Алхимикът

Глава 24

Джош стоеше в края на древната гора заедно със сестра си и гледаше как три мънички крилати създания, които поразително приличаха на дракони, се вият и танцуват в първите лъчи на утринното слънце.

— Не искам да го правиш — каза Джош.

Софи сложи длан върху ръката на брат си.

— Защо не? — попита тя.

Застана пред него, принуждавайки го да я погледне. Зад него се виждаха Фламел, Скати и Хеката на входа на невероятно големия Игдразил, които ги наблюдаваха. Навсякъде около тях шетаха хиляди Торк Алта както в човешка, така и в глиганска форма, и се готвеха за битка. Глиганите носеха кожена броня, покриваща бутовете и гърбовете им, а човекоподобните Торк Алта бяха въоръжени с бронзови копия и мечове. Огромни ята натаири се носеха в небето, а храстите и високите треви гъмжаха от невидими лазещи, плъзгащи се, щъкащи твари. Стражи бяха заели позиции по целия Игдразил, покатерени на големите клони и стоящи на пост с лъкове и копия на всеки прозорец.

Софи погледна в ясните сини очи на брат си. Виждаше собственото си отражение в тях и внезапно осъзна, че те са насълзени. Тя посегна към лицето му, но той улови ръката й и стисна нежно пръстите й.

— Не искам да ти се случи нещо — каза той простичко.

Софи кимна, без да се осмели да заговори. Тя изпитваше същото.

Три от огромните, подобни на птерозаври, натаири прелетяха над тях и вятърът от крилете им вдигна облаци прах от земята. Нито Софи, нито Джош погледнаха нагоре.

— Никола каза, че съществува риск — продължи Джош, — но Хеката каза, че е опасно, може би дори смъртоносно. Искам да прекъснеш това пробуждане, ако нещо се обърка — завърши той бързо.

— Трябва да го направим. Никола каза…

— Не съм съвсем сигурен, дали му вярвам — прекъсна я Джош. — Имам чувството, че нещо крие. Прекалено настоява, че Хеката трябва да пробуди силите ни въпреки опасностите.

— Той каза, че това е единственият ни шанс — упорстваше Софи.

— Вчера каза, че трябва да ни отведе от книжарницата, за да сме в безопасност… а сега изведнъж трябва да ни обучават, за да можем да се защитим от Дий и тези Тъмни древни. Повярвай ми, Софи, Никола Фламел играе своя собствена игра.

Погледът на Софи се премести към алхимика. Тя го познаваше от няколко месеца и си спомняше как беше написала в своя блог, че го мисли за готин. Разбира се, сега осъзнаваше, че всъщност изобщо не го познава. Човекът, когото мислеше за Ник Флеминг, бе самозванец. Една лъжа. Фламел я гледаше съсредоточено и за миг й се стори, че той знае за какво си говорят.

— Не е нужно и двамата да се подлагаме на това пробуждане — продължи Джош. — Нека само аз да го направя.

Софи отново го погледна в очите.

— А как си мислиш, че ще се чувствам аз, ако ти се случи нещо?

Този път Джош не намери думи. Доскоро изобщо не му бе хрумвала мисълта, че нещо лошо може да се случи със сестра му. Но сега именно тази мисъл го ужасяваше.

Софи хвана ръцете на брат си.

— От мига, в който сме родени, сме правили всичко заедно — каза тя с тих и спокоен глас. — И тъй като мама и татко толкова често отсъстват, всъщност винаги сме били само ти и аз. Ти винаги си се грижил за мен, аз винаги съм те пазила. Няма да ти позволя да минеш през този… процес сам. Ще го направим така, както сме правили всичко друго — заедно.

Джош изгледа дълго и настойчиво сестра си.

— Сигурна ли си? — попита той. Започваше да вижда една нова Софи.

— Никога не съм била по-сигурна.

И двамата знаеха онова, което остана неизречено: никой от тях не искаше да остане сам, ако нещо се случеше по време на пробуждането.

Накрая Джош кимна. После стисна ръката на сестра си и двамата се обърнаха към алхимика, Хеката и Скати.

— Готови сме — казаха близнаците.

— Мориган е тук — уведоми ги Скати, докато влизаха след Никола и Хеката през голямата порта, водеща към вътрешността на дървото. Тя се бе преоблякла в черни панталони, черна тениска с бие покрай врата без ръкави и военни обувки с дебели подметки. Носеше на гърба си два къси меча, чиито дръжки стърчаха над раменете й, и беше намазала очите и скулите си с черна боя, от което лицето й стряскащо приличаше на череп. — Довела е със себе си Бастет. Вече нахлуват в Царството на сенките.

— Хеката може да ги отблъсне, нали? — попита Софи.

Тя имаше съвсем бегла представа за силите на богинята, но мисълта, че може да има същество по-могъщо от нея, бе ужасяваща.

Скати сви рамене.

— Нямам представа. Дошли са с големи сили: довели са своите армии със себе си.

— Армии ли? — повтори като ехо Джош. — Какви армии? Още кални хора ли?

— Този път няма големи. Довели са небесните птици и земните котки.

Софи се изсмя нервно.

— Птици и котки — какво могат да направят те?

Скати хвърли поглед към момичето. Бялото на очите й се открояваше на фона на черната бойна окраска.

— Видя какво направиха птиците с колата по пътя насам.

Софи кимна, внезапно усетила гадене в стомаха си. Образите на противните черни врани, кълвящи предното стъкло и пробиващи дупки в металния капак, щяха да я преследват, докато е жива.

— Е, представи си какво ще стане, ако се съберат десетки хиляди птици.

— Десетки хиляди… — прошепна Софи.

— По-скоро стотици хиляди — поправи се Скати, свивайки по един тесен коридор. — Натаирските разузнавачи определят броя им приблизително на половин милион.

— Не спомена ли и котки? — попита Джош.

— Да. Безброй.

Джош погледна към сестра си. Постепенно започваха да осъзнават пред каква ужасна опасност са изправени. Можеха да умрат в това странно Царство на сенките и никой никога нямаше да разбере. Усети как сълзи запариха очите му и премигна, за да ги прогони; родителите им щяха да се чудят до края на живота си какво е станало с тях.

Коридорът, по който вървяха, свърна в друг, още по-тесен проход. Таванът беше толкова нисък, че близнаците трябваше да вървят с приведени глави. Нямаше стълбища, но коридорът се виеше все по-надолу в дълга, полегата спирала. Близнаците осъзнаха, че се спускат в недрата на земята, дълбоко под дървото. Стените станаха по-тъмни, в гладката дървесина сега имаше прорасли корени, които стърчаха криви навън и дърпаха косите им като хищни пръсти. Въздухът стана по-влажен, изпълнен с мириса на глина и свежа пръст, гниещи листа и новопоникнали стръкове.

— Тази къща наистина е жива — каза Софи учудено, щом свърнаха в друг виещ се спираловиден коридор, който бе образуван изцяло от чепатите и възлести корени на голямото дърво, издигащо се над тях. — Въпреки че ние вървим през нея, въпреки стаите, прозорците и езерцата, това все пак е живо дърво! — Идеята й се стори едновременно поразителна и плашеща.

— Това дърво е било отгледано от семе на Игдразил, Световното дърво — рече тихо Скати и потърка с длан оголените корени. Поднесе я към лицето си и вдъхна дълбоко, поемайки аромата. — Преди хилядолетия, когато Дану Талис потъна под вълните, няколко от Древните успяха да спасят част от флората и фауната и да ги прехвърлят в други земи. Но само двама Древни — Хеката и Один — съумяха да отгледат своите семена от Игдразил. Один, също като Хеката, имаше власт над магията.

Джош се опита да си припомни малкото, което знаеше за Один. Това не беше ли едноокият норвежки бог? Но преди да успее да попита, Хеката изчезна в един отвор, ограден с плетеница от виещи се корени. Никола Фламел спря и изчака близнаците и Скати да го настигнат. Светлите му очи бяха мрачни, а между веждите му се виждаше дълбока отвесна бръчка. Когато заговори, подбираше внимателно думите си и от напрежението френският му акцент личеше още повече.

— Иска ми се да не се налагаше да правите това — каза той, — но трябва да ми повярвате, че няма друг начин. Той протегна ръце и сложи едната върху дясното рамо на Софи, а другата — върху лявото рамо на Джош. Аурите им — сребърна и златна — засияха за кратко и в тежкия въздух се разнесе слаба миризма на ванилов сладолед и портокали. — Боя се, че още когато помогнахте на Пернел и мен, се изложихте на ужасна опасност. Ако… когато Хеката пробуди вашия магически потенциал, ще ви обуча на някои защитни магии, а има и други специалисти в петте древни форми на магията, при които ще ви заведа. Надявам се те да довършат обучението ви.

— Ще ни обучават за магьосници ли? — оживи се Софи. Предполагаше, че трябва да е по-развълнувана, но си спомни думите на Скати, че след като Хеката пробуди силите им, ще бъдат в огромна опасност.

— За магьосници, заклинатели, некроманти, чернокнижници и даже чародеи. — Фламел се усмихна. Хвърли поглед през рамо, после се обърна пак към близнаците. — Сега влизайте вътре и правете каквото ви нареди тя. Знам, че ви е страх, но се опитайте да не се страхувате. Да ви кажа, не е срамно човек да се страхува. — Той се усмихна, но очите му останаха разтревожени. — Когато излезете от тази стая, ще сте различни хора.

— Аз не искам да съм различна — прошепна Софи.

Искаше нещата да са пак такива, каквито бяха преди няколко часа, когато всичко бе обикновено и скучно. Точно сега би дала какво ли не, за да се върне в скучния свят.

Фламел се отдръпна от вратата и подкани с жест близнаците да влязат.

— От момента, в който зърнахте Дий, вие започнахте да се променяте. А след като промяната веднъж започне, няма връщане назад.

В помещението беше тъмно. Стените му се състояха изцяло от преплетени корени. Софи усещаше ръката на брат си в своята и стисна леко пръстите му. Той също я стисна в отговор.

Докато близнаците навлизаха все по-навътре в хралупата, която явно беше доста по-голяма, отколкото им се стори отначало, очите им постепенно се приспособиха към сумрака и стаята се изпълни със зеленикаво сияние. Дебел, рошав мъх покриваше сплетените корени и излъчваше бледа нефритенозелена светлина, създавайки впечатлението, че се намират под водата. Въздухът бе натежал от влага и по косата и кожата им се образуваха капчици, сякаш ги бе избила пот. Макар че не беше студено, и двамата трепереха.

— Трябва да се чувствате поласкани. — Гласът на Хеката се разнесе от зеления сумрак точно пред тях. — Не съм пробуждала човеци от много поколения насам.

— Кой… — започна Джош, но гласът му секна. Той се изкашля сухо и опита пак. — Кой беше последният човек, когото си пробудила? — Беше твърдо решен да не показва страха си.

— Беше преди доста време — през дванайсети век, според вашето човешко измерване на времето, — а човекът беше от земята на шотландците. Не помня името му.

И Софи, и Джош инстинктивно усетиха, че Хеката лъже.

— Какво стана с него? — попита Софи.

— Умря. — Разнесе се странен писклив кикот. — Беше убит от едно зърно град.

— Трябва да е било бая едричко зърно — прошепна Джош.

— О, беше — промърмори Хеката.

В този момент и двамата разбраха, че тя има нещо общо със смъртта на загадъчния мъж. На Джош богинята изведнъж му заприлича на отмъстително дете.

— Е, а сега какво? — попита Джош. — Прави ли да стоим, да седнем ли, или да легнем?

— Нищо няма да правите — сопна се Хеката, — а това не е никак лесно. От хиляди поколения вие, човеците, умишлено страните от онова, което с насмешка наричате магия. Но магията всъщност е просто оползотворяването на целия диапазон от възможностите на сетивата. Човеците са прекъснали връзката си със своите сетива. Сега те виждат само малка част от видимия спектър, чуват само най-силните звуци, обонянието им е потресаващо слабо и могат да различат единствено най-сладкия и най-киселия вкус.

Близнаците усещаха, че Хеката се движи около тях. Не можеха да чуят движението й, но я следяха по звука на гласа й. Когато заговори зад тях, и двамата подскочиха.

— Някога човечеството се нуждаеше от всички сетива, за да оцелява. — Настъпи дълга пауза, а когато Хеката заговори отново, беше толкова близо, че дъхът й разроши косата на Софи. — После светът се промени. Дану Талис потъна под океана и Епохата на гущерите отмина, дойде Времето на леда и човеците станаха… изтънчени. — Тя произнесе думата като обида. — Човеците станаха лениви и надменни. Решиха, че не се нуждаят от цялата сила на сетивата си, и постепенно я изгубиха.

— Казваш, че сме изгубили магическите си сили, защото сме станали мързеливи — рече Джош.

Софи въздъхна тихо; някой ден брат й щеше да ги вкара в сериозна беля.

Но когато Хеката отвърна, гласът й бе изненадващо мек, почти нежен.

— Това, което вие наричате магия, не е нищо повече от проява на въображението, предизвикана от сетивата и оформена от силата на вашата аура. Колкото по-силна е аурата, толкова по-мощна е магията. Вие двамата криете в себе си необикновен потенциал. Алхимикът е прав: можете да станете най-великите магьосници, които светът някога е познавал. Но има един проблем — продължи Хеката. В стаята просветля и двамата видяха фигурата на жената в средата, точно под една плетеница от корени, която приличаше досущ на хищна ръка, протегната от тавана. — Човеците са се научили да живеят без сетивата си. Мозъкът възпира толкова много информация да достигне до съзнанието ви, че вие живеете като в мъгла. Това, което мога да направя аз, е да пробудя дремещите ви сили, но съществува опасност — съвсем реална опасност — това да претовари сетивата ви. — Тя замълча, а после попита: — Готови ли сте да поемете този риск?

— Аз — да — отвърна незабавно Софи, преди брат й да успее да възрази. Боеше се, че ако той изтърси някоя саркастична забележка, богинята може да му направи нещо. Нещо гадно и смъртоносно.

Богинята се обърна да погледне към Джош.

Той се взря към сестра си в полумрака. Зелената светлина придаваше на лицето й болнав оттенък. Пробуждането щеше да е опасно, може би дори смъртоносно, но той не можеше да позволи Софи да изтърпи това сама.

— Готов съм — заяви Джош предизвикателно.

— Тогава да започваме.

Глава 25

Дий изчака и последните птици и котки да изчезнат в царството на Хеката, и чак тогава излезе от колата и закрачи към скрития вход. Синухе, слугата на Бастет, беше тръгнал по-рано, следвайки ревностно своята господарка в царството, но Дий не беше чак толкова ентусиазиран. Да влезеш първи в битка, винаги бе лоша идея. Войниците в задните редици бяха тези, които обикновено оцеляваха. Той предполагаше, че стражите на Хеката са се струпали току зад невидимата стена, и не изпитваше желание да бъде първият, който ще мине през отвора. Това не означаваше, че е страхливец, мислеше си той; означаваше, че е предпазлив, а именно предпазливостта го бе съхранила жив толкова векове. Дребният мъж се загърна в своето кожено палто за две хиляди долара миг преди да пристъпи в пролуката. Остави зад себе си мразовития утринен въздух и навлезе в…

… бойно поле.

Навсякъде имаше трупове и никой от тях не бе човешки.

Птиците на Мориган се бяха изменили, с влизането в царството на Хеката: бяха станали човекоподобни… макар и не съвсем. Сега бяха издължени и слаби като господарката си. Крилата им се бяха уголемили и придобили конструкцията на прилепови, свързваха се с човекоподобните им тела посредством прозрачна кожа и завършваха със смъртоносни нокти. Главите им си оставаха птичи.

Сред покритото с пера поле лежаха и няколко котки. Те също бяха придобили човешки вид с навлизането си в Царството на сенките, но подобно на Бастет бяха запазили котешките си глави. Лапите им бяха едновременно човешки ръце и котешки лапи и завършваха със закривени, остри като бръснач, нокти, а телата им бяха покрити с фин пух.

Колкото и да се оглеждаше, Дий не можеше да види нито един загинал от слугите на Хеката и изведнъж се уплаши: кой ли пазеше царството на богинята? Бръкна под палтото си и извади меча, който някога се наричаше Екскалибур, а после тръгна към огромното дърво, което се издигаше над утринната мъгла. Зората окъпа древното черно острие в кървавочервено.

— Птици-хора — промърмори Скатах и добави една ругатня на древния келтски език от младостта си.

Мразеше птицехората; от тях получаваше обриви. Тя стоеше пред входа на Игдразил, гледайки как създанията излизат от гората. Митологиите на всички народи включваха истории за хора, които са се превърнали в птици, или птици, които са се преобразили в получовешки същества. През дългия си живот Скати бе срещала много от създанията и веднъж дори животът й беше сериозно застрашен в битка с един сирин, бухал с глава на красива жена. От онази среща насам бе алергична към птичи пера. Кожата вече започваше да я сърби и тя усещаше как в носа й се надига кихавица. Създанията на Мориган се движеха тромаво — като прегърбени хора, влачещи ръце по земята. Те бяха слаби воини, но често постигаха успех само с числеността си.

Тогава се появиха котките-хора на Бастет. Те се движеха бавно, крадешком, някои изправени на два крака, но повечето на четири. Скати знаеше, че тези същества са в основата на известните африкански и индийски легенди за котки. За разлика от птиците, котките-хора бяха смъртоносни бойци; бяха светкавично бързи, а ноктите им можеха да нанасят ужасни поражения. Скатах кихна — беше алергична също и към котки.

Необикновената армия спря, вероятно смаяна от невероятното дърво с размери на небостъргач, или просто смутена от гледката на един самотен воин, стоящ в рамката на отворената врата. Те затъпкаха намясто; после, сякаш тласнати от една-единствена команда, се втурнаха напред в дълга, неравна линия.

Девата-воин се огледа и разкърши рамене, след което двата къси меча проблеснаха в ръцете й. Тя ги вдигна и ги кръстоса над главата си.

Това беше сигналът, който чакаха Торк Алта и натаирите. Сякаш от нищото, над настъпващата армия се спуснаха и закръжиха стотици ужасяващи гущери, чиито огромни криле вдигаха облаци прах, който заслепи и обърка птиците и котките. После Торк Алта, досега скрити във високата трева и зад извитите корени на Игдразил, се надигнаха сред нападателите. Докато Скати забързано се прибираше във вътрешността на дървото, тя осъзна колко много звуците от битката наподобяват онези, които издават животните в зоологическата градина на Сан Франциско, когато се хранят.

— Времето ни изтича — изкрещя Скатах на Фламел, когато влетя в коридора.

— Колко са? — попита мрачно Никола.

— Твърде много — отвърна Скати. Замълча за кратко, а после добави: — Торк Алта и натаирите няма да ги удържат дълго.

— Ами Мориган и Бастет?

— Тях не ги видях. Но можеш да си сигурен, че идват, а когато дойдат… — Тя не довърши. След като Хеката бе заета с пробуждането на близнаците, нищо не би могло да удържи двете Тъмни древни.

— Ще дойдат — каза Фламел мрачно.

Скати пристъпи по-близо. Двамата се познаваха от над триста години и макар че тя бе по-възрастна с почти две хилядолетия, беше започнала да се отнася към него като към бащата, когото вече не помнеше.

— Отведи близнаците. Аз ще ги задържа тук. Ще ви спечеля колкото е възможно повече време.

Алхимикът докосна рамото на Девата-воин. Малка искра от енергия прескочи между тях и двамата засияха за кратко.

Фламел несъзнателно заговори на френския език от своята младост.

— Не, няма да правим това. Когато тръгнем, ще тръгнем заедно. Ние имаме нужда от близнаците, Скати — не само ти и аз, а целият свят. Вярвам, че само те ще могат да се опълчат на Тъмните древни и да им попречат в постигането на тяхната върховна цел — да си върнат земята.

Скати погледна към сумрачната стая.

— Очакваш твърде много от тях. Кога ще им кажеш цялата истина?

— С времето… — започна той.

— Времето е нещо, с което не разполагаш — промърмори Скати. — Започнал си да остаряваш. Виждам го по лицето ти, около очите, а и косата ти вече е прошарена.

Фламел кимна.

— Знам. Магията за безсмъртие се разваля. Пернел и аз ще започнем да стареем с година на всеки ден, който прекарваме без формулата за безсмъртие. До края на месеца ще сме мъртви. Но тогава вече няма да има значение. Ако Тъмните древни успеят, светът на човеците вече ще е престанал да съществува.

— Нека се погрижим това да не стане. — Скати обърна гръб на Фламел и седна на земята, с изпънат гръб и свити крака, стъпала, вдигнати върху бедрата в поза лотос, ръцете й, разтворени встрани, с длани, свити около дръжките на мечовете, които лежаха в скута й. Ако котките и птиците проникнеха в къщата и откриеха коридора, щеше да им се наложи да минат през нея, за да намерят Хеката — а Девата-воин щеше да ги накара да платят скъпо.

Хеката беше дала на Фламел къса тояга, направена от клон на Игдразил, която той я хвана с две ръце, и зае позиция пред вратата на стаята, където богинята работеше с близнаците. Ако някой от нашествениците успееше да мине покрай Скатах, щеше да се изправи срещу него. Скати щеше да се бие със своите мечове, ръце и крака, но неговите оръжия можеха да са още по-смъртоносни. Той вдигна длан и тясното пространство се изпълни с аромат на мента, а аурата му затрептя и заискри в зелено около него. Макар че все още бе силен, всяка употреба на магия черпеше от жизнените му сили. Скати беше права: той бе започнал да остарява. Усещаше смътни болежки тук и там. Зрението му вече не бе толкова остро, колкото само преди ден. Ако бъдеше принуден да използва силите си, това щеше да ускори процеса на стареене, но той бе решен да осигури на Хеката цялото време, което й е необходимо. Погледна вътре, като се мъчеше да различи нещо в сумрака. Какво ли ставаше там?

— Ще започнем с по-възрастния — обяви Хеката.

Софи усети, че брат й се кани да възрази, но тя стисна ръката му толкова силно, че костите му изпукаха. Той пък я срита по глезена.

— Това е традиция — продължи Хеката. — Софи… — Тя направи пауза, а после попита: — Как са фамилното ти име и имената на родителите ти?

— Нюман… майка ми се казва Сара, а баща ми — Ричард. — Стори й се странно да нарича родителите си различно от мама и татко.

Зелената светлина в стаята стана по-ярка и близнаците видяха очертанията на Хеката на фона на една от сияещите стени. Макар че лицето й беше в сянка, очите й отразяваха зелената светлина като късчета полирано стъкло. Тя протегна ръка и допря с длан челото на Софи.

— Софи, дъще на Сара и Ричард от клана Нюман на расата човеци…

Тя започна на английски, но после заговори лирично красив език, който предхождаше зараждането на човечеството. Докато тя говореше, аурата на Софи засия и тялото й бе обгърнато от смътна сребриста светлина. Хладен полъх погали кожата й и тя спря да чува Хеката. Виждаше как устните на богинята се движат, но не можеше да различи думите сред звуците на собственото си тяло — дъха, влизащ и излизащ със свистене от носа й, притока на кръв в ушите й, силното туптене на сърцето в гърдите й. Усещаше натиск в слепоочията си, като че ли мозъкът й се уголемяваше в черепа. Болка пробяга по гръбнака й и се разпространи по всичките й кости.

После стаята започна да просветлява. Потоци искряща светлина кръжаха около Хеката, която сега изглеждаше по–стара. Софи започна да вижда аурата на богинята. Светлина се виеше и около ръката на Хеката и се стичаше по пръстите й, която Софи усети да прониква с леко пощипване в главата й. За миг почувства замайване, дезориентация, а после, през жуженето в ушите й, дочу думите на Хеката, които започнаха да придобиват смисъл.

— … аз пробуждам тази страшна сила в теб… — Богинята движеше ръце по лицето на Софи и докосването й беше и ледено, и огнено. — Това са сетивата, от които хората са се отказали — продължи Хеката. Тя притисна леко с палци клепачите на Софи. — Да виждаш…

Зрението на Софи сякаш разцъфна и затъмнената стая се обля в ослепително ярка светлина, сред която всичко в сенките се открои невероятно детайлно. Виждаше всяка нишка и шев в робата на Хеката, можеше да различи отделните косъмчета на главата й и мрежата от ситни бръчици, която видимо растеше в ъгълчетата на очите й.

— Да чуваш…

Сякаш издърпаха памук от ушите на Софи. Изведнъж тя можеше да чува наистина. Разликата беше, все едно е слушала музика на слушалките на своя айпод, а после е пуснала същото парче на стереоуредбата в спалнята си. Всеки звук в стаята се усили: свистенето на дъха през ноздрите на брат й; леките проскърцвания от движенията на гигантското дърво над тях, дращенето на невидими твари, пъплещи сред корените. Надавайки ухо, тя можеше да чуе дори далечните звуци на битката: птичи крясъци, котешко ръмжене и глигански вой.

— Да вкусваш…

Пръстите на Хеката докоснаха устните на Софи и момичето усети, че езикът й изтръпва. Облиза устните си и усети следи от плодовете, които беше яла по-рано, откри, че може да вкусва въздуха — той имаше богат и землист вкус — и дори да различава водните капчици в него.

— Да докосваш…

Кожата на Софи сякаш се събуди. Платът, който я покриваше — мекият памук на тениската й, твърдият плат на джинсите, златната верижка със зодиакалния знак на шията й, топлите памучни чорапи — всички те пораждаха различни и отчетливи усещания върху кожата й.

— Да помирисваш…

Софи се олюля от връхлетялата я внезапна експлозия от миризми, от които й се насълзиха очите: пикантният неземен аромат на Хеката, наситеният землист мирис на подземието, двайсет и четири часовият дезодорант на брат й, който очевидно не беше траен, гелът в косата й, който уж трябваше да е без мирис, ментата в пастата за зъби, която бе използвала по-рано.

Аурата на Софи засия, сребърна мъгла се надигна от кожата й като над повърхността на езеро и обви тялото й в белезникав пашкул. Софи затвори очи и отпусна глава назад. Цветове, миризми и звуци я връхлитаха: всички усещания бяха по-ярки, по-силни от всичко, което бе изпитвала досега, и бяха донякъде болезнени… не, бяха наистина болезнени. Болеше я. Главата й туптеше, костите я боляха, кожата я сърбеше — всичко беше прекалено интензивно. Софи, без да иска, разпери ръце… и се издигна десет сантиметра над пръстения под.

— Софи — прошепна Джош, неспособен да скрие ужаса в гласа си. — Софи…

Сестра му, обвита в преливащо сребърно сияние, се носеше във въздуха точно пред него. Светлината, излъчваща се от тялото й, бе толкова силна, че оцветяваше кръглата стая в сребристо. Беше като сцена от филм на ужасите.

— Не я докосвай — заповяда строго Хеката. — Тялото й се опитва да се справи с пороя от усещания. Това е най-опасният момент.

Устата на Джош пресъхна.

— Опасен… какво имаш предвид под опасен? — Чувстваше, че най-лошите му страхове са на път да се сбъднат.

— В повечето случаи мозъкът не може да се справи със засилените усещания на пробуждането.

— В повечето случаи ли? — прошепна той ужасен.

— Почти винаги — рече Хеката и той долови съжалението в гласа й. — Ето защо не исках да правя това.

Джош зададе въпроса, чийто отговор всъщност не искаше да знае:

— Какво става в тези случаи?

— Мозъкът на практика изключва. Човекът остава в кома, от която никога не се събужда.

— И Фламел знаеше, че това може да се случи? — попита Джош, усещайки как в него се надига мощна вълна гняв. Догади му се. Алхимикът бе знаел, че пробуждането вероятно ще прати него и Софи в кома, и въпреки това им позволи да го направят. Яростта закипя в него, подхранвана както от страха, така и от ужасното чувство за измяна. Беше смятал Фламел за свой приятел. Явно бе грешал.

— Разбира се — отвърна Хеката. — Той ви каза, че има опасност, нали?

— Не ни каза всичко — тросна се Джош.

— Никола Фламел никога и на никого не казва всичко. — Половината от лицето на Хеката бе огряна от сребристата светлина, излъчваща се от Софи, а другата оставаше в сянка. Внезапно ноздрите и очите на богинята се разшириха. Тя вдигна поглед към тавана от корени. — Не… — прошепна тя. — Не!

Софи рязко отвори очи и изпищя:

— Огън!

— Те запалиха Световното дърво! — изкрещя Хеката, а лицето й бе разкривено в свирепа гримаса.

Тя блъсна Джош настрани и се втурна по коридора, оставяйки го сам с онази, която някога беше неговата близначка. Той се втренчи в момичето, носещо се във въздуха пред него, без да знае какво да прави, страхувайки се дори да го докосне. Знаеше само че за първи път в живота си те двамата са различни — по начин, които не би могъл ни най-малко да проумее.

Глава 26

— Трябва да вървим. — Никола Фламел хвана Джош за рамото и го разтърси, връщайки го към настоящето.

Джош се обърна да погледне алхимика. По бузите му имаше сълзи, но той не осъзнаваше това.

— Софи… — прошепна Джош.

— … ще се оправи — каза твърдо Никола.

Викове отекнаха в коридора навън, остър звън на оръжия се смеси с рева на хора и животни. Над всичко това се извиси радостният смях на Скатах. Фламел хвана за ръката Софи, която все още се носеше на десет сантиметра от пода, и аурата му грейна в бяло-зелено. Нежно я свали обратно на земята. Веднага, щом краката й стъпиха, силата сякаш напусна тялото й и той я улови, преди да се свлече на пода в безсъзнание.

Джош в същия миг се озова до сестра си. Избута Фламел и я прегърна. Пропукваща енергия се стрелна от гаснещата аура на Софи към тялото му, но той дори не усети леките боцкания. Когато вдигна поглед към Фламел, лицето му бе гневно.

— Ти си знаел — обвини го той, — знаел си колко опасно е това. Сестра ми можеше да остане в кома.

— Знаех, че няма да стане така — каза спокойно Никола, като приклекна до Джош. — Вашите аури са твърде силни. Знаех, че и двамата ще оцелеете. Никога не бих изложил умишлено някого от вас на опасност. Кълна се. — Той посегна към китката на Софи, да провери пулса й, но Джош отблъсна ръката му. Не му вярваше; искаше да му вярва, но думите на Фламел звучаха фалшиво.

И двамата подскочиха, когато агонизиращ котешки вой се разнесе в коридора отвън. Той бе последван от гласа на Скати.

— Наистина трябва да тръгваме. И то веднага!

Миризмата на горящо дърво се усили и пипала сив дим пропълзяха в стаята.

— Трябва да вървим. Ще говорим за това по-късно — каза твърдо Фламел.

— Ще говорим, и още как — обеща Джош.

— Аз ще ти помогна да я носиш — предложи алхимикът.

— Мога и сам — рече Джош и взе сестра си на ръце. Нямаше да повери Софи на никой друг. Изненада се колко е лека и си помисли, че доста е заякнал след месеците тежки тренировки по ръгби.

Алхимикът вдигна късата тояга, която бе оставил подпряна на стената, и я завъртя във въздуха пред себе си. Върхът й засия в зелено, оставяйки съвсем леки димни следи с изумруден цвят.

— Готов ли си? — попита Фламел.

Джош кимна, притиснал здраво сестра си към гърдите си.

— Каквото и да стане, каквото и да видиш, не спирай и не се обръщай. Всичко извън тази врата не би се поколебало да те убие.

Джош последва Фламел през вратата… и веднага се спря, вцепенен. Скати стоеше по средата на тесен коридор, а двата й къси меча се движеха с невероятна бързина пред нея. В коридора се тълпяха някои от най-кошмарните създания, които Джош някога бе виждал. Твари, които не бяха нито животни, нито хора. Човешки тела с котешки глави ръмжаха и замахваха с лапи към Скати, а когато ноктите им срещаха мечовете й, летяха искри. Други, пак с човешки тела, но с огромни клюнести гарванови глави, кълвяха към нея, опитвайки се да й извадят очите или да разкъсат плътта й.

— Скати, залегни! — извика Фламел и без да се увери дали го е чула, протегна ръката си с късата тояга напред.

Аурата му пламна в зелено и въздухът се изпълни с острия аромат на мента. Изумрудено въртящо се кълбо от светлина изникна на върха на тоягата и се стрелна напред с пукащ звук. Скати едва успя да се приведе, преди кълбото да прелети покрай нея с пращене и да се пръсне в тавана точно над главата й. То остана там като петно от боя, от което започна да капе лепкава зелена светлина. Покритата с белези глава на една раирана котка се подаде от съседен коридор, устата й бе зейнала, а зъбите блестяха. Тя зърна Скати, хвърли се към нея… и една капка от лепкавата светлина падна върху главата й. Съществото подивя. Втурна се обратно в коридора, като нападаше всичко по пътя си. Един човек-птица пристъпи напред и бе окапан от зелената светлина. По черните му криле веднага се появиха дупки и той отскочи назад с отвратително грачене. Джош забеляза, че макар зелената светлина, която бе гъста като мед, да обгаряше създанията, не увреждаше дървото. Знаеше, че би трябвало да обръща внимание на всичко, но сега всичките му мисли бяха насочени към сестра му. Тя дишаше бързо, а зад затворените й клепачи очите й играеха.

Скати се изправи на крака и се втурна назад към Фламел и Джош.

— Впечатляващо — промърмори тя. — Не знаех, че можеш да правиш това.

Фламел завъртя тоягата като параден жезъл.

— Това фокусира силата ми.

Скати се озърна.

— Изглежда сме в капан.

— Хеката тръгна насам — рече Никола, като се обърна надясно и посочи към една непроходима преграда от сплетени корени. — Видях я да излиза тичешком от стаята и да минава през това. — Той пристъпи към плетеницата и протегна ръка. Тя изчезна до лакътя.

— Аз ще мина първа — рече Скати.

Джош забеляза, че макар да се беше сражавала срещу смъртоносната паплач от птици и котки, по тялото й нямаше нито драскотина и нито един косъм в прическата й не беше разместен. Тя дори не беше задъхана, макар че ако наистина бе вампир, нямаше нужда да диша, помисли си той. Скати се стрелна напред и в последния миг, преди да стигне до стената от корени, скочи, кръстосала мечовете на гърдите си.

Фламел и Джош се спогледаха за миг… а после главата на Скати се подаде през наглед плътната плетеница от корени.

— Чисто е.

— Аз ще поема ариергарда — рече Фламел, като отстъпи, за да може Джош да мине пред него. — Ще се погрижа за всичко, което ни последва.

Джош кимна, тъй като не желаеше да говори на Фламел. Още беше бесен на алхимика, задето бе изложил на опасност живота на сестра му, но също така признаваше, че Фламел сега се бие за тях, излагайки се на съвсем реална опасност, за да ги защити. Джош пристъпи към стената от сплетени корени и плътно набита пръст, затвори очи… и мина право през нея. За миг усети влага и мраз, а после отвори очи, за да види Скати точно пред себе си. Стоеше в ниска, тясна кухина, образувана от възлестите корени на Игдразил. Туфи зелен мъх излъчваха мъжделива зелена светлина и той видя, че Скати е застанала в подножието на редица тесни, неравни стъпала, водещи нагоре в полумрака. Девата-воин се вслушваше в нещо, но преди Джош да успее да я попита какво чува, Фламел пристъпи през стената. Усмихваше се, а върхът на тоягата му оставяше следи от зелен газ.

— Това би трябвало да ги задържи за известно време.

— Да вървим — извика Скати веднага щом алхимикът се появи.

Стълбището беше толкова тясно, че Джош бе принуден да върви странично като рак, с ниско приведена глава, притиснал Софи близо до тялото си, за да не се удрят главата и краката й в грубите дървени стени. Изпробваше всяко стъпало, преди да отпусне тежестта си върху него; не искаше да рискува да падне и да изпусне сестра си. Изведнъж осъзна, че тези стъпала са изсечени между вътрешната и външната кора на гигантското дърво и неволно се зачуди дали в дърво с размера на Игдразил няма лабиринт от тайни проходи, скрити стаи, забравени кухини и изгубени стълбища. Сигурно беше така, реши той. Дали самата Хеката знаеше къде се намират всички те? А се зачуди кой ли е направил тези стъпала. Някак си не можеше да си представи богинята да ги дълбае сама в живото дърво.

Докато се изкачваха, усещаха острия мирис на горящо дърво, а звуците от битката станаха по-отчетливи. Котешкото врещене още повече заприлича на човешко, а птичите крясъци бяха ужасяващи. Те се смесваха с тръбящия рев на глиганите и съскането на натаирите. Сега, когато групичката вече не беше под земята, горещината и пушекът се усилиха и те започнаха да чуват още един звук — дълбок басов тътнещ стон.

— Трябва да побързаме — разнесе се гласът на Скати в по-сумрака. — Наистина трябва да побързаме… — И пресиленото спокойствие в гласа на Девата-воин уплаши Джош повече, отколкото ако бе изкрещяла. — Сега внимавайте, стигнахме до отвор. Намираме се в края на един дебел корен, на около трийсет метра от дънера. Далеч сме от битката — добави тя.

Джош сви зад един ъгъл и откри Скати, окъпана от лъчите на утринното слънце, проникващо през плетеницата от лози пред нея. Тя се обърна с лице към него, при което слънчевата светлина превърна червената й коса в злато и проблесна по остриетата на късите й мечове. В този миг Джош я видя такава, каквато е — древна и страховита Дева-воин. Звуците от битката долитаха отвсякъде, но по-силен от всички други шумове бе тътнещият стон, който сякаш идваше дълбоко изпод земята.

— Какъв е този звук? — попита той.

— Виковете на Игдразил — отвърна мрачно Скати. — Враговете на Хеката са подпалили Световното дърво.

— Но защо? — Джош сметна самата идея за ужасяваща — това старо живо дърво не бе причинило зло никому. Тази постъпка го накара да осъзнае с какво презрение се отнасяха Тъмните древни към живота.

— Силите на Хеката са неразривно свързани с него; нейната магия го е отгледала до такива размери, а неговата жизнена сила я поддържа могъща. Те вярват, че като го унищожат, ще унищожат и нея.

Фламел се появи задъхан по стълбите и застана зад Джош. Слабото лице на алхимика бе яркочервено и оросено от пот.

— Остарявам — каза той с горчива усмивка. Погледна към Скати. — Какъв е планът?

— Простичък — отвърна тя. — Измъкваме се оттук колкото може по-бързо. — После завъртя меча в лявата си длан, така че острието легна по дължината на ръката й. Тя посочи с дръжката.

Фламел и Джош застанаха до нея и се взряха през плетеницата от лози. От другата страна на поляната се бе появил доктор Джон Дий, който се промъкваше предпазливо през храстите. Късият меч с черно острие, който той държеше с двете си ръце, сияеше и трептеше със студена синя светлина.

— Дий — рече Фламел. — Никога не съм си представял, че ще ми е приятно да го видя. Това наистина е добра новина.

И Скати, и Джош го погледнаха изненадано.

— Дий е човек… което означава, че е дошъл тук с човешко транспортно средство — обясни алхимикът.

— Автомобил — кимна Скати в знак на съгласие, — което вероятно е оставил извън Царството на сенките.

Джош тъкмо щеше да попита откъде знае, че я е оставил навън, когато се досети за отговора.

— Защото е знаел, че ако я вкара тук, акумулаторът й ще се изтощи.

— Вижте — прошепна Скати.

Те видяха как един от огромните глиганоподобни Торк Алта изникна от високата трева зад Дий. Макар че все още бе в животинската си форма, той се вдигна на задните си крака и стана близо три пъти по-висок от човек.

— Ще го убие — промърмори Джош.

Мечът на Дий грейна в яркосиньо и той се хвърли назад към Торк Алта, замахвайки с оръжието в къса дъга. Внезапното движение като че ли изненада създанието, но то с лекота отби острието встрани… а после замръзна. На мястото, където мечът го бе докоснал, тънка кора лед се появи върху ръката на съществото, ситните кристалчета блещукаха на утринното слънце. Ледът покри гърдите на Торк Алта и плъзна надолу по едрите му крака и нагоре по раменете и главата. За секунди създанието бе затворено в блок от лед, набразден със синкави жилки. Дий се изправи, изтупа палтото си и ненадейно удари по леда с дръжката на меча си. Леденият блок се пръсна на милиони звънтящи късчета, всяко от които съдържаше частица от Торк Алта.

— Един от мечовете на стихиите — отбеляза мрачно Скати. — Екскалибур, Ледения меч. Мислех, че е изгубен преди векове, захвърлен в езерото, след като Арторий34 умря.

— Изглежда, докторът го е намерил — промърмори Фламел.

Джош осъзна, че дори не се изненадва да чуе, че крал Артур е бил реална личност, и се зачуди кои ли други легендарни герои наистина са съществували.

Те гледаха как Дий забързан влезе отново в храстите, насочвайки се към другата страна на огромното дърво-къща, където звуците от битката бяха най-силни. Миризмата на дим сега бе по-силна. Остър и горчив, той се кълбеше и виеше около дървото, носейки със себе си смрадта на древни места и отдавна забравени билки. Дървесината пращеше и пукаше, сокът в нея кипеше и изтичаше, а дълбокият басов тътен вече бе толкова силен, че караше цялото дърво да вибрира.

— Аз ще разчистя пътя — рече Скати и се втурна през лозите.

Почти моментално трима човека-птици полетяха към нея, последвани от двама човека-котки, тичащи на четири крака.

— Трябва да й помогнем! — каза отчаяно Джош, макар че нямаше представа какво би могъл да стори.

— Тя е Скатах; не й трябва нашата помощ — рече Фламел. — Първо, ще ги отведе далеч от нас…

Скатах се шмугна в храстите. Тичаше без усилие, а тежките й обувки не издаваха никакъв звук по меката почва. Птиците и котките я последваха.

— Ще намери нещо, в което да опре гръб, така че да могат да я нападат само от една посока, и ще се обърне да ги посрещне.

Така и стана — Скати опря гръб в един чепат дъб. Хората-котки бързо стигнаха до нея, ноктите им започнаха да пресвяткат, но нейните къси мечове бяха по-бързи. Една от птиците се спусна надолу с плясък на криле и протегнати нокти. Скатах заби в земята меча, който държеше в лявата си ръка, улови китката на създанието и рязко го дръпна, като отклони устрема му право към ръмжащите котки. Птицата инстинктивно ги нападна и след миг създанията се биеха помежду си. Веднага още двама хора-птици се спуснаха върху котките с диви крясъци. Скати измъкна меча си от земята и махна с него на Фламел и Джош.

Фламел потупа Джош по рамото.

— Тръгвай. Върви при Скатах.

Джош се обърна към алхимика.

— Ами ти?

— Аз ще изчакам малко, а после ще те последвам и ще пазя гърба ти.

И макар Фламел да ги бе изложил на ужасна опасност, не се съмняваше, че алхимикът ще пази гърба му. Той кимна, а после се завъртя, шмугна се през завесата от лиани и забърза, прегърнал здраво сестра си. Извън дървото шумът от битката бе невероятен, но той се съсредоточи върху пътеката непосредствено пред себе си, като внимаваше за корени или други неравности в терена, които биха могли да го препънат. Софи се размърда в ръцете му, очите й затрепкаха. Джош я стисна по-здраво.

— Не мърдай — каза той бързо, макар че не беше сигурен дали тя може да го чуе.

Промени посоката — насочи се надясно, встрани от биещите се създания. Неволно забеляза, че когато са тежко ранени, те възвръщат първоначалната си птича или котешка форма. Две зашеметени котки и три опърпани врани се надигнаха от прахта и го изгледаха как претичва покрай тях. Джош чуваше Фламел да тича зад него и усещаше аромата на мента в утринния въздух. До Скати оставаха още десет — петнайсет крачки и Джош знаеше, че озове ли се веднъж до нея, е в безопасност. Но точно когато стигна до Скати, забеляза как очите й се разширяват от ужас. Обърна се по посока на погледа й и видя една висока жена в древноегипетски одежди, с глава и нокти на котка, да преодолява със скок поне шест метра и да събаря Никола Фламел на земята. От лапата й изскочи голям сърповиден нокът и разсече надве късата му тояга, а после създанието отметна глава назад и зафуча победоносно.

Глава 27

Пернел Фламел беше изведена от мъничката си подземна килия от четирима дребни стражи, облечени изцяло в черна кожа и с мотоциклетни шлемове. Тя не беше сигурна дали са хора — със сигурност не можеше да долови следа от аура, пулс или дори тяхното дишане. Когато се събраха около нея, усети от тях да лъха на нещо старо и мъртво — като развалени яйца или презрели плодове. Помисли си, че може да са симулакруми, изкуствени създания, отгледани във вани с противна бълбукаща течност. Пернел знаеше, че Дий винаги е бил запленен от идеята да създаде свои следовници и бе прекарал десетилетия, експериментирайки с големи, симулакруми и хомункулуси.

Без да кажат нито дума, с отривисти жестове четирите фигури я изкараха от килията и я поведоха по дългия тесен, оскъдно осветен коридор. Пернел умишлено вървеше бавно, за да има време да събере сили, а и да огледа добре мястото. Джеферсън Милър, призракът на пазача, й бе казал, че се намира в подземието на „Енох Ентерпрайзис“, на запад от Телеграфния хълм, близо до прочутата кула „Койт“. Тя разбра, че се намира дълбоко под земята: по стените се стичаше влага, а въздухът бе толкова студен, че дъхът й излизаше на пара. Сега, когато бе извън килията и далеч от защитните магии и заклинания, тя усети как част от силата й започва да се връща. Пернел отчаяно се мъчеше да се сети за някоя магия, която би могла да използва върху стражите, но осъществяването на връзката с призрака на г-н Милър я бе изтощило и в слепоочията й пулсираше главоболие, което й пречеше да се съсредоточи.

Изведнъж точно пред нея изникна един трептящ образ. Дъхът й — мъгливо бял в мразовития въздух, за миг се оформи в лице.

Пернел погледна към стражите от двете си страни, но те не реагираха. Пое си дълбоко дъх, задържа го, за да може тялото й да го стопли, и после издиша продължително и бавно. В бялата мъгла се оформи едно лице: лицето на Джеферсън Милър.

Пернел се изненада; нейният помощник трябваше отдавна да е изчезнал. Освен… освен ако не се бе върнал, за да й предаде нещо.

Никола!

Тя моментално разбра, че съпругът й е в опасност. Пернел още веднъж вдиша дълбоко и задържа въздуха. Съсредоточи се усърдно върху Никола, изграждайки образа му ясно в ума си, с неговото издължено и тъжно лице, със светлите му очи и късо подстриганата му коса. Тя се усмихна, спомняйки си го като млад, когато косата му, гъста и тъмна, беше по-дълга от нейната. Той винаги я носеше вързана на тила с лента от пурпурно кадифе. Пернел издиша и въздухът образува бял облак, който отново се превърна в лицето на Джеферсън Милър. Тя се взря в очите на призрака и там, в зениците му, видя отражението на съпруга си, затиснат под лапите на богинята с котешка глава.

Ярост и ужас се надигнаха в нея и изведнъж главоболието и умората изчезнаха. Черната й, прошарена със сребристи нишки, коса се надигна, сякаш развяна от силен вятър, и по нея запукаха синьо-бели искри. Леденобялата аура грейна около тялото й. Стражите твърде късно осъзнаха, че нещо не е наред. Посегнаха към нея, но в мига, в който ръцете им докоснаха сияйната й аура, бяха отхвърлени назад като от изстрел. Един страж даже се хвърли върху нея, но преди да успее да я докосне, се изстреля високо нагоре и се блъсна в стената толкова силно, че мотоциклетният шлем отлетя от главата му. Фигурата се хлъзна надолу по стената с неестествено извити ръце и крака. Когато Пернел погледна лицето му, разбра, че създанията наистина са симулакруми. Този беше недовършен: лицето и главата му представляваха просто гладка плът — без коса, очи, нос, уста или уши.

Жената се втурна по коридора и спря чак когато стигна до една мазна локва върху пода. Тя приклекна над локвата, съсредоточи се и докосна тъмната вода с показалеца и кутрето си. Бялата й аура изсъска, когато срещна течността, и от водата за кратко се вдигна пара. После водата се избистри, появи се образ и Пернел видя отново сцената, която бе зърнала за миг в очите на призрака. Съпругът й лежеше под ноктите на Бастет. Зад тях Скати се опитваше да отблъсква атаките на птици и котки, а Джош стоеше, опрял гръб в едно дърво, стискаше непохватно един клон като бейзболна бухалка и удряше по всичко, което го доближи. Софи лежеше в краката му, мърдаше вяло и объркано премигваше.

Пернел се озърна нагоре и надолу по коридора. Чуваше шумове в далечината, стъпки по камъните и знаеше, че идват още стражи. Можеше да побегне и да се скрие или пък да се бие; част от силата й се беше възстановила. Но нямаше как да помогне на Никола и децата.

Пернел погледна отново в локвата. Видя как в далечината Хеката удържа общата атака на Мориган, нейните птици и котките на Бастет. Видя също така Дий да минава зад Хеката, мечът в ръката му грееше в отровносиньо, а зад тях Игдразил гореше с буйни червени и зелени пламъци.

Имаше едно нещо, което можеше да направи. Нещо отчаяно и опасно и ако се получеше, щеше да я остави напълно изтощена и беззащитна. Създанията на Дий щяха да могат просто да я вземат и да я отнесат.

Пернел не се поколеба.

Наведе се над локвата с мръсна вода, постави обърнатата си нагоре дясна длан върху лявата и се съсредоточи. Аурата й се раздвижи, запълзя надолу по ръцете й като дим, събирайки се в дланта й; стичаше се като течност по извивките на тялото й. Малка точица сребристобяла светлина се появи сред гънките на дланта й. Уплътни се в идеална сфера, а после започна да се върти и да нараства, и леденобелите струйки на аурата й потекоха по-бързо надолу по ръцете й. За кратко сферата стана голяма колкото яйце, а после Пернел рязко обърна дланта си и насочи кълбото от чиста аурална енергия към водата. Промълви три думи:

— Софи. Събуди се!

Глава 28

— Софи. Събуди се!

Очите на Софи Нюман се отвориха рязко. Но тя веднага зажумя и притисна ушите си с ръце. Светлината бе тъй ярка, тъй ослепителна, а звуците от битката тъй невероятно силни и отчетливи.

— Софи. Събуди се!

Гласът я накара да отвори отново очи и да се огледа. Чуваше Пернел Фламел тъй ясно, сякаш стоеше до нея, но там нямаше никой. Тя лежеше, подпряна на грубата кора на един дъб, а до нея стоеше Джош, стиснал с двете си ръце дебел клон, и отчаяно отблъскваше някакви ужасни създания.

Софи бавно се надигна на крака, опирайки се на дървото. Последното, което си спомняше ясно, бе острият мирис на горящо зелено дърво. Помнеше как изрича „Огън!“, а останалото бе поредица от несвързани образи — тесен тунел, създания с птичи и котешки глави, които може и да бяха сън.

Когато очите на Софи се приспособиха и тя се огледа, осъзна, че образите не са били сън.

Обграждаха ги птици и котки: бяха стотици. Някои от хората с глави на котки се спотайваха във високата трева и се опитваха да се промъкнат към тях на четири крака или по корем, като фучаха и посягаха с нокти. В клоните на дървото над тях имаше хора-птици, които се опитваха да се доберат достатъчно близо, за да скочат отгоре им, докато други продължаваха да подскачат и да кълват към Джош със зловещите си човки.

В другия край на поляната Игдразил гореше. Старата дървесина пукаше и трещеше, пръски от врящ дървесен сок летяха в чистия въздух като фойерверки. Но още докато изгорялата дървесина падаше, на нейно място се появяваше нова, свежа и зелена. Софи различи и един друг звук, и осъзна, че чува Игдразил. Сега, с невероятно чувствителния си слух, можеше да различи фрази и думи, откъси от песни и части от стихове сред виковете на горящото дърво. Виждаше в далечината как Хеката отчаяно се мъчи да потуши огъня и същевременно се бореше с Мориган, котките и птиците. Софи също забеляза, че в небето вече няма натаири и бяха останали много малко Торк Алта, които да защитават своята древна господарка.

По-наблизо Софи зърна яркочервената коса на Скати. Тя също бе обкръжена от десетки птици и котки. Девата-воин се движеше в нещо като сложен танц, а двата й меча святкаха, карайки създанията да се отдръпват с вой от нея. Скати се опитваше да си пробие път към мястото, където Никола Фламел лежеше по лице на земята под ноктите на най-ужасяващото същество, което Софи някога бе виждала: Бастет, Богинята-котка. С невероятно острото си зрение момичето можеше да различи всяко мустаче върху котешкото лице на Бастет и даже видя как една капчица слюнка се събра върху един от необикновено дългите й зъби и капна върху мъжа долу.

Фламел видя, че Софи гледа към него. Опита да си поеме дъх, но му беше трудно с тежкото създание, стъпило върху него.

— Бягай — прошепна той, — бягай.

— Софи, разполагам само с няколко мига… — отекна гласът на Пернел в главата на момичето. Тя се сепна и заостри вниманието си. — Ето какво трябва да направиш. Остави ме да говоря чрез теб…

Джош забеляза, че сестра му се изправя на крака с олюляване, притиснала ушите си с ръце, като че ли звуците бяха прекалено силни, и стиснала здраво очи. Видя как устните й се движат, сякаш си говори сама. Той замахна към две същества с глави на присмехулници, когато те се стрелнаха напред. Тежкият клон улучи едното от тях в човката и то залитна назад зашеметено. Другото реши да заобиколи Джош, който осъзна, че то всъщност се опитва да стигне до Софи. Извъртя се и замахна към създанието, но в този миг един висок, слаб мъж с раирана котешка глава скочи насреща му. Джош се опита да замахне с клона, но загуби равновесие и човекът-котка се наведе и избягна удара. После скочи във въздуха със зинала уста и щръкнали нокти. С горчивина, Джош призна пред себе си, че двамата със Софи се намират в ужасна опасност. Трябваше да защити сестра си… но в този миг разбра, че няма да успее. Затвори очи в последния момент преди свирепото създание да го блъсне в гърдите, в очакване да усети как ноктите се впиват в плътта му и да чуе яростен рев в лицето си… но чу само нежно мъркане. Отвори очи и откри, че държи в обятията си пухкаво котенце.

Софи! Той се обърна… и замръзна смаян.

Аурата на Софи грееше в чист сребърен цвят около тялото й. На места бе толкова плътна, че дори отразяваше слънчевата светлина и приличаше на средновековна броня. Сребърни искри пропукваха в косата й и капеха като течност от пръстите й.

— Софи? — прошепна Джош зарадван. Сестра му беше добре.

А после Софи бавно обърна глава, за да погледне към него, и той с потрес осъзна, че тя не го познава.

Човекът-птица, който заобикаляше, за да нападне момичето, изведнъж се стрелна напред, насочил човка към очите й. Софи щракна с пръсти: миниатюрни капчици сребро излетяха от ръката й и опръскаха създанието. То моментално се сгърчи и се превърна в объркан дрозд-отшелник.

Софи мина покрай брат си и се приближи към Бастет.

— Нито крачка повече, момиченце — заповяда Бастет, вдигайки ноктестата си ръка.

Очите на Софи се отвориха широко и тя се усмихна… и Джош внезапно осъзна, че за първи път в своя живот се страхува от собствената си сестра. Знаеше, че това не е неговата Софи; това ужасяващо създание не можеше да е неговата близначка.

Когато момичето заговори, гласът й представляваше грубо грачене.

— Нямаш представа какво мога да ти причиня.

Огромните котешки очи на Бастет премигнаха с изненада.

— Нищо не можеш да ми направиш, момиченце.

— Не съм момиченце. Ти може да си много стара, но никога не си срещала нещо като мен. Аз притежавам сурова сила, която може да неутрализира магията ти. Мога да я използвам, за да върна котките и птиците към естествената им форма. — Софи наклони глава на една страна — жест, който Джош добре познаваше; сестра му правеше така, когато внимателно слушаше някого. После протегна ръце към Тъмната древна. — Какво мислиш, че ще стане, ако те докосна?

Бастет изсъска една заповед и трима едри човека-котки се втурнаха към момичето. Софи махна с ръка и от нея излетя дълга, подобна на камшик, виеща се спирала от сребърна енергия. Тя докосна всяка от котките и те мигновено се заковаха намясто, после се затъркаляха и се загърчиха по земята, превръщайки се в съвсем обикновени котки — две късокосмести и една рошава персийска. Когато се опомниха — хукнаха да бягат, мяучейки жално.

Софи размаха камшика над главата си, пръскайки капчици течно сребро във всички посоки.

— Нека ти покажа малка част от това, на което съм способна… — Сребърният камшик плющеше, докато тя се приближаваше.

Скати изведнъж осъзна, че трима от противниците й са се превърнали в странстващ дрозд, мексиканска чинка и пойна овесарка, докато човекът-котка с екзотична външност точно пред нея се превърна в смутена сиамска котка.

Софи отново и отново плющеше със сребърния камшик, отблъсквайки нападателите, навсякъде летяха капки сребро и все повече хора-котки и хора-птици се връщаха към естествената си форма.

— Дръпни се от Никола — каза тя, без устните й да се движат в синхрон с думите, — иначе ще разберем каква е твоята истинска форма, Бастет, наричана още Мафдет, Сехмет и Менхит.

Бастет бавно отстъпи от Фламел и се изправи в целия си огромен ръст. Очите й с котешки зеници бяха разширени, а устата й — здраво стисната.

— Отдавна никой не ме е наричал с тези имена. Коя си ти… със сигурност не си съвременно човешко момиче?

Устата на Софи се раздвижи, а думите се забавиха с миг-два.

— Пази се от това момиче, Бастет. То е твоята гибел.

Козината на Бастет се наежи, а голите й ръце настръхнаха. После тя бавно отстъпи, обърна се и побягна към горящия Игдразил. За първи път от хилядолетия беше уплашена.

Никола се изправи с мъка на крака и тръгна, олюлявайки се, към Софи, Джош и Скати. Приближи Софи.

— Пернел? — прошепна той.

Софи обърна към него невиждащи очи. Устата й се раздвижи, а после, като в лошо дублиран филм, се появиха думите.

— Аз съм в Сан Франциско, държат ме в подземието на „Енох Ентърпрайзис“. Добре съм и нищо не ме застрашава. Отведи децата на юг, Никола. — Настъпи дълга тишина, а когато заговори отново, думите излязоха по-бързо, отколкото устните на Софи можеха да се движат; сребърната аура на момичето започна да гасне, а очите й да се затварят. — Отведи ги при Вещицата.

Глава 29

Доктор Джон Дий започваше да се ядосва наистина. Всичко се разпадаше и, изглежда, щеше да се наложи да вземе активно участие в битката.

Фламел, Скати и близнаците бяха успели да се измъкнат от Игдразил и сега се биеха в другия край на поляната, на не повече от сто и осемдесет метра от него, но той не можеше да стигне до тях — това би означавало да прекоси бойното поле. Последните Торк Алта както в човешки, така и в глигански облик, продължаваха да се сражават с хора-котки и хора-птици. Натаирите вече бяха сразени. Отначало крилатите гущери бяха внесли хаос и объркване сред котките и птиците, но на земята бяха тромави и непохватни и повечето бяха убити, след като кацнаха. Внушителната армия на Торк Алта вече бе значително оредяла и Дий предполагаше, че до един час в Америка вече няма да останат глигани-превръщенци.

Но той не можеше да си позволи да чака толкова дълго. Трябваше да се добере до Фламел. Трябваше да вземе страниците от Сборника колкото се може по-скоро.

От скривалището си зад туфа храсти Дий наблюдаваше Древните. Хеката стоеше на входа на своето дърво-дом, оградена от последните Торк Алта от нейната лична стража. Докато глиганите се биеха с котките и птиците, Хеката сама се бе изправила срещу обединените сили на Мориган и Бастет.

Трите не обръщаха внимание на полухората-полуживотни, които се биеха около тях. На случайния наблюдател би се сторило, че трите Древни просто се гледат. Дий обаче забеляза пурпурносивите облаци, които се бяха събрали само над Игдразил; видя как нежните бели и златни цветчета, разпръснати около огромното дърво, вехнеха и умираха, превръщайки се за миг в черна каша; беше забелязал грозни гъбички, появили се върху гладко полирания каменен път. Дий се усмихна; със сигурност не й оставаше още много. Колко още би могла да издържи Хеката срещу двете Древни — леля и племенничка?

Но богинята не показваше признаци на отслабване.

А отвърна на удара.

Макар че въздухът, изпълнен с неприятния мирис на горящото дърво, бе неподвижен, Дий видя как внезапен порив замота наметалото на Мориган около раменете й и блъсна огромната Бастет, карайки я да приведе тялото си напред, за да устои на вятъра. Цветовете върху металическата рокля на Хеката се меняха с невероятна бързина, но шарките бяха размазани и изкривени.

С нарастваща тревога той видя една тъмна сянка да се носи през съхнещата трева, а после рояк дребни черни мушици накацаха по козината на Бастет, напъхаха се в ушите и носа й. Богинята-котка нададе вой и залитна назад, чешейки бясно лицето си. Падна на земята и се затъркаля във високата трева, мъчейки се да се отърве от насекомите. Но идваха все повече и повече, а към тях се присъединиха и огнени мравки и паяци-отшелници, които изпълзяха от тревата и плъзнаха по тялото й. Присвита на четири крака, тя вдигна глава и изкрещя в агония, после побягна през поляната, като се търкаляше и пълзеше в тревата. Прецапа през едно малко езерце, опитвайки се да се отърве от насекомите по тялото си. Прекоси повече от половината поляна, преди гъстият кълбящ се облак да я остави. Тя затърка бясно лицето и ръцете си, оставяйки по кожата си дълги драскотини, преди да се изправи на крака и да закрачи обратно към Игдразил. А после роякът мушици се появи отново във въздуха пред нея, още по-гъст отпреди.

В този миг Дий се усъмни, че току-виж Хеката победила. Да раздели Бастет и Мориган, бе майсторски ход; а да се подсигури срещу връщането на Бастет, бе просто гениално.

Като осъзна, че не може да се върне при Игдразил, Бастет засъска яростно, после се обърна и се втурна към мястото, където Фламел, Скати и близнаците опитваха да се бранят. Дий я видя как прави невероятно дълъг скок и събаря алхимика на земята. Това му донесе известно удовлетворение и той си позволи лека усмивка, която бързо помръкна — все още бе от тази страна на поляната. Как щеше да мине покрай Хеката?

Макар че Игдразил гореше буйно — към земята падаха горящи листа и почернели клони, от които пръскаше лепкав сок, — силите на Хеката не изглеждаха намалели. Дий заскърца със зъби от гняв; всичките му изследвания сочеха, че Хеката е отгледала дървото, влагайки в него малка част от жизнената си сила. А то от своя страна, докато растеше, обновяваше и възстановяваше силите й. Идеята за изгарянето на дървото бе негова. Беше си направил сметката, че докато то гори, тя ще отслабва. Но ставаше обратното: подпалването на дървото само бе вбесило богинята, а гневът й я правеше още по-смъртоносна. Когато Дий видя устните на Хеката да се разтеглят в нещо като усмивка, а Мориган да се олюлява и да отстъпва назад, той започна да осъзнава, че тук, в своето собствено царство, Триликата богиня беше прекалено силна за тях.

Тогава Дий разбра, че трябва да действа.

Придържайки се към сенките на дърветата и високите треви, той тръгна да заобикаля дънера на гигантския Игдразил. Бе принуден да залегне, когато един Торк Алта в глиганската си форма премина с трясък през храстите пред него, с вкопчени в него поне дузина човеци-котки и два пъти повече човеци-птици.

Дий излезе от храсталака от другата страна на дървото, противоположна на онази, където се биеха Хеката и Мориган. Вдясно от себе си виждаше, че нещо става с групичката на Фламел; птици и котки се разбягваха оттам във всички посоки… после съзна, че вижда да бягат съвсем обикновени птици и котки, а не получовешки създания. Преобразяващите магии на Бастет и Мориган се разваляха: толкова силна ли беше Хеката? Трябваше веднага да сложи край на това.

Доктор Джон Дий вдигна късия меч в ръката си. Мръсносиня светлина потече по оръжието и за миг древният каменен меч засвири, сякаш невидим бриз минаваше по острието му. Виещите се змии, изсечени в дръжката, оживяха, размърдаха се и засъскаха.

Стиснал здраво дръжката, Дий опря върха на меча в грубата кора на древното дърво… и натисна.

Екскалибур хлътна без усилие в дървото чак до дръжката. В продължение на един дълъг момент не се случи нищо, а после Игдразил застена. Звукът беше като вой на ранено животно: започна като дълбок тътен и бързо се извиси до писък. На мястото, където дръжката на меча стърчеше от дървото, се появи синьо петно. Като мастило, то плъзна надолу и се пропи в почвата, после мръсносинята светлина потече по дървесните жилки. Виковете на Игдразил се извисяваха все повече и повече, докато не минаха отвъд границата на човешкия слух. Оцелелите Торк Алта изпопадаха на земята, гърчейки се от болка, притиснали ушите си; хората-птици започнаха да кръжат объркано, а хората-котки засъскаха и завиха.

Синьото петно се разнасяше бързо по дървото, покривайки всичко с тънък слой блестящи ледени кристали, които отразяваха светлината. Синьо-черни и пурпурно зелени дъги засияха във въздуха.

Петното плъзна стремително нагоре по ствола на дървото и по клоните му, превръщайки всичко в кристали. Дори огънят не можеше да го спре. Пламъците замръзваха, уловени в движение, после се покриваха с паяжина от пукнатини, като леда върху повърхността на езеро, и се разпадаха на блестящ прах. Там, където синьото петно докосваше листата, те се втвърдяваха и се откъсваха от клоните. Не се спускаха спираловидно към земята: падаха тежко и се трошаха с тихо звънтене, докато клоните, сега солидни парчета лед, се отчупваха от дънера и рухваха с трясък. Дий отскочи встрани, за да не бъде пронизан от еднометров замръзнал клон. Хвана дръжката на Екскалибур и измъкна каменното острие от древното дърво, после хукна да търси прикритие.

Игдразил умираше. Големи парчета кора се откъсваха от него като огромни парчета от ледена шапка и се разбиваха на земята, осейвайки прекрасния пейзаж на царството с късове остър като бръснач лед.

Като внимаваше за падащи клони, Дий хукна покрай дървото; трябваше да види Хеката.

Триликата богиня умираше.

Застанала неподвижна пред разпадащия се Игдразил, Хеката сменяше трите си облика — младост, зрялост и старост — през няколко секунди. Промяната ставаше толкова бързо, че плътта й нямаше време да се приспособи и тя оставаше между различни фази: млади очи на старо лице, момичешка глава върху женско тяло, женско тяло с детски ръце. Вечно изменящата й се рокля бе загубила всякакъв цвят и беше станала чисто черна, също като кожата й.

Дий застана до Мориган. Бастет се върна при тях и тримата заедно започнаха да съзерцават последните мигове на Хеката и Игдразил.

Световното дърво вече беше почти изцяло синьо, покрито с ледена кора. Замръзналите корени бяха щръкнали от земята, нарушавайки идеалната й повърхност и изравяйки дълбоки бразди в почвата. Огромни дупки бяха зейнали в гигантския ствол и разкриваха овалните стаи вътре, които бяха покрити с петна син лед.

Преображенията на Хеката се забавиха. Промяната отнемаше по-дълго време, защото синьото петно вече пълзеше нагоре по тялото й и втвърдяваше кожата й, превръщайки я в ледени кристали.

Мориган хвърли поглед към меча в ръката на Дий, после бързо го отмести.

— Дори след толкова много години в наша служба, доктор Дий, ти все още можеш да ни изненадаш — каза тя тихо.

— Не знаех, че Ледения меч е у теб.

— Радвам се, че го донесох — рече Дий, без да й отговаря директно. — Изглежда, Хеката е била по-силна, отколкото подозирахме. Поне моето предположение, че силата й е свързана с дървото, бе правилно.

Това, което бе останало от Игдразил, вече представляваше плътен леден блок. Хеката също беше напълно покрита със слой от лед, макар че зад сините кристали очите й с цвят на масло бяха ясни и живи. Върхът на дървото започна да се топи и мръсна вода потече по кората, прорязвайки в нея дълбоки бразди.

— Когато осъзнах, че тя има силата да неутрализира вашите магии, разбрах, че трябва да направя нещо — рече Дий. — Видях как котките и птиците се връщат към първоначалния си вид.

— Това не беше дело на Хеката — изръмжа внезапно Бастет със зверски глас.

Мориган и Дий се обърнаха, за да погледнат Богинята — котка. Създанието вдигна косматата си ноктеста лапа и посочи през поляната.

— Беше момичето. Някой говореше чрез него, някой, който знае всичките ми имена, някой, който използва аурата на момичето, за да създаде камшик от чиста енергия: ето какво неутрализира магиите ни.

Дий погледна към мястото, където бе видял Фламел, Скати и близнаците, събрани около един дъб. Но там нямаше и помен от тях. Той възнамеряваше да заповяда на оцелелите котки и птици да ги намерят, когато видя Синухе да се изправя с олюляване. Възрастният мъж беше опръскан с кал и кръв, макар, изглежда, кръвта не беше негова, и бе изгубил единия от извитите си бронзови мечове. Вторият беше прекършен надве.

— Фламел и останалите избягаха — прошепна той. — Последвах ги до изхода на царството. Те откраднаха колата ни — добави той.

Виейки от ярост, доктор Джон Дий метна Екскалибур към Игдразил. Каменното острие улучи древното Световно дърво, което изкънтя с тежкия звук на голяма камбана. Този единствен тон, висок и чист, затрептя във въздуха… а после Игдразил започна да трещи. Дълги пукнатини и разломи се появиха в ствола му. Нараснаха нагоре в назъбени линии. След няколко мига цялото дърво бе покрито със зигзагообразни пукнатини. После Игдразил се натроши и рухна върху ледената статуя на Хеката, пръсвайки я на прах.

Глава 30

Джош Нюман отвори рязко вратата на черния джип и почувства облекчение. Ключовете бяха на таблото. Отвори задната врата и изчака, докато Никола Фламел бързаше към колата, носейки Софи на ръце. Той нежно я положи на задната седалка. Скати изскочи от шубрака и се втурна по пътеката към тях с широка усмивка на лицето си.

— От хиляда години не се бях забавлявала така — каза тя, като се метна отзад в джипа.

Джош се настани на шофьорската седалка, нагласи си я и завъртя ключа. Големият шестцилиндров двигател изръмжа.

Фламел скочи на предната седалка до него и затръшна вратата.

— Измъкни ни оттук!

Джош включи на скорост, стисна кожения волан с две ръце и настъпи газта. Големият хамър подскочи напред, разхвърляйки камъчета и прах, завъртя се в кръг, а после се устреми по тесния път, като се друсаше и подскачаше по коловозите. Клоните на дърветата и храстите дращеха страните му, оставяйки черти по гладката му боя.

Макар че слънцето бе изгряло и в Царството на сенките, и в истинския свят, пътят все още тънеше в дълбок сумрак, а колкото и да се оглеждаше, Джош не можеше да намери откъде се включват фаровете. Постоянно поглеждаше в огледалата, очаквайки всеки момент да види Мориган или Богинята-котка да излизат от листака зад тях. Едва когато пътят свърши и слънчевата светлина блесна в очите му, той завъртя волана надясно, извеждайки тежкия джип на тесния, криволичещ асфалтиран път и отпусна газта. Хамърът намали.

— Всички добре ли са? — попита Джош, разтреперан.

Наклони огледалото за обратно виждане, за да може да вижда сестра си. Близначката му лежеше отпусната върху широката кожена седалка с глава в скута на Скати. Девата — воин използваше ивица плат, отпрана от тениската й, за да бърше челото на момичето. Кожата на Софи бе мъртвешки бяла и макар че клепачите й бяха затворени, очите й играеха бясно под тях и тя потръпваше, като че ли сънува кошмар. Скати забеляза, че Джош ги гледа в огледалото, и му се усмихна окуражително.

— Ще се оправи — каза тя.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита Джош, поглеждайки към Фламел. Чувствата му към алхимика вече бяха съвсем объркани. От една страна, той ги беше изложил на ужасна опасност, но все пак Джош бе свидетел как яростно се бе сражавал Фламел, за да ги защити.

— Не — отвърна уморено Фламел. — Тя просто е изтощена; нищо повече. — Никола също изглеждаше капнал. Дрехите му бяха покрити с кал и нещо като кръв. В косата му имаше птичи пера, а ръцете му бяха издраскани от схватките с котките. — След като поспи няколко часа, ще се чувства чудесно. Обещавам ти.

Джош кимна. Съсредоточи се върху пътя, без желание да разговаря повече с алхимика. Съмняваше се, че сестра му някога ще се чувства отново чудесно. Помнеше как го изгледа с равнодушен и втренчен поглед: не го беше познала. Беше чул гласа й — това не бе гласът, който той познаваше. Неговата сестра, неговата близначка, беше изцяло променена.

Стигнаха до пътен знак, сочещ към Мил Вали, и той сви наляво. Нямаше представа къде отиват; просто искаше да се махне далеч от Царството на сенките. Нещо повече: искаше да си отиде вкъщи, да се върне към нормалния живот, да забрави, че някога изобщо е прочел онази обява в университетския вестник, който бе донесъл баща му.

Той беше изпратил автобиография и след няколко дни го поканиха на интервю. В този ден Софи нямаше никаква работа и дойде с него за компания. Докато го чакаше, бе отишла в кафенето отсреща и си бе поръчала чай с мляко. Когато Джош излезе от „Малката книжарничка“, сияещ от радост, защото го бяха одобрили за работата, разбра, че Софи също си е намерила работа в кафенето. Щяха да работят на няколко метра един от друг — това беше идеално! И наистина всичко бе идеално до вчера, когато започна тази лудост. Трудно му беше да повярва, че е било едва вчера. Погледна пак към Софи в огледалото. Сега тя лежеше спокойно, съвсем неподвижна и той с облекчение забеляза, че цветът се е върнал по бузите й.

Какво бе направила Хеката? Не — какво бе направил Фламел? В дъното на всичко стоеше алхимикът. Той беше виновен. Богинята не искаше да пробужда близнаците — знаеше опасностите. Но Фламел бе настоял и сега заради алхимика райското царство на Хеката бе опустошено, а сестра му не го разпознаваше.

Когато Джош започна работа в книжарницата на мъжа, когото познаваше като Ник Флеминг, го смяташе за малко странен, може би дори леко шантав. Но след като го опозна, започна наистина да го харесва и да му се възхищава. Фламел бе всичко онова, което бащата на Джош не беше. Беше забавен и се интересуваше кажи-речи от всичко, което Джош вършеше, а познанията му бяха невероятни. Джош знаеше, че баща му Ричард е наистина щастлив единствено когато стои пред аудитория, пълна със студенти, или гази до коленете в кал.

Флеминг беше различен. Когато веднъж Джош му цитира Барт Симпсън35, Флеминг му отвърна с Граучо Маркс36, а после запозна Джош с филмите на братя Маркс. Двамата споделяха любовта си към музиката, макар че вкусовете им бяха съвсем различни; Джош запозна Ник с „Грийн Дей“, „Лам“ и Дайдо. Флеминг му препоръча Питър Гейбриъл, „Дженезис“ и „Пинк Флойд“. Когато Джош даде на Фламел да послуша малко ембиънт и транс на неговия айпод, Фламел му зае дискове на Майк Олдфийлд и Брайън Ино. Джош въведе Ник в света на блоговете и му показа блога, който поддържаха двамата със Софи, и дори започнаха да обсъждат дали да не изложат цялата стока на книжарницата в интернет.

С времето Джош започна да приема Флеминг като по-голям брат, какъвто винаги му се беше искало да има. А сега този човек го бе предал.

Всъщност той от самото начало беше подвел Джош. Дори не се казваше Ник Флеминг. А в съзнанието на Джош започваше да се оформя ужасен въпрос. Вперил очи в пътя отпред, той попита тихо:

— Знаеше ли, че всичко това ще се случи?

Фламел се облегна в голямата кожена седалка и погледна към Джош. Алхимикът се намираше отчасти в сянка и стискаше с две ръце препасания през гърдите му колан.

— Че кое ще се случи? — попита той предпазливо.

— Знаеш ли, аз не съм дете — почти извика Джош, — затова не говори с мен като с такова. — На задната седалка Софи измънка нещо насън и той се опита да овладее гласа си. — Твоята безценна Книга наистина ли е предсказала всичко това? — Дочу как Скати се размърда на задната седалка и усети, че тя се е привела напред, за да чуе отговора на алхимика.

Фламел се забави доста, преди да отговори. Накрая рече:

— Има някои неща, които трябва да знаеш за Книгата на Авраам Мага. — Видя, че Джош се кани да каже нещо, и побърза да продължи: — Нека да довърша. Винаги съм знаел, че Сборника е стар — започна той, — макар че никога не съм знаел колко точно. Вчера Хеката каза, че е била там, когато Авраам го е създал, което означава, че трябва да е станало преди поне десет хиляди години. Тогава светът е бил съвсем различно място. Общоприетото схващане е, че човечеството се е появило през Каменната епоха. Но истината е много по-различна. Древната раса е управлявала земята. В нашите митове и легенди се съдържа истина. Ако се вярва на историите — продължи той, — те са притежавали способността да летят, имали са кораби, които можели да прекосяват океаните, умеели да контролират климата и дори усъвършенствали онова, което ние наричаме клониране. С други думи, имали са достъп до наука, толкова напреднала, че ние бихме я нарекли магия.

Джош поклати глава. Това беше прекалено шантаво, за да го приеме.

— И преди да кажеш, че всичко това е пресилено, помисли си само колко е напреднала човешката раса през последните десет години. Ако например някой беше казал на родителите ви, че ще могат да носят цялата си музикална колекция в джоба, щяха ли да му повярват? Сега разполагаме с телефони, чиято изчислителна мощност е по-голяма от онази, използвана за изпращането на първите ракети в космоса. Имаме електронни микроскопи, с които можем да видим отделните атоми. С лекота церим болести, които само преди петдесет години са били смъртоносни. И скоростта на развитието непрекъснато нараства. Днес сме в състояние да правим онова, което вашите родители биха отхвърлили като невъзможно, а бабите и дядовците ви биха сметнали за магия.

— Ти не отговори на въпроса ми — рече Джош. Внимаваше да не превиши скоростта; не можеха да си позволят да бъдат спрени от полицаи.

— Това, което искам да ти кажа, е, че не знам на какво е била способна Древната раса. Дали Авраам е правел предсказания в Сборника, или просто е записвал онова, което някак си е видял? Дали е знаел бъдещето, или е можел буквално да го види? — Той се обърна в седалката, за да погледне към Скати. — Ти знаеш ли?

Тя сви рамене и леко се усмихна.

— Аз съм от Следващото поколение; голяма част от Древния свят бе изчезнал още преди да се родя, а Дану Талис отдавна бе потънал под океана. Нямам представа какво са можели да правят. Дали са можели да виждат през времето? — Тя се замисли. — Познавала съм Древни, които, изглежда, притежаваха този дар: Сибила определено можеше, а също и Темида, и Меламп37, разбира се. Но те по-често грешаха, отколкото да казват истината. Ако съм научила нещо от пътуванията си, то е, че ние сами създаваме собственото си бъдеще. Виждала съм разтърсващи събития, да идват и да си отиват, без никой да ги е предрекъл, а съм виждала и пророчества — обикновено свързани с края на света — да се провалят.

Една кола ги застигна по тесния междуградски път — първата, която виждаха тази сутрин.

— Ще ти задам въпроса още веднъж — каза Джош, мъчейки се да запази гласа си спокоен. — И този път просто ми дай директен отговор: да или не — всичко, което се случи досега, беше ли предречено в Сборника?

— Не — каза бързо Фламел.

— Май дочувам и едно но — обади се Скати.

Алхимикът кимна.

— Има едно малко но. В Книгата не пише нищо за Хеката или Царството на сенките, нито за Дий, Бастет или Мориган. Но… — Той въздъхна. — Има няколко пророчества за близнаците.

— Близнаците — рече Джош напрегнато. — Имаш предвид близнаците по принцип или конкретно нас двамата със Софи?

— В Сборника се говори за сребърен и златен близнак — двамата, които са един, единият, който е всички. Не е съвпадение това, че аурите ви са чисто златна и сребърна. Така че, да, убеден съм, че Сборника има предвид теб и сестра ти. — Той се приведе към Джош. — И ако ме питаш откога знам това, ето ти отговора: започнах да подозирам едва вчера, когато вие със Софи ми се притекохте на помощ в книжарницата. Хеката потвърди моите подозрения няколко часа по-късно, когато направи аурите ви видими. Давам ти думата си, че всичко, което съм направил, е било, за да ви предпазя.

Джош поклати глава; не беше сигурен дали вярва на Фламел. Отвори уста да попита нещо, но Скати сложи ръка на рамото му, преди да успее да заговори.

— Послушай ме — рече тя. Гласът й бе тих и сериозен и говореше с келтски акцент. — Познавам Никола Фламел от много отдавна. Америка едва бе колонизирана, когато се запознахме. Той може да е опасен и лъжлив, хитър и смъртоносен, добър приятел и непреклонен враг, но е роден във време, когато думата на човек е била наистина ценна. Щом той ти дава думата си, че е направил всичко това за вашата безопасност, съветвам те да му повярваш.

Джош натисна леко спирачката, докато взимаше един завой. Накрая той кимна и изпусна шумно дъх.

— Вярвам ти — каза той на глас. Но някъде в съзнанието си продължаваше да чува последните думи на Хеката към него: „Никола Фламел никога и на никого не казва всичко“ и изпита ясното чувство, че алхимикът все още не му е разкрил всичко, което знае.

Изведнъж Никола потупа Джош по ръката.

— Тук… спри тук.

— Защо, какво има? — попита Скати, посягайки към мечовете си.

Джош даде мигач и отби хамъра от пътя — недалеч от примигващата светеща табела на крайпътно ресторантче.

— Нищо — усмихна се Фламел. — Просто е време за закуска.

— Страхотно. Умирам от глад — рече Скати. — Бих могла да изям кон. Ако не бях вегетарианка… и ако обичах конско, разбира се.

„И ако не беше вампир“ — помисли си Джош, но си задържа устата затворена.

Софи се събуди, докато Скати и Фламел бяха в ресторанта и поръчваха закуска за из път. Както си спеше, изведнъж се изправи рязко на задната седалка. Джош подскочи и извика от изненада.

Той се обърна в шофьорската седалка, застана на колене и се надвеси над облегалката.

— Софи? — повика я той предпазливо. Беше ужасен от мисълта, че нещо странно и древно може да погледне пак през очите на сестра му.

— Не ти трябва да знаеш какво сънувах — рече Софи, като протегна ръце и изпъна гърба си. Вратът й изпука, когато завъртя глава. — Ох, всичко ме боли.

— Как се чувстваш?

„Е, поне говореше със собствения си глас“.

— Като че ли съм болна от грип. — Тя се огледа. — Къде сме? Чия е тази кола?

Джош се усмихна широко и зъбите му се белнаха в сянката.

— Откраднахме я от Дий. Намираме се някъде на пътя извън Мил Вали и пътуваме обратно към Сан Франциско, струва ми се.

— Какво стана… какво стана там? — попита Софи.

Джош продължи да се усмихва.

— Ти ни спаси, с твоите пробудени магически сили. Беше невероятна: размахваше нещо като сребърен камшик от енергия и всеки път, щом той докоснеше някоя от котките или птиците-хора, тя се връщаше към обикновеното си състояние. — Гласът му заглъхна, когато Софи поклати глава. — Нищо ли не си спомняш?

— Малко. Чух как Пернел ми говори и ми казва какво да правя. Усетих как влива аурата си в мен — разказваше тя изумено. — Чувах я. Можех дори да я видя в известен смисъл. — Тя си пое дълбоко дъх на пресекулки. — После я отведоха. Това е всичко, което помня.

— Кой я отведе?

— Безликите хора. Много безлики хора. Видях как я повлякоха нанякъде.

— Какво искаш да кажеш с това безлики?

Очите на Софи бяха широко отворени и изпълнени с ужас.

— Нямаха лица.

— Тоест носеха маски ли?

— Не, Джош, не маски. Лицата им бяха гладки — без очи, без нос, без уста, само гладка кожа.

Образът, който се оформи в главата му, беше силно обезпокоителен и той умишлено смени темата.

— Чувстваш ли се… по-различна? — Подбра думата внимателно.

Софи се замисли за момент. Какво му беше на Джош, защо беше толкова загрижен?

— Различна ли? В какъв смисъл?

— Помниш ли как Хеката пробуди магическите ти сили?

— Да.

— Какво е усещането? — попита той колебливо.

За миг в очите на Софи затрепка хладна сребриста светлина.

— Сякаш някой натисна някакво копче в главата ми, Джош. Почувствах се жива. За първи път през живота си се почувствах жива.

Джош усети внезапно и необяснимо жилване на ревност. С крайчеца на окото си зърна как Фламел и Скати излизат от ресторанта, а ръцете им са заети с торби.

— А сега как се чувстваш?

— Гладна — каза тя. — Ужасно гладна.

Ядоха мълчаливо: дюнери, яйца, наденички, грис и рулца, като ги преглъщаха с газирана вода. Скати закуси с плодове и вода.

Джош избърса устата си със салфетка и изтупа трохите от джинсите си. Това беше първото му нормално ядене от предишния ден по обяд.

— Отново се чувствам човек. — Той хвърли дяволит поглед към Скати. — Не се обиждай.

— Не се обиждам — увери го Скати. — Повярвай ми, никога не съм искала да бъда човек, макар че, струва ми се, това си има някои предимства — добави тя загадъчно.

Никола събра остатъците от закуската и ги пъхна в една хартиена кесия. После почука по екрана на сателитната навигационна система върху таблото.

— Знаеш ли как работи това?

Джош поклати глава.

— На теория знам. Въвеждаме някаква крайна цел и то ни показва най-краткия път дотам. Но никога досега не съм използвал подобно нещо. Колата на татко няма такава джаджа — добави той. Ричард Нюман караше петгодишно волво комби.

— Ако го поразучиш, ще можеш ли да го накараш да заработи? — настоя Фламел.

— Може би — отговори Джош със съмнение.

— Разбира се, че ще може. Джош е гений в компютрите — обади се гордо Софи от задната седалка.

— Това не е точно компютър — промърмори брат й и натисна бутона за включване. Големият квадратен екран премигна и светна. Един невероятно покровителствен глас ги предупреди да не въвеждат адреси в системата, докато шофират, а после нареди на Джош да натисне бутона ОК, за да потвърди, че е чул и разбрал предупреждението. Екранът премигна и веднага показа местоположението на хамъра на един безименен страничен път. Връх Тамалпайс се виждаше като малък триъгълник в горната част на екрана и стрелки сочеха на юг към Сан Франциско. Черният път, водещ към царството на Хеката, не беше показан.

— Трябва да отидем на юг — продължи Фламел.

Джош поекспериментира с бутоните, докато не намери главното меню.

— Добре. Трябва ми адрес.

— Въведи пощенския клон на ъгъла на Сигнал Стрийт и Охай Авеню в Охай.

От задната седалка се обади Скати.

— О, само не Охай. Моля те, кажи ми, че няма да ходим там.

Фламел се завъртя в седалката си.

— Пернел ми каза да отида на юг.

— Лос Анджелис е на юг, Мексико е на юг, дори Чили е на юг оттук. Има много хубави местенца, намиращи се на юг…

— Пернел ми каза да заведа децата при Вещицата — рече търпеливо Фламел. — А Вещицата е в Охай.

Софи и Джош се спогледаха, но не казаха нищо. Скати се облегна и въздъхна драматично.

— Ще си промениш ли решението, ако ти кажа, че не искам да ходя там?

— Ни най-малко.

Софи се пъхна между седалките да погледне към малкия екран.

— Колко ли време ще ни отнеме? На какво разстояние сме? — зачуди се тя на глас.

— Ще ни отнеме по-голямата част от деня — рече Джош, като се приведе напред да погледне екрана. Когато косата му докосна тази на сестра му, между тях прескочи мъничка искра. — Трябва да излезем на магистрала едно. Ще минем по моста Ричмънд… — Пръстът му проследи цветните линии. — После по шосе 1–580, което накрая преминава в 1–5. — Той премигна изненадано. — Караме по него в продължение на повече от четиристотин и трийсет километра. — Натисна друг бутон, който изчисли нещо. — Цялото пътуване е малко над шестстотин и петдесет километра и ще отнеме поне шест часа и половина. До днес най-дългото ми шофиране беше около шестнайсет километра!

— Е, значи това ще е полезна практика за теб — каза алхимикът с усмивка.

— Коя е тази Вещица, която отиваме да видим? — попита Софи Скати.

Фламел си постави колана с щракване.

— Вещицата от Ендор.

Джош завъртя ключа и запали колата. Хвърли поглед в огледалото към Скати.

— И с нея ли си се сражавала? — попита той.

Скатах направи гримаса.

— Още по-зле — промърмори тя. — Тя ми е баба.

Глава 31

Царството на сенките се разпадаше. На запад облаците бяха изчезнали и големи части от небето вече липсваха, бяха останали само премигващите звезди и огромната луна на черния небосвод. Една по една звездите гаснеха, а луната започваше да се нащърбва по краищата.

— Нямаме много време — рече Мориган, гледайки към небето.

Дий, който клечеше на земята и събираше всички ледени късчета от Хеката, които можеше да намери, долови нотка на страх в гласа на Богинята-врана.

— Имаме време — каза той спокойно.

— Не можем да си позволим да сме тук, когато Царството на сенките изчезне — продължи тя, като погледна надолу към него с безизразно лице. Но от начина, по който се загърна с наметалото от врански пера, той разбра, че е нервна.

— Защо, какво ще стане? — попита я Дий с престорена наивност. Никога не бе виждал Богинята-врана в подобно състояние и изпитваше удоволствие от смущението й.

Мориган вдигна глава да погледне към нахлуващия мрак и в черните й очи се отразиха мъничките светлинки на звездите.

— Ние също ще изчезнем. Ще бъдем всмукани в нищото — добави тя тихо, гледайки как планините в далечината се превръщат в прах. После прахът се издигна във вихрушка към черното небе и изчезна. — Истинска смърт — прошепна Мориган.

Дий клечеше сред топящите се останки от Игдразил, докато около него изящният и прелестен свят на Хеката се превръщаше в прах, отвяван от невидими ветрове. Богинята бе създала своето царство от нищото и сега, без нейното присъствие, което да го крепи, то отново се връщаше там. Планините бяха изчезнали, отвени като песъчинки, цели части от гората бавно помръкваха и гаснеха като изключени лампи, а огромната луна, висяща ниско в небето, губеше контурите и яснотата си. Вече беше просто безформено кълбо. На изток изгряващото слънце представляваше златен кръг от светлина, а небето бе още синьо.

Богинята-врана се обърна към леля си.

— След колко време ще изчезне? — попита тя.

Бастет изръмжа и сви широките си рамене.

— Кой знае? Дори аз никога не съм виждала гибелта на цяло царство на сенките. След минути, може би…

— Това ми е достатъчно. — Дий остави меча Екскалибур на земята. Гладко полираното каменно острие отрази чернотата, пълзяща откъм запад. После Дий откри три от най-едрите парчета лед, които някога бяха част от Хеката, и ги постави върху него.

Мориган и Бастет се наведоха над раменете му и се втренчиха в меча. Отраженията им в него бяха разкривени.

— Какво е толкова важно, че трябва да го свършиш тук? — попита Бастет.

— Това беше домът на Хеката — отвърна Дий. — И тук, точно тук, на мястото на нейната смърт, връзката с нея ще е най-силна.

— Връзка… — изръмжа Бастет, а после кимна. Изведнъж беше разбрала какво ще опита Дий: най-тъмното и опасно от всички мрачни изкуства.

— Некромантия — прошепна Дий. — Ще говоря с мъртвата богиня. Тя е прекарала толкова хилядолетия тук, че това място е част от нея. Обзалагам се, че съзнанието й е още активно и не е напуснало това място. — Той се пресегна и докосна дръжката на меча. Черният камък засия в жълто и издълбаните по дръжката змии за миг оживяха, съскайки яростно и стрелкайки езици, преди отново да застинат. Ледът се топеше и стичаше по черния камък, покривайки го с тънък, лъскав слой. — Сега ще видим… — промърмори той.

Водата по острието започна да бълбука, да цвърчи и да пука. И във всяко мехурче се появи едно лице: лицето на Хеката. То продължаваше да мени бързо трите си лика, само втренчените в Дий очи — с маслен цвят и изпълнени с омраза — си оставаха същите.

— Говори с мен — извика Дий. — Заповядвам ти. Защо Фламел дойде тук?

Гласът на Хеката беше слаб и бълбукащ.

— За да се спаси от теб.

— Кажи ми за човешките деца.

Образите, които се появиха върху острието на меча, бяха изненадващо детайлни. Всички те бяха видени от очите на Хеката. Показаха как Фламел пристига с близнаците, показаха двете деца да седят уплашени и пребледнели в очуканата кола.

— Фламел смята, че те са легендарните близнаци, споменати в Сборника.

Мориган и Бастет се приведоха по-близо, без да обръщат внимание на нахлуващото нищо. На запад в небето вече нямаше никакви звезди, луната бе изчезнала и големи части от небето липсваха напълно, а на тяхно място се показваше само чернота.

— Така ли е? — попита Дий.

Следващият образ върху меча показа аурите на близнаците, пламтящи в сребърно и златно.

— Луна и слънце — прошепна Дий. Не знаеше дали да изпитва ужас или въодушевление. Подозренията му се бяха потвърдили. Още от първия миг, когато ги бе видял заедно, беше започнал да се чуди дали тези деца не са всъщност близнаци.

— Това ли са близнаците, чието идване е предречено в легендата? — попита той отново.

Бастет приведе голямата си глава до тази на Дий. Тридесетсантиметровите й мустачки погъделичкаха лицето му, но той не рискува да ги бръсне с ръка, при положение че зъбите й бяха толкова наблизо. Бастет миришеше на мокра котка и тамян; Дий усети, че ще кихне. Богинята-котка посегна към острието, но той улови ръката й. Все едно хвана лъвска лапа и прибраните й нокти внезапно щръкнаха опасно близо до пръстите му.

— Моля те, не докосвай меча; това е деликатна магия. Има време може би за още един-два въпроса — добави той, като кимна към западния хоризонт, където краищата на земята се рушаха и отлитаха като многоцветен прах.

Бастет се втренчи в черното острие. Котешките й зеници горяха.

— Сестра ми има — или по-скоро имаше — много специална дарба. Можеше да пробужда сили у другите. Попитай я дали го е направила с тези човешки близнаци.

Дий кимна, изведнъж проумявайки, защо Фламел бе довел близнаците на това място. Спомни си: в Древния свят бяха вярвали, че Хеката има власт над магията и заклинанията.

— Ти пробуди ли магическите способности на близнаците? — попита той.

Едно-единствено мехурче се пукна.

— Не.

Дий се олюля назад от изненада. Беше очаквал тя да каже да. Значи Фламел се бе провалил, така ли?

Бастет изръмжа.

— Тя лъже.

— Не може да лъже — каза Дий. — Тя отговаря с истината на онова, което я питаме.

— Видях момичето със собствените си очи — изръмжа египетската богиня. — Видях я как размахва камшик от чиста аурална енергия. Никога през живота си не съм виждала такава сила, или поне от Древните времена насам.

Доктор Джон Дий я изгледа остро.

— Видяла си момичето… ами момчето? То какво правеше?

— Него не го забелязах.

— Ха! — рече триумфално Дий и се обърна отново към меча.

Наметалото на Мориган прошумоля и се чу предупреждение.

— Гледай това да ти е последният въпрос, докторе.

Тримата вдигнаха очи и видяха, че непроницаемата чернота вече е стигнала почти до тях. На по-малко от три метра по-нататък светът свършваше в нищото. Дий се обърна пак към меча.

— Пробуди ли момичето?

Едно мехурче се пукна и по меча пробяга образът на Софи — то стана от земята със сияеща сребърна аура.

— Да.

— Ами момчето?

Мечът показа Джош, свит в ъгъла на тъмна стая.

— Не.

Ноктестите ръце на Мориган хванаха Дий за раменете и го изправиха на крака. Той хвана меча и тръсна бълбукащите водни капчици към бързо напиращата пустота.

Странната тройка — високата Бастет, тъмната Мориган и дребният човек — се втурна да бяга, докато светът зад нея рухваше в нищото. Последните останки от армията им — хората-птици и хората-котки — блуждаеха безцелно наоколо. Когато видяха, че водачите им бягат, ги последваха. Скоро всички създания се носеха на изток, към последната оцеляла част от Царството на сенките. Синухе куцаше подир Бастет, зовейки я по име, умолявайки я да спре и да му помогне.

Но светът се разпадаше твърде бързо. Нищото поглъщаше птици и котки, древни дървета и редки орхидеи, магически създания и митични чудовища. Изяде последните останки от магията на Хеката.

А после погълна слънцето, светът потъна в мрак и престана да съществува.

Глава 32

Мориган и Бастет изскочиха от преплетените храсти, носейки Джон Дий помежду си. В следващия миг стената от листа изчезна и се появиха множество криволичещи пътеки, водещи към връх Тамалпайс. Те се спънаха и Дий се просна в прахта.

— Сега какво? — изръмжа Бастет. — Ние загубихме ли, те победиха ли? Унищожихме Хеката, но тя е пробудила момичето.

Джон Дий се изправи несигурно на крака и отупа съсипаното си палто. Ръкавът беше ожулен и разкъсан и имаше дупка колкото юмрук в хастара. Той внимателно избърса Екскалибур и го плъзна обратно в скритата ножница.

— Не върху момичето трябва да се съсредоточим сега, а върху момчето. Момчето е ключът.

Мориган поклати глава и перата прошумоляха.

— Говориш с гатанки. — Тя вдигна поглед към ясното утринно небе и точно над тях се появи рехав сив облак.

— Той е видял пробуждането на огромните магически сили на сестра си; какво мислиш, че чувства сега? Уплаха, яд, завист? Самота? — Той погледна към Богинята-котка. — Момчето е поне толкова могъщо, колкото момичето. Има ли някой друг на този континент, при когото Фламел би могъл да го заведе, за да бъде дарбата му пробудена?

— Черната Анис е в Кетскилс — обади се Мориган, в гласа й ясно се долавяше предпазлива нотка.

— Тя е непредвидима — рече Дий, — много вероятно е да го изяде.

— Чух, че Персефона38 била в Северна Канада — каза Бастет.

Дий поклати глава.

— Годините, прекарани в царството на Подземния свят, са я побъркали. Тя е по-опасна, отколкото можете да си представите.

Мориган придърпа наметалото по-плътно около раменете си. Облакът над нея се уплътни и се спусна по-ниско.

— Значи в Северна Америка няма никой. Попадала съм на Ноктикула в Австрия и знам, че Ерихто39 още се крие в Тесалия…

— Грешиш — прекъсна я Дий. — Има една, която може да пробуди момчето.

— Коя? — изръмжа навъсено Бастет, бърчейки муцуна.

Доктор Джон Дий се обърна към Богинята-врана.

— Ти би могла.

Мориган се отдръпна от Дий, черните й очи бяха опулени от изненада, а заострените й зъби се впиха в синкавата плът на тънките й устни. По черното й наметало пробяга трепет, разрошвайки всички пера.

— Грешиш — изсъска Бастет. — Моята племенница е от Следващото поколение, тя няма необходимата сила.

Дий се обърна с лице към Богинята-врана. Дори да знаеше, че играе опасна, дори смъртоносна игра, не го показваше.

— Някога това може и да е било вярно. Но сега силите на Мориган са много, много по-големи отпреди.

— Племеннице, за какво говори той? — попита Бастет.

— Бъди много внимателен, човеко — изкряска Богинята — врана.

— Моята лоялност не подлежи на съмнение — отвърна бързо Дий. — Служил съм на Древните в продължение на половин хилядолетие. Просто търся начин да постигнем целта си. — Той приближи Мориган. — Някога, също като Хеката, ти имаше три лица: беше Мориган, Маша и Бав. За разлика от Хеката обаче, ти и двете ти сестри заемахте три тела. Само съзнанията ви бяха свързани. Поотделно бяхте могъщи, а заедно непобедими. — Дий направи пауза, сякаш си събираше мислите, но всъщност искаше да се увери, че е стиснал здраво Екскалибур под палтото си. — Кога реши да убиеш сестрите си? — попита той небрежно.

С ужасяващ писък Мориган се хвърли към Дий.

Но се спря.

За миг черното каменно острие на Екскалибур се бе появило току до гърлото й и по него пращеше и искреше синя светлина. Змийската дръжка оживя и засъска срещу нея.

— Моля те — усмихна се Дий смразяващо. — Днес вече съм отговорен за смъртта на една Древна. Не искам да добавям още една към бройката. — Докато говореше, наблюдаваше и Бастет, която опитваше да го заобиколи откъм гърба. — Мориган има силата да пробуди момчето — каза той бързо. — Тя притежава силата и знанията на двете си сестри. Ако успеем да пробудим момчето и да го привлечем на наша страна, ще си спечелим невероятно могъщ съюзник. Спомнете си пророчеството: двамата, които са един, и единият, който е всички. Един да спаси света и един да го унищожи.

— А кой от двамата е момчето? — попита Бастет.

— Ще бъде, какъвто го направим ние — рече Дий, а очите му се стрелкаха от Мориган към Бастет и обратно.

Внезапно Бастет се озова до него и огромният й нокът опря гърлото му. Тя го повдигна леко, карайки го да се изправи на пръсти и да погледне в смразяващите й очи. За един-единствен миг той се подвоуми дали да замахне с меча, но знаеше, че Богинята-котка е по-бърза, много по-бърза, отколкото той някога би могъл да бъде. Щеше да забележи трепването на раменете му и просто щеше да му отсече главата.

Бастет се втренчи в племенничката си.

— Вярно ли е? Маша и Бав мъртви ли са?

— Да. — Мориган гледаше към Дий. — Но аз не съм ги убивала. Те умряха по своя воля и продължават да живеят вътре в мен. — За миг очите й проблеснаха в жълто, после в червено, а после в чисто черно, цветовете на трите древни богини.

Дий се изкушаваше да попита как са се озовали в нея, но реши, че всъщност не иска да знае отговора, а и без това сега едва ли беше подходящото време за такъв въпрос.

— Можеш ли да пробудиш момчето? — попита Бастет.

— Да.

— Тогава го направи, племеннице — заповяда Богинята-котка. Насочи вниманието си отново към Дий. Притисна палец отдолу към брадичката му и повдигна главата му. — А ти, ако още веднъж вдигнеш оръжие срещу някого от Древната раса, ще прекараш следващото хилядолетие в едно специално създадено от мен царство на сенките. Повярвай ми, няма да ти хареса. — Тя го пусна и го блъсна настрани. Дий се просна в прахта, все още стискайки меча.

— Кажи ми — заповяда Бастет, като се надвеси над него. — Къде са сега Фламел и близнаците? Къде са отишли?

Дий се надигна разтреперан на крака. Отупа прахта от палтото си и откри още една дупка в меката кожа; никога повече нямаше да купува кожа.

— Той трябва да започне да обучава момичето. Хеката я пробуди, но нямаше възможност да я научи на защитни магии. Тя трябва да се научи да се защитава и да контролира своите сили, преди стимулите от физическия свят да я подлудят.

— Е, къде ще отидат? — изръмжа Бастет. Обгърна с ръце тялото си и потрепери. Облакът, който бе призовала Мориган, бе станал плътен и тъмен, докато се спускаше, и сега висеше току над върховете на дърветата. Въздухът бе изпълнен с влага и дъх на неизвестни билки.

— Няма да остане в Сан Франциско — продължи Дий. — Той знае, че имаме твърде много агенти в града и околността.

Мориган затвори очи и се обърна бавно, после вдигна ръка.

— Те се насочват на юг; усещам едва-едва следата от сребърната аура на момичето. Невероятно мощна е.

— Кой е най-могъщият Древен на юг оттук? — попита бързо Дий. — Някой, вещ в стихийните магии?

— Ендор — отвърна веднага Бастет, — в Охай. Смъртоносната Вещица от Ендор.

— Господарката на въздуха — добави Мориган.

Бастет се наведе и зловонният й дъх облъхна лицето на дребния мъж.

— Знаеш къде трябва да отидеш. Знаеш какво трябва да направиш. Трябва да вземем страниците от Сборника.

— Ами близнаците? — попита той със свито гърло, затаил дъх.

— Ако можеш, залови ги, ако не, убий ги, за да не може Фламел да използва силите им.

После двете с Богинята-врана пристъпиха в сгъстяващия се облак и отлетяха с него, оставяйки доктор Джон Дий сам на затънтения път.

— Как да стигна до Охай? — извика той.

Но не получи отговор.

Дий пъхна ръце в джобовете на съсипаното си кожено палто и пое по тесния път. Мразеше ги, когато се държаха така — отпращаха го, като че ли беше някое хлапе.

Само че нещата щяха да се променят.

Древните обичаха да си мислят, че Дий е тяхна марионетка, тяхно оръдие. Той беше видял как Бастет заряза Синухе, който й служеше поне от век, без дори да го погледне. Знаеше, че ще постъпят по същия начин и с него, ако им се отдаде възможност.

Но доктор Джон Дий смяташе да се погрижи те никога да не получат такава възможност.

Глава 33

Беше късно следобед, когато Джош най-сетне свърна с хамъра по дългия виещ се път, който водеше към малкия град Охай. Напрежението от шестстотин и трийсетте километра непрекъснато шофиране бе отпечатано върху лицето му и макар че компютърът беше дал приблизително време от шест часа и половина, беше му отнело близо девет. Да кара големия хамър по магистралата, бе изненадващо лесно: просто включваше автопилота и го оставяше. Това беше отегчително, но пък извън магистралата, по другите пътища, управлението на хамъра беше истински кошмар. Изобщо не приличаше на компютърните игри. Джипът беше ужасно голям и Джош непрекъснато се тревожеше, че ще прегази нещо. Освен това голямата лъскава, черна кола привличаше вниманието — никога не беше предполагал, че ще са му нужни затъмнени стъкла. Зачуди се какво ли биха си помислили хората, ако знаеха, че колата се управлява от петнадесетгодишно момче.

Пътят зави надясно и пред Джош се появи дългата права главна улица на Охай. Той забави, докато подминаваше „Медиум Бутика“40 и Охайския кинотеатър; после светофарът на Сигнал Стрийт светна червено и той спря, приведе се над волана и се взря през зацапаното, покрито с размазани буболечки, предно стъкло. Първото му впечатление, докато гледаше празната улица, беше, че Охай е изненадващо зелен. В Калифорния беше юни — времето, когато повечето растителност пожълтява и вехне, а тук навсякъде имаше зелени дървета, които контрастираха с белия камък на сградите. Точно пред него, от дясната му страна, една ниска, пищно украсена, кула от бял камък се издигаше над пощенския клон на фона на яркото синьо небе, докато отляво встрани от пътя имаше редица магазинчета, подслонени под редица бели каменни арки.

Като хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, той с изненада срещна погледа на Скати.

— Мислех, че спиш — каза той тихо.

Софи, която след няколко часа път се бе преместила на седалката до него, спеше свита, а Фламел похъркваше леко до Скати.

— Аз нямам нужда от сън — каза тя простичко.

Имаше много въпроси, които му се искаше да зададе, но попита само:

— Знаеш ли къде отиваме?

Тя се наведе напред, подпря ръце на облегалката му и положи брадичка върху ръцете си.

— Право напред, покрай пощенския клон — това е сградата с кулата, — а след Либи парк и Фокс Стрийт завий надясно и намери място за паркиране. — Тя кимна наляво, към редицата магазини, сгушени под белите арки. — Отиваме там.

— Там ли се намира баба ти?

— Да — отвърна кратко Скати.

— А тя наистина ли е вещица?

— Не просто вещица. Тя е първата Вещица.

— Как се чувстваш? — попита Софи. Тя стоеше на тротоара и се протягаше — беше се изправила на пръсти и извиваше гърба си в дъга. Вратът й изпука. — Това е хубаво — добави тя, като затвори очи и обърна лице към слънцето, което още се намираше високо в безоблачното нежносиньо небе.

— Аз би трябвало да ти задам този въпрос — рече Джош, като се измъкна от колата. Той се прозя и се протегна, въртейки глава насам-натам. — Не искам никога вече да карам кола — добави той. После й прошепна. — Радвам се, че си добре. — Той се поколеба. — Добре си, нали?

Софи се пресегна и стисна ръката на брат си.

— Така мисля.

Фламел излезе от колата и затръшна вратата. Скати вече се бе дръпнала настрани и стоеше на сянка под едно дърво. Измъкна от джоба си чифт огледални слънчеви очила и ги сложи. Алхимикът отиде при нея, докато Джош се опитваше да включи алармата. Колата изпиука веднъж и светлините й премигнаха.

— Трябва да поговорим — рече Фламел тихо, макар че улицата бе пуста. Прокара пръсти през късо подстриганата си коса и по ръката му останаха косми. Той ги погледна за миг, после избърса ръка в джинсите си. Върху лицето му се бе отпечатала още една година, леко увеличавайки бръчките около очите и от двете страни на устата му. — Тази, с която ще се видим, понякога е… — Той се поколеба, после добави: — … трудна.

— На мен ли го казваш? — промърмори Скати.

— Какво имаш предвид под трудна? — попита разтревожен Джош. След всичко, с което се бяха сблъскали, трудна би могло да означава какво ли не.

— Своенравна, раздразнителна, свадлива… и това е, когато е в добро настроение — рече Скати.

— Ами когато е в лошо?

— Тогава най-добре изобщо да не сте в същия град!

Джош беше озадачен. Обърна се към алхимика.

— Тогава защо отиваме при нея?

— Защото Пернел така ми каза — отговори той търпеливо.

— Защото тя е Господарката на въздуха и може да научи Софи на основните неща от магията на въздушната стихия и защото може да й даде някои съвети как да се пази.

— От какво? — попита стреснато Джош.

— От самата себе си — отвърна сухо Фламел и тръгна обратно към Охай Авеню.

Скати излезе от сянката и го последва.

— Ще ми се да си бях взела слънчобран. Много лесно изгарям на това слънце — изсумтя тя, докато се отдалечаваха. — И почакай само да ми видиш луничките на сутринта.

Джош се обърна отново към сестра си; започваше да придобива някаква представа за бездната, която сега го делеше от близначката му.

— Имаш ли някаква представа за какво говорят? Да се пазиш от самата себе си? Какво ще рече това?

— Мисля, че знам. — Софи се намръщи. — Всичко около мен е толкова… гръмко, толкова ярко, толкова отчетливо, толкова наситено. Все едно някой го е усилил до дупка. Сетивата ми са толкова изострени; няма да повярваш какво чувам. — Тя посочи към една очукана червена тойота, която бавно се движеше по пътя. — Жената в онази кола говори по телефона с майка си. Казва й, че не иска риба за вечеря. — Посочи към един камион, паркиран в двор от другата страна на улицата. — Отзад на камиона има стикер; искаш ли да ти кажа какво пише на него?

Джош примижа; не можеше да разчете дори регистрационния номер.

— Преди, докато ядохме, вкусът на храната беше толкова силен, че едва не ме накара да повърна. Усещах вкуса на всяко отделно зрънце сол в сандвича. — Тя се наведе и вдигна от земята едно листо на якаранда41. — Мога да проследя всяка жилка върху опакото на това листо със затворени очи. Но знаеш ли кое е най-лошото от всичко? Миризмите — каза тя, гледайки многозначително брат си.

— Хей… — Откакто бе влязъл в пубертета, той бе изпробвал всеки дезодорант на пазара.

— Не, не само ти — усмихна се тя, — макар че наистина трябва да си смениш дезодоранта, а чорапите мисля, че се налага да ги изгориш. Става дума за всички миризми през цялото време. Вонята на бензин във въздуха е ужасна, мирисът на гореща гума на пътя, на мазна храна, дори уханието на тези цветя ми идва в повече. — Тя се спря насред улицата и тонът й рязко се промени. Погледна към брат си и неочаквано от очите й потекоха сълзи. — Това е прекалено много, Джош. Просто е прекалено много. Лошо ми е и главата ми тупти, очите и ушите ме болят, гърлото ме дращи.

Джош се опита непохватно да прегърне сестра си, но тя го отблъсна.

— Моля те, не ме докосвай. Не мога да го понеса.

Джош се помъчи да измисли някакъв отговор, но нямаше какво да каже или да направи. Почувства се ужасно безпомощен. Софи винаги бе силна и се владееше; тя беше човекът, към когото се обръщаше, когато има проблеми. Тя винаги намираше решение.

Досега.

Фламел! Джош усети как гневът му се разгаря отново. За всичко беше виновен Фламел. Никога нямаше да прости на алхимика за това, което бе направил. Вдигна очи и видя Фламел и Скатах да се обръщат към тях.

Девата-воин се приближи забързано.

— Избърши си очите — нареди тя строго. — Не бива да привличаме внимание към себе си.

— Не говори на сестра ми… — започна Джош, но Скати с един поглед го накара да млъкне.

— Да вървим в магазина на баба ми; тя ще може да ти помогне. Намира се ей там отсреща. Хайде.

Софи изтри очите си с ръкав и покорно я последва. Чувстваше се толкова безпомощна. Рядко плачеше — даже на края на „Титаник“ й беше смешно — така че защо плачеше сега?

Пробуждането на магическите й сили й се бе струвало чудесна идея. Харесваше й мисълта, че ще може да управлява и моделира волята си, да насочва ауралната си енергия и да прави вълшебства. Но нещата се бяха оказали различни. Множеството от възприятия я бяха оставили съсипана и изтощена. Болеше я. Ето защо плачеше.

Освен това бе ужасена от мисълта, че болката може да не отмине. В такъв случай какво щеше да прави — какво би могла да направи?

Софи вдигна очи и видя, че брат й я гледа със загриженост.

— Фламел каза, че Вещицата ще може да ти помогне — рече той.

— Ами ако не може, Джош? Ами ако не може?

Той нямаше отговор.

Софи и Джош пресякоха Охай Авеню и влязоха под аркадата покрай улицата. Там беше хладно и Софи осъзна, че ризата е залепнала на гърба й — усещаше ледената й студенина по гръбнака си.

Настигнаха Никола Фламел, който бе спрял пред малък антикварен магазин със смутено изражение на лицето. Магазинът беше затворен. Без да каже и дума, той почука по хартиения часовник, залепен от вътрешната страна на вратата. Стрелките бяха нагласени на два и тридесет, а една надраскана на ръка бележка отдолу гласеше: „Отидох да обядвам, ще се върна в 2:30.“

Вече наближаваше три и половина.

Фламел и Скати опряха чела в стъклото на вратата, взирайки се вътре, докато близнаците надникнаха през прозореца. В магазинчето, изглежда, се продаваше само стъклария: купи, кани, чинии, преспапиета, орнаменти и огледала. Много огледала. Те бяха навсякъде, с всякакви форми и размери — от малки кръгчета до огромни правоъгълници. Доста от стъклените изделия изглеждаха съвременни, но някои от тези на витрината очевидно бяха антики.

— И какво ще правим сега? — зачуди се Фламел. — Къде ли може да е?

— Сигурно е излязла да обядва и е забравила да се върне — предположи Скати, като огледа улицата в двете посоки. — Днес, изглежда, не е много натоварено, нали?

Макар че беше късен петъчен следобед, движението по главната улица бе слабо и имаше десетина пешеходци, крачещи бавно в безистена.

— Бихме могли да я потърсим в ресторантите — предложи Фламел. — Тя какво обича да яде?

— Не питай — рече бързо Скати, — наистина не ти трябва да знаеш.

— Може би ако се разделим… — започна Никола.

Софи импулсивно се пресегна и завъртя дръжката: една камбанка издрънча мелодично и вратата се отвори.

— Браво, сестричке.

— Видях го веднъж в един филм — промърмори тя. После пристъпи в магазина и извика: — Ехо?

Не последва отговор.

Антикварният магазин беше мъничък — една дълга, правоъгълна стая, но стотиците огледала, някои от които висяха даже от тавана, го правеха да изглежда по-голям, отколкото е всъщност.

Софи вдигна глава и вдъхна дълбоко с разширени ноздри.

— Помирисвате ли това?

Брат й поклати глава. Множеството огледала го изнервяха; постоянно виждаше свои отражения от всички страни и образът му във всяко огледало бе различен, пречупен или разкривен.

— Какво подушваш? — попита Скати.

— Прилича на… — Софи направи пауза. — … на дим от горящи дърва наесен.

— Значи е била тук.

Софи и Джош я изгледаха неразбиращо.

— Това е миризмата на Вещицата от Ендор, ароматът на нейната вещерска магия.

Фламел стоеше до вратата и оглеждаше улицата.

— Не може да е отишла далеч, щом е оставила магазина отключен. Ще отида да я потърся. — Той се обърна към Скати. — Как да я позная?

Тя се ухили, очите й блестяха лукаво.

— Повярвай ми, ще я познаеш, като я видиш.

— Връщам се след малко.

Когато Фламел излезе на улицата, един голям мотоциклет спря почти пред магазина. Мотористът изчака там няколко мига, после форсира двигателя и отпраши с мощен рев. Шумът беше невероятен: всичкото стъкло в магазинчето затрепери и завибрира. Софи притисна ушите си с ръце.

— Не знам колко още ще мога да понасям всичко това — прошепна тя през сълзи.

Джош поведе сестра си към прост дървен стол и я накара да седне. Приклекна от едната й страна. Искаше да подържи ръката й, но се боеше, че ще й причини болка. Чувстваше се напълно безполезен.

Скати коленичи пред Софи, така че лицата им се озоваха на едно ниво.

— Когато Хеката те пробуди, не успя да те научи как да активираш и потискаш усилените си възприятия. В момента сетивата ти работят непрекъснато, но невинаги ще е така, обещавам ти. С малко обучение и няколко простички защитни магии, ще се научиш да активираш сетивата си само за съвсем кратки периоди.

Джош погледна към двете момичета. Отново се почувства изолиран от близначката си: наистина изолиран. Те бяха двуяйчни близнаци и следователно не бяха с еднакви гени. Не изпитваха онези неща, за които често говореха еднояйчните близнаци — да чувстват болка, когато другият е ранен, да познават кога другият е в опасност, — но в момента усещаше страданието на сестра си. Искаше му се да може да направи нещо, за да облекчи болката й.

Като че ли прочела мислите му, Скати изведнъж каза:

— Мога да направя нещо, което би могло да помогне. — Близнаците доловиха колебанието в гласа й. — Няма да боли — добави бързо тя.

— Няма как да боли повече от това, което усещам сега — прошепна Софи. — Направи го — каза тя бързо.

— Първо ми трябва твоето разрешение.

— Соф… — опита да се възпротиви Джош, но сестра му не му обърна внимание.

— Направи го — повтори тя. — Моля те.

— Казах ви, че съм това, което вие човеците наричате вампир…

— Няма да пиеш кръвта й! — изрева Джош ужасен. Стомахът му се преобърна при тази мисъл.

— Казах ти и по-рано, моят клан не пие кръв.

— Не ме интересува…

— Джош — прекъсна го ядосано Софи и от гнева й нейната аура проблесна за секунда, изпълвайки внезапно магазина със сладкия дъх на ванилов сладолед. Някъде стъклени камбанки зазвънтяха от недоловим полъх. — Джош, млъкни. — Тя погледна към Скати. — Какво искаш да направя?

— Дай ми дясната си ръка.

Софи веднага протегна ръката си и Скати я взе между своите. После внимателно нагласи пръстите на лявата си ръка върху тези на момичето, палец върху палец, показалец върху показалец, кутре върху кутре.

— Вампирите-кръвопийци — рече тя отнесено, съсредоточена върху дланите им — всъщност са най-слабите, най-нисшите от нашия клан. Питали ли сте се някога защо пият кръв? Те всъщност са мъртви, сърцата им не бият, нямат нужда от храна, така че кръвта не им осигурява препитание.

— А ти мъртва ли си? — зададе Софи въпроса, който и Джош се готвеше да зададе.

— Не, не съвсем.

Джош погледна към огледалата, но ясно видя отражението на Скатах в тях. Тя улови погледа му и се усмихна.

— Не вярвай на онези стари глупости, че вампирите нямали отражение: разбира се, че имаме; все пак ние сме материални.

Джош гледаше внимателно как Скатах притисна пръстите си към тези на сестра му. Не изглеждаше да става нещо.

После зърна сребристо блещукане в едно огледало зад Скати и осъзна, че в отражението ръката на Софи е започнала да сияе с бледа сребърна светлина.

— Моят народ, Вампирския клан — продължи Скатах много тихо, взирайки се в дланта на момичето, — е от Следващото поколение.

В огледалото Джош видя, че светлината е започнала да се събира в дланта на Софи.

— Ние не сме Древни. Всички ние, които сме родени след гибелта на Дану Талис, изобщо не приличаме на родителите си; различаваме се от тях по непонятни начини.

— И по-рано споменаваше Дану Талис — промърмори Софи сънливо. — Какво е това, някакво място ли? — Нагоре по ръката й пълзеше топло, успокояващо усещане, което донякъде приличаше на бодежи, но бе гъделичкащо и приятно.

— Това бил центърът на света в Древните времена. Древната раса управлявала света от островен континент, известен като Дану Талис. Той се простирал от днешния бряг на Африка до бреговете на Северна Америка и навлизал в Мексиканския залив.

— Никога не съм чувала за Дану Талис — прошепна Софи.

— Чувала си — рече Скатах. — Келтите го наричали Острова Де Данан; днес светът го познава като Атлантида. — В огледалото Джош виждаше, че ръката на Софи вече грее в сребристобяло. Изглеждаше сякаш носи ръкавица. Искрящи пипалца от сребро се увиха около пръстите на Скати като изящни пръстени и тя потрепери.

— Дану Талис бил разцепен, защото Управляващите близнаци — Слънцето и Луната — се сбили на върха на Великата пирамида. Невероятните магически сили, които те освободили, нарушили природното равновесие. Чувала съм, че същата тази необуздана магия, носеща се в атмосферата, причинила промените в Следващото поколение. Някои от нас се родили чудовища, други останали между две различни форми, неколцина притежават необикновената способност да се преобразяват и могат да стават животни по своя воля. А други, като тези, които накрая образувахме Вампирския клан, открихме, че сме неспособни да чувстваме.

Джош изгледа остро Скатах.

— Какво имаш предвид под чувстваме?

Девата-воин се усмихна и го погледна. Зъбите й му се сториха пораснали.

— Изпитваме слаби или никакви емоции. Липсва ни способността да усещаме страх, любов, да се радваме на чувствата на щастие и наслада. Най-добрите воини са не само тези, които не познават страх, но и тези, които не изпитват гняв.

Джош отстъпи от Скати и дълбоко въздъхна. Краката му започваха да се схващат, а пръстите му изтръпнаха. Освен това му се искаше да се отдалечи от вампирката. Сега всички огледала и гладки стъклени повърхности в магазина отразяваха сребристата светлина, лееща се от дланта на Софи нагоре по ръката на Скати. Тя изчезваше в плътта й, преди да стигне до лакътя.

Скати обърна глава да погледне към Джош и той забеляза, че бялото на очите й е станало сребристо.

— Вампирите-кръвопийци нямат нужда от кръвта. Имат нужда от емоциите, усещанията, съдържащи се в нея.

— Ти крадеш чувствата на Софи — прошепна Джош ужасен. — Софи, спри я…

— Не! — извика близначката му, отваряйки широко очи. Бялото на очите й, също като при Скати, бе станало сребърно. — Чувствам как болката си отива.

— Усещанията са прекалено силни, за да може сестра ти да ги понесе. Те стават болезнени и това я кара да се страхува. Аз само отнемам тази болка и страх.

— Защо някой би искал да чувства болка или страх? — зачуди се Джош на глас, едновременно заинтригуван и отблъснат от тази идея. Имаше нещо нередно в това.

— За да се чувства жив — отвърна Скати.

Глава 34

Още преди да отвори очи, Пернел Фламел знаеше, че е преместена в далеч по-сигурен затвор. На някое дълбоко, мрачно и зловещо място. Усети старото зло в стените и долови вкуса му във въздуха. Лежейки неподвижно, тя се опита да изостри сетивата си, но покривалото от злост и отчаяние бе твърде могъщо и тя откри, че не може да използва магията си. Напрегна слуха си и едва когато се увери, че в стаята няма никой друг освен нея, отвори очи.

Намираше се в килия.

Три от стените бяха от бетон, а четвъртата представляваше метална решетка. Зад решетката видя редица от други килии.

Намираше се в затвор!

Пернел спусна крака от тясната койка и бавно се изправи.

Забеляза, че дрехите й миришат слабо на морска сол, и й се стори, че долавя звуците на океана, който явно не беше далече.

Килията беше гола, дълга три метра и широка метър, с тясна койка, върху която имаше тънък матрак и неудобна мръсна възглавница. На пода до решетката беше оставена картонена табла. Върху нея имаше пластмасова кана с вода, пластмасова чаша и дебел къшей черен хляб в картонена чиния. При гледката на храната осъзна колко е гладна, но за момента Пернел пренебрегна глада и се приближи до решетките да надникне навън. Огледа се наляво и надясно, но видя само килии, които бяха празни.

Беше сама в този затвор. Но къде…

Точно тогава една корабна сирена, жаловита и отчаяна, отекна в далечината. Пернел потрепери. Внезапно разбра къде я бяха отвели слугите на Дий: намираше се на затворническия остров Алкатраз, Скалата.

Огледа стаята и особено внимание обърна на металната врата. За разлика от предишния й затвор, тук не се виждаха никакви магически защити или предпазни знаци, изрисувани по касата или на пода. Пернел се усмихна леко. Къде им беше акълът на слугите на Дий? Щом си възстановеше силата, щеше да зареди аурата си, да огъне решетките като маджун и просто да излезе оттук.

Почукването, което бе сметнала за капеща вода, всъщност се оказа звук от нечии стъпки. Бяха бавни и целенасочени. Тя се притисна към решетките и се опита да види по-надалеч по коридора. Една сянка се размърда. „Още от безликите симулакруми на Дий ли?“ — зачуди се тя. Те нямаше да я опазят задълго.

Сянката, огромна и безформена, излезе от мрака и мина по коридора, за да застане пред килията й. Пернел изведнъж се почувства благодарна за решетките, които я деляха от ужасяващата твар.

Създанието, което изпълваше коридора, не съществуваше на земята от цяло хилядолетие, преди първата пирамида да се издигне над Нил. Това беше сфинкс, гигантски лъв с криле на орел и глава на красива жена. Сфинксът се усмихна и дългият му черен, раздвоен език се стрелна от устата. Пернел забеляза, че зениците му са сплеснати и хоризонтални.

Това не беше някое от създанията на Дий. Сфинксът беше от дъщерите на Ехидна42, една от най-отвратителните Древни, от която страняха и се бояха дори представителите на собствената й раса, даже Тъмните древни. Пернел изведнъж усети, че се чуди на кого точно служи Дий.

Сфинксът приближи решетките. Дългият му език се стрелна напред, вкусвайки въздуха, като почти докосна устните на Пернел.

— Трябва ли да ти напомням, Пернел Фламел — попита той на езика, употребяван някога по поречието на Нил, — че едно от особените умения на моята раса е, че ние поглъщаме енергията на аурата? — Големите му криле се разпериха, изпълвайки коридора. — В близост до мен ти нямаш магическа сила.

Ледени тръпки побиха Пернел. Дий беше хитър. Тя бе беззащитна и безсилна пленничка на Алкатраз, а знаеше, че никой никога не е напуснал Скалата жив.

Глава 35

Камбанката иззвъня, когато Фламел бутна вратата и отстъпи встрани, за да пропусне пред себе си в магазина една доста обикновена наглед възрастна жена в спретната сива блуза и сива пола. Тя беше ниска и закръглена, имаше къса накъдрена коса с лек синкав оттенък и единственото, което я отличаваше, бяха твърде големите черни очила, които покриваха значителна част от лицето й. В дясната си ръка държеше сгънато бяло бастунче.

Софи и Джош разбраха, че жената е сляпа.

Фламел прочисти гърлото си.

— Позволете ми да ви представя… — Той спря и погледна към жената. — Извинете, как да ви наричам?

— Наричайте ме Дора, всички ми викат така. — Тя говореше английски с подчертан нюйоркски акцент. — Скатах? — рече внезапно жената. — Скатах! — А после заговори на език, който, изглежда, се състоеше от много съскащи звуци и който Софи с изненада откри, че разбира.

— Тя иска да знае защо Скати не е дошла да я види през последните триста седемдесет и две години, осем месеца и четири дни — преведе тя за Джош. Софи гледаше унесено старицата и не видя страха и завистта, които пробягаха по лицето му.

Жената закрачи бързо из тясната стая, въртейки глава наляво-надясно, без нито веднъж да погледне право към Скати. Говореше непрекъснато, сякаш без да си поема дъх.

— Казва на Скати, че можела е да умре и никой нямало да разбере. Никой не го е грижа. Съвсем наскоро, миналия век, била сериозно болна и никой не й се обадил, никой не й писал…

— Бабо… — опита се да каже нещо Скати.

— Не ме бабосвай — прекъсна я Дора, минавайки отново на английски. — Можеше да ми пишеш, независимо на какъв език. Можеше да се обадиш по телефона…

— Ти нямаш телефон.

— А какво му е лошото на имейла? Или пък на факса?

— Бабо, имаш ли компютър или факс?

Дора млъкна.

— Не. Че за какво са ми?

Замахна с ръка и бялата пръчка се удължи с щракване. Тя почука по едно просто квадратно огледало. — Имаш ли такова нещо?

— Да, бабо — отвърна отчаяна Скати. Бледите й бузи бяха поруменели от смущение.

— Значи не можа да намериш време да погледнеш в някое огледало и да поговориш с мен. Толкова ли си заета напоследък? Трябва да научавам всичко от брат ти. А кога за последен път си говорила с майка си!

Скатах се обърна към близнаците.

— Това е баба ми, легендарната Вещица от Ендор. Бабо, това са Софи и Джош. С Никола Фламел вече си се запознала.

— Да, толкова мил човек. — Тя продължаваше да върти глава, ноздрите й се издуха. — Близнаци — каза накрая.

Софи и Джош се спогледаха.

— Откъде знае? Никола ли й е казал?

Нещо в начина, по който жената непрестанно движеше глава, заинтригува Джош. Той се опита да проследи посоката на погледа й… и тогава разбра защо главата на старицата се движеше наляво-надясно: тя навярно ги виждаше през огледалата. Той докосна ръката на сестра си и кимна към огледалото. Тя хвърли поглед натам, после отново към старата жена, а след това пак към огледалото и кимна на брат си, мълчаливо съгласявайки се с него.

Дора пристъпи към Скатах, извърнала глава на една страна, като се взираше съсредоточено в едно високо полирано стъкло.

— Отслабнала си. Храниш ли се добре?

— Бабо, изглеждам така от две хилядолетия и половина.

— Искаш да кажеш, че ослепявам, а? — попита старицата, а после избухна в изненадващо гърлен смях. — Хайде, прегърни старата си баба.

Скатах внимателно прегърна старицата и я целуна по бузата.

— Радвам се да те видя, бабо. Добре изглеждаш.

— Изглеждам стара. Стара ли изглеждам?

— На десет хиляди и нито ден повече. — Скати се усмихна.

Вещицата я щипна по бузата.

— Последният, който ми се присмя, беше данъчен инспектор. Превърнах го в преспапие — каза тя. — Още го пазя тук някъде.

Фламел се прокашля деликатно.

— Госпожо Ендор…

— Наричай ме Дора — тросна се старицата.

— Дора. Знаете ли какво стана в царството на Хеката по-рано днес? — Той никога досега не бе срещал Вещицата, беше само слушал за нея, и знаеше, че трябва да се отнася към нея крайно предпазливо. Тя беше легендарната Древна, която напуснала Дану Талис, за да живее с човеците и да ги учи, векове преди островът да потъне. Смяташе се, че тя е създала първата човешка азбука в Древна Шумерия.

— Дай ми един стол — каза Дора, без да се обръща конкретно към никого. Софи придърпа стола, на който беше седяла, и Скати настани баба си на него. Старицата се приведе, опряла и двете си ръце на бялото бастунче. — Знам какво се случи. Сигурна съм, че всеки Древен на този континент е почувствал смъртта й. — Тя, изглежда, забеляза израженията им на шок и изненада. — Не знаехте ли? — Тя обърна глава настрани и се взря в едно огледало, право срещу Скати. — Хеката е мъртва и царството й на сенките вече не съществува. Както разбирам, една Древна, една от Следващото поколение и един безсмъртен човек са отговорни за смъртта й. За Хеката трябва да бъде отмъстено. Но не сега и може би не скоро: но тя беше от семейството и й дължа това. Ще се погрижа за това.

Скати се поклони.

Вещицата на Ендор бе произнесла смъртната присъда спокойно и Фламел осъзна, че тази жена е по-опасна, отколкото си е въобразявал.

Дора обърна лицето си в друга посока и Фламел видя нейното отражение в едно огледало с орнаментирана сребърна рамка. Тя почука по стъклото.

— Още преди месец видях какво се случи тази сутрин.

— И не предупреди Хеката! — възкликна Скати.

— Видях само едно възможно бъдеще. Една от многото нишки на бъдещето. В други Хеката убиваше Бастет, а Мориган — Дий. В едно Хеката убиваше теб, господин Фламел, и на свой ред беше убита от Скатах. Видях всички варианти на бъдещето. Днес разбрах кой от тях се е сбъднал. — Тя се огледа из стаята, местейки поглед от огледало към полирана ваза и от нея към стъкло в рамка на картина. — Така че знам защо сте тук и какво искате да направя. Дълго обмислях отговора си. Имах цял месец на разположение.

— Ами ние? — попита Софи. — Нас имаше ли ни в твоите нишки?

— Да, в някои — рече Вещицата.

— А какво ставаше с нас в останалите? — Въпросът излетя от устата на Джош, преди да е имал време да го обмисли. Всъщност изобщо не му се искаше да знае отговора.

— Дий и неговите големи или пък плъховете и птиците ви убиваха в повечето. В други катастрофирахте с колата. Умирахте при пробуждането или загивахте заедно с Царството на сенките.

Джош преглътна с усилие.

— Само в една нишка ли оцелявахме?

— Само в една.

— Това не е хубаво, нали? — прошепна той.

— Не — заяви безизразно Вещицата от Ендор. — Изобщо не е хубаво. — Настъпи дълга пауза, докато Дора гледаше в полираната повърхност на една сребърна кана. После изведнъж отново заговори: — Първо трябва да знаете, че не мога да пробудя момчето. Това трябва да бъде оставено за други.

Джош бързо вдигна очи.

— Има други, които могат да ме пробудят?

Вещицата от Ендор не отговори.

— Момичето притежава една от най-чистите сребърни аури, които съм виждала от много векове насам. Трябва да бъде научена на някои магии за лична защита, ако иска да преживее остатъка от процеса на пробуждане. Фактът, че все още е жива и с всичкия си след толкова много часове, е доказателство за силата на нейната воля. — Обърна глава и Софи забеляза, че старицата я гледа от едно огледало, провесено от тавана. — Това ще го направя.

— Благодаря ти — каза Никола Фламел с дълбока въздишка. — Знам колко трудни бяха за нея последните няколко часа.

Джош не намери сили да погледне към сестра си. Пробуждането още не бе завършило. Означаваше ли това, че тя трябваше да преживее още страдания? Сърцето му се късаше.

Скатах коленичи край стола на баба си и постави длан върху ръката й.

— Бабо, Дий и неговите господари са по следите на двете липсващи страници от Сборника — каза тя. — Предполагам, че вече знаят или поне подозират, че Софи и Джош са близнаците, споменати в Книгата на Авраам.

Дора кимна.

— Дий знае.

Скатах хвърли крадешком поглед към Фламел.

— Значи е наясно, че трябва не само да вземе страниците, но също така и да плени или убие близнаците.

— Това също го знае — потвърди Дора.

— И ако Дий успее, този свят ще бъде унищожен? — рече Скатах, превръщайки простичкото изречение във въпрос.

— Светът е бил унищожаван и преди — отвърна Вещицата с усмивка. — Сигурна съм, че ще бъде унищожаван още много пъти, преди слънцето да угасне.

— Нали знаеш, че Дий възнамерява да върне света на Тъмните древни?

— Да.

— В Сборника пише, че Тъмните древни могат да бъдат възпрени само от Среброто и Златото — продължи Скати.

— Ако паметта не ми изневерява, пише също, че ябълките са отровни, а жабите могат да се превръщат в принцове. Не вярвай на всичко, което прочетеш в тоя Сборник — сопна се Вещицата.

Фламел беше чел онази част от Сборника, където пишеше за ябълките. Мислеше, че вероятно се отнася за ябълковите семки, които наистина бяха отровни — ако изядеш няколко килограма от тях. Не беше попадал на пасажа за жабите и принцовете, макар че бе чел Книгата стотици пъти. Имаше безброй въпроси, които искаше да зададе на Вещицата, но не затова бяха тук.

— Дора, ще научиш ли Софи на принципите на Въздушната магия? Тя трябва да усвои достатъчно, за да може поне да се защити от нападение.

Дора сви рамене и се усмихна.

— Нима имам избор?

Фламел не беше очаквал такъв отговор.

— Разбира се, че имаш избор.

Вещицата от Ендор поклати глава.

— Не и този път. — Тя вдигна ръка и свали тъмните си очила. Скати не помръдна и само трепването на скулите на Фламел издаде изненадата му. Близнаците отстъпиха ужасени. Вещицата от Ендор нямаше очи. Там, където трябваше да са те, имаше само празни очни орбити, а в тях бяха поставени идеални овали от огледално стъкло. Тези огледала се обърнаха право към близнаците.

— Отказах се от очите си, за да се сдобия с прозрението, възможността да виждам структурата на времето — миналото, настоящето и възможното бъдеще. Съществуват много варианти на възможно бъдеще, макар и не чак толкова, колкото си мислят някои хора. През последните няколко години нишките се събираха, сплитаха се все по-нагъсто. Сега са останали само няколко възможни бъдещета. Повечето от тях са ужасяващи — добави тя мрачно. — И всички са свързани с вас двамата. — Ръката й посочи към Софи и Джош. — Така че какъв избор имам? Този свят е и мой. Аз бях тук преди човеците, дадох им огъня и речта. Няма да ги изоставя сега. Ще обуча момичето, ще я науча да се защитава и ще й дам знанията как да контролира магията на въздуха.

— Благодаря ти — продума предпазливо Софи в дългата тишина, която последва.

— Не ми благодари. Това не е дар. Това, което ти давам, е проклятие!

Глава 36

Джош излезе от антикварния магазин с пламнали бузи, а в ушите му отекваха последните думи на Вещицата: „Трябва да се махнеш. Това, което преподавам, не е за ушите на човек.“

Като се бе огледал из стаята, към Фламел и Скати и накрая към сестра си, Джош изведнъж бе осъзнал, че е последният чист човек там. Явно в очите на Вещицата от Ендор Софи вече не беше изцяло човек.

— Няма проблем, ще изчакам… — започна той, но гласът му изведнъж секна. Той се прокашля и опита пак. — Ще изчакам в парка отсреща. — И после напусна магазина, без да се обърне, а звънът на камбанката сякаш му се присмя, когато затвори вратата.

Но проблем имаше. Огромен проблем.

Софи Нюман гледаше как брат й излиза от магазина и не се нуждаеше от пробудените си сетива, за да разбере, че е разстроен и ядосан. Искаше й се да го спре, да тръгне подире му, но Скати стоеше пред нея, гледайки я предупредително и вдигнала пръст пред устните си, като със съвсем леко поклащане на главата предупреди Софи да не казва нищо. После я хвана за рамото и я отведе пред Вещицата от Ендор. Старицата вдигна ръце и прокара изненадващо нежните си пръсти по контурите на лицето на Софи. Аурата на момичето трептеше и съскаше при всяко нежно докосване.

— На колко години си? — попита тя.

— На петнадесет. Е, на петнадесет и половина. — Софи не беше сигурна дали половината година има значение.

— Петнадесет и половина — повтори Дора, поклащайки глава. — Не мога да си спомня толкова назад.

Тя сведе брадичка, после я вирна срещу Скати. — Ти спомняш ли си нещо, от когато беше на петнадесет?

— Помня ясно — отговори мрачно Скатах. — Не беше ли горе-долу по времето, когато те посетих във Вавилон и ти се опита да ме омъжиш за цар Навуходоносор?

— Сигурна съм, че грешиш — рече Дора ведро. — Това беше по-късно. От него щеше да излезе прекрасен съпруг — добави тя. Вдигна глава към Софи и момичето се видя отразено в огледалата, заместващи очите на Вещицата. — Има две неща, на които трябва да те науча. Да се защитаваш — това е проста работа. Но да те обуча в магията на въздуха е малко по-сложно. Последния път, когато обучавах човек на Въздушна магия, му отне шестдесет години да усвои основните неща, и въпреки това падна от небето при първия си полет.

— Шестдесет години. — Софи преглътна. Това означаваше ли, че е обречена да прекара целия си живот в опити да овладее силата си?

— Бабо, не разполагаме с подобно време. Съмнявам се дали имаме даже шестдесет минути.

Дора се втренчи в едно огледало и отражението й ги изгледа оттам.

— Ами защо не го направиш ти, като си такава специалистка?

— Бабо… — въздъхна Скатах.

— Не ме бабосвай с този тон — рече предупредително Дора. — Ще го направя, както аз си знам.

— Нямаме време да го правим по традиционния начин.

— Не ми говори за традиции. Какво знаете вие младите за традициите? Повярвай ми, когато свърша, Софи ще знае за Въздушната магия всичко, което знам и аз. — Тя се обърна отново към Софи. — Всичко по реда си: родителите ти живи ли са?

— Да — каза тя, премигвайки изненадано, без да е сигурна накъде бие старицата.

— Добре. И ти разговаряш с майка си?

— Да, почти всеки ден.

Дора хвърли кос поглед към Скати.

— Чу ли това? Почти всеки ден. — Взе едната ръка на Софи между своите и я потупа по опакото. — Може би трябва да научиш Скатах на едно-две неща. А баба имаш ли?

— Да, майката на баща ми. Обикновено й се обаждам всеки петък — добави тя и се притесни, че днес е петък и че Нана Нюман ще очаква обаждане.

— Всеки петък — повтори многозначително Вещицата от Ендор, като изгледа отново Скати, но Девата-воин умишлено се бе обърнала и бе съсредоточила вниманието си върху богато украсено стъклено преспапие. Остави го, щом забеляза, че в стъклото има замръзнал мъничък човек в официален костюм. Той държеше в едната си ръка куфарче, а в другата пачка листове. Очите му още мигаха.

— Няма да боли — каза Вещицата.

Софи се съмняваше, че може да е по-лошо от онова, което вече е изтърпяла. Носът й се сбърчи от миризмата на горящо дърво и тя усети хладен полъх по ръцете си. Сведе поглед. Пръстите на Вещицата от Ендор предяха ефирна бяла паяжина, която се омотаваше като бинт около пръстите на Софи. Паяжината обгърна дланта й, като я покри напълно, после се уви около китката й и продължи нагоре по ръката. Тогава тя осъзна, че със своите въпроси Вещицата й е отвличала вниманието. Софи погледна в огледалните й очи и откри, че не може да въплъти в думи това, което й се искаше да попита. Сякаш бе загубила способността си да говори. Освен това се изненада, че вместо да усеща страх, от мига, в който Вещицата я бе хванала за ръката, по тялото й се разливаше вълна от покой. Тя погледна към Скати и Фламел. Те наблюдаваха ставащото, с удивление и страх, а Скатах — дори с ужас.

— Бабо, сигурна ли си в това, което правиш? — попита настоятелно Скатах.

— Разбира се, че съм сигурна — тросна се старицата.

И макар че Вещицата от Ендор говореше на Скатах, Софи чуваше гласа й в главата си, как й говори, шепне древни тайни, мълви архаични магии, разкривайки трупано цял живот знание в разстояние на няколко удара на сърцето или няколко вдишвания.

— Това не е паяжина — обясни Дора на стъписания и безмълвен Фламел, забелязвайки, че той се е привел напред и се взира напрегнато в нишките, увиващи се около ръцете на Софи. — Това е концентриран въздух, примесен с моята собствена аура. Цялото ми знание, опит, дори умения са събрани в тази въздушна паяжина. Щом докосне кожата на Софи, тя ще започне да попива това знание.

Софи задиша дълбоко, поемайки в дробовете си въздуха с мирис на дърво. В главата й проблясваха с невъобразима бързина образи: отдавна отминали времена и места, колосални каменни стени, кораби от чисто злато, динозаври и дракони, град, изсечен в ледена планина, и лица — стотици, хиляди лица от всякакви човешки раси, от всеки времеви период, човеци и получовеци, превръщенци и чудовища. Тя виждаше всеки, когото Вещицата от Ендор някога е виждала.

— Египтяните го разбраха погрешно — продължи Дора. Ръцете й вече се движеха прекалено бързо, за да може Фламел да ги вижда. — Те увиваха мъртвите. Не осъзнаха, че аз увивам живите. Имаше време, когато влагах частица от себе си в своите последователи и ги пращах по света да преподават от мое име. Явно в древното минало някой е видял този процес и се е опитал да го имитира.

Софи изведнъж видя още дузина хора, увити като нея, и една по-млада Дора, движеща се между тях, облечена в дрехи, които са се носили в Древен Вавилон. Някак Софи разбра, че това са жреците и жриците от култа, който е почитал Вещицата. Дора им предаваше малка част от знанията си, за да могат те да тръгнат по света и да учат другите.

Белият, подобен на паяжина, въздух сега се спускаше по краката на Софи, омотавайки ги заедно. Тя несъзнателно вдигна ръце и ги кръстоса пред гърдите си, с дясна длан на лявото рамо и лява длан на дясното рамо. Вещицата кимна одобрително.

Софи затвори очи и видя облаци. Без да знае как, разбра названията им: перест, пересто-купест, висок слоест и слоесто-купест, слоесто-дъждовен и купест. Всички бяха различни, всеки тип имаше уникални характеристики и свойства. Тя изведнъж разбра как да ги използва, как да ги оформя, да борави с тях и да ги придвижва.

Образи трепкаха.

Проблясък.

Тя видя как една мъничка жена под ясно синьо небе вдигна ръка и накара един облак да наедрее точно над нея. Дъжд напои изсъхналата земя.

Пак проблясък.

Висок брадат мъж, застанал накрая на огромно море, вдигна ръце и виещ вятър раздели водите.

И пак проблясък.

Млада жена само с един-единствен жест накара беснееща буря да спре, да замръзне намясто, а после се втурна в паянтова дървена къща и извади едно дете. Миг по-късно бурята връхлетя върху къщата.

Софи гледаше образите и се учеше от тях.

Вещицата от Ендор докосна бузата на Софи и момичето отвори очи. Бялото им беше осеяно със сребърни искрици.

— Има хора, които ще ти кажат, че магията на огъня или водата, или дори на земята е най-могъщата. Те грешат. Магията на въздуха превъзхожда всички останали. Въздухът може да гаси огъня. Може да разпилява водата на мъгла и да разкъсва земята. Но въздухът също така може да разгаря огъня, да тласка лодка през неподвижна вода и да оформя земята. Въздухът може да почисти рана, да извади тресчица от пръста. Въздухът може да убива.

И последната бяла въздушна паяжина легна върху лицето на Софи, обгръщайки я напълно, омотавайки я като мумия.

— Дарът, който ти дадох, е ужасяващ. Сега имаш в себе си опит, събиран цял живот — много дълъг живот. Надявам се, че ще ти е от полза в страшните дни, които предстоят.

Софи стоеше пред Вещицата на Ендор, увита в белия, подобен на бинт, въздух. Това не приличаше на пробуждането. Това беше по-нежен, по-деликатен процес. Тя откри, че знае неща — невероятни неща. Имаше спомени от невъзможни времена и необикновени места. И нейните мисли бяха смесени с тези спомени и чувства. Вече й ставаше трудно да различи едните от другите.

После димът се закълби, засъска и започна да се издига.

Дора рязко се обърна да погледне към Скати.

— Ела тук и ме прегърни, дете. Няма да те видя повече.

— Бабо?

Дора обгърна с ръце раменете на Скатах, доближи уста до ухото й и прошепна.

— Дадох на това момиче рядка и ужасна сила. Погрижи се тя да бъде използвана за добро.

Скатах кимна, без да разбира напълно за какво говори старата жена.

— И се обади на майка си. Тя се тревожи за теб.

— Ще го направя, бабо.

Пашкулът изведнъж се разпадна на пара и мъгла и аурата на Софи грейна в яркосребристо. Тя протегна ръце с широко разперени пръсти и в магазина лъхна съвсем лек ветрец, който накара стъклото да зазвънти.

— Внимавай. Ако счупиш нещо, ще си го платиш — предупреди Вещицата.

После изведнъж Скатах, Дора и Софи се обърнаха да погледнат навън в притъмняващия следобед. Миг по-късно Никола Фламел надуши непогрешимата серниста миризма на развалени яйца.

— Дий!

— Джош! — Очите на Софи се разтвориха рязко. — Джош е там навън!

Глава 37

Доктор Джон Дий пристигна в Охай, когато дневната светлина гаснеше в драматични розови оттенъци над заобикалящите го планини Топа-Топа. Беше пътувал цял ден; бе уморен и раздразнителен и си търсеше повод да си го изкара на някого.

Царството на Хеката беше изтощило батерията на телефона му и му трябваше почти час, докато намери откъде да се обади в офиса си. После бе принуден да седи, кипящ от яд, край шосето още деветдесет минути, докато шофьорите му фучаха по пътните разклонения на Мил Вали и го търсеха. Наближаваше девет и половина, когато най-после се върна в офиса си в „Енох Ентърпрайзис“ в центъра на града.

Там узна, че Пернел вече е преместена в Алкатраз. Компанията му наскоро бе закупила острова от държавата и го бе затворила за външен достъп, докато се провеждаше реставрация. Във вестниците писаха, че ще го превръщат в исторически музей. Всъщност докторът възнамеряваше да го върне към първоначалното му предназначение като един от най-сигурните затвори на света. Той за кратко се замисли дали да не отлети до острова да поговори с Пернел, но счете, че това е губене на време. Негов приоритет бяха липсващите страници от Сборника и близнаците. Макар че Бастет му беше казала да ги убие, ако не може да ги отвлече, Дий имаше други планове.

Той знаеше за известното пророчество от Книгата на Авраам Мага. На Древните им бе било известно за появата на близнаците — двамата, които са един, единият, който е всички. Един, който може да спаси света, и един, който може да го унищожи. „Но кой какъв беше?“ — зачуди се Дий. И дали силите им можеха да бъдат оформени и насочени от обучението, което получаваха? Да намери момчето, бе станало толкова важно, колкото и да намери липсващите страници от Сборника. Трябваше да притежава тази златна аура.

Доктор Джон Дий беше живял за кратко в Охай в началото на двайсети век — тогава той все още се наричаше Нордхоф — и се бе занимавал с плячкосване на ценните артефакти от околните гробища на индианците чумаш. Мразеше този град: Охай беше малък, затънтен и в летните месеци просто твърде горещ за него. Дий винаги се бе чувствал най-добре в големите градове, където беше по-лесно да останеш незабележим и анонимен.

Той отлетя от Сан Франциско до Санта Барбара с хеликоптера на компанията и нае един ненабиващ се на очи форд от малкото летище. После потегли от Санта Барбара с колата и пристигна в Охай точно когато слънцето залязваше зрелищно, нашарвайки града с дълги сенки. Охай се бе променил драстично през стотината години, откакто го бе виждал… но Дий все така не го харесваше.

Той зави с колата по Охай Авеню и намали скоростта. Фламел и другите бяха наблизо; усещаше го. Но сега трябваше да бъде внимателен. Щом той можеше да ги усети, значи и те — особено алхимикът и Скатах — можеха да усетят него. А Дий все още нямаше представа на какво е способна Вещицата от Ендор. Фактът, че една много стара Древна живее в Калифорния, а той изобщо не подозираше за присъствието й, беше крайно обезпокояващ. Мислеше си, че знае местонахождението на повечето важни Древни и безсмъртни хора по света. Дий се зачуди дали това, че цял ден не бе успял да се свърже с Мориган, е някакъв показател. Беше й звънял с настойчиво постоянство по пътя насам, но тя не отговаряше на мобилния си телефон. Или беше в иБей, или играеше на някоя от безкрайните онлайн стратегически игри, към които бе пристрастена. Той не знаеше къде е Бастет и не го интересуваше. Тя го плашеше, а Дий имаше навик да унищожава хората, които го плашат.

Фламел, Скатах и близнаците можеха да са навсякъде в града. Но къде?

Дий позволи в аурата му да се процеди малко енергия. Премигна, когато очите му се замъглиха от внезапни сълзи, за да ги избистри. Изведнъж хората в съседната кола, онези, които пресичаха пътя, а също и пешеходците по тротоара се очертаха в движещи се многоцветни аури. Някои от аурите представляваха просто струйки прозрачен дим с определен оттенък, други бяха тъмни петна и пластове от плътни мръсни цветове.

Накрая той ги откри съвсем случайно: караше по Охай Авеню и бе подминал Либи парк, когато зърна черния хамър, паркиран на Фокс Стрийт. Спря зад него. Веднага щом излезе от колата, зърна съвсем лек проблясък на чисто златна аура откъм парка, близо до фонтана. Тънките устни на Дий се извиха в злорада усмивка.

Този път нямаше да се измъкнат.

Джош Нюман седеше до фонтана в Либи парк, точно срещу антикварния магазин, и се взираше във водата. В средата на кръглия басейн имаше два съда с форма на цветя, единият по-голям от другия. От горния бликаше вода и се стичаше по страните му в долния. Оттам водата се изливаше в басейна. Звукът заглушаваше шумовете от близкото улично движение.

Джош се чувстваше самотен и доста объркан.

Когато Вещицата го беше накарала да излезе от антикварния магазин, той мина под сенчестия безистен и спря пред магазина за сладолед, примамен от ароматите на шоколад и ванилия. Постоя отпред, зачетен в менюто с екзотични вкусове, и се зачуди защо ли аурата на сестра му миришеше на ванилов сладолед, а неговата — на портокали. Тя даже не обичаше особено сладолед; а той го обожаваше.

Пръстът му посочи в менюто: боровинков с парченца шоколад.

Джош пъхна ръка в задния джоб на джинсите си… и се паникьоса, когато осъзна, че портфейлът му липсва. В колата ли го беше оставил, или пък…? Той се спря.

Знаеше точно къде го е оставил.

Последното място, където бе видял портфейла си, заедно с изтощения телефон, айпода и лаптопа, беше на пода до леглото му в стаята му в Игдразил. Загубата на портфейла беше достатъчно лошо нещо, но загубата на компютъра беше катастрофа. Там бяха всичките му имейли, заедно със записките от училище и отчасти написан дипломен проект, снимки от последните три години — включително от коледната екскурзия до Канкун — и поне шестдесет гигабайта с MP-3. Не можеше да си спомни кога за последен път беше правил архив, за да се подсигури, но определено не беше скоро. Направо му прилоша и ароматите откъм сладоледаджийницата вече не му се струваха толкова приятни и съблазнителни.

Крайно нещастен, той продължи нататък, пресече улицата на кръстовището срещу пощенския клон, а после сви наляво и се насочи към парка.

Айподът беше коледен подарък от родителите му. Как щеше да им обясни, че го е загубил? Освен това на малкия му хард диск имаше още тридесет гигабайта музика.

Но още по-лошо от загубата на айпода, портфейла или дори компютъра му, беше загубата на телефона. Това беше абсолютен кошмар. Всички номера на приятелите му бяха там и той знаеше, че не ги е записал никъде другаде. Тъй като родителите им пътуваха постоянно, близнаците рядко изкарваха повече от един или два семестъра в едно и също училище. Сприятеляваха се лесно — особено Софи — и все още поддържаха връзка с приятели, с които се бяха запознали преди години в различни училища из цяла Америка. Без тези имейл адреси и телефонни номера как щеше да се свързва с тях, как щеше изобщо да ги открие отново?

В малка ниша до входа на парка имаше чешма и той се наведе да пие. В стената над нея бе вградена метална лъвска глава, а под нея имаше малка правоъгълна табелка, на която пишеше: „Любовта е водата на живота, пий до насита.“ Той усети как студената вода намокри устните му и се изправи да погледне към магазина, чудейки се какво ли става вътре. Все още обичаше сестра си, но дали тя го обичаше? Би ли могла да го обича, след като той беше… обикновен?

В Либи парк беше тихо. Джош можеше да чуе децата, тичащи на близката детска площадка, но гласовете им звучаха пискливи и много далечни. Трима старци, облечени еднакво — в ризи без ръкави, дълги шорти, бели чорапи и сандали, — се бяха събрали на една пейка под сенките. Единият от тях хвърляше трохи на четири дебели и мързеливи гълъба. Джош седна на ръба на ниския фонтан и топна ръка във водата. След потискащата жега тя бе приятно хладна и той прокара мокрите пръсти през косата си, усещайки как капките се стичат по врата му.

Какво щеше да прави?

Можеше ли да направи нещо?

Само за малко повече от двадесет и четири часа неговият живот — а и този на сестра му — се бяха променили изцяло и по неразбираем начин. Това, което някога беше смятал просто за приказки, сега се оказваха версии на истината. Митът беше станал история, легендите бяха станали факти. Когато Скати му бе разкрила, че загадъчният Дану Талис се е наричал също така Атлантида, той едва не й се изсмя в лицето. За него Атлантида винаги бе била приказка. Но щом Скатах, Хеката, Мориган и Бастет бяха истински, тогава и Дану Талис беше. Работата, на която родителите му бяха посветили живота си — археологията — изведнъж се бе оказала безсмислена.

Дълбоко в себе си Джош знаеше, че освен това е загубил близначката си, постоянното сигурно присъствие в живота му, единствения човек, на когото можеше винаги да разчита. Тя се беше променила по начин, който той изобщо не можеше да проумее. Защо той също не бе пробуден? Трябваше да настоява Хеката да пробуди първо него. Какво ли би било да притежава тези сили? Единственото, с което можеше да го сравни, беше да е супергерой. Въпреки че Софи се чувстваше зле от наскоро пробудените си сетива, той завиждаше на способностите й.

С периферното зрение Джош забеляза, че някакъв мъж е седнал на бордюра на фонтана малко встрани от него, но не му обърна внимание. Разсеяно вдигна от земята отчупено парче от една от сините плочки, заобикалящи басейна.

Какво щеше да прави?

И отговорът винаги беше един и същ: какво можеше да направи?

— Ти също ли си жертва?

Отне му време, докато осъзнае, че фигурата, седнала от дясната му страна, говори на него. Понечи да стане — златното правило при откачалките беше никога да не им отговаряш и в никакъв случай да не подхващаш разговор с тях.

— Изглежда, всички сме жертви на Никола Фламел.

Стреснат, Джош вдигна поглед… и откри, че човекът е доктор Джон Дий — мъжът, когото се бе надявал никога повече да не види. За последен път го бе зърнал в Царството на сенките. Тогава Дий държеше в ръцете си меча Екскалибур. Сега седеше насреща му, изглеждайки странно на това място, със своя безупречно ушит сив костюм. Джош се озърна бързо, очаквайки да види големи или плъхове, или дори Мориган да се спотайва в сенките.

— Сам съм — успокои го Дий и се усмихна учтиво.

Умът на Джош работеше бясно. Трябваше да стигне до Фламел, да го предупреди, че Дий е в Охай. Зачуди се какво ли ще стане, ако просто скочи и побегне. Дали Дий ще го спре с магия пред всички тези хора? Джош погледна пак към тримата старци и изведнъж проумя, че те вероятно не биха забелязали, дори Дий да го превърне в слон насред центъра на Охай.

— Знаеш ли откога преследвам Никола Фламел, или Ник Флеминг, или някой от стотиците други псевдоними, които използва? — продължи Дий тихо и спокойно. Той се отпусна назад и прокара пръсти през водата. — Поне от петстотин години. И той винаги ми се изплъзва. Пълен е с номера и това го прави опасен. През 1666-а, когато почти го бях спипал в Лондон, той разпали пожар, който едва не изпепели целия град.

— Той ни каза, че ти си предизвикал Големия пожар — изтърси Джош. Въпреки страха си, беше любопитен. И сега изведнъж си спомни един от първите съвети, които му беше дал Фламел: „Нищо не е такова, каквото изглежда. Подлагай на съмнение всичко.“ Джош се замисли дали този съвет се отнася и до самия алхимик.

Слънцето бе залязло и във вечерния въздух се усещаше студ. Джош потрепери. Тримата старци си тръгнаха, тътрейки се, без никой от тях дори да погледне към него, и го оставиха сам с магьосника. Странно, но Джош не се чувстваше застрашен от присъствието на мъжа.

Тънките устни на Джон Дий трепнаха в усмивка.

— Фламел никога на никого не казва всичко — рече той. — Едно време твърдях, че половината от всичко, което казва той, е лъжа, а другата половина не е съвсем истина.

— Никола каза, че работиш за Тъмните древни. И че след като се сдобиеш с целия Сборник, ще ги върнеш на този свят.

— Това е абсолютно вярно — каза Дий за негова изненада. — Макар че без съмнение Никола е изопачил малко историята. Аз наистина работя за Древните — продължи той — и да, наистина търся последните две страници от Книгата на Авраам Мага, наричана за по-просто Сборника. Но само защото Фламел и жена му са я откраднали от Кралската библиотека в Лувъра.

— Той я е откраднал?

— Нека ти разкажа за Никола Фламел — рече търпеливо Дий. — Сигурен съм, че той ти е разказвал за мен. През живота си Фламел е сменил много професии: лекар и готвач, книжар, войник, учител по езици и химия, пазител на закона и крадец. Но той е и винаги е бил лъжец, шарлатанин и мошеник. Открадна Книгата от Лувъра, щом откри, че съдържа не само рецептата на отварата за безсмъртие, но и рецептата на философския камък. Той приготвя отварата за безсмъртие всеки месец, за да поддържа себе си и Пернел на същата възраст, на която са били, когато са пили от нея за първи път. Използва рецептата на философския камък, за да превръща евтини мед и олово в злато и късчета обикновен въглен в диаманти. Използва едно от най-необикновените знания на света само за собствена изгода. Това е истината.

— Ами Скати и Хеката? Те Древни ли са?

— О, безусловно. Хеката е Древна, а Скатах е от Следващото поколение. Но Хеката беше известна престъпничка. Прогониха я от Дану Талис заради експериментите с животни. Предполагам, че ти би нарекъл това генно инженерство: тя създаде клановете на превръщенците, например, и стовари върколашкото проклятие върху човечеството. Предполагам, че си видял някои от експериментите й вчера — хората-глигани. А Скатах не е нищо повече от наемен главорез, която заради престъпленията си е прокълната да носи тялото на девойка до края на дните си. Когато Фламел разбра, че го настигам, те бяха единствените, при които можеше да отиде.

Джош вече бе безнадеждно объркан. Кой казваше истината? Фламел или Дий?

Беше му студено. Нощта още не бе паднала съвсем, но в града бе пропълзяла ниска мъгла. Въздухът миришеше на влажна пръст и съвсем леко на развалени яйца.

— Ами ти? Наистина ли се опитваш да върнеш Древните?

— Разбира се — каза Дий. Звучеше изненадан. — Това вероятно е най-важното нещо, което мога да направя за този свят.

— Фламел казва, че Древните — той ги нарича Тъмните древни — ще унищожат света.

Дий сви рамене.

— Повярвай ми, той те лъже. Древните могат да променят този свят към по-добро… — Дий раздвижи пръсти във водата, предизвиквайки бавни, хипнотизиращи вълнички. Джош се сепна, като забеляза, че в нея се оформят образи, картини, съответстващи на думите на Дий. — В древното минало земята беше рай. Притежаваше невероятно напреднала технология, но въздухът бе чист, водата — бистра, моретата — без замърсяване.

Появи се трептящ образ на остров под безоблачно лазурно небе. Безкрайни поля от златна пшеница се простираха към далечината. Клоните на дърветата бяха натежали от всевъзможни екзотични плодове.

— Древната раса не само оформи този свят, а дори подтикна примитивните хуманоиди да тръгнат по пътя на еволюцията. Но Древните бяха изтласкани от този рай от глупавото суеверие на лудия Авраам и магиите в Сборника. Древните не умряха — не е толкова лесно да убиеш представител на Древната раса, — те просто зачакаха. Знаеха, че един ден човечеството ще се вразуми и ще ги повика отново, за да спасят земята.

Джош не можеше да откъсне очи от блещукащата вода. Много от нещата, които разказваше Дий, звучаха правдоподобно.

— Ако съумеем да ги върнем, Древните притежават силите и способностите да променят този свят. Могат да накарат пустините да разцъфтят…

Във водата се появи образ: големи, брулени от ветрове, пустинни дюни позеленяха от тучна трева.

Появи се друг образ. Джош гледаше към земята от космоса, също като в „Гугъл ърт“. Гигантски вихър от гъсти облаци се бе оформил над Мексиканския залив и се насочваше към Тексас.

— Те могат да контролират климата — обясни Дий и бурята се разпръсна.

Пръстите му отново се раздвижиха и се появи образ на болнично отделение с дълга редица празни легла.

— Могат и да лекуват болестите. Помни, тези същества са били почитани като богове заради своите сили. И точно на тях Фламел се опитва да попречи да се върнат в света.

На Джош му трябваше дълго време, за да оформи въпрос от една-единствена дума.

— Защо?

Не можеше да проумее защо Фламел би искал да попречи на нещо, което очевидно е добро.

— Защото той си има господари, Древни като Хеката и Вещицата от Ендор, например, които искат светът да потъне в хаос и анархия. Когато това се случи, те ще могат да излязат от сенките и да се обявят за владетели на земята. — Дий поклати тъжно глава. — Боли ме да го кажа, но Фламел не го е грижа за теб, нито пък за сестра ти. Той я изложи на ужасна опасност днес, само за да пробуди грубо силите й. Древните, с които работя аз, отделят по три дни, за да приведат някого през церемонията на пробуждането.

— Три дни — промърмори Джош. — Фламел каза, че в Северна Америка няма никой друг, който може да ме пробуди. — Не искаше да вярва на Дий… но все пак всичко, което мъжът му беше казал, изглеждаше толкова логично.

— Още една лъжа. Моите Древни могат да те пробудят. И ще го направят правилно и без риск. В края на краищата това е толкова опасен процес.

Дий се изправи бавно, заобиколи и приклекна до Джош, така че очите му се озоваха на едно ниво с лицето на момчето. Мъглата започваше да се сгъстява и се кълбеше около фонтана, пълзеше и се завихряше. Гласът на Дий бе коприненонежен и монотонен, в пълен синхрон с вълничките във водата.

— Как се казваш?

— Джош.

— Джош — повтори Дий, — къде е сега Никола Фламел?

Даже в това сънливо състояние, едно алармено звънче — съвсем слабо и далечно — отекна в главата на Джош. Не можеше да вярва на Дий, не биваше да вярва на Дий… и все пак толкова много от онова, което бе казал той, звучеше правдиво.

— Къде е той, Джош? — настоя Дий.

Джош понечи да поклати глава. Макар че вярваше на Дий — всичко, което му беше казал той, звучеше съвсем логично, — искаше първо да говори със Софи, трябваше да потърси нейното мнение и съвет.

— Кажи ми. — Дий вдигна безжизнената ръка на Джош и я топна в басейна. От нея се разбягаха вълнички. Те оформиха образа на малък антикварен магазин, пълен със стъклария, точно срещу Либи парк. Дий се ухили триумфално, изправи се и се втренчи през улицата, задействайки сетивата си.

Моментално засече аурите им.

Зелената на Фламел, сивата на Скатах, кафявата на Вещицата от Ендор и чистата сребърна на момичето. Беше ги спипал — и този път нямаше да допусне грешка, нямаше да ги остави да се измъкнат.

— Ти стой тук и се наслаждавай на красивите картинки — измърмори Дий, като потупа Джош по рамото. Водата разцъфна в екзотични калейдоскопни шарки, омайващи и хипнотични. — Скоро ще се върна за теб.

След това, без да помръдне и мускулче, той призова чакащата си армия.

Мъглата внезапно се сгъсти и потъмня, наситена с мириса на развалени яйца и нещо друго: прах и суха земя, влага и плесен.

И ужасът се спусна над Охай.

Глава 38

Ръцете на Никола Фламел вече започваха да сияят със зелена светлина, когато той дръпна вратата на магазинчето и направи раздразнена физиономия, щом камбанката иззвънтя весело.

Докато Вещицата работеше със Софи, слънцето се бе скрило зад хоризонта и в долината беше плъзнала студена мъгла. Тя се кълбеше по Охай Авеню, виеше се през клоните на дърветата и оставяше всичко, което докосне, покрито с капки влага. Колите пълзяха, а фаровете им, с големи ореоли от светлина, едва успяваха да пробият мрачината. Улицата бе пуста; всички хора, които доскоро се разхождаха навън, облечени с летни дрехи, се бяха изпокрили по къщите, бягайки от влагата.

Скати застана до Фламел на вратата. Държеше в едната си ръка къс меч, а в другата нунчаку.

— Това не е добре, никак не е добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Надушваш ли го?

Фламел кимна.

— Сяра. Миризмата на Дий.

Скати потрака с нунчакуто.

— Този наистина започва да ме дразни.

Някъде в далечината се чу метален трясък от сблъсък на коли. Автомобилна аларма отекна жално зад тях. Разнесе се писък, пронизителен и ужасяващ, а след това още един и още един.

— То идва. Каквото и да е — рече Фламел мрачно.

— Тук сме в капан — рече Скати. — Хайде да намерим Джош и да се връщаме в колата.

— Съгласен съм. Който отстъпва, живее по-дълго.

Той се обърна и погледна в магазина. Вещицата от Ендор държеше ръката на Софи и бързо й шепнеше нещо. Струйки бял дим все още се размотаваха от момичето, а от пръстите й като развит бинт се смъкваше бял въздух.

Софи се наведе напред и целуна старицата по бузата, после се обърна и тръгна към вратата.

— Трябва да вървим — каза тя, останала без дъх, — трябва да се махаме оттук.

Нямаше представа какво има отвън, но новопридобитото знание позволяваше на въображението й да насели мъглата с всякакви чудовищни създания.

— И затворете вратата след себе си — извика Вещицата.

В същия миг светлините премигнаха и угаснаха. Охай потъна в мрак.

Камбанката издрънча, когато тримата излязоха на вече пустата улица. Мъглата бе станала толкова гъста, че шофьорите бяха принудени да отбият от пътя и по главната улица вече нямаше движение. Цареше неестествена тишина. Фламел се обърна към Софи.

— Можеш ли да определиш къде е Джош?

— Той каза, че ще ни чака в парка. — Тя присви очи, мъчейки се да съзре нещо през мъглата, но тя бе толкова гъста, че Софи едва виждаше на тридесетина сантиметра пред лицето си. Следвана от Фламел и Скати, тя слезе от тротоара и отиде до средата на празното шосе. — Джош? — Мъглата погълна думите й. — Джош — извика пак тя.

Нямаше отговор.

Една внезапна мисъл проблесна в главата й и Софи протегна дясната си ръка и разпери пръсти. От дланта й излетя лек полъх, но мъглата само се завихри леко. Тя опита отново и една ледена вихрушка се понесе по улицата, прорязвайки добре оформен коридор в мъглата, като закачи задния калник на една кола, зарязана насред улицата, и остави вдлъбнатина в метала.

— Опа. Май трябва да се упражнявам — промърмори тя.

В изчистеното от мъглата пространство пристъпи една фигура, а после втора и трета. Никоя от тях не беше жив човек.

Близо до Софи, Фламел и Скати се появи скелет, който стоеше изправен и носеше опърпани останки от син кавалерийски мундир на офицер от американската армия. Държеше ръждясало парче от сабя в костеливите си ръце. Когато обърна глава към тях, прешлените в основата на черепа му изпукаха.

— Некромантия — ахна Фламел. — Дий е пробудил мъртвите.

Още една фигура изникна от мъглата: това беше частично мумифицираното тяло на мъж, който носеше огромен железничарски чук. Зад него идеше друг мъртвец, чиято плът изглеждаше жилава като гьон. Чифт сбръчкани кожени кобури висяха на хълбоците му и когато видя групичката, той посегна с костеливите си ръце към липсващите пистолети.

Софи се вцепени от ужас и вятърът от пръстите й утихна.

— Те са мъртви — прошепна тя. — Скелети. Мумии. Те всички са мъртви.

— Аха — рече прозаично Скатах, — скелети и мумии. Зависи от това в каква земя са били погребани. При влажна почва получаваш скелети. — Тя пристъпи напред и размаха нунчакуто, отнасяйки главата на друг стрелец, който се опитваше да опре приклада на ръждясала пушка в рамото си. — При суха почва получаваш мумии. Това обаче не ги прави безопасни. — Скелетът на кавалерийския офицер със счупената сабя замахна към нея и тя парира с меча си. Ръждивото му острие се разсипа на прах. Скати замахна отново и отдели главата от тялото му, което моментално се свлече на земята.

Въпреки че тътрещите се фигури вървяха в пълно мълчание, отвсякъде вече се носеха писъци. И макар те да бяха приглушени от мъглата, се долавяше ясно страхът и първичният ужас в тях. Обикновените жители на Охай бяха разбрали, че по улиците им крачат мъртъвци.

Мъглата вече гъмжеше от създанията. Те идеха от всички посоки, тълпейки се около тримата, обграждайки ги по средата на улицата. Влагата се виеше и пълзеше и все повече скелети и мумифицирани останки се мяркаха в нея: войници в дрипави сини и сиви униформи от Гражданската война; фермери в парцаливи стари гащеризони; каубои в износени гамаши и прокъсани дочени дрехи; жени в дълги до земята поли, сега мухлясали и раздрани; миньори в овехтели кожени бричове.

— Той е изпразнил гробището на един от старите изоставени градове! — възкликна Скати, която стоеше с гръб към Софи и нанасяше удари около себе си. — Никой тук не е с дрехи, изработени след 1880-а.

Два женски скелета, носещи бонета и парцаливи празнични одежди, затракаха с костеливите си крака по Охай Авеню към нея, протягайки ръце. Мечът на Скати изсвистя, посичайки ръцете, но това дори не ги забави. Тя пъхна нунчакуто обратно в пояса си и извади втория меч. Замахна и с двата, те се кръстосаха във въздуха и отсякоха и двете глави, запращайки ги да подскачат в мъглата. Скелетите се свлякоха на купчини от кости.

— Джош — извика пак Софи, с изтънял от отчаяние глас. — Джош. Къде си?

Може би мумиите и скелетите се бяха добрали първо до него. Може би той щеше да се покаже всеки миг от мъглата с празни и оцъклени очи, с глава, извита под странен ъгъл. Тя тръсна глава, за да прогони кошмарните мисли.

Ръцете на Фламел пламтяха със студен зелен огън и влажната мъгла се напои с аромата на мента. Той щракна с пръсти и прати вълна от зеленикав огън през мъглата. Тя засия в изумрудено и синьо-зелено, но магията нямаше друг ефект. После Фламел хвърли малка топка зелена светлина право пред два клатушкащи се скелета, изникнали пред него. Огън пламна по създанията и овъгли останките от сивите им конфедеративни униформи. Те продължиха напред с тракащи по улицата кости, приближавайки се към Фламел, а зад тях идваха още стотици.

— Софи, доведи Вещицата! Имаме нужда от нейната помощ.

— Но тя не може да ни помогне — каза отчаяно Софи. — Не би могла да направи нищо. Не й е останала никаква сила: тя даде всичко на мен.

— Всичко ли? — ахна Фламел, привеждайки се, за да избегне замаха на един мъртвец. С премерен удар с длан в гръдния му кош го запрати назад в множеството, където той се превърна в купчина от кости. — Ами тогава, Софи, направи ти нещо!

— Какво? — извика тя. Какво би могла да направи срещу армия от немъртви? Тя беше петнадесетгодишно момиче.

— Каквото и да е!

Една мумифицирана ръка се стрелна от мъглата и я удари по рамото. Беше удар с мокър парцал.

Страхът, отвращението и гневът й дадоха сили. Точно сега обаче тя не можеше да си спомни нищо от онова, на което я бе научила Вещицата. Но после инстинктите й — или по-скоро новопридобитото знание — надделя. Тя позволи на гнева си да се излее в аурата й. Внезапно въздухът се изпълни с богатия аромат на ванилов сладолед и аурата на Софи грейна в чисто сребърно. Тя поднесе дясната си ръка към лицето и духна в свитите си пръсти, после запрати уловения дъх насред гъмжилото от мъртъвци. От земята се издигна двуметрова вихрушка, миниатюрно торнадо. То засмука най-близките мъртъвци в себе си, трошейки костите им, а после изплю ситните останки. Софи метна втора, а после и трета топка въздух. Трите торнада засноваха сред скелетите и мумиите, сеейки унищожение. Софи откри, че може да насочва торнадата. Просто трябваше да погледне в определена посока и те покорно се понасяха натам.

Изведнъж в мъглата отекна гласът на Дий.

— Харесваш ли армията ми, Никола? — Мъглата приглушаваше звука и беше невъзможно да се определи посоката, от която идва. — Последния път, когато бях в Охай — преди повече от сто години, — открих прелестно малко гробище точно под върховете Трите сестри. Градчето, край което се е намирало, отдавна го няма, но гробовете и тяхното съдържание си стоят.

Фламел отбиваше яростно замахващи юмруци, дращещи нокти, ритащи крака. В ударите на скелетите и мумиите нямаше сила, но тяхната немощ се компенсираше с численост. Бяха прекалено много. Под окото му се появи синина, а на опакото на дланта му имаше дълга драскотина. Скати се движеше около Софи и я бранеше, докато момичето управляваше вихрушките.

— Не знам колко дълго се е използвало това гробище. Със сигурност поне сто-двеста години. Нямам представа колко трупа съдържаше. Стотици, може би хиляди. И аз ги призовах всичките, Никола.

— Къде е той? — процеди Фламел през зъби. — Трябва да е наблизо — съвсем наблизо, — за да може да управлява толкова много трупове. Налага се да разбера къде е, трябва да направя нещо.

Софи усети как отмалява и едното торнадо се изви и изчезна. Двете останали лъкатушеха насам-натам, докато физическата сила на Софи се изцеждаше. Още едно се разпадна, а последното бързо губеше сила. Тя осъзна, че това изтощение е цената на магията. Но трябваше да издържи поне още малко; трябваше да намери брат си.

— Трябва да се махнем оттук. — Скатах улови Софи и я задържа изправена. Скелетите напираха, а Скати ги отблъскваше с прецизни движения на меча.

— Джош — прошепна уморено Софи. — Къде е Джош? Трябва да намерим Джош.

Мъглата отнемаше нюансите в гласа на Дий, но злорадството в тона му бе явно, когато каза:

— А знаеш ли какво друго открих? През последните хилядолетия тези планини са примамвали създания, различни от хората. Земята тук е осеяна с кости. Стотици кости. А помни, Никола, аз съм преди всичко некромант.

Мечката, която се появи от сивите валма мъгла, беше висока поне два метра и половина. И макар че върху скелета й бяха останали парчета кожа, беше видно, че е отдавна мъртва. Снежнобелите кости подчертаваха огромните й, подобни на ками, нокти.

Зад мечката се появи скелетът на саблезъб тигър. После пума и още една мечка — по-малка и с повече плът по костите.

— Мога да ги спра само с една дума — изкънтя гласът на Дий. — Искам страниците от Сборника.

— Не — отсече мрачно Фламел. — Къде е той? Къде се крие?

— Къде е брат ми? — извика отчаяно Софи и изпищя, щом една мъртвешка ръка се омота в косата й. Скатах я отсече при китката, но дланта остана да виси, заплетена в косата на Софи, като странно украшение. — Какво си направил с брат ми?

— Брат ти премисля възможностите си. Вашата страна не е единствената в тази битка. А сега, след като разполагам с момчето, ми трябват само страниците.

— Никога.

Мечката и тигърът се втурнаха през навалицата от тела, като ги разхвърляха настрани и ги тъпчеха в стремежа си да се доберат до тримата. Саблезъбият тигър пръв стигна до тях. Блестящият му череп беше едър, а двата стърчащи надолу зъба бяха дълги поне двадесет сантиметра. Фламел застана между Софи и създанието.

— Дай ми страниците, Никола, или ще пусна тези немъртви зверове да вилнеят из града.

Никола трескаво търсеше в паметта си магия, която би могла да спре създанието. В този момент горчиво съжаляваше, че не е изучавал по-усърдно чародейство. Щракна с пръсти и на земята пред тигъра с пукот се появи мъничко мехурче светлина.

— Това ли е всичко, което можеш да направиш, Никола? Леле, колко си отслабнал.

Мехурчето се пръсна по земята в хладно изумрудено петно.

— Той е достатъчно близо, за да ни вижда — рече Никола. — Трябва ми да го зърна само за миг.

Едрата дясна предна лапа на тигровия скелет стъпи в зелената светлина.

И залепна. Създанието се опита да вдигне лапата си, но дебели, лепкави зелени нишки я приковаваха към асфалта. Лявата му лапа също стъпи в светлината и залепна.

— Май не съм чак толкова слаб, а, Дий? — извика Фламел.

Но натискът на телата зад саблезъбия тигър продължаваше да го тласка напред. Изведнъж костеливите му лапи се откъснаха и огромният звяр полетя към тях. Фламел успя да вдигне ръце, преди чудовището да се стовари върху него със зейнала паст, в която лъщяха зловещи зъби.

— Сбогом, Никола Фламел — извика Дий. — Просто ще взема страниците от трупа ти.

— Не — прошепна Софи. Не, нещата нямаше да свършат така. Тя беше пробудена и Вещицата от Ендор бе вложила в нея цялото си знание. Трябваше да има нещо, което би могла да направи. Софи изкрещя, а сребърната й аура се нажежи.

Глава 39

Джош се събуди — в ушите му проехтя викът на сестра му.

Отне му няколко секунди да осъзнае къде се намира: седеше на бордюра на фонтана в Либи парк, докато навсякъде около него се носеха, виеха и пълзяха гъсти, зловонни валма мъгла, изпълнени със смътно мяркащи се скелети и мумифицирани тела, облечени в дрипи.

Софи!

Трябваше да стигне до сестра си. От дясната му страна, сред сиво-черната мъгла, проблесна зелена светлина и припламна сребро, за кратко озарявайки мъглата отвътре и хвърляйки чудовищни сенки. Софи беше там; а също Фламел и Скатах, и се биеха с тези чудовища. Той трябваше да бъде с тях.

Изправи се неуверено на крака и видя доктор Джон Дий да стои точно пред него.

Дий беше ограден с противна жълта аура. Тя мяташе искри, пращеше и съскаше като горяща мазнина и издаваше гранивия мирис на развалени яйца. Мъжът беше с гръб към него. Беше подпрял лакти на ниската каменна стена до чешмата, от която бе пил Джош. Дий наблюдаваше напрегнато в събитията, разиграващи се на улицата. Беше се съсредоточил толкова, че трепереше от усилието да контролира наглед безкрайната върволица от скелети и мумифицирани хора, тътреща се покрай него. Сега, когато вече бе на крака, Джош забеляза, че в мъглата има и други създания. Виждаше останките на мечки, тигри, пуми и вълци.

Чу как Фламел извика и Софи изкрещя, и първата му мисъл беше да се хвърли върху Дий. Но се съмняваше, че изобщо ще успее да го доближи. Какво би могъл да направи срещу този могъщ магьосник? Той не беше като близначката си: не притежаваше сили.

Но това не значеше, че е безполезен.

Крясъкът на Софи предизвика мощен порив от леден въздух, който превърна саблезъбия тигър в прах и отхвърли назад най-близките скелети. Огромната мечка се стовари на земята, смазвайки дузина мъртви с огромния си скелет. Въздушният порив също така бе разчистил част от мъглата и Софи за първи път зърна какво множество имаха срещу себе си. Не десетки или стотици, а хиляди от мъртъвците на Стария запад крачеха по улицата към тях. Тук-там сред тълпата имаше костеливи останки на животни, които ловуваха от векове из околните планини. Тя не знаеше какво друго може да направи. Последната магия я бе изтощила и тя се отпусна върху Скатах, която я улови с лявата си ръка, докато с дясната размахваше единия меч.

Фламел се изправи уморено на крака. Използването на магия беше изцедило и неговите запаси от енергия и през последните няколко минути се беше състарил още. Бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки, косата му беше оредяла. Скатах знаеше, че той не може да издържи още много.

— Дай му страниците, Никола — настоя тя.

Той поклати упорито глава.

— Не! Не мога. Цял живот съм пазил Книгата.

— Този, който отстъпва, живее по-дълго — напомни му тя.

Фламел поклати глава. Стоеше превит и дишаше тежко.

Лицето му беше смъртнобледо, с две петна неестествена руменина по бузите.

— Този път е изключение, Скатах. Ако му дам страниците, ще обрека всички ни — и Пери, и целия свят — на гибел. — Той изправи снага и се обърна да посрещне създанията, вероятно за последен път. — Можеш ли да измъкнеш Софи оттук?

Скатах поклати глава.

— Не мога едновременно да се бия с тях и да я нося.

— А сама ще можеш ли да се измъкнеш?

— Бих могла да си пробия път с бой — рече предпазливо тя.

— Тогава върви, Скати. Бягай. Иди при другите Древни, свържи се с безсмъртните хора, кажи им какво се е случило тук, започнете борба срещу Тъмните древни, преди да е станало късно.

— Няма да оставя двама ви със Софи тук — рече твърдо Скатах. — Ще останем заедно до края. Какъвто и да е той.

— Време е да умреш, Никола Фламел — извика Дий от по-сумрака. — Ще се погрижа да разкажа на Пернел за този момент, до последните подробности.

Шумолене се разнесе сред множеството от човешки и животински скелети и после всички като един се втурнаха напред.

Тогава едно чудовище изникна от мъглата.

Беше огромно и черно, с две огромни жълти светещи очи и дузина по-малки. Със свиреп рев то премина през фонтана на Либи парк, трошейки орнаментираните вази, и връхлетя доктор Джон Дий.

Некромантът успя да се хвърли на една страна, преди черният хамър да се блъсне в стената и да я събори. Колата остана там, забила предница в останките, с вдигнати във въздуха задни колелета и с виещ двигател. Вратата се отвори и Джош внимателно се спусна на земята. Държеше се за гърдите, където се беше врязал предпазният колан.

Охай Авеню беше покрито с останките на отдавна мъртви твари. След като Дий вече не ги контролираше, те представляваха просто множество кости.

Джош излезе с олюляване на улицата и закрачи сред костите и късовете плат. Нещо изхрущя под краката му, но той дори не сведе поглед.

Изведнъж мъртвите бяха изчезнали.

Софи разбра какво се е случило. Беше се чул страхотен рев, звук от изкривен метал и хрущене на камък, а после тишина. И в тишината мъртвите бяха изпопадали като покосени. Какво ли бе призовал сега Дий?

Една фигура се движеше сред виещата се мъгла.

Фламел събра последната си енергия в плътна сфера от зелено стъкло. Софи също се опита да мобилизира остатъците от енергията си. Скатах размърда пръсти. Веднъж й бяха казали, че ще умре на екзотично място; тя се чудеше дали Охай в окръг Вентура се брои за достатъчно екзотично.

Фигурата се приближи.

Фламел вдигна ръка, Софи събра ветровете, а Скатах вдигна нащърбения си меч.

Джош излезе от мрака.

— Блъснах колата — каза той.

Софи извика радостно. Втурна се към брат си, а после викът й премина във вик на ужас. Мечката-скелет се беше надигнала зад него, приготвила ноктите си за удар.

Скатах се стрелна, блъсна силно Джош, отхвърляйки го от пътя си, и той се търкулна в една купчина кости. Мечовете на Девата-воин парираха широкия замах на мечката и в мъглата просветнаха искри. Тя замахна отново и един мечи нокът, дълъг около педя, отхвръкна във въздуха.

Едно по едно животните-скелети се изправяха на крака. Два едри вълка, единият само кости, другият със съсухрена плът, се появиха от мъглата.

— Насам. Хей! Насам. — Гласът на Вещицата отекна глухо откъм другата страна на улицата и правоъгълник светлина от отворена врата озари нощта пред нея. Те се втурнаха към магазина, като Скати крепеше Фламел, а Джош почти носеше сестра си. Вещицата от Ендор стоеше на портата и се взираше със слепи очи в нощта, вдигнала високо старомоден фенер. — Трябва да ви изведем оттук. — Тя затвори вратата и сложи резетата. — Това няма да ги удържи за дълго — промърмори Вещицата.

— Ти каза… каза, че не са ти останали никакви сили — прошепна Софи.

— Така е. — Дора я удостои с една бърза усмивка, разкривайки идеално бели зъби. — Но това място има. — Тя ги поведе през магазина към една малка задна стаичка. — Знаете ли какво прави Охай толкова специален? — попита тя.

Нещо избумтя пред вратата и цялата стъклария в магазина зазвънтя.

— Той е построен на място, където се пресичат лей-линии.

Джош отвори уста и се канеше да зададе въпрос, но сестра му заговори.

— Линии от енергия, които пресичат земното кълбо — прошепна Софи в ухото му.

— Откъде знаеш?

— Не знам; предполагам, че Вещицата ме е научила. Много от най-известните сгради и древни строежи по целия свят са издигнати на местата, където лей-линиите се срещат.

— Точно така — каза Дора. Звучеше доволна. — Аз самата не бих могла да го обясня по-добре.

Нямаше нищо в малкия склад, с изключение на един дълъг правоъгълник, опрян на стената и увит в пожълтели стари броеве на „Охай Вали Таймс“.

Още удари разтресоха прозореца на магазина и звукът от блъскане на кости по стъкло ги накара да настръхнат.

Дора смъкна вестниците на пода и разкри огледало. То бе високо около два метра и широко около метър и двадесет, стъклото му бе зацапано, а образите, които показваше, бяха леко изкривени и размазани.

— А знаете ли какво ме привлече в Охай на първо място? — попита тя. — Седем големи лей-линии се срещат тук. Те образуват лей-портал.

— Тук ли? — прошепна Фламел. Знаеше за лей-линиите и бе чувал за лей-порталите, използвани от Древните за мигновени пътувания до различни краища на света. Не беше подозирал, че някой от тях все още съществува.

Дора потропа с крак по пода.

— Точно тук. А знаете ли как се използва лей-портал?

Фламел поклати глава.

Дора протегна ръка към Софи.

— Дай ми ръката си, дете. — Вещицата постави ръката на Софи върху стъклото. — Използва се огледало.

Огледалото грейна в сребърно, а после се избистри. Когато погледнаха в него, то вече не показваше отраженията им, а образа на гола стая, която приличаше на мазе.

— Къде е това? — попита Фламел.

— Париж — каза Дора.

— Франция. — Той се усмихна. — У дома. — И без колебание мина през стъклото. Сега вече те го виждаха вътре в огледалото. Той се обърна и им махна да минават.

— Мразя лей-портали — промърмори Скати. — Прилошава ми от тях. — Тя скокна леко през портала, претърколи се и се изправи на крака до Фламел. Когато се обърна към близнаците, изглеждаше сякаш всеки момент ще повърне.

Мечката-скелет влетя с олюляване през вратата на магазина, изтръгвайки я от пантите. Вълците и пумите я последваха. Стъкларии се прекатурваха, огледала се пукаха, украшения се пръсваха на земята, докато зверовете сновяха наоколо.

Насинен и нарязан, Дий се втурна в магазина, изблъсквайки настрани животните-скелети. Една пума щракна с челюсти срещу него и той я зашлеви по муцуната. Ако пумата имаше очи, те щяха да премигат изненадано.

— В капан са — рече той весело. — В капан са и няма къде да бягат!

Но когато пристъпи в склада, разбра, че отново са на път да му се изплъзнат. Видя високото огледало, двете фигури, гледащи го зад стъклото, старицата, застанала до момичето и притискаща ръката му към повърхността. Момчето стоеше само, хванал рамката. Дий моментално разбра какво се случва.

— Лей-портал — прошепна той смаяно. Огледалата служеха за портали. Някъде в другия край на лей-линията имаше друго огледало, през което щяха да излязат.

Старицата хвана момичето и го засили през огледалото. Софи падна на земята в краката на Фламел, после се обърна да погледне назад. Устата й се раздвижи, но нямаше звук. „Джош“.

— Джош — заповяда Дий, втренчен в момчето, — стой където си.

Момчето се обърна към стъклото. Образът в огледалото вече се бе размътил.

— Аз ти казах истината за Фламел — каза бързо Дий. Трябваше само да разсее момчето за още миг-два и огледалото щеше да загуби силата си. — Остани с мен. Аз мога да те пробудя. Да те направя могъщ. Ти можеш да помогнеш да се промени светът, Джош. Да го промениш към по-добро!

— Не знам… — Предложението беше изкусително, толкова изкусително. Но той знаеше, че ако вземе страната на Дий, ще загуби сестра си окончателно. Или пък не? Ако Дий го пробудеше, тогава двамата щяха отново да си приличат. Това щеше да е начин да възстанови връзката със своята близначка.

— Виж — рече тържествуващо Дий, сочейки към избледняващия образ в огледалото, — те те изоставиха, зарязаха те отново, защото не си един от тях. Ти вече не си важен.

Огледалото грейна в сребърно… и Софи пристъпи обратно през стъклото.

— Джош? Побързай — рече тя припряно, без да поглежда към Дий.

— Аз… — започна той. — Ти се върна за мен.

— Разбира се! Ти си мой брат. Никога няма да те изоставя.

После тя улови ръката му и го издърпа през стъклото. А Дора блъсна огледалото, то падна на пода и се пръсна на парчета.

— Опа. — Тя се обърна към Дий и смъкна тъмните очила, за да разкрие огледалата на очите си. — Трябва да тръгваш. Имаш около три секунди.

Дий едва успя да излезе от магазина, преди той да експлодира.

Глава 40

Глава 41

Дълбоко в недрата на Алкатраз Пернел Фламел лежеше на тясна койка с лице, обърнато към стената. Чуваше как зад гърба й, в коридора отвън, сфинксът се разхожда напред-назад, потраквайки с нокти по каменния под. Въздухът беше натежал от мускусните миризми на змия и лъв. Пернел потрепери. В килията бе мразовито и зеленикава вода се стичаше по стената на сантиметри от лицето й.

Къде беше Никола?

Какво ставаше?

Пернел се страхуваше, но не за себе си. Фактът, че е още жива, означаваше, че Дий се нуждае от нея и рано или късно тя ще се изправи лице в лице с него. А ако Дий имаше слабо място, това беше неговата надменност. Той щеше да я подцени… и тогава тя щеше да нанесе удара си! Знаеше една особено гадна магийка, която бе научила в подножието на Карпатите в Трансилвания и пазеше само за него.

Къде беше Никола?

Тя се боеше за Никола и децата. Трудно й беше да прецени точно колко време е минало, но оглеждайки бръчиците, оформящи се по ръцете й, предполагаше, че е остаряла поне с две години — значи бяха минали два дена. Без еликсира за безсмъртие тя и Никола щяха да стареят със скорост една година на ден. Оставаше им не повече от месец, преди да умрат от старост.

А когато вече никой не стоеше на пътя им, Дий и другите като него щяха да пуснат отново на света Тъмните древни. Щеше да настъпи хаос; цивилизацията щеше да рухне.

Къде беше Никола?

Пернел премигна, за да прогони сълзите си. Нямаше да достави на сфинкса удоволствието да я види как плаче. Древните изпитваха единствено презрение към човешките емоции; смятаха ги за най-голямата слабост. Пернел обаче знаеше, че са най-голямата сила.

Тя премигна отново и й трябваха няколко секунди, за да осъзнае това, което вижда.

Мръсната вода, стичаща се по стените, за кратко се беше оформила в шарка. Тя се съсредоточи.

Течността закриволичи и очерта едно лице: Джеферсън Милър, призрака на пазача. Струйките вода се извиха, образувайки букви върху покритите с мъх стени.

Фламел. Децата.

Думите се задържаха само за миг, преди да се разлеят.

В безопасност.

Сега очите на Пернел се напълниха с радостни сълзи. Фламел и децата бяха в безопасност!

Охай. Лей-портал. Париж.

— Благодаря ти — раздвижи безмълвно уста Пернел, когато лицето на Джеферсън Милър се разпадна и водата потече отново надолу по стената. Имаше толкова много въпроси — но сега поне разполагаше с най-важния отговор: Никола и децата бяха в безопасност. Очевидно бяха стигнали до Охай и се бяха срещнали с Вещицата от Ендор. Сигурно тя беше отворила лей-портала, за да ги прати в Париж, а това означаваше, че Вещицата им е помогнала и най-вероятно е обучила Софи на Въздушната магия.

Пернел знаеше, че Вещицата не би могла да пробуди магическите сили на Джош — но в Париж и из цяла Европа имаше Древни и безсмъртни хора, които биха могли да им помогнат, да пробудят Джош и да обучат двамата близнаци в петте стихийни магии.

Тя се обърна по гръб и погледна към сфинкса, който сега клечеше пред килията й, положил човешката си глава върху огромните лъвски лапи и свил крилете зад гърба си. Създанието се усмихна лениво, а дългият, черен раздвоен език трепкаше в устата му.

— Всичко свърши, Безсмъртна — прошепна сфинксът. Усмивката на Пернел беше ужасяваща.

— Напротив — отвърна тя. — Всичко едва сега започва.