Дзюба я изчака да се насмее и съвършено сериозно поясни:
— Обаче никак не сте права да се смеете, Анастасия Павловна. Между другото, по-нататък, в правило триста и трето, е написано същото за танцовите двойки. И то не е току-така направено.
— Тоест?
— Аз тук случайно научих, че през първата половина на двайсети век е имало опити да се пързалят еднополови двойки — две жени или двама мъже. Така че, за да няма такива работи, те са въвели това като отделна точка в правилата.
Настя остана като гръмната.
— Ама ти сериозно ли? Не може да бъде това! Измишльотини!
— Изобщо не са измишльотини — обиди се Дзюба. — Аз специално изгледах един документален филм за историята на фигурното пързаляне, там разказват за това и дори има кадри. Видях го с очите си.
— Ромка, фантазираш си.
— Ей тук да ми отсекат главата, Анастасия Павловна! Искате ли сега да ви го намеря в мрежата и да ви го покажа?
— Добре, покажи ми го.
Тя беше стопроцентово сигурна, че Роман нещо греши, и спокойно продължи да бели картофите. Трябваше да обели много: първо, след около два часа щеше да се прибере Чистяков, гладен като вълк, а тя току-що даде последната порция печено на момчетата. Беше останала и малко млечна каша, но съвестта не й позволяваше да храни с нея мъжа си. Второ, утре съпругът й щеше да си остане вкъщи и той, Саня и Петручо (че как без Петручо, той непременно ще дойде към дванайсет по обяд и ще остане до късно вечерта) ще трябва да ядат нещо.
Още от младини Настя Каменская твърдо знаеше, че всяка ситуация може да се спаси със сварени предварително картофи, които после или се запържват като гарнитура, или се заливат с яйца (а не е зле да им се добави и саламче), или се използват като основа за простичка салата, или се хапват студени с олио и едра сол.
Ромка търси дълго и това още веднъж увери Настя, че той е сънувал тази глупост и във въпросния филм няма никакви такива кадри.
— Ето, намерих го. Елате да видите.
Настя остави в мивката недообеления картоф и ножа и отиде при компютъра. Да наистина, двама мъже.
— Сега ще ви намеря и двойка момичета.
Тя остана зад гърба на Дзюба и се загледа как той търси нужното място, като периодично натиска „стоп“. Неочаквано окото й улови нещо странно и същевременно познато.
— Спри — изкомандва тя. — Върни малко.
На екрана замряха линии и примки, образуващи красива част от орнамент. Същите линии и примки, от които се състояха изображенията на картините по стените в жилището на Ала Томашкевич.
— Какво е това? — напрегнато попита тя.
Дзюба пусна звука и Настя чу текста на говорителя: „И до днес никой не успява да повтори прочутите фигури, които е чертаел на леда изтъкнатият руски фигурист Николай Панин-Коломенкин“.
Интересно се получава. И Антон, когато й разказваше за Женя Зеленов, и майката на Зеленов, актрисата Томашкевич, споменаха името на великия спортист, който изпълнявал изключително сложни фигури от един тласък. А талантливото момче Женя съумяло да ги повтори, като с това пробудило и възторга, и завистта на другите фигуристи. И същевременно на въпроса на Настя за картините Ала Владимировна небрежно бе отговорила, че авторът е някакъв художник, а картините просто й харесват, защото я успокояват.
Възможно ли е Ала Владимировна да не е знаела, че изобразените на картините рисунки са фигурите на Панин-Коломенкин? Едва ли, защото тя с гордост говореше за таланта на сина си, че не е имало равен на него в „школата“ и за разлика от много други, е можел да изпълнява фигурите на Панин-Коломенкин. Значи е знаела. И при това дори не е помислила, че художникът, който рисува тези фигури, също със сигурност е фигурист. Тя не знае изобщо нищо за този художник. По някаква причина той не й е интересен. Защо обаче?
Във всичко това има нещо особено. Майката на трагично загинал фигурист купува картини на художник, който е бивш фигурист, и при това не знае, че той е спортист. Впрочем изобщо не е задължително самият художник да е бивш фигурист, той просто рисува каквото му поръчат. А поръчките прави Ала Владимировна в памет на своя загинал син. Но тогава твърдението, че това е някакъв художник, за когото Томашкевич не знае нищо и изобщо не се познава с него, не звучи правдоподобно.
— Рома, а ти защо гледа този филм? За какво ти потрябва?
Дзюба сви рамене.
— Ами интересно ми беше! Изобщо нищо не знаех за фигурното пързаляне, освен че така се нарича. Някак не бях имал повод да се поинтересувам. А ето че се наложи. Нали трябва да разбираме с какво си имаме работа. И после, просто ми беше любопитно. Защо? Вие защо питате? Не биваше ли?
— Трябвало е — усмихна се Настя. — И то изключително много! Рома, ти или си гений, или имаш невероятен усет. Или те ръководи невидима ръка. Излиза, че имаме големи проблеми с актрисата Томашкевич.
Тя разказа на Роман за картините в жилището на Ала Владимировна. Дзюба озадачено повъртя глава, разчорли рижавите си кичури.
— И как смятате, кога трябва да разкажа това на следователя? Или може би засега изобщо да не му разказвам?
— Зависи дали имаш с какво да се отчетеш — засмя се Настя. — Ако нямаш с какво, ще трябва да разкажеш, инак ще излезе, че си безделник и за изминалия период не си свършил нищо полезно. Какво ти бяха наредили да правиш?
— Да търся свидетели в блока на Ламзин. Баглаев се надява Ламзин да е приготвил за експертиза на дрехите, с които е изтичал след Болтенков и с които е бил облечен в момента на изстрела. А пък аз съответно се надявам на обратното.
— И какво? Намери ли някого?
Роман отчаяно въздъхна.
— Досега никого. Нито да, нито не, ни насам, ни натам. Но нали знаете каква врътня е това — да ловиш обитателите и техните гости.
— Знам аз, и още как — успокои го Настя. — Защо се оправдаваш пред мен? Аз не съм ти началник. А за тормоза спрямо Аникеев докладва ли му?
— Не още. Казах на Виталий Николаевич. Но Баглаев отхвърли тази версия. Така че и аз няма да му я поднасям, нека си мисли, че това са го изровили частните детективи, а аз честно правя това, което ми нарежда следователят. Че работя по агентурата, че късам нервите на разни нелегални оръжейници, с една дума, че търся следи по травматика, с който е бил застрелян Болтенков, и връзката на този травматик с Ламзин.
— Е, ами прекрасно тогава — усмихна се тя. — Браво на тебе. Правилното дозиране на информацията е залог за добрата репутация на оперативния работник в очите на следствието и ръководството. Учи се, Рома. Между другото, за Баглаев. Аз навремето съм си имала работа с него, два или три пъти, но наистина отдавна, още когато работех. По принцип той е истински професионалист в работата си, дори е странно, че не се разбирате с него. Е, ясно, тайна на следствието и тем подобни. Но може би ти ще ми обясниш за какво е цялата тая дандания?
Тя виждаше, че Роман се притеснява, чуди се и не може да реши дали да й разкаже за следователя, или да се въздържи.
— Анастасия Павловна, не мога — най-сетне продума той, като при това ужасно се изчерви. — Не се сърдете! Но нали работите за адвоката, така че непременно ще му разкажете, той може да демонстрира на Баглаев своята осведоменост, а на мен ще ми откъснат главата, хем и следа няма да остане, че съм я имал.
— Добре — въздъхна Настя. — Не се сърдя, разбирам. Вярно, на твое място не съм била, докато бях оперативен работник, не съм се сблъсквала с частни детективи, но твоите съображения като цяло са ми ясни. Тогава аз ще ти разкажа за Тимур всичко, което си спомням. А си спомням две неща. Първото: той никак не обича да му крещят и да му дават зор.
— Че кой обича това! — каза Дзюба. — Никой не обича. Анастасия Павловна, а може ли да ми дадете още една филийка?
Настя погледна младежа с усмивка. Гладен, млад, увлечен в работата. Тя си бе мислила, че в днешните оранжерии не отглеждат такива. Бързо направи огромен сандвич, като натрупа на филия хляб всичко наред: и салам, и кашкавал, и тънко отрязано парче варено говеждо, приготвено за Санка — нали и без това няма да го изяде лошото хлапе!
— Чай? — предложи тя, загледана в дъвчещия оперативен работник.
— Няма нужда, не се притеснявайте, може просто чаша вода.
Но Настя, разбира се, му наля чай.
— Продължаваме разговора — каза тя и отново седна до масата срещу Дзюба. — Никой не обича да му крещят и да му дават зор, прав си. Но Тимур страшно мрази това. Получава афективна дезорганизация на мисленето. Чувал си ли такова определение?
— Че как — кимна Роман. — Учили сме го по съдебна психология. Аз дори съм писал нещичко за това в научното си изследване, с което участвах в слушателския конкурс. Нима Тимур Ахмедович страда от това? А като го гледаш, не му личи, толкова е спокоен, съсредоточен, всичко му е подреденичко, спретнатичко.
— Ами именно! Всичко правилно си забелязал! Човекът в нормално състояние, извън стрес, е именно такъв, какъвто му е комфортно да бъде. На Тимур му е комфортно, когато всичко е спокойно, премерено, планирано, подредено, според закона, според правилата. Ала появи ли се напрежение, той губи възможността да бъде такъв, защото му крещят, карат му се, искат от него нещо, което няма място в тази подреденост. И той започва да прави грешки. Казвам ти това не за да го използваш умишлено и да го изкарваш от кожата му, в никакъв случай! — Тя предупредително вдигна ръка. — Казвам ти го само за да разбираш по-добре постъпките му.
— Разбрах, Анастасия Павловна. Ами второто?
— Какво „второто“?
Увлечена в обясненията, тя съвсем беше забравила какво бе казала в началото.
— Ами нали ми казахте, че си спомняте за Баглаев две неща — напомни й Дзюба.
Нещо болезнено бодна Настя. Възрастта, възрастта. Някога тя се гордееше с паметта си, от чиито недра всеки момент можеше да извлече всякаква информация, която някога е попадала в нея. Сега е различно. Минаха само няколко минути, а тя вече е загубила нишката на разговора, забравила е с какво започна. Лошо. Нещо трябва да се направи по въпроса.
— Да — кимна разсеяно и се опита да пропъди разстроилите я неочаквани мисли. И повтори вече твърдо: — Да. Второто. Нашият приятел Тимур Ахмедович колекционира филологически гафове. Ти знаеше ли това?
Сините очи на Ромка блеснаха и придобиха наистина неописуем цвят.
— Филологически гафове ли? Какво е това? Несвързани фрази? Глупости?
— Именно. Така че, ако искаш да го зарадваш, носи му в човчица нещичко такова — посъветва го Настя.
— А откъде може да се вземе? — попита той разсеяно.
— Ами порови се в паметта си, нали си чел маса наши служебни документи — каза Настя и веднага си прехапа езика.
„Наши служебни документи“. Какви са тези „наши“? Тя отдавна загуби право на тази дума. Пенсионерка е. В запаса е.
— Само юридически гафове събира, така ли? — уточни Дзюба.
— Само юридически — потвърди тя.
Ромка вдигна очи към тавана, сбърчи чело и замърда с устни, опитвайки се да си спомни нещо такова, после огорчено погледна Настя.
— Нищо не ми хрумва. Освен ей това: „Следата представлява човек, обут в още чисто нови валенки“. Думите са от протокол от оглед на местопроизшествие. Спомням си, че с колегите се пръснахме от смях, когато го прочетохме. Нищо друго не мога да си спомня.
Настя Каменская обаче можеше. И още как можеше! Нима е истина, че с възрастта отслабва само кратковременната памет, а дълговременната се запазва? Само за няколко минути тя бе забравила собствените си думи, но пък прекрасно си спомняше забележителните по глупост фрази от прочетените някога документи. И сега тези фрази можеха много да помогнат на младия оперативен работник Ромка.
— Записвай — каза тя с усмивка.
Дзюба веднага грабна таблета от масата.
— „При огледа на местопроизшествието е установено, че Дорина се е самоубила без признаци на насилие, тоест обесила се е правилно“ — започна да диктува тя. — Това е от оглед. Сега от рапорти на служители: „В парка бе открит трупът на Сизов, който след един час е починал в болницата“. И още, пак от рапорти: „Аз се обърнах към Карпов с молба да престане с хулиганските си действия, но той не реагира правилно на молбата, а с помощта на китарата псуваше и ме заплашваше с убийство“.
Пръстът на Роман пърхаше над сензорната клавиатура, набирайки текста. Личеше, че момчето има дълъг опит в това.
— Ех, да можех да чуя как е звучало това — замечтано каза той, като чу последния пасаж.
— Ето още нещо — продължи Настя, — от протокол за ексхумиране на труп: „Ексхумираният труп за извършване на повторно изследване беше предаден на съдебномедицинския експерт Сергеев, който след завършването на изследването бе поставен в ковчега, затворен с капака, закован с пирони, ковчегът бе спуснат в гроба, затрупан с пръст и на гроба бе придаден първоначалният му вид“.
— Клетият Йорик — престорено въздъхна Дзюба. — Клетият експерт Сергеев. Как ли се е почувствал, когато е чул това за себе си?
— Вие какво правите тука? — разнесе се звучният глас на Чистяков. — Диктовка за изпит по руски език?
Настя трепна и се обърна. Увлечена в разговора, не бе чула кога е влязъл съпругът й. Впрочем Льошка винаги се бе отличавал със завидната способност да се движи абсолютно безшумно. Не като нея, тромаво и непохватно: вечно ще закачи нещо, ще се спъне някъде.
— О, добър вечер — уплашено проговори Роман и скочи от стола.
Настя отиде при мъжа си, целуна го.
— Привет, съпруже мой. Защо плашиш хората? Прокрадваш се като обирджия в нощта.
— Ами интересно ми е с какво се занимава моята скъпоценна съпруга в мое отсъствие — усмихна се Льоша. — Ето, гледам — младежи с радост посрещаш, ограмотяваш ги. Похвално. А ще ми даде ли някой да хапна?
— Разбира се.
Ромка се разбърза да си тръгва.
— Анастасия Павловна, много ви благодаря, ще вървя.
Тя излезе от къщата заедно с Дзюба, изпрати го до външната порта, няколко пъти вдиша дълбоко, за да усети по-пълно вкуса на влажния и прохладен, но все пак пролетен, дори почти летен въздух.
— Благодаря ви — още веднъж каза Роман. — А не ви ли е страх да оставате вечер сама в такава къща? Наоколо тъмно, съседите далече, дворовете огромни, стане ли нещо — никой няма да ви чуе. Мъжът ви винаги ли се прибира толкова късно?
— А, не — разсмя се Настя. — Тъкмо обратното, той по-често остава тук, работи вкъщи, но когато отива в института си, гледа да свърши колкото може повече работа и да реши всички текущи проблеми, за да си осигури възможността още няколко дни да поседи вкъщи. Така че, когато все пак отиде на работа, се прибира към полунощ. И после, аз не съм сама вкъщи, горе винаги киснат двама калпазани, единият на осемнайсет, другият на малко повече, ама ти го видя, нали миналия път дойдохте заедно.
— Спомням си — позасмя се Ромка. — Видях този ваш Петя, дори разговарях с него. Ако и вторият е толкова смахнат на тема желязо, от тях защитници не става. Имате ли поне някакво оръжие вкъщи?
— Ами не — весело отговори Настя.
— А добре ли стреляте?
— Виж, в стрелбата наистина съм добра — засмя се тя. — Но стрелям само за собствено удоволствие, редовно ходя на стрелбището да тренирам. А в живота това едва ли ще ми послужи.
Тя си погледна часовника:
— Рома, ако искаш да хванеш мотрисата в двайсет и три и седемнайсет, трябва да побързаш.
Тя натисна копчето на ключодържателя, което отваряше отвътре малката врата в големите порти, но Дзюба още пристъпваше от крак на крак, сякаш искаше да каже още нещо.
— Какво има, Рома?
— Анастасия Павловна, бихте ли ми казали къде се провеждат нощните снимки, в които участва Томашкевич? Нали сте се поинтересували?
Настя погледна с интерес оперативния работник. Той е прав, защо да губят време? Ако се знае къде се намира в момента Ала Владимировна, защо да не отидат и да не поговорят с нея веднага? Изкушението беше толкова голямо, че Настя Каменская не можа да му се противопостави.
— Почакай малко — помоли тя. — Не си тръгвай, сега ще се върна.
Тя тичешком се върна в къщата, където Чистяков, вече преоблечен, седеше до масата в очакване на вечерята.
— Льошик, трябва да отида с Ромка до едно място — припряно избъбри тя и извади от хладилника всичко, с което бе смятала да нахрани мъжа си.
— А, много ясно — каза Чистяков. — Когато има избор между млад и стар мъж, няма никакви варианти.
— Их, Льоша — захленчи тя, докато поставяше пластмасовия контейнер в микровълновата печка, а тигана на печката, — наистина е важно, та това е моя версия, мой резултат. Не се сърди, моля ти се.
— Абе не се сърдя, не се сърдя — разсмя се Алексей. — Просто винаги е интересно да те наблюдава човек, когато се чувстваш виновна. Рядка гледка. Та ти винаги си права.
— А, това не е вярно — с облекчение разбра тя, че Льошка наистина не се сърди. — Най-често не съм права, защото постоянно изпитвам вина за собствената си непълноценност. Да тръгвам, а?
— Тичай — кимна Чистяков и отвори някаква книга. — Детето наред ли е? Някакви поръчения?
— Детето е с Петя, занесох им храна, но не съм сигурна дали са яли. Напомних за лекарствата. Микровълновата е настроена за три минути, газовия котлон под тигана трябва да изключиш след около пет — рапортува Настя, докато връзваше маратонките си. — Не забравяй да си вземеш хляб. Горчицата за месото е в хладилника.
— Хайде, тръгвай вече! — шеговито се примоли Алексей. — Да не би да не мога да се справя без тебе?
Тя изскочи навън с ключовете на колата. Дзюба послушно стоеше до самата порта, точно на мястото, където го бе оставила Настя. След няколко минути те вече излизаха от селището на шосето, което водеше към Околовръстното. До града в Подмосковието, където в един от клубовете се снимаше поредният епизод от сериала с участието на Ала Томашкевич, трябваше да пътуват около час. Разбира се, ако имаха късмет и Околовръстното не беше задръстено от тирове, на които се разрешава да пътуват само след 22 часа.
Не беше много лесно колата да се паркира близо до клуба, в който се снимаше филмът: пред входа нагъсто бяха подредени товарни автомобили, автобуси и много леки коли. Трябваше да паркират на около триста метра от мястото и да повървят пеша.
— Рома, ти ще водиш през преградите, нали имаш тапия, а с Ала ще разговарям аз, става ли?
— Разбира се, Анастасия Павловна — безропотно се съгласи Дзюба.
Когато най-сетне успяха да се доберат до самата снимачна площадка, се разбра, че Ала Владимировна е „на грим“: планираните за днес сцени от единия епизод вече били заснети, сега предстояло да снимат неща, които щели да се случват в следващия, така че актрисата трябвало да изглежда различно. Трябваше да чакат.
Когато видя Настя, Томашкевич приветливо й помаха.
— Дошли сте да видите как се снимат сериалите ли?
Тя изглеждаше съсредоточена, делова и по нищо не личеше да е уморена.
„Ужасна професия — каза си Настя, като гледаше актрисата. — Един часът през нощта, предстоят й още два часа снимки, от гледна точка на физиологията това е най-неподходящото време за активна дейност. Работата през нощта винаги е била смятана за вредна за здравето, за нощни смени се е плащало повече, дори ако просто си седиш, за да се отчетеш, без особени натоварвания. Тук обаче не можеш да седиш. Как ли издържат тези хора?“
— Ала Владимировна, исках да ви попитам: какво е изобразено на картините, които видях в дома ви? — попита Настя, като реши да не губи време за реверанси.
В очите на актрисата се мярна напрежение и нещо като раздразнение.
— Това са просто рисунки, нали ви казах.
— Но нали те трябва да означават, да символизират нещо — настойчиво продължи Настя. — Затова ви питам: какво означават?
— Абсолютно нищо — отговори Томашкевич със спокоен глас, но Настя ясно долови проличалото объркване, примесено с яд.
— Ала Владимировна, кой е авторът на тези картини?
— Вече ме питахте. И аз ви отговорих: не знам. Някакъв художник.
— Кой е той? Има ли си име?
— Име? Вероятно има… Не си го спомням. Някакво обикновено. Не разбирам с какво толкова ви заинтересуваха картините и някакъв художник! Вие дойдохте вкъщи, говорихме за убийството на треньора на Женечка и това поне беше разбираемо за мен! — Озлоблението звучеше все по-отчетливо и Настя Каменская вече не се съмняваше, че са на прав път. — Какво отношение към треньора имат тези картини?!
— Не се ядосвайте, Ала Владимировна — с успокоителен тон каза Настя. — На тях са изобразени фигурите на прочутия фигурист Панин-Коломенкин. И именно вашият син е бил един от малкото, ако не и единственият, който е съумял да ги повтори. Вие не може да не знаете това. Е, кой е авторът? Как се казва този художник?
Томашкевич сякаш се бе поуспокоила, във всеки случай гласът й прозвуча по-глухо и меко.
— Но аз наистина не знам.
— Добре, откъде тогава се вземат тези картини у вас? Не падат от небето, нали? Вие ги намирате някъде, купувате ги.
— Не! — почти извика актрисата, но веднага отново се овладя и заговори по-тихо: — Не ги намирам и не ги купувам. Носят ми ги.
— Кой ви ги носи?
— Една моя позната.
— Ала Владимировна, всеки момент може да ви извикат на площадката — укорително каза Настя, — а вие протакате, вероятно се надявате да не успея да задам всички свои въпроси. Хайде да престанем с тези детски игрички. Кой ви носи картините?
— Ами Оля ми ги носи.
Ново двайсет! Възможно ли е възрастен човек, прехвърлил петдесетте, да продължава да се надява, че всичко някак ще се размине и полицията ще си тръгне, без да получи отговорите, които търси? Вярно, Анастасия Каменская не е полицията, Ала прекрасно знае, че тя е само частен детектив, същество безправно, което не е опасно за никого. Да, но ето че до нея е застанал старши лейтенант Дзюба, истински полицай с истинско удостоверение, което, естествено, показаха на Ала Томашкевич. Е, на какво разчита тя тогава? На някакъв късмет? Или на глупостта на събеседниците си?
— Коя е тази Оля? — търпеливо попита Настя. — Има ли си фамилно име? Година на раждане? Адрес? Телефонен номер?
— Виторт. Олга Виторт — крайно неохотно проговори Томашкевич. — Не знам точно годината на раждане, тя е малко над трийсет според мен. Не знам и адреса й, никога не съм ходила в дома й.
— А телефона?
— Не го помня наизуст, записан е в мобилния ми телефон.
— Погледнете, моля — настойчиво помоли Настя. — Бъдете така любезна.
— Телефонът не е у мен, нали виждате, че съм облечена за снимки.
— Добре — съгласи се Настя. — Не е у вас, значи не е. Благодаря ви, Ала Владимировна. Ако има нещо, пак ще се отбия при вас. — Тя помълча, после хитро се усмихна и добави: — Или не аз. И това ще бъде по-лошо за вас.
Още с излизането от зданието на клуба Настя извади от чантата си телефон.
— Ти още ли не спиш?
— Не — чу разсеян отговор.
— Петя тръгна ли си?
— Не.
— Помоли го да не си тръгва, аз ще бъда там след около четирийсет минути — каза тя.
— Къде ще бъдеш? — явно не разбра племенникът й.
Все пак тя беше забелязала правилно: той не реагира само на предсказуеми неща. Всяко нарушаване на обичайния ред на информацията поне малко стряска Саня.
— Вкъщи ще бъда — засмя се Настя и бързо тръгна с Дзюба към колата.
— Ама ти къде си? Не си ли вкъщи?
— На среща съм. С млад любовник. Сега ще го докарам, ще се запознаете.
— Ау! — Този път успя истински да озадачи момчето. — Ами чичо Льоша къде е?
— Вкъщи е, вкъщи, успокой се. С една дума: не пускай Петя и ти не си лягай, двамата ще ми трябвате.
— Добре, ами чичо Льоша? — попита Саня вече съвсем слисано.
— Ами и той така — кратко отговори Настя и затвори.
Много добре. Първо, Саня ще изпита на собствен гръб какво е да разговарят с теб с междуметия и нищо да не ти обясняват. И второ, сега тя ще отиде и ще впрегне младите компютърни гении в работа. Да принесат малко полза ако не на отечеството, поне на хората, които разкриват престъпления.
— Надявам се, че Саня и Петручо много ще облекчат задачата ни — каза тя и се качи в колата. — Да те хвърля донякъде? Къде живееш?
Роман мълчеше, вперил поглед в коленете си, изопнали „изтърканите“ джинси.
— Рооома! — извика му Настя малко по-силно. — Чуваш ли ме? Питам докъде да те хвърля?
Той вдигна очи.
— Анастасия Павловна, може ли и аз да дойда? Или е неудобно?
— Удобно е — отговори тя без колебание. — И е не само удобно, но и необходимо. Ще можем веднага да обсъдим всичко, което научим, и да изготвим план за действие, та сутринта да не губим време.
— Съпругът ви няма ли да има нещо против?
Тя погледна Роман насмешливо.
— За да предизвикам възражения или изобщо някакви тревоги у моя съпруг, трябва да заведа вкъщи Пласидо Доминго или Антъни Хопкинс. Лица от по-дребен калибър не могат да пробудят ревност у него. Прекалено добре и отдавна ме познава.
По смутеното мълчание на Дзюба пролича, че той преценява дали един старши лейтенант от полицията може да се конкурира с великия певец или великия актьор. Явно излизаше, че не, няма как.
На сутринта стаята на Саша Каменски напомняше бунище от епохата на техногенните катастрофи. По целия под бяха пръснати торбички от заведения за бързо хранене и празни пластмасови бутилки, върху които се кипреха надраскани с цветни флумастери разпечатки: Саня и неговият приятел Петручо търсеха информация за Олга Виторт, нахално отваряха пощата й, ровеха се из нейни страници по сайтове, четяха кореспонденцията й, посещаваха и адресите на нейните събеседници, копираха откъси от обсъждания, в които бе участвала Олга, разпечатваха ги. Настя и Роман четяха бързо намереното от момчетата, подчертаваха с флумастери всичко, което им се стореше интересно и значимо, а младите експерти продължаваха търсенето. От време на време в стаята влизаше Чистяков, носеше прясно сварено кафе за Настя и поредната бутилка студена минерална вода за Дзюба.
Всеки път щом видеше мъжа си, Настя молеше:
— Льоша, чуй това.
— Льоша, погледни, защото нашите очи вече за нищо не стават.
— Льоша, кажи нещо за това, моля ти се.
В края на краищата и Алексей донесе своя ноутбук и се включи в процеса. След известно време Настя забеляза, че Пьотър с уважение поглежда към мъжа й.
— Младото дарование оцени стария зубър — прошепна тя на Дзюба.
— Това е добре — също тъй тихо отвърна Роман. — Че той иначе ви смяташе за съвсем стара.
Тя прихна и веднага уплашено се огледа: да не би някой да види как тя се смее, докато всички са заети със сериозна работа. Но никой не я виждаше, защото наистина всички бяха заети.
В седем и нещо сутринта целият комплект информация, която можеше да се измъкне от интернет, лежеше пред Настя във вид на прилежно отпечатан текст. Местожителството на Олга Виторт, местоработата й, образованието, списъкът на най-близките й роднини, които се оказаха съвсем малко на брой, имената на приятелите, с които тя водеше най-активна кореспонденция. И дори анализ на данните за тези приятели, който позволяваше да се откроят онези, с които имаше смисъл да се поговори на първо място. Олга Виторт трябваше да бъде проучена много добре още преди да се запознаят с нея.
Настя изпрати Роман да си спи вкъщи, а тя седна зад бюрото и постави пред себе си информацията за интернет събеседниците на Олга. В чатовете тя се подписва с различни имена, понякога „Олга“, но по-често с никове, един от които е „Лара Крофт“. Това е показателно. Значи младата жена, която носи на Ала Томашкевич картините от загадъчния художник, който е на „ти“ с фигурното пързаляне, оценява себе си като решителна, корава и прекрасно физически развита личност. Истинската Лара Крофт от популярния филм не знае жалост към врага и лесно убива, ако смята, че това е справедливо. Ами Олга Виторт? Доколко прилича тя на любимата си героиня?
Трябва да се опитат да научат за Олга повече, но така, че да не я подплашат. Настя още веднъж прехвърли сведенията за приятелите й и избра някоя си Албина, която, ако се вярваше на това, което тя пишеше в мрежата, си стоеше вкъщи с малкото си дете. Значи имаше шанс да я намерят в дома й без предварителна уговорка и да поговорят с нея, без да присъстват чужди уши, защото в кореспонденцията си тя не споменаваше нито за бавачка, нито за майка или свекърва, които да й помагат за детето.
Тези сметки излязоха верни и Настя намери Албина в дома й. Симпатичната усмихната млада жена постоянно държеше на ръце деветмесечното бебе и го гледаше с израз, който художник спокойно би претворил в лице на Богородица.
Настя се представи, показа удостоверението си на частен детектив и каза, че от Олга Виторт се е заинтересувала една голяма фирма, чието име не бива да се разгласява. Фирмата има намерение да й предложи да се премести на работа в нея, но предварително иска да събере сведения за кандидатката. Безобидна и по никакъв начин неподлежаща на проверка лъжа: дори Албина да каже на Олга, Настя няма право да съобщава името на фирмата.
Младата майка разбиращо кимна.
— Ау, колко хубаво! Оля е толкова способна, толкова трудолюбива, тя заслужава по-добра работа от тази, на която е сега. Но едва ли аз мога да ви разкажа нещо интересно за Оля, напоследък съвсем рядко се виждаме, макар че по-рано бяхме много близки, просто неразделни.
— Защо, какво се случи? Защо общувате по-рядко?
— Нищо не се е случило, просто аз родих и вече не ми е много до приятелки, нали знаете колко сили отнемат бебетата.
Албина веднага допря нос до темето на детето и блажено притвори очи, вдишвайки бебешката миризма.
— Ако намерех свободна минутка, я използвах за сън, знаете ли, постоянно ми се спи — смутено се усмихна Албина и отново целуна малчугана. — А Оля отделя много време на Ала Владимировна, така че ни стана трудно да намираме час-два, за да се видим. Но разбира се, редовно се чуваме по телефона. И си кореспондираме в мрежата, почти всеки ден разменяме по няколко думи.
Настя направи учудена физиономия:
— Ала Владимировна ли? Коя е тя? Майка й?
— Не, не, родителите на Оля загинаха отдавна, тя няма майка. Тоест аз мисля, че сега Ала Владимировна й е като майка. Или я замества. Зависи как ще го погледнете.
— Та коя е, значи, тази Ала Владимировна?
— Ала Томашкевич, актрисата. Не я ли знаете?
— Чувала съм я — предпазливо отговори Настя. — Само че не разбрах: те роднини ли са?
— О, не, не, какви ти роднини! Олга е фанатично влюбена в Ала Владимировна, отдавна, едва ли не от дете. Ала е нейният кумир. И Оля се старае да й бъде полезна, да й помага някак. Ала всъщност е нещастен човек, въпреки че е прочута актриса и има много пари, а и на улицата всички я познават. Отначало загуби сина си, после съпруга си. А преди това двайсетина години никъде не играеше, само епизодични роли в театъра. С една дума, не е за завиждане. Олга съжалява Ала, подкрепя я.
— Какъв е характерът на Олга?
— Ами вас защо ви интересува? — изведнъж се сепна Албина. — Нали казахте, че с Оля всичко е наред и вие просто събирате за нея сведения заради работата, на която ще я канят. Излъгахте ли ме? Да не е направила нещо лошо?
— Нищо не е направила, не се тревожете — побърза да отговори Настя. — Просто фирмата много иска да покани Олга на работа, но въпросът е толкова деликатен, че не бива да сбъркам. Длъжността е отговорна, високоплатена, но свързана с големи натоварвания, опазване на конфиденциална информация и изискваща кристална честност и чиста биография.
— О, в този смисъл можете да не се съмнявате! Ако трябва да се работи много, по-добра от Оля няма да намерите. И невъзможното ще направи, но ще свърши каквото трябва.
— А как е с физическата форма? Може ли например да не спи по две-три денонощия наред? Защото доставчиците често работят много напрегнато.
— О, да, разбира се! Олга изобщо си е силна, издръжлива е като камила, вече дълги години редовно ходи на фитнес, мускулите й са железни.
— А умее ли да пази чужди тайни?
— Разбира се! — разпалено я увери Албина.
Личеше, че тя с всички сили се старае да помогне на приятелката си да получи нова високоплатена работа и искрено я обича.
Значи, физически развита, издръжлива, с добър интелект и при това „влюбена“ в Ала Томашкевич. Още през нощта, докато търсеха и четяха всички съобщения, подписани от „Лара Крофт“, Настя и Дзюба бяха забелязали, че в блоговете, посветени на театъра и киното, нито едно споменаване на Ала Томашкевич не бе оставено без коментар на Лара. Тя веднага влизаше в спор и яростно защитаваше актрисата от нападки и дори от най-дребни намеци за критика. Да, Олга Виторт беше истински предана почитателка на актрисата. И изглежда, напълно подхождаше за ролята на убийца на човека, който, макар и косвено, бе виновен за смъртта на Женя Зеленов, сина на Ала Владимировна.
Но ако това беше така, трябваше да има последователност. Болтенков беше виновен Женя да получи заболяване на сърцето. Но нали в същото можеше да бъде обвинен и спортният лекар, който казал, че здравето на Зеленов позволява той да тренира и да участва в състезания? После, може да бъде обвинена и неговата партньорка Соня, която предала любимия си. А покрай нея — и треньорът, който обичал да спи със своите ученички. Всички те са били виновни косвено. Защо е бил избран само Болтенков?
„Ами аз всъщност защо реших, че е бил избран само Болтенков? — запита се Настя. — Може останалите да са убити отдавна. Та аз не знам дори имената им. Добре де, като се наспи, Ромка ще ми се обади и аз ще му дам задачка.“
Ако Анастасия Каменская бе смятала, че след нощната смяна Роман Дзюба ще спи до обяд, тя се бе заблуждавала. На младия старши лейтенант му бе напълно достатъчно дремването в мотрисата и после в метрото, така че в десет сутринта той беше готов за нови подвизи. Например за посещението в офиса на фирма „Оксиджин“, където Олга Генадиевна Виторт заемаше длъжността началник на отдел „Снабдяване с промишлени стоки“.
Да си проправи път през строгите охранители и несговорчивите момичета на рецепцията в многоетажната бизнес сграда, се оказа сложна работа, но Ромка задейства цялото си налично обаяние, подкрепи го с удостоверението и го поръси отгоре с някакви лъжи, та от една страна, да го пуснат, но от друга, да не изтече информация, че той се интересува от конкретната Олга Виторт от „Оксиджин“.
В сградата бяха разположени офисите на десетки компании и фирми и той успя да убеди целия персонал на първия етаж, че в рамките на някакво митично криминално разследване се занимава с проучване на цените на бразилското кафе. Докато убеждаваше пазачите, успя да огледа и да запомни окачения на стената списък на наемателите на офисните помещения с посочените в него етажи, на които се намираха фирмите.
Когато се качи на етажа, който му трябваше, той се сблъска със симпатичен младеж с весело открито лице.
— Би ли ми казал къде е отдел „Снабдяване“? — попита Дзюба.
— Снабдяване с какво? — насмешливо го погледна младежът. — Тук има сума ти такива отдели. По различни групи стоки.
Роман си спомни, че отделът, който оглавяваше Виторт, имаше някакво дълго име, във всеки случай след думата „снабдяване“ следваха още две-три. Оказа се, че това имало значение.
— С промишлени стоки — зарадва се той, че успя да си спомни.
— В дъното на коридора, вратата вдясно, там пише — веднага отговори младежът. — Момичетата са там, но точно нея я няма, така че върви смело, никой няма да те ухапе.
— Кого го няма? — не разбра Дзюба.
— Е, как кого. Лара. Ти нали отиваш в отдела на Лара? Или?
— А… да, при Лара. Благодаря — побърза да отговори Роман.
Значи дори в службата хората наричат Олга Виторт Лара Крофт. Интересна репутация има тази жена!
Той стигна до вратата, до която висеше табелка, съобщаваща, че именно тук се намира отдел „Снабдяване с промишлени стоки“, и влезе, без да почука. Зад три бюра с компютри седяха две момичета и един млад мъж. Момичетата разпалено си бъбреха, мъжът замислено се взираше в екрана на компютъра, на който висеше някаква натъпкана с цифри таблица.
Момичетата забелязаха посетителя и му подариха ослепителните си усмивки.
— Нас ли търсите, младежо? — кокетно попита едната, а другата веднага добави:
— Защото, ако не търсите нас, сте дошли напразно. Олга Генадиевна няма да бъде тук днес, заминаха на преговори с шефа.
— Ох, извинете, за бога — престори се на силно смутен Роман. — Сигурно съм сбъркал вратата. Трябва да отида в „Мега-мед“. Не е при вас, така ли?
Прекрасно знаеше, че офисът на фирма „Мега-мед“ е на друг етаж. Но не биваше да разкрие истинския си интерес.
— Не вратата сте сбъркали, а етажа — закискаха се момичетата. — „Мега-мед“ е два етажа по-нагоре.
— Благодаря!
Като цяло той остана доволен от посещението в „Оксиджин“. Първо, убеди се, че информацията в интернет не е остаряла. Олга Виторт наистина работи там. Нещо повече — не е в отпуск или в командировка, не е и в болнични. Второ, получи първоначална представа за репутацията на Олга сред колегите й. А сега можеше да продължи напред. Добре би било, разбира се, негласно да огледа жилището й, но като начало трябваше да провери алибито й за момента на убийството на Михаил Валентинович Болтенков.
И Роман се обади на Каменская.
— Ама ти защо не спиш? — учуди се тя. — Мислех, че си отспиваш след снощи.
— Наспах се вече. Може ли да се възползвам от помощта на вашия племенник?
— Ама разбира се, ако си е вкъщи. А какво смяташ да правиш с помощта на Санка?
— Да проверя алибито на Олга Виторт. Има само един начин да го направя така, че тя да не научи, че я проверяваме.
— Ясно — засмя се Каменская. — Давай. Аз сега приближавам към площад „Гагарин“, а ти къде се намираш?
Оказа се, че той е доста далече, но двамата успяха бързо да стиковат маршрутите си така, че едновременно да се озоват на пресечна точка, където Каменская да вземе Дзюба с колата си и да го закара при „спеца по програмирането“.
— Разбирате ли, измислих такава схема — говореше Роман, докато колата пълзеше по натовареното Околовръстно шосе, — да намерим в интернет списък на служителите на „Оксиджин“, а ако имаме късмет — конкретно списъка на служителите в отдела на Виторт, после да намеря техните странички и да ги хакнем. И да видим само кореспонденцията помежду им, разбирате ли? Ако намерим личната кореспонденция на служителите на фирмата, там като нищо може да има разни клюки и други сведения. Например за съвещания или някакви командировки с участието на Олга. Тоест първо да хакнем страничките на Олга още веднъж и внимателно да прочетем какво и на кого е писала тя в интервала плюс-минус дните около убийството на Болтенков. Ако тя е ходила някъде, присъствала е на нещо, това трябва да се провери. И после да се свери с кореспонденцията на нейните служители помежду им и между нейните приятели. Добре ли обяснявам?
Стори му се, че на лицето на Каменская се изписа досада, сякаш той говореше някакви глупости. И му стана чоглаво.
— Ти наистина обясняваш лошо — усмихна се тя, — но те разбрах. Сега чуй моите съображения. Алибито на Олга трябва да се провери задължително, прав си. И трябва да се проверява така, че тя в никакъв случай да не научи това. Но преди да се занимаваме с Олга, трябва да открием още трима души: спортния лекар, който е разрешил на Евгений Зеленов да участва в състезанията, партньорката на Зеленов на име Соня и техния треньор, който тогава е живеел в Санкт Петербург. Необходимо е да научим имената и местонахождението им. Ако всички са живи и здрави, може би прибързваме с Олга. Виж, ако поне един от тях е станал жертва на престъпление, ще трябва здраво да се хванем за Олга. Така че сега отиваме у нас и целуваме нозете на Саня, ако си е вкъщи. За да се направи всичко това бързо, е нужен много мощен комп, натъпкан с разни хитри програми. В противен случай нито ти, нито аз можем да направим каквото и да било… — Тя го погледна и уточни: — Не можем, нали?
— Не можем — увери я Рома, като ясно разбираше, че си криви душата.
Той дори спокойно може. Но наистина за целта е необходим комп, натъпкан с нужните програми, такъв, какъвто имат Саня или неговият приятел Петручо. Такива програми Дзюба няма и в домашния си компютър, камо ли в работния си кабинет на „Петровка“.
Когато се отвори портата, водеща към двора на семейство Каменски, пред погледа на Ромка се разкри наистина идилична картина: дебелият Петя седеше на каменните стъпала пред входа и със замечтан израз на лицето дъвчеше хамбургер или пък чийзбургер — отдалече не се виждаше. Дзюба слезе от колата и тръгна към Петя, докато Каменская вкарваше колата в гаража.
— Ти защо седиш тук?
— Чакам Санка — бавно отговори Петручо.
— Защо, никой ли няма вкъщи? А къде е Алексей Михайлович?
— Кърти — равнодушно тръсна Питър. — Не всички са товарни коне като нас със Санка. Стар човек е, трябва да си почива.
„Стар човек — укорително си помисли Роман. — Как ще е стар той? Нали видя, бива го колкото тебе, че и повече.“ Но на глас каза друго:
— Санка къде е? В института ли?
— Потътри се при съседите, помолиха го да им почисти компа, пипнали някаква кранта.
— Кога ще се върне?
— Казва ли ти някой… — сви рамене Петя. — Според зависи.
— А ти можеш ли да включиш неговия комп? — продължи да пита Дзюба.
— Без проблем. А трябва ли?
— Трябва. И то спешно.
— Оки-доки.
Пьотър помълча, после попита:
— Слушай, а какво изобщо правихме с вас цяла нощ?
Роман се слиса.
— Как какво? Ти цяла нощ търси инфо за нас и не разбра какво правиш? Да нямаш температура нещо?
— Не, аз разбрах какво търсим, но не вдянах защо. Помолихте — направихме, без проблеми, що да не помогнем на ближния. Ама за какво правихме всичко това?
Дзюба внимателно погледна Пьотър и неодобрително поклати глава.
— Ами всички помагахме на Анастасия Павловна. Беше нужно за нейната работа.
— За каква работа, бе, к’во приказваш? — разкикоти се Петя. — Ми че тя е пенсионерка! К’ви ми ги пееш?
— Не е пенсионерка — поправи го Роман. — Тя е офицер от полицията в оставка. И сега работи на друго място.
— Я стига бе, чуек! — махна с ръка Пьотър. — К’во може да работи тя, като е на сто години?
— Частен детектив е.
Петручо се облещи и забрави да сдъвче току-що отхапания залък.
— Стига, бе! Да паднеш! На луд ли ме праиш! Вярно ли, бе? Да не ме моташ?
— Честен кръст! — шеговито се закле Дзюба, искрено развеселен вътрешно. — Ама защо толкова се учудваш? Саня не ти ли е казвал къде и какво работи леля му?
— Нее. Но честно казано, не съм го питал. Каза ми, че била пенсионерка, та какво повече да питам, нали така? То е ясно, щом бабето е в пенсия, значи не работи.
Роман видя, че от гаража излезе Каменская, стана от стъпалото, на което седеше до Петручо, наведе се към него и тихо каза:
— Чуй един съвет от мен, приятел: обърни внимание, че освен твоето желязо и програмите, на света има и хора. И те невинаги са такива, каквито си ги представяш. Да вървим да включваме компа, работата не чака.
Петручо мълчаливо изтръска трохите от дънките и пуловера си и последва Роман и Каменская в къщата.
Саня Каменски се прибра след около час, след още час и половина се събуди Чистяков, учтиво намекна за обядване и Настя със съжаление слезе в кухнята, за да сготви нещо на мъжа си, Роман и Петя и — отделно — специална храна за Саня.
„Каква ли полза от това — мислеше си ядосано, докато режеше зеленчуци за диетичната супа, — и без това няма да я изяде, пак ще я хвърлям. Но има и два големи плюса: първо, съвестта ми ще е чиста, второ, ще се науча поне нещичко да готвя. Вече усвоих млечните каши и супи, време е да напредна. Добре че вчера сварих картофи, като че съм знаела, че няма да имам време да готвя.“
Чистяков обследва запасите от продукти в хладилника, извади някаква опаковка, внимателно прочете ситно отпечатаните цифри със срока на годност, после кой знае защо помириса съдържанието, макар че какво ли може да се подуши в нещо замразено?
— Мога да изпържа месо — предложи той, загледан със съмнение в опаковката. — Отдавна стои, време е да го употребим.
— Ще отнеме време — поклати глава Настя. — Аз ще направя нещо по-простичко, за да стане по-бързо. Льоша, погледни дали там не е останал някакъв салам.
Алексей грижливо прегледа всички полици и намери загънато във фирмена опаковка от скъп магазин нещо незнайно какво, но във всеки случай здравата изсъхнало.
— Ей това, мисля, в предисторически времена е било салам — каза той. — Не виждам нищо по-прясно. А ти какво планираш?
— Исках да залея картофки и саламче с яйца, нали си спомняш как често го правехме? — Тя обра с решетъчна лъжица пяната от водата, в която се вареше пилешко — диетичната храна на Саня.
— Не съм забравил — усмихна се Льоша. — Беше вкусно. Я аз да прескоча до магазина, с колата за десет минути ще ида и ще се върна.
— Хайде — съгласи се тя с благодарност. — Наистина, дощя ми се да си спомним младите години, когато бяхме вечно заети. Спомняш ли си, все ни се струваше, че в живота няма нищо по-важно от работата.
Чистяков я погледна с насмешка, но топло.
— Човек би помислил, че сега ти се струва нещо друго. Добре, тръгвам. Някакви изисквания към салама?
— Всякакъв, само да е пресен — отговори Настя. — А, Льоша, вземи и кетчуп, а? Като ще си припомняме младостта, нека е с всички подробности.
— Кетчуп ли? — учуди се той. — Ами кетчуп имахме в промишлени количества, преди два дни видях в хладилника две шишета, май дори три.
— Е, да, ама Педро… — въздъхна Настя. — Постоянно яде сандвичи с кетчуп, първо изяжда каквото си е донесъл, с него храни и Санка, после започват да ровят в хладилника и да правят сандвичи, а кетчупът им е задължителна съставка. Снощи са го довършили.
Тя чу как вратата се затвори след мъжа й и след известно време през отворения прозорец долетя звукът на потегляща кола.
По звученето на стъпките по дървеното стълбище Настя определи, че слизат Питър и Дзюба.
— Анастасия Павловна! — Роман се втурна в кухнята трапезария, размахал снопче разпечатки. — Олга Виторт има стопроцентово алиби! Всичко проверихме, ето, вижте!
Петя, без да продума, бръкна в хладилника. Оттам нямаше какво да се вземе; поне такова, което би могло да се сложи в сандвич. И нищо чудно след такава нощ. Момчето мълчаливо взе една филия и отново отвори хладилника.
— Петя, и кетчуп няма — каза Настя. — Почакай, скоро ще обядваме.
Питър тежко въздъхна, отвори едно шкафче, извади бурканче мед, намаза си на филията и седна до масата. Той се ориентираше в тази кухня не по-зле от добра домакиня, прекрасно знаеше кое къде се намира.
Настя намали котлона, на който се вареше пилешкото, и отново се учуди на странната идея на Даша — да сложи в съвременна къща газов котлон.
„Ястията, сготвени на газ, имат съвършено друг вкус — уверяваше я съпругата на брат й. — На електричество никога не можеш да получиш такъв вкус.“
Честно казано, Настя Каменская не усещаше никаква разлика, но не смееше да спори.
От разпечатаните текстове излизаше, че в деня на убийството на Михаил Болтенков Олга Виторт се е намирала в командировка в Иркутск, и то не сама, а с двама колеги. Вечерта на убийството (по това време в Иркутск вече е било късна нощ) е седяла в стаята си в хотела в компанията на мениджъра от своя отдел на име Ксюша и началника на друг отдел към фирма „Оксиджин“. До десет сутринта е трябвало да анализират предложението на партньорите и да вземат решение за стратегията и тактиката при воденето на преговорите с тях. На два пъти по време на тази седянка са правели половинчасови почивки, по време на които Олга и Ксюша са излизали в мрежата и са чатили, а началникът на другия отдел, както е редно за мъж, е четял новините от световната политика и икономика. През първите две почивки Олга е успяла да напише и изпрати три писма по електронната поща, при това едното доста дълго, адресирано до бивша съученичка, която днес живее в Австралия, да си размени безброй съобщения с безброй събеседници във „Фейсбук“, „Съученици“ и „В контакт“, както и да провери дали са излизали нови коментари за Ала Томашкевич, вероятно за да се хвърли начаса в битка и да защити любимата си актриса. При това на много хора Олга написала, че се намира в Иркутск, че сега там е нощ и че тримата се подготвят за утрешните преговори. Проверката показала, че мобилното устройство, с което Виторт излизала в интернет, в този момент наистина се е намирало в Иркутск, а не в Москва.
Но това все още нищо не доказваше.
— Рома, можем ли да бъдем сигурни, че наистина е била в Сибир същата вечер? — недоверчиво попита Настя. — Би могла да даде своя таблет или телефон на когото щеш, на човек, който е бил в Иркутск, да му даде всички свои пароли и да го помоли да излиза в мрежата и да оставя съобщения от нейно име. А тя да е останала в Москва.
Тази мисъл очевидно бе спохождала и самия Дзюба, защото той мълчаливо й подаде второ снопче разпечатки, състоящо се от няколко листа.
Ксюша-Ксана:
Ама тя съвсем е откачила, трябва да я питам за излизане дори за един дубъл. И тя седи като пришита, и на никого не дава да излиза.
Михаил:
Е, стига де, не можеш ли поне за пет минути да излезеш в коридора? Звънни само да ти чуя гласчето. Ксюша-Ксана:
Не искам да си имам неприятности. С нашата Лара Крофт шега не бива. Не може да понася по време на мозъчни атаки някой да излиза от стаята.
Михаил:
Защо? Какви са тия глупости?
Ксюша-Ксана:
Много е мнителна. Сигурно й се е случвало някой да излиза по време на обсъждане и да предава информация на врага. Сякаш че, ако искам, не мога да я предам в интернет. Абе, има си такива бръмбари в главата. Да върви по дяволите, не искам неприятности.
Михаил:
Ама и тя ли не излиза?
Ксюша-Ксана:
Не. Само за да звънне на суяка. Абе стига за нея… По-добре ми кажи колко ме обичаш.
— Е, нататък не е интересно — промърмори Дзюба.
„Ясно, не е интересно — помисли си Настя. — Но сигурно е твърде еротично.“
— Ами какъв е тоя суяк, на когото звъни Олга? — попита тя.
Петручо презрително изсумтя.
— Да звъннеш на суяка, е същото като да направиш дубъл — обясни той. — Да отидеш до тоалетната.
На другите листове се намираха откъси от кореспонденцията на същата Ксюша с други адресати, от които неумолимо произтичаше, че Олга е била постоянно в една стая с момичето и никъде не е излизала. Освен до тоалетната.
— Ами какво ще кажете за съучастник? — попита Настя. — Ако е искала да отмъсти за сина на Томашкевич, не е задължително лично да извърши убийството. Кого може да е привлякла за тази работа? Например любовник. Рома, тази Виторт има ли любовник?
Дзюба се почеса по тила и неуверено кимна.
— Попадна ми такова инфо, но не съм го разпечатал, то няма отношение към алибито.
— Но инак Виторт има любовна кореспонденция, така ли? — уточни тя.
— Няма — разпери ръце той. — Никаква. Има кореспонденции на служители в „Оксиджин“, където те клюкарстват, че Лара Крофт спяла със свой служител, мениджър от нейния отдел, когото взела на работа преди около година и половина.
— Ъхъ — замислено продума Настя. — Щом спи със свой подчинен, ясно е защо няма кореспонденция. И без това всеки ден се виждат в службата. А може и да живеят заедно. При това са отдавнашни любовници, толкова отдавнашни, че най-пламенните чувства вече са отминали. Тя го е взела на работа, след като вече са били във връзка.
— Откъде знаете? — смая се Дзюба.
— Отдавна живея — позасмя се тя. — В разгара на отношенията не мога да си представя един човек да е в командировка цели три дни и нито веднъж да не пише на любимия си.
— А може да си говорят по телефона, вместо да си пишат — възрази Рома. — Или да си разменят есемеси. Нали с оператора от мобилната компания не…
И се сепна. Беше невъзможно да произнесе на глас, и то в присъствието на Петя думи, от които личи, че офицер от полицията, който е в сговор с частен детектив и е привлякъл „други цивилни лица“, грубо нарушава закона, като разбива чужди компютърни бази данни, сайтове и изобщо всичко, което може да се разбива. Какви номера прави човешката природа! Да го прави, може, но да го произнесе на глас, е ужасно. Нито на Петя, нито на Саня, разбира се, дори през ум не им минава, че вършат нещо незаконно. Така де, глупаво е да се притесняваш заради нещо, което прави всеки втори „спец по програмирането“. Всички правят това — и какво? Нали никой не краде, просто се забавляват. Някои печелят от това, като хакват чужда лична кореспонденция по нечия поръчка, и какво толкова? Всички искат да ядат, на всички трябват пари. Настя още не беше срещала хакер, който да осъзнава напълно, че постъпва зле.
„Добре, ами аз? — запита се. — Какви ги върша изобщо? Всичко започна толкова невинно, просто от търсене на открита информация, както си седяхме с Роман в кухнята, аз белех картофи, той ми четеше на глас техническите правила — пълна идилия и тържество на закона. И не щеш ли, много скоро и двамата се втурнахме да търсим конфиденциална информация, Саня и Питър започнаха да хакват сайтове. И нито аз, нито Ромка дори не забелязахме как сме преминали границата. Та ние не искаме да направим нищо лошо, нямаме намерение да крадем чужди пари, дори не посягаме на чужди тайни, искаме само да намерим информация, която ще ни помогне да разкрием убийство. Ами ние вършим полезна работа, за добро. В края на краищата същото биха направили за Ромка момчетата от Управление К, само че щяха да го направят много по-късно и в много по-малък обем. Ние просто се справихме със собствени сили.“
Прекрасно разбираше, че аргументите й са слабички.
— А този любовник има ли си име?
— Има си. Владимир Власов — веднага отговори Питър.
Оказа се, че през това време той не само бе лапал хляб с мед, но и внимателно бе слушал.
— Какво се знае за него?
Роман и Педро се спогледаха и едновременно тръгнаха към стълбището.
— Сега — обеща Петя. — Имаш го.
Чистяков донесе продуктите — както обикновено, бе купил освен поръчания салам и кетчуп, и много неща, които според него непременно щяха да влязат в работа.
— Смяташ ли, че те — Алексей завъртя глава към стълбището нагоре — ще ядат храната на нашите младини?
— Че къде ще вървят? — засмя се Настя. — Няма да им дам нищо друго. На Саня — зеленчукова крем супичка, а всички останали да лапат от общия котел. А сигурно и Саня ще се присъедини, няма да яде супата.
Отгоре се чу вик, който означаваше въпрос или пък слисване.
— Изглежда са намерили нещо — каза Чистяков, извади нож и постави салама на дъската за рязане. — Как ще го режем? На кубчета, на ивички, на квадратчета?
— Ами как го режеше навремето? Така го режи.
Льоша я погледна с укор.
— Аска, дето цял живот съм те хранил и съм стоял до печката — както и да е. Но фактът, че ти дори не си обърнала внимание колко съм се старал и съм рязал салама всеки път различно, ме обижда извънредно много.
Настя се стъписа. Ето на, живееш, живееш с човека дълги години, а после излиза, че…
— Льоша — смотолеви виновно, — ами аз наистина… е, ти знаеш.
— Добре, великодушно ти прощавам.
Искаше да добави още нещо, но не успя, защото по стълбите сякаш излетя Дзюба с грейнали от възторг очи.
— Намерихме го! Този Владимир Власов, любовникът на Олга, е бивш спортист, тренирал е фигурно пързаляне. После е завършил Института по физкултура и е станал треньор. Но нещо не му е провървяло с треньорската работа и вече от три години няма нищо общо със спорта.
„Ето, това е — помисли си Настя, — сега всичко се сглобява. Можем с чиста съвест да седнем на масата.“
Несправедливостта открай време беше за него тъмнокафява. С цвят на горчив шоколад. Уж лакомство, но горчиво, дори възкисело. И думите, които се въртят в главата му, на пръв поглед са правилни. А в действителност — кисело-горчиви, несправедливи.
„Трябваше повече да се стараеш, трябва да тренират повече! На лошия танцьор паркетът му пречи. Според теб излиза, че всички наоколо са виновни, само ти си безупречен. А така не може да бъде. Щом не се получава, значи ти си си виновен.“
Колко пъти през живота си бе чувал тези думи! Особено често ги произнасяше по-голямата му сестра, на която амбициите на майка им да види сина си шампион, бяха отнели детството. На сестра му, която бе по-голяма с шест години, възлагаха да води момчето на пързалката и да го довежда обратно, не й даваха никакви джобни пари, защото всяка свободна копейка в скромния им семеен бюджет отиваше за нови кънки и костюми за младия фигурист, а също и за „благодарности“ към треньора. Сестра му, способно, надарено, трудолюбиво момиче, от шестнайсетгодишна започна да припечелва с частни уроци по химия, математика и чужд език за посредствени ученици, но майка им и баба им й отнемаха тези пари и ги харчеха за неговото спортно бъдеще.
И всеки път, когато той не успяваше да се представи добре и да постигне успех, сестра му с омраза повтаряше: „Трябваше повече да тренираш, трябваше повече да се стараеш, толкова пари влагаме в теб, а никаква полза! Аз не мога да си купя нормални обувки, ходя със старите, макар че се трепя от сутрин до вечер, защото всички пари отиват за теб! А ти не правиш нищо, само си въртиш задника на леда!“
Това му се струваше жестоко и несправедливо. Та нима малко работеше? Нима не влагаше цялата си душа, целия си живот в спорта? И нима беше виновен, че светът на спорта беше подреден жестоко и по определени правила, които нито един спортист, най-малко пък млад, не би могъл да промени? Пък и той все още не знаеше тези правила. Той просто до самозабрава, изцяло отдаден, правеше всичко по силите си, скачаше по часовник в пет сутринта, за да отиде навреме на сутрешната тренировка, която започваше в седем, търпеше постоянните болки и превъзмогваше постоянния страх, учеше си уроците, превит одве на пейката в мъжката съблекалня, и същевременно дъвчеше сандвичите, направени вкъщи от баба му. Сестра му го мразеше и заради тези сандвичи: в началото на деветдесетте продуктите изчезнаха от магазините, после, в началото на деветдесет и втора, се появиха, но вече на много високи цени. И най-хубавото майка им и баба им заделяха за него, за да му приготвят сандвичите — нали момчето излизаше от къщи рано сутрин и се прибираше късно вечер. Сестра му не получаваше нито едно парченце хубав салам или кашкавал.
„Остави го, това е за сандвичите на Володенка“ — срязваше я баба й.
Ако вкъщи се появяха плодове, те бяха само за него. И всяко несполучливо представяне на леда непременно завършваше с поредния оскърбителен монолог на сестра му. А за несполука в тяхното семейство се смяташе всичко освен победата.
След много години, вече възмъжал, той чу същите думи, но от човек, на когото се бе доверил и бе решил да разкаже как го бяха прекършили в спорта и какви вълчи закони царуват в този свят с изключително красива фасада.
Той се бе надявал на разбиране и съчувствие, но в отговор чу:
— Е, братко, ти сам си си виновен. Ако се беше старал повече — всичко щеше да е другояче. Щом толкова години си копал в една точка, щом си се занимавал с едно и също и така и не си изкопал нищо свястно, значи си пълен некадърник. Неудачник си. Нещастник, с една дума.
Тези думи го халосаха болезнено. Много по-болезнено, отколкото когато ги произнасяше сестра му. Той поне започна да я разбира, когато порасна. Неговите спортни стремежи бяха се стоварили на нейните плещи. Но какво право имаха съвършено чужди хора да го оценяват? Та те нищо не знаят, не разбират. Те не са плакали в съблекалнята от кървавите мехури, те не са излитали във въздуха в тройния скок, знаейки, че недолекуваното коляно може да ги подведе и завинаги да останат инвалиди, не са „изхвърляли“ партньорка, замирайки от ужас, че навярно са й придали съвсем мъничко неправилен наклон и тя може да се пребие. И нима можеш да им обясниш всичко това? Ами че те няма и да разберат! Те искат само да гледат по телевизията как хора с красиви костюми красиво се движат под звуците на красива музика. Никой не иска да знае колко труд, болка, страх, колко пот и сълзи, мръсотия и подлост лежат вътре в тази лъскава опаковка.
От онзи момент той взе твърдо решение: никой не бива да знае за миналия му спортен живот. Не иска да го смятат за некадърник. За неудачник. Може наистина да е неудачник и това е срамно. Не е нужно хората да го знаят. Така че той никога вече нищо няма да обяснява.
Не беше трудно да се съберат всички жалони от спортната биография на Владимир Власов. Родил се през 1980 година, през 1984-а баба му за пръв път го завела на ледената пързалка. Живеел с майка си, баба си и по-голямата си сестра, бащата напуснал семейството практически веднага след раждането на Володя. Майка му била киновед, преподавала във ВГИК3, сфера на интересите — английско и американско кино от трийсетте-петдесетте години.
На десет години го взел в групата си Михаил Валентинович Болтенков, на тринайсет Володя станал юношески шампион на Русия сред индивидуалните фигуристи и заел доста високо за възрастта си място на един от международните турнири. Заедно с него в групата на Болтенков тренирал и Женя Зеленов, синът на актрисата Ала Томашкевич.
Ала кой знае защо Володя не останал при Болтенков.
— Преместил се в групата на Людмила Волинец, известна спортистка, шампионка — с тържествуващ вид съобщи на Антон Дзюба. — Така че повече няма смисъл да ровим за инфо, по-лесно е ти отново да се видиш с нея и да я попиташ за този Власов. Нали каза, че тя говорела охотно.
Този път Людмила Всеволодовна определи среща на Антон на летището: отлитала за Унгария, за да работи един месец с унгарска двойка. Не можела да намери друга възможност и друго време за оперативния работник. Антон изруга наум: пътуването до летище Домодедово и обратно означаваше цял изгубен ден. Но нямаше избор.
— Нямам много време — веднага го предупреди Волинец, когато Антон я намери на летището. — Преди пет минути обявиха регистрирането за моя полет, така че се постарайте да бъдете кратък.
„Ти се постарай — мислено се сопна Сташис. — Аз бързо ще си задам въпроса, но ти ще отговаряш.“
Още от сутринта беше в лошо настроение и се гневеше на всички наред, включително на Волинец, която нямаше никаква вина за настроението му.
Седнаха на пластмасовите столове близо до прозореца. Беше доста шумно и на всяка половин минута звучаха съобщения на два езика. Трудно можеше да се измисли по-лошо място за разговор със свидетел.
— Володя Власов? Да, имах такова момче — веднага отговори Людмила. — Какво ви интересува? И защо изобщо ме питате за него?
— Защото той е бил ученик на Болтенков, преди да се прехвърли във вашата група — обясни Сташис.
— Да — кимна тя, — при Миша той стана шампион на Русия в младшата възраст, но не успя да повтори успеха си. На следващия шампионат остана едва ли не последен. Получи болки в колената, стана му трудно да изпълнява някои елементи, включително скокове. В пързалянето по двойки скоковете са по-малко. Всъщност именно затова взех Володя в групата си: той беше високо момче, с атлетична фигура, отдавна го бях харесала при Миша, а ми трябваше партньор за едно много добро момиче.
Партньорката на Володя, момиче от Уляновск, била много талантлива, но нервна, за такива казват: „старт минус“. На тренировки правела всичко, а не се представяла добре на състезания. Всичко проваляла. Володя се отнасял нежно към нея, грижел се, защитавал я, обичал я. Три-четири години тренирали заедно — и тя си заминала, разбрала, че нищо няма да излезе.
След това той извадил късмет: Людмила Волинец успяла да му „издейства“ много силна партньорка, връстничка на Власов, но много дребничка и лека за възрастта си. Володя взел да изравнява силите си с нейните, получила се добра двойка и бързо се изстреляла нагоре — от ниските места доста нависоко. Двамата били по на осемнайсет-деветнайсет години и се състезавали вече в старшата възраст.
И ето че на първенството на Русия те се борели за третото място, за да влязат в националния отбор. Представили се много добре, били сигурни, че са влезли в тройката, и изведнъж се оказало, че остават на четвърто място. Разбира се, ужасно се разстроили, но спортният характер си е спортен характер и младежите започнали да се готвят за следващия сезон.
Но тогава се обадило травмираното и несполучливо лекувано коляно на Володя. Трябвало да се оперира. След операцията коляното се възстановявало трудно, времето минавало, а Власов не можел да тренира. И тогава партньорката му казала: „Извинявай, но не мога да чакам, губя форма“. Намерили й нов партньор. По-точно тя сама си го намерила.
За случилото се по-нататък в живота на Владимир Власов Антон вече и сам знаеше: Роман Дзюба се бе постарал да намери максимум информация. На двайсет и две години Власов влязъл да учи във физкултурния институт и едновременно работел като втори треньор при Михаил Валентинович Болтенков, после станал втори треньор в друга група, след което изобщо напуснал спорта, известно време стоял без работа, а в течение на последната година и половина работел като мениджър в отдел „Снабдяване с промишлени стоки“ във фирма „Оксиджин“, където попаднал очевидно с помощта на любовницата си Олга Виторт. Но Людмила Волинец внесе в тази схематична картина допълнителни краски, като добави някои любопитни подробности.
— Володя завърши института, взе диплома и реши да напусне Миша и да опита да работи самостоятелно, но много скоро разбра, че не всичко е толкова лесно и той не може така бързо да направи треньорска кариера. При Болтенков не се върна, стана втори треньор при бившия си колега по отбор, Коля Носуленко, който бе напреднал в професията. Поработи с него, но започна да попийва и напусна и тази работа. Именно тогава се изгуби от полезрението ми и нищо повече не съм чувала за него.
— А защо не се е върнал при Болтенков, когато е разбрал, че самостоятелната работа не му върви? Развалиха си отношенията ли? — попита Антон.
— Не, отношенията им винаги са били прекрасни, но Володя работеше с него, докато беше студент, а когато взе диплома, сметна, че за него, вече дипломирания специалист, е унизително да е само помощник на бившия си треньор. И после, Михаил Валентинович е треньор с добра репутация и ако негов спортист се изявява добре, никой няма да се усъмни, че това е заслуга именно на Болтенков, никой дори няма да произнесе на глас името на втория треньор. Володя мечтаеше за бързо издигане, за слава и реши, че ако работи с не толкова известен треньор, ще има шанс да бъде забелязан. Ето защо предложи услугите си на своя бивш колега по отбор. Не знам каква точно е работата, с него общувах съвсем малко, когато престана да тренира, получавах информация предимно от трета ръка, но като познавам Володя, мога да предположа, че се е чувствал некомфортно да работи с човек, който е бил негов учител, много по-възрастен. Това е възпирало Володя, пречело му е да изразява мнение и да проявява самостоятелност. По-лесно му е било да работи и общува с връстници, с хора, на които може да каже: „Ама ти да не си луд?“. Е, нали разбирате.
— Разбирам. А защо Власов е напуснал… извинете, забравих името на треньора, при когото е отишъл, след като е получил диплома.
— Носуленко. Коля Носуленко. Трудно е да се каже. Сигурно не са се сработили. Коля се оплакваше, че Володя Власов започнал да си позволява да идва на тренировки отначало дъхащ на алкохол, а после и не съвсем трезвен. Вероятно заради това е било.
— И последен въпрос: да знаете случайно имал ли е Власов някакви конфликти с Ина Викторовна Ефимова от Московския спортен комитет?
В очите на Людмила Всеволодовна за пръв път от началото на разговора просветна интерес.
— Ама разбира се. Точно него тя не пусна да замине за чужбина. Спомняте ли си, разказвах ви за това? Сигурна съм, че Володя Власов не е бил единственият, на когото тя заради пари е попречила да направи кариера.
Много любопитно… Изглежда, че все пак трябва да зареже версията за убийството на чиновничката от Държавната дума заради пожара на „Рубльовка“. Жалко обаче. Красива версия беше. Впрочем това е и за добро, като се има предвид каква странна реакция предизвика работата на Сташис в това направление и у ръководството, и у неизвестния човек, който го заплаши. Оставаше само да уточни някои подробности.
— Власов знаеше ли, че именно Ефимова му е попречила?
— Знаеше — кимна Волинец. — Казах му аз, когато научих.
— И как реагира той?
— Никак. Той беше уморен, веднага след тренировка, не му беше до емоции. Смотолеви само нещо като „каква кучка“ или „гадина“. И никога повече не заговори за това. Още повече че и той, и всички ние прекрасно знаехме, че Ина Викторовна не ме обича, първо, не обича моите ученици, второ, и от чиста лошотия и алчност гледа да направи всичко, та да не пусне в чужбина хора, които не могат да й платят. Макар че и без това те плащаха не на нея, а на лица от Федерацията, но тя получаваше своя хубав пай от тях. Всички прекрасно знаеха, така че в тази ситуация всъщност нямаше нищо неочаквано. Разберете, активно трениращите спортисти изобщо не са по силните емоции и страсти, за това не им остават нито сили, нито време. Тъкмо тогава Володя вече бе загубил партньорката си, която не пожела да чака той да долекува оперираното си коляно, но се възстанови някак и продължи да тренира, винаги е бил много упорит. Тренираше и се надяваше, че ще му подберат нова партньорка. И ето че му предложиха момиче, но за това трябваше да се получи разрешение от Федерацията да се състезава за другата страна. Не получи разрешение и това бе краят му като състезател. Той вече не виждаше перспективи пред себе си. Беше само на двайсет и една години, но с приключена кариера и практически инвалид. Тогава влезе да учи и започна по малко да тренира други деца.
Сигурно вече за пети или шести път обявяваха продължаването на регистрацията за полета, с който трябваше да замине Волинец, и Людмила Всеволодовна започна да се притеснява. Антон учтиво и помогна да занесе багажа си до гишето и се сбогува с нея. Беше научил всичко, което го интересуваше. Вярно, можеше още да поразпита и тогава сигурно щеше да научи някакви любопитни факти, но притесненият свидетел е лош свидетел, на това го бяха учили още в университета на МВР.
Бързо се разбраха кой с какво ще се занимава в близките часове: Каменская ще търси и проверява бившата партньорка на Власов, която не пожелала да чака той да долекува коляното си; Дзюба ще отиде при Николай Носуленко, треньора, с когото Власов работил, докато окончателно напуснал спорта; а Антон Сташис трябваше да посети самия Владимир Власов и да провери възможно ли е той да е имал нещо общо с убийствата и на Михаил Валентинович Болтенков, и на Ина Викторовна Ефимова.
— А каква е връзката с Ефимова, ако той е отмъщавал за колегата си Женя Зеленов? — попита Дзюба. — Ако пък е отмъщавал за себе си, каква е връзката с Болтенков, който го е направил шампион на Русия? Или ти смяташ, че този Власов изобщо се е развихрил и е започнал да мъсти на всички, които по един или друг начин са съсипвали съдби на фигуристи?
— Е, не на всички фигуристи, а само конкретно неговата и на Зеленов — отговори Антон. — Ще видим.
Когато оперативни работници започнат да се занимават със самодейност зад гърба на следствието и на собственото си ръководство, това винаги предизвиква маса усложнения.
„Ех, деца, деца, не гледайте полицейски сериали — мислеше си Антон по пътя към блока, където живееше Владимир Власов. — Там не казват истината. Ако можех да обоснова действията си така, че да не предизвикам гнева на следователя или на своя началник, аз щях предварително да пусна хора да следят Власов, да науча къде ходи, с кого се среща и поне щях да се запътя към него, когато със сигурност знам, че си е вкъщи. Би могло да проконтролирам и телефонните му обаждания, вярно, не да ги прослушам — досадна работа е да врънкаш разрешение от съдията за това, — но поне да поискам от мобилния оператор да ми изпрати и да получа информация за обажданията и есемесите от неговия номер и от номера на Олга Виторт. Наистина момчетата на Каменская са безумно храбри, нагли, кадърни и нали са млади и лекомислени, от нищо нямат страх, но все пак не успяха да хакнат базата на мобилния оператор. Слава богу, там имат мощна защита, която те не успяха да пробият с кавалерийска атака. Добре, остава само да се надявам, че с Власов ще извадя късмет.“
Сградата, в която според получените данни живееше Владимир Власов, беше съвсем близо до Околовръстното, в покрайнините на „старата“ Москва. Типичен многоетажен блок с много входове, навярно съпоставим по броя на населяващите го хора с малък град. Опасенията на Сташис не се оправдаха, отвориха му още след първото позвъняване. Пред Антон застана висок, снажен, млад мъж с неизразително, някак безцветно лице и недоумяващо вдигнати вежди.
— Мен ли търсите? Какво обичате?
След като погледна удостоверението на оперативния работник, Власов май никак не се учуди, но и не се уплаши. Просто едва забележимо сви рамене и кимна.
— Ами заповядайте.
Антрето в апартамента само условно се наричаше антре — две крачки след прага Антон се озова в стая, доста просторна и сякаш разделена надве. В едната част всичко беше „като при хората“: диван, телевизор, малка масичка с компютър и още една пред дивана, която по немитите чаши и чинии върху нея можеше да се оцени като маса за хранене. Другата част на стаята пък според преценката на Антон приличаше на художническо ателие, каквото всъщност и беше. На пода — покрай стените имаше подредени картини — съвършено еднотипни, според Антон те дори не можеха да се нарекат живопис, представляваха просто тънки многоцветни орнаменти на различен фон — черен, небесносин, червен, жълт.
Нарушавайки всички правила на приличието, Сташис бързо мина през жилищната част на стаята към статива, на който стоеше незавършена картина. Пак някакви цветни линии на черен фон, но не като на другите картини. Не беше ходил в дома на Ала Томашкевич, но Каменская беше описала много подробно работите, окачени на неговите стени. И дори му бе дала разпечатка на кадрите от филма, в която бе видяла рисунки на фигурите на Панин-Коломенкин.
Явно стопанинът на това жилище бе въпросният художник. Само че беше абсолютно неясно защо Томашкевич не беше казала името му и бе твърдяла, че изобщо не се интересува от личността на автора на картините. Власов и Зеленов са тренирали в една група и са били приятели, така че майката на Женя Зеленов едва ли не е знаела това. Обаче се е оправдала с Олга Виторт, която уж й носела тези картини незнайно откъде. Но може и наистина да не е знаела? Може Олга да е криела любовника си от Ала Владимировна? От неизвестно какви съображения.
Антон отвори бележника си и извади сгънат на четири лист с разпечатана рисунка. Обърна се — Власов припряно прибираше от масата пред дивана неизмитите съдове. Стасов бързо разгъна листа и сравни рисунките от разпечатката и от картината и отново го прибра в бележника. Гледай ти, колко интересно става понякога!
Рязко се извърна и почти се сблъска с Власов — оказа се, че той вече стоял зад гърба му.
— Значи сте художник? — престори се Антон на учуден и озадачен.
— А, че какъв ли художник съм аз — небрежно отговори Власов. — Жалка работа. Така, забавлявам се с най-простата техника. Не съм учил живопис.
— А каква е тази рисунка? Означава ли нещо?
Власов сякаш се смути, почуди се малко.
— Това са фигури от фигурното пързаляне. Защото някога тренирах това.
Явно темата беше неприятна за Власов. Странно. Защо ли? Какво лошо има във факта, че един човек се е занимавал с фигурно пързаляне? Или той наистина има връзка с убийството на треньора и не иска да разкрива, че има нещо общо с този вид спорт?
— Знам, че сте бивш спортист — каза с неутрален тон Антон, сякаш темата за спорта изобщо не беше важна в разговора. — Между другото, знаете ли, че вашият бивш треньор беше убит?
— Михаил Валентинович ли? — запази пълно спокойствие Власов. — Разбира се, знам. И по новините съобщиха, и колеги ми се обадиха. Ужасно. Кой го е направил? И защо?
— Е, ние засега не знаем отговора на въпроса „кой“, а на въпроса „защо“ бихме искали да получим отговор от вас.
Владимир извърна поглед, но не притеснено, а някак замислено и тъжно.
— Слушай, да минем на „ти“ — предложи той. — Защото се получава някак тъпо.
— Добре — съгласи се Сташис. — Та за какво, значи, може да са убили твоя треньор Болтенков, а?
— Нямам представа за какво може да са убили Михаил Валентинович — бавно отговори Власов — и изобщо нямам представа по каква причина може някой да убие треньор по фигурно пързаляне, още повече ако той не тренира спортисти, които ще се борят за олимпийски медали. Ако беше някой топтреньор, който тренира претенденти за олимпийската стълбица, би могло някак да се пофантазира. Там има вътрешни игри, мръсна кухня. Но Болтенков… Не, не мога да си го представя. Така ли ще стоим до статива? Дай поне да седнем.
Антон го последва в „жилищната“ половина, където можеше да се седне само на дивана — там нямаше нито фотьойл, нито дори стол или поне табуретка. Диванът беше корав и според Антон страшно неудобен. Той веднага се ядоса, както впрочем си беше ядосан напоследък: и за седене неудобно, и за разговор. Трудно е да разговаряш с човек, който седи до теб, а не отсреща.
Стана и се огледа. Не, тук нямаше никаква друга мебел, на която можеше да се седне.
— Имаш ли някакъв стол? — обърна се към Власов.
— Да, сега.
Владимир излезе и се върна със сгъваем стол, тапициран с изкуствена кожа. Столът се оказа още по-неудобен, но поне можеше да се постави така, че разговорът да протече нормално.
— А какво е твоето отношение, тоест беше, към Болтенков? — зададе Сташис следващия въпрос. — Имахте ли конфликти помежду си?
— О, моля ти се! Че какви конфликти? Той ме направи шампион на Русия, призьор от етап на гранпри младша възраст, а когато престанах да тренирам и влязох в института, ме взе за втори треньор в групата си, даде ми възможност да бъда полезен, а и да придобия опит. Никога не съм изпитвал към него друго освен благодарност.
— Да, но си го напуснал — каза Антон. — Отишъл си при Людмила Всеволодовна Волинец. Значи не ти е било чак толкова хубаво при Болтенков. Или? Нали каза: направил те е шампион на Русия. А ти си го напуснал. Защо?
— Ами той самият ме изгони! — разсмя се Власов. — Аз бях млад, нафукан, глупав, дори не млад, а още съвсем дете. Не разбирах, че целият, от главата до петите, съм творение на треньора, негова заслуга, казах си, че мога всичко сам, надух се, престанах да го слушам. Знаеш ли как треньорите подбират децата за своите групи? Два са критериите им: способности за пързаляне и покорност. За треньора е много важно спортистът да е послушен, само така от едно дете може да се направи нещо свястно. Опърничави не вземат. Така че със своята пубертетска глупост станах неудобен за Болтенков. И един прекрасен ден той ми каза: „Вова, ти си много способно момче, имаш всички данни да растеш още. Ако се преместиш при друг треньор, ще успееш. Повярвай ми, за теб ще е по-добре да се преместиш при Волинец“. Тогава, разбира се, не схванах защо ще съм по-добре там, просто му повярвах. Та ние нищо не разбирахме от треньорската работа, нашата задача беше да се пързаляме, но пък още от деца много добре знаехме израза „ще съм по-добре при друг треньор“. От десет-единайсетгодишна възраст постоянно говорехме за това по един или друг повод. И ние, и нашите родители. Така че, когато Михаил Валентинович ми каза това, аз дори не се учудих, обратното, възприех го като нещо най-нормално: че как, аз съм звезда, шампион на Русия в младшата възраст, разбира се, че трябва да ме тренира най-добрият треньор. Волинец беше олимпийска шампионка, цялата страна я знаеше, а кой познаваше Болтенков?
Антон го наблюдаваше внимателно, преценяваше позата, жестовете, мимиките, интонациите му. От една страна, уж никакви признаци на напрежение и лъжа или поне на неискреност. Но от друга страна, това беше човек, отдал много години на фигурното пързаляне. Тоест човек, който се владее прекрасно. Каквото и да ти се случи, излязъл ли си на леда — ще се усмихваш! Нито съдиите, нито зрителите не бива да видят колко черно и страшно ти е на душата.
— Ами защо тогава не се върна при Болтенков, когато не ти провървя в самостоятелната работа?
— Ех, и ти сега! Нали си мъж! — насмешливо проточи Власов. — Как може да не разбираш? Нима можех да се върна и отново да работя като „момче за всичко“ при човека, когото напуснах заради самостоятелната работа? Ясно е защо не се върнах при Болтенков. Самолюбие.
— Ясно. Ами историята, когато не са те пуснали в чужбина?
— Е, какво — разпери ръце Владимир. — Не ме пуснаха и толкоз. Много хора не пускат, не бях само аз. Не разбрах какво искаш да ме попиташ. И после нали не Болтенков ме спря, а оная кучка Ефимова… имаше в онези времена една такава деятелка в Московския спортен комитет. Но знаеш ли, честно ще ти кажа — вярно, че много исках да замина, но после разбрах, че така стана по-добре.
— Защо? — с интерес попита Сташис.
— Ами поговорих си с някои хора. Е, така де, с едно момче, на което разрешиха да замине за Италия, той се занимаваше с танци, там му намерили добро момиче. Всъщност го купил бащата на това момиче, голям бизнесмен, човек с пари, а на момичето все не му вървяло с партньорите. Ами това момче се прибра след година и дълго не можа да се съвземе. На нас оттук ни се струва, че там животът е по-сладък и изобщо, че всичко върви по мед и масло, а в действителност… Като „купят за чужбина“ някой младеж, те го смятат за своя собственост, поемат му издръжката, а после започват да му натякват това и да искат да живее както те му наредят. Момчетата се чувстват безправни и унижени: платили сме за теб, ще правиш каквото ти кажем. Тоест отначало всичко е приказка, сладко хапвам и меко спя. А после, започне ли той да проявява самостоятелност, му казват: „Ние те храним и поим, живееш у нас, така че спазвай режима и тренирай, ние имаме дъщеря, заради нея сме те купили, така че ще си неин приятел, а не на други“. Много често родителите искат двойката да бъде двойка и в другия смисъл, тоест в купения за дъщеря им партньор виждат потенциален съпруг за нея. Европейските и американски родители обикновено искат момчето да се свърже с момичето официално — вложили са пари и искат дъщеря им да се омъжи за вложението им. Момчетата, естествено, опитват да се бунтуват: „Аз какво, да не съм роб? Да не сте ме купили случайно?“. А те отговарят: „Да, купили сме те“. Да, но момчето смята, че са го купили само за тренировките и има пълни права над целия си живот извън пързалката. Оказва се, че няма такива права. И много момчета не издържат. Вярно, има такива, които се съгласяват с поставените условия, но има и такива, които бягат. Някои остават там или се местят в друга страна, някои се връщат в Русия. Така че Ефимова, може да се каже, ме спаси от такова унижение, нали и мен ме бяха намерили родителите на момиче, така че и аз щях да бъда принуден да ставам заврян зет.
Колко добре направи Власов, че сам заговори за Ефимова! Но от друга страна, ако я е убил той, едва ли щеше да спомене името й и да се издаде, че добре си спомня чиновничката, съсипала кариерата му като спортист.
— Именно за Ефимова исках да си поговорим. Ти какво си правил в деня на нейното убийство?
Власов замря, лицето му изразяваше пълно, абсолютно недоумение. Веждите му леко се свиха, очите се стесниха в съсредоточен опит да разбере и осмисли чутото.
— За кой ден… За деня на какво?… Не разбрах… Повтори какво каза…
Абсолютно натурална, естествена реакция.
— Казах, че Ефимова е била убита, и те попитах какво си правил в деня на нейната смърт. Ами ако си решил да й отмъстиш, задето ти е спряла кислорода, и си я убил?… — весело каза Антон.
Челото на Власов се опъна, гънките, появили се от напрежението, изчезнаха и цялото му лице сякаш просветна.
— Убили са Ефимова? — попита изумено. — Я стига, не може да бъде! Ама сериозно ли?
— Сериозно. Прилича ли ти това на шега?
— И кога? Отдавна ли?
— Ами доста отдавна, преди около два месеца. За да бъда точен, на двайсети март. Е, та какво си правил ти на двайсети март?
Известно време Власов го гледа в пълно недоумение, после, вероятно осъзнал, че всичко е сериозно, уточни:
— Какъв ден от седмицата е било?
— Сряда.
— Значи, сутринта на работа, а вечерта — вече не си спомням. Може да съм отишъл някъде с приятели, а може и да съм се прибрал. Можеш ли да ме ориентираш по-точно? Е, дали в този ден е имало някакво събитие? Тогава ще ми е по-лесно да си спомням. Така ми проверяваш алибито, нали?
Общо взето, това никак не беше необходимо, защото Ина Викторовна Ефимова беше убита между петнайсет и шестнайсет часа. Значи трябваше да възстановят работния ден на Власов минута по минута. Но дотук, както личеше от репликите му, той наистина не знаеше в колко часа е било извършено престъплението.
— Да започнем от работния ден — предложи Антон. — В колко часа отиде в офиса, кой те видя там, къде си излизал… С една дума, всичко подробно.
— Сега ще погледна в бележника си.
Власов извади от джоба си телефон и започна да натиска копчета.
— Ето, намерих. Сряда, двайсети март. Този ден шефката ме включи в подготовката за преговори с един доставчик и до момента на срещата трябваше да подготвим аналитична таблица. Да, да, спомням си тази таблица, целият отдел я правихме от сутринта, нямаше време човек да иде до тоалетната, а шефката ни висеше над главите и ни припираше, защото партньорите трябваше да пристигнат към два часа следобед. И ние се надявахме тя да отиде на преговорите, а ние да прескочим да обядваме. Направихме таблицата, тя обаче ни замъкна в залата за преговори. Хем се и закани: „Ако сте объркали данните, направо там ще разбера кой от вас е виновен и ще го убия на място“.
Да, Антон вече бе чувал от Дзюба, че Олга Виторт е безжалостна към подчинените си. Роман също му беше разказал за някакво момиче, което се оплаквало, че Лара в напрегнати ситуации не го пускала дори до тоалетната.
— Какво, шефката ти май е много строга? — позасмя се той.
— Ужас е — каза Власов. — Най-добре е да си нямаш работа с нея.
— Но ти явно не си се уплашил да си имате работа?
— Аз? Не разбрах. Какво имаш предвид?
Отново леко доближените до носа вежди изписаха на лицето на Владимир искрено неразбиране.
— Чух, че си бил в романтични отношения с нея.
— А, това ли! — високо се разсмя Власов. — Глупости, хич не ги слушай. Нищо подобно.
— Така ли? Ами тогава как си се озовал в „Оксиджин“? Там не назначават просто така, както си дошъл от улицата. Още повече че в твоето сиви не може да е имало нищо освен фигурното пързаляне. Или си съчинил някакви лъжи?
Антон задаваше въпросите весело и доброжелателно. Сега вече беше напълно сигурен, че това момче няма отношение към убийството на Ефимова. Но предстоеше да провери и алибито му за момента на убийството на Болтенков.
— Наистина ли ти е интересно защо ме взеха в „Окси“?
— Наистина.
— Шефката ме уреди.
— Това го разбирам. Но за какви твои качества? Защо те е взела? Нима не защото имате връзка с нея?
— Абе какво си заповтарял: връзка, та връзка — с досада махна с ръка Власов. — Ще изкараш, че жените вземат на работа само своите любовници. Майката на мой приятел я помоли. Майката на Женка Зеленов, с когото навремето тренирахме заедно. Много отдавна. Той умря. — Лицето на Власов помрачня. — А неговата майка ме харесва и тъй като е близка с моята шефка, я помолила да ми помогне за работа. Така че никакъв секс из прериите, чисто по приятелски.
Значи са назначили Власов в „Оксиджин“ с протекцията на Ала Томашкевич… И значи Володя Власов е бил приятел на нейния син, Женя Зеленов, който се е самоубил. И картините на същия този Власов висят в жилището й. А тя се преструва, че не е в течение кой рисува тези картини. Ама че кълбо от лъжи! И най-важното: не е ясно защо. Сега трябва да изясни въпроса как Власов приема смъртта на своя колега по отбор.
— Ти каза, че приятелят ти умрял. Нещастен случай ли? Или е боледувал? Та той е бил млад, сигурно твой връстник — каза съчувствено Сташис.
— Женка се самоуби — мрачно отговори Власов. — Нещастна любов и разни такива.
— Отдавна ли се случи това?
— Отдавна, има вече десет години.
— Талантлив фигурист ли беше?
— Кой, Женка ли? — отново лицето на Владимир се изостри. — Той беше бог на кънките. Ето, ти ме попита за картината… Това са прочутите фигури на Женка, само той можеше да изпълни такава последователност на стъпките технически грамотно.
Власов се оживи, стана, отиде до статива, взе отвертка и започна да сочи отделни фрагменти от рисунката.
— Гледай — светнаха очите му, — венде, гегенвенде, скоба, туизъл, гилинге, още едно гилинге, после стягане, отново туизъл, отново венде и отново гегенвенде.
Той леко докосваше острието на отвертката до дъгите, примките и наклоните, които оформяха непрекъсната верига на рисунката.
— И половината от тези стъпки Женка изпълняваше на един крак, без да се оттласква с другия! — възбудено говореше Владимир. — А какви стръмни дъги правеше преди завъртанията! Хем с каква скорост! Изпълняваше фигурите на Панин, а това малко хора в света го могат. Ако все още зачитаха задължителните програми на състезания, както беше, когато ние с Женка едва започвахме да тренираме, той щеше да стане олимпийски шампион, защото по точки за задължителните фигури никой не би могъл да го надмине, можеш да ми вярваш. А фигурите на Панин дори не са задължителни, а специални, в началото на миналия век е имало такава отделна дисциплина: специални фигури. На състезания са оценявали задължителните фигури, специалните и волната програма. Всеки фигурист сам е измислял специалните си фигури, а после е давал рисунката с тях на съдиите, та те да следят точността на изпълнението му. После са отменили тази дисциплина, премахнали са я от състезанията, оставили са само задължителните фигури. А в края на осемдесетте премахнаха и тях. Така че Женка изпълняваше фигурите на Панин само на тренировки, да им се радва сам.
— Фигурите на Панин ли? — отново се престори на учуден Антон. — Какво е това?
— Ами погледни — посочи Власов наредените до стените картини. — Именно това са фигурите на Панин-Коломенкин. Когато ги изпълнявал на световното първенство, самият Улрих Салхов изпаднал в истерия. Ти поне за Салхов чувал ли си?
Думата му беше позната, Сташис бе чувал словосъчетанието „троен салхов“ в телевизионни репортажи, макар че никога не гледаше специално състезания по фигурно пързаляне, но майка му и сестра му бяха луди по тях. Излиза, че скокът е наречен на името на известен фигурист. Виж ти.
Престори се, че внимателно разглежда многоцветните рисунки.
— Чувал съм нещо — отговори разсеяно. — А наистина ли е трудно да се изпълнят тези фигури? Та аз нищо не разбирам от това.
— Не просто е трудно — практически е немислимо. Когато преди началото на състезанието Панин давал на съдиите рисунките на хартия, те били сигурни, че няма да може да ги повтори на леда, и то от един тласък, че и по три пъти на всеки крак, хем така, че в крайна сметка линиите от снопчето да се разпръсват най-много на двайсет сантиметра. Идеалът е линиите напълно да съвпаднат. При Панин съвпадали, представяш ли си? Той чертаел линиите си на леда с математическа точност дори при движение назад, а не можеш да се извръщаш! И после, гледай… — Със същата отвертка Власов посочи точката в рисунката, където линиите се събираха под много остър ъгъл. — Ти можеш ли да си представиш как се изпълнява това чудо?
Антон се опита мислено да си припомни своите детски опити на пързалката. Ако се движиш напред… Не, остър ъгъл по никакъв начин не се получаваше, ако запазваш посоката на движение.
— Видя ли! — тържествуващо възкликна Власов.
Личеше, че разказът за таланта на неговия приятел му доставя неизразима наслада.
— А Женка го можеше! Когато изпълняваше блок сложни завъртания на един крак, той спираше, сякаш замираше в равновесното движение напред, а после започваше без тласък движение назад със същия крак и продължаваше серията завъртания.
Антон отново взе да разглежда рисунките на статива.
— А това какво е? — попита, като посочи един съвсем прост според него елемент.
— Това е чоктау. Това е моухок. Това е тройка — подробно и очевидно с удоволствие обясняваше бившият фигурист.
— Какви странни думи — учуди се Антон.
— Идват от имената на индиански племена. Някои стъпки от техните ритуални танци са преминали във фигурното пързаляне. Още през деветнайсети век.
А за болното сърце на Зеленов — нито дума. Дали не е знаел? Или мълчи умишлено, за да не стане дума за Болтенков?
— Да, трудничко е при вас — проточи Антон. — Аз никога не бих запомнил всичките тези имена.
— Ами — усмихна се Владимир. — Когато тренираш, не с трудно. Така изглежда само отстрани.
— Значи майката на Женя ти е помогнала за работата? — уточни Сташис и отново седна на сгъваемия стол. — Но защо? Все пак са минали десет години. Или ти поддържаш връзка с нея?
— Е, ние с Женка бяхме приятели от десетинагодишни, тренирахме при един и същ треньор. — И отново Антон си отбеляза, че той пропусна името на Болтенков. Случайно ли? Или нарочно? — После, когато го закараха в болницата, аз седях там с Ала Владимировна до края. Дълго се опитваха да го спасят, две денонощия. Не успяха. И после я посещавах, обаждах й се. Затова ми помогна, беше ме запомнила с добро.
Владимир грижливо покри статива с недовършената работа с голямо парче плат и се върна на дивана.
„Не ми изглежда притеснен — мярна се в главата на Антон. — Ако се притесняваше, щеше да ходи напред-назад или да пристъпва от крак на крак на място. А той седна.“
— Добре, ами къде беше ти в деня на убийството на Болтенков?
— Ти какво, да не откачи напълно? — взе да се ядосва Власов. — Да не ме подозираш, че съм убил Михаил Валентинович?
— Че защо не? — широко се усмихна Антон, който никак не искаше да плаши бившия спортист. — Теоретично, докато престъпникът не е намерен и вината му не е доказана, убиец може да се окаже всеки. Защо да не си ти?
— Ама за какво ми е да го убивам? Какво съм имал да деля с него?
Това беше вярно. Владимир Власов и Михаил Болтенков не са имали абсолютно никакви причини за търкания. Но редът си е ред. Въпросът е зададен — трябва да се получи отговор.
— И въпреки това: къде беше и какво прави вечерта на четиринайсети май?
— На четиринайсети ли? — с явно облекчение каза Власов. — Пфу, господи, мама имаше юбилей, стана на шейсет години, честваха я в института, после ходихме на ресторант. Пристигна сестра ми от Англия, специално по този случай беше си взела десет дни отпуск.
— Много хора ли бяхте там?
— В ресторанта ли? Ами… имаше поне двайсетина души.
— Ще ми кажеш ли кой беше ресторантът?
— Без проблеми — усмихна се Власов. — Провери.
Антон си записа името и адреса на ресторанта. Така, можеше да приключи тук. Само в името на реда трябваше да уточни още едно обстоятелство. Ина Викторовна Ефимова е била убита с нож, който след откриването на трупа е бил изваден от тялото. Обикновен кухненски нож от японската фирма „Самура“.
— Време ми е — престори се той, че е готов да си тръгне. — Сега ще си проправям път през задръстванията чак до другия край на града. Кучешка е нашата работа, не успявам да хапна, в седем сутринта изядох един сандвич — и сега не се знае кога отново ще видя храна. Слушай, няма ли да ти се намери филия хляб с парче кашкавал? Или някакви бисквити?
Власов стремително скочи от дивана.
— Без проблеми, разбира се, да вървим в кухнята.
Кухнята съвсем очевидно говореше, че Власов няма никакви тежнения към онова, което е прието да наричаме уют. На прозореца нямаше пердета, на перваза бяха наредени празни стъклени буркани от консерви, абажурът на тавана явно никога не беше мит, както и повърхността на печката. Разнородни мебели, на пода — протрит линолеум. Хем в „Оксиджин“, доколкото знаеше Сташис, плащали много прилично дори на обикновените мениджъри. Впрочем телевизорът в кухнята, както и в стаята, бяха от скъпите. Ами ясно, един истински мъж не жали парите за техника, а кухнята е нещо второ- или третостепенно.
Антон с всички сили се преструваше, че не иска да затруднява домакина.
— Къде са ти ножовете? Дай хляба, аз сам ще си отрежа.
Кухненските ножове се намираха заедно с приборите и специална съдинка в чекмеджето.
„Една добра домакиня никога не държи готварските ножове заедно с приборите за хранене — спомни си обясненията на покойната си майка. — Ножовете се слагат отделно, на специална стойка.“
Да, бившият спортист Владимир Власов нямаше нищо общо с добрите домакини. Ножовете бяха само два: по-голям и по-малък.
— Ами нож за хляб? — попита Антон. — Имаш ли?
— Ние сме прости хора — с неразбираема горчивина каза Власов, — режем хляба с обикновени ножове. Не бъди толкова префърцунен.
— Ама ти какво, само два ножа ли имаш?
— Достатъчни са ми — невъзмутимо отговори Владимир. — Че колко трябва да бъдат?
Сташис отряза филия от доста засъхналата франзела.
— Защо ножовете ти са толкова тъпи? — забеляза неодобрително. — Купи си японски, „Самура“ например, казват, че дълго не се затъпявали.
Нито един мускул не трепна по лицето на бившия фигурист. Дали се владееше великолепно и предвиждаше всяка реплика на оперативния работник, дали пък наистина никога не бе чувал за тези ножове…
Какво пък, или Владимир Власов наистина нямаше нищо общо с убийството на Ефимова, или полицаите си имаха работа с истински опасен и силен противник. И при всички случаи трябваше много внимателно да се провери алибито на този човек за момента на убийството на Михаил Болтенков. Защото версията за отмъщение заради смъртта на Евгений Зеленов все още изглеждаше доста убедителна.
След като се качи в колата си, Антон първо се обади на Дзюба.
— Рома, бързо провери алибито на Власов за вечерта на четиринайсети май — нареди му той. — Власов твърди, че се е намирал в ресторант, празнувал юбилея на майка си. Запиши си адреса. А аз сега ще се върна в службата и ще направя запитване за оръжието.
— Почакай, ами нали аз работя по Носуленко — стъписа се Роман. — Ти нали ми каза в коя спортна школа работи, та тъкмо съм се запътил натам.
— Обръщай — изкомандва Сташис. — Твоят Носуленко никъде няма да избяга. Преди всичко трябва да се провери алибито на Власов. Били са приятели с Евгений Зеленов, още поддържа връзки с майка му, така че в ръцете ни е, кажи-речи, заподозрян номер едно. Ако се изясни, че е получавал разрешение за травматик и че алибито му не е стабилно, ще празнуваме пълна победа.
— Както кажеш — разстроено въздъхна Дзюба.
На Антон му стана чоглаво. Дожаля му за момчето. Но какво да се прави, работата си е работа. Той добре си спомняше себе си като двадесет и пет годишен оперативен работник, когото дръпваха от едно задание и го хвърляха в друго, местеха го като пешка по шахматна дъска. Често му ставаше много обидно. Но с времето това минава. И на Ромка ще му мине.
Следващото обаждане — на Каменская.
— Намерих бившата партньорка на Власов — съобщи му тя. — Жива и здрава, никой не е посягал на живота й. Антоне, имам към вас една молба.
— Слушам ви — отвърна той недоволно.
Ето на, започва се. Използване на административния ресурс. „Чисто по приятелски“, както се бе изразил Владимир Власов.
— Ще ми се да видя сводките — помоли тя. — Не искам нищо секретно. Само откритото за всички. Нали подавате новини и в средствата за масова информация.
— Но за какво ви са? — учуди се Антон.
— Просто така. Понякога помага. Навежда на някакви идеи. Това често ме е спасявало. Всяко престъпление е като камък, хвърлен във вода. Кръговете се разширяват. Предимно некриминалните кръгове, но се случва в някоя точка, в някоя своя част един от кръговете да е такъв, че да го забележат.
Антон не разбра много от това обяснение. Но в края на краищата Каменская е свой човек и реално помага. Защо да не й направи услуга?
— Добре, ще ви ги донеса — обеща. — Или ще ви ги пратя на имейла.
Още щом затвори вратата след оперативния работник, Власов се втурна при компютъра. „Кога, каза той, са убили тая кучка Ефимова?“ Взе да прехвърля новините отпреди два месеца и да търси познатото име. Ето го! Ина Викторовна Ефимова, апаратът на Държавната дума… началник на отдел „Протокол и външни връзки“…
Значи не го е излъгал. Наистина вече я няма. И никой никога повече няма да чуе нейния режещ, неприятен глас. И тя никога повече няма да се напръска с този отвратителен тръпчив сладък парфюм. И на никого повече няма да направи гадост, няма да подложи крак, за да си напълни джоба. И никого повече няма да нарече идиот и изрод, и на никого вече няма да „помогне“ да изхвърчи от отбора. Край. Може да не мисли за нея.
Може само да се радва. Радостта, както и тогава, най-първия път, се появи някъде в областта на слънчевия сплит и бавно, като приятна вибрираща топлина плъзна в различни посоки, взе да затопля и да изпълва със сила отслабващото сърце и велия мозък. Той отново и отново се взираше в екрана на компютъра, с наслада препрочиташе текстовете на информационните съобщения. За убийството на Ина Ефимова интернет изданията бяха писали цяла седмица, после, както става винаги, се бяха появили по-актуални и по-интересни новини и всички бяха забравили за откриването на трупа на служителката от апарата на Държавната дума.
Ама защо?… Как е станало така, че той, Владимир Власов, не е научил това? Та той трябваше да научи. Трябваше.
Добре, това винаги може да го проучи. Важното е, че Ефимова е мъртва. Жалко, че вкъщи няма принтер, откога се кани да купи, но все отлага. Утре в службата трябва да намери този материал, да издебне момент, когато е сам в офиса, и да го разпечата. Да го сгъне внимателно и да го прибере в стария си бележник до онова, най-първото съобщение: „Трагично загина…“. Тези редове са неговото спасение, неговите котви в бушуващото море на яростта, смисълът на всичко, което ще става в живота му занапред.
До края на деня Антон успя да направи много неща по други дела, върна се на „Петровка“, изпълни даденото на Каменская обещание за сводките, изпрати й ги по електронната поща и дори се сдоби с информацията, че Владимир Власов никога не е получавал и не се е опитвал да получи разрешение за притежаване на травматично оръжие. Докато Сташис преценяваше как най-добре да разпредели вечерта си — да се прибере вкъщи, да се срещне с Лиза или да почака Дзюба, — звънна Роман.
— В службата ли си?
Гласът на младия оперативен работник беше разстроен и уморен.
— Все още да.
— Ще ме изчакаш ли? Вече се движа по Страстния булевард, ще бъда там след десетина минути.
— Ще те изчакам — въздъхна Антон.
Въпросът се реши от само себе си. Е, може и да е за добро. Мисълта за Лиза отново го бе накарала да се нервира и ядосва, да се чувства като последен негодник, отказващ да се ожени за добро момиче.
Дзюба наистина беше разстроен: толкова много бе научил за фигуриста Власов, но алибито му за момента на убийството на Болтенков се оказа стабилно. Същия ден, по-точно вечерта на четиринайсети май, майката на Власов е празнувала своята шейсетгодишнина, на тържеството са присъствали много приятели и познати, дори по-голямата й дъщеря пристигнала от Англия, където работела вече от няколко години, заради рождения ден на майка си взела цели десет дена отпуск, за да помогне с приготовленията и изобщо да си постои вкъщи. И естествено, Володя също присъствал, видели го десетки хора, не се е отделял от тях.
Ресторантът, където са отпразнували кръглата годишнина, се намираше много далече от мястото, където бяха застреляли Болтенков, и за да отиде дотам и да се върне човек, би му потрябвал най-малко час, а като се вземе предвид и проливният дъжд — дори час и половина, че и повече. За толкова дълго време Владимир не бил изчезвал от полезрението на присъствалите.
— Мда — обезкуражено продума Антон, — и алиби има, и разрешение за оръжие няма. Но оръжието, както и да е, хората купуват оръжие под път и над път без никакви разрешения, така че това не е критерий. Грабваш снимката — и по местата на бойната слава, по стрелбища и оръжейни магазини, както и по разни доморасли самодейци. Е, няма аз да те уча… Наличието на алиби обаче е по-лошо. Слушай, Рома, а може все пак да е Ламзин, а? Ти почти окончателно ме убеди, че той не е виновен, аз се поведох по твоите доводи, започнах като глупак да търся с тебе и Каменская други заподозрени, след срещата с Власов вече почти стопроцентово бях убеден, че сме намерили истинския убиец, а сега нещо взех да се колебая.
— Ако си спомняш, и Ламзин няма официално разрешение за оръжие — тросна се Дзюба.
— Но той няма и алиби — възрази Сташис. — А мотив има. И то доказан мотив, потвърден с показанията на сума ти свидетели.
— И Власов има мотив!
Все пак Роман е невероятно упорито момче! Извънредно трудно е да го объркаш. И Антон отново, за кой ли път си помисли, че не може да реши — хубаво ли е това, или лошо.
— Има — кимна, — но не доказан.
Той се канеше да каже още нещо убедително за позицията на следствието, но не успя — иззвъня мобилният му телефон.
— Антоне, да не се обаждам много късно? — неуверено попита Каменская. — Още ли сте на работа?
Значи пак ще иска нещо. Как пък можа Кирган да потърси услугите тъкмо на агенцията, в която работи тая досадна Анастасия Павловна?
— Защо? — попита предпазливо.
— Вие какво знаете за покушението срещу Ханджумян?
— Срещу кого?
Антон чуваше това име за пръв път.
— Хрант Артурович Ханджумян — повтори Каменская. — Огнестрелно раняване в меките тъкани на ръката, за щастие, без опасност за живота. Преди два дни.
— И какво? — не разбра Антон. — Какво отношение…
— Стреляли са по него близо до Ледения дворец на спорта. Ханджумян отишъл да посрещне сина си след вечерна тренировка, момчето тренирало фигурно пързаляне. Пристигнал по-рано, слязъл от колата и тръгнал да се разходи из парка, там около Двореца на спорта има голям парк. Та именно там са стреляли по него.
— Дайте ми петнайсет минути, ще разуча всичко — бързо отговори Сташис.
След четвърт час те с Дзюба бяха готови да споделят с Каменская първата, наистина твърде оскъдна информация: по Ханджумян стреляли от разстояние около два метра, в гърба, но улучили, слава богу, рамото. Ханджумян не видял стрелеца, защото от изненада и болка се препънал и паднал. На следователя и оперативните работници потърпевшият разказал, че от известно време получавал писма, както се изразил, с „неразбираемо и съмнително съдържание, че ме били поръчали, но можело да се разберем“. Той не тръгнал да се „разбира“, изобщо не реагирал на писмата, понеже ги сметнал за глупава шега или пък примитивен опит да се спечелят лесни пари от доверчив бизнесмен. Писмата били запазени в електронната пощенска кутия, полицаите ги видели, опитали се да установят айпито на компютъра, от който са били изпратени, но адресът се оказал някакъв фалшифициран. Самият Ханджумян не смятал, че покушението е свързано с тези писма, сторили му се много несериозни. Бил сигурен, че зад опита за убийство стои някой от неговите конкуренти. Именно това станало за днес основна версия на следствието. Като втора версия проучвали семейния и личния живот на бизнесмена: дали той имал любовница, или жена му — романтични похождения.
— Ние ще можем ли да поговорим с Ханджумян? — попита Каменская. — В болницата ли е той, или вече си е вкъщи?
— Засега е в болницата.
— Значи утре сутринта ще се видим там.
— А не смятате ли, че това е чисто съвпадение? Ако имаме убит стоматолог, нали това не означава, че всички престъпления в районите около всички стоматологични клиники в Москва непременно са свързани с това убийство — ехидно забеляза Сташис.
— Не мисля — много сериозно отговори Каменская. — Защото аз изобщо не мисля. Да се мисли, е вредно, както показва практиката. Утре в десет сутринта аз ще бъда в болницата при Ханджумян. А вие сам си решете дали да се присъедините, или не.
На Антон не му се ходеше в болницата. Но точно за това съществуват младшите колеги — за да вършат онова, което на старшите не им се върши. Да тичат за бира. Или ей това — да ходят по болници.
— Не, аз изобщо не разбирам какво си мислят хората! — негодуваше Дзюба, след като се върна от болницата, където заедно с Каменская бе разпитал Хрант Артурович Ханджумян. — Получаваш писма, че си поръчан, а си живееш, сякаш нищо не се е случило, и не се притесняваш! Какво трябва да имаш в главата си, за да се държиш така? И това ми било бизнесмен!
Антон с удоволствие би споделил негодуванието на Дзюба. При други обстоятелства. Но не и днес.
Защото днес трябваше да мисли за друго. За Владимир Власов, който, както се разбра, се познавал с Хрант Артурович. Нещо повече, не просто се познавал с бизнесмена, но имал определени претенции към него.
— Аз изобщо никога не бях си помислял, че там при тях, във фигурното пързаляне, всичко е толкова сложно — недоволно каза Ханджумян, — освен чистия спорт там има някакви отношения, подводни течения. Но в края на краищата аз просто се погрижих за сина си.
Преди три години в спортната школа, където тренирал Вартан, дошла заповед да се намали броят на учениците. В частност от групата, в която тренирало момчето, трябвало да се освободят двама. И треньорът на име Николай Носуленко поканил Хрант Артурович и неговата съпруга Гоар на разговор.
— Вижте сега, наредиха ми да намаля групата с двама души — казал печално. — И аз ще трябва да се разделя с вашето момче. Вартан е слабичък фигурист. Аз с удоволствие бих го оставил, разбира се, защото момчето е старателно и изобщо ми е симпатично, имаме добър контакт с него. Но нали не мога просто така да взема и да изключа от групата силно дете, разбирате ли ме? И на мен сърцето ми се къса. Но какво да направя? Ако имах възможност да се занимавам повече с Вартан, той би могъл да постигне огромни успехи. Защото съкращават групата именно затова: отпуснатото ни време на леда не е достатъчно, за да мога да се занимавам пълноценно с всички спортисти.