Ангелският експеримент

12

— Ясен ли е план Б? — попитах високо, за да надвикам воя на вятъра.

Летяхме срещу слънцето, на юг-югозапад. Напуснахме пределите на планините Сангре де Кристо3 и се понесохме в небето с постоянна скорост от сто и четиридесет километра в час. При подходящо въздушно течение можехме да я увеличим с още тридесетина. Чудото на полета.

Зъба кимна.

За Бога, няма ли да престане да се държи като силния, мълчалив истински мъж?

— Аха — каза Ръч. — Ако случайно се разделим, макар че не виждам как може да стане, освен ако някой от тримата не попадне в облак или нещо подобно… мислиш ли, че е възможно? Никога не съм попадала в облак. Обзалагам се, че е странно. Дали вътре изобщо има някаква видимост… — Хвърлих й леден поглед. Тя замълча, а после довърши набързо: — Ще се срещнем в северния край на язовира Мийд.

Кимнах:

— И къде е Училището?

— В Долината на смъртта, на тринайсет километра северно от областта Бедуотър4. — Ръч отвори уста да добави още нещо, но аз вдигнах вежди многозначително.

Обичам я. Ръч е страхотно хлапе, но устата й мели непрекъснато и дори майка Тереза би поискала да я цапне с нещо тежко.

— Точно така — отбелязах. — Браво.

Чухте къде се намира Училището, нали? Надали има по-подходящо място. Долината на смъртта, до Бедуотър. Имах чувството, че когато наближим, щяхме да се натъкнем на път, постлан с добри намерения5, а след това щеше да се наложи да прекосим реката Стикс6, за да влезем вътре. Не бих се учудила.

Вятърът беше разплел плитката ми и пред лицето ми досадно се премятаха дълги кичури коса. Да запомня: да се подстрижа късо.

Когато тръгвахме, Газопровода и Иги не бяха особено доволни, но се надявах, че съм взела правилното решение. Това беше проблемът с водачеството — никой не ме бе инструктирал как се прави. Но с оглед на това какво очакваше Ейнджъл, недоволството им беше последният ми проблем.

Погледнах към Зъба. Имаше ведро изражение, почти… — е, не точно щастливо, Зъба никога не е щастлив, — но много спокойно. Приближих се до него и казах:

— Хубавото е, че да летиш е наистина страхотно.

Той ми се усмихна бегло с разбиране. Тъмните му криле махаха мощно, оцветени в леко пурпурните оттенъци на слънчевите лъчи. Вятърът свиреше в ушите ни, виждахме на километри около себе си. Чувствах се като че ли съм Господ.

О, да.

— Лошото е, че сме осакатени мутанти, които никога няма да водят нормален живот.

Зъба вдигна рамене.

— Всичко си има и хубави, и лоши страни.

Бях твърде разстроена, за да се засмея, но все пак се усмихнах сухо и погледнах към Ръч. Беше с три години по-малка от нас, но се държеше. По-висока от обичайното за годините си, а също така и доста слаба — благодарение на здравите си, но леки птичи кости, тя вероятно тежеше не повече от тридесет килограма.

Сто и четиридесет километра в час не беше достатъчно. „Учените“ в Училището можеха да сторят доста злини за седем часа. Въпреки това ми беше ясно, че преди да стигнем, ще се наложи да направим почивка. За да се изправим срещу Училището, трябваше да сме добре отпочинали, а не изтощени.

Погледнах часовника си — летяхме от два часа. Вече бях огладняла и чувствах леко изтощение. Летенето изразходваше изключително много енергия и след дълъг полет имах чувството, че мога да изям цял вол, дори и без нож и вилица. Вярно, трябваше да стигнем възможно най-бързо до Ейнджъл, но не биваше да пренебрегваме жизненоважна необходимост като храната.

— Макс? — Големите очи на Ръч бяха с цвят на светлокафява охра — същият оттенък като крилете й.

Започва се.

— Точно преди да тръгнем, прегледах старите книжа на Джеб, нали се сещаш? В някои от тях пишеше за нас. Или поне за мен. На един от листовете прочетох името си… Истинското си име, Моник, последвано от още някакви имена, а накрая — Типиско, Аризона. Типиско е точно на границата между Аризона и Калифорния — проверих на картата. Стори ми се съвсем малко градче. Все едно. Мислех си, че никой от нас не познава истинските си родители, а винаги сме се чудили… Или поне аз, аз съм се чудила, макар че предполагам, че и с останалите е така, дали са ме изоставили доброволно, или…

— Ръч, разбирам чувствата ти, но е възможно тези имена да нямат нищо общо с теб. Нямаме представа дали не сме създадени в епруветка, или нещо подобно. Да се съсредоточим върху спасяването на Ейнджъл.

Никакъв отговор.

— Ръч?

— Да, добре. Просто си мислех.

Осъзнах, че тази тема ще се появи отново и ще ми излезе през носа.

13

Устата й съвсем беше пресъхнала. Главата я болеше… Всичко я болеше. Ейнджъл премигна няколко пъти в опит да се опомни. Над главата си имаше покрив от тъмнокафява пластмаса. Клетка. Клетка за кучета. Среден размер транспортна клетка за кучета. Ейнджъл с мъка се изправи до седнало положение, а в ума й нахлуха неясни мисли. Знаеше къде се намира — не можеше да сбърка миризмата на химически дезинфектант. Беше в Училището.

Ново ново и с крила и ново ново с крила момиче ново

Ейнджъл бързо се обърна по посока на мислите.

В съседната клетка имаше още две по-малки деца. Очите им — твърде големи на изпосталелите им лица — се взираха в нея.

— Здравейте — прошепна Ейнджъл.

Не долавяше наоколо присъствие на Бели престилки — само обърканите и несвързани мисли на двете деца.

Уста звук момиче крила ново ново

Децата продължаваха да я гледат, без да отговорят. Ейнджъл се усмихна неуверено и ги разгледа по-внимателно. Реши, че и двете са момчета. Едното имаше груба люспеста кожа — буквално покрита с люспи като на риба, но само на места, а не изцяло. Ефектът не беше приятен.

Другото изглеждаше като… недоразумение. Имаше по повече от пет пръста на краката и на ръцете и беше с изключително къса шия. Очите му бяха огромни и изцъклени, а главата му беше покрита с рядка коса. Само от вида му сърцето на Ейнджъл се сви.

— Аз съм Ейнджъл — отново зашепна тя. — Имате ли си имена?

Звуци звуци лошо момиче крила лоши звуци

Двете момчета изглеждаха уплашени. Обърнаха се с гръб и се свиха в далечния край на клетката си.

Ейнджъл преглътна и се умълча. Какво ли беше станало с Макс и с останалите? И те ли бяха затворени в клетки?

Някъде се отвори врата и по балатума прозвучаха стъпки. Ейнджъл усети, че момчетата до нея се разтрепериха от ужас, а в ума им се заблъскаха трескави мисли, пропити от страх. Двамата се сгушиха един в друг на дъното на своята клетка, но двете Бели престилки спряха пред тази на Ейнджъл.

— Господи… Харисън беше прав — рече единият учен и се наведе, за да огледа Ейнджъл през решетката. — Хванали са я! Знаеш ли откога се опитвам да спипам тази тук? — Той се обърна развълнувано към другата Бяла престилка: — Чела ли си предварителния доклад на директора относно тази група рекомбинанти7?

Другата Бяла престилка беше жена.

— Да, но звучеше доста невероятно — отвърна тя. — Значи твърдиш, че това е Обект Единадесет? Това момиченце?

Мъжът потри ръце развълнувано.

— Да, точно тя. — Той се наведе и отвори вратата на клетката. — Хайде, малката! В седма лаборатория те очакват.

Ох, кеф! Братче, само да й отворя мозъка…

Ейнджъл потрепери, след което ръцете им грубо я издърпаха навън.

Съзнанието на двете момчета се изпълни с жалко облекчение — Белите престилки бяха предпочели да вземат нея, а не тях.

Ейнджъл изобщо не ги обвиняваше.

14

— Макс? Умирам от глад.

Вече половин час се опитвах да пренебрегна свирепо къркорещите си черва. Бях решена да не се поддам първа и да не зарадвам Зъба. Твърдо решена. Но като водач бях длъжна да се погрижа за Ръч. Не ми се искаше да спираме и да губим време, но се налагаше.

— Добре, добре. Имаме нужда от храна.

Страхотен водач съм, не мислите ли?

— Зъб! Трябва да презаредим. Някакви идеи?

Зъба се замисли. Винаги съм се удивлявала как успяваше да запази спокойствие и в най-ужасните моменти. Понякога ми напомняше робот… Зъб 09 или Зъб Ту Ди Ту.

Под нас се издигаха планини — според картата това бяха възвишенията край Сан Франциско.

Спогледахме се — беше стряскащо колко често си отгатвахме мислите.

— Ски писти — казах аз, а той кимна. — Посред лято. Празни вили.

— Ще има ли храна? — попита Ръч.

— Да идем да проверим — отвърнах.

Описахме голям кръг над хребета на планината. Подножието й беше изпъстрено с малки градчета, които оживяваха само зимно време. Полетях към група подобни на детски играчки къщички, пръснати сред дърветата. Една от тях беше по-встрани от останалите. Отпред нямаше спрели коли, от комина не се издигаше дим… Никой у дома?

Описах дъга, намалих скоростта, свих криле и започнах да се спускам.

Кацнахме на стотина метра от къщата. Както обикновено след няколкочасов полет, краката ми бяха малко омекнали. Разтръсках ги, а после прибрах загретите си криле плътно до тялото.

Ръч и Зъба последваха примера ми.

Тръгнахме тихомълком през гората. Никакви признаци на живот. Верандата беше покрита с борови иглички, алеята беше запусната, храстите бяха избуяли.

Вдигнах палец към Ръч, тя се усмихна и — невероятно! — не проговори. Същинска благословия.

Направих бързо разузнаване, но нямаше и следа от алармена система. Вътре не се виждаха просветващите червени лампички на детекторите за движение. Така или иначе, това не беше някоя голяма лъскава вила, която си струва да оборудваш с алармена инсталация. Беше скромна малка къщичка.

Извадих джобното си ножче, срязах една от мрежите на прозорците и отворих райбера. Свалих мрежата ловко и я подпрях на стената до мен. Внимателен крадец съм, няма спор. Двамата със Зъба раздрусахме стария дървен прозорец, докато ключалката отгоре най-сетне не се отвори. Зъба се покатери първи, после помогнах на Ръч, а накрая и аз се прехвърлих вътре и затворих прозореца.

Всичко тънеше в прах. Хладилникът беше изключен, а вратата му зееше отворена. Започнах да ровя в кухненските шкафове.

— Бинго. — Извадих прашна консерва супа.

— Върхът! Намерихме златната жила! Оха!

Консерви с боб, компоти, дори кондензирано мляко… макар че последното звучеше притеснително. И любимите на всички равиоли.

— Страхотно!

Зъба намери няколко прашасали бутилки оранжада и си отворихме по една. Но ще ви кажа нещо — неслучайно хората я пият студена.

Половин час по-късно се бяхме натръшкали по диваните с премрежен поглед и издути търбуси.

— Уф-ф-ф! — изстена Ръч. — Имам чувството, че съм… пълна с бетон.

— Да си починем десетина минути — предложи Зъба и затвори очи. Опъна се на дивана и кръстоса дългите си крака. — Като посмелим храната, ще ни стане по-добре.

— Подкрепям предложението — изсумтях аз.

Очите ми се затваряха.

Идваме, Ейнджъл. След минута.

15

— Да изхвърлим нещата им в каньона — рече Иги ядосано и удари по касата на вратата. Беше му дошло в повече да седи и да слуша как останалите от ятото се готвят за тръгване, докато той остава — защото е сляп. — Мисля, че дори леглата им ще минат през прозореца в коридора.

Газопровода смръщи вежди.

— Не мога да повярвам! Аз трябва да си стоя вкъщи, докато другите спасяват собствената ми сестра.

Той изрита кухненския барплот с изтърканата си червена маратонка. Къщата беше празна и прекалено тиха. Даде си сметка, че се ослушва за гласа на Ейнджъл — очакваше да чуе тихичкото й припяване или разговорите й с плюшените й играчки. Преглътна. Ейнджъл му беше сестра. Носеше отговорност за нея.

На плота имаше отворен пакет мюсли. Загреба една шепа и я изсипа в устата си. В следващия миг грабна пакета и го запрати срещу стената. Найлонът се спука и закуската се пръсна наоколо.

— Ама че гадост! — извика Газопровода.

— О, сега ли се усети? — рече Иги саркастично. — Газопровода е наистина съобразителен. Може да не изглежда като най-големия умник в групата, но…

— Млъкни! — прекъсна го Газопровода и Иги вдигна вежди изненадано. — Виж какво, наистина е много гадно. Макс ни заряза тук, защото според нея не бихме се справили.

Лицето на Иги замръзна.

— Обаче дали е помислила какво ще се случи, ако Заличителите се върнат насам? — продължи Газопровода. — Искам да кажа, че хванаха Ейнджъл недалеч и явно знаят, че сме някъде в района. Напълно е възможно да се върнат и за нас.

— Хм… — отрони Иги замислено. — Разбира се, трудно ще намерят къщата, а още по-трудно ще стигнат до нея.

— Не и ако са с хеликоптер — отбеляза Газопровода. — Какъвто е случаят.

— Хм… — изсумтя Иги.

Газопровода се почувства горд, че се беше сетил за всичко това преди него, въпреки че Иги беше по-голям — на годините на Макс и Зъба. Направо старец.

— И какво? Просто ще стоим тук и ще чакаме? — попита Газопровода и удари с юмрук по плота. — Не! Няма да чакаме Заличителите да дойдат и да отвлекат и нас! Ще противодействаме. Ще направим план! Не сме безполезни, независимо какво смята Макс.

— Съгласен — кимна Иги. Той се приближи и седна до Газопровода на плота. Мюслито хрущеше под краката му. — Разбирам за какво говориш. Горе-долу.

— Така де, умът ни сече! Просто да ги заковем! Макс може и да не се е сетила за обезопасяването на лагера, но ние ще се заемем с него.

— Напълно си прав… Хм… Но как?

— Може да направим капани! Да ги саботираме! С бомби! — Газопровода потри ръце.

Иги се ухили:

— Бомби… харесва ми. Обожавам бомбите. Помниш ли онази миналата есен? За малко да направя лавина.

— Идеята беше да направим пътека в гората. Така де. Имаше си причина. А и Макс разреши. — Газопровода се зарови в купчината стари вестници, непотребни вещи, скъсани чорапи, забравена купа с някакви древни остатъци от храна… гнус. Накрая намери омазнено тесте хартиени листчета.

— Знаех си, че са тук някъде — измърмори и откъсна изписаните.

След второ подобно издирване откри и парче молив.

— Така. Трябва ни страхотен план. Какви са целите ни?

Иги изстена.

— О, не! Годините влияние на Макс си казват думата. Звучиш точно като нея. Ти си… максист. Максетар. Или… или…

Газопровода изгледа Иги пренебрежително и започна да пише:

— Първа точка: да направим огнени бомби — само за защитни цели. Втора точка: да взривим демоничните Заличители, щом се върнат. — Вдигна листа пред себе си, прочете написаното и се усмихна. — Красота! Това вече е друго нещо. Правя го за теб, Ейнджъл!

16

Ейнджъл осъзна, че няма да издържи още дълго.

Преди час в дробовете й се беше появила изгаряща болка. Още преди това бе престанала да чувства мускулите на краката си. Всеки път, когато спреше да тича обаче, един садист в бяла престилка — Райли — я ръчкаше с нещо като палка. По палката потичаше ток и Ейнджъл подскачаше с вик. Вече имаше четири белега от изгаряне, болката от които беше непоносима. Най-лошото беше, че долавяше в мислите му нетърпение — искаше да я нарани.

Ами, да я изгори и милион пъти, ако иска. Това беше — не можеше да продължи повече. Когато се предаде, изпита облекчение. Видя как цялата вселена се свива до размерите на малката пращяща палка пред нея, след което дори и тя избледня. Стори й се, че пада, и като че почувства как краката й се преплитат на пътеката за бягане. Усети изгарянето веднъж, два, три пъти, но чувството беше някак далечно — по-скоро неприятно боцкане, а не истинска болка. И след това се изгуби, потъна в някакъв сън, в който присъстваше и Макс. Тя галеше залепналата й от потта коса и плачеше.

Ейнджъл разбра, че е сън, тъй като Макс никога не плачеше. Тя беше най-силният човек, когото познаваше. Не че познаваше много хора.

Стържещият звук и новата смъдяща болка по кожата й я накараха да се опомни. Премига срещу белите лампи. Като лампи в болница или в затвор. Усети отвратителната миризма и насмалко не повърна. Нечии ръце махаха електродите, прикрепени по кожата й: хряс, хряс, хряс.

— Боже Господи, три часа и половина — нареждаше Райли. — А пулсът на обекта се покачи едва със седемнайсет процента. И накрая, в последните двайсетина минути, максималните стойности на кислорода скочиха.

Обект! — повтори Ейнджъл наум и й се прииска да изкрещи: — Аз не съм обект!

— Възможността да изследваме Обект Единадесет е просто невероятна. Мечтая си за дисекцията на този рекомбинант от четири години — обади се друг, басов глас. — Интересни стойности на интелигентност — нямам търпение да вземем проба от мозъка.

Ейнджъл долови възхищението и извратената им радост. Харесваха всичко онова, което не беше наред с нея, всичко, което я правеше ненормална. Всичките им сложни думи означаваха едно: Ейнджъл беше експеримент. За Белите престилки тя беше просто част от лабораторията — като епруветка — неодушевен предмет.

Някой напъха тръбичка в устата й. Вода! Запреглъща енергично — беше толкова жадна, сякаш се бе нагълтала с пясък. След това друг човек в бяла престилка я вдигна на ръце. Нямаше сили да се съпротивлява.

Трябва да намеря начин да се измъкна оттук — припомни си наум, но в момента й беше трудно да мисли последователно.

Отвориха вратата на кучешката й клетка и я натъпкаха вътре. Ейнджъл се отпусна неподвижна — поне можеше да лежи. Просто трябваше да поспи малко. След това щеше да се опита да избяга.

Отпаднало поотвори очи и видя, че момчето риба се е втренчило в нея. От другото нямаше и следа. Бедното създание беше изчезнало тази сутрин и не се бе върнало. Вероятно беше загубено.

Но аз не съм — помисли си Ейнджъл. — Аз ще се боря. Само… малко… да си… почина.

17

— Уф-ф-ф…

Това легло беше ужасно! Какво му имаше?

С досада намачках възглавницата, за да ми е по-удобно, но се разкихах неудържимо, тъй като в носа ми нахлу облак прах.

— А-а-апчиху-у-у! — Стиснах нос от страх, че част от мозъка ми ще изхвърчи през него, но при рязкото движение загубих равновесие и неочаквано се стоварих на пода. Тряс!

— Ох! По дяволите…

Опитах се да се изправя. Ръцете ми напипаха някаква груба тапицерия и ръб на маса. Е, сега се обърках. Насилих се да отворя подути очи и се огледах.

— Ама какво…?

Къде се намирах?

Зяпнах в паника. Бях в някакво… бунгало. В бунгало! О-о-о! Бунгалото. Да, да.

Цареше пълен мрак — още не се беше съмнало.

Скочих на крака и огледах помещението, но не забелязах нищо притеснително. Освен — очевидно — факта, че тримата със Зъба и Ръч бяхме пропилели безценни часове и сън!

О, Боже! Втурнах се към Ръч, която се беше изтегнала в едно кресло.

— Ръч! Ръч! Ставай! По дяволите…

Обърнах се към Зъба. Беше провесил крака от дивана. Кихна и поклати глава.

— Колко е часът? — попита спокойно.

— Почти сутринта! — казах изключително разстроена. — На следващия ден!

Той стана и се изправи пред кухненските шкафове. Беше изнамерил някаква стара мърлява раница в килера и се зае методично да я пълни с консерви риба тон, неотворени пакети бисквити, пликчета с ядки.

— К’во ста’а? — попита Ръч и премига сънено.

— Заспали сме! — обясних аз, сграбчих я за ръцете и я вдигнах от креслото. — Хайде! Трябва да тръгваме!

Застанах на четири крака и измъкнах обувките си изпод дивана. Целите бяха в прах.

— Зъб, как ще носиш всичко това? — попитах. — Ще те забави. Консервите са доста тежки.

Зъба повдигна рамене и метна раницата на гръб. Беше много твърдоглав. Премина безшумно през стаята и се изхлузи през прозореца като сянка.

Сложих обувките на краката на Ръч и взех да мачкам раменете й, за да я разсъня. Разсънваше се мно-о-ого бавно. По принцип това беше добре, защото словесният водопад започваше с известно забавяне, но сега трябваше да тръгнем веднага, веднага, веднага!

Направо я изхвърлих навън през прозореца, излязох след нея и върнах мрежата на място — доколкото можах. След кратък спринт по селския път се понесохме във въздуха с тежки махове на крилете.

Извинявай, Ейнджъл. Съжалявам, съжалявам, мое мъниче.

18

Добре. Въпреки че всеки момент слънцето щеше да изгрее, щом се извисихме над върховете на дърветата, се почувствах по-добре.

И все пак, що за глупост! Явно бях много смотана, щом допуснах да заспим посред спасителна мисия! Представих си как Ейнджъл ни чака и сърцето ми се сви. Потръпнах от ужас, завих и поведох останалите на десет-дванайсет градуса на югозапад. Тревогата ми вдъхна сили и се заех да намеря подходящо въздушно течение, като извивах криле под точния ъгъл, за да го хвана.

Зъба се долепи до мен и каза:

— Трябваше да направим почивка.

Хвърлих му яден поглед.

— Цели десет часа?

— За днес ни остават още четири часа, може би дори повече — каза той. — Нямаше да се справим наведнъж. Тръгнахме късно. Така или иначе ще се наложи да спрем още веднъж, точно преди да стигнем, за да възстановим силите си.

Няма нищо по-вбесяващо от нечии сухи логични разсъждения, когато си наложил добро темпо.

Вярно, Зъба беше прав — уви, наистина трябваше да спрем още веднъж. Все още не бяхме стигнали дори границата с Калифорния. Всъщност бяхме доста далеч и от нея.

— Ще щурмуваме Училището или какво? — попита Зъба след час.

— Да, Макс, и аз се чудех какъв точно е планът ти — обади се Ръч и се изравни с нас. — Имам предвид, че ние сме само трима, а те са доста повече. А и Заличителите са въоръжени. Дали да не нахлуем през портала с камион? Или дори да минем с него направо през стената? Или пък да изчакаме да се мръкне, да се промъкнем вътре и да вземем Ейнджъл, преди да са ни усетили?

Налудничавата мисъл я развесели. Аз замълчах — сърце не ми даде да й кажа, че имаме повече шансове да стигнем с полет до Луната, отколкото да успеем да осъществим думите й. Ако нещата наистина загрубееха и план Б се объркаше, имах таен план В. При успех той гарантираше, че всички щяха да се измъкнат на свобода. Без мен. Но това не беше проблем.

19

Въпреки нестихващата ми тревога, тук горе беше върховно. Малко същества можеха да се издигнат толкова високо — само някои соколи и ястреби, и други грабливи птици. От време на време някоя от тях се приближаваше да ни огледа. Вероятно си мислеха: Ама че грозни птици!

От толкова високо земята под нас напомняше на шахматна дъска в цветовете на Робин Худ — зелено и кафяво. Колите бяха като дейни мравки, забързани по пътечките си. Тук-там си избирах нещо дребно и се съсредоточавах върху него. Беше забавно: мъничкият предмет постепенно придобиваше очертания и се превръщаше в басейн, трактор или нещо друго. Слава Богу, онези психари в Училището не бяха „подобрили“ и моето зрение като това на Иги.

— Брей, чудя се какво ли правят Газопровода и Иги в момента — бърбореше Ръч. — Може да са оправили телевизора. Надявам се, че не са се обидили много. Така беше редно… нали ме разбирате, за тях е по-добре, че си останаха вкъщи. Но се обзалагам, че не са се хванали да почистят, да съберат дърва или да изпълнят някое от домакинските си задължения.

Обзалагам се, че ме проклинат от сутрин до вечер. Но поне са в безопасност.

Разсеяно избрах едно мъждукащо петънце под себе си и се съсредоточих. Точицата се превърна в групичка хора, всеки със своите черти и дрехи. Бяха деца — на моя възраст или малко по-големи. Но нямаха нищо общо с мен.

Е, и какво от това? — помислих си. Група скучни деца, приковани към земята, които трябваше всеки ден да пишат домашни. И имаха час за лягане и цял милион възрастни, които непрекъснато да ги поучават какво да правят, как да го правят… Будилници, училище, следобедни задачи. Бедните душици! Докато ние бяхме свободни, свободни, свободни. Носехме се във въздуха като ракети. Вятърът галеше страните ни. Правехме каквото си поискаме, когато си поискаме.

Не беше зле, нали? Почти убедих самата себе си.

Погледнах надолу, съсредоточих се отново и вдигнах вежди. При малко повече внимание на пръв поглед скучните приковани за земята деца, затътрили се заедно към училище, изглеждаха по-скоро като няколко големи деца, обградили едно доста по-малко от тях. Добре де, може и да съм параноичка — отвсякъде дебнат опасности, — но бях готова да се закълна, че по-големите деца изглеждаха застрашително. Всичките бяха момчета. По-малкото дете в средата беше момиче.

Съвпадение? Надали.

По-добре да не навлизам в темата за Y хромозомата8… Все пак не забравяйте, че живеех с три момчета. При това с такива, които бяха добри, и въпреки това — неописуемо досадни.

Типично в стила си взех импулсивно решение — от онези, за които след това хората казват или че са били най-невероятната глупост, която са виждали, или че са донесли чудотворното спасение. По-често чувах първото определение. Заобиколена съм от неблагодарници.

Обърнах се към Зъба и тъкмо да отворя уста…

— Не — отсече той.

Присвих очи. И отново отворих уста…

— Не!

— Среща в най-северната точка на язовир Мийд — рекох.

— Моля? За какво говорите? — попита Ръч. — Ще спираме ли? Аз пак огладнях.

— Макс иска да се прави на супергерой защитник на онеправданите — заяви Зъба с раздразнение.

— О… — Ръч погледна надолу и вдигна вежди, сякаш всичко щеше да й се изясни ей сегичка.

Бях започнала да описвам широка дъга, за да стигна до момичето на земята. Мислех си: Ами ако това момиче е в беда като Ейнджъл, но няма кой да се намеси?

— А! Макс, помниш ли, когато спаси онова зайче от лисицата и го гледахме в един кашон в кухнята, а после, като се оправи, ти го пусна? Ех, че беше хубаво. — Ръч замълча. — Пак ли видя някое зайче?

— Нещо такова — отвърнах аз на ръба на търпението си. — Ще ми отнеме две секунди.

Обърнах се към Зъба:

— Ще ви настигна, преди да сте изминали и шейсет километра. Просто дръжте същия курс, а ако се наложи промяна, ще се видим на язовира.

Зъба се втренчи пред себе си. Вятърът разроши косата му. Не беше доволен, усещах го.

Е, човек не може да се харесва на всички непрекъснато.

— Хайде — рекох делово. — Ще се видим след малко.

20

Иги имаше способността в някои ситуации да разсъждава подобно на същински учен. Беше направо плашещо колко свръхумен можеше да бъде.

— Имаме ли хлор? — попита го Газопровода. — Струва ми се, че ако го смесим с някакви други неща, ще се получи експлозив.

Иги вдигна вежди.

— С какви „неща“? С чорапите ти? А и нямаме хлор, да не сме на басейн. Какъв цвят е тази жица?

Газопровода се приведе и се взря в плетеницата от вътрешности на уредбата, която бяха изсипали на кухненската маса.

— Изглежда, все едно някакъв робот е повърнал — отбеляза той. — Жицата е жълта.

— Добре. Не отлепяй очи от нея! Много е важно. И не я обърквай с червената!

Газопровода погледна схемата, която беше свалил от интернет. Сутринта Иги беше размразил вентилатора на компресора в главния процесор и в момента компютърът работеше, без да се изключва в истеричен пристъп на паника на всеки десет минути. Просто го беше поправил, ей така.

— Разбрано, шефе — промърмори Газопровода и разлисти страниците. — Следваща стъпка: трябва ни някакъв часовник.

Иги се замисли за миг, после се усмихна. Дори очите му се смееха.

— Усмивката ти определено ме плаши — обади се Гази смутено.

— Донеси будилника на Макс. Онзи с Мики Маус.

21

Приземих се малко тежко и трябваше да пробягам доста бързо няколко метра, за да не заора нос в земята. Бях някъде в Аризона, обградена от ниските храсталаци зад изоставен склад. Свих загретите си от полета криле и усетих как се сгъват от двете страни на гръбнака ми. Стегнах качулката на анорака около врата си. Ето. Изглеждам съвсем нормално.

Излязох зад ъгъла на склада и тръгнах към трите момчета на около петнайсет-шестнайсет години. Момичето беше по-малко, някъде на дванайсет.

— Предупредих те да не казваш на никого за проблема ми с Ортиз — викаше й едно от момчетата. — Не е твоя работа. Трябваше да му дам урок.

Момичето прехапа устни в смесица от страх и яд.

— И затова ли го преби? Изглежда все едно го е блъснала кола. Не ти е направил нищо — каза тя.

Аз си помислих: Само така, момиче!

— Много му знаеше устата. Самото му съществуване, това, че диша въздуха ми… — рече момчето, а приятелите му се захилиха гадно.

Боже, що за отрепки. Но бяха въоръжени — единият беше облегнал хлабаво пушка в свивката на ръката си. В Америка всеки има право на оръжие и прочее, и прочее. На каква възраст бяха тези смешници? Техните знаеха ли, че размахват пушки наоколо?

Толкова ми беше писнало по-силните да тормозят по-слабите! Повтаряше се в живота ми, откакто се помнех — буквално, — и явно беше често явление и в обикновения свят. Беше ми втръснало до болка от подобни глупави биячи!

Отдалечих се от сградата. Момичето ме видя и в очите й просветна изненада. Това беше достатъчно — момчетата се обърнаха и погледнаха зад себе си.

Още една глупачка — помислиха си с облекчение. За миг задържаха поглед върху изподраното ми лице и синината под окото, но после забравиха за мен. Първа грешка.

— Е, Ела, какво ще кажеш в своя защита? — рече тарторът им с насмешка. — Има ли причина да не дам урок и на теб?

— Три момчета срещу едно момиче. Равностойно, няма що — казах аз и се приближих.

Едва сдържах гнева си. Кръвта ми направо кипете.

— Млъквай, маце — тросна се едно от момчетата. — По-добре се разкарай, ако имаш капка мозък.

— Няма как — отвърнах и застанах до момичето на име Ела. — Всъщност, като се замисля, май е по-добре да сритам тъпите ви задници!

Те избухнаха в смях. Втора грешка.

Както всички в ятото, благодарение на чудото на генното инженерство, съм доста по-силна дори от възрастен човек. А и Джеб ни беше научил на самоотбрана — знаех да се бия. Нищо, че до вчера не ми се беше налагало да го правя. Само да можех да измъкна Ела оттук…

— Хванете това дрънкало — нареди тарторът и другите двама се насочиха към мен.

Което беше третата грешка. Бам! Свършени сте.

Действах бързо, светкавично, мълниеносно. Без предупреждение изритах нещастника в средата високо в гърдите. Удар, който просто би изкарал въздуха на Зъба, но този младеж тук май се сдоби със спукано ребро. Чух пукването, а той се закашля, изгледа ме ужасено и падна назад.

Останалите двама се спуснаха към мен. Завъртях се и измъкнах пушката от ръцете на единия. Хванах я за дулото и с широка дъга я забих в слепоочието му. Фрас! Той залитна замаян настрани, а по лицето му потече струя яркочервена кръв.

Мернах Ела — все още стоеше на мястото си уплашена. Дано не от мен.

— Бягай! — извиках й. — Махай се оттук!

След миг колебание тя се обърна и побягна. По дирите й се вдигна малко облаче червеникав прах.

Третият проклетник сграбчи ръката ми. Освободих я, завъртях се и го ударих. Целех брадата, но го ударих в носа. Потръпнах, защото усетих как хрущялът се чупи. Опа! Времето сякаш забави ход за секунда, след което от носа му рукна кръв. Божичко! Хората бяха крехки като яйчена черупка.

Тримата биячи не приличаха на нищо. И въпреки това се изправиха на крака с изкривени от ярост и унижение лица. Единият вдигна пушката и я зареди, като едва мърдаше дясната си ръка.

— Ще се разкайваш за това — заплаши ме той, изплю кървава храчка и се насочи към мен.

— Съмнявам се — отговорих, обърнах се и се втурнах към дърветата с всички сили.

22

Разбира се, ако бях полетяла, щях да се стопя в небето на мига. Но не можех да позволя тези нещастници да видят крилете ми, а и без това след секунди вече бях в гората.

Спуснах се сред храсталаците, като блъсках клоните по пътя си, изпълнена с облекчение, че не съм боса. Нямах представа накъде отивам.

Зад гърба си чувах двама от смешниците. Викаха и сипеха ругатни и закани. Стана ми забавно, но нямаше време за смях. Разстоянието помежду ни нарастваше постоянно.

И изведнъж наоколо проехтя силен гръм и кората на дървото до главата ми се пръсна. Скапана пушка.

Мислите ли онова, което мисля, че мислите?

Чудите ли се дали съм забелязала приликите между тази нелепа ситуация и кошмара ми? Е, забелязах ги, не съм идиот. Но по въпроса какво значеше това щях да размишлявам по-късно.

В следващия миг се чу нов гърмеж и почти веднага остра болка проряза лявото ми рамо. Изстенах и видях как на ръкава ми избива кръв. Идиотът му с идиот, беше успял да ме улучи!

Не стига това, а пустият ми късмет ме препъна в един корен. Паднах на простреляното си рамо и се изтъркалях по стръмния склон, право през храсталаците, тръните, бодилите и камъните. Опитвах се да се хвана за нещо, но лявата ми ръка беше безсилна, а с дясната така и не успях да сграбча нищо.

Накрая търкалянето спря на дъното на обрасъл в зеленина пролом. Вдигнах глава и погледът ми потъна в зеленото — над мен имаше само храсти и листа.

Лежах неподвижно и се опитвах да успокоя дъха си и да помисля. Далеч горе чух виковете на момчетата и нов изстрел. Движеха се през гората шумно като стадо слонове и лесно разбрах, че са подминали мястото, откъдето паднах.

Чувствах се сякаш някой трол току-що ме е пребил с тояга. Едва помръдвах лявата си ръка, при което изпитвах пронизваща болка. Опитах да разперя лявото си крило, но със стон установих, че изстрелът е засегнал и него. Не можех да го огледам добре през рамо, но изпепеляващата болка беше достатъчно доказателство.

Цялото ми тяло беше изподрано, бях загубила анорака си, а и ми се струваше, че се бях спряла в плетеница отровен бръшлян.

Изправих се бавно, стенейки. Трябваше да се махна оттук. Ориентирах се по слънцето и тръгнах на север. Въздъхнах при мисълта, че Ръч и Зъба несъмнено се чудеха къде, по дяволите, бях изчезнала.

Бях се издънила. Ейнджъл също разчиташе на мен — ако изобщо беше жива. Бях предала всички.

На всичкото отгоре бях пострадала сериозно, а по петите ми вървяха вманиачени момчета с пушка. По дяволите.

Повдигнах вежди. В природата ми беше да заставам на страната на по-слабия. Джеб все повтаряше, че това е фаталният ми недостатък.

Оказа се прав.

23

— Зъб? Много съм гладна, сериозно.

Беше минал почти час, откакто се бяха разделили с Макс. Ръч така и не беше разбрала какво точно беше станало и къде беше отишла тя.

Зъба кимна отсечено и посочи с глава. Ръч зави леко и го последва.

Носеха се към някакви скали. Бяха равни отгоре и на пластове. Зъба се насочи към една сенчеста ниша, а Ръч замаха срещу посоката на движение, за да забави скоростта си, преди да се спусне. Приближиха се и установиха, че нишата всъщност е широка и плитка пещера. За да кацне, Ръч трябваше да се приведе.

Зъба се приземи почти безшумно до нея.

Пещерата беше дълбока около четири метра и половина и широка около шест, като към краищата таванът се скосяваше. Подът бе покрит със сух пясък. Ръч седна с облекчение.

Зъба свали раницата и започна да вади храна.

— О, да — каза Ръч и отвори пакетче сушени плодове. Зъба размаха един шоколад под носа й и тя изписка доволно. — Ох, Зъбчо, къде го намери? Явно си го скрил. Не казваш нищо, а през цялото време си имал шоколад… О, толкова е хубаво…

С едва загатната усмивка Зъба седна на земята, отхапа от шоколада, притвори очи и започна да дъвче.

— Е, къде е Макс? — попита Ръч след малко. — Защо реши да кацне? Вече не трябваше ли да се е върнала? Нали трябваше да стигнем чак до брега на язовира Мийд? Какво ще правим, ако се забави…

Зъба вдигна ръка и тя замлъкна.

— Макс видя човек, който се нуждаеше от помощ, и отиде да му помогне — рече той с тихия си и спокоен глас. — Ще я изчакаме тук. Язовирът Мийд е точно под нас.

Ръч се размърда притеснено. Всяка секунда беше от значение. Защо бяха спрели? Нима имаше нещо по-важно за Макс от Ейнджъл? Тя лапна последната сушена кайсия и се огледа.

Вярно, Зъба беше прав. Вляво проблясваха сините води на язовира Мийд. Изправи се — главата й леко докосваше тавана. Пред пещерата имаше относително широка тераса, която продължаваше и в двете посоки. Ръч тръгна наляво, за да види язовира по-добре.

И замръзна.

— Хм… Зъб?

24

Зъба излезе до Ръч и също застина на място. Терасата се извиваше нагоре към върха на скалата. Наоколо имаше рехави храсталаци, а от спечената глинесто-камениста земя се издигаха парчета скала.

По скалите, по храстите и между тях имаше големи гнезда, всяко с диаметър към шейсет сантиметра. В някои имаше едри пухести пиленца, част от които бяха в компанията на могъщите си ръждивокафяви родители. Те бяха впили студени хищни очи в Ръч и Зъба.

— Какво е това? — прошепна Ръч едва чуто.

— Кралски мишелови — каза Зъба тихо. — Една от най-големите грабливи птици в Щатите. Седни много внимателно, без резки движения, или и двамата ще се превърнем в обяд.

Ясно — помисли си Ръч и коленичи полека. Искаше й се да се обърне и да побегне, но реши, че така ще ги предизвика да я нападнат. Ноктите на краката им изглеждаха смъртоносни, да не говорим за свирепите, убийствени на вид извити клюнове.

— Мислиш ли… — започна тихичко, но Зъба и направи знак да пази тишина, пълна тишина.

Той приклекна до нея, без да сваля очи от птиците. Един от мишеловите държеше в човката си доста разпокъсан гофер9. Пиленцата се опитваха да го докопат с пищене.

След няколко минути на Ръч й идеше да се разкрещи. Ненавиждаше да стои неподвижна, искаше да зададе милион въпроси и не знаеше дали ще може да издържи още дълго така.

Някакво движение привлече погледа й. Зъба беше започнал да разперва едното си крило изключително предпазливо.

Мишеловите извиха глави едновременно и пронизаха крилото му с очи като лазери.

— Позволявам им да ме подушат — едва помръднаха устните му.

След цяла вечност мишеловите като че се успокоиха малко. Бяха огромни, а крилете им бяха с размах от метър и половина. Птиците изглеждаха сурови и могъщи. Отгоре перата на крилете им бяха кафяви с ръждиви ивици, а отдолу — на бели ивици. Доста напомняха на крилете на Ръч, само че нейните бяха далеч по-големи, двойно по-големи.

Няколко мишелова възобновиха храненето на малките си, други полетяха да търсят храна, а трети тъкмо се връщаха с плячка.

— Въх-х-х — не се сдържа Ръч, когато една птица се появи с все още гърчеща се змия в краката. Пиленцата се превъзбудиха при вида й и взеха да се катерят едно по друго в надпревара кой ще си хапне първи. — И пак: въх-х-х.

Зъба обърна бавно глава и й се ухили. Усмивката дойде толкова неочаквано за Ръч, че тя не можа да измисли друго, освен също да се усмихне.

Всъщност беше доста вълнуващо. Нямаше търпение да си тръгнат, искаше й се Макс да се появи по-скоро, както и да имат повече храна, но въпреки това не можеше да отрече, че беше страхотно да си почива на припек, разперила криле сред огромните, красиви птици. Каза си, че нищо не пречи да останат известно време.

25

Но не чак толкова дълго.

— Ейнджъл ни чака — каза Ръч малко по-късно. — Тя ми е като малка сестричка… Както и на всички нас.

Изтупа скалния прах от и без това прашните си почернели крака, вдигна вежди и зачопли една стара рана на коляното си.

— Нощем, когато се предполага, че сме заспали, двете с Ейнджъл си говорим, шегуваме се и така нататък. — Големите й кафяви очи се спряха на тези на Зъба. — Нали разбираш, не ми се ще да остана да спя сама в стаята ни, когато се приберем у дома. Макс трябва да се появи. Няма да изостави Ейнджъл, нали?

— Няма — заяви Зъба. — Няма да я изостави. Виж… виж онзи мишелов с тъмната ивица през раменете. Маха по-бързо с едното крило, когато иска да завие. И завоят става стегнат и плавен. Трябва и ние да опитаме.

Ръч го измери с поглед. Това май беше най-дългата реч, която го бе чувала да произнася.

Обърна се и загледа мишелова.

— Да, прав си.

Още преди да млъкне, Зъба вече беше на крака. Затича се пъргаво към ръба на скалата и скочи. Големите му и силни тъмни криле го подеха нагоре във въздуха. Зъба се приближи до мишеловите, които се виеха в кръг в някакъв техен си граблив танц.

Ръч въздъхна. Толкова й се искаше Макс да е с тях. Дали не беше пострадала? Не трябваше ли да я потърсят? Щеше да го предложи на Зъба, когато се върне.

В този миг той прелетя покрай нея и извика:

— Хайде! Опитай! Ще овладееш крилете си.

С поредна въздишка Ръч изтупа няколко парченца шоколад от ризата си. Той не се ли тревожеше за Ейнджъл? Каза си, че дори и да беше така, вероятно нямаше да го покаже. Знаеше, че Зъба обича Ейнджъл — преди тя да се научи да чете, й четеше на глас, а и до днес я вземаше в прегръдките си, когато малката се разстроеше за нещо.

Ами, поне да се поупражнявам. По-добре е, отколкото да бездействам.

Тя скочи от скалата и остави радостта да засенчи тревогата в гърдите й. Беше толкова… прекрасно да махаш мощно с криле и да се носиш безметежно в пространството.

Изравни се със Зъба и той й показа маневрата. Проследи го и повтори движенията му. Получи се страхотно.

Полетя в огромни кръгове, упражнявайки движението. Приближаваше се все повече към мишеловите, които явно не се смущаваха от нея. Когато не мислеше за Макс и за Ейнджъл, се чувстваше добре.

Вечерта Ръч легна по корем, отпусна разперените си криле край тялото си и загледа възрастните мишелови, които пощеха малките си. Бяха толкова внимателни и грижовни. Жестоките могъщи птици нежно приглаждаха разрошените бели пера на малките си, хранеха ги и им помагаха да излязат от гнездото, за да упражнят крилете си.

В гърлото й заседна буца и тя подсмръкна.

— Какво? — попита Зъба.

— Птиците — рече Ръч и избърса очи, като се почувства глупаво. — Тези мишеловчета се радват на повече майчини грижи, отколкото бих могла и да сънувам. Възрастните се грижат за малките. Никой не го е правил за мен. Така де, освен Макс. Но тя не ми е майка.

— Да, разбирам те. — Зъба не я погледна. Гласът му прозвуча почти тъжно.

Слънцето залезе и мишеловите се сгушиха в гнездата. Най-сетне крясъците на малките утихнаха. Около час след като се стъмни Зъба се приближи до Ръч и вдигна лявата си ръка, свита в юмрук. Ръч го погледна, после сложи лявата си ръка в юмрук върху неговата. В ятото винаги правеха така, преди да си легнат.

Само че миналата вечер не го бяха направили, преди да заспят в бунгалото. А сега бяха само двамата.

Ръч потупа юмрука му с дясната си ръка и той направи същото с нейния.

— Лека — прошепна тя.

Имаше чувството, че й бяха отнели всичко, което обичаше. Мълчаливо се сви до стената на пещерата.

— Лека нощ, Ръч — прошепна Зъба.

26

Ох, братче! Това определено не беше най-хубавият ден в живота ми. Рамото ми все още кървеше, въпреки че го притисках от часове. При всяко движение между пръстите ми избиваше топла кръв.

Не се бях сблъскала повторно с въоръжените палячовци, но от време на време ги чувах. Движех се на север в широка дъга, за да оставя объркваща диря за онзи, на когото би му хрумнало да ме проследи. Всеки път, когато ги чуех, застивах неподвижна и безкрайни минути се опитвах да се слея с храстите.

След това изтощена и схваната упорито продължавах напред. Влязох в потоците поне четири пъти, в случай, че доведяха кучета. Да знаете, че да пазиш равновесие с ранено рамо по покрити с мъх камъни в леденостудена вода не е лесна работа.

Опипах пораженията и, доколкото можех да преценя, изстрелът беше закачил леко кожата и крилото, но куршумът не беше влязъл в тялото ми. Независимо от това ръката и крилото ми бяха непотребни и ме боляха ужасно.

Ставаше късно. Ейнджъл беше на часове полет от мен, изложена на Бог знае какви ужаси. И се питаше къде съм. Стиснах устни и сдържах сълзите си. Не можех нито да летя, нито да настигна Зъба и Ръч, които вероятно вече се бяха ядосали сериозно. Де да имаха мобилни телефони, за да им звънна.

Вината за абсолютно окаяното ми положение беше 100 процента само и единствено моя, от което се чувствах още по-зле.

На всичкото отгоре, разбира се, заваля дъжд.

И така, в момента джапах през прогизналата гора и мокрите храсталаци, газех в червената лепкава кал, водата заслепяваше погледа ми, а на мен ми ставаше все по-студено, чувствах все по-силен глад, отчаянието ме притискаше псе по-неумолимо и изпитвах все по-голям гняв към самата себе си.

Не бях чувала момчетата от доста време — вероятно се бяха прибрали у дома, където можеха да се скрият от дъжда.

Минута по-късно премигнах, избърсах очи и присвих клепачи. Пред мен се виждаха светлини.

Ако беше магазин или някакъв заслон, щях да изчакам хората да си тръгнат и после щях да прекарам нощта вътре. Не след дълго се свих в мрака на десетина метра от постройката. Надникнах между мокрите клони — беше къща.

Покрай прозореца мина човек. Повдигнах вежди — беше онова момиче, Ела. Явно живееше тук.

Прехапах устни. Вероятно живееше в семейна идилия с двама грижовни родители и русокоси братче и сестриче. Много хубаво за нея. Така де, наистина се радвах, че беше успяла да се прибере невредима. Въпреки случилото се, ако бях оставила онези ужасни момчета да я пребият, никога нямаше да си го простя.

Потреперих силно — по гърба ми се проточи струйка ледени дъждовни капки. Нямаше да издържа още дълго. Как да постъпя? Нуждаех се от план…

Докато чаках да ме осени някоя брилянтна идея, вратата отстрани на къщата се отвори. Появи се Ела с голям чадър в ръка. Нещо се разшава в краката й. Куче. Ниско охранено куче.

— Хайде, Магнолия — викна момичето. — Побързай! Цялата ще те измокри.

Кучето взе да души в края на двора около избуялата трева, без да обръща внимание на дъжда. Ела се разхождаше напред-назад, въртеше чадъра в ръка и оглеждаше двора. Беше с гръб към мен.

В безизходицата човек се решава на отчаяни действия. Не знаех кой е изрекъл тази мисъл, но със сигурност е знаел за какво говори. Поех дълбоко въздух и тръгнах към Ела — много, много тихо.

27

Така. Още две кръвни проби и съм готов за глюкозния анализ. После можем да се заемем с електроенцефалограмата.

Няма ли най-накрая да се свърши? Къде си, Макс? — помисли си Ейнджъл угнетено, преди Бялата престилка да застане до нея. Вратата на кучешката й клетка се отвори, един мъж клекна отпред и надникна. Ейнджъл се напъха възможно най-навътре.

Мъжът се пресегна да я хване за ръката, на която беше абокатът10, и видя лицето й. Обърна се към другите Бели престилки.

— Какво е станало с обекта?

— По-рано ухапа Райли и той го удари — отвърна един от тях.

Ейнджъл се сви на малка плътна топка. Лявата страна на лицето й пулсираше, но тя не съжаляваше, че го беше ухапала. Мразеше го. Мразеше ги всички.

Този глупак Райли. Повече му отива да работи в автомивка. Ако съсипе този екземпляр, ще го убия.

— Той осъзнава ли, че този обект е уникален? — каза Бялата престилка ядосано. — Все пак говорим за Обект Единадесет. Знае ли от колко време го издирваме? Предупредете го да внимава със стоката.

Мъжът бръкна вътре и отново посегна към ръката на Ейнджъл.

Тя не знаеше как да постъпи. Пластмасовият абокат отгоре на ръката й я болеше и го беше притиснала към гърдите си. Не беше яла и пила нищо цял ден, докато не я накараха да погълне някаква гнусна, ужасно сладникава оранжева гадост. Взеха й кръв, но тя започна да се дърпа и ухапа мъжа. Затова й сложиха абоката отгоре — за да й вземат кръв по-лесно. Вече я бяха точили три пъти.

Ейнджъл почувства напиращите си сълзи, но стисна зъби.

Поизправи се подозрително и се примъкна по-близо до входа на клетката. Протегна ръка към учения.

— Точно така — рече й той успокоително.

Извади една спринцовка с игла, отвори абоката и пъхна иглата вътре.

— Няма да боли. Обещавам.

Ейнджъл се обърна с гръб към него, изпънала ръката далеч от тялото си.

Процедурата трая кратко и наистина не боля. Дали пък този учен не беше от добрите — като Джеб?

По-скоро Луната беше от сирене.

28

— Добре — каза Иги. — Сега трябва да сме много внимателни. Ехо? Гази? Много внимателен ли си?

— Да — рече Газопровода и потупа експлозива, който бяха нарекли Биг бой11.

— Пирони?

Газопровода разклати буркана.

— Взех.

— Платнище? Олио?

— И двете са налице — кимна Газопровода. — Ние сме гениални! Заличителите няма да разберат откъде им е дошло. Само да имахме време да изкопаем и яма…

— Да, а на дъното й да забием колове, намазани с отрова — съгласи се Иги. — Но ми се струва, че и това е достатъчно. Остава само да излетим навън, незабелязано да проследим откъде минават пътищата и да проверим дали Заличителите са направили бивак някъде наоколо.

— Ясно. После ще разхвърляме пирони по пътя и ще заредим платнището и олиото — ухили се Газопровода. — Трябва само да внимаваме да не ни хванат.

— Да. Това не би било добре — заяви Иги с каменно лице. — Смрачи ли се най-сетне?

— Общо взето. Намерих ти тъмни дрехи. — Газопровода подаде риза и панталони в ръцете на Иги. — И за мен също. Е, готов ли си за купон?

Надяваше се Иги да не долови притеснението в гласа му. Планът бе страхотен. Трябваше да го осъществят, но при провал щяха да загазят. Вероятно дори да загубят живота си.

— Да. Ще взема и Биг бой — току-виж ни се удаде удобен случай.

Иги се преоблече, сложи собственоръчно направената от тях бомба в една раница и я метна на гръб.

— Не се тревожи — каза, сякаш беше видял изражението на Газопровода. — Не може да се взриви, без да включим брояча. Като бомба с предпазител.

Газопровода се опита да се усмихне. Отвори докрай прозореца в коридора и излезе на перваза отвън. Дланите му бяха потни, а стомахът му беше станал на топка, но нямаше избор — правеше го за Ейнджъл. Щеше да покаже на онези какво ги чака, когато закачат семейството му.

Преглътна нервно и се спусна в нощния мрак. Беше удивително да разпери криле и да полети. Беше страхотно. Нощният въздух облиза лицето му и в душата му олекна. Почувства се силен, могъщ и опасен. Нищо общо с осемгодишния сбъркан мутант.

29

— Хм… Ела?

Момичето замръзна, а после отскочи.

Пристъпих напред и излязох от храстите, за да види лицето ми.

— Аз съм — казах и се почувствах още по-глупаво. — Момичето от по-рано.

Надявах се да ме разпознае, въпреки че вече се смрачаваше и валеше дъжд. Кучето доприпка, видя ме и лавна вяло срещу мен.

— О, да… Ами, благодаря… че ми помогна — каза Ела и присви очи към мен в дъжда. — Добре ли си? Какво правиш тук?

Звучеше уплашено и се огледа наоколо, сякаш би могло от последната ни среща насам да съм преминала на страната на злото.

— Добре съм — рекох неубедително. — Всъщност мисля, че се нуждая от помощ.

Никога досега не бях произнасяла подобни думи. Слава богу, Джеб нямаше да стане свидетел на тази невероятно глупава и слабашка постъпка.

— О — каза Ела. — Боже! Добре. Онези момчета…

— Единият успя да ме улучи с пушката, колкото и да е невероятно — отвърнах и се приближих още.

Ела се сепна и закри уста с ръка.

— О, не! Защо не каза? Ранена ли си? Защо не отиде в някоя болница? Хайде, влез вкъщи!

Отстъпи, за да ми направи място, и изпъди Магнолия, която се беше дотътрила до мен и душеше заинтригувано мокрите ми дрехи.

И познайте какво… Поколебах се. Моментът беше решаващ. Преди да прекрача прага, все още можех да се обърна и да избягам. Наречете го особеност в характера, но имам склонността да откачам, ако се почувствам в капан някъде. Всички сме така — говоря за ятото. Нормално явление за деца, прекарали първите години от живота си в клетка.

Все пак ясно осъзнавах, че не мога да продължа по този начин — мокра, измръзнала, гладна и доста отпаднала от загубата на кръв. Трябваше да се престраша и да приема помощ. От непознати.

— Вашите тук ли са? — попитах.

— Живея само с мама — отвърна Ела. — Нямам баща. Хайде, да влезем вътре. Мама ще ти помогне. Магнолия, ела тук, момиче!

Ела се обърна и тръгна към къщата. Стъпките й изтропаха по дървените стъпала, след което тя се обърна и ме погледна.

— Можеш ли да ходиш?

— Аха.

Тръгнах бавно към малката къщичка на Ела, която грееше с топла, уютна светлина. Бях замаяна и уплашена. Дали не бях на път да направя последната груба грешка от целия низ груби грешки, които допуснах днес?

Сложих здравата си ръка върху ранената.

— Боже мой! Това кръв ли е? — възкликна Ела, щом видя светлосиния суичър. — О, не, хайде, бързо да влизаме вътре!

Тя блъсна вратата с рамо и едва не се препъна в Магнолия, която изприпка бодро вътре.

— Мамо! Мамо! Едно момиче се нуждае от помощ!

Замръзнах на място. Да остана или да избягам. Да остана или да избягам. Да остана?

30

— Дали кабелът ще издържи? — прошепна Газопровода.

Иги кимна, вдигна вежди и зави двата му края с клещите. Облегна се на един бор за опора и когато кабелът се опъна, нахлузи отгоре скоба и я стегна.

— Така ще е по-здраво — прошепна той. — Поне докато не го закачи бясно движещият се хамър.

Газопровода кимна мрачно. Ама че нощ. Бяха свършили толкова много… Дори и Макс не би се справила по-добре. Надяваше се тя вече да е спасила Ейнджъл. И нищо да не се е объркало. Ако Ейнджъл попаднеше в ръцете на Белите престилки… За миг си представи бледото и безжизнено тяло, проснато на студена метална маса, докато Белите престилки наоколо философстват за необичайната й костна структура. Преглътна и прогони ужасяващото видение. Отново се огледа и ослуша.

— Да се връщаме ли? — прошепна Иги.

— Да.

Газопровода се изправи и отскочи от земята, без да се отдалечава от дърветата. Последва тъмния силует на Иги, който забави ход и се понесе обратно на запад към дома им. Отгоре Газопровода не виждаше и следа от делото им — което беше добре. Не трябваше да допускат от хеликоптера на Заличителите да забележат платнището или кабела по-рано от необходимото.

— Покрихме всички възможни подстъпи — каза той на Иги, след като се издигнаха достатъчно високо. — Олиото, пироните на пътя, кабелът… Би трябвало да свършат работа.

Иги кимна.

— Яд ме е, че не използвахме Биг бой — рече той. — Но не ми се ще да го пропиляваме. Първо трябва да ги видим. Така де, ти да ги видиш.

— Може би утре — каза Газопровода окуражително. — Ще излезем и ще видим каква каша сме сбъркали.

— Забъркали — каза Иги.

— Няма значение — отвърна Газопровода задъхано в прохладната нощ.

Нямаше търпение да покаже на Макс колко добре са се справили.

31

Тъмнокоса жена с разтревожени очи отвори широко вратата.

— Какво има, Ела? Какво става?

— Мамо, това е… — Ела замълча, а ръката й застина във въздуха.

— Макс — казах аз.

Защо не се представих с друго име? Защото не се сетих.

— Приятелката ми Макс. Тя е момичето, за което ти разказах — което ме отърва от Хосе, Дуейн и останалите. Спаси ме. Но са я простреляли.

— О, не! — възкликна майката на Ела. — Заповядай, Макс, влез! Да се обадим ли на вашите?

Останах на изтривалката — не исках да накапя с вода и кръв пода вътре.

— Ами…

В този миг майката на Ела видя оцапания с кръв суичър и закова поглед върху лицето ми. Бузата ми беше одрана, едното око — насинено. Неочаквано всичко се промени.

— Само да си взема нещата — каза тя нежно. — Събуй се. Ела ще те заведе в банята.

Зашляпах по коридора с мокрите си чорапи.

— За какви неща отиде? — прошепнах.

Ела светна една лампа и ме въведе в старомодна баня със зелени плочки и кръг ръжда около канала на умивалника.

— Лекарските си неща — прошепна ми Ела. — Ветеринар е, така че разбира от рани. Дори и на хора.

Ветеринар! Засмях се отпаднало и се наложи да поседна на ръба на ваната. Ветеринар. Скоро щяха да се убедят, че е съвсем на място.

Майката на Ела влезе с пластмасова кутия с материали за първа помощ в ръка.

— Ела, защо не донесеш на Макс сок? Вероятно се нуждае от нещо сладко и от течности.

— С удоволствие бих изпила един сок — казах с жажда.

Ела кимна и изчезна в коридора.

— Май предпочиташ да не звъним на вашите? — каза майката на Ела успокоително и започна да реже яката на суичъра ми.

— Ами не.

Ало, лабораторията ли е? Бихте ли ми дали някоя епруветка?

— На полицията също, предполагам?

— Няма нужда да ги намесваме — съгласих се аз и поех рязко въздух, когато пръстите й напипаха раната под рамото. — Мисля, че куршумът само ме е одраскал.

— Да, най-вероятно си права, но раната е доста дълбока и сериозна. А и тук…

Замръзнах на място и наострих всичките си сетива. Поемах огромен риск. Нямате представа колко голям. Никога през живота си не бях позволявала на някого извън ятото да види крилете ми. Но в момента нямаше как да се справя сама. За моя огромна досада.

Майката на Ела повдигна леко вежди. Приключи с ножицата, смъкна суичъра от гърба ми и останах само по потник. Стоях като статуя, а отвътре в тялото ми плъзна леден студ, който далеч не се дължеше на дъжда.

— Заповядай.

Ела ми подаде голяма чаша портокалов сок. Задавих се — исках да го изпия наведнъж. Господи, колко беше хубаво!

— Какво… — започна майката на Ела, а пръстите й проследиха ръба на крилото ми, прибрано в хлътналата част покрай гръбнака от рамото до кръста. Тя се наведе напред, за да огледа по-добре.

Впих очи в мокрите си чорапи и свих пръстите на краката си.

Тя завъртя леко тялото ми. Не се възпротивих.

— Макс…

В тъмните й очи едновременно се четяха безпокойство, умора и объркване.

— Макс, какво е това? — попита тя нежно и докосна перата, които почти не се виждаха.

Преглътнах сухо със съзнанието, че току-що бях загубила надежда за нормално общуване с Ела и с майка й. Припомних си разположението на къщата наум — надясно по коридора, веднага вляво и бързо навън през входната врата. Трябваха ми само няколко секунди. Можех да се справя. Може би дори щях да успея пътьом да взема и обувките си.

— Ами… крило — прошепнах. С крайчеца на окото си видях как Ела зяпва. — Моето… крило. — Мълчание. — И на него има рана.

Вдишах дълбоко, готова да побягна всеки миг, след което бавно и болезнено разгърнах малко крилото, за да може майката на Ела да огледа раната.

Двете опулиха широко очи. И още по-широко. И още по-широко. В един момент реших, че очите им просто ще изскочат и ще изтрополят на пода.

— Как… — започна Ела невярващо.

Майка й се наведе и огледа крилото отблизо. За мое учудване се опитваше да се държи нормално — о, виж ти, имаш крило. Нищо странно.

Дишах страшно учестено, главата ми се замая и ми причерня пред очите.

— Да, и крилото е засегнато — промърмори майката на Ела и го опъна внимателно. — Мисля, че куршумът е отчупил парченце от костта.

Седна обратно и ме погледна.

Вперих се в пода под тежестта на очите й. Не можех да повярвам, че съм попаднала в подобна ситуация. Зъба щеше да ме убие. След което щеше да убие и вече мъртвия ми труп.

Заслужавах го.

Майката на Ела пое дълбоко дъх и издиша.

— Слушай, Макс — започна със спокоен, сдържан глас. — Първо трябва да промием раните и да спрем кървенето. Кога за последно са ти били ваксина против тетанус?

Погледнах я в очите. Изглеждаше истинска и… изключително грижовна. Към мен. В последните няколко дни бях станала доста ревлива, затова не се учудих, когато очите ми се премрежиха от сълзите.

— Ами никога…

— Ясно. Мога да се погрижа и за това.

32

— Хайде, хайде — рече Газопровода задъхано. Беше стиснал клона на бора толкова силно, че вече почти не усещаше пръстите си.

— Какво става? — попита Иги нетърпеливо. — Опиши ми всичко.

Беше рано сутринта. Двамата бяха кацнали близо до върха, на старо борово дърво, надвиснало над един от изоставените горски пътища. Огледът наоколо показа, че Газопровода беше прав — поне двама Заличители, а може би и повече, бяха направили лагер недалеч от мястото, където беше кацнал хеликоптерът. Явно издирваха и останалите от ятото. Нямаше значение дали бяха намислили да ги убият, или просто да ги заловят — пленът беше немислим.

И до ден-днешен Газопровода имаше кошмари, в които се озоваваше обратно в Училището. Сънуваше как Белите престилки му вземат кръв и го инжектират с различни вещества, за да проследят реакцията му, как го карат да тича, да скача и да пие радиоактивна боя, за да могат да проучат кръвообращението му. Дни, безкрайни седмици и години, изпълнени с несекващо чувство на гадене, болка, повръщане, изтощение, живот зад решетките. Газопровода по-скоро би умрял, отколкото да се върне там. Ейнджъл също би предпочела да умре, знаеше го, но просто не й бяха оставили избор.

— Хамърът идва — каза Газопровода тихо.

— На точния път ли е?

— Аха. И карат доста бързо. — На лицето му се изписа тънка, притеснена усмивка.

— Не спазват правилата за безопасно шофиране. Тц-тц-тц, голям срам.

— Така, приближават — прошепна Газопровода. — Още четиристотин метра.

— Виждаш ли платнището?

— Не.

Газопровода напрегнато следеше изкаляния хамър по черния горски път.

— Всеки момент — прошепна на Иги, който направо се тресеше от вълнение.

— Надявам се да са си сложили предпазните колани. Всъщност не, не се надявам.

И после се започна.

Беше като сцена от филм. В един миг ръбестото черно возило се носеше по пътя, в следващия зави рязко наляво с оглушителен вой на спирачките, завъртя се няколко пъти тромаво и тежко по пътя, след което изведнъж подскочи към дърветата. Удари се странично в тях, вдигна се във въздуха, прелетя около пет метра с покрива надолу и се стовари на земята със стържещ трясък.

— Уха — каза Газопровода спокойно. — Това беше невероятно.

— Имаш две секунди да ми опишеш картината — обади се Иги раздразнено.

— Щом стъпиха на олиото, се завъртяха, удариха се в дърветата и се преобърнаха — заобяснява Газопровода. — Сега колата е по капак, прилича на голям и грозен мъртъв бръмбар.

— Да! — Иги размаха юмрук във въздуха и разклати клона. — Признаци на живот?

— Ами… а, да. Да, единият току-що изби предния прозорец. Изпълзяха. Изглеждат направо бесни. Могат да ходят, значи не са пострадали много.

От една страна, на Газопровода ужасно му се искаше да бяха приключили със Заличителите, за да не му се налага да мисли повече за тях. От друга, не беше сигурен как би се почувствал, ако бяха загинали.

След което си спомни, че бяха отвлекли Ейнджъл. Реши, че вероятно нямаше да има нищо против да им се случи някой застрашаващ живота инцидент.

— Да му се не види — Иги звучеше разочарован. — Има ли смисъл да пуснем Биг бой по тях сега?

Газопровода поклати глава, усети се, че Иги не може да го види, и каза:

— Съмнявам се. Говорят по радиостанциите. Скриха се във вътрешността на гората. Струва ми се, че с бомбата може да причиним сериозен горски пожар.

— Хм — смръщи се Иги. — Ясно. Трябва да се прегрупираме и да помислим за Фаза две. Да се отбием до стария заслон за малко?

— Става — отвърна Газопровода. — Хайде. Направихме достатъчно добрини за един ден.

33

Преди осемдесет години дървосекачите бяха издигнали импровизиран заслон недалеч оттук, който да им служи като база, докато са на работа. От тридесетина години заслонът пустееше и беше полуразрушен — което го правеше идеален за свърталище на ятото.

— И така, Фаза едно приключи — обобщи Иги, седна на един счупен пластмасов стол и подуши наоколо. — Не сме идвали от цяла вечност.

— Аха — отвърна Газопровода и се огледа. — В случай, че имаш съмнения, тук все още си е дупка.

— Винаги е било дупка — рече Иги. — Затова ни харесва.

— Братче, не мота да си го избия от главата — как ги наредихме с платнището с олио — възкликна Газопровода. — Беше направо… страшно. Невероятно е, че наистина го направихме.

Иги извади Биг бой от раницата и прокара чувствителните си пръсти по часовника, здраво прилепен към пакета експлозив.

— Трябва да елиминираме Заличителите — промърмори той. — Иначе ще продължат да ни преследват.

— За да не могат никога повече да отвлекат Ейнджъл — каза Газопровода и присви очи. — Предлагам да взривим хеликоптера.

Иги кимна и се изправи.

— Да. Хайде, да се прибираме вкъщи. Трябва да направим план.

В следващия миг едва доловима вибрация на дъските на пода го накара да замръзне на място. Газопровода го стрелна с поглед — въртеше слепи очи около себе си.

— Чу ли? — прошепна Газопровода, а Иги кимна и вдигна ръка. — Може да е енот…

— Не и през деня — отвърна Иги почти безгласно.

По вратата се чу леко дращене, от което кръвта на Газопровода замръзна в жилите. Със сигурност беше просто животинче, някоя катерица или нещо подоб…

— Прасенца, прасенца, пуснете ме да вляза.

Шепотът звучеше по ангелски невинно и се процеждаше през пролуките на вратата като отровен пушек. Гласът принадлежеше на Заличител. Глас, който стига да поискаше, можеше да убеди човек да скочи от скала.

Сърцето на Газопровода заблъска в гърдите и той огледа помещението. Врата. Два прозореца, един в стаята и един малък в тоалетната. Съмняваше се, че ще успее да се промуши през този в тоалетната, да не говорим за Иги.

Заличителят отново задращи по вратата и космите по тила на Газопровода настръхнаха. Добре, тогава този прозорец. Запромъква се към него. Знаеше, че Иги може да проследи и почти недоловимия шум.

Тряс!

Вратата се отвори рязко и засипа стаята с дъжд от трески.

— На осем часа! — указа Газопровода посоката на прозореца за Иги, а наум отбеляза, че мускулестият Заличител изпълни касата на вратата.

Приготви се за скока през прозореца… но на пътя на светлината изведнъж се изпречи огромна ухилена глава.

— Ей, гъци-гъци-гъци — обади се вторият Заличител през прашното стъкло.

В ума му препуснаха спомени от годините тренировки, на които ги беше подлагала Макс, а адреналинът плъзна из тялото му. Вратата беше препречена. Прозорецът също. Бяха обградени и нямаха чист път за бягство. Чакаше ги битка, осъзна Газопровода и се стегна.

Твърде вероятно битка до смърт.

34

Ръч се пробужда четири пъти, преди най-сетне да се обърне и да отвори очи.

Тъкмо се беше зазорило. И Зъба го нямаше. Първо Ейнджъл, после Макс, сега и той.

Нямаше го! Ръч се огледа и пропълзя до входа на пещерата на четири крака. Паниката беше идеално средство да се събудиш и всичките ти сетива да заработят на пълни обороти. Уплашена, Ръч мигновено застана нащрек, а в главата й запрепускаха твърде много мисли.

Някакво движение привлече погледа й и тя завъртя глава към рехавото ято мишелови, които се виеха в свежото светлосиньо небе. Бяха толкова красиви, силни и грациозни, в пълно единство с небето, земята и стръмните скали.

И Зъба беше между тях.

Ръч се изправи пъргаво, като едва не си удари главата в ниския таван на пещерата. Без да се замисля, скочи от ръба на скалата към небето. Крилете й се разгърнаха, поеха вятъра като платна и тя мигом се преобрази в малка кафява лодка, понесла се в безкрайното синьо море.

Приближи се до мишеловите. След няколко сурови ядосани погледа те благоволиха да се размърдат и да й направят място. Когато Зъба я погледна, Ръч се изненада колко жив изглежда… жив и безгрижен. Той винаги беше много напрегнат, опънат като тетива на лък. А сега й се струваше спокоен, свободен, жив.

— Добро утро — поздрави той.

— Гладна съм — отвърна Ръч.

Той кимна.

— На три минути оттук има градче. След мен!

Наклони тяло по нов начин, при което се издигна нависоко, без да помръдва с криле. Изглеждаше страхотно — като самолет. Ръч също опита, но не се справи толкова добре. Нищо, щеше да се упражнява.

Под тях се виеше тънко шосе с две ленти. По дължината му, преди да навлезе в пустинята, бяха струпани няколко магазинчета. Зъба наведе глава — зад едно заведение за бързо хранене имаше голям контейнер за боклук. Ръч видя един служител да изхвърля някакви картонени кутии в него. Явно се готвеше за новия работен ден.

Описаха няколко кръга над контейнера, за да се уверят, че служителят няма да излезе повече, прибраха криле плътно до тялото и се спуснаха стремително надолу като бомби. Направляваха движението си само с връхчетата на перата. На десет метра над контейнера отново разпериха криле, намалиха рязко скоростта и кацнаха почти безшумно на металния му ръб.

— Нирвана — рече Зъба и взе да рови във все още прясната, но негодна за продан храна. — Кюфте?

Ръч помисли и поклати глава.

— Не знам… Откакто видях мишеловите да разкъсват малки животинки… о, виж ти, има и салати. И сладкиш с ябълки! Бонус!

Пристегнаха анораците си около кръста и пъргаво се заеха да ги тъпчат с храна — с всичко, което ставаше за пренасяне. Три минути след кацането си отново се вдигнаха във въздуха с издути якета и доволни физиономии.

Беше удивително колко по-добре се почувства Ръч, след като хапна. Тя с въздишка седна по турски на входа на пещерата и се загледа в летящите мишелови.

Зъба довърши петото си тънко кюфте за хамбургер и избърса пръсти в дънките си.

— Струва ми се, че общуват с останалите чрез маневрите, които правят — започна той. — Например, казват им къде има плячка или накъде мислят да поемат… все още не съм ги разучил. Но ще го направя.

— О-ох. — Ръч подви крака под себе си и разпери криле.

Слънцето приятно сгряваше перата й. Реши да мълчи и да не досажда на Зъба, но след пет минути вече щеше да се пръсне.

— Зъб? Ще идем да търсим Макс — рече му, — или ще продължим по следите на Ейнджъл?

Зъба с неохота откъсна очи от мишеловите.

— Ще се върнем назад, за да огледаме за Макс — каза той. — Явно се е… натъкнала на нещо.

Ръч кимна сериозно и се зачуди точно какво „нещо“ би накарало Макс да ги изостави. Не й се мислеше.

Зъба се изправи и високият му тъмен силует се открои на избелелия пясъчник, от който бяха скалите. Погледна я търпеливо със спокойно изражение. Очите му грееха с бездънен мрак.

— Готова ли си?

Ръч скочи на крака и изтупа праха от панталоните си.

— Абсолютно. Хм, къде предлагаш…

Зъба обаче вече летеше — бе се метнал от скалата и топлият въздух, издигащ се нагоре от дъното на каньона, го беше подел.

Ръч се затича няколко крачки и скочи във въздуха след него.

— Тарзан! — извика. Каквото и да значеше това.

35

Събудих се. Беше ми топло, бях суха, превързана и в безопасност.

Идеше ми да умра.

Както обикновено, щом се събудих, първо ме обзе паника, защото не знаех къде съм. Умът ми с тревога различи тапети на цветя. И меко топло легло, което ухаеше на омекотител за пране. Сведох поглед. Бях облечена в широка тениска с някакъв неизвестен за мен анимационен герой.

Намирах се в дома на Ела, а трябваше да спася Ейнджъл — ако изобщо беше жива. Зъба и Ръч сигурно вече забиваха игли в малка кукличка копие на Макс. Не бих ги винила.

Рамото и крилото ми напомниха за себе си със самото събуждане — връхлетя ме пронизваща болка, която струеше от тях на експлозивни тласъци. Уф. Веднъж си бях извадила рамото, докато се боричках със Зъба. Заболя ме страшно. Взех да залитам наоколо, притиснала рамо, и се опитвах да сдържа сълзите си. Джеб ме успокои — заговори ми, за да ме разсее, след което в най-неочаквания момент го намести с едно изщракване. Цялата болка изчезна на мига. Той отмести пропитата ми с пот коса от челото ми с усмивка и ми сипа лимонада. А аз си помислих: Така би постъпил един баща. Всъщност се справя по-добре от баща.

Все още усещах липсата на Джеб толкова силно, че при мисълта за него гърлото ми се стягаше.

Внезапно застинах — вратата на стаята се открехваше много, много бавно и тихо.

Бягай! — закрещя умът ми, а пръстите ми се впиха в чаршафите. — Полети!

Кафявите очи на Ела надникнаха иззад вратата, пълни с любопитство и интерес.

— Май е будна.

Появи се и майката й.

— Добро утро, Макс. Гладна ли си? Обичаш ли палачинки?

— И малки наденички за закуска? — добави Ела. — И плодове?

Надявах се, че лигите ми не са потекли наистина по тениската. Кимнах. Двете ми се усмихнаха и излязоха. На леглото имаше дрехи. Моите дънки и чорапите ми бяха изпрани, а до тях се мъдреше бледолилав суичър с нови широки прорези на гърба. Майката на Ела се грижеше за мен също като Джеб. Не знаех как да постъпя и какво да кажа.

Току-виж бих свикнала с този живот.

36

Газопровода беше убеден, че независимо колко бързо мислеха да ги убият Заличителите, щеше да му се стори цяла вечност.

— Нагоре и навън — прошепна Иги и леко се доближи до него.

Нагоре и навън? Газопровода повдигна вежди. Иги май се шегуваше. Право нагоре?

Тряс! Газопровода подскочи — прозорецът зад него се пръсна и ги засипа със стъкла и трески. През останките му влезе мълчаливо ухилен Заличител.

— Имам изненада за вас — започна първият с мила усмивка. — Хванахме малкото, така че вие не им трябвате живи.

Двамата избухнаха в смях, който напомняше дълбокия тътен на камбани, след което лицата им започнаха да се променят. Газопровода се смръщи, когато се преобразиха в подобия на вълци — муцуните им се издължиха, зъбите им пораснаха и в устите им сякаш изникнаха ножове.

— Е, момчета — едва не замърка другият, — не са ли ви го казвали? Колкото и да бягате, спасение няма.

Лъскавата му черна коса започна да се сгъстява, а по цялата дължина на ръцете му се появи нелепа козина. Той буквално облиза бузи и потри ръце една в друга, сякаш беше заучил движенията на някой лош анимационен герой.

— Готов?

Гласът на Иги беше недоловим, а устните — напълно неподвижни, и Газопровода се зачуди дали изобщо беше казал нещо. Секундите се нижеха учудващо бавно. Отпуснатите до тялото му ръце се свиха в юмруци. Беше готов. Разбира се.

— Тоя изрод е сляп — каза единият Заличител и посочи Иги. — Не се тревожи, малкият, скоро всичко ще приключи заедно с неудобството, което ти причинява слепотата. Жалко, че не са ти сложили от специалните им очи — като моите.

Газопровода го погледна и гърлото му се стегна от отвращение, когато осъзна за какво говори той. Дълбоко в едната очна ябълка на Заличителя се криеше топка от неръждаема стомана. Тя изпускаше червен лазерен лъч, от който изглеждаше сякаш е пълна с кръв. Заличителят се ухили и насочи окото към Газопровода. На ризата му заигра червена точка, която започна да прогаря плата.

Злодеите се разсмяха.

— Избягахте, преди да ти инсталират последните иновации — каза единият. — Ти изгуби.

Как ли не — помисли си Газопровода с отвращение.

— Е, какво ще правим, прасенца? — попита първият Заличител. — Няма ли да се опитате да избягате? Кой знае — може да ви провърви. Поне за кратко.

Ухилен очаквателно, той се приближи.

— На три.

Газопровода отново се поколеба дали беше чул гласа на Иги, или просто си въобразяваше.

— Едно.

Газопровода сви пръстите на краката си вътре в маратонките.

— Две.

Когато Иги извика „Три!“, той скочи нагоре във въздуха и разпери криле с могъщ плясък. Единият Заличител изрева яростно, сграбчи го за крака и го дръпна. Над него Иги проби прогнилия покрив на заслона и излетя в небето. Газопровода се измъкна от хватката на Заличителя, мушна се през разбития покрив и прибра криле, за да успее да мине през дупката. Отвън загуби инерция, кацна тромаво на една паянтова греда и се плъзна встрани. Сграбчи летвите под себе си, но те се откъртиха на мига.

Иги се обади от около шест метра по-горе.

— Гази! Хайде!

Точно преди да се изхлузи от ръба на покрива, Газопровода разпери криле, махна с всички сили, вдигна ги и отново замахна. Иги го изчака да се изравни с него и хвърли нещо в заслона.

— Бързо, бързо, бързо! — извика и замаха трескаво с криле.

След секунди бяха на стотина метра.

Бум!

Всъщност прозвуча по-скоро като ду-ду-ду-дуум!

Ударната вълна помете двете момчета и ги тласна назад във въздуха. Газопровода овладя тялото си и опули очи при вида на широкото около десет метра огнено кълбо, което изригна на мястото на заслона.

Онемя.

Огненото кълбо на Биг бой се стопи и заслонът избухна в ярки пламъци. Старите прогнили дъски горяха като трески. Огнените езици се протягаха нагоре и облизваха близките дървета. Сухите кафяви борови иглички по земята прихванаха огъня и той се плъзна наоколо.

Боже, беше прекрасно!

— Е — обяви Иги след дълга пауза, — мисля, че с тези приключихме.

Газопровода кимна и му прилоша. При взрива едно тъмно тяло беше излетяло нагоре, след което беше паднало обратно на земята като овъглена буца. Другият Заличител беше изпълзял на няколко метра от заслона, но накрая горящият му силует се бе отпуснал на земята и пламъците бяха погълнали очертанията му.

— Освен ако не са се измъкнали? — добави Иги.

Разбира се, не беше видял нищо. Газопровода прочисти гърло и отговори:

— Не. Мъртви са.

Изпитваше леко отвращение, вина и омърсяване. След това си спомни Ейнджъл, която беше поделила последните хапки сладолед с него преди три вечери. Беше толкова малка. Кой знае на какви зловещи неща я подлагаха в момента. Той стисна зъби.

— Така ви се пада — изсъска. — Това е за сестра ми, за Ейнджъл, нещастни боклуци такива.

В този момент зърна черния хамър със смачкан капак, който се носеше стремително към горящия заслон. От десния прозорец се подаваше Заличител, който гледаше през бинокъла си.

— Хайде, Иги — рече Газопровода. — Да се махаме оттук.

37

Звънецът издрънча изнервящо и нечии ръце грубо блъснаха Ейнджъл напред. Тя се препъна, но запази равновесие точно преди да падне върху намотките бодлива тел.

Идеше й да заплаче. Правеше едно и също от сутринта, а вече беше късно следобед.

Беше гладна, виеше й се свят, а всяко мускулче по тялото й я болеше — но те продължаваха да я карат да тича.

Беше в лабиринт, осъзнаваше това.

Бяха го построили в огромно, подобно на салон помещение в основната сграда на Училището. Пускаха звънеца, блъскаха я вътре, а тя трябваше да тича колкото може по-бързо, докато не намереше изхода. Всеки път лабиринтът беше различен, а изходът се намираше на ново място. Забавеше ли ход, получаваше толкова силен токов удар, че мозъкът й едва не изключваше, или пък жиците под краката и се нажежаваха до червено и я изгаряха. Затова и сега се втурна сляпо напред с премрежени от сълзите очи, като завиваше ту наляво, ту надясно, докато най-сетне не изскочи през изхода.

След това щеше да получи глътка вода и петминутна почивка, докато прередят лабиринта.

Ейнджъл подсмръкна, като се опита да бъде тиха. Това беше ужасно! Ако можеше да научи пътя предварително — просто да го знае, — щеше да претича бързо през лабиринта, без да я удрят с ток и да я горят.

Надигна се и по гръбнака й премина тръпка на вълнение. Затвори очи и се опита да чуе мислите на Белите престилки.

Един от учените искаше да пусне в лабиринта Заличител и да я накара да се бие с него, за да провери докъде ще стигнат силите й. Друг си мислеше, че трябва да увеличат нагорещените реотани, така че да тича по тях непрекъснато, независимо дали е забавила ход, или не. По този начин щеше да разбере как стресът влияеше на нивото на адреналин в кръвта й.

Ейнджъл си мечтаеше всички те да горят в ада завинаги.

Третият планираше следващия лабиринт, мръсникът.

Ейнджъл се съсредоточи, като се престори, че си почива. Дадоха й още вода и тя я изгълта начаса. Видя грубата схема на лабиринта! Изплува в собствената й глава, както се носеше и в главата на учения. Умишлено задиша учестено, за да изглежда изморена, но отвътре почувства нов прилив на надежда.

Беше успяла. Знаеше как изглежда следващият лабиринт. Премигна уморено, приседна и премрежи поглед. Опознаваше подредбата на лабиринта наум: веднага вдясно, после още веднъж, после наляво, после едно-две-три… четвъртата възможност надясно… и така нататък, докато не видя изхода.

Всички капани, задънените пътища, пътечките, които не водеха наникъде, всичко й се изясни.

Нямаше търпение да ги срази. Това щеше да е забавно!

Един от Белите престилки я сграбчи и я заведе до входа на новия лабиринт.

Звънецът издрънча.

Бутнаха я напред.

Ейнджъл побягна. Затича се с все сила — в случай, че бяха нажежили всички реотани. Зави веднага вдясно, после пак, после наляво и така нататък. Препускаше с рекордна бързина, без капка колебание. Нито веднъж не я удари ток, нито докосна някой реотан.

Изскочи през изхода на лабиринта и се просна на хладния дъсчен под.

Мина време.

В съзнанието й преминаваха думи: Забележително. Познавателни способности. Умение да интерпретира. Творчески подход в решаването на задачата. Дисекция на мозъка. Ще запазим органите. Ще извлечем ДНК.

Чу глас:

— Не, не, още е рано за дисекция на мозъка.

Произнеслият фразата се изсмя, все едно беше казал нещо забавно. Гласът му звучеше… сякаш го беше чувала в някаква приказка някоя вечер у дома… или с Макс…

Ейнджъл премигна и се опита да се опомни. Направи грешката да вдигне очи. Над нея стоеше възрастен мъж с очила с метални рамки и й се усмихваше. Не можеше да долови и една негова мисъл. Той изглеждаше…

— Здравей, Ейнджъл — каза Джеб Бачълдър мило. — Не съм те виждал от много време. Липсваше ми, малката.

38

Ръч не разбираше какво Зъба очакваше да види — Макс, устремена към тях? Макс, кацнала на земята и размахала ръце, за да привлече вниманието им? Сгърченото тяло на Макс… пропъди тази мисъл на мига. Просто щеше да ги чака. Зъба беше по-голям и беше много умен — Макс му вярваше, Ръч също.

Колко беше изостанала тя? Не си спомняше. Двамата със Зъба летяха във все по-широки кръгове от часове. Откъде бяха сигурни, че Макс не ги е подминала и вече не ги чака край язовира Мийд?

— Зъб? Помниш ли къде се разделихме с Макс?

— Да.

— Натам ли отиваме?

Пауза.

— Само ако се налага.

— Защо не? Макс може да е пострадала и да се нуждае от помощ. Може би е редно първо да спасим нея, а после да идем за Ейнджъл.

Трудно беше да раздели двете мисии. Първо Ейнджъл, сега Макс, после отново Ейнджъл.

Зъба зави наляво с маневрата, която бяха видели у мишеловите. Ръч го последва. Земята под тях беше изпепелена, като само тук-таме се виждаха пътчета, кактуси и храсталаци.

— Съмнявам се Макс да закъса сама — изрече той бавно. — Надали ще се удари в някое дърво или в земята. Ако се е забавила поради някаква травма, значи някой друг я е наранил. Което значи, че този човек знае за нея. И не трябва да позволяваме да научи и за нас. Което би се случило, ако се насочим към мястото, където е Макс.

Ръч зяпна.

— А ако се бави, защото има работа, и да идем при нея, няма да ускорим нещата. Ще се върне, когато е готова с всичко. Затова в момента правим общ оглед. Но няма да се връщаме по целия път назад.

Гласът на Макс прокънтя в главата на Ръч: Мисли, преди да говориш. Затова тя стисна зъби и се замисли. Не можеше да си представи как така Зъба не иска да намери Макс, дори и издирването й да ги наранеше. Можеха да се наранят или да бъдат пленени, докато се опитваха да спасят Ейнджъл, нали? По какво се различаваше случаят с Макс? Тя беше по-важна от Ейнджъл, помисли си Ръч гузно. Тя се грижеше за тях, осигуряваше живота на всички им.

Погледна Зъба крадешком. Той беше добър, въпреки че не беше сърдечен и обичлив. Беше силен, красив и оправен. Но щеше ли да се справи с грижите за останалите, ако Макс изчезнеше? Или щеше да си тръгне и да заживее някъде сам, вместо да се занимава с тях? Нямаше никаква представа какво си мисли той в момента.

Неусетно очите на Ръч се напълниха със сълзи, в гърлото й заседна буца, а носът й се задръсти. Господи! Не можеше да понесе загубата на Макс. Замига, за да вижда по-добре, и се опита да мисли за нещо друго. Видя един бял камион на пътя под себе си и се застави да си представи какво кара и откъде идва. Сякаш имаше някакво значение.

Поемаше дълбоко въздух и задържаше дъх, решена да не се разреве пред Зъба. Може би съвсем скоро щеше да се наложи наистина да покаже колко е силна. Сега можеше да се поупражнява.

На пътя на камиона имаше кръстовище, украсено с указателни табели. Ръч се взря, табелите се фокусираха и тя зачете. На едната пишеше „Приемен център «Калифорния» 29 километра“, на другата — „Лас Вегас, север 158 километра“, а на третата — „Типиско 5 километра“.

Типиско! Типиско, Аризона! Откъдето беше тя! Където живееха родителите й! Боже мили! Дали не можеше да ги открие? Дали биха я взели обратно? Дали им беше липсвала до болка през всички тези години?

— Зъб! — извика тя, вече започнала да се спуска. — Това под нас е Типиско! Отивам там!

— Забрави, Ръч! — каза Зъба и се приближи. — Не се разсейвай точно сега. Трябва да останеш с мен.

— Не! — извика тя, изпълнена със смелост, решителност и отчаяние.

Сви рамене, прибра глава към тялото и усети как пропада.

— Трябва да намеря родителите си! Макс я няма, а аз имам нужда от някого.

Тъмните очи на Зъба се опулиха изненадано.

— Моля? Ръч, не си с всичкия си! Хайде да поговорим. Да намерим някое място, където да си починем.

— Не! — отсече Ръч и очите й отново се изпълниха със сълзи. — Слизам! И ти не можеш да ме спреш!

39

— Мисля, че сме в безопасност, стига Заличителите да не доловят миризмата ни — прошепна Газопровода на Иги.

Двамата се бяха напъхали в един страничен процеп високо горе в скалите. За да стигнат до тях, Заличителите трябваше да се изкатерят по самата скала или да ползват хеликоптера.

Иги се отпусна и сложи ръце на коленете си.

— Ама че провал — рече той мрачно. — Мислех, че след като закопахме онези двамата, ще бъдем в безопасност поне за известно време. Явно са повикали подкрепление още преди да нападнат заслона.

Газопровода стри щипка прах между пръстите си.

— Поне изкарахме двама от тях извън строя.

Зачуди се дали и Иги се чувства по същия особен, смущаващ начин както той самият. Не можеше да прецени.

— Да, но сега какво? Добре се подредихме, а няма къде да идем — рече Иги. — Няма как да се приберем вкъщи, защото вероятно са навсякъде. Какво да правим? Освен това, представи си Макс и останалите да долетят обратно и да попаднат в засада.

— Не знам — рече Газопровода ядосано. — Не бях помислил какво ще правим, след като ги вдигнем във въздуха. Защо ти не измислиш някакъв план?

Двете момчета се умълчаха в полумрака на процепа. Въздухът беше застоял. Стомахът на Газопровода изкъркори.

— Може пък да измисля — каза Иги и отпусна глава на коленете си.

— Добре, слушай — рече Газопровода отривисто. — Хрумна ми нещо. Рисковано е, а и Макс ще ни убие, ако разбере.

Иги вдигна глава.

— Имам чувството, че ще ми хареса.

40

Нито веднъж през протяжните четиринайсет години на живота си не се бях чувствала и една идея нормална — освен в деня, който прекарах с Ела и с майка й доктор Мартинес.

Първо, започнахме с истинска закуска заедно на кухненската маса. В чинии, с вилици, ножове и салфетки. А не, да речем, наденичка, набучена на вилица за барбекю, обгорена до черно на огъня и изядена направо от вилицата. Или мюсли без мляко. Или фъстъчено масло направо от ножа. Или боб направо от консервата.

После трябваше да изпратим Ела на училище. Притеснявах се за онези идиоти от предишния ден, но тя каза, че учителката й знаела как да сложи учениците на мястото им, а шофьорът на училищния автобус също умеел да го прави. Истински училищен автобус! Като по филмите.

И така, останахме двете с доктор Мартинес.

— Е, Макс… — започна тя, докато изпразваше съдомиялната. Стегнах се. — Искаш ли да поговорим за… нещо?

Погледнах я. Благото й лице имаше тен, а в очите й се четеше топлота и разбиране. Но знаех, че започна ли да говоря, няма да мога да спра. Щях да се пречупя и да избухна в сълзи. И да полудея. И щях да престана да бъда Макс, нямаше да мога да изпълнявам задълженията си, да се грижа за останалите, да бъда момичето водач. Да спася Ейнджъл. Ако вече не беше прекалено късно.

— Всъщност не — отговорих.

Тя кимна и взе да подрежда чистите чинии. Замечтах се как с Ела и с майка й оставаме приятелки дълго след като напусна дома им и се върна в своя. Можеше да им идвам на гости… Да, и да ходим на пикник, да си разменяме коледни картички… Това ме убеди окончателно: започвах да губя досег с действителността. Трябваше да се махна оттук.

Доктор Мартинес прибра чистите чинии и нареди мръсните в съдомиялната.

— Имаш ли фамилно име?

Замислих се. Предвид, че нямах „официална“ самоличност, тази информация не би могла да й свърши никаква работа. Разтрих слепоочията си — от закуската насам се опитваше да ме покоси главоболие.

— Да — казах най-сетне и повдигнах рамене. — Сама си го измислих.

На единайсетия си рожден ден (също на дата, избрана от мен самата), бях попитала Джеб за фамилното си име. Вероятно се надявах да ми каже: „Името ти е Бачълдър, като моето“. Но не го беше направил. Беше казал само: „Защо не си избереш едно сама“.

Помислих доста — за това, че мога да летя, за това коя бях всъщност.

— Фамилното ми име е Райд — казах на майката на Ела. — Като Сали Райд, космонавтката. Максимум Райд.

Тя кимна.

— Хубаво име. Има ли и други като теб? — попита.

Стиснах устни и отместих поглед. Главата ми пулсираше. Исках да й кажа — това беше плашещото. Нещо отвътре ме подтикваше да изпея всичко. Но не можех. Не и след годините убеждаване от страна на Джеб, че не мога да имам доверие на никого, никога.

— Имаш ли нужда от помощ?

Отново я погледнах в очите.

— Макс… Тези криле… Можеш ли всъщност да летиш?

— Ами да. — Собственият ми отговор ме озадачи. Запознайте се с Макс Стоманената уста. О, трудно ще накарате мен да проговоря. Ама че съм! Сигурно беше заради мекото легло и домашната храна.

— Наистина? Можеш да летиш? — Изглеждаше удивена, притеснена и като че ли малко ми завиждаше.

Кимнах.

— Имам… тънки кости — заговорих и се проклех. Млъквай, Макс! — Тънки и леки. Имам и допълнителни мускули. Дробовете ми са по-големи. Сърцето също. И работи по-добре. Но имам нужда от много храна. Не е лесно.

Внезапно млъкнах, а бузите ми почервеняха от яд. Това, драги мои, беше най-дългото излияние, което си бях позволявала пред някого извън ятото. Но поне като е гарга, да е рошава! Направо да бях поръчала самолет с транспарант с огромни букви: „Аз съм уродлив мутант!“.

— Как се получи? — попита майката на Ела загрижено.

Очите ми се затвориха от само себе си. Ако бях сама, щях да запуша уши с ръце и да се свия на малка топчица на пода. Откъслечни образи, спомени за страх, болка — всички те забушуваха в главата ми. Мислите, че животът на нормалния тийнейджър с обичайните му терзания е труден? Опитайте с ДНК, която не само ви е чужда, а дори не е от бозайник.

— Не си спомням — казах.

Лъжа.

41

Доктор Мартинес изглеждаше потресена.

— Макс, сигурна ли си, че няма как да помогна?

Поклатих глава, ядосана на себе си, а и на нея, задето беше повдигнала този въпрос.

— Не. И без това всичко приключи. Точка. Но трябва да тръгвам. Приятелите ми ме чакат. Много е важно.

— Как ще стигнеш до тях? Искаш ли да те закарам?

— Не — отвърнах, вдигнах вежди и разтърках раненото си рамо. — Трябва да… хм… долетя до там. Но май още е рано затова.

Доктор Мартинес се смръщи и се замисли.

— Не е желателно да натоварваш ранените места, преди да са оздравели. Не знам колко зле е положението, но бих могла да преценя по-точно, ако ти направим рентгенова снимка.

Погледнах я сериозно.

— Имате рентгеново зрение?

Неочаквано тя избухна в смях. Не ми остана друго, освен също да се усмихна. Боже, Ела имаше всичко това всеки ден. Истинска майка.

— Не. Не всички имаме свръхестествени способности — каза шеговито. — Но някои имаме достъп до рентгенов апарат.

Доктор Мартинес делеше ветеринарен кабинет с друг лекар. Днес беше почивният й ден, но каза, че никой няма да забележи, ако идем до кабинета. Даде ми да облека едно яке, но мисълта, че ще трябва да общувам и с други хора, все още ме напрягаше.

— Здравейте — каза доктор Мартинес на влизане в кабинета. — Това е една приятелка на Ела. Пише доклад за работата на ветеринаря и й предложих да й покажа кабинета.

Тримата служители в чакалнята кимнаха с усмивка, сякаш това звучеше напълно достоверно. Може пък да беше така. Откъде да знам?

Две секунди след като влязох, застинах на прага. Усетих как лицето ми пребледнява, а през цялото ми тяло премина ужасена тръпка.

Пред мен имаше мъж.

В бяла престилка.

Доктор Мартинес ме погледна.

— Макс?

Изгледах я безмълвно. Тя ме хвана над лакътя и ме поведе към една от стаите за прегледи.

— Ето, тук преглеждаме пациентите — изрече бодро и затвори вратата зад гърба си. После се обърна и снижи глас: — Макс, какво става? Какво има?

Напрегнах се и вдишах няколко пъти бавно и дълбоко, за да отпусна юмруци.

— От миризмата е — прошепнах смутено. — Мирише на химикали като в лаборатория. И мъжът в бялата престилка. Не мога да остана тук, разбирате ли? Може ли да си тръгваме? Веднага?

Огледах се за изход или подходящ прозорец.

Тя ме потупа по гърба.

— Заклевам се, че тук си в безопасност. Можеш ли да издържиш, докато направим рентгеновите снимки? Веднага след това си тръгваме.

Опитах да преглътна, но устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми биеше толкова силно, че ушите ми бучаха.

— Моля те, Макс.

Опитах се да кимна. Доктор Мартинес огледа дали не нося някакви бижута — все едно това беше възможно — и внимателно ме сложи да легна на една маса. Над мен се надвеси някакъв апарат. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи.

Тя излезе от стаята, чу се тихичко бззз! и всичко свърши.

След две минути донесе голям тъмен лист, на който в бяло се виждаха костите на рамото, ръката и част от крилото ми. Закрепи го на стъклото на стената и включи светлината зад него. Снимката грейна ярко.

— Виж — каза тя и очерта лопатката ми с пръст. — Тази кост е добре. Пострадал е само мускулът — ето тук и тук се виждат разкъсванията.

Кимнах.

— Костите на крилото ти — продължи тя и несъзнателно снижи глас — също изглеждат здрави, което е добре. За съжаление, мускулните травми обикновено се възстановяват по-бавно от костните. Макар че трябва да отбележа, че темпото ти на оздравяване е необичайно бързо.

Загледа се в снимката и я почука с пръст.

— Имаш много тънки и леки кости — промълви по-скоро на себе си. — И красиви. Освен това… хм… Какво е това?

Сочеше ярко бяло квадратче, широко около сантиметър, което се намираше точно по средата на предмишницата.

— Не е някакво бижу, нали? — погледна ме. — Да не е ципът на якето?

— Не, свалих го.

Доктор Мартинес се вгледа отблизо и присви очи.

— Това прилича… Изглежда като… — Гласът й заглъхна.

— Какво? — попитах аз, разтревожена от изражението на лицето й.

— Това е микрочип — отвърна тя несигурно. — Слагаме подобни на животните — за да можем да ги идентифицираме в случай, че се изгубят. Този тук е като онези, които слагаме на наистина скъпите любимци — кучета за изложби и подобни. Имат и проследяващо устройство — ако някой открадне кучето. С него можем да го намерим навсякъде.

42

Изразът на ужасено просветление, който се изписа на лицето ми, разтревожи доктор Мартинес.

— Не казвам, че е такова — побърза да ме увери тя. — Просто прилича.

— Извадете го — изхриптях.

Изпънах ръка и навих ръкав.

— Моля ви. Извадете го още сега.

Тя отново се обърна към рентгеновата снимка и я разглежда няколко минути, в които аз правех всичко възможно да не изскоча от кожата си.

— Съжалявам, Макс — рече накрая. — Не мисля, че може да се отстрани по хирургически път. Изглежда е имплантирано преди доста време, когато ръката ти е била доста по-малка. В момента мускулите, нервите и кръвоносните ти съдове са го обградили плътно… Мисля, че ако опитаме да го извадим, може да увредим ръката ти завинаги.

Вероятно очаквате да съм свикнала с непрестанния кошмар, наречен мой „живот“, но всъщност с изненада установих, че адските изчадия от Училището все още могат да ме съсипят — дори и на такова разстояние и след толкова време.

Но какво чудно има всъщност? — помислих си с горчивина. Направиха го точно преди два дни, като отвлякоха Ейнджъл. Образът й изплува в съзнанието ми — малкото й сладко личице, което ме гледаше с усмивка, грейнало от обич. Преглътнах болката и си поех дълбоко въздух.

В този миг чухме гласове в чакалнята. Мъжки, плътни и привлекателни гласове, които задаваха въпроси.

Отново замръзнах в позата на сърна, попаднала в светлината на фарове.

Доктор Мартинес ме погледна и се заслуша в гласовете.

— Сигурна съм, че всичко е наред, Макс — каза тя спокойно, — но защо все пак не влезеш тук за малко?

В коридора имаше малка врата, която водеше към медицинския склад. Вътре висяха няколко бели престилки. Мушнах се зад тях и се залепих за стената.

И да, усетих иронията, благодаря.

Доктор Мартинес угаси лампата и затвори вратата. Само двайсет секунди по-късно гласовете долетяха от кабинета за прегледи, в който бях допреди малко.

— Какво става тук? — попита тя гневно. — Това е лекарски кабинет!

— Извинете, госпожо — обади се глас, от който сякаш капеше мед.

Сърцето ми заби лудо.

— Докторе! — тросна се тя.

— Извинете, докторе — чу се и друг глас. Беше успокояващ, благ, помирителен. — Простете, че ви прекъсваме. Няма никакъв проблем. Идваме от местната полиция.

— Интересуват ни каквито и да било необичайности — каза първият глас. — Просто се застраховаме. Опасявам се, че не мога да ви кажа повече.

Опитваше се да й внуши, че това е свръхсекретна правителствена тайна. Може би аз бях тайната.

Настъпи мълчание. Дали гласовете им бяха подействали на доктор Мартинес? Нямаше да е за първи път. Господи…

Внезапно си спомних, че рентгеновата ми снимка виси на стъклото и запуших уста с ръка. Стомахът ми се сви. Вероятно в следващата минута щях да съм вкопчена в битка за живота си. Беше твърде тъмно, за да се огледам за подходящо оръжие. Мисли, мисли…

— Какви необичайности? — рече доктор Мартинес остро. — Двойна дъга? Бензин за по-малко от долар и петдесет? Диетична кола, която всъщност е вкусна?

Не се сдържах и се усмихнах. Беше просто страхотна. И явно беше имунизирана срещу Заличители, колкото и странно да звучеше това.

— Не — каза вторият глас след миг. — Необичайни хора, например. Непознати в квартала. Деца или тийнейджъри, които не са оттук или се държат подозрително. Дори необичайни животни.

— Аз съм ветеринарен хирург — каза доктор Мартинес с режещ глас. — Ако трябва да съм искрена, обикновено не разглеждам собствениците на пациентите си. И не съм виждала непознати наоколо. Колкото до необичайни животни, миналата седмица ми доведоха една крава с двурога матка. Носеше по едно здраво теленце във всяко от разклоненията. Това достатъчно ли ви е?

Мълчание. Не бих искала да съм срещу нея, когато е ядосана.

— Хм… — обади се първият глас.

— Извинете, господа, но тази клиника има нужда от ръководителя си. — Думите й падаха като ледени висулки. — Изходът е през тази врата.

— Ако все пак видите или чуете нещо необичайно, обадете се на този номер. Благодарим Ви за отделеното време. И извинете за безпокойството.

Тежките стъпки се отдалечиха. След минута чух входната врата да се затръшва.

— Ако тези двамата се появят отново, извикай полицията — каза доктор Мартинес на рецепционистката.

Върна се при мен, отвори склада и се вгледа сериозно в лицето ми.

— Тези мъже носят неприятности — каза. — Права ли съм?

Кимнах.

— По-добре да си тръгна още сега.

Тя поклати глава.

— Утре сутринта не е толкова далеч. Ще си починеш още една нощ. Обещай ми.

Отворих уста, за да се възпротивя, но от устните ми се отрони друго.

— Добре, обещавам.

43

— Ръч, казвам ти за последен път — откажи се. Това е лоша идея — рече Зъба. — Ужасна идея!

Вътре в себе си Ръч не можеше да повярва, че той все още беше с нея. Няколко пъти беше заплашил, че ще я остави, но когато разбра, че не може да я вразуми, потъна в мрачно мълчание.

Намираха се в края на квартал, заселен с каравани12. Ръч си беше спомнила адреса, а Типиско беше доста малък и не беше трудно да го намерят. Нямаше представа какви бяха очакванията й, но определено не включваха нещо подобно.

Кварталът се състоеше от виещи се редици каравани, в началото на повечето от които стояха паянтови дървени табелки с имена от типа на „Роудрънър Лейн“ или „Сегуро Стрийт“.

— Хайде — обади се Зъба тихо. — Ето го и Чапарал корт13.

Запровираха се между храстите лавровишна, чворести хвойни, изоставени кухненски уреди и останки от коли, с които беше осеян кварталът. Тук нямаше спретнати бели оградки.

Наблюдателната Ръч забеляза номера 4625 на последната каравана в редицата. Преглътна. Може би ето там бяха родителите й. Подритна няколко кутии от спрей и двамата със Зъба приклекнаха до една изоставена, издраскана с графити кола.

— А ако са се преместили? — попита Зъба за n-ти път. — Или ако не си прочела правилно и тези хора нямат нищо общо с теб? — След което добави потресаващо загрижено: — Ръч, дори и да не си зачената в епруветка — което е малко вероятно, — може би е имало причина да се откажат от теб. Може да не те искат.

— Да не мислиш, че не съм го обмислила? — прошепна тя с нетипичен за нея гняв. — Знам! Но съм длъжна да опитам. Дори и при нищожен шанс… Ти не би ли опитал?

— Не знам — отвърна Зъба след пауза.

— Така е, защото ти не се нуждаеш от нищо и от никого — каза Ръч и отново впери поглед в караваната. — Аз обаче не съм като теб. Имам нужда от хора.

Зъба замълча.

Бяха горе-долу прикрити между колата и няколко ниски кедрови бора. Ръч буквално трепереше от притеснение.

До нея Зъба се стегна и тя чу отварянето на врата. Задържа дъха си. От караваната излезе жена. Ръч хвърли бърз поглед към ръката си, за да провери дали цветът на кожата им съвпадаше. Горе-долу. Не можеше да прецени. Жената излезе в покрития с борови иглички двор отпред и седна на сянка на един евтин сгъваем стол.

Косата й беше мокра и навита на ролки, а на раменете си беше метнала кърпа. Отпусна се в стола, запали цигара и отвори кутийка безалкохолно.

— Кола. Подходяща за всяко време на денонощието — прошепна Зъба, а Ръч го смуши с лакът.

Хм. Ръч се отпусна на пети. Чувстваше се странно. Част от нея се надяваше, че това не е майка й. Щеше да е друго, ако беше изнесла поднос с току-що извадени от фурната сладки на прозореца или ако работеше в градината, или нещо подобно. Някакво майчинско занимание. Друга част от нея обаче се надяваше, че това все пак е майка й, тъй като, честно казано, някой — който и да било — пак беше по-добре от никой.

Трябваше просто да стане, да иде до нея и да каже: „Хм, да сте губили дъщеря на име Моник преди около десет-единайсет години?“.

Да, трябваше да каже само това. А жената щеше да отвърне…

— Търсите ли нещо, гадини? Е, намерихте го.

Красивият, мелодичен смях точно зад гърба им несъмнено принадлежеше на Заличител.

44

Ръч скочи на крака. Бяха трима и вече бяха започнали да се преобразяват. Отначало бяха красиви като манекени, но после лицата им се издължиха уродливо, от кървавочервените венци се подадоха зъби, а на върха на пръстите им поникнаха заострени нокти.

— Ари — каза Зъба с равен глас.

Ръч повдигна вежди и погледна водача им. Очите й се разшириха.

— Ари! — възкликна тя. — Ти беше малко момче.

Той се усмихна, стегна мускулите на ноктестите си ръце и рече:

— Е, сега съм пораснал и съм могъщ Заличител. — Изтрака закачливо със зъби и продължи: — А ти си малко кафяво прасенце. Мляс.

— Какво са ти сторили? — попита Ръч тихо. — Съжалявам, Ари.

Той вдигна косматите си вежди, а после ги сбърчи.

— Запази съжалението за самата себе си. Аз съм точно такъв, какъвто искам да бъда. О, и нека ти кажа нещо. — Той нави ръкави и разкри яките жили на мускулестите си и космати ръце. — От скривалището ви в планината остана само пепел. На приятелчетата ви им се случват беда след беда. Вие двамата сте последните оцелели — а сега спипахме и вас.

Това се стори забавно на Заличителите и те затресоха рамене от смях, докато мозъкът на Ръч работеше трескаво. Последните оцелели? Другите бяха мъртви? Домът им беше изгорял?

Разплака се. Каза си да престане, но не можеше. Захлипа като малко дете.

Погледна смутено Зъба, но той не отлепяше очи от Ари, стиснал челюсти и свил ръце в юмруци.

— Въртележка — пророни от ъгълчето на устата си.

Ари повдигна вежди, очевидно в недоумение какво точно значи въртележка, след което присви големите си красиви очи.

— Първо кактуса — пошушна Ръч.

Не можеше да повярва колко беше смела, почти като Зъба. Останалите от ятото са мъртви? Не е възможно! Просто не е!

— На „три“ — каза Зъба хладнокръвно.

Което означаваше на едно.

Ари скочи мълниеносно напред и блъсна Зъба по рамото.

— Млъкни!

— Едно — рече Зъба и се окопити.

Ръч на мига се спусна напред и блъсна с все сила втория Заличител в гърдите. Той залитна назад от неочаквания удар — право към острите бодли на кактуса зад него. Изруга, размаха ръце, но се стовари точно върху осемсантиметровите игли и изквича като спирачките на катастрофиращ влак. Звучни, добре ръждясали спирачки.

В следващия миг Ръч скочи настрани във въздуха с надеждата Зъба да успее да я улови.

Той го направи — стисна ръцете й и я завъртя, възползвайки се от инерцията й. Тя започна да рита, удари Ари отстрани по врата и почти го събори. Той се задави и започна да кашля.

Зъба я засили колкото можа и я изстреля нагоре. Тя разпери криле и замаха трескаво, за да остане във въздуха.

— Мъртъв си, мутант — изръмжа Ари и се спусна към Зъба, а той отскочи от земята.

Ари сграбчи крака му и двамата паднаха тежко. Заличителят седна на гърдите на Зъба и започна да го удря. Ръч закри уста с ръка, ужасена при вида на кръвта, която рукна от носа на Зъба. Третият Заличител го риташе бясно в гръдния кош. Дуф, дуф.

Ръч изпадна в паника — бяха обречени. Хората от караваните със сигурност щяха да забележат силуета й между дърветата. Зъба получи пореден удар. Той отметна глава настрани и изплю струя кървава слюнка в лицето на Ари. Заличителят изрева и замлати гръдния му кош с две ръце толкова бясно, че спокойно щеше да му спука поне няколко ребра. При всеки удар Зъба изпускаше въздуха си със свистене.

Какво да прави? Ако се спуснеше на земята, беше свършено с нея, а и със Зъба. Де да можеше…

Внезапно се сети за кутиите спрей на земята. Може би бяха празни. А може би не.

За части от секундата се спусна долу, грабна най-близкия спрей и се изстреля обратно на безопасно разстояние във въздуха. Раздруса кутията, спусна се един-два метра и го насочи право в лицето на Ари. Спреят просто изсъска, тя изтръпна, но след това във въздуха цъфна облак зелена боя. Ари скочи на крака с вик и посегна с ноктести ръце към очите си.

Зъба се изправи и се изстреля нагоре, както не го беше виждала никога досега. Ръч успя да напръска и третия Заличител в лицето, след което боята свърши. Тя запрати спрея в главата на Ари. Флаконът го удари и отскочи от гъстата му, сплъстена зелена коса.

Двамата със Зъба бяха във въздуха, извън досега на Заличителите. Ари все още беше на крака, но другият Заличител лежеше на земята и с ругатни се опитваше да изчисти боята от очите си. Онзи на кактуса най-сетне беше успял да се надигне, но в доста окаяно състояние. Зеленото на боята и червеното на кръвта им придаваха леко коледно настроение.

— Мъртви сте, изроди — изгъргори Ари с кървясали очи. Зъбите му стърчаха грозно от устата.

— Все едно ти самият не си урод! — тросна се Ръч злобно. — Погледни се в огледалото, псе такова!

Ари затършува в якето си и извади пистолет. Ръч и Зъба полетяха нагоре като стрели. Покрай ухото на Ръч изсвистя куршум. За малко да загуби хем слуха, хем живота си.

Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, тя каза задъхано:

— Съжалявам, Зъб. Аз съм виновна, че пострада.

Зъба изплю още една кървава храчка и проследи дългия й полет към земята.

— Не си виновна ти — рече. — Ти си просто дете.

— Да се прибираме вкъщи — каза тя.

— Казаха, че домът ни е изгорял — отвърна Зъба и избърса окървавените си устни.

— Имах предвид вкъщи при мишеловите.

45

Ейнджъл се взираше, взираше, взираше в Джеб Бачълдър.

Знаеше кой е той. Беше само четиригодишна, когато го видя за последен път, но въпреки това помнеше лицето и усмивката му. Помнеше как Джеб връзваше връзките на обувките й, как играеха на карти и правеха пуканки. Помнеше как, след като паднеше и се удареше, той я вземаше в прегръдките си. Макс й беше разказвала колко добър е и как ги беше спасил от лошите хора в Училището. И как беше изчезнал, а те бяха решили, че е мъртъв.

Но той беше жив! И беше тук! Отново се беше върнал, за да я спаси! Надеждата я изпълни като мека светлина. Ейнджъл едва не скочи, за да се хвърли в обятията му.

Чакай. Помисли. Нещо в картинката не беше наред.

Не можеше да улови и една мисъл в главата му — там цареше сива празнота. Това не се беше случвало досега. Освен това той носеше бяла престилка. И миришеше на дезинфектант. И защо изобщо беше тук? Ейнджъл усещаше ума си едновременно хиперактивен и отпуснат и премига няколко пъти, докато се опитваше да проумее какво става — сякаш беше попаднала в двуминутен криминален филм.

Джеб коленичи пред нея на дъсчения под. Белите престилки, които се занимаваха с лабиринта, се превърнаха във фон. Той се пресегна зад себе си и й подаде нещо.

Ейнджъл го изгледа безизразно.

Беше поднос с храна. Огромно количество гореща, прясна, вкусна на вид храна. Ухаеше толкова прекрасно, че Ейнджъл усети как в гърлото й се надига стон на копнеж.

Тя се взираше в подноса, а в главата й се завихри бурен водовъртеж от мисли, които я заляха едновременно.

Първо, явно Джеб в момента беше на страната на онези. Враг на ятото като всички Бели престилки в Училището.

Второ, само Макс да научеше за това. Щеше… щеше толкова да се оскърби и ядоса, че Ейнджъл просто не можеше да си го представи. Не искаше да си го представи. Не искаше Макс никога да се чувства така.

— Ейнджъл, не си ли гладна? Не те хранят много, нали? — Джеб имаше загрижен вид. — Когато научих с какво са те хранили… Нищо не са разбрали, миличка. Не знаят какъв апетит имаш.

Той се позасмя и поклати глава.

— Помня как веднъж си направихме хотдози за обяд. Всички останали изядоха по два, но ти… ти изяде цели четири напълно сама. — Той се засмя отново и я погледна, сякаш я намираше за нещо удивително. — А беше едва на три годинки. Четири хотдога!

Наведе се напред и побутна леко подноса, така че той се озова точно под носа на Ейнджъл.

— Чисто и просто предвид метаболизма и възрастта ти, Ейнджъл, в момента трябва да си набавяш около три хиляди калории дневно. Съмнявам се, че си стигнала дори до хиляда — отново поклати глава той. — Но аз вече съм тук и ще сложа край на това. Ще се погрижа да те гледат добре, чуваш ли?

Ейнджъл присви очи. Това беше капан. Точно онова, за което Макс ги беше предупредила. Само че тя не беше предвидила, че ще им го поднесе Джеб.

Надигна се безмълвно, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в него по начина, по който Макс се втренчваше в Зъба, когато спореха за нещо, а тя беше убедена, че ще спечели. Ейнджъл се помъчи да не поглежда, дори да не помирисва храната. Така или иначе, срещата с Джеб тук толкова я беше объркала, че стомахът й се бе свил на топка. Това, че не можеше да улови мислите му, го правеше странен и мъртъв за нея.

Джеб се усмихна унило и я потупа по коляното.

— Всичко е наред, Ейнджъл. Хайде, хапни си. Имаш нужда. Искам да се почувстваш по-добре.

Опита се дори да не мигва, да не показва колко разстроена беше.

Той разви хартиената салфетка с въздишка, извади една вилица и я забучи в храната в чинията. Трябваше само да се пресегне… и беше обречена?

— Знам, че си доста объркана, Ейнджъл — каза й нежно. — В момента не мога да ти кажа повече, но скоро всичко ще се изясни и тогава ще разбереш.

— Оп-ре-де-ле-но. — Ейнджъл зареди всяка сричка с болката от предателството му.

— Работата е там, Ейнджъл — продължи той искрено, — че целият ни живот е изпитание. Изпитание. Понякога просто трябва да го преодолееш, като оставиш смисъла да ти се изясни по-нататък. Ще видиш. Хайде, сега се нахрани. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. Обещавам.

Все едно щеше да повярва на обещанията му.

— Мразя те — каза му.

Джеб, изглежда, не се изненада. И като че малко се натъжи.

— И това е разбираемо, скъпа. Напълно разбираемо.

46

— Това-е-раят — казах и поех дълбоко въздух.

Доктор Мартинес се засмя и се пошегува:

— Опитваш се да ги изядеш с поглед ли?

Като кулминация на моето прекарване с идеалното семейство след вечеря трите направихме курабийки с шоколад — без рецепта.

Бях се натъпкала с толкова сурово тесто, че ми се гадеше, а в момента се упоявах от аромата на бавно печащите се лакомства. Шоколадът отгоре им вече беше започнал да се топи — виждах го през стъклената врата на фурната.

Да запомня: да науча Ръч и Ейнджъл да правят курабийки.

Ако изобщо видех Ейнджъл отново.

Майката на Ела извади първата порция с курабийки от фурната и сложи втората. Не можех да чакам да изстинат — грабнах една, отхапах и едва не си изгорих езика. От устните ми излезе неразбираемо мъркане от удоволствие. Започнах да дъвча бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Ела и майка й ме гледаха с усмивка на лицата си.

— Човек ще рече, че никога не си опитвала домашни курабийки — каза Ела.

— Така е — изфъфлих аз и преглътнах.

Това беше най-вкусното, прекрасното нещо, което бях хапвала в живота си. Имаше вкуса на истински дом.

— Вземи си още — предложи доктор Мартинес.

— Утре трябва да тръгвам — казах на Ела същата вечер, докато се приготвяхме за сън.

— Не! — отвърна тя разочаровано. — Харесва ми да си тук. Все едно сме братовчедки. Или сестри.

Интересно, че подобни думи могат да те накарат да се почувстваш по-зле.

— Приятелите ми разчитат на мен. Наистина е важно.

— Ще ни дойдеш ли пак на гости? — попита тя. — Някога?

Погледнах я безсилно. За първи път се бях привързала към човек извън ятото — с изключение на Джеб.

Беше наистина страхотно. Просто върхът.

Майка й също беше превъзходна. За някои неща беше строга (да не хвърляме чорапите си по пода), но за други — не толкова. Например не беше извикала полиция заради огнестрелната ми рана. За разлика от всички останали родители, за които бях чувала, тя не настояваше да научи всички подробности, не ме поучаваше и вярваше на думите ми. Тоест приемаше ме. Както приемаше и Ела — такава, каквато е.

И това беше достатъчно, за да се срина психически — ако допуснех да се замисля прекалено.

— Вероятно не — отговорих.

Тъгата на лицето на Ела беше трогателна.

— Аз просто… не вярвам да успея. Ако мога, бих дошла, но…

Обърнах се и започнах да мия зъбите си. Джеб непрекъснато ни повтаряше да мислим с ума, не със сърцето си. И, както обикновено, беше прав. Затова затворих всичките си чувства в една кутия и я заключих.

47

Ръч все още отказваше да приеме, че Макс и останалите са мъртви. Не беше възможно — не можеше да повярва, — затова опитваше да насочи мислите си другаде. Каза си, че е някак тъжно, че ръбестата и плитка ниша в скала посред пустинята в момента й се струва уютна и удобна. Легна по гръб, облегна стъпала на стената и изпъна насинените си крака. Загледа се в цветните пластове на скалата над нея — бежово, светлокафяво, розово, прасковено. Навън слънцето припичаше жежко, но тук подухваше и беше прохладно.

Добър урок — каза си наум. — Човек е убеден, че се нуждае от всичките си вещи — любимата чаша, любимото одеяло, сапун, родители, — докато един ден не осъзнае, че всъщност единственото, което му е необходимо, е да бъде на място, където Заличителите не могат да го намерят.

Не можеше да избие Ари от главата си. Когато се бяха видели за последен път, той беше малко момченце. Помнеше как Макс му се ядосваше, защото непрекъснато я следваше по петите. Сега беше пораснал Заличител, най-безскрупулният от всички. Каква промяна само за четири години!

Половин час по-рано двамата със Зъба бяха чули звук от перката на хеликоптер някъде далеч. Бяха влезли възможно най-навътре в пещерата и се бяха притиснали към хладната каменна стена. След двайсет минути тишина Зъба беше обявил, че вече е безопасно и беше излязъл да търси храна. Ръч се надяваше скоро да се върне.

Домът им беше изпепелен. Всичките й приятели, с изключение на Зъба, бяха мъртви. Двамата с него бяха останали сам-сами — може би завинаги.

Зъба се появи над ръба на скалата и се приземи почти безшумно на терасата. Топла вълна на облекчение заля Ръч.

— Ще те заинтригувам ли с парче суров кенгуров плъх? — попита той и потупа джоба на якето си.

— О, не! — възкликна Ръч ужасено.

Той свали якето, изтупа прахта от черната си фланелка, запремята нещо в устата си, сдъвка го и преглътна шумно.

— Не си опитвала по-прясно нещо — каза изкусително.

— Ъх! — Ръч потръпна и се дръпна встрани.

Плъх! Да летиш като мишеловите беше едно, но да ядеш храната им… това нямаше да стане.

— Е, добре — обади се Зъба. — А нещо на скара? Зеленчуците са за теб.

Ръч се завъртя на пети. Зъба беше извадил станиолен пакет. На мига в ноздрите й нахлу опушеният наситен аромат на печено месо и зеленчуци.

— Скара! — каза тя и пъргаво се настани до Зъба. — Откъде ги взе? Нямаше време да идеш чак до града. Божичко, та те са още горещи.

— Да кажем, че хората от палатките по-надолу ще останат изненадани — рече Зъба равнодушно и раздели месото и зеленчуците на две отделни купчинки.

Ръч захапа една печена чушка. Беше топла, опушена, крехка — същински рай.

— Ето това се казва обяд — рече тя и притвори очи.

— Струва ми се, че трябва да вземем решение: да продължим ли с търсенето на Макс, или да се опитаме да спасим Ейнджъл — каза Зъба между хапките месо.

— Нали Заличителите казаха, че всички останали са мъртви? Това не включва ли и Ейнджъл и Макс? — попита Ръч и усети как тъгата отново я затиска.

— Не се знае — отвърна Зъба. — Въпросът е това, че Макс я няма, означава ли, че е мъртва? Как са успели да я открият? А Ейнджъл… — Той замълча. — Е, за Ейнджъл сме сигурни, че я заловиха. Чудя се дали все още е жива.

Ръч опря глава на дланите си.

— Не ми се мисли за това.

— Знам. Но какво може… — Той млъкна, присви очи и се загледа в небето.

Ръч заслони очи с ръка и проследи погледа му. В далечината се мержелееха две тъмни точки. И какво толкова? Поредните мишелови.

Тя се облегна назад, бавно дояде последното парче лук и облиза фолиото, в което бяха увити зеленчуците. Зъба трябваше да измисли план — това беше положението.

Той обаче продължаваше да гледа в небето.

Ръч вдигна вежди. Двете точки се бяха уголемили — приближаваха. Сигурно огромни силни мишелови. Или дори орли!

Внезапно Зъба се изправи и извади от джоба си малко метално огледало. Протегна ръка, улови с него последните лъчи на залеза и насочи отражението им навън.

Отрази ги, после спря. Отрази ги пак и отново спря.

Мишеловите се приближаваха и ставаха все по-големи. И определено се спускаха в спирала в тяхна посока.

Дано не са летящи Заличители — помисли си Ръч в пристъп на паника. Беше осъзнала, че са твърде големи и твърде странни за грабливи птици.

И после зяпна. Половин минута по-късно Иги и Газопровода тромаво кацнаха на терасата сред водопад от камъни и прахоляк. Ръч не можеше да отдели очи от тях, толкова щастлива, че я беше страх да си повярва.

— Не сте мъртви — успя да каже.

— Не сме. Вие също не сте мъртви — сопна й се Иги. — Не можа ли първо да кажеш едно „здрасти“?

— Как сте, банда? — каза Газопровода и изтупа праха от косата си. — Нямаше начин да си останем у дома — цялата планина гъмжи от Заличители. Затова решихме да се присъединим към вас. Нямате нищо против, надявам се?

48

На следващата сутрин облякох новия си суичър. Бях изпробвала крилото си — движеше се, макар че беше невероятно отслабнало и наболяваше.

Изпитах облекчение, че тръгвам, че отново ще полетя. Убедена бях, че Зъба и Ръч вече искат да ме убият. Знаех, че бях предала Ейнджъл. Но нямаше как — не можех да постъпя по друг начин. В противен случай бих изневерила на самата себе си.

Честно казано, да не бъда самата себе си понякога ми звучеше доста привлекателно.

Доктор Мартинес ми подаде малка раница.

— Стара е, не ми трябва — побърза да каже, тъй като знаеше, че щях да откажа поредния й опит да ми помогне. — Моля те, вземи я.

— Е, след като ме помоли така учтиво — промълвих, а тя се засмя.

Ела беше впила очи в земята със свити рамене. Аз също избягвах да я поглеждам.

— Ако в някакъв момент имаш нужда от нещо, от каквото и да е, моля те, обади ни се — каза майка й. — Сложих телефонните си номера вътре в раницата.

Кимнах, макар че ми беше ясно, че никога нямаше да прибягна до това. Не знаех какво да кажа, но бях длъжна да измисля нещо.

— Много ми помогнахте — започнах притеснено, — без дори да ме познавате. Щях да загазя, ако не бяхте вие.

Страшно красноречиво, а? Звучах като проклетия Тарзан.

— Ти помогна на мен — отбеляза Ела. — Без да ме познаваш. И пострада.

Повдигнах рамене по онзи типичен за мен начин.

— Така или иначе, благодаря ви. Благодаря за всичко, много съм ви задължена.

— Няма защо — каза майката на Ела и се усмихна благо. — Радвам се, че ти помогнахме. И успех — каквото и да ти предстои.

Кимнах, след което — четете внимателно — и двете ме прегърнаха едновременно. Получи се нещо като сандвич с Макс. Отново се ужасих — очите ми плувнаха в сълзи и замигах трескаво, — но останах в прегръдките им и дори потупах Ела по лакътя (само него достигнах). Ще бъда искрена — усещането беше прекрасно. И в същото време ужасяващо. Нима имаше нещо по-лошо от това да осъзнаваш, че искаш нещо и в същото време да ти е ясно, че никога няма да го притежаваш?

Внимателно се измъкнах от прегръдката и отворих вратата. Навън беше топло и слънчево. Помахах им плахо, като се опитах да изглеждам бодро, и излязох в двора. Бях решила да им направя нещо като подарък. Заслужаваха го.

Дали ме смятаха за откачена? Как ли изглеждахме — аз и ятото — в очите на нормалните хора? Нямах представа, а и нямаше време да се чудя.

Наместих суичъра и раницата. Обърнах се. Ела и майка й ме гледаха с широко отворени любопитни очи.

Затичах се няколко крачки, подскочих и разперих криле. Усетих как въздухът ме подема и потръпнах, когато наранените ми мускули се стегнаха и заработиха. Крилете ми, на кафяви и бели петънца, имаха размах три метра и деветдесет.

Един силен мах надолу — ох! — после нагоре — ох! — после пак надолу. Познат ритъм. Лицето на Ела сияеше от удивление и възхита, а ръцете й бяха притиснати една в друга. Доктор Мартинес бършеше очи с разчувствана усмивка.

След минута вече бях високо, без да отделям очи от малката къща на Ела и двете фигурки, които ми махаха енергично. Помахах им в отговор, наклоних тяло и се изпълних с познатата наслада от полета, свободата и скоростта. Зареях се към хоризонта и се насочих на северозапад, където ме чакаха Ръч и Зъба. Надявах се по някакво чудно стечение на обстоятелствата все още да са на мястото, където си бяхме уговорили среща.

Благодаря ти, Ела — помислих си, решена да не се натъжавам. — Благодаря и на двете ви за всичко.

Ейнджъл, най-сетне идвам.