Анатомията на Питър

6

Ето нещо интересно, което можете да направите, ако някога попаднете в Сицилия: изчезвайте веднага, по дяволите. Дим да ви няма!

Това място е проклета дупка още от времето, когато римляните са изгорили горите и са изравнили хълмовете, за да си направят ферма за пшеница близо до италианския полуостров, но все пак достатъчно далеч от скакалците. Дори когато червеноризците на Гарибалди са освободили цяла Италия, са оставили Сицилия в окови. Прекалено е била скъпоценна, за да се откажат от нея.

През вековете самите сицилианци са се обособили в три отделни класи. Крепостните селяни, за които няма какво да се каже, наистина. Земевладелците, които са поддържали имения на острова, но са гледали да идват възможно най-рядко. И надзирателите — класа от пиявици, на които са разрешавали да правят каквото си искат с крепостните селяни, стига да поддържат нивото на производството.

Надзирателите живеели в именията на господарите, когато собствениците не били там. В отоманския период ги наричали „майва“, което означава надут или арогантен. По-късно думата се превърнала в „мафия“.

Когато в началото на двайсети век сицилианците започнали да се преселват в САЩ, където ставали най-вече клошари, събиращи хартии от контейнерите в Източен Манхатън, мафията ги последвала, за да продължи да им пие кръвта. По време на сухия режим мафията вършела нещо, за което може да се твърди, че е имало някаква полза за обществото, но когато сухият режим бил прекратен, те отново се върнали към рекетирането на невинни граждани. Един маниак на тема древноримска история, Сал Манцаро, с прякор Малкия Цезар, дори си организирал частна армия, в която били възстановени чиновете от времето на Римската империя като каподечини и консилиери, и животът в Ню Йорк станал толкова непоносим, че федералната полиция най-сетне се размърдала. Единственото, което спасило Мафията в този момент, бил бизнесът с отпадъците.

По някакви неясни причини, най-вероятно свързани с факта, че за една частна компания е по-лесно да се отърве от боклука, като незаконно го изхвърли някъде извън границите на щата, отколкото за една държавна компания, през 1957 г. кметството на Ню Йорк прекратило събирането на отпадъците за търговските фирми. За всички търговски фирми, наведнъж. За пръв път от сто години насам. Внезапно всички фирми в града трябвало да се заемат с „износ“, защото разполагали с огромни количества вонящи боклуци, които можело да се транспортират единствено с камиони.

Мафията познавала камионите от времето, когато с тях се пренасяли хартиите, събирани от клошарите, и обичала да работи с тях. Камионите се движат бавно, откриват се лесно, екипажите им са малобройни и бързо могат да се прецакат. Към средата на шейсетте мафиотите постоянно карали профсъюзите на работниците от чистотата, които контролирали, да излизат на стачки срещу компаниите на чистотата, които притежавали, а после сядали отстрани и гледали как кметът незабавно вдигал таксите за боклука, за да предотврати епидемия от плъхове и болести.

И това продължило чак до деветдесетте. Чували сте за костюмите от „Армани“, за изтупаните донове и „респекта“, знаете вица за това, че Тони Сопрано само се преструва, че е в бизнеса с отпадъците и прочие, но в продължение на години наистина единствено боклуците са били това, от което са живеели Петте фамилии. Наркотиците, убийствата, проститутките — дори хазартът, преди на този пазар да се намесят индианците — са били просто източник на допълнителни доходи.

В крайна сметка обаче Руди Джулиани решил, че стига толкова, и вкарал в играта компанията „Уейст Мениджмънт“ — международна корпорация, която била толкова страховита, че в сравнение с нея мафията изглеждала като детски рожден ден. Престъпленията на корпорацията били толкова тежки, че в крайна сметка предизвикали промени в законодателството, но появата й на пазара с отпадъците в Ню Йорк предизвикала нова вълна от изказвания, че с мафията е свършено.

Действителната смърт на мафията обаче отново се оказала силно преувеличена, при това пак с помощта на държавата.

От известно време мафиотите въртели една финансова далавера, при която отваряли бензиностанции с подставени собственици, а после ги затваряли, преди да се наложи да плащат данъци. И тъй като данъците върху бензина са повече от двайсет и пет цента на галон, те можели да си позволят толкова ниски цени, че да изхвърлят всичките си законни конкуренти от бизнеса. Била печеливша схема, но работела бавно, защото всяка бензиностанция трябвало да остава затворена поне по три месеца, след като обяви банкрут. Тогава обаче държавата се сетила да промени закона и вече продавачите на едро трябвало да плащат данъка върху бензина, а не продавачите на дребно, които държали бензиностанциите.

Идеята била да се премахне далаверата с бензина, но в резултат се появила много по-печеливша нова измама с бензина — твърди се, че е измислена едновременно от Лорънс Йорицо и руския мафиот Игор Ройзман, с прякор „Малкия“, така както Нютон и Лайбниц едновременно са изобретили диференциалното смятане.

При новата измама с бензина се отварят и затварят фалшиви компании за продажба на едро, така че бензиностанциите могат да останат отворени през цялото време и да печелят непрекъснато. Звучи очевидно и абсурдно, но до края на 1995 г. сицилианците и руснаците вече били откраднали по този начин повече от четиристотин милиона долара, при това само от бюджетите на Ню Йорк и Ню Джързи.

В крайна сметка обаче се оказало, че е много лоша идея сицилианците да бъдат в същия бизнес, в който са руснаците. Сицилианците, които в продължение на две хиляди години живеели с философията на чакали, които се хранят с мърша, станали мързеливи като британците и хранели същите мечти — да живеят в замъци и да имат слуги. Руснаците, които току-що се били разделили с илюзията за организирано общество по особено мъчителен начин, може би мечтаели за същото, но били готови да се скъсат от бачкане, за да го постигнат.

Сами виждате какво щяло да се случи накрая. В крайна сметка новата далавера с бензина щяла да остане само за руснаците, точно както станало с Кони Айланд — квартал, за който също имало спор със сицилианците. Въпросът бил единствено кога, колко гладко и с каква печалба за сицилианците ще се случи това.

Онези сицилианци, които били по-прозорливи, веднага разбрали, че колкото по-рано се случи, толкова по-добре — организираното изтегляне в момент, когато все още имали останала власт от годините в бизнеса с отпадъците, било по-добро от безредното отстъпление.

Но имало и сицилианци, които не схващали това, не искали да си отидат и причинявали проблеми. Сред руснаците също имало хора, които били склонни да причиняват проблеми. И така, докато протичало предаването на властта в света на организираната престъпност, винаги имало нещо, което трябва да се изглажда.

Точно това беше работата на Дейвид Локано.

Завърших втори курс с очакването, че ще ме арестуват за убийството на братята Вирци. По тази причина реших да не кандидатствам в колеж, макар че — трябва да си призная — освен това и ме мързеше. Струваше ми се, че съм прекалено пораснал, за да ходя да живея в общежитие и да чета Фокнър, докато някакъв тъпанар подрънква на акустична китара. И макар да знаех, че баба и дядо щяха да се възмутят, ако разберат, че съм прекъснал образованието си, никога не забравях, че вече ги няма и не могат да се възмущават от каквото и да било.

За много кратко успях да се откъсна от семейство Локано. Например не отидох с тях на почивка на Аруба, макар че ми се искаше, а си останах в къщата на дядо и баба, докато ги нямаше. Направих и още няколко кратки и жалки опита да оправдая това, че продължавам да прекарвам толкова много време с тях.

Например веднъж с Порното се бяхме напушили и аз го попитах дали възнамерява да влезе в мафията. Точно отивахме в закусвалнята, защото и двамата с Порното бяхме склонни да изпадаме в състоянието на зверски глад, което закоравелите пушачи на трева добре познават19.

— Абсолютно не, човече — отговори ми той. — Дори да поискам, баща ми ще ме убие.

— Аха — казах аз. — Между другото кого е убил баща ти, за да влезе в мафията?

— Никого. Пуснали са го да влезе без убийство, защото е адвокат.

— И ти вярваш на това?

Порното се оригна и каза:

— Абсолютно да, човече. Той никога не ме лъже.

Порното сякаш наистина имаше невероятно добри отношения с баща си, макар да твърдеше, че единствената книга, която е прочел отначало докрай, е „Златната клонка“ на Джеймс Фрейзър. Освен че е твърде странен избор за единствена книга, която да сте прочели от начало до край, в нея по същество се разказва за убийството на бащата и за това, че цивилизацията се е зародила от войната между поколенията. Златната клонка от заглавието е нещо, което младите роби в едно от племената, които описва Фрейзър, откъсват и показват на краля, когато искат да го предизвикат на дуел до смърт, за да спечелят короната.

Порното обаче отричаше, че това показва някаква враждебност към баща му. Каза, че е решил да отвори „Златната клонка“ само защото Курц я чете във филма „Апокалипсис сега“, и е прочел цялата книга, защото му харесали идеите за свободата и модерността.

— Например — каза той веднъж, между другото точно докато тримата с баща му се возехме в тяхната кола — хората постоянно се оплакват как потискали примитивните им инстинкти за бой или бягство и как се депресирали от това. Аз обаче мога да стрелям с пушка, докато карам по магистралата. Никой в историята не е имал такава свобода.

— Ти не можеш да стреляш с пушка, дори да стоиш неподвижно на едно място — обади се баща му.

Моите собствени отношения с Дейвид Локано изглеждаха нереални. Той беше настоял да ми даде четирийсет хиляди долара за убийството на братята Вирци — „Ако искаш, ги изхвърли“, както ми каза — а после никога повече не спомена за това, дори когато бяхме сами.

Веднъж обаче, когато бях на гости у тях — Порното беше излязъл да вземе някакъв филм от видеотеката, а мисис Локано беше заета с нещо друго — двамата с него седяхме на масата в кухнята и той ме попита дали искам още работа.

— Не, благодаря — отговорих. — Мисля, че приключих с тоя вид работа.

— Не говоря за такъв вид работа.

— А за каква?

— Работата се състои в разговор.

Не казах нищо.

— Руснаците ги гони параноя и не искат да говорят по телефона — продължи той. — Искам да намериш един човек в Брайтън Бийч и да го попиташ какво иска да ми каже.

— Аз изобщо не познавам Брайтън Бийч — казах аз.

— Много е лесно — каза Локано. — Особено ако не съм аз. Брайтън Бийч е много малък. Отиваш на Оушън Авеню, намираш бар „Шамрок“ и питаш за руснака. Всички го познават, той е едра риба.

— Опасно ли е?

— Вероятно е по-безопасно, отколкото самото шофиране до там.

— Аха — казах аз.

Тук трябва да спра за малко и да отбележа съществуването на едно понятие, в което много престъпници се кълнат: идеята за „зарибяването“.

Да вземем за пример класическия амбициозен сводник, който трябва да си намери жена, за да работи за него. Няма как да вземе професионалистка, защото всички те вече си имат сводници. Затова той си избира някакво момиче от квартала, което е възможно най-далеч от улицата, и започва да я ухажва. Държи се така, все едно тя е голямата му любов, но един ден й казва, че сериозно ще загази, ако не може да намери бързо някакви пари, а един негов приятел ще му даде сто долара, ако му позволи да я изчука веднъж. Момичето се съгласява, после бъдещият сводник се преструва, че е отвратен от това, така че я бие и унижава, а накрая й дава наркотици, за да притъпят болката. И след като вече е пристрастена към наркотиците и работи сериозно, т.е. е „зарибена“, нашият сводник е готов да продължи със следващата девойка. Страхотни животни сме, няма що.

В наши дни концепцията за зарибяването може да се прилага в най-различни ситуации. Най-буквалната е ситуацията в затвора, където целта е възможно най-бързо да прогресираш от това да дадеш една цигара назаем на съкилийника си до това да го пласираш на големи групи мъже в замяна на батерия за уокмена или хероин. В повечето случаи обаче зарибяването става по-дискретно и е свързано с многобройните и разнообразни начини, по които хората влизат, биват подмамени да влязат или се преструват, че са подмамени да влязат в криминалния свят.

Аз знаех всичко това. Бях прочел книгите и бях гледал филмите. Осъзнавах, че Дейвид Локано ме зарибява. И дори ако задачата, която бях приел, наистина не включваше насилие, самият факт, че съм я приел, вече говореше, че по-късно няма да имам нищо против насилието.

Просто си позволих да не мисля за това.

Реших да отида до Кони Айланд в една слънчева неделя. Сложих моя пистолет 45-и калибър с дървена ръкохватка (без заглушителя) във вътрешния джоб на анорака си, качих се в нисана на дядо и баба и подкарах по моста „Джордж Вашингтон“ към Манхатън, а после по „Манхатън“ към Бруклин. Успях да паркирам пред аквариума, в самия център на Кони Айланд, като само подхвърлих името на Дейвид Локано. Дори не провериха.

Като дете бях идвал в аквариума и бях ходил на запад по крайбрежната алея до стария лунапарк. Но на изток, към Брайтън Бийч, ми беше пълна мистерия.

Беше адски пълно. Имаше млади руси мъже с вид на гангстери, облечени във флуоресциращи анцузи в толкова ярки цветове, че очите ме заболяха; имаше и възрастни хора на пейките, с бански костюми и чорапи, преметнали хавлии на раменете си, макар че бяха на двеста метра от водата. Имаше и огромни семейства от латиноамериканци с летни дрехи и ортодоксални евреи със зимни дрехи. Накъдето и да погледнеш, някой биеше някакво дете.

Когато влязох в Малката Одеса, булевардът зави навътре от брега. Сградите приличаха на декори от филми. Над булеварда бяха релсите на метрото, а в сенките под тях бяха складовете и магазините — с табели от едно време или с нови, на кирилица. Намерих бар „Шамрок“ след няколко пресечки. Над вратата имаше светеща табела с четирилистна детелина, която не светеше. Влязох.

В „Шамрок“ имаше бар от кедрово дърво, издраскан дървен под и воня на застояла бира, която сигурно беше останала от времето, когато тук наистина са идвали ирландци, но вътре беше по-светло, отколкото очаквах, а квадратните масички бяха с ламинирани червени покривки. Две от тях бяха заети — на едната седяха мъж и жена, а на другата — двама мъже.

Барът започваше от вратата. На стената зад него се подпираше една блондинка, която не изглеждаше много по-възрастна от мен. Имаше тъмни кръгове под очите и беше слаба по начин, който подсказваше, че е изпуснала няколко важни години от храненето като дете в родината си.

Английският й обаче беше добър.

— Ако искате да поръчате храна, седнете на някоя от масите.

— Искам една сода — отговорих аз. — Търся Ник Дзелани.

Тя се отдели от стената и ме доближи.

— Кого търсите?

— Ник Дзелани — повторих с ударение на първата сричка.

Усетих, че се изчервявам. Името беше толкова особено, че нямаше как да знам дали не го бъркам.

— Не го познавам — отговори тя, помисли малко и добави. — А искате ли сода?

— Да, разбира се — казах аз. — Има ли друг бар, който се казва „Шамрок“?

— Не знам.

Когато ми донесе содата в абсурдно тънка чаша, аз пак я заговорих:

— Има ли някой тук, когото можете да попитате?

— За какво?

— За Ник Дзелани — казах достатъчно силно, за да ме чуят на масите. — Казаха ми, че тук го познават.

Барманката се замисли, после отиде и донесе от касата химикалка и салфетка.

— Напишете името тук, ако обичате.

Написах го. Надявах се, че го пиша така, както ми го беше продиктувал Дейвид Локано, но не бях съвсем сигурен, а с всяка изминала минута съмненията ми нарастваха. Може би и самият Локано не го беше записал както трябва.

Барманката взе салфетката, отиде до телефона в другия край на бара и се обади на някого. Разговорът продължи няколко минути и беше на руски. В един момент тя повиши тон, после се извини. Нито веднъж не се обърна да ме погледне.

Накрая се върна.

— Добре, разбрах кой е. Трябва да ви заведа при него. Въпреки че съм на работа.

— Извинявайте — казах аз и се смъкнах от високия стол. — Колко ви дължа?

— Четири и петдесет.

Няма значение. Това бяха парите от братята Вирци. Оставих й десет долара. Момичето не ги погледна, а заобиколи бара и дойде при мен.

— Насам — каза тя и ме поведе навътре.

Минахме през една миниатюрна кухня, където някаква дебела руса жена седеше на обърната пластмасова кофа, пушеше цигара и четеше книга с твърди корици на руски. Не вдигна поглед, когато минахме покрай нея. Барманката отключи трите ключалки на вратата в дъното на кухнята и ме изведе на задната уличка.

Още на първата крачка тя стъпи в някаква дупка, изписка и се наведе, за да се хване за глезена. Аз също се наведох, за да й помогна. Започнах да мисля, но не достатъчно бързо.

Зад мен се чу шум и нещо се заби в тила ми. Извъртях глава и се препънах в барманката, но успях да се задържа на крака.

Зад мен имаше трима мъже и единият вече ме удряше отново с бокса си.

Изгубих съзнание толкова бързо, че почти не усетих как се блъснах в отсрещната стена.

Като се свестих, примигнах и очите ми веднага се насълзиха, но продължих да виждам тъмни кръгове. Имах чувството, че съм провесен по лице за ръцете и краката. Бях страшно жаден. Освен това сякаш някой бе стъпил на главата ми и се опитваше да пробие тила ми с ритници.

В крайна сметка двете неща, които се оказаха верни, бяха главоболието и жаждата. Когато издухах сополите от носа си и зрението ми най-сетне се проясни, видях, че съм на първия етаж на някаква изгоряла сграда, а цялата стена пред мен липсваше. Гледах към пустиня, в която дюните бяха от изпочупени тухли и натрошен бетон, нагорещени от слънцето на синьото небе.

И не бях провесен, макар че горната половина от тялото ми наистина беше увиснала напред. Бях на дървен стол, а ръцете и краката ми бяха залепени със скоч.

Чух няколко думи на руски и някой ме цапардоса в основата на тила, където беше раната от предишния удар. Глупавата болка — глупава, защото знаех, че е повърхностна, но въпреки това извиках — се стрелна чак до десния ми глезен и обиколи главата ми, докато стигна до дясното око. После чух още няколко думи на руски.

Четирима мъже пристъпиха в полезрението ми. Тримата от задната уличка — единият още носеше бокса, по който бяха залепнали парченца от кожата на главата ми — и още един нов.

Новият човек още повече от останалите имаше лице на чужденец — от онези, които ви карат да се питате дали човешкото лице не се променя наистина, когато говорите друг език, пиете вода с прекалено много кадмий в нея или нещо подобно. Имаше остра брадичка и широко, високо чело, така че лицето му беше като триъгълник, обърнат надолу20.

Когато очите ми свикнаха с това, че е застанал с гръб към светлината, различих дълбоки бръчки на лицето му, макар че иначе изглеждаше млад. Това създаваше впечатление, че е някак си недорасъл.

— Здравей — каза ми той. — Мен ли търсиш?

Облегнах се назад, за да го погледна. Столът изскърца под тежестта ми и изведнъж се почувствах много по-добре.

— Търсех човек на име Ник Дзелани — отговорих аз.

— Аз съм този човек.

— Има ли нещо, което искаш да кажеш на Дейвид Локано?

— На Дейвид Локано ли?

— Да.

Дзелани се обърна към другите и се разсмя, после отново се обърна към мен.

— Искам да му кажа да ходи да се шиба. Даже ще му го кажа лично, като му изпратя главата ти. Тъкмо това мисля да направя. Той предупреди ли те за тази възможност?

— Не, не е.

До този момент дори не бях забелязал, че Дзелани държи мачете. И че пляска с широката страна на острието му по бедрото си. После бавно го вдигна и го притисна към врата ми.

Ето какво последва.

Първо си помислих: „Трябва да направя нещо“.

Почувствах как мисълта се стрелва надолу по гръбнака ми. Опитах се да я спра. Не бях готов за това. После осъзнах, че е прекалено късно да я спра и ако се опитам да го направя, ще стане по-лошо. Затова й се подчиних.

Изправих се от стола, като го натроших на парчета с едновременно натискане на ръцете напред и на краката назад. Дзелани беше точно пред мен, а върхът на главата му стигаше до гръдната ми кост. Ударих му троен шамар.

Тройният шамар е от чудесното бойно изкуство, наречено кемпо. Удряте ръцете си една в друга, все едно ръкопляскате, но дясната е малко по-високо от лявата и малко по-бърза. Така само част от секундата, след като сте ударили Дзелани по едната буза с дясната си ръка, вече го удряте по другата буза с лявата. После връщате дясната си ръка обратно, като го удряте с опакото на дланта. Бързината на трите шамара един след друг предизвиква объркване в противника: той просто не може да осмисли какво става, както се чувства лъвът, когато звероукротителят вдигне стол срещу него и мозъкът на животното изключва, защото не знае кой от четирите крака да нападне.

Аз обаче не приложих точно троен шамар на Дзелани. След първите два шамара го ударих не с опакото на дланта по бузата, а с юмрук в слепоочието. Не правете така. Човекът гарантирано губи съзнание, а може и да умре. В моя случай този удар премахна Дзелани от пътя ми.

Така че се хвърлих право напред, към човека с бокса. Все още бях в настроение за удари, така че замахнах с десния си юмрук към лицето му, от горе на долу.

Той се дръпна назад, но точно това е хубавото на ударите от горе на долу — ако противникът отстъпи, вашият юмрук (или крак) продължава движението напред и надолу, така че в крайна сметка все пак удряте нещо. В случая това се оказа дясната му ключица, която дори не се огъна, а направо изплю средната си третина в гръдния му кош. Той залитна и падна назад.

Стратегически можех да подходя и по-добре, защото към този момент отляво и отдясно имаше по един противник, като и двамата не бяха много близо до мен. Но самият факт, че са двама, всъщност беше предимство за мен. Освен ако хората не са тренирали специално да се бият в координация, почти винаги се бият по-зле, когато са в група, защото проявяват склонност да стоят и да чакат друг да свърши трудната работа.

Обърнах се към този отляво. После отскочих назад от него над останките от счупения стол и ритнах човека зад мен в слънчевия сплит, като се целех в стената на половин метър зад него.

Човекът, към когото бях обърнат, посегна към пистолета си и успя да го извади от коженото си яке в момента, в който забих ръката си в гърлото му (и крака на стола, който продължаваше да си стои залепен със скоч за нея). Инерцията на удара ни понесе към стената зад гърба му. Аз отстъпих назад, той падна на колене и взе да издава ужасни звуци, но не за дълго.

Вдигнах пистолета му, който се оказа модерен глок, и след като напипах предпазителя и го освободих, застрелях четиримата тъпанари в главата, един по един. Взех им портфейлите, така че да разбера кои са, претърсих ги и намерих моя пистолет 45-и калибър у онзи с бокса. Не се изненадах. Нещо толкова грозно никога не се губи лесно.

Отне ми повече време да отлепя парчетата на стола от себе си, отколкото да утроя броя на хората, които бях убил през живота си.

В четири следобед позвъних на входната врата на семейство Локано. Мисис Локано ми отвори и изпищя. Знаех защо, тъй като на идване се бях погледнал в огледалото за обратно виждане (след като се бях върнал пеш до колата си от Флетбуш, но не по крайбрежната алея, както на идване). Приличах на човек, когото са убили с брадва.

— Господи, Пиетро! Влизай!

— Не искам да изцапам нещо с кръв.

— Няма значение!

Дейвид Локано също се показа и възкликна:

— Божичко, човече! Какво е станало?

Хванаха ме от двете страни и ме поведоха навътре, което беше добре, защото така не трябваше да се подпирам на стените.

— Какво е станало? — повтори Локано.

Погледнах към мисис Локано.

— Ще ни оставиш ли за малко, мила? — помоли той.

— Ще повикам линейка — каза тя.

— Дума да не става — казахме едновременно и двамата.

— Трябва да го прегледа лекар!

— Ще накарам доктор Кембъл да дойде тук. Иди да подредиш в спалнята.

— Какво да подредя?

— Не знам, мила. Някакви хавлии и мушами. Моля те.

Тя излезе. Дейвид Локано ми донесе стола от малкото бюро в коридора, на което държаха пощата, за да не сядам на мебелите в дневната. После приклекна до мен и прошепна:

— Какво стана, по дяволите?

— Попитах за Дзелани. Нападнаха ме от засада. Трима души и той самият. Взех им портфейлите.

— Какво им взе?

— Убих ги.

Локано ме изгледа, после внимателно ме прегърна.

— Много съжалявам, Пиетро. Наистина много съжалявам. — Той се отдръпна, за да ме погледне в очите. — Но си свършил страхотна работа.

— Знам — отговорих аз.

— Обещавам ти, че ще ти се плати за това.

— Не ме интересува.

— Страхотна работа — повтори той. — Господи! Струва ми се, че можеш да станеш адски добър.

Това беше интересен момент в живота ми. Моментът, в който трябваше да кажа „Аз бях дотук“, „Изплаших се до смърт“ или „Никога повече няма да правя нещо подобно“. В този момент обаче аз реших да изразя жалката си привързаност към семейство Локано и да се подчиня на новопридобитата си жажда за кръв.

— Никога повече не ме лъжи — казах аз.

— Не съм… — започна Локано.

— Върви по дяволите. Ако някога ме излъжеш и убия невинен човек, ти ще си следващият.

— Разбира се — каза ми той.

Ето че вече преговаряхме.