Ангелският експеримент

49

След около половин час реших, че съм загряла добре мускулите си. Ясно ми беше, че на следващия ден щях да съм доста схваната, но за момента се чувствах добре, а сега само това имаше значение. Махах мощно и се носех стремително, като се възползвах от всяко въздушно течение по пътя си.

И вече не поглеждах земята.

Час по-късно наближих мястото на срещата ни и се помолих наум Ръч и Зъба да са ме изчакали. Бях се забавила два дни и не бих ги обвинила, ако се бяха отказали, но не ми се мислеше за вероятността да са решили да освободят Ейнджъл сами.

Когато наближих мястото на срещата, започнах да описвам големи кръгове, като се спусках бавно и оглеждах земята, скалите и сенките. Нищо.

Прелетях по протежението на един каньон в търсене на някакъв знак, но отново останах разочарована. Паника стегна гърлото ми. Каква глупачка бях!

За Бога, а ако изобщо не бяха стигнали до тук? Ако…

Над мен падна сянка. Погледнах нагоре с една мисъл — хеликоптер! Но не беше — над главата ми имаше ято мишелови, които се рееха рехаво в небето.

Вдигнах вежди и се понесох към тях. Няколко мишелова бяха необичайно големи и имаха странна форма. При все това летяха заедно с останалите и явно бяха част от ятото. Вгледах се с присвити очи, без да спирам да се издигам.

Сърцето ми потръпна — четири от мишеловите определено бяха твърде големи. Освен това птиците по принцип не изглеждаха по този начин. И не носеха маратонки.

Бяха ме изчакали и бяха невредими. Радост и облекчение заляха тялото и душата ми. Щяхме да спасим Ейнджъл и ятото отново щеше да се събере в едно.

Да, прочели сте правилно. Наистина казах душа.

50

Щом Газопровода и Ръч ме видяха, по лицата им се разляха широки глуповати усмивки.

Разбира се, Иги въобще не можеше да ме види, а Зъба не беше много по усмивките. Той улови погледа ми и кимна с глава към една от скалите. Не го бях виждала само два дни, но сякаш летеше с някаква нова сила и грация. Размахът на крилете му беше четири метра и двайсет сантиметра, тъмните им пера проблясваха на слънцето. Когато се приближих, Ръч изцвърча радостно и отърка крило в моето.

— Макс! Макс! Не мога да повярвам! Мога ли да повярвам?

Зъба се приземи първи и сякаш изчезна. Едва на около пет метра от скалата осъзнах, че се беше скрил в плитка ниша в скалния отвес. Отлично място за изчакване.

Един по един кацахме на терасата, като бързо се шмугвахме навътре, за да направим място за следващия. Бяхме заедно. Поне ние петимата бяхме невредими.

— Макс! — извика Ръч, спусна се към мен и ме прегърна.

Тънките й ръчички ме стиснаха силно, а аз отвърнах на прегръдката й и я почесах по крилете на мястото, където излизаха от раменете — обожаваше това.

— Толкова се притеснихме… Не знаех какво се е случило с теб. Нямахме представа как да постъпим. Зъба каза, че ще трябва да ядем плъхове, а аз…

— Добре, добре. Всичко е наред — прекъснах я.

Погледнах Зъба над рамото й и изрекох беззвучно: „Плъхове?“. По устните му пробяга усмивка, която се стопи след миг. Погледнах в големите кафяви очи на Ръч.

— Толкова се радвам, че сте живи и здрави — казах й и се обърнах към Газопровода и Иги: — А вие двамата какво правите тук? Защо не сте си вкъщи?

— Нямаше как — започна Газопровода убедено. — Заличителите превзеха цялата планина. Искаха да ни заловят. Досега щяхме да сме мърша.

— Кога се появиха? — попитах сразена. — Веднага щом тръгнахме?

— Не — отвърна Газопровода уклончиво и хвърли един бърз поглед към Иги, който безучастно тупаше тъмните си панталони от прашинките, които не виждаше.

— Какво? — попитах подозрително. — Кога ви подгониха?

— Ами, май… дали не беше, след като хамърът се разби на олиото? — попита Газопровода Иги предпазливо.

Опулих се. „Хамърът се разби на олиото“?

Иги почеса брада и се замисли.

— По-скоро беше след… бомбата — продължи по-малкото момче глухо, забило очи в земята.

— Да, по-скоро след бомбата — съгласи се Иги. — Това определено ги разяри.

— Бомба? — попитах невярващо. — Бомба? Взривили сте бомба? Нали така ще издадете на Заличителите местоположението си? Трябваше да се криете!

— Вече знаеха къде сме — обясни Газопровода. — Бяха ни видели всички и знаеха, че сме в района.

— Беше въпрос на време — потвърди Иги.

Не знаех какво да кажа. Ако трябва да съм честна, не се бях замислила за риска Заличителите да открият дома ни. Отворих уста, после я затворих онемяла. Може би след двайсетина години щях да се науча как да се оправям с момчетата. А може би не.

— Е, радвам се, че сте невредими — казах неубедително.

Зад мен Зъба се опита да потисне смеха си. Не му обърнах внимание.

— Правилно сте постъпили, като сте дошли тук. Добра идея. Браво.

Прегърнах Газопровода, а после и Иги — дадох си сметка, че беше почти десет сантиметра по-висок от мен. Отново прегърнах Ръч. Тя се вкопчи в мен, а аз я погалих по косата.

— Всичко е наред, миличка — уверих я.

Накрая тя ме пусна и протегнах ръце към Зъба. Той не си падаше особено по прегръдките — застана като каменна статуя и трябваше просто да го обхвана с ръце. Така и направих.

После свих лявата си ръка в юмрук и я вдигнах пред себе си. Останалите четирима на мига поставиха своите юмруци отгоре й. Потупахме ръцете си по два пъти, след което ги вдигнахме рязко нагоре.

— За Ейнджъл! — извиках аз, последвана от техните гласове.

— За Ейнджъл! За Ейнджъл!

Един по един скочихме от скалата, разтворихме криле и се насочихме към омразното ужасно Училище.

51

— Така — казах аз, щом се озовахме нависоко, устремени напред със стабилна скорост. — Разкажете ми набързо какво стана.

— Аз опитах да намеря майка си — каза Ръч неочаквано.

— Моля? — Очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите. — Майка ти?

Ръч повдигна рамене.

— Докато те чакахме, убедих Зъба да идем до Типиско. Намерихме точния адрес. Видях една жена, цветът на кожата й беше като моя, но не бях сигурна. После се появиха Заличителите, включително онзи боклук Ари. Натупахме ги и си тръгнахме.

Отне ми минута да осмисля чутото.

— Значи не говори с нея? С… майка си?

— Не. — Ръч се втренчи в ноктите си, като продължаваше да маха равномерно с криле.

— Хубава ли беше?

Изгарях от любопитство. Родителите бяха болна тема за всички ни — непрекъснато говорехме за тях. И тъгувахме, ако трябва да съм честна.

— Ще ти кажа по-късно — отсече Ръч рязко.

Стана ми ясно, че не е минало добре. Измерих Газопровода и Иги с поглед и казах:

— Вече научихме какво сте правили вие.

Газопровода ми се усмихна по типичния си невинен и сконфузен начин. Ама че дявол.

Време беше за моите новини.

— Мисля, че в тялото си нося проследяващ чип — казах сериозно. Усетих по лицето си силно въздушно течение. Извих криле и се понесох по него. — Не съм убедена, но на рентгеновата снимка имаше нещо доста подобно на чип.

Останалите зяпнаха. И ме изгледаха ужасено.

— Ходила си на рентген? — Зъба ме изучаваше с недоверие.

Кимнах.

— Подробностите по-късно. Ако наистина имам чип, той обяснява всичките появи на Заличителите, но не и защо им бяха нужни четири години, за да ни открият. Не знам, може и вие да имате — добавих при притеснения вид на Иги.

Останалите притихнаха и полетяха всеки със своите мисли и страхове.

И после:

— Макс? Мислиш ли, че все пак имаме шанс?

Газопровода се опитваше да бъде силен. Още една причина да го обичам толкова.

— Не знам. Надявам се — отвърнах искрено.

Искреността винаги е правилното решение — с изключение на случаите, в които е по-добре човек да излъже. Например, за да ги предпазя.

— Знам, че забавих всичко с два дни. Искрено съжалявам. Просто направих каквото сметнах за нужно. Но стигнахме до тук и връщане назад няма. Отиваме при Ейнджъл, пък да става каквото ще.

Настъпи дълго мълчание, сякаш събираха кураж. Поне аз правех това — опитвах се да събера силите си в здрава твърда топка, която да ме пренесе през остатъка от деня, на път към най-зловещия ни кошмар.

Най-зловещия кошмар за когото и да било, повярвайте ми.

52

Не знам дали съм го споменавала, но всички в ятото имаме вродено чувство за ориентация. Не съм наясно как действа, просто винаги знаем накъде да се насочим. И така, летяхме на запад-северозапад близо два часа. Много от мишеловите, с които Зъба и Ръч си бяха поделили скалата, тръгнаха с нас и летяха наоколо в рехаво ято. Новите ни приятели.

— Научихме това-онова от мишеловите — каза Зъба, когато забеляза, че ги гледам. — Някои маневри, начинът, по който общуват, такива неща.

— Страхотни са — вметна Ръч и се приближи до мен. — Например направляват полета си с връхчетата на перата си. Опитахме, получава се страхотно. Дреболия, а има такъв ефект! Аз на практика дори не знаех, че мога да мърдам тези пера.

— Можете ли да ни покажете какво сте научили? — попитах.

— Разбира се — отвърна Зъба.

Изядохме последните си овесени вафли във въздуха. Летяхме над пустиня, планини, реки, обрасли с храсталаци поля. Поглеждах надолу само при нужда. Забраних си да мисля за Ела и за майка й, която ми липсваше като истинска майка.

Наблюдавах мишеловите, имитирах движенията им, завоите, преследването, реенето, пикирането — всичко, което правеха, с изключение на мъртвите гризачи. Вълнувах се, че летя редом с тези свирепи и могъщи птици. Когато ни оставиха в края на територията си, се разделих с тях с тъга.

Тъкмо бях започнала да отпадам поради липса на захар, когато пред очите ми изникнаха познати ориентири. Дадох сигнал на другите и започнах да се спускам към малка горичка на задния склон на един хълм.

Районът беше доста безлюден и не се виждаше друго, освен един търговски център на около километър и половина напред.

Приземихме се и се огледахме. Разтрих пострадалото си рамо.

— Добре, имаме нужда от храна. А и някоя карта далеч не би била излишна.

— Училището няма да фигурира на карта — рече Зъба.

— Вярно е, но ние знаем приблизителното му местоположение. Въпреки че на картата то ще е отбелязано с празно място, поне ще научим кои пътища водят до него — обясних аз.

След петнайсетминутен преход се озовахме зад търговския център. Мястото не беше малко — имаше магазин „За един долар“, бензиностанция, банкомат, химическо чистене и фризьорски салон. Храна се предлагаше единствено в бензиностанцията.

— Няма ли да си направиш прическа? — попита Зъба.

Сръчках го с лакът. Все едно някога си бях правила прическа — по принцип просто окастрях косата си с кухненската ножица, когато станеше прекалено дълга.

— Е, и сега какво? — попита Газопровода. — Продължаваме ли?

— Нека помисля — промърморих и огледах магазините.

Да се движим на стоп беше недопустимо — щяхме да свършим в някоя канавка. До Училището имаше поне още петнайсет километра. Можехме да стигнем с полет, но не ми се щеше да се появяваме от въздуха. Налагаше се да вървим пеш, което щеше да отнеме време, а вече бяхме огладнели.

— Добре — казах накрая. — Изглежда, ще трябва…

Прекъсна ме една кола, която отби пред центъра със свистене на гумите. Безмълвно се скрихме в храстите отстрани на сградата. Лъскавото сиво возило със сребрист орнамент на капака изрева и спря до самотния банкомат.

Прозорецът се отвори и отвътре гръмна музика. Един мазен тип се наведе навън, притиснал телефон до ухото си.

— Млъкни, идиот такъв! — каза той. — Ако не си беше изгубил картата, нямаше да се налага да тегля пари!

Мъжът протегна ръка, пъхна картата си в банкомата, въведе пъргаво кода и зачака.

— Така ми се пада, като ти поверявам каквото и да било! — излая той в слушалката. — Не можеш и да се облечеш сам сутрин!

— Тъпанар — прошепна Ръч до мен. Кимнах.

Като вълшебство банкомата изплю няколко зелени банкноти. Мъжът ги взе и започна да брои. В следващия миг голям черен пикап изскочи на паркинга и се закова на сантиметри от лъскавата кола. Задните му гуми пръснаха наоколо камъчета, които забарабаниха по лимузината.

Скрихме се още по-навътре в храстите. Кожата на ръцете ми настръхна, а дъхът ми заседна в гърлото. Заличители? Заради чипа? Дали да побягна, за да последват мен и да оставят ятото на мира?

— Сега ще побеснее — предсказа Зъба безучастно.

С издути вени на врата, тъпанарят се подаде през прозореца и изля поток от ругатни, в това число и една нова, която запомних за бъдеща употреба — в случай, че се наложеше.

Затъмненото стъкло на пикапа се отвори. Онемях и затаих дъх.

— Какво каза, нещастник такъв? — попита Ари и се ухили зловещо.

53

Преглътнах, а мускулите ми се стегнаха. Сложих ръка на рамото на Гази.

— Ш-ш-шт. Ш-ш-шт.

Онзи в сивата кола се опули, след което на мига настъпи газта и колата му подскочи напред.

Ари се изсмя лудо, след което черният пикап също потегли сред дъжд от чакъл. След пет удара на сърцето ревът на двете коли, които се гонеха по шосето, едва се чуваше.

— Просто е минавал — каза Зъба тихо.

— Ари със зелена коса ли беше? — попитах аз объркано.

— Да — отвърна Ръч непривично лаконично.

Петимата се спогледахме — без Иги, разбира се, — и обърнахме очи към банкомата.

От него се носеше тихо пиукане. В магазините имаше хора, но машината беше с гръб към тях. Без да казваме нито дума, се приведохме и се запромъквахме през паркинга.

Никога не бяхме ползвали банкомат. По някаква необяснима причина лудите учени в Училището бяха пропуснали да ни открият банкови сметки и да ни преведат пари на тях.

За щастие банкоматът беше направен като за идиоти.

ЖЕЛАЕТЕ ЛИ НОВА ОПЕРАЦИЯ? — пишеше с оранжеви букви.

— Вземи пари в брой. — Съветът на Зъба беше безценен.

— Мислиш ли? — отвърнах с насмешка.

— По-бързо — обади се Газопровода.

Натиснах бутона за теглене.

МОЛЯ, ВЪВЕДЕТЕ СУМАТА, КОЯТО ЖЕЛАЕТЕ ДА ИЗТЕГЛИТЕ.

Замислих се.

— Шейсет долара?

С толкова можехме да купим много храна, струва ми се.

— Този беше пълен идиот — каза Зъба. — Да изтеглим всичко, което има.

Ухилих се.

— Голяма гадина си. Така те искам.

Затраках по бутоните, след което се втренчихме в екрана и подсвирнахме.

— О, да, о, да — затананика си Ръч и затанцува наоколо. — Бо-га-ти сме-е-е, ще си купим кола-а-а. О, да.

В случай, че не знаете, банкоматите имат автоматичен лимит за сумата, която могат да отпуснат наведнъж. Така че плановете ни да си купим собствена държава се провалиха. Все пак банкоматът беше готов да ми отпусне двеста долара.

След като въведях кода отново — от съображения за сигурност.

— О, не — измучах аз. — Някой видя ли го?

— Аз го чух — изрече Иги бавно.

— Мисля, че ако въведем грешен код повече от два пъти, машината ще се изключи и ще глътне картата — обади се Зъба.

— Ще се справиш ли? — попитах Иги.

— Хм, ще опитам…

Той постави ръка неуверено над клавиатурата. Чувствителните му пръсти опипаха бутоните.

— Няма страшно, Иг — обади се Зъба. — Просто дай всичко от себе си.

Понякога Зъбчо можеше наистина да вдъхне увереност на околните. Но не го правеше с мен.

Иги набра пет цифри и всички затаихме дъх.

ОТКАЗАН ДОСТЪП. МОЛЯ, ПРОВЕРЕТЕ СВОЯ ПИНКОД И ОПИТАЙТЕ ОТНОВО.

— Опитай отново — казах аз напрегнато. — Имаш най-острия слух на цялата планета.

Бледата ръка на Иги отново надвисна над клавиатурата. Той се съсредоточи и натисна пет цифри.

Нищо. Сърцето ми се сви в едно със стомаха ми.

В следващия миг от банкомата се чу тракане и не след дълго той изплю пачка двайсетачки.

— Да! — каза Зъба и размаха юмрук. — Да живеят ненормалните!

— Вземи ги и да тръгваме — казах на Ръч, която започна да тъпче банкноти по джобовете си.

Понечихме да си ходим, когато банкоматът изписука отново.

БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ НАС. МОЛЯ, ВЗЕМЕТЕ СВОЯТА КАРТА.

— О, не, ние благодарим — рекох и грабнах картата.

След което избягахме обратно в гората.

Така де, избягахме и полетяхме.

54

Незнайно защо, но не се чувствах зле, задето бяхме задигнали парите на онзи мъж. Може би защото изглеждаше пълен задник, а ние бяхме кармата, която го беше застигнала.

Не знам. Сигурна съм само, че от Ела и от майка й не бих откраднала дори буркан с фъстъчено масло. Никога. Нищо.

— Жалко, че не успяхме да изтеглим повече — каза Зъба, докато броеше парите.

— Да се върнем до бензиностанцията и да си купим нещо за ядене — настоя Ръч.

Поклатих глава.

— Хората там може да са ни видели. Трябва да се махнем оттук.

Докато се криехме в гората, зад един от магазините беше спрял червен микробус. Един младеж разтовари нещо от него и влезе в магазина. Преди вратата да се затвори, забелязахме, че продупчи работния си картон14.

Значи щеше да прекара вътре поне един-два часа до първата си почивка.

Микробусът стоеше толкова самотно отпред…

Двамата със Зъба се спогледахме.

— Парите на някакъв задник са едно — обявих аз, — но да отмъкнем колата на обикновен човек е друго.

— Просто ще я вземем назаем за няколко часа — отвърна Зъба. — Може да му оставим някакви пари като наем.

— Ще крадем микробуса ли? — попита Газопровода. — Страхотно!

Вдигнах вежди.

— Не. По-скоро обмисляме дали да не го вземем назаем.

От една страна, изобщо не ми се щеше да се превръщам в подрастващ престъпник. От друга, всяка изминала минута ни приближаваше до мига, в който Ейнджъл щеше да се превърне в упражнение номер едно по дисекция за тайфа настървени генетици.

— Това е като в „Гранд Тефт Ауто“15 — каза Газопровода услужливо. — Гледах по телевизията за нея. Много е популярна сред децата.

— Няма да е зле да „заемем“ колата по-бързичко — посъветва ни Иги. — Чувам хеликоптер.

Взех оперативно решение. Да, да, знам — и моята карма ще ме застигне.

По филмите хората винаги „заемат“ колите, като издърпват някакви жици изпод таблото и ги свързват. В действителност ви е нужна отвертка и онова нещо, стартерът, което се намира под капака. От морални съображения няма да ви давам повече подробности. Само това ми трябва — цяла Америка да бъде залята от серия кражби на коли, извършени от предани читатели.

Няма да стане.

Все едно. Аз се заех с двигателя, а Иги седна на шофьорското място и натисна газта. Двигателят се събуди с ръмжене, затръшнах капака и скочихме в микробуса. Сърцето ми биеше с около двеста удара в минута.

И тогава се втренчих в управлението.

— Боже — обади се Зъба. — Никой от нас не може да кара.

Не беше в негов стил да пропусне подобен ключов детайл.

— Виждала съм как се шофира по телевизията — обадих се аз, като се опитах да звуча уверено. — Надали е трудно.

Бях гледала как се прави — нулева, задна, автоматична, — затова сложих на D16.

— Е, банда — казах, — да видим какво ще излезе.

55

Не знам дали знаете, но колите имат и втора, ръчна спирачка, освен крачната. Тази ръчна спирачка невинаги е разположена на очевидно място.

Опитът да карате кола, преди да сте открили и изключили ръчната, наподобява опита да вкарате санбернар във ваната. Но достатъчно по въпроса.

— Добре, добре, всичко е наред — казах двайсет минути по-късно, след като най-сетне се бях оправила с ръчната спирачка. Имах чувството, че съм възседнала огромен, непохватен слон беглец.

Обляна в пот, с готово да се пръсне сърце, поради новото шофьорско изпитание, се опитах да си придам уверен и спокоен вид пред останалите.

— Е, не е чак толкова хубаво като летенето, но със сигурност е по-добре от ходенето пеш!

Озарих Зъба със самоуверена усмивка, но той просто ме изгледа.

— Какво има?

— Може ли да вземаш завоите по-спокойно? — рече той.

— Вече съм по-добра — казах. — Просто ми трябва практика.

— Не знаех, че микробусите могат да се вдигат на две гуми така — вметна Ръч. — При това за толкова дълго време.

— Не ми се ще да одрайфам кола назаем — оплака се Газопровода.

Стиснах устни и се съсредоточих върху пътя. Неблагодарници.

— След около петстотин метра трябва да завием на изток — измърморих и се загледах напред.

След осемстотин метра спрях и опрях глава на волана.

— Къде, по дяволите, е пътят? — измучах отчаяно. — Тук няма никакъв проклет път!

— Следваш собственото си чувство за ориентация — посочи Зъба.

— Не може да има пътища навсякъде, където на теб ти се иска — добави Иги извинително.

Идеше ми да им ударя по един.

С въздишка излязох на пътя без отбивки и направих обратен завой.

— Явно ще трябва да избера по-заобиколен маршрут — казах.

Ненавиждах чувството, че времето ни изтича, както и това, че не знаехме дали Ейнджъл все още е жива. И още по-лошо — ненавиждах мисълта, че се приближавахме все повече към Училището, където и на петимата ни се бяха случили само ужасни неща. Усещането беше сякаш съм тръгнала на сигурна смърт. Не беше лесно да продължа напред.

— А-а-а!

След поредния завой, който ни отдалечи още повече от посоката, в която трябваше да се движим, спрях и ударих няколко пъти по волана. Всичките ми мускули се бяха стегнали от шофирането, а също и от притеснение. Имах силно главоболие. Напоследък главата ме болеше доста често. Интересно защо.

— Всичко е наред, Макс — обади се Газопровода притеснено.

— По волана ли удря? — попита Иги.

— Виж — рече Зъба и посочи знака отпред. — Пред нас има град. Ще идем там, ще си вземем нещо за ядене и ще намерим истинска карта. С това обикаляне наоколо нищо няма да постигнем.

Бенет се оказа малко и почти приятно градче. Понадигнах се на шофьорското място и вдигнах вежди, опитвайки се да изглеждам по-голяма. Имаше няколко заведения за хранене. Бавно влязох на един паркинг и изключително внимателно насочих микробуса към дъното, далеч от останалите коли.

Изключих двигателя, а Ръч и Газопровода се втурнаха към вратата.

— Оцеляхме — извика Газопровода.

— Чакайте! — спрях ги аз. — Слушайте, съвсем близо сме до Училището. Макар че тук изглежда сякаш сме в средата на нищото, всеки наоколо може да е Заличител. Знаете го. Така че трябва да бъдем внимателни.

— Ама трябва да хапнем нещо — почти простена Ръч.

Не й беше лесно — явно изгаряше калориите по-бързо от останалите, може би, с изключение на Газопровода.

— Знам, Ръч — казах успокоително. — И ще го направим. Просто ви предупреждавам да сте много предпазливи. Стойте нащрек, готови да побегнете, става ли? Всеки около нас може да е Заличител.

Закимаха. Пуснах сенника, за да се огледам в огледалото, и в скута ми падна нещо малко и тежко.

Застинах и затаих дъх. Какво…

Погледнах плахо надолу. Не беше граната. Халка с ключове. Един от тях — за микробуса. Изгледах го тъпо.

— Е, това ще улесни нещата — отбеляза Зъба.

56

— Искам моята стая да ухае така.

Иги вдъхна дълбоко аромата на печени на жар кюфтета и горещи пържени картофи, който се носеше наоколо.

— Определено ще е по-добре от сега — съгласих се аз и се зачетох в менюто на стената.

Имах чувството, че стомахът ми се опитва да се самоизяде. Треперех от напрежението и адреналина и ми се струваше, че ще се разпадна по шевовете.

В закусвалнята беше доста оживено и страшно шумно. Винаги се притеснявахме в близост до нормални хора. Застанахме в редица с надеждата да не се набиваме на очи. Доколкото виждах, наоколо нямаше Заличители.

Да, но Заличителите изглеждаха съвсем обикновени — преди да започне преобразяването и да се опитат да отхапят главата ти.

— Вече не ям месо — обяви Ръч.

Изгледах я с недоумение, затова тя обясни:

— Откакто видях как мишеловите се справят със зайците, змиите и птиците, просто не мога.

Зъба застана на касата и поръча три двойни чийзбургера, шоколадов шейк, кафе, три порции пържени картофи и три ябълкови пая.

— Това за няколко души ли е? — попита жената на касата.

— Да, госпожо — отвърна Зъба невинно.

Да — за него и за останалите, които живеят в ума му — помислих си. Обърнах се към Ръч.

— Разбирам — започнах, като бръкнах дълбоко в извора на водаческото си търпение, — но все пак се нуждаеш от протеини.

Иги поръча същото като Зъба. Платих за него, Зъба го изчака да получи поръчката си и дискретно го отведе до най-уединеното сепаре.

— Така, да видим — казах аз и пристъпих напред. — За мен два сандвича с пържено пиле, два двойни чийзбургера, четири порции пържени картофи, шест ябълкови пая, два ванилови шейка, един ягодов и три тройни чийзбургера, но ако може без кюфтето, моля?

— Искате само хляб и сирене? Без месо?

— Да, много ще съм благодарна — погледнах Ръч и тя кимна.

Бях на ръба да припадна от глад и мирисът на храна направо ме подлудяваше. Зад мен Газопровода пристъпваше от крак на крак с нетърпеливо изражение. Мина цяла вечност, докато получим трите си претрупани подноса. Платихме и отидохме да седнем при Зъба и Иги в дъното.

Огледах мястото. Имаше усмихнати семейства, дечица, които надуваха хартиените опаковки на сламките, жени, които си приказваха оживено, тийнейджъри… Седнах внимателно. Ръч се настани до мен, а Газопровода седна до нея.

Опасна ли съм? Силна? Хладнокръвна? Определено.

Но заскимтях ли от неудържимо удоволствие, когато впих зъби в сандвича с пържено пиле? И още как.

Ръч нагъваше питки със сирене, Зъба вече беше на втория бургер, Иги едва смогваше да си поеме дъх с всичката храна в устата си, а Газопровода се тъпчеше с цели шепи картофи. Вероятно изглеждахме като прегладнели сирачета. Хей! Та ние бяхме прегладнели сирачета! Няколко минути единственото, което се чуваше, беше ужасяващото ни мляскане. Внезапно си спомних колко възпитано се хранехме с Ела и с майка й — ползвахме салфетки, държахме се мило, разговаряхме за интересни и забавни неща.

Страхотно. Сега обаче едва сдъвкала храната, бързах да преглътна.

Не знам кога точно започна, но постепенно осъзнах, че мускулите на врата ми се стягат. Обърнах се към Зъба, а той ми хвърли поглед странично, като не спря да хапва картофи. Знаех какво тачи този поглед.

Съвсем лежерно се огледах отново. Семействата около нас си бяха тръгнали. Закусвалнята изглеждаше, сякаш отпред внезапно е спрял цял автобус с огладнели манекени. Заобикаляха ни отвсякъде, маса след маса.

Красавци с гъсти коси, големи, хубави очи и ангелски гласове.

По дяволите. Стомахът ми се сви и натежа като топка олово.

57

Кимнах едва забележимо на Зъба и хвърлих поглед към аварийния изход зад него. Той мигна, за да покаже, че ме е разбрал. После потупа Иги по ръката.

— Ръч — прошепнах едва чуто, — Гази, не вдигайте поглед. След три секунди скочете покрай Зъба и излезте през онзи авариен изход.

Без да дават признаци, че са ме чули, Ръч и Гази продължиха да дъвчат. Тя отпи небрежно от шейка си, след това рязко скочи от масата и мина направо през вратата. Газопровода я следваше плътно.

Почувствах се толкова горда с тях.

Алармата започна да вие, но аз ги последвах на мига, а Зъба и Иги се залепиха плътно зад мен. Стигнахме до микробуса, преди Заличителите да успеят да излязат през вратата.

Вътре пъхнах ключа и запалих двигателя. Онези се изсипаха на паркинга и започнаха да се преобразяват във вълци.

Натиснах газта и дадох бясно назад. Усетих глух удар и изпищях — бях ударила един Заличител. Блъснах лоста на D. Прелетяхме с рев над бордюра и се забихме в храстите около паркинга. Със свирене на гумите се врязах в трафика на шосето под съпровода на хор от гневни клаксони.

Минах напряко през бензиностанцията на ъгъла, като се разминах на косъм с няколко коли. От другата страна се врязах отново в движението.

— Макс! — изпищя Ръч, но аз вече бях видяла камиона и се дръпнах от пътя му в последния момент.

Зад нас се чу стържене на метал — камионът беше закачил един автомобил. Започнах да се стрелкам между колите, като си мечтаех да можех да карам по-добре и да бяхме отмъкнали нещо по-читаво от микробус.

— Ама че катафалка! — извиках изнервено, когато за пореден път се вдигнахме на две гуми при следващия завой. Вярно, хвърчахме бясно. И все пак.

— Това е микробус — отбеляза Зъба, сякаш ме обвиняваше защо не съм откраднала спортна кола.

Насочихме се извън града — исках да се измъкна от движението. Бях се вкопчила във волана, напомпана с адреналин до неузнаваемост. Трябваше да изоставим микробуса.

— Спирам! — надвиках рева на двигателя. — Веднага щом слезете, се издигнете във въздуха!

— Разбрано! — извикаха останалите от ятото.

Погледнах в огледалото. Три черни коли ни следваха и ни застигаха. Движеха се доста по-бързо от нас. Трябваше да спечеля време.

Стиснах зъби и внезапно свих встрани от пътя в едно царевично поле. Врязахме се в сухите стъбла и се свихме, когато те зашибаха предното стъкло. Стараех се да криволича възможно най-много. Пред мен се видя светлина и се обнадеждих, че е друг път.

В огледалото не се виждаше нищо. Хрущенето на царевичните стъбла наоколо ми пречеше да се ослушам за шум от двигатели. Измъкнали ли се бяхме? О, да, ето го и пътя! Идеално!

След няколко разтърсващи подскока микробусът се изсипа тежко на настилката. Щом гумите докоснаха асфалта, настъпих газта до дупка…

И в този миг пред нас изскочи някаква кола.

Забих се в нея челно със сто километра в час.

58

Да запомня: да изключим въздушните възглавници на следващата кола, която откраднем.

Проблемът с въздушните възглавници е, че когато се ударите в нещо с деветдесет-сто километра в час, те се раздуват толкова мощно, че буквално ви залепят за седалката и дори могат да ви счупят носа. Какъвто явно беше случаят с тази, заключих аз и се опитах да спра рукналата от носа си кръв.

— Как сте? — обадих се слабо.

— Аз съм добре — каза Зъба до мен.

Предпазният колан беше ожулил врата му и едва не го беше обезглавил.

— И аз съм добре — обади се Ръч от задната седалка с детски уплах в гласа.

Обърнах се да я огледам. Беше пребледняла, с изключение на челото, почервеняло на мястото, където се беше ударила в седалката на Зъба. Когато видя окървавеното ми лице, се опули ужасено.

— Потече ми кръв от носа — побързах да я успокоя. — От главата винаги тече много кръв. Виж, вече почти спря.

Лъжа.

— Станах на кайма — изстена Иги. — Кайма с нервни окончания. Кайма, която всичко я боли.

— Ще повърна — обади се Газопровода.

Лицето му беше бяло като платно, а устните — бледи.

Тряс!

Около нас полетяха стъкла. Подскочихме и прикрихме лица с ръце. Видях как един пистолет удря прозореца, а после нечии космати ръце с остри нокти отвориха вратите.

Нямахме време дори да ритнем някого — извлякоха двама ни със Зъба навън и ни хвърлиха на земята.

— Бягайте! — изревах аз, след което върху носа ми се стовари нов удар. Поех насечено дъх.

Вдигнах поглед точно когато задните врати на микробуса се отвориха и Иги и Газопровода се изстреляха във въздуха. Грейнах, обзета от чиста радост, след което се задавих от топлата кръв, която изпълни устата ми.

Изплюх я. Заличителите нададоха яростен рев и откриха огън по момчетата. Иги и Гази обаче продължаваха да се издигат. Да, да, да!

Издърпаха ритащата и пищяща Ръч от задната седалка на микробуса и я блъснаха на земята до мен. В очите й блестяха сълзи. Пресегнах се и я прегърнах.

Един Заличител заби италианския си ботуш ръчна изработка в мен. Ау!

— Хоп! Ти гониш — изкиска се Ари.

Останалите избухнаха в смях и затанцуваха чудовищен танц от вълнение и радост.

— Човек ще каже, че не искате да се върнете на Училище — продължи той, оголи острите си като бръснач пожълтели зъби и ме покапа със Заличителска слюнка.

Заличителите бяха петима, ние — трима. Бях учудващо, необичайно силна за ръста си, но Ари беше с около седемдесет килограма по-тежък от мен, а и ме натискаше в челото с ботуша си. Мечтаех си за един изстрел — един смъртоносен изстрел, който да му пръсне мозъка.

Спогледах се със Зъба. Очите му бяха мрачни и безизразни. Погледнах Ръч. Опитах се да й се усмихна успокояващо, но предвид, че лицето ми приличаше на касапница, не постигнах ободряващия ефект, на който се бях надявала.

В този миг чухме ужасяващото бръмчене на приближаващ се хеликоптер, а Заличителите размахаха ръце и се разкрещяха.

— Колко трогателна сцена — извика ми Ари. — Всички се прибираме у дома. Като в доброто старо време.

59

Ейнджъл беше жива. Тази мисъл ми вдъхваше сили да се справя с всичко останало.

Знаех, че е жива, тъй като я виждах в ужасната клетка до моята. Ако протегнехме пръсти през решетките, ни оставаха около три сантиметра, за да се докоснем.

— Теб поне те сложиха в голяма клетка — каза тя с отслабнал и прегракнал гласец. — Аз съм в средна.

Гърлото ми се стегна. Това, че не беше загубила кураж, просто ме разтърси. Обзе ме срам, че се бяхме забавили толкова, че бяхме оставили Заличителите да ни заловят, че бях пълен провал, независимо нормална, или не.

— Не си виновна ти — каза тя, след като прочете мислите ми.

Изглеждаше ужасно. Очите й бяха хлътнали и заобиколени от големи лилави петна. Огромна синина, жълто-зелена по краищата, покриваше половината й лице. Ейнджъл изглеждаше слаба и крехка като сухо листо, с кости, тънки като сламки. Мръсните й пера бяха немощно отпуснати.

Ръч и Зъба се намираха в отделни клетки в редицата срещу нас. Ръч беше пред срив — опитваше се да овладее страха си, но не й се отдаваше. Зъба седеше неподвижно, обвил колене с ръце. Когато видя Ейнджъл за първи път, й се усмихна, но през повечето време изглеждаше безизразен, отнесен, изолиран. Опитваше се да се затвори в себе си — единствената останала възможност за бягство.

— Съжалявам, Макс — прошепна Ейнджъл с тъга в очите. — Аз съм виновна за всичко.

— Глупости — казах.

Разбития ми и задръстен нос ме караше да звуча като ловеца от „Бъгс Бъни“.

— Можеше да се случи с всеки от нас. Вината за това, че ни заловиха със Зъба и Ръч, е моя.

Наоколо се носеше миризма на студен метал и дезинфектант, която пробуди ужасяващи спомени, заровени дълбоко преди много време. В ума ми проблясваха влудяваща ярка светлина, болка и страх. Най-сетне от носа ми не течеше кръв, но той все още ме болеше. Главоболието се беше завърнало — при това убедително — и в ума ми изникваха изключително странни образи. На какво се дължеше това?

— Макс, трябва да ти кажа нещо — каза Ейнджъл и се разплака.

— Ш-шт — рекох й утешително. — Ще почака. Сега си почивай. Опитай да се посъвземеш.

— Не, Макс, важно е…

Отвори се врата и по балатума отекнаха тежки стъпки. На насиненото лице на Ейнджъл се изписа паника. В гърдите ми се надигна гняв, че имаше нещо, което може да изпълни едно малко момиченце с толкова страх.

Стегнах мускули, присвих очи и си придадох възможно най-свирепо изражение. Щяха да се разкаят за това, че бяха посегнали на Ейнджъл. Щяха да се разкаят, че изобщо се бяха родили.

Стиснах ръце в юмруци. Приклекнах в средата на клетката, готова да скоча върху човека, който щеше да я отвори, и да изтръгна гръкляна му. Първо щях да се заема с Ари, най-големия мръсник от всички.

Ейнджъл се беше свила на кълбо и плачеше тихичко. Душата ми се изпълни с ужас — какво, по дяволите, й бяха сторили? Адреналинът ми скочи бясно и просто подивях.

Два крака спряха пред моята клетка. Виждах краищата на бялата престилка, които стигаха до коленете.

Мъжът се наведе и надникна в клетката ми с угрижено, тъжно изражение.

Сърцето ми едва не спря. Паднах назад.

— Максимум Райд — каза Джеб Бачълдър. — Толкова ми липсваше.

60

Халюцинирам — помислих си замаяно. — Съзнанието ми се е отделило от тялото.

Всичко останало пред очите ми избледня. Виждах само Джеб, който ми се усмихваше през решетките на кучешката клетка.

Джеб беше единственият човек, когото някога бях чувствала като родител. Преди четири години той отвлече нас шестимата, спаси ни от този неистов кошмар и ни скри в къщата ни в планината. Научи ни как да летим — никога преди това не бяхме имали достатъчно пространство, за да го направим. Осигури ни храна и подслон и ни научи да оцеляваме, да се бием, да четем. Разказваше ни вицове, четеше ни приказки, позволяваше ни да играем на видеоигри. Готвеше ни обяд и ни слагаше по леглата вечер. Когато ме обземаше страх, си припомнях, че Джеб е с нас и ще ни пази, при което неизменно ми олекваше.

Преди две години Джеб изчезна.

Бяхме убедени, че са го убили. Убедени, че по-скоро би умрял, отколкото да разкрие местоположението ни. Че е загинал, за да ни предпази.

Джеб липсваше на всички ни — изгаряше ни ужасяваща, пронизителна, безмилостна болка, която просто нямаше край. Сякаш бяхме загубили майка си или баща си. Беше просто ужасно — в началото, след като не се беше прибрал у дома, а и след това, когато трябваше да приемем, че никога няма да го направи.

Жив или мъртъв, мислех за него като за моя герой. Всеки ден. В последните четири години.

А сега очите ми твърдяха, че той е един от тях. Че може би е бил един от тях през цялото време. Че всичко, което чувствах към него, е една прогнила гнусна лъжа.

Думите на Ейнджъл, страхът й, сълзите й — всичко доби смисъл. Тя знаеше.

Изгарях от желание да погледна нея, Зъба и Ръч, за да видя реакцията им, но просто не можех да му доставя това удоволствие. Обичта и доверието, които бях изпитвала към Джеб, се сринаха с гръм и трясък. На тяхно място изникнаха нови чувства, толкова силни и наситени с омраза, че се уплаших.

А това не е лесно.

— Знам, че си учудена — каза той с усмивка. — Ела, искам да поговорим.

Отключи вратата на клетката ми и я отвори. За наносекунда планът ми за действие се оформи в главата ми — а именно, никакво действие. Щях единствено да слушам и наблюдавам. Да приемам, без да предавам.

Вярно, не беше шедьовър, но все пак беше някакво начало.

Бавно изпълзях от клетката. С мъка изпънах схванатите си мускули. Не хвърлих и един поглед към останалите от ятото, когато минах покрай тях, но вдигнах дясната си ръка зад гърба си с два събрани пръста.

Това беше знакът ни за „Чакай“.

Джеб ни го беше показал.

61

Джеб ме поведе покрай дълга маса с компютри, докато останалите се скриха от поглед. Една врата в далечния край на помещението ни отведе в по-малка и не толкова подобна на лаборатория стая, обзаведена с дивани, маса и столове, мивка и микровълнова печка.

— Седни, Макс, моля те — каза той и посочи един стол. — Ще направя горещ шоколад.

Каза го небрежно, със съзнанието, че го обожавам — сякаш бяхме в кухнята у дома.

— Макс, трябва да призная, че наистина се гордея с теб — продължи той и сложи чашите в микровълновата. — Просто е невероятно колко добре се справи. Всъщност не е невероятно — бях сигурен, че ще е така. Но при вида ти, толкова силна и уверена, толкова добър водач, мога само да се изпълня с гордост.

Микровълновата изписука и той сложи горещата напитка пред мен. Намирахме се в свръхсекретна лаборатория посред Долината на смъртта, на чието място във всяка официална карта беше нанесена абсолютна пустош, и въпреки това той извади отнякъде два желирани бонбона и ги пусна в чашата ми.

Не отлепях поглед от него, пренебрегвайки горещия шоколад, от който стомахът ми закъркори.

Той замлъкна в очакване да му отговоря и седна на стола срещу мен. Наистина беше Джеб — умът ми най-сетне прие неоспоримата истина. Тънкият розовеещ белег на челюстта му, леко изкривеният нос, малката бенка на дясното му ухо… Не беше злият му брат близнак. Той беше злодеят.

— Сигурно имаш много въпроси — продължи той. — Не знам откъде да започна. Много… Много съжалявам за всичко това. Иска ми се да можех да ти обясня… да ти бях обяснил преди две години, поне на теб, ако не на другите. Де да можех да опиша какво ли не бих дал, за да те накарам да се усмихнеш отново.

Опитай с главата си, набучена на кол.

— Но с времето всичко ще се подреди, Макс, и ти сама ще разбереш случващото се. Казах го и на Ейнджъл. Казах й, че всичко е изпитание, дори в моментите, когато не го осъзнаваме. И че понякога човек трябва да направи онова, което се очаква да направи, със съзнанието, че всичко ще се изясни по-късно. Всичко това беше едно изпитание.

Махна неопределено с ръка, сякаш за да обхване целия ми живот.

Седях на стола и мислех… че суичърът ми е покрит с кръв. Че лицето ме боли. Че отново бях гладна — каква изненада. И че никога не бях изгаряла от по-силно желание да убия някого — дори и миналото лято, когато Иги беше накъсал единствените ми любими панталони, които не бяха втора употреба, за да направи достатъчно дълъг фитил и да взриви нещо си от петдесет метра.

Мълчах, а лицето ми беше безизразно.

Той ме погледна, после се обърна към затворената врата.

— Макс — в гласа му се появи нотка на настойчивост. — Макс, след малко едни хора ще дойдат да говорят с теб. Първо обаче искам да ти кажа нещо.

Че си въплъщение на дявола?

— Нещо, което не можех да ти кажа по-рано и за което се надявах да имам време да те подготвя по-нататък.

Огледа се, сякаш за да се увери, че никой не ни слуша. Явно беше забравил всички уроци по шпионство — скрити микрофони, топлинни сензори, които проникват през стени и устройства за подслушване от разстояние, които можеха да уловят кихащ плъх от близо километър.

— Въпросът е там, Макс — продължи, а в очите му грееше феерия от сърцераздирателни чувства, — че ти си по-специална, отколкото съм ти казвал някога. Разбираш ли, има причина за създаването ти. И те запазихме жива с конкретна, специална цел.

Искаш да кажеш освен да проверите колко добре могат да се справят група безумни учени с това да втъкат птича ДНК в човешка яйцеклетка?

Той си пое дъх и се взря дълбоко в очите ми. Изпълнена с лед, заличих всички хубави спомени, които ме свързваха с него, всички моменти на смях и щастие, всяка мисъл, че ми беше като баща.

— Макс, тази причина, тази цел е: от теб се очаква да спасиш света.

62

Добре де, не се сдържах. Ченето ми падна. Побързах да го затворя. Така. Това определено щеше да наклони везните в моя полза във вечния спор кой да ползва първи банята сутрин.

— В момента не мога да ти кажа повече — рече Джеб и отново се озърна през рамо. — Но трябваше да те известя за мащабите на това, с което сме се захванали, за всеобхватността и значимостта му. Ти си повече от специална, Макс. Ти имаш призвание. Съдба, която дори не можеш да си представиш.

Може би не мога да си я представя, защото не съм пълна откачалка.

— Макс, всичко, което си правила, всичко, което представляваш, което можеш да бъдеш, е свързано със съдбата ти. Животът ти струва колкото този на хиляди хора заедно. Фактът, че съществуваш, е най-важното постижение в цялата човешка история.

Ако очакваше възторжена реакция, щеше да почака доста време.

Той въздъхна тежко, без да сваля очи от мен, разочарован колко неентусиазирано приех новината, че съм новият месия.

— Няма проблем — каза с разбиране, но натъжен. — Надали мога да си представя какво мислиш и чувстваш. Няма проблем. Просто исках аз да ти го кажа. По-късно с теб ще говорят и други хора. След като ти дадат възможност да помислиш, да осъзнаеш какво означава това за теб и за останалите. Засега обаче не казвай нищо на другите от ятото. Това е нашата тайна, Максимум. Скоро целият свят ще я научи. Но все още е рано.

Ставах все по-добра в гробовното мълчание.

Изправи се и ми помогна да стана от стола — услужливо ме хвана под ръка, от което цялата настръхнах.

По пътя обратно до клетките мълчахме. Той отвори моята и търпеливо ме изчака да вляза. Какъв джентълмен.

След като я заключи, се наведе и ме погледна многозначително.

— Не забравяй — прошепна. — Вярвай ми. Моля те само за това. Просто ми вярвай. Послушай инстинкта си.

Колко ли пъти го бях чувала да казва това, зачудих се с презрение, докато той се отдалечаваше. В момента инстинктът ми казваше да изтръгна гръкляна му с чифт клещи.

— Добре ли си? — попита Ейнджъл притеснено и долепи личице до стената на клетката.

Кимнах и се спогледах със Зъба и с Ръч в клетките отсреща.

— Добре съм. Дръжте се, чухте ли?

Ръч и Ейнджъл кимнаха с угрижен вид, а Зъба просто задържа погледа си върху мен. Нямах представа какво си мисли. Дали не подозираше, че съм предателка? И че Джеб е успял да ме вербува… или пък че съм била на негова страна от самото начало?

Скоро щеше да разбере.

63

Минаха няколко часа. В речника срещу думата „стрес“ стои снимка на среден на ръст мутант, затворен в клетка за кучета, който се чуди дали съдбата му е да бъде убит или да спаси света.

Добре де, не е така. Но би трябвало да я сложат.

Ако се сещате за по-разтърсващ и по-ефективен начин всички нерви в тялото ви да се вържат на възел, моля да ме известите.

Не можех да кажа нищо на останалите — дори и да им го прошепна. Не ме интересуваше дали Джеб искаше да се преструва, че една затворена врата и говоренето шепнешком ще ни предпазят от подслушване — аз си знаех урока. Навсякъде можеше да има скрити камери и микрофони, дори вградени в клетките, така че нямаше как да предложа план, да ги успокоя, дори и да изпадна в истерия и да се развикам: „Боже мой! Джеб е жив!“.

Когато Ейнджъл прошепна: „Къде са Гази и Иги?“, просто повдигнах рамене. Лицето й посърна, а аз се втренчих в нея. Измъкнаха се. Добре са.

Тя прочете мислите ми, кимна леко, след което полека се отпусна изтощена край стената на клетката си.

След това единственото, което можех да правя, беше да се оглеждам многозначително.

С часове.

Отново ме заболя глава, а когато затворех очи, зад клепачите ми играеха най-различни образи.

По едно време един от Белите престилки влезе и хвърли друг „експеримент“ в клетката до моята. Надникнах, любопитна да го видя, но се обърнах на мига с натежало сърце. Приликата с дете беше достатъчна, за да ми призлее, но съществото приличаше повече на някаква ужасна гъба. По цялото си тяло имаше огромни неравни образувания. На ръцете си имаше няколко пръста, на крака — подобен на шушулка — само един. Сините му очи ме изгледаха без мисъл и премигнаха.

По някое време в следващия час осъзнах, че „експериментът“ вече не диша. Беше издъхнал до мен.

Вцепенена от ужас, погледнах Ейнджъл. Плачеше. Беше разбрала.

Накрая, доста по-късно, вратата на лабораторията се отвори и влязоха няколко души. Различих човешки гласове и Заличителски смях и тананикане. Бутаха голяма товарна количка и спряха до нашите клетки.

— Тук са само четири — обади се превзет мъжки глас.

— Два умряха — отвърна Ари триумфално. — Още в Колорадо. Останаха само тези.

Той срита клетката ми и вратата изтрака.

— Здрасти, Макс. Липсвах ли ти?

— Директорът сигурен ли е? — попита женски глас. — Жалко е — можем да научим толкова много от тях.

— Да — обади се трета Бяла престилка. — Твърде рисковано е. Предвид трудностите, които имахме с малкото.

Погледнах Ейнджъл и вдигнах палец одобрително, горда от това, че беше устояла. Тя ми се усмихна вяло.

Вдигнаха клетката й грубо и я метнаха на количката като куфар с багаж. Ожулената буза на Ейнджъл се удари в стената и тя потръпна, а в мен отново се надигна гняв.

Ари взе моята клетка и я стовари до нейната толкова тежко, че си прехапах устната. Поредната рана. Ухили ми се през решетките и оголи дългите си жълти зъби.

— Силен като бик — изфука се.

— Баща ти сигурно се гордее с теб — рекох с присмех.

Това здравата го ядоса и той блъсна клетката ми толкова силно, че едва не паднах.

— Спокойно — измърмори жената в бяла престилка.

Ари й изръмжа убийствено.

После още двама Заличители натовариха и клетките на Ръч и Зъба до нас. Изкараха количката през широка двукрила врата. Ари ни следваше с гневно изражение. Помещението от другата страна беше болезнено светло, претрупано с техника и изпълнено със задушаваща миризма на препарат за под.

Хванах решетките на клетката и надникнах навън с надеждата да видя някоя врата или кабинет — нещо, по което да се ориентирам в коя част на Училището сме. Заличителите се опитваха да ни одраскат с нокти през решетките и ни тормозеха, като непрекъснато ги тръскаха. Зачудих се колко сила е нужна, за да хвана пръста на някой от тях и да го счупя.

Направихме остър завой наляво и преминахме през още няколко двойни врати, докато накрая не се озовахме навън. Вдишах жадно, но дори и навън въздухът около Училището миришеше гадно.

Присвих очи и се заоглеждах от двете страни на клетката за някакви ориентири. Зад нас беше сградата на лабораторията. Пред нас, на около сто метра, имаше ниска постройка от червеникави тухли. Бяхме в задния двор на Училището.

Дворът, към който имах навика да гледам през прозореца на лабораторията късно през нощта.

Дворът, в който обучаваха Заличителите как да улавят и разкъсват плячка.

Вероятно затова се смееха толкова доволно.

64

Интересно, че когато си изправен пред неизбежна смърт, приоритетите ти изведнъж се променят.

Да вземем за пример настоящия момент. Имах избор — или да се предам и да ги оставя да избият всички ни, или да дам всичко от себе си в битката.

Избрах второто — просто съм си такава.

В краткия миг, в който трябваше да реша каква форма да дам на своята „битка до смърт“, някаква сянка закри слънцето.

— Обувките ти удобни ли са за бягане, прасенце? — попита Ари, промуши косматите си пръсти през решетката и ги размърда. — Готова ли си за една тренировка? По бягане? А после за обяд? Ти си обядът!

Ухилих се зловещо, след което се наведох и захапах пръстите на Ари. Той пое рязко въздух и нададе ужасяващ вик от болка. Събрах всички сили и стиснах зъби още по-здраво. Усетих как кожата му се разкъсва и устата ми се изпълни с ужасния вкус на кръвта му. И знаете ли какво? Изобщо не ми пукаше. Гледката на ранения Ари си струваше.

След катастрофата при всяко стискане на челюстите изпитвах страшна болка, но този път я пренебрегнах и съсредоточих целия си гняв в ранената си челюст. Ари тръскаше клетката и блъскаше по нея със свободната си ръка, от което главата ми се мяташе като топка на ластик.

Аз обаче стисках, а в ума ми се гонеха питбулски мисли.

Белите престилки започнаха да ми викат нещо. Ари продължаваше да пищи и взе бясно да рита клетката. Без предупреждение отворих уста и пуснах. При следващия му ритник клетката ми се претърколи.

Спря върху тавана си, точно до вратата на клетката на Ейнджъл. Бях по-умна от средностатистическа мечка и ми бяха нужни само няколко секунди, за да й вдигна резето.

— Бягай! — наредих. — Бягай! Без да спориш!

Тя отвори вратата и се измъкна точно когато Ари се стовари върху моята клетка, обзет от зверска ярост. Опитах се да запазя самообладание, но той я блъскаше неудържимо и ревеше от болка. Клетката се изтъркаля на тревата и за част от секундата зърнах небето. По него бързо се носеха тъмни буреносни облаци. След това отново се преобърнах. Чувствах се като пране в сушилня.

Ари ревеше от бяс, наричаше ме как ли не и тръскаше окървавените си пръсти. Няколко капки кръв ме опръскаха през решетките.

Аз обаче се усмихвах. Първата ми искрена усмивка от дни насам.

Бях видяла от какво се състояха облаците.

От мишелови — начело с Иги и Газопровода, от кого другиго? Идваха в Училището, за да ни спасят.

65

Може да го сметнете за лудост, но гледката на огромна граблива птица, която разкъсва плътта на Заличител, може да бъде много освежаваща.

Ари тъкмо успя да разкърти вратата на клетката ми, без дори да я отключва, когато върху му връхлетя мишелов с остри като бръснач нокти и искрена ненавист към вълците. Изскочих навън. Ари замахна към птицата, но когато тя впи нокти във врата му, се разнищя като голямо бебе.

— Ейнджъл! Махай се оттук! — изкрещях и се спуснах към нея.

Две от Белите престилки бяха по петите й, но аз я настигнах първа. Ръгнах единия с лакът, стиснах Ейнджъл през кръста и я хвърлих в небето.

След това успях да отключа клетката на Зъба. Белите престилки се хвърлиха срещу мен, но обикновеният възрастен човек няма никакви шансове срещу вбесената Макс. Фраснах единия в челюстта и чух как зъбите му изтракаха. Другият получи шут точно под двойната си гуша. Главата му отскочи назад и той се свлече като камък.

Зъба изскочи от клетката си, сграбчи един от Белите престилки и го удари в количката. Вдигна юмрук и го стовари отгоре му с хладнокръвна решителност. Ученият подбели очи и се сви на земята.

В следващия миг бях до Ръч. Тя се изсипа от клетката си в мига, в който Иги и Газопровода поведоха втората атака на своята армия мишелови.

Недалеч една от жените в бели престилки се опитваше да се изправи на крака. Стрелнах се към нея, скочих във въздуха и описах широка дъга с десния си крак. Ритнах я в гърдите — туп! Тя падна на колене, останала без въздух, и се огледа недоумяващо.

— Приеми го като риск на професията, вещица такава! — изръмжах и се обърнах да проверя как са останалите.

Зъба изпускаше парата си върху Ари, който беше клекнал на земята с ръце около главата си, за да се предпази. Зъба го блъсна настрани с ритник, след което нанесе удар в слепоочието му. След това — за всеки случай — вдигна една от клетките и я тресна върху мръсния Заличител. Изведнъж Ари се оказа затворникът в клетка.

Скочих във въздуха от превъзбуда. Около мен се стрелкаха свирепи мишелови. Преброих Белите престилки — четирима. Ари и още трима Заличители бяха на земята, двама все още се държаха. Единият от тях извади оръжието си, но на мига мускулите около китката му станаха жертва на нечий неумолим клюн. У-ух. Това сигурно боли.

— Зъб! — изревах аз. — Иги! Гази! Да тръгваме! Бързо, хайде!

Вдигнаха се във въздуха едва ли не с нежелание. Иги се понесе сред мишеловите и по някакъв безмълвен начин им съобщи, че битката е свършила. Прекрасните птици се завъртяха грациозно и се понесоха нагоре, а ушите ми писнаха от пронизителните им крясъци.

— Един, двама, трима, четирима, петима — преброих аз своето собствено ято и го поведох към небето. — Зъб! Погрижи се за Ейнджъл!

Ейнджъл беше успяла да полети, но нямаше сили да се издигне по-нагоре. На мига Газопровода се спусна от едната й страна, Зъба — от другата, и двамата я понесоха със себе си.

От сградата изскочиха още Бели престилки и Заличители, но бяхме твърде високо и се движехме твърде бързо, за да могат да ни наранят.

До скоро, кретени — помислих си. — Излизаме във ваканция — завинаги.

— Макс!

Гласът ме накара да погледна надолу.

Джеб беше под мен. Явно беше пострадал при нападението на мишеловите, тъй като престилката му беше разкъсана, а на рамото му червенееше кръв.

— Максимум! — извика отново.

Изражението на лицето му не беше гневно — беше нещо, което не можех да определя.

— Макс! Моля те! Всичко това беше изпитание! Не разбираш ли? Нямаше да ви се случи нищо! Беше просто изпитание! Трябва да ми повярваш — аз съм единственият, на когото можеш да вярваш! Моля те! Върнете се — ще ти обясня всичко!

Изгледах го. Човекът, спасил живота ми преди четири години, научил ме на всичко, което знам, моята утеха в трудни моменти, опората ми, за да продължа напред. Колко ли пъти беше прибирал косата ми, за да не влезе в купата със закуска? Беше ми почти като баща.

— Няма да стане — казах уморено.

После размахах криле и ги оставих да ме понесат нагоре, към семейството, което ме чакаше.

66

Два часа по-късно язовирът Мийд изплува пред очите ни, а с него и стръмната скала, осеяна с огромните птици, които ни бяха спасили. Благодарни, че всички отново сме заедно, кацнахме на тясната тераса.

Ейнджъл едва не падна на хладния прашен под на пещерата. Клекнах до нея и я погалих по косата.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — каза тя, а по бузата й се търкулна една сълза. — Знаеш ли какви неща ми правиха, Макс! Ужасни, ужасни, ужасни.

— Никога не бих те изоставила — отвърнах със свито от болка сърце. — Никога не бих позволила да останеш в плен при тях. Първо ще трябва да ме убият.

— Те почти успяха — разхлипа се тя.

Прегърнах я. Прекарахме така доста време.

— Това не бива да се променя, никога — каза Иги. — Всички трябва да сме заедно.

Погледнах Зъба. Беше се облегнал на стената, с лице към каньона. Усети погледа ми и се обърна. Вдигнах лявата си ръка в юмрук. С намек за усмивка той се приближи и сложи своя юмрук върху моя. Един по един останалите се присъединиха. Извадих дясната си ръка изпод косата на Ейнджъл и потупах ръцете им.

— Просто… благодаря ви — казах.

Ръч ме изгледа с известно учудване. Така де — вярно, че не бях най-сантименталният човек на Земята. Държах на семейството си и се стараех да съм мила с тях, но не прекарвах времето си в обяснения колко ги обичам.

Може би трябваше да променя това.

— Искам да кажа — опомних се, — че случилото се ме накара да осъзная колко голяма нужда имаме един от друг. Нуждая се от всички ви. И ви обичам. Но ние не сме петима, или трима, или двама. Ние сме шестима.

Зъба се беше втренчил с изключителен интерес в маратонките си. Иги нервно потропваше с дълги бледи пръсти по крака си. Малките обаче разбраха какво имам предвид.

Ръч обви шията ми с ръце:

— И аз те обичам, Макс! Обичам всички ни.

— Аз също — обади се и Газопровода. — Не ме интересува дали живеем в къща или на скала, или в колиба от кашони. Домът е там, където сме всички заедно.

Прегърнах го, а той се сгуши в мен с грейнало лице.

Не след дълго всички потънахме в сън и се събудихме през нощта от валящия силен дъжд — чудо, предвид че бяхме в пустинята. Наредихме се на ръба на терасата и оставихме капките да се сипят отгоре ни, за да отмият кръвта, прахта и спомените. Въпреки че носът ме болеше дори от досега с капките, те ме изпълниха с усещане за чистота. Разперих ръце към небето и потръпнах от студ.

Докато треперех така, Зъба ме стисна леко за раменете. Погледнах го. Очите му тъмнееха като пустинното небе.

— Джеб знае къде живеем — казах тихо.

— Не трябва да се връщаме там — кимна Зъба. — Явно трябва да си потърсим нов дом.

— Да — отвърнах замислено аз.

Затворих клепачи и отворих леко уста. Вдишах хладния, освежен от дъжда въздух и отворих очи.

— На изток — заявих уверено. — Отиваме на изток.