Ангелският експеримент

110

— Стои ти много яко — каза Ръч одобрително, когато се завъртях, за да й покажа гърба на новото си дънково яке. Разбира се, щеше да се наложи да направя дълги прорези за крилете, но иначе беше страхотно.

Извърнах очи към нея и се ухилих. Изобщо не приличаше на Ръч. Всеки път, щом я погледнех, направо се стрясках. Бяха изправили тъмнокестенявата й свръхкъдрава коса със сешоар и я бяха подстригали на етажи. След това я бяха изпъстрили с руси кичури. Разликата беше огромна — само за час от мърляво хлапе се беше превърнала в невисок модел. Досега не си бях давала сметка, че има заложбите да стане красавица, когато порасне. Ако пораснеше.

— Гледайте! — Газопровода беше избрал камуфлаж от горе до долу.

— На мен ми харесва — казах и вдигнах палец.

Бяхме посред пълното си физическо преобразяване в подобния на хамбар магазин за дрехи втора употреба. Част от русата коса на Гази беше изсветлена до бяло и стърчеше на рогчета, намазана с гел. Връхчетата им бяха яркосини. Отстрани беше подстриган съвсем късо.

— Но трябваше да позволиш да ми напишат „Чупката“ отзад на главата — оплака се той.

— Не — отвърнах и му оправих яката.

— Ама на Иги му пробиха ухото!

— Nein29 — казах.

— Всички имат надписи — каза той, като изимитира идеално гласа на фризьора.

— Заб-ра-ви!

Той изсумтя с досада и отиде при Зъба. Неговата коса също беше подстригана късо, с изключение на един дълъг кичур пред очите му. Бяха я направили на кичури в различни тонове на кестенявото и в момента приличаше точно на оперението на мишеловите. Какво съвпадение. В магазина беше подменил облеклото си: обичайното черно беше станало леко различно черно.

— Виж колко е хубаво — рече Ейнджъл и вдигна дантелена пачка за балет.

Вече я бях облякла във фланелка и широки панталони с джобове отстрани. За горна дреха си беше избрала синьо ватирано яке.

— Хм — изсумтях при вида на дантелите.

— Много е хубава, Макс — примоли се тя. — Моля те?

Зачудих се дали мога да усетя, ако се опитва да ми внуши нещо с мисъл. Гледаше ме с широко отворени невинни очи.

— И на Селесте също й харесва — добави.

— Ейнджъл, въпросът е, че не съм сигурна колко практично е да носиш рокличка на балерина. Предвид, че през повечето време бягаме и се крием.

Тя измери пачката с поглед и вдигна вежди.

— Вярно.

— Готови ли сме? — попита Иги леко нетърпеливо. — Не че не обожавам да вися в магазини.

— Изглеждаш, все едно си бръкнал в контакта — обяви Газопровода.

Меднорусата коса на Иги беше направена на рогчета като тази на Гази, но с черни връхчета.

— Вярно ли? — попита той. — Страхотно!

Беше си пробил ухото, преди да забележа. Златната халкичка бе единственото, което трябваше да платя.

Стана късен следобед. Когато излязохме, се почувствах щастлива и свободна, въпреки че за момента бяхме отложили издирването на Института. Бях готова да се обзаложа, че дори и Джеб нямаше да ме разпознае — фризьорката беше хванала дългата ми плитка и просто я беше отрязала. Сега косата ми бе на пухкави етажи. Нямаше да влиза в очите ми по време на полет. Нито в устата ми, докато бягам от някого.

Не само това, а я бяха нашарили с дебели розови кичури и въпреки протестите ми бяха наблегнали на грима. Изглеждах напълно променена, на около двайсетгодишна възраст. Ръстът от метър и седемдесет помагаше.

— Ей там има малък парк — посочи Зъба.

Кимнах. Беше по-тъмно от улицата, а и имаше достатъчно място, за да излетим. Пет минути по-късно се носехме над града, далеч от светлините, шума и динамиката му. С радост разперих криле и ги размахах силно. В небето се чувствах далеч по-бърза, уверена и спокойна, отколкото на земята.

Просто за удоволствие полетях в широки, извиващи се дъги. Пълнех гърди с въздух и се любувах на новата лекота на косата си. Фризьорката беше казала, че ще бъде „като развяна от вятъра“.

Де да знаеше колко права беше.

111

Отвисоко очертанията на Манхатън си личаха ясно. От другата страна на протока Ийст Ривър беше остров Лонг Айлънд, далеч по-голям от останалата част на Ню Йорк. Прелетяхме над брега му по залез-слънце и успяхме да различим накъдрените бели гребени на прибоя.

След час и половина под нас се проточи дълъг плаж. Почти нямаше светлини, което означаваше, че няма да има и хора. Зъба ми кимна и поехме надолу, упоени от стремителното спускане. Скоростните влакчета бяха нищо в сравнение с това.

— Изглежда добре — каза Зъба, след като огледа плажа, стъпил на мекия пясък.

Беше диво, без паркинги наблизо. От двете страни имаше огромни камъни, които подсилваха усещането за сигурност. Освен това друга група камъни на тридесетина метра от прибоя оформяха естествен подслон.

— Нашият уютен дом — казах сухо и свалих новата си раница.

Извадих каквото имахме за ядене и го раздадох на останалите, след което седнах на едно голямо дърво, изхвърлено от морето. Двайсет минути по-късно опряхме юмруци, плеснахме с ръце и налягахме на пясъка зад камъните.

Потръпнах леко, когато Гласът прозвуча в главата ми.

Време е да се научиш — каза той.

После потънах в сън, сякаш ме заля някаква вълна. Дочух неясни фрази на чужди езици, които не разбирах, а Гласът каза: Само каквото трябва да знаеш, Макс. Трябва да знаеш. Трябва да знаеш.

112

Океанът… Поредното ново невероятно преживяване. Допреди четири години бяхме живели в клетки, затворени в лаборатория. След като Джеб ни измъкна, заживяхме тайно и избягвахме каквито и да било нови преживявания.

А сега всеки ден носеше нещо ново. Беше страхотно.

— Рак! — извика Газопровода и посочи вълните в краката си. Ейнджъл изтича да го види. Селесте висеше в ръката й и задните й крака почти докосваха водата.

— Курабийка? — предложи ми Иги пакет.

— Не бих отказала.

Сутринта бях пооправила малко външния си вид, след което заедно с Ръч бяхме отишли до близкия град. Бяхме се заредили с провизии в семеен магазин, където правеха домашни курабийки. Моята лична мисия беше да открия курабийки с шоколад, които да не отстъпват на онези, които направихме с Ела и с майка й. Затова бях купила две дузини.

Отхапах от курабийката и започнах да дъвча.

— Хм-м — изфъфлих, опитвайки да не посипя всичко с трохи. — Отчетлива ванилова нотка, прекалено сладки парченца шоколад, силен аромат на кафява захар. Прилична е, но не е нищо забележително. Все пак е добре направена и непретенциозна. — Обърнах се към Зъба: — Ти какво мислиш?

— Става.

Някои хора просто не могат да се насладят на една курабийка.

— Пиша им седем от десет точки — продължих делово. — Въпреки че са прясно изпечени, им липсва je ne sais quoi30. Мисията ми продължава.

Иги се засмя и затършува за ябълки в един от пликовете.

Ръч дотича при нас. Крачолите й бяха мокри до над коляното.

— Тук е върховно — каза тя. — Океанът е просто прекрасен! Когато порасна, искам да стана учен, който изследва океана. Ще влизам навътре, ще се гмуркам, ще откривам нови неща, а от „Нешънъл джиографик“ ще ме вземат на работа.

Да, разбира се, Ръч. Вероятно ще е горе-долу по времето, когато изберат мен за президент.

Тя се върна на бегом до водата. Иги се изправи и пое след нея.

— Тук им харесва — каза Зъба, вперил очи в тях.

Кимнах.

— Нищо чудно — чист въздух, тишина и спокойствие, океан. Жалко, че не можем да останем.

Зъба притихна за момент.

— Ами ако тук сме в безопасност? — попита. — И сме сигурни, че няма риск някой да ни тормози? Не би ли искала да останеш?

Думите му ме изненадаха.

— Трябва да намерим Института — казах. — И ако открием нещо в него, останалите ще искат да издирят родителите си. А после… Няма ли да потърсим Джеб и да си оправим сметките с него? А и кой е този „Директор“? Защо ни причиняват това? Защо непрекъснато повтарят, че трябва да спася света?

Зъба вдигна ръка. Осъзнах, че съм повишила тон. Без да ме поглежда, той каза бавно:

— Ами ако просто забравим всичко това?

Зяпнах насреща му. Човек прекарва целия си живот с някого и си мисли, че го познава, след което той пуска подобна бомба.

— Какво искаш да… — започнах, но Газопровода дотича и пусна един жив рак отшелник в скута ми, а Ейнджъл проплака, че е гладна.

Идеше ми да стисна Зъба за раменете и да се развикам: „Кой си ти? Какво си направил с истинския Зъб?“, но нямаше как.

Може би по-късно.

113

На следващата сутрин Зъба се върна от града и пусна вестник „Ню Йорк Поуст“ в краката ми с лек поклон. Разгърнах го. На шеста страница ме чакаше заглавие: „Мистериозните деца птици изчезват безследно“.

— Това е добре — казах. — Успяхме да прекараме два дни, без да причиним някаква неистова суматоха на обществено място и да си осигурим снимки по всички вестници.

— Отиваме да поплуваме! — каза Ръч.

Тя потупа Иги два пъти по ръката, той стана и я последва. Ейнджъл и Гази вече бяха до водата.

Слънцето печеше, но океанът все още беше доста студен. Това обаче не ги смути. Радвах се, че си прекарваха добре тези дни — просто се забавляваха, хранеха се, плуваха, без да се притесняват за нищо.

Аз обаче се притеснявах, разбира се.

До мен Зъба четеше вестника и разсеяно бъркаше в кутия с фъстъци. Загледах се в по-малките, които си играеха във водата. Иги започна да прави замък от пясък на ръба на прибоя, по усет.

Как така Заличителите все още не ни бяха открили? Понякога ни намираха на мига, а друг път — както сега, — изглежда, успявахме да им се скрием. Имплантираният чип излъчваше ли някакъв сигнал, или не? И ако излъчваше, защо още не се бяха появили? Имах чувството, че просто се забавляват с нас, държат ни нащрек, все едно играят някаква игра…

Игра. Проклета игра…

Точно както беше казал Джеб в Училището. И както ми повтаряше Гласът — че всичко е игра, че човек се учи, докато играе, че всичко, абсолютно всичко, е изпитание.

Изведнъж сякаш неонов надпис светна точно пред лицето ми. За пръв път, най-сетне, най-сетне, проумях, че всичко това действително може би беше някаква огромна, извратена, зловеща, важна игра.

В която ми се беше паднала една от главните роли.

Прецедих едрия пясък през пръстите си и се замислих. Добре. Щом беше игра, само два отбора ли имаше? Имаше ли и двойни агенти?

Отворих уста, за да споделя мислите си със Зъба, но се спрях. Той ме погледна с любопитство в тъмните очи и внезапно ме заля пронизващ страх. Сведох очи и усетих, че бузите ми поруменяват.

Ами ако не всички бяхме на една и съща страна?

Отчасти се засрамих, че дори мога да си го помисля, но, от друга страна, си припомних колко пъти любимата ми параноя беше спасила кожите ни.

Погледнах към водата. Ейнджъл пръсна Газопровода със смях, после се гмурна под вълните, а Гази я подгони.

Беше ли се променила, след като я спасихме от Училището? Изпъшках и облегнах чело на дланите си. Това беше прекалено. Ако не можех да се доверя на тези петимата, животът ми не струваше пукната пара.

— Главата ли те боли? — попита Зъба тихо и с тревога.

Поклатих глава отрицателно, въздъхнах и отново зареях поглед в океана. Зависех от Зъба. Имах нужда от него. Трябваше да мога да му вярвам.

Наистина ли?

Гази се въртеше объркано и се оглеждаше по повърхността наоколо. След това ме погледна с паника в очите.

Ейнджъл не се беше показала. Още беше под водата.

Скочих на крака.

114

— Ейнджъл! — викнах и се хвърлих във водата.

Стигнах до Гази и го разтърсих.

— Къде се гмурна?

— Ето тук! — отвърна той. — Тръгна нататък! Видях я как се гмурна.

Зъба нагази след мен, Ръч и Иги също се приближиха. Петимата впихме очи в студената сиво-синя вода. Виждаше се само на двайсетина сантиметра разстояние. Една вълна ни заля.

— Сега е идеалният момент някой да открие, че има рентгеново зрение — измърморих, а сърцето ми се скова в ледена хватка.

Усетих силното течение, което побутваше краката ми, и забелязах, че вятърът духа откъм сушата.

Ръч сви ръце на фуния около устата си и извика:

— Ейнджъл!

— Ейнджъл! — викнах и аз и нагазих с широки крачки, с надеждата да се натъкна на нея.

Зъба беше бръкнал във водата, привел лице почти до повърхността. Разпръснахме се, присвили очи срещу слънцето, и започнахме да се гмуркаме под вълните.

Гърлото ме стегна и усетих, че ще се задавя. Гласът ми излизаше на насилени хрипове, очите ми смъдяха от солта и блясъка на слънцето.

Бяхме покрили голям кръг от около тридесет метра, но от нея все още нямаше и следа. Моята Ейнджъл. Погледнах към брега с надеждата да я видя да излиза и да тръгва към Селесте, която я чакаше, подпряна на парче дърво.

Минутите се точеха протяжно.

Усещах как течението ме притегля цялата. Непрекъснато си представях как тялото на Ейнджъл бива засмукано навътре, а тя опулва очи от ужас. Нима бяхме стигнали до тук, само за да я изгубим?

— Виждаш ли нещо? — извиках на Зъба.

Той поклати глава, без да вдига поглед от водата. Продължаваше да маха с ръце под повърхността.

Отново претърсихме цялата околност, всеки метър от плажа, от откритото море.

И отново.

И отново.

Зърнах нещо, присвих очи и се вгледах по-внимателно.

Какво беше… това не беше ли… о, Боже! На няколкостотин метра навътре се беше появила малка мокра глава на плитчици. Загледах се в нея, Ейнджъл се изправи във вода до кръста и ни помаха.

Краката ми едва не се подкосиха. Трябваше да се овладея, за да не падна по лице.

Двете се хвърлихме една към друга. Останалите се спуснаха след мен.

— Ейнджъл — едва прошепнах аз с облекчение, когато стигнах до нея. — Ейнджъл, къде беше?

— Познай какво! — рече тя весело. — Мога да дишам под вода.

115

Сграбчих я в ръце и притиснах мокрото й хладно тяло към своето.

— Ейнджъл — произнесох, като едва сдържах плача си. — Помислих, че си се удавила! Какви ги вършиш?

Тя се притисна в мен и я поведох към брега. Отпуснахме се на мокрия пясък. Газопровода също се опитваше да сдържи сълзите си.

— Просто си плувах — каза Ейнджъл. — По едно време, без да искам, глътнах малко вода и се задавих. Но не исках Гази да ме намери, защото играехме на криеница — обясни тя. — Затова останах долу и осъзнах, че ако преглъщам вода, не се давя и мога да остана по-дълго.

— Как така „ако преглъщам вода“? — попитах.

— Просто преглъщам, а после правя така. — Ейнджъл издуха въздух през ноздрите си, при което едва не избухнах в смях при вида й.

— И водата излиза от носа ти? — попита Зъба.

— Не — отговори Ейнджъл. — Не знам къде отива. От носа ми излиза въздух.

Погледнах Зъба.

— Извлича кислорода.

— Можеш ли да ни покажеш? — поинтересува се Зъба.

Ейнджъл стана и изприпка до брега. Когато водата й стигна до кръста, се гмурна. Стоях на няколко сантиметра от нея, твърдо решена този път да не позволявам да се загуби и за секунда.

Клекна, напълни устата си с вода и се изправи. Изглежда, преглътна, след което издиша въздух през ноздрите си. Така опулих очи, че се притесних, че ще изскочат от орбитите си — от невидими пори от двете страни на шията й се проточиха тънки струйки вода.

— Майко мила — сепна се Газопровода.

Ръч обясни на Иги какво става и той подсвирна удивено.

— И като правя така, мога да си стоя под вода и да плувам — каза Ейнджъл, размърда рамене и разтвори криле, за да ги изсуши на яркото слънце.

— Сто на сто и аз мога така! — каза Газопровода. — Нали сме брат и сестра.

Потопи се във водата и напълни уста. После я преглътна и се опита да издиша.

Задави се, закашля се силно, после отново се задави и едва не повърна.

— Добре ли си? — попитах, когато най-сетне се успокои.

Той кимна окаяно. Беше подгизнал и му се гадеше.

— Иги — казах, — виж дали ще напипаш нещо на шията на Ейнджъл — тези пори, през които излиза водата.

Иги прокара леко като перце пръсти по светлата кожа по цялата й шия.

— Не усещам нищо — каза той за мое учудване.

Решихме за всеки случай да опитаме всички. Никой освен Ейнджъл не успя да диша под вода. Ще ви спестя отблъскващите подробности — достатъчно е само да ви кажа, че в момента не бих влязла отново на мястото, където се пробвахме.

И така, Ейнджъл можеше да диша под вода. Появяваха се нови и нови способности, сякаш отделните умения бяха програмирани да се изразяват в различни моменти. Беше малко като игра на шашки — в един момент някой от нас стигаше до другия край на дъската и неочаквано се сдобиваше с неочаквани сили и умения.

Доста странно.

Не е странно, Макс — каза Гласът ми внезапно. — Божествено е. И удивително. Вие сте шест малки шедьовъра. Възползвайте се.

Ами, бих се възползвала — помислих си горчиво, — ако не трябваше непрекъснато да се спасявам.

Божичко! Шедьоври или изроди? Чашата полупразна ли беше, или полупълна? Ако знаех, че ме чака нормален живот с нормално семейство и нормални приятели, бих се отказала от крилете си, без да се замисля.

В главата ми зазвъня бодър смях.

Стига, Макс — каза Гласът. — И двамата знаем, че това не е вярно. Нормалният живот в нормално семейство би те отегчил до смърт.

— Кой те пита? — казах ядосано.

— Кой ме пита какво? — удиви се Ръч насреща ми.

— Нищо — сопнах се.

Не беше честно. Някои от нас получаваха вълнуващи способности от типа да четат мислите на хората или да дишат под вода, докато други трябваше да слушат кънтящите в главите им гласове.

Голям късмет.

За каква способност си мечтаеш, Макс? — попита Гласът. — Ако можеше да избираш?

Хм-м-м. Не бях мислила за това. Да видим. Можех да летя. Може би бих искала и да мога да чета мисли като Ейнджъл. Тогава обаче щях да съм наясно какво мислят останалите и можеше да се окаже, че някой всъщност не ме харесва, въпреки че твърди обратното. Но ако можех да си избера каквото си пожелая…

Дали не би искала да можеш да спасиш света? — попита Гласът. — Помисли.

116

— Виж ти, кой дошъл на плаж.

През нощта ме събуди нисък, мазен и заплашителен глас. Тялото ми се опъна като тетива на лък и понечих да скоча, но тежката подметка на гърлото ми ми попречи.

Ари. Както винаги.

В следващия миг Зъба и Иги се събудиха, а аз бутнах Ръч със свободната си ръка.

Адреналинът препусна по вените ми и стегна мускулите ми. Ейнджъл се събуди и се изстреля нагоре без никаква засилка. Увисна във въздуха на около шест метра от нас, стиснала Селесте здраво в прегръдките си. Когато се огледа наоколо, на лицето й постепенно се изписа пълно отчаяние.

Проследих погледа й и застинах потресена.

Бяхме обкръжени от Заличители, повече, отколкото бях виждала някога. Буквално стотици и стотици. Явно отглеждаха тези гадини в количества, каквито дори не можех да си представя.

Ари се наведе и прошепна:

— Много си красива, докато спиш — защото не си отваряш устата. Но прическата определено не ти подхожда.

— Ако ме интересува мнението ти, ще го поискам — процедих аз и се опитах да се измъкна изпод ботуша.

Той се изсмя, протегна ръка и погали лицето ми с нокът.

— Обичам, когато ми се съпротивляват.

— Остави я на мира! — Зъба неочаквано се вряза в Ари.

Заличителят беше с петдесет килограма по-тежък от Зъба, но вторият беше обзет от кръвожадна ярост. В подобни моменти ме плашеше.

С Иги скочихме, за да му помогнем, но Заличителите на мига ни хванаха.

— Ръч, Гази, бягайте! — извиках. — Веднага!

Двамата се подчиниха безпрекословно, скочиха във въздуха, размахаха криле и се издигнаха на нивото на Ейнджъл. Заличителите защракаха с челюсти под краката им, но те бързо се издигнаха извън обсега им. Обзе ме гордост, особено когато Ръч им изръмжа злобно.

Опитах се да се освободя, но бях в желязната безмилостна схватка на трима Заличители.

— Зъб! — изпищях.

Той надали ме чуваше — беше се вкопчил в битка с Ари, който го дращеше по лицето и оставяше успоредни червени линии по него.

Шестимата притежавахме нечовешка сила, но дори и ние не разполагахме с мощната мускулатура на напълно развит Заличител. Ари определено имаше преимущество, но Зъба все пак успя да го удари по ключицата.

Онзи извика и оголи зъби, след което се дръпна, замахна яростно и го удари отгоре по главата. Тя се отметна настрани, очите на Зъба се затвориха и той се свлече безжизнен на пясъка.

Ари го хвана за главата и я удари силно в един камък. След което повтори.

— Остави го на мира! Престани! Моля те! — изпищях аз, а погледът ми се премрежи от бяс.

Задърпах се от хватката на Заличителите и успях да настъпя единия по пръстите на краката. Той изруга от болка и изви ръката ми, докато по бузите ми не потекоха сълзи.

Зъба отвори замаяно очи. Щом видя, че Ари се е надвесил над него, сграбчи шепа пясък и я запрати в лицето му. След това се изправи на крака и заби мощен ритник точно в центъра на гърдите му. Онзи залитна назад със стон, след което ловко отвърна на атаката — удари Зъба с лакът. От устата на Зъба рукна кръв и той отново падна.

Вече плачех, но не можех да говоря — един от Заличителите беше запушил устата ми с грубата си космата лапа.

Ари се наведе над тялото на Зъба със зейнала паст. Острите му зъби бяха готови да разкъсат гърлото му.

— Май ти стига толкова живот — изръмжа той злобно.

Боже мой, Боже мой, не и Зъба, не и Зъба…

— Ари!

Опулих се. Този глас ми беше пределно познат.

Джеб. Моят осиновител. И настоящ смъртен враг.

117

Пред пропития ми с яростен гняв и омраза поглед Джеб Бачълдър невъзмутимо се промуши през тълпата Заличители, които се отдръпваха от пътя му както Червено море пред Мойсей. Чувствах се странно в присъствието му — навикът да тъгувам по него все още беше по-силен от презрението.

Ари застина, зловещо разтворил уста над гърлото на Зъба. Той беше в безсъзнание, но все още дишаше.

— Ари! — повтори Джеб. — Знаеш какви са заповедите.

Джеб се приближи до мен, без да изпуска сина си от поглед. След няколко безкрайни секунди Ари бавно се отдръпна от Зъба, който се беше проснал в неестествена поза на пясъка.

Джеб застана пред мен.

Беше спасявал живота ми неведнъж. Както и този на останалите. Беше ме научил да чета, да пържа яйца, да паля коли без ключ. Навремето ми беше по-нужен и от белите ми дробове. Беше единствената константа в живота ми, единственото сигурно нещо.

— Сега разбираш ли, Макс? — попита той благо. — Осъзнаваш ли невероятната красота на играта? Нито един възрастен или дете не е изпитвал онова, което преживяваш ти в момента. Разбираш ли защо е необходимо всичко това?

Заличителят, който ме беше сграбчил, вдигна пръсти от устата ми, за да мога да отговоря. Изплюх сополите, с които се бях задръстила от плач. Улучих обувката на Джеб.

— Не — отговорих с равен глас, въпреки че вътрешно крещях от болка и исках да отида при Зъба. — Не разбирам. И никога няма да разбера. Искам да изляза от играта.

Болезнено познатото му лице се изопна, сякаш започваше да губи търпение с мен. Лоша работа.

— Казах ти, че ти предстои да спасиш света — каза. — Това е причината за съществуването ти. Мислиш ли, че някое обикновено, необучено четиринайсетгодишно момиче би се справило? Не. Трябва да си най-добрата, най-силната, най-умната. Трябва да си съвършена. Да си Максимум.

Прозях се и завъртях очи — знаех, че го ненавижда. На мига стисна челюсти ядосано.

— Не се проваляй — каза с твърд глас. — В Ню Йорк се справи добре, но допусна няколко сериозни и доста глупави грешки. А грешките струват скъпо. Премисляй решенията си по-внимателно.

— Вече не си ми баща, Джеб — казах, като се постарах да вложа възможно най-подигравателния и саркастичен тон в думите си. — Не си отговорен за мен. Ще правя каквото поискам. Сама избрах името си — Максимум Райд.

— Винаги ще бъда отговорен за теб — тросна се той. — Мислиш, че животът ти зависи от самата теб? Може би не си толкова умна, колкото очаквах.

— Няма ли да решиш най-сетне? — изсъсках в отговор. — Или съм най-великата, или не. Кое от двете?

Той махна с ръка и Заличителите пуснаха мен и Иги. Ари се обърна и ме измери с презрение, след което ми прати въздушна целувка. Изплюх се пред него.

— Татко винаги е обичал повече мен! — изсъсках.

Лицето му помръкна и той направи рязко крачка към мен, стиснал лапи в юмруци, но тълпата яки космати Заличители го спря. Поведоха го със себе си и се изнизаха покрай големия камък в единия край на плажа. И Джеб беше с тях. Всъщност беше един от тях.

118

Залитнах тежко и тръгнах към океана. Усещах изгаряща болка в рамото. Внимателно обърнах Зъба, като преди това се уверих, че вратът му не е счупен. От устата му течеше кръв.

— Зъб, трябва да се опомниш — прошепнах.

Другите дотичаха до мен.

— Изглежда много зле — констатира Газопровода. — Трябва да го заведем на лекар.

Нямаше признаци за нещо счупено — освен носа, може би, — но все още беше в безсъзнание. Сложих главата му в скута си и почистих кървавите резки по лицето му със суичъра си.

— Можем да го носим. Аз и ти — предложи Иги.

Движеше тънките си ръце по тялото му и опипваше синините, отоците и раните.

— Накъде? — попитах с горчивина в гласа. — Няма как да го заведем в болница.

— Без болници — промърмори Зъба, без да отваря очи.

Отдъхнах си с облекчение.

— Зъб! — казах. — Много ли е зле?

— Доста — отвърна той замаяно, след което изстена и се опита да се обърне на една страна.

— Не мърдай! — предупредих го аз, но той завъртя глава и изплю кървава храчка на пясъка.

Вдигна ръка, изплю нещо в шепата си и отвори помътнели очи.

— Зъб — каза ядно. — Направо ме смачка.

Опипа цицините на тила си, а аз се опитах да се усмихна.

— Приличаш на коте.

Описах котешки мустаци по лицето си, за да му покажа къде го беше одрал Ари. Той ме изгледа кисело.

— Зъб — казах с разтреперан глас. — Само не умирай, чу ли? Не умирай, а се оправи.

Без предупреждение се наведох и го целунах по устата. Просто така.

— Ох! — каза той и докосна сцепената си устна, след което се спогледахме озадачено.

Лицето ми замръзна и почервеня. Вдигнах поглед. Ръч и Газопровода ме зяпаха онемели. Слава богу, Иги беше сляп, а Ейнджъл беше отишла да донесе вода за Зъба.

Газопровода погледна първо мен, после Зъба и Иги, явно с мисълта, че окончателно съм си изгубила ума и затова е обречен.

Зъба бавно се надигна и приседна. Стисна челюсти, а по лицето му изби пот.

— Братче — прокашля се. — Чувствам се ужасно.

Досега не беше правил подобно признание по отношение на болката. Изправи се тромаво и взе водата от Ейнджъл. Отпи, изжабури се и я изплю на пясъка. И каза:

— Ари е мъртвец.

119

Всички, заедно със Зъба, успяхме да се върнем до Манхатън, без да паднем от небето поради наранявания, изтощение или и двете заедно.

— Железен си, Зъб — казах, когато най-сетне кацнахме в притъмнелия Сентръл парк. Изглеждаше изтощен, отпаднал и блед, но беше прелетял цялото разстояние, без да се оплаква.

— Така е — отвърна той и задържа погледа си върху мен, сякаш за да ми каже, че не е забравил какво направих, имайки предвид Целувката.

Изчервих се до ушите и се притесних чудовищно. Никога нямаше да го преживея.

— Наистина ли си добре, Зъб? — попита Ръч с трогателна загриженост. Беше доста привързана към него.

Той изглеждаше, сякаш е паднал от някоя скала. Подутото му лице беше покрито с огромни лилави синини, по бузите си имаше ужасни резки от ноктите на Ари и се движеше сковано и мъчително.

— Нищо ми няма — каза. — Полетът ми помага да се отпусна.

— Предлагам да намерим място за вечерта, да поспим и после пак да потърсим Института — казах аз. — Длъжни сме, не можем да се откажем. Нали така?

— Абсолютно — каза Ръч. — Да го намерим и да приключим с това. Искам да разбера повече за майка си. И за другото. Искам да науча всичко, независимо дали е хубаво, или лошо.

— Аз също — рече Газопровода. — Искам да открия родителите си, за да им кажа, че са жалки отрепки. Ще им се представя така: „Здравейте, мамо и татко, пълни боклуци сте!“.

Прецених, че е по-безопасно да слезем под земята. На спирката на метрото скочихме от платформата и забързахме по релсите. Маршрутът ни беше познат и след няколко минути стигнахме до просторната подземна зала, осветена от огньове и населена с бездомници и бродяги. Уютен дом, особено за плъховете.

— Леле, какъв разкош — каза Зъба и потри ръце.

Преди да се качим на бетонната козирка, му се намръщих, но вътрешно се радвах, че има сили да бъде саркастичен.

Физическото и емоционално изтощение ме връхлетяха изневиделица, затова протегнах левия си юмрук за ритуала ни преди лягане. Изпълнихме го и Ейнджъл се сгуши до мен. Уверих се, че останалите — особено Зъба — са добре, след което легнах и оставих отчаянието да ме завие като одеяло.

Бях посред поредната причинена от съня мозъчна експлозия, когато усетих, че се будя. Но не отворих очи. Без да анализирам импулса си, протегнах ръка и сграбчих някого за китката.

С ловки инстинктивни движения извих ръката на нападателя зад гърба му, а сетивата ми се пробудиха.

— По-полека, мамка му! — прошепна собственикът на ръката ядосано.

Блъснах я нагоре, за да покажа, че съм готова да я извадя от рамото. Определено бих го направила.

Зъба се изправи тромаво до мен. Очите му грееха ясно, но се движеше с усилие.

— Пак се бъзикаш с компютъра ми — оплака се хакерът.

Отпуснах хватката си, а той се обърна към Зъба:

— Боже, на теб пък какво ти се е случило?

— Порязах се, докато се бръснех — каза Зъба.

Хакерът вдигна вежди и разтри контузеното си рамо.

— Защо се върнахте тук? — попита с яд. — Съвсем ще ми съсипете харддиска.

— Дай да видя — обадих се и той намусено отвори лаптопа си.

На екрана се лееше съдържанието на главата ми — образи, думи, снимки, карти, математически уравнения.

Хакерът се смръщи, но изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.

— Странно — рече той. — Не виждам да носите компютър с вас.

— Не — отговори Зъба. — Нямаме дори мобилни телефони.

— А PalmPilot31? — продължи хакерът.

— Не — отвърнах. — В момента вещите ни са доста оскъдни.

Например един пакет носни кърпички щеше сериозно да ни приближи към разкоша.

— А чип с памет? — настоя той.

Замръзнах. Почти против волята си плъзнах поглед към Зъба.

— Какъв чип с памет? — попитах, като се опитах да звуча небрежно.

— Без значение — отговори хакерът. — Какъвто и да било чип с данни, който може да влияе на харддиска ми.

— Ако имаме чип — започнах предпазливо, — ти би ли могъл да проникнеш в него?

— Стига да знам какво представлява — каза той. — Може би. Какво имате?

— Малко, квадратно нещо — казах, без да го поглеждам.

— Толкова голямо?

Вдигна пръсти на около осем сантиметра един от друг.

— По-малко.

Приближи ги на сантиметър един от друг.

— Имате толкова малък чип с памет?

Кимнах.

— Дайте да го видя. Къде е?

Поех дълбоко въздух.

— В мен. Имплантиран е. Видях го на една рентгенова снимка.

Той ме изгледа ужасено, изключи компютъра и затвори екрана.

— Носиш толкова малък чип в тялото си! — повтори.

Кимнах. Явно по някаква причина това беше по-зле и от диагноза за шарка.

Той отстъпи няколко крачки.

— Подобен чип не води до нищо добро — обясни бавно, сякаш бяхме малоумни. — Може да принадлежи на Агенцията за национална сигурност. Не искам да се забърквам с тях. Слушайте, стойте настрана! Току-виж погнат и мен. — Той отстъпи в мрака, вдигнал ръце пред себе си, сякаш за да попречи на злото. — Мразя ги! Мразя ги!

И изчезна в лабиринта на тунелите.

— До скоро — прошепнах аз. — Не ми се ще да съм на твое място.

Зъба ме изгледа с раздразнение.

— Където и да те заведа, все проблеми.

Щеше да е хубаво да не беше толкова пострадал — за да мога да му ударя един.

120

Опитахме се да поспим — определено имахме нужда. Унесох се. И в следващия момент не спях. Поне това ми беше ясно. Но не бях и точно будна.

Сякаш бях засмукана в друго измерение — усещах тялото си, знаех къде се намирам, но не можех нито да се движа, нито да говоря. Бях във филм с мое участие и просто гледах какво се случва. Движех се в някакъв тъмен тунел или той се движеше около мен, а аз стоях неподвижно. От двете ми страни фучаха вагони, така че явно беше тунел на метрото.

Помислих си: Добре, тунел на метрото. И какво?

Пред мен изникна станция „Тридесет и трета улица“. Сградата на Института беше на Тридесет и първа. В тъмнината на тунела от бълнуването ми различих мръсна ръждясала решетка. Видях се как вдигам решетката. Отдолу течеше зловонна кафеникава вода. Уф-ф-ф — беше канализацията под града.

Сетихте ли се?

Под дъгата…

Бинго, Макс — каза Гласът ми.

Отворих широко очи. Зъба ме наблюдаваше угрижено.

— И сега какво?

— Знам какво трябва да направим — казах. — Събуди останалите.

121

— Насам — казах и тръгнах през мрачния тунел.

Сякаш на ретините ми се беше запечатала подробна карта, която се наслагваше върху реалността и ми позволяваше да следя нужния маршрут. Ако тази карта беше постоянна, би ме побъркала, но за момента се оказваше адски полезна.

Вероятно трябва да спомена още нещо — в момента бях страшно изплашена, по-изплашена от когато и да било, без дори да разбирам защо. Може би не исках да науча истината. Освен това главата ми пулсираше, което влошаваше положението. Дали не наближаваше краят на моя срок на годност? Щях ли да умра? Дали просто щях да се строполя и да изчезна от света и от живота на приятелите си?

— Гласът ли ти каза всичко това, Макс? — побутна ме Ръч.

— Донякъде — отвърнах.

— Просто страхотно — измърмори Иги.

Реших да не му обръщам внимание.

С всяка крачка се приближавахме все повече до Института — усещах го. Най-сетне щяхме да получим отговор на въпросите си, а вероятно ни очакваше и най-тежката битка в живота ни. Търсенето на истината обаче беше неизбежно. Кои бяхме ние? Защо ни бяха отмъкнали от родителите ни? Кой ни беше присадил птича ДНК? Защо? Умът ми отбягваше въпроса за родителите. Искрено се съмнявах, че ще понеса истината. Но цялото ми същество изгаряше от желание да научи останалите отговори. Исках имена. Исках да разбера кой носи отговорността. И да науча адреса му.

— Добре, след малко тунелът се разделя — казах. — Трябва да тръгнем по този без релси.

Ейнджъл доверчиво ме беше хванала с малката си ръчичка. Все още сънен, Газопровода от време на време се препъваше. Иги беше пъхнал пръст в една гайка на панталона на Зъба.

Търсехме ръждясала решетка в пода. В съня ми се намираше на пресечката между два тунела, така че трябваше да е тук. Но не я виждах. Спрях. Останалите спряха зад мен.

— Трябва да е тук — казах тихо и се взрях в тъмнината.

Не мисли как трябва да бъде, Макс. Мисли какво е.

Стиснах зъби. Не може ли да ми говориш просто и ясно? — помислих. Защо всичко се представяше с гатанки от типа на „Какъв е звукът от пляскането с една ръка“ и други такива?

Е, добре тогава. Какво беше тук? Затворих очи, за да мога просто да усетя къде съм, като съзнателно оставих сетивата ми да ме залеят. Ама че енергийна натура се оказах.

Поех напред със затворени очи, с надеждата сетивата ми да ми посочат накъде трябва да тръгнем. Инстинктът ми подсказа да спра. Спрях. Погледнах надолу.

В краката ми се виждаха неясните очертания на голяма ръждясала решетка.

Брей, колко си специална, казах си наум.

— Ето тук е — викнах останалите.

Решетката се отвори лесно — щом тримата със Зъба и Иги я дръпнахме, болтовете й се разпаднаха на ръждива прах, тя се откачи и я оставихме встрани. Отдолу имаше вертикален отвор с метални ръкохватки във формата на „П“ от едната страна. Прехвърлих се през ръба и заслизах към канализацията на Ню Йорк.

Каква съдба само.

Трябваше да попитам Гласа нещо. Просто трябваше.

Ще умра ли? Натам ли води всичко?

Настъпи мълчание — дълго, мъчително, ужасно.

След това Гласът благоволи да отговори.

Да, Макс, ще умреш. Всеки умира.

Благодаря ти, Конфуций.

122

Може да ви прозвучи изненадващо, но канализацията на град с осем милиона жители се оказа далеч по-неприятна дори и от очакваното. Слязохме един по един през шахтата и се озовахме на лепкава площадка с плочки, широка около шейсет сантиметра. Намирахме се в овален тунел с диаметър около четири метра и близо до нас течеше бърза река от мръсни отпадни води.

— Уф! — погнуси се Ръч. — Това е отвратително. Моля ви, когато излезем, напръскайте ме цялата с… с дезинфектант.

Ейнджъл напъха Селесте под блузата си.

— Макс? — обади се Газопровода. — Това там… плъхове ли са?

Чудничко.

— Да, или са плъхове, или мишки на стероиди — рекох отсечено и едва сдържах писъка си и порива да се покатеря някъде като същинска лигла.

— Майчице — рече Иги с отвращение. — Не е ли по-логично да се заселят в някой парк?

Пред нас имаше голямо „кръстовище“, оформено от два тунела. След кратко колебание поех наляво. Няколко минути по-късно спрях в тотално неведение.

Ехо, Глас? — помислих си. — Няма ли да ми помогнеш? Моля?

Не че се надявах Гласът да отговори, а и да го направеше, щеше да каже нещо от типа на: „Падането на дърво в гората произвежда ли звук, ако наоколо няма кой да го чуе?“.

Погледнах надолу и вдишах толкова рязко, че едва не се задавих. Намирах се на прозрачна платформа, окачена високо над канализацията. За малко да изпищя — стреснах се и изгубих равновесие. Под себе си виждах друга Макс, която се озърташе като сърна в капан, а останалите от ятото гледаха нея. Зъба се пресегна и хвана другата Макс за ръка. Почувствах го, но до мен нямаше никого.

Кога най-сетне ще ми се довериш, Макс? — попита Гласът. — Кога ще се довериш на самата себе си?

— Може би, когато престана да се чувствам като пълна откачалка — изръмжах аз.

Преглътнах и се опитах да се окопитя. Предпазливо надникнах отново през прозрачния под. Бледи светещи линии чертаеха пътя, по който бяхме дошли, и местата, през които бяхме минали. Те продължаваха през мрежата от тунели напред като неонов знак, указващ посоката.

Рязко вдигнах глава, но над мен бяха гнусните жълти плочки на тавана, покрити с плесен — той не беше стъклен. Зъба все още ме държеше за ръка и ме гледаше напрегнато.

Усмихнах му се притеснено.

— Сигурно вече ти е писнало да ме гледаш с тревога.

— Действително взе да става малко досадно — рече той. — Какво стана? Този път, имам предвид.

— Дори не ми се обяснява — казах и избърсах студената пот от челото си. — Ще решиш, че съм за лудницата.

Заобиколих го внимателно и поведох останалите напред. В някои части на тунела през решетките високо над нас проникваше слаба светлина, в други беше мрачно и отблъскващо. Аз обаче крачех напред уверено, без колебание — имам чувството, че в продължение на километри. Спрях отново — нещо отвътре ме накара. Така ми продиктува фън шуй, разбирате ли? Уф.

Стояхме и се оглеждахме, като внимавахме да не настъпим някои от опашатите ни приятели. Изведнъж прозрях защо бяхме тук.

На мръсната гнусна стена на канала имаше почти невидима сива метална врата.

— Пристигнахме, банда. Това е.

123

Не бързайте да се ентусиазирате прекалено. Вратата, разбира се, беше заключена.

— Добре, банда — казах спокойно. — Ако някой случайно може да отваря ключалки с ума си, да си признае.

Никой не можеше.

— В такъв случай — Иги.

Дръпнах се встрани и внимателно го насочих към вратата. Чувствителните му пръсти се долепиха до нея и започнаха да опипват едва видимите ръбчета, а накрая се задържаха около ключалката. Кой би слязъл тук с ключ в джоба?

— Добре — прошепна той.

Както и очаквах, извади от джоба си калъфа с шперцовете. Нищо, че му го бях конфискувала два месеца по-рано, след като отвори ключалката на шкафчето ми у дома.

У дома… Дори не си го помисляй. Вече нямаш дом. Вече си бездомна.

Иги внимателно подбра нужния инструмент, после се отказа и взе друг. Ейнджъл пристъпи от крак на крак и изгледа с погнуса плъховете, които проявяваха притеснително любопитство към нас.

— Някой ще ни ухапе — прошепна тя, стисна ме за ръката и потупа Селесте през мръсната си блуза. — Мога да чета и техните мисли.

— Няма, миличка — казах й успокоително. — Просто ги е страх от нас. Никога не са виждали такива огромни грозни… същества и се чудят какви сме.

Тя ми се усмихна плахо.

— Вярно е, мислят ни за грозни.

Иги се справи с ключалката за три минути, което беше личен рекорд за него — трите ключалки на шкафчето ми му бяха отнели четири минути и половина.

Тримата с него и Зъба пъхнахме връхчетата на пръстите си в процепа и дръпнахме, тъй като нямаше дръжка. Масивната врата се отвори бавно със скърцане.

Пред нас се разкри дълго, тъмно, безкрайно стълбище, което, разбира се, слизаше надолу.

— Точно от това имахме нужда — изръмжа Зъба. — Стълбище, което се спуска в Царството на мрака.

Иги издиша шумно, без да е особено впечатлен.

— Ти си първа, Макс.

Стъпих на първото стъпало.

Оттук нататък трябва да се оправяш сама, Макс — проехтя Гласът в главата ми. — До после.

124

Отново ме връхлетя главоболие, по-силно отпреди.

— Не спирайте — викнах през рамо.

За разлика от канализацията, тук нямаше и помен от светлина — цареше непрогледен мрак. За щастие, всички се оправяхме добре в тъмното. Особено Иги.

Стъпалата като че нямаха край, а парапет липсваше. Явно хората, които ги бяха строили, не се интересуваха особено от безопасността.

— Знаеш ли какво правиш? — попита Зъба тихо.

— Приближаваме целта си — отговорих и продължих надолу в мрака. — Отговорите на въпросите, които си задаваме цял живот, вече са близо.

— Следваме съветите на твоя Глас — напомни той.

Пристъпих предпазливо.

— Ами да. И той не ни е подвеждал досега, нали?

Най-сетне стигнахме края.

— Готово — казах, а сърцето ми заби учестено.

— Пред теб има стена — съобщи Иги.

Протегнах ръка в тъмнината и пръстите ми докоснаха стената на половин метър пред мен. После напипах врата, а след това — и дръжката й.

— Врата — казах. — Може би пак ще имаме нужда от теб, Иги.

Завъртях дръжката просто за проверка и — о, чудо! — тя поддаде.

Притихнахме. Вратата се отвори докрай без звук и отвътре ни лъхна свеж хладен въздух. След отблъскващата гнусна смрад в каналите, това беше прекрасно.

Спомних си как Алиса пропада в дупката на Заека в Страната на чудесата и прекрачих прага. Мръсните ми обувки стъпиха на дебел килим. Да, килим.

На бледата светлина се виждаше втора врата. Потиснах порива да се разпищя от напрежение и я отворих.

Изведнъж осъзнах, че всичко е твърде лесно: ужасяващо, подозрително, плашещо лесно.

Влязохме през втората врата, спряхме и се втренчихме пред нас.

Намирахме се в лаборатория точно като онази в Училището, на хиляди километри от тук, в Калифорния.

— В Института сме — обявих.

— Хм… Това хубаво ли е? — попита Газопровода.

125

— Ама че [сложете тук ругатня по свой избор] — възкликна Зъба смаяно.

— Сериозна работа — казах и аз.

Имаше маси с компютри, по-високи от самата мен. И други, отрупани с лабораторно оборудване. Бели дъски, изписани с диаграми — много от които бях видяла по време на мозъчните си пристъпи. Апаратурата беше в спящ режим — чуваше се тихо жужене, но нищо не работеше. Все още не се беше съмнало.

Тръгнахме между масите, като се оглеждахме смаяно, с разтреперани колене. Знаех, че в сградата има Заличители — усещах ги.

Очите ми се спряха на един компютър, който беше включен. На екрана му се виждаше, че обработва някакви данни. Това ли беше шансът ни да научим миналото си? Кои бяха родителите ни, както и всичко за бъркотията, наречена наш живот.

— Добре, банда — казах тихо. — Разпръснете се и застанете на пост. Трябва да ми пазите гърба. Сериозна съм! Ще се опитам да проникна в компютъра.

Покатерих се на работния стол пред масата и хванах мишката.

Парола?

Изпуках пръсти, при което Зъба потръпна. Възможностите надали са повече от няколко милиона, казах си наум. Нямаше да е трудно.

Започнах да пиша.

Няма да ви досаждам с целия списък отхвърлени предложения. Бях благодарна, че системата не ме изхвърли след третия неуспешен опит. „Училището“, „Бачълдър“, „майка“ „Заличител“, „ято“ и още цял куп думи не свършиха работа.

— Безсмислено е — казах с изопнати нерви.

— Какво става, Макс? — попита Ръч загрижено и застана до мен.

— Какво си въобразявам? — продължих. — Изключено е да успея да разгадая паролата. Стигнахме чак до тук напразно. Пълен провал съм! Това не се търпи!

Ръч се наведе напред и побутна екрана с пръст, така че да вижда по-добре. Зачете надписите, като помръдваше тихо устни. Исках да се дръпне, но не ми се щеше да я оскърбявам безпричинно.

Тя затвори очи.

— Ръч? — повиках я.

Изправи ръка пред монитора, сякаш за да я сгрее.

— Ехо? Какво правиш?

— Хм… Опитай с главно x, малко j, малко n, главно p, числото седем, главно o, главно b, малко j и числото четири — прошепна тя.

Облещих се. Зъба ни наблюдаваше от другия край на помещението и двамата се спогледахме.

Бързо въведох продиктуваното, преди да го забравя. Буквите и цифрите се изписваха като малки кръгчета в полето за паролата.

Натиснах Enter. Компютърът се събуди с жужене, а в лявата част на екрана се появиха група икони.

Бяхме вътре.

126

Погледнах Ръч. Тя отвори бавно очи, а по лицето й се разля сияеща усмивка.

— Стана ли?

— Да, стана — отговорих сразена. — Откъде я научи?

— От компютъра — каза тя с доволно изражение. — Когато го докосна… — отново се протегна към екрана, — мога да видя човека, който работи на него. Жена, с къдрава червена коса. Пие прекалено много кафе. Тя въведе паролата, а аз просто я усетих.

— Уха — впечатлих се аз. — Докосни нещо друго.

Тя застана до близкия стол и сложи ръка на него. Затвори очи и след няколко секунди се усмихна.

— Тук седи мъж. Плешив. Гризе си ноктите. Вчера се е прибрал вкъщи по-рано. — Отвори очи и ме погледна възбудено. — Имам ново умение! — каза. — Мога да правя нещо ново! Колко вълнуващо!

— Браво на теб, Ръч — казах. — Наистина ни помогна.

Опитах се да се съсредоточа въпреки това последно откритие, прегледах иконите и кликнах с десен бутон, за да отворя търсачка. Въведох ключови думи „птичи“, „Училище“, „генетика“…

В следващия миг… Боже мой… Документите изпълниха целия екран.

Пръстите ми бягаха по клавиатурата и въвеждаха имена, дати, всичко, което можеше да ни насочи.

Произход. Изглеждаше обещаващо, затова кликнах отгоре. Очите ми пробягаха по редовете… и гърлото ми се стегна. Едва не изпаднах в шок на място.

Видях нашите имена, списъци с болници, имена на градовете, дори имена, които, изглежда, бяха на родителите ни. После видях снимки на възрастни хора, които явно вървяха с имената. Това ли бяха нашите родители? Сигурно. Боже. Точно в десетката! Точно каквото търсехме!

Кликнах на „отпечатай“ и принтерът започна да бълва листа.

— Какво правиш? — приближи се Зъба.

— Мисля, че намерих нещо — казах превъзбудено.

Осъзнавах, че нямаме време да разглеждаме загадъчните документи тук, на място.

— Ще го разпечатам и после трябва да се махаме. Събери останалите.

Щом листата излизаха от принтера, ги сгъвах и ги прибирах по джобовете си. Дори не знаех колко още има, но накрая потокът спря. Изгарях от желание да разкажа на останалите, но не го направих. Забих зъби в бузата си отвътре до болка. Сега разбирате ли защо аз съм водачът?

— Хайде! — казах трескаво. — Да се омитаме! Бързо!

— Хм, един момент, Макс — каза Газопровода с много, много странен глас.

127

Беше застанал до една стена, пред която висеше платнище, и с типичното си любопитство го беше дръпнал. Предпазливо се приближихме и очите и на шестима ни се опулиха невярващо.

Когато се доближих на половин метър, сърцето застина в гърдите ми. Едва успях да потисна вика си. Ейнджъл не се сдържа и извика, но Зъба й запуши устата.

Стената зад платнището беше стъклена. Нищо толкова особено.

Но зад стъклото имаше друга лаборатория с апаратура, компютри и… клетки.

Клетки със спящи силуети вътре. С размерите на деца.

Десетки.

Мутанти.

Като нас.

128

Онемях. Погледът ми пробяга по стъклото и се спря на малка клавиатура на нивото на очите. Приближих се и я натиснах по онзи невинен начин, който казваше „без да искам“.

Стъклената стена се отвори и ние влязохме на пръсти. Нервите ни бяха опънати до крайност.

Наистина, това бяха деца мутанти, които спяха в различни по форма и размери клетки. Връхлетяха ме спомени за ужасяващото ми болезнено детство и усетих, че има опасност да изпадна в паника. За около минута бях забравила за главоболието, но сега то се върна и главата ми взе да пулсира, сякаш мозъкът ми се канеше да избухне.

Ейнджъл тъжно се взираше в една клетка. Застанах до нея. От стотиците експерименти само ние и Заличителите бяхме излезли успешни — поне доколкото знаех. Двете малки създания, които спяха на пода на клетката си, очевидно бяха ужасяващ провал и вероятно нямаше да изкарат още дълго. Част от органите им бяха извън тялото. Бъбреците, червата, сърцето. О, горките деца!

— Това е ужасно — прошепна Зъба.

Обърнах се. Стоеше пред едра котка, приличаща на сервал или маргай32. Досега не бях виждала живо животно в лабораториите. Докато се чудех какво търси котката тук, тя се събуди, премигна сънено, обърна се на другата страна и продължи да спи.

Преглътнах няколко пъти. Очите й бяха човешки. Когато се вгледах по-отблизо в лапите й, видях под ноктите й човешки пръсти. Света Богородице!

Обърнах се. Ейнджъл четеше табелката на друга малка клетка. Подобният й на куче обитател явно сънуваше, че тича.

— Здрасти, куче — прошепна Ейнджъл. — Здрасти, кученце. Приличаш на Тото. От „Магьосникът от Оз“.

Отидох при Ръч, която стоеше вцепенена до една клетка.

Надникнах.

Създанието вътре имаше криле.

Дадох знак с поглед на Зъба и той се приближи. Когато видя детето птица, въздъхна и поклати глава. За миг в очите му прочетох истинска тъга и съчувствие. Прииска ми се да го прегърна. Разбира се, не го направих.

— Нали знаеш, че не можем да спасим всички — каза ми той предпазливо.

— Не забравяй, че от мен се очаква да спася целия свят — прошепнах. — Мисля да започна от тези тук.

Браво на теб, Макс — обади се Гласът. — Това е разликата между теб и Зъба.

Да не си посмял да кажеш нещо лошо за Зъба — помислих в отговор. — Той обикновено е прав. Вероятно е прав и сега.

Кое е по-важно — да си прав, или да постъпиш правилно? Това е един от най-трудните уроци.

Добре, няма значение. В момента съм доста заета.

— Започвай да отваряш клетките — прошепнах на Иги, който го прошепна на Газопровода, а той предаде нататък по веригата.

Отворих една клетка и внимателно побутнах създанието вътре.

— Приготви се да бягаме — прошепнах. — Ще те измъкнем.

Горкото дете вътре ме изгледа с неразбиране.

Няколко от съществата се бяха събудили. Стояха до решетките и издаваха странни звуци, каквито не бях чувала дотогава. Без да губим нито миг, отваряхме врата след врата. Накрая мнозинството затворници бяха свободни. Стояха пред клетките и гледаха входа на лабораторията с объркване и страх.

Голямото дете в една от клетките беше стиснало решетките. Нежните му черти загатваха, че може би е момиче. Имаше криле — виждах ги прибрани на гърба й. Беше по-голяма от другото дете с криле, което бяхме видели.

Бързо отворих вратата й. Чух глас и отскочих.

— Кои сте вие? Какво правите? — прошепна тя.

— Мястото на децата не е в клетки — отвърнах аз, а след това казах по-високо: — Хайде, всички, да се махаме от тук.

129

— Насам! — каза Ръч и се опита да изведе мутантите от лабораторията. — Не се страхувайте.

— Чувам гласове — каза Иги. — Страхувайте се, и то много.

— Бързо! — изкомандвах.

Сърцето ми щеше да изскочи — какво правех? Нима възнамерявах да се грижа за всичките деца? Едва се справях с тези, които ми бяха поверени!

Щях да мисля за това утре.

— Ръч! Зъб! Ейнджъл! — викнах. — Бързо! Навън!

Изстреляха се покрай мен, като подкараха останалите. Източихме се през първата врата и се спуснахме към втората по дебелия килим.

— Нагоре по стълбите!

Нямах слуха на Иги, но почувствах, усетих, че малката ни спасителна акция всеки момент ще бъде разкрита. Което щеше да бъде лошо.

Планирай, Макс. Мисли. Мисли в движение.

Да, Глас. Добре, чакаха ни стълбите, след това канала — направо блъсках останалите нагоре по стълбите… един, двама, трима… Едно от децата мутанти изпадна в паника и се сви на скимтящо кълбо. Грабнах го с едната си ръка и продължих нагоре, прескачайки през стъпало. В ума си чертаех маршрута, който ни чакаше.

Над мен Зъба отвори последната врата към тунела и останалите се изсипахме през нея. Спарената влажна смрад замести свежия хладен въздух и бях принудена да сбърча нос.

— Къде сме? — попита момичето с крилете, което бяхме освободили.

Изглеждаше на около десет години и беше една от малкото, които говореха.

— В канализацията на един голям град — казах отсечено. — Ще ви изведем на светло, на чист въздух.

— Не още — изсъска Ари зад гърба ми. — Първо трябва да поговорим, Максимум. Само двамата. Заради доброто старо време.

130

Застинах на място. Очите на момичето птица също се разшириха от ужас. Нима познаваше Ари? Бавно й подадох малкото скимтящо мутантче и се обърнах.

— Пак ли ти? Какво търсиш тук? — попитах. — Мислех, че баща ти те държи на къса каишка.

Той стисна ръце в юмруци.

Трябваше да спечеля време. Зад гърба си направих знак с едната ръка: „Бягайте!“.

— Кажи ми, Ари — започнах, за да задържа вниманието му върху себе си. — Кой те отгледа, след като баща ти замина с нас?

Той присви очи, а кучешките му зъби видимо нараснаха.

— Белите престилки. Не се притеснявай — попаднах в добри ръце. В най-добрите. Поне за мен имаше кой да се грижи.

Повдигнах вежди учудено.

— Ари, Джеб давал ли им е разрешение да те заличитизират, или просто са го направили в негово отсъствие?

Якото му мускулесто тяло потрепери от ярост.

— Какво те интересува? Нали си съвършена? Единственият успешен рекомбинант. А аз съм никой, сещаш ли се? Момчето, което всички забравиха.

Въпреки че с радост бих му разбила зъбите заради онова, което стори със Зъба, почувствах мимолетно съжаление към Ари. Вярно беше — след като се измъкнахме от Училището, просто го забравих. Не се бях запитала защо Джеб го беше изоставил и какво щеше да се случи с него.

— Причинили са ти всички тези ужасии, защото Джеб го е нямало, за да те защити — казах тихо.

— Млъквай! — изръмжа той. — Не знаеш нищо! И си тъпа като пън!

— В това не съм толкова сигурна. Решили са да проверят дали Заличителите няма да траят по-дълго, ако направят мутацията след раждането им — продължих.

Ари направо се тресеше и свиваше и отпускаше юмруци инстинктивно.

— На тригодишна възраст са ти присадили чужда ДНК и са те превърнали в Суперзаличителя. Нали?

Внезапно той се стрелна напред и замахна с косматия си юмрук. Въпреки светкавичните ми рефлекси успя да ми удари достатъчно силен шамар и да ме залепи за слузестата стена на тунела. По лицето ми полепна някакво подобие на гной.

Поех си дъх и си помислих, че ме чака здрав пердах. Нашият Джеб — въпреки че явно беше слуга на дявола — ни беше научил на безценните трикове при уличния бой. Не играй честно — или никога няма да победиш. Използвай всеки мръсен номер, който знаеш. Бъди готов за болката. Бъди готов за ударите. Ако болката те изненада, си свършен.

Обърнах се бавно към Ари.

— В обикновения живот сега щеше да си втори клас — казах. В устата си усетих соления вкус на кръв. — Ако Джеб те беше защитил.

— В обикновения живот теб щяха да те убият, защото си гнусен мутант.

Значи щяхме да играем грубо.

— А ти… какво си ти? — попитах с подигравателна учтивост. — Признай си, Ари. Не си просто някакво едро космато седемгодишно момче. Ти си далеч по-очевиден и сбъркан мутант от мен. При това го дължиш на собствения си баща.

— Млъкни! — изрева той гневно.

Не успях да потисна съжалението, което ме обзе за секунда.

Но само за секунда.

— Така е, Ари… — рекох между другото, след което скочих във въздуха и забих мощен ритник в гърдите му, който би смлял ребрата на обикновен човек. Ари едва отстъпи. С половин стъпка, дори не цяла.

Удари ме отново и пред очите ми заиграха звездички. Заби юмрук в стомаха ми. Боже, имаше сила колкото цяло стадо бикове. Представяте си колко е това, нали?

— Мъртва си — изръмжа той. — Буквално.

Спусна се към мен, разперил острите си нокти… и се подхлъзна.

Подметката му се изпързаля по лепкавите плочки и той се стовари тежко по гръб. Толкова тежко, че ударът му изкара въздуха със свистене.

— Изведи ги навън! — извиках на Зъба, без дори да го поглеждам, а след това побързах да се тръшна с цялата си тежест върху гърдите на Ари.

Усещах ударите на сърцето си, които помпаха адреналин по цялото ми тяло, за да ме превърнат в Супермомиче. Спомних си колко лошо беше пребил Зъба на плажа — при това го беше сторил с удоволствие.

Опита се да се изправи. Дишаше с хриптене, като едро животно, болно от пневмония. Опита се да ме отмести. Стиснах главата му с две ръце и изкривих лице от ярост.

Той обаче успя да се измъкне. Беше бърз, далеч по-бърз от мен.

Нанесе пореден удар и ми се стори, че едно от ребрата ми се спука. Щеше да размаже всяка частица от мен. Защо ме мразеше толкова? Защо изобщо Заличителите ни мразеха?

— Да, Максимум, приятно ми е. И смятам да продължи доста дълго.

Чувствах се като боксова круша, но нямаше какво да направя по въпроса. Не можете да си представите болката и страданието, нито пък силата или яростта, с която Ари удряше.

Единственото, поради което все още не ме беше смазал, беше хлъзгавият под на тунела и слузта, по която стъпваше.

Неочаквано отново загуби равновесие, а аз съзрях в това някакъв минимален шанс.

Ритнах го отново, този път в гърлото. Здрав, мощен ритник.

Той се задави и полетя към земята. Хвърлих се върху него, сграбчих го за главата и двамата паднахме заедно като на забавен кадър. Беше огромен и тежък и се сринахме като грамада. Бам! Гърба, главата… Не го пусках. Той удари врата си в твърдата стена на тунела. Чу се ужасяващо изхрущяване, от което стомахът ми се сви — усетих вибрацията от него през ръцете си. Двамата се спогледахме ужасени.

— Ти ме нарани истински — изхриптя той дрезгаво с ужасена изненада в гласа. — Аз не бих ти причинил това. Не и по този начин.

Главата му увисна, той подбели очи и се отпусна неподвижно.

— Макс? — Иги се опитваше да звучи спокойно. — Какво стана?

— Аз… аз… — заекнах, седнала върху мощните гърди на Ари, с главата му в ръцете си. — Май му счупих врата.

Преглътнах тежко и почувствах, че ще повърна.

— Мисля, че е мъртъв.

131

Чухме ядосани гласове и тежки бързи стъпки по стъпалата над нас.

Нямаше време да мислим и да се опитваме да оправдаем случилото се току-що.

Отскочих от безжизненото тяло на Ари и хванах Ейнджъл за ръка. Тя се хвана за Иги и побягнахме напред, а Ръч и Газопровода ни следваха по петите. Цялото тяло ме болеше, но не спирах. Препусках с всички сили — колкото ми бяха останали. От Зъба и останалите мутанти нямаше и следа — бяха дръпнали доста напред.

— Във въздуха! — извиках аз и пуснах ръката на Ейнджъл.

Тя на мига скочи над мръсната вода, разпери криле и ги размаха мощно. Маратонките й докоснаха водата, но тя набра височина и полетя напред в тунела. Белите й криле се открояваха в тъмнината. Газопровода я последва с пребледняло уплашено изражение, а Иги излетя след него.

Зад мен прогърмя глас:

— Той ми беше син!

Огорченият вик на Джеб отекна жално между каменните стени и ме връхлетя от всички страни. Задъхах се. Наистина ли бях убила Ари? Аз ли причиних смъртта му? Всичко това ми се струваше нереално — канализацията, документите, мутантите, той… Дали не беше сън?

Не. С болезнена яснота осъзнах, че съм будна, че съм аз, че съм тук, сега.

Обърнах се и изгледах Джеб, човека, който едно време беше моят герой.

— Защо ни причиняваш това? — извиках с пълно гърло. — Каква е тази игра? Това изпитание? Виж какво направи!

Джеб ме погледна и аз ясно си спомних времето, когато ми беше като баща — единствения човек, на когото вярвах. Кой беше онзи мъж? И кой беше този пред мен?

Внезапно поведението му се промени напълно. Вече не викаше.

— Макс, искаш да научиш тайните на живота, но това не става по този начин. За никого, дори и за теб. Аз съм ти приятел. Не го забравяй.

— Вече съм го забравила! — извиках аз, обърнах се и го изоставих зад себе си.

— Надясно! — извиках на Ейнджъл.

Тя ме послуша и грациозно зави в един по-широк тунел.

Последвах я, но за малко не се ударих в стената — бях завила твърде късно. Чух един последен, вцепеняващ вик. Джеб отново беше променил тона си — сега крещеше гневно. Представих си лицето му, почервеняло като знак „стоп“.

— Уби собствения си брат!

132

Ужасяващите думи на Джеб не спираха да кънтят в главата ми, като всеки следващ път осъзнавах смисъла и последствията от тях все по-ясно. Уби собствения си брат. Възможно ли беше да е истина? Как така? Или беше поредното представление? Част от изпитанието?

Някак успяхме да стигнем до улицата, където ни чакаше Зъба. Чувствах се изтощена, все едно ме беше блъснал камион, но се насилих да продължа. Спомних си листовете в джобовете ми. Имена, адреси, снимки… на родителите ни?

— Къде са останалите деца? Мутантите? — попитах Зъба.

Нещата се случваха с такава скорост, че ми беше трудно да ги овладея, но трябваше да го направя. Нямах избор.

— Момичето с крилете ги отведе — вдигна рамене той. — Каза, че не иска да остава с нас. Беше твърдо решена. Да ти звучи познато?

Махнах с ръка — в момента не ми се говореше за това. Не ми се говореше за нищо.

Побелелите очи на Ари и звука от чупещия му се врат не ми даваха мира.

— Тръгвайте. Не спирайте да се движите — казах и закуцуках напред. — Не трябва да спираме.

Едва две минути по-късно осъзнах, че Ейнджъл носи още нещо освен Селесте.

— Ейнджъл? — заковах се по средата на тротоара. — Какво е това?

Под мишницата й имаше нещо малко, черно и космато.

— Това е моето кученце — каза Ейнджъл и вирна брадичка. Правеше така, когато се готвеше да спори.

— Какво? — Зъба се вгледа подозрително в нещото.

Събрахме се около нея, но осъзнах, че се набиваме твърде много на очи.

— Да вървим — промърморих. — Но не сме приключили с това, Ейнджъл.

В Батъри парк в долния край на Манхатън имаше малка изоставена лятна сцена, почти изцяло скрита от избуялите рододендрони и тисове. Скрихме се под покрива й, докато дъждът отмие праха от града. Бях съсипана. Имах чувството, че не ми е останало абсолютно нищо.

— Така — казах и се поизправих, като се опитах да вложа някаква сила в гласа си. — Ейнджъл, какво е това куче?

— Моето куче — каза тя твърдо, без да ме поглежда. — От Института.

Зъба ме изгледа. Очите му казваха: „Ако й позволиш да задържи кучето, ще те убия!“.

— Ейнджъл, не може да се грижим и за куче — казах строго.

Кучето скочи от прегръдките й и седна до нея. Доколкото можех да преценя, беше нормално на вид. Изгледа ме с блесналите си черни кучешки очи и с нещо като усмивка на муцуната. Махаше с късата си опашка. Подуши доволно с нос наоколо, развълнувано от миризмите на този нов свят.

Ейнджъл отново го взе в ръце. Газопровода се приближи, за да го разгледа.

— Освен това си имаш Селесте — отбелязах.

— Обичам Селесте — каза Ейнджъл предано. — Но не мога да оставя Тото.

— „Тото“? — попита Иги.

— От „Тотално“ — така пишеше на клетката му — обясни Ейнджъл.

— Защото е тотално мутирало куче, което вероятно ще се озлоби срещу нас и ще ни избие, докато спим? — предположи Зъба.

Кучето завъртя глава на една страна и за миг доби тъжно изражение. След това отново размаха опашка, забравило обидата.

Зъба ме погледна. Явно ролята на лошото ченге, което трябваше да спази закона, се падаше на мен.

— Ейнджъл — започнах с най-убедителния си тон. — Понякога не можем да намерим храна за нас самите. И сме бегълци. Тук е опасно. Едва успяваме да се грижим за шестима ни.

Ейнджъл стисна зъби и се втренчи в маратонките си.

— Той е най-прекрасното куче на целия свят — каза. — Това е.

Обърнах се към Зъба безпомощно.

— Ейнджъл… — започна той ядосано.

Тя го погледна с големите си сини очи. Личицето й беше мърляво, дрехите — опърпани, а плитките й се развяваха полуразплетени.

— Веднъж да не се погрижиш за него и излита на мига! — заяви Зъба. — Ясно ли е?

Лицето на Ейнджъл грейна и тя се хвърли в прегръдките му. Зяпнах. Той също я прегърна, а после видя изражението ми. Вдигна рамене и я пусна.

— Приложи ми ангелския поглед — прошепна ми. — Знаеш, че съм безсилен пред него.

— Тото! — викна Ейнджъл. — Оставаш с нас!

Прегърна дребното и жизнено черно телце, вдигна го пред себе си и грейна. Тото джафна радостно и подскочи от радост.

И ченетата ни увиснаха. Спогледахме се невярващо. Почти беше стигнал тавана на сцената, на близо пет метра над нас.

— О… — рече Ейнджъл.

Тото се приземи, като едва не седна на задника си, после подскочи отново и я близна по лицето.

— Да, точно така, „о“ — казах аз.

133

Същата вечер накладохме малък огън край водата в онази част на Ню Йорк, известна като Статън Айлънд. Ближехме рани. Особено аз — всичко ме болеше. Въпреки болката обаче бях изключително развълнувана от онова, което бях открила в Института.

— Е, всички сме в безопасност и сме заедно — поех си дъх и бавно издишах. — Открихме Института, а може би и онова, заради което отидохме там. Банда, намерих имена, адреси, дори снимки на хората, които може би са родителите ни.

По лицата на всички се изписаха изненада и плахо вълнение, но също и частица страх и недоверие. Можете ли да си представите да се запознаете с родителите си, когато сте между шест и четиринайсетгодишни? Аз не можех.

— Какво чакаш? — попита Иги. — Отвори плика, моля. Хайде, по-бързо. И после някой да ми каже какво пише вътре.

С разтреперани от вълнение пръсти извадих листата, които бях взела от Института. Те съдържаха отговорите за загадъчното ни минало, нали така? Останалите се събраха около мен — надничаха през раменете ми, приглаждаха хартията в ръцете ми и внимаваха да не размажат буквите.

— Макс, какво искаше да каже Джеб с това, че си убила брат си? — Въпросът на Ръч дойде като гръм от ясно небе. Беше типично за нея.

— В момента не мога да мисля за това. Да разгледаме документите. Ако някой се натъкне на нещо интересно, да даде знак. — Раздадох им намачканата хартия.

— Кой е баща ти? — изграчи Газопровода. — Коя е майка ти?

134

Ейнджъл зачете бавно, със сричане.

— Не мога да разбера какво пише — каза след около десет секунди.

Газопровода скочи на крака и се развика:

— Това съм аз! Това съм аз!

— Дай да видя, Гази.

Газопровода ми връчи листата си. Зачетох се. Вярно, имаше неговото име: „F28246eff (Газопровода)“. Сърцето ми едва не спря.

— Има и адрес! — казах и проследих буквите с пръст. — Във Вирджиния.

— При мен също има адрес и някакви имена — обади се Зъба. — И моето име. Боже мили, има и снимки.

— Дай да видим! Дай да видим!

Всички се събрахме около Зъба. По принцип той беше олицетворение на спокойствието и винаги запазваше самообладание и присъствие на духа, но сега трепереше. Всички треперехме. Аз самата се тресях, сякаш температурата беше паднала с двайсет градуса.

Ръч сочеше снимката в ръцете на Зъба. На нея имаше мъж и жена на около тридесет години.

— Той прилича на теб, Зъб. Жената също. Това трябва да са родителите ти! Няма съмнение.

Думите й секнаха и изведнъж всички избухнахме в плач. С изключение на Зъба, разбира се. Той просто промълви:

— Може да са те, а може и да не са.

Останалите започнаха да разлистват документите в търсене на родителите си. Настъпи пълно мълчание. Докато…

— Ето ги! Баща ми и майка ми! — извика Гази. — Кортланд Лейн сто шейсет и седем, в Александрия, щата Вирджиния! Ейнджъл, гледай! Ето ги! Невероятно! Същинско чудо! И приличат на мен! На теб също, Ейнджъл!

Ейнджъл се взря мълчаливо в снимката, след което лицето й се изкриви и тя избухна в плач. Пресегнах се, прегърнах малкото й телце и я погалих по главата. По принцип не беше лигла и когато усетих хлиповете да разтрисат тялото й, болката й ме преряза през гърдите.

— Останалото по листата са разбъркани цифри и букви — каза Зъба и ме върна на земята.

Видях същото и в моите.

— Защо са скрили само част от информацията? Не виждам смисъл.

— На кого му пука? — викна Гази щастливо. — Намерих мама и татко! И-И-ИХА-А-А! И вече не им се сърдя!

Зъба, Гази и Ейнджъл бяха улучили десетката. Но засега същото не важеше за мен и Иги. Ръч също не можеше да установи дали родителите й са на запад, или някъде другаде.

— Иги! Иги! Майка ти! О… ох… Пише, че баща ти е починал — докладва Газопровода. — Съжалявам. Но майка ти изглежда върхът. — И започна да я описва на глас.

Така само един от нас не беше намерил майка си и баща си в документите от Института. Познахте — моя милост. Аз все още си нямах никого никъде.

Ще ми се да ви кажа, че съм толкова добър и отдаден на приятелите си човек, че не се почувствах изолирана, с разбито сърце, разочарована и срината — но все още работя над умението си да лъжа. Почувствах се точно така, че дори и по-зле.

Все пак се взех в ръце, усмихнах се и се включих във възклицанията, препрочитането на документи и радостта на моите деца, които — за да бъдем честни — досега не бяха преживели кой знае колко щастливи мигове през трудния си, кратък и странен живот.

Режещият ми като бръснач ум обаче не можеше да не обърне внимание на една подробност.

— Защо цялата останала информация е зашифрована? — попитах отново.

Просто исках да кажа нещо, да насоча мислите си в друга посока, а не към царството на страданието.

— Може би е нещо, което Белите престилки не биха доверили на никого — рече Зъба с глас като герой от „Зоната на здрача“33.

Често говореше така, когато нещата станеха съвсем налудничави — тоест повече от обичайното.

— Например спонсорите — предположих аз. — Или болниците, осигурили децата. И другите ненормални учени, помогнали на проекта. Изобщо, ключовите факти за Империята на злото.

— Майко мила — надигна се Иги развълнувано. — Ако имахме подобна информация, можехме да ги разкрием пред света! Можеше да я изпратим на някой вестник. Онзи, дебелият режисьор, би могъл да заснеме филм, нещо като „Боулинг за Колумбайн“34.

Сърцето ми се разтуптя само при мисълта за подобно нещо.

— Останалото не ме интересува — заяви Ръч. — Искам просто да намеря майка си и баща си и точка. Чакайте, чакайте! Това съм аз!

Тя затаи дъх и се зачете в информацията за N88034gnh (Моник).

— Знаете ли какво? — рече, докато прелистваше страниците. — Всички адреси са във Вирджиния, Мериленд и Вашингтон. Доста близо един до друг, не мислите ли? А и правителството е във Вашингтон.

— Това е просто върхът — каза Иги и мислите му се зареяха в мечти. — Първо се запознаваме с родителите си. Щастлива среща, прегръдки, целувки… След това унищожаваме Училището, Института и всички тези копел… искам да кажа, тези нещастници, които объркаха живота ни. Би било страхотно! Представете си — да премахнем всички Заличители наведнъж. Върхът!

— Какво ще правим? — попита Газопровода неочаквано делово. — Сериозно.

— Аз ще направя онова, което реши Макс — каза Ейнджъл. — Селесте и Тото също.

Тото чу името си, размърда се и близна Ейнджъл по ръката. Каквото и да му бяха сторили в Института, той явно не им се сърдеше. След това близна и Селесте.

Бедното мече определено се нуждаеше от баня. Както и всички ние. Огледах бойците си. За момента бяхме в безопасност. И бяхме заедно. Заля ме вълна на благодарно облекчение.

— Отиваме във Вашингтон — обявих накрая. — Където ще се изкъпем. И ще издирим родителите ви. Имаме адресите на всички, нали така?

— Иха-а-а! — извика Газопровода и така плесна ръката на Иги, че го стресна.

Усмихнах се — толкова ги обичах и исках да са щастливи. Отвътре обаче се чувствах сякаш в гърдите ми зее черна дупка. Днес бях убила човек. Може би собствения си брат. Предстоеше ни да научим повече за миналото си, може би да намерим обяснение за онова, което се беше случило с нас… Не бях сигурна, че го искам. При това не само защото не бях успяла да разбера кои са моите родители.

Всичко това обаче беше без значение, нали? Тези тук бяха моето семейство. Бях длъжна да се опитам да сбъдна мечтите им.

Дори и с цената на живота си.

Доста късно през нощта, може би дори рано на следващата сутрин, опитах да поговоря с Гласа. Може би — току-виж — благоволеше да ми отговори.

Искам да те попитам две неща, става ли? Само два въпроса. Не, нека бъдат три. Така. Къде са моите майка и баща? Защо само за мен няма никакви документи? Защо ме мъчи това ужасно главоболие? И кой си ти? Враг, затворен в главата ми? Или приятел?

Гласът отговори без забавяне.

Това са повече от три въпроса, Макс. Понякога дали някой е твой приятел, или враг зависи единствено от гледната точка. Ако все пак държиш да знаеш, гледам на себе си като на твой приятел, добър приятел, който много те обича. Никой не те обича повече от мен, Максимум. Но искам да знаеш още нещо. Въпросите задавам аз, не ти. Ти си тук просто… — тук Гласът дори изхихика, — просто, за да ме повозиш. За невероятното, неописуемо яко возене35.