен. — Вие не знаете да шофирате? И двамата?

Джош и Софи седяха на предните седалки на джипа, която Скати бе заела от един от своите ученици по бойни изкуства. Джош шофираше, а сестра му държеше карта в скута си. Никола Фламел и Скатах седяха отзад.

— Никога не съм се учил — каза Фламел, свивайки изразително рамене.

— Никога не съм имала време — рече кратко Скати.

— Но Никола ни каза, че си на повече от две хиляди години. — Софи погледна озадачено към момичето.

— Две хиляди петстотин и седемнайсет, според календара, който вие човеците използвате в момента — измънка Скати. Погледна в ясните очи на Фламел. — А на колко изглеждам?

— На седемнайсет и нито ден повече — каза той бързо.

— Не можа ли да отделиш време, за да се научиш да шофираш? — настоя Софи. Тя самата искаше да се научи, откакто стана на десет. Една от причините близнаците да се хванат на работа през лятото, вместо да отидат на разкопки с родителите си, беше намерението им да съберат пари за собствена кола.

Скатах сви рамене с раздразнение.

— Мислех да го направя, но бях заета — възропта тя.

— Сигурно знаете — каза Джош, без да се обръща конкретно към никого, — че аз не би трябвало да карам без пълноправен шофьор до себе си.

— Ние сме почти на петнадесет и половина и двамата можем да караме — рече Софи. — Е, горе-долу — добави тя.

— А някой от вас може ли да язди кон? — попита Фламел.

— Или пък да кара файтон или каляска?

— Ами, не… — започна Софи.

— А да управлява бойна колесница, докато стреля с лък или мята копия? — добави Скати. — Или да лети с гущер натаир12, стреляйки с прашка?

— Нямам представа какво е гущер-натаир и не съм сигурна, че искам да знам.

— Виждате ли — каза Фламел, — вие имате опит в определени умения, докато ние притежаваме други, малко по-стари, но също толкова полезни. — Той хвърли поглед към Скатах. — Макар че за летенето с натаир вече не съм толкова сигурен.

Джош, който бе спрял на един знак „Стоп“, подкара отново колата и зави надясно, насочвайки се към моста Голдън Гейт.

— Просто не знам как сте живели през целия двадесети век, без да можете да шофирате. Как сте се придвижвали от едно място на друго?

— Обществен транспорт — каза Фламел с мрачна усмивка. — Предимно влакове и автобуси. Те са начин за напълно анонимно пътуване, за разлика от самолетите и корабите. За да притежаваш кола, трябва да попълниш един куп документи, по които можем да бъдем проследени, независимо какви псевдоними използваме. — Той замълча за кратко и добави: — Освен това има други, по-стари начини за пътуване.

Джош искаше да зададе стотици въпроси, но в този момент се опитваше да се концентрира върху управлението на тежката кола. Макар че знаеше как се шофира, досега беше карал само очукани джипове, когато двамата със сестра му придружаваха родителите си на разкопки. Никога по-рано не беше управлявал автомобил в градски условия и беше ужасен. Софи му беше предложила да си представи, че е компютърна игра. Това му помагаше, но само донякъде. В игрите, когато катастрофираш, просто започваш отначало. В реалността катастрофата беше нещо сериозно.

Превозните средства пъплеха бавно по прочутия мост. Една дълга сива лимузина бе спряла в средната лента, предизвиквайки задръстване. Когато я наближиха, Софи забеляза две фигури в тъмни костюми, приведени под предния капак от дясната страна на колата. Затаи дъх, чудейки се дали фигурите не са големи. Въздъхна, когато фигурите се изправиха, и видя, че приличат на измъчени счетоводители. Джош хвърли поглед към сестра си и опита да се усмихне, от което тя разбра, че и той си е мислил същото.

Софи се обърна в седалката и погледна към Фламел и Скати. В затъмнената и климатизирана задна част на джипа те изглеждаха толкова обикновени. Фламел приличаше на застаряващо хипи, а Скати, въпреки военния си стил на обличане, нямаше да изглежда странно зад бара на кафенето. Червенокосото момиче беше подпряло брадичка на юмрука си и се взираше през тъмното стъкло отвъд залива, към Алкатраз.

Никола Фламел проследи погледа й.

— От доста време не съм бил там — промърмори той.

— Ние сме ходили там на туристическа обиколка — рече Софи.

— На мен ми хареса — побърза да се обади Джош. — На Софи — не.

— Беше зловещо.

— Така и трябва да е — рече тихо Фламел. — Там витае необикновено многообразие от призраци и неспокойни духове. Последния път, когато го посетих, трябваше да успокоя един изключително грозен змиечовек.

— Не съм сигурна, че изобщо искам да знам какво е змиечовек — промърмори Софи, после млъкна. — Знаете ли, преди няколко часа не бих си и представила, че ще изрека подобно нещо.

Никола Фламел се облегна в удобната седалка и скръсти ръце на гърдите си.

— Животът ви — твоят и на брат ти — сега са променени завинаги. Знаете го, нали?

Софи кимна.

— Вече започвам да го осъзнавам. Просто всичко става толкова бързо, че е трудно да се възприеме наведнъж. Хора от кал, магии, вълшебни книги, плъхове… — Тя погледна към Скатах. — Древни воини…

Скати кимна в знак на потвърждение.

— И разбира се, един шестстотингодишен алхимик… — Софи замлъкна, когато през ума й мина внезапна мисъл. Премести поглед от Фламел към Скати, а после обратно. Помисли още малко, за да формулира въпроса си. После, втренчена настойчиво в мъжа, попита: — Ти си човек, нали?

Никола Фламел се усмихна широко.

— Да. Може би малко повече от човек, но да, роден съм такъв и винаги ще си остана един от човешката раса.

Софи погледна към Скатах.

— Но ти…

Скатах разтвори широко зелените си очи и за миг в чертите на лицето й пролича нещо древно.

— Не — каза тя много тихо. — Аз не съм от расата на човеците. Моят народ е различен — Древната раса. Ние сме управлявали земята, преди създанията, които са станали човеци, да слязат от дърветата. Днес за нас се разказва в митовете на почти всички народи. Ние сме създанията от легендите — върколашките кланове, вампирите, великаните, драконите, чудовищата. В преданията ни наричат Старите или Древната раса. Понякога ни наричат и богове.

— Ти някога била ли си бог? — прошепна Софи.

Скати се изкиска.

— Не. Никога не съм била бог. Но някои от моя народ си позволяваха да ги почитат като богове. Други просто станаха богове, когато човеците започнаха да разказват за приключенията им. — Тя сви рамене. — Ние бяхме просто друга раса, по-стара от хората, с други дарби и други умения.

— Какво се е случило с вас? — попита Софи.

— Потопът — каза Скати много тихо, — а и разни други неща.

— Земята е много по-стара, отколкото повечето хора си въобразяват — рече тихо Фламел. — Същества и раси, които днес са само мит, някога са бродили по този свят.

Софи кимна бавно.

— Родителите ни са археолози. Те са ни разказвали за някои от необяснимите находки, на които археологията понякога попада.

— Помниш ли онова място в Тексас, което посетихме — Тейлър нещо си… — рече Джош, докато внимателно престрояваше тежкия джип в средната лента. Никога досега не беше карал нещо толкова голямо и изпитваше ужас, че ще се блъсне някъде. На няколко пъти се размина на косъм и беше убеден, че е закачил нечие странично огледало, но продължаваше, без да каже нищо.

— Тейлър Трейл — каза Софи — край река Палукси в Тексас. Там в една и съща вкаменелост открили стъпки от динозаври и от хора. И тази вкаменелост датира от преди сто милиона години.

— Виждал съм ги — каза Фламел, — както и други подобни по целия свят. Също така съм изследвал отпечатъка от обувка, намерен в Антилоп Спрингс в Юта… в камък на възраст около петстотин милиона години.

— Татко казва, че такива неща лесно могат да бъдат отхвърлени или като фалшификати, или като грешно тълкуване на фактите — каза бързо Джош. Зачуди се какво ли би казал баща му за нещата, които бяха видели днес.

Фламел вдигна рамене.

— Да, това е вярно. Но науката отхвърля всичко, което не може да разбере. А има неща, които не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка. Вие можете ли да отхвърлите онова, което видяхте и преживяхте днес, като грешно тълкуване на фактите?

Софи поклати глава.

До нея Джош сви неловко рамене. Не му харесваше насоката, която приемаше този разговор. Динозаври и хора да живеят заедно по едно и също време беше просто невъобразимо. Самата идея противоречеше на всичко, на което ги бяха учили родителите им, на всичко, в което вярваха. Но някъде в дълбините на ума му едно тихо гласче му напомняше, че всяка година археолозите — включително неговите родители — продължаваха да правят необикновени открития. Преди две години Хомо флоресиенсис, дребните хора от Индонезия, които получиха прякора хобити; после динозаврите-джуджета в Германия, и старата сто шестдесет и пет милиона години динозавърска следа, намерена в Уайоминг, и съвсем наскоро — осемте нови праисторически вида, открити в пещера в Израел. Но това, за което намекваше Фламел, водеше до зашеметяващи следствия.

— Значи твърдиш, че хората и динозаврите са съществували на земята по едно и също време — рече Джош, изненадан, че гласът му звучи толкова ядосано.

— Твърдя, че хората са съществували на земята съвместно с твари, далеч по-странни и много по-древни от динозаврите — отговори сериозно Фламел.

— Откъде знаеш? — попита Софи. Той твърдеше, че е роден през 1330-а, така че не можеше да е виждал динозаврите… нали?

— Всичко това е записано в Сборника… и по време на дългия си живот съм виждал зверове, които се смятат за измислица. Сражавал съм се с митични създания, изправял съм се срещу твари, които сякаш са изпълзели от някой кошмар.

— Миналия срок в училище учихме Шекспир… Има една реплика в „Хамлет“. — Софи се намръщи, опитвайки се да си я спомни. — „Има по земята и небето неща…“

Никола Фламел кимна радостно.

— „… които нашата нещастна философия не е дори сънувала!“ — завърши той цитата. — „Хамлет“, първо действие, пета сцена. Познавах Уил Шекспир, разбира се. От него можеше да излезе алхимик с необикновен талант… но после попадна в лапите на Дий. Бедният Уил; знаете ли, че той създаде героя Просперо от „Бурята“ по подобие на Дий?

— Аз никога не съм харесвала Шекспир — промърмори Скати. — Той смърдеше.

— Познавал си Шекспир? — Джош не можеше да скрие изненадата в гласа си.

— Беше мой ученик за кратко, за съвсем кратко — обясни Фламел. — Живял съм дълго и съм имал много ученици. Някои от тях историята прослави, но повечето бяха забравени. Срещал съм много човеци и нечовеци, смъртни и безсмъртни. Такива като Скатах — завърши Фламел.

— Има ли и други като теб… други от Древната раса? — попита Софи червенокосото момиче.

— Повече, отколкото си мислиш, макар че се старая да не общувам с тях — каза Скати неловко. — Сред Древните има такива, които не желаят да приемат, че нашето време е отминало, че сегашната епоха принадлежи на човеците. Те искат да върнат старите дни и вярват, че тяхната марионетка Дий и други като него са в състояние да го сторят. Наричат ги Тъмните древни.

— Не знам дали някой от вас е забелязал — намеси се внезапно Джош, — но не ви ли се струва, че се събират твърде много птици?

Софи се обърна да погледне през предното стъкло, докато Фламел и Скати надникнаха през задното.

Гредите, пилоните, подпорите, въжетата и кабелите на моста Голдън Гейт бавно се покриваха с птици. Бяха хиляди, предимно косове и врани. Бяха накацали по всички възможни повърхности и с всеки следващ миг пристигаха още.

— Идват от Алкатраз — рече Джош, като наклони глава, за да погледне отвъд развълнуваните води към острова.

Над Алкатраз се бе събрал тъмен облак. Издигаше се на талази от изоставения затвор и се виеше във въздуха като дим, само че този дим не се разсейваше; движеше се и кръжеше в плътна маса.

— Птици. — Джош преглътна с усилие. — Сигурно са хиляди.

— Десетки хиляди — поправи го Софи. Тя се обърна да погледне към Фламел. — Какви са те?

— Чедата на Мориган — каза той загадъчно.

— Проблем — добави Скати. — Голям проблем.

После, сякаш подчинявайки се на една команда, огромното ято птици се отдалечи от острова и се понесе през залива право към моста.

Джош натисна бутона на прозореца си и потъмненото стъкло се спусна с жужене. Шумът от птиците вече се чуваше — остро грачене, което звучеше като писклив смях. Движението на колите се забави, някои хора даже спираха, за да излязат и да направят снимки с дигитални фотоапарати и мобилни телефони.

Никола Фламел се приведе напред и сложи лявата си ръка върху рамото на Джош.

— Трябва да караш — каза той сериозно. — Не спирай… каквото и да се случи, дори и да блъснеш нещо. Просто карай. Колкото можеш по-бързо. Изведи ни от този мост.

Имаше нещо в неестествено овладяния глас на Фламел, което уплаши Софи повече, отколкото ако беше изкрещял. Тя хвърли поглед към Скати, но младата жена тършуваше в раницата си. Извади оттам къс лък и наръч стрели и ги постави на седалката до себе си.

— Затвори си прозореца, Джош — каза тя спокойно. — Не искаме нещо да влезе вътре.

— Загазили сме, нали? — прошепна Софи, гледайки към алхимика.

— Само ако враните ни настигнат — отвърна Фламел с напрегната усмивка. — Може ли да използвам телефона ти?

Софи извади мобилния телефон от джоба си и го отвори.

— Някаква магия ли ще правиш? — попита тя с надежда.

— Не, ще се обаждам. Да се надяваме, че няма да ми отговори телефонен секретар.

Глава 11

Порталът се отвори и черната лимузина на Дий сви към подземния паркинг. Шофьорът-голем с вещина промуши колата между решетките. Пернел Фламел залитна настрани и се блъсна във влажния голем отдясно. Тялото му изджвака от удара и наоколо полетяха пръски зловонна кал.

Доктор Джон Дий, който седеше отсреща, направи гримаса на отвращение и се дръпна колкото можеше по-надалеч от създанието. Той говореше разпалено по телефона на език, който не се използваше на земята повече от три хиляди години.

Капка от калта на голема падна върху дясната ръка на Пернел. Лепкавата течност се стече по кожата й… и изтри завъртяния символ, който Дий беше нарисувал там.

Обвързващата магия беше отчасти развалена. Пернел Фламел наклони леко глава. Това беше нейният шанс. За да направлява добре силите на аурата си, се нуждаеше и от двете си ръце, а за нещастие възпиращата магия, която Дий беше изрисувал на челото й, й пречеше да говори.

И въпреки това…

Пернел Деламер винаги се бе интересувала от магия, дори още преди да срещне бедния книжар, който по-късно стана неин съпруг. Тя беше седмата дъщеря на седма дъщеря и в малкото селце Кемпер в северозападния край на Франция, където беше отраснала, я смятаха за необикновена жена. Нейният допир можеше да лекува не само хора, а и животни; освен това тя можеше да говори с призраците на мъртвите и понякога да вижда събития от бъдещето. Но тъй като растеше във време, когато към такива умения се отнасяха със силно подозрение, се беше научила да не показва способностите си. Когато се премести в Париж, видя как гадателките, работещи на пазара, зад който се намираше великата катедрала „Нотр Дам“, припечелват лесни и добри пари. Приемайки името Шат Ноар — Черната котка — заради гарвановочерната си коса, тя се настани в една малка палатка близо до катедралата. За няколко седмици си спечели репутацията на наистина талантлива гадателка. Клиентелата й се промени: при нея започнаха да идват не само продавачи и занаятчии, а и някои богати търговци и дори благородници.

Близо до мястото, където бе разположила малката си палатка, седяха писарите — хора, които си изкарваха прехраната с писане на писма за тези, които не можеха нито да четат, нито да пишат. Някои от тях — като слабия тъмнокос мъж с поразително светли очи — понякога продаваха и книги на масичките си. Още щом зърна за първи път този човек, Пернел Деламер разбра, че ще се омъжи за него и ще живеят дълго и щастливо заедно. Но дори не предполагаше колко дълго.

Ожениха се само шест месеца след първата си среща. Досега бяха прекарали заедно повече от шестстотин години.

Както повечето образовани мъже по онова време, Никола Фламел беше запленен от алхимията — комбинация от наука и магия. Интересът му бе пробуден от това, че понякога предлагаше за продажба алхимически книги и таблици или му възлагаха да преписва някои по-редки трудове. За разлика от много други жени тогава, Пернел можеше да чете и знаеше няколко езика — нейният гръцки беше по-добър от този на съпруга й — и той често я молеше да му прочете нещо. Пернел бързо опозна древните магически системи и започна да се упражнява по малко, развивайки уменията си, като се съсредоточаваше върху направляването и фокусирането на енергията на своята аура.

По времето, когато Сборника попадна в ръцете им, Пернел вече беше магьосница, макар че не й достигаше търпение за алхимическата математика и изчисления. Все пак Пернел бе тази, която разбра, че книгата, написана на странен, постоянно променящ се език, не е просто история на един несъществуващ свят, а набор от знания, наука, магии и заклинания. Една студена зимна вечер тя се взираше в страниците, гледайки как думите пълзят по тях. Когато в един момент буквите се измениха и прегрупираха и тя зърна за кратко основната рецепта за философския камък, моментално осъзна, че тук се крие тайната на вечния живот.

Двамата прекараха следващите двадесет години, пътувайки из всички европейски страни — ходиха на изток, в земите на русите, на юг в Северна Африка, и дори в Арабия, — опитвайки се да разшифроват и преведат необикновения ръкопис. Установиха връзки с магьосници и чародеи от много държави и изучаваха различни видове магия. Никола само бегло се интересуваше от магия; повече го вълнуваше изкуството на алхимията. В Сборника и други подобни книги се намекваше, че съществуват много прецизни рецепти за създаване на злато от камък и на диаманти от въглен. Пернел пък, от своя страна, учеше всичко, свързано с магьосническото изкуство. Но вече беше минало дълго време, откакто бе прилагала тези умения сериозно.

Сега, затворена в лимузината, тя си припомни един номер, който беше научила от една страра — вещица — в планините на Сицилия. Той бе предназначен за справяне с бронирани рицари, но с малка промяна…

Пернел затвори очи и се съсредоточи. Започна да търка с кутрето си в кръг седалката. Дий беше погълнат от телефонния разговор и не видя мъничката леденобяла искрица, която прескочи от върха на пръста й към фината кожа. Искрата премина през кожата и се стрелна по пружините отдолу. От тях с пращене и съскане прескочи в металното шаси на колата. Мушна се в двигателя, изжужа над цилиндрите, обиколи колелата, като пропукваше. Един от тасовете се откачи и отлетя встрани, а после внезапно цялата електрическа система на колата пощуря. Прозорците започнаха да се отварят и затварят сами, люкът на покрива се отвори с бръмчене, а после се затръшна рязко; чистачките застъргаха по сухото предно стъкло, а после заблъскаха толкова бързо, че се счупиха; клаксонът започна да тръби и издава безразборни звуци. Лампичките в купето запремигваха. Малкият телевизор се включи и лудешки запревърта каналите.

Въздухът имаше вкус на метал. Нишки статично електричество танцуваха из купето на колата. Дий захвърли телефона и стисна с другата си ръка внезапно изтръпналите си пръсти. Телефонът се удари в застлания с килим под и се пръсна на късчета разтопена пластмаса и горещ метал.

— Ти… — понечи Дий да каже нещо на Пернел, но тогава колата спря рязко и остана намясто. От двигателя лумнаха пламъци, изпълвайки купето с отровни пари. Дий се опита да отвори вратата, но електрическите ключалки се бяха задействали. С яростен рев той сви ръката си в юмрук и позволи на гнева в него да изкипи. Вонята на дим, горяща пластмаса и топяща се гума внезапно беше погълната от силния мирис на сяра. Ръката му се превърна в златиста метална ръкавица. Дий удари вратата и я разби, като направо я откъсна от пантите й, и изскочи навън, върху циментовия под.

Стоеше в подземния паркинг на „Енох Ентърпрайзис“, огромната развлекателна компания в Сан Франциско, която той притежаваше и управляваше. Отстъпи назад, докато пламъците поглъщаха неговата поръчкова лимузина за сто и петдесет хиляди долара. Силната топлина стопи предницата на колата и я превърна в безформена маса метал, докато предното стъкло се разтичаше като восък. Шофьорът-голем все още стоеше неподвижен зад волана, а топлината изпичаше кожата му и я правеше твърда като желязо.

После се включи противопожарната система и от пръскачите на тавана върху огъня се заизлива леденостудена вода.

Пернел!

Прогизнал до кости, превит и кашлящ, Дий избърса сълзите от очите си, изправи се и с един жест потуши пламъците. Призова лек бриз, който да разнесе дима, а после надникна в почернялото купе на колата, като се боеше от онова, което ще види.

От двата голема, които стояха от двете страни на Пернел, беше останала само пепел. Но от жената нямаше и следа, освен една дупка в отсрещната врата, която изглеждаше като изсечена с брадва.

Дий се свлече на земята с гръб към съсипаната кола и заблъска с ръце по мръсната смес от кал, автомобилно масло, стопена пластмаса и изгоряла гума. Не успя да се сдобие с целия Сборник, а сега и Пернел избяга. Нима можеше този ден да стане още по-лош?

Прозвучаха стъпки.

С ъгълчето на окото си доктор Джон Дий видя чифт черни ботуши със заострени върхове и тънки високи токчета. И тогава разбра отговора на въпроса си. Денят скоро щеше да стане по-лош. Много по-лош. Насили се да се усмихне, изправи се сковано на крака и се обърна с лице към една от малкото Тъмни древни, които наистина го ужасяваха.

— Мориган.

Древните ирландци я бяха наричали Богинята-врана и във всички келтски кралства тя бе почитана като богиня на смъртта и разрушението. Някога те бяха три сестри: Бав, Маша и Мориган, но другите бяха изчезнали — Дий имаше собствени подозрения по въпроса какво се е случило с тях — и сега Мориган властваше еднолично.

Тя се извисяваше над Дий — той беше нисък, дори в сравнение с хората — и бе облечена от главата до петите в черни кожени дрехи. Късият й жакет беше покрит с лъскави сребърни капси, които му придаваха вид на средновековен нагръдник, а по пръстите на кожените й ръкавици имаше правоъгълни сребърни плочки. Върховете на пръстите бяха отрязани, така че дългите, заострени черни нокти на Мориган се показваха навън. Около кръста си тя носеше голям кожен колан, покрит с малки, кръгли щитове. От раменете й се спускаше наметало, направено изцяло от гарванови пера, което се влачеше по земята зад нея, а качулката му бе спусната над лицето й.

В сянката на качулката лицето на Мориган изглеждаше още по-бледо от обичайно. Очите й бяха черни като въглен, без никакво бяло; дори устните й бяха черни. Върховете на дългите й предни зъби се виждаха едва-едва над долната й устна.

— Това е твое, струва ми се. — Гласът на Мориган беше дрезгав шепот, накъсан и хриплив като птиче грачене.

Пернел Фламел излезе напред, стъпвайки бавно и внимателно. Два огромни гарвана бяха кацнали на раменете й и държаха острите си клюнове опасно близо до очите й. Тя едва бе успяла да се измъкне от горящата кола, крайно омаломощена от използваната магия, когато птиците я бяха нападнали.

— Дай да го видя — заповяда нетърпеливо Мориган.

Дий бръкна под сакото си и извади обкования с метал Сборник. За негова изненада Богинята-врана не посегна към него.

— Отвори го — каза тя.

Озадачен, Дий вдигна книгата пред Мориган и заотгръща страниците, отнасяйки се към древния предмет с явна почит.

— „Книгата на Авраам Мага“ — прошепна тя, като се приведе напред, но не докосна книгата. — Разгърни я.

Дий с неохота разгърна страниците. Когато Мориган видя повредените страници, тя изсъска с отвращение.

— Кощунство. Тази книга е оцеляла десет хиляди години, без да бъде повредена.

— Момчето ги откъсна — обясни Дий, затваряйки внимателно Сборника.

— Ще се погрижа да страда за това. — Богинята-врана притвори очи и наклони главата си на една страна, като че ли се вслушваше. После черните й очи блеснаха и устните й се разтеглиха в непривична усмивка, оголвайки останалите й заострени зъби. — И той ще страда скоро; моите чеда вече ги застигат. Всичките ще страдат — обеща тя.

Глава 12

Джош забеляза пролука между две коли — фолксваген бръмбар и лексус. Натисна здраво педала и тежката кола се стрелна напред. Но пролуката не беше достатъчно широка. Решетката на джипа му удари страничните огледала на другите две коли и ги счупи.

— Опааа… — Джош моментално свали крак от газта.

— Продължавай да караш — заповяда твърдо Фламел. Държеше телефона на Софи и говореше забързано на гърлен, груб език, който не приличаше на нищо, което близнаците бяха чували до този момент.

Като умишлено избягваше да погледне в огледалото за обратно виждане, Джош подкара джипа с рев по моста, без да обръща внимание на клаксоните и виковете зад себе си. Стрелна се по външната лента, после се вмъкна в средната, а след малко се върна отново. Софи се държеше за таблото и наблюдаваше полузажумяла от страх. Видя как джипът отнесе още едно странично огледало; то излетя, въртейки се като на забавен каданс, удари се в покрива на джипа и остави дълга драскотина в черната боя.

— И през ум да не ти минава — прошепна тя, когато един малък италиански спортен кабриолет тръгна към същата пролука между колите, в която се бе прицелил и Джош. Шофьорът — възрастен мъж с много златни ланци около врата — натисна газта и се устреми към пролуката. Не успя.

Тежкият джип закачи малката кола, като само я чукна по бронята. Спортната кола беше отхвърлена настрани и се завъртя на 360 градуса върху претъпкания мост, при което удари четири други коли. Джош се шмугна в пролуката.

Фламел се обърна в седалката и погледна през задното стъкло към хаоса, който бяха оставили подире си.

— Стори ми се, каза, че можеш да шофираш — промърмори той.

— Мога — каза Джош, изненадан, че гласът му звучи толкова спокойно и уравновесено. — Но не съм казвал, че съм много добър шофьор. Мислиш ли, че някой е видял регистрационните ни номера? — попита той. Това изобщо не приличаше на компютърна игра! Дланите му бяха влажни и хлъзгави, а по лицето му се стичаха едри капки пот. Един мускул на левия му крак потръпваше от усилието да държи педала на газта натиснат здраво до пода.

— Струва ми се, че те си имат други грижи — прошепна Софи.

Враните се бяха спуснали върху моста Голдън Гейт. Бяха хиляди. Идеха на черна вълна, с грачене, крясъци и плясък на криле. Закръжиха над колите, пикираха ниско, а някои дори кацаха по покривите и кълвяха метала и стъклото. По цялата дължина на моста колите започнаха да се блъскат.

— Загубили са концентрация — рече Скатах, наблюдавайки поведението на птиците. — Търсят ни, но са забравили описанието ни. Имат толкова малки мозъчета — добави тя презрително.

— Нещо е отвлякло вниманието на тъмната им господарка — каза Фламел. — Пернел — добави той радостно. — Чудя се какво ли е направила. Нещо драматично, без съмнение. Винаги е имала театрален усет.

Но още докато говореше, птиците се издигнаха отново във въздуха, а после като една обърнаха черните си очи по посока на бягащия черен джип. Този път техният грак прозвуча като победоносен вик.

— Те се връщат — каза Софи бързо и задъхано. Усети как сърцето й блъска силно в гърдите. Погледна към Фламел и Девата-воин за подкрепа, но мрачните им изражения никак не я успокоиха.

Скатах я погледна и каза:

— Сега вече загазихме.

Огромна, черна, перната маса се устреми подир джипа.

Движението на моста беше спряло. Хората седяха в колите си, вцепенени от ужас, докато птиците прелитаха над покривите им, противни и носещи смрад. Джипът беше единствената движеща се кола. Джош беше натиснал педала плътно до пода и стрелката на скоростомера клонеше към 130 км/ч. Той свикваше все повече с уредите и поне от минута не беше блъснал нищо. Краят на моста вече се виждаше. Джош се усмихна. Щяха да успеят.

Но огромна врана кацна върху предния капак.

Софи изпищя и Джош завъртя рязко волана, опитвайки се да събори злокобното създание, но то се държеше здраво с нокти в изпъкналите ръбове на капака. Враната изви главата си на една страна, като изгледа първо Джош, а после и Софи, след което с два къси подскока се озова до предното стъкло и се втренчи настоятелно вътре с блестящите си черни очи.

Клъвна стъклото… и върху него се появи малка звездовидна дупчица.

— Тя не би трябвало да е способна на това — каза Джош, като се мъчеше да следи пътя.

Враната клъвна пак и се появи още една дупчица. Чу се тупване, последвано от второ и трето, и още три врани се приземиха върху покрива на колата. Металният покрив зазвънтя, когато птиците започнаха да го кълват.

— Мразя враните — въздъхна Скатах. Зарови из чантата си и извади нунчаку — дълги по тридесет сантиметра дървени пръчки, покрити с резба, които бяха свързани помежду си с десетсантиметрова верига. Тя потупа с пръчките по дланта си. — Жалко, че нямаме люк на покрива — рече Девата-воин. — Щях да изляза навън и да ги пообработя малко с това.

Фламел посочи към един лъч слънчева светлина, който влизаше през дупчица в покрива.

— Скоро може и да имаме. Освен това — добави той, — тези не са обикновени врани. Трите на покрива и тази на капака са зловрани, любимките на Мориган.

Огромната птица на капака клъвна отново предното стъкло и този път човката й успя да го пробие.

— Не съм сигурна какво мога да направя… — започна Скатах, но тогава Софи се наведе и натисна бутона за чистачките. Тежките чистачки се раздвижиха… и просто пометоха птицата сред облак от пера и пронизителен грак на изненада. Червенокосата Дева-воин се усмихна. — Е, и така става, разбира се.

Вече и останалите птици бяха застигнали джипа. Те покриха колата като голямо одеяло. Десетки, стотици се струпаха върху покрива, капака, вратите, вкопчвайки се във всяка възможна пролука. Ако някоя се изпуснеше, дузина други се сборичкваха за мястото й. Шумът в колата беше невероятен, докато хилядите птици кълвяха метала, стъклата, вратите. Измъкнаха гумените уплътнения на прозорците и разкъсаха на парчета резервната гума отзад. Върху капака имаше толкова много птици, че Джош не виждаше накъде кара. Отпусна крака си от газта и колата започна да забавя.

— Карай! — извика Фламел. — Ако спреш, наистина сме загубени.

— Но аз не виждам!

Фламел се наведе напред през седалките и протегна дясната си ръка. Софи забеляза малката кръгла татуировка от вътрешната страна на китката му. В кръга имаше кръст, който излизаше от очертанията му. Само за миг татуировката засия… а после алхимикът щракна с пръсти. Мъничко кълбо съскащ, пращящ пламък изникна от върховете на пръстите му.

— Затворете очи — нареди той. И веднага насочи топката към стъклото.

Дори през затворените си клепачи близнаците видяха ослепителната светлина, която озари вътрешността на колата.

— А сега карай — заповяда Никола Фламел.

Когато близнаците отвориха очи, повечето врани бяха изчезнали от капака, а малкото останали изглеждаха зашеметени и объркани.

— Това няма да ги задържи задълго — рече Скати. Вдигна поглед, когато една остра човка проби дупка в металния покрив. Тя замахна светкавично с нунчакуто. Беше хванала едната пръчка в ръката си, а другата, прикрепена към късата верига, се стрелна и уцели с размазваща сила забитата в покрива човка. Чу се стреснат грак и човката изчезна, леко огъната.

Софи понечи да погледне в страничното огледало. То се люшкаше отстрани, държейки се само на парченце метал и няколко жици. Видя още птици — хиляди, — които се приближаваха, за да заместят онези, които бяха пометени, и разбра, че няма да се измъкнат. Птиците бяха прекалено много.

— Слушайте — каза изведнъж Никола Фламел.

— Не чувам нищо — рече мрачно Джош.

Изведнъж Софи дочу звука. И усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Нисък и самотен, шумът беше все още едва доловим. Беше като бриз, в един миг звучеше тихо и нежно, а в следващия по-силно и едва ли не ядосано. В колата лъхна странен мирис.

— Каква е тази миризма? — попита Джош.

— Прилича на ароматни портокали — рече Софи, вдъхвайки дълбоко.

— Нарове — каза Фламел.

А после се появи вятърът.

Той се понесе с вой над залива, топъл и екзотичен, понесъл аромата на кардамон и розова вода, на лимон и на пелин, после се втурна по дължината на моста и помете птиците от подпорите и колите, завъртя ги във въздуха. Накрая вятърът достигна до джипа. Птиците бяха изчезнали, а купето се изпълни с мирис на пустиня, сух въздух и топъл пясък.

Софи натисна бутона и накълваното стъкло се спусна. Тя подаде глава навън, вдишвайки богатия на аромати въздух.

Огромното ято бе отнесено от вятъра високо в небето. Една птица се опита да се измъкне — голяма зловрана, както се стори на Софи, — но бързо беше уловена от струята на топлия вятър и върната обратно в ятото. Отдолу гъмжилото от птици приличаше на мръсен облак… а после облакът се разсея, птиците се пръснаха, оставяйки небето отново чисто и синьо.

Софи погледна назад по моста. Голдън Гейт беше абсолютно непроходим; навсякъде имаше катастрофирали коли, които задръстваха платната… и разбира се, успешно блокираха пътя на всеки, който би решил да ги преследва, осъзна тя. Всяко возило беше нацвъкано с бели птичи курешки. Тя погледна към брат си и се стресна, като забеляза кръв върху долната му устна. Измъкна от джоба си хартиена кърпичка.

— Ти си ранен! — рече тя припряно, навлажни края на кърпичката и посегна да изтрие лицето на брат си.

Джош отблъсна ръката й.

— Стига. Това е отвратително. — Той докосна устната си с пръст. — Сигурно съм се прехапал. Дори не съм усетил. — Взе кърпичката от сестра си и изтри брадичката си. — Нищо работа. — После се усмихна. — Видя ли мръсотията, която птиците оставиха там отзад. — Софи кимна. Той направи отвратена физиономия. — Е, това вече ще смърди!

Софи се облегна в седалката, успокоена, че брат й е добре. Наистина се уплаши, когато видя кръвта. После една мисъл внезапно я порази и тя се обърна към Фламел.

— Ти ли призова вятъра?

Той се усмихна и поклати глава.

— Не, аз нямам власт над стихиите. Това умение притежават само Древните и много малко хора.

Софи погледна към Скати, но Девата-воин поклати глава.

— Това е отвъд моите твърде ограничени способности.

— Но вие все пак призовахте вятъра, нали? — настоя Софи.

Фламел върна на Софи телефона й.

— Просто се обадих да го поръчам — каза той и се усмихна.

Глава 13

— Завий тук — посочи Никола Фламел.

Джош отпусна педала на газта, завъртя волана и очуканият джип пое по тесен път, който едва успяваше да побере колата. Последните тридесет минути бяха карали на север от Сан Франциско, слушайки истеричните радиорепортажи, в които редица експерти даваха мнението си за птичата атака на моста. Най-често обясняваха поведението на птиците с глобалното затопляне: твърдяха, че слънчевата радиация била нарушила естествената им навигационна система.

Фламел ги насочи на север към Мил Вали13 и връх Тамалпайс, но бързо напуснаха магистралата и се придържаха към тесни двулентови пътища. Движението оредя и имаше дълги интервали, през които те бяха единствената кола на пътя. Най-сетне, на един тесен път, който толкова криволичеше, че предизвикваше гадене, той накара Джош да кара много бавно. Свали прозореца си и започна да се взира в гъстата гора, която стигаше досами шосето. Всъщност те дори подминаха тесния път, без Фламел да го забележи.

— Спри. Върни се. Завий тук.

Джош погледна към сестра си, когато колата навлезе в неравния коловоз. Ръцете й бяха прибрани в скута, но той забеляза, че кокалчетата й са побелели от напрежение. Ноктите й, които само допреди час бяха идеално оформени, сега бяха груби и нагризани, сигурен признак за стреса й. Той се пресегна и хвана ръката й; тя отвърна със силно стискане. Както винаги те нямаха нужда от думи. Поради честите отсъствия на родителите им Софи и Джош от съвсем ранна възраст бяха се научили да разчитат изцяло и единствено на самите себе си. Докато се местеха от училище в училище, от квартал в квартал, често им беше трудно да създават и поддържат приятелства, но знаеха, че каквото и да се случи, винаги ще имат до себе си другия.

От двете страни на обраслия път дърветата се издигаха високо към небето, а храсталаците под тях бяха изненадващо гъсти. Диви къпини и трънаци дращеха колата, прещип и пареща коприва, преплетени с отровен бръшлян, завършваха непроходимия плет.

— Никога не съм виждала подобно нещо — промърмори Софи. — Просто не е естествено. — А после млъкна, внезапно осъзнала какво е изрекла. Завъртя се в седалката да погледне към Фламел. — Не е естествено, нали?

Той поклати глава. Бе започнал да изглежда стар и уморен. Под очите му имаше тъмни кръгове, а бръчките на челото и покрай устата му изглеждаха по-дълбоки.

— Добре дошли в нашия свят — прошепна той.

— Нещо се движи в храстите — обяви Джош на висок глас. — Нещо голямо… ама наистина голямо. — След всичко, което бе видял и преживял днес, въображението му започваше да се развихря. — Движи се успоредно на колата.

— Докато сме на пътя, всичко ще е наред — каза спокойно Фламел.

Софи се втренчи в тъмния горски храсталак. В първия момент не видя нищо, но после осъзна, че онова, което отначало бе сметнала за сенчесто петно, всъщност е живо създание. То се движеше и светлината, проникваща през листата, шареше по козината му. Зърна плосък нос, зурла и големи, извити глиги.

— Това е свиня… глиган — поправи се тя. А после забеляза още три, движещи се от дясната страна на колата.

— И от моята страна има — каза Джош. Четири тромави животни се движеха през храстите отляво. Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — А също и зад нас.

Софи, Скати и Никола се обърнаха в седалките, за да погледнат през задното стъкло към двата огромни глигана, които се бяха измъкнали от шубрака и подтичваха по пътя зад тях. Софи внезапно осъзна колко големи са съществата — бяха колкото попита. Имаха едри мускули, а глигите, стърчащи от долните им челюсти, бяха огромни — в основата си дебели колкото китката й, с върхове остри като игли.

— Не знаех, че в Америка има глигани — рече Джош, — и определено не в Мил Вали, Калифорния.

— Из цяла Америка има диви глигани и свине — отвърна разсеяно Фламел. — Били са пренесени от испанците през шестнадесети век.

Джош смени предавката, отпусна газта и остави колата да напредва пълзешком. Пътят се оказа задънен. Преградата от храсти, тръни и дървета тук го пресичаше.

— Край на пътя — обяви той, спря колата и дръпна ръчната спирачка. Огледа се. Глиганите също бяха спрели — стояха от всяка страна по четири и ги гледаха. В огледалото се виждаше, че и двата по-големи глигана също са спрели. Бяха обградени. „А сега какво — зачуди се той, — сега какво?“ Погледна към сестра си и разбра, че и тя си мисли същото. Никола Фламел се наведе между седалките и погледна преградата.

— Смятам, че е тук, за да обезкуражава вироглавците, които са стигнали до това място. А ако човек е изключително глупав, може да се изкуши да излезе от колата си.

— Но ние не сме нито вироглави, нито глупави — тросна се Скати. — Така че какво ще правим? — Тя кимна към глиганите. — Не съм виждала тази порода от векове. Приличат на галски бойни глигани и ако наистина са такива, е практически невъзможно да бъдат убити. Вероятно на всеки един, който виждаме, има поне още три в сенките, и то без да броим тези, които ги управляват.

— Тези не са галски; специално тази порода няма нужда от контрол — каза меко Фламел с лек френски акцент. — Погледни глигите им.

Софи, Джош и Скати се обърнаха да погледнат глигите на огромните създания, стоящи на пътя зад тях.

— По тях има нещо гравирано — рече Софи, примижавайки на късната следобедна светлина. — Кръгове.

— Спирали — каза Скати леко учудена. Тя погледна към Фламел. — Те са Торк Алта14, нали?

— Такива са — каза Фламел. — Глигани-превръщенци.

— Като казваш превръщенци — попита Джош, — имаш предвид нещо като върколаци ли?

Скати поклати глава нетърпеливо.

— Не, не като върколаци…

— Какво облекчение — каза Джош, — защото за секунда си помислих, че говорите за хора, които се превръщат във вълци.

— Върколаците са Торк Мадра15 — продължи Скати, сякаш не го е чула. — Те са съвсем различен клан.

Софи се втренчи в най-близкия глиган. Стори й се, че смътно различава в свинските му черти формите на човешко лице. Очите му — хладни, много яркосини и стряскащо интелигентни — срещнаха нейните.

Джош се обърна отново към волана и го стисна здраво.

— Глигани-превръщенци… естествено, че са различни от върколаците. Съвсем различен клан са — измънка той. — Колко съм глупав.

— Какво ще правим? — попита Софи.

— Ще продължим — каза Никола Фламел.

Джош посочи към преградата.

— Ами това?

— Просто карай — нареди алхимикът.

— Но… — опита се да възрази Джош.

— Имате ли ми доверие? — попита Фламел за втори път този ден.

Близнаците се спогледаха, после погледнаха отново Фламел и кимнаха едновременно.

— Тогава карай — каза той меко.

Джош включи на скорост тежкия джип и освободи ръчната спирачка. Колата запълзя напред. Предната броня докосна непреодолимата наглед преграда от храсти… и в следващия момент сякаш храстите погълнаха предницата на колата.

Джипът навлезе сред храстите и дърветата. За миг стана тъмно и мразовито и във въздуха се разнесе лек горчиво-сладък аромат като на изгоряла захар… а после пътят се появи отново, завиващ надясно.

— Как… — започна изумено Джош.

— Това беше илюзия — обясни Фламел. — Нищо повече. Пречупена светлина, отразяваща образите на дървета и храсти в завеса от водна пара, в която всяка капчица действа като огледало. И съвсем малко магия — допълни той. Посочи напред с изящен жест. — Все още сме в Северна Америка, но сега навлязохме във владението на една от най-старите и най-велики представителки на Древната раса. Тук ще сме в безопасност за известно време.

Скати издаде неприличен звук.

— О, тя е стара, няма съмнение, но за велика не съм толкова сигурна.

— Скатах, искам да се държиш прилично — каза Фламел, обръщайки се към младата на вид, но всъщност много древна жена, седяща до него.

— Аз не я харесвам. И не й вярвам.

— Трябва да загърбите старите си вражди.

— Тя се опита да ме убие, Никола — възрази Скати. — Изостави ме в Подземния свят. Отне ми векове да намеря пътя навън.

— Това е било преди малко повече от хиляда и петстотин години, ако си спомням добре митологията — напомни й Фламел.

— Имам добра памет — промърмори Скати; в този миг приличаше на нацупено детенце.

— За кого говорите? — попита Софи, а Джош натисна спирачките и закова намясто тежката кола.

— Да не би случайно да е за една висока чернокожа жена? — попита той.

Софи се обърна да погледне през напуканото предно стъкло, а Фламел и Скати се наведоха напред.

— Това е тя — навъси се Скати.

Фигурата стоеше на пътя точно пред колата. Висока и плещеста, жената изглеждаше като изсечена от солиден абаносовочерен каменен блок. Фина бяла коса покриваше главата й като плътно прилепнала шапчица, а чертите на лицето й бяха остри и ъгловати: високи скули, прав, заострен нос, остра брадичка, толкова тънки устни, че сякаш липсваха. Зениците й бяха с цвят на масло. Носеше дълга, проста на вид рокля, изработена от блестяща материя, която се полюшваше от вятър, който като че ли не докосваше нищо друго около нея. При това движение по дължината й проблясваха всички цветове на дъгата, също както в петролно петно на водната повърхност. Жената не носеше никакви украшения, макар че Софи забеляза, че всеки от късите й, равно изрязани, нокти беше боядисан в различен цвят.

— Не изглежда и ден по-стара от десет хиляди години — промърмори Скати.

— Бъди любезна — напомни й Фламел.

— Коя е тя? — попита пак Софи, гледайки втренчено жената. Макар че изглеждаше като човек, в нея имаше нещо различно, нещо от друг свят. Стоеше напълно неподвижно с надменно вирнатата глава.

— Това — каза Никола Фламел с нотка на искрено благоговение в гласа си — е Древната, известна като Хеката16. — Той произнесе името бавно: — Хе-ка-та.

— Триликата богиня — добави кисело Скати.

Глава 14

— Останете в колата — нареди Фламел, после отвори вратата и излезе навън, върху ниско окосената трева.

Скати скръсти ръце на гърдите си и впери поглед през напуканото предно стъкло.

— Мен ме устройва.

Фламел пренебрегна язвителната й забележка и тръшна вратата, преди тя да успее да каже още нещо. Пое си дълбоко дъх и се помъчи да се овладее, докато вървеше към високата елегантна жена, заобиколена от високите голи стволове на секвоите.

Храстите прошумоляха и един от огромните Торк Алта се появи точно пред алхимика — голямата му глава беше на нивото на гърдите му. Фламел спря, поклони се на създанието и го поздрави на език, който не бе пригоден за човешка уста. Изведнъж се оказа наобиколен от глигани — десет на брой, с блестящи и интелигентни очи. Твърдата червена четина по гърбовете и плешките им лъщеше на късното следобедно слънце, а от гравираните им глиги се стичаше слюнка.

Фламел се поклони на всички подред.

— Не мислех, че в Америките е останал някой от клана на Торк Алта — каза той, без да се обръща конкретно към никого, като отново премина на английски.

Хеката се усмихна, което представляваше съвсем леко помръдване на устните й.

— Ах, Никола, ти най-добре от всички би трябвало да знаеш, че когато ние си отидем, когато Древната раса престане да съществува, когато дори човеците изчезнат от тази земя, тогава клановете на Алта ще я завладеят наново. Помни, този свят поначало принадлежеше на клановете на превръщенците. — Хеката говореше с плътен, почти мъжки глас, с едва доловим акцент, в който се съдържаха всички съскащи звуци на гръцкия и звучни съгласни на персийския.

Никола се поклони пак.

— Разбирам, че клановете са силни в Европа — особено Торк Мадра, — и чувам, че Торк Тигар17 отново са се заселили в Индия, а два нови клана Торк Лион18 в Африка. Всичко това благодарение на теб.

Хеката се усмихна. Зъбите й бяха малки и подредени.

— Клановете още ме почитат като богиня. Правя каквото мога за тях. — Невидимият, недоловим вятър отново раздвижи робата около тялото й, при което по нея пробягаха зелени и златисти вълни. — Но се съмнявам, че си изминал целия този път, за да си говорим за чедата ми.

— Не. — Фламел хвърли поглед назад към очукания и надраскан джип. Джош и Софи се взираха напрегнато в него, с ококорени от почуда очи, докато Скатах едва се виждаше на задната седалка. Тя беше затворила очи и се преструваше, че спи. Фламел знаеше, че Девата-воин няма нужда от сън. — Искам да ти благодаря за Призрачния вятър, който ни прати.

Сега беше ред на Хеката да се поклони. Дясната й ръка се разтвори и той видя в дланта й мъничък мобилен телефон.

— Много полезни устройства. Спомням си времето, когато поверявахме съобщенията си на ветровете или на обучени птици. Като че ли беше вчера — добави тя. — Радвам се, че хитростта ми успя. За нещастие вие вероятно сте разкрили крайната си цел на Мориган и Дий. Те ще разберат кой е пратил Призрачния вятър, а и съм сигурна, че моето кътче им е известно.

— Знам това. И моля да ме извиниш, че привлякох вниманието им към теб.

Хеката сви рамене — леко движение, от което надолу по робата й пробяга светлина във всички цветове на дъгата.

— Дий се страхува от мен. Той ще беснее, ще ме заплашва, може дори да опита някои дребни магии и заклинания, но няма да застане лице в лице с мен. Не и ако е сам… нито дори с помощта на Мориган. Ще има нужда поне от двама Тъмни древни, за да се изправи срещу мен… но дори тогава няма да е уверен в успеха си.

— Но той е коварен. А сега и Сборника е у него.

— Но не целият, така ми каза по телефона.

— Не, не целият. — Никола Фламел измъкна изпод тениската си двете страници и понечи да ги подаде на Хеката, но жената бързо отстъпи. Тя вдигна ръка да закрие очите си и издаде съскащ звук. В миг глиганите обградиха Фламел — устите им бяха зейнали, а огромните смъртоносни глиги го докосваха.

Софи понечи да изпищи, Джош извика, а Скатах за секунди се оказа извън джипа, опънала тетивата на лъка, със стрела, насочена към Хеката.

— Кажи им да мируват — извика тя.

Торк Алта дори не погледнаха към нея.

Без да бърза, Хеката обърна гръб на Фламел и скръсти ръце, после хвърли поглед през рамо към Скатах.

— Мислиш, че можеш да ме нараниш ли? — изсмя се богинята.

— Върхът на тази стрела е потопен в кръв на титан — изрече тихо Скатах, но гласът й прозвуча ясно в неподвижния въздух. — Един от родителите ти, ако си спомням правилно. И ми се струва, че това е един от малкото останали начини да бъдеш убита.

Близнаците видяха как погледът на Древната стана студен и за миг очите й се превърнаха в златни огледала, отразяващи всичко пред нея.

— Прибери страниците — заповяда Хеката на алхимика.

Фламел веднага пъхна, двете страници под тениската си. Възрастната жена прошепна някаква дума и Торк Алта отстъпиха от него. Изчезнаха в храстите и макар да не ги виждаха, всички знаеха, че са още наоколо. Тогава Хеката се обърна пак към Фламел.

— Те нямаше да те наранят без моя заповед.

— Сигурен съм в това — каза треперливо Фламел. Хвърли поглед надолу към джинсите и ботушите си. Те бяха покрити с белите лиги на Торк Алта, които без съмнение щяха да оставят петна.

— Не вади Сборника или каквато и да било част от него в мое присъствие… нито пък в присъствието на някое друго същество от Древната раса. Ние имаме… непоносимост към него — каза тя, подбирайки внимателно думите.

— На мен не ми влияе — рече Скатах, като отпусна лъка си.

— Ти не си от Първото поколение на Древната раса — напомни й Хеката. — Също като Мориган, ти си от Следващото поколение. Но аз бях там, когато Авраам Мага положи първите думи на силата в Книгата. Видях го как затваря Магията на първичното сътворение, най-старата от всички магии, между страниците й.

— Извини ме — каза бързо Фламел. — Не знаех.

— Няма откъде да го знаеш. — Хеката се усмихна студено. Тази древна магия е толкова силна, че за повечето от моя народ е непоносимо дори да гледат буквите, с които е изписана. Онези, които са се появили след изначалната Древна раса, макар и да са от нашата кръв — тук тя посочи с ръка към Скатах, — могат да гледат Сборника, но дори те не могат да го докосват. А маймунските потомци — човеците — могат. Това беше голямата шега на Авраам. Той се ожени за една от първите човешки жени и мисля, че е искал да си гарантира, че само децата му ще могат да използват Книгата.

— Ние сме маймунските потомци — рече Джош, като неволно шептеше.

— Човеците… човешката раса — поправи го Софи, а после замълча, когато Фламел продължи да говори.

— Затова ли Книгата беше поверена на мен за съхранение?

— Ти не си първият човек, който… се грижи за Сборника — каза внимателно Хеката. — Той изобщо не трябваше да бъде създаван — тросна се тя и червени и зелени светлинни вълни пробягаха по робата й. — Аз отстоявах мнението, че всяка негова страница трябва да бъде отделена от другите и хвърлена в най-близкия вулкан, заедно с Авраам.

— И защо не е бил унищожен? — попита Никола.

— Защото Авраам притежаваше дарбата на Прозрението. Можеше да види криволичещите нишки на времето и предрече, че ще дойде ден, когато Сборника и всичкото знание в него ще бъдат нужни.

Скати се отдалечи от джипа и приближи Фламел. Все още държеше лъка до тялото си и забеляза как маслените очи на Хеката я следят внимателно.

— Книгата на Мага винаги е била пазена — обясни Скатах на Фламел. — Някои от пазителите историята помни като най-великите герои от митовете, докато други са по-малко известни като теб, а неколцина са останали напълно анонимни.

— А щом аз — един човек — съм бил избран да се грижа за този безценен Сборник, тъй като вашата раса не може дори да го погледне, тогава е очевидно, че друг човек трябва да е бил избран да го отнеме от мен — заключи Фламел. — Дий.

Хеката кимна.

— Доктор Джон Дий е опасен враг.

Фламел също кимна. Усещаше допира на хладните сухи страници до кожата си под тениската. Макар че бе съхранявал Сборника в продължение на повече от половин хилядолетие, едва бе докоснал повърхността на неговите тайни. Все още не знаеше кога е създадена. Но често се убеждаваше, че е много по-стара, отколкото някога е подозирал. Когато Книгата попадна за първи път у него през четиринайсети век, той смяташе, че е на петстотин години. По-късно, когато започна проучванията си, реши, че може би е на осемстотин години, после — на хиляда, после — на две хиляди. Преди век, в светлината на новите открития, направени в египетските гробници, той промени мнението си за възрастта на Книгата на пет хиляди години. А сега пред него стоеше Хеката, която бе на десет хиляди години и дори повече, и казваше, че е присъствала, когато загадъчният Авраам Мага я е сътворил. Но щом Древната раса — боговете от митовете и легендите — не можеха да използват Книгата, нито дори да я поглеждат, тогава какво беше Авраам, нейният създател? От Древната раса ли беше, човек ли, или нещо друго, представител на някоя от множеството други митични раси, бродили по земята…

— Защо си тук? — попита Хеката. — Разбрах, че Сборника е откраднат, веднага щом се отдели от теб, но не мога да ти помогна да си го върнеш.

— Дошъл съм при теб по друга причина — продължи Фламел, като се отдалечи от колата и понижи глас, принуждавайки Хеката да се приведе към него, за да го чуе. — Когато Дий ме нападна, открадна книгата и отвлече Пери, двама човеци ни се притекоха на помощ. Един младеж и сестра му. — Той направи пауза и после добави: — Близнаци.

— Близнаци ли? — повтори тя с глас също толкова равен и безизразен като лицето й.

— Близнаци. Погледни ги и ми кажи какво виждаш.

Очите на Хеката се стрелнаха към колата.

— Момче и момиче, облечени в тениски и дънкови дрехи, каквато е мърлявата мода на сегашната епоха. Това е всичко, което виждам.

— Вгледай се по-внимателно — подкани я отново Фламел и добави: — И си спомни пророчеството.

— Знам пророчеството. Не си позволявай да ми припомняш собствената ми история! — Очите на Хеката лумнаха в различен цвят, после притъмняха и станаха застрашителни. — Човеци ли? Невъзможно. — Тя мина покрай Фламел и се взря във вътрешността на колата, първо към Софи, а после и към Джош.

Близнаците едновременно забелязаха, че зениците на очите й са дълги и тесни като на котка, и че зад тънката линия на устните й зъбите са заострени като малки иглички.

— Сребро и злато — прошепна рязко Хеката, хвърляйки поглед към алхимика. Акцентът й се бе усилил, а малкият й заострен език се стрелкаше по тънките й устни. После се обърна отново към близнаците. — Излезте от колата.

Те погледнаха към Фламел и когато той кимна, и двамата се измъкнаха навън. Софи заобиколи колата, за да застане до брат си.

Хеката протегна ръка първо към Софи, която се поколеба за миг, преди да протегне своята. Богинята хвана лявата й длан и я обърна, после посегна за ръката на Джош. Той я постави в нейната без колебание, с престорено равнодушие, сякаш всеки ден му се случваше да подава ръка на десет хиляди годишна богиня. Усети, че кожата й е изненадващо груба и грапава.

Хеката изрече една-единствена дума на език, по-древен от най-ранната човешка цивилизация.

— Портокали — прошепна Джош, внезапно усетил мириса, а после и вкуса на този плод.

— Не, сладолед е — възрази Софи, — прясно направен ванилов сладолед. — Тя се обърна да погледне към брат си и видя, че той се взира учудено в нея.

Около Софи се бе появило сребристо сияние. Като тънка обвивка току над повърхността на тялото й, която ту се появяваше, ту изчезваше. Когато тя премигна, очите й се превърнаха в гладки огледала.

Сиянието около Джош беше в топъл златист оттенък. Бе съсредоточено предимно около главата и ръцете му и пулсираше в синхрон с биенето на сърцето му. Ирисите на очите му приличаха на златни монети.

Но въпреки че близнаците виждаха обвилото ги сияние, не се чувстваха по-различно. Само усещаха миризмите във въздуха — на портокал и ванилов сладолед.

Без да каже и дума, Хеката се отдалечи от тях и сиянието веднага помръкна. Тя закрачи обратно към Фламел, улови го за ръката и го отведе далеч по пътеката, така че близнаците и Скати да не могат да ги чуват.

— Имаш ли някаква представа каква беше целта на всичко това? — обърна се Софи към Девата-воин. В гласа й се долавяше вълнение. — Тя все още усещаше вкуса на ванилов сладолед в устата си и аромата му във въздуха.

— Богинята проверяваше аурите ви — рече Скатах.

— За златното сияние около Джош ли говориш? — попита Софи, поглеждайки към брат си.

— Твоето беше сребърно — каза веднага Джош.

Скатах взе едно плоско камъче от земята и го хвърли в храстите. То удари нещо твърдо, което незабавно се отдалечи тромаво през шубрака.

— Повечето аури са смесица от цветове. Много малко хора имат аури от чисти цветове.

— Като нашите ли? — попита Софи.

— Като вашите — каза навъсено Скати. — Последният човек с чиста сребърна аура, когото познавах, беше жената, която ви е известна като Жана д’Арк.

— Ами златната аура? — обади се Джош.

— Тя е още по-рядка — рече Скати. — Последният човек, който си спомням да е имал такава, беше… — Тя сбърчи вежди, мъчейки се да разбуди спомените. — Момчето-фараон — Тутанкамон.

— Затова ли е бил погребан с толкова много злато?

— Това е една от причините — съгласи се Скатах.

— Не ми казвай, че си познавала Тутанкамон — подкачи я Джош.

— Никога не съм го срещала — рече Скатах, — но обучавах скъпата Жана и се бих редом с нея при Орлеан. Казах й да не отива в Париж — добави тя много тихо, с болка в очите.

— Моята аура е по-рядка от твоята — подразни Джош сестра си, за да разсее мрачното настроение. Погледна към Девата-воин. — Но какво точно означава да имаш аура с чист цвят?

Скатах се обърна към него с безизразно лице.

— Означава, че притежаваш необичайни сили. Всички велики магове и чародеи от миналото, героичните предводители, гениалните творци, са имали аури с чист цвят или едноцветни аури.

Близнаците се спогледаха, внезапно почувствали несигурност. Това беше прекалено шантаво, а и в безизразната физиономия на Скатах имаше нещо плашещо. Очите на Софи изведнъж се разшириха.

— Току-що осъзнах, че тези, които спомена — Жана д’Арк и Тутанкамон — и двамата са умрели млади.

— Много млади — потвърди Джош сериозно, спомняйки си наученото по история. — И двамата са умрели, когато са били на деветнадесет.

— Ами да, така е — съгласи се Скатах, като крадешком погледна към Никола Фламел и Триликата богиня.

— Човеци — изръмжа Хеката. — Човеци със сребърна и златна аура. — Звучеше едновременно озадачена и ядосана.

— И по-рано се е случвало — опита се да я успокои меко Фламел.

— Мислиш ли, че не знам?

Двамата стояха на брега на ромолящо поточе, което лъкатушеше между дърветата и се вливаше в осмоъгълно езерце, по повърхността на което имаше множество бели водни лилии. Големи червени и бели шарани плуваха в кристалночистата вода.

— Никога не съм попадал на две такива аури едновременно, и никога у близнаци. Те притежават огромна неовладяна сила — рече припряно Фламел. — Трябва ли да ти напомням какво пише в Сборника? „Двамата, които са един, и единият, който е всички“ — първото пророчество, за което говори Авраам.

— Знам пророчеството — сопна се Хеката и сега робата й се изпъстри с червени и черни оттенъци. — Бях там, когато старият глупак го записа.

Фламел се готвеше да попита нещо, но се отказа.

— А той никога не е грешал — промърмори Хеката. — Знаеше, че Дану Талис ще потъне под вълните и нашият свят ще свърши.

— Той също така предрече, че отново ще се появи — напомни й Фламел. Когато двамата, които са един, и единият, който е всички, се появят, и слънцето и луната се слеят.

Котешките зеници на Хеката стрелнаха Джош и Софи.

— Злато и сребро, слънце и луна. — Тя се обърна отново към Фламел. — Смяташ ли, че пророчеството има предвид тях?

— Да — отговори той простичко. — Така смятам. Принуден съм.

— Защо?

— Защото сега, когато Сборника ни бе отнет, Дий може да започне да призовава Тъмните древни. Ако близнаците са тези, за които се споменава в пророчеството, то след подходящо обучение бих могъл да ги използвам, за да предотвратя това… и да ми помогнат да спася Пери.

— А ако грешиш? — зачуди се на глас Хеката.

— Тогава ще загубя любовта на живота си, а този свят и всички човеци в него ще са обречени. Но за да имаме някакъв шанс за успех, се нуждая от твоята помощ.

Хеката въздъхна.

— Отдавна… много отдавна не съм обучавала някого. — Тя се обърна и погледна към Скатах. — А и последния път не се получи много добре.

— Този път е различно. Този път ще работиш със сурова дарба, чиста, неопетнена сила. А и нямаме много време. — Фламел си пое дълбоко дъх и заговори тържествено на древния език на потъналия остров Дану Талис. — Дъще на Перс и Астерия, богиньо на магиите и заклинанията, моля те да пробудиш магическите сили на близнаците.

— И защо трябва да го правя? — попита Хеката.

— След това аз ще ги обуча на Петте чародейства. Заедно ще си върнем Сборника и ще спасим Пернел.

Триликата богиня се изсмя. Смехът й беше горчив и гневен.

— Внимавай, Никола Фламел, Алхимико, да не създадеш нещо, което ще унищожи всички ни.

— Ще направиш ли това, за което те моля?

— Трябва да помисля. Ще ти дам отговор по-късно.

Софи и Джош, които седяха в колата в другия край на поляната, забелязаха, че Фламел и Хеката са се обърнали и се взират към тях. Близнаците едновременно потрепериха.

Глава 15

— В тази къща има нещо нередно. — Софи влезе в стаята на брат си, вдигнала високо скъпия си мобилен телефон. — Никъде не мога да хвана сигнал. — Тя обиколи стаята, вгледана в дисплея, но напразно.

Джош изгледа смутено сестра си.

— Има нещо нередно в къщата? — повтори думите й с изумление. После заговори съвсем бавно. — Софи, ние се намираме във вътрешността на дърво! Аз бих казал, че това е нередно, а ти?

Когато Хеката бе свършила разговора си с Фламел, тя се бе обърнала и изчезнала в гората, без да им каже и дума, така че Фламел ги отведе до дома на богинята. Той им нареди да оставят колата и ги поведе по тясна, криволичеща пътека, която прорязваше гъсто обраслата с храсталаци гора. Близнаците бяха толкова погълнати от странната флора — огромни виолетови цветя, които се обръщаха да проследят движението им, увивни растения, които пълзяха като змии подир тях, треви, които са съществували в Олигоцена19, — че пропуснаха да забележат, че пътят е излязъл на открито и те стоят пред дома на Хеката. Дори когато вдигнаха очи, им трябваха няколко мига, за да осъзнаят това, което виждат.

Точно пред тях — посред широка, полегата равнина, изпъстрена с многобагрени ивици цветя — се извисяваше дърво с размерите на голям небостъргач. Най-горните му клони се гушеха в бели облачета, а корените, които приличаха на вкопчени в земята пръсти, се подаваха от пръстта на височината на човешки бой. Самият ствол бе чепат и усукан, а кората му бе покрита с белези и прорязана от дълбоки пукнатини. Дълги увивни растения, с дебелината на големи тръби, се виеха около дървото и висяха от клоните му.

— Домът на Хеката — обясни Фламел. — Вие сте единствените живи човеци през последните две хиляди години, които го виждат. Дори аз само съм чел за него.

Скати се усмихна, когато видя изражението върху лицата на близнаците. Смушка с лакът Джош.

— А ти къде очакваше да живее? В каравана ли?

— Не съм… тоест, не знаех… не мислех… — започна Джош. Гледката беше невероятна и от малкото, което беше учил по биология, той знаеше, че нищо живо не може да израсте до такива размери. Нищо с естествен произход, поправи се той.

На Софи дървото й заприлича на стара жена, прегърбена от възрастта. Беше различно, когато Фламел разказваше за далечното минало, за Дева-воин на две хиляди години и за богиня на десет хиляди: тези цифри не означаваха почти нищо. Но да види това дърво с очите си, беше различно. Двамата с Джош бяха виждали стари дървета и преди. Родителите им ги бяха завели да видят гигантската три хиляди годишна секвоя, бяха прекарали една седмица на лагер с баща си в Белите планини в Северна Калифорния, докато той изследваше Матусаиловото дърво, което със своите почти пет хиляди години се смяташе за най-стария жив организъм на планетата. Докато стояха пред Матусаиловото дърво — чепат и крив мъхесто-шишарен бор, беше лесно да приемат възрастта му. Но сега, виждайки дома на Хеката, Софи нямаше никакви съмнения, че той е невероятно древен, с хилядолетия по-стар от Матусаиловото дърво.

Те тръгнаха по пътека, покрита с гладко полирани камъни, която водеше към дървото. Когато го наближиха, осъзнаха, че то прилича на небостъргач много повече, отколкото им се беше сторило отначало: в кората бяха изрязани стотици прозорци, в които блестяха светлинки. Но едва когато стигнаха до главния вход, осъзнаха колко огромно всъщност е дървото. Полираната двукрила порта беше висока поне шест метра, но се отвори съвсем леко, когато Фламел я докосна. Близнаците пристъпиха в гигантско кръгло фоайе.

Вътрешността на дървото беше куха. От мястото, където стояха сега, погледът стигаше на огромна височина, където се бяха събрали фини облачета. Едно стълбище се виеше по вътрешната страна на дънера и на всеки няколко стъпала имаше по една отворена врата, от която се лееше светлина. Десетки водопадчета бликаха от стените и изливаха от голяма височина водата си на пода, откъдето тя се стичаше в голямо кръгло езеро, заемащо по-голямата част от фоайето. Вътрешните стени бяха гладки и без украса, ако се изключат виещите и преплитащи се по повърхността им лози. Джош ги оприличи на вени.

Освен това дървото беше съвсем безлюдно.

Не се забелязваше движение, никакво човешко или нечовешко същество не се изкачваше по безчислените стъпала, никакви крилати създания не летяха във влажния въздух.

— Добре дошли в Игдразил20 — каза Никола Фламел, като се отдръпна и ги пропусна да влязат. — Добре дошли в Световното дърво.

Джош погледна телефона си. Дисплеят беше тъмен.

— А забеляза ли — попита той, — че тук няма електрически контакти?

— Не може да няма — каза решително Софи и започна да оглежда около леглото. — До леглата винаги има контакти…

Нямаше.

Близнаците стояха насред стаята на Джош и се оглеждаха. Неговата стая беше същата като тази на сестра му. Всичко вътре беше от светло дърво с цвят на мед — от идеално полирания под до гладките стени. На прозорците нямаше стъкла, а вратата представляваше тънък колкото лист правоъгълник от дърво, което на вид и на допир приличаше на дървесна кора. Единствената мебел в стаята бе леглото — нисък дървен нар, покрит с дебели кожи. Дебела кожа бе постлана на пода до него. Шарката по нея не напомняше на никое животно, което близнаците някога бяха виждали.

Освен това растеше дърво.

Високо, тънко и изящно, с червеникава кора, дървото се издигаше направо от дървения под. В долната част на ствола му нямаше клони, но близо до тавана клоните се разперваха подобно на навес, който скриваше тавана. Листата бяха наситенозелени от едната страна и пепелявобели от другата. От време на време някое от тях се отронваше и се спускаше спираловидно на пода. Той вече беше застлан с мек килим от листа.

— Къде ли сме? — без да усети, Софи изрече мисълта си на глас.

— В Калифорния — обади се тихо Джош, но гласът му издаваше, че не вярва съвсем на това, което казва.

— След всичко, което видяхме днес? — попита Софи. — Не мисля. Ние сме в дърво. Дърво, достатъчно голямо да побере целия Университет в Сан Франциско и толкова старо, че пред него Матусаиловото дърво е току-що засадена фиданка. И не се опитвай да ме убеждаваш, че е сграда, оформена като дърво. Всичко тук е изработено от естествени материали. — Тя си пое дъх и се огледа наоколо. — Мислиш ли, че то може да е още живо?

Джош поклати глава.

— Няма начин. Цялата вътрешност е издълбана. Може преди много време да е било живо; но сега е просто една коруба.

Софи се съмняваше.

— Джош, в тази стая няма нищо модерно и нищо изкуствено — нито пластмаса, нито метал, нито хартия; всичко изглежда дялано на ръка. Няма дори свещи или фенери.

— Трябваше ми известно време да разбера какви са онези купи с масло — рече Джош. Не каза на сестра си, че за малко щеше да отпие от течността, която бе сметнал за някакъв благоуханен плодов сок, преди да види плуващия в нея фитил.

— Моята стая е досущ като твоята — продължи Софи. Погледна отново телефона си. — Няма сигнал, а погледни — тя посочи дисплея, — вижда се как батерията се изтощава.

Джош доближи глава до тази на близначката си, така че русите им коси се смесиха. Взря се в правоъгълния дисплей. Индикаторът на батерията в десния ъгъл видимо намаляваше, черта след черта.

— Мислиш ли, че това е причината и моят айпод да няма захранване? — попита Джош, като го измъкна от задния си джоб. — Тази сутрин беше зареден докрай. И компютърът ми също не работи. — Той погледна часовника си, после вдигна ръка, за да може и сестра му да види. Дисплеят на масивния военен електронен часовник също беше угаснал.

Софи погледна своя часовник.

— Моят още работи — каза тя изненадано. — Защото се навива — добави, размишлявайки на глас.

— Значи нещо изсмуква електричеството — промърмори Джош. — Някаква енергия във въздуха, може би? — Никога не беше чувал за нещо, което може да извлича енергията от батерии.

— Самото място го прави — рече Скатах, която в същия момент се появи на вратата. Беше се преоблякла и сега вместо черната си военна униформа и тениска носеше камуфлажни панталони в зелено и кафяво, високи военни ботуши и изрязана камуфлажна тениска, която разкриваше мускулестите й ръце. На бедрото й беше привързан къс меч, през рамо носеше лък, а над главата й се подаваше колчан със стрели. Софи забеляза, че върху дясното рамо на Скати е изрисувана спирала, която приличаше на келтска. Тя самата винаги бе искала да има татуировка, но знаеше, че майка й за нищо на света няма да позволи. — Вие вече се намирате извън вашия свят, в царство на сенките — допълни Девата-воин. — Царствата на сенките съществуват отчасти във вашия свят и отчасти в друго време и пространство. — Тя все още стоеше на прага.

— Няма ли да влезеш? — попита Софи.

— Трябва да ме поканите — каза Скати със странно срамежлива усмивка.

— Да те поканим ли? — Софи се обърна към своя брат близнак, повдигайки въпросително вежди.

— Трябва да ме поканите — повтори Скати, — иначе няма да мога да престъпя прага.

— Като при вампирите — досети се Джош, внезапно обзет от странно чувство. След днешния ден беше до голяма степен готов да повярва в съществуването на вампири, макар че определено не му се искаше да налети на такъв. Обърна се към сестра си. — Единственият начин вампир да влезе в къща е да бъде поканен. Тогава може да ти изпие кръвта… — Той се обърна и погледна Скати с ококорени очи. — Ти нали не си…

— Не ми харесва този термин — тросна се Скати.

— Заповядай, Скатах, влез — покани я Софи, преди брат й да продължи с възраженията.

Девата-воин прескочи леко прага и се озова в стаята.

— Иначе, да — каза тя, — аз съм това, което вие бихте нарекли вампир.

— О — прошепна Софи. Джош се опита да застане пред сестра си, за да я защити, но тя го изблъска от пътя. Макар че обичаше брат си, понякога той се държеше прекалено закрилнически.

— Не вярвайте на всичко, което сте чели за моята раса — каза Скатах, докато обикаляше из стаята и надничаше през прозорците към тучните градини. Една огромна жълто-бяла пеперуда изпърха покрай отвора. Беше с размера на чиния и би трябвало да е изчезнала от лицето на земята още през юрския период. — Хеката е създала и поддържа това място с невероятна по сила магия — продължи тя. — Но магията, както всичко друго, се подчинява на определени природни закони. Магията има нужда от енергия и я набавя откъдето намери, дори от малките батерийки в електрическите ви играчки. Ако не разполага с друг източник на енергия, тя ще изсмуче жизнената сила от магьосника, който я е сътворил. Ето защо всеки път, когато използва магия, магьосникът отслабва.

— Искаш да кажеш, че нито един електрически уред не работи в това царство на сенките? — зачуди се на глас Софи, а после добави бързо. — Но Хеката използва телефон. Видях как одеве го показа на Фламел. Неговата батерия защо не се изтощава?

— Хеката е невероятно могъща и е повече или по-малко неподатлива на ефектите на магията, която създава. Предполагам, че държи телефона у себе си, за да не се изтощава батерията му, или пък го държи в истинския свят у някой слуга. Мнозина от Древната раса имат човешки слуги.

— Като Фламел и Дий ли? — попита Софи.

— Никола не служи на никой Древен — изрече бавно Скатах. — Книгата е негов господар. Дий, от друга страна… всъщност никой не знае точно на кого или на какво служи. — Тя погледна през рамо и погледът й се задържа първо върху единия, а после върху другия. — Вероятно след около час ще откриете, че се чувствате капнали, че мускулите ви болят, а може би малко и главата. Това е защото магическото поле се зарежда от аурите ви. Но няма нужда да се безпокоите кой знае колко: специално вашите аури са изключително силни. Просто пийте много течности. — Скати се движеше от прозорец на прозорец и се надвесваше да огледа навън. — Знам, че са някъде там, но не мога да ги видя — каза тя изведнъж.

— Кой? — заинтересува се Софи.

— Торк Алта.

— Те наистина ли са превръщенци…? Тоест хора, които се превръщат в глигани? — попита Софи.

Осъзнаваше, че брат й не е проговорил, откакто Скатах влезе в стаята. Гледаше я с разширени от ужас очи и плътно стиснати устни. Софи познаваше добре това изражение: той беше уплашен. Предполагаше, че си мисли за всички онези вампирски романи, които беше чел, и филми, които беше гледал.

— Не, всъщност не — каза Скати. — Знам, че Никола ви е казал, че преди човеците да завладеят земята, този свят е принадлежал на други създания, други раси. Но дори и сред Древната раса, Торк клановете са се отличавали. Можели да се превръщат от животни в хора и обратно. — Скати приседна на ръба на ниското легло и изпъна краката си напред. — Когато се появили най-ранните човеци, Торк клановете ги научили как да обработват дърво и камък и да палят огън. Човеците им се кланяли като на богове — защо мислите, че толкова много от най-ранните богове имат животинска форма? Помислете за пещерните рисунки на създания, които не са нито хора, нито зверове, а нещо средно. Сигурно сте виждали статуите на египетските богове Собек, Бастет и Анубис — с човешки тела, но с животински глави. Помислете за танците, в които хората се правят на животни — те са просто спомени от времето, когато Торк клановете са живели редом с човеците.

— Териантропи — поясни замислено Софи.

Скати я погледна неразбиращо.

— Това са фигури, създадени чрез смесване на животински и човешки образи — обясни Джош. — Казах ти, че родителите ни са археолози — добави той. После хвърли бърз поглед към червенокосата жена и внезапно попита: — Ти пиеш ли кръв?

— Джош! — прошепна Софи.

— Не, не пия кръв — каза тихо Скатах. — Не пия и никога не съм пила…

— Но вампирите…

Скатах скочи и с две крачки се озова точно пред Джош. Не беше висока колкото него, но в този миг изглеждаше огромна.

— Има много видове вампири, много кланове, също както при превръщенците. Някои от моята раса са кръвопийци, вярно е.

— Но ти не си — побърза да заключи Софи, преди брат й да успее да зададе още някой неудобен въпрос.

— Не, моят клан не сме. Моят клан… ами, ние се храним… по различен начин — рече Скати с усмивка. — А и рядко имаме нужда от храна — добави тя. После се обърна и се отдалечи. — Всичко, на което са ви учили, всички митове и легенди на вашия свят, съдържат в себе си зрънце истина. Днес видяхте някои чудеса. В идните дни ще видите още.

— Какво имаш предвид, като казваш идните дни? — прекъсна я Джош разтревожен. — Ние си отиваме вкъщи, нали? — Но още преди да довърши въпроса, знаеше отговора.

— Все някога, да — рече Девата-воин, — но не днес и определено не утре.

Софи хвана брат си за ръката, секвайки въпроса, който той се готвеше да зададе.

— Та какво казваше за митовете и легендите? — попита тя.

Някъде в къщата отекна високият и чист звън на камбанка. Звукът отекваше дълго в неподвижния въздух.

Скатах не му обърна внимание.

— Искам да запомните, че всичко, което знаете или си мислите, че знаете за митовете и легендите, не е непременно грешно, нито пък е напълно вярно. В сърцевината на всяка легенда се крие зрънце истина. Подозирам, че голяма част от познанията ви идват от киното и телевизията. Зина и Дракула имат да отговарят за много неща. Не всички минотаври са зли, горгоната Медуза не е превръщала всекиго в камък, не всички вампири са кръвопийци, а клановете на превръщенците са горда и стара раса.

Джош опита да се изсмее; все още беше потресен от разкритието, че Скатах е вампир.

— Още малко и ще започнеш да ни убеждаваш, че съществуват призраци.

Изражението на Скатах остана сериозно.

— Джош, ти си навлязъл в Царството на сенките, светът на призраците. Искам отсега нататък и двамата да се доверявате на инстинктите си: забравете онова, което знаете или си мислите, че знаете за съществата и расите, които ще срещнете. Следвайте сърцето си. Не вярвайте на никого. Освен един на друг — добави тя.

— Обаче можем да се доверим на теб и Никола, нали? — каза Софи.

Камбанката отново иззвъня.

— Не вярвайте на никого — повтори Скатах и близнаците осъзнаха, че тя не отговаря на въпроса им. Девата-воин се обърна към вратата. — Мисля, че това е сигналът за вечеря.

— Можем ли да ядем храната? — попита Джош.

— Зависи — отговори Скати.

— От какво? — попита той разтревожено.

— От това каква е, разбира се. Аз самата не ям от месото.

— Защо? — попита Софи, съмнявайки се, че и те ще трябва да избягват месото на някое древно създание.

— Вегетарианка съм — отвърна Скати.

Глава 16

Пернел Фламел седеше в ъгъла на малка стаичка без прозорци. Беше присвила колене към гърдите си и обхванала краката си с ръце. Брадичката й бе опряна на коленете. Чуваше гласове — гневни, ожесточени гласове.

Пери се съсредоточи върху тези гласове. Остави аурата си да се разгърне малко, докато шепнеше дребно заклинание, което бе научила от един инуитски21 шаман. Шаманът го използваше, за да чува рибата, която се движи под арктическия лед, и мечките, които стъпват по снега на далечните ледени полета. Тази простичка магия действаше чрез изключване на всички други сетива и концентриране изцяло върху слуха. Постепенно цветовете около Пери помръкнаха, обгърна я тъмнина и тя ослепя напълно. После загуби обонянието си и усети пръстите на ръцете и краката си да изтръпват, докато чувството й за осезание отслабваше и изчезна напълно. Знаеше, че ако в устата й имаше нещо, вече не би могла да усети вкуса му. Остана само слухът й, но той беше усилен и свръхчувствителен. Чуваше как буболечките пълзят по стените зад нея, как една мишка гризе дърво някъде горе, разбра, че колония термити си прояждат път някъде през подовите дъски. Чу също така два гласа, високи и тънки, сякаш уловени със зле настроено радио, които идваха от голямо разстояние. Пери нададе ухо към звука. Чу свистенето на вятъра, плющенето на дрехи, острия писък на птици. Гласовете идваха от покрива на сградата. Те се усилиха, забълбукаха и заклокочиха, а после внезапно се изясниха: принадлежаха на Дий и на Мориган. Пери ясно долавяше страха в гласа на сивокосия мъж и яростта в пронизителните крясъци на Богинята-врана.

— Тя трябва да си плати за това! Трябва!

— Тя е Древна. Недосегаема е за такива като теб и мен — опитваше се Дий безуспешно да успокои Мориган.

— Никой не е недосегаем. Тя се набърка там, където не е желана. Моите създания почти бяха проникнали в колата, когато нейният Призрачен вятър ги отвя.

— Фламел, Девата-воин Скатах и двамата човеци са изчезнали — отекна гласът на Дий и Пери сбърчи вежди, мъчейки се да улови всяка дума. Зарадва се, че Никола е потърсил съдействието на Скатах — тя беше могъщ съюзник. — Сякаш са се изпарили от лицето на земята.

— Това е така — тросна се Мориган. — Фламел ги е отвел в Царството на сенките на Хеката.

Пери кимна несъзнателно. Разбира се! Къде другаде би могъл да отиде Никола? Входът към Царството на сенките на Хеката в Мил Вали беше най-близкият до Сан Франциско и макар Древната да не беше близка на семейство Фламел, също така не бе съюзница на Дий и неговите Тъмни древни.

— Трябва да ги последваме — заяви твърдо Мориган.

— Невъзможно — възрази Дий. — Аз нямам нито нужните умения, нито нужната сила, за да проникна в царството на Хеката. — Настъпи пауза, после той добави: — Нито пък ти. Тя е Древна от Първото поколение, а ти си от Следващото поколение.

— Но тя не е единствената Древна на Западния бряг. — В гласа на Мориган имаше нотка на триумф.

— За какво намекваш? — Страх се прокрадна в гласа на Дий, както и лек английски акцент.

— Аз знам къде спи Бастет.

Пернел Фламел се облегна на студената каменна стена и позволи на сетивата си да се възстановят. Първо, се върна осезанието — с бодежи в пръстите на ръцете и краката, — после — обонянието, а накрая — и зрението. Пери премигна, за да прогони малките цветни петна и се опита да проумее това, което беше чула току-що.

Изводите бяха ужасни. Мориган бе готова да пробуди Бастет и да нападне царството на Хеката, за да вземе страниците от Сборника.

Пернел потрепери. Тя самата никога не се беше срещала с Бастет — не познаваше никой, който да го е правил през последните три века и да е останал жив, за да разказва, — но познаваше репутацията й. Една от най-могъщите представителки на Древната раса, Бастет бе почитана в Египет от зората на човечеството. Имаше тяло на красива млада жена с котешка глава и Пери нямаше никаква представа какви магически сили владее.

Събитията се развиваха изненадващо бързо. Случваше се нещо значително. Преди много години, когато Никола и Пери откриха тайната на безсмъртието, те осъзнаха, че необичайно дългият живот им позволява да гледат на света от различен ъгъл. Вече не планираха нещата за дни и седмици напред; често правеха планове за десетилетия напред в бъдещето. Пери знаеше, че Древните, чийто живот бе безкрайно дълъг, могат да правят планове, обхващащи столетия. А това често означаваше, че събитията се движеха необикновено мудно.

Но сега Мориган беше излязла на сцената. Последния път, когато бе бродила из човешкия свят, тя бе забелязана в ужасните кални окопи край Сома22, а преди това бе кръстосвала окървавените полесражения на американската Гражданска война. Смъртта привличаше Богинята-врана; тя витаеше около нея като зловоние. Освен това Мориган беше една от Древните, които вярваха, че хората са се появили на тази земя, за да им служат.

Никола и близнаците бяха в безопасност в Царството на сенките на Хеката, но докога? Бастет беше Древна от Първото поколение. Силите й сигурно бяха най-малкото равни на тези на Хеката… и ако Богинята-котка и Богинята-врана, подкрепяни от алхимичната магия на Дий, нападнеха Хеката, дали нейните защитни сили щяха да устоят? Пери не знаеше.

И какво щеше да стане с Никола, Скатах и близнаците?

Пернел усети, че очите й се пълнят със сълзи, но премигна, за да ги спре. Никола щеше да навърши шестстотин седемдесет и седем години на двайсет и осми септември, след три месеца. Беше способен да се грижи сам за себе си, макар че уменията му в приложните магии бяха силно ограничени и понякога беше ужасно разсеян. Съвсем наскоро, миналото лято, беше забравил английския и се беше върнал към родния си архаичен френски. На Пернел й отне повече от месец, за да го приучи отново да говори английски. Преди това пък имаше период, когато подписваше чековете си с гръцки и арамейски букви. Пернел се усмихна, когато си спомни за това. Той говореше добре шестнайсет езика и лошо — още десет. Можеше да чете и пише на двайсет и два от тях, макар че сега едва ли щеше да му се наложи да упражнява своето линеарно писмо Б23, клиновидното писмо24 или йероглифите.

Пери се зачуди какво ли прави той сега. Щеше да я търси, разбира се, но освен това трябваше да опази близнаците и страниците, които Джош бе откъснал от Сборника. Тя трябваше да го извести, че е добре, и да го предупреди за опасността, в която се намират.

Една от дарбите, която младата жена, известна като Пернел Деламер, бе открила в най-ранна възраст у себе си, бе способността да говори с призраците на мъртвите. Чак когато навърши седем, осъзна, че не всички могат да виждат трептящите черно-бели образи, които тя срещаше ежедневно. Вечерта на седмия й рожден ден нейната любима баба умря. Пернел наблюдаваше как вдигнаха съсухреното й тяло от леглото, където старицата бе прекарала последните десет години от живота си, и го положиха в ковчега. Малкото момиченце последва погребалната процесия през малкото градче Кемпер до гробището над морето. Видя как спускат малкия ковчег от груби дъски в земята, а после се върна у дома.

А там баба й седеше в леглото и в очите й проблясваше онази нейна дяволитост. Единствената разлика беше, че Пернел вече не можеше да я вижда ясно. В образа на старицата нямаше цвят — бе в черно-бяло и постоянно трептеше, като ту се замъгляваше, ту се избистряше.

В този миг Пернел осъзна, че може да вижда призраци. А когато баба й се обърна към нея и се усмихна, разбра, че и те могат да я виждат.

Сега, седнала в малката килия без прозорци, Пернел изпъна крака пред себе си и опря длани в студения бетонен под. С годините си беше изработила редица защити, за да се предпазва от натрапничеството на мъртвите. Едно от нещата, които отрано бе разбрала за тях, беше, че те — особено отдавнашните мъртви — са извънредно груби и се пръкват в най-неудобните и неподходящи моменти. Мъртвите обичаха най-вече бани — това беше идеалното място за тях: тихо и мирно, с много отразяващи повърхности. Пернел си спомняше как веднъж, докато си миеше зъбите, в огледалото пред нея се появи призракът на един американски президент. Тя едва не глътна четката.

Пернел бързо разбра, че призраците не могат да виждат определени цветове — синьо, зелено и някои нюанси на жълтото, — затова умишлено бе подсилила тези цветове в своята аура, грижливо създавайки щит, който я правеше невидима в едно определено царство на сенките, където се събираха призраците на мъртвите.

Пернел отвори широко очи и се съсредоточи върху аурата си. Естественият й цвят бе леденобяло, което действаше като маяк за мъртвите и ги привличаше към нея. Тя бе наложила върху него като слоеве боя яркосиньо, изумрудено зелено и светложълто. Сега Пернел премахна един по един цветовете на защитата си — първо жълтия, после зеления, а накрая синия.

Призраците не закъсняха — появиха се, привлечени от леденобялата й аура като пеперуди от пламък. Изникнаха с трептене около нея: мъже, жени и деца, носещи дрехи от различни столетия. Пернел плъзна зелените си очи по блещукащите образи, без да е съвсем сигурна какво търси. Отхвърли жените и момичетата в широки надиплени поли от осемнайсети век и мъжете с ботуши и пистолетни кобури от деветнайсети и се съсредоточи върху призраците, носещи дрехи от двайсети век. Най-накрая избра един възрастен мъж, който носеше съвременна униформа на пазач. Внимателно отклони останалите сенки встрани и повика фигурата да се приближи.

Пернел знаеше, че хората — особено в изтънчените съвременни общества — се боят от призраци. Но тя бе наясно, че няма причина да се страхува от тях — един призрак представляваше просто остатък от аурата на някой човек, привързан към определено място.

— Мога ли да ви помогна, госпожо? — Гласът на сянката беше силен, с лек източен акцент — бостънски, може би. Призракът стоеше изопнат като стар войник. Изглеждаше на шейсет, макар че можеше да е и по-стар.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намирам? — попита Пернел.

— В подземието на централата на корпорация „Енох Ентърпрайзис“, на запад от Телеграфния хълм. Кулата „Койт“25 е почти над нас.

— Изглеждаш много сигурен.

— Би трябвало. Работих тук в продължение на трийсет години. Разбира се, тук невинаги се е помещавала „Енох Ентърпрайзис“. Но такива места винаги се нуждаят от охрана. Никой не е прониквал вътре по време на моята смяна — уведоми я той.

— Това е постижение, с което трябва да се гордеете, господин…

— И още как. — Призракът направи пауза и образът му затрептя бясно. — Милър. Така се казвам. Джеферсън Милър. Отдавна никой не ме е питал за името ми. Как мога да ви помогна? — попита той.

— Е, ти вече ми помогна много. Поне узнах, че все още съм в Сан Франциско.

Призракът продължи да стои пред нея.

— Очаквахте да не сте тук ли?

— Мисля, че по-рано може да съм спала; страхувах се, че са ме извели от града — обясни тя.

— Държат ви против вашата воля ли, госпожо?

— Да.

Джеферсън Милър се понесе плавно към нея.

— Е, това съвсем не е редно. — Настъпи дълга пауза, по време на която образът му премигваше. — Но се боя, че не мога да ви помогна. Виждате ли, аз съм призрак.

Пернел кимна.

— Знам. — Тя се усмихна. — Просто не бях сигурна дали самият ти го знаеш. — Една от причините, поради които призраците често оставаха на определени места, беше, че просто не знаят, че са мъртви.

Старият пазач се изсмя хрипливо.

— Опитах да се махна оттук… но нещо все ме теглеше назад. Може би съм прекарал прекалено дълго време на това място, докато бях жив.

Пернел кимна отново.

— Аз мога да ти помогна да се махнеш, ако искаш. Мога да ти направя тази услуга.

Джеферсън Милър кимна.

— Много би ми се искало. Жена ми Етел почина десет години преди мен. Понякога ми се струва, че чувам гласът й да ме зове от царството на сенките.

Пернел кимна.

— Тя се опитва да те повика у дома. Аз мога да ти помогна да се освободиш от властта на това място.

— Мога ли по някакъв начин да ви се отплатя за услугата?

Пернел се усмихна.

— Ами, има едно нещо… Вероятно би могъл да предадеш съобщение на съпруга ми.

Глава 17

Софи и Джош последваха Скатах, която ги поведе през къщата на Хеката. Навсякъде имаше предмети, които им напомняха, че се намират в дърво: всичко — подове, стени и тавани — беше от дърво, а на места по стените имаше пъпки и покарали зелени листенца, сякаш дървото още растеше.

С ръка на рамото на брат си, Софи се озърташе наоколо. Къщата, изглежда, се състоеше от редица кръгли стаи, които почти неусетно преминаваха една в друга. Тя надничаше вътре, докато с Джош минаваха покрай тях; почти всички бяха празни и в повечето имаше високи дървета с червена кора, израснали от пода. В една стая, намираща се по-встрани и много по-голяма от останалите, имаше овално езеро. Поразително едри бели водни лилии растяха по средата на езерото и му придаваха вид на голямо немигащо око. Друга стая бе изпълнена с дървени камбанки, висящи от клоните на червеното дърво в нея. Всички те бяха с различни размери и форма, върху някои имаше гравирани символи, а други бяха без украса. Висяха неподвижни и неми, но когато Софи надзърна в стаята, започнаха бавно и мелодично да потракват. Звукът им напомняше далечен шепот. Софи стисна рамото на Джош, опитвайки се да привлече вниманието му, но той продължи да гледа право напред, сбърчил съсредоточено чело.

— Къде са другите? — попита накрая Джош.

— Тук живее само Хеката — рече Скатах. — Представителите на Древната раса са склонни към усамотение.

— А много от тях ли са още живи? — запита се на глас Софи.

Скатах спря пред една отворена врата и погледна през рамо.

— Повече, отколкото предполагаш. Болшинството не искат да имат нищо общо с човеците и рядко излизат от собствените си царства на сенките. Други, като Тъмните древни, се опитват да върнат света към стария порядък, използвайки хора като Дий.

— Ами ти? — попита Джош. — Ти искаш ли да се върне старото време?

— Аз никога не съм го смятала за чак толкова хубаво — рече Скатах, а после добави: — Особено за човеците.

Откриха Никола Фламел навън. Седеше върху висока дървена платформа, закрепена на един клон от дървото. Клонът растеше хоризонтално и беше с диаметър поне три метра. Постепенно се извиваше надолу, за да стигне до земята близо до едно езеро с формата на полумесец. Докато вървеше по клона, Софи погледна надолу и се стресна, забеляза, че измежду зелените водорасли в езерото нагоре към тях се взират мънички, почти човешки личица с ококорени очички и зейнали устица. Върху платформата имаше пет стола с високи облегалки, наредени около кръгла маса, на която бяха поставени прелестни ръчно издълбани дървени паници и изящни дървени чаши и бокали. Топъл нарязан хляб и дебели резени твърдо сирене бяха подредени върху покривката, а в средата на масата имаше две големи купи с плодове — ябълки, портокали и огромни череши. Алхимикът внимателно белеше кората на една изумруденозелена ябълка с помощта на остро триъгълно парче черен камък, което приличаше на връх на стрела. Софи забеляза, че е подредил зелените обелки във фигури, които наподобяват букви.

Скатах се отпусна на стола до алхимика.

— Хеката няма ли да се присъедини към нас? — попита тя, взе една обелка и я задъвка.

— Мисля, че се преоблича за вечеря — рече Фламел, като обели още едно навито парче кора, за да замени онова, което Скати дъвчеше. Погледна към Софи и Джош. — Седнете, моля. Нашата домакиня ще се появи скоро и тогава ще ядем. Сигурно сте капнали — добави той.

— Уморена съм — призна Софи. Вече усещаше изтощението и едва си държеше очите отворени. Освен това беше малко притеснена от факта, че магията на това място изсмуква енергията й.

— Кога ще можем да се приберем у дома? — попита настоятелно Джош, който не желаеше да признае, че и костите го боляха от умора. Сякаш беше болен.

Никола Фламел отряза едно тънко резенче от ябълката и го пъхна в устата си.

— Опасявам се, че за известно време това няма да е възможно.

— Защо? — тросна се Джош.

Фламел въздъхна. Остави каменното сечиво и ябълката и положи длани върху масата.

— В момента нито Дий, нито Мориган знаят кои сте. Това е единствената причина вие и вашето семейство да сте в безопасност.

— Нашето семейство ли? — попита Софи. При мисълта, че майка й и баща й може да са в опасност, й премаля. Джош беше също толкова шокиран, устните му се събраха в тънка бяла линия.

— Дий ще действа последователно — поясни Фламел. — Той пази хилядолетна тайна и няма да се задоволи само с вашето убийство. Всички, които сте познавали или с които сте имали контакт, ще претърпят нещастни случаи. Ще рискувам да предположа, че дори кафенето на Бърнис ще изгори до основи… просто защото ти някога си работила там. Може и самата Бърнис да загине в огъня.

— Но тя няма нищо общо с каквото и да било — възрази Софи ужасена.

— Така е, обаче Дий не го знае. Нито пък го интересува. Той дълго време е работил с Тъмните древни и е започнал да гледа на хората по същия начин като тях — сякаш са животни.

— Но ние няма да кажем на никого какво сме видели… — започна Джош, — а и без това никой не би ни повярвал… — Гласът му заглъхна, преди да довърши изречението.

— А ако ние не кажем на никого, то никой никога няма да разбере — рече Софи. — Никога повече няма да продумаме за това. Дий никога няма да ни открие. — Но още в същия момент тя осъзна, че е безнадеждно. Двамата с Джош бяха въвлечени в това, наравно с Никола и Пери, защото знаеха за Сборника.

— Ще ви открие — каза спокойно Фламел. Хвърли поглед към Девата-воин. — Колко време мислиш, че ще му трябва на Дий или на някой от шпионите на Мориган, за да ги намери?

— Не много — отвърна тя, дъвчейки ябълковата обелка. — Може би час-два. Плъховете или птиците ще ви проследят, а после Дий ще ви спипа.

— След като веднъж сте били докоснати от магия, вие сте променени завинаги. — Фламел направи движение с дясната си ръка, оставяйки във въздуха съвсем слаба диря от бледозелен дим. — Оставяте следа. — Той духна към зеления дим и го разпръсна.

— Искаш да кажеш, че миришем ли? — попита Джош.

Фламел кимна.

— Миришете на дива магия. Вие усетихте слабо миризмата й, когато Хеката ви докосна. Какво подушихте тогава?

— Портокали — каза Джош.

— Ванилов сладолед — отвърна Софи.

— А преди това, когато двамата с Дий се биехме, какво подушихте тогава?

— Мента и развалени яйца — отвърна незабавно Джош.

— Всеки магьосник си има собствен отличителен мирис — нещо като магически пръстов отпечатък. Трябва да се научите да използвате сетивата си. Хората използват само малка част от възможностите им. Те почти не виждат, рядко чуват, никога не усещат мирис и си мислят, че могат да получат усещания само чрез кожата си. Но говорят и още как. По този начин наваксват за бездействието на останалите си сетива. Когато се върнете във вашия свят, ще можете да разпознавате хората, които притежават някаква магическа енергия. — Той грижливо отряза кубче от ябълката и го пъхна в устата си. — Ще усетите странна миризма, а може дори вкус, или ще я видите като трептящо сияние около телата им.

— Колко дълго ще притежаваме тази способност? — полюбопитства Софи. После се пресегна и взе една череша. Беше с размера на малък домат. — Ще я изгубим ли?

Фламел поклати глава.

— Никога няма да я изгубите. Напротив, ще се усилва. Трябва да знаете, че от този ден нататък и за двама ви вече нищо няма да бъде същото.

Джош захапа една ябълка и тя изхрупа приятно. Сок потече по брадичката му.

— Казваш го така, като че ли е нещо лошо — рече той ухилено, като избърса устата си с ръкав.

Фламел се канеше да отговори, но вдигна поглед и ненадейно се изправи на крака. Скатах също се надигна, плавно и мълчаливо. Софи моментално стана, но Джош остана да седи, докато тя не го дръпна за ръкава. После се обърна към Триликата богиня.

Но това не беше Хеката.

Жената, която Софи бе видяла по-рано, беше висока и изящна, може би на средна възраст, косата й бе подстригана ниско и приличаше на стегната бяла шапчица, а черната й кожа бе гладка и без бръчки. Тази жена беше по-стара — много по-стара. Приличаше на Хеката, затова Софи предположи, че е нейна майка или баба. Макар също да беше висока, се бе прегърбила и докато заобикаляше клона, се подпираше на черна тояжка, покрита с богата дърворезба, която бе висока поне колкото Софи. Лицето й бе осеяно с тънки бръчици, очите й бяха хлътнали дълбоко в орбитите и блещукаха със странен жълт оттенък. Тя бе съвсем плешива и Софи забеляза, че на главата й е татуирана сложна плетеница. Макар жената да носеше дреха, подобна на онази, с която Хеката бе по-рано, металическата тъкан потрепваше в черно и червено при всяко нейно движение.

Софи премигна, стисна очи, после отново премигна. Виждаше се съвсем слаба следа от аура около жената, сякаш от нея се отделяше фина бяла мъгла. Когато се движеше, тя оставяше нишки от тази мъгла подире си.

Без да покаже, че е забелязала присъствието на някой от тях, старицата се настани в стола право срещу Никола Фламел. Едва когато тя седна, Фламел и Скатах направиха същото. Джош и Софи също седнаха, поглеждайки скришом към Никола и старицата, чудейки се коя е тя и какво става.

Жената вдигна от масата един дървен бокал, но не отпи. Чу се шум откъм дънера на дървото зад нея и се появиха четирима високи, мускулести младежи, които носеха подноси, отрупани с храна. Положиха ги в средата на масата и се оттеглиха мълчаливо. Мъжете толкова си приличаха, че сигурно бяха роднини, но това, което привлече вниманието на близнаците, бяха лицата им: имаше нещо необичайно във формата на черепите им. Челата им се спускаха полегати към един изпъкнал ръб над очите, носовете им бяха къси и широки, скулите им издадени, а брадичките им хлътнали. Зад тънките им устни едва се виждаха жълтеникави зъби. Мъжете бяха голи до кръста и боси, носеха само кожени полички, по които имаше пришити правоъгълни плочки метал. Освен това гърдите, краката и главите им бяха покрити с твърди червени косми.

В един момент Софи осъзна, че ги зяпа настойчиво, и се обърна. Мъжете приличаха на някаква раса примитивни хуманоиди, но тя знаеше разликата между неандерталците и кроманьонците, а баща й имаше в кабинета си гипсови отливки от черепи на австралопитек, пекински синантроп и човекоподобни маймуни. Мъжете пред нея не бяха нито един от тези видове. После тя забеляза, че очите им са сини — яркосини и невероятно интелигентни.

— Това са Торк Алта — изплъзна се ненадейно от устата й и тя застина, защото всички се обърнаха да я погледнат.

Джош, който се взираше подозрително в нещо, което бе извадил с вилицата си от голяма купа с яхния и приличаше на късче риба, хвърли поглед към гърбовете на четиримата младежи.

— Знаех го — каза той небрежно.

Софи го срита под масата.

— Не си — измърмори тя. — Беше прекалено зает да оглеждаш храната.

— Гладен съм — каза той, а после се приведе към своята сестра-близначка и прошепна поверително. — Червените косми и свинските носове ги издават. Мислех, че си го разбрала.

— Не би било добре, ако чуят тези думи — прекъсна го тихо Никола Фламел. — Също така е грешка да съдиш по външността или да коментираш това, което виждаш. В това време, на това място важат други стандарти, други критерии. Тук думите могат да убиват… буквално.

— Или да станат причина да бъдеш убит — добави Скатах. Беше натрупала в чинията си подбрани зеленчуци, от които близнаците познаваха само някои. Тя кимна по посока на дървото. — Но сте прави — това са Торк Алта в човешкия си облик. Може би най-добрите воини на всички времена — добави.

— Те ще ви придружат, когато си тръгвате оттук — каза внезапно старицата и гласът й бе изненадващо силен за такова крехко на вид тяло.

Фламел се поклони.

— Присъствието им ще е чест за нас.

— Няма нужда — тросна се старицата. — Те няма да дойдат с вас само за да ви защитават, а също и за да се убедят, че наистина ще напуснете моето царство. — Тя постави дългопръстите си ръце върху масата и Софи забеляза, че всеки от ноктите й е изрисуван с различен цвят. Странно, но шарките бяха същите като онези, които бе забелязала върху ноктите на Хеката по-рано. — Не можете да останете тук — обяви рязко жената. — Трябва да си вървите.

Близнаците се спогледаха: защо се държеше толкова грубо?

Скатах отвори уста да заговори, но Фламел се пресегна и стисна ръката й.

— Това беше и нашето намерение — рече той спокойно. Лъчите на късното следобедно слънце, промъкващи се сред дърветата, шареха лицето му и превръщаха бледите му очи в огледала. — Когато Дий нападна моята книжарница и отмъкна Сборника, осъзнах, че няма къде другаде да отида.

— Трябваше да заминеш на юг — отвърна старицата. Роклята й сега беше почти черна и червените нишки още повече изглеждаха като вени. — Там щяха да те приемат по-охотно. Искам да си тръгнете.

— Когато заподозрях, че пророчеството започва да се сбъдва, разбрах, че трябва да дойда при теб — продължи Фламел, сякаш не я беше чул.

Близнаците, които следяха внимателно разговора, забелязаха как за миг погледът му се стрелна към тях.

Старицата обърна глава и изгледа близнаците с очите си с цвят на масло. По сбръчканото й лице плъзна невесела усмивка, която разкри малките й жълти зъби.

— Мислих за това; убедена съм, че пророчеството не се отнася за човеци — още повече пък за човешки деца — добави тя със съскане.

Презрението в гласа на жената накара Софи да се намеси.

— Иска ми се да не говорите за нас, сякаш не сме тук — каза тя.

— Освен това — обади се Джош — дъщеря ви щеше да ни помогне. Защо не изчакаме да видим какво ще каже тя.

Възрастната жена премигна срещу него и тънките й почти невидими вежди се повдигнаха в безмълвен въпрос.

— Дъщеря ми ли?

Софи видя как очите на Скатах се разширяват от изненада или като предупреждение, но Джош продължи.

— Да, жената, която срещнахме днес следобед. Онази, по-младата жена — вашата дъщеря? Или може би ви е внучка? Тя щеше да ни помогне.

— Нямам нито дъщеря, нито внучка! — По роклята на старицата заиграха дълги ивици черно и червено. Устните й се разтеглиха, оголвайки зъбите, и тя излая няколко неразбираеми думи. Ръцете й се свиха като нокти на граблива птица и въздухът изведнъж се изпълни с цитрусовия аромат на лимон. Десетки мънички въртящи се топчета зелена светлина се сбраха в дланите й.

Тогава Скатах заби една кама по средата на масата. Дървото се разцепи с гръмотевичен трясък, във въздуха полетяха трески, а купите с храна се разбиха на земята. Старицата се дръпна назад, а зелената светлина закапа от пръстите под формата на течност и се стече със съскане и цвъртене по клона, преди да попие в дървото.

Четиримата Торк Алта моментално се озоваха зад нея, със закривени мечове в ръце, а други три създания в глиганския си облик изскочиха от шубраците и се втурнаха нагоре по клона, за да заемат позиция зад Фламел и Скати.

Близнаците замръзнаха от ужас, недоумяващи какво се беше случило току-що. Никола Фламел изобщо не бе помръднал, продължаваше да си реже и яде ябълката. Скатах спокойно прибра камата си и скръсти ръце. После заговори бързо на старицата. Софи и Джош виждаха как устните й се движат, но чуваха само тихичко бръмчене като на комар.

Старицата не отговори. С лице като безизразна маска, тя стана и рязко се отдалечи, следвана от своите стражи Торк Алта. Този път нито Фламел, нито Скатах се изправиха.

В дългата тишина, която последва, Скатах се наведе да събере от земята някои от изпопадалите плодове и зеленчуци, поизбърса ги и ги сложи в единствената дървена купа, която бе останала здрава. Започна да яде.

Джош отвори уста да зададе същия въпрос, чийто отговор и Софи искаше да знае, но тя се пресегна под масата и стисна ръката му, за да мълчи. Разбираше, че току-що се бе случило нещо страшно опасно и че Джош навярно имаше вина за това.

— Мисля, че мина добре, а ти? — попита накрая Скатах.

Фламел довърши ябълката и избърса ръба на черния камък в едно листо.

— Зависи какъв смисъл влагаш в думата добре — рече той.

Скатах захапа един суров морков.

— Още сме живи и още сме в Царството на сенките — каза тя. — Можеше и по-зле да е. Слънцето залязва. Нашата домакиня трябва да спи, а на сутринта ще е съвсем друга. Вероятно дори няма да си спомня какво се е случило тази вечер.

— Какво й каза? — попита Фламел. — Никога не съм владеел Древния език.

— Просто й напомних за стария дълг на гостоприемството и я уверих, че обидата е била неволна и причинена от невежество, следователно не е престъпление според Древните закони.

— Тя е страховита… — промърмори Фламел, хвърляйки поглед към огромния дървесен ствол. Виждаше се как стражите Торк Алта се движат вътре, докато най-едрите глигани бяха останали отвън, за да вардят портата.

— Тя винаги е страховита, когато настъпва вечерта. По това време е най-уязвима — рече Скатах.

— Добре би било — намеси се Софи, — ако някой ни обясни какво се случи току-що. — Мразеше, когато възрастните говореха помежду си и пренебрегваха присъстващите деца. А в момента ставаше точно това.

Скатах се усмихна и вампирските зъби в устата й, като че ли се бяха удължили.

— Твоят брат-близнак съумя да обиди една представителка на Древната раса и беше много вероятно да бъде превърнат в зелена слуз заради своето престъпление.

Джош поклати глава.

— Но аз не съм казал нищо… — протестира той. Погледна към сестра си за подкрепа, докато бързо премисляше разговора си със старицата. — Казах само, че нейната дъщеря или внучка е обещала да ни помогне.

Скатах се изсмя меко.

— Няма никаква дъщеря или внучка. Жената, която видяхте следобед, беше Хеката. Старицата, която видяхте тази вечер, също е Хеката, а на сутринта ще срещнете младо момиче, което също ще е Хеката.

— Триликата богиня — напомни им Фламел.

— Хеката е прокълната да старее в рамките на деня. Девойка на сутринта, възрастна жена следобед, старица вечерта. Тя е невероятно чувствителна по въпроса за възрастта си.

Джош преглътна с усилие.

— Не знаех…

— Няма как да знаеш — само че твоето невежество можеше да ти коства живота… или нещо по-лошо.

— Но какво направи ти с масата? — попита Софи. Погледна към останките от кръглата маса: тя беше разцепена по средата, където Скати беше забила ножа си. Дървото от двете страни на сцепването изглеждаше сухо и ронливо.

— Желязо — каза просто Скати.

— Едно от изненадващите свойства на метала — обясни Фламел — е неговата способност да неутрализира дори най-могъщите магии. Откриването на желязото сложи край на властта на Древната раса в този свят. — Той вдигна черния каменен връх на стрела. — Ето защо аз използвах това. Древните стават неспокойни в близост до желязо.

— Но ти носиш желязо — каза Софи на Скати.

— Аз съм от Следващото поколение — не съм чистокръвна Древна като Хеката. Мога да понасям близостта на желязо.

Джош облиза пресъхналите си устни. Още помнеше зелената светлина, жужаща в дланите на Хеката.

— Когато каза „превърнат в зелена слуз“, нямаше предвид наистина…

Скатах кимна.

— Лепкава зелена слуз. Доста гадно. А и доколкото разбирам, жертвата запазвала някаква част от съзнанието си за известно време. — Тя хвърли поглед към Фламел. — Не мога да си спомня кой е последният човек, който е разгневил някой от Древните и е останал жив, а ти?

Фламел се изправи.

— Да се надяваме, че на сутринта няма да си спомня. Вървете да си починете — каза той на близнаците. — Утре ни предстои дълъг ден.

— Защо? — попитаха едновременно Софи и Джош.

— Защото се надявам, че утре ще мога да убедя Хеката да пробуди магическия ви потенциал. За да имате някакъв шанс да преживеете идните дни, ще се наложи да ви обуча за магьосници.

Глава 18

Никола Фламел изпрати с поглед Софи и Джош, които последваха Скатах в дървото. Чак когато вратата се затвори зад тях, в безцветните му очи пролича безпокойството, което изпитваше. Бяха се разминали на косъм: още миг и Хеката щеше да превърне Джош в бълбукаща течност. Не беше сигурен дали тя би могла да го върне в първоначалното му състояние на сутринта, когато се превърнеше в младо момиче. Трябваше да скрие близнаците от нея, преди невежеството им да ги забърка в неприятности.

Фламел се отдалечи от счупената маса и се спусна по извития клон до езерото долу. Стъпи върху тясната пътека. В калта имаше множество дири — някои бяха следи от глигани, други приличаха повече на човешки стъпки… а други и на двете. Той знаеше, че го следят, че всяко негово движение се наблюдава от същества, които не може да види, и предполагаше, че Торк Алта са може би най-незначителните от стражите на Хеката.

Приклекна до водата, пое си дълбоко дъх и си позволи да се отпусне за малко. Можеше с чисто сърце да каже, че това бе един от най-наситените със събития дни в дългия му живот, и беше наистина изтощен.

Още в мига, когато Дий бе отмъкнал Пери и Сборника и се бяха появили близнаците, Фламел разбра, че едно от първите пророчества, които беше прочел в Книгата преди половин хилядолетие, е започнало да се сбъдва.

Сборникът беше пълен със загадъчни фрази и неразбираеми сентенции. Повечето от тях се отнасяха до унищожението на Дану Талис, родината на Древната раса, но имаше също така и редица пророчества, които засягаха завръщането на Тъмните древни и унищожението и поробването на човеците.

Е, това беше ясно само по себе си.

Това трябваше да се отнася за доктор Джон Дий. Някога той беше личният магьосник на кралица Елизабет. А Враната очевидно беше Богинята-врана.

Фламел знаеше, че Дий от векове работи за Тъмните древни и подготвя завръщането им. До него беше достигнала непотвърдена информация, че все повече Тъмни древни напускат своите царства и започват наново да опознават света на човеците.

Никола Фламел беше безсмъртният от пророчеството. Бе сигурен в това. Близнаците — двамата, които са един — трябва да бяха смъртните, които се нуждаеха от обучение. Но той нямаше представа какво означава последната фраза:

Обстоятелствата бяха поставили близнаците под негова опека и той бе решен да не позволи да им се случи нещо, особено сега, когато вярваше, че те са предопределени да изиграят решаваща роля във войната срещу Тъмните древни. Никола знаеше, че довеждането на Джош и Софи при Триликата богиня представляваше ужасен риск — особено в компанията на Скатах. Враждата на Девата-воин с богинята беше по-стара от повечето цивилизации. Хеката беше една от най-опасните Древни. Беше изключително могъща, а едно от многобройните й умения й позволяваше да пробужда магическите сили, заложени у всяко разумно създание. Но подобно на много други Древни, метаболизмът й беше обвързан със слънчевия или лунния цикъл. Тя старееше през деня и буквално умираше, щом слънцето залезе, но с изгрева се прераждаше като млада жена. Тази особеност замъгляваше и изопачаваше мисленето й, а понякога, както бе станало преди малко, старата Хеката забравяше обещанията, които беше дало нейното по-младо аз. Фламел се надяваше, че на сутринта ще успее да обсъди трезво нещата с младата Хеката и да я убеди да пробуди необикновения потенциал на близнаците.

Алхимикът знаеше, че у всеки са заложени магически способности. Веднъж пробудени, те имаха склонност да се развиват сами. Понякога, много рядко, децата внезапно демонстрираха необикновени сили — най-често телепатия или телекинеза, или комбинация от двете. Някои деца осъзнаваха какво става и съумяваха да обуздаят растящите си сили, докато други така и не ги проумяваха напълно. Без обучение те не можеха да се контролират и магическата енергия се лееше на талази от тях, местейки мебелите наоколо, събаряйки хората на земята, дълбаейки символи по стени и тавани. Хората често смятаха това за лудории на полтъргайст. Фламел знаеше, че ако Хеката пробуди латентните магически сили на близнаците, той ще може да използва усвоеното през шестстотинте години на проучвания, за да увеличи уменията им. Не само щеше да ги научи да се защитават, но и щеше да ги подготви за всичко, което ги очаква в бъдеще.

Все още клекнал край езерото, той се взираше в зеленикавата вода. Червени и бели шарани плуваха току под повърхността, докато от дълбините човекоподобни лица се взираха нагоре с опулени и празни очи, а устите им бяха пълни с остри като игли зъби. Фламел реши да не топва пръсти във водата.

Във всички древни книги по магия обикновено се споменаваше, че има четири магически стихии: Въздух, Вода, Земя и Огън. Но вековете на проучвания бяха разкрили на Никола, че основните магически природни сили всъщност са пет. Петата стихия беше магията на Времето, най-великата от всички магии. Древните можеха да контролират всички други стихии, но тайната на петата се съдържаше само в Сборника и беше една от многото причини Дий и неговите Тъмни древни да го търсят. С него те щяха да са способни да управляват самото време.

Заедно с Пернел, Никола Фламел беше прекарал голяма част от дългия си живот в изучаване на тези сили. Докато Пери се обучаваше в други видове магия, той се бе съсредоточил върху формулите и теоремите от Сборника. Те съставяха основата на алхимическото учение, което беше вид наука. Използвайки рецептите, той се бе научил как да превръща прости метали в злато и въглени — в диаманти, но това изискваше много малко магия. Вярно, че рецептата бе невероятно сложна и изискваше месеци на подготовка, но самият процес беше абсурдно лесен. Така Никола изведнъж се оказа по-богат, отколкото се виждаше в най-необузданите си мечти. Следвайки съвета на Пери, той беше основал болници, създал сиропиталища и подпомогнал училища в родния си Париж. Това бяха добри времена… не, нещо повече — бяха чудесни времена. Животът тогава бе много по-прост. Те не знаеха за Древната раса и изобщо не подозираха съществуването дори на частица от тъмното знание, криещо се в Сборника.

В последните години Никола понякога се будеше в най-тихия час на нощта с една-единствена мисъл, която се въртеше упорито в главата му: ако тогава знаеше това, което знае сега за Сборника, дали щеше да продължи проучванията си върху философския камък? Тези проучвания го бяха отвели до среща с Древната раса — и по-специално с Тъмните древни — и бяха намесили в живота му доктор Джон Дий. Бяха принудили него и Пери да инсценират собствената си смърт, да избягат от Париж и да прекарат следващото половин хилядолетие в криене. Но изучаването на Сборника също така ги бе направило безсмъртни. През тези нощи той си отговаряше с да: дори да знаеше всичко, което знае сега, пак щеше да продължи с проучванията си и да се превърне в алхимика.

Но имаше редки случаи, като днес, когато отговорът беше не. Сега имаше опасност да изгуби Пернел, а може би и живота на невинните близнаци и не чак толкова невинната Скатах — макар че нямаше да е никак лесно тя да бъде убита — и освен това съществуваше възможност да е обрекъл света на гибел.

Никола усети как изтръпва при тази мисъл. Книгата на Авраам беше пълна с истории, които отначало бе сметнал за приказки, легенди и митове. Изследванията му през вековете обаче установиха, че всички те са истина, че всички приказки се основават на реални факти и че онова, което е смятал за легенди и митове, са просто разкази за действителни същества и събития.

Древната раса съществуваше.

Те бяха създания, които понякога приличаха на хора, но притежаваха силата на богове. Бяха властвали десетки хиляди години, преди човечеството да се появи на земята. Първите примитивни човеци почитали Древната раса като богове и демони, и през поколенията сътворили митологии и религиозни системи, организирани около един Древен или група Древни. Боговете и богините на Гърция и Египет, на Шумер и на народите от Долината на Инд, на толтеките и келтите съществуваха в действителност. Те обаче не бяха различни богове: бяха едни и същи Древни, наричани с различни имена.

Древната раса се делеше на две групи: такива, които си сътрудничеха с човеците, и такива, които ги смятаха за роби или в някои случаи храна. Древните воюваха един срещу друг в битки, продължаващи цели векове. Понякога и човеци се биеха за едната страна и подвизите им се помнеха във велики легенди като тези за Гилгамеш26, Кухулин27, Иполит28, Беоулф29 и Иля Муромец30.

Накрая, когато стана ясно, че тези войни могат да унищожат планетата, загадъчният Авраам, използвайки набор от мощни магии, принуди всички от Древната раса — дори онези, които подкрепяха човеците, — да се оттеглят от света. Повечето подобно на Хеката се оттеглиха с готовност, настаниха се в създадени от тях самите царства на сенките и оттогава имаха съвсем малък или никакъв контакт с човеците. Други, като Мориган, макар и сериозно омаломощени, продължиха да излизат в човешкия свят и се мъчеха да възстановят стария порядък. Трети, като Скатах, живееха анонимно сред хората. Фламел беше разбрал, че Сборника, който съдържаше магиите, прогонили Древната раса от земята в техните царства, съдържа също така и магии, които биха им позволили да се върнат.

А ако Тъмните древни се върнеха, цивилизацията на двайсет и първи век щеше да бъде заличена за часове от войните на богоподобните създания. Това се беше случвало и преди; в митологията и историята подобно събитие бе известно като Потопа.

А сега Книгата беше у Дий. Той се нуждаеше единствено от двете страници, които Фламел усещаше до тялото си. И Никола Фламел знаеше, че Дий и Мориган няма да се спрат пред нищо, за да ги отнемат от него.

Фламел увеси глава. Искаше му се да знае какво да прави. Искаше му се Пернел да е с него; тя със сигурност щеше да има план.

Едно мехурче се пукна на повърхността на езерото. „Дамата ме помоли да ти предам…“ Още едно мехурче изскочи и се пръсна, „… че не е пострадала“.

Фламел се дръпна назад. Струйки мъгла се издигаха от повърхността на водата, малки мехурчета изплуваха и се пускаха. От мъглата започна да се оформя фигура — възрастен мъж в униформа на пазач. Тя се зарея над езерото, като променяше контурите си. Късното следобедно слънце се пречупваше през водните капчици, превръщайки всяка от тях в блестяща дъга от светлина.

— Ти призрак ли си? — попита Никола.

— Точно така, сър. Или по-точно бях, преди госпожа Фламел да ме освободи.

— Познаваш ли ме? — попита Никола Фламел. За миг се зачуди дали това не е някой номер на Дий, но после отхвърли тази мисъл: магьосникът беше могъщ, но нямаше как да преодолее защитите на Хеката.

Мъглата се сгъсти.

— Да, сър, мисля, че ви познавам — вие сте Никола Фламел, Алхимика. Госпожа Фламел ме помоли да ви потърся. Предполагаше, че ще ви намеря точно тук, в това царство на сенките. Дочула Дий да споменава, че сте тук.

— Значи тя не е пострадала? — попита развълнувано Фламел.

— Не е. Дребният мъж, когото наричат Джон Дий, се страхува от нея, макар че другата жена не се страхува.

— Каква жена?

— Висока жена с наметало от черни пера.

— Мориган — произнесе мрачно името й Фламел.

— Да, а ето и съобщението… — Една риба изскочи от езерото и фигурата се пръсна на хиляди водни капчици, които увиснаха неподвижно във въздуха — всяка от тях беше миниатюрна частица от пъзела, съставящ призрака. — Госпожа Фламел казва, че трябва да се махнете оттук… и то веднага. Богинята-врана събира силите си, за да нахлуе в това царство.

— Няма да успее. Тя е от Следващото поколение; не притежава нужната сила.

Рибата подскочи отново, разпилявайки водните капчици, и гласът на призрака заглъхна, отслабвайки с всяко спукано мехурче.

— Госпожа Фламел нареди да ви предам, че Богинята-врана смята да събуди Бастет.

Глава 19

Скатах спря до вратата на стаята на Софи и изгледа близнаците с тревистозелените си очи.

— Починете си — каза тя, повтаряйки съвета на Фламел, и добави: — Не излизайте от стаите. Може да чуете странни звуци отвън — не им обръщайте внимание. Вие сте в пълна безопасност, докато сте между тези стени.

— Какви звуци? — попита Джош. Въображението му се бе развихрило и той започна да съжалява за всички часове, които бе прекарал в игра на „Дуум“ или „Куейк“ и които го караха да се плаши от глупости.

Скатах се замисли за миг.

— Писъци, може би. Животински вой. А и смях. — Тя се усмихна. — Повярвайте ми, не бихте искали да разберете, чий е този смях. — После добави без следа от ирония: — Сладки сънища.

Джош Нюман изчака Скатах да се скрие зад ъгъла на коридора и се обърна към сестра си.

— Трябва да се махнем оттук.

Софи прехапа долната си устна толкова силно, че двата й предни зъба оставиха следи в нея, а после кимна.

— И аз си мислех същото.

— Мисля, че ни грози сериозна опасност — рече напрегнато Джош.

Софи отново кимна. Този следобед събитията се бяха развили толкова бързо, че тя не беше имала време да си поеме дъх. В един момент си работеше в кафенето, а в следващия двамата с брат й вече бягаха през Сан Франциско, заедно с мъж, който твърдеше, че е шестстотингодишен алхимик, и момиче, което изглеждаше не по-голямо от нея, но Фламел се кълнеше, че било жена-воин на две хиляди и петстотин години. И вампир. — Все се оглеждам за скрити камери — промърмори тя, озъртайки се.

— Камери ли? — Джош се сепна, но моментално схвана мисълта на близначката си. — Искаш да кажеш като в предаването „Скрита камера“? — Почувства се неловко и усети, че се изчервява: ами ако беше успял да се представи като идиот пред цялата нация? Никога повече нямаше да може да си покаже лицето в училище. Заозърта се нагоре към ъглите на стаята, търсейки камерите. Те обикновено бяха скрити зад огледала. В стаята нямаше такива, но Джош знаеше, че това не означава нищо; сега имаше камери, които бяха толкова малки, че можеха да бъдат скрити навсякъде. Една внезапна мисъл го порази. — Ами птиците?

Софи кимна още веднъж.

— И аз все се връщам към птиците. Всичко друго би могло да е специални ефекти: Торк Алта може да са дресирани животни и хора в специални костюми; това, което се случи в доджото на Скатах, може да е инсценирано, а плъховете да са били дресирани. Но не и птиците: бяха твърде много и съсипаха колата наистина. — Именно птиците окончателно я бяха убедили, че двамата с Джош се намират в реална опасност… защото ако те бяха истински, значи всичко останало също бе истинско.

Джош пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и застана до един отворен прозорец. Гъстият листак стигаше почти до перваза и макар че на прозореца нямаше стъкло, нито една от безбройните буболечки, които летяха във вечерния въздух, не влизаше в стаята. Той се отдръпна, когато една яркосиня змия, дебела колкото китката му, се подаде измежду листата и от устата й се стрелна език, дълъг поне двайсет сантиметра. После змията изчезна и се появи облак малки жужащи светлинки, които се носеха стремително сред дърветата. Те профучаха покрай прозореца и Джош би се заклел, че целият рояк се състоеше от около дузина мънички крилати жени, не по-големи от показалеца му. Светлината се излъчваше от телцата им. Той облиза пресъхналите си устни.

— Добре, да предположим, че това е истинско… всичко — магията, древните раси — и това ме връща към първоначалната ми мисъл: трябва да се махаме оттук.

Софи се приближи до прозореца, застана зад брат си и постави ръка на рамото му. Беше по-голяма от него с двайсет и осем секунди — по-малко от половин минута, както винаги й напомняше Джош, — но тъй като майка им и баща им толкова често отсъстваха, тя бе поела ролята на по-голяма сестра. Макар че той вече беше цели пет сантиметра по-висок от нея, Софи винаги щеше да го смята за своето малко братче.

— Съгласна съм — каза тя уморено. — Трябва да опитаме да се измъкнем.

Нещо в гласа й накара Джош да я погледне.

— Ти не вярваш, че ще се измъкнем — каза той с равен глас.

— Да опитаме — рече тя, без да му отговори. — Но съм сигурна, че ще тръгнат след нас.

— Фламел каза, че Дий ще е в състояние да ни проследи. Сигурен съм, че Фламел — или Скатах — също могат да го направят.

— Фламел няма причина да ни следи — напомни му Софи.

— Но Дий има — отвърна Джош. — Какво ще стане, ако се приберем у дома и Дий и хората му ни последват там? — мислеше той на глас.

Софи сбърчи вежди.

— Мислех за това. Фламел каза, че ние ще можем да виждаме магическата аура, която обкръжава хората.

Джош кимна.

— Хеката не е пробудила магическите ни сили. — Тя сбърчи вежди отново, мъчейки се да си спомни точно какво бе казал Никола Фламел. — Фламел каза, че миришем на дива магия.

Джош подуши въздуха.

— Аз не усещам нищо. Никакви плодове, портокали или ванилов сладолед. Може би няма да можем да долавяме миризмите, преди това да стане.

— Ако успеем да се върнем вкъщи, можем да заминем за Юта, при мама и татко. Бихме могли да останем с тях до края на лятото, докато всичко това отмине.

— Идеята не е лоша — съгласи се Джош. — Никой няма да ни намери в пустинята. А в момента горещата, скучна, пясъчна пустиня ми звучи наистина примамливо.

Софи погледна към вратата.

— Има само един проблем. Това място е истински лабиринт. Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя до колата?

— Струва ми се, че да. — Той кимна. — Всъщност сигурен съм.

— Да вървим тогава. — Тя провери дали безполезният сега мобилен телефон е в джоба й. — Да вземем багажа ти.

Пред вратата на стаята на Софи близнаците спряха и огледаха коридора. Той беше пуст и тънеше в пълен мрак, с изключение на местата, където дълги кристали с неправилна форма излъчваха млечнобяла светлина.

Някъде в далечината отекна звук, който приличаше на смях или писък. Те се втурнаха през коридора към стаята на Джош, а меките им гуменки не предизвикваха никакъв шум при допира си до пода.

— Как изобщо попаднахме в тази бъркотия? — запита се на глас Джош.

— Предполагам, че просто сме били в грешното време на грешното място — рече Софи. Тя беше останала на вратата, за да наблюдава коридора. Но още докато изричаше това, осъзна, че има нещо повече. Тук ставаше и нещо, свързано с пророчеството, за което говореше Фламел, нещо, касаещо тях. Самата идея за това я ужаси.

Близнаците се измъкнаха в коридора и тръгнаха през овалните стаи, без да бързат, като оглеждаха всяка от тях, преди да влязат. Постоянно спираха и се вслушваха в откъслечните разговори на езици, които приличаха на човешки, или в музиката, изпълнявана на неизвестни инструменти, която се носеше по коридора. Веднъж писклив изблик на маниакален смях ги накара да се шмугнат в най-близката стая. Той като че ли се приближаваше към тях, а после изчезна. Когато се измъкнаха предпазливо от стаята, близнаците забелязаха, че всички светещи кристали в коридора са потъмнели до кървавочервено.

— Радвам се, че не видяхме какво мина — рече треперливо Джош.

Софи въздъхна в отговор. Брат й водеше; тя го следваше на две крачки зад него с ръка на рамото му.

— Знаеш ли накъде отиваме? — прошепна Софи, приближавайки уста до ухото му. Всички стаи й изглеждаха еднакви.

— Когато влязохме в къщата, забелязах, че стените и подът са тъмни, но докато вървяхме навътре по коридора, цветът изсветляваше. Тогава осъзнах, че минаваме през различен вид дървесина, също като кръговете на един пън. Просто трябва да следваме коридора, който води към тъмното дърво.

— Умно — каза Софи впечатлена.

Джош я погледна през рамо и се ухили.

— Казвах ти, че онези игри не са загуба на време. Единственият начин да не се загубиш в игрите с лабиринти е да си отваряш очите за издайнически детайли като шарките на пода и тавана и да помниш откъде минаваш, за да можеш да се върнеш, ако се наложи. — Той излезе в един коридор. — И ако съм прав, главният вход трябва да е… там! — завърши той триумфално.

Близнаците се втурнаха през голямото открито пространство пред гигантското дърво-дом и стигнаха до пътечката между дърветата, която водеше назад към колата. Макар че нощта вече бе паднала, нямаха проблеми със зрението. Ярката луна висеше ниско в небето и то бе изпълнено с необикновено много блестящи звезди, които заедно с лъкатушната ивица сребрист прах високо на небосвода придаваха на нощта странно сивкаво сияние. Само сенките оставаха непрогледно тъмни.

Макар че не беше студено, Софи потрепери: усещаше нещо нередно в нощта. Джош съблече своя суичър с качулка и я наметна върху раменете на сестра си.

— Звездите са различни — прошепна тя. — Толкова са ярки. — Погледна нагоре към небето, опитвайки се да го види през клоните на Игдразил. — Не мога да видя Голямата мечка, а и Полярната звезда липсва.

— Освен това снощи нямаше луна — рече Джош, като кимна натам, където пълната луна се издигаше огромна и жълто-бяла над върховете на дърветата. — Поне в нашия свят нямаше — добави той сериозно.

Софи се загледа в луната. В нея имаше нещо… нещо нередно. Тя се опита да различи познатите кратери и усети как стомахът й се сви от внезапна мисъл. Ръката й трепереше, когато я вдигна, за да посочи.

— Това не е нашата луна!

Джош също се вгледа, примижавайки срещу светлината. После разбра какво има предвид сестра му.

— Повърхността е… различна. По-гладка — каза той тихо. — Къде са кратерите? Не мога да видя Кеплер, Коперник или дори Тихо.

— Джош — каза бързо Софи, — мисля, че виждаме нощното небе, отпреди хиляди години, може би стотици хиляди. — Тя погледна нагоре. Джош се сепна, когато забеляза, че лунната светлина придаваше на лицето й вид на скелет, и смутен, бързо извърна поглед. Винаги бе бил близък със сестра си, но последните няколко часа му бяха напомнили колко важна е тя за него.

— Скатах не каза ли, че Хеката е създала това царство на сенките? — попита Джош. — Обзалагам се, че го е моделирала по подобие на света, който помни.

— Значи това е нощното небе и луната, каквито са били преди хиляди години — рече благоговейно Софи. Прииска й се да си носеше дигиталния фотоапарат, за да запечата необикновения образ на гладката луна.

Близнаците още гледаха към небето, когато една сянка прелетя пред луната — би могло да е птица… само че размахът на крилете беше твърде голям, а и никоя птица нямаше змиевидна шия и опашка.

Джош сграбчи ръката на сестра си и я задърпа към колата.

— Наистина започвам да намразвам това място — промърмори той.

Джипът си стоеше там, където го бяха оставили, паркиран на пътеката. Луната осветяваше натрошеното предно стъкло, върху което тъмнееха назъбените петна на дупките. Сиянието открояваше ясно и белезите по корпуса на колата — драскотините и браздите. Покривът беше осеян със стотици мънички дупчици, където птиците бяха накълвали метала, задната чистачка висеше на парче гума, а страничните огледала изобщо липсваха.

При гледката на джипа, близнаците най-сетне започнаха да осъзнават истински птичата атака. Софи прокара пръст по драскотините на единия прозорец. Тези няколко милиметра стъкло бяха единствената защита за плътта й от птичите нокти.

— Да тръгваме — подкани я Джош, като отвори вратата и се настани на шофьорското място. Ключовете си стояха, където ги беше оставил.

— Малко ми е съвестно, че бягаме от Фламел и Скати, без да им кажем нищо — рече Софи, докато отваряше вратата и се качваше. Но реши, че безсмъртният алхимик и Девата — воин ще се оправят по-добре без тях. Те бяха способни да се защитят; последното, което им трябваше, бяха двама тийнейджъри.

— Ако ги срещнем отново, ще им се извиним — каза Джош. Тайно си мислеше, че ще е доволен никога повече да не зърва когото и да било от тях. В компютърните игри всичко беше лесно. Ако те убият, просто започваш отначало. В това царство обаче нямаше втора възможност и имаше далеч повече начини да умреш.

— Знаеш ли как да се измъкнем оттук? — попита Софи.

— Разбира се. — Брат й се усмихна и белите му зъби лъснаха на лунната светлина. — Включвам на задна. И няма да спираме за нищо на света.

Джош завъртя ключа. Чу се метално изщракване и скимтящ звук, който бързо заглъхна. Той завъртя отново ключа. Този път се чу само изщракване.

— Джош…? — започна Софи.

Беше му нужен само миг, за да разбере какво е станало.

— Акумулаторът е изтощен. Сигурно от същата онази сила, която изтощи батериите на телефоните ни — промърмори Джош. Завъртя се в седалката, за да погледне през надрасканото задно стъкло. — Слушай, пристигнахме по тази пътека зад нас; не сме завивали нито наляво, нито надясно. Да опитаме на бегом. Какво ще кажеш? — Той се обърна към сестра си, но тя не гледаше него, а се взираше през предното стъкло. — Ти дори не ме слушаш.

Софи посегна, хвана главата на брат си с ръка и я завъртя към предното стъкло. Той погледна, премига, преглътна, после протегна ръка да натисне бутона за заключване на вратите.

— Ами сега какво? — попита той.

Точно пред тях клечеше същество, което не бе нито птица, нито змия, а нещо средно. Беше голямо горе-долу колкото високо дете. Лунната светлина шареше змийското му тяло и проблясваше по разперените му прилепови криле, по които малките кости и вени се очертаваха в черно. Ноктестите му крака се бяха впили в меката почва, а дългата му опашка се извиваше насам-натам зад него. Но това, което привлече вниманието на близнаците, беше главата. Черепът бе дълъг и тесен, очите — огромни и кръгли, а зейналата уста — пълна със стотици ситни бели зъби. Съществото наклони глава първо на едната страна, после на другата, а след това рязко отвори и затвори челюстите си. Подскочи към колата.

Въздухът зад него се раздвижи и второ създание, по-едро от първото, се спусна от нощното небе. То сви крилете си и се изправи, обръщайки зловещата си глава към колата.

— Може да са вегетарианци — подхвърли Джош. Наведе се през облегалката на шофьорското място и затършува в задната част на колата, търсейки нещо, което би могъл да използва като оръжие.

— Не и с тези зъби — възрази мрачно сестра му. — Мисля, че това са птерозаври — добави тя, спомняйки си огромния скелет, висящ в Тексаския център по естествени науки.

— Нещо като птеродактили ли? — попита Джош, като се обърна отново напред. Беше намерил малък пожарогасител.

— Птерозаврите са по-стари — каза Софи.

Трети птерозавър се спусна от нощното небе и създанията започнаха да се приближават бавно към колата като трима прегърбени старци.

— Трябваше да останем в дървото — промърмори Софи. Бяха ги предупредили, нали така? Останете си в стаите, не излизайте… а след всичко, което бяха видели досега, трябваше да се досетят, че през нощта царството на Хеката е опасно и смъртоносно място. Сега се бяха изправили срещу създания от периода Креда.

Джош отвори уста, за да отвърне, но не каза нищо. Издърпа предпазния щифт на пожарогасителя, приготвяйки го за действие. Не беше сигурен какво ще стане, ако насочи струя срещу птерозаврите.

Трите същества се разделиха. Едното се приближи към колата отпред, другите две се насочиха към страничните прозорци.

— Иска ми се да знаехме някоя магия сега — рече пламенно Софи. Чувстваше как сърцето й блъска в гърдите и усещаше езика си надебелял в устата. Не й достигаше въздух и се чувстваше замаяна.

Най-едрият птерозавър скочи върху предния капак на колата и се подпря с криле върху надраскания метал. Удължената му змийска глава се протегна напред, за да надникне в купето и той бавно премести поглед от Софи към Джош, а после отново към Софи. Гледана от толкова близо, устата му беше огромна, а зъбите му сякаш бяха безброй.

Джош пъхна дюзата на пожарогасителя в една от многото дупки в предното стъкло и се прицели в птерозавъра. Очите му шареха наляво-надясно, наблюдавайки приближаването на другите две създания, а ръцете му се потяха толкова силно, че му беше трудно да държи пожарогасителя.

— Джош — прошепна Софи, — направи нещо. Направи нещо веднага!

— Може би пожарогасителят ще ги подплаши — отвърна Джош, несъзнателно понижавайки гласа си до шепот. — Или пък ще ги отрови…

— И за какво ти е да правиш такова нещо? — Птерозавърът наклони глава, за да изгледа Джош, устата му се движеше, а зъбите му блестяха. Думите бяха пълни с потраквания и паузи, но езикът беше английски. — Ние не сме ви врагове.

Глава 20

Дори за Бел Еър — района от Лос Анджелис, известен със своите екстравагантни имения — къщата беше невероятна. Обширна, построена изцяло от бял травертин31, до нея можеше да се стигне само по частен път. Тя се намираше в имение от шейсет акра, оградено от триметрова стена, по чиято горна част течеше електричество. Доктор Джон Дий трябваше да чака десет минути пред затворената порта, докато един въоръжен пазач проверяваше самоличността му, а друг претърсваше всеки сантиметър от колата, дори я огледа отдолу с малка камера. Дий се радваше, че е избрал да дойде с кола под наем и наемен шофьор; не беше сигурен как ще се отнесат пазачите с един кален голем.

Дий бе долетял от Сан Франциско късно следобед с личния си самолет. Лимузината, наета от неговата компания, го взе от летище „Бърбанк“ — което, сега бе преименувано на „Боб Хоуп“ — и го прекара по булевард „Сънсет“, през едно от най-ужасяващите улични движения, които бе виждал, след като напусна Викторианския Лондон.

За първи път в извънредно дългия си живот Дий усещаше, че събитията се изплъзват от контрола му. Развиваха се твърде бързо, а според неговия опит именно в такива случаи се стигаше до катастрофи. Беше подложен на натиск от хора — е, всъщност не точно хора, а по-скоро същества, — които искаха бързи резултати. Те го бяха накарали да се изправи днес срещу Фламел, макар че им бе казал, че се нуждае от още няколко дни за подготовка. И се оказа прав. Ако разполагаше с още двайсет и четири часа за планиране и наблюдение, щеше да може да залови както Пернел, така и самия Никола, заедно с целия Сборник. Дий беше предупредил работодателите си, че Никола Фламел може да създаде доста проблеми, но те не го послушаха. Дий познаваше Фламел по-добре от всеки друг. През вековете на няколко пъти беше близо до залавянето му — много близо, — но във всеки от тези случаи Фламел и Пернел съумяваха да се изплъзнат.

Докато пазачите извършваха огледа си, той се отпусна в климатизирания автомобил и си припомни първия път, когато бе срещнал прочутия алхимик Никола Фламел.

Джон Дий беше роден през 1527 година. По време на царуването на Елизабет I той бе служил на кралицата по много начини: като съветник и преводач, като математик и астроном, и даже като личен астролог. На него бе оставено да избере датата на коронацията й и той бе решил тя да се състои по пладне на 15 януари 1559-а. Беше обещал на младата принцеса, че царуването й ще е дълго. То продължи четирийсет и пет години.

Доктор Джон Дий беше и шпионин на кралицата.

Той шпионираше за английската кралица из цяла Европа и беше нейният най-доверен и способен агент на континента. Като прочут учен, магьосник и алхимик, го посрещаха радушно в кралските дворове и в палатите на благородниците. Дий се преструваше, че знае само английски, латински и гръцки, макар всъщност да говореше добре дузина езици и разбираше поне още толкова, дори арабски и малко китайски. Отрано бе научил, че хората често са непредпазливи, когато не знаят, че той разбира всяка тяхна дума, и се възползваше от това в пълна степен. Подписваше поверителните си шифровани доклади с цифрите 007. Сметна за страхотна ирония факта, че стотици години по-късно, когато Ян Флеминг създаде Джеймс Бонд, му сложи същото кодово име.

Джон Дий бе един от най-могъщите магьосници на своето време. Беше изучавал некромантия и чародейство, астрология и математика, врачуване и гадаене на кристал. При пътуванията си из Европа бе срещнал всички велики магьосници и чародеи на онази епоха… включително и легендарния Никола Фламел — човека, известен като Алхимика.

Дий откри, че Никола Фламел — който уж бе умрял през 1418 година — е още жив съвсем случайно. Тази среща щеше да предопредели целта на остатъка от живота му и да повлияе на световната история по толкова много начини.

Никола и Пернел се бяха върнали в Париж през първото десетилетие на шестнайсети век и работеха като лекари, грижеха се за бедните и болните в същите онези болници, които Фламел бе основал преди повече от сто години. Живееха и работеха буквално в сянката на великата катедрала „Нотр Дам“. Дий се намираше в Париж с тайна мисия, възложена от кралицата, но веднага щом видя слабия, тъмнокос мъж и неговата зеленоока жена да работят заедно в просторните отделения на болницата, ги разпозна. Дий бе един от малкото хора на света, които притежаваха копие от шедьовъра на Фламел „Кратко изложение по философия“, включващо гравюра на прочутия алхимик след титулната страница. Когато Дий се представи на лекаря и жена му и ги назова с истинските им имена, никой от тях не отрече. Разбира се, те също бяха слушали доста за известния доктор Джон Дий. Макар че Пернел имаше някои резерви, Никола се зарадва на възможността да вземе английския магьосник за свой чирак. Дий незабавно напусна Англия и прекара следващите четири години, обучавайки се при Никола и Пернел в Париж.

И именно в Париж през 1575 година той за първи път узна за съществуването на Древната раса.

Една вечер, докато учеше в късните часове в малката си таванска стаичка в къщата на Фламел, едно създание, сякаш излязло от кошмар, се вмъкна през комина и изпълзя на опърлената рогозка, разпилявайки жарава и цепеници. Създанието беше гаргойл — една от древните породи върколаци, които се въдеха в канализациите и гробищата на повечето европейски градове. Приличаше на грубите, издялани от камък фигури, които украсяваха катедралата срещу къщата, но беше живо. Плътта му приличаше на мрамор и бе набраздена от вени, а очите му бяха черни като въглен. Гаргойлът заговори на старогръцки и го покани да дойде на среща в катедралата „Нотр Дам“. Като прецени, че това не е покана, която може да бъде отхвърлена, Дий последва създанието навън в нощта. Подскачайки на два крака, а често придвижвайки се и на четири, гаргойлът го водеше по все по-тесни улички, а после през подземните тунели на канализацията, докато накрая минаха през таен проход, който ги отведе зад стените на голямата катедрала. Дий последва гаргойла нагоре по хиляда и едното стъпала, по вътрешната страна на стената, които го изведоха на покрива на готическата катедрала.

— Чакай — заповяда гаргойлът и не каза нищо повече.

След като беше изпълнил задачата си, той престана да обръща внимание на Дий и се настани на парапета, приведен напред и с прибрани между плешките криле, свил опашка плътно до себе си. Виждаха се малките рогчета, стърчащи от челото му. Той се взря към площада далеч долу, загледан в окъснелите минувачи и бездомниците, които нямаше къде да се приберат и търсеха нещо за ядене. Ако някой случайно вдигнеше поглед нагоре, за него гаргойлът щеше да е неразличим от множеството други каменни фигури върху сградата.

Дий се приближи до ръба на покрива и се загледа в града. Целият нощен Париж се простираше под него, виждаше хиляди премигващи светлинки от огньове за готвене, газени лампи и свещи — безчислени точки светлина, разделяни от тъмната ивица на Сена. Стълбчета дим се издигаха право нагоре в неподвижния въздух. От тази височина Дий чуваше и жуженето на града — нисък, монотонен звук като на пчелен кошер, подготвящ се за нощта, — и можеше да помирише зловонието, тегнещо над улиците — смесица от миризми на канализация, гниещи плодове и развалено месо, човешка и животинска пот и смрадта на самата река.

Дий чакаше над прочутия прозорец с розетка на катедралата. Изучаването на магия го беше възпитало в много отношения — беше се научил да цени търпението. Ученият се наслаждаваше на преживяването да стои на покрива на най-високата сграда в Париж и му се искаше да си беше взел скицника. Задоволи се с това да оглежда наоколо и да запечатва всичко, което вижда, в невероятната си памет. Спомни си за неотдавнашното си посещение във Флоренция. Беше отишъл там, за да изследва дневниците на Леонардо да Винчи. Те бяха изписани със странен шифър, който нито един човек не бе успял да разгадае: на него му отне по-малко от час — никой не беше се досетил, че Леонардо бе писал дневниците си не само с шифър, но и огледално. Дневниците бяха изпълнени с множество изумителни рисунки на идеи за изобретения: оръжия, които стрелят многократно, бронирана каляска, която се движи без помощта на коне, и съд, който може да плува под морската повърхност. Имаше обаче едно изобретение, което особено заинтригува Дий: приспособление, за което Да Винчи твърдеше, че ще позволи на човека да се издигне във въздуха и да полети като птица. Дий не бе напълно убеден, че идеята може да бъде реализирана, макар че повече от всичко на света му се искаше да полети. Сега, докато се взираше в нощния Париж, започна да си представя какво би било да привърже крилете на Да Винчи към ръцете си и да се понесе над покривите.

Мислите му бяха прекъснати, когато някакво движение привлече вниманието му. Той се обърна на север, където една неясна фигура се носеше в нощното небе — черна сянка, подир която летяха десетки по-малки точици. Те приличаха на птици… но Дий знаеше, че птиците рядко летят нощем. Той моментално и без никакво съмнение разбра, че именно за тази среща е бил доведен тук. Съсредоточи се върху по-голямата фигура, мъчейки се да различи какво се приближава, но едва когато фигурата се спусна на покрива, той осъзна, че това е жена с пепеляво лице, облечена изцяло в черно и с дълго наметало от пера на врани.

Онази нощ доктор Джон Дий за първи път се срещна с Мориган. Онази нощ научи за съществуването на Древната раса и за това, как тя е била прогонена от човешкия свят от магията в Книгата на Авраам Мага — книга, която понастоящем се намираше у Никола Фламел. Онази нощ Дий научи също, че сред Древните има такива, които искат да си възвърнат полагащото им се място на господари на човечеството. И онази нощ Богинята-врана обеща на Дий, че един ден той ще управлява целия свят, ще бъде владетел на империя, простираща се от полюс до полюс, от изгрева до залеза. Всичко, което трябваше да направи, бе да открадне Книгата от Фламел и да им я предаде.

В същата нощ доктор Джон Дий застана на страната на Тъмните древни.

Това бе мисия, която го бе водила на много места по целия свят, а и до много царства на сенките, граничещи с него. Беше се борил с духове и върколаци, създания, които нямаха право да съществуват извън кошмарите, и други, останали от времената, предхождащи появата на човеците. Беше тръгвал на битка начело на армия от чудовища и бе прекарал поне десетилетие, бродейки изгубен в един леден отвъден свят. Много пъти се бе опасявал за живота си, но никога не бе бил наистина уплашен… до този момент сега, когато стоеше пред входа на имението в Бел Еър, в Лос Анджелис, през двайсет и първи век. В онези ранни дни той не осъзнаваше напълно силата на съществата, на които служеше, но след почти четири века и половина в тяхна служба бе научил много неща… включително и това, че смъртта е може би най-лекото наказание, което може да го сполети.

Въоръженият страж отстъпи назад и високите метални порти се отвориха, позволявайки на колата на Дий да поеме по дългата каменна алея към просторната мраморна вила, която едва се виждаше сред дърветата. Макар че нощта бе паднала, в къщата не се забелязваха никакви светлини и за миг Дий си помисли, че там няма никой. После си спомни, че човекът… създанието, с което бе дошъл да се срещне, предпочиташе тъмните часове и нямаше нужда от осветление.

Колата сви по кръглото обръщало пред главния вход и фаровете осветиха трима души, стоящи на най-долното стъпало. Когато автомобилът най-сетне спря с хрущене върху белия чакъл, една фигура пристъпи към вратата и я отвори. В сумрака беше невъзможно да се различат каквито и да било подробности, но гласът, който се разнесе от тъмнината, бе мъжки и говореше английски със силен акцент.

— Доктор Дий, предполагам. Аз съм Синухе32. Заповядайте, моля. Очаквахме ви. — После фигурата се обърна и закрачи нагоре по стъпалата.

Дий излезе от колата, поизтупа скъпия си костюм и с разтуптяно сърце последва Синухе във вилата. Другите две фигури тръгнаха от лявата и от дясната му страна. Макар че никой нищо не каза, Дий знаеше, че те са стражи. И навярно не бяха хора.

Магьосникът разпозна тежката наситена миризма, която го обгърна веднага, щом влезе в къщата: това беше тамян, рядка и невероятно скъпа ароматна смола от Близкия изток, използвана в древни времена в Египет и Гърция, и на изток чак до Китай. Дий усети как очите му се насълзяват и носът му потръпва. Представителите на Древната раса ужасно си падаха по тамян, но той получаваше главоболие от него.

Докато трите тъмни фигури въвеждаха Дий в един голям коридор, той зърна бегло Синухе: дребен, слаб мъж, с плешива глава и маслинена кожа. Изглеждаше, че по произход е от Близкия изток — от Египет или Йемен. Синухе затвори тежката входна врата, изрече две думи: „Стойте тук“, а после изчезна в мрака, оставяйки Дий в компанията на двамата мълчаливи стражи.

Дий се огледа. Дори в сенчестия полумрак можеше да види, че коридорът е празен. Нямаше мебели върху мозаичния под, нито картини или огледала по стените, нито завеси на прозорците. Той знаеше, че из целия свят има разпръснати къщи като тази, домове на малцината Тъмни древни, които обичаха да бродят из човешкия свят, обикновено вършейки пакости. Макар че притежаваха невероятни способности и бяха извънредно опасни, силите им бяха твърде ограничени поради широкото разпространение на желязото в съвременния свят, което отслабваше магическите им енергии. Също както оловото бе отровно за хората, желязото — човешкият метал — беше отровно за Древната раса. Без дори да се огледа, Дий знаеше, че в тази къща няма и грам от въпросния метал. Всичко щеше да е направено от злато и сребро, даже дръжките на вратите и кранчетата в баните.

Тъмните древни ценяха своята уединеност; те предпочитаха тихи затънтени местенца — малки острови, пустинни райони, страни като Швейцария, части от бившия Съветски съюз, арктическите области на Канада, хималайските върхове и бразилската джунгла. Когато изберяха да живеят в град като този, къщите им бяха изолирани зад стени и плетове и именията им се обхождаха от въоръжени стражи и кучета. А ако някой беше достатъчно голям късметлия или глупак, за да стигне до самата къща, щеше да се сблъска с по-древни, по-мрачни и по-смъртоносни пазачи.

— Насам.

Дий бе доволен, че успя да овладее уплахата си при звука от гласа на Синухе; не беше чул мъжът да се връща. Дали щяха да тръгнат нагоре или надолу, зачуди се той. Според неговия опит, представителите на Древната раса се деляха на две обособени категории: такива, които предпочитат да спят по покривите, и такива, които предпочитат мазетата. Мориган бе създание на таваните и покривите.

Синухе мина през едно светло петно и Дий забеляза, че очите му са оцветени с черен прах — горният клепач беше изцяло почернен и две водоравни линии минаваха от ъгълчетата на очите към ушите му. Три отвесни линии бяха изрисувани на брадичката под устните му. Той поведе Дий към една скрита врата непосредствено под широкото стълбище и я отвори, изричайки парола на езика, който би използвало момчето-фараон Тутанкамон. Дий последва фигурата в непрогледната тъмнина на коридора и спря, щом вратата се затвори с щракване зад тях. Чу как мъжът се движи пред него, а после стъпките му закънтяха по стълби.

Надолу. Дий трябваше да се досети, че Тъмната древна, при която го бе пратила Мориган, ще е създание на подземията и тунелите.

— Трябва ми светлина — каза той високо. — Не искам да падна по стълбите в тъмното и да си счупя врата. — Гласът му отекна със слабо ехо в затвореното пространство.

— В тази къща няма електричество, доктор Джон Дий. Но знаем, че сте изтъкнат магьосник. Ако желаете да създадете светлина, имате разрешение да го сторите.

Без да каже и дума, Дий протегна ръка. Синя искра оживя с пращене в дланта му. Тя зажужа и засъска, въртейки се, после нарасна от размера на грахче до този на гроздово зърно. Излъчваше студена синьо-бяла светлина. Протегнал ръка пред себе си, Дий тръгна надолу по стълбите.

Започна да брои стъпалата, докато слизаше, но бързо се отказа — вниманието му бе привлечено от украсата на стените, тавана и дори пода. Все едно беше влязъл в египетска гробница, но за разлика от безбройните гробници, които бе виждал и където рисунките бяха избледнели, напукани и полуразрушени и всичко бе покрито с фин слой пясък, тук украсата беше чиста, ярка и ненакърнена. Цветовете, леко изопачени от синята светлина, която носеше, изглеждаха сякаш току-що са били нанесени, пиктограмите и йероглифите бяха ярки и отчетливи, а имената на боговете бяха покрити с дебел златен варак.

Внезапен полъх отдолу накара синьо-бялото кълбо от светлина да затрепти и затанцува в дланта му, така че сенките започнаха да подскачат и да се мятат. Ноздрите на Дий се разшириха: вятърът носеше воня на нещо старо… старо и отдавна мъртво.

Стълбището свърши в обширно сводесто мазе. Още при първата си стъпка Дий усети как нещо хрущи и се чупи под крака му. Снижи ръка и синьо-белият светлик озари пода… който беше покрит с безброй мънички бели костици, застилащи земята като килим. Трябваше му известно време, за да разбере, че това са кости на плъхове и мишки. Някои бяха толкова стари, че се разсипваха на бял прах, щом ги докоснеше, но други бяха далеч по-скорошни. Без желание да зададе въпроса, чийто отговор всъщност не му се искаше да знае, Дий последва своя мълчалив водач, а костите хрущяха и пукаха при всяка негова стъпка. Вдигна ръката си високо, разпръсквайки светлина из помещението. Обаче за разлика от стълбището, тази стая беше неукрасена, стените бяха почернели от влага, зелена плесен се бе насъбрала покрай пода, а таванът беше покрит с петна от гъбички.

— Изглежда, имате проблем с влагата — рече Дий, просто за да наруши все по-тягостното мълчание.

— Това е без значение — рече тихо Синухе.

— Отдавна ли сте тук? — запита Дий, като се оглеждаше.

— На това място ли? — Другият мъж млъкна и се замисли. — По-малко от сто години. Което всъщност не е нищо.

В сенките се размърда някаква фигура.

— И няма да останем тук още дълго. Затова си дошъл, нали, доктор Дий? — Гласът беше нещо между страховито ръмжене и мъркане и с труд оформяше английските думи. Почти против волята си Дий вдигна ръка, позволявайки на светлината в дланта си да освети високата стройна фигура, която се движеше в сумрака. Светлината мина по боси стъпала с черни и хищно извити нокти, после нагоре по тежка бяла права пола, украсена със скъпоценни камъни, и гръд, върху която бяха кръстосани широки ленти, изписани с египетски символи, и накрая стигна до главата.

Макар да знаеше какво ще види, Дий не можа да сдържи потресеното ахване, което се отрони от устните му, когато съзря Бастет. Тялото й беше женско, но главата, която докосваше сводестия таван, бе котешка, със загладена козина, огромни жълти очи с отвесни зеници, дълга, заострена муцуна и големи триъгълни уши. Устата се отвори и студената светлина на Дий пробяга по блестящи жълти зъби. Това бе създанието, боготворено от много поколения из цял Египет.

Дий облиза пресъхналите си устни и се поклони ниско.

— Вашата племенница Мориган ви праща своите почитания и ме помоли да ви предам съобщението, че е време да си отмъстите на Триликата.

Бастет скочи напред и сграбчи с острите си като бръснач нокти скъпото сако на Дий, пробивайки дупки в коприната.

— Точно… кажи ми точно какво каза племенницата ми — настоя тя.

— Казах ви — рече Дий, вдигайки поглед към ужасяващото лице. Дъхът на Бастет вонеше на гнило месо. Той подхвърли синьо-бялото кълбо светлина във въздуха, където то увисна, въртейки се на едно място, а после внимателно отстрани ноктите на Бастет от ревера си, който беше станал на парцали.

— Мориган иска да се присъедините към нея и да атакувате царството на Хеката — рече простичко Дий.

— Значи времето е дошло — обяви ликуващо Бастет.

Старият магьосник кимна и при движението сенки се втурнаха и затанцуваха по стената.

— Дошло е — съгласи се той, — дошло е време Древната раса да се върне и да завладее наново този свят.

Бастет нададе вой — писклив и ужасяващ звук, — а после тъмнината зад нея завря, когато хиляди котки от всякакви породи и размери започнаха да навлизат в мазето и се струпваха около нея във все по-нарастващ кръг.

— Време е да ловуваме — обяви тя. — Време е да се храним.

Котките вдигнаха глави и замяукаха. Дий сметна тази врява за ужасяваща: звучеше като плача на безброй изгубени бебета.

Глава 21

Скатах чакаше край огромната отворена порта, когато Софи и Джош се върнаха при дървото. Птерозавърът подскачаше зад тях, а другите два кръжаха в небето ниско над главите им и вятърът, предизвикван от крилете им, вдигаше малки вихрушки от прах, които се виеха и танцуваха около тях. Макар че никой не бе казал нищо, близнаците знаеха, че ги упътват внимателно, но твърдо към къщата.

В полумрака лицето на Скатах бе неестествено бледо, а късата й червена коса изглеждаше черна. Макар че устните й бяха стиснати в тънка линия, тонът й бе предпазливо неутрален, когато заговори.

— Наистина ли искате да ви кажа колко глупаво и опасно беше това?

Джош отвори уста да отговори, но Софи го улови за ръката и го накара да млъкне.

— Просто искахме да се приберем вкъщи — рече тя уморено. Вече знаеше какво ще каже Девата-воин.

— Не можете — рече Скатах и се обърна.

Близнаците се поколебаха на вратата, после се обърнаха да погледнат към птерозавъра. Той наклони змиевидната си глава и ги изгледа с едното си голямо око с вертикална зеница. Гласът му прозвуча монотонно в главите им.

— Не се тревожете особено за Скатах, тя повече лае, отколкото хапе. — Създанието отвори уста, за да покаже стотиците си триъгълни зъби в нещо като усмивка. — Но наистина мисля, че е била загрижена за вас — добави той, а после се извърна, засили се с няколко къси подскока и се издигна във въздуха, плющейки с криле.

— Не казвай нищо — предупреди Софи брат си.

Саркастичните забележки и коментарите на Джош винаги го вкарваха в беля. Докато Софи притежаваше способността да си държи устата затворена, когато види нещо, брат й винаги трябваше да подхвърли някой коментар.

— Ти не си ми шеф — сопна се Джош, но гласът му трепереше.

Джош имаше страх от змии още откакто веднъж бе отишъл на къмпинг с баща си и беше попаднал на леговище на гърмяща змия. За щастие смъртоносното влечуго току-що се бе нахранило и предпочете да не го закача, позволявайки му да издрапа на безопасно място. Седмици след това той сънуваше кошмари със змии, а и сега му се случваше понякога, когато беше стресиран — обикновено преди изпити. Големите змиеподобни птерозаври бяха създания от най-страшните му кошмари и когато се бяха появили с подскоци в нощта, той бе усетил сърцето си да блъска толкова силно, че чак гърдите му пулсираха. Когато онази зъбата муцуна се бе навела към него, беше сигурен, че ще припадне. Още усещаше ледената пот, стичаща се по гръбнака му.

Софи и Джош последваха Скатах през къщата на Хеката. Сега близнаците забелязваха движение в сенките, чуваха скърцането на дъските под краката си и пропукването на дървените стени, сякаш къщата мърдаше, движеше се, растеше. Също така осъзнаха, че одевешните гласове, писъци и викове са утихнали.

Скатах ги заведе в празна кръгла стая, където чакаше Никола Фламел. Той стоеше с гръб към тях, с ръце зад гърба си, и се взираше в изпълнената със сенки нощ. Единствената светлина в стаята идваше от огромната луна, която вече бе започнала да клони към хоризонта. Едната половина на стаята бе окъпана в ярка сребристобяла светлина, а другата тънеше в мрак. Скати прекоси помещението и застана до алхимика. Скръсти ръце на гърдите си и се обърна към близнаците с безизразна физиономия.

— Можеше да ви убият — каза Фламел много тихо, без да се обръща. — Или да ви сторят нещо още по-лошо.

— Не можете да ни задържите тук — рече бързо Джош и гласът му прозвуча силно в тишината. — Не сме ви пленници.

Алхимикът хвърли поглед през рамо. Беше сложил малките си кръгли очила и в полумрака очите му бяха скрити зад сребърните стъкла.

— Не, не сте — каза той много тихо с френски акцент. — Вие сте пленници на обстоятелствата, на съвпаденията и съдбата… ако вярвате в такива неща.

— Аз не вярвам — промърмори Скатах.

— Нито пък аз — каза Никола, като се обърна. Свали си очилата и разтърка с два пръста основата на носа си. Под светлите му очи имаше тъмни кръгове, а устните му бяха стиснати. — Ние всички сме нещо като пленници тук — пленници на обстоятелствата и събитията. Преди почти седемстотин години аз купих една оръфана стара книга, написана на неразбираем език. В онзи ден аз също станах пленник, сякаш бях затворен зад решетки. Преди два месеца ти, Джош, никога не би ме помолил за работа, а ти, Софи, никога не би се хванала да работиш в кафенето. Но го направихте и заради тези решения стоите сега тук с мен. — Той направи пауза и погледна към Скатах. — Разбира се, някои хора биха казали, че вие сте били предопределени да заемете тези работни места, да срещнете Пернел и мен и да преживеете това приключение.

Скатах кимна.

— Съдба — рече тя.

— Твърдиш, че не разполагаме със свободна воля и всичко това е било предопределено да се случи? — попита Софи. Поклати глава. — Дори и за миг не го вярвам.

Самата идея противоречеше на всичко, в което тя вярваше; идеята, че бъдещето може да бъде предсказано, беше просто абсурдна.

— Нито пък аз — каза предизвикателно Джош.

— И въпреки това — рече много меко Фламел, — как ще реагирате, ако ви кажа, че в Книгата на Мага — книга, написана преди повече от десет хиляди години, — се говори за вас?

— Невъзможно — изстреля Джош, ужасен.

— Ха! — Никола Фламел разпери ръце. — А това не е ли невъзможно? Тази нощ вие срещнахте натаирите, крилатите пазители на царството на Хеката. Чухте гласовете им в главите си. Те не са ли невъзможни? А Торк Алта — те не са ли също толкова невъзможни? Това са създания, които обикновено съществуват само в митовете.

— Ами ние? — попита Скатах. — Никола е почти на седемстотин години, а аз съм толкова стара, че съм виждала империи да се въздигат и да рухват. Ние не сме ли също толкова невъзможни?

Нито Джош, нито Софи можеха да отрекат това.

Никола пристъпи напред и сложи ръце върху раменете на близнаците. Не беше по-висок от тях и ги гледаше право в очите.

— Трябва да приемете, че сте пленници в този невъзможен свят. Ако си тръгнете, ще докарате гибел на семейството и приятелите си, а най-вероятно и на самите себе си.

— Освен това — добави горчиво Скатах, — щом сте споменати в Книгата, значи трябва да сте тук.

Близнаците преместиха поглед от Скати към Фламел. Той кимна.

— Вярно е. Книгата е пълна с пророчества, някои от които със сигурност са се сбъднали, а други все още могат да се осъществят. Но в нея изрично се споменава „двамата, които са един“.

— И ти смяташ…? — прошепна Софи.

— Да, смятам, че пророчеството може да се отнася за вас. Всъщност убеден съм в това.

Скатах пристъпи напред и застана до Фламел.

— Което означава, че вие изведнъж сте станали много важни не само за нас, но също така и за Дий, и Тъмните древни.

— Защо? — Джош облиза пресъхналите си устни. — Защо сме толкова важни?

Алхимикът се обърна към Скати за подкрепа. Тя кимна.

— Кажи им. Те трябва да знаят.

Близнаците погледнаха отново към алхимика. Чувстваха, че това, което ще им каже той, е от огромно значение. Софи потърси ръката на брат си.

— Сборника предрича, че двамата, които са един, или ще спасят света, или ще го унищожат.

— Как така или ще го спасят, или ще го унищожат? — попита Джош. — Трябва да е предсказано само едното, нали?

— Думата, използвана в Сборника, е подобна на един древен вавилонски символ, който може да означава и двете — обясни Фламел. — Всъщност аз винаги съм подозирал, че означава, че единият от вас има потенциала да спаси света, а другият има силата да го унищожи.

Софи сръга брат си в ребрата.

— Това трябва да си ти.

Фламел се отдалечи от близнаците.

— След няколко часа, когато Хеката се надигне, ще я помоля да пробуди вашия магически потенциал. Смятам, че ще го направи; надявам се и се моля да го направи — добави той пламенно. — После ще си тръгнем.

— Но къде ще отидем? — попита Джош, докато Софи в същото време казваше:

— Хеката няма ли да ни позволи да останем тук?

— Надявам се, че някои от другите Древни или безсмъртни ще се съгласят да помогнат за обучението ви. И не, не можем да останем тук. Дий и Мориган са се свързали с една от най-страховитите Древни — Бастет.

— Египетската Богиня-котка ли? — попита Софи.

— Впечатлен съм — похвали я Фламел.

— Нашите родители са археолози, нали помниш? Докато на другите деца вечер са им чели приказки, на нас ни разказваха митове и легенди.

Алхимикът кимна.

— В същия този момент Бастет и Мориган събират войските си за всеобща атака срещу царството на Хеката. Подозирам, че ще се опитат да нападнат през нощта, когато Хеката спи. Засега няма и следа от тях, а скоро ще се съмне. Сигурен съм, те знаят, че разполагат само с един шанс и трябва да подготвят всичките си сили, преди да нападнат. За момента вярват, че ние все още не знаем за намеренията им, и което е по-важно, не подозират, че знаем за участието на Бастет. Но ние ще сме готови да ги посрещнем.

— А как всъщност разбрахме? — попита Софи.

— Пернел ми каза — отвърна Фламел и махна с ръка, за да спре въпроса, който очевидно щеше да последва. — Тя е изобретателна жена, натоварила е един обезплътен дух със задачата да ми предаде съобщение.

— Обезплътен дух ли? — каза Софи. — Искаш да кажеш, нещо като призрак? — Осъзна, че вече е готова да повярва и в призраци.

— Точно така — отговори Фламел.

— Какво ще стане, ако нападнат това място? И за какво точно нападение говорим? — попита Джош.

Фламел погледна към Скати.

— Аз не съм бил роден, когато за последен път същества от Древната раса са воювали помежду си.

— Аз съм била свидетел — каза мрачно Скати. — Болшинството от хората дори няма да усетят, че става нещо. — Тя сви рамене. — Но освобождаването на магически енергии от Царството на сенките със сигурност ще окаже влияние върху климата и местната геология: може да има земетресения, торнада, урагани и дъжд, много дъжд. А аз наистина мразя дъжда — добави тя. — Това беше една от причините да напусна Хиберния33.

— Трябва нещо да направим — каза Софи. — Трябва да предупредим хората.

— И под каква форма ще е това предупреждение? — попита Фламел. — Ще им кажем, че скоро ще се състои магическа битка, която може да предизвика земетресения и наводнения? Не можеш да съобщиш на местния новинарски или метеорологичен канал подобно нещо, нали?

— Ние трябва да…

— Не, не трябва — каза твърдо алхимикът. — Трябва да отведем вас двамата и страниците от Книгата далеч оттук.

— Ами Хеката? — попита Джош. — Тя ще може ли да се защити?

— Срещу Дий и Мориган, да. Но с Бастет като тяхна съюзница, не мога да предвидя — отвърна Скати. — Нямам представа колко могъща е богинята.

— По-могъща, отколкото можеш да си представиш.

Всички се обърнаха към вратата, където стоеше едно момиченце, наглед на не повече от единайсет години, премигваше и се прозяваше широко. То потърка с ръка яркожълтите си очи и ги погледна, после се усмихна. Зъбките му грейнаха ослепително бели на фона на абаносовочерната кожа. Момиченцето носеше къса, подобна на тога дреха от същия многоцветен материал, който бе носила старата Хеката, но този път тя бе нашарена в златисто и зелено. Бялата му като сняг коса се спускаше до раменете.

Алхимикът се поклони.

— Добро утро. Не очаквах да станеш преди зазоряване.

— Как мога да спя при цялата тази дейност, която кипи наоколо? — попита Хеката. — Къщата ме събуди.

— Къщата… — започна Джош.

— Къщата — каза безизразно Хеката — е жива.

Джош можеше да направи поне дузина коментари, но като си спомни за зелената слуз, която го грозеше снощи, мъдро реши да си държи устата затворена.

— Разбирам, че Мориган и моята сестра — Древната Бастет — замислят атака срещу моето Царство на сенките — рече мрачно момиченцето.

Никола хвърли бърз поглед към Скатах, която лекичко сви рамене. Нямаше представа как е узнала Хеката.

— Сигурна съм, разбирате, че аз чувам всичко, което става в тази къща, всяка изречена или прошепната дума… или дори мисъл — добави Хеката, поглеждайки многозначително към Джош. Момиченцето се усмихна и тогава всички видяха приликата с другите й две лица. Но очите й не се усмихваха. Тя влезе в стаята и Софи забеляза, че докато се движеше, къщата реагираше на присъствието й. На вратата, където бе стояла, бяха покарали зелени филизи, а по горната греда и прага бяха разцъфтели мънички зелени цветчета. Триликата богиня спря пред Никола Фламел и вдигна поглед към загрижените му очи. — По-добре щеше да е да не бяхте идвали тук. Докарахте неприятности в живота ми. Сега трябва да водя битка със сестра си и племенницата си. И определено щеше да е по-добре, ако не бях принудена да избирам страна.

Скатах скръсти ръце на гърдите си и изгледа мрачно богинята.

— На теб никога не ти е харесвало да избираш страна, Хеката. Нищо чудно, че имаш три лица.

Докато Скатах говореше, Софи наблюдаваше Хеката и за миг зърна нещо тъмно и неизмеримо древно в очите на момиченцето.

— Оцеляла съм през хилядолетията, защото съм вярвала на собствената си преценка — сопна се Хеката. — Но съм избирала страна, когато си е заслужавало да се боря за нещо.

— Сега — каза меко Никола Фламел — мисля, че е дошло време отново да избираш. Но само ти можеш да решиш, дали си заслужава да се бориш за това?

Хеката сякаш не чу въпроса и се обърна към Софи и Джош. Малката й ръчица направи движение във въздуха и аурите на близнаците моментално грейнаха в сребърна и златна светлина. Хеката наблюдаваше сребърните мехурчета, пълзящи по пашкула, обвил Софи, и проследяваше плетеницата от златни жилки, които се движеха нагоре-надолу по аурата на Джош.

— Може и да си прав — каза тя накрая. — Може това наистина да са онези, за които се говори в проклетия Сборник. От много векове не съм виждала толкова чисти аури. Те притежават огромен неовладян потенциал.

Фламел кимна.

— Ако имах време, щях да се заема и да ги обуча както трябва, постепенно да пробудя дремещите им сили… но събитията се стекоха против мен и времето е онази ценност, с която не разполагам. Ти си способна да отключиш техния потенциал. Можеш за миг да направиш нещо, което иначе би отнело години.

Хеката погледна през рамо към алхимика.

— Има си причина да отнема години — рече тя презрително. — Човеците почти не използват сетивата си. Но въпреки това ти предлагаш да пробудим у тези двамата пълния им потенциал. Няма да го сторя: претоварването на сетивата може да ги унищожи, да ги подлуди.

— Но… — понечи да възрази Фламел.

— Няма да го направя. — Тя се обърна отново към близнаците. — Това, което той иска от мен, може да ви убие… ако сте късметлии — рече Хеката, после се обърна и излезе стремително от стаята, оставяйки подир себе си малки, покрити с трева следи.

Глава 22

За момент близнаците останаха безмълвни. После Джош проговори:

— Какво искаше да каже тя…?

Но Никола мина забързан покрай него и излезе в коридора след Хеката.

— Тя преувеличава — извика той през рамо. — Опитва се да ви уплаши.

— Е, успя — промърмори Джош. Погледна към Скатах, но тя му обърна гръб и излезе в градината. — Хей — извика той, като забърза след нея, — върни се. Имам въпроси. — Усети внезапен прилив на гняв; беше му писнало да се държат с него като с дете. Двамата със сестра му заслужаваха някои отговори.

— Джош — предупреди го Софи.

Но брат й се стрелна покрай нея и посегна да хване Скатах за рамото. Пръстите му не успяха даже да я докоснат. Изведнъж той бе уловен, завъртян и преметнат във въздуха. Стовари се върху земята толкова тежко, че въздухът излезе от дробовете му, а мечът на Скатах бе насочен към лицето му. Тя заговори шепнешком.

— Снощи ти обиди богиня от Древната раса; днес успя да раздразниш една от Следващото поколение — а още дори не се е съмнало — добави тя. После Девата-воин прибра меча си в ножницата и погледна към изумената Софи. — Той винаги ли е такъв? — попита Скати.

— Какъв? — попита Софи.

— Глупав, неразумен, безразсъден… Да продължавам ли?

— Няма нужда. Да, обикновено е такъв. Понякога е и по-зле. — Като бяха малки, тя често дразнеше Джош, че той е взел всички гени за действие, докато тя е взела всички гени за мислене. Брат й беше импулсивен и безразсъден, но ако бъдем честни, помисли си тя, беше също така верен и можеше да се разчита на него.

Скатах помогна на Джош да се изправи на крака.

— Ако продължаваш в същия дух, няма да изкараш дълго на този свят.

— Просто исках да ти задам няколко въпроса.

— Имаш късмет. Преди два-три века вероятно щях да те убия. Падах си малко кибритлийка — призна си тя, — но работя върху самоконтрола си.

Джош потърка кръста си. Ако Скатах го беше тръшнала върху камъните, можеше наистина да пострада, но той призна, че тя бе достатъчно внимателна, за да го хвърли върху тревата и мъха.

— Това приличаше на джудо хвърляне — рече той с треперещ глас, като се опитваше да звучи небрежно и да смени темата.

— Нещо такова…

— Между другото къде си учила джудо?

— Не съм учила джудо. Създала съм далечните предшественици на повечето бойни изкуства, които се изучават днес — отвърна червенокосата Дева-воин, а ярките й зелени очи блестяха лукаво. — Всъщност и на двама ви няма да навреди, ако ви покажа няколко прости движения.

— Мисля, че можем да се справим и с нещо по-сложно — каза Джош. — Изучавали сме таекуондо две години, докато родителите ни преподаваха в Чикаго, и една година карате в Ню Йорк… или пък беше Бостън?

— Ти ли си създала джудото? — попита Софи, с предпазливо неутрален глас.

— Не. Кано Джигоро създаде съвременното джудо, но той използва за основа на своята бойна система джиу-джицуто, което е сродно на айкидото. Струва ми се, че някъде по това време бях в Япония. Всички бойни изкуства имат общ корен. И това съм аз — рече Скатах скромно. — Хайде, щом знаете малко таекуондо и карате, това е полезно. Нека ви покажа няколко основни движения, докато чакаме Никола.

— Къде е той? — попита Софи, поглеждайки към къщата. Какво ли ставаше там вътре? — Моли Хеката да пробуди нашия магически потенциал ли?

— Да — потвърди Скати.

— Но Хеката каза, че това може да ни убие! — каза разтревожено Джош. Започваше да подозира, че плановете на Фламел включват нещо повече от това да защитава него и сестра му. Алхимикът беше намислил нещо.

— Тя само предполагаше — рече Скати. — Винаги си е падала по драматизма.

— Значи Никола е сигурен, че не ни грози никаква опасност? — попита Джош.

— Не, не е съвсем сигурен — усмихна се Скати. — Но повярвайте ми, вие вече сте в опасност. Единствената разлика е, че ако Хеката ви пробуди, ще сте в огромна опасност.

Никола Фламел следваше Хеката през къщата. Пръстите на момичето се плъзгаха по стените, оставяйки подир себе си ивици светло дърво, изпъстрени с листа и цветя.

— Имам нужда от помощта ти, Хеката. Не мога да направя това сам — извика той след нея.

Богинята не му обърна внимание. Сви по един дълъг, прав коридор и се втурна напред. Стъпалата й оставяха малки петна зелена трева, която продължи да расте, докато Фламел бързаше след нея. Докато преполови коридора, вече бе стигнала до коленете му, после до кръста, а след това изведнъж целият коридор се оказа изпълнен с висока трева. Стръковете, остри като бръсначи, шумоляха тихо един в друг — звуци, които почти приличаха на думи.

Никола Фламел позволи на малка част от растящия му гняв да премине в аурата му. Сви дясната си ръка в юмрук, после рязко разпери пръсти и във въздуха се разнесе богатият остър аромат на мента. Тревата пред него полегна сякаш от силен вятър — точно навреме, за да може алхимикът да види как момичето влиза в една стая, малко встрани от останалите помещения. Ако се бе забавил само миг, щеше да подмине входа й.

— Стига с тези игрички — сопна се Фламел, влизайки в стаята.

Хеката обърна лице към него. За няколкото мига, докато тичаше по коридора, бе пораснала. Сега изглеждаше на около петнайсет. Лицето й бе разкривено в грозна гримаса, а жълтите й очи гледаха яростно.

— Как смееш да ми говориш така! — Тя вдигна заплашително ръце. — Знаеш какво мога да ти направя.

— Няма да посмееш — рече Фламел със спокойствие, каквото не чувстваше.

— И защо мислиш така? — попита изненадано Хеката. Не беше свикнала да й противоречат.

— Защото аз съм Пазителя на Книгата.

— Книгата, която загуби…

— Освен това съм Пазителя, който присъства в пророчествата от Книгата — сряза я Фламел. — Предпоследният Пазител — добави той. — Близнаците също ги има в Книгата. Казваш, че си познавала Авраам — тогава знаеш колко точни са били пророчествата и предсказанията му.

— Често е грешал — промърмори Хеката.

— Като Пазител те моля да направиш нещо, което вярвам, че е от решаващо значение за оцеляването не само на Древната раса, а и на човеците: искам да пробудиш магическия потенциал на близнаците.

— Това може да ги убие — заяви безизразно богинята. Не я интересуваше особено дали човешките скотове ще живеят, или ще мрат.

— Възможно е — призна Фламел, усещайки как в стомаха му натежава ледена буца, — но ако не ни помогнеш, смъртта им е сигурна.

Хеката се обърна и се приближи към прозореца. В другия край на полегатата поляна Скатах показваше на близнаците серия от удари. Те с лекота повтаряха движенията й. Фламел застана до Хеката.

— В какъв свят живеем — отбеляза той с въздишка, — щом всичко — може би дори съществуването на човешката раса — лежи върху плещите на тези тийнейджъри.

— Знаеш ли защо в края на краищата човеците възтържествуваха, а Древната раса бе прокудена? — попита внезапно Хеката.

— Заради желязото, нали?

— Да, заради желязото. Ние преживяхме рухването на Дану Талис, преживяхме Потопа и Ледниковия период. А после, преди около три хиляди години, един-единствен човек, занимаващ се с обработката на метали, който дотогава беше използвал бронз, започна да експериментира с новия метал. Беше само един човек и въпреки това успя да заличи цяла една раса и начин на живот. Големите промени винаги се пораждат от действията на една личност. — Хеката замълча, гледайки как близнаците нанасят удари с ръце и крака край Скатах. — Сребро и злато. Най-редките от всички аури — промърмори тя и за миг аурите разцъфнаха около близнаците. — Ако го направя и те умрат, ще можеш ли да живееш с това на съвестта си?

— Вече съм стар, много стар — промълви Фламел съвсем тихо. — Знаеш ли колко приятели съм погребал през вековете?

— А усещаше ли загубата им? — В гласа на Хеката имаше нотка на искрено любопитство.

— На всеки един от тях.

— А още ли я усещаш?

— Да. Всеки ден.

Богинята протегна ръка и я постави на рамото му.

— Значи все още си човек, Никола Фламел. Денят, в който престане да те е грижа, е денят, в който ще станеш като Дий и подобните нему.

Тя се обърна отново към градината и погледна близнаците. И двамата се опитваха безуспешно да ударят Скатах, която се привеждаше и извиваше, без да мърда от мястото си. Отдалеч тримата приличаха на обикновени тийнейджъри, упражняващи нов танц, но Хеката знаеше, че всеки от тях е необикновен.

— Ще го направя — каза тя накрая. — Ще пробудя силите им. Останалото зависи от теб. Ти ще трябва да ги обучиш.

Фламел сведе глава, за да не види богинята сълзите в очите му. Ако близнаците преживееха пробуждането, тогава имаше шанс, макар и малък, той да види отново Пернел.

— Кажи ми… — започна той, после се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Човекът, който откри как да обработва желязото — онзи ковач от преди три хиляди години, — какво стана с него?

— Убих го — рече Хеката с широко отворени невинни жълти очи. — Неговите действия ни унищожиха. Какво друго можех да сторя? Но вече бе прекалено късно. Тайната на желязото се беше появила на света.

Фламел погледна към близнаците, видя как Джош помага на сестра си да се изправи, видя как тя го подсече и повали. Смехът им се разнасяше ясно и звънко в предутринния въздух. Фламел се помоли да не е станало прекалено късно.

Глава 23

Котките на Сан Франциско напуснаха града в най-тъмната доба.

Поединично и по двойки, диви и покрити с белези улични котки, охранени домашни котки със загладена козина, котки с всякакви размери, чистокръвни и мелези, дългокосмести и късокосмести, те се движеха през сенките като тиха котешка вълна. Втурваха се по мостовете, струпваха се на тесните проходи, тичаха през тунелите под улиците, скачаха от покрив на покрив.

И всички се насочваха на север.

Профучаваха покрай потресени и ужасени нощни гуляйджии, заобикаляха плъхове и мишки, без да ги погнат, не обръщаха внимание на птичите гнезда. И макар че се движеха в пълна тишина, минаването им бе белязано от един необикновен звук.

Тази нощ град Сан Франциско ехтеше от дивия вой на стотици хиляди кучета.

Доктор Джон Дий беше недоволен.

И донякъде уплашен. Лесно беше да говорят за нападение над Хеката в собственото й царство, но съвсем друго бе да седи пред входа на невидимото й владение и да гледа как котките и птиците пристигат, призовани от господарките си Бастет и Мориган. Какво биха могли да сторят тези малки създания срещу древната магия на Хеката от Древната раса?

Дий седеше в голям черен хамър до Синухе — мъжа, който слугуваше на Бастет. Нито един от двамата не бе проговорил по време на полета с частния самолет на Дий от Лос Анджелис до Сан Франциско, макар че на Дий му се искаше да зададе хиляди въпроси на по-възрастния мъж. През годините бе започнал да разбира, че слугите на Тъмни древни — какъвто беше и самият той — не обичат да ги разпитват.

Стигнаха до входа за царството на Хеката към два часа през нощта — навреме, за да видят пристигането на първите от създанията на Мориган. Птиците се спуснаха от север и изток на дълги, тъмни ята и единственият звук бе плясъкът на крилете им. Накацаха по дърветата в Мил Вали толкова нагъсто, че някои от клоните запукаха под тежестта им.

През следващите няколко часа пристигнаха котките.

Изляха се от тъмнината в нескончаем поток от козина, а после спряха — всички обърнати към скрития вход на царството на сенките. Дий надзърна през прозореца на колата си: не можеше да види земята. Докъдето стигаше погледът във всички посоки, тя беше покрита с котки.

Накрая, точно когато източният хоризонт започна да просветлява в розово, Синухе извади от торбичката, която носеше на врата си, малка черна статуетка и я постави на таблото. Статуетката представляваше прекрасно издялана египетска котка не по-голяма от кутрето му.

— Време е — каза той тихо.

Очите на черната статуетка засияха в червено.

— Тя идва — каза Синухе.

— Защо не нападнахме по-рано, докато Хеката спеше? — попита Дий. Въпреки че от няколкостотин години изучаваше Тъмните древни, осъзнаваше, че всъщност знае твърде малко за тях. Но това му действаше и донякъде успокоително, защото му подсказваше, че те знаят също толкова малко за хората.

Синухе махна с ръка към събраните птици и котки.

— Имахме нужда от нашите съюзници — каза той кратко.

Дий кимна. Предполагаше, че Бастет в момента се придвижва през различни царства на сенките, граничещи с човешкия свят. Непоносимостта на Древната раса към желязото означаваше, че някои съвременни удобства като коли и самолети са недостъпни за тях. Тънките му устни се извиха в невесела усмивка; ето защо Древните се нуждаеха от хора като него и Синухе, за да изпълняват ролята на техни посредници.

Дий по-скоро почувства, отколкото видя как птиците по дърветата се размърдаха: половин милион, а може би и повече глави се обърнаха на запад. Той проследи погледа им към най-тъмната част на небето. Отначало не можеше да види нищо, но после високо в небосвода се появи една сянка, която се забелязваше поради това, че затъмняваше звездите. Мориган идваше.

Дий знаеше, че в сърцевината на всяка легенда има зрънце истина. Докато гледаше нагоре в нощното небе как бледоликото създание приближава от запад, развяло своето пернато наметало след себе си като огромни криле, му се стори, че разбира откъде произлизат легендите за вампирите Носферату. През дългия си живот той бе срещал вампири — истински, — но никой от тях не бе толкова ужасяващ като Богинята-врана.

Мориган се спусна на земята точно пред хамъра. Котките се пръснаха в последния момент, преди тя да свие наметалото си и да кацне. В полумрака се виждаше само белият овал на лицето й; очите й бяха черни като нощта, приличаха на прогорени в хартия дупки.

После котките заръмжаха — ниско бучене, от което затрептя въздухът, — и Бастет излезе от сенките. Богинята-котка носеше бяла памучна роба като на египетска принцеса и държеше копие, високо колкото нея. Закрачи през морето от котки, които се разделяха пред нея и се събираха отново подире й. Когато се изправи над Мориган, тя се поклони дълбоко на Богинята-врана.

— Племеннице, време ли е? — измърка тя.

— Време е — отвърна Мориган, като също се поклони. Отхвърли наметалото си назад и разкри един лък, преметнат през рамото й. Свали го и постави на тетивата стрела от колчана на хълбока си.

А после двете Древни се втурнаха като една към наглед непроходимия храсталак и скочиха през него.

Котките и птиците се устремиха подире им.

— Започва се — рече весело Синухе, като взе оръжията си — два извити египетски бронзови меча — и излезе от колата.

„Или пък свършва“ — помисли си Дий, но запази своите страхове за себе си.