Английският шпионин

60. Воксхол Крос, Лондон

Приблизително час след смъртта на Алексей Розанов Греъм Сиймор получи първото съобщение от най-новия си нелегален офицер. То гласеше, че животът на премиера Джонатан Ланкастър е в смъртна опасност, и даваше да се разбере, че руското разузнаване е вербувало шпионин в МИ6. Това беше, както щеше да каже по-късно Сиймор, доста благоприятен начин да се започне една кариера.

Предвид обстоятелствата Греъм сметна, че е най-добре да изпрати частен самолет. Той взе Габриел и Келър от летище Бурже в Париж и ги докара на лондонското Сити Еърпорт в Докландс. След това кола на МИ6 ги откара с висока скорост до Воксхол Крос, където Сиймор чакаше в една стая без прозорци на последния етаж, с телефон до ухото. Той затвори, когато Габриел и Кристофър влязоха, и ги гледа втренчено известно време с безизразните си сиви очи.

— Има ли запис? — попита най-накрая.

Алон извади блекбърито си, превъртя записа на съответния пасаж и натисна иконката за пускане.

— Къде ще се проведе тя?

— В лондонската болница „Гай“.

— Кога?

— Утре в три следобед.

— Коя е целта?

— Министър-председателят. Куин и Катерина ще убият Джонатан Ланкастър утре следобед в Лондон.

Габриел кликна на „Пауза“. Сиймор се втренчи в телефона.

— Алексей Розанов ли е?

Алон кимна утвърдително.

— Може би трябва да го пуснеш от самото начало.

— Всъщност мисля, че трябва да започнем от края.

Габриел превъртя файла и кликна за втори път иконката „Старт“.

— Неговото име, Алексей. Кажи ми името му.

— Гррр…

— Съжалявам, Алексей, но не можах да разбера това.

— Граймс…

— Това фамилията му ли е?

— Да.

— А малкото му име, Алексей? Кажи ми малкото му име.

— Артър.

— Артър Граймс — това ли е името му?

— Да.

— Артър Граймс от отдел „Личен състав и сигурност“ на МИ6 е платен агент на руското разузнаване, така ли?

— Да.

След това се чу нещо, което много приличаше на изстрел. Габриел кликна на „Пауза“. Сиймор затвори очи.

В девет сутринта екип от подразделение А1А на МИ5 проникна в склада на Темс Роуд № 22 в предградието Баркинг на Източен Лондон. Те не откриха никакви превозни средства, нито видими доказателства, които да подсказват, че в помещенията е изработвана бомба. По същото време втори екип на МИ5 влезе в интернет кафенето на Лорд Стрийт във Флийтуд. За техен късмет един от дежурните служители бе работил предишната вечер и си спомни, че е видял мъж и жена, които отговаряха на описанието на Куин и Катерина. Служителят също така си спомни кой компютър бе използвала двойката. Екипът на МИ5 конфискува устройството и го натовари на хеликоптер на Кралските военноморски сили. Той се очакваше да пристигне в Лондон най-късно до обяд. Аманда Уолъс бе настояла компютърната лаборатория на МИ5 да извърши съдебното изследване. Греъм Сиймор — по политически причини — се бе съгласил с искането ѝ.

— Къде е Граймс? — попита Габриел.

— Влезе в сградата преди няколко минути. Докато говорим, един екип щателно претърсва апартамента му. Това е доста сложна задача. Граймс е прекият им началник.

— Докъде се простират неговите познания?

— Той участва в процеса на проучването на настоящи и бъдещи служители на МИ6. — Греъм погледна Келър. — Всъщност преди няколко дни говорих с него за един специален проект, с който скоро ще се заемем.

— За мен ли? — попита Кристофър.

Сиймор кимна утвърдително.

— Граймс също така разследва твърденията за нарушения на сигурността, което означава, че е в отлична позиция да прикрива други руски къртици или шпиони. Ако той наистина е платен агент на СВР, това ще бъде най-големият скандал за западното разузнаване след Олдрич Еймс63.

— Именно поради тази причина не си споменал нищо за това на Аманда Уолъс.

Греъм запази мълчание.

— Граймс знаеше ли, че Кристофър и аз бяхме отседнали във вила „Уормуд“?

— По принцип той не се занимава с тайните квартири, но със сигурност разбира, когато някой важен гост отседне в някоя от тях. При всички случаи — добави Сиймор — след няколко минути ще разберем дали той е източникът на изтеклата информация.

— Как?

— Юрий Волков ще ни каже.

— Кой е Волков?

— Той е заместник-резидентът на СВР в руското посолство. От МИ5 са убедени, че вчера следобед той се е срещал с информатор в метрото. Един от моите хора сега е в Темс Хаус и преглежда видеоматериалите от системата за наблюдение. В действителност…

Звънът на телефона прекъсна Сиймор. Той вдигна слушалката и няколко секунди слуша мълчаливо. После прекъсна връзката и на свой ред набра някакъв номер.

— Не го изпускай от поглед. Нито за минута. Ако отиде до тоалетна, отиваш и ти.

Греъм затвори телефона и погледна Габриел и Келър.

— Трябваше да се пенсионирам, когато имах възможност.

— Това щеше да е голяма грешка — каза Кристофър.

— Защо?

— Защото щеше да загубиш шанса си да заловиш Куин.

— Не съм сигурен, че искам още един шанс. В крайна сметка — добави Сиймор — не постигнах голям успех в битката срещу него. Всъщност резултатът е две на нула за него.

В стаята без прозорци се възцари дълбока тишина. Сиймор и Келър се вторачиха в телефона. Алон се взираше в часовника.

— Колко дълго смяташ да чакаш, Греъм?

— Преди какво?

— Преди да ме оставиш да си поговоря с Артър Граймс.

— Ти няма да се приближаваш до него. Никой няма да се приближава — добави Сиймор. — Не и в скоро време. Може да отнеме месеци, докато бъдем готови да започнем да го разпитваме.

— Не разполагаме с месеци, Греъм. Имаме време само до три часа следобед.

— Нямало е бомба в онзи склад в Баркинг.

— Новината не е много обнадеждаваща.

Сиймор погледна часовника.

— Ще изчакаме до два часа компютърната лаборатория на МИ5 да установи с кого са разменяни онези имейли. Ако не го открият дотогава, ще разпитаме Граймс.

— Какво възнамеряваш да го попиташ?

— Ще започна с пътуването му с влака с Юрий Волков.

— И знаеш ли какво ще ти отговори?

— Не.

— Кой Юрий?

— Ти си много песимистичен тип.

— Знам — отвърна Габриел. — Това ме предпазва от по-късни разочарования.

61. Бристол, Англия

В девет часа същата сутрин радио Би Би Си 4 излъчи първия си репортаж за инцидента в Хамбург. Репортажът беше кратък и непълен. Двама мъже били застреляни, други двама били изчезнали. Двамата мъртви мъже били руснаци, а за изчезналите се знаело много малко. Според съобщението германският канцлер бе дълбоко загрижен. Кремъл пък беше възмутен. Тези дни това бе обичайно за него.

Куин и Катерина чуха репортажа, докато пътуваха по автомагистрала М5 северно от Бирмингам. След един час те чуха новия, допълнен репортаж, докато седяха пред „Маркс енд Спенсър“ в търговския център „Крибс Козуей“ в Бристол. Версията в десет часа съдържаше само една нова информация. Според германската полиция двамата мъртви мъже носели дипломатически паспорти. Катерина изключи радиото, когато специалист по външната политика от Би Би Си взе да обяснява как инцидентът заплашвал да прерасне в по-голяма криза.

— Сега знаем защо Алон е инсценирал смъртта си — каза тя.

— Защо Алексей е бил в Хамбург снощи?

— Може би е бил подмамен да отиде там.

— От кого?

— От Алон, разбира се. Може би точно сега той разпитва Алексей. Или може би Алексей вече е мъртъв. Така или иначе, трябва да приемем, че Алон знае къде сме. Което означава, че трябва незабавно да напуснем Англия.

Куин не отговори.

— Ами ако успея да докажа, че Алексей е бил в онази кола? — попита Катерина.

— Ще пуснеш друг имейл до Московския център ли?

Тя кимна утвърдително.

— Няма начин.

Катерина огледа другите превозни средства на паркинга.

— Те може да ни наблюдават точно сега.

— Не ни наблюдават.

— Сигурен ли си?

— Водя борба с тях от дълго време, Катерина. Сигурен съм.

Тя не изглеждаше много убедена.

— Аз не съм джихадистка, Еймън. Не съм дошла тук, за да умра. Изведи ме от Англия. Ще се свържем с Центъра и ще уредим да ти платят за моето безопасно завръщане.

— Точно това ще направим — каза Куин, — но първо трябва да свършим малко работа.

Катерина се загледа в две жени, които вървяха към входа на „Маркс енд Спенсър“.

— Защо сме тук? — попита тя.

— Ще направим някои покупки.

— А след това?

— След това ще се поразходим.

62. Даунинг Стрийт № 10

Греъм Сиймор напусна Воксхол Крос малко след пладне, за да се срещне с министър-председателя Джонатан Ланкастър на Даунинг Стрийт № 10. Той каза на премиера, че Еймън Куин почти сигурно се е върнал в страната и планира нова атака — може би в болница „Гай“ по време на появата на премиера, може би срещу друга мишена. Сиймор обясни, че ще знаят повече, след като от лабораторията на МИ5 приключат изследването на компютъра от Флийтуд. Той не спомена за Артър Граймс и тайната му среща с Юрий Волков от руското посолство. Греъм беше убеден, че е добре лошите новини да се съобщават на малки порции.

— Замалко изпусна Аманда — каза премиерът. — Тя ме посъветва да отменя посещението си в болница „Гай“. Аманда също така смята, че може би е добра идея да не напускам Номер 10, докато Куин не бъде заловен.

— Аманда е умна жена.

— Когато се съгласява с теб. — Министър-председателят се усмихна. — Приятно ми е да видя, че двамата работите добре заедно. — Замълча за момент, после попита: — Работите добре, нали, Греъм?

— Да, господин премиер.

— Тогава ще ти кажа същото, което казах и на нея — продължи Ланкастър. — Аз няма да променям графика си заради някакъв терорист от ИРА.

— Това няма нищо общо с ИРА. Това е само бизнес.

— Още едно основание в подкрепа на решението ми. — Министър-председателят стана и изпрати Сиймор до вратата. — Още нещо, Греъм.

— Да, господин премиер?

— Никакъв арест на този тип.

— Моля?

— Чу ме. Никакъв арест. — Той сложи ръка на рамото на Сиймор. — Знаеш ли, Греъм, понякога отмъщението е полезно за душата.

— Аз не искам отмъщение, господин премиер.

— Тогава ти предлагам да намериш някого, който иска, и го сложи много близо до Еймън Куин.

— Мисля, че разполагам с точния човек. Всъщност са двама.

Колата на Сиймор го чакаше пред прочутата черна врата на Даунинг Стрийт. Тя го закара обратно до Воксхол Крос, където той намери Алон и Келър в стаята без прозорци на последния етаж. Изглеждаше така, сякаш те не бяха помръднали и мускул, откакто ги бе оставил.

— Как е той? — попита Габриел.

— Решителен до твърдоглавие.

— В колко часа кортежът му ще тръгне от Даунинг Стрийт?

— В два часа и четиресет и пет минути.

Алон погледна часовника. Беше два без пет.

— Знам, че каза до два часа, Греъм, но…

— Ще чакаме до два часа.

Тримата мъже седяха неподвижни и безмълвни, докато изтекоха последните пет минути. Точно в два часа Сиймор позвъни на Аманда Уолъс в Темс Хаус на отсрещния бряг на реката и попита докъде е стигнало изследването на компютърния харддиск.

— Към края са — отвърна Аманда.

— Кога ще приключат?

— В рамките на един час.

— Това никак не е добре.

— Какво искаш да направя?

— Обади ми се веднага щом имате нещо.

Греъм затвори и погледна Габриел.

— Може би щеше да е по-добре, ако не беше тук за това.

— Може би — отвърна Алон, — но не бих го пропуснал за нищо на света.

Сиймор отново вдигна телефона и набра един номер.

— Артър — каза той непринудено. — Греъм е. Радвам се, че те хванах.

Седем етажа под Греъм Сиймор, един мъж в сивата си работна кабинка бавно затвори телефона. Както всички кабинки във Воксхол Крос, на неговата нямаше табелка с името му, а само поредица от числа, разделени с наклонена черта. Беше странно, че Греъм Сиймор се обърна към него по име, защото повечето хора във Воксхол Крос се обръщаха към него с длъжността му, която беше завеждащ „Личен състав“. Върви и намери Личния състав. Бягай и се скрий, идва Личния състав. Неговото име беше обида, беше хула. Той бе нежелан и мразен. Но най-вече от него се страхуваха. Беше човекът, който разкриваше тайните на другите мъже, летописецът на техните недостатъци и лъжи. Артър знаеше любовните им афери, техните проблеми с парите, слабостта им към алкохола. Той имаше властта да съсипе нечия кариера или — ако е предразположен — да я спаси. Беше съдия, съдебни заседатели и екзекутор, взети заедно — бог в една сива кабинка. Въпреки това, той също имаше своя тайна. Руснаците някак си я бяха разкрили. Те му бяха осигурили едно младо момиче, Лолита, а в замяна му бяха отнели последната капка достойнство.

Греъм е. Радвам се, че те хванах…

„Интересен подбор на думи“, помисли си Граймс. Може би това бе просто неволна грешка на езика, но Артър подозираше друго. Моментът на привикването от Сиймор — само ден след като Артър бе направил безжично прехвърляне на информация в метрото — беше плашещ. Това беше безразсъдна среща, инцидентна среща. И през това време той, изглежда, се беше разкрил.

Радвам се, че те хванах…

Сакото му висеше на кука на стената до снимка на семейството му — последната преди развода. В коридора Ник Роу флиртуваше с едно красиво момиче от регистратурата — Роу, който се бе навъртал около Граймс през целия ден. Той мина покрай двойката, без да каже дума, и отиде до асансьорите. Единият асансьор се появи в мига, в който Артър натисна бутона за повикване. „Със сигурност — помисли си той — това не е случайно.“

Асансьорът се издигаше толкова плавно, че Граймс нямаше чувството, че изобщо се движи. Когато вратите се отвориха със съскане, той видя Ед Марлоу — друг човек от неговия отдел, който стоеше във вестибюла.

— Артър! — извика той, сякаш Граймс внезапно бе загубил слуха си. — Да те черпя после едно питие? Ще обсъдим няколко дреболии.

Без да дочака отговор, Марлоу се шмугна между затварящите се врати на асансьора и изчезна. Граймс излезе от вестибюла под ослепителната светлина на атриума. Той беше Валхала64 на шпионската централа, Обетованата земя. Стаята, в която го чакаше Греъм Сиймор, беше вдясно. Вляво имаше врата, която водеше към терасата. Артър сви наляво и излезе навън. Студеният въздух го удари като шамар. Долу течеше Темза — тъмна, оловносива и някак успокояваща. Граймс си пое дълбоко дъх и спокойно събра мислите си. Той имаше предимството, че познаваше техните техники. Неговата работна кабинка беше наред. Същото се отнасяше за апартамента му, банковите му сметки, компютрите и телефоните му. Те нямаха нищо срещу него, нищо, освен че се беше возил в метрото с Юрий Волков. Той щеше да ги победи. Той беше безукорен. Той беше Личния състав.

Точно тогава чу зад гърба си шум от отваряне и затваряне на врата. Обърна се бавно и видя Греъм Сиймор да стои на терасата. Посребрената му коса се развяваше от вятъра и той се усмихваше — същата усмивка, помисли Граймс, която бе проправила пътя му нагоре по стълбата на йерархията, докато по-кадърните мъже бяха оставени да се трудят в котелното отделение на разузнаването. Сиймор не беше сам. Зад него стоеше по-дребен мъж с необикновено зелени очи и посивели слепоочия. Граймс го позна. Моментално го присви коремът.

— Артър — каза Сиймор със същата фалшива сърдечност, която бе използвал по телефона минута по-рано. — Какво правиш? Всички те чакаме вътре.

— Съжалявам, Греъм. Не ми се случва често да се качвам тук.

Граймс на свой ред се усмихна, макар че усмивката му далеч не приличаше на тази на Сиймор. „Оголени венци и зъби — помисли си той — и очевидни признаци за вина.“ Артър се обърна отново към реката и изведнъж се втурна напред. Една ръка се протегна към него, когато се хвърли през парапета, и докато падаше право към долната тераса, той си представи, че лети. После земята сякаш се втурна нагоре да го посрещне и той се приземи с тъп звук, който прозвуча като шум от разцепващ се плод.

Падането бе от височината на няколко етажа — достатъчно да убие човек, но не веднага. В продължение на минута-две Граймс си даваше сметка за познатите лица, които се бяха надвесили над него. Те бяха лица от папките, лица на служители на МИ6, в чийто живот той се бе ровил, колкото си иска. И все пак — дори и в страданието му — никой не го назова по име. „Личния състав е паднал от терасата на покрива — казваха те. — Личния състав е мъртъв.“

63. Корнуол, Англия

От „Маркс енд Спенсър“ в Бристол Куин и Катерина купиха два чифта туристически обувки, две раници, бинокъл, туристически щеки и пътеводител за Девън и Корнуол. Те сложиха чантите в багажника на реното и подкараха на запад към корнуолския град Хелстън. В съседство с него се намираше Кралската военноморска база в Кълдроуз — най-голямата хеликоптерна база в Европа. Куин почувства стягане в гърдите, докато караше край високата телена ограда на базата, увенчана с навита бодлива тел. После един хеликоптер „Сий Кинг“ прелетя над пътя и той внезапно се озова обратно в Бандитската територия на Южна Арма. Помисли си, че неговата война бе свършила. Днес войната му беше тук.

На пет километра южно от летището се намираше село Мълиън. Куин следва указателните табели до Старата странноприемница и намери паркинг точно срещу нея от другата страна на пътя, в съседство с магазина за плажни принадлежности „Атлантик Фордж“. Те обуха туристическите си обувки и облякоха мушамите си, после Куин напъха картата, пътеводителя и бинокъла в раницата си. Той остави чантата с оръжията в колата и взе само пистолета „Макаров“. Катерина бе невъоръжена.

— Какво е прикритието ни? — попита тя, като се облече.

— Ние сме летовници.

— През зимата?

— Аз винаги съм бил привърженик на морските курорти през зимата.

— Къде ще отседнем?

— Ти избери.

— Какво ще кажеш за хотел „Годолфин Армс“ в Маразайън?

Куин се усмихна.

— Много си добра, знаеш ли.

— По-добра съм от теб.

— Можеш ли да докараш британски акцент?

Тя се поколеба, после отвърна:

— Да, мисля, че мога.

— Ти си банкер от Лондон. А аз съм панамското ти гадже.

— Каква съм късметлийка.

Те потеглиха от селото по Полдю Роуд, като Куин вървеше в края на асфалта, а Катерина за по-безопасно — по затревената ивица край пътя. След осемстотин метра имаше пролука в живия плет и малка табела ги насочи към туристическа пътека. Те преодоляха едно ограждение за говеда и пресякоха една нива, за да стигнат до Югозападната крайбрежна алея. Двамата тръгнаха по нея на север покрай скалите, докато стигнаха до Полдю Бийч, после минаха по края на игрището на голф клуба „Мълиън“ и стигнаха до древната църква „Света Уинуолоу“. След като платиха за кратко посещение на църквата в името на тяхното прикритие, те продължиха на север към заливчето Гънуолоу. Вилата се издигаше самотно на върха на скалите в южния му край, сгушена в естествена градина от армерии и червени власатки. Две коли бяха паркирани на алеята за автомобили.

— Това е — заяви Куин.

Той пусна раницата, извади бинокъла и огледа върховете на скалите, сякаш се любуваше на гледката. После го насочи право към вилата. Една от колите беше празна, но в другата седяха двама мъже. Куин огледа прозорците на къщата. Щорите бяха плътно спуснати.

— Имаме си компания — каза Катерина.

— Виждам го — отвърна Еймън, като свали бинокъла.

— Какво ще правим?

— Ще вървим.

Куин върна бинокъла в раницата и я метна на рамо. След това двамата с Катерина поеха отново в същата посока. На стотина метра отпред един мъж вървеше към тях край отвесните скали. Еймън си помисли, че не е обикновен турист. Имаше пестеливи движения, лека походка, пистолет под тъмносиния си анорак. Беше бивш военен, може би дори бивш командос от САС. Куин усети натиска на пистолета „Макаров“ на кръста си. Прииска му се той да беше по-леснодостъпен, но сега бе твърде късно да му сменя мястото.

— Започни да говориш — промърмори той.

— За какво?

— За това колко много си се забавлявала с Бил и Мери миналия уикенд и как ти се иска да можеш да си купиш някое местенце в провинцията. Може би малка вила в Котсуолд.

— Мразя Котсуолд.

Независимо от това, Катерина заговори с пламенен ентусиазъм за Бил и Мери и тяхната ферма близо до Чипинг Кампдън. И как Бил започвал да флиртува, когато си пийнел, и как Мери тайно била увлечена по Томас — красив колега от офиса, когото Катерина винаги била мислела за гей. Точно тогава бившият военен стигна до тях. Куин отстъпи зад Катерина, за да направи място на мъжа да мине. Тя забави крачка, за да му пожелае приятна сутрин, обаче Еймън не вдигна поглед от земята и не каза нищо.

— Видя ли как ни изгледа? — попита Катерина, когато отново останаха сами.

— Продължавай да вървиш — отвърна Куин — и каквото и да правиш, не поглеждай през рамо.

Сега вилата беше право пред тях. Крайбрежната пътека минаваше зад нея, по края на една зелена ливада. Една малка неравност на терена позволи на Еймън да надникне невинно над защитния зелен плет и да зърне лицата на двамата мъже, които седяха в паркираната кола. Катерина говореше доста осъдително за Мери и Куин кимаше бавно, сякаш намираше нейните забележки за необикновено проницателни. След това, когато вилата остана на петдесетина метра зад тях, той спря в края на скалите и погледна надолу към заливчето. Един мъж хвърляше въдица в пенливия прибой. Зад него една жена вървеше по ивицата златист пясък, следвана от друг мъж, чийто анорак бе в същия цвят като носения от бившия военен на скалите. Жената се отдалечаваше от тях бавно, безцелно, като затворник, който се възползва от определената му разходка на двора. Куин я изчака да се обърне, преди да вдигне бинокъла до очите си. После го подаде на Катерина.

— Нямам нужда от него — каза тя.

— Това тя ли е?

Катерина се загледа в жената, която вървеше към нея край водата.

— Да — отговори накрая. — Тя е.

64. Болница „Гай“, Лондон

Непосредствено след самоубийството на Артър Граймс Греъм Сиймор отново помоли Джонатан Ланкастър да отмени посещението си в болница „Гай“. Премиерът остана непоколебим, въпреки че се съгласи да добави двама мъже към охраната си. Двама мъже, които споделяха мнението му, че отмъщението може да е полезно за душата. Двама мъже, които искаха Еймън Куин мъртъв. Както се очакваше, началникът на СО-1 — подразделението на лондонската полиция, което охраняваше премиера и неговото семейство, беше потресен от идеята да включи към отряда си две външни лица: единия — офицер от чуждо разузнаване, а другия — човек на насилието със съмнително минало. Независимо от това, той им даде радиостанции и пълномощия, които щяха да отворят всяка врата в болницата. Също така им даде по един 9-милиметров пистолет „Глок-17“. Това беше нарушение на всички известни правилници за охрана, но беше разпоредено от самия министър-председател.

Нямаше време Габриел и Келър да отидат до Даунинг Стрийт, така че едно беемве на Скотланд Ярд ги взе пред Воксхол Крос и потегли с пълна скорост по Кенингтън Лейн към района Садърк. Историческата болница „Гай“ — една от най-високите лондонски постройки, се извисяваше над плетеница от улици край Темза, недалеч от Лондонския мост. Екипът от столичната полиция ги остави пред футуристичния небостъргач, известен като Шард. Паркирането на улицата беше забранено при нормални обстоятелства, а сега, при предстоящото пристигане на премиера, движението по нея беше спряно. Обаче на Уестън Стрийт имаше паркирани няколко превозни средства, в това число и бял търговски ван, който лежеше доста ниско. По заповед на Габриел от Скотланд Ярд издириха собственика му. Беше предприемач, ветеран от Кралския флот, който извършваше ремонтни дейности в една съседна сграда. Микробусът беше натоварен с облицовъчни плочи от варовик.

Последната улица, граничеща с болничния комплекс, беше „Сноуфийлдс“ — тясна градска улица без паркинг и този ден без други автомобили, освен полицейските. Габриел и Келър стигнаха по нея до Портал 3 — главния вход на болницата, и минаха през охранителния кордон. Министърът на здравеопазването чакаше в предния двор заедно с екип от Националната здравна служба и голяма делегация от болничния персонал, много от членовете на която бяха с бели престилки и медицинско работно облекло. Габриел се движеше мълчаливо сред тях, търсейки лицето, което бе скицирал в къщата в графство Голуей, търсейки жената, която бе видял за първи път на една тиха уличка в Лисабон. След това той позвъни на Греъм Сиймор в залата на Оперативния отдел във Воксхол Крос.

— На какво разстояние е премиерът?

— На две минути път.

— Някакви новини за компютъра от Флийтуд?

— Към края са.

— Това казаха и преди час.

— Ще ти се обадя веднага щом разполагат с нещо.

Връзката прекъсна. Алон пусна телефона в джоба си и се загледа в Портал 3. След минута се появиха двама ескортиращи моторизирани полицаи, последвани от произведена по поръчка лимузина „Ягуар“. Джонатан Ланкастър слезе от задната седалка и започна да се ръкува.

— Наистина ли трябва да го прави? — попита Келър.

— Опасявам се, че това е отдавна установена практика.

— Да се надяваме, че Куин не е в квартала. В противен случай може да се окаже фатално.

Премиерът стисна последната подадена ръка. После погледна към Габриел и Кристофър, кимна им и влезе в болницата. Беше точно три часът.

65. Заливчето Гънуолоу, Корнуол

В момента, в който Джонатан Ланкастър изчезна през вратите на болница „Гай“, в централната част на Лондон заваля дъжд, но в най-отдалечените кътчета на Западен Корнуол ниското слънце грееше през една пролука в слоестите облаци. Ясното време беше оперативен актив, защото оправдаваше присъствието на Катерина на плажа в заливчето Гънуолоу. Тя бе пристигнала там в три без десет следобед — пет минути след като бе оставила Куин близо до старата църква. Реното беше на паркинга над залива, а в раницата до нея имаше телефон „Самсунг“ с предплатена карта и картечен пистолет „Скорпион“ със завит на цевта заглушител „АСС Еволюшън-9“.

— Ти винаги си харесвала „Скорпион“, нали, Катерина?

Докато бе шофирала от църквата до заливчето, тя за кратко бе обмислила идеята да избяга от Англия и да остави Еймън на собствената му съдба. Вместо това бе избрала да остане и да завърши мисията си. Катерина бе напълно сигурна, че Алексей е мъртъв. Въпреки това знаеше, че не би било разумно да се върне в Русия, без да изпълни възложената ѝ задача. Не Алексей, а царят я беше изпратил обратно в Англия. А като всички руснаци, Катерина бе достатъчно благоразумна да не иска да разочарова царя.

Тя погледна часовника си. Беше три без пет. Куин щеше да се приближи до вилата. Вероятно един от охранителите щеше да тръгне към него, както бе направил бившият военен тази сутрин. Ако това се случеше, Еймън щеше да го убие и след това щеше да има само трима мъже, които да защитават мишената — двамата пред вилата и този, който сега ловеше риба в заливчето. Катерина беше сигурна в неговата самоличност. Тя виждаше очертанията на оръжие под якето му и миниатюрната радиостанция, която бе използвал, за да предупреди колегите си за наличието на посетител в заливчето. Много скоро радиостанцията на охранителя несъмнено щеше да изпращи с някакъв сигнал за тревога. Или може би той нямаше да има време да го подаде. И в двата случая съдбата му щеше да бъде една и съща. Той съзерцаваше последния си залез.

Охранителят извади една риба от морето, пусна я в жълтата кофа досами водата и сложи нова стръв на кукичката. След това, като кимна към Катерина, показвайки, че я е забелязал, отново нагази в прибоя и хвърли въдицата си. Като се усмихна, Катерина вдигна капака на раницата, разкривайки приклада на скорпиона. Пистолетът бе включен на автоматичен режим на стрелба, което означаваше, че ще изстреля двайсет патрона за по-малко от секунда с минимално отскачане на дулото. Куин бе въоръжен по същия начин.

Точно тогава самсунгът завибрира и на екрана му се появи текстово съобщение: ТУХЛИТЕ СА В СТЕНАТА. „Не можа да не го направи — помисли си тя. — Трябва да даде на англичаните да разберат, че е бил той.“ Катерина пусна мобилния телефон в раницата, хвана здраво дръжката на скорпиона и се втренчи в мъжа, застанал в прибоя. Изведнъж главата му отскочи рязко нагоре и наляво към върха на скалите. Той се обърна твърде късно — само за да види Катерина, която вървеше по пясъка към него с пистолет в протегнатите си напред ръце.

Двайсет патрона за по-малко от секунда с минимално отскачане на дулото…

Следващата вълна, която се разля по пясъка, беше червена от кръвта на мъртвия охранител от МИ6. Катерина спокойно презареди скорпиона и се изкачи по стръмната пътека до паркинга. Освен реното, на него нямаше други превозни средства. Тя седна зад волана, запали двигателя и пое по алеята към вилата.

66. Темс Хаус, Лондон

На пръв поглед нищо в разменените имейли не изглеждаше подозрително, но за опитното око на специалиста от МИ5 те съвсем явно имаха скрит подтекст. Същото важеше и за адресите на двамата участници. Той показа разпечатката на шефа си, а началникът му на свой ред я сведе до знанието на Майлс Кент. Кент бе заинтригуван от един уличен адрес, който се появяваше в последния имейл. Адресът му изглеждаше познат, затова той бързо го провери в базата данни на МИ5 и откри тревожно съвпадение. Следващата му спирка беше в оперативната зала, където Аманда Уолъс следеше на екрана посещението на министър-председателя в болница „Гай“. Той постави разпечатката пред нея. Аманда я прочете и се намръщи.

— Какво означава това?

— Погледни внимателно адреса.

Тя го направи.

— Това не е ли вилата, където преди живееше Алон?

Кент кимна утвърдително.

— Кой живее там сега?

— Може би трябва да попиташ Греъм Сиймор.

Аманда посегна към телефона.

След пет секунди в друга оперативна зала, на отсрещния бряг на Темза, Греъм Сиймор прие обаждането.

— Какво имаш?

— Проблем.

— Какво не е наред?

— Отседнал ли е някой във вилата на Алон в Западен Корнуол?

Сиймор се поколеба, после отвърна:

— Съжалявам, Аманда, но това не е нещо, за което мога да говоря.

— Боже мой! — прошепна тя сериозно. — Опасявах се, че ще кажеш това.

Вилата бе официално определена за тайна квартира на МИ6, така че нямаше активна телефонна линия. Нито на сегашната ѝ обитателка бе даден мобилен телефон — да не би тя да каже нещо по невнимание и да разкрие своето местонахождение на враговете си. Всички опити да се свържат с нейните охранители се оказаха неуспешни. Никой не отговори на позвъняването на техните телефони. Радиостанциите им също мълчаха.

На едно позвъняване обаче бе отговорено незабавно. Това беше позвъняването, което Греъм Сиймор направи до мобилния телефон на Габриел в 15,17 часа. Алон се намираше в голямата зала на болница „Гай“, където министър-председателят бе напът да предложи средство за справяне с проблемите, пред които бе изправена свещената британска национална здравна система. Сиймор гледаше предаването на живо от събитието на видеоекраните в оперативната зала. Той говори по-спокойно, отколкото бе смятал за възможно предвид обстоятелствата.

— Боя се, че мишената не е бил министър-председателят. Един хеликоптер чака теб и Келър на площадката в Батърси. От Скотланд Ярд ще ви закарат дотам.

Обаждането приключи. Греъм върна слушалката на мястото ѝ и се втренчи в екрана, когато двама мъже излязоха тичешком от залата.

67. Западен Корнуол

Маделин Харт изобщо не чу изстрелите, само острия пукот на разцепващо се дърво. После видя втурналия се през разбитата входна врата на вилата мъж, който държеше в ръце грозен на вид картечен пистолет. Той я удари с юмрук в корема — брутален удар, който я лиши от способността да издаде звук или да си поеме въздух — и докато тя лежеше сгърчена, мъжът завърза ръцете и устата ѝ с тиксо и нахлузи на главата ѝ черна качулка от серж65. Независимо от това, Маделин си даде сметка за присъствието на втори нападател, който беше по-дребен от първия и стъпваше по-леко. Двамата я изправиха на крака и я поведоха, все още бореща се за въздух, през нейната стая с изглед. Навън настойчиво зазвъня телефон — тя предположи, че е телефонът на един от охранителите ѝ. Нападателите я натикаха в багажника на някакъв автомобил и затръшнаха капака, сякаш затваряха ковчег. Тя чу хрущенето на чакъла под гумите и съвсем тихо плисъка на вълните в заливчето. След това морето я изостави и остана само свистенето на гумите по асфалта. И гласове. Два гласа — един мъжки и един женски. Мъжът беше почти сигурно от Ирландия, но неясният акцент на жената не издаваше родината ѝ. Маделин беше сигурна само в едно: беше чувала и преди този глас.

Тя не можеше да определи в каква посока караха, а само че пътят бе средно качество. Помисли си, че е второкласно шосе. Не че това имаше голямо значение, познанията ѝ за географията на Корнуол бяха ограничени поради факта, че практически бе стояла като затворник във вилата на Габриел. Да, понякога я закарваха до нос Лизард за чай с кифлички в кафенето на върха на скалите, но през повечето време тя не ходеше по-далеч от брега на морето в заливчето Гънуолоу. Един служител от централата на МИ6 в Лондон идваше редовно в Корнуол, за да я инструктира за нейната безопасност или — както се изразяваше той — да ѝ чете конско. Инструктажът му рядко беше различен. По думите му нейната измяна била голям срам за Кремъл. Било само въпрос на време, преди руснаците да се опитат да променят положението.

Очевидно този момент бе настъпил. Маделин предположи, че отвличането ѝ е свързано с покушението срещу Габриел. Мъжът с ирландския акцент несъмнено беше Еймън Куин. А жената? Маделин се заслуша в приглушения шепот на гласа ѝ и своеобразното съчетание на немски, английски и руски акценти. После затвори очи и видя две момичета, седнали в парка на бутафорно английско село. Две момичета, които бяха отнети от майките им и бяха отгледани от вълци. Две момичета, които един ден щяха да бъдат изпратени по света да шпионират за страна, която никога не бяха опознали истински. Сега явно някой от Московския център бе изпратил едно от момичетата да убие другото. Само един руснак можеше да бъде толкова жесток.

Маделин имаше само бегла представа за времето, но ѝ се стори, че бяха изминали двайсет минути, преди колата да спре. Двигателят замлъкна, капакът на багажника се отвори и два чифта ръце я измъкнаха от него, като я оставиха в изправено положение: едните ръце бяха мъжки, а другите — осезаемо женски. Въздухът беше резлив и миришеше на йод, земята под краката ѝ бе камениста и нестабилна. Тя чу шума на морето и крясъка на чайките, които кръжаха в небето. Когато се приближиха до водата, някакъв двигател се възпламени и Маделин долови миризмата на дим. Те я накараха да гази през висока до средата на прасеца вода и я качиха на борда на малък плавателен съд. Съдът веднага смени посоката и като се повдигна от една прииждаща вълна, се отправи навътре в морето. С качулка на главата и завързани ръце и уста, Маделин слушаше глухия плясък на витлото под повърхността на водата. „Ти ще умреш — сякаш казваше то. — Ти вече си мъртва.“

68. Заливчето Гънуолоу, Корнуол

Хеликоптерът, който чакаше на площадката в Батърси, беше „Уестланд Сий Кинг“ с турбовални двигатели „Ролс-Ройс“. С Габриел и Келър на борда, той прекоси на ширина Южна Англия с 203 км/ч, което бе почти максималната му скорост. Те стигнаха до Плимът в шест вечерта, а няколко минути по-късно Габриел забеляза фара на нос Лизард. Пилотът искаше да кацне в Кълдроуз, но Алон го убеди да отиде направо до Гънуолоу. Когато прелетяха над вилата, на алеята за автомобили и по пътя от кръчмата „Агне и флаг“ проблясваха сините лампи на полицейски коли. Блестяха светлини и в заливчето. То беше оградено като местопрестъпление. Габриел внезапно се почувства зле. Любимото му корнуолско убежище, мястото, където бе намирал покой и се бе възстановявал след някои от най-трудните си операции, сега беше място на смъртта.

Пилотът остави Алон и Келър в северния край на заливчето. Те се спуснаха на бегом до линията на прилива и спряха до прожекторите на местопрестъплението. В осветения от ярката им светлина периметър лежеше трупът на мъж. Той беше прострелян многократно в гърдите. Малкото разсейване на куршумите подсказваше, че стрелецът е бил добре обучен. „Или може би — помисли си Габриел — убиецът е бил жена.“ Той вдигна поглед към четиримата мъже, стоящи до трупа. Двама от тях бяха облечени в униформата на девънската и корнуолската полиция. Другите двама бяха цивилни детективи от Отдела за разследване на тежки престъпления. Габриел се зачуди от колко ли време бяха тук. Достатъчно дълго, помисли си, за да осветят заливчето като футболен стадион през нощта.

— Наистина ли трябва да използвате тези дъгови лампи? Той и без това никъде няма да отиде.

— Кой пита? — отговори с въпрос един от детективите.

— МИ6 — каза тихо Келър. Това беше първият път, когато той се представяше като служител на Секретната служба на Нейно Величество, и ефектът върху аудиторията му беше мигновен.

— Трябва да видя някакъв документ за самоличност — заяви детективът.

Кристофър посочи към хеликоптера в края на залива и каза:

— Това е моят документ за самоличност. А сега направете каквото ви бе казано и изключете проклетите прожектори.

Един от униформените служители изгаси дъговите лампи.

— Сега кажете на полицейските патрулки да изключат сигналните си светлини.

Същият униформен служител предаде заповедта по радиостанцията си. Габриел погледна към вилата и видя сините светлини да угасват. После се втренчи в лежащия в краката му труп.

— Къде го намерихте?

— Вие също ли сте от МИ6? — попита цивилният детектив.

— Отговорете на въпроса му — каза рязко Келър.

— Беше в края на водата.

— Риба ли е ловял? — попита Алон.

— Откъде знаете?

— Случайна догадка.

Детективът се обърна и посочи към скалите.

— Стрелецът е бил там. Открихме двайсет гилзи. — Погледна към трупа. — Очевидно е, че повечето от тях са попаднали в целта. Той вероятно е бил мъртъв още преди да падне във водата.

— Някакви свидетели?

— Никой не си е предложил услугите.

— Има ли отпечатъци от стъпки край гилзите?

Детективът кимна утвърдително.

— Този, който е стрелял, е носел туристически обувки.

— Какъв размер?

— Малък.

— Дали е била жена?

— Възможно е.

Без да каже нито дума повече, Габриел поведе Келър по пътеката към вилата. Те излязоха през френските прозорци на терасата. Холът на Алон бе превърнат в полеви команден пункт. Разбитата входна врата висеше на едната панта и през отвора той видя още два трупа, лежащи на алеята за автомобили. Един висок детектив се приближи и се представи като инспектор Фрейзър. Габриел пое ръката на детектива, но не се представи. Не го направи и Кристофър.

— Кой от вас е от МИ6? — попита инспекторът.

Алон погледна към Келър.

— А вие? — обърна се към Габриел детективът.

— Той е приятел на службата — отговори Кристофър.

Презрението на детектива към нередовните служители се изписа ясно на лицето му.

— Имаме четирима мъртви, за които знаем — заговори той. — Един в заливчето, двама пред къщата, а четвъртият е на крайбрежната пътека. Бил е улучен веднъж в гърдите и веднъж в главата. Не е имал възможност да извади пистолета си. Тези на алеята за автомобили са простреляни многократно — като мъжа в заливчето.

— А жената, която живее тук? — попита Алон.

— Тя е в неизвестност.

Детективът се приближи до статива на Габриел, на който бе закачил карта на Западен Корнуол.

— Имаме двама свидетели от селото, които са забелязали едно рено да се движи с висока скорост малко след три часа следобед. Колата се е движила на север. Поставихме блокади тук, тук и тук — добави той, докосвайки картата на три места. — Нито един от свидетелите не е успял да види водача, но и двамата казаха, че пътникът е била жена.

— Вашите свидетели са прави — кимна Алон.

Детективът се извърна от картата.

— Коя е тя?

— Убиец от руското разузнаване.

— А мъжът, който е шофирал?

— Той е най-добрият майстор на бомби на Истинската ИРА, което означава, че си губите времето с тези блокади. Трябва да съсредоточите ресурсите си на западния бряг. Също така трябва да проверявате багажника на всяка кола, която се качва на ирландските фериботи тази вечер.

— Мъжът от ИРА има ли си име?

— Еймън Куин.

— А рускинята?

— Тя се казва Катерина. Но по всяка вероятност се представя за германка. Не се заблуждавайте от външния ѝ вид — добави Габриел. — Тя е вкарала двайсет куршума в сърцето на онзи охранител в заливчето.

— А жената, която са отвлекли?

— Не е важно коя е. Тя ще бъде човекът с качулка на главата.

Детективът отново се обърна и заразглежда картата.

— Знаете ли колко е дълго корнуолското крайбрежие?

— Над 640 километра — отговори Алон, — с десетки малки заливи. Ето защо то е рай за контрабандистите.

— Има ли нещо друго, което може да ми кажете?

— В кухненския шкаф има чай — отвърна Габриел — и пакет бисквити „Маквитис“.

69. Заливчето Гънуолоу, Корнуол

В осем вечерта донесоха трупа от заливчето на светлината на джобни фенерчета и го положиха до другите на алеята за автомобили. Мъртвите не останаха дълго там: след един час пристигна колона от микробуси, за да ги транспортира до моргата в Ексетър. Там висококвалифицирани специалисти щяха да заявят очевидното — че четирима мъже от тайните служби са загинали от огнестрелни рани в жизненоважни органи. Или може би, помисли си Габриел, патологът никога нямаше да види телата. Може би Греъм Сиймор и Аманда Уолъс щяха да успеят да заметат под килима цялата кървава каша. Куин бе успял да изправи британското разузнаване на прага на още един скандал — скандал, който можеше да бъде избегнат, ако компютърната лаборатория на МИ5 бе открила разменените имейли няколко минути по-рано. Алон не можеше да преодолее чувството, че носи част от отговорността. Нищо от това нямаше да се случи, ако той не беше сложил книгата „Стая с изглед“ в скута на една красива млада жена в „Ермитажа“ в Санкт Петербург.

Смятам, че това ви принадлежи…

По-късно щеше да има време за упреци. В момента намирането на Маделин беше единствената грижа на Габриел. От девънската и корнуолската полиция наблюдаваха всички плажове и заливчета в района — навсякъде, където можеше да акостира малък плавателен съд. В допълнение Греъм Сиймор дискретно бе поискал от бреговата охрана да засили патрулите по югозападното крайбрежие на Англия. Алон си помисли, че това бяха все разумни мерки, но вероятно не бяха достатъчни и не бяха взети навреме. Куин беше изчезнал. Маделин — също. Но защо я беше отвлякъл? Защо не я беше оставил мъртва с нейните охранители като предупреждение към всички други руски шпиони, които обмислят измяна?

Габриел не можеше да понесе да стои във вилата — не и с полицаите, които създаваха бъркотия, не и с дупките от куршуми във вратата и спомените, които го дебнеха на всяка крачка, — така че двамата с Келър седнаха отвън на терасата, загърнати с палтата си. Алон наблюдаваше светлините на голям товарен кораб далеч в Атлантическия океан и се зачуди дали Маделин не беше на него. Келър пушеше цигара и гледаше към хеликоптера „Сий Кинг“. Никой не прекъсна мълчанието им до малко след десет часа, когато детективът ги информира, че автомобил „Рено Сценик“ е бил открит в края на едно отдалечено заливче близо до селцето Уест Пентайър, на северното корнуолско крайбрежие. Колата била празна, с изключение на една пазарска торбичка от „Маркс енд Спенсър“.

— Предполагам, че не е имало касова бележка? — попита Габриел.

— Опасявам се, че не. — Детективът замълча за момент. — Моят главен инспектор се е свързал с Министерството на вътрешните работи — каза той най-накрая. — Знам кой сте.

— Тогава ще приемете извинението ни за начина, по който говорихме с хората ви по-рано.

— Не е нужно. Но може да искате да вземете всички ценности от вилата, преди да си тръгнете. Очевидно от МИ6 са изпратили екип да почисти мястото.

— Помолете ги да се отнесат внимателно към статива ми — каза Алон. — Той има сантиментална стойност.

Детективът се оттегли, оставяйки Габриел и Келър сами. Светлините на товарния кораб бяха изчезнали в нощта.

— Къде смяташ, че ще я заведе? — попита Кристофър.

— Някъде, където той се чувства комфортно. Някъде, където познава терена и играчите. — Алон погледна Келър. — Знаеш ли някое такова място?

— За съжаление, само едно.

— Бандитската територия?

Кристофър кимна утвърдително.

— И ако успее да я отведе там, ще има явното предимство на домашния терен.

— Ние също имаме предимство, Кристофър.

— Какво е то?

— „Стратфорд Гардънс“ № 8.

Келър отново се загледа в хеликоптера.

— Обмислял ли си възможността Куин да иска точно това?

— Друг удар срещу нас ли?

— Да.

— Има ли разлика?

— Не — отвърна Кристофър. — Но това може да е нещо, в което не трябва да се замесваш. В края на краищата…

Келър не довърши мисълта си, защото бе очевидно, че Габриел вече не слуша. Той бе извадил блекбърито от джоба си и набираше Греъм Сиймор във Воксхол Крос.

Разговорът им беше кратък — две минути, не повече. После Алон прибра телефона в джоба си и посочи към заливчето, откъдето трийсет секунди по-късно долетя воят на турбовалния двигател на „Сий Кинг“. Той се изправи бавно и последва сковано Келър по пътеката към плажа. Габриел видя вилата за последен път, както я бе видял за първи път — от една миля навътре в морето, знаейки, че никога повече няма да стъпи в нея. Куин я беше унищожил за него така, както бе помогнал на Тарик да унищожи Леа и Дани. Помисли си, че сега нещата бяха лични и щеше да стане много мръсно.

70. Графство Даун, Северна Ирландия

В същия момент „Катрин Мей“ — търговски риболовен кораб „Виджиланте 33“ — плаваше с двайсет и шест възела през протока Сейнт Джордж. Джак Дилейни, бивш член на ИРА, който се бе специализирал в контрабандата с оръжия и превозването на взривни устройства, беше на руля. Конър, по-малкият брат на Дилейни, се бе облегнал на люка, водещ към кабината, и пушеше цигара. В три часа сутринта те бяха източно от Дъблин, а в пет бяха стигнали до входа на Карлингфорд Лох — ледниковия фиорд, който служеше за граница между Република Ирландия и Ълстър. Древното рибарско пристанище Ардглас бе приблизително на трийсет мили на север. Куин изчака да види първия проблясък на ардглаския фар, преди да включи мобилния си телефон. Той написа кратък есемес и със значително нежелание го изпрати в некриптиран вид. След десет секунди пристигна отговорът.

— По дяволите! — възкликна Куин.

— Какъв е проблемът? — попита Джак Дилейни.

— В Ардглас е твърде опасно за нас, за да спираме там.

— Какво ще кажеш за Килкийл?

Килкийл беше рибарско пристанище, разположено на около двайсет мили южно от Ардглас. В по-голямата си част беше протестантско градче, където верноподаничеството бе дълбоко вкоренено. Куин го предложи във втори есемес. Когато отговорът дойде след няколко секунди, той погледна Дилейни и поклати глава.

— Той къде иска да отидем?

— Казва, че на Шор Роуд е спокойно.

— Къде по-точно?

— Точно на север от замъка.

— Това не е от любимите ми места.

— Можеш ли да влезеш и да излезеш преди изгрев-слънце?

— Няма проблем.

Джак Дилейни увеличи скоростта и насочи плавателния съд към южния край на полуостров Ардс. Куин надникна в предната каюта и видя Маделин да лежи вързана и с качулка на главата на една от двете койки. По време на пътуването тя се бе държала спокойно. Катерина, която бе направила няколко спешни посещения на носа, за да повръща, пушеше цигара на масата в камбуза.

— Как се чувстваш? — попита Еймън.

— Това интересува ли те?

— Всъщност не.

Тя кимна към фара на Ардглас и каза:

— Изглежда, пропуснахме нашата спирка.

— Има промяна в плана — отвърна Куин.

— Има полиция ли?

Той кимна утвърдително.

— Ти какво очакваше?

— Приготви се — каза Куин. — Очаква ни още едно плаване с лодка.

— Какъв късмет за мен.

Еймън се измъкна през люка и отиде на палубата. Времето беше ясно и студено и небето бе изпъстрено с ярки звезди. Край бреговата линия на север от Ардглас имаше главно земеделски земи, с няколко разпръснати вили с изглед към морето. Куин огледа пейзажа с бинокъла си, но все още беше твърде тъмно, за да види нещо. Те минаха край остров Гънс — покрито със зеленина необитаемо парче земя, — намиращ се на двеста метра от село Балихорнан, и няколко минути по-късно заобиколиха скалистия нос, който охраняваше входа на залива Странгфорд Лох. Навигационните знаци сочеха маршрут на север. Първите светлини започнаха да се появяват във вилите край Шор Роуд, така че Куин успя да различи познатия силует на замъка Килклиф. После видя три присветвания малко по-нагоре по бреговата линия. Той изпрати есемес, състоящ се само от въпросителен знак. Отговорът гласеше, че входната врата е широко отворена.

Куин подготви надуваемата лодка „Зодиак“ и се върна в кабината. Посочи към мястото, където бе видял присветванията, и инструктира Джак Дилейни да се насочи към него. После се спусна по стълбите в предната каюта и свали качулката от главата на Маделин. Две очи се впериха в него в полумрака.

— Време е да слизаме на брега — каза Еймън. — Бъди добро момиче. В противен случай ще ти пусна един куршум в мозъка. Ясен ли съм?

Двете очи се взираха хладно в него. В тях нямаше страх, а само гняв. Куин трябваше да признае, че се възхищава на смелостта ѝ. Той отново нахлузи качулката на главата ѝ и я изправи на крака.

Конър Дилейни ги откара бързо право на мястото. Еймън скочи до глезени във водата. След това, с помощта на Катерина, свали Маделин от лодката и я поведе към колата, паркирана край пътя. Беше тъмносиво „Пежо 508“. Багажникът беше отворен. Куин натика Маделин вътре и затръшна капака. После двамата с Катерина се качиха в колата — тя на предната пасажерска седалка, а Еймън се изтегна на задната седалка с насочен към гръбнака ѝ пистолет „Макаров“. Зад волана се настани Били Конуей, облечен с двуредно моряшко палто и с плетена вълнена шапка на главата.

— Добре дошъл у дома — каза той, след това запали двигателя и потегли.

Те се отправиха на запад към градчето Даунпатрик. Куин инстинктивно извърна лице, когато една патрулка на ПСНИ66 се зададе срещу тях с мигащи светлини.

— Според теб къде отива толкова рано в тази прекрасна събота сутрин?

— Така е навсякъде в шестте графства. — Били Конуей погледна в огледалото за обратно виждане. — Предполагам, че ти си причината за това.

— Предполагам, че е така.

— Кое е момичето в багажника?

Куин се поколеба, после отговори честно.

— Руската мацка, която спеше с премиера?

— Същата.

— Исусе, Еймън! — Били Конуей кара мълчаливо известно време. — Ти изобщо не ми каза, че ще водиш заложник.

— Някои аспекти в ситуацията се промениха.

— Кои аспекти?

Куин не каза нищо повече.

— Какво възнамеряваш да правиш с нея?

— Да я скрия.

— Къде?

— Някъде, където никой няма да я намери.

— В Южна Арма?

Еймън запази мълчание.

— По-добре да им съобщим, че идваме.

— Не — каза Куин. — Никакви телефони.

— Не можем просто да се появим на прага им.

— Напротив, можем.

— Защо?

— Защото аз съм Еймън Куин.

Друга полицейска кола се зададе с пълна скорост срещу тях откъм Даунпатрик. Куин наведе глава. Били Конуей стисна здраво волана с двете си ръце.

— Защо доведе тук това момиче, Еймън?

— За примамка — отговори Куин.

— За какво?

— Просто карай, Били. Ще ти кажа останалото, когато стигнем в Бандитската територия.

71. Ардойн, Западен Белфаст

Хеликоптерът „Сий Кинг“ се беше приземил на летище Олдъргроув, намиращо се в съседство с летище Белфаст Сити. Аманда Уолъс им беше уредила кола — петгодишен „Форд Ескорт“ с избеляла синя боя и навъртени почти сто и шейсет хиляди километра. Тя също така им бе осигурила тайна квартира на МИ5 в протестантската част на Северен Белфаст. Двама офицери от отдел Т — ирландското подразделение за борба с тероризма, чакаха в нея, когато Габриел и Кристофър пристигнаха там малко след полунощ. Никой от тях не познаваше Келър по име или по физиономия, докато самоличността на Алон се оказа по-трудна за скриване.

Те прекараха една безсънна нощ, наблюдавайки търсенето на плавателния съд, който беше взел Маделин Харт от изолираното заливче на северното крайбрежие на Корнуол. В шест часа сутринта стана ясно, че лодката няма да бъде намерена — или поне не и с Маделин на борда. Британската общественост обаче не знаеше нищо за отвличането. Тя също така не знаеше, че офицер от Секретната разузнавателна служба се бе самоубил, скачайки от една тераса на Воксхол Крос. Водещата новина на сутрешната програма на Би Би Си „Брекфаст Тайм“ се отнасяше за спорния план на премиера да реформира Националната здравна служба. Като цяло реакцията беше враждебна. В шест и половина Габриел и Келър излязоха от квартирата и се качиха във форда. Те прекараха следващите трийсет минути в обикаляне из северните и източните райони на града, за да се уверят, че не са следени от МИ5 или друго подразделение на британското разузнаване. След това, в седем часа, завиха по Кръмлин Роуд и навлязоха в католическия квартал Ардойн. Кристофър паркира в единия край на „Стратфорд Гардънс“ и изключи двигателя. Няколко прозореца в редицата еднотипни къщи светеха, но иначе улицата тънеше в мрак.

— След колко време ще се появят приятелите ти? — попита Алон.

— Още е рано — отвърна неопределено Келър.

— Това не звучи обнадеждаващо.

— Ние сме в Западен Белфаст. Трудно е да бъдеш оптимист.

В продължение на няколко минути на „Стратфорд Гардънс“ нищо не помръдна. Кристофър оглеждаше улицата за признаци за някакви проблеми, но Габриел не откъсваше очи от вратата на номер 8. Тя се отвори в седем и четиресет и пет и на прага се появиха две фигури — Маги и Катрин Донахю, съпругата и дъщерята на един човек, който можеше да изработи запалителен снаряд, движещ се със скорост триста метра в секунда. Съпругата и дъщерята на мъжа, който бе помогнал на Тарик ал Хурани да реши проблемите, които бе имал с таймерите и детонаторите на бомбите си. Под сивото си палто Катрин Донахю носеше екип за хокей на трева. Майка ѝ носеше анцуг и маратонки. Те излязоха през желязната портичка в края на градинската пътека и завиха надясно към Ардойн Роуд.

— Къде ще се играе нейният мач? — попита Габриел.

— В Лисбърн. Автобусът тръгва в осем и половина.

— Не може ли да отиде дотам сама?

— За да стигнат до „Света Богородица Милосърдна“, те трябва да минат през протестантски район. През годините там е имало много инциденти.

— Или може би се опитват да избягат.

— Облечени така?

— Последвай ги — каза Алон.

— Ами ако приятелите ми се появят?

— Мисля, че мога да се грижа за себе си.

Габриел слезе от колата, без да каже нищо повече. Портичката на номер 8 изскърца остро, когато я отвори, но входната врата не издаде нито звук. Като влезе, той бързо измъкна от колана си пистолета „Глок-17“, даден му от охраняващото министър-председателя звено СО-1. В хола телевизорът гърмеше, без никой да го гледа. Алон го остави да работи и се изкачи по стълбите, държейки пистолета в протегнатите си напред ръце. Завари двете спални в безпорядък, но празни. После слезе обратно на долния етаж и влезе в кухнята. В мивката имаше няколко съда от закуската, а на плота — чайник. Той взе чаша от шкафа, наля си чай и седна да чака на кухненската маса.

На Маги Донахю ѝ отне петнайсет минути да изпрати дъщеря си до портите на средното девическо училище „Света Богородица Милосърдна“. Пътуването ѝ към къщи не мина без произшествие, защото на Ардойн Роуд бе въвлечена в конфликт с две протестантки от жилищния комплекс „Гленбрин“, които бяха ядосани, че тя, католичката, е посмяла да върви по улица на лоялисти. В резултат на това Маги бе зачервена от гняв, когато се върна на „Стратфорд Гардънс“. Тя пъхна ключа в ключалката и затръшна вратата толкова силно, че прозорците на малката ѝ къща издрънчаха. По телевизията някой се оплакваше от цената на млякото. Маги изключи телевизора, преди да влезе в кухнята, за да измие съдовете от закуската. Изминаха няколко секунди, преди да забележи мъжа, който пиеше чай на нейната маса.

— Исусе Христе! — извика тя уплашено.

Габриел само се намръщи, сякаш не одобряваше хората, които споменават напразно божието име.

— Кой сте вие? — попита Маги.

— Тъкмо се канех да ви питам същото — отговори спокойно той.

Акцентът му я озадачи. След това по изражението на лицето ѝ си пролича, че го е познала.

— Вие сте този, който…

— Да — прекъсна я Алон. — Аз съм този мъж.

— Какво правите в моя дом?

— Загубих нещо последния път, когато бях тук. Надявах се, че може да ми помогнете да го намеря.

— Какво е то?

— Съпруга ви.

Тя измъкна мобилен телефон от джоба на анцуга си и започна да набира. Габриел насочи глока си към главата ѝ.

— Спрете! — каза ѝ.

Маги замръзна.

— Дайте ми телефона.

Тя му го подаде. Алон погледна екрана. Номерът, който се бе опитала да набере, беше осемцифрен.

— Номерът за спешни повиквания на полицията в Северна Ирландия е 101, нали?

Жената запази мълчание.

— Така че кого набирахте? — Като не получи отговор, той пъхна телефона в джоба на якето си.

— Той е мой! — възропта Маги.

— Вече не.

— Какво искате, по дяволите?

— За момента искам да седнете — отвърна Габриел.

Жената го изгледа повече с презрение, отколкото със страх. „Тя е от Ардойн — помисли си той. — Не се плаши лесно.“

— Седнете! — повтори Алон и тя най-сетне седна.

— Как влязохте тук? — попита Маги.

— Бяхте оставили входната врата отключена.

— Глупости!

Габриел сложи на масата една снимка и я завъртя, така че тя да може да я види ясно. На снимката се виждаше дъщеря ѝ, застанала до Еймън Куин на една улица в Лисабон.

— Откъде я взехте? — попита Маги.

Алон вдигна очи към тавана.

— От стаята на дъщеря ми ли? — попита тя.

Той кимна утвърдително.

— Какво сте правили там?

— Опитвах се да попреча на съпруга ви да извърши поредния акт на масово убийство.

— Аз нямам съпруг. — Жената замълча, после добави: — Вече не.

— Това е вашият съпруг — каза Габриел, като почука снимката с дулото на пистолета. — Той се казва Еймън Куин. Той е извършил бомбените атентати в Бишъпсгейт и Канари Уорф. Той е извършил бомбения атентат в Ома и пак той постави бомбата на Бромптън Роуд. Намерих негови дрехи в гардероба ви. Намерих и парите му. Което означава, че ще прекарате остатъка от живота си в затвора, ако не ми кажете това, което искам да знам.

Тя гледа известно време мълчаливо снимката. Габриел си помисли, че сега на лицето ѝ бе изписано нещо друго. Не беше презрение. Беше срам.

— Той не е мой съпруг — каза Маги най-накрая. — Съпругът ми е мъртъв от над десет години.

— Тогава защо дъщеря ви стои на някаква улица в Лисабон с Еймън Куин?

— Не мога да ви кажа.

— Защо?

— Защото той ще ме убие, ако го направя.

— Куин ли?

— Не — отвърна жената, поклащайки глава. — Били Конуей.

72. Кросмаглен, Графство Арма

Малката ферма, която се намираше точно на запад от Кросмаглен, принадлежеше на клана Фейгън поколения наред. Настоящият ѝ обитател — Джими Фейгън, никога не си беше падал по земеделието и в края на 80-те години бе открил в Нюри фабрика, която произвеждаше алуминиева дограма за процъфтяващото строителство в Южна Арма. Неговото главно занятие обаче беше ирландското републиканство. Ветеран от прословутата Южноармаска бригада на ИРА, той бе участвал в някои от най-кървавите бомбени атентати и засади по време на Конфликта, в това число и нападението срещу британски патрул край Уорънпойнт, в което бяха загинали осемнайсет британски войници. Като цяло, Южноармаската бригада на ИРА бе отговорна за смъртта на 123 британски военнослужещи и 42 служители на Кралската ълстърска полиция. Известно време малкият район, осеян с ферми и хълмисти възвишения, беше най-опасното място на света за един войник, толкова опасно всъщност, че британската армия бе принудена да остави пътищата на ИРА и да се придвижва само с хеликоптери. В крайна сметка Южноармаската бригада бе започнала да атакува и хеликоптерите. Бяха свалени четири от тях, включително и един „Линкс“, който бе улучен от миномет близо до Кросмаглен. Джими Фейгън бе изстрелял снаряда. Еймън Куин го беше проектирал и изработил.

По време на най-тежкия период на Конфликта в центъра на Кросмаглен се бе извисявала наблюдателна кула. Сега кулата я нямаше и в центъра на селото имаше зелен парк с паметник на загиналите доброволци от ИРА. Били Конуей остави Куин пред хотел „Крос Скуеър“ и той зави зад ъгъла, за да отиде до бар „Емералд“ на Нюри Стрийт. Знамето на „Кросмаглен Рейнджърс“ се вееше над входа. Изглежда, футболът бе заменил бунта като основно забавление на селото.

Куин отвори вратата и влезе вътре. Няколко глави незабавно се обърнаха към него. Войната може да беше свършила, но в Кросмаглен подозрението към външни лица бе по-силно от всякога. Еймън позна няколко от мъжете в помещението. Обаче те, изглежда, не го познаха. Той си поръча на бара бира „Гинес“ и я занесе до масата, където Джими Фейгън седеше с други двама бивши членове на Южноармаската бригада. Прошарената коса на Фейгън бе късо подстригана, а черните му очи се бяха превърнали в цепки с течение на годините. Те разгледаха внимателно Куин без никакъв признак, че са го познали.

— Какво желаеш, приятел? — попита най-накрая Джими.

— Нещо против да се присъединя към вас?

Фейгън кимна към една празна маса в другия край на помещението и намекна, че Куин може да се чувства по-удобно там.

— Но аз предпочитам да седна при вас.

— Разкарай се, приятел — каза тихо Джими. — Иначе ще пострадаш.

Куин седна. Мъжът, който бе от лявата му страна, го сграбчи за китката.

— По-спокойно — промърмори Куин, после погледна към Фейгън и каза: Това съм аз, Джими. Аз съм Еймън.

Фейгън се втренчи в лицето на Куин. После осъзна, че непознатият, седнал от другата страна на масата, казва истината.

— Исусе! — прошепна той. — Какво правиш тук?

— Бизнес — отвърна Куин.

— Това обяснява защо от Кралската ълстърска полиция изведнъж станаха толкова нервни.

— Сега тя се нарича Полицейска служба на Северна Ирландия, Джими. Не си ли чул?

— Споразумението от Разпети петък опрости много грехове — каза Фейгън след малко, — но не и твоите. Ще бъде по-добре за всички нас, ако си изпиеш бирата и си тръгнеш.

— Не мога, Джими.

— Защо?

— Имам работа.

Куин отпи от пяната на своята „Гинес“ и огледа помещението. Миризмата на паркетин и бира, мекият ромон на гласове с армаски акцент: след всичките години в нелегалност, след всичките години, в които бе продавал услугите си на най-високата цена, той най-сетне отново беше у дома.

— Защо си тук? — попита Фейгън.

— Чудех се дали може да проявиш интерес към една малка акция.

— Каква ще е ползата за мен?

— Пари.

— Няма да има повече бомби, Еймън.

— Не — отвърна Куин. — Никакви бомби.

— Тогава каква е работата?

— Засада. Точно като едно време.

— Коя е целта?

— Онзи, който се измъкна.

— Келър ли?

Куин кимна утвърдително. Джими Фейгън се усмихна.

Фермата беше двеста или двеста и четиресет акра в зависимост от това кой от членовете на клана Фейгън ще попитате. Тя представляваше предимно хълмиста, покрита с пасища земя, разделена на по-малки парцели от ниски каменни огради, някои от които бяха построени много преди кракът на първия протестант да стъпи там, или поне така се говореше. Ирландия се намираше току зад следващия хълм. На нито един от пътищата нямаше дори и намек за граница.

В най-високата част на фермата се издигаше двуетажна тухлена къща, където овдовелият Фейгън живееше с двамата си синове — и двамата ветерани от ИРА и от опозиционната Истинска ИРА. Навътре в имота имаше голяма плевня от гофрирана алуминиева ламарина и втора постройка, където Фейгън бе крил оръжия и взривни вещества по време на войната. Точно там през зимата на 1989 г. младият Кристофър Келър бе подложен на брутален разпит от Еймън Куин. Сега Маделин и Катерина заеха мястото на Келър. Куин остави достатъчно храна, вода и одеяла, за да изкарат студения декемврийски следобед, и заключи вратата с два големи катинара. След това пое с Били Конуей по черния път, водещ обратно към къщата. Конуей се взираше в земята, пъхнал ръце в предните джобове на палтото си. Изглеждаше нервен. Това бе обичайното му изражение.

— С колко време разполагаме? — попита Били.

— Ако трябва да гадая — отговори Куин, — той вече е тук. Алон също.

— За да търсят мен несъмнено.

— Можем само да се надяваме.

— А ако Келър поиска да ме види? Тогава какво ще правя?

— Ще играеш двойна игра, Били, точно както винаги си правил. Кажи му, че си губят времето да ме търсят на север. Кажи му, че си чул слух, че съм в републиката.

— Какво ще стане, ако не ми повярва?

— Защо да не ти повярва, Били? — Куин сложи ръка на рамото на Конуей и се усмихна. — Ти беше най-добрият му агент.

73. Ардойн, Западен Белфаст

Келър паркира колата точно срещу къщата и забързано тръгна към градинската пътека. Вратата се отвори само като я докосна и той се насочи към гласовете, идващи от кухнята. Там намери Габриел и Маги Донахю да седят на масата, всеки с чаша чай пред себе си. На масата имаше и голяма купчина използвани банкноти, малко мъжки дрехи, набор от тоалетни принадлежности, една снимка и пистолет „Глок-17“. Глокът беше на няколко сантиметра извън обсега на Маги Донахю. Тя седеше като глътнала бастун — едната ѝ ръка бе положена защитно пред корема, а между пръстите на другата димеше цигара. Кристофър се досети, че е плакала няколко минути по-рано. Сега суровото ѝ лице бе застинало в белфастка маска на резервираност и недоверие. Лицето на Алон беше безизразно — свещеник с пистолет и кожено яке. В продължение на няколко секунди той сякаш не забеляза присъствието на Келър. След това вдигна поглед към него и се усмихна.

— Господин Мърчант — каза Габриел сърдечно. — Много мило от ваша страна, че се присъединихте към нас. Бих искал да ви запозная с моята нова приятелка Маги Донахю. Маги тъкмо ми казваше как Били Конуей я е принудил да постави тези неща в дома си. — Той замълча, после добави:

— Маги ще ни помогне да намерим Еймън Куин.

74. Кросмаглен, Графство Арма

Постройката от гофрирана ламарина, намираща се в сърцето на фермата на Фейгън, бе шест на дванайсет метра, с бали сено в единия край и набор от ръждясали инструменти в другия. Тя беше проектирана съгласно специфичните изисквания на Джими Фейгън и бе изработена във фабриката му в Нюри. Външната врата бе необичайно дебела и на повдигнатия под имаше добре прикрит капак, който водеше до едно от най-големите скривалища за оръжия и експлозиви в Северна Ирландия. Маделин Харт не знаеше нищо за това. Знаеше само, че не е сама — миризмата на застоял тютюн и евтин хотелски шампоан ѝ го беше подсказала. Най-накрая една ръка смъкна качулката от главата ѝ и внимателно отлепи тиксото от устата ѝ. Въпреки това тя нямаше никаква представа за околната обстановка, защото тъмнината бе непрогледна. Маделин поседя мълчаливо известно време с опрян на балите сено гръб и изпънати напред крака. После попита:

— Кой е там?

Проблесна огънчето на запалка и едно лице се наведе към хвърляната от него светлина.

— Ти — прошепна Маделин.

Запалката угасна и отново се възцари мрак. След това един глас се обърна към нея на руски език.

— Съжалявам — каза младата жена, — но не те разбрах.

— Казах, че сигурно си жадна.

— Ужасно много — отговори Маделин.

Чу се шум от отваряне на бутилка с вода. Маделин долепи устни до пластмасовото гърло и пи.

— Благодаря…

И млъкна. Не искаше да показва признателността на безпомощния пленник към похитителя му. После осъзна, че Катерина също бе пленница.

— Покажи ми лицето си.

Огънчето на запалката припламна за втори път.

— Не мога да те видя ясно — каза Маделин.

Катерина приближи запалката до лицето си.

— Как изглеждам? — попита тя.

— Точно като в Лисабон.

— Откъде знаеш за Лисабон?

— Един мой приятел те е наблюдавал от отсрещната страна на улицата. Направил ти е снимка.

— Алон ли?

Маделин не отговори.

— Срамота е, че изобщо си се срещала с него. Все още щеше да живееш като принцеса в Санкт Петербург. А сега си тук.

— Къде е това тук?

— Дори и аз не съм сигурна. — Катерина извади цигара от пакета си и след това го подаде на Маделин. — Пушиш ли?

— Боже, не!

— Ти винаги си била добро момиче, нали? — Катерина поднесе края на цигарата си към пламъчето и го остави да угасне.

— Моля те — каза Маделин. — Бях на тъмно толкова дълго време.

Катерина отново щракна запалката.

— Поразходи се наоколо — предложи Маделин. — Нека да видя къде сме.

Катерина направи обиколка на плевнята и спря до вратата.

— Опитай да я отвориш.

— Тя не може да се отвори отвътре.

— Пробвай.

Катерина се облегна на вратата, но тя не помръдна.

— Някакви други блестящи идеи?

— Предполагам, че бихме могли да запалим сеното.

— Сигурна съм, че точно сега — отвърна Катерина — той ще бъде повече от щастлив да ни остави да изгорим.

— Кой?

— Еймън Куин.

— Ирландецът?

Катерина кимна утвърдително.

— Какво ще прави той?

— Първо ще убие Габриел Алон и Кристофър Келър. След това ще ме върне в Московския център срещу откуп от двайсет милиона долара.

— Те ще платят ли?

— Може би. — Катерина замълча, после добави: — Особено ако сделката включва и теб.

Запалката угасна. Катерина седна.

— Как да те наричам? — попита тя.

— Маделин, разбира се.

— Това не е истинското ти име.

— То е единственото име, което имам.

— Не, не е така. В лагера те наричахме Наталия. Не помниш ли?

— Наталия?

— Да — отвърна Катерина. — Малката Наталия, дъщерята на генерала от КГБ. Толкова хубавка. И английското произношение, което те накараха да усвоиш. Ти беше като кукла.

— Замълча за миг. — Аз те обожавах. Ти беше всичко, което имах в онова място.

— Тогава защо ме отвлече?

— Всъщност аз трябваше да те убия. Куин също.

— Защо не го направи?

— Куин промени плана.

— Но щеше да ме убиеш, ако бе имала тази възможност, така ли?

— Не го исках — отговори Катерина след малко. — Но… да, предполагам, че щях да го направя.

— Защо?

— По-добре аз, отколкото някой друг. Освен това — добави тя, — ти предаде своята страна. Ти избяга.

— Тя не беше моята страна. Мястото ми не беше там.

— А тук, Наталия? Тук ли ти е мястото?

— Аз се казвам Маделин. — Младата жена помълча известно време. — Какво ще стане, ако се върна в Русия?

— Предполагам, че ще прекарат няколко месеца да изцедят от мозъка ти всичката възможна информация.

— А после?

— Высшая мера.

— Най-тежкото наказание?

— Мислех, че не говориш руски.

— Един приятел ми каза този израз.

— Къде е приятелят ти сега?

— Той ще ме намери.

— И тогава Куин ще го убие. — Катерина отново щракна запалката си. — Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Мисля, че ни оставиха няколко пая с месо.

— Обожавам пай с месо.

— Боже, звучиш като англичанка. — Катерина разопакова един от пайовете и внимателно го сложи в ръцете на Маделин.

— Ще бъде по-лесно, ако срежеш тиксото.

Катерина пушеше замислено в тъмнината.

— Колко си спомняш? — попита тя.

— За лагера ли?

— Да.

— Нищо — отвърна Маделин. — И всичко.

— Аз нямам свои снимки като малка.

— Нито пък аз.

— Спомняш ли си как изглеждах?

— Беше красива — отвърна Маделин. — Тогава исках да приличам на теб.

— Това е смешно — каза Катерина, — защото аз пък исках да бъда като теб.

— Аз бях едно досадно малко дете.

— Но ти беше добро момиче, Наталия, а аз бях съвсем друго нещо.

Катерина не каза нищо повече. Маделин вдигна вързаните си ръце и се опита да хапне от пая с месо.

— Няма ли да срежеш тиксото? — попита тя.

— Бих искала, но не мога.

— Защо?

— Защото ти си добро момиче — отвърна Катерина, като смачка угарката си на пода на плевнята. — И само ще ми се пречкаш.

75. Юниън Стрийт, Белфаст

Беше малко след дванайсет часа, когато Били Конуей влезе през вратата на кръчмата „Томи О’Бойл“ на Юниън Стрийт. Бившият член на ИРА Рори Галахър лъскаше халбите зад бара.

— Канех се да изпращам спасителен отряд — каза той.

— Беше дълга нощ — отвърна Конуей, — по-дълга, отколкото очаквах.

— Проблеми ли имаше?

— Усложнения.

— Опасявам се, че се задават още.

— За какво говориш?

Галахър погледна към стълбите.

— Имаш си компания.

Келър седеше с крака върху бюрото на Били Конуей, когато вратата на офиса се отвори със скърцане. Конуей застина неподвижно на прага. Изглеждаше така, сякаш току-що е видял призрак. Кристофър си помисли, че в известен смисъл това беше така.

— Здравей, Били. Радвам се да те видя отново.

— Мислех…

— … че съм мъртъв?

Конуей не каза нищо. Келър се изправи.

— Разходи се с мен, Били. Трябва да поговорим.

Връщането на Кристофър Келър в Северна Ирландия бе предизвикало едно от най-големите събирания на Южноармаската бригада на Временната ИРА, откакто бе подписано Белфасткото споразумение. В този момент общо дванайсет членове на бригадата се бяха скупчили около Еймън Куин и Джими Фейгън в кухнята на селската къща в Кросмаглен. Осем от присъстващите бяха излежали дълги присъди в затвора „Мейз“ и бяха освободени единствено по силата на мирното споразумение. Другите четирима бяха работили с Куин в Истинската ИРА, в това число и Франк Магуайър, чийто брат Шеймъс бе умрял от ръката на Келър в Кросмаглен през 1989 година.

Както обикновено при такива събирания, въздухът бе натежал от цигарен дим. По средата на масата бе разстлана избеляла и протрита по ръбовете карта на Южна Арма. Това беше същата карта, която Фейгън бе използвал при планирането на клането в Уорънпойнт. В действителност някои от неговите някогашни маркировки и обозначения все още се виждаха. До картата имаше мобилен телефон, който започна да вибрира в 12 часа и 15 минути. Бе пристигнал есемес от Рори Галахър. Куин се усмихна. Келър и Алон скоро щяха да потеглят към тях.

Кристофър и Били Конуей наистина се разходиха, но само до Йорк Лейн. Това беше тиха и спокойна улица без магазинчета и ресторанти, само с една църква в единия край и редица тухлени промишлени сгради в другия. Габриел бе паркирал на едно празно място извън обсега на охранителните камери. Келър напъха Били Конуей на предната пасажерска седалка, а той самият седна отзад. Като гледаше право напред, Алон спокойно запали двигателя.

— Къде е Еймън Куин? — попита той Били Конуей.

— Не съм виждал Еймън Куин от двайсет и пет години.

— Грешен отговор.

С мълниеносен удар Габриел счупи носа на Конуей. След това включи на скорост и потегли.

Автомобилът „Форд Ескорт“ на Алон и Кристофър бе снабден с джипиес проследяващо устройство — факт, който Аманда Уолъс бе пропуснала да спомене пред тях. В резултат на това от МИ5 бяха следили колата през цялата сутрин при придвижването ѝ от Олдъргроув до тайната квартира и след това до „Стратфорд Гардънс“ и Йорк Лейн. Освен това от МИ5 наблюдаваха движението на автомобила с помощта на белфастката мрежа за видеонаблюдение. Една камера на улица „Фредерик“ бе заснела ясно мъжа на предната пасажерска седалка — мъж, чийто нос видимо кървеше обилно. Един от техниците на МИ5 уголеми изображението и го пусна на видеоекран в оперативния център на Темс Хаус. Греъм Сиймор гледаше същата картина във Воксхол Крос.

— Разпознаваш ли го? — попита Аманда Уолъс.

— Беше отдавна — отговори Сиймор, — но мисля, че това е Били Конуей.

— Онзи Били Конуей.

— От плът и кръв.

— Той беше един от нашите, нали?

— Не — отвърна Греъм, — беше мой и Келър помагаше да го ръководя.

— Тогава защо кърви?

— Може би той никога не е бил наистина на наша страна, Аманда. Може би през цялото време е бил от хората на Куин.

Сиймор видя как колата зави по магистрала M2 и се отправи на север. „Това е най-удивителното нещо в нашия занаят — помисли си той. — Грешките ни винаги се връщат да ни преследват. И в крайна сметка всички дългове се плащат.“

76. Гората Крегън, Графство Антрим

Те не зададоха повече въпроси на Били Конуей и той също не ги попита нищо. Кръвта течеше свободно от счупения му нос по време на пътуването на север до Ларн, но когато стигнаха до Гленарм, по ръба на ноздрите му се бе образувала тъмна коричка. Келър насочи Габриел да поеме по Карнлох Роуд, а след това на север по Киликарн Роуд. Караха по шосето, докато то се превърна в чакълен път и смени името си. После продължиха по пътя още малко, докато не подминаха и последната ферма и пред тях се показа гората Крегън. Кристофър каза на Габриел да спре и да изключи двигателя. После погледна към Конуей.

— Помниш ли това място, Били? В онези далечни дни идвахме тук, когато ти имаше да ми казваш нещо важно. Карахме дотук с онази стара „Гранада“ и слушахме тътена от престрелките, идващ от Крегън Лодж. Помниш ли, Били?

Келър говореше с акцента на Западен Белфаст — на Фолс Роуд, примесен с лек нюанс на този в Балимърфи. Били Конуей не каза нищо. Той гледаше право напред. Погледът му беше безизразен. „Поглед на мъртвец“ — помисли си Габриел.

— Ние винаги се грижехме добре за теб, нали, Били? Плащахме ти добре. Защитавахме те. Но ти не си се нуждаел от защита, нали, Били? Ти през цялото време си работил за ИРА. Работил си за Еймън Куин. Ти си бил шпионин, Били. Ти си бил долен, скапан шпионин. — Кристофър допря в тила му дулото на пистолета. — Ще го отречеш ли, Били?

— Това беше много отдавна.

— Не беше толкова отдавна — каза Келър. — Не ми ли каза точно това в деня, когато подновихме приятелството си в Белфаст? Деня, в който откри Маги Донахю за мен. Деня, в който ми постави капан. — Кристофър притисна дулото на пистолета в главата на Конуей. — Ще го отречеш ли, Били?

Конуей остана мълчалив.

— Винаги си бил честен, Били.

— Ти никога не трябваше да се връщаш тук.

— Благодарение на Куин ние нямахме голям избор. Куин ме доведе отново тук. И ти се погрижи да открия нещата, които той е искал да намеря. Съпруга и дъщеря. Купчина пари. Скъсан трамваен билет. Снимка, направена на една лисабонска улица. Маги Донахю не е искала да участва в това. Тя е била твърде заета, опитвайки се да оцелее без съпруг в дупка като Ардойн. Но ти си я принудил със заплахи. Казал си ѝ, че ще я убиеш, ако отиде в полицията. Дъщеря ѝ — също. И тя ти е повярвала, Били, защото знае какво се случва с информаторите в Западен Белфаст. — Келър плъзна дулото на пистолета по бузата на Конуей. — Отречи го, Били.

— Какво искаш?

— Искам да се закълнеш, че никога няма да припариш отново до онази жена или детето ѝ.

— Кълна се.

— Умно решение, Били. Сега излез от колата.

Конуей седеше неподвижно. Кристофър го халоса с пистолета по счупения нос.

— Казах да излезеш навън!

Конуей дръпна дръжката и колебливо слезе от колата. Келър го последва.

— Върви напред — нареди той — и докато вървиш, кажи ми къде мога да намеря Еймън Куин.

— Не знам къде е той.

— Разбира се, че знаеш, Били. Ти знаеш всичко.

Келър бутна Конуей да тръгне по пътеката и закрачи след него. Сред дърветата на гората Крегън долетя пукот от дванайсеткалиброва ловна пушка. Били замръзна намясто. С едно ръгване с дулото на глока Келър отново го подкара напред.

— Как Куин се измъкна от Англия?

— С помощта на двамата Дилейни.

— Джак и Конър ли?

— Да.

— Той не беше сам, нали, Били?

— С него имаше две жени.

— Къде ги оставиха Дилейни?

— На Шор Роуд, близо до замъка.

— Ти беше ли там?

— Аз ги взех оттам.

— Каква марка кола караше?

— Пежо.

— Откраднато, взето назаем или наето?

— Откраднато, с фалшиви номера.

— Любимата кола на Куин.

Прозвучаха още два пушечни изстрела, този път по-близо. Двойка фазани излетя от една нива. „Умни птици“ — помисли си Келър.

— Къде е той, Били? Къде е Куин?

— Той е в Южна Арма — отговори след малко Конуей.

— Къде по-точно?

— В Кросмаглен.

— Във фермата на Джими Фейгън ли?

Конуей кимна:

— На същото място, където те отведохме онази нощ. Куин казва, че иска да те закове на кръст за греховете ти.

— Отведохме? — повтори въпросително Кристофър. Настъпи мълчание.

— Ти беше ли там, Били?

— През част от времето — призна Конуей. — Двете жени са в същата сграда, където Куин те завърза за онзи стол.

— Сигурен ли си?

— Аз лично ги затворих там.

Двамата бяха стигнали до първите дървета. Конуей спря.

— Обърни се, Били. Имам още един въпрос.

Конуей остана неподвижен известно време. После бавно се обърна към Келър.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Искам име, Били, името на човека, който каза на Еймън Куин, че съм влюбен в едно момиче от Балимърфи.

— Не знам кой го е направил.

— Разбира се, че знаеш, Били. Ти знаеш всичко.

Конуей не каза нищо.

— Искам неговото име — заяви Кристофър, като насочи пистолета към лицето на ирландеца. — Кажи ми името му.

Били вдигна лице към сивото небе и каза своето име. Погледът на Келър се замъгли от гняв и той усети, че краката му се подгъват. Пистолетът му даваше чувство за равновесие. Той не си спомняше да е натискал спусъка, само контролирания откат на оръжието в ръката си и проблясването на розово облаче. Кристофър коленичи до Били Конуей и стоя до него, докато се увери, че е мъртъв. После се изправи и тръгна обратно към колата.

77. Рандълстаун, Графство Антрим

В покрайнините на Рандълстаун мобилният телефон, даден на Келър от МИ6, завибрира. Той го извади от джоба на палтото си и погледна намръщено екрана.

— От Греъм Сиймор е.

— Какво иска?

— Чуди се защо Били Конуей вече не е в колата.

— Те ни наблюдават.

— Очевидно.

— Какво ще му кажеш?

— Не съм сигурен. Това е неизследвана територия за мен. — Кристофър изключи телефона и попита: — Смяташ ли, че това действа като предавател?

— Може би.

— Може би трябва да го изхвърля през прозореца.

— От МИ6 ще ти спрат заплащането. Освен това — добави Габриел — той може да се окаже полезен в Бандитската територия.

Келър остави телефона върху централната конзола.

— Какво представлява? — попита Алон.

— Бандитската територия ли?

— Кросмаглен.

— Той е от онези места, за които се пишат песни. — Кристофър гледа известно време през прозореца, преди да продължи: — По време на войната Южна Арма беше изцяло под контрола на Временната ИРА, де факто беше държава на ИРА, а Кросмаглен беше нейният свещен град. — Погледна към Габриел. — Нейният Йерусалим. На ИРА не ѝ се наложи да изгражда свои структури там. Жителите действаха като батальон. Като армия — добави Келър. — През деня те оряха нивите си, а през нощта убиваха британски войници. Преди всяко патрулиране ни напомняха, че зад всеки храст прещип или купчина камъни вероятно има бомба или снайперист. Южна Арма беше стрелбище. И ние бяхме мишените.

— Продължавай.

— Наричахме Кросмаглен КМГ — продължи след малко Кристофър. — На централния площад имахме наблюдателна кула, наречена Г50. Човек рискуваше да бъде убит всеки път, когато влезеше там. Казармите бяха без прозорци и със защита срещу минометен обстрел. Беше като да служиш на подводница. Когато избягах онази нощ от фермата на Джими Фейгън, дори не се опитах да стигна до КМГ. Знаех, че никога няма да се добера жив дотам. Вместо това отидох на север до Нютаунхамилтън. Ние го наричахме НТХ. — Келър се усмихна и каза: — Шегувахме се, че това означава „Няма терористи тук“67.

— Помниш ли фермата на Фейгън?

— Това е нещо, което никога няма да забравя — отговори Кристофър. — Тя се намира на пътя за Касълблейни. Част от земята ѝ се простира край границата. По време на войната беше основен маршрут за контрабанда между Южноармаската бригада и подразделенията на ИРА в Република Ирландия.

— А плевнята?

— Тя се намира в края на голямо пасище, заобиколено от каменни стени и пазачи. Ако от полицията се приближат до фермата, Фейгън и Куин веднага ще разберат.

— Ти предполагаш, че Маделин е там.

Келър не каза нищо.

— Ами ако Конуей отново е излъгал? Ами ако Куин вече я е преместил?

— Не го е направил.

— Откъде може да си сигурен?

— Сигурен съм, защото така действа Куин. Въпросът е — добави Кристофър — дали ще кажем на нашите приятели във Воксхол Крос и Темс Хаус това, което знаем.

Габриел погледна към мобилния телефон на МИ6 и каза:

— Може би току-що го направихме.

Те минаха под един стълб с охранителни камери, които наблюдаваха магистрала М22. Келър извади цигара от джоба си и започна да я върти незапалена между пръстите си.

— Няма начин да влезем в Южна Арма, без никой да ни забележи.

— Значи, ще минем през задния вход.

— Нямаме очила за нощно виждане, нито заглушители.

— Нито радиостанции — добави Алон.

— С колко боеприпаси разполагаш?

— Един пълен и един резервен пълнител.

— Аз нямам пукнат патрон — каза Келър.

— Жалко.

Телефонът на МИ6 завибрира за втори път.

— Какво иска? — попита Габриел.

— Чуди се къде отиваме.

— Предполагам, че те в крайна сметка не ни подслушват.

— Какво да му кажа?

— Той е твой шеф, не мой.

Кристофър написа един есемес и върна телефона върху конзолата.

— Какво му отговори?

— Че разработваме някаква потенциално важна информация.

— От теб ще стане добър агент на МИ6, Кристофър.

— Агентите на МИ6 не действат в Южна Арма без подкрепление. — Келър замълча, после добави: — Същото се отнася и за човек, който е напът да стане шеф на израелското разузнаване, както и баща на две деца.

Магистралата се стесни, превръщайки се в двулентово шосе. Беше два и половина следобед. До залеза оставаха точно деветдесет минути. Кристофър запали цигарата и видя как Алон инстинктивно свали прозореца си, за да излиза димът.

— Знаеш ли — каза Келър, — нищо от това нямаше да се случи, ако беше казал на Греъм Сиймор да се разкара, когато е дошъл да те види в Рим. Ти щеше да си работиш над твоя Караваджо, а аз щях да си пия чашата вино на моята тераса в Корсика.

— Имаш ли други бисери на мъдростта, Кристофър?

— Само един въпрос.

— Какъв е той?

— Кой е Тарик ал Хурани?

В Лондон едно и също видеоизображение трептеше на екраните в оперативните центрове на Темс Хаус и Воксхол Крос — мигаща синя светлинка се движеше на запад през Ълстър по шосе А6. Когато стигна до Касълдоусън, светлинката зави на юг към Кукстаун. Греъм Сиймор изпрати трети есемес до мобилния телефон на Келър, но този път не получи отговор — факт, който той неохотно сподели с Аманда Уолъс на отсрещния бряг на реката в Темс Хаус.

— Според теб къде отиват? — попита тя.

— Ако трябва да гадая, те се връщат на мястото, където започна всичко.

— В Бандитската територия ли?

— По-точно — във фермата на Джими Фейгън.

— Не могат да отидат там сами.

— Не съм убеден, че можем да направим кой знае какво, за да ги спрем в този момент.

— Поне включи мобилния на Келър, за да чуваме какво казват.

Сиймор погледна един от техниците и даде заповедта. Миг по-късно той чу Габриел да обяснява как Еймън Куин се е запознал в един терористичен тренировъчен лагер в Либия с мъж на име Тарик ал Хурани. „Не — помисли си Греъм. — Сега не можем да ги спрем.“

78. Кросмаглен, Южна Арма

Те спряха в Кукстаун колкото да купят една географска карта, кутия черна боя за обувки и два големи кухненски ножа, преди да се отправят в светлината на залязващото слънце към Ома. Докато пътуваха на юг, заваля слаб дъжд, заради който обаче Келър трябваше да държи чистачките пуснати по целия път до Касълблейни, разположен на границата от страната на Република Ирландия. Край града се простираше Лох Макно. Кристофър мина по виещия се покрай южния бряг на езерото път и навлезе в долина, осеяна с малки ферми. Всяка от къщите представляваше потенциален скрит капан. Граница или не, сега те бяха в Бандитската територия.

Накрая Келър зави с колата в един гъстообрасъл с трънки участък край брега на река Клербейн и изключи фаровете и двигателя. Мобилният телефон на МИ6 лежеше на централната конзола, пълен с непрочетени есемеси от Воксхол Крос. Габриел го подаде на Кристофър с думите:

— Може би е време да кажем на Греъм къде сме.

— Нещо ми подсказва, че той вече знае.

Келър набра номера на Сиймор в Лондон. Сиймор веднага се обади.

— Крайно време беше — каза той сухо.

— Виждаш ли къде се намираме?

— По мои изчисления вие сте на по-малко от километър от границата.

— Случайно да можеш да ни осигуриш малко прикриващ огън?

— Това вече е в ход.

— Не съм ти казал от какво имаме нужда.

— Напротив, каза ми. И още нещо — добави Греъм. — Ще ми трябва фактура за онези ножове. За картата и боята за обувки също.

В два часа следобед на Еймън Куин му стана ясно, че Били Конуей е попаднал в сериозна беда. В четири предположи, че Конуей се намира в някой британски арест или по-вероятно лежи някъде в областта с куршум в главата. Смъртта му със сигурност не е била приятна. Преди това той е издал две неща: точното местоположение на Маделин Харт и истината за ролята му в смъртта на Елизабет Конлин двайсет и пет години по-рано. Еймън не се съмняваше как ще реагира старият му противник. Келър беше ветеран от САС, превърнал се в професионален убиец. Той щеше да се върне във фермата на Джими Фейгън. И Куин щеше да го чака.

В четири и половина, когато слънцето взе да се спуска зад хълмовете, Еймън изпрати дузина мъже на различни места в простиращата се на двеста акра ферма на клана Фейгън. Дванадесет ветерани от легендарната Южноармаска бригада. Дванадесет опитни снайперисти с много британска кръв по ръцете. Дванадесет мъже, които искаха Кристофър Келър мъртъв толкова силно, колкото и Куин. В допълнение, Джими Фейгън разположи още осем мъже на различни места из Южна Арма, за да служат като разузнавачи, в това число и Франсис Макшейн, който седеше зад волана на една кола, паркирана пред полицейския участък в Кросмаглен.

Куин и Фейгън седнаха в кухнята на къщата и зачакаха, пушейки. Пистолетът „Макаров“ на Еймън лежеше на масата със завит на цевта заглушител. До него беше телефонът, а в съседство с телефона бе разстлана избелялата стара карта на някогашните двеста най-опасни квадратни мили в света. Очите на Куин я обходиха от изток на запад: ДЖОУНСБОРО, ФОРКХИЛ, СИЛВЪРБРИДЖ, КРОСМАГЛЕН… „Места на слава — помисли си той. — Места на смърт.“ Тази вечер той щеше да напише още една глава от легендата.

Еймън погледна часовника си — часовника, който му бе подарен от мъж на име Тарик ал Хурани в един лагер на брега на морето. Беше седем и петнайсет. Той свали часовника и прочете надписа на гърба му.

Никога повече засечки на таймера.

След като почерниха лицата си с боята за обувки, Габриел и Келър поеха покрай брега на река Клербейн — Кристофър вървеше отпред, а Алон на крачка зад него. Облаците закриваха луната и звездите, а плющенето на дъжда заглушаваше стъпките им. Келър се придвижваше като вода по земята — бързо, без никакъв звук. Габриел — тайният войник на улицата, правеше всичко възможно да имитира движенията на приятеля си. Кристофър държеше оръжието си с две ръце на нивото на очите. Зад него Алон бе насочил цевта на своето надолу и надясно.

Пет минути след като бяха напуснали колата, Келър спря и с дулото на глока си очерта права линия към земята. Това означаваше, че са достигнали границата на Ълстър. Той зави на север и поведе Габриел през поредица от пасища, отделени едно от друго с жив плет от трънки. Границата бе на няколко метра вдясно от тях. Някога там бе имало наблюдателни кули, охранявани от гренадири и хусари, но сега на хоризонта се открояваха само силози за зърно и плевни. Келър — окървавеният оцелял от най-мръсната битка в Южна Арма, се движеше бавно, като стъпваше така, сякаш под краката му имаше мини, и преминаваше всеки жив плет така, сякаш убиецът му чакаше от другата страна.

След като изминаха около километър по този труден начин, Кристофър преведе Алон през скалист участък между две езерца. Пред тях изникна група дървета, а зад дърветата се намираше фермата на Джими Фейгън в Северна Ирландия. Келър се промъкна крадешком напред, от дърво на дърво, и след това застина неподвижно. Скрит в тъмнината, на трийсетина крачки от него стоеше мъж с готов за стрелба автомат АК-47. Оръжието бе снабдено със заглушител, изработен от въглеродно влакно — сериозно оръжие за сериозен хищник. Кристофър внимателно измъкна дадения му от МИ6 мобилен телефон и изпрати предварително написан есемес до Воксхол Крос. После извади ножа от джоба си и зачака.

Тъй като това бе вътрешнодържавен въпрос, Греъм Сиймор остави Аманда Уолъс да издаде фактическата заповед. Тя пристигна в базата на Полицейската служба на Северна Ирландия в Кросмаглен в 19,27 часа и след една минута няколко патрулки поеха по Нюри Стрийт с пуснати лампи. В седем и половина телефонът на Джими Фейгън забръмча от есемесите на неговите разузнавачи.

— Колко патрулки? — попита Куин.

— Най-малко шест, в това число и няколко момчета от специалните части.

— Накъде се отправиха?

— Надолу към Дъндолк Роуд.

— Грешна посока — заяви Куин.

— Дори не е близо до нас.

Друг есемес пристигна на телефона на Фейгън.

— Какво пише?

— Завили са надясно по „Фоксфийлд“.

— Все още са на грешен път.

— Според теб какво означава това?

— Означава, че трябва да кажеш на твоите момчета да бъдат нащрек, Джими.

— Защо?

Куин се усмихна.

— Защото те са тук.

В 19,31 часа мъжът, стоящ на трийсет крачки от Кристофър Келър, махна дясната си ръка от автомата, за да извади мобилен телефон от джоба си. Екранът на телефона проблесна за кратко и на неговата светлина Келър зърна лицето на мъжа, който скоро щеше да е мъртъв. Беше на възрастта на Кристофър и имаше неговия ръст и телосложение. Мъжът можеше да е фермер. Можеше да е шофьор на камион или да работеше каквото му падне. В един друг живот той беше враг на Келър. Сега отново беше негов враг.

Като всички ветерани от Южноармаската бригада, мъжът, стоящ на трийсет крачки от Кристофър, познаваше всеки сантиметър от пропитата с кръв земя. Той познаваше всеки ров, всеки обрасъл с къпини участък, всяка дупка, където е бил скрит пистолет или е била заровена бомба капан. Познаваше също разликата между шума, вдиган от животно и от човек. Твърде късно той вдигна поглед от телефона си и видя Келър, който го връхлетя с нож в едната ръка и пистолет в другата. Кристофър го повали на земята. После заби ножа в гърлото му и го задържа, докато ръцете на мъжа пуснаха телефона и автомата. Келър взе оръжието, а Габриел — телефона. След това те поеха мълчаливо през полето към плевнята от гофрирана ламарина — шест на дванайсет метра, където Келър трябваше да умре преди много време.

— Всички потвърдиха ли позициите си? — попита Куин.

— Всички, освен Брендън Магил.

— Къде беше поставен той?

— В западния край на фермата, срещу границата.

— Потърси го отново.

Джими Фейгън изпрати есемес на Магил. След минута и половина все още нямаше отговор.

— Изглежда, ги намерихме — каза Еймън.

— А сега какво ще правим?

— Убийте примамката. После ми доведете Келър и Алон живи.

Фейгън написа есемеса и натисна бутона за изпращане. Куин взе пистолета „Макаров“ и излезе да гледа фойерверките.

На трийсет метра отвъд мястото, където Брендън Магил лежеше мъртъв, имаше каменна стена, която се простираше от север на юг. Габриел се скри зад нея, след като един куршум 7,62 х 39 мм проряза въздуха на няколко сантиметра от дясното му ухо. Келър се стовари на земята до него, когато няколко куршума се забиха в стената, разпръсквайки искри и дребни камъни. Изстрелите бяха безшумни, така че Габриел имаше само бегла представа за посоката, от която идваха. Той подаде глава над стената, за да се огледа за проблясък на дула, но нов дъжд от куршуми го накара да се сниши. Келър запълзя на север покрай стената. Алон го последва, но спря, когато Кристофър внезапно откри огън с автомата на убития от него мъж. Далечен вик им подсказа, че куршумите му са попаднали в целта, но в същия миг те бяха обстреляни от няколко посоки. Габриел се прилепи към земята до Келър с пистолет в едната ръка и телефона на мъртвеца в другата. След няколко секунди той осъзна, че мобилният завибрира от пристигащ есемес. Есемесът очевидно бе от Еймън Куин. Той гласеше: УБИЙТЕ МОМИЧЕТО!

79. Кросмаглен, Южна Арма

Сред купчината счупен и разглобен селскостопански инвентар в плевнята на Джими Фейгън Катерина бе намерила ръждясала и покрита със спечена кал коса — музеен експонат, може би последната коса в цяла Северна и Южна Ирландия. Тя стисна здраво дръжката ѝ с две ръце и се заслуша в тропота на тичащи нагоре по пътеката мъже. „Двама или може би трима души“ — помисли си. Застана до плъзгащата се врата на плевнята. Маделин бе в противоположния край на помещението — с качулка на главата и вързани ръце, облегнала гръб на балите сено. Тя беше първото и единствено нещо, което мъжете щяха да видят при влизането си.

Резето изхвърча, вратата се плъзна настрани и се показа дулото на оръжие. Катерина го позна по очертанията: автомат АК-47 с шумозаглушител на цевта. Познаваше го добре. Това бе първото оръжие, с което бе стреляла в лагера. Великият автомат „Калашников“! Освободителят на потиснатите! Дулото бе насочено нагоре под ъгъл от четиресет и пет градуса. Катерина нямаше друг избор, освен да чака, докато то се сниши към Маделин. Тогава тя замахна с косата и я стовари с цялата сила, която ѝ бе останала.

На двеста метра оттам, приклекнал зад една каменна стена в западния край на фермата на Джими Фейгън, Габриел показа есемеса на Кристофър. Келър веднага подаде глава над стената и видя присветването на дуло пред плевнята. Четири присветвания, четири изстрела — повече от достатъчно, за да отнемат два човешки живота. Ожесточен обстрел от автомат го накара отново да се сниши. С пламтящи от ярост очи, той сграбчи Габриел за предницата на якето и изкрещя:

— Стой тук!

Кристофър се прехвърли над стената и изчезна от полезрението му. Алон остана да лежи още няколко секунди, докато куршумите се сипеха около него. После скочи и се втурна през тънещото в мрак пасище. Той тичаше към една кола на заснежен площад във Виена. Тичаше към смъртта.

Ударът, който Катерина нанесе по врата на държащия автомата мъж, почти го обезглави. Въпреки това, той успя да произведе изстрел, преди тя да изтръгне оръжието от ръцете му — изстрел, който уцели балите сено на няколко сантиметра от главата на Маделин. Катерина бутна настрана умиращия и бързо стреля два пъти в гърдите на втория мъж. Четвъртия куршум изстреля в почти обезглавения човек, чието тяло конвулсивно потрепваше в краката ѝ. Според жаргона на СВР, това беше контролен изстрел. Беше също така проява на милосърдие.

Когато стрелбата приключи, Маделин смъкна черната качулка от главата си. Ръцете ѝ все още бяха вързани. Катерина сряза тиксото и ѝ помогна да се изправи. Навън сражението бе в разгара си. От тяхната позиция — по средата на хълмистия имот, се виждаха ясно светлите ивици от трасиращите куршуми. Две фигури си проправяха път през пасищата от запад под тежкия обстрел от няколко позиции. Друг мъж стоеше неподвижен на верандата на далечната фермерска къща, като наблюдаваше зрелището, сякаш то бе устроено за личното му забавление. Катерина предположи, че двамата мъже, които приближаваха от запад, бяха Габриел Алон и Кристофър Келър. А човекът на верандата беше Куин.

Тя дръпна Маделин на земята. След това се отпусна на коляно и изстреля четири куршума към един от хората на Еймън. Мигновено стрелбата от тази позиция секна. Още четири куршума елиминираха втори член на екипа на Куин и само един добре прицелен изстрел ликвидира трети. Позата на Куин вече не беше толкова безстрастна. Катерина изстреля няколко куршума към него, принуждавайки го да се скрие в къщата. После се обърна към Маделин, но нея я нямаше.

Тя се препъваше надолу по склона на хълма към Алон и Келър, уморена и залитаща, като внезапно оживяла парцалена кукла. Катерина ѝ извика да залегне, но без никакъв успех — страхът от опасността бе сграбчил здраво Маделин. Катерина се обърна да погледне за Куин и точно тогава я уцели куршумът. Беше отличен изстрел, който я прониза право в гърдите. Тя почти не усети удара, нито почувства болка. Младата жена падна на колене, ръцете ѝ увиснаха безжизнено край тялото, главата ѝ се килна назад, с лице към черното небе. Докато се свличаше на влажната земя на Южна Арма, Катерина си представи, че се дави в езеро от кръв. Една ръка се опита да я издърпа на повърхността. После ръката я пусна и тя потъна в небитието.

Стрелбата бе приключила, когато Маделин рухна в ръцете на Габриел. Келър захвърли автомата и въоръжен само с глока, се втурна през пасището към къщата на Джими Фейгън. Задната фасада бе надупчена от куршумите и вятърът издуваше завесата през отворената врата. Кристофър притисна буза в тухлената стена, ослушвайки се за някакъв звук от вътрешността, след това с едно завъртане се озова вътре с насочен напред пистолет. Понечи да стреля по Джими Фейгън, но спря, когато забеляза изцъклените му очи и дупката от куршум в средата на челото му. Келър бързо претърси къщата, но никъде не откри Еймън Куин. За пореден път той мъдро бе избягал от бойното поле. „Куин — помисли си Кристофър — ще умре някой друг ден.“