Анатомията на Питър

7

В 7:42 ч. сутринта пак заспивам на креслото и главата ми се удря в стената. Това е интересно доказателство, че на света няма такова количество стрес, което да ви задържи будни по време на седящата визитация.

Седящата визитация представлява събиране на голям брой хора, които сядат във фоайето на някое от болничните крила и заедно преглеждат списъка на пациентите, за да „проверят дали мислят в една и съща посока“ и да се подсигурят от законова гледна точка, че някой, който наистина е квалифициран да взема медицински решения, поне е чувал какви са взетите решения, след като са били взети.

Въпросният някой е „дежурният консултант“, врял и кипял доктор, който идва в болницата за един час на ден в продължение на един месец в годината, в замяна на което получава правото да преподава в престижна медицинска академия в Ню Йорк, която очевидно няма никаква връзка с Католическата болница в Манхатън. Както повелява традицията в медицинската терминология, дежурният консултант е точно този, който стои най-малко в болницата.

Конкретно този дежурен консултант ми е познат. Той е на 60 години. Носи фантастично скъпи обувки, но по-важното е, че завинаги спечели възхищението ми с отговора на въпроса „Как сте тази сутрин?“, който гласеше дословно: „Страхотно. В 9 часа си тръгвам от тук и се прибирам в Бриджпорт“.

В момента дежурният консултант подпира главата си с една ръка, а двойната му брадичка е увиснала на една страна. Очите му са затворени.

Останалите хора в помещението са, както следва: една стажантка, която изпълнява същата роля като мен и Акфал, но в крилото в срещуположния край на сградата (млада жена от китайски произход, която се казва Жън Жън и понякога изпада в толкова силна депресия, че се налага някой да й раздвижи крайниците), студентите ни по медицина (общо четирима, ако броим и нейните) и нашата главна лекарка. Във фоайето сме само ние, защото още с влизането изритахме всички пациенти по халати, които гледаха телевизия и се надяваха да умрат някъде другаде, а не в леглата си. Извинявайте, пичове. Винаги можете да пробвате в коридора.

Но съм адски уморен, божичко.

Единият от студентите по медицина — дори не от моите, а от тези на Жън Жън — чете на глас невероятно дълъг списък с резултати от изследвания на черния дроб. Дума по дума. При това тези изследвания поначало са назначени погрешно. Пациентът има сърдечна недостатъчност. И тъй като изследванията показват, че на черния дроб на пациента му няма нищо, човек би си помислил, че студентът по медицина поне може да ни ги спести.

Въпреки това никой не е започнал да крещи.

За момент халюцинирам, че една от стените започва да се покрива с мухъл, после отново усещам, че заспивам. Затова пробвам онзи номер, в който гледате само с едното око — това, което дежурният консултант може да види — и се надявате, че така другата половина на мозъка ви си почива. Главата ми пак се удря в стената. Явно съм се унесъл.

Часът е 7:44.

— Отегчаваме ли ви, доктор Браун? — пита ме главната лекарка.

Главната лекарка на нашата болница можеше да се премести още преди една година, но вместо това тя реши да остане — ярка проява на нещо, което май все още се нарича „стокхолмски синдром“. Днес е облечена с доста секси костюм с пола под бялата си престилка, но е с обичайното си изражение, което би си подхождало с думите: „Значи си се изсрал на моите обувки?!“.

— Не повече от обикновено — отговарям аз, като търкам лицето си и се опитвам да се събудя.

Сега забелязвам, че на една от стените наистина има мухъл, но виждам двойно и затова ми се струва, че е повече.

— Може би вие ще ни разкажете за мистър Витанова?

— Естествено. Какво искате да знаете за него? — питам аз, като се чудя кой е Витанова и малко се притеснявам, че това може да се окаже поредният прякор на Скиланте.

— Пациентът, на когото сте назначили скенер на гръдния кош и хълбоците.

— А, да. Човекът с болния задник. Май трябва да проверя какви са резултатите.

— Направете го по-късно.

Сядам си. Бърша носа си с лявата ръка, за да прикрия бавното движение на дясната към пейджъра.

— Човекът има болки от неизяснен произход в десния хълбок и под ключицата въпреки приложената КП-аналгезия21. — После добави: — Изглежда, има и висока температура.

— Жизнените му показатели бяха нормални.

— Да, забелязах.

Десният ми палец се стрелва към бутона на пейджъра толкова бързо, че дори аз нямаше да го видя. Алармата величествено се включва, хвърлям поглед към дисплея и скачам от стола.

— По дяволите. Трябва да тръгвам.

— Останете до края на визитацията, моля — казва главната лекарка.

— Не мога. Имам пациент — отговарям аз.

Това дори не е лъжа, а безсмислица. Между двете няма никаква логическа връзка.

Обръщам се към моите студенти и подхвърлям:

— Нека някой от вас провери статистическите данни за извършване на гастректомия при наличие на аденокарциномни клетки. По-късно ще се видим.

Изчезвам — просто ей така.

Мисълта ми тече прекалено бавно, за да се справя с проблема Скиланте, затова натрошавам един моксфан между пръстите си и го измърквам от падинката, която можете да си направите в основата на китката, като изпънете палеца максимално встрани.

От това ноздрите ми пламват, а зрението ми изчезва за известно време. Свестявам се от все по-честите звуци като от метална пружина, които издава стомахът ми.

Трябва да ям нещо. Корпорацията „Мартин-Уайтинг Алдомед“ най-вероятно е организирала безплатна закуска някъде в болницата, но по никакъв начин нямам време да ги търся.

В купчината от отсервирани табли до служебния асансьор намирам неотворена пластмасова кутия с корнфлейкс и сравнително чиста лъжица. Няма мляко, но намирам наполовина пълна бутилка с разтвор от магнезиев хидроксид, популярен като „магнезиево мляко“. Съжалявам, че ще го чуете от мен, но при определени обстоятелства е по-добре от нищо.

Занасям всичко това в една стая, където има свободно легло до вратата, и сядам на ръба на опикания матрак, за да се нахраня.

Току-що съм започнал, когато чувам женски глас от другата страна на завесата между леглата:

— Кой е там, моля?

Първо преглъщам — което ми отнема около четири секунди — после сдъвквам още един моксфан, изправям се и отивам до другото легло.

В него лежи една млада жена. Хубава, на 21 години.

В болницата рядко се виждат хубави жени. Както и млади.

Но не заради това замръзвам като статуя.

— Мамка му — казвам аз. — Приличаш на една жена, която познавах.

— Приятелка?

— Аха.

Приликата не е чак толкова голяма — може би в закачливите тъмни очи или нещо подобно — но в сегашното ми състояние ме разтърсва.

— Зле ли се разделихте? — пита ме жената.

— Тя е мъртва — отговарям аз.

Кой знае защо, жената решава, че се шегувам. Може би моксфанът нещо е прецакал лицевите ми мускули, така че не мога да контролирам изражението си.

— Значи затова работиш в болница, за да спасяваш живота на хората?

Свивам рамене.

— Доста тъпа причина — отбелязва тя.

— Не и когато си убил толкова хора, колкото аз — казвам.

Браво, мисля си в същото време. Може направо да изляза от стаята и да оставя стимулантите да говорят сами.

— Лекарски грешки или серийни убийства? — пита ме тя.

— По малко и от двете.

— Санитар ли си?

— Лекар.

— Не приличаш на лекар.

— И ти не приличаш на пациентка — отговарям аз. Което е съвсем вярно. От нея направо се излъчва добро здраве или поне така изглежда.

— Скоро ще заприличам — казва тя.

— Защо?

— Нали не си моят лекар?

— Не. Просто ми стана любопитно.

Тя извръща поглед и казва:

— Днес следобед ще ми отрежат крака.

Няколко секунди обмислям тази информация. После казвам:

— Донор ли ще ставаш?

Тя се разсмива дрезгаво.

— Да, на някоя кофа за боклук.

— Какво ти има на крака?

— Имам рак на костите.

— Къде?

— В коляното.

Това е любимото място на рака на костите.

— Може ли да видя? — питам аз.

Тя отмята завивките. Завивките повличат края на болничната нощница, така че разкриват идеална гледка към катеричката й. От модерните: гола обезкосмена катеричка. Виждам синия конец на тампона й. Бързо дръпвам завивките обратно.

После поглеждам към коленете й. Дясното е видимо подуто, повече отзад. Пипвам го и установявам, че е с консистенция на каша.

— Ух, че гадно — отбелязвам аз.

— И още как — съгласява се тя.

— Кога за последен път ти правиха биопсия?

— Вчера.

— И какво ти казаха?

— Имам „кървяща аморфна лимфна тъкан“.

Ух, още по-гадно.

— Отдавна ли ти е?

— Имаш предвид този път?

— Какво искаш да кажеш? — питам аз.

— Първия път, когато се появи, беше за около десет дни. Но това беше преди три месеца.

— Не разбирам. Какво стана после, изчезна от само себе си?

— Да. Допреди около една седмица. Тогава пак се появи.

— Странно — казвам аз. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Казаха ми, че се среща много рядко.

— Но не искат да изчакат и да видят дали пак няма да изчезне от само себе си?

— Не, този рак е много опасен.

— Остеосаркома?

— Да.

— Вярно е опасен.

Ако изобщо е остеосаркома. Но пък какво разбирам аз, по дяволите?

— Ще проверя какво става с теб — обещавам аз.

— Няма смисъл. И без това ще остана тук само няколко часа.

— Все пак ще проверя. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не — казва тя и се поколебава. — Освен ако не искаш да ми направиш масаж на крака.

— Мога да ти направя масаж на крака.

Тя се изчервява като светофар, но продължава да ме гледа в очите.

— Сериозно ли?

— Защо не? — казвам аз, сядам на ръба на леглото и хващам крака й.

После започвам да масажирам арката на стъпалото с палец.

— Мамка му — казва тя, затваря очи и от тях потичат сълзи.

— Съжалявам — казвам аз.

— Не спирай.

Продължавам да я масажирам. След малко тя казва нещо толкова тихо, че едва я чувам:

— Ще го направиш ли с език?

Вдигам поглед към нея.

— Къде да го направя с език?

— На крака, извратеняк такъв — отговаря тя, без да отваря очи.

Добре, значи вдигам крака й към устата си и близвам арката на стъпалото.

— По-нагоре — казва тя.

Въздъхвам. Прокарвам език по вътрешната страна на крака й, чак до слабините.

После се изправям. За момент се питам какъв ли ще бъде животът ми, ако някога започна да се държа като професионалист.

— Добре ли си? — питам аз.

Тя плаче.

— Не — отговаря тя. — Днес ще ми отрежат шибания крак.

— Съжалявам. Искаш ли да мина после?

— Да.

— Добре, значи ще мина после.

Чудя се дали да не добавя: „Ако все още съм тук“, но се отказвам.

Не искам хората да се чувстват нещастни.