Анатомията на Питър

9

Докато отивам да сложа катетри на няколко души, ме засичат моите студенти по медицина.

— Оцеляването до пет години status post24 гастректомия е десет процента — казва едното. — Но само петдесет процента преживяват самата операция.

— Аха — отговарям аз.

Погледнато оптимистично, това означава, че ако Скиланте вземе, че наистина преживее операцията, шансовете му да остане жив още пет години след това са по-скоро двайсет, отколкото десет процента, защото в десетте процента вероятно се включват и хората, които умират по време на операцията. Погледнато песимистично, има шанс петдесет на петдесет Скиланте да пукне точно днес, на операционната маса. И ако стане така, Дейвид Локано да си го изкара на мен.

Вратите на асансьора се отварят пред нас: човекът със задника, транспортиран на легло с колелца. Тръгвам редом с него, най-вече за да се преструвам, че правя нещо.

— Как си? — питам го аз.

Той продължава да лежи на едната си страна.

— Върви на майната си! — отговаря. — Умирам, по дяволите. — Или нещо подобно. Зъбите му тракат толкова силно, че не се разбира.

Това ме кара да му обърна повече внимание. Наистина изглежда така, все едно всеки момент ще хвърли топа.

— Да не си алергичен към нещо? — питам го аз.

— Не.

— Добре. Дръж се.

— Яж лайна.

Връщам се с него до стаята му и бързо му изписвам цял коктейл от антибиотици и антивирусни лекарства, като добавям забележката „СПЕШНО“ на всяко едно. А през това време си мисля: „Дали да не вляза при Скиланте и да го заплаша още веднъж? С какво? И с каква цел?“. После отивам да проверя на компютъра резултатите от скенера на човека със задника.

В известен смисъл резултатите са успокояващи. Ако разбирате какво гледате, разчитането на резултатите от скенера е красиво нещо. Сигурно изглежда красиво, дори ако не разбирате нищо. Като издигане и спускане през стотиците хоризонтални напречни сечения, а различните овали — на гръдния кош, белите дробове, сърдечните камери, аортата — се разширяват и се свиват като атмосферни фронтове, кръстосват се и се пресичат на различни нива. Но винаги знаете точно къде се намирате, защото във вътрешността на човешкото тяло практически няма и два кубически сантиметра, които да са идентични един с друг. Дори отляво и отдясно. Сърцето и далакът са отляво, а черният дроб и жлъчният мехур са отдясно. Левият бял дроб има два лоба, а десният — три. Лявата и дясната половина на дебелото черво са с различна дебелина и следват траектория с различна форма. Вената на дясната ви полова жлеза отива направо към сърцето, а вената на лявата влиза във вената на левия бъбрек. Ако сте мъж, левият ви тестис виси по-ниско от десния, за да позволява на краката да извършват ножичното си движение.

Така че двата абсцеса на изображението от скенера на човека със задника, големи колкото топки за голф, се виждат веднага — единият е зад дясната ключица, а другият — в дясната половина на задника. Отблизо се вижда, че имат нещо неясно по периферията — нещо като гъбички. Приличат на това, което получават алкохолиците, когато припаднат и вдишат собственото си повръщано, а после от него в дробовете им се развие бактериална колония. Но съм почти сигурен, че никога не съм виждал нещо подобно във вътрешността на мускул.

Изпращам студентите да вдигнат по тревога патологията. Обикновено никак не е лесно да изкарате патолозите от гадните им малки бърлоги, в които си подреждат буркани с човешки органи, все едно са някакви серийни убийци от телевизионен сериал, но човекът със задника има нужда от биопсия. Освен това казвам на студентите да се обадят и на лекарите от отделението по инфекциозни болести, защото има вероятност и на тях да им се отвори работа с него.

И веднага щом се махат, затварям резултатите от скенера и пускам търсене в интернет за хирурга на Скиланте, Джон Френдли, за да проверя точно колко съм затънал в лайната.

Обаче се изненадвам: отзивите за него са добри. Моят приятел Френдли или е премахнал, или е намалил корема на всички дебели звезди, за които съм чувал. Даже списание „Ню Йорк“ — където би трябвало да знаят, след като основната функция на списанието е да предава патогени от ръцете на един пациент на следващия в чакалните на болниците — го определя като един от петимата най-добри хирурзи в града. Френдли дори е написал книга, която не върви зле в Amazon: „През иглено ухо: рецепти за хора, които са претърпели стомашна хирургия“.

Продължавам търсенето, докато стигам до снимка на хирурга, която потвърждава, че той наистина е човекът, когото съм видял сутринта. Междувременно намирам още и още положителни отзиви. Изглежда, Френдли току-що е направил колостомия на онзи актьор, който играе бащата във „Виртуалният баща“.

Както би казал той: егати жестокото облекчение.

Опитвам се да преценя колко е голямо облекчението. Дали това означава, че Скиланте има по-скоро 75% шанс да издържи операцията? И ако оживее, какви са шансовете да удържи на обещанието си и да не ме издаде?

Получавам съобщение по пейджъра от някаква стая, където в момента нямам пациенти.

Вторачвам се в номера на екрана на пейджъра и се чудя дали не става дума за новия пациент, за когото Акфал ми каза нещо преди три часа. После се сещам, че това е стаята на момичето с остеосаркомата, и хуквам по аварийното стълбище.

Първото нещо, което осъзнавам, когато я виждам отново, е, че наистина е красива, но очите й всъщност изобщо не приличат на очите на моята завинаги изгубена Магдалина. После ми става неудобно, че съм се разочаровал от този факт.

— Какво има? — питам аз.

— Какво да има?

— Получих съобщение по пейджъра.

Тя спира да си гризе ноктите и посочва към другата половина на стаята, където е вратата.

— Сигурно е за новото момиче — казва тя.

Да бе, вярно. Завесата между двете легла е дръпната и от другата страна се чуват гласове. Потупвам момичето с остеосаркомата по здравия крак, почуквам на стената и отварям завесата.

Там има три сестри, които настаняват новата пациентка на свободното легло.

Пациентката е друга млада жена, макар че е трудно да се определи с точност на колко е години, защото главата й е обръсната и превързана, а освен това предната лява четвърт от нея просто липсва. Вместо глава там има хлътнало място, покрито с бинтове.

Под него се виждат две налудничави сини очи.

— Коя е тази? — питам аз.

— Новата пациентка, доктор Браун — отговаря ми старшата сестра. — Докараха я от неврохирургията.

— Здравейте — казвам аз на пациентката. — Аз съм доктор Браун.

— Ай ла ли ли — отговаря ми тя.

Естествено. При всички десничари и при повечето левичари предният ляв лоб на мозъка съдържа личността. Или я е съдържал. Превръзката на липсващата част от главата й започва да пулсира от усилието да говори.

— Спокойно — казвам аз. — Отивам да проверя резултатите.

После се махам, преди да ми отговори.

Или да реагира на дразнението, или както предпочитате.

Записаното в картона на момичето с главата е доста кратко: „s/p краниектомия по повод менингит, s/p абсцес на езика, s/p доброволна козметична процедура + s/p лапаротомия за имплантиране на калвария“.

С други думи момичето е отишло да си направи пиърсинг на езика и инфекцията е достигнала до мозъка. После са й отворили черепа, за да достигнат до инфекцията, а след това са взели парчето от черепа, което са отрязали, и са го пъхнали под кожата на корема й, за да остане живо, докато чакат да видят дали инфекцията е излекувана напълно.

Но терминът „козметична процедура“ е твърде неточен по отношение на пробиването на езика, защото момичетата не си пробиват езика с идеята да изглеждат по-добре. Правят го, защото са толкова отчаяни от липсата на внимание, че си причиняват нещо ужасно, за да демонстрират колко добре могат да правят минет.

Леле, колко съм кисел, мисля си аз.

И за да завърша проучването си на веселата компания в стая 808 на западното крило, проверявам и резултатите на момичето с остеосаркомата.

Не пише почти нищо полезно: само „атипично“ това и „вероятно“ онова. Понякога има кървене на дясното бедро, точно над коляното. Понякога няма. И след няколко часа ще й отрежат почти целия крак.

На хората им се случват най-шантавите гадости.

Попълвам картона на момичето с главата, без да внимавам особено, но преди да свърша с това, получавам ново съобщение на пейджъра — този път от стаята, в която са Дюк Мосби и човекът със задника.

Между другото ето как стоят нещата: двамата с Акфал сме задължени да приемаме по трийсет нови пациенти в крилото всяка седмица. Колко дълго ще останат в болницата, си е наша работа. Очевидно ние сме мотивирани да ги изпишем по-бързо, за да не се занимаваме с тях. От друга страна, ако ги върнат в спешното отделение по-малко от четирийсет и осем часа след като сме ги изписали, пак трябва да ги лекуваме. Но ако се върнат в спешното, да кажем, четирийсет и девет часа по-късно, отиват при произволен лекар, както и при първото си идване в болницата, и имаме шанс пет към едно вече да не са наш проблем.

Номерът е да уловите точния момент, в който пациентът е достатъчно добре, за да оцелее четирийсет и девет часа извън болницата, и да го изхвърлите точно тогава. Звучи грубо — и всъщност наистина е така — но ако двамата с Акфал спрем да го правим, работата ни ще стане съвсем непосилна.

Тя и без това почти е стигнала до това положение. Някой директор на застрахователна компания отдавна е открил точната граница, след която няма смисъл да ни измъчват толкова — нашият еквивалент на четирийсет и деветте часа, — и изкусно ни държат точно на нея. Между бюрократичния кошмар по приемането на нови пациенти и изписването на старите почти не ни остава време да лекуваме тези, които са в болницата.

А това означава, че да проверяваме как са пациентите, при които вече сме ходили днес — например човекът със задника и Дюк Мосби — си е чиста загуба на време. Освен ако въпросният пациент няма сериозен проблем, който може да се реши.

От своя страна това е доста уникална възможност — затова отново се изстрелвам към аварийното стълбище, а от там по коридора към стаята им.

Вътре се е събрала цяла тълпа: дежурният консултант (моля ви се), Жън Жън, четиримата ни студенти по медицина и самата главна лекарка на отделението. Освен това има и двама лекари, които не познавам. Единият, който изглежда красавец, но освен това и чисто луд, държи в ръката си огромна спринцовка. Другият прилича на птичка и изглежда кисел.

— Абсурд — казва главната лекарка на този със спринцовката. — Няма начин, докторе.

И стои между него и пациента.

— Здрасти — казвам аз и подавам ръка на човека със задника, но той само ме гледа на кръв.

— Вие кои сте? — питам лекарите.

— От ИО — отговаря този със спринцовката. Инфекциозно отделение.

— Патология — казва другият. — Вие ли ми пуснахте съобщение на пейджъра?

— Преди около час — отговарям аз. — А вие ли преди малко на мен?

— Аз бях, сър — обажда се едното от студентчетата.

— Той иска да направи биопсия на лезиите25 — обяснява ми главната лекарка, кимайки към лекаря от инфекциозното.

— Ами добре — отговарям аз.

— Как така добре? — казва главната лекарка. — Пациентът има непознат патоген, който се разпространява, а вие искате да поемете риска да го разпространите още?

— Искам да разбера какъв е — отговарям аз.

— Сетихте ли се да информирате Центъра за контрол на болестите?

— Не — отговарям.

Не се сетих.

— Патогенът вече е преминал от задния хълбок в горната част на торакса — обажда се лекарят от инфекциозното. — Колко повече може да се разпространи?

— Може да пламне цялото ми отделение — възмущава се главната лекарка.

Патологът, който прилича на птичка, се намесва:

— Вие ли ми изпратихте съобщение на пейджъра?

Главната лекарка се прави, че не го е чула, и се обръща към дежурния консултант.

— Какво мислиш?

Консултантът си поглежда часовника и свива рамене.

— Ще го направя — казва лекарят от инфекциозното.

— Чакай… — казва главната лекарка.

Но лекарят от инфекциозното я избутва с лакът и се протяга със спринцовката. Почуква два пъти по гърдите на човека със задника, като при второто почукване нещастникът изпищява. Лекарят слага пръста си на съответното място, забива спринцовката точно до него и бързо изтегля буталото. Човекът със задника започва да пищи още по-силно, а спринцовката се напълва с кръв, примесена с някаква жълта течност.

— Дявол да те вземе! — изкрещява главната лекарка.

Лекарят от инфекциозното измъква спринцовката и се обръща към нея със самодоволна физиономия, но не преценява правилно разстоянието помежду им. Помежду им всъщност няма никакво разстояние. Главната полита назад, като повлича и лекаря от инфекциозното, и двамата тръгват да падат заедно с преплетени крайници.

Точно към мен.

Завъртам се настрани, но зад мен се оказва едното от студентчетата, в което се препъвам. Блъскам се в стената и единственото, което ми остава, е да вдигна ръка, за да предпазя лицето си. Иглата се забива в нея цялата, до пластмасовата тръба.

Следва кратка пауза.

После хората започват да се изправят и да се отдръпват от мен. Аз също се изправям и поглеждам към ръката си. Спринцовката стърчи от нея и вътре няма една капка — изпразнена е докрай в ръката ми. Започва да ме боли, както боли от всяка голяма спринцовка, защото иглата е разделила пластовете на мускулната тъкан. Издърпвам я от ръката си.

Отчупвам иглата и я хвърлям в кошчето за остри предмети на стената. После хващам лекаря от инфекциозното за ризата и пъхам остатъка от спринцовката в джоба му.

— Изстържете каквото е останало, за да го анализирате — казвам му аз. — Двамата с патолога.

— Аз дори не знам какво правя тук — оплаква се патологът.

— Не ме предизвиквай — отговарям му аз.

— Доктор Браун? — обажда се консултантът.

— Да, сър? — казвам аз, без да откъсвам поглед от лекаря от инфекциозното.

— Трябва вече да тръгвам.

— Вие си тръгнахте преди десет минути — отговарям аз.

— Страхотен си, момче — казва той и си тръгва. — Благодаря.

Всички останали стоят като статуи.

— Действайте, шибани задници! — казвам им аз.

На излизане от стаята забелязвам, че нещо не е наред. Имам предвид и нещо друго.

Леглото на Дюк Мосби е празно.

— Къде е Мосбиър? — питам аз.

— Може да е отишъл да се разходи — предполага едното от студентчетата зад гърба ми.

— Мосби има гангрена и на двата крака — отговарям аз. — Дори не може да куцука.

Но очевидно можеше да бяга.