Анатомията на Питър

1

Отивам си аз на работа, спирам да погледам как един гълъб се бие с плъх в снега и някакъв тъпанар се опитва да ме обере! Естествено, има и пистолет. Приближава ме отзад и опира дулото в тила ми. То е студено и усещането е дори приятно — като при акупресура.

— Не мърдай, докторче — вика той.

Е, това поне е някакво обяснение. Дори в пет часа сутринта такива като мен не привличат обирджиите. Приличам на каменна статуя от Великденския остров. Но тъпанарът е видял сините памучни панталони под палтото ми и зелените медицински чехли и е решил, че нося опиати и пари. И че може би дори съм положил някаква клетва да не му наритам тъпанарския задник, когато се опитва да ме обере.

Аз имам толкова малко опиати и пари, че не знам дали на мен ще ми стигнат за деня. И, доколкото си спомням, единствената клетва, която някога съм полагал, е първо да не вредя. Мисля си, че този момент вече сме го изпуснали.

— Добре — казвам аз и вдигам ръце.

Плъхът и гълъбът изчезват. Бъзльовци.

Обръщам се. Движението ми отмества пистолета от черепа ми и позиционира вдигнатата ми дясна ръка на лакътя на тоя тъпанар. Рязко го дръпвам нагоре, от което сухожилията му изпукват като тапа от шампанско.

Нека да спрем за малко, за да разгледаме вълнуващата конструкция на лакътя.

Двете кости на предмишницата, улна и радиус, се движат независимо една от друга и освен това се завъртат. Можете да се убедите в това, като обърнете дланта си нагоре — в това положение двете кости на предмишницата са успоредни — а после надолу — в това положение са кръстосани като хикс.1

По тази причина те имат нужда от сложен застопоряващ механизъм при лакътя, където сухожилията обгръщат краищата на костите подобно на изолиращата лента, с която се обвива ръкохватката на тенис ракетата. Така че е адски неприятно да скъсате тези сухожилия.

Сега обаче двамата с тоя тъпанар имаме още по-сериозен проблем. А именно, че докато дясната ми ръка е заета да прецаква лакътя му, лявата — която някак си се е озовала вдигната до дясното ми ухо — в момента се устремява към гърлото му с цел саблен удар.

Ако целта се изпълни, ще натроша крехките хрущялни пръстени, които държат трахеята му отворена, за да диша. Следващия път, когато се опита да си поеме въздух, ще се образува вакуум и дихателната му тръба ще се свие като анус, така че до преселването му в отвъдното ще му остават пет-шест минути живот. Дори ако пожертвам рекламната си химикалка на „Пропулсатил“, за да се опитам да му направя трахеотомия.

Така че решавам да го пожаля и променям траекторията на ръката си. Тя подминава брадичката му, дори устата му — това щеше да е много гадно — и в крайна сметка стига до носа.

Той хлътва като мека глина. Мека глина, в която има съчки. Тъпанарят се свлича в безсъзнание на тротоара.

Проверявам дали съм спокоен — нищо ми няма, просто съм малко раздразнен — и тежко се отпускам на колене до него. В тази работа, както и сигурно във всяка друга, правилното планиране и самообладанието са много по-важни от бързината.

Не че точно тази ситуация изисква кой знае какво планиране или самообладание. Завъртам тъпанаря настрани, за да не се задуши, и сгъвам здравата му ръка под главата, за да не лежи на ледения тротоар. После проверявам дали все още диша. Не само че диша, но дори го прави с апетит към живота и слюнка на мехурчета. А и пулсът на китките и глезените му е приличен и равномерен.

И както винаги в такива ситуации си представям как се обръщам към най-страхотния от всички лекари — професор Мармосет — с въпроса дали вече мога да си ходя.

И както винаги в такива ситуации си представям как професор Мармосет ми отговаря: „Не. Какво щеше да направиш, ако това беше собственият ти брат?“.

Въздъхвам. Аз нямам брат. Но знам какво има предвид.

Подпирам изкълчения лакът на тъпанаря с коляното си и дърпам предмишницата дотолкова, че да не скъсам мускулите, а после бавно я отпускам до положението, в което оказват най-малко съпротивление. Това го кара да изръмжи от болка, но какво толкова: в спешното отделение щяха да направят точно същото, но тогава вече щеше да е в съзнание.

После го претърсвам за мобилен телефон. Естествено, че няма, а не искам да използвам моя. Ако беше собственият ми брат, дали щеше да иска да насъска ченгетата по мен?

Накрая нарамвам тъпанаря. Струва ми се лек и миризлив — като хавлия, пропита с урина.

Освен това, преди да се изправя, прибирам и пистолета му.

Пистолетът е пълен боклук. Две парчета пресована ламарина — дори няма ръкохватка — и една цев, която не сочи съвсем напред. Изглежда така, все едно в предишния си живот е бил съдийски пистолет на писта за лекоатлети. За момент ми хрумва, че не е чак толкова страшно, задето в САЩ има 350 милиона огнестрелни оръжия. После обаче виждам лъскавите медни ризи на куршумите и си спомням колко е лесно да убиеш човек.

Най-добре да го изхвърля. Да изкривя цевта и да го пусна в някоя шахта.

Но все пак го прибирам в задния джоб на панталоните си.

Старите навици не умират толкова лесно.

В асансьора на болницата срещам едно русо миньонче, представителка на фармацевтична компания, с къса черна рокля и куфарче на колелца. Гърдите й са плоски, а извивката на гърба й подчертава задничето, така че прилича на сексапилно бобче. Давам й двайсет и шест2. Попрекалила е със слънчевите бани, а носът й изглежда така, все едно си е правила пластична операция, но не е. Има и лунички, а зъбите й са най-чистото нещо в цялата болница.

— Здрасти — казва тя с провинциален акцент. Май е от щата Оклахома. — Познаваме ли се?

— Все още не — отговарям.

Мисля си, че сигурно е отскоро на тази работа, иначе нямаше да й дадат най-гадната смяна.

— Санитар ли си? — пита ме тя.

— Не, стажант по вътрешни болести — отговарям аз.

Стажантите са специализанти, които работят за първа година в болницата и са се дипломирали най-много преди година, така че обикновено са около седем години по-млади от мен.

— Еха — казва бобчето. — Много си готин за лекар.

Ако под „готин“ разбира мъж, който изглежда брутален и тъп (опитът ми показва, че повечето жени разбират точно това), наистина е права. Туниката на екипа ми е толкова тясна, че се виждат татуировките на раменете ми.

На лявото ми рамо има жезъл със змии, а на дясното — Звездата на Давид3.

— От Оклахома ли си? — питам аз.

— Ами всъщност да — отговаря тя.

— И си на двайсет и две?

— За съжаление не. На двайсет и четири съм.

— Даже с две повече — отбелязвам аз.

— Да не издребняваме, че става скучно.

— Засега не е. Как се казваш?

— Стейси — отговаря тя, като провлачва първата сричка от името си и пристъпва към мен с ръце зад гърба.

На това място трябва да отбележа, че хроничното лишаване от сън толкова много напомня на злоупотребата с алкохол, че настроението в болниците често е същото като на някакво гигантско, безкрайно коледно парти в офиса. С тази разлика, че на коледното парти в офиса никой не се кани да ти нареже на филийки панкреаса.

Освен това може би трябва да отбележа, че на представителките на фармацевтичните компании, които са по една на приблизително всеки седем лекари в САЩ, буквално им се плаща, за да флиртуват с тях. Или дори направо да правят секс с лекарите — не, не съм сигурен.

— За коя компания работиш? — питам аз.

— „Мартин-Уайтинг Алдомед“ — отговаря тя.

— Имаш ли моксфан?

Моксфан е лекарството, което се дава на пилотите на бомбардировачи, когато трябва да излетят от щата Мичиган, да бомбардират Ирак и да се върнат до щата Мичиган, без да спират за почивка. Може да се приема вътрешно, а може да се използва и за гориво на самолета.

— Ами всъщност да — отговаря тя. — А ти какво ще ми дадеш?

— Ти какво искаш?

Тя е застанала точно под мен.

— Какво искам аз? Ако се замисля за това, ще се разплача. Не ми казвай, че искаш да ме видиш как плача.

— По-добре, отколкото да ходя на работа.

Тя ме плясва закачливо по ръката и се навежда, за да отвори чантата си. Ако носи някакво бельо, явно е изработено с технология, която ми е непозната.

— Ами например искам да имам кариера. Или да нямам три съквартирантки. Или родители, които си мислят, че по-добре да си бях останала в Оклахома. Не знам дали можеш да ми помогнеш за това.

Тя се изправя с една мостра моксфан и чифт гумени ръкавици, производство на „Мартин-Уайтинг Алдомед“, цена осемнайсет долара. И казва:

— Междувременно мога поне да ти демонстрирам новите ни ръкавици.

— Знам ги — отговарям аз.

— А знаеш ли какво е да се целуваш през тях?

— Не.

— И аз не знам. Обаче ми е адски любопитно.

Стейси натиска бутона за спиране на асансьора с хълбока си.

— Опа — казва тя.

После разкъсва плика на една от ръкавиците със зъби и аз започвам да се смея. Нали се сещате за онова чувство, когато не сте съвсем сигурни дали разговаряте с истинско човешко същество, или просто се опитват да ви преметнат?

Обожавам това чувство.

— В отделението е пълен кошмар — казва ми Акфал, колегата ми стажант, когато най-сетне отивам да го сменя.

„В отделението е пълен кошмар“ за стажантите е същото като „Здравей“ за обикновените граждани.

Акфал е египтянин с виза „Джей“ по обменни програми. Визите „Джей“ са дипломанти от чуждестранни медицински университети, на които могат да им отнемат разрешителното за работа в САЩ, ако преките им ръководители не са доволни от тях. Друга подходяща дума, с която могат да се наричат, е „роби“. Подава ми разпечатка на настоящите пациенти — той също си има такава, но неговата е издраскана и намачкана — и ми разказва какво става. Бла-бла-бла-бла в стая 809 в южното крило. Бла-бла-бла възпаление на дебелото черво. Бла-бла 37-годишна жена за редовно назначена химиотера-бла-бла. Бла-бла-бла-бла-бла. Няма начин да разберете нещо, дори да се опитвате.

Докато слушам, се облягам на преградната стена на регистратурата, което ми напомня, че продължавам да нося пистолет в задния вътрешен джоб на панталоните си4.

Трябва да го прибера някъде, но съблекалнята е на четири етажа от тук. Мога да го скрия зад учебниците в стаята на сестрите. Или под леглото в кабинета за прегледи. Всъщност няма значение, стига да се концентрирам достатъчно, за да не забравя после къде съм го оставил.

Най-сетне Акфал млъква.

— Разбра ли всичко? — пита ме той.

— Аха — отговарям аз. — Прибери се да се наспиш.

— Добре — казва Акфал.

Акфал нито ще се прибере, нито ще се наспи. Акфал ще отиде да попълва застрахователна документация в продължение на поне четири часа, защото прекият ни ръководител, доктор Норденскърк, му е наредил да го направи.

Просто на езика на стажантите „Прибери се да се наспиш“ е същото, което на езика на обикновените граждани е „Довиждане“.

При визитацията в 5:30 ч. сутринта обикновено поне десетина пациенти казват, че биха се чувствали добре, ако от тъпия персонал не ги будят през четири часа, за да ги питат как се чувстват. Други не споделят тази мисъл, ами се оплакват, че някой им е откраднал плейъра, лекарствата или нещо друго. И в двата случая претупвате прегледа, като много внимавате за „ятрогенни“ (предизвикани от лекаря) и „нозокомиални“ (предизвикани от болничните условия) усложнения — взети заедно, те са осмата най-популярна причина за смъртните случаи в САЩ. После си плюете на петите.

А понякога се случва нито един от пациентите да не се оплаче.

Това винаги е лош знак.

Петата или шестата стая, в която влизам, е на Дюк Мосби — пациентът, който със сигурност ми е най-малко неприятен. Чернокож на деветдесет години, приет с усложнения от диабет, които към този момент включи гангрена на двата крака. Бил е един от десетте чернокожи американци, които са служили в специалните части през Втората световна, а през 1943-та е избягал от затвора за военнопленници в Колдиц. Преди две седмици пък избяга точно от тази стая в Католическата Полница в Манхатън. По долни гащи. През януари. Оттам и гангрената. Диабетът прецаква кръвообращението, дори ако носите обувки. За мой късмет тогава на смяна беше Акфал.

— Как е, докторе? — пита ме той.

— Горе-долу, сър — отговарям аз.

— Не ми викай „сър“ — казва той. — Все пак си изкарвам прехраната с честен труд.

Винаги ми отговаря така. Това е някаква армейска шега — нещо свързано с това, че не е бил офицер или нещо подобно.

— Кажи ми нещо ново, докторе — казва ми той.

Знам, че няма предвид нещо ново по въпроса за здравословното си състояние, което почти никога не го интересува. Затова си измислям някакви глупости за правителството. И без това няма как да провери.

Докато сменям превръзките на вонящите му крака, подхвърлям:

— Освен това, докато идвах на работа тази сутрин, видях как един плъх се бие с един гълъб.

— Честно? И кой победи?

— Плъхът — отговарям. — С лекота.

— Изглежда логично плъх да победи гълъб — съгласи се той.

— Странното е, че гълъбът не се отказваше — продължих аз. — Всичките му пера бяха оскубани и целият беше в кръв. Всеки път, когато атакуваше, плъхът го захапваше само веднъж и пак го събаряше по гръб. Сигурно трябва да съм на страната на бозайниците, но все пак ми стана гадно.

Преслушвам го със стетоскопа. Гласът на Мосби изкънтява в слушалките ми:

— Тоя плъх сигурно здравата е ядосал гълъба, за да не се отказва при това положение.

— Дума да няма — отговарям аз.

Ръчкам го по корема, като се опитвам да предизвикам чувство на болка. Мосби, изглежда, не усеща нищо.

— Виждал ли си сестрите тази сутрин? — питам го аз.

— И още как. Постоянно влизат и излизат.

— А от онези с късите бели полички и касинките?

— Много пъти.

Да, бе. Ако видите жена, облечена по този начин, това със сигурност не е медицинска сестра, а стриптийзьорка. Проверявам лимфните възли на врата на Мосби.

— Искаш ли да ти кажа един виц за лекари? — пита ме Мосби.

— Давай.

— Един лекар казва на свой пациент: „Имам две лоши новини. Първата е, че си болен от рак“. Пациентът казва: „Божичко! Каква е втората новина?“. Лекарят казва: „Болен си и от Алцхаймер“. А пациентът: „Е, поне не съм болен от рак!“.

Аз се смея. Както всеки път, когато ми казва този виц.

На леглото по-близо до коридора — някогашното легло на Мосби, преди главната сестра да реши, че е по-малко вероятно да избяга отново, ако го премести на метър и половина по-далеч от вратата — лежи непознат бял дебелак с късо подстригана руса брада и теме, но с кичури на тила. На четирийсет и пет години. Лежи на една страна, лампата му свети и той е буден. По-рано погледнах на компютъра и видях, че „основното му оплакване“ — това, което самият пациент е казал за себе си и което по правило звучи идиотски — е „болка в задника“.

— Боли те задникът, така ли? — питам го аз.

— Аха — отговаря той и скърца със зъби. — А сега и рамото.

— Да започнем със задника. Откога те боли?

— Вече казах. Всичко е написано в картона.

Да, сигурно. Поне в картона, който е на хартия. Но тъй като въпросният картон може да се иска от пациентите и да се използва в съда, лекарите обикновено не си правят труда да пишат четливо. Специално този на човека с болния задник прилича на детска рисунка на развълнувано море.

Колкото до файла в компютъра, който не е официален документ и следователно съдържа по-важната информация — там до „основно оплакване — болка в задника“ пишеше само следното: „ташак? ишиас?“. Дори не знам дали в случая „ташак“ означава тестис или откачалка.

— Видях — отговарям аз. — Но понякога има полза да го разкажеш отначало.

Не ми вярва, но какво друго може да направи?

— Ами задникът взе да ме боли — започва той, изпълнен с омраза към мен. — И ме болеше все повече и повече през последните две седмици. Накрая дойдох в спешното отделение.

— Дошъл си в спешното, защото те боли задникът? Трябва доста да те боли.

— Адски ме боли, по дяволите.

— Дори в момента? — питам, като поглеждам системата с болкоуспокояващи.

С толкова дилодид в кръвта би трябвало да не го боли дори ако си свали кожата с белачка за картофи.

— Дори в момента. И не си мисли, че съм наркоман. А сега започна да ме боли и рамото, мамка му.

— Къде?

Той ми посочва едно място по средата на дясната ключица. Не бих го нарекъл точно „рамо“, но както и да е.

Нищо не се вижда.

— Така боли ли? — питам и леко го ръчкам на посоченото място.

Мъжът изкрещява от болка.

— Кой е там?! — провиква се Дюк Мосби от съседното легло.

Дръпвам завесата, така че да ме види.

— Аз съм, сър.

— Не ми викай „сър“… — започва той.

Пак дръпвам завесата и се обръщам към картона на човека с болката в задника. Температура 37 градуса, кръвно налягане 120/80, дихателна честота 18/мин, пулс 60/мин. Всичко е съвсем нормално. И точно същото, както на картона на Мосби и на всички останали пациенти тази сутрин. Проверявам челото на човека с болката в задника с ръка, все едно съм майка му. Гори.

По дяволите.

— Трябва да минеш на скенер — казвам му аз. — Виждал ли си някакви сестри тук?

— Не, от снощи не съм.

— По дяволите — казвам на глас.

И, да, естествено, пет стаи по-надолу по коридора намирам и една умряла жена със застинало изражение на абсолютен ужас и картон, на който пише „Температура 37 градуса, кръвно налягане 120/80, дихателна честота 18/мин, пулс 60/мин“. Въпреки че цялата й кръв се е спуснала толкова надолу в тялото й, че все едно е легнала във вана с пет сантиметра синьо мастило.

За да се успокоя малко, отивам да се скарам с двете старши сестри. Едната е дебела ямайка, която е заета да попълва някакви чекове. Другата е ирландска скумрия, която рови нещо в интернет. Познавам ги и двете и дори са ми симпатични — ямайката понякога носи храна в болницата, а ирландката има толкова гъста брада, че я носи на катинарче. Не се сещам за друг човек, който толкова ясно да казва на света да ходи да се шиба.

— Не е наш проблем — отговаря ми ирландката, след като спирам да крещя. — И нищо не можем да направим. Нощна смяна бяха ония тъпи курви от Латвия. Сигурно в момента се опитват да шитнат мобилния на умрялата.

— Ами уволнете ги — предлагам аз.

Двете сестри започват да се смеят.

— Ако не си забелязал, в болницата не достигат медицински сестри — казва ми ямайката.

Забелязал съм. Явно вече сме използвали всички сестри от Ямайка, Филипините и Югоизточна Азия, защото в момента напредваме през Източна Европа. Когато членовете на култа на висшата раса, живеещи в колония, основана от сестрата на Ницше в Парагвай, решат да се върнат към цивилизацията, поне няма да останат безработни.

— Отказвам да пиша смъртния акт — заявявам аз.

— Супер — отговаря ирландката, завряла нос в екрана на компютъра. — Ще прецакаш пакистанеца, а?

— Акфал е египтянин — отговарям. — И няма да го прецакам. Нека го напишат латвийските кучки. Точка по въпроса.

Ямайката тъжно поклаща глава.

— Това няма да възкреси жената. Ако ги накараш да попълнят акта, те ще се направят на ударени.

— Не ми пука.

— Парнела? — пита ямайката.

— И на мен не ми пука — отговаря ирландката и добавя под носа си нещо като „върви на майната си“.

По реакцията на ямайката се разбира, че ирландката говори за мен, а не за нея.

— Кажете им да попълнят акта — подхвърлям и излизам.

Вече ми е по-добре.

Но дори след това все пак трябва да си почина малко. Моксфанът, който сдъвках преди половин час, се смесва с декседрина, който намерих в едно пликче в джоба на престилката си и изгълтах в случай, че действието на моксфана се забави, така че нещо не мога да се съсредоточа. Хваща ме прекалено бързо.

Обожавам декседрина. Хапчето е с форма на щит, с вертикална черта по средата, така че прилича на вулва5.

Но дори когато не се смесва с други лекарства, декседринът понякога не ви позволява да се съсредоточите. Когато го смесите с моксфан, всичко направо започва да се размазва пред очите ви.

Така че отивам в стаята на лекарите да се поосвестя и може би да изпия някой бензодиазепин от запасите си, скрити под матрака.

Макар и замаян, разбирам, че вътре има някой — още в мига, в който отварям вратата. В стаята вони на лош дъх и пот.

— Акфал? — питам аз, макар да съм сигурен, че не е той.

Миризмата на Акфал е нещо, което ще ме преследва и в гроба. Но това е по-неприятно. По-неприятно дори от краката на Дюк Мосби.

— Не, човече — отговаря един немощен глас от леглото.

— Тогава кой е, по дяволите? — изръмжавам.

— Сянката на хирурга6 — отговаря гласът.

— А защо си в стаята на лекарите? — питам го аз.

— Търсех си място да дремна, човече.

Всъщност иска да каже „Търсех си място, където никой няма да ме намери“.

Супер. Не само че е увонял помещението, ами използва и единственото легло, защото на другото има пълното течение на списание „Oui“ от 1978-а до 1986-а, а от личен опит знам, че е голяма мъка да го разчистите от там.

Мисля си да го оставя да спи, защото в обозримо бъдеще в стаята и без това ще вони нетърпимо. Но съм изнервен, както мога да бъда изнервен само от моксфана, пък и винаги трябва да се спазва йерархията.

— Давам ти пет минути да се изметеш — казвам му аз. — После ще ти излея една бутилка с урина на главата.

На излизане светвам лампата.

Вече се чувствам малко по-съсредоточен, но не чак толкова, че да говоря с пациенти, затова отивам да проверя лабораторните резултати на компютъра. Акфал вече е преписал повечето от тях на картоните. Но един от пациентите на доктор Норденскърк има съвсем истинска здравна застраховка, така че Акфал не го е пипнал с пръст. Доктор Норденскърк не позволява на хора, които не са от бялата или жълтата раса, да се занимават с пациенти, които имат застраховка.

Затова преглеждам доклада на компютъра. В него има сума ти лоши новини за някакъв пациент, който се казва Николас Лобруто. В главата ми веднага се включва предупредителната аларма за италиански имена, но съм почти сигурен, че не съм чувал за този. Така или иначе, мафиотите — както повечето други хора, които имат финансови възможности — не идват да се лекуват в Католическата болница в Манхатън. Точно за това ми позволиха да работя тук.

Най-важната фраза в доклада от лабораторията е положителна проба за клетки от типа „камък в пръстен“. Под микроскопа тези клетки приличат на пръстен с диамант, защото клетъчното ядро, което обикновено е в центъра, е избутано чак до стената на клетката от протеините, произвеждани непрекъснато от болната клетка. Когато видите такива клетки под микроскопа, това обикновено означава рак на стомаха или нещо, което е било рак на стомаха, но вече има разсейки на други места. Например в мозъка или в белите дробове.

Ракът на стомаха по принцип не е приятно нещо, но специално този с клетките, които приличат на пръстен с диамант, е най-гаден. Повечето видове рак на стомаха просто пробиват дупка в стомашната стена, така че могат да ти изрежат половината стомах и имаш шансове да оживееш, ако не държиш да ходиш по голяма нужда като хората. Специално този рак обаче обхваща лигавицата на стомаха и създава нещо, което на жаргон се нарича „мях“. Тогава целият орган е за боклука. Но по-рано, още преди да се постави диагнозата, обикновено е направил метастази на други места.

Резултатите от скенера на стомаха на Николас Лобруто не са ясни по въпроса дали има метастази. (Макар че като допълнително усложнение сега пациентът има шанс 1 на 1200 да се разболее от някакъв друг вид рак само защото е облъчван от самия скенер. Ако доживее да се разболее, разбира се.) Единствено хирургическа намеса може да отговори на този въпрос.

А междувременно в 6:30 ч. сутринта аз трябва да му съобщя всичко това.

Мистър Лобруто? Търсят ви на първа линия. Не се представи, но звучеше като Оная с косата.

Малко ми е рано, но ми се ще да изпия едно за кураж.

Лобруто е настанен в „Анадейл“, миниатюрното луксозно крило на болницата. Крило „Анадейл“ се преструва на хотел. На рецепцията има линолеум с шарки, които имитират дърво, а един тъпанар със смокинг свири на пиано.

Но ако наистина беше хотел, щеше да предлага по-добро медицинско обслужване.7

В крило „Анадейл“ наистина има медицински сестри със сексапил от 60-те години. Нямам предвид, че са сексапилни по начина, характерен за 60-те, а че са били сексапилни през 60-те — когато са постъпили на работа в Католическата болница в Манхатън. Сега са преди всичко озлобени и откачени.

Една от тях кресливо ме пита къде си мисля, че отивам, докато минавам покрай рецепцията, но аз не й обръщам внимание, а продължавам към „апартамента“ на Лобруто.

Отварям вратата и трябва да призная, че вътре е доста приятно за болнична стая. Има подвижна стена, която в момента е отворена, но разделя помещението на „хол“ — където могат да ви идват на свиждане и да се храните заедно с роднините си на осмоъгълна маса от винил, така че да се чисти лесно от повръщаното — и „спалня“, където има истинско болнично легло. Цялото помещение е опасано с френски прозорци, през които в момента се вижда как река Хъдсън улавя първата светлина на зората.

Гледката е зашеметяваща. Това са първите прозорци, през които поглеждам, откакто съм дошъл на работа. Лобруто е с гръб към тях на леглото си, така че ме разпознава пръв, преди аз да го позная.

— Мамка му и прасе! — казва той, като се опитва да изпълзи по-далеч от мен по леглото, но системите го държат здраво. — Ти си Мечока! Изпратили са те да ме очистиш!