Ангелите не оцеляват на леда

Когато се прибра, тя си свари силно кафе, насипа си в паничка сладки бисквитки и седна пред компютъра. Но търсачката й предложи не само линкове с информация за филма и възможност да го гледа онлайн, но и към странната дума „газлайт“, образувана, както се разбра, от транслитерацията на английското заглавие „Gas Light“ — „Газова светлина“. Новият термин се използвал в психологията за описание на определен вид домашна тирания, насочена към принизяване и в крайна сметка към унищожаване на самооценката на жертвата и на нейната самоидентификация.

Забравила и за съня, и за намерението си да гледа филма, Олга се зачете във всичко наред, зарови се в позовавания на литературни източници, в научни статии, във форуми за тяхното обсъждане.

Оказа се, че това, което се случвало в семейството на Ала Владимировна, не само ставало в много други семейства, но имало и свое название и дори било описано в научни трудове. И съществували добре анализирани способи и методи, препоръчвани от психолози: как да разпознаеш газлайтер и да му противостоиш, за да не допуснеш саморазрушаване. Ах, ако тези изследвания й бяха попаднали по-рано, докато мъжът на Ала Владимировна беше още жив! Сега вече нищо не може да се направи.

Особено болезнено нарани Олга фразата: „На човека може да помогне само друг човек“. Но кой друг е можел да помогне на Ала, ако не нейната предана почитателка? А тя бе пропуснала всичко. И не можеше да си прости това.

Тя продължи да рови в интернет и да търси отговор на въпроса: може ли да се направи нещо, може ли някак да се поправи, да се възстанови това, което е разрушено? Защото Олга едва сега разбра защо съдбата й бе поднесла такъв подарък, като й бе дала възможност да бъде край обожаемата Ала Томашкевич. Нейната мисия е била да спаси актрисата, своя кумир, да й помогне. Но как? Как?

Олга продължи да се рови в научни и научнопопулярни статии, докато изведнъж не се натъкна на материали за невротичната любов като проява на „постгазлайтинг стрес“. Ето, това е! Всяка дума й изглеждаше като преписана от днешните й отношения с Ала Томашкевич, сякаш някой бе ги следвал по петите, бе слушал, гледал и подробно запечатвал всяка дума, всеки поглед, всяка постъпка.

Още когато беше съвсем малка, Олга се влюби в актрисата Ала Томашкевич. Ала Владимировна изигра ролята на Вълшебницата в един популярен детски филм и тогава на десетгодишната Оля й се стори, че актрисата е ангел на красотата и добротата. Момиченцето изрязваше нейните снимки от всички вестници и списания, в които ги намираше, и ги лепеше в албум. И все чакаше кога Томашкевич отново ще играе във филм. По телевизията често излъчваха стария, но никакви нови филми с участието на тази актриса не се появяваха.

Петнайсет-шестнайсетгодишна Олга научи, че Ала Томашкевич играе в театъра, и оттогава започна редовно да ходи на спектакли с нейно участие. Спектаклите не бяха много, а самата Томашкевич се появяваше в тях епизодично — нито една главна роля, само второстепенни. Но Оля старателно пестеше пари и на всеки спектакъл ходеше с цветя: понякога с букет, а понякога и само с едно цвете — според възможностите.

В началото на двайсет и първи век пищно разцъфна интернет и тогава Олга, вече студентка, получи възможност да влезе в контакт със своя кумир. Започна да пише възторжени отзиви за спектаклите, в които играеше Ала Владимировна, като при това непременно отделяше специално внимание на самата актриса и задаваше един и същ въпрос: защо тази изключителна актриса изобщо не се снима в киното? Отговорът беше, за съжаление, прост и банален: едра и снажна на младини, изиграла ролята на Вълшебницата на двайсет и четири години, към своите трийсет Ала Томашкевич бе много напълняла и просто нямаше какво да играе в киното. Всички героини са млади и стройни красавици, а нейната фигура не беше подходяща, макар че лицето й бе все така гладко и красиво, а възрастта все още не й позволяваше да играе майки. Всички отдавна бяха забравили за ролята на Вълшебницата, а беше трудно да я забележат в мъничките й второстепенни роли в театъра.

Ала Владимировна живееше в напълно щастлив брак с мъжа си, директор на научноизследователски институт, отглеждаше сина си. Имаше съвсем малко работа в театъра, така че беше домакиня, примерна съпруга и образцова майка.

И не щеш ли, в един миг всичко се промени: поканиха я за роля на възрастна героиня в евтин, но безкрайно дълъг сериал. Според замисъла на създателите му героинята трябваше да бъде красива, младолика, но много пълна и през целия филм старателно да се опитва да отслабне, и макар да не постига успех в отслабването, за сметка на това среща своята вечна любов в лицето на своя лекар диетолог. Освен Ала Томашкевич други подходящи кандидатки за ролята просто не се намериха: тя идеално отговаряше на замисъла на сценаристите и режисьора — и като възраст, и като външност, при това не беше звезда, тоест (което беше много важно!) нямаше да поиска прекалено висок хонорар. А понеже снимачните дни на главната героиня са много, те именно до голяма степен определяха бюджета на сериала.

Един месец след началото на излъчването му цялата страна познаваше Ала Томашкевич, на улицата започнаха да я спират за автографи, а в магазините я пускаха, без да чака до касата. Поканите да се снима, започнаха да се сипят една след друга и Ала Владимировна, която през двайсетте години творчески застой се бе затъжила за актьорската работа, не отказваше никакви роли, дори малки, дори при много лоши сценарии и откровено слаби режисьори. До безкрай пътуваше ту за Украйна, ту за Беларус — сериалите най-често се снимаха именно там, за да се използват прекрасните производствени мощности и високопрофесионалният персонал на киностудии „Довженко“ и на „Беларусфилм“. Вкъщи тя оставаше все по-рядко, а славата и парите все повече я заливаха.

В интернет се появи неин официален сайт, на който можеше да се остави лично съобщение, от което Олга Виторт незабавно се възползва. Много скоро и абсолютно неочаквано тя получи кратък, но твърде дружелюбен отговор от актрисата и макар да не смееше да повярва в щастието си, плахо й писа отново. Само след месец двете започнаха активна кореспонденция, а след два се срещнаха и запознаха лично, или както е прието да се казва, „в реала“. Оказа се, че Ала Владимировна постоянно се нуждае от помощ за разни дребни грижи, като се почне от плащане на сметките за ток, вода и други услуги и се свърши с обновяване на сайта в интернет, така че Олга с радост предложи да прави вместо нея всичко, което може. Откарваше я до гарата и до летището и я посрещаше, изпълняваше различни нейни поръчения, придружаваше я на премиери на филмите, в които играеше Томашкевич, грижеше се за актрисата, когато тя боледуваше, търси из цяла Москва строители, когато Ала реши, че е време да ремонтира вилата си, после се занимава с този ремонт и предаде работата на стопанката „до ключ“. Олга Виторт стана незаменима помощничка, опора и подкрепа на своя кумир.

А после „поканиха“ съпруга на Ала Владимировна да се пенсионира. И той, който до вчера беше всесилен директор на огромен институт и пътуваше навсякъде със служебен автомобил с личен шофьор, изведнъж стана никой. Ненужен никому и много бързо забравен от всички. Но пък жена му беше изключително нужна и търсена.

Всичко започна с мърморене по повод на занемареното домакинство и Ала Томашкевич реагираше на забележките на мъжа си със смях, като смяташе, че това са просто невинни шеги. Та нали един толкова умен човек не може да не вижда колко работи тя, колко печели и колко се уморява! Това не може да бъде сериозно! Тя не забеляза как упреците прераснаха в заяждания, а заяжданията — в претенции.

Последва строга и нелицеприятна критика по адрес на творческата дейност на Ала, която също доста бързо измина пътя от лека ирония до сарказъм и се превърна в преки оскърбления. Съпругът не можеше да се примири с обстоятелството, че си бяха разменили ролите: по-рано той преуспяваше във всяко отношение и издържаше семейството, а сега си седи вкъщи, ненужен никому, а жена му е кинозвезда, която печели парите в семейството. Звъннеше ли телефонът, значи търсеха не него, а нея, а по-рано беше обратното. И на нейния рожден ден вратата на апартамента не се затвори — куриери един след друг носеха букети и кошници с цветя, пакети с подаръци. А по-рано той дни наред пренасяше от работата си кутии с подаръци и букети, поднесени му за рождения ден: институтът беше голям, всички искаха да се харесат на директора, а и колегите му от другите институти го уважаваха.

Пенсионерът не можа да се примири с това положение и започна планомерно да мачка психически своята талантлива и преуспяла съпруга, омаловажаваше постиженията й и раздуваше многократно всеки недостатък или случайна нейна грешка. Покрай съпруга, която не само е бездарна, но и вечно виновна за всичко и изобщо е пълна глупачка, той започваше да се чувства по-значим.

Особено смайваше Олга неговото коварство. Когато жена му учеше роля, той често й казваше:

— Дай да ти помогна. Дай ми сценария.

Доверчивата Ала му подаваше текста и започваше да декламира репликите. Мъжът й одобрително кимаше, като следеше с поглед редовете, после в някой момент я поправяше.

Ала машинално повтаряше след него „поправения вариант“, продължаваше, после спираше и озадачено казваше:

— Но това не може да бъде. Получава се нелогично. Трябва да е именно така, както го казах първия път.

И повтаряше своя първоначален вариант.

Мъжът й недоволно се мръщеше:

— Не го каза така! Ти каза… А тук пише ето това и аз те поправих!

Влизаха в спор и във всички случаи без изключение се стигаше до извода: паметта и вниманието на Ала я подвеждат и тя е професионално неадекватна. Мъжът й винаги се оказваше прав. А Олга, която като истинска почитателка задължително четеше сценариите на всички филми, в които играеше Ала Владимировна, и пазеше изпратените й по електронната поща текстове в своя компютър, всеки път проверяваше откъсите, за които двамата бяха спорили, и с ужас се убеждаваше, че Ала е била права.

Защо той постъпва по този начин? Защо? Та нали Ала Владимировна запомня правилно всичко и го казва, а той я поправя, после я обърква и й внушава, че тя се е объркала. Олга дълго събира смелост да поговори за това с Томашкевич.

В отговор чу:

— Ама какво говориш, дете! Той е прав, аз наистина сбърках тогава.

— Но той не е прав! — разпалено я убеждаваше Олга. — Та аз следях текста и видях това с очите си! Хайде аз да ви помагам да учите ролите.

Актрисата уморено въздъхна:

— Олюшка, мило мое момиче, на него му е много трудно да свикне с новото си положение, огорчен е от чувството за собствената си безполезност, затова се старае да бъде полезен. Та той сам предложи да ми помогне, значи искаше да направи нещо за мен. И ако започна да прибягвам до твоята помощ, ще се почувства съвсем ненужен.

— Но той ви мами! Вие казвате всичко правилно, а той ви обърква!

— Не ме мами — поклати глава Ала Владимировна, — той просто иска да бъде полезен. Ето, когато забележи грешка, и я поправя — това е реална полза. И той намира грешката. Дори в действителност да не я е имало. Аз играя по неговите правила. Нали не мога да зарежа работата си и отново да се превърна в домакиня, за да му е по-лесно да се справя с накърненото си самолюбие. Само с неговата пенсия не можем да живеем. И после, в много отношения той е прав, аз не се подмладявам, паметта ми вече не е същата като някога и ми е все по-трудно да уча ролите си. Наистина много неща забравям и обърквам.

Олга Виторт беше умно и деликатно момиче, не беше нужно да й се повтаря. Ясно схвана нежеланието на Ала Владимировна да критикува любимия си съпруг, затова повече не заговори на тази тема. В края на краищата това беше личният живот на самата Ала и Олга нямаше намерение да се бърка в него.

След премиерата на всеки нов филм с участието на Ала Томашкевич съпругът й подлагаше нейната работа на най-унизителен разбор, който завършваше с един и същ извод:

— Кой идиот е измислил, че ти изобщо ставаш за киноактриса! Да беше си играла кротичко в твоето затънтено театърче — и никой нямаше да те вижда и чува, там няма едри планове. А в киното цялата ти бездарност е налице. Кога най-сетне ще ти омръзне да се излагаш пред цялата страна? Невъзможно е да те гледа човек!

От Олга той не се притесняваше, отдавна беше свикнал с нея и я смяташе практически за член на семейството, затова говореше много неща в нейно присъствие. И Олга всеки път потреперваше, щом видеше как се прегърбва Ала Владимировна и на устните й се появява виновна усмивка. Тя не разбираше защо Ала не отговаря на мъжа си рязко и агресивно, защо не се съпротивлява на потисничеството, защо търпи цялото това безобразие. Веднъж събра смелост да попита и чу в отговор: „Обичам го“. Олга не повтори този въпрос. Любовта е нещо, което… Какво да каже човек?

А Ала Владимировна добави тъжно:

— А и защо да крия — той е прав. Аз съвсем не съм велика актриса. Просто красива надничарка, много издръжлива. Но все пак занаятчийка. Не съм надарена с голям талант.

Олга категорично не беше съгласна с това, но всички нейни доводи, всички думи на възхита и похвалите срещаха само усмивката на Ала:

— Просто ти си добро момиче и искрено ме обичаш, затова не виждаш обективната реалност. А той е прав.

Миналата година съпругът й внезапно почина, сърцето му изигра лоша шега. И Олга Виторт стана за Ала Томашкевич най-близкият и най-необходим човек.

И тъй, съпругът на Ала Томашкевич е решавал проблемите за укрепването на собствената си самооценка, като е унижавал и унищожавал човека до себе си, тоест своята съпруга. И останала сама, Ала се е опитала да „излекува“ своята разрушена самооценка, привличайки към себе си една абсолютна любов. По този начин се е изградила веригата „Съпругът — Ала — Олга“.

Стана й неприятно и кой знае защо дори се засрами. У нея се породи гадното усещане, че е била използвана. Всъщност тя отдавна забелязваше, че понякога молбите и изискванията на Ала Владимировна носят странен или пресилен характер. Но Олга искрено смяташе, че геният има право на ексцентричност и за низшите е недостъпно разбирането как гениите разсъждават, чувстват и изживяват всичко.

Ала можеше например да й се обади в три часа през нощта:

— Олюшка, ела, моля ти се, чувствам се много зле.

Олга ставаше от леглото, бързо се обличаше, скачаше в колата, прекосяваше целия град, пристигаше — и заварваше напълно идилична картина: Ала Владимировна седи по пеньоар и реди пасианс.

— Нещо не мога да заспя след снимачния ден — казваше тя, сякаш нищо не е било. — Поседи с мен, направи ми чаец.

След половин час Ала Владимировна започваше да се прозява и отпращаше Олга.

Разбира се, Олга се чувстваше засегната от тези неща, но си втълпяваше, че е била наистина полезна, отзовала се е на вика за помощ, та човекът не се е почувствал самотен и изоставен. А дето Ала Владимировна е постъпила егоистично, като е разигравала работеща жена посред нощ — ами нали е гений, има право.

Още сутринта Дзюба отиде в блока, където живееше Валерий Петрович Ламзин. Не разчиташе на бърз резултат, най-малко пък на положителен, защото обходът на апартаменти е досадна и продължителна работа, която изисква няколко дни. Разбира се, ако всичко се прави умно и не се оставя без внимание нито един човек, който в интересуващия следствието час се е намирал у дома си. Някъде ти отварят, някъде — не. А там, където ти отварят, често казват:

— Тогава всички си бяхме вкъщи, но сега другите ги няма, само аз съм.

Така се получава, че уж вратата е отворена, но потенциалният свидетел не е разпитан. Случва се и да казват:

— Тогава имахме гости…

В такъв случай, ако работиш както трябва, е необходимо да установиш всичките тези гости, да ги намериш и разпиташ… Знае ли човек… Може именно някой гостенин, а не домакинът, да е видял това, което интересува оперативните работници.

С една дума, Роман не разчиташе на нищо особено, просто добросъвестно обиколи всички апартаменти, намиращи се на по-долен етаж от апартамента на Ламзин, тъжно констатира, че ще трябва още неведнъж да се връща тук, и отиде да търси Гера Марченко, чийто адрес до обяд вече му бяха намерили.

— Ами Гера е в болница — делово съобщи на Дзюба момиче на около осемнайсет години. — Пак кракът.

— И отдавна ли е там? — с надежда попита Роман.

Много му се искаше да чуе, че Марченко е в болница съвсем отскоро, само от няколко дни.

— Вече втори месец — отговори момичето.

Но той продължи да се надява. Първо, вдовицата на Аникеев твърдеше, че Гера не се среща с момичета, от което можеше да се направи извод, че личният му живот е „празен, празен“, а ето че има някакво момиче, и то в неговото жилище. Значи Аникеева не знае важни неща за живота на Гера. И ако той е имал някакви лоши намерения, тя може да не знае нищо и за тях. А второ, хора, които толкова дълго лежат в болница, много често имат възможност да се придвижват свободно. Кризата отдавна е минала, болният се възстановява, на крака е и при много заболявания в такава ситуация може като нищо да напусне болничната стая. И то задълго. И особено вечер или нощем.

— А вие каква сте му? — попита Дзюба. — Годеница ли?

— Ха, какво приказвате! — реагира момичето. — Каква годеница? Гера няма годеница. Аз съм сестра му.

Тук не уцели. „Но нищо — даде си кураж Роман, — не уцелих само в една позиция, има и втора.“ Попита момичето в коя болница се намира брат й и тръгна за Института по травматология.

Но и тук го очакваше несполука. Гера Марченко, бившият ученик на Николай Никитич Аникеев, лежеше на екстензия. И дума не можеше да става той да ходи и да стигне дори само до тоалетната, да не говорим за пътуване до другата част на града и връщането обратно. Не, това момче по никакъв начин не можеше да бъде изпълнителят на убийството на Михаил Болтенков. Но все пак имаше смисъл да си поговори с него.

— Как мислиш, възможно ли е някой от бившите ученици на Аникеев да се опита да отмъсти за смъртта на треньора си?

Гера се замисли, после смутено се усмихна.

— Едва ли.

— Защо? Откъде тази увереност?

— Ами виж: онези спортисти, които Никитич тренираше по времето, когато се случи всичко, са още деца, тях веднага ги отхвърляме. Онези, които отдавна напуснаха спорта, съвсем са забравили Никитич, не им дреме за него.

— Но нали ти не си го забравил — забеляза Дзюба.

— Е, аз… Аз не съм точният пример — още повече се смути Гера. — Онези, които напуснаха Никитич, но не напуснаха спорта и продължават да тренират при други хора, също не стават за отмъстители.

— Защо? — настойчиво повтори въпроса си Дзюба.

— Защото спортистите изобщо не са по тази част, докато спортуват активно. При нас мислите са съсредоточени само върху пързалянето, ние не можем да мислим почти за нищо друго. Разбери, постоянно ни отсяват, фигурното пързаляне е тежко занимание, травмиращо, много натоварващо. И онези, които не могат да издържат това или нямат способности, рано напускат леда. Ако човек продължава да тренира на осемнайсет-двайсет години, това вече е спорт с високи постижения, а там обемът на тренировките е такъв, че си благодарен, ако изобщо успяваш да дишаш. В главата ти няма почти нищо освен лед и кънки. Знаете ли какво казват самите фигуристи за себе си? „Учим се да пишем с краката, а да четем, изобщо не се учим.“

— Ти постоянно казваш „ние, нас“ — забеляза Роман. — Но нали отдавна не тренираш?

— Е, и какво от това? — спокойно отговори Марченко. — Пак съм наблизо до леда, поддържам връзка с всички спортисти. С всички, с които се пързаляхме заедно. Така че напълно съм в течение на всичко.

Преди окончателно да признае поражението си по линията „Гера Марченко и отмъщение за тормоза над Аникеев“, Дзюба се отби да поговори с лекуващия лекар на Гера. Той потвърди, че момчето при никакви обстоятелства не би могло да излезе нито вчера, нито преди седмица, нито дори преди две седмици.

Роман въздъхна, отби се в близката гостилница, бързо хапна и се върна в блока, където живееше арестуваният по подозрение в убийство Валерий Петрович Ламзин.

Когато подаваше на следователя Баглаев искането за разпит на двама нови свидетели — вдовицата на Николай Никитич Аникеев и неговия ученик Гера Марченко, адвокатът Виталий Кирган не разчиташе особено на успех. И се оказа прав.

— За какво могат да дадат показания тези лица? — недоволно попита Тимур Ахмедович. — Могат ли те да потвърдят алибито на Ламзин? Или са видели с очите си кой е стрелял по потърпевшия?

— Нито едното, нито другото. Те могат да разкажат за една много грозна история, чийто главен герой е бил именно нашият потърпевш, Михаил Болтенков. И има хора, които много биха искали да му отмъстят.

— Уважаеми — потърси с очи следователят визитната картичка на Кирган, която бе пъхнал някъде между страниците на настолния ежедневник — Виталий Николаевич, по тази земя ходят стотици, ако не и хиляди души, които имат основания да не обичат и мен, и вас. Някои от тях вероятно биха искали да си разчистят сметките с нас. Но аз нямам никакви основания да ги разпитвам за каквото и да било.

— Не съм готов да се съглася с вас — бързо възрази Кирган. — Ние имаме потърпевш. И имаме версия, че той е бил убит заради лични неприязнени отношения. Вие разглеждате само един-единствен конфликт с участието на Болтенков, аз пък се опитвам да докажа, че такива конфликти, дори може би по-сериозни, има доста, и предлагам на следствието да разгледа и други версии. С лъжливи обвинения в педофилия Болтенков е докарал до смъртно заболяване треньора Аникеев. Така че аз внасям искане за разпит на вдовицата на Аникеев, както и на негов ученик, който е останал предан на семейството на своя треньор и постоянно общува с неговата вдовица.

Кирган знаеше, че ще получи отказ. Но за него беше важно да види в каква форма и с какъв тон ще му го поднесат.

— Добре — кимна Тимур Ахмедович, — дайте исканията, аз ще ги разгледам и какъвто е редът, в тридневен срок ще ви съобщя решението си. Но, уважаеми Виталий Николаевич, аз няма да хабя вашето време и силите ви, затова ви казвам веднага: ще отговоря с решение за отказ. Вашето искане няма да бъде удовлетворено.

Кирган подаде на следователя по два екземпляра от всяко искане, тъжно се усмихна и поклати глава.

— Както би казал незабравимият Юлиан Иларионович Меринг, „лошо обаче“. Жалко, жалко, че по този въпрос не стигнахме до разбирателство.

Очите на Баглаев внезапно блеснаха, безизразното му лице се оживи.

— И на вас ли е чел лекции? Невероятен старец! Разправят, че още излизал пред аудитория.

Юлиан Иларионович Меринг, най-старият професор от юридическия факултет, който четеше курс по история на държавата и правото, беше старец с прекрасно чувство за хумор и постоянно украсяваше своите лекции с цитати от Островски, чиито пиеси вероятно знаеше наизуст. Беше пленен от музиката на битовата реч от деветнайсети век и много словосъчетания, употребени неведнъж, стабилно бяха залегнали в главите на студентите.

— Чете ни, чете ни — потвърди адвокатът. — Оттогава ми е останал любим изразът „нашите обстоятелства са в упадък“. Тъкмо като за нашия случай, не намирате ли?

— Намирам — отново стана безизразно и сериозно лицето на Баглаев.

По един екземпляр от всяко искане той сложи в папката с делото, на вторите се подписа и ги върна на адвоката.

— Не се опитвайте да ме привлечете на своя страна с припомняния за наши общи преподаватели. И щом ще си припомняме цитатите, които уважаемият професор Меринг употребяваше най-често, аз ще ви кажа един, който всеки студент е чувал поне веднъж, предимно при зачоти и изпити: „Не само да ме придумате — невъзможно е и в хаван да ме счукате“. Надявам се да си го спомняте?

— Спомням си го — разсмя се Кирган. — Между другото, исках да ви попитам: защо изобщо не ме викате? Никакви следствени действия ли не се провеждат с участието на моя подзащитен?

Въпросът беше риторичен: Виталий Николаевич редовно посещаваше Ламзин в следствения изолатор и прекрасно знаеше отговора. Но все пак трябваше да опипа почвата.

— Когато е необходимо, ще ви извикам — сухо отговори Тимур Ахмедович. — Засега не е имало такава необходимост. Провеждат се оперативни мероприятия.

— Ами запознаването със заключенията на експертите? За гилзата, за облеклото. Нима още не сте ги получили?

— Заключения има — не скри следователят, — но без изследователската част, само изводи. Вие сигурно разбирате, че подготовката на пълния текст на едно заключение, с което аз съм длъжен да запозная вашия подзащитен, изисква доста време. И когато то стане готово — заповядайте.

— Разбрах — весело каза адвокатът. — Значи няма?

— Значи няма — твърдо изрече Баглаев. — Това ли беше?

— За днес — да. След което позволете да се сбогувам.

Настроението на Кирган ни най-малко не се развали. Отказът на следовател да удовлетвори искания на адвокат, е нещо толкова обичайно, та понякога се учудваш, ако стане обратното. Роман Дзюба е умно момче, има хватка и щом той каза, че реални кандидати за ролята на отмъстител по конфликта между Болтенков и Аникеев няма, не е нужно и да се ядосва, тази версия най-вероятно е загубена кауза. Но от краткия разговор със следователя Виталий си направи някои полезни изводи. Първо, Баглаев някак особено настойчиво тачи наказателнопроцесуалния кодекс. Второ, не се стреми да показва кой е главният тук, а кой е нещо като просяк. Трето, Тимур Ахмедович явно не е от хората, които се опитват да създават илюзия за активна работа по случая и при липса на реално движение тъпчат папката с многобройни документи, от които не ти става нито топло, нито студено, но пък делото има солиден вид и веднага става ясно, че следователят не си клати краката, а се трепе заедно с оперативните работници. Ако началството попита — дето се казва, „има какво да покажеш без свян“. Четвърто, не е склонен към фамилиарничене и към съкращаване на дистанцията по всякакъв повод. Пето, има добра памет. И шесто, явно не му е чужд вкусът към истинския руски език. Блясъкът в очите на следователя и оживлението му при споменаването на цитатите от Островски говореха за това напълно еднозначно. Какво пък, информация, напълно достатъчна, за да гради бъдещите отношения помежду им по-продуктивно.

Младият висок широкоплещест мъж се засили и с лекота прескочи стобора, ограждащ увеличения парцел в селището Раздори. Нощем строителите не работят, техническият ръководител строго спазва правилата: след 23 часа не бива да се шуми. Разбира се, в оттатъшния край на парцела има фургонче, в което нощува пазачът, но той не се напъва много: засега от тук още няма какво да се краде, както и да се поврежда, още не се е стигнало до докарване на скъпите материали за довършителните работи.

Мъжът бавно крачеше през двора, докато стигна до мястото, където някога се бе издигала къщата на Маклигини. Ето тук. Точно на това място той се сбогува с момичето, което познаваше още от раждането му. Той, Юрка Шокин, и неговият пръв приятел Игор живееха на една и съща улица в малкия провинциален град, ходеха в една детска градина, после учеха в един клас и през всичките десет години седяха на един чин. Когато на Игор му се роди сестричка, тя стана тяхна обща сестричка. Родителите на Игор бяха големи работари, и двамата бачкаха по на две, че и на три места, та в семейството да има всичко необходимо, на децата да не им липсва нищо. Те често оставяха момиченцето на грижите на по-големия му брат, а всъщност и на грижите на Юрка, защото момчетата се срещаха рано сутрин и се разделяха едва когато родителите им ги викнеха да си лягат. Всичко правеха заедно: и малката завеждаха в яслите, и уроците си учеха, и футбол играеха, и храната от детската кухня вземаха, и в гаража майсторяха нещо, и пелените събираха в пералнята. Памперси в техния град не се намираха лесно, често нямаше изобщо, така че се налагаше да действат по старите бабешки методи, добре че старите пелени на Игор, че и на Юрка, многократно прани и гладени и затова мекички, се пазеха в двете семейства.

Момиченцето растеше слабичко, беше дребно и болнаво, така че момчетата се грижеха за него, защитаваха го, не даваха косъм да падне от главата му. А то сякаш се опитваше да компенсира невъзможността да се разхожда и да тича с приятелки, по цели дни седеше и четеше, учеше се най-добре от всички в класа си. Още в детската градина възпитателката често подреждаше групата в кръг, даваше на сестричката на Игор книга и й нареждаше да чете на децата, а тя изтичваше в кухнята да пие чай и да си бъбри с готвачките и лелките, дори успяваше да иде до магазина или да посети лекаря в поликлиниката в същата сграда. На пет години момиченцето четеше свободно и изразително, хлапетата го слушаха зяпнали и се вълнуваха от приключенията на Дороти, Тото и техните приятели, които търсеха Изумрудения град, или на Оля и Яло, които попаднали в Царството на кривите огледала. Книгите бяха стари, но за нови, написани за децата от последното десетилетие, детската градина нямаше пари, справяха се с онези, които донасяха родителите, бабите и дядовците.

Сестрата на Игор завърши училище, то се знае, с медал и с огромна купчина грамоти от победи в областни олимпиади по различни хуманитарни предмети. По това време Юрка Шокин отдавна беше взел книжка и караше тирове, срещна хубаво момиче, московчанка, ожени се за нея и спокойно и щастливо живееше в семейството на родителите на жена си, прекрасните и добри Павел Анатолиевич и Валентина Яковлевна Маклигини, които приеха зетя като роден син. И тогава се обади Игор: сестра му искала да кандидатства в институт в Москва. Помоли Юрка да провери има ли в този институт общежитие и дават ли там места на абитуриенти.

Юрка, естествено, първо поиска съвет от тъста и тъщата, но Валентина Яковлевна веднага размаха ръце.

— Какво приказваш, Юрка, какво общежитие! Дори да имат в този институт, какви ти там условия за подготовка за изпити? Да, момичето има медал, но все пак ще трябва да държи поне един изпит. Знам ги аз тези студентски общежития, тамошните коменданти какви ли не хора настаня ват за пари! Не, не и не! Да дойде да живее у нас.

— Ама къде? — разпери ръце стъписаният Юра. — Ние и без това сме четирима в две малки стаички, а нали тя трябва и да спи някъде, и да учи.

— Ами в Раздори — обади се Павел Анатолиевич. — Там е спокойно, никой няма да й пречи.

— Ама как?… — мънкаше трогнат едва ли не до сълзи младият шофьор. — Та вие толкова обичате тази къща, вилата де, нали там прекарвате всички почивни дни.

— А, нищо страшно, ако не ходим там един месец — решително отговори Валентина Яковлевна. — Там всичко е засадено, трябва само да се полива, е, и да се пооплеви тук-там, ако трябва, но това и твоята приятелка ще може да го направи, мисля.

— Ама аз, аз ще го направя! — радостно заповтаря Юрий. — Аз всеки път след пътуване ще отивам в Раздори да правя всичко. Благодаря ви, ох, колко съм ви благодарен!

Сестрата на Игор пристигна, а Юра по това време имаше три свободни дни между пътуванията, та посрещна момичето и го заведе с мотрисата на вилата. По пътя тя не спираше да говори, че ще се постарае никого да не притеснява, че няма да харчи ток — щом се събуди, ще започва да учи, щом се мръкне — ще ляга да спи, нито за копейка ток в повече няма да изгори. И водата ще се постарае да пести, няма да разлива напразно. Дори си е взела чинии за еднократно ползване, та да не мие съдове и да не хаби вода. Това звучеше трогателно на Юрий, той й повтаряше да не говори глупости, да използва всичко каквото й трябва, те няма да обеднеят, но тя упорстваше и през целия път повтаряше едно и също. Юрий се постара да я разбере, самият той бе свикнал да живее така, нали цял живот преди женитбата си бе мъкнал вода от помпата и бе броил изгорените киловати. Остави гостенката в къщата, показа й кое къде е и как се включва и се сбогува, като твърдо бе решил на другия ден да отиде и да й занесе храна, защото тя инак щеше да гладува.

А на другия ден вече нямаше на кого да носи продукти.

Тъстът и тъщата — чисти души, нито за миг не заподозряха нещо съмнително. Впрочем инсталацията в къщата наистина бе страшно остаряла — и бушоните постоянно изгаряха, и искри се появяваха тук-там. Нито Павел Анатолиевич, нито Валентина Яковлевна допускаха мисълта, че пожарът може и да не е бил случаен. Юрка лично ходи при следователя, опита се да стигне дори до ръководството, и до прокуратурата писа, моли да проверят всичко внимателно: беше странно това съвпадение — Ефимова искаше да купи парцела, а на стопаните им бе мила къщата и не го продаваха, а ето че сега къщата я няма и те са готови да го продадат. Прекалено гладко се получи всичко. Ала никой не пожела и да чуе Юрий Шокин. Завряха му в носа заключението на експертизата, а там всичко бе написано черно на бяло. И никакъв палеж.

Никой не е виновен.

Но той все не можеше да се успокои. Юрий Шокин се чувстваше виновен. Нали той предложи на Игор сестричката му да поживее на тяхната вила, лично я заведе там. Ако не й беше предложил това, ако я бе закарал в общежитието — пък там, ако ще, и да се пиянства, ако ще, и шум да се вдига до сутринта, поне момичето щеше да е живо. А той я заведе в Раздори. Излиза, че не я е опазил.

Тая кучка Ефимова си получи заслуженото. На кого какво е платила и колко или пък е обещала нещо — никой не знае, но резултатът е налице: направиха заключение, че пожарът е избухнал поради неизправна инсталация. Бог намира виновния. Сега Ина Викторовна е в гробищата. И на Юрий Шокин му олекна на сърцето.

Обаче у Маклигини е идвал някакъв полицай от „Петровка“, питал е за Ефимова. И Шокин изпита тревога. Маклигини не интересуваха никого, никой не им беше задавал никакви въпроси ето вече колко време и не щеш ли… Нима в полицията са решили, че смъртта на Ефимова е свързана с пожара? Лошо е, че ченгетата са започнали да ровят в тази посока. Защото кой ще е първият заподозрян? Ясно е кой. Кой може да е поискал да отмъсти за момичето? Пак е ясно кой. Такива са само двама. И да им се прикачи това убийство, е от лесно по-лесно. Юрка добре разбира това. Защо трябва да търсят някой високопоставен чиновник, който може да е поръчал убийството на Ина Викторовна заради мръсни парични афери, който ще натиска всички копчета, за да се измъкне, когато без никакви главоболия могат да пипнат за яката работаря тираджия, за когото никой няма да се застъпи и никой няма да плати и копейка.

Трябва да престане да идва тук. От момента, когато загина сестричката на Игор, Юра често прескачаше до Раздори. Дойде нощем, застане на мястото, където беше пепелището, и стои, мисли, спомня си. Представя си как горкото момиче се е задушило от дима. Пак добре, че поне не е изгоряло живо, не е усещало болка. После, след време Маклигини продадоха парцела и новата собственичка веднага вдигна ограда, сега вече не можеш влезе толкова лесно до мястото, където беше къщата. Но за Юрка Шокин тези стобори са нищо работа, с неговия ръст и мускулатура му трябват три крачки засилване и две секунди прелитане. Той пак идваше нощем, стоеше и мъчително преживяваше чувството си на вина за смъртта на момичето.

Повече не бива да идва. Ако ченгетата наистина са решили, че Ефимова е била убита заради пожара, забележи ли някой тук зетя на Маклигини — върви, че се оправдавай после. И нищо не можеш да докажеш.

Антон успяваше с голямо усилие да се съсредоточи върху ситуацията на пътя. Чувстваше се много уморен. Просто смъртно уморен. И не беше ясно от какво повече — от работата или от невъзможните за решаване, някак стигнали до задънена улица лични проблеми. Вече се бе обадил на Еля и й беше обещал, че след час ще си тръгне за вкъщи. По принцип времето позволяваше той да свърши още нещо полезно за работата, още нямаше десет, но никакви сили не му бяха останали. Денят бе напрегнат, а началото му — просто ужасно…

Сутринта началникът на отдела извика Сташис и Зарубин и почти дума по дума повтори онова, което предната вечер му казал ръководителят на следствено-оперативната група, само че с още по-остри думи. Общият тон на речта му се свеждаше до призива да не имитират активност, като разработват безперспективна версия, а да действат по същество, защото убийството на треньора виси неразкрито, а за него тормозят, между другото, не ФСБ, както за Ефимова, а МВР тоест тях.

— И защо при теб реално работи само Дзюба, тебе назначих за старши, а ти се мотаеш! — мъмреше той Антон. — И ти, Сергей Кузмич, къде гледаш?

По време на тази тирада Сергей Кузмич гледаше в тавана. Но когато се върнаха в своя кабинет, който деляха трима — Зарубин, Сташис и Дзюба, изприказва на Антон всичко, което мислеше. В това число и защо младият и не особено опитен Рома е бил оставен сам в делото за убийство. Оперативният работник от района, Фьодор Улянцев, не се старае особено за това дело, защото районът си е район, в него всеки час се случва по нещо, така че той няма време.

Антон разбираше, че Зарубин е прав. Сташис наистина се бе включил в делото за Болтенков едва снощи, когато подробно разпита Дзюба за всичко, което той бе изяснил до момента, и отиде с него у спортната журналистка Тамила Аласания. След срещата с журналистката те си поделиха посоките, Ромка се зае да разработва линията на обвинения в педофилия покоен Аникеев, а Антон — с търсенето на информация за споменатия от Тамила млад спортист, който се занимавал с танци.

Всеки разговор с потенциален свидетел носеше резултати, които се изразяваха във все нови и нови имена: на спортисти, треньори, функционери от Московския спортен комитет, Федерацията по фигурно пързаляне на Руската федерация и Министерството на спорта, на журналисти и администратори от спортни комплекси. Свидетелската база се разширяваше не с дни, а буквално с минути. А освен за мотива за убийството оставаше неразрешен и въпросът за оръжието, с което е бил застрелян Болтенков и което така и не бе намерено. Ако убиецът е Ламзин, откъде го е взел и най-важното — къде го е скрил? До момента Улянцев, както каза Дзюба, не бе успял да намери нито един свидетел, който да потвърди, че Ламзин наистина е искал да купи пистолет и е търсел възможност за това. И нито в една оръжейна работилница, дори с най-лоша репутация, не разпознали Ламзин на снимка като човек, който да я е посещавал дори само веднъж. А в края на краищата той не би могъл в собствената си кухня сам да пригоди травматичен пистолет за стрелба с бойни патрони! Горкият Роман всъщност се скъсваше от тичане, пак добре, че част от работата по свидетелите бе поела Каменская, която адвокатът бе привлякъл в качеството на частен детектив.

През деня Антон успя да разпита няколко души и до вечерта се очерта поредната история за Болтенков, която би могла да изглежда извънредно любопитна, ако не бе завършила трагично. Преди много години в групата на Михаил Валентинович Болтенков тренирало момче на име Евгений Зеленов. Добро момче било, старателно, с изумителни качества за пързаляне, в „школата“, тоест в задължителните програми нямало друг като него. Той бил един от малкото, ако не и единственият, който можел да повтори фигурите на Панин-Коломенкин. А това говорело много. Но уви… Нямал скок. Пластичен, артистичен, изразителен спортист, но докато до тринайсет-четиринайсетгодишен вече бил подготвен технически, после, към шестнайсетата си година, той изведнъж много бързо се източил на ръст, мускулите му се издължили и вече не можел да изпълнява тройни скокове. Нищо не се получавало. Той загубил скока. И когато Евгений навършил седемнайсет и се разбрало окончателно, че никога няма да направи кариера като индивидуален състезател, треньорът Болтенков го посъветвал да се прехвърли в друга група и да се заеме с танци на леда.

Зеленов много обичал фигурното пързаляне и послушал съвета на треньора. Сложили го в двойка, дали му много добра партньорка, младежите бързо прогресирали и както се казва, се изстреляли — от самото начало печелели доста високи за нова, неоформена още танцова двойка места на състезания, както на руски, така и на международни за младша възраст. Сменили треньора си и сякаш всичко вървяло към успех. А после нещо се объркало, тръгнало на зле, не се получило.

Историята била печална, но несполучливият опит на момчето да направи кариера в танците на леда с помощта на новия треньор, не бил най-важното в нея. Най-важното било, че за съжаление, опитът за самоубийство на Женя Зеленов завършил със смъртта на младежа. Въпреки че лекарите направили всичко възможно да го спасят. Сърцето му не издържало. И за това се оказал виновен не кой да е, а Михаил Валентинович Болтенков.

За да си разясни това, Сташис трябваше да намери и да предразположи за разговор още трима души. Но в края на краищата получи доста цялостна картинка.

По времето, когато тренирал при Болтенков, Женя не се бил възстановил след тежка ангина пекторис, но треньорът, Михаил Валентинович, го накарал да се яви на състезания. Това, както се разбра, се правело доста често, та спортист, който не е в особено добра форма, да бъде „подложен“ под някого: или ако другият спортист трябва да получи звание „майстор на спорта“, а за целта е необходимо да победи в състезания двама, вече действащи майстори на спорта, или ако трябва да набере точки. Предварително било ясно, че още неоздравелият след ангината и пропуснал почти месец тренировки петнайсетгодишен Евгений Зеленов ще се представи зле, но пък покровителстваният от някого човек ще заеме по-високо място и съответно ще вдигне рейтинга си. Женя не искал да участва в състезанията, повтарял, че не е във форма, че няма да се представи добре, че не е готов. Но Михаил Валентинович настоял, смъмрил го и го заплашил, че ако се прави на интересен, няма да отиде на международни състезания. Или го сплашил с други неща. Момчето отишло и излязло на пързалката, наистина не се представило добре, пуснало пред себе си откровено слабия спортист, тоест изпълнило функцията си. После Женя останал на легло с усложнения в сърцето. След това, разбира се, оздравял, започнал отново да тренира, но проблемите със сърцето останали, след онзи случай то очевидно отслабнало. По принцип след опита да се самоубие, той можел да оцелее, ако сърцето му е било в ред.

Ето че се появиха и други кандидати за ролята на убиец на Болтенков. Със сигурност Женя Зеленов има родители, приятели, може би братя и сестри. Вярно, не е ясно защо е трябвало да чакат толкова години, та нали тази история започнала, когато Женя бил на петнайсет, и завършила четири години по-късно, така че оттогава бяха минали повече от десет години. Впрочем… ако става дума например за по-малък брат, като нищо би могло… Момчето е пораснало. Или момичето, сестрата.

На първо място трябва да се намерят родителите на Женя Зеленов и да се разговаря с тях. Да се види какво представлява семейството, имал ли е Женя приятели, готови да отмъщават. Защото и приятелите не бива да пренебрегваме: когато се е случило всичко, те още са били спортисти, градили са собствена кариера, а ако не са спортували, учели са в институти, получавали са образование, професия. И ето че са минали години, бившите момчета са пораснали, превърнали са се в силни млади мъже, защо да не отмъстят за смъртта на приятеля си?

Да, всичко това е хубаво. Само че Антон е останал съвсем без сили. И трябва да се прибира, да освободи бавачката. И при родителите на Зеленов трябва да отиде. Макар че… Той вече бе успял да направи справки по телефона и знаеше, че бащата на Женя е починал преди няколко месеца, а майка му ще бъде на работа до късно. Дори сега да отиде при нея, а не вкъщи, при децата си, никой няма да отвори на Антон. Ала има един човек, когото може да помоли за помощ. И няма нищо страшно, ако леко изхитрува. Хитруването не е лъжа, а само втората страна на истината. Той извади телефона и бързо намери номера на Каменская.

— Анастасия Павловна, ще помогнете ли? Днес се пребих от работа, а намерих един свидетел, който може да бъде полезен за оправдаването на Ламзин. Само че при него трябва да се отиде късно вечерта. А аз имам деца, нали знаете.

Както се бе надявал, Каменская веднага се съгласи да отиде у майката на Женя Зеленов, народната артистка на Русия Ала Владимировна Томашкевич.

— Аз пък вече си помислих, че ме отбягвате — позасмя се Каменская. — Защото ви се обадих след срещата ни с Роман и ясно ви дадох да разберете, че съм открита за всякакво сътрудничество и в никакъв случай няма да ви преча. А вие не се обаждате. Вече помислих, че ме игнорирате.

— Ама как може да говорите така! — дори се задави от негодувание Антон.

В името на справедливостта трябва да отбележим, че негодуванието му беше престорено и всъщност той не изпитваше нищо подобно. Ала следващите му думи бяха искрени.

— Щастлив съм отново да работя с вас! Просто, честно казано, едва днес се заех истински с делото „Ламзин-Болтенков“, преди това се занимавах с друго убийство.

— Прощавам ви — засмя се Каменская. — Значи казвате, че Томашкевич сега е на снимки? Къде, не знаете ли случайно? В павилион или някъде навън?

— Не знам — призна Антон. — Но как може да научи човек? Казаха ми само, че до края на месеца тя всеки ден, освен неделя, била заета от седемнайсет часа до късно вечерта, играела в някакъв безкраен сериал.

— Ще науча — обеща Каменская. — И още днес ще се опитам да я хвана. В краен случай — утре рано сутринта.

Антон въздъхна с облекчение. За днес — край. А утре сутринта ще отиде във Федерацията по фигурно пързаляне и ще си поговори с чиновника, който толкова трогателно се грижел за треньора Болтенков, помагал му във всичко и разчиствал недоброжелателите по пътя му.

При Игор Едуардович Шнитов, члена на изпълкома на Федерацията по фигурно пързаляне, Антон Сташис отиде без предварителна уговорка. Името на Шнитов Дзюба бе научил от Каменская и вече бе ходил при него, но естествено, не бе постигнал никакъв резултат: млад беше още да разговаря с чиновници от подобно ниво. Или с подобен характер. Трябваше да се направи втори опит, още повече че освен характеристика на Ламзин, от Шнитов можеше да се получат и подробности от историята за тормоза, който Болтенков упражнил над Аникеев.

Разбира се, Антон не тръгна съвсем неподготвен, предварително бе научил по свои канали в колко часа може да бъде открит на мястото му Игор Едуардович, но пак се наложи да изгуби известно време, докато осъществи срещата си с него. Естествено, Игор Едуардович, пълен и дори леко подпухнал мъж на около четирийсет и пет години, не изрази никаква радост от посещението на оперативния работник. За Валерий Петрович Ламзин се изказа негативно и дори не си подбираше много-много изразите.

— Ами че той е пълен боклук и като нищо може да е убил човека, още от младини е склонен към насилие и много агресивен — безапелационно заяви Шнитов.

Антон се престори, че за пръв път чува това, макар че Роман му бе разказал всичко, и то не само онова, което бе чул с ушите си, но и споделеното от Каменская.

— Агресивен ли? А в какво се изразява това?

— Ами да! Счупи челюстта на Болтенков, какво, това не е ли насилие?

— Но това се е случило преди много години, и то само веднъж, всъщност тогава и двамата са били хлапета, деца — възрази Антон.

Гласът на Шнитов стана назидателен и лицето му придоби подобаващ израз.

— Знаете ли, детството на спортистите приключва на пет години. А на петнайсет те вече са големи, самостоятелни хора и между другото, много силни физически, на тази възраст много от тях вече печелят парите си и помагат на родителите си, а вие ми говорите за деца! — Той започна да се ядосва и заговори вече с нескрито раздразнение: — Аз изобщо не разбирам защо отново дойдохте при мен! Вече идва едно рижаво момче, сега пък вие и всички питате за Ламзин, сякаш два-три дена по-късно мога да ви кажа за него нещо друго! Какво, друга работа нямате ли си? Обикаляте тук, питате едно и също… Напразно съм се надявал, че на „Петровка“ детективите сте по-добри от местните в Москва. Излиза, че сте същите безделници. А може би и още по-лоши. Извинете, трябва да вървя, имам съвещание.

Надявал се бил той. Значи именно Шнитов е вдигнал вълната около убийството на Болтенков и се е обаждал в Министерството на вътрешните работи с искане в разследването да се включат най-добрите им служители.

Добре, значи, на съвещание. Коридорът също не е лошо място за продължаване на разговора. Антон излезе от кабинета заедно с Шнитов и продължи да му задава въпроси, на които Игор Едуардович трябваше все пак да отговори. Впрочем той говореше за Ламзин на драго сърце:

— Да го бяхте чули как крещи на всички, включително на спортистите, как ги обижда! Кранти, крави, глигани, прасета, кокошки — това хем е най-мекото от неговия богат лексикон. С една дума, не си подбира приказките.

Затова пък, когато Антон го попита за Аникеев, Шнитов раздразнено отговори:

— Какво общо имат тук Болтенков и Ламзин? Това няма никакво отношение към тях. Естествено.

Следователно Шнитов нямаше намерение да каже каквото и да било.

Всички, които срещаха по коридора, поздравяваха чинно този държавен служител, с умиление го гледаха в очите, крайно любезно се усмихваха. Всички, без изключение. Освен една жена със строг делови костюм и папка в ръцете, с която се разминаха. Тя гледаше през Шнитов като през празно пространство, а той демонстративно се извърна на другата страна.

След като се сбогува с Игор Едуардович, Антон внимателно разгледа статива със снимки във вестибюла. Ето я и нея, жената с деловия костюм. Само че на снимката тя беше със спортен екип, стоеше на пиедестал, а на гърдите й имаше широка лента със златен медал. Снимката беше отпреди двайсетина години, а може би и по-стара. Сега тази жена беше на около петдесет. Людмила Волинец.

Всички треперят пред могъщия функционер. Всички освен Людмила Волинец. Ха така, трам-пам-пам!

От задушливата миризма има само едно спасение — прохлада и свежест. Нищо топло, нищо, което буди асоциации със сладката душна тежест. Петната от маслени пастели са подбрани в студени тонове, покриващата ги акрилова боя е бледосиня със стоманен оттенък. А в ушите натрапчиво звучи неприятният, остър глас на жената, която той едва не събори, тичайки по дългия коридор, защото не виждаше нищо наоколо.

„Внимавай накъде тичаш! Съвсем ли си изгуби ума! Идиот! Още утре ще те изхвърлят от отбора! Поне се извини, изрод такъв!“

Тя стоеше и крещеше след него, а той тичаше и не се обръщаше, и не можеше, и не можеше да се отърве от отвратителната сладникава миризма на парфюма й. Оттогава вече дълги години тази миризма го преследва. До гадене, до главоболие. Този парфюм и до ден-днешен го ползват много жени и често в обществения транспорт той грубо нахълтва в ноздрите му, не му дава да диша. В такива дни ходи като болен.

Днес не срещна никъде тази миризма, но си спомни гласа, думите, безвкусните, наплескани по роклята цветя и парфюмът се върна от само себе си. Взе да му се повдига. Единственото спасение бяха студените свежи оттенъци на пастела и акрила.

На вратата се позвъни и художникът едва не подскочи, но веднага си спомни: сигурно е Олга, бяха се разбрали тя да дойде и да направи няколко снимки на новата му работа, та Ала Владимировна да реши ще я купи ли, или не. Винаги правеха така. Художникът рисуваше според собственото си настроение, а Ала избираше по свой вкус. Не всичко й харесваше. Не много неща. Във всеки случай с парите, които получаваше за картините от своя единствен купувач, той спокойно можеше да живее и да помага на майка си, а също да прави не много скъпи, но приятни подаръци на приятелката си.

Олга стоеше на прага — делова, стегната, съсредоточена, сериозна. Явно не беше в настроение за приятни разговори и пиене на чай. Ами добре тогава. Сега не му е до разговори и почерпки. Впрочем Олга никога не оставаше дълго в неговото жилище.

— Здрасти, как е? — попита тя, отвори чантата си и извади фотоапарата.

Художникът сви рамене.

— Всичко е наред, както обикновено.

Олга делово влезе в хола, веднага прекоси „жилищната“ част и се насочи към подпрените на стената картини, като почти не погледна незавършената работа на статива.

— Няма да ти отнема много време, бързам за среща. Какво мога да фотографирам?

— Ето това.

Той посочи две нови работи и се загледа как Олга правеше снимки от различни гледни точки. Тя се движеше бързо, меко, напомняше дива котка. Общ план, среден план, „макро“, за да може да се види преливането на багрите в надрасканите линии.

— Ами това? — кимна тя към статива.

— Едва го започвам.

Олга внимателно се вгледа в бледосиния със стоманен оттенък акрил. Боята още съхнеше, по нея не бе надраскана нито една линия.

— А вътре какво има?

— Ами…

Той отиде до масата, отрупана с кутии с пръчици маслени пастели и бутилки с терпентин. На втората полица бяха натрупани изцапани с боя парцали, с които художникът си бършеше пръстите след размазването, на третата, най-долната — листове с проби на цвета. Той извади най-горния лист и го подаде на Олга.

— Ето такова.

— Човек може да премръзне от тези оттенъци — усмихна се тя едва-едва с крайчетата на устните си, покрити с тъмно червило. — Да го снимам? Може пък да й хареса?

— Да, разбира се — равнодушно отговори художникът. — Интересно, докога ли Ала Владимировна ще купува работите ми? Та аз не съм идиот, разбирам, че те представляват ценност само за мен.

— И за нея.

Разговорът с Олга го поразсея само за няколко минути, но сега тя правеше снимки на неговата недовършена работа и в главата му отново изплува отвратителният незабравим глас: „Внимавай къде тичаш! Идиот! Изрод! Още утре ще изхвърчиш!…“. И миризмата, от която моментално му се доповръща. Той неволно затвори очи и се олюля. Олга забеляза това и се разтревожи. Човек нищо не може да скрие от нея, дяволите да я вземат дано!

— Какво стана?

— Нищо, зави ми се свят.

— Да извикаме лекар? Или трябва лекарство? Да изтичам до аптеката? — питаше тя спокойно и делово, в гласа й не се долавяше никаква паника или дори безпокойство.

— Няма нужда, мина ми.

Олга го погледна, съмнявайки се в искреността му, и тръгна към вратата.

Ала Владимировна Томашкевич живееше в самия център на Москва, в Булевардния пръстен, където понякога беше много трудно да влезе човек заради задръстванията, затова Каменская тръгна от къщи рано, даде си голям резерв от време. Предната вечер, когато Антон я помоли да се срещне с актрисата, Настя доста бързо научи, че филмът, в който играе Ала Владимировна, се снима в един от клубовете в Подмосковието и работата ще продължи до три часа през нощта. Казаха й и мобилния номер на актрисата и когато Настя я намери, двете се разбраха за дванайсет по обяд: на Ала Владимировна й трябвало време да се наспи и да си почине, тъй като вечерта отново й предстояли снимки от седемнайсет часа до среднощ — така бил изготвен снимачният график.

Както обикновено, задейства се законът на Мърфи: прецениш ли си времето до минутата, непременно те забавя поток от коли, а тръгнеш ли по-рано, като предвидиш задръстванията, кой знае защо минаваш навсякъде спокойно и пристигаш на нужното място по-рано. На Настя й оставаха четирийсет минути до определената среща с Томашкевич и тя ги прекара в голяма книжарница — бързо намери речника, който търсеше, и запълни приятно останалото си време с прелистване на учебници и справочници по юриспруденция.

Ала Владимировна, много пълна жена с красиво и гладко лице, с широка домашна роба и дълга, току-що измита и още влажна коса, разпиляна по раменете, й се усмихна приветливо и обаятелно.

— Нямам никаква представа за какво може да съм ви нужна — каза тя и въведе Настя в хола, обзаведен с мека мебел с тапицерия „провансалски цветенца“, — премислих всичко: може би се е случило нещо с някого от снимачната група или пък в театъра, или пък в нашия блок? Но май няма убит или ограбен човек. А вие наистина ли сте частен детектив? Или все пак работите в полицията, а мен ме излъгахте, за да не се уплаша?

На пръв поглед Томашкевич беше твърде спокойна и весела за човек, който знае, че съвсем наскоро някой, когото тя вероятно познава, жестоко е отмъстил за смъртта на единствения й син. Но нали е професионална актриса… Може да изиграе каквото си иска.

На думите на Каменская за смъртта на Михаил Валентинович Болтенков актрисата реагира с такова изумление, че можеше да не се съмнява: тя чу това за пръв път.

— Защо дойдохте да ми съобщите това? — недоумяващо попита Томашкевич. — Какво мога да ви кажа за този човек? Вече от много години не знам нищо за него.

Но когато Настя зададе първия въпрос за сина й, лицето на Ала Владимировна се промени, от милата обаятелна усмивка не остана и следа.

— Трудно ми е да говоря за Женя, все още ми е трудно. Дали не може да минем без това? — тихо помоли тя и погледна Настя с очи, пълни със сълзи.

Настя меко настояваше, внимателно се вглеждаше в актрисата и се опитваше да прецени безпогрешно реакциите й. Не, явно този разговор наистина е неочакван за нея. Ала Владимировна скоро разбра, че няма да се отърве с уговорки и молби, и заразказва.

На петнайсет години Женя прекарал тежка фоликуларна ангина и изведнъж заявил, че отива на състезания. Така решил треньорът, Михаил Валентинович. Но Женя й казал това по-късно, а в онзи момент просто заявил, че заминава, защото тези състезания са много важни за него, а и не се чувства зле. Ала се съмнявала, не искала да пусне сина си, тъй като още не бил оздравял напълно, но Женя й се заклел, че се чувства добре и лекарят в спортната школа казал, че всичко е наред и той може да участва. Върнал се от състезанията в ужасно състояние: и зле се представил, останал на последно място, и сърцето започнало да го боли. Рухнал на легло с усложнение — болки в сърцето, задух, температура, слабост. Диагнозата била инфекциозен миокардит, плюс ставен ревматизъм. След като лежал в болница колкото трябвало, Женя започнал да се възстановява, усилено тренирал, но се получило и друго усложнение: през следващата година много израснал и започнал да се затруднява при скоковете: от една страна — дълги крайници, от друга — силни болки, ставният ревматизъм ги причинявал при движение и физически натоварвания. Но и дума не можело да става да изостави фигурното пързаляне, момчето било готово да понася постоянните страдания. Женя се затруднявал само в скоковете. И се прехвърлил при друг треньор, на танцови двойки, където не са нужни скокове и особено високо се цени майсторското пързаляне, владеенето на кънките, а именно в това майсторът на спорта Евгений Зеленов винаги бил с една глава над другите спортисти. Можел да изпълнява дори някои фигури на Панин-Коломенкин, с което неизменно будел възхищението на колегите си от спортната школа.

Сложили го в двойка с много добра партньорка и след известно време между тях пламнала страстна любов. Толкова страстна, че когато осемнайсетгодишното момиче забременяло, Евгений дори му предложил да напусне спорта, да роди детето и да заживеят като нормално семейство. Но любимата отказала да го направи: искала да се пързаля, искала да постигне големи успехи в спорта, стремяла се към върховете и нямала намерение заради детето да се откаже от кариерата си на фигуристка. И направила аборт. А скоро след това предложила да се прехвърлят при друг треньор, който можел да ги направи истински звезди.

Този друг треньор наистина бил извънредно популярен в онзи момент: млад, красив, обаятелен и харизматичен, бил започнал навремето като спортист, после станал хореограф и със създадената и поставена от него програма една състезателка се качила на почетния подиум на световното първенство, което било огромен успех за женското фигурно пързаляне в Русия. Към младия и до този ден почти неизвестен хореограф се устремили спортисти с молба да ги тренира. До едно време хореографът отказвал, считайки себе си само за хореограф и постановчик, а не за треньор, това е съвсем различна специалност, а после събрал смелост и решил да се пробва на новото поприще.

Пробвал се. Не че се получили фантастични резултати, нали все пак не умеел да тренира, но поставял красиви, ефектни елементи и ако при него идвали спортисти с добра основа, с неговите програми те постигали успех. И някак всички веднага забравяли, че друг треньор ги е изградил като спортисти… Важното било днешният успех, а днес именно той извеждал победителите на леда. За него били и почестите, и славата. И новите ученици.

Евгений се поддал на увещанията и заминал за Санкт Петербург, където живеел и работел младият треньор. Много обичал партньорката си и бил готов да направи за нея всичко, въпреки че бившият хореограф не му харесвал. И както се оказало, неслучайно. Новият треньор прелъстил момичето и то се влюбило безумно в него.

Когато пристигнали в Питер, младежите наели жилище, заживели заедно и смятали да се оженят, били по на деветнайсет години. И изведнъж се създал отбор „партньорка и треньор“, който играел срещу Женя Зеленов. Женя знаел, че любимата му спи с треньора, но въпреки това трябвало всеки ден да танцува в двойка с нея, да изпълнява елементи, изобразяващи на леда ту нежни, ту страстни емоции, при което не можел да забрави: „Тя е с него, влюбена е, аз съм изцяло зависим от него, не мога да се откажа от състезанията, към които съм се стремил цял живот, за това съм хвърлил толкова години труд, тук съм в подчинено положение и съм длъжен да го слушам“.

После ситуацията се изострила: партньорката забременяла, този път от треньора, и казала, че ще ражда, защото толкова силно иска дете от него и толкова го обича, че е готова дори да напусне спорта. При това самият треньор, млад и красив, но женен, не обещавал и нямал намерение да се ожени за нея и тя прекрасно го знаела. Може би се надявала детето да го привърже към нея, защото той още нямал свои деца. Но Женя Зеленов вече не понесъл тази ситуация, тя била прекалено силен удар по самолюбието му. Мъжествено довършил и последните състезания за сезона, съобщил на партньорката си, че напуска двойката, събрал си багажа и се върнал в Москва.

— На погребението един негов колега ми разказа, че малко преди смъртта си Женя споделил: „Изживях мъжко унижение, което никога не мога да забравя“. — Ала Владимировна не забелязваше сълзите, които се стичаха по бузите й. — Аз дори не можех да си представя, че синът ми толкова страда, защото той нищо не споделяше с мен. Просто констатираше фактите: Соня сега е с нашия треньор, Соня ще ражда. Казваше го някак спокойно, без емоции. И през ум не ми е минавало, че всичко е толкова сериозно. А Женя намерил отнякъде хапчета, много хапчета. Аз дори не бях в Москва по това време, имах снимки на остров Валаам. Намерил го съпругът ми, когато се прибрал от работа. Разбира се, извикаха ме, аз веднага се втурнах насам, още сутринта на другия ден си бях вкъщи, вдигнах на крак най-добрите лекари, но те не можаха нищо да направят. По-точно направиха всичко по силите си. Но въпреки това Женечка почина. Лекарят каза, че ако не било онова усложнение в сърцето, щели да го спасят.

Каменская изчака две минути, даде възможност на Ала Владимировна да се успокои.

— Казахте, че на погребението на Женя присъствали негови приятели — внимателно запристъпва тя към най-важното. — Преди това познавали ли сте се с някого от тях?

— Ами разбира се — кимна Томашкевич. — Идвали са вкъщи негови колеги по спорт, партньорката му Соня също идваше. Но аз рядко съм контактувала с тях, нали децата имаха съвсем малко свободно време и то обикновено не съвпадаше с моето вкъщи. На погребението имаше много народ, но аз тогава почти на нищо не обръщах внимание и почти нищо не си спомням. Запомних само думите на онзи колега на Женя, много болезнено ме удариха.

— А след смъртта на сина ви някой от приятелите му поддържал ли е връзки с вас?

Томашкевич отрицателно завъртя глава и горчиво се разплака.

„Стига — каза си Настя, — време е да престана да я инквизирам със спомени, нечовешко е.“

Тя стана от неудобната ниска табуретка и почувства как гърбът я заболя мъчително. С ръце на кръста направи няколко крачки из стаята, извърната с гръб към плачещата актриса, и едва сега забеляза големия брой окачени по стените еднотипни картини без сюжет, напомнящи орнамент и изпълнени с някаква непозната за нея техника.

— Какви интересни работи — учтиво каза Настя, за да смени тягостната за Ала Владимировна тема с нещо по-неутрално. — Никога не съм виждала нещо подобно. Тези орнаменти означават ли нещо? Съдържат ли някакъв смисъл?

Томашкевич престана да плаче.

— Харесват ми — отговори тя и стана от фотьойла. — Специално купувам работите на този художник, внасят успокоение в душата ми. Дори не мога да обясня защо.

Актрисата изглеждаше напълно успокоена, очите й бяха сухи и само пръстите, които трескаво мачкаха мократа кърпичка, издаваха доскорошните горчиви сълзи. „Трябва да си тръгвам“, каза си Настя. Но все пак бе необходимо още веднъж да попита. Защото така и не бе получила ясен и точен отговор на своя най-важен въпрос. Дали Ала Владимировна знае — може би някой от приятелите на сина й и досега тъгува за Женя и би искал да отмъсти на треньора, който му е съсипал сърцето?

Томашкевич сви рамене. Явно въпросът не я уплаши, във всеки случай Настя не забеляза никакви нови признаци на вълнение по лицето й.

— Вече ви казах, че не общувам с никого от приятелите на сина ми. А и по времето, когато Женя тренираше, почти не ги познавах. Мъчно ми е да призная, но аз изобщо не познавах добре живота на Женя, защото тъкмо тогава изведнъж след дълги години на застой започнаха активно да ме канят да участвам във филми, имах много наситен график, много пътувания, понеже тогава никой нямаше пари и филмите се снимаха на по-евтини места — в провинцията, в селски местности, в бившите съюзни републики. Постоянно отсъствах от къщи. Така че, уви, с нищо не мога да ви помогна.

— Ала Владимировна — Настя вече беше посегнала към дръжката на вратата, за да си тръгне, но все пак реши да зададе още един, последен въпрос, — смятате ли, че треньорът Болтенков е бил виновен за смъртта на сина ви?

Актрисата я гледаше замислено и спокойно.

— Да — отговори твърдо, — смятам. Той безспорно е виновен.

„Ама че работа — озадачено си мислеше Настя Каменская, докато крачеше по криволичещата уличка към „Мясницкая“, където бе оставила колата си, — тъкмо за такива резултати казват: нищо и половина.“

До дома му оставаха още петнайсетина минути шофиране по относително спокойните вечерни улици и когато се обади Еля, Антон лекомислено каза:

— Разбира се, можете да си тръгвате, ще се прибера след петнайсет минути. За петнайсет минути на децата нищо няма да им стане.

— Бих могла да ви дочакам — неуверено каза бавачката, — но ние трябва да успеем да стигнем до летището, майката на Александър се връща.

На Антон изобщо не му беше интересно откъде се връща майката на Александър Андреевич Трушчов и защо грижовният син непременно трябва да я посрещне заедно с бъдещата си съпруга.

— Вървете, Еля — прекъсна я раздразнено. — Всичко ще бъде наред, скоро ще се прибера.

Когато Сташис паркира пред своя блок, колата на Трушчов вече я нямаше. Значи бяха заминали. Ами добре. Антон нямаше ни най-малко желание да се вижда с годеника на бавачката, макар двамата мъже да се познаваха и да поддържаха напълно дружески отношения. Антон по навик вдигна глава и погледна прозорците на своя апартамент: в кухнята не светеше, в неговата стая също. И прозорецът на детската беше тъмен. Светеха само прозорците на хола.

„Сигурно гледат анимационни филми или играят на компютъра“ — с нежност си помисли той.

Във входа, обикновено добре осветен, кой знае защо беше тъмно. Пак някой дявол е отвинтил крушката. А може и да е изгоряла, просто още не са я сменили.

Усещането за нещо кораво, опряно в гърба му и по диаметър много напомнящо дуло на пистолет, дойде едновременно с тихия, приглушен шепот:

— Не си навирай носа в това дело, не рови. Остави всичко, както си е. Инак ще съжаляваш.

Ах, колко им е лесно на сценаристите, които съчиняват истории за филми! И на писателите никак не им е зле. Извръщане, удар, бързо приклякване, прилагане на хватка. Чудесно! Зрителят е доволен, читателят е щастлив. Само че кой знае защо никой не измисля истории за самотен баща, когото вкъщи очакват две малки деца и който непременно, просто задължително трябва колкото може по-бързо да се прибере, докато хлапетата, първо, не са започнали да се страхуват и второ, не са направили някоя беля. Наистина, може да прояви героизъм и да се сбие. И дори е напълно възможно в това сбиване майорът от полицията Сташис да вземе връх. Възможно е, но не е гарантирано. Защото не се знае кой е застанал зад гърба му, какви са ръстът и теглото му, колко е подготвен и какво оръжие има. Бащата на две малки деца няма право да поема такъв безсмислен риск. Ако с него се случи нещо, децата ще останат под грижите на държавата, защото Сташис отдавна вече няма никакви роднини.

— Кой те прати? — тихо попита той, като се стараеше да говори спокойно, за да не нервира застаналия зад гърба му мъж.

— Не е твоя работа. Твоята работа е да кротуваш и да не си пъхаш носа, където не трябва. Разбра ли ме, многодетно татенце?

— Разбира се — усмихна се Антон, — не съм тъп. Защо не махнеш патлака и да си поговорим като хората?

— Нямам за какво да си говоря с теб. Ако се държиш както трябва, ще живееш спокойно. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. То не ми е и потрябвало, спокойствието ми е по-важно. Върви, не се бой, няма да се обърна.

Вратата се затвори след невидимия непознат, а Антон още известно време постоя в неосветения вход и се опита да анализира впечатленията си. Откъде идваше гласът? Колко крачки направи непознатият, преди вратата да се затвори? Колко често дишаше? На каква височина държеше пистолета? От всичко това излизаше, че е бил малко под среден ръст, във всеки случай много по-нисък от едрия Антон. Нещо като 1,65 — 1,67 метра. И броят на крачките, по които лесно се преценява дължината на краката, отговаряше.

Той си погледна часовника. Децата чакат. Обещано им е татко да се прибере след петнайсет минути, а вече минаха повече от двайсет.

Но въпреки това той извади телефона и се обади на Еля.

— Когато излизахте, във входа светеше ли? — попита.

— Не, сигурно крушката е изгоряла — спокойно отговори бавачката. — Когато доведох Вася от тренировка, всичко беше наред.

— Ако обичате, дайте телефона на Александър Андреевич — помоли Антон.

Еля умееше да не задава ненужни въпроси и само след миг в слушалката се разнесе ниският твърд глас на Трушчов:

— Кажете, Антоне.

— Докато чакахте Еля, не забелязахте ли случайно във входа да влиза невисок мъж, приблизително метър и шейсет и пет, може би се е озъртал или е крачел нервно?

Трушчов се замисли буквално за две секунди.

— Имаше един. Видях го.

— Можете ли да го опишете?

— Е, не съм се старал да го запомня. Обикновен човек. С едно такова издуто яке, пухено, с качулка. Да, помислих си защо в толкова топло време трябва да се слага качулка и си казах, че сигурно е някой наркоман. Обикновено те ходят така във всякакво време. Нисък, слаб. Подръпна вратата, тя не се отвори, нали имате домофон. Постоя, изчака някой да излезе. И тогава излезе Еля и той влезе. Защо, случи ли се нещо?

— Нищо, всичко е наред, благодаря, Александър Андреевич — бързо изрече Антон. — Приятен път.

Някак е странно всичко това… Ако Трушчов е видял именно човека, който заплаши Антон, как може тоя тип да е знаел със сигурност в колко часа ще се прибере Сташис? Следял ли го е? Разбрал е по маршрута му, че майорът се прибира? Може би. Но тогава е трябвало много да се постарае, за да стигне до блока му поне няколко минути преди Антон, за да успее да изчака възможност да влезе във входа, да отвинти крушката и да заеме позиция. Впрочем не, Еля казва, че крушката не горяла още когато тя излизала, а непознатият едва тогава е влязъл. Значи или е идвал тук предварително и се е погрижил да няма осветление, или има съучастник. Човекът, който нападна Антон, е дошъл, осигурил е тъмнината и е чакал някъде наблизо, може би в градинката, може би в бара или в сладкарницата, а може и просто на пейката на автобусната спирка. А някой друг с кола е карал след Антон и като е разбрал, че той се насочва към къщи, е дал знак на първия. Да, най-вероятно точно така е станало.

Е, и кой е бил тоя умник? Сигурно полицаите от Раздори. Решили са да се подсигурят, не им стига, че началството по свои канали вече ограничава Антон. А може и да не знаят за това, може сами да са решили да рискуват. Антон се опита да възстанови в паметта си всички служители на полицията, с които бе общувал, докато бе работил по случая с Ефимова. Много бяха, сред тях имаше и ниски, и слабички. Между другото, следователят, който бе водил делото за пожара в къщата на Маклигини, много точно отговаряше на описанието. И един оперативен работник. Не, май дори двама. Ха иди сега, че разбери кой от тях е бил.

От друга страна, има ли значение кой именно? Задействани са всички начини на влияние, за да прекратят опитите на Антон да разработи конкретната линия, като се почне от дребна нападка и се свърши с гаубици под формата на генералски указания.

Той решително влезе в асансьора и само след минута отключи вратата на своя апартамент. Децата с радостни крясъци му се нахвърлиха и увиснаха — едрата като баща си Василиса на ръката му, а шестгодишният Стьопка — засега на крака.

— Ама, тате, защо се забави толкова? — укорително захленчи Вася. — Еля каза, че ей сега ще се прибереш, а тебе те няма и няма. А по телевизията дават един страшен филм, американски, убиха един полицай точно на рождения му ден, представяш ли си, вкъщи го чакат гости, радват се, а той вече е убит. Толкова се уплаших! Дори се разплаках.

На Антон му стана чоглаво. Ето, оставиха децата сами за половин час — и те вече гледат по телевизията тъкмо каквото не трябва.

— За полицая ти домъчня, така ли? — Той ласкаво прегърна момиченцето, вдигна го на ръце и го целуна.

— Не, помислих си за тебе — призна Василиса с пресекнал глас. — Няма те, няма те, а Еля каза, че ей сега ще дойдеш. Ами ако лежиш някъде убит, а ние със Стьопка те чакаме и нищо не знаем…

И отново се разрида.

Докато успокояваше своята уплашена и разстроена дъщеря, Антон отново си помисли, че не е нужно да става герой. Киното, наистина, е хубаво нещо, но животът си е живот.

До сутринта Антон Сташис така и не стигна до окончателен извод: какво конкретно искаше от него снощният непознат. Ако става дума за случая с Ефимова, може да предположи, че това е било работа на братята по оръжие, полицаите от Раздори. Но нали освен убийството на Ефимова има и други престъпления, по които се работи. И онова, чиято жертва бе станал треньорът Болтенков, и още няколко, по-раншни. „Не си пъхай носа в това, не рови.“ Да беше казал нещо по-конкретно. И докато снощи беше абсолютно убеден, че причината за нападението е било опожаряването на къщата на Маклигини, днес Антон започна да се съмнява в това.

Предаде децата на Еля, машинално изяде обичайната си закуска — чаша кафе и сандвич с кашкавал — и тръгна за Федерацията по фигурно пързаляне. Този път негова цел беше не членът на изпълкома Шнитов, а Людмила Волинец, между другото, също член на изпълкома, която толкова явно не обича и дори открито игнорира този Шнитов. През цялото време, докато събираха информация в средите на хората, свързани по един или друг начин с фигурното пързаляне, постоянно звучаха думи за покровителство, но Антон някак не си представяше ясно какво означават те специално в този вид спорт. Игор Едуардович Шнитов покровителствал убития треньор Болтенков. Как става това? В какво се изразява? Може би именно в тези отношения и произтичащите от тях колизии се крие мотивът за убийството?

Във Федерацията казаха на Антон, че Людмила Всеволодовна днес няма да е тук, заминала за спортната база в Новогорск. Естествено, не дадоха на Сташис мобилния й номер. И естествено, след десетина минути той го намери. Волинец не вдигна веднага, Антон успя да се свърже с нея едва от четвъртия или петия опит. По това с какъв приглушен почти до шепот глас говореше тя и как кратко и отсечено произнасяше думите, той разбра, че Людмила Всеволодовна се намира на някакво съвещание.

— Ще бъда в Москва след два часа, не по-рано. Може би и по-късно. В пет трябва да бъда в Ситито. В три часа на паркинга пред експоцентъра удобно ли ви е?

Точно в три часа следобед Антон Сташис показа на охранителя служебната си карта и влезе в паркинга. Людмила Волинец се появи след двайсет минути и дори през ум не й мина да се извини за закъснението. Впрочем в днешната ситуация с трафика при двайсет минути закъснение можеше да се смята, че човекът е пристигнал дори рано. Ръкостискането й беше силно и енергично. Антон някак не схващаше къде смята да разговаря с него Волинец, но тя сякаш отгатна въпроса му и сама предложи да разговарят в колата.

— Тук във всяка кула е пълно с какви ли не заведения, но в онези, в които е удобно да се разговаря, цените са просто нечовешки, а където е по-евтино, не може да се говори нормално — шум, суетене — позасмя се тя. — А и не ми се ще да губим време за придвижването.

Антон мълчаливо кимна и й предложи предната седалка на колата си.

— Доколкото разбирам, искате да говорим за Михаил Валентинович? Или за Валерий Петрович? — попита Людмила, когато той седна до нея, на шофьорското място.

По интонациите й пролича, че не й е близка идеята да бъде обвинен Ламзин. Може би тя има някакви свои съображения?

— Честно казано, интересува ме вашето мнение за Ламзин, но и един въпрос, който може да ви се стори странен, но за мен, нали съм дилетант, е много неясен. Какво влияние може да оказва Федерацията върху конкретен спортист?

— Че какво има за разбиране тук? — искрено се учуди Волинец.

— Не се изразих правилно… Ето, всички ми казват, че Игор Едуардович Шнитов е покровителствал Болтенков и неговите спортисти. Така ли е?

— Разбира се, всички го знаят.

— Но какъв е смисълът? В какво може да се изразява това покровителство? Нали един чиновник от Федерацията не може да изпълни елементите вместо спортиста и ако фигуристът е паднал, Шнитов не е могъл да предотврати това падане. Или аз нещо не разбирам?

Волинец меко се усмихна.

— Просто вие не знаете много неща. Ако ги знаехте, щяхте веднага да разберете всичко.

И заразказва за влиянието на чиновниците върху спортните резултати и за това колко е важно да се поддържат добри отношения с функционерите.

— Разбирате ли, функционерите имат големи възможности, те могат силно да пакостят и да спъват развитието не само на треньорите, но и на конкретни спортисти, ако нещо са ги подразнили. Например чували ли сте термина „посявам се“?

— Никога — призна Антон. — „Сея“ — да, разбирам го. Но „посявам се“? Какво е това?

— Този термин дойде във фигурното пързаляне от тениса и означава „да се явиш на точните състезания“.

Такааа. От дума на дума все нови понятия. Антон потрепери вътрешно: колко ли още информация ще трябва да асимилира, преди да се отсее ненужното и да остане само онова, което има значение за разкриването на убийството?

— На точните ли? В какъв смисъл?

— Разбирате ли, в течение на сезона има страшно много състезания и нито един спортист не участва във всичките, той трябва да избере в кои именно да участва. И не само да избере, но и да си издейства да бъде включен в състава на участниците. А това, повярвайте ми, е голямо главоболие. У нас дори казват направо: „Голяма врътня е да се посееш на правилните турнири“. Нали разбирате, че нито един спортист не иска да загуби и да се озове на последните места. Всички искат да са по-нагоре в класацията. Защото колкото по-високо място си заел, толкова повече точки ти се начисляват, а това е рейтинг и възможност после да участваш на финала. А за целта е нужно да избереш такива състезания, участниците в които ти дават добри шансове. Или участниците, или страната, в която се провеждат състезанията. Защото е ясно, че страната организатор по всякакъв начин ще тика своите спортисти към шампионска титла или поне към подиума на победителите, разбира се, ако има такива спортисти. Например ти си индивидуален състезател и е ясно, че в тази страна не можеш да станеш шампион. Дори е безсмислено да се посяваш за този етап, ще спечелиш малко точки. Виж обаче двойките в тази страна например не са силни, там фигуристите претендират максимум за десето място, така че ти имаш напълно приличен шанс. Но при условие че за този етап не се наместят други силни двойки. Изобщо там си има математика, много сложна. Федерациите се договарят помежду си кои спортисти за кои турнири да пращат. Стараят се на всички да е изгодно.

— И какво, както се договорят, така и ще стане? — не повярва Антон.

— Невинаги. Случва се федерациите да са се разбрали за всичко, всички са доволни от подреждането, но Международният съюз на кънкьорите или организационният комитет на страната, където се провежда конкретният етап, може да заявят: „Не, нас не ни задоволява кандидатурата на вашия спортист за дадения етап на гранпри, ние вече имаме първи номер от тази страна и за качеството на състезанията ни е нужен вашият втори или трети номер“. Ясно ли обяснявам?

— Не — честно си призна Антон. — Нищо не разбрах за качеството и за първите, втори и трети номера.

Волинец въздъхна.

— Добре, вижте сега. Първото място от всяко положение е едно. Това ясно ли е?

— Да.

— За всяко място се начисляват точки, колкото е по-високо мястото — толкова повече са точките, за първо място са най-много. Това ясно ли е?

— Да — засмя се Антон. — Вие много добре обяснявате. Сигурно бихте могли да бъдете прекрасен преподавател.

— Защо „бих могла“? Аз съм преподавател, дълги години бях треньор, а и сега имам ученици. Продължаваме. Ако на един етап се сблъскат всички най-силни номера от страните, тоест най-силните спортисти, пръв от всяко положение ще стане само един, а някой ще остане шести или осми, съответно ще има по-малко точки от този етап. А на друг етап после ще се съберат най-слабите, но въпреки това някой от тях ще стане първи, колкото и лошо да се е представил, и ще получи много точки. В резултат по сумата на точките от всички етапи той ще изпревари онзи силен спортист, който се е посял несполучливо и е станал осми, та дори и четвърти. Силният спортист реално се представя сто пъти по-добре от онзи, който е станал първи на „слабия“ етап, но заради недостатъчната сума на точките няма да отиде на финала на турнира. Това е несправедливо и неправилно. Ето защо участниците трябва да се разпределят така, че на всеки етап да има и силни, и слаби спортисти. Тогава на финала за гранпри наистина отиват най-силните фигуристи. И всичко това го решават Федерацията, треньорите, Международният съюз на кънкьорите.

— Разбрах. Тоест те предварително се договарят кой, кого и къде праща на състезания?

— Точно така.

— И колко време преди състезанията трябва да се реши това? Месец? Два?

— О, моля ви се — разсмя се Волинец, — това се решава още сега, макар че състезанията ще започнат чак през есента. Вълненията и ежбите сред масите вече започнаха.

— А по какъв друг начин Федерацията може да въздейства на спортиста?

— По много начини. Например с пари. Това е много болезнен въпрос, нашият спорт е доста скъп. Знаете ли колко струват едни хубави кънки? Не знаете ли? Е, комплект хубави обувки с кънки струва около хиляда и петстотин евро. Откъде едно дете може да има толкова пари? Ако родителите са заможни, друг въпрос. Но нали не всички талантливи фигуристи са от заможни семейства. На членовете на националния отбор се полагат безплатни обувки с кънки, плаща ги Федерацията, а какво да правят останалите? И костюмите не са евтини, един струва от седемстотин до хиляда евро, а за всеки сезон са нужни поне три-четири, за всяка отделна програма, за всяка изява. Така че за година се натрупват доста. На топспортистите се полагат пари за костюми, получават ги от Федерацията и плащат с тях в ателиета или на частни шивачи, които си изберат. Но „полагат се“ не значи дадени, нали разбирате. Парите на Федерацията вечно не стигат, за да се плати веднага и навреме на всички, на които трябва. И се започва битка за парите. Тук е много важно как Федерацията се отнася или към самия спортист, или към неговия треньор. Защото, за да се ушие костюмът, трябва време, дори шивачката да не е много натоварена, пак трябват поне две седмици, а ако е натоварена — и месец, и два. Е, какво да прави спортистът, щом след три седмици ще се състезава, а Федерацията още не му е изплатила парите? Когото тя обича — отдавна си е получил паричките и си е ушил костюмчето, а когото не обича — той си решава въпроса самостоятелно. Как именно — никой не се интересува. Тоест, ако ти се полагат пари, рано или късно ще ги получиш, естествено, но понякога това става, за съжаление, късно.

— Ясно. А какви други варианти има?

— Има и един много разпространен и неприятен конфликт между талантливите спортисти младша възраст и лидерите от старшата в националния отбор. Работата е там, че момичетата на тринайсет-четиринайсет години са по-добри в техническо отношение от спортистките старша възраст.

— Ама как така? — учуди се Антон. — Трудно е за вярване.

— И все пак е така. Големите момичета и младите жени поради теглото и формите си вече не могат да правят много неща, на които са способни леките и слабички момичета от младшата възраст. От миналата година забраниха на момичета до определена възраст да участват в състезания за старша възраст, а по-рано това беше разрешено. И ето, представете си: едно момиче от младшата е толкова силно, че на първенството на Русия побеждава първите и вторите номера от националния отбор старша възраст. На страната и на Федерацията от това не им става нито студено, нито горещо, защото според правилата тя не може да участва в международни състезания заради възрастта си. А с факта, че е излязла пред лидерите от националния отбор, доста е намалила техния рейтинг и авторитет. Спортистите са недоволни, треньорите им, естествено, също се ядосват. И ето че в тази ситуация е много опасно, ако лидерите от националния тренират при човек с добри връзки във Федерацията или в Спортния комитет, а треньорът на талантливото малко девойче е административно по-слаб. Най-ужасното е, че от разчистването на сметки ще страдат не само спортистката и нейният треньор, но и цялата група, в която тренира момичето. С групата могат да се разчистват сметки с помощта на информационен вакуум например.

— Тоест?

— Като не й съобщят, че спортистите могат да получат екипи. Или премии. На всички спортни школи се полагат безплатно някакви спортни дрехи. На членовете на националния отбор, разбира се, се полагат много повече, но и това, което се дава на школите, е доста съществено. Могат да ги ощетяват откъм лед, това е най-ефективният и най-широко разпространен начин на влияние. Изобщо Федерацията разполага с много възможности да трови живота на човека, като се почне от подреждането на местата на състезания и се завърши с цялата му по-нататъшна съдба. Именно затова спортистите често при избор на треньор се ориентират не толкова по треньорския му талант, колкото по наличието на негови покровители във Федерацията.

— Дори със съдбата? — не повярва Сташис. — Ама в какъв смисъл това?

— В най-прекия! Например с издаване на разрешение за изява в друга страна. Ами че това е страшно доходно! Не знаехте ли?

— Не — призна Антон, — за пръв път чувам.

— Ще ви разкажа една конкретна история, но такива като нея са десетки, ако не и стотици, и всичките са еднакви, като под индиго. Преди много години аз имах един ученик, добро момче, тренираше в двойка, остана без партньорка, измъчваше се на тренировки сам и не щеш ли, предложиха му да замине за друга страна и да работи в двойка с момиче, което си търсело партньор. Момчето отива във Федерацията и моли да го пуснат. Обаче му отговарят: „Никъде няма да ходиш. А ако заминеш самоволно, ще те дисквалифицираме за две години“. Представяте ли си какво е за фигурист две години да не участва в състезания? Два сезона са извънредно много време, просто отиваш на дъното. А според правилата всичко е точно, щом нямаш разрешение от Федерацията, трябва да пропуснеш два сезона.

— Но защо? Защо да не го пуснат, щом момчето и без това не представя Русия, нали няма партньорка!

— Защо ли? Ами защото Федерацията иска пари. И изнудва хората по всички достъпни й начини. Или Федерацията на страната, която кани спортиста, или родителите на момичето, ако са богати и са готови да купят партньор за дъщеря си. Това става навсякъде. Или пък самият спортист може да се откупи. А понякога просто прилагат откровен тормоз, демагогстват: „Не те пускам и толкоз!“. Спортистът се възмущава: „Ама за какво съм ви на вас? И без това в Русия съм едва четвърти или пети, няма да ви донеса златни медали“. „Е, и какво? Ти си наш спортист, на Русия. Защо трябва да помагаме на конкуренцията? Ние сме те обучили, вложили сме пари в теб, а ти сега ще се състезаваш за друга страна и ще се конкурираш с нашите фигуристи. Не и не!“ И какво да правят спортистите? Ако намерят пари или Федерацията на канещата страна плати, всичко е наред. Ако не — не. За какво й е на другата страна спортист, който ще бъде принуден да пропусне два сезона? Пък и момичето няма да чака два сезона.

— И на вашия ученик това ли му казаха? „Не те пускаме — и толкоз!“?

— Не, с моето момче стана съвсем глупава история. Федерацията беше готова да го пусне, явно беше улучил в добро настроение човека, който взема решението. Но този човек имал близка приятелска връзка с една дама от Московския спортен комитет, алчна донемайкъде. Явно постоянно е делял доходите си с нея, а може и някакви други далавери да са въртели заедно. С една дума, той й разказал за какво го е помолил моят ученик. Между тях се състоял много интересен диалог, срещата им се случила по време на състезания, когато наоколо имало маса журналисти и един от тях, добър мой познат, чул всичко и ми разказа. Това звучало горе-долу така. „И какво ни дават за него?“ „Ами нищо, така го пускам, да върви. Мислех да го дам без нищо, гласовете от тази страна ще са ни много полезни при решаване на въпроси в Международния съюз на кънкьорите.“ „Абе ти да не си полудял? Никога, ама никога не бива да правиш така! Ами че това е прецедент! Ще пуснеш един просто така и после няма да можеш да вземеш и копейка от никого.“ „Добре де, добре, не се ядосвай, няма да го пусна, щом ти си против.“ На пръв поглед шеговит разговор, трудно е да си представи човек сериозни възрастни хора ей така, между другото, както си вървят между трибуните, за няколко секунди да решат съдбата на човека.

— Гледай ти! Нима тази дама от Московския спортен комитет е разчитала да получи големи пари за вашия ученик? Та нали вие казахте, че не бил шампион, а четвърти или пети?

— Знам ли. Тя толкова обичаше парите, че не се отказваше дори от миниатюрни финансови вливания. Но може работата да не е била и в парите.

— А в какво?

— В дадения конкретен случай работата май определено не е била в парите. Просто тя не ме обичаше и следователно не можеше да понася всички мои ученици и им пакостеше във всичко, в което можеше. Сега сигурно ще ме попитате защо не ме обичаше? — позасмя се Волинец.

— Разбира се, ще ви попитам. Че то е срамота да не попитам, след като изведнъж се разкриват такива интересни подробности. Та за какво, значи, ви е намразила дамата от Московския спортен комитет?

Към чиновничката от Московския спортен комитет се обърнала с молба нейна приятелка, бивша съученичка, която живеела в същия сибирски град, откъдето била родом самата дама. Дъщерята на съученичката спортувала фигурно пързаляне по двойки, а нейният партньор им бил някакъв роднина, май втори братовчед на самото момиче. Родителите на младежите решили, че трябва да пратят децата си в Москва, при най-добрия треньор. Най-добрият според техните представи бил онзи, който имал отличия. Волинец не била най-силният треньор на юноши, но била шампионка с прочуто име. И те искали децата да влязат именно в нейната група. Помолили чиновничката от Московския спортен комитет, тя ги уверила, че всичко ще бъде наред, че има влиянието, връзките и възможностите да реши този въпрос. Кой знае защо била сигурна, че Людмила Волинец ще хареса двойката и няма да има никакви проблеми. Само че резултатите от представянето им не били такива, на каквито разчитали децата от Сибир и техните родители. Людмила Волинец харесала момичето, треньорката решила, че то има перспективи, само че момчето категорично не я заинтересувало. И тя откровено казала това на родителите. Те се опитали да я убедят, но Волинец проявила твърдост: не е готова да вземе момчето. Или само момичето, или никого. А децата не искали да се разделят, момичето проявило великодушие и казало, че няма да остане в Москва без партньора си и е по-добре да се прибере вкъщи. Разгневени, родителите се завтекли в Московския спортен комитет при оная чиновничка и се разкрещели, че тя ги е измамила, че всъщност няма никакво влияние, че е един въздух под налягане, абсолютна самозванка, която дава празни обещания и се прави на много важна, а всъщност е боклук и измамница. С една дума, скандалът бил грозен и шумен и всички, естествено, научили каква е причината.

— Изобщо подобни ситуации са много болезнени — замислено каза Людмила. Личеше си, че спомените са я разстроили. — Защото много често се случва да доведат при треньора двойка, а на треньора е нужен един човек. Треньорът вижда веднага кой спортист може да израсне професионално и кой няма тези възможности. Но са дошли двама. И са дошли заедно. Някои вземат и двамата, като прекрасно разбират, че много скоро ще разделят двойката и пак ще си оставят само единия от тях.

— А как се прави това технически? Как може да се раздели двойка?

— Ами има различни начини. Единият от тях е да ги готвиш лошо за състезания или изобщо да не ги готвиш. Да се отнесеш равнодушно. Да се оправят някак сами. Младежите ще се стараят, но ще им бъде трудно и резултатите им ще бъдат лоши, а треньорът после ще каже: „Е, ти, естествено, разбираш, че в този състав няма да имаш успех, трябва да си смениш партньора или партньорката с по-силен фигурист, за да постигнеш някакъв резултат“.

— Виж ти! А има ли и други варианти?

— Може да се действа чрез родителите, това също е доста ефективно. Канят се родителите на спортиста, който е по-нужен на треньора, и се започват увещания, че разбирате ли, те наистина дойдоха заедно, но вашето момче е чудесно, има прекрасни перспективи, но с това момиче нищо няма да излезе, аз ще ви намеря по-силна партньорка или вече имам такава, но вие там решете сами проблемите си. Но най-травмиращият начин, колкото и да е странно, е честният. Веднага след представянето на двойката треньорът казва, че му е нужно момчето, а не момичето, или обратното. Ако сте готови да се разделите, хубаво, ако ли не, значи никой от вас не ми трябва. Като двойка не ми трябвате. Децата страдат, плачат, измъчват се, някой от тях трябва да предаде другия и да каже: „Аз оставам в тази група, а ти върви където искаш“. Това е много трудно, особено ако са в добри отношения. Случва се момчето да се прояви като джентълмен и да каже: „Не, няма да се разделя с нея“, и да не отиде при новия треньор, двойката остава при предишния, но после той цял живот ще смята, че тя му е виновна. Че нали, отказах се заради тебе, а можех да се съглася, да отида при новия треньор и да заемам престижни места, а с теб нищо не се получи. Или обратното, момичето остава с момчето, не го напуска и после го упреква за своята несъстояла се кариера и принесената жертва.

— Вие толкова откровено разказвате всичко. Не ви ли е страх? — попита Сташис.

— Че от какво да ме е страх?

— Разбирате ли, ние вече се срещахме с много треньори и функционери, но всички като един повтарят: „Надявам се на вашата дискретност, аз тепърва ще продължавам да работя в тази област. Е, нали разбирате“.

— Ах, за това говорехте, значи. А на мен ми остава да работя в тази област само една седмица — позасмя се Волинец. — Вече ме предупредиха. Между другото, вашият познат, Игор Едуардович, се е постарал. Никак не ме обича. Впрочем както и аз него.

— На него пък с какво не сте угодили?

— С нищо конкретно. Просто репутацията ми не е добра. След онзи случай, за който ви разказах, след отказа ми да взема двойката, изпратена ми от влиятелния човек от Московския спортен комитет, за мен започнаха да говорят: „Тя се осмели да се изправи срещу самата Ефимова! Ефимова има такива връзки във Федерацията, чак по върховете, а тая глупачка Волинец взе, че се скара с нея“. Така че имам репутация не само на скандалджийка, но и на глупачка — тъжно завърши Людмила. — А кой иска да има сред колегите си скандалджии и глупаци? Ефимова от Московския спортен комитет. Ефимова.

— Да знаете случайно тази дама, Ефимова, остана ли в областта на спорта? — предпазливо попита той.

— Ина Викторовна ли? Не, тя направи бляскава кариера, отдавна от спортен функционер се издигна високо, сега е в Държавната дума или май в Съвета на Федерацията. Сигурно и там е намерила начин да печели пари.

Така значи. Ами тогава Ина Викторовна Ефимова може изобщо да не е била убита заради дейността си като служител в апарата на Държавната дума? И работата да не е в палежа на къщата в желания от нея парцел? Може тази история да се корени нейде дълбоко в миналото? Интересно, защо никой не се е сетил да се поинтересува с какво се е занимавала Ефимова преди десет-петнайсет години? Изяснили са само, че тя се труди в апарата на Държавната дума вече пет години, а преди това се е занимавала приблизително със същото, но на нивото на Московската дума. И това им е било достатъчно.

Но за какво може някой толкова жестоко да е отмъстил на Ина Викторовна след тези изминали години? Може би по същите причини, поради които са застреляли и Болтенков? Трябва спешно да се търси общото между треньора и бившата функционерка от Московския спортен комитет. До днес за Болтенков е събрано огромно количество информация, но никъде и никога в нея не се е мяркало името на Ина Ефимова.

В десет без пет Людмила Волинец се сбогува с Антон, слезе от колата му и се прехвърли в своята, за да отиде до другото здание на комплекса. Сташис замислено се загледа подире й, после, без да напуска паркинга, извади телефона и се обади на Каменская. Да, Ромка е направил глупост, като се е обърнал към Кирган, това е ясно. И в този смисъл Антон естествено не одобрява постъпката му. Но след няколкото дни, прекарани в събиране на информация за света на фигурното пързаляне, Антон вече започваше да се съмнява в безпогрешността на решението на следователя. В това кълбо от интриги и конфликти със сигурност се вият най-различни отровни змии, готови да забият отровно жило в треньора Болтенков. И е някак неправилно вниманието на обвинението да се съсредоточава единствено върху Ламзин.

Каменская веднага се съгласи, че ще бъде добре да се видят и да обменят информация, за да си направят изводи, макар и междинни.

— С вас вече ни се получава нещо като Орел, Рак и Щука — каза тя. — Обикаляме по един и същ кръг, разпитваме едни и същи хора. Нямаме какво да делим, обаче работата трябва да си разпределяме рационално. Така че имам насрещно предложение: хайде да се видим тримата — вие, аз и Роман.

Антон обеща да доведе Дзюба и започна да си записва адреса и ориентирите към него.

— Добре си живеете вие, Анастасия Павловна — измърмори Антон. — Толкова добре ли печелят днес тези частни детективи? Дали и аз да не сваля пагоните и да се преквалифицирам?

— Хубаво щеше да е — насмешливо въздъхна тя. — Това е къщата на брат ми. Те заведоха по-малкото си дете на лечение в чужбина, а мен помолиха да поживея с голямото, за да не остава съвсем без надзор.

Роман Дзюба никога не беше се оплаквал от зрителната си памет и безпогрешно показваше на Антон пътя към къщата, временно обитавана от Анастасия Каменская, макар да не беше идвал дотук с кола.

— Ей, какви палати, а! — поклати глава Антон, когато влязоха в двора. — Какъв е брат й? Някой олигарх банкер сигурно?

— Банкер, да — кимна Дзюба, — но не олигарх. Намерих го в интернет, нормален човек е, и жена му е нормална, не си седи вкъщи да я издържа мъжът й, и тя работи.

Анастасия Каменская приветливо им махна с ръка от високия вход.

— Момчета, побързайте, вечерята изстива!

И в този момент Роман Дзюба окончателно престана да се страхува от нея.

Той дори не разбра вкусно ли беше яденето, с което ги нахрани домакинята. Ромка вечно беше гладен, така че всякаква храна му изглеждаше вкусна. Още повече че вниманието му не беше съсредоточено върху поднесеното в чиниите, а върху разказа на Антон, който през целия им път насам не продума за получената през деня информация.

На прекия въпрос на Ромка той също тъй пряко отговори:

— Като пристигнем, пак ще трябва да разказвам, а не искам да повтарям едно и също.

— Лош човек си ти — въздъхна Дзюба. — Аз всичко ти разказах като глупак, а ти…

— Не си глупак — скри усмивката си Антон. — Ти си истински стабилен колега. И аз не смятам да слушам втори път твоите разкази. С Каменская ще обсъдим каквото е нужно и аз ще си тръгна, а ти ще останеш и ще й разкажеш всичко, което искаш. Ще се върнеш с мотрисата. И се опитай да не ми се сърдиш, а, Рома? Нали разбираш, че трябва да се прибера. И просто не мога да чакам, докато ти разкажеш всичко на Каменская. При цялото ми уважение към нея.

Роман се поколеба няколко секунди дали да се разсърди, или не, и реши, че май няма смисъл. А сега с голям интерес слушаше как Антон разказва за продажбите на спортисти.

— Ами че това си е същинско робство! — учуди се Дзюба. — Че как така: вземаш и продаваш човека, като че е кукла. А по колко ги продават — казаха ли ти?

— Не попитах — разсмя се Антон, — но сигурно не е евтино. Във всеки случай, както ми каза Волинец, понякога парите се давали официално, за нуждите на Федерацията, но по-често кеш, право за нечий джоб.

— Да пропуснеш два сезона — потиснато поклати глава Дзюба. — Мога да си представя.

— Или един, ако са те пуснали и са ти дали разрешение — каза Антон. — При всяко положение трябва да пропуснеш, въпросът е само колко: година или две.

— А какво би станало, ако все пак си тръгне самостоятелно? — попита Каменская. — Какво може да му направи Федерацията? Ще го търси из цяла Европа или Америка ли? Какъв е механизмът на въздействието?

— Доколкото разбрах, Федерацията изпраща протест до Международния съюз на кънкьорите с искане да дисквалифицират спортиста за две години заради самоволното му прехвърляне към друга федерация.

— Ами ако не пратят? — продължи да разпитва Настя.

— Тогава сигурно никой няма да научи — сви рамене Антон.

— Тоест излиза, че Федерацията банално порти своя бивш спортист? — възмути се Дзюба. — Бива си ги обаче нравите там! Излиза, че дори спортистът да не е особено нужен на нашата страна, или ще му одерат три кожи, или ще направят донос срещу него.

— Е, или негови кожи, или на другата федерация, или на родителите на заинтересованата страна. Но по принцип си прав, точно така се получава.

— И все пак не разбирам — продължи упорито да пита Роман. — Състезател от двойка или там танцьор някакъв — това е ясно, щом няма партньорка у нас, а някъде в чужбина има такава за него. Но защо напускат и индивидуални състезатели? Нима за да станат шампиони на някаква малка страна?

— Ето за това и аз попитах Волинец, а тя ми обясни, че златният медал не е целта, че с първо място в малка страна не можеш да измамиш никого, целият спортен свят е наясно, че си слаб фигурист, ако наистина си слаб. Но ако си пръв в своята страна, имаш право като шампион да се явиш на международни състезания. А това е много важно. Ще те видят, ще те забележат съдиите… С една дума, това е важно за тях. Но то е важно и за самата страна: ще се изяви на международен турнир, името на страната ще звучи, защото инак много хора не знаят дори къде се намира тази страна и изобщо има ли я на картата — обясни Антон и за пореден път си погледна часовника.

По променената му физиономия Роман разбра, че той трябва да си тръгва. Още десетина минути те обсъждаха кой от тях какво именно ще прави за търсенето на връзка между Михаил Болтенков и Ина Ефимова, след което Антон си замина за Москва, при децата си.

Това добродушно синеоко момче с рижава коса пробуди у Настя Каменская дълбока симпатия и някакви почти майчински чувства: беше толкова искрено и при цялата специфика на работата си толкова искаше да вярва в тържеството на доброто и справедливостта!

— Анастасия Павловна, нещо се съмнявам в това, което Волинец е разказала на Антон. Абе това просто не може да бъде! Така де, същинско робство е това!

— Хайде да проверим — съгласи се тя.

Хубаво е това качество у момчето — във всичко да се съмнява, всичко да препроверява, не го мързи, обича да търси информация. По нещо напомняше на Настя за самата нея, когато бе на двайсет и пет. Само дето Роман беше по-самоуверен. На неговата възраст тя се страхуваше от всички — и от началниците, и от колегите си. Но най-много от всичко на света Настя Каменская се страхуваше да не направи грешка.

Виж, Роман беше съвсем друг, грешката за него не беше катастрофа, а просто източник за извличане на нов полезен опит. Ех, да можеше и тя на младини да е толкова умна като този Рижко! Колко нервни клетки щеше да си опази…

Тя донесе компютъра си и Дзюба седна да търси информация, а Настя се захвана да мие останалите след вечерята съдове. От втория етаж не долиташе нито звук: Саня и Петручо съумяваха да прекарват времето си абсолютно безшумно, всеки седнал пред компютъра си и почти без да разговарят. Само от време на време се чуваха тежките стъпки на Петя, когато момчето отиваше до тоалетната.

— Ето, сега ще прегледаме документите на Международния съюз на кънкьорите — бърбореше си Роман, докато отваряше сайтовете. — Тук има цели три: конституция на ISU; общи правила на ISU; специални и технически правила за индивидуално пързаляне и за пързаляне по двойки и танци на лед. Представете си, Анастасия Павловна, те имат собствена конституция. Същинска отделна суверенна държава е това ISU.

Перспективата да изучава нормативните документи, регулиращи фигурното пързаляне, кой знае защо не я вдъхновяваше, нека Роман чете, щом му е интересно, а тя през това време ще се погрижи за племенника си: време е да му занесе вечерята и да го накара да си вземе лекарствата. Да храниш Саня, когато край него е Петручо, е задача, която къса нерви. И през цялото време, откак живееше тук, Настя не бе успяла да я реши. Как, кажете, добри хора, можеш да накараш един осемнайсетгодишен компютърен гений да си изяде грисената каша, когато край него непрекъснато се намира още по-як гений на програмирането, който е донесъл цял огромен пакет с чипс, хамбургери и кока-кола? Настя прекрасно разбираше всичко, но нали бе обещала на брат си и жена му… Задачата изглеждаше неизпълнима. Но въпреки това тя предприемаше нови и нови опити, търсеше варианти и подходи и в края на краищата проблемът „да нахраня Саня в присъствието на Петя“ се превърна за нея във весела главоблъсканица, която тя разгадаваше неуморно и с увлечение.

Стопли в микровълновата печка кашата, този път оризова, а в тигана — голяма порция печено агнешко, сложи в чинията нарязани на едро домати и мариновани краставички, постави всичко на поднос, като не забрави хляба, приборите и салфетките, и се качи на втория етаж. Саня и Петя отнесено се занимаваха с нещо, седнали един до друг пред единия компютър.

— Петя, ето твоята каша — с механичен глас, та да не проличи, че я задавя смях, каза Настя. — Ако обичаш, изяж всичко, на диета си, трябва да се грижиш за здравето си.

— Аха — машинално подхвърли дебелият Петручо, без да извръща глава.

Той май дори не бе чул какво точно каза бабата пенсионерка, но за всеки случай измуча „аха“, та тя по-бързо да му се махне от главата.

— Саня, за тебе е печеното, ти нямаш ограничения за храненето. И не забравяй да дадеш на Петя хапчетата.

Племенникът й се оказа по-внимателен и някакво несъответствие в реда на думите все пак стигна до слуха му.

— На Питър кашата, а на мен? — попита, но не откъсна поглед от екрана.

— А на тебе нищо — отговори Настя. — Нали казах: на Петя кашата и хапчетата. А ти се оправяй.

Остави Саня в пълно недоумение, бързо се извърна и изтича надолу по стълбището. В кухнята трапезария Роман също седеше, вперил очи в компютъра, и в един момент на Настя й се стори, че живее в сюрреалистичен свят, в който нейното поколение доизживява живота си на бунището, ненужно никому със своите наивни и безполезни представи за чувства, тревоги и страдания, а следващото поколение изобщо не живее, потопено в свят на бездушно желязо и измамна информация. Но кой тогава диша на Земята, щом едните привършват пътя си, а другите дори не мислят да тръгват по него?

— Анастасия Павловна, да ви прочета на глас техническите правила — неочаквано предложи Дзюба.

Тя се смая.

— Защо?

— Ами интересно е!

Гледай го ти, какво момче, всичко му е интересно.

— Добре, давай — съгласи се Настя. — А аз през това време ще обеля картофи, та да оставя варени за утре на моите мъже.

Дзюба зачете.

— Правило триста и две, точка първа: пързалянето по двойки се състои от кратка програма и волна програма.

— Ха, много познавателно — подхвърли Настя. — Човек би помислил, че никой не го знае.

Тя за няколко секунди се разсея, докато търсеше обикновен нож — специалният нож за белене на картофи доста се бе изхабил, — и се сепна едва когато й се стори, че не е чула добре.

— Повтори! — поиска. — Или аз нещо не разбрах?

— Правило триста и две, точка четвърта — послушно повтори Роман. — Състав на двойката: една жена и един мъж.

Настя така се запревива от смях, че дори изтърва ножа.

— Какво е това, Рома? За кого се пишат тези правила? За дебили ли? Една жена и един мъж! Представи си само! Какво откровение! Какво, има ли варианти? Може ли двойката да се състои от две жени и трима мъже?