Английският шпионин

1. Густавия, Сен Бартелеми

Нищо от това нямаше да се случи, ако Спайдър Барнс не се беше напил у Еди две нощи преди отплаването на „Аврора“. Спайдър бе смятан за най-добрия корабен готвач в целия Карибски басейн. Той беше сприхав, но напълно незаменим, луд гений в колосана бяла куртка и престилка. Спайдър, видите ли, имаше кулинарно образование. Той бе работил в Париж. Беше работил в Лондон. Беше пребивавал в Ню Йорк и Сан Франсиско и бе имал нещастен престой в Маями, преди да напусне окончателно ресторантьорския бизнес и да се пристрасти към свободата, която му даваше морето. Сега работеше на големи яхти — от онези, които филмовите звезди, рапърите, магнатите и позьорите наемаха, за да направят впечатление. А когато не беше до печката, Спайдър неизменно седеше в някой от най-добрите барове на сушата. Според него барът на Еди бе един от петте най-добри в Карибския басейн, може би дори един от петте най-добри в света. Онази вечер той започна в седем часа с няколко бири, в девет изпуши един джойнт в притъмнялата градина, а в десет съзерцаваше първата си чаша ром с ванилия. Струваше му се, че светът е прекрасен. Барнс бе пиян и беше в рая.

Обаче после забеляза Вероника и вечерта взе опасен обрат. Тя беше нова на острова — едно изгубено момиче, европейка с неустановен произход, която сервираше напитки на екскурзиантите в долнопробния съседен бар. Вероника беше хубава — „хубава като цветна украса“, както отбеляза Спайдър на безименния си другар по чашка — и той се влюби в нея точно за десет секунди. Предложи ѝ брак, което бе любимият му подход към жените, и когато тя му отказа, предложи просто да правят секс. Това някак си проработи и двамата бяха забелязани да се клатушкат под проливния дъжд в полунощ. И това беше последният път, когато някой го бе виждал — в 00,03 часа, в една дъждовна нощ в Густавия, мокър до кости, пиян и влюбен за пореден път.

Капитанът на „Аврора“ — 47-метровата луксозна моторна яхта, която бе акостирала в залива на Насау, мъж на име Реджиналд Огилви, беше бивш офицер от Кралския военноморски флот, великодушен диктатор, който спеше с копие от корабния устав и наследената от дядо му Библия на крал Джордж на нощното си шкафче. Той никога не се беше притеснявал за Барнс толкова, колкото в девет часа на следващата сутрин, когато Спайдър не се яви на редовната оперативка на екипажа и обслужващия персонал. Това не беше обикновена оперативка, защото „Аврора“ се подготвяше за посрещането на много важна гостенка. Само Огилви знаеше нейната самоличност. Знаеше също, че свитата ѝ ще включва екип от охранители и че тя е, меко казано, взискателна, което обясняваше защо бе разтревожен от отсъствието на прочутия си готвач.

Огилви информира за ситуацията капитана на пристанището в Густавия, а той, от своя страна, надлежно съобщи на местната жандармерия. Двама полицаи почукаха на вратата на малкото бунгало на Вероника, намиращо се на склона на хълма, но и от Вероника нямаше никаква следа. След това те претърсиха различните места на острова, където пияниците и хората с разбити сърца обикновено биваха изхвърлени на брега след някоя разгулна нощ. Един червендалест швед в „Льо Селект“ заяви, че същата сутрин е черпил Спайдър с бира „Хайнекен“. Някой друг каза, че го е видял да крачи по плажа в Коломбие, а имаше и слух, който така и не се потвърди, за някакво неутешимо създание, виещо срещу луната в пустошта на Тоани.

Жандармите стриктно провериха всяка следа. След това претърсиха острова от север на юг, от единия до другия край, но без никакъв резултат. Няколко минути след залез-слънце Реджиналд Огилви уведоми екипажа на „Аврора“, че Спайдър Барнс е изчезнал и че бързо трябва да му се намери подходящ заместник. Екипажът се пръсна из острова — от крайбрежните ресторанти на Густавия до плажните барове на Гран Кюл дьо Сак. И в девет вечерта, в най-невероятното място, те откриха своя човек.

Той бе пристигнал на острова в разгара на сезона на ураганите и се бе настанил в облицованата с дърво вила в далечния край на плажа в Лориан. Мъжът нямаше други вещи, освен един брезентов сак, купчина сериозни книги, радио и раздрънкан скутер, който бе придобил в Густавия срещу няколко мръсни банкноти и една усмивка. Книгите бяха дебели и тежки, за ерудити, радиото се отличаваше с качество, каквото вече рядко се среща. Късно през нощта, когато той седеше на верандата с хлътнал под и четеше на светлината на къмпингова лампа, звуците на музиката се носеха над шумоленето на палмовите листа и тихия плясък на прибоя. Мъжът слушаше основно джаз и класическа музика, понякога малко реге по отвъдморските радиостанции. В началото на всеки час той отпускаше книгата в скута си и слушаше внимателно новините по Би Би Си. Когато новинарската емисия свършеше, търсеше в ефира нещо по свой вкус и палмите и морето отново танцуваха в ритъма на музиката му.

Отначало не беше ясно дали беше на почивка, или просто минаваше, дали се укриваше, или планираше да се засели за постоянно на острова. Парите, изглежда, не бяха проблем за него. Сутрин, когато се отбиваше в хлебарницата за хляб и кафе, мъжът винаги оставяше щедър бакшиш на момичетата. А следобед, когато посещаваше пазарчето до гробището за своята немска бира и пакет американски цигари, той никога не си правеше труда да си прибере рестото, което издрънчаваше в съответното гнездо на автомата. Говореше сносно френски, но с акцент, който никой не можеше да определи точно. Испанският му, на който говореше с доминиканеца, работещ на бара в „Джо Джо Бъргър“, беше много по-добър, но и при него се долавяше онзи акцент. Момичетата в хлебарницата решиха, че е австралиец, но сервитьорите в „Джо Джо Бъргър“ смятаха, че е африканер1. Африканерите бяха разпръснати из целите Кариби. Повечето от тях бяха свестни хора, но имаше и такива, чиито бизнес интереси не бяха съвсем законни.

Макар да нямаше определена работа, дните му не изглеждаха съвсем безцелни. Мъжът закусваше в хлебарницата, спираше при вестникарската будка в Сен Жан да вземе пакет с пристигащите с ден закъснение английски и американски вестници, провеждаше стриктно ежедневната си тренировка на плажа, четеше дебелите си художествени и исторически книги с нахлупена ниско над очите шапка. А веднъж нае корабче и прекара следобеда в гмуркане край островчето Торту. Обаче неговото безделие изглеждаше по-скоро принудително, отколкото доброволно. Той имаше вид на ранен войник, копнеещ да се върне на бойното поле, изгнаник, мечтаещ за изгубената си родина, където и да беше тя.

Според Жан Марк — митнически служител на летището, той бе пристигнал с полет от Гваделупа с валиден венесуелски паспорт и носеше ексцентричното име Колин Ернандес. Мъжът, изглежда, беше продукт на кратък брак между майка с английско-ирландски произход и баща испанец. Майка му се изживявала като поетеса, а баща му бил извършил някаква финансова далавера. Колин ненавиждаше стареца си, но говореше за майка си така, сякаш нейното канонизиране беше само въпрос на формалност. Той носеше нейна снимка в портфейла си. Светлокосото момче в скута ѝ не приличаше много на Колин, но така се случваше с времето.

Според паспорта му мъжът бе на трийсет и осем години, което изглеждаше точно, а по професия беше „бизнесмен“, което можеше да означава почти всичко. Момичетата от хлебарницата смятаха, че е писател, търсещ вдъхновение. Как иначе можеше да се обясни фактът, че той почти винаги беше с книга в ръка? Обаче продавачките на пазара измислиха една безумна теория, впрочем напълно необоснована, че е убил човек в Гваделупа и се укрива в Сен Бартелеми, докато случаят утихне. Доминиканецът от „Джо Джо Бъргър“, който всъщност се укриваше, намери хипотезата за смехотворна. Според него Колин Ернандес бе просто още един ленив безделник, който живееше от попечителския фонд, основан от баща му, когото мразеше. Той щеше да остане на острова, докато се отегчи или финансите му намалеят. Тогава щеше да отлети някъде другаде и след ден-два щеше да им бъде трудно да си спомнят името му.

Най-накрая — месец след пристигането на мъжа — се забеляза лека промяна в обичайните му занимания. След като обядва в „Джо Джо Бъргър“, той посети фризьорския салон в Сен Жан и когато излезе, рошавата му черна грива бе подстригана, добре оформена и блестяща. На следващата сутрин, когато се появи в хлебарницата, Колин беше гладко избръснат и облечен с панталони в цвят каки и снежнобяла риза. Той закуси както винаги — голямо кафе еспресо и пълнозърнесто селско хлебче, и чете дълго вчерашния лондонски „Таймс“. След това, вместо да се върне в своята вила, яхна скутера си и отпраши към центъра на Густавия. По обяд най-накрая стана ясно защо мъжът, наречен Колин Ернандес, беше дошъл в Сен Бартелеми.

Той отиде първо във величествения стар хотел „Карл Густав“, но главният готвач, след като научи, че няма завършено кулинарно образование, отказа да го интервюира. Собствениците на „Мая“ го отпратиха учтиво, както стори и управата на „Уол Хаус“, „Оушън“ и „Ла Кантина“. Колин опита в „Ла Плаж“, но там не проявиха интерес. Не проявиха такъв и в „Идън Рок“, „Гуанаани“, „Ла Крепри“, „Льо Жарден“, „Льо Грен дьо Сел“ — самотния аванпост с изглед към крайморските езера. Дори „Ла Глориет“, основан от политически изгнаници, не искаше да си има работа с него.

Без да се отчайва, Колин опита късмета си в неизвестните „бижута“ на острова: бара на летището, креолското ресторантче на отсрещната страна на улицата, малкото заведение за пица и италиански сандвичи на паркинга на супермаркет „Л’Оази“. И точно там най-накрая му се усмихна щастието, защото научи, че главният готвач в „Льо Пиман“ бе напуснал с гръм и трясък след отдавна зреещ скандал относно работното време и заплатата му. В четири следобед, след като демонстрира уменията си в малката като къщичка за птици кухня на „Льо Пиман“, той бе назначен на работа. Колин изработи първата си смяна още същата вечер. Отзивите на всички бяха възторжени.

В действителност не отне много време мълвата за кулинарното му майсторство да обиколи малкия остров. „Льо Пиман“ — някога средище на местните жители и редовни посетители, скоро бе пълен с нови клиенти, които възхваляваха новия тайнствен готвач с ексцентричното английско-испанско име. От „Карл Густав“ се опитаха да го примамят при тях, както направиха и от „Идън Рок“, „Гуанаани“ и „Ла Плаж“, но всички удариха на камък. Ето защо капитанът на „Аврора“ — Реджиналд Огилви, не хранеше особени надежди, когато пристигна без резервация в „Льо Пиман“ вечерта след изчезването на Спайдър Барнс. Той бе принуден да чака нетърпеливо на бара в продължение на трийсет минути, преди накрая да му бъде дадена маса. Огилви поръча три вида хапки и три предястия. Като опита всичките, поиска да размени няколко думи с готвача. Изтекоха десет минути, преди желанието му да бъде удовлетворено.

— Гладен ли останахте? — попита мъжът, наречен Колин Ернандес, като погледна надолу към чиниите с храна.

— Не съвсем.

— Тогава защо сте тук?

— Исках да видя дали сте толкова добър, за колкото всички, изглежда, ви смятат.

Огилви протегна ръка и се представи — ранг и име, последвано от името на кораба му. Мъжът на име Колин Ернандес повдигна въпросително вежди.

— „Аврора“ е корабът на Спайдър Барнс, нали?

— Познавате ли Спайдър?

— Мисля, че веднъж пийнахме заедно.

— Не сте единственият.

Реджиналд огледа преценяващо стоящия пред него мъж. Той притежаваше стегнато, здраво, херкулесово телосложение. Според набитото око на англичанина, мъжът изглеждаше като човек, който е плавал в бурно море. Той имаше гъсти черни вежди и добре оформена, волева брадичка. Огилви си помисли, че това е лице, създадено да поема удари.

— Вие сте венесуелец — каза той.

— Кой го казва?

— Всички, които са отказали да ви наемат, когато сте търсели работа.

Очите на капитана се преместиха от лицето върху ръката, подпряна на облегалката на отсрещния стол. Не се виждаше татуировка, което той възприе като положителен знак. Огилви смяташе съвременната култура на татуирането за форма на самонараняване.

— Пиете ли? — попита той.

— Не и като Спайдър.

— Женен ли сте?

— Бях женен само веднъж.

— Имате ли деца?

— Боже, не.

— Някакви пороци?

— Колтрейн2 и Монк3.

— Да сте убивали някого?

— Не, доколкото си спомням.

Той заяви това с усмивка. В отговор Реджиналд Огилви също се усмихна.

— Питам се дали мога да ви изкуша да напуснете всичко това — каза той, оглеждайки скромната зала с открити пространства. — Готов съм да ви плащам щедро възнаграждение. А когато не сме в открито море, ще разполагате с достатъчно свободно време да правите каквото си искате, когато не готвите.

— Колко щедро възнаграждение?

— По две хиляди на седмица.

— Колко получаваше Спайдър?

— Три хиляди — отговори капитанът след кратко колебание, — но Спайдър беше с мен в продължение на два сезона.

— Сега той не е с вас, нали?

Огилви си даде вид, че го обмисля.

— Три хиляди, договорихме се — каза той, — но имам нужда да започнете веднага.

— Кога отплавате?

— Утре сутрин.

— В такъв случай — каза мъжът на име Колин Ернандес, — предполагам, че ще трябва да ми плащате по четири хиляди.

Реджиналд Огилви — капитан на яхтата „Аврора“, огледа внимателно блюдата на масата, преди да се изправи тежко на крака.

— В осем часа — каза той. — Не закъснявайте.

Франсоа — избухливият собственик на „Льо Пиман“, родом от Марсилия, не прие добре новината. Започна с купища обиди, изречени скорострелно на южняшки жаргон. Последваха закани за разплата. После и празна бутилка от доста добро „Бордо“, която се разби на хиляди изумруденозелени парчета, когато бе запратена в стената на малката кухня. По-късно Франсоа щеше да отрича, че се е целил в напускащия го готвач. Но сервитьорката Изабел, която бе свидетелка на инцидента, щеше да оспори неговата версия за събитията. Франсоа, кълнеше се тя, хвърлил бутилката като кинжал право към главата на господин Ернандес. А господин Ернандес, спомняше си Изабел, я избягнал с почти неуловимо движение, бързо като мигване на окото. След това изгледал студено Франсоа, сякаш преценял как най-добре да му счупи врата. После спокойно свалил безупречно бялата си престилка и се метнал на своя скутер.

Колин прекара остатъка от тази нощ на верандата на вилата си, четейки на светлината на къмпинговата лампа. В началото на всеки час той отпускаше книгата си и слушаше новините по Би Би Си, докато вълните с плисък прииждаха и се отдръпваха от пясъчния бряг, а палмовите листа шумоляха от нощния вятър. На сутринта, след ободряващо плуване в морето, Колин взе душ, облече се и прибра вещите си в брезентовия си сак: дрехите, книгите, радиоапарата. Освен това прибра в сака и две неща, които бяха оставени за него на островчето Торту: 9-милиметров пистолет „Стечкин“ със завит на цевта заглушител и правоъгълен пакет, двадесет на петдесет сантиметра. Пакетът тежеше точно седем килограма. Колин го постави в средата на сака, така че да стои стабилно, докато го носи.

Той напусна плажа в Лориан в седем часа и трийсет минути и с брезентовия сак в скута, отпраши със скутера си за Густавия. „Аврора“ искреше в края на пристанището. Колин се качи на борда ѝ в осем без десет и бе заведен до каютата си от неговия помощник-готвач — слаба английска девойка с невероятното име Амилия Лист. Той прибра вещите си в шкафа, в това число пистолета „Стечкин“ и седемкилограмовия пакет, и облече белите панталони и куртка на готвач, които бяха оставени на койката му. Амилия Лист го чакаше в коридора, когато излезе. Тя го придружи до камбуза4 и го заведе на обиколка в склада за сухи провизии, хладилното помещение и килера за вино. Точно там, в прохладния мрак, му мина първата сексуална мисъл за английската девойка в снежнобяла униформа. Колин не направи нищо, за да я прогони. Беше пазил целомъдрие толкова много месеци, че едва си спомняше какво е чувството да докоснеш косата на жена или да погалиш гола гръд.

Няколко минути преди десет часа по корабния интерком съобщиха всички членове на екипажа да се явят на задната палуба. Мъжът на име Колин Ернандес последва Амилия Лист навън и стоеше до нея, когато два черни рейндж роувъра спряха на кърмата на „Аврора“. От първия слязоха две кикотещи се, загорели от слънцето девойки и рус четиресетгодишен мъж с червендалесто лице, който държеше в едната си ръка дръжките на розова плажна чанта, а в другата — гърлото на отворена бутилка шампанско. От втория рейндж роувър изскочиха двама атлетични мъже, последвани след малко от жена, която изглеждаше така, сякаш страда от неизлечима меланхолия. Тя носеше прасковена на цвят рокля, която оставяше впечатлението за частична голота, широкопола шапка, хвърляща сянка върху слабите ѝ рамене, и големи слънчеви очила, които скриваха голяма част от порцелановото ѝ лице. Дори и така, човек веднага можеше да я познае. Профилът ѝ я издаваше, профилът, на който толкова много се възхищаваха модните фотографи и папараците, дебнещи всяка нейна стъпка. Тази сутрин нямаше папараци. За пръв път тя им се беше изплъзнала.

Жената стъпи на борда на „Аврора“, сякаш прекрачваше края на отворен гроб, и закрачи бързо край строения екипаж, без да каже нито дума или да ги погледне, минавайки толкова близо до мъжа на име Колин Ернандес, че той едва потисна желанието си да я докосне, за да се увери, че е реална, а не холограма. Пет минути по-късно „Аврора“ отплава от пристанището и по обяд очарователният остров Сен Бартелеми приличаше на кафяво-зелена бучка на хоризонта. Изтегната без горнище на предната палуба, с напитка в ръка, печейки на слънце безупречната си кожа, бе най-известната жена в света. А една палуба по-долу, подготвящ за предястие тартар от риба тон с краставица и ананас, бе мъжът, който щеше да я убие.

2. Край подветрените острови

Всички знаеха историята. И дори тези, които се преструваха, че не ги е грижа, или изразяваха презрение към ширещото се по цял свят възхищение към нея, знаеха и най-малките гадни подробности. Тя беше изключително срамежлива и красива девойка от Кент, произхождаща от средната класа, която бе успяла да влезе в Кеймбридж, а той беше красивият и малко по-възрастен от нея бъдещ крал на Англия. Бяха се запознали на университетски дебат за опазването на околната среда и според слуховете бъдещият крал моментално се беше влюбил в нея. Бе последвало продължително ухажване, деликатно и дискретно. Момичето бе проучено от хората на бъдещия крал, а бъдещият крал — от нейните хора. Накрая един от най-скандалните таблоиди успя да заснеме двойката на излизане от ежегодния летен бал на херцога на Рътланд в замъка Белвоар. От Бъкингамския дворец пуснаха едно суховато съобщение, потвърждаващо очевидното, че бъдещият крал и момичето от средната класа без аристократична кръв се срещат. После, месец по-късно, след като таблоидите се надпреварваха да публикуват слухове и спекулации, от двореца обявиха, че момичето от средната класа и бъдещият крал планират да сключат брак.

Те се венчаха в катедралата „Сейнт Пол“ в една юнска утрин, когато от буреносното небе на Южна Англия се лееше пороен дъжд. По-късно, когато връзката им се разпадна, някои британски журналисти написаха, че тя е била обречена от самото начало. По темперамент и възпитание девойката бе напълно неподготвена за липсата на личен живот в кралското семейство, а по същите причини бъдещият крал беше също толкова неподготвен за брачния живот. Той имаше много любовници, всъщност неизброимо много, и тя го наказа, като допусна в леглото си един от телохранителите си. Когато научи за аферата, бъдещият крал заточи бодигарда в един отдалечен граничен пост в Шотландия. Отчаяна, тя направи опит за самоубийство, като погълна свръхдоза приспивателни, и бе откарана бързо в спешното отделение на болница „Света Ана“. От Бъкингамския дворец обявиха, че страда от обезводняване, причинено от грипно заболяване. Когато бе зададен въпросът защо съпругът ѝ не я е посетил в болницата, от двореца смотолевиха нещо за препълнен график. Изявлението повдигна повече въпроси, отколкото да даде отговори.

След изписването ѝ за кралските наблюдатели стана ясно, че не всичко е наред с красивата съпруга на бъдещия крал. Въпреки това тя изпълни съпружеския си дълг, като го дари с двама наследници — син и дъщеря, и двамата родени преждевременно заради тежките бременности. Кралят показа своята благодарност, като се върна в леглото на жената, на която някога бе предложил брак, а принцесата се отплати, като постигна световна известност, засенчвайки тази на считаната за светица майка на краля. Тя пътуваше по света в подкрепа на благородни каузи, като тълпи от репортери и фотографи дебнеха всяка нейна дума и действие, и въпреки това през цялото време сякаш никой не забеляза, че принцесата постепенно върви към нещо като лудост. Накрая — с нейната благословия и мълчаливо съдействие — всичко бе разкрито на страниците на една скандално откровена книга: изневерите на съпруга ѝ, пристъпите на депресия, опитите за самоубийство, хранителното разстройство, предизвикано от постоянното ѝ излагане на показ пред пресата и обществеността. Вбесен, бъдещият крал организира серия от ответни разкрития пред пресата относно нестабилното поведение на съпругата си. След това дойде смъртоносният удар — запис на един страстен телефонен разговор между принцесата и нейния любовник. Сега вече се намеси кралицата. Тъй като това излагаше на опасност монархията, тя поиска двойката да се разведе възможно най-бързо. Те го направиха месец по-късно. Бъкингамският дворец излезе с изявление, обявяващо без грам ирония „приятелското“ прекратяване на кралския брак.

На принцесата беше позволено да запази своето жилище в двореца Кенсингтън, но бе лишена от титлата Нейно кралско височество. Кралицата ѝ предложи второстепенна титла, но тя отказа, предпочитайки да се обръщат към нея на малко име. Принцесата дори се отказа от телохранителите си от отдел „Специални операции“, защото ги възприемаше повече като шпиони, отколкото като пазители на нейната сигурност. От двореца тайно следяха нейните действия и хората, с които общуваше, както правеше и британското разузнаване, което я считаше по-скоро за досадно неудобство, отколкото за заплаха за кралството.

Пред обществото тя беше лъчезарното лице на световното състрадание. Но при закрити врати пиеше твърде много и се обграждаше с антураж, който един кралски съветник описа като „евробоклук“. На това пътуване обаче свитата ѝ беше по-малка от обикновено. Двете жени със слънчев загар бяха приятелки от детството, мъжът, качил се на „Аврора“ с отворена бутилка шампанско, беше Саймън Хейстингс Кларк — фантастично богатият виконт, който ѝ обезпечаваше разкошния живот, с който бе свикнала. Именно Хейстингс Кларк я возеше по целия свят със своята частна флотилия от самолети и пак той плащаше за нейните бодигардове. Двамата мъже, които ги придружаваха до Карибите, бяха наети от частна охранителна фирма в Лондон. Преди да напуснат Густавия, те бяха направили само повърхностна проверка на „Аврора“ и нейния екипаж. По отношение на мъжа, наречен Колин Ернандес, зададоха един-единствен въпрос: „Какво ще има за обяд?“.

По искане на бившата принцеса обядът беше шведска маса с леки ястия, въпреки че нито тя, нито придружителите ѝ изглеждаха много заинтересовани от храната. Те пиха доста този следобед, докато се припичаха на силното слънце на предната палуба, но проливният дъжд ги накара да се приберат със смях в каютите си. Останаха там до девет вечерта, когато излязоха издокарани като за градинско парти в Съмърсет. Бяха им сервирани коктейли и хапки на задната палуба, а след това отидоха в главния салон за вечерята: салата с винегрет с трюфели, последвана от ризото с омар и агнешки котлети с артишок, лимон, тиквички и едър червен пипер. Бившата принцеса и спътниците ѝ заявиха, че храната е великолепна, и поискаха да видят готвача. Когато той най-накрая се появи, те го аплодираха с детинско възхищение.

— Какво ще ни приготвите утре вечер? — попита бившата принцеса.

— Това ще е изненада — отговори Колин с особения си акцент.

— О, добре — каза тя, като го удостои със същата усмивка, която бе виждал на безброй корици на списания. — Обичам изненадите.

Екипажът беше малък — общо осем души, и в задълженията на готвача и неговия помощник влизаше да измият порцелановите съдове, чашите за вино, сребърните прибори за хранене, тенджерите, тиганите и приборите за готвене. Те стояха рамо до рамо пред мивката дълго след като бившата принцеса и нейните спътници си бяха легнали, ръцете им от време на време се докосваха в топлата сапунена вода, а костеливият ѝ ханш се притискаше в бедрото му. А веднъж, докато се разминаваха с мъка покрай шкафа за кърпи, твърдите зърна на гърдите ѝ прокараха две линии през гърба му, изпращайки електрически импулс и приток на кръв към слабините му. Те се прибраха сами в каютите си, но няколко минути по-късно той чу тихо почукване на вратата си. Тя му се отдаде, без да издаде и звук. Беше като да се любиш с глухоняма.

— Може би това беше грешка — прошепна Амилия в ухото му, когато свършиха.

— Защо го казваш?

— Защото ще работим заедно дълго време.

— Не толкова дълго.

— Не възнамеряваш ли да останеш?

— Зависи.

— От какво?

Готвачът не каза нищо повече. Тя отпусна глава на гърдите му и затвори очи.

— Не можеш да останеш тук — каза той.

— Знам — отвърна Амилия сънливо. — Само за малко.

Колин лежа неподвижно дълго след като Амилия Лист заспа на гърдите му, докато „Аврора“ се издигаше и спускаше под него, а умът му прехвърляше подробностите за това, което щеше да последва. Най-накрая, в три часа след полунощ, готвачът стана от койката и както си беше гол, отиде с тихи стъпки до шкафа. Облече безшумно черен панталон, вълнен пуловер и черно водоустойчиво яке. После махна опаковката на пакета с размери двадесет на петдесет сантиметра и тежащ точно седем килограма, включи електрическото захранване и настрои таймера на детонатора. Колин върна пакета в шкафа и посегна за пистолета „Стечкин“, когато чу девойката да се движи зад него. Той се обърна бавно и се втренчи в нея в тъмнината.

— Какво беше това? — попита тя.

— Върни се да спиш.

— Видях червена светлина.

— Тя беше от радиото ми.

— Защо слушаш радио в три през нощта?

Преди да успее да отговори, нощната лампа заблестя. Очите ѝ пробягаха по черното му облекло, преди да се спрат на пистолета със заглушител, който все още бе в ръката му. Девойката отвори уста да изкрещи, но той притисна длан върху лицето ѝ, преди да излезе и звук. Докато тя се бореше да се освободи от хватката му, Колин прошепна успокоително в ухото ѝ:

— Не се притеснявай, любима. Ще те заболи съвсем малко.

Очите ѝ се разшириха от ужас. Тогава той завъртя рязко главата ѝ наляво, счупвайки гръбначния ѝ стълб, и я прегърна нежно, докато тя умираше.

Не беше обичайно Реджиналд Огилви да поема самотните часове на среднощната вахта, но загрижеността за безопасността на известната му пътничка го отведе на мостика на „Аврора“ рано тази сутрин. Той проверяваше прогнозата за времето на корабния компютър, с чаша кафе в ръка, когато мъжът на име Колин Ернандес се появи в горната част на стълбата, водеща от каютите към палубата, облечен целият в черно. Огилви вдигна рязко поглед и попита:

— Какво правите тук? — Обаче единственият отговор, който получи, бяха два куршума от стечкина със заглушител, които пробиха предницата на униформата му и разкъсаха сърцето му.

Чашата с кафе издрънча шумно на пода и Огилви, издъхнал начаса, се стовари до нея. Убиецът му отиде спокойно до пулта за управление, направи лека корекция в курса на яхтата и слезе по стълбата, по която бе дошъл. Главната палуба беше пуста, нямаше други членове на екипажа на вахта. Той спусна една от спасителните лодки в черното море, качи се в нея и освободи въжето.

Понесен от течението, Колин се полюшваше под балдахина от диамантенобели звезди, гледайки как „Аврора“ — един неуправляем, призрачен кораб, се носи на изток към морските пътища на Атлантическия океан. Той погледна светещия циферблат на часовника си. След това, когато таймерът показа нула, отново вдигна очи. Изтекоха още петнайсет секунди — достатъчно време, за да обмисли малко вероятната възможност бомбата да е била дефектна. Най-сетне хоризонтът се озари от блясък — ослепителнобялата светкавица на взрива, последвана от оранжево-жълтото зарево на вторичните експлозии и пожара.

Звукът беше като тътена на далечна гръмотевица. След това се чуваше само плисъкът на морските вълни в борда на лодката и вятърът. С натискането на един бутон Колин включи извънбордния двигател и гледа как „Аврора“ започна пътуването си към дъното. После обърна спасителната лодка на запад и даде газ.

3. Карибските острови — Лондон

Първият признак за наличието на проблем се появи, когато агенцията за отдаване под наем на плавателни съдове „Пегасъс Глоубъл“ в Насау съобщи, че на нейно рутинно съобщение до един от корабите ѝ — 47-метровата луксозна моторна яхта „Аврора“, не е получила никакъв отговор. Оперативният център на „Пегасъс“ незабавно поиска помощ от всички търговски кораби и плавателни съдове за развлечение в близост до Подветрените острови и само след минути от екипажа на либерийски петролен танкер съобщиха, че са видели необичайно зарево в този район около 3,45 часа тази сутрин. Малко след това екипажът на кораб контейнеровоз забеляза една от спасителните лодки на „Аврора“ да плава празна, носена от течението, на около сто мили югоизточно от Густавия. Едновременно с това частен плавателен съд се натъкна на спасителни пояси и други плаващи отломки на няколко мили на запад. Страхувайки се от най-лошото, управата на „Пегасъс“ се обади на Британския върховен комисариат в Кингстън и информира почетния консул, че „Аврора“ е изчезнала и се предполага, че е потънала. След това управата изпрати копие на списъка на пасажерите, в който фигурираше кръщелното име на бившата принцеса. „Кажете ми, че не е тя“ — изрече невярващо почетният консул, но от управата на „Пегасъс“ потвърдиха, че пътничката наистина е била бившата съпруга на бъдещия крал. Консулът веднага позвъни на началниците си в Министерството на външните работи в Лондон и те определиха положението за достатъчно сериозно, за да бъде събуден премиерът Джонатан Ланкастър, в който момент кризата наистина започна.

Премиерът съобщи новината на бъдещия крал по телефона в един и половина, но изчака до девет часа, за да информира британския народ и света. Застанал с мрачно лице пред черната врата на Даунинг Стрийт № 10, той съобщи фактите, които бяха известни по това време. Бившата съпруга на бъдещия крал е пътувала до Карибите в компанията на Саймън Хейстингс Кларк и две нейни дългогодишни приятелки. На ваканционния остров Сен Бартелеми компанията се качила на луксозната моторна яхта „Аврора“ за планиран едноседмичен круиз. Загубен бил всякакъв контакт с кораба, били открити отломки на повърхността на морето. „Надяваме се и се молим принцесата да бъде намерена жива — заяви тържествено премиерът, — но трябва да се подготвим и за най-лошото.“

През първия ден на издирването не бяха открити никакви корабни останки или оцелели. Не бяха намерени такива нито на втория, нито на третия ден. След като разговаря с кралицата, премиерът обяви, че неговото правителство работи с презумпцията, че любимата принцеса е мъртва. Издирващите екипи в Карибския район насочиха усилията си към намирането по-скоро на останките от корабокрушението, отколкото на телата. Търсенето не трая дълго. И наистина, четиресет и осем часа по-късно един безпилотен батискаф, управляван от френския флот, откри „Аврора“ да лежи на морското дъно, на шестстотин метра дълбочина. Експертът, който разгледа видеоизображенията, заяви, че е очевидно, че корабът е претърпял някакъв вид катастрофа, почти със сигурност експлозия. „Въпросът е — каза той — дали тя е била нещастен случай, или е била умишлено предизвикана?“

Повечето хора в страната — според едно надеждно допитване — отказаха да повярват, че нея наистина я няма. Надеждите им се осланяха на факта, че бе намерена само едната от двете спасителни лодки на „Аврора“. Сигурно, твърдяха хората, тя е била отнесена от течението в открито море или е била изхвърлена на брега на някой безлюден остров. Един ползващ се с лоша слава уебсайт стигна дотам да съобщи, че е била забелязана на Монсерат. Друг заяви, че принцесата си живее спокойно на крайбрежието в графство Дорсет. Любителите на конспирации съчиниха сензационни истории за заговор да бъде убита принцесата, замислен от Тайния съвет на кралицата и изпълнен от Секретната разузнавателна служба на Великобритания, по-известна като МИ6. Върху нейния шеф Греъм Сиймор бе оказан силен натиск да публикува абсолютно опровержение на тези твърдения, но той твърдо отказа.

— Това не са твърдения — каза той на външния министър по време на напрегната среща в голямата централа на службата, намираща се на брега на реката. — Това са небивалици, разпространявани от хора с психични разстройства, и аз няма да ги удостоя с отговор.

Неофициално обаче Сиймор вече бе стигнал до извода, че експлозията на борда на „Аврора“ не е била нещастен случай. До същото заключение бе стигнал и неговият колега, шефът на Генералната дирекция за външна сигурност (ГДВС) — авторитетната френска разузнавателна служба. Техният анализ на видеоизображенията на корабните останки бе установил, че „Аврора“ е била взривена от бомба, експлодирала под палубата. Но кой бе внесъл тайно устройство на борда на кораба? И кой бе задействал детонатора? Основен заподозрян на ГДВС беше мъжът, нает на мястото на изчезналия готвач на „Аврора“ вечерта преди яхтата да напусне пристанището. Французите изпратиха на МИ6 видеозапис с лошо качество от пристигането му на летището в Густавия, заедно с няколко неясни снимки, заснети от охранителните камери на няколко магазина. На тях се виждаше мъж, на когото не му пукаше, че ще бъде сниман.

— Не ми прилича на човек, който би потънал с кораба — каза Сиймор на събранието на неговите старши служители. — Този мъж е жив. Разберете кой е той всъщност и къде се крие, за предпочитане преди франсетата.

Той беше като шепот в полутъмен параклис, като висящ конец от подгъва на излязла от употреба дреха. Те пуснаха снимките за издирване в компютрите. И когато не намериха съвпадение, го потърсиха по старомодния начин: чрез обикаляне на улиците и пликове с пари — американски пари, разбира се, защото в пъкления свят на шпионажа доларите си оставаха резервната валута. Агентът на МИ6 в Каракас не можа да открие никаква следа от него. Нито пък намек за майка с поетична душа от английско-ирландски произход или баща испанец, който притежава бизнес. Адресът от паспорта му се оказа на изоставен парцел в един каракаски бедняшки квартал; последният му известен телефонен номер беше отдавна закрит. Един платен агент във венесуелските тайни служби заяви, че е чул слухове за връзка с Фидел Кастро, но източник, близък до кубинското разузнаване, промърмори нещо за колумбийските картели. „Може би някога — каза един некорумпиран полицай в Богота, — но той отдавна се раздели с наркобароните. Последното нещо, което чух, е, че живее в Панама с една от бившите любовници на Нориега. Той имаше няколко милиона, скрити в офшорна панамска банка, и апартамент до плажа в Плая Фаралон.“ Бившата любовница отрече да го познава, а управителят на въпросната банка, след като прие подкуп от десет хиляди долара, не можа да намери информация за каквито и да е сметки на негово име. Що се отнася до жилището край плажа във Фаралон, един съсед не си спомняше почти нищо за външния му вид, но помнеше гласа му. „Говореше с особен акцент — каза той. — Звучеше така, сякаш е от Австралия. Или пък от Южна Африка?“

Греъм Сиймор надзираваше търсенето на неуловимия заподозрян от комфортния си кабинет — най-хубавия кабинет в шпионския свят: с английска градина като преддверие, огромно махагоново бюро, използвано от всички предшестващи го началници, високи прозорци, гледащи към река Темза, и величествен старинен подов часовник, изработен не от някого другиго, а от сър Мансфийлд Смит-Къминг — първия директор на британската Секретна разузнавателна служба. Великолепието на заобикалящата го обстановка изнервяше Греъм. В далечното си минало той беше полеви агент с добра репутация не в МИ6, а в МИ5 — по-малко бляскавата Служба за вътрешна сигурност на Великобритания, където бе работил отлично, преди да направи краткото пътуване от Темс Хаус до Воксхол Крос5. Имаше хора в МИ6, които негодуваха срещу назначаването на външен човек, но повечето служители гледаха на „прекосяването“, както стана известно в занаята, като един вид завръщане у дома. Бащата на Сиймор беше легендарен офицер от МИ6, ветеран от военновременната програма „Двойна игра“6, агент, оказал влияние върху събитията в Близкия изток. А сега неговият син, в разцвета на силите си, седеше зад бюрото, пред което бе стоял чинно Сиймор-старши.

С властта обаче често идва чувството за безпомощност и Сиймор — шпионинът от висок ранг, шпионинът управленец, скоро бе обхванат от него. Тъй като търсенето вървеше безуспешно и натискът от Даунинг Стрийт и двореца се увеличаваше, раздразнението му нарастваше. Той държеше снимка на мишената на бюрото си редом с викторианската мастилница и автоматичната писалка „Паркър“, която използваше, за да подписва документите. Имаше нещо познато в лицето на снимката. Греъм подозираше, че някъде — на друго бойно поле, в друга страна — пътищата им са се пресекли. Нямаше значение, че според базата данни на службата не беше така. Сиймор вярваше повече на собствената си памет, отколкото на паметта на който и да е правителствен компютър.

И така, докато полевите агенти преследваха фалшиви следи и проучваха безплодни източници, Греъм провеждаше собствено разследване от позлатената си клетка на върха на Воксхол Крос. Той започна да тършува в изумителната си памет и когато тя го разочарова, поиска достъп до купчина досиета на свои стари случаи в МИ5 и прерови и тях. Обаче отново не откри никаква следа за издирвания субект. Накрая, на сутринта на десетия ден, телефонът на бюрото му иззвъня спокойно. Отличителната мелодия му подсказа, че се обажда Узи Навот, директорът на прословутата тайна разузнавателна служба на Израел. Сиймор се поколеба, после предпазливо вдигна слушалката до ухото си. Както обикновено, израелският шпионски шеф не си направи труда да се занимава с размяна на любезности.

— Мисля, че може би намерихме човека, когото търсите.

— Кой е той?

— Един стар приятел.

— Наш или ваш?

— Ваш — отвърна израелецът. — Ние нямаме приятели.

— Можеш ли да ми кажеш името му?

— Не по телефона.

— Колко скоро можеш да пристигнеш в Лондон? Линията прекъсна.

4. Воксхол Крос, Лондон

Узи Навот пристигна във Воксхол Крос малко преди единайсет часа същата вечер и бе изстрелян до директорския кабинет с пневматичния асансьор. Той носеше сив костюм, който обгръщаше плътно масивните му рамене, бяла риза с разкопчана яка на дебелата му шия и очила без рамки, които стискаха основата на боксьорския му нос. На пръв поглед малцина биха предположили, че Навот е израелец или дори евреин — отличителна черта, която му бе служила добре по време на кариерата му. Навремето той беше катса — термин, използван от службата му за оперативен агент, работещ под прикритие. Въоръжен с внушителен брой езици и купчина фалшиви паспорти, Навот бе прониквал в терористични мрежи и бе вербувал редица шпиони и информатори, пръснати по целия свят. В Лондон той беше известен като Клайд Бриджис — маркетингов директор за Европа на софтуерна фирма с неясен бизнес. Узи беше провел няколко успешни операции на британска земя по времето, когато Сиймор бе отговорен за предотвратяването на подобна дейност. Греъм обаче не таеше злоба, защото такова беше естеството на отношенията между шпионите: единия ден бяха противниците, на другия — съюзници.

Чест посетител на Воксхол Крос, Навот не направи коментар относно красотата на импозантния кабинет на Сиймор. Той не се впусна и в обичайните професионални клюки, които предхождаха повечето срещи между хората от шпионския занаят. Греъм знаеше причината за сдържаността на израелеца. Първият мандат на Узи като директор бе към края си и неговият премиер го беше помолил да се оттегли заради друг мъж — легендарен агент, с когото Сиймор бе работил по редица случаи. Говореше се, че легендарният агент е сключил сделка да запази Навот на служба. Това беше необичайно — да позволиш на предшественика си да остане на работното си място, но пък легендарният агент рядко се придържаше към обичайното. Готовността му да поема рискове бе най-голямата му сила, а понякога, помисли си Греъм — неговият провал.

В едрата дясна ръка на Узи се полюшваше куфарче от неръждаема стомана със секретни ключалки. Той извади от него тънка папка и я постави върху махагоновото бюро. В нея имаше документ, състоящ се от една страница — израелците се гордееха с краткостта на техните каблограми. Сиймор прочете документа. После погледна снимката, поставена до мастилницата, и тихо изруга. Седящият от другата страна на внушителното бюро Узи Навот си позволи кратка усмивка. Не се случваше често някой да успее да каже на генералния директор на МИ6 нещо, което той вече да не знае.

— Кой е източникът на информацията? — попита Греъм.

— Възможно е да е иранец — отговори уклончиво Навот.

— МИ6 има ли редовен достъп до неговия продукт?

— Не — отвърна Узи. — Той е само наш.

МИ6, ЦРУ и израелското разузнаване бяха работили в тясно сътрудничество повече от десетилетие, за да забавят иранския напредък в производството на ядрено оръжие. Трите служби бяха действали съвместно срещу системата за доставка на ядрени материали за Иран и обменяха огромно количество технически данни и сведения. По всеобщо мнение израелците имаха най-добрите източници в Техеран и за голямо неудоволствие на американците и на британците, те ревниво ги пазеха в тайна. Съдейки по използваните формулировки в доклада, Сиймор подозираше, че шпионинът на Навот работи за ВЕВАК — Министерството на разузнаването и националната сигурност на Иран. С източниците от ВЕВАК бе пословично трудно да се работи. Понякога информацията, която те търгуваха за западна валута, беше истинска. А понякога бе такия — шиитската практика да се демонстрира едно намерение, докато се прикрива истинската цел.

— Вярваш ли му? — попита Греъм.

— В противен случай нямаше да съм тук. — Узи замълча, после добави: — И нещо ми подсказва, че ти също му вярваш.

Когато Сиймор не отговори, Навот измъкна втори документ от дипломатическото си куфарче и го сложи на бюрото до първия.

— Това е копие на доклад, който изпратихме на МИ6 преди три години — обясни той. — Още тогава знаехме за връзката му с иранците. Също така знаехме, че работи с „Хизбула“, „Хамас“, Ал Кайда, както и с всеки друг, който го наеме. Вашият приятел не е особено придирчив относно хората, с които дружи — добави Навот.

— Това е било, преди аз да оглавя службата — каза бавно Сиймор.

— Но сега е твой проблем. — Узи посочи към един пасаж в края на документа. — Както можеш да видиш, ние предложихме операция, с която да го извадим от строя. Дори си предложихме услугите ние да свършим работата. И как, мислиш, отговори твоят предшественик на щедрото ни предложение?

— Очевидно го е отхвърлил.

— С изключителна предубеденост. В действителност той ни каза съвсем ясно, че не трябва да го докосваме. Страхуваше се, че това ще отвори кутията на Пандора. — Навот бавно поклати глава. — И сега ето ни тук.

В помещението се възцари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на старинния часовник. Накрая Узи попита тихо:

— Къде беше през онзи ден, Греъм?

— Кой ден?

— 15 август 1998 година.

— Денят на атентата?

Навот кимна утвърдително.

— Много добре знаеш къде бях — отговори Сиймор. — Бях в МИ5.

— Ти оглавяваше борбата срещу тероризма.

— Да.

— Което означава, че е било твоя отговорност.

Сиймор не каза нищо.

— Какво се случи, Греъм? Как той успя да го направи?

— Бяха допуснати грешки. Сериозни грешки. Достатъчно сериозни, че да съсипват кариери дори и днес. — Сиймор взе двата документа и ги върна на Навот. — Вашият ирански източник каза ли ви защо го е направил?

— Възможно е да се е върнал към старата си кауза. Възможно е също така да е действал по нареждане на друг. Така или иначе, трябва да се разправим с него и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Сиймор не отговори.

— Нашето предложение все още е в сила, Греъм.

— А в какво всъщност се състои то?

— Ние ще се погрижим за него — отговори Навот. — После ще го погребем в толкова дълбока дупка, че нито един от старите проблеми никога няма да изплува на повърхността.

Сиймор потъна в дълбокомислено мълчание.

— Има само един човек, на когото бих поверил подобна работа — каза той най-накрая.

— Това може да е трудно.

— Заради бременността ли?

Узи кимна утвърдително.

— Кога трябва да роди?

— Опасявам се, че това е класифицирана информация.

Сиймор се усмихна леко.

— Мислиш ли, че може да бъде убеден да поеме задачата?

— Всичко е възможно — отговори уклончиво Навот. — С радост ще му предам предложението ти.

— Не — заяви Греъм. — Аз ще го направя.

— Има още един проблем — каза Узи след малко.

— Само един?

— Той не е много добре запознат с тази част на света.

— Познавам някого, който може да му служи за водач.

— Той няма да работи с човек, когото не познава.

— Всъщност те са много добри познати.

— Той от МИ6 ли е?

— Не — отговори Сиймор. — Все още не.

5. Летище Фиумичино, Рим

— Според теб защо се бави полетът ми? — попита Киара.

— Може да има технически проблем — отговори Габриел.

Може — повтори тя, не съвсем убедена.

Те седяха в един тих ъгъл на залата за заминаващи пътници от първа класа. „Няма значение кой е градът — помисли си Алон, — всичките са еднакви. Непрочетени вестници, бутилки с възтопло съмнително вино „Пино Гриджо“, на голям плосък телевизор приглушено текат новините на „Си Ен Ен Интърнешънъл“.“ По собствените му изчисления Габриел бе прекарал една трета от кариерата си на места като това. За разлика от съпругата си, той бе изключително добър в чакането.

— Иди да попиташ онази красива девойка на гише „Информация“ защо полетът ми още не е обявен — каза тя.

— Не искам да говоря с красивата девойка на гише „Информация“.

— Защо не искаш?

— Защото тя не знае нищо и просто ще ми каже нещо, което мисли, че искам да чуя.

— Защо трябва винаги да си такъв песимист?

— Това ме предпазва по-късно от разочарование.

Киара се усмихна и затвори очи, Габриел погледна към телевизора. Британски репортер с каска и бронежилетка говореше за последния въздушен удар срещу Ивицата Газа. Алон се зачуди защо напоследък Си Ен Ен преимуществено вземаха британски журналисти. Предположи, че е заради акцента. Новините винаги звучаха по-авторитетно, когато се съобщаваха с британски акцент, дори и в тях да нямаше капка истина.

— Какво казва? — попита Киара.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Времето ще минава по-бързо.

Той присви очи, за да прочете субтитрите.

— Казва, че израелски боен самолет е атакувал училище, където няколкостотин палестинци са били потърсили убежище от бойните действия. Съобщава, че най-малко петнайсет души са били убити, а няколко десетки са били по-сериозно ранени.

— Колко са били жените и децата?

— Всичките, както изглежда.

— Било ли е училището истинската цел на въздушното нападение?

Габриел написа кратък есемес на своя мобилен телефон „Блекбъри“ и го изпрати по сигурна линия на булевард „Цар Саул“, където бе седалището на тайната разузнавателна служба на Израел. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на нейната работа. Служителите ѝ я наричаха просто Службата.

— Истинската цел — каза той с приковани върху дисплея очи — е била една къща от другата страна на улицата.

— Кой живее в нея?

— Мохамед Саркис.

— Онзи Мохамед Саркис?

Габриел кимна утвърдително.

— Мохамед все още ли е жив?

— Боя се, че не.

— Какво е станало с училището?

— То не е било ударено. Единствените жертви са били Саркис и членовете на неговото семейство.

— Може би някой трябва да каже истината на този репортер.

— Каква полза от това?

— Още песимизъм — каза Киара.

— Спестено разочарование.

— Моля те, разбери защо полетът ми се бави.

Алон написа друг есемес на своето блекбъри. Миг по-късно пристигна отговорът.

— Една от ракетите на „Хамас“ е паднала близо до „Бен Гурион“.

— Колко близо? — попита Киара.

— Твърде близо, за да е опасно.

— Смяташ ли, че хубавата девойка на гишето за информация знае, че моята дестинация е под ракетен обстрел?

Той запази мълчание.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Киара.

— Кое?

— Не ме карай да го казвам на глас.

— Питаш ме дали все още искам да бъда директор в момент като този?

Тя кимна утвърдително.

— В такъв момент — каза Габриел, като гледаше кадрите от сражението и експлозиите на екрана — ми се иска да отида в Газа и да се бия редом с нашите момчета.

— Мислех, че мразиш армията.

— Така е.

Киара наклони глава към него и отвори очи. Те бяха с цвета на карамел и изпъстрени със златни точици. Времето не бе оставило следи върху красивото ѝ лице. Ако не беше издутият ѝ корем и златната халка на пръста ѝ, тя можеше да е същата девойка, която бе срещнал за първи път преди цял век в старото гето на Венеция.

— Уместно е, нали?

— Кое?

— Това, че децата на Габриел Алон трябва да се родят по време на война.

— С малко късмет, войната ще свърши, когато дойде времето да се родят.

— Аз не съм толкова сигурна за това. — Тя погледна информационното табло за заминаващите самолети. В полето за полет 386 до Тел Авив пишеше „закъснение“. — Ако самолетът ми не излети скоро, те ще се родят тук, в Италия.

— Дума да не става.

— Какво лошо има в това?

— Имахме план и ще се придържаме към него.

— Всъщност — каза тя лукаво — планът беше да се върнем заедно в Израел.

— Вярно е — отвърна Габриел с усмивка, — но се случиха някои събития.

— Обикновено така става.

Преди три денонощия в една обикновена енорийска църква близо до езерото Комо Габриел и Киара бяха открили една от най-известните откраднати картини в света: „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо. Сега силно повреденото платно беше във Ватикана, където му предстоеше реставрация. Габриел възнамеряваше да извърши лично началните етапи. Такова бе неговото уникално съчетание на таланти. Той беше реставратор на картини, опитен таен агент и екзекутор, легендарен шпионин, който бе провел някои от най-големите операции в историята на израелското разузнаване. Скоро отново щеше да стане баща, а след това щеше да оглави Службата. „Не се пишат истории за началници — помисли си той. — Пишат се за мъжете, които началниците изпращат на терен, за да свършат тяхната мръсна работа.“

— Не знам защо толкова се инатиш за тази картина — каза Киара.

— Аз я намерих и искам аз да я реставрирам.

— Всъщност двамата я намерихме. Но това не променя факта, че е напълно невъзможно да я завършиш, преди да се родят децата.

— Няма значение дали ще мога да я завърша или не. Аз просто искам да…

— Оставиш своята следа на нея?

Той бавно кимна.

— Това може да е последната картина, която ще реставрирам. Освен това му го дължа.

— На кого?

Габриел не отговори, беше се зачел в субтитрите по телевизията.

— Сега за какво говорят? — попита Киара.

— За принцесата.

— Какво за нея?

— Изглежда, експлозията, която е потопила яхтата, е била злополука.

— Ти вярваш ли в това?

— Не.

— Тогава защо казват подобно нещо?

— Предполагам, че искат да си спечелят време и пространство.

— За какво?

— За да намерят човека, когото търсят.

Киара затвори очи и отпусна глава на рамото му. Тъмната ѝ коса с кестеняви оттенъци ухаеше силно на ванилия. Габриел целуна нежно косата ѝ и вдиша аромата ѝ. Внезапно му се прииска тя да не се качва сама на самолета.

— Какво пише на информационното табло за моя полет? — попита Киара.

— Закъснение.

— Не можеш ли да направиш нещо, за да ускориш нещата?

— Надценяваш моите правомощия.

— Фалшивата скромност не ти отива, скъпи.

Алон написа друго кратко съобщение на своето блекбъри и го изпрати на булевард „Цар Саул“. Миг по-късно апаратът завибрира — отговорът бе пристигнал.

— Е? — попита Киара.

— Погледни на таблото.

Тя отвори очи. В полето за полет 386 на „Ел Ал“ все още пишеше „закъснение“. Трийсет секунди по-късно надписът се промени на „качване“.

— Жалко, че не можеш да спреш толкова лесно и войната — каза Киара.

— Само „Хамас“ може да спре войната.

Тя взе ръчния си багаж и купчина лъскави списания и се изправи внимателно на крака.

— Бъди добро момче — каза Киара. — И ако някой те помоли за услуга, не забравяй онези три прекрасни думи.

— Намери някого другиго.

Тя се усмихна. После го целуна с изненадващ копнеж.

— Ела си у дома, Габриел.

— В най-скоро време.

— Не — каза Киара. — Ела си у дома сега.

— По-добре побързай. Иначе ще изпуснеш полета си.

Тя го целуна за последен път. После се обърна, без да каже нито дума, и се качи на самолета.

Алон изчака, докато самолетът на Киара излетя благополучно, преди да напусне терминала и да се отправи към хаотичния паркинг на Фиумичино. Неговият анонимен немски седан се намираше в далечния край на третия етаж и бе паркиран така, че предната му част да гледа навън, в случай че му се наложи да напусне спешно паркинга. Както винаги, той огледа внимателно шасито за евентуален скрит експлозив, преди да седне зад волана и да включи двигателя. От радиото загърмя някаква италианска естрадна песен, една от онези глупави мелодии, които Киара винаги си пееше, когато си мислеше, че никой не я слуша. Габриел превключи на Би Би Си, но там новините за войната не секваха, така че намали звука. Помисли си, че по-късно ще има достатъчно време за войната. През следващите няколко седмици щеше да се посвети само на картината на Караваджо.

Той прекоси река Тибър по моста Кавур и се отправи към Виа Грегориана. Старата тайна квартира на Службата се намираше в далечния край на улицата, близо до върха на Испанските стъпала. Той вмъкна седана на едно празно място край бордюра и преди да слезе, взе от жабката своята деветмилиметрова „Берета“. Студеният нощен въздух миришеше на пържен чесън и леко на мокри листа — ароматът на Рим през есента. Нещо в него винаги караше Габриел да мисли за смъртта.

Той подмина входа на своята сграда, мина покрай хотел „Хаслер Вила Медичи“ и стигна до църквата „Тринита дей Монти“. Миг по-късно, след като установи, че никой не го следи, Алон тръгна обратно към своята жилищна сграда. Само една енергоспестяваща крушка светеше слабо във фоайето; той мина през осветеното от нея пространство и пое нагоре по тъмното стълбище. Когато стигна до площадката на третия етаж, замръзна намясто. Вратата на квартирата бе открехната и отвътре се чуваше шум от отваряне и затваряне на чекмеджета. Габриел спокойно измъкна беретата, пъхната под колана на кръста му, и бавно побутна вратата с дулото ѝ. Отначало не можа да види и следа от натрапника. После, като отвори вратата още два пръста, зърна Греъм Сиймор да стои пред кухненския плот с неотворена бутилка вино „Гави“ в едната ръка и тирбушон в другата. Алон пъхна пистолета в джоба на палтото си и влезе. В главата му се въртяха трите прекрасни думи:

Намери някого другиго…

6. Виа Грегориана, Рим

— Може би е по-добре да се погрижиш за това, Габриел. Иначе някой може да се нарани.

Сиймор остави бутилката вино и тирбушона и се облегна на кухненския плот. Носеше сиви панталони, сако с десен рибена кост и синя риза с френски маншети. Липсата на асистенти или бодигардове подсказваше, че е пътувал до Рим с фалшив паспорт. Това беше лош знак. Шефът на МИ6 пътуваше тайно само когато имаше сериозен проблем.

— Как влезе тук? — попита Алон.

Сиймор извади един ключ от джоба на панталона си. Той бе закачен на простичкия черен ключодържател, така обичан от интендантството — отдела на Службата, който осигуряваше и се грижеше за тайните квартири.

— Откъде го взе?

— Узи ми го даде вчера в Лондон.

— А кода за алармата? Предполагам, че ти е дал и него.

Греъм изрецитира осем цифри.

— Това е нарушение на протокола на Службата.

— Имаше смекчаващи вината обстоятелства. Освен това — добави Сиймор, — след всички операции, които сме провели заедно, аз на практика съм член на семейството.

— Дори и членовете на семейството чукат на вратата, преди да влязат.

— Виж кой го казва.

Габриел извади тапата от бутилката, наля вино в две чаши и подаде едната на Сиймор. Англичанинът вдигна леко чашата си и каза:

— За бащинството.

— Носи лош късмет да се пие за деца, които още не са родени, Греъм.

— Тогава за какво ще пием?

Когато Алон не отговори, Сиймор отиде в хола. През неговия широк прозорец се виждаше камбанарията на църквата и горната част на Испанските стъпала. Той постоя там за момент, загледан над покривите, сякаш се възхищаваше на хълмистия пейзаж на своето провинциално имение от терасата на господарската къща. С посивялата си коса и волева брадичка Греъм Сиймор беше архетип на британския държавен служител — човек, роден, възпитан и обучаван да ръководи. Той беше красив, но не изключително, беше висок, но не прекалено. Сиймор караше другите да се чувстват по-нисши, особено американците.

— Знаеш ли — каза той най-накрая, — наистина трябва да си намериш някое друго място, където да отсядаш, когато си в Рим. Целият свят знае за тази тайна квартира, което означава, че тя изобщо не е тайна.

— Харесва ми гледката.

— Разбирам защо.

Греъм отново погледна към тъмните покриви. Алон усети, че нещо го тревожи. Той рано или късно щеше да стигне до проблема. Винаги го правеше.

— Чух, че жена ти е заминала днес от града — каза Сиймор най-накрая.

— Каква друга поверителна информация е споделил шефът на моята служба с теб?

— Спомена нещо за някаква картина.

— Тя не е просто някаква картина, Греъм. Тя е на…

— Караваджо — довърши изречението му Сиймор. После се усмихна и добави: — Спец си по намирането на разни неща, нали?

— Това комплимент ли беше?

— Предполагам, че да.

Греъм отпи от виното си. Габриел го попита защо Узи Навот е ходил в Лондон.

— Разполагаше с разузнавателни сведения, които искаше да видя. Трябва да призная — добави Сиймор, — че изглеждаше в добро настроение за човек в неговото положение.

— Какво е положението му?

— Всички в занаята знаят, че Узи си тръгва — отговори Греъм — и оставя след себе си ужасен хаос. Целият Близък изток е в пламъци и нещата ще станат по-зле, преди да се подобрят.

— Не Узи създаде този хаос.

— Така е — съгласи се Сиймор, — американците го създадоха. Президентът и неговите съветници твърде много бързаха да се разделят с арабските диктатори. Сега президентът е изправен пред един полудял свят и няма никаква представа какво да прави с него.

— А ако ти беше съветник на президента, Греъм?

— Щях да му кажа да възстанови диктаторите. Това работеше преди и може отново да проработи.

— Всички царски коне и всички царски воини.7

— А ти какво мислиш?

— Старият ред е нарушен и не може да бъде възстановен. Освен това — добави Габриел, — именно старият ред стана причина за появата на Бин Ладен и джихадистите.

— А когато джихадистите се опитат да изтрият еврейската държава от Дома на исляма8?

— Те се опитват, Греъм. И в случай че не си забелязал, нямат голяма нужда и от Обединеното кралство. Харесва ли ти или не, ние сме заедно в това.

Блекбърито на Алон завибрира. Той погледна към екрана му и се намръщи.

— Какво има? — попита Сиймор.

— Ново прекратяване на огъня.

— Колко време ще трае то?

— Предполагам, че докато „Хамас“ не реши да го наруши. — Габриел сложи мобилния си телефон на масичката за кафе и погледна с любопитство Греъм. — Щеше да ми казваш какво правиш в апартамента ми.

— Аз имам проблем.

— Как се нарича той?

— Куин — отговори Сиймор. — Еймън Куин.

Алон потърси името в базата данни в паметта си, но не откри съвпадение.

— Ирландец ли е? — попита.

Сиймор кимна утвърдително.

— Член на ИРА ли е?

— От най-лошите.

— Е, какъв точно е проблемът?

— Преди много години аз допуснах грешка и загинаха хора.

— И Куин беше отговорен за това?

— Куин запали фитила, но в крайна сметка аз бях отговорен. Това е удивителното в нашия занаят. Грешките ни винаги се връщат да ни преследват и рано или късно всички дългове се плащат. — Греъм вдигна чашата си към Габриел. — Можем ли да пием за това?

7. Виа Грегориана, Рим

Целия следобед небето бе надвиснало заплашително. Накрая, в десет и половина вечерта, изсипалият се проливен дъжд за кратко време превърна Виа Грегориана във венециански канал. Греъм Сиймор стоеше до прозореца, гледайки как плътните дъждовни струи плющяха по терасата, но в мислите си беше в изпълненото с надежди лято на 1998 година. Съветският съюз беше само спомен. Икономиките на Европа и Америка се развиваха бурно. Джихадистите на Ал Кайда фигурираха само в правителствените информационни бюлетини и убийствено скучните семинари за бъдещите заплахи.

— Ние се заблуждавахме, като си мислехме, че сме стигнали до края на историята — заговори той. — Имаше хора в Парламента, които действително предложиха да се разформирова Службата за сигурност и МИ6 и всички ние да бъдем изгорени на кладата. — Погледна през рамо. — Дни на щастие и безгрижие. Дни на заблуда.

— Не и за мен, Греъм. По онова време аз бях извън занаята.

— Спомням си. — Сиймор извърна очи от Габриел и отново се загледа в шибащия стъклото дъжд. — Тогава живееше в Корнуол, нали? В онази малка вила на брега на река Хелфорд. Първата ти съпруга беше в психиатричната болница в Стафорд, а ти я издържаше, като почистваше картини за Джулиан Ишърууд. И имаше едно момче, което живееше в съседната къща. Името му ми убягва.

— Пийл — каза Габриел. — Името му беше Тимъти Пийл.

— А, да, младият господин Пийл. Така и не разбрахме защо прекарваше толкова много време с него. И после осъзнахме, че той е връстник на сина ти, когото загуби при бомбения атентат във Виена.

— Мисля, че говорехме за теб, Греъм.

— Така е — отвърна Сиймор.

После припомни на Алон — съвсем ненужно, че през лятото на 1998 г. е оглавявал отдела за борба срещу тероризма в МИ5. Като такъв, той бил отговорен за защитата на родната си Великобритания от терористите на Ирландската републиканска армия. И все пак дори в Ълстър — сцена на вековния конфликт между протестанти и католици, имало признаци за надежда. Избирателите от Северна Ирландия били ратифицирали Белфасткото споразумение9 и Временната ирландска републиканска армия се придържала към условията на примирието. Само Истинската ИРА — малка групировка от твърдолинейни отцепници, продължавала въоръжената борба. Неин лидер бил Майкъл Маккевит — бившият главен интендант на ИРА. Жената, с която живеел на свободни начала, Бернадет Сандс-Маккевит, ръководела политическото крило „Движение за суверенитет на 32-те графства“. Тя била сестра на Боби Сандс — члена на Временната ИРА, който починал в затвора „Мейз“, след като отказал да приема храна, през 1981 година.

— И след това — каза Сиймор — беше Еймън Куин. Куин планираше операциите. Куин изработваше бомбите. За съжаление, той беше добър. Много добър.

Силна гръмотевица разтърси сградата. Греъм неволно трепна, преди да продължи:

— Куин притежаваше безспорен талант за правене на високоефективни бомби и доставянето им до набелязаните цели. Обаче той не знаеше — добави, — че имам агент, който го наблюдава отблизо.

— Колко време той беше там?

— Агентът ми беше жена — отговори Греъм. — И беше там от самото начало.

Работата с агентката и подаваните от нея сведения, продължи Сиймор, се оказала трудна за балансиране. Тъй като била високо в йерархията на организацията, тя често знаела предварително за нападенията, в това число целта, времето и размера на бомбата.

— Какво трябваше да направим? — попита Греъм. — Да осуетим нападенията и да изложим на риск нашия агент? Или да позволим атентатите да се извършат и да се постараем никой да не бъде убит?

— Второто — отговори Габриел.

— Говориш като истински шпионин.

— Ние не сме полицаи, Греъм.

— И слава богу, че не сме! През повечето време — продължи Сиймор — стратегията работеше. Няколко големи коли бомби бяха обезвредени, а няколко други експлодираха с минимални жертви, въпреки че през февруари 1998 година една почти успя да изравни със земята главната улица на Портадаун — бастиона на верноподаниците на Короната. После, шест месеца по-късно, агентката ни съобщи, че групировката подготвя крупна атака. Предупреди ни, че ще е нещо голямо. Нещо, което ще сложи край на постигнатия с Белфасткото споразумение мирен процес. Как трябваше да постъпим? — попита Сиймор.

Мълния раздра небето отвън. Греъм изпразни чашата си и разказа останалото на Алон.

Вечерта на 13 август 1998 г. тъмночервен автомобил „Воксхол Кавалиър“ с регистрационен номер 91 DL 2554 изчезнал от жилищен комплекс в град Карикмакрос, Република Ирландия. Той бил откаран в изолирана ферма край границата, където му били сложени фалшиви регистрационни номера от Северна Ирландия. След това Куин поставил в него бомбата: 225 кг амониев нитрат, стругован бутален прът, напълнен с тротил, детонатор, източник на захранване, скрит в пластмасова кутия за храна, превключвател в жабката. На сутринта в неделя, 15 август, той откарал колата през границата до Ома и я паркирал на главната търговска улица пред универсалния магазин „С. Д. Келс“.

— Очевидно — каза Сиймор — Куин не е доставил сам бомбата. Имало е още един човек във воксхола, още двама в разузнаващата кола, а друг мъж е карал колата за бягство. Те са общували с мобилни телефони. Чухме всяка тяхна дума.

— Службата за сигурност ли?

— Не — отговори Сиймор. — Нашите правомощия да проследяваме и подслушваме телефонни разговори не се простират отвъд границите на Обединеното кралство. Атентатът в Ома бе замислен в Република Ирландия, така че трябваше да разчитаме ЦПК да подслушва за нас.

Центърът за правителствени комуникации, или ЦПК, беше британският вариант на американската Агенция за национална сигурност. В 14 часа и 20 минути те прихванали обаждане от мъж, който звучал като Еймън Куин. Той казал четири думи: „Тухлите са в стената“. В МИ5 знаели от опит, че фразата означава, че бомбата е поставена на определеното място. Дванайсет минути по-късно в ълстърската телевизия получили анонимно предупреждение по телефона: „Има 225-килограмова бомба, съдебната палата, Ома, главната улица, експлозия след трийсет минути“. От Кралската ълстърска полиция започнали да евакуират улиците около сградата на съда в Ома и трескаво да търсят бомбата. Те обаче не разбрали, че търсят на грешното място.

— Предупреждението по телефона е било невярно — каза Габриел.

Сиймор бавно кимна утвърдително.

— Воксхолът изобщо не е бил близо до сградата на съда. Той е бил на няколкостотин метра по-надолу по главната търговска улица. Когато полицаите са започнали евакуацията, те несъзнателно са насочили хората към бомбата, а не далеч от нея. — Греъм замълча за миг, после добави: — Но всъщност точно това е искал Куин. Искал е да загинат хора, така че умишлено е паркирал колата на грешното място. Той е измамил собствената си организация.

В три и десет бомбата се взривила. Двадесет и девет убити, двеста ранени. Това бил най-смъртоносният терористичен акт в историята на конфликта. Жестокостта му била толкова шокираща, че от Истинската ИРА се почувствали задължени да поискат извинение. Някак си мирният процес устоял. След трийсет години на кръв и бомби на хората в Северна Ирландия им дошло до гуша.

— След това от пресата и семействата на жертвите започнаха да задават неудобни въпроси — каза Сиймор. — Как от Истинската ИРА са успели да поставят бомба в центъра на Ома без знанието на полицията и службите за сигурност? Защо не е имало арести?

— Вие какво направихте?

— Това, което винаги правим. Сплотихме редиците си, засекретихме архивите и зачакахме да премине бурята.

Греъм се изправи, занесе чашата си в кухнята и извади бутилката с „Гави“ от хладилника.

— Имаш ли нещо по-силно от това?

— Като например?

— Нещо дестилирано.

— Предпочитам да пия ацетон, отколкото спиртни напитки.

— Ацетон с лимонче може да свърши работа засега. — Сиймор наля два пръста вино в чашата си и сложи бутилката на кухненския плот.

— Какво се случи с Куин след Ома?

— Влезе в частния бизнес. После в международния.

— Каква работа вършеше?

— Обичайната — отговори Греъм. — Охрана на главорези и диктатори, обучаване на революционери и религиозни откачалки как да правят бомби. Ние го зървахме понякога, но през повечето време той оставаше извън обсега на радарите ни. След това шефът на иранското разузнаване го покани в Техеран и в този момент булевард „Цар Саул“ се появи на сцената.

Сиймор отключи куфарчето си, извади лист хартия и го постави на масичката за кафе. Габриел погледна документа и се намръщи.

— Друго нарушение на протокола на Службата.

— Какво е то?

— Носене на класифицирана служебна каблограма в необезопасено куфарче.

Алон вдигна документа и започна да чете. В него се казваше, че Еймън Куин — бивш член на Истинската ИРА, организатор на терористичния акт в Ома, е бил ангажиран от иранското разузнаване да разработи смъртоносни крайпътни бомби, които да бъдат използвани срещу британските и американските сили в Ирак. Същият Еймън Куин бил извършвал подобни услуги за „Хизбула“ в Ливан и „Хамас“ в Ивицата Газа. Освен това, той бил пътувал до Йемен, където помогнал на „Ал Кайда на Арабския полуостров“ да изработи малка течна бомба, която можела да се постави върху американски реактивен самолет. В заключителния параграф на доклада се казваше, че Куин е един от най-опасните хора в света и е необходимо да бъде премахнат незабавно.

— Трябвало е да приемете предложението на Узи.

— Сега е лесно да се каже — отговори Греъм. — Пък и на твое място аз не бих бил толкова категоричен. В крайна сметка Узи вероятно щеше да възложи работата на теб.

Габриел методично скъса документа на мънички парченца.

— Това не е достатъчно — вметна Сиймор.

— Ще ги изгоря по-късно.

— Направи ми услуга и изгори Еймън Куин, докато се занимаваш с това.

Алон остана за миг мълчалив.

— Дните ми на терен приключиха — каза той най-накрая. — Сега работя на бюро, Греъм, точно като теб. Освен това Северна Ирландия никога не е била мой район на действие.

— Тогава, предполагам, ще трябва да ти намеря партньор. Някой, който познава територията. Някой, който може да мине за местен, ако е необходимо. Някой, който всъщност познава лично Еймън. — Сиймор замълча, после добави: — Случайно да познаваш някого, който отговаря на това описание?

— Не — отвърна остро Габриел.

— Аз пък познавам — каза Греъм. — Обаче има един малък проблем.

— Какъв?

Сиймор се усмихна.

— Той е мъртъв.

8. Виа Грегориана, Рим

— Или не е?

Греъм извади от куфарчето си две снимки и постави едната върху масичката за кафе. На нея се виждаше мъж със среден ръст и телосложение, който минаваше през паспортния контрол на летище Хийтроу.

— Разпознаваш ли го? — попита Сиймор.

Алон не каза нищо.

— Това си ти, разбира се. — Греъм посочи часа и датата в долната част на снимката. — Направена е миналата зима по време на случая с Маделин Харт. Ти се промъкна без предупреждение в Обединеното кралство да направиш малко проучване.

— Бях там, Греъм. Добре си спомням.

— Тогава сигурно си спомняш, че започна търсенето на Маделин Харт на остров Корсика — логично място за начало, защото тя изчезна именно там. Малко след твоето пристигане отиде да се видиш с един човек на име Антон Орсати. Дон Орсати ръководи най-могъщата фамилия на организираната престъпност на острова, фамилия, която е специализирана в убийства срещу заплащане. Той ти даде ценна информация за нейните похитители. Освен това ти разреши да наемеш най-добрия му убиец. — Сиймор се усмихна. — Нещо от това да събужда спомени?

— Очевидно сте ме следили.

— От дискретно разстояние. В края на краищата ти търсеше любовницата на британския премиер по моя молба.

— Тя не беше само негова любовница, Греъм. Тя беше…

— Този корсикански убиец е интересен тип — прекъсна го Сиймор. — В интерес на истината той изобщо не е корсиканец, макар че със сигурност говори като такъв. Той е англичанин, бивш член на САС10, който се е измъкнал от бойното поле в западната част на Ирак през януари 1991 година след инцидент с „приятелски огън“. Британската армия го смята за мъртъв. За съжаление, същото смятат и родителите му. Но пък ти вече знаеш това.

Сиймор постави втората снимка на масичката за кафе. Също като на първата, на нея се виждаше мъж, който минаваше през паспортния контрол на летище Хийтроу. Той беше с няколко сантиметра по-висок от Габриел, с къса руса коса, с тен като цвета на кожено седло и широки, мускулести рамене.

— Направена е в един и същи ден с първата, само няколко минути по-късно. Твоят приятел влезе в страната с фалшив френски паспорт — един от няколкото, с които разполага. Но този ден той беше Адриен Льоблан. Истинското му име е…

— Каза достатъчно, Греъм.

Сиймор взе снимките и ги подаде на Алон.

— Какво да правя с тях?

— Задръж ги за спомен от твоето приятелство.

Габриел скъса снимките през средата и ги остави до парченцата от документа на Службата.

— Откога знаеш?

— Години наред до британското разузнаване достигаха слухове за някакъв англичанин, който работи в Европа като професионален убиец. Обаче така и не успяхме да научим името му. И никога, дори в най-смелите си мечти, не сме си представяли, че той може да е платен агент на Службата.

— Той не е платен агент.

— Тогава как ще го характеризираш?

— Един стар противник, който сега е приятел.

— Противник?

— Преди време един консорциум от швейцарски банкери го беше наел да ме убие.

— Считай се за щастливец — каза Сиймор. — Кристофър Келър рядко не изпълнява условията на договор. Той е много добър в това, което прави.

— Той също говори хубави неща за теб, Греъм.

Сиймор остана мълчалив, докато някаква сирена зави и после заглъхна на улицата отвън.

— Келър и аз бяхме близки — каза той най-сетне. — Аз воювах с ИРА от уюта на кабинета си, а Кристофър се занимаваше с най-трудната и опасна част от работата ми. Той вършеше нещата, които бяха необходими, за да се съхрани националната сигурност на британското ни отечество. И накрая плати ужасна цена за това.

— Каква е връзката му с Куин?

— Ще оставя Келър да ти разкаже тази част от историята. Не съм сигурен, че мога да я предам правдиво.

Порив на вятъра запрати дъждовните капки в стъклата на прозорците. Лампата в стаята примигна.

— Аз още не съм дал съгласието си, Греъм.

— Но ще го направиш. В противен случай — добави Сиймор — ще довлека приятеля ти обратно във Великобритания, окован с белезници, и ще го предам на правителството на Нейно Величество, за да бъде съден.

— По какво обвинение?

— Той е дезертьор и професионален убиец. Сигурен съм, че ще измислим нещо.

Алон само се усмихна.

— Човек на твоя пост не трябва да отправя празни заплахи.

— Не са празни.

— Кристофър Келър знае твърде много за личния живот на британския премиер, за да го съди някога правителството на Нейно Величество за дезертьорство или нещо друго. Освен това — добави Габриел, — подозирам, че имаш други планове за Келър.

Сиймор не каза нищо. Алон попита:

— Какво друго имаш в куфарчето?

— Дебела папка с информация за живота и приключенията на Еймън Куин.

— Какво искаш да направим двамата?

— Това, което ние трябваше да направим преди години. Да го елиминирате възможно най-бързо. А докато се занимавате с това, да разберете кой е поръчал и финансирал операцията за убийството на принцесата.

— Може би Куин се е върнал към борбата.

— Борбата за обединена Ирландия? — Сиймор поклати глава. — Тази борба приключи. Ако трябва да правя догадки, той я е убил по искане на един от неговите покровители. И двамата знаем основното правило, когато става дума за убийства. Не е важно кой стреля. Важно е кой плаща за куршума.

Друг порив на вятъра блъсна прозорците. Светлината помръкна и след това угасна. Двамата шпиони поседяха няколко минути в тъмнината, като никой от тях не проговори.

— Кой е казал това? — попита накрая Габриел.

— Кое?

— Онова за куршума.

— Мисля, че беше Амблър11.

Отново настъпи мълчание.

— Имам други планове, Греъм.

— Знам.

— Жена ми е бременна, и то в напреднала бременност.

— Значи, ще трябва да работиш бързо.

— Предполагам, че Узи вече го е одобрил.

— Това беше негова идея.

— Напомни ми да му възложа някоя отвратителна задача, щом положа клетва като директор на Службата.

Една светкавица освети ехидната усмивка на Сиймор. После отново настъпи мрак.

— Мисля, че видях няколко свещи в кухнята, когато търсех тирбушона.

— Аз обичам тъмнината — каза Алон. — Тя прояснява мислите ми.

— За какво си мислиш?

— Мисля какво ще кажа на съпругата си.

— А за нещо друго?

— Да — отвърна Габриел. — Питам се как Куин е разбрал, че принцесата ще бъде на онази яхта.

9. Берлин — Корсика

Хотел „Савой“ се издигаше в старомодния край на една от най-модерните улици на Берлин. Пред входа му се простираше червен килим, а покрай фасадата му бяха наредени червени масички, засенчени от червени чадъри. Предишния следобед Кристофър Келър бе забелязал един известен актьор да пие кафе там, но сега, когато излезе от входа на хотела, масичките стояха празни. Над града бяха надвиснали оловносиви облаци и студеният вятър брулеше последните листа от уличните дървета. Накратко, берлинската есен си отиваше. Скоро отново щеше да настане зима.

— Такси, господине?

— Не, благодаря.

Келър пъхна банкнота от пет евро в протегнатата ръка на портиера и тръгна по улицата. Той се бе регистрирал в хотела под фалшиво френско име — управата бе останала с впечатлението, че е журналист на свободна практика, който пише за филми — и остана в него само една нощ. Предишната вечер бе отседнал в скромен хотел, наречен „Зайферт“, а преди това бе прекарал една безсънна нощ в малък мрачен пансион, наречен „Бела Берлин“. И трите места за нощувка имаха едно общо нещо: бяха близо до хотел „Кемпински“, който беше крайната цел на Кристофър. Той отиваше там да срещне един мъж — либиец, бивш близък сътрудник на Кадафи, който след революцията бе избягал във Франция с два куфара, пълни с пари и скъпоценности. Либиецът бе инвестирал два милиона долара съвместно с двама френски бизнесмени, след като бе получил уверения за значителна печалба. На френските бизнесмени вече им бе дотегнало от либиеца. Те също така бяха обезпокоени от репутацията му, свързана с насилие, защото за него се говореше, че му е доставяло удоволствие да забива шипове в очите на противниците на режима. Френските бизнесмени се бяха обърнали за помощ към дон Антон Орсати и донът бе възложил задачата на най-добрия си убиец. Келър трябваше да признае, че очакваше с нетърпение да изпълни договора. Той никога не бе харесвал вече покойния либийски диктатор, нито бандитите, които бяха държали режима му на власт. Кадафи беше позволявал на всякакъв вид терористи да се обучават в неговите пустинни лагери, в това число и на членове на ИРА. Той също така бе доставял на ИРА оръжия и експлозиви. Всъщност почти всички пластични експлозиви, използвани от ИРА за направата на бомби, идваха директно от Либия.

Кристофър пресече улицата и тръгна надолу по рампата на един подземен гараж. На второто ниво, в част на гаража, която бе извън обсега на охранителните камери, за него бе оставено черно беемве от член на организацията „Орсати“. В багажника му имаше деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох“ със заглушител, а в жабката — електронна карта, която можеше да отключи вратата на всяка стая в хотел „Кемпински“. Картата бе придобита срещу 5000 евро от един гамбиец, който работеше в пералното отделение на хотела. Гамбиецът бе уверил човека от организацията „Орсати“, че електронната карта ще продължи да функционира още четиресет и осем часа. След това кодът щял да бъде рутинно подменен и от охраната на хотела щели да издадат нови електронни карти на всички основни служители. Келър се надяваше, че гамбиецът е казал истината. В противен случай, в пералното отделение на хотел „Кемпински“ скоро щеше да се оваканти едно работно място.

Кристофър пъхна пистолета и електронната карта в куфарчето си. След това сложи пътната си чанта в багажника на беемвето и тръгна нагоре по рампата към улицата. Хотел „Кемпински“ бе на сто метра по-нататък по Фазаненщрасе — голям хотел с ярки като в Лас Вегас светлини над входа и кафене в парижки стил с изглед към булевард „Курфюрстендам“. На една от масите седеше либиецът. Той бе в компанията на около шейсетгодишен мъж и една някога красива жена с черна като въглен коса и грим ала Клеопатра. Мъжът изглеждаше като стар другар от двора на Кадафи, жената изглеждаше добре поддържана и много отегчена.

Келър предположи, че тя принадлежи на приятеля на либиеца, защото либиецът харесваше руси, надарени и скъпоплатени жени.

Кристофър влезе в хотела, давайки си сметка, че сега е в обсега на няколко охранителни камери. Това нямаше значение, защото носеше тъмна перука и фалшиви очила с дебели рамки. Петима гости на хотела, явно новопристигнали, съдейки по външния им вид, чакаха пред асансьорите. Келър ги остави да се качат на първия пристигнал асансьор и след това се качи сам до петия етаж, държейки главата си наведена, така че охранителните камери да не могат да снимат ясно чертите на лицето му. Когато вратите се отвориха, той излезе от кабината с вид на човек, който не гори от нетърпение да се върне към самотата в още една хотелска стая. Един член на обслужващия персонал му кимна сънливо, но иначе коридорът беше пуст. Отключващата карта сега се намираше във вътрешния джоб на палтото му. Той я извади, като наближи стая 518, и я мушна в процепа на електронната брава. Светна зелената лампичка и електронната ключалка се отключи. Гамбиецът щеше да живее още един ден.

Стаята бе наскоро почистена. Въпреки това вонята на ужасния одеколон на либиеца продължаваше да се усеща. Келър отиде до прозореца и погледна към улицата. Либиецът и двамата му спътници още седяха на тяхната маса в кафенето, макар че жената изглеждаше нервна. Откакто ги бе видял за последен път, чиниите им бяха отсервирани и им беше сервирано кафе. Десет минути, пресметна той. Може би по-малко.

Кристофър се отдалечи от прозореца и спокойно огледа стаята. В хотел „Кемпински“ се очакваше тя да е по-луксозна, но стаята наистина бе съвсем обикновена: двойно легло, бюро, телевизор, кресло с дамаска в кралскосиньо. Стените бяха достатъчно дебели, за да заглушат всички шумове от съседните стаи, но не и достатъчно дебели, за да устоят на нормален куршум, дори и на куршум, който е проникнал в човешко тяло. Поради тази причина пистолетът на Келър бе зареден с куршуми с кух връх 124 грейна, които увеличаваха диаметъра на разпръскването си. Всеки от тези куршуми, който попаднеше в желаната цел, оставаше в нея. А в случай че Кристофър пропуснеше, което бе малко вероятно, куршумът щеше да се забие в стената с тъп звук.

Той се върна до прозореца и видя, че либиецът и двамата му спътници са станали от масата. Около шейсетгодишният мъж се ръкуваше с либиеца, а някогашната красавица с черна като въглен коса гледаше с копнеж към редицата луксозни магазини по протежение на „Курфюрстендам“. Келър дръпна тежките завеси, седна на кралскосиньото кресло и извади пистолета от куфарчето си. От коридора долетя скърцането на камериерска количка. После настъпи тишина. Той погледна часовника си и отбеляза наум часа. „Пет минути — помисли си. — Може би и по-малко.“

Благодатно слънце грееше ярко над остров Корсика, когато нощният ферибот от Марсилия влезе в пристанището на Аячо. Кристофър слезе от плавателния съд с другите пътници и се запъти към паркинга, където беше оставил своето очукано старо рено комби. Жълтеникав прах покриваше прозорците и предния капак. Той прие праха за лоша поличба. По всяка вероятност вятърът сироко го бе донесъл от Северна Африка. Келър инстинктивно докосна малката длан от червен корал, която висеше на кожена връвчица на врата му. Корсиканците вярваха, че талисманът има силата да предпазва от окю — уроки. Той също го вярваше, макар че присъствието на северноафрикански прах върху колата му на сутринта, след като бе убил един либиец, подсказваше, че талисманът не е успял да го защити. В селото му имаше една стара жена, синядора12, която притежаваше силата да прогони злото от тялото му. Келър не гореше от нетърпение да я види, защото старицата имаше и способността да надзърва в миналото и в бъдещето. Тя бе един от малкото хора на острова, който знаеше истината за него. Синядората знаеше дългия списък на неговите грехове и простъпки и дори твърдеше, че знае времето и обстоятелствата, при които той щеше да умре. Това беше единственото нещо, което тя отказваше да му каже. „Нямам това право — прошепваше жената в осветената си със свещи гостна. — Освен това знанието как свършва животът, само ще развали интригата.“

Келър седна зад волана на реното и пое покрай скалистото западно крайбрежие на острова, тюркоазеносиньото море се ширеше от дясната му страна, а от лявата се издигаха високите върхове на планините от вътрешността. За да минава времето, слушаше новините по радиото. В тях нямаше нищо за мъртъв либиец в луксозен хотел в Берлин. Кристофър смяташе, че трупът още не е открит. Той бе извършил деянието абсолютно безшумно и на излизане от стаята бе закачил на дръжката табелката „Не ме безпокойте“. Рано или късно от управата на хотел „Кемпински“ щяха да почукат на вратата. И като не получеха никакъв отговор, щяха да влязат в стаята и да намерят един ценен гост с две дупки от куршуми в сърцето и трета в средата на челото. От управата, естествено, веднага щяха да се обадят в полицията и щеше да започне спешно търсене на тъмнокосия мъж с мустаци, видян да влиза в стаята. Те щяха да успеят да проследят действията му веднага след убийството, но следата щеше да изстине в гористия сумрак на парка Тиргартен. Полицията никога нямаше да установи самоличността му. Някои щяха да предположат, че е бил либиец като жертвата си, но някои от по-мъдрите ветерани щяха да си помислят, че е бил същият скъпоплатен професионалист, който убиваше в Европа в продължение на години. И след това щяха да се откажат от случая, защото знаеха, че убийствата, извършвани от професионални убийци, рядко се разкриват.

Келър кара по крайбрежния път до град Порто и след това зави към вътрешността. Беше неделя, пътищата бяха пусти и звън на църковни камбани огласяше планинските градчета. В центъра на острова, близо до най-високата му точка, се намираше малкото село на Орсати. То беше там — или поне така се говореше — още от времето на вандалите, когато хората от крайбрежието потърсили убежище в планините. Времето в него сякаш бе спряло. Децата играеха по улиците по всяко време, защото нямаше „хищници“. Нито имаше незаконни наркотици, защото нито един дилър не би рискувал да си навлече гнева на Орсати, като продава наркотици в неговото село. Там не се случваше нищо особено, а понякога нямаше и достатъчно работа за вършене. Но то беше чисто, красиво и безопасно и хората, които живееха в него, изглеждаха доволни да се хранят добре, да пият виното си и да се наслаждават на времето, прекарано с техните деца и родители. Те липсваха на Кристофър винаги, когато бе далеч от Корсика задълго. Той се обличаше като тях, говореше на корсикански диалект като тях, а вечер, когато играеше петанк с мъжете на селския площад, със същото отвращение поклащаше глава, когато някой заговореше за французите или — не дай боже — за италианците. Някога хората от селото го наричаха Англичанина. Сега той бе просто Кристофър. Беше един от тях.

Историческото имение на клана Орсати се намираше точно зад селото, в малка котловина с маслинови насаждения, от които те произвеждаха най-добрия зехтин на острова. Двама въоръжени охранители стояха на пост пред портата; те докоснаха почтително корсиканските си каскети, когато Келър мина през портата и пое по дългата алея към вилата. Черни борове засенчваха предния двор, но в оградената със зид градина ярките слънчеви лъчи огряваха дългата маса, наредена за традиционния неделен обяд на семейството. Засега край масата нямаше никого. Хората от клана още бяха на празничната литургия, а донът, който вече не стъпваше в църквата, бе в кабинета си на горния етаж. Когато Келър влезе, той седеше на голямата дъбова маса и се взираше в отворената счетоводна книга с кожена подвързия. До лакътя му имаше декоративно шише със зехтин „Орсати“ — производството на зехтин бе законният бизнес, чрез който донът прикриваше печалбите от убийствата.

— Как беше в Берлин? — попита той, без да вдигне поглед.

— Студено — отвърна Кристофър, — но продуктивно.

— Някакви усложнения?

— Не.

Орсати се усмихна. Единственото нещо, което мразеше повече от французите, бяха усложненията. Той затвори счетоводната книга и прикова тъмните си очи върху лицето на Келър. Както обикновено, дон Орсати бе облечен в снежнобяла риза и широки светли памучни панталони, а на краката си носеше чифт сандали, които имаха вид на купени от местния открит пазар — и наистина беше така. Гъстите му мустаци бяха подрязани, а острата му прошарена коса блестеше от брилянтина. Донът винаги полагаше особени грижи за спретнатия си вид в неделя. Той вече не вярваше в Бог, но настояваше да се почита неделята. В Господния ден Орсати се въздържаше от нецензурни изрази, опитваше се да мисли позитивно и най-важното, забраняваше на своите тадунагиу да изпълняват договори. Дори Келър, който беше възпитан като англиканец и поради тази причина бе смятан за еретик, се подчиняваше на заповедите на дона. Неотдавна той бе принуден да прекара още една нощ във Варшава, защото дон Орсати нямаше да му даде разрешение да убие мишената — руски мафиот, в отредения за почивка ден.

— Ще останеш за обяд — каза донът.

— Благодаря, дон Орсати — отвърна почтително Кристофър, — но не искам да се натрапвам.

— Ти? Да се натрапваш? — Корсиканецът махна пренебрежително с ръка.

— Уморен съм — каза Келър. — Пътуването по море беше тежко.

— Не спа ли на ферибота?

— Очевидно скоро не сте пътували с ферибот — отвърна Кристофър.

Това беше вярно. Антон Орсати рядко излизаше извън добре охраняваните стени на имението си. Светът идваше при него със своите проблеми и той ги разрешаваше — срещу значително възнаграждение, разбира се. Орсати взе дебел кафяв плик и го сложи пред Келър.

— Какво е това?

— Считай го за коледна премия.

— Сега е октомври.

Донът сви рамене. Кристофър повдигна капачето на плика и надникна в него. Беше пълен с пачки банкноти от по сто евро. Кристофър затвори капачето и бутна плика към средата на масата.

— Тук, на Корсика — рече намръщено Орсати, — е неучтиво да откажеш подарък.

— Подаръкът не е необходим.

— Вземи го, Кристофър. Ти го заслужи.

— Вие ме направихте богат, дон Орсати, по-богат, отколкото някога съм мечтал.

— Но?

Келър седеше мълчаливо.

— В затворената уста не влиза нито муха, нито храна — каза донът, цитирайки поредната от сякаш бездънния си запас корсикански поговорки.

— Какво искате да кажете?

— Говори, Кристофър. Кажи ми какво те притеснява.

Келър се взираше в парите, съзнателно избягвайки погледа на дона.

— Работата ли ти омръзна?

— Не е това.

— Може би трябва да си вземеш почивка. Можеш да съсредоточиш усилията си върху законната страна на бизнеса. Там могат да се спечелят много пари.

— Производството на зехтин не е решението, дон Орсати.

— Значи, има проблем.

— Не съм казал това.

— Не е и нужно. — Корсиканецът се вгледа внимателно в Келър. — Когато се извади зъбът, Кристофър, спира да те боли.

— Освен ако не попаднеш на лош зъболекар.

— Единственото по-лошо нещо от лошия зъболекар е лошият другар.

— По-добре е да си сам — каза философски Келър, — отколкото да имаш лоши другари.

Донът се усмихна.

— Може да си се родил англичанин, Кристофър, но имаш душа на корсиканец.

Келър се изправи. Орсати плъзна плика към него по плота на масата.

— Наистина ли няма да останеш за обяд?

— Имам планове.

— Каквито и да са те — каза донът, — ще трябва да почакат.

— Защо?

— Защото имаш гост.

Кристофър нямаше нужда да пита за името на посетителя. В света имаше само шепа хора, които знаеха, че още е жив, и само един, който би посмял да го навести без предупреждение.

— Кога пристигна?

— Снощи — отвърна донът.

— Какво иска?

— Нямал право да ми каже. — Орсати го оглеждаше внимателно със зорките си като на куче очи. — Въобразявам ли си — попита той най-накрая, — или настроението ти внезапно се подобри?

Келър тръгна, без да отговори. Дон Орсати остана загледан след него. После погледна към масата и тихо изруга. Англичанина бе забравил да вземе плика.

10. Корсика

Кристофър Келър винаги бе полагал големи грижи за парите си. По негови изчисления той бе спечелил над двайсет милиона долара, работейки за дон Антон Орсати, и чрез разумно инвестиране беше станал много богат. По-голямата част от богатството си Келър държеше в банки в Женева и Цюрих, но имаше сметки и в Монако, Лихтенщайн, Брюксел, Хонконг и на Каймановите острови. Дори държеше малко пари и в една уважавана банка в Лондон. Неговият британски акаунт мениджър смяташе, че Кристофър е саможив жител на Корсика, който, подобно на дон Орсати, рядко напуска острова. Френското правителство бе на същото мнение. Келър плащаше данъци върху своите законни инвестиционни доходи и върху немалката заплата, която получаваше от „Орсати Олив Ойл Къмпани“, където работеше като директор по продажбите за централноевропейския пазар. Той гласуваше на изборите във Франция, правеше дарения на френски благотворителни организации, викаше за френските спортни отбори и от време на време бе принуден да ползва услугите на френската здравна система. Кристофър никога не беше обвиняван в извършването на каквото и да е престъпление, което бе забележително постижение за човек от Юга, и шофьорското му досие беше безупречно. Като цяло — с едно съществено изключение, Кристофър Келър бе образцов гражданин.

Първокласен скиор и алпинист, от известно време той дискретно търсеше да купи някоя хижа във Френските Алпи. В момента ползваше еднофамилно жилище — скромна по размери вила, разположена в една долина отвъд долината на клана Орсати. Беше боядисана в охра и имаше червен керемиден покрив, голям син плувен басейн, както и просторна тераса, която сутрин бе огряна от слънцето, а следобед бе засенчена от растящия пред нея бор. Нейните големи стаи бяха комфортно обзаведени със семпли мебели в бяло, бежово и бледожълто. Имаше много етажерки, пълни със сериозни книги — Келър беше следвал за кратко военна история в Кеймбридж и бе ненаситен читател на изданията за политика и съвременни проблеми, — а на стените висеше скромна колекция от модерни и импресионистични картини. Най-ценната творба беше малък пейзаж от Моне, който Кристофър бе придобил чрез посредник от аукционна къща „Кристис“ в Париж. Сега пред него стоеше Габриел, хванал с една ръка брадичката си и леко наклонил глава. Той облиза върха на показалеца си, потърка с него повърхността на картината и бавно поклати глава.

— Какво има? — попита Англичанина.

— Повърхността ѝ е покрита с мръсотия. Наистина трябва да ме оставиш да я почистя. Ще отнеме само…

— Харесва ми такава, каквато е.

Алон изтри показалеца си в крачола на дънките си и се обърна с лице към Келър. Англичанина беше с десет години по-млад от него, с десет сантиметра по-висок и с четиринайсет килограма по-тежък, което се дължеше най-вече на мускулестите му рамене и ръце — прекрасно изваяна смъртоносна сила и маса. Късо подстриганата му коса бе изрусяла до бяло от морето, кожата му беше силно потъмняла от слънцето. Той имаше светлосини очи, квадратни скули и месеста брадичка с трапчинка по средата. Устните му изглеждаха постоянно извити в насмешлива усмивка. Кристофър беше човек без националност, без страх и без морал, освен когато ставаше дума за неща, свързани с приятелството и любовта. Той бе живял по собствените си правила и по някакъв начин бе спечелил.

— Мислех, че би трябвало да си в Рим — каза той.

— Бях там — отвърна Габриел, — но Греъм Сиймор се отби в града. Имаше нещо, което искаше да ми покаже.

— Какво беше то?

— Снимка на мъж, който върви през летище Хийтроу.

Леката усмивка на Келър се стопи и сините му очи се присвиха.

— Колко знае той?

— Всичко, Кристофър.

— В опасност ли съм?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще се съгласиш да свършиш една работа за него.

— Какво иска?

Алон се усмихна.

— Това, което правиш най-добре.

Навън слънцето все още властваше над терасата на Келър. Те седнаха в два удобни градински стола от двете страни на малка маса от ковано желязо. На нея лежеше дебелата папка на Греъм Сиймор с информация за професионалните подвизи на Еймън Куин. Келър все още не беше я отворил, нито дори я бе погледнал. Той слушаше съсредоточено разказа на Алон за ролята на Куин в убийството на принцесата.

Когато Габриел завърши, Кристофър взе снимката от неотдавнашното му преминаване през летище Хийтроу.

— Ти ми обеща — каза той. — Закле се, че никога няма да кажеш на Греъм, че сме работили заедно.

— Не ми се наложи да му казвам. Той вече знаеше.

— Откъде?

Алон му обясни.

— Подло копеле! — изруга тихо Келър.

— Той е англичанин — каза Габриел. — Идва му отвътре. Кристофър се вгледа внимателно в Алон.

— Странно — каза той, — не ми изглеждаш много разтревожен от тази ситуация.

— Тя ти предоставя интересна възможност, Кристофър. Отвъд пределите на долината заби камбана за обедната молитва. Келър остави снимката върху папката и запали цигара.

— Трябва ли? — попита Габриел, пропъждайки с ръка дима.

— Какъв избор имам?

— Можеш да спреш да пушиш и да удължиш живота си с няколко години.

— Имах предвид, за Греъм — уточни раздразнено Келър.

— Предполагам, че можеш да останеш тук, в Корсика, и да се надяваш, че той няма да реши да каже за теб на французите.

— Или?

— Можеш да ми помогнеш да намеря Еймън Куин.

— А после?

— Можеш да се върнеш у дома, Кристофър.

Келър посочи с ръка към долината и каза:

— Това е моят дом.

— Той не е истински, Кристофър. Той е илюзия. Той е фиктивен.

— Такъв си и ти.

Габриел се усмихна, но не каза нищо. Църковната камбана замлъкна, следобедните сенки започнаха да пропълзяват в края на терасата. Келър загаси цигарата си и погледна към неотворената папка.

— Интересно четиво ли е? — попита той.

— Доста.

— Разпозна ли някого?

— Един човек от МИ5 на име Греъм Сиймор — отвърна Алон — и един офицер от САС, който е посочен само с кодовото му име.

— Какво е то?

— Търговеца.

— Хитро.

— И аз си помислих същото.

— Какво пише за него?

— Пише, че в края на 80-те години е действал под прикритие в Западен Белфаст в продължение на около една година.

— Защо е спрял?

— Защото е бил разкрит. Както изглежда, била е замесена жена.

— Споменава ли се името ѝ? — попита Келър.

— Не.

— Какво се е случило след това?

— Търговеца бил отвлечен от ИРА и отведен в отдалечена ферма за разпит и екзекуция. Фермата се намирала в южната част на графство Арма. Куин е бил там.

— Как е свършило това?

— Лошо.

Порив на вятъра разлюля клоните на бора. Кристофър се загледа втренчено в корсиканската си долина, сякаш тя се изплъзваше от ръцете му. После запали нова цигара и разказа на Габриел останалата част от историята.

11. Корсика

Това, което отличавало Келър, била наклонността му към езиците — не чуждите езици, а различните начини, по които се говорел английският по улиците на Белфаст и шестте графства на Северна Ирландия. Тънкостите на местните диалекти правели практически невъзможно за офицерите от САС да работят незабелязано в рамките на малки, здраво сплотени общности в провинцията. В резултат на това повечето от тях били принудени да използват услугите на Фред — термин, използван в САС за „местен помощник“, — когато следели членове на ИРА или извършвали улично наблюдение. Но не и Кристофър. Той развил способността да имитира различните ълстърски диалекти с бързината и увереността на местен жител. Дори можел да сменя акцентите незабавно — в един момент говорел като католик от Арма, в следващия като протестант от белфасткия Шанкил Роуд, после като католик от жилищния комплекс „Балимърфи“. Уникалните му езикови умения не останали незабелязани от неговите началници. Не след дълго те привлекли вниманието на един амбициозен млад офицер от разузнаването, който отговарял в МИ5 за Северна Ирландия.

— Предполагам — каза Габриел, — че младият офицер от МИ5 е бил Греъм Сиймор.

Келър кимна утвърдително. След това обясни, че в края на 80-те години Сиймор бил недоволен от качеството на сведенията, които получавал от информаторите на МИ5 в Северна Ирландия. Той искал да внедри свой агент в държаните от ИРА територии на Западен Белфаст, който да докладва за действията и връзките на известни командири и доброволци на ИРА. Това не била работа за редови агент на МИ5. Агентът трябвало да знае как да се справи в свят, в който една погрешна стъпка или грешен поглед можели да доведат до неговата смърт. Кристофър се срещнал със Сиймор в тайна квартира в Лондон и се съгласил да поеме задачата. Два месеца по-късно той се върнал в Белфаст, представяйки се за католик на име Майкъл Конъли. Келър наел двустаен апартамент в жилищната сграда „Дивис Тауър“13 на Фолс Роуд. Съседът му бил член на западната белфастка бригада на ИРА. Британската армия поддържала наблюдателен пост на покрива и използвала последните два етажа като казарми и офис помещения. Когато Конфликтът14 бил в разгара си, войниците идвали и си заминавали с хеликоптер.

— Това беше лудост — каза Кристофър, като поклати бавно глава. — Пълна лудост.

Макар че голяма част от жителите на Западен Белфаст били безработни и на социални помощи, Келър скоро си намерил работа като доставчик към една обществена пералня на Фолс Роуд. Работата му позволявала да се движи свободно през кварталите и анклавите на Западен Белфаст, без да буди съмнения, и му давала достъп до домовете и прането на известни членове на ИРА. Това било забележително постижение, но не било случайно. Обществената пералня била притежавана и ръководена от британското разузнаване.

— Това беше една от нашите най-секретно проведени операции — каза Кристофър. — Дори премиерът не знаеше за нея. Имахме малък парк от микробуси, оборудвани с подслушвателни устройства и лаборатория в задната част. Изследвахме всяка част от прането, която попадаше в ръцете ни, за следи от експлозиви. И ако имаше положителен резултат, поставяхме собственика и къщата му под наблюдение.

Постепенно Келър започнал да завързва приятелства с членовете на заобикалящата го размирна общност. Неговият съсед от ИРА го поканил на вечеря, а веднъж, в един бар на ИРА на Фолс Роуд, вербовчик му отправил немного завоалирано предложение, което Кристофър любезно отклонил. Той редовно присъствал на литургията в църквата „Сейнт Пол“ — като част от обучението си бил научил ритуалите и доктрините на католицизма — и в една дъждовна неделя по време на Великия пост се запознал с красива девойка на име Елизабет Конлин. Баща ѝ — Рони Конлин, бил полеви командир от ИРА, отговарящ за Балимърфи.

— Сериозен играч — вметна Габриел.

— Наистина сериозен.

— Ти си решил да продължиш връзката.

— Нямах голям избор по въпроса.

— Влюбил си се в нея.

Келър бавно кимна.

— Как се виждаше с нея?

— Промъквах се в спалнята ѝ. Ако беше безопасно, тя закачаше едно виолетово шалче на прозореца. Беше една от онези измазани с хоросан еднотипни, залепени една до друга къщи с тънки като хартия стени. Чувах баща ѝ в съседната стая. Беше…

— Лудост — вметна Алон.

Келър не каза нищо.

— Греъм знаеше ли?

— Разбира се.

— Ти ли му каза?

— Не се наложи. Бях под постоянно наблюдение на МИ5 и САС.

— Предполагам, че ти е казал да скъсаш с нея.

— Съвсем недвусмислено.

— Ти какво направи?

— Съгласих се — отговори Кристофър. — С едно условие.

— Поиска да я видиш за последен път.

Келър потъна в мълчание. И когато най-накрая заговори отново, интонацията му бе променена — бе придобила удължените гласни и грубостта, характерни за говора на работническата класа в Западен Белфаст. Той вече не беше Кристофър Келър, беше Майкъл Конъли, доставчикът от обществената пералня на Фолс Роуд, който се бе влюбил в красивата дъщеря на командира от ИРА, отговарящ за Балимърфи. През последната си нощ в Ълстър Кристофър оставил микробуса си на Сирингфийлд Роуд и се покатерил през градинската стена на къщата на Конлин. Виолетовото шалче висяло на обичайното си място, но стаята на Елизабет била тъмна. Келър безшумно вдигнал прозореца, разтворил тънките завеси и се промъкнал вътре. Моментално усетил силен удар отстрани на главата — като от острие на брадва, и започнал да губи съзнание. Последното нещо, което си спомнял, преди да припадне, било лицето на Рони Конлин.

— Той ми говореше — каза Кристофър. — Съобщи ми, че ще умра.

Завързали Келър, запушили му устата, нахлузили му качулка на главата и го напъхали в багажника на една кола. Откарали го от бедняшките квартали на Западен Белфаст до една селска къща в южната част на графство Арма. Там го отвели в една плевня и го пребили жестоко. После го завързали на един стол, за да бъде разпитан и съден. Четирима мъже от прословутата Южноармаска бригада на ИРА щели да играят ролята на съдебни заседатели. Еймън Куин щял да бъде прокурор, съдия и палач. Той планирал да изпълни присъдата с полеви нож, който бил взел от мъртъв британски войник. Куин бил най-добрият майстор на бомби в ИРА, експерт по експлозивите, но когато се налагало да извърши лично убийство, предпочитал ножа.

— Той ми каза, че ако съдействам, смъртта ми ще бъде поносима. Ако не го направя, щял да ме накълца на парчета.

— Какво се случи?

— Извадих късмет — отговори Келър. — Бяха ме завързали немарливо и вместо те мен, аз ги насякох на парчета. Направих го толкова бързо, че така и не разбраха какво се случи.

— Колко накълца?

— Двама души — отвърна Кристофър. — След това грабнах един от пистолетите им и застрелях още двама.

— Какво се случи с Куин?

— Той предвидливо избяга от полесражението. Куин загуби битката, за да продължи войната.

На следващата сутрин от британската армия съобщили, че четирима членове на Южноармаската бригада на ИРА са били убити по време на нападението на отдалечена тайна квартира на ИРА. В официалното изявление не се споменавало за отвличането на работещ под прикритие офицер от САС на име Кристофър Келър. Не се споменавала и пералнята на Фолс Роуд, притежавана тайно от британското разузнаване. Келър бил откаран със самолет на Острова за лечение, пералнята била закрита без много шум. Това бил сериозен удар за британското разузнаване в Северна Ирландия.

— Какво стана с Елизабет? — попита Габриел.

— Откриха трупа ѝ два дни по-късно с обръсната глава и прерязано гърло.

— Кой го е направил?

— Чух, че е бил Куин — отговори Келър. — Очевидно той е настоял да го направи лично.

Като го изписали от болницата, Кристофър се завърнал в щабквартирата на САС в Херефорд, за да си почине и да се възстанови. Той предприемал дълги, изтощителни походи в планинската местност Брекън Бийкънс и обучавал новобранците в изкуството на безшумното убиване, но за началниците му било ясно, че преживяното в Белфаст го е променило. След това, през август 1990 г., армията на Саддам Хюсеин нахлула в Кувейт. Келър се присъединил към стария си взвод и бил изпратен в Близкия изток. А в нощта на 28 януари 1991 г., докато издирвала пускови установки на ракети „Скъд“ в западната пустиня на Ирак, неговата част била атакувана от формирование от изтребители бомбардировачи на Коалицията при трагичен случай на „приятелски огън“. Оцелял само Кристофър. Вбесен, той напуснал бойното поле и преоблечен като арабин, се промъкнал през границата в Сирия. Оттам поел на запад през Турция, Гърция и Италия, докато най-накрая бил изхвърлен на брега на Корсика, където попаднал в отворените обятия на дон Орсати.

— Търсил ли си го?

— Куин ли?

Алон кимна утвърдително.

— Донът ми забрани.

— Но това не те е спряло, нали?

— Нека просто кажем, че следях отблизо кариерата му. Знаех, че след Белфасткото споразумение Куин се е присъединил към Истинската ИРА, както и че именно той е поставил бомбата в центъра на Ома.

— А когато избяга от Ирландия?

— Направих дискретни проучвания за неговото местонахождение. Недискретни също.

— Някое от тях даде ли резултат?

— Определено.

— Никога ли не се опита да го убиеш?

— Не — отвърна Келър, като поклати глава. — Донът ми забрани да го правя.

— Но сега имаш тази възможност.

— С благословията на Секретната служба на Нейно Величество. — Кристофър се усмихна бегло. — Малко е иронично, не мислиш ли?

— Кое?

— Куин ме изкара от играта, а сега пак той ме въвлича в нея. — Келър погледна сериозно Габриел. — Сигурен ли си, че искаш да бъдеш замесен в това?

— Защо не?

— Защото това е лично — отговори Кристофър. — А когато нещо е лично, има тенденция да се обърка.

— Аз го правя лично през цялото време.

— Объркано също. — Сенките отново завладяха терасата. Вятърът набразди повърхността на синия плувен басейн на Келър. — А ако го направя? — попита той. — После какво ще стане?

— Греъм ще ти даде нова британска самоличност. Работа също. — Алон замълча, после добави: — Ако те интересува.

— Каква работа?

— Използвай въображението си.

Келър се намръщи.

— Ти какво щеше да направиш, ако беше на мое място?

— Щях да приема сделката.

— И да се откажа от всичко това?

— То не е реално, Кристофър.

Отвъд пределите на долината камбанен звън отбеляза, че е един часът.

— Какво ще кажа на дона? — попита Келър.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна за това.

— Защо?

— Защото това е лично — отговори Габриел. — А когато нещо е лично, има тенденция да се обърка.

Имаше един ферибот, който заминаваше за Ница в шест часа вечерта. Габриел се качи в пет и половина, изпи едно кафе в кафенето и излезе на горната палуба, за да чака Келър. До шест без петнайсет той още не бе пристигнал. Изминаха още пет минути без никаква следа от него. После Алон зърна очуканото рено да влиза в паркинга и миг по-късно видя Кристофър да тича нагоре по рампата с преметнат на едното му мускулесто рамо пътен сак. Те застанаха рамо до рамо до парапета и наблюдаваха как светлините на Аячо постепенно потъват в мрака. Слабият вечерен бриз ухаеше на макия — гъсталаците от храстовиден дъб, розмарин и лавандула, които покриваха голяма част от острова. Келър пое дълбоко въздух, преди да запали цигара. Бризът отнесе първия издишан от него дим в лицето на Габриел.

— Трябва ли да пушиш?

Кристофър не каза нищо.

— Бях започнал да мисля, че си променил решението си.

— И да те пусна да преследваш сам Куин?

— Смяташ, че не мога да се справя с него ли?

— Да съм казал това?

Келър пуши мълчаливо известно време.

— Как го прие донът?

— Засипа ме с корсикански пословици за неблагодарността на децата. След това се съгласи да ме пусне.

Светлините на острова все повече избледняваха, сега вятърът носеше мириса на море. Келър бръкна в джоба на палтото си, извади корсикански талисман и го подаде на Алон.

— Подарък от синядората.

— Ние не вярваме в такива неща.

— Ако бях на твое място, щях да го взема. Старицата намекна, че може да стане опасно.

— Колко опасно?

Кристофър не отговори. Габриел взе талисмана и го окачи на врата си. Една след друга светлините на острова угаснаха. И след това той изчезна от поглед.

12. Дъблин

Технически погледнато, операцията, която Габриел и Кристофър Келър стартираха на следващия ден, бе съвместно начинание на Службата и МИ6. Ролята на британците обаче бе толкова тайна, че само Греъм Сиймор знаеше за нея. Ето защо Службата се бе погрижила за подробностите по пътуването и пак тя бе наела шкодата седан, която ги очакваше на паркинга за дългосрочен престой на летището в Дъблин. Габриел огледа внимателно шасито, преди да седне зад волана. Келър се настани на пасажерската седалка и намръщен, затвори вратата.

— Не можаха ли да вземат нещо по-добро от шкода?

— Това е един от най-популярните автомобили в Ирландия, което означава, че няма да се откроява.

— Ами оръжието?

— Отвори жабката.

Келър я отвори. Вътре имаше деветмилиметрова „Берета“, напълно заредена, заедно с резервен пълнител и заглушител.

— Само един?

— Ние не отиваме на война, Кристофър.

— Така си мислиш ти.

Келър затвори жабката, Алон пъхна ключа в стартера. Двигателят се задави, закашля, а след това най-накрая запали.

— Все още ли мислиш, че е трябвало да вземат под наем шкода? — попита Кристофър.

Габриел включи на скорост.

— Откъде ще започнем?

— От Балифърмет.

— Бали къде?

Кристофър посочи знака за излизане и каза:

— Бали нататък.

Някога Република Ирландия била страна, в която нямало почти никакво насилие. До края на 60-те години на XX век ирландската национална полиция — Гарда Шихана, наброявала само седем хиляди служители и в Дъблин имало само седем полицейски патрулки. Повечето престъпления били от дребен характер: кражби с взлом, джебчийство, от време на време някой въоръжен грабеж. А когато имало наличие на насилие, то обикновено било предизвикано от страст, алкохол или комбинация от двете.

Положението се променило с избухването на Конфликта отвъд границата — в Северна Ирландия. Нуждаещи се отчаяно от пари и оръжие, за да се сражават с британската армия, бойците от Временната ирландска републиканска армия започнали да ограбват банки на юг. Дребните крадци от бедняшките квартали и жилищните комплекси на Дъблин усвоили тактиката на бунтарите и започнали да извършват дръзки въоръжени обири. Гардата, страдаща от недостиг на персонал и средства, бързо била смазана от двойната заплаха от ИРА и местните престъпни босове. През 1970 г. в Ирландия вече не царяло спокойствие. Тя била гангстерска страна, където престъпници и революционери действали безнаказано.

През 1979 г. две неочаквани събития, случили се далеч от бреговете на Ирландия, ускорили изпадането на страната в беззаконие и социален хаос. Първото била Иранската революция. Второто — съветската инвазия в Афганистан. В резултат на двете събития улиците на западноевропейските градове били залети с евтин хероин. През 1980 г. дрогата се стекла в бедните квартали на Южен Дъблин. Година по-късно тя опустошила гетата на северната му част. Съсипан бил животът на много хора, семейства били разбити, а нивото на престъпността се повишило неимоверно, докато отчаяните наркомани се мъчели да задоволяват своите потребности. Цели общини се превърнали в ужасяващи, пустеещи райони, където наркоманите се инжектирали открито по улиците, а дилърите били царе.

Икономическото чудо на 90-те години превърнало Ирландия от една от най-бедните страни в Европа в една от най-богатите, но с просперитета нараснал и апетитът за наркотици, особено за кокаин и екстази. Старите престъпни босове отстъпили пред нов вид босове, които водели кървави войни за територии и дял от пазара. Докато предишните ирландски мафиоти използвали рязани пушки, за да наложат волята си, новите гангстери били въоръжени с автомати АК-47 и други тежки оръжия. Надупчени с куршуми тела започнали да се появяват по улиците на жилищните комплекси. Според оценките на Гардата през 2012 г., двайсет и пет жестоки наркобанди упражнявали смъртоносния си занаят на територията на Ирландия. Няколко от тях били създали изгодни връзки с чуждестранни организирани престъпни групировки, в това число и остатъците от Истинската ИРА.

— Мислех, че те са противници на наркотиците — вметна Габриел.

— Това може да е вярно там горе — каза Келър, като посочи на север, — но тук, в Република Ирландия, нещата са други. На практика Истинската ИРА е просто още една наркобанда. Понякога те се занимават пряко с наркотици. Понякога с организирано изнудване. Главно изтръгват пари от дилърите.

— Какво прави Лиъм Уолш?

— От всичко по малко.

Дъжд замъгли светлината на фаровете на автомобилите в пиковия вечерен трафик. Той беше по-слаб, отколкото Габриел бе очаквал. Алон предположи, че е заради икономиката. Тази на Ирландия се бе сринала повече и по-бързо от икономиките на повечето други държави. Дори наркодилърите бяха засегнати.

— Републиканството тече във вените на Уолш — каза Келър. — Баща му беше член на ИРА, такива бяха чичовците и братята му. Той премина към Истинската ИРА след големия разкол и когато войната ефективно приключи, се върна в Дъблин, за да трупа състояние в бизнеса с наркотици.

— Каква е връзката му с Куин?

— Ома. — Кристофър посочи надясно: — Тук трябва да завиеш.

Габриел зави с колата по Кенелсфорт Роуд. От двете страни на улицата се издигаха долепени една до друга малки двуетажни къщи. Не беше съвсем ирландското чудо, но не беше и бедняшки квартал.

— Това ли е Балифърмет?

— Това е Палмърстаун.

— Накъде да карам?

С махване на ръката Келър показа на Алон да продължи направо. Те заобиколиха индустриален парк с ниски сиви складове и внезапно се озоваха на Балифърмет Роуд. След минута се натъкнаха на редица мизерни на вид магазинчета: евтин универсален магазин, евтин магазин за бельо, евтина оптика, магазинче за пържени картофки. От другата страна на улицата имаше супермаркет от веригата „Теско“, а в съседство с него — букмейкърски пункт. Във входа му се бяха подслонили четирима мъже с черни кожени якета. Лиъм Уолш бе най-дребният в групичката. Той пушеше цигара, всъщност всички пушеха. Габриел зави, влезе в паркинга на супермаркета „Теско“ и вмъкна колата на едно празно място. Оттам имаше хубава видимост към букмейкърския пункт.

— Може би трябва да оставиш двигателя да работи — каза Келър.

— Защо?

— Може да не запали отново.

Алон изключи двигателя и загаси фаровете. Дъждът барабанеше силно по предното стъкло. След няколко секунди Лиъм Уолш изчезна в размазан калейдоскоп от светлини. После Габриел включи чистачките и Уолш отново се появи. Един черен мерцедес седан бе спрял пред букмейкърския пункт. Беше единственият мерцедес на улицата, може би единственият и в квартала. Уолш разговаряше с шофьора през отворения прозорец.

— Той изглежда като истински стълб на обществото — каза тихо Алон.

— Точно така обича да се представя.

— Тогава защо стои пред букмейкърски пункт?

— Иска другите банди да знаят, че пази своята територия. Миналата година негов конкурент се опита да го убие точно на това място. Ако се вгледаш внимателно, може да видиш дупките от куршуми в стената.

Мерцедесът се отдалечи. Лиъм Уолш се върна под навеса на входа.

— Кои са тези симпатични типове с него?

— Двамата отляво са бодигардовете му. Другият е неговата дясна ръка.

— От Истинската ИРА ли са?

— До мозъка на костите.

— Въоръжени ли са?

— Със сигурност.

— И така, какво ще правим?

— Ще чакаме да предприеме нещо.

— Тук ли?

Келър поклати отрицателно глава.

— Ако ни видят да седим в паркирана кола, ще помислят, че сме от Гардата или членове на конкурентна банда. А ако си помислят това, ще бъдем мъртви.

— Тогава може би не трябва да седим тук.

Кристофър кимна към магазинчето за пържени картофки от другата страна на пътя и излезе от колата. Габриел го последва. Двамата застанаха един до друг в края на тротоара, с пъхнати в джобовете ръце и наведени глави срещу напора на дъжда, чакайки пролука в движението.

— Те ни гледат — каза Келър.

— И ти ли забеляза?

— Трудно е да не го забележиш.

— Уолш познава ли лицето ти?

— Вече да.

Отвори се пролука в трафика, те пресякоха улицата и се отправиха към входа на магазинчето за пържени картофки.

— Най-добре е ти да не говориш — каза Кристофър. — Този не е от кварталите, които се посещават от много туристи от екзотични страни.

— Аз говоря перфектно английски.

— Това е проблемът.

Келър отвори вратата и влезе пръв. Помещението беше тясно, с напукан балатум на пода и олющени стени. Въздухът беше натежал от миризмата на мазнина, нишесте и слабия мирис на мокра вълна. Имаше едно доста младо момиче зад щанда и празна маса до прозореца. Габриел седна с гръб към улицата, докато Кристофър отиде до щанда и поръча с акцента на човек от Южен Дъблин.

— Много впечатляващо — прошепна Алон, когато Келър се присъедини към него. — За момент си помислих, че ще запееш „Когато ирландските очи се усмихват“.

— Що се отнася до красивата млада мома, аз съм толкова ирландец, колкото и тя.

— Да — каза скептично Габриел. — А аз съм Оскар Уайлд.

— Мислиш, че не мога да мина за ирландец, така ли?

— Може би за такъв, който е бил на много дълга почивка на слънце.

— Такава е моята история за прикритие.

— Къде си бил?

— В Майорка — отговори Кристофър. — Ирландците харесват Майорка, особено ирландските мафиоти.

Алон огледа вътрешността на заведението.

— Чудя се защо.

Девойката дойде до масата им и постави на нея чиния с пържени картофки и две чашки от стиропор с чай с мляко. Докато се отдалечаваше, вратата се отвори и двама бледи, около двайсет и пет годишни мъже влязоха, забързани да се скрият от лошото време. Минута по-късно влезе жена с влажно палто и обувки. Двамата мъже се настаниха на съседната маса до Келър и Алон и заговориха на диалект, който се стори на Габриел почти неразбираем. Жената седна в задната част на заведението. Тя си поръча само чай и се зачете в захабена книга с меки корици.

— Какво става навън? — попита Алон.

— Четирима мъже стоят пред букмейкърски пункт. Единият изглежда така, сякаш му е дошло до гуша от дъжда.

— Къде живее той?

— Недалеч оттук — отговори Кристофър. — Той обича да живее сред хората.

Габриел отпи от чая си и направи гримаса. Келър побутна към него чинията с пържените картофки.

— Хапни малко.

— Не искам.

— Защо не искаш?

— Искам да живея достатъчно дълго, за да видя родени децата си.

— Добра идея. — Келър се усмихна, после добави: — Мъжете на твоята възраст наистина трябва да внимават какво ядат.

— Ти гледай себе си.

— На колко години си точно?

— Не си спомням.

— Проблеми със загуба на паметта?

Алон отпи от чая. Кристофър изяде няколко пържени картофчета.

— Не са толкова добри, колкото пържените картофки в Южна Франция — отбеляза той.

— Взе ли фактура?

— Че защо ми е фактура?

— Чух, че счетоводителите в МИ6 са много придирчиви.

— Нека сега да не се увличаме относно МИ6. Още не съм взел никакво решение.

— Понякога най-добрите решения за нас се вземат от някого другиго.

— Звучиш като дона. — Келър изяде още едно картофче. — Вярно ли е това за счетоводителите на МИ6?

— Просто водех разговор.

— Вашите безкомпромисни ли са?

— Ужасно.

— Но не и към теб.

— Не толкова много.

— Тогава защо не ти взеха нещо по-добро от шкода?

— Шкодата е чудесна.

— Надявам се, че той ще се побере в багажника.

— Ако се наложи, ще затръшнем капака върху него няколко пъти.

— Какво ще кажеш за тайната квартира?

— Сигурен съм, че тя е прекрасна, Кристофър.

Келър не изглеждаше убеден. Той бодна още едно картофче, размисли и го върна в чинията.

— Какво става зад мен? — попита той.

— Двама мъже говорят на неизвестен за мен език. Една жена чете книга.

— Какво чете?

— Мисля, че нещо на Джон Банвил15.

Кристофър замислено кимна, загледан в Балифърмет Роуд.

— Какво виждаш? — попита Габриел.

— Един мъж стои пред букмейкърския пункт. Трима мъже се качват в една кола.

— Каква кола?

— Черен мерцедес.

— По-добър е от шкодата.

— Много по-добър.

— И така, какво ще правим?

— Оставяме картофките и вземаме чая.

— Кога?

Келър се изправи.

13. Балифърмет, Дъблин

Те хвърлиха чашките от стиропор в едно кошче за боклук на паркинга на „Теско“ и се качиха в шкодата. Този път караше Кристофър — това беше неговата територия. Той излезе на Балифърмет Роуд и си запроправя път сред уличния трафик, докато не останаха две коли, които ги деляха от мерцедеса. Келър караше спокойно, хванал с едната ръка горната част на волана, а другата лежеше на скоростния лост. Очите му гледаха право напред. Габриел бе поел грижата за страничното огледало и наблюдаваше движението зад тях.

— Е? — попита Келър.

— Много си добър, Кристофър. От теб ще стане отличен служител на МИ6.

— Питах дали ни следят.

— Не ни следят.

Келър вдигна ръката си от скоростния лост и извади цигара от джоба на палтото си. Алон потупа черно-жълтия надпис, поставен на сенника пред шофьора, и каза:

— Това е кола за непушачи.

Кристофър запали цигарата си. Габриел свали прозореца си няколко сантиметра, за да излиза димът.

— Те спират — каза той.

— И сам виждам.

Мерцедесът зави и спря на паркинга пред един павилион за вестници. В продължение на няколко секунди никой не излезе. После Лиъм Уолш слезе от задната врата и влезе в павилиона. Келър кара още около петдесет метра по пътя и паркира пред една пицария. Той угаси фаровете, но остави двигателя да работи.

— Предполагам, че Уолш иска да вземе някои неща на път за вкъщи.

— Като например?

— Един брой „Хералд“ — предположи Келър.

— Вече никой не чете вестници, Кристофър. Не си ли чул?

Келър погледна към пицарията.

— Може би трябва да влезеш вътре и да ни купиш две парчета.

— Как да поръчам, без да говоря?

— Ще измислиш нещо.

— Какъв вид пица обичаш?

— Върви — каза Кристофър.

Алон слезе от колата и влезе в пицарията. Имаше трима души, чакащи на опашка пред него. Той се нареди и зачака, докато го обгърна миризмата на разтопен кашкавал и мая. После чу кратко изсвирване на клаксон и като се обърна, видя черния мерцедес да потегля с пълна газ от Балифърмет Роуд. Габриел излезе навън и се настани на пасажерската седалка. Келър излезе на заден от паркинга, включи се в движението и постепенно увеличи скоростта.

— Той купи ли си нещо? — попита Алон.

— Два вестника и пакет „Уинстън“.

— Как изглеждаше, когато излезе?

— Сякаш изобщо няма нужда от вестници или цигари.

— Предполагам, че от Гардата постоянно го следят.

— Наистина се надявам да е така.

— Което означава, че е свикнал да бъде следен от време на време от мъже в необозначени седани.

— Би могло да се очаква.

— Той завива — каза Габриел.

— Виждам.

Автомобилът зави в пуста неосветена улица, обградена от малки, долепени една до друга къщи. Нямаше улично движение, нямаше магазини, нито място, където двама чужденци да могат да се скрият. Келър спря до бордюра и изключи фаровете. На стотина метра по-надолу по улицата мерцедесът влезе в една алея за коли. Светлините на автомобила изгаснаха. Четирите врати се отвориха и от тях излязоха четирима мъже.

— Това домът на Уолш ли е? — попита Алон.

Кристофър кимна утвърдително.

— Женен ли е?

— Вече не.

— Има ли си приятелка?

— Може би.

— Ами куче?

— Проблем ли имаш с кучетата?

Габриел не отговори. Вместо това наблюдаваше как четиримата мъже отидоха до къщата и изчезнаха през входната врата.

— Какво ще правим сега? — поинтересува се той.

— Предполагам, че може да прекараме следващите няколко дни в очакване на по-добра възможност.

— Или?

— Да го отвлечем сега.

— Те са четирима, а ние сме двама.

— Един — каза Келър. — Ти няма да идваш.

— Защо?

— Защото бъдещият шеф на Службата не може да се забърква в нещо подобно. Освен това — добави Кристофър, като потупа издутината под палтото си, — разполагаме само с един пистолет.

— Четирима срещу един — каза Алон след малко. — Шансовете не са много добри.

— Всъщност, имайки предвид моето минало, на мен шансовете ми харесват.

— Как възнамеряваш да действаш?

— По същия начин, както действахме в Северна Ирландия — отговори Келър. — „Игри за големи момчета по правила за големи момчета.“

Кристофър слезе от колата, без да каже и дума повече, и безшумно затвори вратата. Габриел прехвърли крак през централната конзола и се намести зад волана. Включи чистачките и зърна Келър да върви по улицата с ръце в джобовете на палтото си, привел рамене срещу вятъра. Той погледна блекбърито си. Беше 20,27 ч. дъблинско време, 22,27 ч. в Йерусалим. Помисли за красивата си млада съпруга, която седеше сама в апартамента им на улица „Наркис“, и за двете си неродени деца, сгушени удобно в утробата ѝ. А той седеше на една пуста улица в югозападната част на Дъблин — часовой на още един нощен пост, чакайки негов приятел да уреди стари сметки. Дъждът барабанеше по предното стъкло, мрачната улица приличаше на размит пейзаж от сънищата. Габриел включи чистачките за втори път и видя Кристофър да преминава през участък, осветен от жълтата светлина на самотна улична лампа. Когато включи чистачките за трети път, Келър беше изчезнал.

Къщата се намираше на Росмор Роуд № 48. Бе измазана с хоросан и имаше един прозорец с бяла дограма на партера и още два на горния етаж. На тясната алея за коли имаше място само за един автомобил. До алеята имаше портичка, водеща до градинска пътека, край която се простираше малка тревна площ, оградена с нисък жив плет. Мястото бе порядъчно във всяко отношение, с изключение на човека, който го обитаваше.

Подобно на всички къщи в този край на улицата, номер 48 имаше задна градина, отвъд която се простираха спортните игрища на мъжкото католическо училище. Входът на училището бе зад ъгъла, на Ле Фаню Роуд. Главната порта бе отворена — изглежда, имаше събрание на родителския комитет в заседателната зала. Келър мина незабелязано през портата и пое през асфалтиран участък, разчертан за всякакъв вид игри. Внезапно се върна в мрачното училище в Съри, където родителите му го бяха заточили на десетгодишна възраст. Той бе момчето, от което се очакваше много — добро семейство, отличен ученик, роден за лидер. По-големите момчета никога не го докоснаха, защото се бояха от него. Директорът веднъж му опрости боя, защото тайно също се боеше от него.

В края на асфалтирания участък имаше редица дървета. Кристофър премина под голите им клони и пое през притъмнелите спортни игрища. Покрай северния им край се издигаше висока около два метра стена, обрасла с пълзящи растения. Отвъд нея бяха задните градини на къщите, издигащи се покрай Росмор Роуд. Келър стигна до най-далечния ъгъл на игрищата и отмери точно петдесет и седем крачки. После тихо се покатери на стената и скочи на земята от другата страна. Когато обувките му докоснаха влажната почва, той вече бе извадил беретата с поставения на дулото ѝ заглушител и я насочи към задната врата на къщата. Вътре лампите светеха и зад спуснатите пердета се движеха сенки. Стиснал здраво с две ръце пистолета, Кристофър наблюдаваше и слушаше. „Игри за големи момчета по правила за големи момчета“ — помисли си той.

В девет часа и десет минути блекбърито на Габриел завибрира тихо. Той го вдигна до ухото си, послуша и след това прекъсна връзката. Дъждът бе отстъпил място на лека мъгла, по Росмор Роуд нямаше движение нито на автомобили, нито на пешеходци. Алон се придвижи до къщата с номер 48, паркира на улицата и изключи двигателя. Мобилният му телефон отново завибрира, но този път той не отговори. Вместо това извади чифт гумени ръкавици в телесен цвят, слезе от колата и отвори скромния по размери багажник. Вътре имаше куфар, оставен от куриера от дъблинската централа. Габриел го извади и тръгна с него по градинската пътека. Входната врата се отвори още щом я докосна, той влезе и я затвори тихо след себе си. Келър стоеше в антрето с берета в ръка. Въздухът миришеше на барут и слабо на кръв. Това беше миризма, която Алон познаваше твърде добре. Той мина покрай Кристофър, без да каже дума, и влезе в хола. Облак дим се стелеше във въздуха. Трима мъже — всеки с по една прецизна дупка от куршум в средата на челото, четвъртият — с разбит нос и челюст, която изглеждаше изместена от удар с чук. Габриел се наведе и сложи пръст на шията му, за да провери има ли пулс. Като установи наличието на такъв, отвори куфара и се зае за работа.

Куфарът съдържаше три ролки изолирбанд, дузина пластмасови белезници тип „свински опашки“, найлонов чувал, който можеше да побере мъж, висок метър и осемдесет, черна качулка, синьо-бял анцуг, еспадрили, два ката бельо, аптечка, тапи за уши, флакони с успокоително, спринцовки, спирт, както и един екземпляр на Корана. В Службата наричаха съдържанието на куфара „мобилен пакет за задържани“. Обаче сред агентите ветерани той бе известен като „терористичен пътен комплект“.

След като установи, че няма опасност Лиъм Уолш да умре, Алон го опакова като мумия с изолирбанд. Не си направи труда да се занимава с пластмасовите белезници — в областта на изкуството и обездвижването на задържани Габриел бе традиционалист по природа. Докато залепваше последните парчета изолирбанд върху устата и очите на Уолш, ирландецът започна да идва в съзнание. Алон го усмири с доза успокоително. След това с помощта на Келър напъха Лиъм в един брезентов сак и затвори ципа.

Къщата нямаше гараж, което означаваше, че нямаха друг избор, освен да изнесат Уолш през входната врата пред очите на съседите. Габриел намери ключа за мерцедеса в джоба на един от мъртвите. Той изкара автомобила на улицата и вкара на заден шкодата в алеята за коли. Кристофър изнесе сам Лиъм и го сложи в отворения багажник. После се качи на предната пасажерска седалка и остави Алон да шофира. Това беше за добро. От опит Габриел знаеше, че е неразумно да се позволи на човек, който току-що е убил трима души, да управлява моторно превозно средство.

— Загаси ли лампите?

Келър кимна утвърдително.

— Ами вратите?

— Заключени са.

Кристофър свали заглушителя, извади пълнителя от пистолета и сложи и трите неща в жабката. Алон излезе на улицата и пое обратно към Балифърмет Роуд.

— Колко куршума изстреля? — попита той.

— Три — отговори Келър.

— След колко време от Гардата ще открият труповете?

— Не от Гардата трябва да се притесняваме.

Кристофър дръпна от цигарата си в тъмнината. Алон видя отблясъка на огънчето в огледалото за обратно виждане.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Сякаш никога не съм напускал.

— Това е проблемът с отмъщението, Кристофър. То никога не те кара да се чувстваш по-добре.

— Вярно е — каза Келър и запали нова цигара, — а аз съм още в началото.

14. Клифтън, Графство Голуей

Вилата се намираше на Дюнан Роуд, кацнала на върха на висока стръмна скала, издигаща се над тъмните води на Солт Лейк. Тя имаше три спални, голяма кухня с модерни уреди, официална трапезария, малка библиотека, служеща и за кабинет, и изба с каменни стени. Собственикът — преуспял дъблински адвокат, бе поискал хиляда евро за една седмица. От интендантството на Службата му бяха предложили хиляда и петстотин за две седмици и адвокатът, който рядко получаваше оферти през зимата, бе приел сделката. Парите се появиха в банковата му сметка на следващата сутрин. Те идваха от нещо, наречено „Торъс Глоубъл Ентъртейнмънт“ — телевизионна продуцентска компания, базирана в швейцарския град Монтрьо. На адвоката беше казано, че двамата мъже, които ще отседнат в неговата вила, са мениджъри от „Торъс“, които ще пристигнат в Ирландия да работят по проект, имащ деликатен характер. Поне донякъде това беше вярно.

Вилата бе на около сто метра настрани от Дюнан Роуд. Тя имаше немного стабилна алуминиева порта, която трябваше да се отваря и затваря ръчно, и настлана с чакъл алея за коли, виеща се нагоре по стръмнината през храстите прещип и пирен. В най-високата точка на терена растяха три вековни дървета, огънати от вятъра, който духаше от Атлантическия океан и проникваше през теснините на залива Клифтън. Вятърът бе студен и безмилостен. Той разтърсваше прозорците на вилата, стържеше по керемидите на покрива и нахлуваше в стаите всеки път, когато се отвореше някоя врата. Малката тераса бе необитаема, просто ничия земя. Дори чайките не оставаха там задълго.

Дюнан Роуд не беше истинско шосе, а тясна павирана улица, широка едва колкото да мине един автомобил, с ивица зелена трева по средата. Летовниците пътуваха по нея от време на време, но тя най-вече служеше като задна врата за село Клифтън. То беше младо селище според ирландските стандарти, основано през 1814 г. от земевладелеца и мирови съдия Джон д’Арси, който искал да създаде един остров на реда сред насилието и беззаконието, царящи в рядко населената област Конемара. Д’Арси построил за себе си замък, а за селяните — прекрасно селище с павирани улици и площади и две църкви с камбанарии, които се виждат от километри. Сега замъкът бе в руини, но селото — някога почти обезлюдено от Големия глад, бе сред най-оживените селища в западната част на Ирландия.

Единият от мъжете, отседнали в наетата вила — по-дребният от двамата, отиваше до селото всеки ден, обикновено в края на сутринта, облечен в тъмнозелена мушама, с раница през рамо и нахлупен ниско на челото каскет. Той купуваше няколко неща от супермаркета, а от „Фъргюсън Файн Уайнс“ вземаше една или две бутилки вино — обикновено италианско, а понякога френско. След като си набавеше провизии, мъжът бродеше край витрините по главната улица с вид на човек, чиято мисъл е заета с по-важни неща. Веднъж той се отби в художествената галерия „Лавел“, за да разгледа набързо притежанията ѝ. По-късно собственикът ѝ щеше да си спомни, че той изглеждал много добре осведомен в областта на живописта. Беше трудно да се определи акцентът му. Може би беше немски, може би някакъв друг. Това беше без значение: за жителите на Конемара всички други имаха някакъв акцент.

На четвъртия ден разходката му по главната улица бе по-формална от обикновено. Той влезе само в един магазин, този, в който продаваха вестници и списания, където купи четири пакета американски цигари и вестник „Индипендънт“. Първата страница беше пълна с новините от Дъблин, от които ставаше ясно, че трима членове на Истинската ИРА са били открити убити в къща в Балифърмет. Друг мъж бе в неизвестност и се предполагаше, че е отвлечен. Гардата го издирваше. Същото правеха и членовете на Истинската ИРА.

— Наркобанди — промърмори човекът зад щанда.

— Ужасно — съгласи се посетителят с акцента, който никой не можеше да определи напълно.

Той мушна вестника в раницата си и с известна неохота и цигарите. После пое обратно към вилата, собственост на адвоката от Дъблин, който, както се оказа, беше дълбоко ненавиждан от постоянните жители на Клифтън. Другият мъж, онзи, със силно загорялата кожа, слушаше внимателно обедните новини по РТЕ16.

— Близо сме — беше всичко, което каза той.

— Кога?

— Може би тази вечер.

По-дребният мъж излезе на терасата, докато другият мъж запали цигара. Черни буреносни облаци пълзяха откъм залива Клифтън и вятърът сякаш носеше шрапнели. Мъжът успя да издържи само пет минути. След това се върна вътре при дима и напрежението от чакането. Не изпитваше срам. Дори чайките не оставаха на терасата задълго.

През дългата си кариера Габриел бе имал нещастието да срещне много терористи: палестински, египетски, саудитски, терористи, мотивирани от вярата, терористи, мотивирани от загуба, терористи, родени в най-лошите гета на Арабския свят, терористи, израснали сред материалния комфорт на Запада. Често той си представяше, че тези хора са можели да постигнат нещо, ако са избрали друг път. Много от тях бяха високоинтелигентни и в неумолимите им очи Алон бе виждал неоткрити животоспасяващи лекарства, неизобретен софтуер, несътворена музика и ненаписани поеми. Лиъм Уолш обаче не създаваше такова впечатление. Той беше убиец без угризения или добро образование, който нямаше друга амбиция в живота, освен да отнема живот и имущество. В неговия случай кариерата в сферата на тероризма, дори и при ниските стандарти на непримиримите ирландски републиканци, бе най-доброто, на което можеше да се надява.

Въпреки това Уолш не изпитваше страх от физическа болка и притежаваше вродено упорство, което го правеше труден за пречупване. През първите четиресет и осем часа той бе оставен в пълна изолация в студената влажна изба със завързани очи, запушена уста, нечуващ нищо от тапите за уши и обездвижен от изолирбанда. Не му бе предложена никаква храна, а само вода, която той отказа. Келър се грижеше за нуждите му от изхождане, които бяха минимални предвид ограничената му диета. Когато бе необходимо, той се обръщаше към Уолш, говорейки с акцента на протестантската работническа класа от Източен Белфаст. На ирландеца не бе предложен изход от затрудненото му положение и той не бе помолил за такъв. След като бе видял как трима от другарите му бяха убити за един миг, Лиъм изглеждаше примирен със съдбата си. Подобно на бойците от САС, ирландските терористи и наркотрафиканти играеха по правилата за големите момчета.

Сутринта на третия ден, обезумял от жажда, той изпи няколко глътки вода със стайна температура. На обяд пи чай с мляко и захар, а вечерта му дадоха още чай и филийка препечен хляб. Точно тогава Кристофър за първи път се обърна към него.

— Ти си в много лошо положение, Лиъм — каза той със своя източнобелфастки акцент, — и единственият изход е да ми кажеш това, което искам да знам.

— Кой си ти? — попита Уолш през болката на счупената си челюст.

— Това зависи изцяло от теб — отговори Келър. — Ако говориш с мен, аз ще бъда най-добрият ти приятел на света. Ако не го направиш, ще свършиш като тримата си другари.

— Какво искаш да знаеш?

— За Ома — отвърна само Кристофър.

На сутринта на четвъртия ден Келър махна тапите от ушите на Лиъм и кърпата от устата му и изясни подробно ситуацията, в която ирландецът се намираше. Кристофър заяви, че е член на малка, раздаваща правосъдие протестантска група, която търси справедливост за жертвите на републиканския тероризъм. Той намекна, че тя има връзка с Доброволческите сили на Ълстър — лоялистка паравоенна групировка, която бе убила най-малко петстотин души, главно цивилни католици, по време на най-лошия период от Конфликта в Северна Ирландия. Доброволческите сили на Ълстър бяха приели да прекратят военните действия през 1994 г., но техните графити с изображения на маскирани въоръжени мъже все още украсяваха стените в протестантските квартали и градове в Ълстър. Много от графитите съдържаха и един и същ лозунг: „Готови за мир, готови за война“. Същото можеше да се каже и за Келър.

— Търся човека, който е направил бомбата — обясни той. — Знаеш за коя бомба говоря, Лиъм. Бомбата, която уби двайсет и девет невинни души в Ома. Ти си бил там онзи ден. Бил си с него в колата.

— Не знам за какво говориш.

— Бил си там, Лиъм — повтори Кристофър. — И си бил във връзка с него, след като движението се провали. Той е дошъл тук, в Дъблин. Ти си се грижил за него, докато не е станало прекалено напечено.

— Не е вярно. Нищо от това не е вярно.

— Той се е върнал в играта, Лиъм. Кажи ми къде мога да го намеря.

Известно време Уолш запази мълчание.

— И ако ти кажа? — попита най-накрая той.

— Ще прекараш в плен известно време, всъщност дълго време, но ще живееш.

— Глупости! — процеди злобно Уолш.

— Ние не се интересуваме от теб, Лиъм — каза спокойно Келър. — Само от него. Кажи ни къде можем да го намерим и ще те оставим жив. Ако се правиш на идиот, ще те убия. И няма да е с чист изстрел в главата. Ще бъде болезнено, Лиъм. Много болезнено.

Този следобед буря се развихри над цяла Конемара. Габриел седеше до огъня и четеше книга на Фицджералд, докато Кристофър кръстосваше с колата брулената от вятъра провинция, търсейки необичайна активност на Гардата. Лиъм Уолш седеше изолиран в избата, завързан, със залепени очи и запушена уста и уши. Не му бяха дали никаква течност или храна. До вечерта той бе толкова изнемощял от глада и обезводняването, че Келър почти трябваше да го носи до тоалетната.

— Още колко време? — попита Алон, докато вечеряха.

— Близо сме — отвърна Кристофър.

— Това каза и предния път.

Келър запази мълчание.

— Има ли нещо, което можем да направим, за да ускорим нещата? Бих искал да се махнем оттук, преди от Гардата да почукат на вратата.

— Или от Истинската ИРА — добави Кристофър.

— Е?

— На този етап той е претръпнал на болката.

— Какво ще кажеш за водата?

— Водата винаги е ефикасна.

— Той знае ли това?

— Знае.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не — отвърна Келър, като се изправи. — Лично е. Когато Кристофър излезе, Габриел отиде на терасата и застана под шибащите като сачми дъждовни капки. Бяха му достатъчни само пет минути. Дори твърд човек като Лиъм Уолш не можеше да устои задълго на водата.

15. Темс Хаус, Лондон

Всяка петъчна вечер, обикновено в шест часа, но понякога и малко по-късно, ако Лондон или останалата част от света бяха изпаднали в криза, Греъм Сиймор изпиваше по едно питие с генералния директор на МИ5 Аманда Уолъс. Това несъмнено бе най-неприятната за него среща през седмицата. Уолъс беше бившият началник на Сиймор. Те бяха постъпили в МИ5 в една и съща година и се бяха издигнали в служебната йерархия по паралелни писти — Сиймор в отдела за борба с тероризма, Уолъс в контраразузнаването. Накрая Аманда бе спечелила състезанието, озовавайки се в кабинета на генералния директор. Но сега, съвсем неочаквано и в залеза на кариерата му, на Греъм бе връчена най-голямата награда. Уолъс го мразеше, защото сега той беше най-могъщият шпионин в Лондон. Тя тихомълком постоянно се мъчеше да му навреди.

Също като при Сиймор, шпионажът бе в гените на Аманда Уолъс. Майка ѝ бе работила в архивния отдел на МИ5 по време на войната и след дипломирането си в Кеймбридж Аманда не си бе и помислила за друга кариера, освен в разузнаването. Техният общ произход би трябвало да ги направи съюзници. Вместо това, Аманда моментално бе определила Сиймор като свой съперник. Той бе красивият негодник, при когото успехът бе дошъл твърде лесно, а тя бе тромавото, доста срамежливо момиче, което нямаше да му даде да си поеме дъх от работа. Те се познаваха от трийсет години и заедно бяха достигнали двата върха на британското разузнаване, но въпреки това основната динамика на техните взаимоотношения така и не се беше променила.

Миналия петък Аманда бе дошла във Воксхол Крос, което означаваше, че съгласно правилата на взаимоотношенията им сега беше ред на Сиймор да пътува. Това не му тежеше, защото винаги обичаше да се връща в Темс Хаус. Неговият служебен ягуар бе допуснат в подземния паркинг в 17,55 ч. и две минути по-късно асансьорът на Уолъс го качи на най-горния етаж. Главният коридор беше тих като болнично отделение през нощта. Греъм предположи, че ръководният състав се е смесил с редовите служители в единия от двата частни бара, които се помещаваха в сградата. Както винаги, той спря, за да надникне в стария си кабинет. Майлс Кент — неговият наследник на поста заместник-директор, гледаше безизразно в екрана на компютъра си. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла седмица.

— Как е тя? — попита предпазливо Греъм.

— Бясна е, но ти по-добре побързай — добави Кент. — Не трябва да караш пчелата майка да чака.

Сиймор продължи по коридора до кабинета на генералния директор. В преддверието го посрещна един от членовете на изцяло мъжкия персонал на Аманда и веднага го въведе в просторния ѝ кабинет. Тя стоеше замислено пред прозореца с изглед към сградата на Парламента. Уолъс се обърна и погледна ръчния си часовник. От всички качества тя ценеше най-много точността.

— Греъм — каза Аманда с равен тон, сякаш четеше името му в една от дебелите информационни сводки, които персоналът ѝ винаги подготвяше преди важно събрание. След това му отправи делова усмивка, която изглеждаше така, сякаш я бе усвоила, упражнявайки се пред огледалото. — Хубаво е, че дойде.

Върху дългата лъскава заседателна маса на Аманда бе поставен поднос с напитки. Тя приготви джин с тоник за Сиймор и много сухо мартини със зелена маслинка и маринован перлен лук за себе си. Уолъс се гордееше със способността си да издържа на пиене — умение, което според нея бе задължително за един шпионин. Това беше едно от малкото ѝ добри качества.

— Наздраве — каза Греъм, като вдигна леко чашата си, но Аманда отново само се усмихна. На големия плосък телевизор вървеше без звук репортаж на Би Би Си. Високопоставен служител на Гарда Шихана стоеше пред малка къща в Балифърмет, където бяха намерени мъртви трима мъже — всичките членове на наркобанда от Истинската ИРА.

— Доста неприятно — каза Уолъс.

— Очевидно борба за територия — промърмори Сиймор над ръба на чашата си.

— Нашите приятели от Гардата имат съмнения по този въпрос.

— С какво разполагат?

— Всъщност с нищо и затова са обезпокоени. Обикновено телефоните прегряват от обаждания след голямо гангстерско убийство, но не и този път. Освен това — добави тя — и начинът, по който са били убити. Обикновено тези гангстери надупчват цялата стая с куршуми от автоматично оръжие. Обаче този, който го е направил, е бил много точен. Три изстрела, три трупа. От Гардата са убедени, че си имат работа с професионалисти.

— Имат ли някаква представа къде е Лиъм Уолш?

— Работят с презумпцията, че той е някъде в републиката, но нямат представа къде. — Тя погледна Сиймор и повдигна въпросително едната си вежда. — Той не е завързан за стол в някоя тайна квартира на МИ6, нали, Греъм?

— За жалост, не.

Сиймор погледна към телевизора. По Би Би Си бяха преминали към следващия репортаж. Премиерът Джонатан Ланкастър беше във Вашингтон на среща с американския президент. Тя не беше минала толкова добре, колкото се бе надявал. В момента Великобритания не беше много на мода във Вашингтон, поне не и в Белия дом.

— Твоят приятел — каза хладно Аманда.

— Американският президент ли?

— Джонатан.

— Той е и твой приятел — отвърна Сиймор.

— Моите отношения с премиера са сърдечни — каза натъртено тя, — но са нищо в сравнение с твоите. Ти и Джонатан сте много близки.

Беше ясно, че Уолъс искаше да каже нещо повече за уникалната връзка на Греъм с министър-председателя. Вместо това, тя си наля ново питие, докато разказваше неприлична клюка за съпругата на някакъв посланик от богатите на петрол Обединени арабски емирства. Сиймор на свой ред разказа за доклада, който бе получил — за мъж с британски акцент, който купувал преносими зенитноракетни комплекси на един пазар за оръжие в Либия. След като разчупиха леда, двамата подеха непринуден разговор, какъвто можеха да водят само двама висшестоящи шпиони. Те споделяха, разкриваха информация, съветваха се, а на два пъти истински се разсмяха. Всъщност за няколко минути изглеждаше, че съперничеството им не съществува. Двамата говориха за положението в Ирак и Сирия, за Китай, говориха за световната икономика и нейното влияние върху сигурността, както и за американския президент, когото обвиняваха за много от проблемите по света. Накрая говориха и за руснаците. Тези дни те винаги го правеха.

— Техните кибервоини — заяви Аманда — атакуват нашите финансови институции с всичко, с което разполагат в малкия си гаден инструментариум. Те също така се целят в нашите правителствени системи и компютърните мрежи на най-големите ни доставчици в областта на отбраната.

— Нещо конкретно ли търсят?

— Всъщност — отговори тя — не изглежда да търсят нещо кой знае какво. Просто се стремят да нанесат колкото се може повече щети. Има някакво безразсъдство, каквото досега не сме виждали.

— Има ли някаква промяна в тяхното поведение тук, в Лондон?

— От контраразузнаването са забелязали необичайно повишаване на активността на лондонската резидентура. Не сме сигурни какво означава това, но е ясно, че те са замесени в нещо голямо.

— По-голямо от вкарването на нелегална рускиня в леглото на премиера?

Аманда повдигна вежда и проследи маслинката до ръба на чашата си. Лицето на принцесата се появи по телевизията. Семейството ѝ бе обявило, че създава фонд за подкрепа на скъпите за нея каузи. На Джонатан Ланкастър бе разрешено да направи първото дарение.

— Чул ли си нещо ново? — попита Уолъс.

— За принцесата ли?

Тя кимна утвърдително.

— Нищо. А ти?

Аманда остави чашата си и мълчаливо се взира известно време в Греъм. Накрая попита:

— Защо не ми каза, че е бил Еймън Куин?

Тя почука с нокът облегалката на стола, докато чакаше отговора, което никога не беше добър знак. Сиймор реши, че няма друг избор, освен да ѝ каже истината, или поне някаква нейна версия.

— Не ти казах — отвърна той най-сетне, — защото не исках да те замесвам.

— Защото ми нямаш доверие ли?

— Защото не искам името ти да бъде опетнено по някакъв начин.

— Защо да се петни моето име? В крайна сметка, Греъм, по време на бомбения атентат в Ома ти беше начело на борбата с тероризма, а не аз.

— Точно затова ти стана генерален директор на Службата за сигурност. — Той замълча, после добави: — А не аз.

Между тях настъпи напрегната тишина. Сиймор копнееше да си тръгне, но не можеше. Въпросът трябваше да има някакво решение.

— Куин от името на Истинската ИРА ли е действал — попита накрая Аманда, — или от името на някого другиго?

— Трябва да получим отговор на този въпрос в рамките на няколко часа.

— Веднага след като Лиъм Уолш се пречупи ли?

Греъм не отговори нищо.

— Това официална операция на МИ6 ли е?

— Неофициална.

— Твоята специалност — каза язвително Аманда. — Предполагам, че работиш с израелците. В крайна сметка те много отдавна искаха да извадят от строя Куин.

— И ние трябваше да приемем предложението им.

— Какво знае Джонатан?

— Нищо.

Тя изруга тихо — нещо, което рядко правеше.

— Ще ти дам голяма свобода на действие по този въпрос — каза най-накрая. — Не заради теб, забележи, а заради Службата за сигурност. Но очаквам предварително да ме предупредиш, ако твоята операция се разпростре на британска територия. И ако нещо се оплеска, ще се погрижа да пострада твоята репутация, не моята. — Уолъс се усмихна. — Просто за да няма недоразумения.

— Не бих очаквал нещо друго.

— Много добре тогава. — Тя погледна часовника си. — Боя се, че трябва да тръгвам, Греъм. Следващата седмица при теб ли?

— Очаквам го с нетърпение. — Сиймор стана и протегна ръка. — За мен винаги е удоволствие да те видя, Аманда.

16. Клифтън, Графство Голуей

Те го изведоха от избата, качиха го на горния етаж и с все още залепени с изолирбанд очи, му позволиха да се изкъпе за първи път. После го облякоха със синьо-белия анцуг и му дадоха да хапне няколко залъка и да пийне подсладен чай с мляко. Това не промени с почти нищо външния му вид. С подпухнало лице, бледа кожа и измършавяла фигура, Уолш изглеждаше като труп, възкръснал от масата в моргата.

Като приключи с храненето, Келър повтори предупреждението си. Ще се отнася добре с ирландеца, ако той отговаря вярно на неговите въпроси и с нормален тон. Ако обаче лъже, шикалкави, крещи или направи някой глупав опит за бягство, ще бъде върнат в избата и затворническите му условия ще бъдат далеч по-малко приятни, отколкото преди. Габриел мълчеше, но Лиъм, с изострен от слепотата и страха слух, очевидно усети неговото присъствие. Алон предпочиташе да е така. Той не искаше Уолш да остане с погрешното впечатление, че е под контрола на един-единствен човек, дори и този човек да бе един от най-смъртоносните в света.

Келър не беше обучаван официално на техниките за разпит, но като всички добри следователи, той вмени на Уолш навика да отговаря на въпросите честно и без колебание или шикалкавене. В началото въпросите бяха прости, такива, чиито отговори лесно можеха да се проверят. Дата на раждане. Място на раждане. Имена на родителите, братята и сестрите. Училищата, които е посещавал. Вербуването му от Ирландската републиканска армия. Уолш заяви, че е роден в Балибей, графство Монахан, на 16 октомври 1972 г. Рожденото му място бе знаменателно с това, че се намираше на две мили от Северна Ирландия, в напрегнатия пограничен район. Неговият рожден ден също беше знаменателен — на тази дата бе роден и ирландският революционен лидер Майкъл Колинс. Лиъм бе посещавал католически училища до осемнайсегодишна възраст, когато се бе присъединил към ИРА. Вербуващият не се опитал да представи в романтична светлина живота, който Уолш избрал да води. Той щял да бъде зле платен и да живее на ръба на опасността. По всяка вероятност щял да прекара няколко години в затвора. Имало и големи изгледи да умре от насилствена смърт.

— Как се казва вербовчикът ти? — попита Келър с ълстърския си акцент.

— Нямам право да кажа.

— Сега имаш.

— Беше Шеймъс Макнийл — каза Уолш след кратко колебание. — Той беше…

— Член на Южноармаската бригада — прекъсна го Кристофър. — Той бе убит при засада от британските войници и бе погребан с почести от ИРА, мир на праха му.

— Всъщност — каза Уолш — той загина по време на престрелка със САС.

— Само каубоите и гангстерите участват в престрелки — заяви Келър. — Но ти тъкмо щеше да ми разкажеш за твоето обучение.

Лиъм го направи. Той бил изпратен в отдалечен лагер в републиката, за да бъде обучен да борави с леко стрелково оръжие, както и да произвежда и доставя бомби. Казали му да се откаже от пиенето и да избягва да общува с хора, които не са членове на ИРА. Накрая, шест месеца след вербуването му, Уолш бил зачислен в елитен ударен отряд на ИРА. В неговия състав влизал и един експерт по изработката на бомби и оперативно планиране на име Еймън Куин. Куин бил няколко години по-голям от Лиъм и вече бил легенда. През 80-те години той бил изпратен на обучение в един пустинен лагер в Либия. Но в крайна сметка, според думите на Уолш, не либийците, а Куин провел по-голямата част от обучението. Всъщност именно той дал на либийците проекта за бомбата, взривила самолета на американската авиокомпания „Пан Ам“, осъществяващ полет 103, над Локърби, Шотландия.

— Това са глупости — каза Келър.

— Както кажеш — отговори Уолш.

— Кой друг е бил в лагера с него?

— Основно хора от ООП17, както и няколко момчета от една от отцепилите се фракции.

— Коя по-точно?

— Мисля, че беше Народният фронт за освобождение на Палестина.

— Запознат ли си с палестинските терористични групи?

— Ние имаме много общо с палестинците.

— И какво е то?

— И двата народа са окупирани от расистки колониални сили.

Кристофър погледна към Габриел, който гледаше безучастно ръцете си. Уолш, все още със завързани очи, като че ли усети напрежението в стаята. Навън вятърът кръстосваше пред вратите и прозорците на къщата, сякаш търсеше пролука да влезе.

— Къде съм? — попита Лиъм.

— В ада — отговори Келър.

— Какво трябва да направя, за да изляза от него?

— Продължавай да говориш.

— Какво искаш да знаеш?

— Подробностите за първата ти операция.

— Тя беше през 1993 година.

— Кой месец?

— Април.

— В Ълстър или на Острова?

— На Острова.

— В кой град?

— В единствения град, който има значение.

— В Лондон ли?

— Да.

— В района Бишъпсгейт?

Уолш кимна утвърдително. Бишъпсгейт…

Камионът — самосвал „Ивеко Форд“, изчезнал от Нюкасъл ъндър Лайм, Стафордшър, през месец март. Те го закарали в един нает склад и го боядисали в тъмносиньо. След това Куин го оборудвал с бомбата — еднотонно устройство със смес от амониева селитра и мазут, — която сглобил в Южна Арма и внесъл тайно в Англия. Сутринта на 24 април Уолш откарал камиона в Лондон и го паркирал пред номер 99 на Бишъпсгейт — офис кула, заета единствено от банка Ейч Ес Би Си. Взривът разбил над петстотин тона стъкло, сринал една църква и убил един фотожурналист. Британското правителство отговорило, като опасало финансовия район на Лондон с кордон от постове за сигурност, известен като „стоманения пръстен“. Без да се разколебае, ИРА се завърнала в Лондон през февруари 1996 г. с друг камион с бомба, проектирана и сглобена от Еймън Куин. Този път целта бил финансовият център Канари Уорф в Докландс. Взривът бил толкова силен, че разтърсил прозорците в радиус от осем километра. Премиерите на Великобритания и Ирландия бързо обявили възобновяването на мирните преговори. Осемнайсет месеца по-късно, през юли 1997 г., ИРА се съгласила на примирие.

— Това беше шибана катастрофа — каза Лиъм Уолш.

— А когато ИРА се разцепи на фракции по-късно през есента — каза Келър, — ти отиде с Маккевит и Бернадет Сандс, така ли?

— Не — отговори Уолш. — Отидох с Еймън Куин.

От самото начало, продължи Лиъм, в Истинската ИРА било пълно с информатори, които докладвали на МИ5 и на „Престъпност и сигурност“ — тайния отдел на Гарда Шихана, който действал в необозначени офиси в района на Феникс Парк в Дъблин. Въпреки това, групировката успяла да извърши поредица бомбени атентати, в това число опустошителното нападение срещу Банбридж на 1 август 1998 г. Бомбата тежала 230 килограма и била скрита в червен автомобил „Воксхол Кавалиър“. Кодираните телефонни предупреждения били неточни — не било упоменато нито мястото, нито времето на взрива. В резултат трийсет и трима души били тежко ранени, включително двама полицаи от Кралската ълстърска полиция. Парчета от воксхола били открити в радиус от шестстотин метра. Това била, каза Уолш, демонстрация за бъдещите атракции.

— Като в Ома — вметна тихо Келър.

Уолш не отговори нищо.

— Ти беше ли част от оперативния отряд?

Лиъм кимна утвърдително.

— В коя кола? — попита Кристофър. — Тази с бомбата, в разузнавателната или за бягството?

— С бомбата.

— Шофьор ли беше, или пътник?

— Аз трябваше да карам, но имаше промяна в последната минута.

— Кой караше?

Уолш се поколеба, после отговори:

— Куин.

— Защо имаше промяна?

— Той каза, че е по-изнервен от обичайното преди операция. Заяви, че шофирането ще му помогне да се успокои.

— Но това не беше истинската причина, нали, Лиъм? Куин е искал да вземе нещата в свои ръце. Искал е да забие пирон в ковчега на мирния процес.

— Един куршум в главата, така се изрази Куин.

— Той е трябвало да остави бомбата пред съдебната палата, нали?

— Такъв беше планът.

— Куин потърси ли изобщо място за паркиране?

— Не — отговори Уолш, като поклати глава. — Отиде направо на главната търговска улица и паркира пред универсалния магазин „С. Д. Келс“.

— Защо ти не направи нещо?

— Опитах се да го разубедя, но той не искаше и да чуе.

— Трябвало е да положиш повече усилия, Лиъм.

— Ти очевидно не познаваш Еймън Куин.

— Къде беше колата за бягство?

— На паркинга на супермаркета.

— Какво стана, когато се качихте в нея?

— Той се обади от другата страна на границата.

— „Тухлите са в стената.“

Уолш кимна утвърдително.

— Защо не каза на никого, че бомбата е била поставена на грешното място?

— Ако си бях отворил устата, Куин щеше да ме убие. Освен това — добави Лиъм, — вече беше твърде късно.

— И когато бомбата експлодира?

— Градът беше леш.

Смъртта и опустошението предизвикали отвращение от двете страни на границата, както и по целия свят. Истинската ИРА отправила публично извинение и обявила примирие, но вече било твърде късно — движението понесло непоправими щети. Уолш се установил в Дъблин, за да се грижи за интересите на Истинската ИРА в процъфтяващата търговия с наркотици. Куин се укрил.

— Къде?

— В Испания.

— Какво правеше там?

— Висеше на плажа, докато не му свършиха парите.

— А после?

— Обади се на един стар приятел и каза, че иска да се върне в играта.

— Кой беше приятелят?

Уолш се поколеба, после отвърна:

— Муамар Кадафи.

17. Клифтън, Графство Голуей

Всъщност не бил точно Кадафи, добави бързо Уолш. Бил близък довереник от либийското разузнаване, с когото Куин се бил сприятелил, докато бил в терористичния тренировъчен лагер в пустинята. Еймън поискал убежище, а мъжът от либийското разузнаване, след като се консултирал с владетеля, се съгласил да приеме Куин в страната. Той живял в оградена със зид вила в луксозен квартал на Триполи и свършвал по някоя работа за либийските служби за сигурност. Еймън също така бил чест гост в подземния бункер на Кадафи, където забавлявал лидера с истории за борбата срещу англичаните. С течение на времето Кадафи запознал Куин с някои от своите недотам реномирани регионални съюзници. Той поддържал контакти с всички безскрупулни личности на континента: диктатори, водачи на военни групировки, наемници, трафиканти на диаманти и всякакъв вид ислямски бунтовници. Еймън също така се запознал с руски търговец на оръжие, който доставял изобилие от оръжия и боеприпаси за всички граждански войни и бунтове в Субсахарска Африка. Оръжейният трафикант се съгласил да изпрати на Истинската ИРА малък контейнер с автомати АК-47 и пластични експлозиви. Уолш приел пратката в Дъблин.

— Помниш ли името на човека от либийското разузнаване? — попита Келър.

— Той се наричаше Абу Мохамед.

Кристофър погледна Габриел, който бавно кимна утвърдително.

— А на руския търговец на оръжие? — поинтересува се Келър.

— Беше Иван Харков, онзи, който беше убит в Сен Тропе преди няколко години.

— Сигурен ли си, Лиъм? Сигурен ли си, че е бил Иван?

— Че кой друг би могъл да бъде? Иван контролираше търговията с оръжие в Африка и убиваше всеки, който се опиташе да се включи в играта.

— А вилата в Триполи? Знаеш ли къде се намираше тя?

— Беше в квартала, наречен Ал Андалус.

— На коя улица?

— Виа Канова. Номер 27 — добави Уолш. — Но не си губи времето. Куин напусна Либия преди години.

— Какво се случи?

— Кадафи реши да изчисти името си. Той се отказа от своите оръжейни програми и заяви на американците и европейците, че иска да нормализира отношенията си с тях. Тони Блеър му стисна ръката в една шатра извън Триполи. Компанията „Бритиш Петролиъм“ получи правата за извършване на сондажи на либийска територия. Спомняш ли си?

— Спомням си, Лиъм.

Според Уолш, от МИ6 очевидно са знаели, че Куин живее тайно в Триполи. Шефът на МИ6 настоял да го изгонят от страната и Кадафи се съгласил. Той се обадил на няколко свои приятели в Африка, но никой не пожелал да приеме Еймън Куин. Тогава либийският лидер се обадил на един от най-добрите си приятели в света и сделката била сключена. Седмица по-късно Кадафи подарил на Куин екземпляр с автограф от своята „Зелена книга“18 и го качил на самолета.

— Кой беше приятелят, който се е съгласил да вземе Еймън?

— Три предположения — каза Лиъм. — Първите две не се броят.

Приятелят бил Уго Чавес — президент на Венесуела, съюзник на Русия, Куба и моллите от Техеран, трън в очите на Щатите. Чавес се изживявал като лидер на световното революционно движение и управлявал един не толкова таен тренировъчен лагер за терористи и леви бунтовници на остров Маргарита. Куин скоро се превърнал в привлекателна звезда. Той работел с всички — от перуанската Сендеро Луминосо19 до „Хамас“ и „Хизбула“, споделяйки смъртоносните си умения в занаята, които бил придобил през дългата си кариера да мери сили с британците. Също като Кадафи преди него, Чавес се отнасял добре с Куин. Той му дал вила край морето и дипломатически паспорт, за да пътува по света. Дори му дал ново лице.

— Кой извърши операцията?

— Лекарят на Кадафи.

— Бразилецът?

Уолш кимна утвърдително.

— Той отиде в Каракас и извърши операцията в тамошна болница. Преобрази напълно Куин. Старите му снимки са безполезни сега. Дори и аз едва го познах.

— Виждал си го, когато е бил във Венесуела, така ли?

— Два пъти.

— Ходи ли в лагера?

— Не.

— Защо не?

— Нямах разрешение за лагера. Видях го на континента.

— Продължавай да говориш, Лиъм.

Една година след пристигането на Куин във Венесуела високопоставен служител на ВЕВАК — иранската разузнавателна служба, направил тайно посещение на острова. Той не отишъл там, за да види техните съюзници от „Хизбула“, а за да се срещне с Еймън Куин. Мъжът от ВЕВАК останал на острова в продължение на седмица. И когато се върнал в Техеран, Куин го придружил.

— Защо?

— Иранците искаха Куин да им изработи оръжие.

— Какъв вид оръжие?

— Такова, което от „Хизбула“ да могат да използват срещу израелските танкове и бронетранспортьори в Южен Ливан.

Келър погледна Габриел, който сякаш съзерцаваше една пукнатина на тавана. Уолш, който нямаше представа за истинската самоличност на малката си аудитория, продължи да говори:

— Иранците назначиха Куин в оръжеен завод в техеранското предградие Лавизан. Той изработи версия на противотанково оръжие, над което работеше от години. Куин създаде запалителен снаряд, който се движи със скорост триста метра в секунда и обхваща в пламъци напредващата бронирана машина. „Хизбула“ го използва срещу израелците през лятото на 2006 година. Израелските танкове горяха като подпалки. Беше като холокоста.

Кристофър отново хвърли кос поглед към Габриел, който сега се взираше право в Лиъм Уолш.

— А какво направи, след като завърши проектирането на противотанковото оръжие? — попита Келър.

— Отиде в Ливан, за да работи директно за „Хизбула“.

— Каква беше работата му?

— Изработването главно на крайпътни бомби.

— После какво стана?

— Иранците го изпратиха в Йемен да работи с „Ал Кайда на Арабския полуостров“.

— Не знаех, че има връзки между иранците и Ал Кайда.

— Кой ти е казал това?

— Къде е той сега?

— Нямам представа.

— Лъжеш, Лиъм.

— Не лъжа. Кълна се, че не знам къде е, нито за кого работи.

— Кога го видя за последен път?

— Преди шест месеца.

— Къде?

— В Испания.

— Испания е голяма страна, Лиъм.

— Беше в южната част, в Сотогранде.

— Ирландско място за почивки.

— То е като Дъблин с греещо слънце.

— Къде се срещнахте?

— В малък хотел до яхтеното пристанище. Много тих и спокоен.

— Какво искаше той?

— Искаше да доставя един пакет.

— Пакет с какво?

— С пари.

— За кого бяха парите?

— За дъщеря му.

— Не знаех, че е женен.

— Повечето хора не знаят.

— Къде е дъщеря му?

— В Белфаст заедно с майка си.

— Продължавай, Лиъм.

Службите на британското разузнаване бяха събрали купища материали за живота и делата на Еймън Куин, но никъде в техните обемисти папки не се споменаваше за съпруга или дете. Според Уолш това не било случайно. Стратегът на операциите Куин бил направил всичко възможно да запази семейството си в тайна. Лиъм твърдеше, че е присъствал на брачната церемония, а по-късно помагал за управлението на финансовите дела на семейството през годините, когато Еймън живеел в чужбина като суперзвезда на международния тероризъм. Пакетът, който Куин дал на Уолш в испанския курорт Сотогранде, съдържал сто хиляди лири в използвани банкноти. Това било най-голямото еднократно плащане, което Куин бил поверявал на стария си приятел.

— Защо толкова голяма сума? — попита Келър.

— Той каза, че ще е последното плащане за известно време.

— Каза ли защо?

— Не.

— И ти не попита?

— Не съм толкова глупав.

— И ти предаде всичките пари?

— До последната лира.

— Не си ли задържа малка такса за услугата? В крайна сметка Куин никога нямаше да разбере.

— Ти очевидно не познаваш Еймън Куин.

Кристофър попита дали Куин някога се е промъквал тайно в Белфаст, за да види семейството си.

— Никога.

— А те никога ли не са пътували извън страната, за да го видят?

— Той се страхуваше, че британците ще ги проследят. Освен това — добави Уолш, — те нямаше да го познаят. Куин имаше ново лице. Куин беше някой друг.

Което ги върна на темата за хирургичната промяна на външния вид на Еймън. Габриел и Келър разполагаха със снимките, които французите бяха заснели в Сен Бартелеми: няколко кадъра от видеозапис на летищните камери, няколко зърнести снимки, заснети от охранителните камери на магазини, но на нито една от тях не се виждаше ясно лицето на Куин. Той беше с гъста черна коса и брада — човек, когото поглеждаш веднъж и бързо забравяш. Лиъм Уолш имаше възможността да завърши портрета на Еймън, защото бе седял срещу него преди шест месеца в една испанска хотелска стая.

Габриел бе рисувал портрети по описание при сложни обстоятелства, но никога със свидетел, който беше с вързани очи. Всъщност той бе напълно сигурен, че това е невъзможно. Келър обясни как ще се действа. В стаята присъствал още един човек, каза той, човек, който бил толкова добър със скицника и молива, колкото и с юмруците и пистолета. Този човек не бил нито ирландец, нито ълстърец. Уолш трябвало да опише за него външния вид на Куин. Той можел да погледне скицника на мъжа, но в никакъв случай не и лицето му.

— Ами ако погледна случайно?

— Не го прави.

Кристофър махна изолирбанда от очите на Лиъм. Ирландецът примигна няколко пъти. После се втренчи право във фигурата, седнала на отсрещната страна на масата, на която имаше скицник и кутия с цветни моливи.

— Току-що наруши правилата — каза спокойно Алон.

— Искаш ли да знаеш как изглежда, или не?

Габриел взе един молив.

— Да започнем с очите му.

— Те са зелени — отговори Уолш. — Като твоите.

Следващите два часа работиха без прекъсване. Уолш описваше, Алон рисуваше, Уолш коригираше, Алон преработваше рисунката. Накрая, в полунощ, портретът бе завършен. Бразилският пластичен хирург бе свършил добра работа. Той бе дал на Куин лице без характерни или запомнящи се черти. И все пак това бе лице, което Габриел щеше да познае, ако неговият притежател минеше покрай него на улицата.

Дори и да бе любопитен относно самоличността на зеленоокия мъж със скицника, Уолш с нищо не го показа. Той не се съпротивлява, когато Келър отново залепи очите му с изолирбанд, нито когато Алон му инжектира доза успокоително, която да го държи кротък в продължение на няколко часа. Те го напъхаха в брезентовия сак, както беше в безсъзнание, и избърсаха всички вещи и повърхности във вилата, до които някой от тях се бе докосвал. После го натовариха в багажника на шкодата и се настаниха на предната седалка. Кристофър шофираше. Това беше неговата територия.

Пътищата бяха пусти, дъждът бе спорадичен — в един момент се лееше проливно, в следващия преминаваше в носен от вятъра ситен ръмеж. Келър пушеше цигара след цигара и слушаше новините по радиото. Габриел гледаше през прозореца към черните хълмове и брулените от вятъра мочурища и блата. Мислите му обаче бяха заети само с Еймън Куин. Откакто бе избягал от Ирландия, Куин бе работил с някои от най-опасните хора на света. Възможно бе той да е действал по съвест или политически убеждения, но Алон се съмняваше в това. Разбира се, помисли си той, Куин бе минал през всичко това. Той бе поел по пътя на Карлос20 и Абу Нидал 21. Еймън бе наемен терорист, който убиваше по заповед на могъщи клиенти. Но кой бе платил за „куршума“ на Куин? Кой му бе поръчал да убие една принцеса? Габриел разполагаше с дълъг списък на потенциални заподозрени. Засега обаче откриването на Куин беше с предимство. Лиъм Уолш им бе дал достатъчно места, където да търсят, като никое от тях не изглеждаше по-обещаващо от къщата в Западен Белфаст. Дълбоко в себе си Алон искаше да търсят другаде, защото гледаше на жените и децата като на забранена зона. Куин обаче не им беше оставил друг избор.

В източния край на фиорда Килари Харбър Кристофър зави по един черен път и пое по него през гъстообрасла с пирен и прещип местност. Той спря на малка поляна, изключи фаровете и двигателя и дръпна вътрешния механизъм за отваряне на багажника. Габриел посегна към дръжката на вратата, но Келър го спря.

— Остани — беше всичко, което каза, преди да отвори своята врата и да излезе на дъжда.

Уолш вече бе дошъл в съзнание. Алон чу как Кристофър му обясняваше какво ще последва. Тъй като бил сътрудничил, той щял да бъде освободен без по-нататъшни последствия за него. При никакви обстоятелства обаче не трябвало да обсъжда своя разпит с другарите си, нито да прави опит да изпрати предупреждение на Куин. Ако го направел, каза Келър, щял да бъде мъртъв.

— Ясно ли е всичко, Лиъм?

Габриел чу как Уолш измърмори нещо утвърдително. После усети задницата на шкодата леко да се повдига, когато Кристофър помогна на ирландеца да излезе от багажника. Капакът се хлопна, Уолш се затътри слепешката през пирена, докато Келър го държеше здраво за единия лакът. За момент имаше само вятър и дъжд. След това някъде навътре в храстите пирен проблеснаха две бледи светлинки.

Кристофър скоро се върна. Той се настани зад волана, включи двигателя и пое обратно по пътя. Алон се загледа през прозореца, докато новините от размирния свят се нижеха тихо по радиото. Този път не си направи труда да пита Келър как се чувства. Това беше нещо лично. Той затвори очи и заспа. Когато се събуди, вече беше светло и те пресичаха границата със Северна Ирландия.

18. Ома, Северна Ирландия

Първият град от другата страна на границата беше Онаклой. Кристофър спря да зареди бензин до една красива каменна църква, а след това пое на север по шосе А5 към Ома, точно както Куин и Лиъм Уолш бяха направили следобеда на 15 август 1998 г. Малко след девет часа навлязоха в южните покрайнини на града, дъждът беше спрял и яркооранжево слънце грееше през една пролука в облаците. Те слязоха от колата близо до съдебната палата и отидоха пеш до едно кафене на главната улица. Келър си поръча традиционна ирландска закуска, но Алон поиска само чай и земелче. Той зърна отражението си във витрината и се порази от външния си вид. Реши, че Кристофър изглежда по-зле. Очите му бяха кървясали и със зачервени клепачи, а лицето му имаше остра нужда от бръснач. Обаче нищо в изражението му не подсказваше, че неотдавна е убил човек в обрасла с пирен и прещип местност в графство Майо.

— Защо сме тук? — попита Габриел, докато наблюдаваше първите сутрешни пешеходци, главно дребни търговци, които вървяха целеустремено по искрящите тротоари.

— Това място е приятно.

— Бил ли си тук и преди?

— Няколко пъти всъщност.

— Какво те водеше в града?

— Тук се срещах с мой информатор.

— От ИРА?

— Не съвсем.

— Къде е информаторът ти сега?

— В гробището „Грийнхил“.

— Какво се случи?

Келър имитира с ръката си пистолет и долепи „цевта“ до слепоочието си.

— От ИРА? — попита Алон.

Кристофър сви рамене.

— Не съвсем.

Храната пристигна. Келър поглъщаше лакомо своята, сякаш не беше ял от дни, а Габриел отхапваше по малко от хлебчето си без апетит. Навън облаците си играеха шеги със светлината. В един момент беше сутрин, в следващия — привечер. Алон си представи улицата, пълна с парчета стъкло и човешки крайници. Погледна към Кристофър и отново попита защо бяха дошли в Ома.

— В случай че имаш съмнения.

— За какво?

Келър погледна надолу към остатъците от закуската си и отвърна:

— За Лиъм Уолш.

Габриел не каза нищо. На отсрещната страна на улицата жена с една ръка и белези от изгаряния по лицето се опитваше да отключи вратата на магазин за дрехи. Алон предположи, че е една от ранените. В онзи ден те бяха повече от двеста: мъже, жени, младежи и девойки, малки деца. Политиците и медиите сякаш винаги се съсредоточаваха върху загиналите след някой бомбен атентат, а ранените скоро бяха забравяни — хората с обгорена плът, хората с толкова ужасни спомени, че никаква терапия или медикаменти не можеха да им донесат покой. Такива бяха постиженията на човек като Еймън Куин, човек, който можеше да изобрети запалителен снаряд, движещ се с триста метра в секунда.

— Е? — попита Кристофър.

— Не — отвърна Габриел. — Нямам съмнения.

До тротоара пред кафенето спря червен „Воксхол“ седан и от него слязоха двама мъже. Алон почувства как кръвта нахлу в лицето му, докато гледаше мъжете да се отдалечават по улицата. След това се втренчи в колата, сякаш очакваше таймерът в жабката да стигне до нулата.

— Какво щеше да направиш? — попита той внезапно.

— За кое?

— Ако знаеше къде е поставена бомбата в онзи ден.

— Щях да се опитам да ги предупредя.

— А ако бомбата всеки момент щеше да избухне? Щеше ли да рискуваш живота си?

Сервитьорката остави сметката на масата, преди Келър да успее да отговори. Габриел плати, прибра рестото в джоба си и последва Кристофър на улицата. Съдебната палата беше надясно. Вместо към нея, Келър зави наляво и поведе Алон покрай ярко оцветените магазини и витрини, стигайки до кула от синьо-зелено стъкло, която се издигаше на тротоара като надгробен камък. Това беше паметникът на жертвите на атентата в Ома, поставен на мястото, където колата бе избухнала. Габриел и Кристофър постояха там за минута, без никой от двамата да проговори, докато пешеходците минаваха забързано край тях. Повечето избягваха да срещнат погледа им. На отсрещната страна на улицата една жена със светла коса и слънчеви очила вдигна смартфон към лицето си, сякаш за да снима. Келър бързо се обърна с гръб към нея. Същото направи и Габриел.

— Какво щеше да направиш, Кристофър?

— За бомбата ли?

Алон кимна утвърдително.

— Щях да направя всичко по силите си, за да отведа хората на безопасно място.

— Дори и да умреш?

— Дори и да умра.

— Как може да си толкова сигурен?

— Защото никога нямаше да мога да се примиря.

Габриел замълча за миг, после тихо каза:

— От теб ще стане чудесен офицер от МИ6, Кристофър.

— Офицерите от МИ6 не убиват терористи и не оставят труповете им в полето.

— Не — каза Алон. — Правят го само добрите.

Той погледна през рамо. Жената със смартфона вече я нямаше.

Бяха минали двайсет и пет години, откакто Кристофър Келър за последен път бе стъпвал в Белфаст, и центърът на града се беше променил много в негово отсъствие. Всъщност, ако не бяха няколко забележителности, като оперния театър и хотел „Европа“, той едва ли щеше да го познае. По улиците нямаше патрулиращи британски войници, по покривите на високите сгради нямаше военни наблюдателни постове и по лицата на пешеходците, вървящи по Грейт Виктория Стрийт, нямаше страх. Градът си оставаше ясно разделен на сектантски принцип и все още имаше паравоенни графити по стените в някои от по-опасните квартали. Но по-голямата част от доказателствата за дългата и кървава война бяха изтрити. Белфаст се рекламираше като туристическа Мека. И по някаква причина, помисли си Келър, туристите наистина идваха.

Една от основните забележителности на града беше оживената Келтска музикална сцена22, която се бе появила отново при липсата на военни действия. Повечето от баровете и кръчмите, където се изпълняваше музика на живо, бяха разположени на улиците около катедралата „Света Ана“. „Томи О’Бойл“ се намираше на Юниън Стрийт, на партерния етаж на стара тухлена фабрика във викториански стил. Още не бе станало обяд и вратата беше заключена. Кристофър натисна звънеца на домофона и бързо се обърна с гръб към камерата за наблюдение. Посрещнат от мълчание, той натисна втори път звънеца.

— Затворено е — каза един глас.

— Мога да чета — отвърна Келър с белфасткия си акцент.

— Какво искаш?

— Да говоря с Били Конуей.

Последваха няколко секунди мълчание, а след това:

— Той е зает.

— Сигурен съм, че може да намери време за мен.

— Как се казваш?

Майкъл Конъли.

— Името не ми говори нищо.

— Кажи му, че в доброто старо време работех в пералнята „Искрящо чисто“ на Фолс Роуд.

— Тази пералня бе закрита преди години.

— Ние смятаме да се върнем в бизнеса.

Последва ново мълчание. После гласът каза:

— Бъди така добър и ми позволи да видя лицето ти.

Кристофър се поколеба, преди да погледне в обектива на камерата за наблюдение. След десет секунди ключалката на вратата изщрака.

— Влез — нареди му гласът.

— Предпочитам да остана отвън.

— Както искаш.

Парче от вестник се запремята по сенчестия тротоар, носено от студения вятър, идващ от река Лаган. Келър вдигна яката на палтото си. Помисли си за слънчевата си тераса с изглед към долината в Корсика. Сега тя му изглеждаше чужда като място, което е посетил веднъж в детството си. Вече не можеше да си спомни аромата на хълмовете, нито да види ясно лицето на дона. Отново беше Кристофър Келър. Беше се върнал в играта.

Той чу изщракване и като се обърна, видя вратата на „Томи О’Бойл“ да се отваря бавно. В тясната пролука застана дребен слаб мъж в края на петдесетте, със сива четина на лицето и малко повече на главата. Той изглеждаше така, сякаш току-що бе видял призрак. И в известен смисъл това беше така.

— Здравей, Били — каза сърдечно Келър. — Радвам се да те видя отново.

— Мислех, че си мъртъв.

— Аз съм мъртъв. — Кристофър сложи ръка на рамото на мъжа. — Разходи се с мен, Били. Трябва да поговорим.

19. Грейт Виктория Стрийт, Белфаст

Трябваше да отидат някъде, където никой нямаше да ги разпознае. Били Конуей предложи един американски магазин за понички на Грейт Виктория Стрийт, където според думите му не стъпвал нито един член на ИРА. Той поръча две големи кафета и се спусна към празна маса в задния ъгъл, в непосредствена близост до пожарния изход. Това беше фобията на Белфаст — не сядай прекалено близо до прозорци, в случай че на улицата избухне бомба. Винаги си оставяй път за бягство, в случай че лоши типове влязат през предната врата. Келър седна с гръб към помещението. Конуей огледа останалите посетители над ръба на чашата си.

— Първо трябваше да се обадиш — каза той. — Едва не ми докара инфаркт.

— Щеше ли да се съгласиш да ме видиш?

— Не — отговори Били Конуей. — Не мисля, че щях да го направя.

Кристофър се усмихна.

— Ти винаги си бил честен, Били.

— Прекалено честен. Помогнах ти да вкараш много мъже в „Мейз“23. — Конуей замълча, после добави: — Както и в земята.

— Това беше много отдавна.

— Не толкова отдавна. — Очите на Конуей бързо огледаха вътрешността на магазина. — След като напусна града, те ми хвърлиха доста голям бой. Казаха ми, че ти си им издал името ми в онази ферма в южната част на графство Арма.

— Не съм те издавал.

— Знам — каза Конуей. — Нямаше да съм жив, ако ме беше предал, нали?

— В никакъв случай, Били.

Очите на Конуей отново зашариха. Той бе помогнал да бъде спасен животът на безброй хора и да бъдат предотвратени материални щети за несметни милиони. И наградата му бе, помисли си Келър, да прекара остатъка от живота си в очакване на куршум от ИРА. ИРА беше като слон. Тя никога не забравяше. И със сигурност никога не прощаваше на информатор.

— Как е бизнесът? — попита Кристофър.

— Добре. А твоят?

Келър сви неопределено рамене.

— С какъв бизнес се занимаваш сега, Майкъл Конъли?

— Не е важно.

— Предполагам, че това не е истинското ти име.

Кристофър направи гримаса, за да потвърди, че е така.

— Как се научи да говориш така?

— Как?

— Като един от нас — каза Конуей.

— Предполагам, че това е дарба.

— Имаш и други дарби — каза Били. — В онази ферма са били четирима срещу един, но дори и тогава не е бил честен бой.

— Всъщност — каза Келър — бяха петима срещу един.

— Кой беше петият?

— Куин.

Между тях се възцари мълчание.

— Ти си смел човек, за да се върнеш след всичките тези години — каза Конуей след малко. — Ако разберат, че си в града, си мъртъв. Независимо дали има, или няма мирно споразумение.

Вратата на магазина се отвори и няколко туристи — датчани или шведи, Келър не можа да реши — влязоха от улицата. Били се намръщи и отпи от кафето си.

— Екскурзоводите ги водят в кварталите и им показват къде са се случили най-големите зверства. А после ги довеждат в „Томи О’Бойл“, за да чуят музиката ни.

— Това е добре за бизнеса.

— Предполагам, че е така. — Той погледна към Келър. — Затова ли се върна? За да направиш обиколка на Конфликта?

Кристофър наблюдаваше как туристите се изнизват един по един на улицата. После извърна очи към Конуей и попита:

— Кой те разпитва, след като напуснах Белфаст?

— Беше Куин.

— Къде го направи?

— Не съм сигурен. Наистина не си спомням много, освен за ножа. Той каза, че ще извади очите ми, ако не призная, че съм шпионин на британците.

— Ти какво му каза?

— Очевидно е, че отрекох. И може да съм се помолил малко за живота си. Изглежда, че му хареса. Той винаги е бил жестоко копеле.

Келър бавно кимна, сякаш Конуей бе направил някакво велико прозрение.

— Чу ли за Лиъм Уолш? — попита Били.

— Нямаше как да не чуя.

— Кой мислиш, че стои зад това?

— От Гардата казват, че е заради наркотици.

— От Гардата говорят пълни глупости — възрази Конуей.

— Ти какво знаеш?

— Знам, че някой е влязъл в къщата на Уолш в Дъблин и е убил с абсолютна лекота трима много корави мъже. — Конуей замълча, после попита: — Звучи ли ти познато?

Келър запази мълчание.

— Защо се върна тук?

— Заради Куин.

— Няма да го намериш в Белфаст.

— Знаеш ли, че той има жена и дъщеря тук?

— Бях чувал слухове за това, но така и не успях да стигна до някакво име.

— Маги Донахю.

Били вдигна замислено очи към тавана.

— Има смисъл.

— Познаваш ли я?

— Всички познават Маги.

— Къде работи?

— От другата страна на улицата, в хотел „Европа“. Всъщност — добави Конуей, като погледна часовника си — тя вероятно е там сега.

— Какво ще кажеш за детето?

— Ходи на училище в „Света Богородица Милосърдна“. Сега трябва да е на шестнайсет.

— Знаеш ли къде живеят?

— Точно до Кръмлин Роуд в Ардойн24.

— Имам нужда от адреса, Били.

— Няма проблем.

20. Ардойн, Западен Белфаст

На Били Конуей му отне по-малко от половин час да установи, че Маги Донахю живее на улица „Стратфорд Гардънс“ № 8 с единственото си дете — дъщеря, наречена Катрин на името на святата майка на Куин. Съседите нямаха представа за произхода на името на детето, въпреки че повечето подозираха, че отсъстващият съпруг на Маги Донахю — бил той жив или мъртъв, беше някакъв активист на ИРА, по всяка вероятност дисидент, който бе отказал да приеме принципите на Споразумението от Разпети петък. Населението на Ардойн все още таеше дълбоко същото отношение по този въпрос. По време на най-лошите дни на Конфликта Кралската ълстърска полиция бе смятала квартала за забранена зона, твърде опасна да се патрулира или дори да се влиза в нея. Повече от десетилетие след мирното споразумение тя беше сцена на размирици и сблъсъци между католици и протестанти.

За да допълва паричната издръжка, която получаваше от съпруга си, Маги Донахю работеше като сервитьорка в лоби бара на хотел „Европа“ — хотела, преживял най-много бомбени атентати в света. Този следобед тя имаше нещастието да изпълнява поръчките на гост на име хер Йоханес Клемп. В хотелската му регистрация беше вписан мюнхенски адрес, но работата му — очевидно имаща нещо общо с интериорния дизайн — изискваше от него да прекарва доста време далеч от дома. Както при много други хора, които често пътуваха, на него беше малко трудно да му се угоди. Обядът му, както изглеждаше, бе истинска катастрофа. Салатата му беше прекалено повехнала, сандвичът му — твърде студен, млякото за кафето — развалено. Нещо по-лошо, той бе харесал клетото създание, чиято работа беше да го направи щастлив. На нея явно не ѝ допадаха опитите му за светски разговор. На малко жени им допадаха.

— Дълъг ден, а? — попита хер Клемп, когато тя отново напълни чашата му с кафе.

— Той едва сега започва.

Жената се усмихна уморено. Имаше коса с цвета на гарваново крило, бледа кожа и големи сини очи над високите скули. Някога жената бе била красива, но сега чертите на лицето ѝ се бяха изострили. Той предположи, че Белфаст я беше състарил. Или може би, помисли си, Куин бе съсипал външността ѝ.

— Оттук ли сте? — попита хер Клемп.

— Всички са оттук.

— От източната или западната част?

— Задавате много въпроси.

— Просто съм любопитен.

— За какво?

— За Белфаст — отвърна той.

— Затова ли дойдохте тук? Защото сте любопитен?

— Заради работата, опасявам се. Но разполагам с остатъка от деня, така че си мислех, че мога да разгледам малко от града.

— Защо не си наемете екскурзовод? Те са много добре информирани.

— Предпочитам да си прережа вените.

— Знам как се чувствате. — Нейната ирония сякаш отскочи от него като камъче, хвърлено по високоскоростен влак. — Има ли нещо друго, което мога да направя за вас?

— Можете да си вземете почивка през останалата част от деня и да ме разведете из града.

— Не мога — беше единственото, което отвърна тя.

— В колко часа свършвате работа?

— В осем.

— Ще се отбия за едно питие и ще ви разкажа как е минал денят ми.

Жената се усмихна тъжно и каза:

— Аз ще съм тук.

Той плати сметката в брой и излезе на Грейт Виктория Стрийт, където Келър чакаше зад волана на шкодата. На задната седалка лежеше букет цветя, увити в целофан. На малкия плик четливо бе написано Маги Донахю.

— В колко часа свършва работа? — попита Кристофър.

— Тя каза, че в осем, но може да се е опитвала да ме избегне.

— Нали ти казах да бъдеш мил.

— Не ми е присъщо да бъда мил със съпругата на терорист.

— Възможно е тя да не знае.

— Откъде е получил съпругът ѝ сто хиляди лири в използвани банкноти?

Келър нямаше отговор на този въпрос.

— Какво ще кажеш за момичето? — попита Габриел.

— Има часове до три.

— А след това?

— Мач по хокей на трева срещу Белфастката образцова девическа гимназия.

— Протестанти ли са?

— Повечето.

— Ще бъде интересно.

Кристофър мълчеше.

— И така, какво ще правим?

— Ще доставим цветята на „Стратфорд Гардънс“ № 8.

— А после?

— Ще огледаме вътре.

Обаче отначало решиха да минат по стъпките на бурното минало на Келър. Първо бе старата сграда „Дивис Тауър“, където той бе живял сред членове на ИРА като Майкъл Конъли, после изоставената обществена пералня на Фолс Роуд, където същият този Майкъл Конъли бе претърсвал домашното пране на хората от ИРА за доказателства за експлозиви. По-надолу по пътя беше желязната порта на гробището „Милтаун“, където Елизабет Конлин — жената, която Кристофър тайно бе обичал, лежеше в гроб, който Еймън Куин ѝ бе изкопал.

— Никога ли не си идвал? — попита Габриел.

— Твърде опасно е — отвърна Келър, като поклати глава. — ИРА бди над гробовете.

След „Милтаун“ минаха покрай жилищния комплекс „Балимърфи“ и стигнаха до Спрингфийлд Роуд. Покрай северната му страна се издигаше ограда, отделяща протестантския анклав от съседния католически квартал. Първата от така наречените „мирни линии“25 се беше появила в Белфаст през 1969 г. като временно решение на сектантското кръвопролитие в града. Сега те бяха постоянен елемент от неговия облик — и наистина техният брой, дължина и мащаби се бяха увеличили след подписването на Споразумението от Разпети петък. Стената на Спрингфийлд Роуд представляваше зелена телена ограда, висока около десет метра. Обаче на Кюпър Уей — особено размирен район на Ардойн, тя беше подобно на Берлинската стена съоръжение, увенчано с бодлива тел. Обитателите от двете ѝ страни я бяха изрисували с графити. Един от тях я оприличаваше на разделителната ограда между Израел и Западния бряг.

— Това прилича ли ти на мирен процес? — попита Кристофър.

— Не — отговори Габриел. — Прилича ми на ситуацията у дома.

Накрая, в един и половина на обяд, Келър зави по улица „Стратфорд Гардънс“. Подобно на своите съседи, къщата на № 8 беше двуетажна тухлена постройка с бяла врата и с по един прозорец на всеки етаж. Предният двор бе обрасъл с плевели, на земята лежеше зелен казан за боклук, съборен от вятъра. Кристофър спря до бордюра и изключи двигателя.

— И човек се чуди защо Куин е решил да живее в луксозна вила във Венесуела вместо тук — каза Алон.

— Огледа ли вратата?

— Една брава, няма секретна ключалка.

— Колко време ще ти отнеме да я отключиш?

— Трийсет секунди — отвърна Габриел. — И по-малко, ако ми позволиш да оставя тук тези глупави цветя.

— Трябва да вземеш цветята.

— Предпочитам да взема пистолета.

— Аз ще задържа пистолета.

— Какво ще стане, ако вътре се натъкна на няколко приятели на Куин?

— Престори се на католик от Западен Белфаст.

— Не съм сигурен, че ще ми повярват.

— Най-добре е да го направят — каза Келър. — В противен случай си мъртъв.

— Някакви други полезни съвети?

— Пет минути и нито секунда повече.

Алон отвори вратата и излезе на улицата. Кристофър тихо изруга. Цветята още лежаха на задната седалка.

21. Ардойн, Западен Белфаст

Малък ирландски трикольор висеше отпуснато на една ръждясала планка на касата на вратата. Подобно на мечтата за обединена Ирландия, той беше избелял и окъсан. Габриел натисна бравата и както се очакваше, тя бе заключена. После извади от джоба си тънък метален инструмент и като използва техниката, на която го бяха научили на младини, внимателно го пъхна в механизма. Няколко секунди бяха достатъчни ключалката да поддаде. Когато натисна бравата за втори път, тя подканващо се отвори. Той влезе вътре и затвори тихо вратата зад себе си. Не се включи аларма, нито залая куче.

Сутрешната поща лежеше разпръсната на голия под. Той събра различните пликове, листовки, списания и рекламни приложения и бързо ги прегледа. Всичките бяха адресирани до Маги Донахю, с изключение на едно ориентирано към тийнейджърите модно списание, което бе адресирано до дъщеря ѝ. Изглеждаше, че няма никаква лична кореспонденция, само обичайните рекламни боклуци, които задръстваха пощите по цял свят. Габриел прибра в джоба си една квитанция за плащане с кредитна карта и върна останалите неща на пода. След това влезе в хола.

Беше малко помещение — само няколко квадратни метра, достатъчни да се побере един диван, телевизионен шкаф и два фотьойла с дамаска на цветя. На холната масичка имаше купчина стари списания и белфастки вестници, заедно с още отворена и неотворена поща. Една от пратките беше бюлетин и писмо за набиране на средства от политическото крило на Истинската ИРА „Движение за суверенитет на 32-те графства“. Габриел се зачуди дали нейните податели бяха наясно, че получателят е тайната съпруга на най-изкусния майстор на бомби и експлозиви на групировката им.

Той върна писмото в плика, а самия плик — на мястото му върху масичката. По стените нямаше нищо, освен един ирландски пейзаж, изобразяващ бурно море, с качество на купен от битпазар, който висеше над дивана. На една от помощните масички имаше поставена в рамка снимка на майка и дете, направена в деня на първото причастие на детето в църквата „Светият кръст“. Габриел не можа да открие в лицето на момичето никаква прилика с Куин. В това, ако не в друго, то бе извадило късмет.

Той погледна часовника си. Откакто бе влязъл в къщата, бяха изминали деветдесет секунди. Алон дръпна настрани едното от тънките пердета и погледна навън точно когато една кола мина бавно по улицата. В нея имаше двама мъже. Те видимо обърнаха особено внимание на Келър, докато подминаваха паркираната шкода. След това колата продължи по „Стратфорд Гардънс“ и изчезна зад ъгъла. Габриел погледна към шкодата. Фаровете ѝ все още бяха загасени. После погледна екрана на блекбърито си. Нямаше предупредителни съобщения, нито пропуснати повиквания.

Той пусна пердето и влезе в кухнята. На плота имаше чаша за кафе със следи от червило, а в пълната със сапунена вода мивка бяха накиснати чинии. Алон отвори хладилника. В него имаше основно пакетирана храна, нямаше зеленчуци и плодове, нито бира, само полупразна бутилка италианско бяло вино от супермаркет на веригата „Теско“.

Затвори хладилника и започна да отваря и затваря чекмеджетата. В едно от тях намери ненадписан кремав плик, а в плика — ръкописна бележка от Куин.

Вложи ги в банката на малки вноски, така че да изглеждат като суми, получени от бакшиш. Предай моята любов на К.

Габриел пъхна писмото до квитанцията за плащане с кредитна карта в джоба на палтото си и погледна часовника си. Бяха изминали две минути и половина. Той излезе от кухнята и тръгна нагоре по стълбите.

Колата се върна в един часа и трийсет и седем минути. Отново мина бавно покрай номер 8, но този път спря до шкодата. Отначало Келър се престори, че не я е забелязал. След това равнодушно отвори прозореца си.

— Какво правите тук? — попита водачът на подчертан западнобелфастки диалект.

— Чакам една приятелка — отговори Кристофър на същия диалект.

— Как се казва приятелката ви?

— Маги Донахю.

— А вие? — попита пътникът в колата.

— Джери Кембъл.

— Откъде сте, Джери Кембъл?

— От Дъблин.

— А преди това?

— От Дери.

— Когато сте го напуснали?

— Това не ви влиза в работата.

Келър вече не се усмихваше. Не се усмихваха и двамата мъже в другата кола. Прозорецът се плъзна нагоре, колата потегли по тихата улица и за втори път изчезна зад ъгъла. Кристофър се запита колко ли време щеше да им отнеме да установят, че Маги Донахю — тайната съпруга на Еймън Куин, в този момент работеше в лоби бара на хотел „Европа“. „Две минути — помисли си той. — Може би по-малко.“ Келър извади мобилния си телефон и набра номера.

— Местните жители започват да се изнервят.

— Опитай се да им дадеш цветята.

Връзката прекъсна. Кристофър включи двигателя и стисна дръжката на пистолета. После се взря в огледалото за обратно виждане и зачака колата да се върне.

Към площадката в горния край на стълбите гледаха две врати. Алон влезе в стаята отдясно. Тя беше по-голямата от двете, въпреки че едва ли можеше да се нарече суперлукс. Дрехи лежаха по пода и върху неоправеното легло. Пердетата бяха плътно спуснати и вътре цареше мрак, нарушаван само от червените светещи цифри на будилника, който беше с десет минути напред. Габриел отвори най-горното чекмедже на нощното шкафче и освети съдържанието му с миниатюрното си електрическо фенерче. Изписани химикалки, изхабени батерии, плик, съдържащ няколкостотин лири в използвани банкноти, друго писмо от Куин. Изглеждаше, че той иска да види дъщеря си. В писмото не се споменаваше къде живее, нито къде може да се осъществи срещата. Въпреки това, то навеждаше на мисълта, че Лиъм Уолш е бил съвсем искрен, когато твърдеше, че Куин не е имал личен контакт със семейството си, откакто е избягал от Ирландия след атентата в Ома.

Алон добави писмото към малката си колекция от доказателства и отвори вратата на гардероба. Прегледа щателно дрехите и намери няколко, несъмнено принадлежащи на мъж. Възможно беше Маги Донахю да си е намерила любовник по време на дългото отсъствие на съпруга си. Възможно беше също така тези дрехи да принадлежаха на Куин. Габриел извади една от тях — чифт вълнени панталони, които вдигна пред себе си, за да се ориентира по собствения си ръст. Спомни си, че Куин бе метър и седемдесет и седем — не беше много висок мъж, но беше по-висок от Габриел. Алон претърси джобовете за някакви вещи. В единия откри три монети в евро и малък синьо-жълт билет. Той беше скъсан — половината от него липсваше. Габриел успя да разчете четири цифри: 5846, но нищо повече. На гърба бяха запазени няколко сантиметра от магнитната лента с данни.

Алон прибра билета, върна панталона на закачалката му и влезе в банята. В аптечката намери мъжки самобръсначки, афтършейв и мъжки дезодорант. После прекоси коридора и влезе във втората спалня. По отношение на чистотата дъщерята на Куин бе пълна противоположност на майка си. Леглото ѝ бе оправено безупречно, дрехите ѝ бяха закачени грижливо в гардероба. Габриел претърси чекмеджетата на скрина ѝ. Нямаше наркотици или цигари, никакво доказателство за живот, пазен в тайна от майка ѝ. Нямаше следа и от Еймън Куин.

Провери колко е часът. Бяха изминали пет минути. Алон отиде до прозореца и видя колата с двамата мъже да преминава бавно по улицата. Когато тя се скри от поглед, блекбърито му завибрира. Той го вдигна до ухото си и чу гласа на Кристофър:

— Времето изтече.

— Още две минути.

— Не разполагаме с две минути.

Келър прекъсна връзката, без да каже нито дума повече. Габриел огледа стаята. Беше свикнал да претърсва помещения на професионалисти, не на тийнейджъри. Професионалистите криеха добре вещите си, тийнейджърите — не толкова добре. Те приемаха всички възрастни за глупаци и тяхната самоувереност обикновено ги погубваше.

Той се върна при гардероба и огледа вътрешността на обувките ѝ. След това прелисти модните ѝ списания, но от тях не излезе нищо друго, освен оферти за абонамент и тестери на парфюми. Накрая прелисти малката ѝ колекция от книги. Тя включваше история на Конфликта, написана от автор, симпатизиращ на ИРА и на каузата на ирландския национализъм. И точно в нея, мушнато между две страници, намери това, което търсеше.

То беше снимка на тийнейджърка и мъж с шапка и слънчеви очила. Те позираха на улица с избелели стари сгради, може би европейски, може би южноамерикански. Момичето беше Катрин Донахю. А човекът до нея беше баща ѝ — Еймън Куин.

На „Стратфорд Гардънс“ беше спокойно, когато Габриел излезе от къщата на номер 8. Той се измъкна през металната портичка, отиде до шкодата и се настани на пасажерската седалка. Келър мина предпазливо по бедняшките улици на католическия квартал Ардойн и се върна на Кръмлин Роуд. След това направи бърз десен завой, за да влезе в улица „Камбре“, и отпусна газта. По електрическите стълбове се вееше националният флаг на Великобритания. Бяха преминали една от невидимите граници на Белфаст. Бяха се върнали благополучно на протестантска земя.

— Откри ли нещо? — попита накрая Келър.

— Така мисля.

— Какво е то?

Алон се усмихна и каза:

— Куин.

22. Уоринг Стрийт, Белфаст

— Може да е всеки — каза Кристофър.

— Може — отговори Алон, — но не е така. Това е Куин.

Бяха в стаята на Келър в хотел „Премиер Ин“ на Уоринг Стрийт. Той се намираше недалече от хотел „Европа“, но бе далеч по-малко луксозен. Келър се беше регистрирал като Адриен Льоблан и беше говорил с персонала на английски с френски акцент. По време на краткото си преминаване през мрачното фоайе Габриел не беше казал нищо.

— Къде мислиш, че са снимани? — попита Кристофър, като продължаваше да разглежда изучаващо фотографията.

— Добър въпрос.

— Няма фирмени табели по сградите или колите по улицата. Това е почти като…

— Той е избрал мястото много внимателно.

— Може би е Каракас.

— Или може би е Сантяго, или Буенос Айрес.

— Някога бил ли си там?

— Къде?

— В Буенос Айрес — отвърна Келър.

— Бил съм няколко пъти всъщност.

— По работа или за удоволствие?

— Аз не се забавлявам.

Кристофър се усмихна и отново погледна снимката.

— На мен ми прилича малко на стария център на Богота.

— Ще трябва да се доверя на думите ти.

— Или може би е Мадрид.

— Може би.

— Дай да видя това парче от билет.

Габриел му го подаде. Келър огледа внимателно предната страна. После обърна парчето и прокара пръст по остатъка от магнитната лента.

— Преди няколко години — каза той най-сетне — донът прие поръчка за един господин, който беше откраднал много пари от хора, на които не им харесва да им крадат парите. Господинът се укриваше в град като този на снимката. Това беше стар град с повехнала красота, град с хълмове и трамваи.

— Какво беше името на господина?

— Предпочитам да не казвам.

— Къде се криеше той?

— Ще стигна и до това.

Келър отново разгледа предната страна на билета.

— Тъй като онзи господин нямаше кола, по необходимост беше редовен потребител на обществения транспорт. Следих го цяла седмица преди удара, което означаваше, че и аз трябваше да ползвам редовно обществения транспорт.

— Разпознаваш ли билета, Кристофър?

— Може би.

Келър взе блекбърито на Алон, отвори „Гугъл“ и написа няколко букви в полето за търсене. Когато се появиха резултатите, той кликна върху един от тях и се усмихна.

— Намери ли го? — попита Габриел.

Кристофър завъртя блекбърито, така че Алон да може да види екрана. На него се виждаше цялостната версия на билета, който бе открил в дома на Маги Донахю.

— Откъде е? — попита отново Габриел.

— От един град с хълмове и трамваи.

— Приемам, че нямаш предвид Сан Франсиско.

— Не — отвърна Келър. — Става дума за Лисабон.

— Това не доказва, че снимката е направена там — каза Алон след малко.

— Съгласен съм — отвърна Кристофър. — Обаче ако успеем да докажем, че Катрин Донахю е била там…

Габриел не каза нищо.

— Не видя ли случайно паспорта ѝ, когато беше в онази къща?

— Нямах този късмет.

— Тогава, предполагам, ще трябва да измислим някакъв друг начин, за да го видим.

Алон взе блекбърито и написа кратък есемес на Греъм Сиймор в Лондон, искайки информация за всички пътувания в чужбина на Катрин Донахю, живееща на улица „Стратфорд Гардънс“ № 8 в Белфаст, Северна Ирландия. Един час по-късно, докато мракът упорито се спускаше над града, те получиха отговор.

Министерството на външните работи на Великобритания бе издало паспорта на 10 ноември 2013 г. Седмица по-късно тя се бе качила на самолет на „Бритиш Еъруейс“ в Белфаст и бе отлетяла за летище Хийтроу в Лондон, където след час и половина се бе прехвърлила на друг самолет на „Бритиш Еъруейс“, извършващ полет до Лисабон. Според португалските гранични власти тя бе останала в страната само три дни. Това бе единственото ѝ пътуване в чужбина.

— Нищо от това не доказва, че Куин е живял там по онова време — изтъкна Келър.

— Защо да я кара да ходи в Лисабон от всички места по света? Защо не в Монако или Кан, или Сен Мориц?

— Може би Куин е имал ограничени средства.

— Или може би държи там апартамент, нещо в очарователна стара сграда в някой от онези квартали, където никой не забелязва един чужденец да пристига и заминава.

— Познаваш ли такива места?

— Прекарах живота си в подобно място.

Кристофър помълча известно време.

— А сега какво ще правим? — попита той най-накрая.

— Предполагам, че бихме могли да вземем снимката и моя портрет по описание в Лисабон и да започнем да чукаме по вратите.

— Или?

— Да ползваме услугите на някого, който е специализиран в намирането на онези, които биха предпочели да не бъдат намерени.

— Имаш ли някакви кандидати?

— Само един.

Габриел извади блекбърито си и набра Ели Лавон.

23. Белфаст — Лисабон

Те решиха да поемат по дългия път до Лисабон. Според Габриел по-добре беше да не стигат до града твърде бързо. По-добре беше да се погрижат за организирането на пътуването си и за евентуална опашка. За първи път Куин беше в тяхното полезрение. Той вече не беше само слух. Той беше мъж на улицата с дъщеря, застанала до него. Беше човек от плът и кръв. Той можеше да бъде намерен. И след това можеше да бъде сложен край на мъките му.

И така, те напуснаха Белфаст, както бяха влезли в него — безшумно и под фалшив претекст. Мосю Льоблан каза на администратора в „Премиер Ин“, че има малък личен проблем, за чието решаване трябва да се погрижи, хер Клемп разказа подобна история в хотел „Европа“. Като минаваше през фоайето, видя Маги Донахю — тайната съпруга на убиеца, да сервира много голямо уиски на един пиян бизнесмен. Тя избегна погледа на хер Клемп, а той избегна нейния.

Те отидоха до Дъблин, оставиха колата на летището и се регистрираха в две стаи в хотел „Радисън“. На сутринта закусиха като непознати в ресторанта на хотела и след това хванаха отделни полети за Париж: Габриел пътува със самолет на ирландската авиокомпания „Еър Лингъс“, а Кристофър — със самолет на „Ер Франс“. Самолетът на Алон пристигна първи. Той взе от паркинга оставения за него сигурен ситроен и чакаше на алеята за пристигащи, когато Келър излезе от терминала.

Двамата прекараха тази нощ в Биариц, където някога Габриел бе отнел живот за отмъщение, а следващата нощ — в испанския град Витория, където някога Кристофър, по повелята на дон Антон Орсати, бе убил член на баската сепаратистка групировка ЕТА. Алон виждаше, че връзките на Келър със стария му живот започваха да отслабват, че с всеки изминал ден той приемаше все по-спокойно перспективата да работи за Греъм Сиймор в МИ6. Куин бе поставил началото на поредица от събития, които бяха скъсали връзките на Кристофър с Англия. А сега, двайсет и пет години по-късно, Куин водеше Келър обратно към дома.

От Витория те отидоха в Мадрид, а от Мадрид — в Бадахос, разположен край границата с Португалия. Кристофър нямаше търпение да продължат за Лисабон, но по настояване на Габриел те се отправиха още по на запад и хванаха последните за сезона слаби слънчеви лъчи в Ещорил. Двамата отседнаха в различни хотели край брега на морето и водеха живот на мъже без съпруги, без деца, без никакви грижи или отговорности. Алон прекарваше по няколко часа на ден да се увери, че не са под наблюдение. Той се изкушаваше да изпрати есемес на Киара в Йерусалим, но не го направи, нито осъществи контакт с Ели Лавон. Лавон беше един от най-опитните проследяващи агенти в света. В младостта си той бе издирил членовете на терористичната групировка „Черният септември“, които бяха извършили Мюнхенското клане по време на Олимпийските игри през 1972 г. После, след като бе напуснал Службата, Ели бе започнал частна практика, занимавайки се с проследяване на разграбени по време на холокоста ценности и от време на време на някой нацистки военнопрестъпник. Ако в Лисабон имаше някакви следи от Куин — жилище, псевдоним, друга жена или дете, Лавон щеше да ги намери.

Но когато минаха още два дни без никакво известие, дори Габриел започна да се съмнява — не в способностите на Ели, а в убеждението си, че Куин е свързан по някакъв начин с Лисабон. Може би Катрин Донахю бе пътувала до града с приятели или като участник в училищна екскурзия. Може би панталонът, който Алон бе намерил в гардероба на Маги Донахю, бе принадлежал на друг мъж, както и скъсаният трамваен билет от Лисабон. Помисли си, че ще трябва да го търсят на друго място — в Иран или Ливан, в Йемен или Венесуела, или в някое от безбройните други места, където Куин бе практикувал смъртоносния си занаят. Куин беше човек на подземния свят. Куин можеше да е навсякъде.

Ала на сутринта на третия ден от техния престой Габриел получи кратко, но обещаващо съобщение от Ели Лавон, подсказващо, че смята, че въпросният човек е чест посетител на интересуващия ги град. До обяд Лавон бе сигурен в това, а в късния следобед вече бе открил един адрес. Алон звънна на Келър в хотела му и му каза, че са готови да потеглят. Те напуснаха Ещорил, както бяха влезли в него — безшумно и под фалшив претекст, и се отправиха към Лисабон.

— Той се нарича Алварес.

— Как го произнася — на португалски или на испански?26

— Зависи от настроението му.

Ели Лавон се усмихна. Те седяха на маса в кафене „Бразилейра“, в лисабонския квартал Шиадо. Беше девет и половина и кафенето беше претъпкано. Никой като че ли не обръщаше особено внимание на двамата шейсетгодишни мъже, прегърбени над чашите си с кафе в ъгъла. Те разговаряха тихо на немски — един от няколкото езика, които и двамата владееха. Габриел говореше с берлинския акцент на майка си, но немският на Лавон определено беше виенски. Той носеше жилетка под смачканото си сако от туид и шалче на врата. Косата му беше рядка и рошава, чертите на лицето му бяха безинтересни и лесно се забравяха. Това беше едно от най-големите му преимущества. Ели Лавон имаше вид на потиснат човек. В действителност той бе хищник по природа, който можеше да следи висококвалифициран разузнавач или закален терорист на всяка улица по света, без да привлече и капка внимание.

— Какво е малкото му име? — попита Алон.

— Понякога Хосе. Друг път е Хорхе.

— Националност?

— Понякога е венесуелец, понякога еквадорец. — Лавон се усмихна. — Започваш ли да схващаш модела?

— Никога ли не се опитва да мине за португалец?

— Той не владее дотолкова езика. Дори испанският му е тромав. Очевидно има доста изразен акцент.

Някой в бара сигурно бе казал нещо смешно, защото се разнесе гръмък смях, който се отрази от настлания с плочки под и се стопи високо до тавана, където полилеите излъчваха прозирна златиста светлина. Габриел погледна над рамото на Ели и си представи, че Куин седи на съседната маса. Но това не беше Куин, беше Кристофър Келър. Той държеше чаша кафе в дясната си ръка. Дясната ръка означаваше, че е чисто, лявата означаваше неприятности. Алон отново погледна Лавон и попита за местоположението на апартамента на Куин. Ели кимна към квартала Байро Алто.

— Каква е сградата?

Лавон направи жест с ръка, за да покаже, че е нещо средно между приемлива и окаяна.

— Има ли портиер?

— В Байро Алто?

— На кой етаж е?

— На втория.

— Можем ли да влезем вътре?

— Изненадан съм, че даже питаш — отвърна Ели. — Въпросът е дали искаме да влезем.

— А искаме ли?

Лавон поклати отрицателно глава.

— Когато човек извади късмет да открие временното убежище на човек като Еймън Куин, той не рискува да го пропилее, като се втурне през предната врата. Човек си осигурява постоянен наблюдателен пост и чака търпеливо целта да се появи.

— Освен ако няма други фактори, които да вземе предвид.

— Какви?

— Възможността да бъде взривена друга бомба.

— Или че една жена е напът да роди близнаци.

Габриел се намръщи, но не каза нищо.

— В случай че се чудиш — вметна Ели, — тя е добре.

— Ядосана ли е?

— Тя е по средата на осмия месец от бременността, а мъжът ѝ седи в кафене в Лисабон. Как мислиш, че се чувства?

— Как е нейната сигурност?

— Улица „Наркис“ вероятно е най-безопасната в цял Йерусалим. Узи поддържа охранителен екип пред вратата по 24 часа в денонощието. — Лавон се поколеба, после добави:

— Но всички охранители на света не могат да заместят един съпруг.

Алон запази мълчание.

— Мога ли да направя едно предложение?

— Щом трябва.

— Върни се за няколко дни в Йерусалим. Твоят приятел и аз можем да наблюдаваме апартамента. Ако Куин се покаже, ти първи ще научиш.

— Ако отида в Йерусалим — отговори Габриел, — никога няма да поискам да го напусна.

— Точно затова ти го предложих. — Ели леко се покашля. Това бе знак за предстояща интимност. — Жена ти иска да знаеш, че след месец, а може би и по-рано, отново ще станеш баща. Тя иска да присъстваш на събитието. В противен случай ще съжаляваш, че си се родил.

— Каза ли нещо друго?

— Май спомена нещо за Еймън Куин.

— Какво беше то?

— Очевидно Узи я е запознал с операцията. Жена ти не понася мъже, които взривяват невинни жени и деца. Тя иска да намериш Куин, преди да се върнеш у дома. А после — добави Лавон — иска да го убиеш.

Алон погледна Келър и каза:

— Това няма да е необходимо.

— Да — рече Ели. — Провървя ти.

Габриел се усмихна и отпи от кафето си. Лавон бръкна в джоба на сакото си и извади сребриста флашка. Постави я на масата и я побутна към Алон.

— Както беше поискал, пълното досие, което има Службата, на Тарик ал Хурани, роден в Палестина по време на Голямата арабска катастрофа27, застрелян на стълбището на една жилищна сграда в Манхатън малко преди да се срутят кулите близнаци. — Ели замълча, после добави: — Струва ми се, че ти беше там по това време. Аз някак си не бях поканен.

Алон се загледа мълчаливо във флашката. Там имаше части от досието, които нямаше да се насили да прочете отново, защото именно Тарик ал Хурани бе този, който в една снежна януарска нощ през 1991 г. бе сложил бомба под колата на Габриел във Виена. Експлозията беше убила сина му Дани и бе осакатила Леа, първата му съпруга. Сега тя живееше в психиатрична болница на върха на хълма Херцел, хваната в капана на спомените и със съсипано от огъня тяло. По време на неотдавнашното си посещение при нея Габриел ѝ беше казал, че скоро пак ще става баща.

— Мислех си — каза тихо Лавон, — че знаеш наизуст това досие.

— Така е — отвърна Алон, — но искам да освежа паметта си относно един определен период от кариерата му.

— Кой период?

— Времето, което е прекарал в Либия.

— Имаш някакво подозрение ли?

— Може би.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?

— Радвам се, че си тук, Ели.

Лавон разбърка бавно кафето си.

— Аз пък не.

Те излязоха през прочутата зелена врата на „Бразилейра“ на павирания площад, където направеният от бронз Фернандо Песоа седеше цяла вечност — наказание за това, че бе най-известният поет и литератор на Португалия. Студен вятър от река Тежу се завихри в амфитеатъра от изящни жълти сгради, издрънча трамвай, минаващ по площад „Шиадо“. Габриел си представи Куин, седящ на седалка до прозореца, Куин с промененото от хирургическата намеса лице и безмилостно сърце, Куин — проститутката на смъртта. Лавон пое нагоре по склона на хълма, вървейки бавно като шляещ се безделник. Габриел се присъедини към него и двамата си запроправяха път през лабиринта от притъмнели улици.

Ели не спря нито веднъж, за да се ориентира или да погледне картата на града. Той разказваше на немски за откритието, което неотдавна бе направил при разкопки под Стария град на Йерусалим. Когато не работеше за Службата, Лавон преподаваше библейска археология в Еврейския университет като асоцииран професор. Нещо повече, заради монументалната находка, която бе направил под Храмовия хълм, Ели Лавон се считаше за израелския вариант на Индиана Джоунс.

Той спря внезапно и попита:

— Разпознаваш ли го?

— Какво да разпознавам?

— Това място. — Като не получи отговор, Лавон се обърна. — Ами сега?

Алон също се обърна. По цялата улица не се виждаше никаква светлина. Тъмнината правеше сградите безформени, лишени от всякакви отличителни белези.

— Това е мястото, където те са стояли. — Ели направи няколко крачки нагоре по калдъръмената улица. — А човекът, който е направил снимката, е стоял тук.

— Чудя се кой ли е бил той.

— Може да е бил някой, който е минавал по улицата.

— Куин не ми прави впечатление на човек, който ще позволи на някой напълно непознат да го снима.

Лавон отново тръгна, без да каже нито дума повече, и продължи да се изкачва по стръмните улици на квартала. Той направи още няколко завоя наляво и надясно, докато Габриел загуби всякакво чувство за ориентация. Единственият му ориентир беше река Тежу, чиято блестяща като рибени люспи повърхност се появяваше от време на време в пролуките между сградите. Най-накрая Ели забави крачка, спря и кимна към входа на една жилищна кооперация. Тя беше малко по-висока от повечето сгради в Байро Алто — на четири етажа, вместо на три — и на нивото на улицата бе обезобразена с графити. Един от прозоречните капаци на втория етаж висеше косо на едната си панта, цъфнало каскадно цвете се спускаше от балкона с ръждясал парапет. Алон отиде до входната врата и разгледа внимателно домофона. Табелката за апартамент 2Б беше празна. Той постави палеца си на бутона и звънецът прозвуча ясно, сякаш през отворен прозорец или стени от хартия. После Габриел сложи леко ръка върху бравата.

— Знаеш ли колко време ще ми отнеме да отворя това нещо?

— Около петнайсет секунди — отговори Лавон, — но хубавите неща се случват на тези, които чакат.

Алон хвърли поглед към долния край на стръмната улица. На ъгъла имаше миниатюрен ресторант, където Келър равнодушно изучаваше менюто на една маса на тротоара. Точно срещу сградата имаше две ниски, приличащи на бучки захар къщи, а няколко метра по-нататък — друга четириетажна жилищна сграда с яркожълта фасада. На входа ѝ, накъдрена като резенче салам, стояло прекалено дълго на слънце, беше залепена бележка, съобщаваща на португалски и английски, че в сградата има свободен за наемане апартамент.

Габриел откъсна бележката и я пъхна в джоба си. След това заедно с Ели мина покрай Кристофър, без да каже нито дума или да хвърли поглед, и пое надолу по хълма към реката. На сутринта, докато пиеше кафето си в „Бразилейра“, той позвъни на напечатания върху рекламната бележка телефонен номер. И на обяд, след като плати авансово наема за шест месеца и гаранционния депозит, апартаментът беше негов.

24. Квартал Байро Алто, Лисабон

Габриел се нанесе в апартамента по здрач с вида на мъж, чиято жена вече не може да понася компанията му. Той нямаше други вещи, освен една поизтъркана пътна чанта, а намръщеното му изражение даваше ясно да се разбере, че предпочита да бъде оставен на спокойствие. Ели Лавон пристигна след час, носейки две торби с провизии — продукти за утешителната трапеза28, или поне така изглеждаха. Келър дойде последен. Той се промъкна в сградата безшумно като нощен крадец и се настани пред единия прозорец, сякаш заемаше скрит наблюдателен пост в бандитската южна част на графство Арма. И така започна дългото наблюдение.

Апартаментът беше обзаведен, но много оскъдно. Малкото разнородни столове в хола изглеждаха така, сякаш са били купени от някой квартален битпазар, а двете спални бяха като килии на аскетични монаси. Недостигът на битови удобства нямаше никакво значение, защото един човек винаги бдеше до прозореца. Това неизменно беше Кристофър. Той бе чакал дълго време Еймън Куин да се покаже от леговището си и искаше да има честта първи да зърне плячката. Алон закачи портрета по описание на Куин на стената като семеен портрет и Келър го поглеждаше всеки път, когато някой мъж на съответната възраст и с подходящия ръст — средата на четиресетте, може би метър и седемдесет и седем — минеше по тясната улица. При изгрев-слънце на третата сутрин той бе убеден, че е видял Еймън да приближава откъм затвореното кафене.

— Това беше лицето на Куин — развълнувано прошепна той на Лавон. — Нещо по-важно, това беше походката на Куин.

Но не беше Куин, беше португалец, който, както откриха по-късно, работеше в магазин на няколко пресечки от тяхната улица. Като експерт по физическо проследяване, Ели обясни, че грешката му е един от рисковете при дългото наблюдение. Понякога наблюдателят вижда това, което иска да види. А понякога мишената стои точно пред него и наблюдателят е твърде заслепен от умора или амбиция дори да осъзнае това.

Хазяинът смяташе, че Габриел е единственият обитател на апартамента, така че само той се показваше публично. Алон беше мъж, обхванат от покруса, човек, разполагащ с твърде много време. Той се скиташе по стръмните улици на Байро Алто, возеше се с трамвая привидно без посока, посещаваше Музея на модерното изкуство в Шиадо, пиеше следобедното си кафе в „Бразилейра“. В зеления парк край река Тежу се срещна с куриер на Службата, който му даде куфарче, пълно с уреди за работа в наблюдателен пост: монтирана на статив камера с телеобектив за нощно виждане, параболичен микрофон, сигурни радиостанции, миниатюрен предавател и лаптоп със сигурна сателитна връзка с булевард „Цар Саул“. В допълнение имаше бележка от началника на оперативния отдел, който деликатно упрекваше Алон, че лично е наел тайна квартира, а не посредством интендантството. Също така имаше написано на ръка писмо от Киара. Габриел го прочете два пъти, преди да го изгори в мивката в банята. След това настроението му беше мрачно като пепелта, която надлежно бе отмита и изтече в канала.

— Моето предложение все още е в сила — каза Лавон.

— За какво?

— Аз ще остана тук с Келър. Ти се прибери вкъщи, за да бъдеш със съпругата си.

Отговорът на Габриел бе същият като преди и Ели повече не повдигна въпроса — дори и късно през нощта, когато масите на заведението на ъгъла бяха прибрани и дъждът ръсеше смълчаната улица. Те загасваха лампите в апартамента, така че сенките им да не се виждат отвън, и в тъмнината годините изчезваха от лицата им. Можеха да са същите двайсетгодишни младежи, които Службата бе изпратила през есента на 1972 г. да издирят извършителите на Мюнхенското клане. Операцията носеше кодовото име „Божи гняв“. Според базирания на иврит жаргон на екипа Лавон беше айн — наблюдател, тоест проследяващ агент. Алон беше алеф — екзекутор. В продължение на три години те бяха дебнали мишените си из цяла Европа, убивайки в мрака на нощта и посред бял ден, като живееха в страх, че всеки момент може да бъдат арестувани и да бъдат съдени като убийци. Бяха прекарали безкрайни нощи в мизерни стаи, наблюдавайки жилищни входове и мъже, живеещи тайно под чужда самоличност. Стресът и видяната кръв ги бяха лишили от сън. Транзисторът бе единствената им връзка с реалния свят. Той им съобщаваше за спечелени и загубени войни, за подал позорно оставка американски президент, а понякога в горещите летни нощи от него се лееше музика — същата музика, която слушаха обикновените двайсетгодишни младежи, младежи, които не бяха изпратени от своята страна да служат като палачи, като ангели отмъстители заради единайсет убити евреи.

Безсънието скоро се превърна в епидемия в малкия апартамент в Байро Алто. Те бяха планирали да се въртят на двучасови дежурства на наблюдателния пост пред прозореца, но докато дните се нижеха и постепенно ги обхвана колективно безсъние, тримата агенти ветерани стояха на нещо като постоянно съвместно дежурство. Те заснемаха всички, които минаваха под прозореца им, независимо от тяхната възраст, пол или национален произход. Тези, които влизаха в наблюдаваната сграда, бяха допълнително проучвани, както и самите обитатели на сградата. Постепенно техните тайни станаха известни в наблюдателния пост. Такова бе естеството на всяко продължително наблюдение. Обикновено излизаха наяве малките грехове на невинните хора.

В апартамента имаше телевизор със сателитна чиния, която губеше сигнал всеки път, когато завалеше дъжд или улицата подухнеше лек вятър. Той им служеше за връзка с един свят, който с всеки изминал ден сякаш все повече излизаше извън контрол. Това беше светът, който Габриел щеше да наследи в момента, в който положеше клетва като следващ директор на Службата. Това щеше да бъде и светът на Келър, ако той го избереше. Кристофър беше последната реставрация на Алон. Неговото мръсно лаково покритие беше отстранено, платното му бе дублирано и ретуширано. Той вече не беше английският убиец. Скоро щеше да стане английският шпионин.

Като всички добри наблюдатели, Келър притежаваше вродена търпеливост. Но след седем дни, прекарани в денонощно бдение, търпението му се изчерпи. Лавон му предложи да се разходи край реката или да покара с колата нагоре по морското крайбрежие, което щеше да наруши монотонността на наблюдението, но Кристофър отказа да напусне апартамента или да предаде поста си пред прозореца. Той снимаше лицата на хората, които минаваха по улицата — старите познайници, новопристигналите, минувачите, — и чакаше един мъж в средата на четиресетте, висок около метър и седемдесет и седем сантиметра, да се появи на входа на жилищната сграда от другата страна на тясната уличка. Ели имаше чувството, че Келър сякаш наблюдава главната търговска улица в Ома, очаквайки движещ се бавно червен „Воксхол Кавалиър“ с клекнала задница да спре до тротоара и двама мъже — Куин и Уолш, да слязат от него. Уолш вече бе наказан за греховете си. Куин щеше да бъде следващият.

Но когато измина още един ден без следа от него, Келър предложи да предприемат търсенето другаде. Според него Южна Америка беше логичното място. Можеха да се промъкнат в Каракас и да започнат да изкъртват с ритник вратите, докато намерят Куин. Габриел като че ли сериозно се замисли над идеята. В действителност той наблюдаваше около трийсетгодишна жена, която седеше сама в ресторанта в края на улицата. Тя бе оставила дамската си чанта на стола до нея. Чантата беше голяма, достатъчно голяма, за да побере тоалетни принадлежности, дори и кат дрехи за преобличане. Ципът ѝ беше отворен и тя бе обърната по такъв начин, че съдържанието ѝ бе леснодостъпно. Алон си помисли, че някоя от полевите агентки на Службата щеше да остави чантата си на същото място, особено ако в нея имаше пистолет.

— Слушаш ли ме? — попита Келър.

— Следя внимателно всяка твоя дума — излъга Габриел.

Последната дневна светлина гаснеше, а трийсетинагодишната жена все още носеше слънчеви очила. Алон фокусира телеобектива върху лицето ѝ, увеличи изображението и я снима. Разгледа внимателно жената във визьора на камерата. Помисли си, че лицето ѝ е хубаво, лице, достойно да бъде нарисувано. Имаше високи скули, малка и деликатна брадичка, безупречна бяла кожа. Слънчевите очила скриваха очите ѝ, но Габриел предположи, че са сини. Косата ѝ бе дълга до раменете и много черна. Съмняваше се, че цветът е естествен.

В момента, в който Алон я бе снимал, жената разглеждаше менюто. Сега тя гледаше към горния край на улицата. Това не беше предпочитаната гледка. Повечето посетители на ресторанта бяха обърнали глави в обратната посока, откъдето се откриваше по-хубав изглед към града. Появи се един сервитьор. Габриел твърде късно взе параболичния микрофон и го насочи към масата. Чу как сервитьорът каза „Благодаря“ на английски, последвано от внезапно разнесла се танцувална музика. Това беше мелодията на мобилния ѝ телефон. Тя отказа разговора, като натисна един бутон, върна телефона в чантата и извади пътеводител на Лисабон. Алон отново долепи око до окуляра и увеличи изображението, но този път обективът бе насочен не върху лицето на жената, а върху пътеводителя, който тя държеше в ръка. Той беше на английски език на издателство „Фромърс“. След няколко секунди жената го затвори и поднови проучването си на улицата.

— Какво гледаш? — попита Келър.

— Не съм сигурен.

Кристофър се приближи до прозореца и проследи погледа на Габриел.

— Красива е — каза той.

— Може би.

— Новодошла ли е, или е редовна посетителка?

— Очевидно е туристка.

— Защо една красива млада туристка се храни сама?

— Добър въпрос.

Сервитьорът се появи отново, носейки чаша бяло вино, която сложи на масата до пътеводителя на Лисабон. Той отвори бележника си за поръчки, но жената каза нещо, което го накара да се оттегли, без да запише нищо. След малко сервитьорът се върна със сметката. Остави я на масата и си тръгна. Двамата не размениха нито дума.

— Какво се случи? — попита Келър.

— Изглежда, красивата млада туристка е променила намерението си.

— Питам се защо.

— Може би това има нещо общо с телефонното обаждане, което тя не прие.

Сега ръката на жената ровеше в отворената чанта. Когато се появи отново, държеше само една банкнота. Тя я постави върху сметката, затисна я с чашата с вино и се изправи.

— Предполагам, че не го е харесала — каза Габриел.

— Може да я боли главата.

Жената взе чантата си. Преметна дръжката ѝ през рамо и хвърли последен поглед към горния край на улицата. После се обърна в обратната посока, зави зад ъгъла и изчезна от поглед.

— Много жалко — подхвърли Кристофър.

— Ще видим — каза Алон.

Той гледаше как сервитьорът прибра парите, обаче пресмяташе наум след колко време ще я види отново. Изчисли, че ще е след две минути — толкова щеше да ѝ отнеме да измине по успоредната улица обратния път до крайната ѝ цел. Габриел засече времето по часовника си и когато изминаха деветдесет секунди, отново долепи око до окуляра и започна бавно да брои. Когато стигна до двайсет, я видя да излиза от полумрака, с чанта на рамо и все още със слънчевите очила. Жената спря пред входа на наблюдаваната сграда, мушна ключ в ключалката и отвори вратата. Докато влизаше във фоайето, друг наемател — около двайсет и пет годишен мъж, излизаше. Той ѝ хвърли поглед през рамо, но дали от възхищение, или от любопитство, Алон не можеше да каже. Той щракна снимка на наемателя, после погледна към тъмните прозорци на втория етаж. Десет секунди по-късно зад щорите засия светлина.

25. Байро Алто, Лисабон

Те я видяха отново едва в осем и половина на следващата сутрин, когато тя се появи на балкона само по хавлия — „хавлията на Куин“, помисли си Габриел, защото беше твърде голяма за нейната крехка фигура. Жената замислено поднесе цигара към устните си и огледа улицата в студената сива светлина на ранното утро. Сега очите ѝ се виждаха и както бе предположил Габриел, бяха сини. Кобалтовосини. Сини като в картините на Вермеер. Той щракна няколко снимки и ги изпрати на булевард „Цар Саул“. После видя как жената напусна балкона и изчезна зад френските врати.

Прозорецът ѝ свети още двайсет минути. След това светлината угасна и миг по-късно тя излезе от входа на сградата. Чантата висеше на едното ѝ рамо — дясното, а ръцете ѝ бяха напъхани в джобовете на палтото ѝ. Беше с ученически тип двуредно палто, а не със спортното кожено яке, което бе носила предната вечер. Походката ѝ беше енергична и токчетата на ботушите ѝ тракаха шумно по паважа. Звукът се засили, когато тя мина под прозореца на наблюдателния пост, и след това заглъхна, щом подмина затворения ресторант и се скри от погледа му.

Ситроенът, който Алон бе взел в Париж, беше паркиран зад близкия до наблюдателния пост ъгъл, на улица, която бе достатъчно широка, за да може да се спрат на нея автомобили. Келър отиде за него, докато Габриел последва жената пеш по друга калдъръмена улица, от двете страни на която се редяха магазини и кафенета. В края на улицата имаше по-широк булевард, който се спускаше по склона на хълма като приток на река Тежу. Жената влезе в едно кафене, поръча на бара и седна на плота край витрината. Алон влезе в кафене на отсрещната страна на булеварда и направи същото. Кристофър чакаше до тротоара, докато един полицай не го накара да потегли.

В продължение на петнайсет минути позициите им останаха непроменени: жената седеше в нейното кафене, Габриел — в своето, Келър — зад волана на ситроена. Докато пиеше кафето си, жената се взираше в мобилния си телефон и както изглеждаше, проведе поне един разговор. След това, в девет и половина, тя пъхна телефона в чантата си и отново излезе на улицата. Жената измина няколко крачки на юг към реката, преди да спре внезапно и да махне на едно такси, с което се отправи в обратната посока. Алон бързо напусна кафенето и се настани на пасажерската седалка на ситроена. Келър направи обратен завой и даде газ.

Измина половин минута, преди отново да видят таксито. То си проправяше път на север през сутрешния трафик, като задминаваше с лекота камионите, автобусите, лъскавите седани немско производство на новобогаташите и хъхрещите таратайки на не толкова успелите лисабонци. Габриел рядко бе действал в Лисабон и познанията му за географията на града бяха елементарни. Въпреки това имаше представа накъде се движеше таксито. Маршрутът, който то следваше, бе насочен като стрелката на компас към лисабонското летище.

Навлязоха в модерен квартал на града и се вляха в потока коли, движещи се към голямо кръгово кръстовище в края на зелен парк. Оттам се насочиха на североизток към друго кръгово кръстовище, което ги изведе на Авенида да Република. Към края на булеварда започнаха да срещат първите табели за летището. Таксито следваше указания от тях маршрут и накрая спря пред терминала за заминаващи. Жената слезе и тръгна бързо към входа, сякаш закъсняваше за полета си. Габриел инструктира Келър да остави ситроена на паркинга за кратък престой, с пистолета в багажника и ключовете в магнитната кутийка над лявото задно колело. След това слезе и последва жената в терминала.

Като мина през вратата, тя спря за малко, за да се ориентира и да разгледа подробно голямото електронно табло с разписанието на излитащите самолети, което висеше над блестящата модерна зала. След това се отправи директно към гишето на „Бритиш Еъруейс“ и се присъедини към късата опашка за първа класа. Това си беше голям късмет, защото самолетът на „Бритиш Еъруейс“ летеше от Лисабон само до една дестинация. Полет 501 беше след час. Следващият полет беше чак в седем вечерта.

Габриел извади блекбърито от джоба на палтото си и изпрати есемес до отдел „Пътувания“ на булевард „Цар Саул“, искайки два билета за първа класа за полет 501 на „Бритиш Еъруейс“: единия на името на Йоханес Клемп, а другия — за Адриен Льоблан. От отдела бързо потвърдиха получаването на есемеса и помолиха Алон да изчака. След две минути на екрана му се появиха номерата на запазените места. В първа класа имаше само едно свободно място и със своята безкрайна мъдрост от отдел „Пътувания“ го бяха резервирали за Габриел. За мосю Льоблан беше запазено едно от малкото останали места в бизнес класата. То се намираше в задната част на самолета, в зоната с плачещи деца и миризма на тоалетна.

Алон изпрати друго съобщение до булевард „Цар Саул“ с искане на летище Хийтроу да ги чака автомобил. После прибра блекбърито в джоба си и погледна към жената, която с билет в ръка се насочи към гишето за паспортен контрол. Келър изчака тя да се скрие от поглед, преди да отиде до Габриел.

— Къде отиваме? — попита той.

Алон се усмихна и отвърна:

— У дома.

Те се чекираха поотделно: нямаха куфари, нито какъвто и да било ръчен багаж. Португалският граничен полицай подпечата фалшивите им паспорти, един служител от „Летищна сигурност“ им даде знак да минат през скенера. Имаха да убият четиресет и пет минути преди полета, така че се помотаха из парфюмираните зали на безмитната зона и си купиха по нещо за четене от един павилион за вестници, така че да не се качват в самолета с празни ръце. Жената беше в бординг залата, когато пристигнаха, вперила небесносините си очи в екрана на мобилния си телефон. Габриел седна зад нея и зачака да обявят полета. Първото съобщение бе на португалски, а второто — на английски език. Жената изчака второто, преди да стане от мястото си. Тя пусна мобилния в дамската си чанта и тръгна към пътническия ръкав по пътеката за първа класа. Алон направи същото миг по-късно. Като подаде билета си на служителката, той погледна към Кристофър, който стоеше унило сред тълпата пътници. Келър се почеса по носа със средния си пръст и погледна намръщено едно увито в пелени бебе, което скоро щеше да се превърне в негов мъчител.

Когато Габриел се качи в самолета, жената се бе настанила на мястото си и ѝ беше поднесена чаша безплатно шампанско. Тя седеше на втория ред до прозореца, от лявата страна на корпуса. Чантата беше в краката ѝ, не съвсем правилно прибрана. В скута ѝ лежеше бордово списание. Тя все още не беше го отворила.

Жената не обърна внимание на Алон, когато той се промъкна край един шкембест пенсионер и се отпусна на мястото си на четвърти ред до пътеката, от дясната страна на самолета. Една прекалено гримирана стюардеса тикна в ръката му чаша шампанско. Имаше причина то да е безплатно — имаше вкус на газиран терпентин. Габриел постави внимателно чашата на централната конзола и кимна на съседа си по седалка — британски бизнесмен с йоркширски акцент, който крещеше нещо за липсваща пратка по мобилния си телефон.

Алон извади собствения си телефон и написа друг есемес до булевард „Цар Саул“, този път с искане за проверка на самоличността на жена на може би трийсет години, която в този момент заемаше място 2А при полет 501 на „Бритиш Еъруейс“. Отговорът дойде след пет минути, точно когато Келър бавно мина край Габриел като затворник, изпратен на принудителна работа. Въпросната пътничка беше Ана Хубер, трийсет и две годишна, германска гражданка, последен известен адрес: Лесингщрасе № 11, Франкфурт.

Алон изключи блекбърито и се вгледа изучаващо в жената от другата страна на пътеката. „Коя си ти? — помисли си той. — И какво правиш на този самолет?“

26. Летище Хийтроу, Лондон

Продължителността на полета беше два часа и четиресет и шест минути. Жената, наречена Ана Хубер, прекара пътуването, без да яде и да пие нещо друго, освен шампанското. Половин час преди времето за кацане тя занесе чантата си в тоалетната и заключи вратата. Габриел се замисли за посещението на Куин в Йемен, където бе работил с Ал Кайда върху бомба, способна да взриви самолет. Помисли си, че може би така ще свърши всичко. Щеше да полети към смъртта си в някое зелено английско поле, закопчан с колан за седалката заедно с някакъв йоркширски бизнесмен. Тогава вратата на тоалетната внезапно се отвори със скърцане и жената отново се появи. Беше сресала тъмната си коса и бе добавила малко цвят на бледите си бузи. Докато се връщаше на мястото си, сините ѝ очи се плъзнаха край Алон без никакъв признак, че го е разпознала.

Самолетът излезе от един облак и се приземи тежко на пистата, от което се отвориха няколко от багажните отделения над седалките. Беше малко след един на обяд, но навън цареше сумрак, сякаш бе привечер. Бизнесменът скоро отново закрещя по мобилния си телефон — изглежда, кризата в делата му не се беше разрешила. Габриел включи блекбърито си и научи, че сребрист „Фолксваген Пасат“ ще чака пред Терминал 3. Той изпрати потвърждение, че е получил съобщението, а когато светлинният сигнал за коланите угасна, бавно се изправи и се присъедини към опашката от пътници, които чакаха да слязат от самолета. Жената, наречена Ана Хубер, бе заклещена до прозореца, прегърбена, натоварена с дамската си чанта. Когато вратите на отсека се отвориха, Алон я изчака да излезе на пътеката. Тя му кимна кратко в знак на благодарност — пак нямаше никакви признаци, че го е разпознала — и влезе в пътническия ръкав.

Германският ѝ паспорт ѝ позволи да влезе в Обединеното кралство по специалната пътека за членове на ЕС. Габриел стоеше точно зад нея, когато британският граничен полицай попита за естеството на посещението ѝ. Алон не можа да чуе отговора ѝ, макар че той явно се хареса на офицера, който я възнагради с топла усмивка. Габриел не получи такова посрещане. Имиграционният офицер сложи печат в паспорта му с едва прикрита рязкост и му го върна, без да го погледне в очите.

— Приятно пребиваване — каза той.

— Благодаря — отговори Алон и тръгна след жената.

Той я настигна на ескалатора, който отвеждаше пътниците в залата за пристигащи. Един редови агент от лондонската централа стоеше до парапета близо до две забулени в черно жени. Той държеше бял лист хартия, на който пишеше „Аштън“, и лицето му изразяваше голямо отегчение. Агентът натъпка листа в джоба си и се присъедини към Габриел, докато той си проправяше път между разплаканите членове на едно семейство.

— Къде е колата?

Агентът кимна към най-лявата врата.

— Върни се до парапета и вдигни листа с името си. След няколко минути ще дойде друг мъж.

Агентът изостана назад. Навън колона от таксита и летищни автобуси чакаше в мрака на ранния следобед. Жената си проправи път през трафика и се запъти към паркинга за краткосрочен престой. Това беше единственият сценарий, за който Габриел не бе помислил. Той извади блекбърито си и позвъни на Келър.

— Къде си?

— При паспортния контрол.

— Има един човек в залата за пристигащи с табела, на която пише „Аштън“. Кажи му да те заведе до колата.

Алон прекъсна връзката, без да каже нито дума повече, и последва жената на паркинга. Автомобилът ѝ — синьо беемве седан с британска регистрация — беше на второ ниво. Тя извади ключа от чантата си, отключи вратите с дистанционното и се настани на шофьорската седалка. Габриел звънна на Келър за втори път.

— Къде си в момента?

— Зад волана на един сребрист пасат.

— Вземи ме от изхода на паркинга за краткосрочен престой.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Ако не си там след две минути, ще я изпуснем.

Алон прекъсна връзката и се скри зад една бетонна колона, когато беемвето премина край него. После се спусна тичешком по рампата и се върна на нивото на терминала за пристигащи. Беемвето се показа на изхода. То мина край позицията на Габриел и изчезна от погледа му. Алон започна да набира номера на Кристофър за трети път, но спря, когато видя присветващите фарове на бързо приближаващ фолксваген. Той се шмугна на пасажерската седалка и махна на Келър да кара напред. Настигнаха беемвето, когато то завиваше към шосе А4, водещо към Западен Лондон. Кристофър отпусна педала на газта и запали цигара. Габриел отвори прозореца си и позвъни на Греъм Сиймор.

Обаждането дойде по време на кратката пауза между заседанието с ръководния му състав и посещението на шефа на йорданското разузнаване — човек, когото Сиймор тайно ненавиждаше. Греъм записа набързо главните подробности. По-късно му се искаше да не го беше правил. Жена на име Ана Хубер с германски паспорт и франкфуртски адрес току-що бе пристигнала в Лондон от Лисабон, където бе прекарала една нощ в апартамент, свързан с Еймън Куин. На летище Хийтроу бе взела синьо беемве с британска регистрация AG62 VDR от паркинга за краткосрочен престой. Сега колата пътуваше към Лондон, следвана от бъдещия шеф на израелското разузнаване и един дезертьор от САС, превърнал се в професионален убиец.

Сиймор бе приел обаждането по телефона, запазен за личните му разговори. До него бе апаратът за пряка връзка с Аманда Уолъс в Темс Хаус. Той се поколеба няколко секунди, след това вдигна слушалката до ухото си. Телефонът звънна, без да набира номер. Гласът на Аманда веднага прозвуча в другия край на линията.

— Греъм — каза тя весело. — Какво мога да направя за теб?

— Опасявам се, че моята операция вече се провежда на британска територия.

— Под каква форма?

— Една кола се е отправила към центъра на Лондон.

След като затвори, Аманда Уолъс се качи в личния си асансьор и слезе до оперативния център. Настани се на обичайния си стол на командния пулт и грабна телефона, който отново я свърза с Греъм Сиймор.

— Къде са те? — попита тя.

Изтекоха десет напрегнати секунди, преди Сиймор да отговори. Беемвето наближаваше надлеза Хамърсмит. Аманда Уолъс нареди на един от техниците да пусне картина от системите за видеонаблюдение на екрана в оперативния център. Двайсет секунди по-късно тя видя синьото беемве да профучава сред трафика под дъжда.

— С каква кола е Алон?

Сиймор отговори точно когато пасатът премина пред обектива, три коли зад беемвето. Аманда нареди на техниците от оперативния център да следят движението на двете превозни средства. След това позвъни на шефа на отдел А4 — звеното за тайно наблюдение и оперативна работа на МИ5, и му нареди да постави колите под физическо наблюдение.

В оперативния център влязоха забързано другите служители от ръководния състав, в това число и заместник-директорът Майлс Кент. Аманда Уолъс го помоли да пусне за проверка регистрацията на беемвето. След по-малко от минута Кент вече имаше отговор — в базата данни нямаше сведения за AG62 VDR. Регистрационният номер бе фалшив.

— Разберете дали някое синьо беемве е било обявено за откраднато — нареди рязко Аманда.

Това търсене отне повече време, отколкото първото — близо три минути. Беемве от същата година и модел бе изчезнало преди четири дни в морския град Маргейт. Но то беше сиво, а не синьо.

— Сигурно са го боядисали — каза Аманда. — Разберете кога е оставено на паркинга на Хийтроу и ми осигурете видеозаписа.

Тя погледна към видеостената в оперативния център. Беемвето минаваше през кръстовището на Уест Кромуел Роуд и Ърлс Корт Роуд. Пасатът беше три коли зад него. Габриел Алон, когото Аманда бе срещала само веднъж, се виждаше ясно на пасажерската седалка. Мъжът зад волана — също.

— Кой е шофьорът на преследващата кола? — попита тя Греъм Сиймор.

— Това е дълга история.

— Сигурна съм, че е така.

Беемвето приближаваше Природонаучния музей. Околните тротоари бяха претъпкани с ученици. Аманда Уолъс стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. Въпреки това, когато заговори, гласът ѝ прозвуча спокойно и уверено:

— Не съм готова да позволя това да продължи още дълго, Греъм.

— Аз ще подкрепя решението ти, каквото и да е то.

— Много мило от твоя страна. — В гласа ѝ се долови остър сарказъм. Тя все още гледаше видеостената. — Кажи на Алон да се оттеглят. Оттук ще я поемем ние.

Уолъс чу как Сиймор предаде съобщението. После вдигна слушалката на телефона, запазен за връзка с началника на Скотланд Ярд, лондонската полиция. Комисарят вдигна веднага.

— Има едно тъмносиньо беемве седан, което кара на изток по Кромуел Роуд. Британска регистрация AG62 VDR. Известно ни е, че регистрационният номер е фалшив, колата почти сигурно е открадната, а жената, която я кара, е свързана с известен терорист.

— Какво ще ми препоръчате?

Аманда се втренчи във видеостената. Беемвето беше на Бромптън Роуд и се насочваше към Хайд Парк Корнър. През три коли зад него, движейки се със същата скорост беше сребристият пасат.

В края на площад „Бромптън“ стоеше моторизиран лондонски полицай. Той не обърна внимание на беемвето, когато то профуча край него. Не обърна глава и при приближаването на сребристия пасат. Габриел вдигна блекбърито до ухото си.

— Какво става? — попита той Греъм Сиймор.

— Аманда е наредила на Скотланд Ярд да се намеси и да задържи жената.

— Къде са те?

— Един екип се спуска по Парк Лейн. Втори екип приближава Хайд Парк Корнър откъм „Пикадили“.

Край опръсканото от дъжда стъкло на Алон пробягаха редица луксозни магазини. Художествена галерия, шоурум за домашен дизайн, агенция за недвижими имоти, кафене на открито, където туристи посръбваха напитки под зелена тента. В далечината зави сирена. Тя прозвуча на Габриел като дете, плачещо за майка си.

Келър внезапно удари спирачка. Отпред червената светлина на светофара бе спряла движението. Две коли — такси и частен автомобил — разделяха Алон и Кристофър от беемвето. Пред тях се простираше Бромптън Роуд. От дясната страна на улицата се издигаха пищните кули на универсалния магазин „Хародс“. Воят на сирените се усили, но полицейските патрулки все още не се виждаха.

Светофарът превключи на зелено, превозните средства потеглиха. Те минаха по улица „Монпелие“ край друга редица от магазини и кафенета. След това беемвето зави в една алея, запазена за автобуси, и спря пред клон на банка Ейч Ес Би Си. Предната врата се отвори, жената слезе и спокойно се отдалечи. В един миг тя изчезна под балдахина от чадъри, поклащащи се като гъби по протежение на тротоара.

Габриел погледна синята кола, паркирана до бордюра, тълпите туристи и пешеходци, крачещи бързо под дъжда, и приказната фасада на емблематичния универсален магазин, издигащ се на отсрещната страна на улицата. Накрая сведе поглед към блекбърито, което вибрираше безшумно в дланта му. Имаше есемес от непознат подател, който съдържаше четири думи:

ТУХЛИТЕ СА В СТЕНАТА.

27. Бромптън Роуд, Лондон

Те изскочиха от колата като в мъгла, размахвайки ръце като луди, и всеки викаше една и съща дума сред воя на приближаващите сирени. За няколко секунди никой не реагира. Тогава Алон взе беретата от жабката на колата и пешеходците се отдръпнаха от страх. Страхът се оказа ефективно средство. Той накара тълпата да се отдалечи от беемвето, като помогна на падналите да се изправят на крака, докато Келър отчаяно се опитваше да евакуира хората от един автобус на два етажа. Ужасените пътници задръстиха предната и задната врата. Кристофър ги издърпваше и хвърляше на улицата като парцалени кукли.

Шофьорите, които пътуваха в двете посоки по Бромптън Роуд, бяха спрели, за да гледат суматохата. Габриел удряше с юмруци по предните стъкла на колите и махаше на водачите им да потеглят, но нямаше смисъл. Движението бе безнадеждно задръстено. Къдрокосо двегодишно момченце беше здраво закопчано с колан за детското столче на задната седалка на един бял форд. Алон сграбчи дръжката, но вратата бе заключена и ужасената майка на детето, мислейки го явно за луд, отказа да я отключи.

— Има бомба! — извика той през стъклото. — Махайте се! — Но жената само гледаше неразбиращо и безмълвно, а детето се разплака.

Келър беше приключил с евакуацията на автобуса и чукаше бясно по прозорците на банка Ейч Ес Би Си. Габриел отмести очи от детето и се загледа над покривите на неподвижните автомобили към отсрещния тротоар. На тротоара пред „Хародс“ се беше събрала тълпа минувачи. Той се затича към тях, като крещеше и размахваше пистолета си, и хората се разпръснаха ужасени. В паническото си бягство една бременна жена падна на тротоара. Алон се втурна към нея и я вдигна на крака.

— Можете ли да ходите?

— Така мисля.

— Побързайте! — извика той към нея. — Заради вашето дете.

Той я побутна да върви в безопасната посока и взе да пресмята наум колко време е изминало, откакто бе получил есемеса на своето блекбъри. „Двайсет секунди — помисли си, — най-много трийсет.“ За този кратък период от време те бяха успели да разкарат над сто души от мястото, което скоро щеше да бъде епицентър на взрива, но улицата все още бе задръстена с коли, в това число и белият форд.

От входа на „Хародс“ започна да излиза поток от купувачи. С пистолет в ръка, Габриел ги подкара обратно във фоайето, като им крещеше да се укрият по-навътре в сградата. Когато се върна на улицата, видя, че трафикът не е помръднал. Белият форд сякаш му махаше като символ за капитулация. Жената все още седеше зад волана, парализирана от нерешителност, не знаейки какво щеше да се случи. На задната седалка детето пищеше неутешимо.

Беретата се изплъзна от ръката му и в следващия момент той се затича, порейки въздуха с ръце, сякаш се опитваше да стигне дотам по-бързо. Когато посегна към вратата на колата, блясъкът на ярка бяла светлина го заслепи като светлината на хиляди слънца. Той отскочи от палещата взривна вълна и падна безпомощно назад във вихър от стъкло и кръв. Детска ръчичка посегна към него, той я хвана за кратко, но тя се изплъзна от ръката му. После над него се спусна мрак, настъпи гробна тишина, всичко застина, а след това вече нямаше нищо.